#любовна мисъл | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 7 months ago

Text

Васил Владимиров: Не да избегнем травматичните преживявания, а да се справим с тях

„Да, вече сме на финалната права. Вчера опаковахме всичките малки обекти. Днес опаковат останалата инсталация и утре я изпращаме към Венеция с ТИР. Въпреки че е правена в Торонто и Принстън, за пръв път изпращаме оригиналните предмети от инсталацията от 2022 година.“ Каза за „въпреки.com” Васил Владимиров, кураторът на проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото Венецианско биенале за изкуство, 2024.

И продължи: „Беше много вълнуващ момент, защото всички сме много привързани – тъй като живеем с тази инсталация, през последните 3 месеца и на практика пространството, където работихме, стана наш втори дом.“

Разговаряме с него в галерия „КО-ОП“, където работи откъдето тръгва пътят му като куратор, дни преди екипът на „Съседите“ проф. Лилия Топузова, Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и той да заминат за Венеция. Там ще подготвят представянето на проекта в експозиционното пространство на Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията, където ще е позициониран Българският павилион. Още от обявяването на „Съседите“ на 4 януари т.г., че ще представа страната ни на Венецианското биенале за изкуство, 2024 разказваме за предстоящото изключително събитие. Срещнахме ви с авторите на проекта художниците и изследователите Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова. /Може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук и тук./.

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

Наблюденията ни, разговорите ни с тях създадоха вълнуващото усещане като за една любовна история на четирима души, родена от работата им по този забележителен проект от десетки години. „Ние много често говорим за любовта и грижата в различни контексти, аспекти, но определено е някакъв присъстващ фактор. От една страна, тази чисто колегиална, приятелска любов, която има между нас и, без която проектът не може да съществува. В толкова интензивен процес, ако ние не се грижим един за друг, няма как да се получи. И от друга страна - любовта и грижата към историята, към хората, които са преживели тези травматични неща – без това отношение, в проекта ще липсва важен нюанс. А по-скоро ще фетишизира тези история, отколкото да се опитва да помогне и да промени отношението, да не се забравя и неглижира. Това е основна роля на изкуствата, и особено на подобен тип изкуство, което е силно социално ангажирано.“ Споделя Васил Владимиров и като куратор, и като историк и социолог по образовани��.

Тези отношения между тях, сякаш, са изградили в годините общо въображение и стремеж в създаването на мащабно произведение за човешки съдби, белязани с трагичност и други, които да ги съпреживеят с днешна дата. Мотив, мисъл, емоция, които държат екипа като общо сърце, без отклонения, Нещо, което не е много характерно за нашите земи… Как си го обяснява Васил?

Васил Владимиров

„Всеки от нас има различна история, практика. Всеки един от авторите прави по много други неща – занимават се с преподаване, със следване, с писане, с изложби. Това дава една много различна чувствителност. И, от друга страна, именно това лишаване от индивидуалността на всеки един и създаването ни като нов колективен ум, колективен човек, малко като октопод с няколко мозъка и пипала. Това смесване на перспективи, на опити, на поколения ражда едно ново същество с различна от индивидуалната чувствителност на всеки.“ Но всеки от тях, четиримата, както сме забелязали, заедно с колективния ум, определян кураторът, не губи индивидуалността си. Не само разговорите ни с тях го демонстрират.

„Да, така е. Мисля, че намирането на този баланс е винаги много важно в поддържането и в устойчивостта на един колектив. Тъй като много често този сблъсък между колективното и индивидуалното създава напрежение – виждаме как колективи в изкуствата не се задържат задълго, имат си някакъв живот, изживяват това, което правят и се разделят. Но мисля, че при „Съседите“ се наблюдава един баланс, който успява да създаде нещо ново, специално и хубаво.“ Убеден е Васил и го казва с усмивка, с усещане за щастие от общата им творческа работа от години.

На Джулиан Шехиряна, на Лилия Топузова и на Красимира Буцева съм задавала един и същи въпрос. Сега го питам и него, не може да разваляме драматургията на техния дългогодишен творчески и приятелски сериал. Как се срещнахте? Каква беше първата ти среща с тези хора? Поотделно, заедно? Как се намерихте – защото там е възелчето, за което говорихме току-що.

Красимира Буцева и Васил Владимиров

„С всеки се познавам поотделно. Може би най-добре познавам Красимира, от самото начало. Но първият човек, с когото се запознах, макар и косвено, беше Джулиан. Като започнах практиката си като куратор, като галерист, издадохме малко печатно издание за Димитър и Никола Казакови в галерия „КО-ОП“. Той има прекрасен текст за Никола Казаков, ние се свързахме с него и включихме текста в това издание – така се запознах косвено с него. Той живее в Щатите, изпрати текста, ние го преведохме на български – почти не сме си комуникирали, но знаех за него и с какво се занимава. Бяхме си разменили няколко имейла.

Историята с Красимира е много важна за моята кариера и практика: трябваше да работя по една изложба с платформата „Източноевропейска фотография“, която е базирана в Берлин. Те издават списание, организират изложби, преди Ковид-а поддържаха пространство в Берлин (вече го няма). С мен се свърза Мая Стефанова (бях поръчал списанието, щяхме да го продавам в галерията) и ме попита дали да направим изложба „Съвременна българска фотография“ и да представим автори, които излизат от конвенциалната фотография. Казах: „Да, с удоволствие. Ние сме галерия със силно отношение към това.“ Обаче тя забременя, роди – това съвпадна точно с подготовката на изложбата. Обясни, че няма да може да се занимава с изложбата, но ще ме запознае с двама прекрасни млади български фотографи – автори, куратори, с които заедно да направим изложбата. Така се запознах с Красимира и с Мартин Атанасов (когото всъщност познавах, тъй като беше правил вече изложба при нас). Тогава не бях сигурен още с какво се занимавам – дали съм галерист, дали съм куратор, беше точно в началото на кариерата ми. След като бяха минали вече 4 месеца, през които работихме много усилено по тази изложба – беше изключителен хит, според мен, много важна за съвременната история тук. Показани бях автори, които работят отвъд границите на фотографското изображение – спомням си, когато правихме плаката, им казах: „Добре, ще ви сложим тук като куратори Красимира Буцева и Мартин Атанасов“. А те: „Ама ти си кураторът!“ ��з: „Как ще съм куратор, не съм учил за куратор, не съм се занимавал с това!“ Тогава, много допре си спомням, Красимира ми зададе въпрос „Какво правиш тук в „КО-ОП“?“ Отговарям: „Пиша текстове, помагам при подреждането и инсталирането на изложби, грижа се за артистите, обсъждам с тях концепциите, архивирам нещата, които сме правили, пишем, издаваме и т.н.“ Тя отсече: „Ти си куратор!“. Оттогава, като ме пита някой с какво се занимавам, отговарям, че съм куратор – така, че това е много важен информативен момент за мен.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Вече с Лилия се запознах покрай Красимира и Джулиан, на които помагах при първото издание на изложбата „Съседите“ през 2022-ра на „Бенковска“. /Припомняме двете изложби през 2022 в София - в СГХГ , с куратор Красимир Илиев, озаглавена „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а./.

В предишните текстове сме разказвали подробно за професионалния и личностен път от години на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова да тръгнат и да работят активно за реализирането на проекта „Съседите“. Какъв е мотивът на Васил Владимиров, също много млад, без спомени от онова соц. време…

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

„Моят вътрешен мотив е, от една страна, ��ного ми интересно преплитането на изкуство с различни дисциплини. Аз по образование съм историк, бакалавър съм по история, магистър съм по социология – така че за мен хуманитарните науки са все още много важна част от практиката ми. Когато тези науки от време на време – „провалят“, може би е много силна дума – не се справят много добре с комуникиране на информация, по-скоро пресъздават или поддържат някакви поляризации (каквато е особено темата, с която „Съседите“ се занимава), мисля, че изкуството влиза тук като обединителна сила, която има възможността да говори на по-универсален и достъпен език – не винаги, но често. Поне в моята практика е така – да допринася за знание и предаване на информация, която не може да бъде предадена само с клиничния подход на академичното изследване. Говорим за предаване на емоции, чувства, за съживяване и преживяване на истории. Основният ми мотив е да се преплитат тези истории, за да може да се осмисли това доста проблематично, драматично, и съответно поляризирано минало, за да може, все пак да живеем по-добре в настоящето и да създадем едно ново бъдеще. Звуча като политик, но наистина вярвам в това.“ Аргументира се кураторът.

Васил Владимиров

Васил Владимиров е завършил бакалавърска степен по модерна история и политика в Royal Holloway, University of London и магистратура по политическа социология в London School of Economics and Political Science. Неговата практика като куратор е на границата между изкуството, политиката и историята.

Преди по-малко от месец той, Джулиан Шехирян и д-р Надежда Джакова, комисар на Българското участие на Венецианското биенале бяха във Венеция за среща с италианския екип. Заедно с това и за уточнения на пространственото позициониране на експозицията в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето на 19 април и програмата на официалната делегация от българска страна.

Джулиан Шехирян, Надежда Джакова и Васил Владимиров във Венеция

Васил за първи път се запознава на живо с мястото, където ще бъде представен проектът „Съседите“ и споделя впечатленията си: “Преди това бях виждал доста материали – скици, видеа и снимки. Но въпреки тази идея, която си бях създал за него, самото място успя да ме убеди като много добра комбинация. Едновременно не ме изненада лошо, да има нещо, което да не сме предвидили (примерно самата аура като чувство да не работи добре с инсталацията), т.е. нямаше неприятна изненада. Имаше много добри, които бяха свързани с усещането за пространството, вътре акустиката е много добра - неща, които не можеш да предвидиш, а са много важни за нашата инсталация. Има прекрасен двор, който концептуално се свързва много добре с нея– след като си минал пред едно тъмно, натоварено с емоции пространство, обитавано почти с духове (или поне така се чувства), не е задължително да са страховити, но много въздействащи истории – си представям как, отивайки в този тих двор, отделен от цялата какафония във Венеция и от всичките туристи, които обикалят там, това е толкова добра добавена стойност към инсталацията. Ще го използваме като място за рефлексия, за да си отпочинеш малко от всичко преживяно вътре. Иначе локацията е много добра, централна. Пространството е чудесно и много добре ще работи с инсталацията.“

Огледът в зала “Тициан”

Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата. В годините е преобразуван, но в основата на дейността му остава грижата за хората в неравностойно положение, грижа за изоставени деца и образованието им, но зад хилядолетната му история има закодирана, сякаш, една болка.. Усеща ли се това и като че ли има, не точно препратка, а някаква връзка с проекта, че страданието върви във вековете. Това е травма, някак човечеството е обречено на това или отделният човек?

Centro Culturale Don Orione Artigianelli

„Не съм го усетил. Много е важно да се разказва историята, за да се разбере. Ние като ходихме в Ловеч – бяхме там два пъти за последния месец и половина – можеш дори да се объркаш, ако не знаеш какво се е случило. Хубаво място природно, с едни хубави скали. И чак като разбереш какво се е случвало там, усещаш, че те са, сякаш, пропити с драматични преживявания, с болка.

Има някакво особено усещане. Не съм прекарал особено много време във Венеция, но след твоя коментар – дали сме обречени по някакъв начин – мисля, че „обречени“ е силна дума, но всеки има някакви драматични преживявания, някаква болка. Не зная как ще прозвучи, но от самото ни раждане, самото ни излизане от комфорта, от прегръдката на майчината утроба, ние влизаме в един страшен свят – и това е травматично преживяване. По-скоро въпросът не е да избегнем тези травматични преживявания, болки, а да се научим да се справяме с тях и като индивиди, и като общество. Да, мисля, че сме обречени на болка, зависи как се справяме с нея…“

Васил Владимиров при представянето на проекта "Съседите" в БТА на 4 януари 2024

Замълчаваме за малко, всеки със себе си. Но бързо се връщаме към това, което им предстои до откриването на Венецианското биенале. „Планът е да възстановим това, което сме създали тук (ние направихме една може би не толкова реалистична възстановка, колкото ни се искаше, защото не разполагахме със същото пространство, не го направихме по същия начин както, тогава на „Бенковска“), но има много неща, които тепърва ще изясняваме. Първото нещо е да започнем да подреждаме инсталацията, да връзваме различните медии, да работим с акустиката. Да, планът е инсталацията да заживее във венецианското си пространство. Мисля, че времето ще ни стигне. Имаме хора, които са наети да ни помагат с всякакви неща.“

Проектът е много надграден. Първо – чисто концептуално – разказвайки чрез героите си какво се е случило и какво са преживяли в онези тежки години да тръгнат оттам и да преценят какво може да бъде направено по-добре. „На техническо ниво – това, че разполагаме с голям бюджет ни позволи да купим хубави проектори, които тотално променят чувството, нови тонколони – за инсталацията, която е базирана на видео проекции и на звук, това е ключово. Малкото надграждане силно променя преживяването. Успяхме да заснемем нови видеа, отново с много добра техника – за да отговаря на хубавите проектори – това също се промени. Включихме ново интервю с човек, който е преживял насилствената асимилация през 80-те години, което добавя нов пласт на проекта. За българските турци – този момент липсваше в проекта, а е последната вълна на политически репресии в България точно преди режимът да падне. И беше много важно да се включи за една по-пълна картина. Всички интервюта са преведени на английски, озвучени са от актьори, които се справиха чудесно – ключово за представяне на инсталацията в контекст, който е извън България. Ако го нямаше това и да бъдат напечатани преводите или да е със субтитри, ��ова потапяне на зрителите – те не са зрители, те са съжители, посетители - щеше да бъде пречупено. Преосмислянето и контекстуализирането на проекта наново вече създава и нов живот за него.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 202

Това е постоянен процес, който определено надгражда инсталацията. Купихме и много нови мебели, така че тя ще изглежда по друг начин.“ Разказа Васил Владимиров подробности за част от работата на екипа в последните седмици и дни преди да поемат към Венеция…

Към проекта „Съседите“ в последния месец има засилен интерес от страна на чуждестранните медии. Сред тях са световно известното британско списание за съвременно изкуство Art Monthly, The Guardian, Авторитетният германски сайт за съвременно изкуство https://www.berlinartlink.com и други. От сайта се интересуват какво могат да кажат на съвременните европейци историите на чужденците за собствената им държава. „Виждаме как авторитаризмът продължава да действа в света днес и как хората са преследвани заради своите вярвания, сексуална ориентация или за противопоставяне на несправедливостите. „Съседите“ се основава на практика на колективно лечение, възпоменание и грижа. Вярваме, че можем не само да запазим спомените на тези хора, но и да предложим рамка за признаване и примиряване с травматично минало“, споделят авторите на проекта.

От ляво на дясно: Лилия Топузова /в гръб/, Васил Владимиров, Красимира Топузова, Джулиан Шехирян и Жулиет Жак, журналистка от британско списание за съвременно изкуство Art Monthly

Един от често задаваните въпроси към комисаря на българското участие на Венецианското биенале д-р Надежда Джакова е очаква ли се проектът да бъде разбран от хора, които никога не са живели при комунизъм. Според нея, фактът, че проектът е създаден от хора, които не са живели преди 1989, / с изключение на Лилия Топузова, но тогава тя е била още дете – б.р./ им дава необходимата дистанция, трезвост, емоционалност, която не е обременена. Д-р Джакова се надява, че по този начин и публиката ще възприеме проекта – без предразсъдъци и обремененост.

При представянето на проекта "Съседите" на 4 януари 2024 в БТА. В ZOOM Джулиан Шехирян, Лилия Топузова и Красимира Буцева. В залата: проф. Венелин Шурелов, председател на журито, д-р Надежда Джакова и Амелия Гешева, зам. министър на културата

Да пожелаем успех и на добър час на екипа и цялостното представяне на българското участие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Снимки: Стефан Марков, архиви на Венецианското биенале, СГХГ

P.S. на „въпреки.com”: „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. То ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 (предварително откриване на 17, 18 и 19 април).

Фокусът на изданието са темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“. „Биеналето за изкуство – международно събитие с множество официални участия от различни страни, винаги е било платформа за представяне на творби на чужденци от цял свят. Така 60-ата международна художествена изложба на La Biennale di Venezia ще бъде празник на чуждото, далечното, аутсайдерското, странното, както и на местното“, споделя Адриано Педроза.

#Васил Владимиров #Джулиан Шехирян #Красимира Буцева #Лилия Топузова #Надежда Джакова #Зелма Алмалех

0 notes

vprki · 1 year ago

Text

Критичен поглед: Младата хореография в очакване на себе си

За 11-ти път на сцената на Музикален театър се проведе Конкурсът съвременна хореографи „Маргарита Арнаудова“ върху българска музика, който е и 3-то международно издание. Той е учреден от академик Калина Богоева през 1996 година. Написа за „въпреки.com” Мила Искренова, хореограф и педагог.

Оттогава до днес той дава път на млади таланти в хореографията, прави връзка с творчеството на българските композитори и устоява по демократичен начин високите критерии в преценката на новите явления в танца. Трупата на Балет „Арабеск“ представи на 6 октомври четиримата предварително селекционирани финалисти на конкурса: Рафаел Миро Холцер (Австрия), Стефани Ханджийска (България), Елена Маринова (България) и Микел Александър Тоетръп (Дания) /от спектакъла му на водещата снимка/.

„Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, (Дания) получи наградата на публиката и наградата на журито в състав: Академик Калина Богоева, Боряна Сечанова, доц., д-р Илия Граматиков, Мария Русанова, Георги Елкин, Идън Коен (Израел), Аршак Галумян (Армения/Германия), Асен Наков и Мила Искренова. Като член на журито няма да навлизам в субективен анализ на четирите танцови пиеси, но ще се опитам да предам видяното на сцената и да очертая някои общи характеристики.

Маргарита Арнаудова (1941-1994)

И четиримата млади хореографи бяха подходили амбициозно към предоставената им възможност да работят с трупа от доказани професионалисти, което им позволява да изразят свободно своите идеи. Техните авторски почерци все още се оформят, но в показаните творби се забелязва стремеж към оригиналност и творческа самобитност. Стилът е постоянно търсене в хореографията, езикът е обект на постоянно обогатяване и не може да бъде оценяван строго и изискван от един танцов постановчик в началото на кариерата му. Както казва един известен американски критик: „ Младият хореографски стил е сбор от ексхибиционизъм и имитация.“ Хореографската мисъл, обаче, винаги прозира през постановъчните решения и тя определя степента на оригиналност и автентичност в едно произведение.

Тази година и четиримата хореографи бяха избрали музиката на Милен Апостолов, (диригент и композитор, носител на много престижни наши и чужди награди.) Този избор даде още по-добра възможност за оценка на различните интерпретации на една и съща музикална основа.

„Не забравяй!“, Рафаел Миро Холцер, снимка: Костадин Чернев

В своята пиеса наречена „Не забравяй!“, Рафаел Миро Холцер показва стилово единство и силна изчистеност на хореографската линия в едно подчертано естетизирано танцово действие, доста мрачно и водещо към внушенията на „черната поезия“ - черните костюми буквално се сливат с мрака на сцената, композицията се развива плавно в преливащи се сюрреални образи, които напластяват усещане за бездънен декаданс. В тази „трансцедентална одисея“, както авторът нарича своята пиеса, се срещат „светлината и мракът, смъртта и любовта.“ Всъщност, на сцената виждаме добре развити композиционни и визуални решения, които ни изпълват с очакване за някакво събитие, което така и не се случва. Изненадващ и някак внезапен е финалът, който изведнъж завърта две фигури в любовна прегръдка, като в спасителен вихър, в който би могла да се появи бленуваната светла надежда.

„Всичката любов, към всички, през цялото време“, Стефани Ханджийска, снимка: Никола Гюлмезов

Във вто��ата представена пиеса, „Всичката любов, към всички, през цялото време“, Стефани Ханджийска, представя своите визии за взаимоотношенията в отвъдния свят, в които рефлектират съвременните социални връзки, доведени до екстремни срещи на еднотипни под шарената си външност индивиди, сред които се появява и един извънземен персонаж. Според хореографката „творбата изследва неистовостта на копнежа и стремежа за среща, крехкостта ни като хора, възможността да бъдем заедно и възможността да бъдем сами.“ Тя разглежда, според думите ѝ, отношенията след смъртта. Героите на нейния хореографски разказ са напълно самотни в общността си, с едва загатнати взаимодействия и неустановени сюрреални връзки. Визията е драстично предизвикателна с ярките цветове на лъскавите костюми, покрити със стигащи до кабаретен кич украшения. Тази пъстроцветна тълпа се движи от неясни пориви, игнорирайки отделния индивид. Езикът е крайно минималистичен и всъщност напълно достатъчен, за да изрази липсата на естествен социален контакт в едно общество, което е представено като „отвъдна“ реалност.

Елена Маринова „Светлотърсач“, снимка: Владимир Груев

Елена Маринова, хореограф на третата пиеса, „Светлотърсач“, казва, че „проследява нишката на деперсонализирания образ на Светлотърсача, който преминава през турболенцията на непосилна умора, социално напрежение, чувство за самота и борба с вътрешното аз.“ Интересна заявка, която би могла да послужи за основа на цялостен спектакъл, но в случая е развита в рамките на 20-те минути определени от регламента на конкурса и от лимитите на музиката, която в този случай е почти напълно игнорирана и представена от шумове и човешки глас. Творбата е твърде директно декларативна, композиционно повтаряща се и без особено развитие на заявените конфликти. Искреното чувство се размива в сцени с еднотипно присъствие и остава безизходно в своя порив. Откроява се женското соло, изпълнено експресивно от Бенедета Граси, в което кулминира чувството на неудовлетвореност и копнеж по „светлината“, в един по-разширен, метафоричен смисъл.

„Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, снимка: Никола Гюлмезов

Четвъртата пиеса в конкурсната вечер „Дни на забрава“ на Микел Александър Тоетръп, която според автора „предизвиква обществените норми и подтиква към интроспекция чрез многопластово преживяване, което изследва теми за дисхармония, устойчивост и стремеж към човечност.“ Темата отново е достойна за по-обемно представяне, може би, поради това авторът е направил един колаж от експресивни образи, които подсказват съдържанието, без да го развиват в пълнота. По същия начин стои и заявката за разказвателност, която остава на ниво резюме. Цялото действие се развива на фона на почти постоянна прожекция, която постепенно преминава от красива абстракция към живо човешко лице. Спектакълът е издържан стилово, с интересни визуални решения и ексцентрични сцени, в които унифицираните герои (боядисани с глина глави и сходни костюми) демонстрират странно и понякога алогично поведение в една естетика, сценично позната от 40 години насам, но интерпретирана по нов начин.

И четиримата хореографи показват силно отношение към социалния контекст, стремеж към оригиналност и добро владеене на съвременния танцов език. В лимитираните от регламента на конкурса възможности те представиха своите визии и усещания за социума и неговите проекции в личността в многообещаващо различие.

Голям принос за въздействието и на четирите пиеси има работата на сценографите Елица Георгиева и Вероника Благоева, както и на репетиторите Олеся Пантикина, Теодора Стефанова и Ангелина Гаврилова, които с деликатна вещина спомагат за извеждането на хореографските идеи.

Калина Богоева на занимание с младите

Конкурсът „Маргарита Арнаудова“, както вече отбелязах е учреден от изключителната прима балерина и педагог академик Калина Богоева през 1996 година. Оттогава до днес той дава път на млади таланти в хореографията, прави връзка с творчеството на българските композитори и устоява по демократичен начин високите критерии в преценката на новите явления в танца. Трупата на Балет „Арабеск“ показва всеки път способността си да влиза в различни танцови стилистики и да ги защитава с високо изпълнителско майсторство. През представяне в този конкурс са минали всички водещи български хореографи, които както и чуждестранните участници се радват и на международен успех.

Оставаме в очакване на следващите издания на Конкурса „Маргарита Арнаудова“ - една запазена марка на откривателство на млади хореографски таланти. ≈

Текст: Мила Искренова

Снимки: Костадин Чернев, Никола Гюлмезов, Владимир Груев, архив на балет „Арабеск“

Конкурсът се реализира с финансовата подкрепа на Министерство на културата

#Мила Искренова #Маргарита Арнаудова #Арабеск #Критичен поглед

0 notes