#Надежда Джакова

[vprki]

Да погледнеш на себе си, на хората с талант, усмивка и (само) ирония…

Някъде още от 2011 година Надежда Джакова, изкуствовед и куратор, завеждащ филиала към Националната галерия Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) работи по дългогодишния си проект „Автобиография“ . Тя има и сериозни публикации по темата, но сега на финала на двумесечната експозиция „Колко те харесвам“ в пространството на САМСИ ще разкажем малко повече за нея…

Изложбата е поетично-ироничен поглед на шестима съвременни художници, много различни, към заобикалящата ги среда. Те показват как се самовъзприемат, как другите ги възприемат, в какво време живеят. Чрез автобиографичния похват като средство за самоизразяване и търсене на собствена идентичност, авторите разглеждат културни, религиозни, политически и социални теми, акцентирайки върху авторефлексията и подлагайки на критика представата за лично и обществено пространство. /На водещата снимка са не всички, някои дойдоха по-късно/.

От изложбата

В годините за повечето от тях сме публикували текстове във „въпреки.com” по повод техни самостоятелни изложби или участието им в групови. Божидар Бончев, Георги Ружев, Ива Яранова, Мариана Василева, Момчил Георгиев и ��лий Таков в „Колко те харесвам“ Надежда Джакова като куратори ги обединява по красив, усмихнат и дори неочакван път, на пръв поглед, във великолепното пространство на галерията.

Един от опитите за портрет на Божидар Бончев

Божидар Бончев извежда керамиката от уталитарен модел в постмодернистичен наратив. В „Опитите за портрет“ се оглежда самият художник. Тези автопортрети съдържат в себе си различни похвати на изразяване и разказ – смесица на скулптурна форма и живописно наслагване, основни обеми и интригуващи малки детайли, цветни петна и идеалистични пейзажи. Божидар Бончев развива традицията на керамиката, като я издига над конкретното и общоприетото. Творчеството му отразява негови вътрешни съзерцания и лични проникновения. Неговите абстрактно-фигуративни обекти и скулптури съдържат скрит смисъл и са на границата между реалното и фантастичното. Те се характеризират с освободена пластичност, като естествено и с лекота съчетават разнородни мотиви, форми и материали. Работите му впечатляват с експресивните обеми, колорита, живописните импровизации, изящната керамична повърхност. Той извежда керамиката от уталитарен модел в постмодернистичен наратив. И с днешна дата продължава по невероятно силен и артистичен път да отстоява идеите си и да учи на това и студентите си като професор в НХА.

От представянето на Георги Ружев на изложбата

Георги Ружев обича да се превъплъщава в митологична личност, музикална звезда или киноактьор. Плакатът от 1977 на групата „Секс Пистълс“ и фотоколажът на художника в образа на нейния фронтмен Джони Ротън препраща към анархистките и пънк прояви по време на митинги и шествия от 1990-те, в които Ружев се включва. Той е част от младото бунтарско поколение на българското съвременно изкуство. И независимо, че миналата година стана на 60 в творческите си изяви остава верен на несъгласието си с това наше „сиво всекидневие“, не се примирява реалността, в която се налага да живеем. Заедно с Асен Ботев, по спомени на изкуствоведката Диана Попова, „показаха снимки от акции, които са правили, и попитаха могат ли да се включат в изложбата Земя и небе“. Така през 1989 г. Георги Ружев взима участие в първата авангардна изложба, представяща така наречените тогава неконвенционални форми в изкуство, на покрива на галерията на СБХ на „Шипка“ 6. Бунтар по природа, непризнаващ поклонничеството пред идоли и създаването на нови такива, той взима участие в анархистките и пънк движения по време на обществените митинги и шествия през 90-те. С пристратие към музиката, Георги Ружев инициира и участва в множество артистични сдружения като колектив „АГ“, „Попарата на бухала“, „Токси-лелички“, OCTOBERON“ и е сред основателите на сдружение „Изкуство в действие“ (1990) заедно с Орлин Дворянов , Добрин Пейчев, Димитър Грозданов и други.

От представянето на Георги Ружев на изложбата

Припомняме изложбата му “Не чак толкова сладък храм“ през есента на 2020 в необичайното на пространство на галерия „Водна кула“ в кв. „Лозенец“. Тогава в интервю сподели:„Религията малко ограничава и използва хората да бъдат по-подчинени, а аз я разглеждам по друг начин в проекта. Има и сладникави неща в някои религии, показал съм вуду ритуали, музика съм направил, смесил съм няколко жанра-спектакъл, изложба, пърфхорманс, видео. Част от тях съм правил още през 1999 година, сега ги подобрих.30 години са вътре в това пространство…

От творбите на Ива Яранова -вдясно портрет на Димитър Грозданов, вляво - на Димитър Арнаудов

Ива Яранова участва в експозицията в САМСИ с портрети на колекционери – хора, които са част от нейната артистична среда. Виждаме не просто ликове на приятели, а ситуация, в която колекционерите са изобразени сред заобикалящ ги магичен свят. Зад всяка живописна работа на художничката се крият много истории, наситени с разнопосочни знаци, които „настояват“ да бъдат разгадани. Виждаме нейния творчески поглед и възглед за Николай Неделчев, Димитър Арнаудов, Христина Бобокова, Димитър Грозданов, Светла му памет…В неформален разговор кураторката Надежда Джакова каза, че колекционерите са харесали портретите си.

Една от творбите на Мариана Василева на изложбата в САМСИ "Никога не носи две дини под една мишница", 2013, видео

 Мариана Василева е мултимедиен артист, който от години живее и работи в Берлин. Във видеото „Никога не носи две дини под една мишница“ тя цитира популярни изрази, използвани от нейната баба. В различен социо-културен контекст днес тези поуки от  детството изненадващо се повтарят.

Припомняме, че 2020 година тя направи впечатляваща обща изложба с германския си колега Отьорг А.К. в от Гьоте-институт, който бе домакин на експозицията от 20 август до 18 септември. Мариана Василева е визуален артист, който живее и работи в Германия от 20 години. Нейните творби обхващат областта на фотографията, рисуването, скулптурата и видеото. Това бе нейното завръщане в България тогава след ретроспективната ѝ изложба „Баланс“ през 2015 г. в СГХГ с куратор Мария Василева.

Момчил Георгиев "Портрет на Р."

Момчил Георгиев изгражда строго разпознаваема образна система, върху която работи от години – черен плътен контур конструира мъжка глава, контрастираща на пастелно вибриращ фон. Художникът придава конкретност на тази форма в  портрети на приятели – колеги, изиграли важна роля в живота му.  

Дни преди откриването на изложбата „Колко те харесвам“ на 7 ноември той представи експозицията си „Реткизи“ в една от залите на галерията на СБХ на „Шипка“ 6. Тогава в края на октомври подготвяйки я, Момчил Георгиев променя концепцията си по много дълбоки, лични причини и избира да представи серия ескизи на хартия от периода 1992 – 1997 година. Посвещава я на своя баща, който наскоро е починал. Това връщане назад във времето, почти в началото на творческия му път, дава и заглавието на изложбата – измислената дума „реткизи“, съчетала ретро и ескизи. Показа и нови живописни платна, нарисувани през 2024, както и от цикъла си посветен на Париж, които видяхме през октомври  2023 в галерия „Стубел“ на изложбата му ��Bonjour Paris.

Станислав Памукчиев /л/, Момчил Георгиев /ц/ и Юлий Таков /д/ на откриването на изложбата в САМСИ

То е завършил Националната художествена академия, специалност „Металопластика“, работи предимно в областта на живописта. На откриването на изложбата в САМСИ в личен разговор сподели, че  е планирал част от творбите в експозицията да включи в представянето  си в СБХ, но личната загуба е променила решението му…

Юлий Таков продължава серията живописни картини, върху която работи през последните две години, като изобразява дългото си пътешествие в една загадъчна реалност. В безкрайната интерпретация на околния свят художникът попада в множество битки и се сблъсква с препятствия, но намира и начини за преодоляването им.

Едно от живописните творби на Юлий Таков

По повод изложбата му рисунки „Отрязъци“ в галерия „Ракурси“ април-май 2023 година проф. Станислав Памукчиев написа: „Ако приемем, че рисунката е най-късата дистанция между аз-а, между вътрешната причина, вътрешното съдържание и повърхнината на листа, то тези рисунки носят този белег. Юлий Таков се завръща към себе си, към откровено разкриване на своята дълбока отдаденост и вживяване в съдбата на художника, с неговото екстремно живеене между фикция и реалност.“ �� художникът сподели тогава: „Чувствам се малко като човек, който си приготвя багажа за пътешествие и не е ясно точно къде ще отиде. Но очакването е, че предстои нещо интересно.“ Виждаме порива му и в представените от него платна в САМСИ.

От изложбата

В рамките на изложбата „Колко те харесвам“  се разви и проектът "Съвременно изкуство за деца" на Националната галерия. Всяка тяхна експозиция, независимо в кое пространство присъства е съпроводена със срещи, образователни програми, ателиета за деца и юноши. Може би, не всяка изложба е разбираема или усетена, най-малкото емоционално от невръстните посетители, но това остава и живее в тях. Няма как всички те да станат художници, но както в книгата си „Граматика на фантазията“ прекрасният писател и разбиращ света на децата Джани Родари пише: „Но ще станат свободни хора!“

Творческата част от ателието в конкретната изложба е обвързана с творбите на Божидар Бончев, Георги Ружев, Ива Яранова, Мариана Василева, Момчил Георгиев и Юлий Таков, със специално участие на част от художниците в изложбата. Това остава за цял живот, личен опит…

Надежда Джакова и Станислав Памукчиев

Колкото до дългогодишния проект „Автобиография“   на Надежда Джакова и като изкуствовед-изследовател не може да не припомним, че в един сложен и тежък момент за нея тя ни съдейства за текстове да погледнем и вникнем в това, което ни остави като художник Людмил Лазаров. Сигурни сме, че това тепърва предстои да се изследва и дано. В този контекст публикувахме откъси, предоставените ни от нея от нейната научна работа като изкуствовед „Автобиографичното в творчеството на художниците Аделина Попнеделева, Людмил Лазаров (1955- 2022) и Красимир Кръстев – RASSIM“ в тематичния годишник „Изкуствоведски четения 2021. Персоналия” на Института за изследване на изкуствата, БАН, 2022, с. 293-303.

Може би, бяха малко повече припомнянията в текста, но нищо, дори в една изложба не се появява просто така, изведнъж. Авторите имат своята творческа биография, кураторът – познание и професионален интерес не само за краткото време не експозицията. За нас като зрители остава преживяното в пространството… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[magdalenagigova]

Проектът „Съседите“ ще представи България на Биеналето във Венеция

Проектът „Съседите“ ще представи България на Биеналето във Венеция Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян ще представи България на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 г. Победителите в конкурса, организиран от  Министерството на културата, бяха обявени на пресконференция в БТА. В събитието взеха участие…

[vprki]

Животът на проекта „Съседите“ трябва да продължи с постоянна експозиция…

Убедени сме, че проектът „Съседите“, българското участие на 60-ото Венецианско биенале, 2024 с автори проф. Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров вдигна високо летвата за следващото ни явяване 2026 година във Венеция. Категорични сме от „въпреки.com”, че проектът „С��седите“ трябва да продължи живота си и да присъства постоянно като част от музейна експозиция и неговото място е тук в София, защо не в РИМ в бившата минерална баня в центъра на столицата.

Това е дълга тема и ние ще я продължим…За Българския павилион и присъствието на страната ни разговаряхме с д-р Надежда Джакова, завеждащ филиала към Националната галерия Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) и  комисар на българското участие в 60-ото Венецианското биенале, 2024, месец след като приключи изключителният форум (20 април – 24 ноември).

„Това, което ми се иска специално да се отбележи, е, че трябва да се участва регулярно на Венецианското биенале за изкуство. Имаме три поредни участия благодарение на Министерството на културата, на Националната галерия и на направеното от колегите до момента. (2019, 2022 и 2024). “ Тя се аргументира:

На откриването на Българския павилион от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

„Важно е това да продължи, защото – споделям лични впечатления – през март пътувахме с куратора (Васил Владимиров) и с един от артистите (Джулиан Шехирян) до Венеция по организационната работа, свързана с участието ни. Там при срещите ми с колеги във Венеция един от коментарите беше „Знаем къде е българският павилион, защото вие се представяхте там миналата година на архитектурното биенале и ние сме ви посещавали“. Мисля, че сега вече, след този широк отзвук все повече хора ще знаят къде е Българският павилион, така че това трябва да се превърне в тенденция. Участието да стане регулярно, а не цялото това напрежение, дори и хаос – ще има ли участие или ня��а да има? Дори вече ми се струва, че това вече не е обект на коментар дали е необходимо такова участие. Това, за което Министерството на културата преговаряше, мисля, че вече е подписано като траен ангажимент и следващите 5 години да продължим да бъдем в това пространство.“

На откриването на Българския павилион министърт на културата Найден Тодоров, Надежда Джакова, и Васил Владимиров

Припомняме, че Българският павилион се реализира в експозиционното пространство Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата. В годините е преобразуван, но в основата на дейността му остава грижата за хората в неравностойно положение, грижа за децата и образованието им. Там миналата година бе представянето на страната ни на Венецианското биенале по архитектура, следващото догодина - също, както и 2026 на 61-ото за изкуство. Прекрасно пространство, което дава изключителни възможности, с които трябва да се съобразяват екипите на българското участие в биеналетата, съобразно законите и правилата за опазване на културното наследство на Венеция.

Екипът на "Съседите" при представянето на победилия проект в БТА

Още в началото на 2024 година на специална пресконференция в БТА бе оповестено , че проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори проф. Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян ще представи България на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство. С днешна дата Надежда Джакова си припомня: „Проследявайки протичането на конкурса и кандидатите, на мен ми направи впечатление колко всъщност сериозно бяха подготвени всички портфолиа. Първо, защото за този конкурс се явяват колеги, които са професионалисти – мисля, че никой от тях не е подценил самата процедура по кандидатстване, по начина на подготовка на портфолиата, по идеята, която имаше всеки от проектите. Представянето на отделните художници – като CV-та, като работа до момента. Сигурна съм, че и следващият конкурс ще бъде на достатъчно добро ниво, за да бъде избран много добър проект. И кандидатите ще бъдат на такова високо ниво, защото залогът е много голям: това е най-голямата и най-представителната сцена за съвременно изкуство, с най-голяма посещаемост и най-голям международен отзвук. Убедена съм, че конкурсът ще протече с цялата сериозност и отговорност на всички, които са част от едно такова участие на страната ни.“

На влизане в Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале, 2024

Журито определило „Съседите“ за най-добър проект бе в състав председател проф. Венелин Шурелов, един от най-авторитетните и талантливи визуални артисти и преподавател в НХА; Катя Ангелова, куратор, културолог, съдиректор   Kunstverin, Милано; Илина Коралова, изкуствовед, куратор, проект-мениджър; Яна Брата��ова, уредник и куратор в Националната галерия; д-р Любен Домозетски, изкуствовед, куратор, художник, уредник в СГХГ; д-р доц. Генади Гатев, визуален артист, куратор, културолог; Десислава Дикова, главен експерт в отдел МГВИ на Министерство на културата.

Независимо от изключителния ангажимент и работа от ноември 2023 до ноември 2024 като комисар на Българския павилион Надежда Джакова продължаваше да работи през цялото време по планираната програма в Музея на съвременното изкуство (САМСИ). Програма не е била прекъсвана, въпреки другия огромен ангажимент с комисарството ѝ. „То заемаше много голяма част от времето ми, но основната работа в музея си остана. Дори в момента имам голяма кураторска изложба, сборна изложба, част от моята програма на тема „Следване на чудото. Личното пространство и личният коментар на творците в изкуството“.

В Българския павилион

Много силно тръгна  проектът „Съседите“ – още при първото представяне преди години на макар и част в Софийската градска галерия 2022, в тяхното ателие тогава на „Бенковска“. И сега питам комисарката като куратор и като изкуствовед каква е нейната оценка,  извън организационния ѝ ангажимент.

„Това, което обсъжда комисията при избора на проекти, върху което се акцентира специално за проекта „Съседите“, е, че той има много сериозна изследователска основа. Тя е в изследването на Лилия Топузова – над 25-годишен труд, след това към нея се присъединяват и Красимира Буцева, и Джулиан Шехирян, т.е. изследователското поле е много сериозно. Това, което вече е представено, е било направено по най-добрия начин – казахте за алтернативните пространства, ателиетата на ул. „Бенковски“, но и голямата им изложба в СГХГ. Отбеляза се това, че проектът вече е представян по някакъв начин – по-скоро беше отчетено като нещо положително, защото е ясно как е бил възприеман от публиката. Именно това беше акцентът, на който се спря комисията – че за този проект има много широк обществен отзвук. Това беше и другата причина да бъде избран този проект – именно той да предизвика много широка обществена реакция. Няма да се мисли за страната ни като представила проект, който е едва ли не анонимен. Напротив – трябва да бъде коментиран през цялото време.

В Българския павилион

До момента в България има над 500 публикации върху участието на страната ни в 60-ото издание на Венецианското биенале. Има и 35 международни публикации в най-сериозните форуми за изкуство.“

Уточнява тя и се конкретизира: „Това, което е характерно за проекта „Съседите“ и което направи екипът – разбира се, очакваше се от него и те се справиха много добре – че развиха този проект. Във Венеция той беше показан по различен начин, съобразен с пространството, което е там; спрямо спецификите на зала „Тициан“ – знаете, че тя е част от културния център „Дом Орионе“, който е паметник на архитектурата като пространство, като сграда – така че и самото пространство носи своите специфики като чисто организационна, инсталационна работа. Те доразвиха проекта „Съседите“ не просто заради това конкретно пространство, но и заради публиката, която е там – международна публика, за която се отчита, че са хора, които буквално идват от цял свят. Една част не са чували за България, не са чували нищо за историята ни. И, влизайки в това пространство, целта беше да усетят още от входа, че са на специално място. Екипът много добре го постигна. Това, което адаптираха за това пространство и за тази международна публика, беше, че интервютата, които са направили с хората, които са преминали през лагерите край Ловеч и Белене, тези интервюта, които тук, в България, бяха с оригиналните гласове, там вече бяха преведени на английски език и бяха изчетени от професионални актьори, които максимално се опитваха да се доближат до оригиналите като интонация, като говорене. Това неслучайно се направи така – те имат опит от представянето на проекта в галериите на университета „Принстън“ и Университета на Торонто, където интервютата са показвани с оригиналните текстове с превод на английски, които са показвани отстрани в залата. Направило им е впечатление, че публиката влиза, застава с гръб към инсталацията и чете текстовете на интервютата, без на практика да прави някаква връзка с цялата тази мултимедиа и интерактивната дейност, която протича в инсталацията.

В Българския павилион

Това е бил и първият коментар на Лаура Къминг, която стана Арткритик на 2024 година – тя направи своя преглед на националните участия в Биеналето за „Обзървър“. Именно тя класира българския павилион сред 10-те най-добри павилиона с коментар, че за нея това е едно неочаквано откритие – когато е влязла вътре, инсталацията е въздействала на всичките ѝ сетива. Именно този поглъщащ момент още от входа, който не напуска посетителя през цялото време, ѝ е оказал най-силно въздействие. И малко повече подробности споделя Надежда Джакова:

„Павилионът се откри на 20 април, но 17, 18 и 19 април са предварителни дни за журналисти, куратори, комисари, художници. Именно в тези дни на предварителен преглед минават голяма част от тези, които са заинтересувани: минават арткритиците, които правят своите класации. Тогава тя (Лаура Къминг) посети българския павилион. Самата инсталация като времетраене е час и 40 минути – сменяне на образи, задействане на интерактивността, интервютата, които се чуват. Упомената бе на входа  идеята, че посетителят стои колкото желае: дали 2 минути, дали 2 часа. Лаура Къминг прекара повече от 2 часа в пространството на българския павилион сред инсталацията „Съседите“. Именно в тези първи предварителни прегледи и класации нашето участие попадна в 5-те най-добри на „Галерист“, сред препоръките да бъде посетен нашият павилион – тези препоръки се следват след това от публиката; от гидовете, които организират турове в павилионите на Венецианското биенале; от посетители туристи и ученици, от всички, които имат интерес.“

Още от самото начало, когато стана ясно кой проект ще представлява страната ни на 60-ото Венецианско биенале сме следили като медия и публикували текстове /част от тях може да прочетете тук, тук и тук/ за събитията, свързани не само с България на най-стария и авторитетен форум за изкуство в света, основан  далечната 1895 година. Той е и платформа – най-голяма за представяне на изкуство, създателите ��у както и на срещата им с публиката.

През 2024 бе единадесетото национално участие на България (първото е през 1910, следват представяния през 1942, 1948, 1964, 1993, 1999, 2007, 2011, 2019 и 2022).

Екипът на "Съседите" на среща в Swimming pool

В тази годишното представяне на България на Венецианското биенале за първи път имаше образователна програма към нашето участие, която специално е планирана от Надежда Джакова като комисар, успоредно с изложбата – да се говори за нея и да се представя участието ни. „Това беше през цялата година, започна още преди откриването с голяма дискусия в Софийския университет „Св. Климент Охридски“; имаше и в Нов български университет, във Великотърновския университет, в Университета в Регенсбург, в Ка Фоскари във Венеция. Серия дискусии и конференции се организираха покрай нашето участие тази година.“ / Допълваме, че през юли в пространството на Swimming pool имаше страхотна, не формална среща с екипа, иницирана от Весела Драганова, с присъствието на родственици и разказвачи в проекта и на много млади хора. –б.а./  Споделя тя и разказва подробности:

Образователна програма в Българския павилион

„Аз като комисар планирах – и това се осъществи със съдействието на екипа – да има образователна програма. В моите предварителни планове образователната програма беше точно такава, както се реализира. А именно една част да бъде в самия павилион – това е дискусията на тема „Личен спомен, колективна памет“, която направихме на 24 май. А другата част да бъде изнесена извън павилиона – в университети, в места за научни форуми, дори на популярни места, не само за хора, свързани с изкуство. Отделно – да има детска образователна програма. Сега за първи път се направи такава програма след моята покана към Теодора Бахарова, която от години живее във Венеция. Тя там е правила образователни програми към Венецианското биенале. Познавах нейната работа до момента и се радвам, че тя прие да направи специална детска образователна програма към нашия павилион. Имаше 5 детски ателиета, 4 от тях се проведоха вътре в павилиона, едно беше изнесено в училище. Учениците бяха посетили павилиона, след което направиха ателието вътре в училището. (учениците са от IV клас на училище „Данте Алигиери“ във Венеция – б.р.).“

Попитах я дали, все пак, темата на „Съседите“ и самият павилион, както беше изграден, не са ли сложни за деца.

Лилия Топузова с деца в Българския павилион

„Да, обсъждахме как това би било поднесено на ученици. Любопитно е да се сравни и със статистиката, която получих от самото Венецианско биенале при приключването на тазгодишното издание. Разбира се, темата не е лесна, не може да бъде поднесена лесно нито за ученици, нито на практика и за възрастните – там по друг начин се възприема, но с не по-малка травма, която е останала. Факт е, че павилионът засяга и травмата от миналото, така че травмата е налице! Особено като се направи за ученици, които са във Венеция, защото те не са преднамерени, не идват с предварителна нагласа към това какво е било, защо така е било, кой е виновен, няма виновен – напротив, те получават информация, която е за България, за страната ни, за конкретното участие. Разбира се, коментират по свой начин.

Децата в Българския павилион

Първото детско образователно ателие беше на 24 май – втората част от програмата ни тогава. Аз присъствах на него, всъщност включих се в това ателие. Направи ми впечатление, че учениците, които дойдоха и техните преподаватели, които ги водеха, вече знаеха, че 24 май е ден на българската азбука, писменост и култура. Знаеха как изглеждат тези букви, бяха се подготвили специално за мястото. Съответно правеха и своите коментари – по някакъв начин бяха информирани за това каква е темата на Биеналето – „Чужденци навсякъде“, по какъв начин с нея се свързва и българският павилион. Това, което много ми хареса, е подходът на Теодора Бахарова – всъщност, тя работи с различни групи и за всяка група беше организирано специално представяне. Теодора Бахарова по най- интересния и атрактивен начин им представи самата тема – „Чужденци“. Наименованието, което тя беше дала на детските ателиета –„Странноприемница“ – също отговаря на темата на тазгодишното биенале, както и на идеята, че всички се свързват на една обща трапеза. В детските ателиета, които тя направи в павилиона, децата бяха поканени да изработят глинени съдове, панички или нещо, което се използва на трапезата. Те ги изработват от глина и ги оцветяват с пигменти, които са естествени материал. Това също е изискване и приоритет на Биеналето – опазване на околната среда. Пигментите, с които те работиха, самата Теодора Бахарова ги представяше по какъв начин се извличат, откъде и как; разбира се, имаше я и тази образователна част, която е свързана с рисуването.“ Описа образователните програми в Българския павилион Надежда Джакова.

А как протекоха срещите на децата с авторите на проекта? Те са много ангажирани с него от десетки години, а публиката тук е била друга. Те са представяли „Съседите“ в САЩ, в Канада, в Англия, местата, които Вие казахте. Направиха ли авторите някаква своя връзка с децата?

Адриано Педроза и Надежда Джакова

„Да, в това първо детско ателие, в което участвахме всички, част от дискусията ��а 24 май, в него се включиха и Лилия Топузова, и Джулиан Шехирян. Те имаха среща с тази най-малка аудитория. Разбира се, всеки от тях разказа за своята връзка с проекта, за своя опит. Джулиан Шехирян, самият той чужденец, наблегна на това какво е да си чужденец. Мисля, че всеки един от екипа е чужденец - всички ние. Това беше и коментарът на самия Адриано Педроза ( куратор на Венецианското биенале): че всички ние, отивайки във Венеция, отиваме там като чужденци. Но и сме чужденци в собствената си страна – или въобще, всеки сам за себе си.“ Отговори Надежда Джакова в контекста на философията на биеналето тази година „Чужденци навсякъде“.

Общ изглед от международната изложба “Чужденци навсякъде” на куратора А. Педроса в Джардини и Арсенале

А според статистиката, както отбеляза тя, ръст бележат и образователните дейности и турове по време на Венецианското биенале. Общо 80 613 участници (4704 групи) са врели участие в образователните дейности и туристически услуги с екскурзовод. 39 844 младежи и студенти, участвали в учебните дейности - 1827 групи, 5941 учители, ангажирани в образователната дейност в изложбените зали, 2199 учители, участвали в специалните предварителни разглеждания, 1096 училища, от които 50 предучилищни заведения, 187 основни училища, 72 прогимназии и 787 гимназии.

Вероятно, д-р Надежда Джакова все още не се е дистанцирала от голямото събитие, но в случая – извън нейната конкретна работа като комисар, а като изкуствовед, като куратор, като човек с много познания – как оценява нашето присъствие на Биеналето?

Archie Moore=Ав��тралия-Златен лъв

„Това, което ми направи впечатление, разглеждайки останалите павилиони, преценявайки по какъв начин е ситуиран българският павилион, е, че той много добре отговаря на тенденциите именно в това издание. Като тема, като коментар по темата „Чужденци навсякъде“ има сходен проект в павилиона на Австралия, който спечели „Златен лъв“, павилионът на Ватикана – т.е. в една обща тенденция нашият павилион седи напълно адекватно.

„С моите очи“, павилионът на Ватикана

Другото, което ми направи впечатление при това издание, е, че в общата изложба участват над 350 художници – множество имена на непоказвани художници. И като че ли нямаше много големи имена, които всеки би разпознал. Това, което също отбелязах, е, че и в другите павилиони, както и при нас, участваха екипни проекти, колективни. Някой се представя от името на даден екип и се съобщава в този екип каква дейност извършва. Но крайният продукт се вижда като краен резултат на екип – именно такъв беше и българският павилион. Аз не бих разделила по някакъв начин при проекта „Съседите“ Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян един от друг, защото те работеха и действаха като едно. Това беше характерно и за другите участия.“

Какво е усетила в  тази голяма обща изложба с  много художници от цял свят, някакви тенденции, посоки в съвременното изкуство…

„Поканата към Адриано Педроза не е случайна. Както беше подчертано, през годините много пъти е имало художници от Латинска Америка, извън Европа, но никога не е имало куратор, който да е именно от  тази част на света. Именно това беше акцентът на Адриано Педроза при избора на художници, на коментарите по посока на работата му за организиране на тазгодишното издание на Венецианското биенале. Както самият той спомена, подбирал е художници, които за първи път се показват на този форум, било то, че са работили през 30-те, 40-те, 50-те години. Тоест, не са наши съвременници, но той е искал да акцентира именно върху цялото това многообразие, което е съществувало и съществува успоредно с показваното в Европа през тези години. Излизане извън европоцентристката тема и тенденция и акцентиране на различното, на локалното, на специфичното, което е в Латинска Америка, в колонизираните страни в Азия, Африка.

Karimah-Ashadu_Machine-Boys-2024-still_Gucci-scaled

Именно тези миграционни процеси – те са и културологични, не са само икономически и политически – това беше голямата тема на Биеналето. Успоредно с една доминираща култура, каквато е европейската, тенденции, които са наложени от античността, от елинизма, съществуват други, множество различни култури. За мен като куратор, като изкуствовед това беше една много изследователска изложба, защото това наистина са течения и участници, които аз виждам за първи път – мисля, че така беше и за по-голямата част от публиката.“

60-ото издание, посветено на темата „Stranieri Ovunque – Чужденци навсякъде“, с куратор Адриано Педроза (Adriano Pedrosa), приключи, отбелязвайки едно от най-високите нива на посещаемост 130-годишната си история. Biennale Arte 2024 отбелязва 700 000 продадени билета и 27 966 посетители на предпремиерата. Средно на ден около 3 300 посетители са разглеждали експозицията и павилионите.

Общ изглед от международната изложба “Чужденци навсякъде” на куратора А. Педроса в Джардини и Арсенале

Най-големият арт форум за съвременно изкуство отчита, че 59% от публиката е била от чужбина и 41% от Италия. Над 190 000 млади хора и студенти под 26 години са посетили изложението, което съставлява 30% от всички посетители. Отбелязва се 20% увеличение на посещенията от начални училища, като 35% от посетилите училища са били от чужбина. Беше отбелязано и рекордно участие на уязвими категории, с ръст от 67% , което  потвърждава ��нгажимента на Биеналето за осигуряване на достъпност на културното наследство и съвременното изкуство за хора с увреждания или социално уязвими групи.

Президентът на Биеналето Пиетранджело Бутафуоко (Pietrangelo Buttafuoco) коментира резултатите с думите: "С носталгия се сбогуваме с Biennale Arte на Адриано Педроза, неговия вдъхновяващ успех и важния му урок: Всички сме Чужденци Навсякъде. Творбите и артистите, които той подбра за изложението, надхвърлиха пределите на „Джардини“ и „Арсенале“, прониквайки в всекидневието и мисловния ни хоризонт. В тези предизвикателни времена за света, изкуството ни напомня, че всичко е polemos – противопоставяне между култури, гледни точки, минало и бъдеще. Но то също ни учи, че житейският път ни води към срещата с „ти“ и „ние“, отвъд отчаяната самота на „аз“. Всички сме Stranieri Ovunque – в пресичането на светове, в опита на съществуването и в еволюцията на красотата и самата ни свобода, там, където сме обединени от общата си оценка за изкуството."

Общ изглед от международната изложба “Чужденци навсякъде” на куратора А. Педроса в Джардини и Арсенале

В този контекст сме убедени, че проектът „Съседите“ вдигна високо изискванията и критериите за избор за следващото ни явяване 2026 във Венеция на 61-ото. „Той беше отбелязан сред 5-те най-добри национални участия, национални павилиона, следващата стъпка е „Златен лъв“. Така завърши разговорът ни с д-р Надежда Джакова.

"Съседите" - финален тур с авторите от ляво на дясно: Васил Владимиров, Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова

Вече са известни 17-те коле��тива, които се включват в конкурса за представяне на България на Венецианското биенале за архитектура с куратор Карло Рати, което ще бъде открито на 10 май и ще продължи до 23 ноември.≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Илина Коралова и архив на Българския павилион

P.S. на „въпреки. com”: Припомняме, че на 13 декември 2024 година в галерия „Капана“ в Пловдив  се откри изложбата „„Acqua alta. История на българските национални участия във Венецианското биенале 1910 – 2024“. Тя представя произведения, архиви и документален материал от всички единадесет участия, с които България се е явила в най-стария и най-престижен международен форум на изкуството в света от неговото основаване в края на 19 век досега.

Изложбата се организира от ГХГ–в Пловдив и Общината на града. Куратори на проекта са изкуствоведите Светлана Куюмджиева и Пламен Петров. Асистент куратор - Рамона Димова. Художник – Георги Шаров.Тя продължава до 20 февруари и в следваща публикация ще я коментираме.

[vprki]

Мими Добрева, Милко Божков и проф. Добри Добрев заедно в изложба

Столичната галерия „Арте“ завършва годината с великолепна изложба „ Следвайки пейзажа. Стъпки във времето“ на проф. Добри Добрев (1927-2003) и двама от знаменития му курс в НХА 1977/1978  негови ученици Мими Добрева и Милко Божков.

За първи път от близо 30 години се представят в изложба картини на проф. Добри Добрев. Дори в юбилейното честване в края на 2022 с изложба в галерията на СБХ на „Шипка“ 6, в което студенти на проф. Добрев отбелязаха 45 години от дипломирането си, нямаше негови творби.

проф. Добри Добрев

В контекста на изложбата тримата художници са обединени от изследователския си подход към жанра пейзаж, излизащ извън общоприетото схващане на съзерцание на околния свят, преливайки от истински изгледи до напълно въображаеми места. Реалистичният подход се примесва с абстрактния, цветове от землисти тоналности на охра засияват до фосфориращи синьо-зелени, наративът от социален-митологичен преминава в абстрактен. Пише във въведението си към изложбата кураторът д-р Надежда Джакова, изкуствовед, завеждащ филиала към Националната галерия Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ).

От ляво на дясно: Гергана Борисова, Милко Божков, Надежда Джакова и Мими Добрева

“Връщане от розобер”, “Изгонване от Рая” на Добри Добрев, “Утринна звезда”, “Януарска нощ” на Милко Божков и “В един августовски ден” на Мими Добрева разкриват пред погледа на зрителя имагинерен свят, който някога е бил реалност – места, посетени от художника и съпреживявани от него, време, което са уловили и послания, които са ни поднесени с лекота, виртуозност и професионализъм.

За съжаление, както сподели галеристката на „Арте“ Гергана Борисова малко от творбите на проф. Добри Добрев, предоставени от дъщеря му са датирани. Само на част от тях е отбелязано 1992 година…

проф. Добри Добрев

Проф. Добри Добрев (1927 - 2003) е роден в казанлъшкото село Горно Сахране. Завършва основното си образование в родното си село, а средното в Казанлък през 1946 г. След това работи като строителен техник в София. През 1948 г. е студент по руска филология в Софийския университет. През 1949 г. е приет в Художествената академия, специалност Живопис, а от 1956 г. до 1960 г. е преподавател в Художествената гимназия в София. От 1961 г. е асистент по рисуване във ВИИИ „Николай Павлович“. Осем години по-късно става доцент, а след това и професор по живопис. От 1973 г. до 1976 г. е декан на Факултета за изящни изкуства. Работи в областта на реалистичната живопис – тематична композиция и портрет. Негови творби са собственост на Националната художествена галерия, Софийската градска художествена галерия, Военно-историческия музей, Министерския съвет, художествените галерии в Казанлък, Стара Загора, Видин, Плевен, Велико Търново, Силистра, Добрич, Шумен, Разград, Смолян, Благоевград, Пазарджик, други галерии и частни колекции в страната и чужбина.

В ателието на проф. Добри Добрев, снимка: Михаил Енев

Припомняме, че за първи път бивши студенти от легендарния клас по живопис на професор Добри Добрев в Художествената академия, випуск 1977/1978,  се събраха в общ�� изложба след 45 години в пространството на галерия на СБХ на ул. „Шипка“ 6 на 8 декември 2022 година.

В някаква степен тогавашната експозиция беше изстрадана. На 15 февруари същата година една от неговите студентки от онова време преди толкова години Мими Добрева откри прекрасната си изложба „Късно море“ в галерия „Стубел“ . Тогава, извън разговора ни за експозицията ѝ, тя сподели, че готвят изложба на випуска и, че се оказва не лека задача. Във времето оттогава до откриването на изложбата „Випуск 1977-1978 Изложба на студенти от класа на проф. Добри Добрев“ сме виждали и често разговаряли как върви подготовката.

Художничката и състудентка Стефка Аройо между картините на Мими Добрева /л/ и Милко Божков /д/ в галерия "Арте"

Идеята за амбициозния проект се ражда, на което съм свидетел, по-скоро спонтанно; нищо не се знае предварително относно организацията – за работите, за транспорта им, за участниците, готвят я без куратор… Курсът първоначално се състои от 28 студенти, но в  изложбата участват 17 автори –  Ангел Васев, Андрей Даниел (1952 - 2020), Антоний Григоров, Валентин Колев (1948-2023), Васил Милчев, Каталина Милева, Матти Кариула, Милко Божков, Мими Добрева, Никола Стефанов, Николай Иванов, Николай Каранфилов, Стефан Стоянов, Стефан Янев, Стефанка Стойчева, Стефка Аройо и Яшарали Тахир.

проф. Добри Добрев

„Като студенти, ��а нас беше повече от интересно да сме заедно, и в ателието, и извън него… И понеже досега не сме правили групова наша изложба, решихме, че е добре да го направим сега… Още повече, че от дипломирането ни (както се оказа) са минали 45 години и личният творчески път на всеки от нас ни е отвел в различни посоки. Всеки сам е решил с какво да се представи като автор. За нас остава удоволствието след толкова години да се видим, а и за публиката, надяваме се, ще е интересно да се срещне с нашето творчество”, споделяха организаторите на изложбата в СБХ, тогава. И това се виждаше от щастието, което излъчват черно - белите снимки от онова време, изложени сред картините в галерията.

Мими Добрева

Не малко от тях бяха в пространството на галерия „Арте“. Те са общност още от онези времена и всеки от тях е с име в съвременното българско изобразително изкуство. Те всички са много различни в творчеството си и специално в техния художествен възглед към пейзажа. Мими Добрева, като се връща във времето, размишлява на глас:

"Аз тръгвам от гледка��а, от нещата, такива, каквито са, но вероятно моят инстинкт, моята интуиция, моят дух инспирира това, което в момента ме вълнува и аз тръгвам да го разгадавам и да разбера себе си, защото това ме е впечатлило. Всъщност, искам себе си. Всеки се стреми да се опознае. Но, все пак, няма смисъл да гледаш само себе си. Това, което са хората до тебе, около тебе – те са и твоето огледало.

Мими Добрева

В пейзажа има конфликт, има ��рама, има връзка, има разказ, има преживяване като в една добра пиеса, в един парфюм, в един роман за живота. Това е интересно, картината да не е литературна, но тя може да съдържа, поне, възможност за размисъл, за поезия, за стих или някой може и роман да си измисли. Разказва история. Трябва да съдържа такива неща, които да не можеш да ги изречеш с едно изречение или две-три, за да ги обясниш. А да продължаваш да разбираш, че има възможност за развитие.“

Милко Божков

А Милко Божков ни е споделял в годините: „Не, че съм човекомразец, даже бих казал, че съм човеколюбец, но с хората приключих малко след Академията. Правих няколко портрета на приятели – на Стоян (Цанев), на Стоимен (Стоилов), на Ванко Урумов и тези, в които съм се опитал да изобразя човека – трябва да бъдат някакви близки хора, с които имаме отношения, общи мисли, приятелство…Иначе, в работите, които правя, мисля, че ако някъде има човешка фигурка, тя е по-скоро усещането за мащаб. Има една дума френска „ставаш“, която е за съоразмерим мащаб в пейзажа. Не го правя съзнателно и да кажа: Не, не, няма да рисувам хора. Това, което не ми идва отвътре, не го правя. Това е обяснението, не е някакво заричане или нещо друго.“ Сподели художникът. Репликирам го с моето усещане към картините му: „Но човекът е тук, той гледа това, чувстват се вибрации и душевност.“ Според него, човекът трябва да се усеща във всяко едно произведение на изкуството – „да усетиш човека – този, който го прави, независимо дали е художник, дали е музикант, дали е кинаджия, дали е писател. Ако липсва това,  и работата, когато е готова, няма да трогне зрителя, няма да го „закачи“ и ще отмине. Всъщност, човекът е този, който стои зад работите, които е направил. Това е за мен важното.“

Пред картина Милко Божков в галерия "Арте"

Галерия „Арте“ е  от любимите на Милко Божков, сътрудничеството му с нея е с десетилетна история. “Аз съм коректен с галериите, с които работя.  С две галерии работя във Варна на мои приятели – Борис Стателов (галерия 8), първата частна в града, с моите приятели Анна Халамян, Герхард Хорнман , които имаха галерия във Франкфурт, сега направиха във Варна от няколко години Art meeting A&G Art Meeting.. В София съм тук вече 20 години в „Арте“, веднъж съм участвал в приятната галерия „Астри“ (с пейзажи от Тоскана май 2020). Получавал съм покани – хубави галерии, но това е все едно да предадеш близкия човек. В Бургас работя с „Пролет“. Това ми е достатъчно. Нямам нужда да се разпростирам в големи пространства. Изложбите в СГХГ, съвместен проект с поета Борис Христов, ретроспективната му изложба във Варна“ в рамките на проекта „Август в изкуството“ 2023 с куратор Румен Серафимов, тази годишната му изложба в СБХ с лаконичното заглавие “P.S.”/ “Послепис” с куратор Пламен Моневски Милко Божков сподели тогава: “Пост е, докато един художник нарисува картината, след това скриптум е, когато зрителите я гледат. Картината добива своя смисъл в очите на тези, които я гледат.”Но това са все различни истории със знака Милко Божков /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

Милко Божков

Мими Добрева за първи път представя свои картини в галерия „Арте“. Тя е от живописците, които винаги смайват и очароват. Поредната ѝ изложба, макар и съвместна отново приласкава очите и радва. Тя остава в утвърдено през годините тематичното русло на задълбочено изследване на природния пейзаж. Пейзаж, в който все по-рядко, като от друг свят, се появява и човешко присъствие, но без да нарушава хармонията и съзерцателната красота на картините. Мими Добрева е същинска Повелителка на хлорофила, не само защото зеленото за нея е мистериозно, енергизиращо поле за нови и нови  алхимични експерименти, но и защото вече е достигнала завидно ниво на анализ и синтез във всяка от творбите си.  Извън това в нейните картини царстват обичта и добротата, няма как да се изрисуват тези същности, които човек носи в себе си, но се усещат и пред тях ставаш някак озарен от светлината и цветовете /повече може да прочетете тук при нас/.

Мими Добрева

Този текст ще завърша с думи на обичания състудент и приятел на Мими и Милко Андрей Даниел, споделени за нас преди години, но сякаш изречени днес от Небесата, където е и продължава да търси смисъла на живота: „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме, без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората, които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”.

Милко Божков и Мими Добрева

Всъщност, сякаш говори и за тази прекрасна изложба. Вероятно, я е видял някъде Отгоре и е щастлив заедно с проф. Добри Добрев… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Папа Франциск на Венецианското биенале: Изкуството е град-убежище за хуманност

Комисарят на Българския павилион на 60-ото Биенале на изкуствата във Венеция Надежда Джакова беше сред малцината специално поканена от Ватикана да се срещне с Папа Франциск при неговото посещение на най-големия форум за съвременно изкуство. Тя беше заедно с  един от авторите на проекта “Съседите” - Лилия Топузова, доктор по история и изследовател на комунистическите режими.

Това е исторически момент за Римокатолическия свят, защото папа Франциск е първият папа, посетил Венецианското биенале. Това е и първото му излизане извън Рим след септември миналата година и се следи с огромен интерес. Както съобщава Ватиканският дикастер за култура и образование, визитата на папата е еднодневна и включва както разглеждане на международна изложба на изкуството La Biennale di Venezia 2024, така и посещение в павилиона на Светия престол и изложбата в бившия манастир, сега женски затвор - “Джудека” (Giudecca), намиращ срещу българския павилион.

“Джудека” (Giudecca)

Озаглавен „С моите очи“, павилионът на Ватикана е посветен на темата за човешките права и хората, живеещи в периферията на обществото. Кураторите ��иара Паризи и Бруно Расин са поканили 10 различни художници, които в творбите си разглеждат всекидневния живот на затворниците.

Инсталацията се стреми да привлече вниманието на света към игнорираните, по една или друга причина, и същевременно да насърчи културния диалог. Павилионът на Светия престол приканва зрителя да приеме думите на папа Франциск буквално, тъй като той кани всеки да погледне другите директно в очите, надниквайки отвъд социалния им статус, за да се срещне с тяхната човечност.

„С моите очи“, павилионът на Ватикана

Визитата „ясно демонстрира желанието на Църквата да консолидира плодотворен и близък диалог със света на изкуството и културата“, казва Киара Паризи, цитирана от АФП.

Папа Франциск покани на среща творци, чийто работи са в изследователското поле на правата на човека. Инсталацията на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова интерпретира темата за посткомунистическата памет. „Съседите“ изследва премълчаните спомени на оцелели от политическо насилие от времето на социализма в България от 1945 до 1989 г. Използвайки  намерени предмети, видео и звуков дизайн, инсталацията предава  историите на онези, които са преживели българските лагери и затвори. /Повече за проекта може да прочетете във „въпреки.com” тук./

Папа Франциск и Надежда Джакова

Тази среща е огромно признание за България и Българския павилион, на който имам честта да съм комисар, споделя Надежда Джакова и допълва: “Съседите” дава изказ на невидимите, анонимните, маргинализираните. Проектът визуализира спомена, придава му плътност, образ и звук, запечатващ се в паметта на зрителя. Нека видим и чуем тези истории, защото авторитарните режими от миналото застрашават и бъдещето ни.”

Папа Франциск и Лилия Топузова

“Изкуството е град-убежище за хуманност. Град, който не се подчинява на правилото на насилието и дискриминацията, за да създаде форми на човешка принадлежност, способни да разпознаване, включително, защита и прегръщане на всеки“, бяха думите, с които папа Франциск се обърна към артистите събрани в църквата “Ла Мадалена” на затвора “Джудека”. Папа прикани всички да си представят свят, в който никое човешко същество не се смята за непознат. "Светът има нужда от артисти. Художниците са част от света, но са призвани да го надхвърлят“, отправи послание той.

Папа Франциск на среща с участници на Венецианското биенале

Венецианското биенале на изкуствата през 2024 г. е с мото „Чужденци навсякъде“ с куратор Адриано Петроза и продължава от 20 април до 24 ноември.

Припомняме, че Българският павилион предизвиква изключителен интерес от страна световните медии и е оценен от специалистите като едно от откритията на Венецианското биенале. “Най-голямото откритие беше малък павилион, на брега срещу Джудека, където артисти и историци са намерили начин да направят видима една скрита глава от миналото на България”. Пише в статията си посветена на 60-ото Биенале във Венеция Лора Къминг/Laura Cumming, една от най-влиятелните арт критици, обявена за критик на годината на Press Awards 2024.

Статията излезе само в the Observer & the Guardian само 2 дни след официалното откриване на българския павилион. Под заглавие за “Въоръжена охрана, репарации и животите на другите: Венецианското биенале 2024 –ревю”(Armed guards, reparations and the lives of others: Venice Biennale 2024 – review) арт редакторката, която беше сред първите посетили българският павилион в дните определени за предварително разглеждане, споделя своята интерпретация на Биеналето и дава препоръки за “задължителните” за посещение павилиони.

В Българския павилион на Венецианското биенале

Още в подзаглавието на текста Лора Къминг откроява България, като казва, че 60-ото издание на Биеналето има по-малко блясък, повече тържественост и загриженост, с откровени творби от Нигерия, България и глобалния юг, отговарящи на провокативното подзаглавие на фестивала “Чужденци навсякъде”.

Германският павилион не случайно показва израелската художничка Яел Бартана, подчертавайки, че художниците едва ли са синоним на нации, както и родения в Германия Ерсан Монтаг. “Германия завинаги преглежда собственото си минало с натрапчиво самосъзнание”, отбелязва авторката.

За българския павилион с комисар д-р Надежда Джакова, в който е експонирана творбата на Красимира Буцева, Джулиян Шехирян, Лилия Топузова и куратора Васил Владимиров - “Съседите”, тя казва че е нейното голямо откритие: “Сцената е полутъмна къща от очукани столове, легла с извадени чекмеджета и стари шкафове, чиито чекмеджета са пълни с пръст и лишеи, сякаш външното някак си е влязло вътре. Образи на тъмни гори и реки трептят периодично по мебелите, от които спорадично се излъчват гласове. Сам ли си ги активирал по някакъв начин?

В Българския павилион на Венецианското биенале

Това, което чувате, е свидетелството на последните оцелели от комунистически лагер за принудителен труд на български остров, затворен едва през 1989 година. Всяка пауза, всяка дума и дъх са абсолютно жизненоважни. Вие сте интимно въвлечени в познанието за всичко това чрез материалната сцена около вас – аромата и докосването на всеки предмет, напъването да чуете всеки тих глас, променящата се светлина. Това е най-деликатният и елегичен израз на една ужасна история.” Така Лора Къминг поставя България сред 10-те  задължителни павилиона, заедно с този на Египет, Япония, Великобритания и други.Проектът е определен като “вълнуващи разкрития за историята на страната от комунистическата епоха, предадени чрез мебелите в типичен български дом”.

По думите ѝ 60-ото издание на Венецианското биенале е тържествено, загрижено, от време на време дидактично. Олигарсите и техните мега яхти с цвят на борш отдавна са изчезнали, заедно с очевидното богатство и посещенията на знаменитости – намалени от война, пандемия, строги икономии в духа на времето. Живите художници (и много от мъртвите, представени в огромния централен павилион) са заети с колониализма, миграцията, правата на различните и коренното население, климатичната криза и реституцията на предмети от предците.

В  списание Galerie авторитетният френски арт критик Каролин Ру нарежда българския павилион на пето място сред шестте най-забележителни от  Биеналето на изкуствата във Венеция, които ценителите не бива да пропускат.

В Българския павилион на Венецианското биенале

Списанието Galerie е основано през 2016 година от Hudson Publishing LLC. Адресирано към читатели с трайни интереси в изкуството и дизайна, то излиза пет пъти годишно. Целта му е да информира и вдъхновява като представя само най-доброто от двете направления в световен мащаб. Както и да запознава културната общественост със завладяващи творчески таланти и  интригуващи арт дестинации. Galerie се предлага в обекти на Hudson News по целия свят, както и в избрани павилиони за вестници, частни авиационни терминали и на водещи събития за изкуство и дизайн.

В материала си Каролин Ру изброява достойнствата на павилионите, които са ѝ направили впечатление: на САЩ, Япония, Канада, Бенин, България и Нигерия. Ето какво пише известната авторка за инсталацията, сътворена от Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шекерян с куратор Васил Владимиров:

На откриването на Българския павилион на венецианското биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

„През комунистическата епоха 1945-1989 година хора изчезват в България всеки ден, арестувани по подозрение за инакомислие и дори за малко по-необичайно поведение, те са отвеждани в ужасяващи работни лагери. „Там шест или седем души умираха всеки ден“, спомня си глас. В сграда близо до моста Академия, кураторът Васил Владимиров е пресъздал набор от домашни интериори - български дом от времето на комунизма, където истинските спомени за преживените ужаси се предават чрез високоговорители. Гласовете са на оцелели или на хора, изгубили близки.  Кафявите мебели, сламените дюшеци и оскъдните бюфети на скромния български бит от онова време създават у посетителите тъжно, но вълнуващо преживяване. Инсталацията дава на мнозина достъп до част от иначе непознатата история. Тишината е нарушена“, завършва разказа си за българския проект „Съседите“ Каролин Ру в авторитетното списание за изкуство Galerie.

В Българския павилион на Венецианското биенале

Българският павилион може да бъде разгледан до 24 ноември в зала “Тициан” на Център за култура “Дон Орионе”.≈

„въпреки.com”

Снимки: Фотокредит: © VaticanMedia, Стефан Марков и архив

[vprki]

Българският проект „Съседите“ е на висотата на Венецианското биенале

Българският павилион с комисар д-р Надежда Джакова на 60-ото Венецианско биенале се открива днес 19 април от 17 часа в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Забележителният български проект „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде”.

Още от обявяването на „Съседите“ на 4 януари т.г., че ще представа страната ни на Венецианското биенале за изкуство, 2024, разказваме за предстоящото изключително събитие. Срещнахме ви с авторите /водещата снимка/ на проекта художниците и изследователите Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова и куратора Васил Владимиров. /Може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук, тук и тук./

60-то Венецианско биенале на изкуствата с куратор Адриано Педроза под мотото Stranieri Ovunque – „Чужденци навсякъде“ отваря официално врати за публика на 20 април 2024г.  Интересно е, че от създаването си досега Биеналето се е провеждало на нечетна година. Заради пандемията от covid -19 поредността се промени и сега това е второто откриващо се на четна година.

Предварителните откривания на отделните национални павилиони са на 17, 18 и 19 април. Специално за откриването на Българския павилион пристига министърът на културата Найден Тодоров. Заедно с него ще бъде и зам.-министър Амелия Гешева.

Първите, които са видели вече подредена инсталацията в българския павилион, са едни от най-авторитетните журналисти  Йелена Совронич, Empire Lines, Лора Къминг, завеждащ секция критика на „Обзървър“ и Табиш Кан от FAD. 23 световни медии с 500 млн. аудитория са писали за българския павилион още преди откриването му. Проектът е квалифициран като една от сензациите на тазгодишното биенале. Още при представянето му на 4 януари т.г. се уверихме, че „Съседите“ ще представи страната ни на висотата най-стария и престижен форум за съвременно изкуство, основан през 1895. Той е и платформа – най-голяма за представяне на изкуство, създателите му както и на срещата им с публиката.

Надежда Джакова

Българският комисар Надежда Джакова беше сред хората, които първи успяха да разгледат Биеналето. „Преобладаващата насока тази година са връзките, които павилионите правят между неразказаното минало и имагинерното бъдеще. Зрителят е потопен в мултимедиен свят от образи на исторически личности и събития, премесен с въображаеми светове от бъдещето.  В този общ разказ българският павилион отправя сериозната си позиция, връщайки ни към недалечните събития от периода 1945-1989, към темите за паметта, травмата и колективното лечение, с ясното послание на авторите Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян, че споменът не може да бъде заличен, дори и потискан“.

Кураторът на „Съседите“ Васил Владимиров споделя, че „българският проект представя неразказани истории  на „чужденци в родината си“, които са били подложени на преследване, лишаване от свобода без съдебен процес и са преживели лагери за принудителен труд заради религия, политически убеждения, дори външен вид. Проектът документира систематичното преследване, което засяга политически дисиденти, много от тях с леви убеждения, селяни, които са искали да запазят земята си, художници, странни хора, турски, ромски и мюсюлмански малцинства и безброй обикновени хора, които се отклонявали от тесните правила на режима. Проектът не само служи като трогателен мемориал за жертвите, но също така предлага критична рефлексия върху потисническия политически климат от миналото и сегашното институционално колебание да се изправи срещу неговото наследство“.

„ „Съседите“ отразяват една брутална реалност, която продължава да властва по целия свят. България представя тревожна арт инсталация на Венецианското биенале на изкуствата 2024 г.“  Коментираха и представиха българския от STIR,  многократно награждавана глобална медийна къща и кураторска агенция. Това е разностранна организация с дигитални и физически платформи, която е основана през 2014 г., за да раздвижи творческата мисъл, практиката, дискурса и индустрията, като същевременно насърчава, разпространява и насърчава творчеството и иновациите в областта на дизайна, архитектурата, изкуството и творчески технологии по целия свят. Основава се на разчупване на бариери и преодоляване на граници между дисциплини и географски области, за да останем в синхрон с нашето съвремие и да осъзнаем нашия принос към това, което идва.

STIR е абревиатура на see, think, inspire, reflect (гледай, мисли, вдъхновявай, отразявай).

В подготовка

В навечерието на откриването на Венецианското биенале на изкуствата, кураторът Васил Владимиров обсъжда представянето на българския проект „Съседите“ с автора на STIR Ману Шарма.

Инсталацията изследва спомените на оцелели от политическо насилие в комунистическа България от 1945 до 1989 г. в нова мултимедийна инсталация „Съседите“, пише STIR.

„Съседите“ отговарят на темата на Венецианското биенале на изкуствата 2024 г. „Чужденци навсякъде“, като изравят премълчаните спомени на оцелели от държавно насилие от българската социалистическа епоха (1945-1989)“, казва пред платформата Владимиров. „Той изследва обезпокоителното наследство на репресиите, при които лица, смятани за инакомислещи  от управляващата комунистическа партия, са третирани като чужденци в собствената си страна. Въпреки надеждите за правосъдие, обезщетения и признаване на страданието им след идването на демокрацията, техните истории остават непознати, затвърждавайки статуса им на аутсайдери.“

В подготовка, на снимката Красимира Буцева

Създаден от визуалната художничка Красимира Буцева, мултимедийния артист Джулиан Шекерян и  Лилия Топузова, преподавател по история и творческа нехудожествена литература в Университета на Торонто, The Neighbors съчетава предмети, които обикновено се свързват с домашния бит, с артефакти, открити в трудови лагери, което означава, че травматичните спомени от държавното преследване проникват във всяка част от живота на затворника, дълго след като е бил освободен.

Произведението използва намерени предмети, звуково изкуство и видео изкуство, за да предаде историите на хора в България, които са били преследвани от правителството заради политическите си възгледи. Започвайки с „Кървавия четвъртък“ от 1945 г. – трагичен момент в българската история, когато комунистическите съдилища съдят и екзекутират по бърза процедура повече от 100 министри, депутати и политици – България става свидетел на брутален тоталитарен режим, продължил до края на 80-те години, пише STIR.  Не е ясно колко хора са били изпратени на смърт, затвор или изгнание по време на масовите чистки, започнали от комунистите, но според някои оценки само броят на загиналите е над 20 000 души.

В подготовка на павилиона

The Neighbours е базиран върху академичното изследване на съавтора Лилия Топузова върху травмата, причинена от комунистическата история на България. Владимиров разширява това, като казва на STIR: „Тези прозрения са отразени в трите стаи на изложбата, всяка от които представлява различни отговори на травма: гласовият, неохотният или пренебрегнатият и мълчаливият и забравен.“

Буцева и Шекерян  също са работили интензивно с оцелели от държавно насилие в България, като всеки е допринесъл със своя богат опит за производствения процес на The Neighbours.

Проектът в българския павилион на Биеналето на изкуствата във Венеция кани публиката да навлезе в тревожното пространство, където ще стане свидетел на истински истории за преследване и оцеляване, но също така и на устойчивост и твърд отказ. Въпреки че тези истории са български, те отразяват една брутална реалност, която продължава да властва по целия свят.

Препоръката на The Art Newspaper за Венецианското биенале за изкуство е непременно да се посети Българския павилион. Apollo-magazine.com отбелязва пет павилиона, които задължително трябва да се разгледат: Германския, Румънския, на Обединени Арабски емирства, на Дания, България и САЩ!

Да пожелаем успех и на добър час на екипа и цялостното представяне на българското участие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, архиви на Българския павилион на Венецианското биенале

P.S. на „въпреки.com”: През 2024 е единадесетото национално участие на България на Венецианското биенале за изкуство. (първото е през 1910, следват представяния през 1942, 1948, 1964, 1993, 1999, 2007, 2011, 2019 и 2022).

[vprki]

Васил Владимиров: Не да избегнем травматичните преживявания, а да се справим с тях

 „Да, вече сме на финалната права. Вчера опаковахме всичките малки обекти. Днес опаковат останалата инсталация и утре я изпращаме към Венеция с ТИР. Въпреки че е правена в Торонто и Принстън, за пръв път изпращаме оригиналните предмети от инсталацията от 2022 година.“ Каза за „въпреки.com”  Васил Владимиров, кураторът на проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото Венецианско биенале за изкуство, 2024.

И продължи: „Беше много вълнуващ момент, защото всички сме много привързани – тъй като живеем с тази инсталация, през последните 3 месеца и на практика пространството, където работихме, стана наш втори дом.“

Разговаряме с него в галерия „КО-ОП“, където работи откъдето тръгва пътят му като куратор, дни преди екипът на „Съседите“ проф. Лилия Топузова, Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и той да заминат за Венеция. Там ще подготвят представянето на проекта в експозиционното пространство на Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията, където ще е позициониран Българският павилион. Още от обявяването на „Съседите“ на 4 януари т.г., че ще представа страната ни на Венецианското биенале за изкуство, 2024 разказваме за предстоящото изключително събитие. Срещнахме ви с авторите на проекта художниците и изследователите Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова. /Може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук и тук./.

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

Наблюденията ни, разговорите ни с тях създадоха вълнуващото усещане като за една любовна история на четирима души, роден�� от работата им по този забележителен проект от десетки години. „Ние много често говорим за любовта и грижата в различни контексти, аспекти, но определено е някакъв присъстващ фактор. От една страна, тази чисто колегиална, приятелска любов, която има между нас и, без която проектът не може да съществува. В толкова интензивен процес, ако ние не се грижим един за друг, няма как да се получи. И от друга страна - любовта и грижата към историята, към хората, които са преживели тези травматични неща – без това отношение, в проекта ще липсва важен нюанс. А по-скоро ще фетишизира тези история, отколкото да се опитва да помогне и да промени отношението, да не се забравя и неглижира. Това е основна роля на изкуствата, и особено на подобен тип изкуство, което е силно социално ангажирано.“ Споделя Васил Владимиров и като куратор, и като историк и социолог по образование.

Тези отношения между тях, сякаш, са изградили в годините общо въображение и стремеж в създаването на мащабно произведение за човешки съдби, белязани с трагичност и други, които да ги съпреживеят с днешна дата. Мотив, мисъл, емоция, които държат екипа като общо сърце, без отклонения, Нещо, което не е много характерно за нашите земи… Как си го обяснява Васил?

Васил Владимиров

„Всеки от нас има различна история, практика. Всеки един от авторите прави по много други неща – занимават се с преподаване, със следване, с писане, с изложби. Това дава една много различна чувствителност. И, от друга страна, именно това лишаване от индивидуалността на всеки един и създаването ни като нов колективен ум, колективен човек, малко като октопод с няколко мозъка и пипала. Това смесване на перспективи, на опити, на поколения ражда едно ново същество с различна от индивидуалната чувствителност на всеки.“ Но всеки от тях, четиримата, както сме забелязали, заедно с колективния ум, определян кураторът, не губи индивидуалността си. Не само разговорите ни с тях го демонстрират.

„Да, така е. Мисля, че намирането на този баланс е винаги много важно в поддържането и в устойчивостта на един колектив. Тъй като много често този сблъсък между колективното и индивидуалното създава напрежение – виждаме как колективи в изкуствата не се задържат задълго, имат си някакъв живот, изживяват това, което правят и се разделят. Но мисля, че при „Съседите“ се наблюдава един баланс, който успява да създаде нещо ново, специално и хубаво.“ Убеден е Васил и го казва с усмивка, с усещане за щастие от общата им творческа работа от години.

На  Джулиан Шехиряна, на Лилия Топузова и на Красимира Буцева съм задавала един и същи въпрос. Сега го питам и него, не може да разваляме драматургията на техния дългогодишен творчески и приятелски сериал. Как се срещнахте? Каква беше първата ти среща с тези хора? Поотделно, заедно? Как се намерихте – защото там е възелчето, за което говорихме току-що.

Красимира Буцева и Васил Владимиров

„С всеки се познавам поотделно. Може би най-добре познавам Красимира, от самото начало. Но първият човек, с когото се запознах, макар и косвено, беше Джулиан. Като започнах практиката си като куратор, като галерист, издадохме малко печатно издание за Димитър и Никола Казакови в галерия „КО-ОП“. Той има прекрасен текст за Никола Казаков, ние се свързахме с него и включихме текста в това издание – така се запознах косвено с него. Той живее в Щатите, изпрати текста, ние го преведохме на български – почти не сме си комуникирали, но знаех за него и с какво се занимава. Бяхме си разменили няколко имейла.

Историята с Красимира е много важна за моята кариера и практика: трябваше да работя по една изложба с платформата „Източноевропейска фотография“, която е базирана в Берлин. Те издават списание, организират изложби, преди Ковид-а поддържаха пространство в Берлин (вече го няма). С мен се свърза Мая Стефанова (бях поръчал списанието, щяхме да го продавам в галерията) и ме попита дали да направим изложба „Съвременна българска фотография“ и да представим автори, които излизат от конвенциалната фотография. Казах: „Да, с удоволствие. Ние сме галерия със силно отношение към това.“ Обаче тя забременя, роди – това съвпадна точно с подготовката на изложбата. Обясни, че няма да може да се занимава с изложбата, но ще ме запознае с двама прекрасни млади български фотографи – автори, куратори, с които заедно да направим изложбата. Така се запознах с Красимира и с Мартин Атанасов (когото всъщност познавах, тъй като беше правил вече изложба при нас). Тогава не бях сигурен още с какво се занимавам – дали съм галерист, дали съм куратор, беше точно в началото на кариерата ми. След като бяха минали вече 4 месеца, през които работихме много усилено по тази изложба – беше изключителен хит, според мен, много важна за съвременната история тук. Показани бях автори, които работят отвъд границите на фотографското изображение – спомням си, когато правихме плаката, им казах: „Добре, ще ви сложим тук като куратори Красимира Буцева и Мартин Атанасов“. А те: „Ама ти си кураторът!“ Аз: „Как ще съм куратор, не съм учил за куратор, не съм се занимавал с това!“ Тогава, много допре си спомням, Красимира ми зададе въпрос „Какво правиш тук в „КО-ОП“?“ Отговарям: „Пиша текстове, помагам при подреждането и инсталирането на изложби, грижа се за артистите, обсъждам с тях концепциите, архивирам нещата, които сме правили, пишем, издаваме и т.н.“ Тя отсече: „Ти си куратор!“. Оттогава, като ме пита някой с какво се занимавам, отговарям, че съм куратор – така, че това е много важен информативен момент за мен.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Вече с Лилия се запознах покрай Красимира и Джулиан, на които помагах при първото издание на изложбата „Съседите“ през 2022-ра на „Бенковска“. /Припомняме двете изложби през 2022 в София - в СГХГ , с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а./.

В предишните текстове сме разказвали подробно за професионалния и личностен път от години на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова да тръгнат и да работят активно за реализирането на проекта „Съседите“. Какъв е мотивът на Васил Владимиров, също много млад, без спомени от онова соц. време…

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

„Моят вътрешен мотив е, от една страна, много ми интересно преплитането на изкуство с различни дисциплини. Аз по образование съм историк, бакалавър съм по история, магистър съм по социология – така че за мен хуманитарните науки са все още много важна част от практиката ми. Когато тези науки от време на време – „провалят“, може би е много силна дума – не се справят много добре с комуникиране на информация, по-скоро пресъздават или поддържат някакви поляризации (каквато е особено темата, с която „Съседите“ се занимава), мисля, че изкуството влиза тук като обединителна сила, която има възможността да говори на по-универсален и достъпен език – не винаги, но често.  Поне в моята практика е така – да допринася за знание и предаване на информация, която не може да бъде предадена само с клиничния подход на академичното изследване.  Говорим за предаване на емоции, чувства, за съживяване и преживяване на истории. Основният ми мотив е да се преплитат тези истории, за да може да се осмисли това доста проблематично, драматично, и съответно поляризирано минало, за да може, все пак да живеем по-добре в настоящето и да създадем едно ново бъдеще. Звуча като политик, но наистина вярвам в това.“ Аргументира се кураторът.

Васил Владимиров

Васил Владимиров е завършил бакалавърска степен по модерна история и политика в Royal Holloway, University of London и магистратура по политическа социология в London School of Economics and Political Science. Неговата практика като куратор е на границата между изкуството, политиката и историята.

Преди по-малко от месец той, Джулиан Шехирян и д-р Надежда Джакова, комисар на Българското участие на Венецианското биенале бяха във Венеция за среща с италианския екип. Заедно с това и за уточнения на пространственото позициониране на експозицията в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето на 19 април и програмата на официалната делегация от българска страна.

Джулиан Шехирян, Надежда Джакова и Васил Владимиров във Венеция

Васил за първи път се запознава на живо с мястото, където ще бъде представен проектът „Съседите“ и споделя впечатленията си: “Преди това бях виждал доста материали – скици, видеа и снимки. Но въпреки тази идея, която си бях създал за него, самото място успя да ме убеди като много добра комбинация. Едновременно не ме изненада лошо, да има нещо, което да не сме предвидили (примерно самата аура като чувство да не работи добре с инсталацията), т.е. нямаше неприятна изненада. Имаше много добри, които бяха свързани с усещането за пространството, вътре акустиката е много добра -  неща, които не можеш да предвидиш, а са много важни за нашата инсталация. Има прекрасен двор, който концептуално се свързва много добре с нея– след като си минал пред едно тъмно, натоварено с емоции пространство, обитавано почти с духове (или поне така се чувства), не е задължително да са страховити, но много въздействащи истории – си представям как, отивайки в този тих двор, отделен от цялата какафония във Венеция и от всичките туристи, които обикалят там, това е толкова добра добавена стойност към инсталацията.  Ще го използваме като място за рефлексия, за да си отпочинеш малко от всичко преживяно вътре. Иначе локацията е много добра, централна. Пространството е чудесно и много добре ще работи с инсталацията.“

Огледът в зала “Тициан”

Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата. В годините е преобразуван, но в основата на дейността му остава грижата за хората в неравностойно положение, грижа за изоставени деца и образованието им, но зад хилядолетната му история има закодирана, сякаш, една болка.. Усеща ли се това и като че ли има, не точно препратка, а някаква връзка с проекта, че страданието върви във вековете. Това е травма, някак човечеството е обречено на това или отделният човек?

Centro Culturale Don Orione Artigianelli

„Не съм го усетил. Много е важно да се разказва историята, за да се разбере. Ние като ходихме в Ловеч – бяхме там два пъти за последния месец и половина – можеш дори да се объркаш, ако не знаеш какво се е случило. Хубаво място природно, с едни хубави скали. И чак като разбереш какво се е случвало там, усещаш, че те са, сякаш, пропити с драматични преживявания, с болка.

Има някакво особено усещане. Не съм прекарал особено много време във Венеция, но след твоя коментар – дали сме обречени по някакъв начин – мисля, че „обречени“ е силна дума, но всеки има някакви драматични преживявания, някаква болка. Не зная как ще прозвучи, но от самото ни раждане, самото ни излизане от комфорта, от прегръдката на майчината утроба, ние влизаме в един страшен свят – и това е травматично преживяване. По-скоро въпросът не е да и��бегнем тези травматични преживявания, болки, а да се научим да се справяме с тях и като индивиди, и като общество. Да, мисля, че сме обречени на болка, зависи как се справяме с нея…“

Васил Владимиров при представянето на проекта "Съседите" в БТА на 4 януари 2024

Замълчаваме за малко, всеки със себе си. Но бързо се връщаме към това, което им предстои до откриването на Венецианското биенале. „Планът е да възстановим това, което сме създали тук (ние направихме една може би не толкова реалистична възстановка, колкото ни се искаше, защото не разполагахме със същото пространство, не го направихме по същия начин както, тогава на „Бенковска“), но има много неща, които тепърва ще изясняваме. Първото нещо е да започнем да подреждаме инсталацията, да връзваме различните медии, да работим с акустиката. Да, планът е инсталацията да заживее във венецианското си пространство. Мисля, че времето ще ни стигне. Имаме хора, които са наети да ни помагат с всякакви неща.“

Проектът е много надграден. Първо – чисто концептуално – разказвайки чрез героите си какво се е случило и какво са преживяли в онези тежки години да тръгнат оттам и да преценят какво може да бъде направено по-добре. „На техническо ниво – това, че разполагаме с голям бюджет ни позволи да купим хубави проектори, които тотално променят чувството, нови тонколони – за инсталацията, която е базирана на видео проекции и на звук, това е ключово. Малкото надграждане силно променя преживяването. Успяхме да заснемем нови видеа, отново с много добра техника – за да отговаря на хубавите проектори – това също се промени. Включихме ново интервю с човек, който е преживял насилствената асимилация през 80-те години, което добавя нов пласт на проекта. За българските турци – този момент липсваше в проекта, а е последната вълна на политически репресии в България точно преди режимът да падне. И беше много важно да се включи за една по-пълна картина. Всички интервюта са преведени на английски, озвучени са от актьори, които се справиха чудесно – ключово за представяне на инсталацията в контекст, който е извън България. Ако го нямаше това и да бъдат напечатани преводите или да е със субтитри, това потапяне на зрителите – те не са зрители, те са съжители, посетители - щеше да бъде пречупено. Преосмислянето и контекстуализирането на проекта наново вече създава и нов живот за него.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 202

Това е постоянен процес, който определено надгражда инсталацията. Купихме и много нови мебели, така че тя ще изглежда по друг начин.“ Разказа Васил Владимиров подробности за част от работата на екипа в последните седмици и дни преди да поемат към Венеция…

Към проекта „Съседите“ в последния месец има засилен интерес от страна на чуждестранните медии. Сред тях са световно известното британско списание за съвременно изкуство Art Monthly, The Guardian, Авторитетният германски сайт за съвременно изкуство https://www.berlinartlink.com и други. От сайта се интересуват какво могат да кажат на съвременните европейци историите на чужденците за собствената им държава. „Виждаме как авторитаризмът продължава да действа в света днес и как хората са преследвани заради своите вярвания, сексуална ориентация или за противопоставяне на несправедливостите. „Съседите“ се основава на практика на колективно лечение, възпоменание и грижа. Вярваме, че можем не само да запазим спомените на тези хора, но и да предложим рамка за признаване и примиряване с травматично минало“, споделят авторите на проекта.

От ляво на дясно: Лилия Топузова /в гръб/, Васил Владимиров, Красимира Топузова, Джулиан Шехирян и Жулиет Жак, журналистка от британско списание за съвременно изкуство Art Monthly

Един от често задаваните въпроси към комисаря на българското участие на Венецианското биенале д-р Надежда Джакова е очаква ли се проектът да бъде разбран от хора, които никога не са живели при комунизъм. Според нея, фактът, че проектът е създаден от хора, които не са живели преди 1989, / с изключение на Лилия Топузова, но тогава тя е била още дете – б.р./ им дава необходимата дистанция, трезвост, емоционалност, която не е обременена. Д-р Джакова се надява, че по този начин и публиката ще възприеме проекта – без предразсъдъци и обремененост.

При представянето на проекта "Съседите" на 4 януари 2024 в БТА. В ZOOM Джулиан Шехирян, Лилия Топузова и Красимира Буцева. В залата: проф. Венелин Шурелов, председател на журито, д-р Надежда Джакова и Амелия Гешева, зам. министър на културата

Да пожелаем успех и на добър час на екипа и цялостното представяне на българското участие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Снимки: Стефан Марков, архиви на Венецианското биенале, СГХГ

P.S. на „въпреки.com”: „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. То ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 (предварително откриване на 17, 18 и 19 април).

Фокусът на изданието са темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“. „Биеналето за изкуство – международно събитие с множество официални участия от различни страни, винаги е било платформа за представяне на творби на чужденци от цял свят. Така 60-ата международна художествена изложба на La Biennale di Venezia ще бъде празник на чуждото, далечното, аутсайдерското, странното, както и на местното“, споделя Адриано Педроза.

[vprki]

Автор на легендарното списание Art Monthly  се срещна с екипа на „Съседите“

Световно известното британско списание за съвременно изкуство Art Monthly подготвя обширен материал за проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото юбилейно издание на Венецианско биенале за изкуство. Информира комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова.

Авторитетната писателка и режисьорка Жулиет Жак (Juliet Jacques) прекара няколко дни с екипа на проекта – Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян и техния куратор Васил Владимиров.

Тя имаше време да надникне в творческата лаборатория на артистите и да разговаря за начина, по който се създава мултимедийната инсталация, интерпретираща чрез намерени обекти и свидетелски разкази от концентрационните лагери край Ловеч и Белене,  темата на куратора Адриано Педроза - Stranieri Ovunque („Чужденци навсякъде“). Мотото на Венецианското биенале през 2024 г. отвежда към темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“.

От ляво на дясно: Лилия Топузова /в гръб/, Васил Владимиров, Красимира Топузова, Джулиан Шехирян и Жулиет Жак

Жулиет Жак имаше възможност да се потопи в атмосферата на мултимедийната инсталация чрез работната възстановка на стаите в специално нает за целта склад. В него артистите прекарват почти денонощно последните оставащи дни до заминавате им за Венеция.

Красимира Буцева /л/ и Жулиет Жак /д/

Проектът изследва механизмите на индивидуалната памет, като концентрира художествено изследване, свидетелски разкази, теренни проучвания, етнография и технологии в символното изграждане на три стаи – дневна, спалня и кухня. Дневната говори с гласовете на помнещите. Спалнята символизира онези, които помнят, но не говорят, а кухнята е посветена на оцелелите, които не помнят и мълчат, както и на загиналите. Тя е боядисана в бяло.

Лилия Топузова /л/ и Жулиет Жак /д/

Един от често задаваните въпроси към комисаря на българското участие д-р Надежда Джакова е очаква ли се проектът да бъде разбран от хора, които никога не са живели при комунизъм. Според нея, фактът, че проектът е създаден от хора, които не са живели преди 1989, / с изключение на Лилия Топузова, но тогава тя е била още дете – б.р./ им дава необходимата дистанция, трезвост, емоционалност, която не е обременена. Д-р Джакова се надява, че по този начин и публиката да възприеме проекта – без предразсъдъци и обремененост.

Art Monthly е основано през 1976 г. и е най-дълго утвърденото списание за съвременно изкуство във Великобритания. Отличителна характеристика на интервютата в изданието, е че те осигуряват непосредствен достъп до мисловните процеси на художника и предлагат разкази за променящия се творчески процес.

60-ото Венецианско биенале за изкуство ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 година. Националният павилион на Република България се организира от Министерството на културата на България и се продуцира от Националната галерия и комисаря Надежда Джакова.

Припомняме, че наскоро комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова, заедно с част от авторите, спечели конкурса за представяне на България на Биеналето за изкуство бяха във Венеция за среща с италианския екип. Предстои да бъде уточнено пространственото позициониране на експозициите в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето и програмата на официалната делегация от българска страна. 

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

„Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. С публикации във „въпреки.com” ви срещнахме с авторите на проекта „Съседите“. /Може да прочетете тук, тук и тук/. Наши гости в следващи текстове ще бъдат и кураторът Васил Владимиров, комисарят за участието ни във Форума д-р Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелов, както и негови членове. Всичко предстои…Дели ни само месец до откриването на 60-ото Венецианско биенале. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на Българското участие на Венецианското биенале

[vprki]

Росен Карамфилов е от „хвърчащите хора“ на Валери Петров…

Помним изключителната грижа на изумителния художник Кольо Карамфилов за сина му Росен, който страдаше от тежко заболяване. Но именно тази грижа направи възможно Росен да преодолее мъката и болката от болестта чрез своя духовен стремеж да създава изкуство. И сега току-що навършил 33 години той  вече има награди за поезия и проза, а и рисува и направи своята първа самостоятелна изложба „Разговори с невидимото“ в галерия INTRO.

Тя случайно или не съвпадна с изложбата „Отвъд човека“ на Кольо Карамфилов (1963 – 2014) в САМСИ (Софийски арсенал – музей за съвременно изкуство). Изложбата на Росен Карамфилов в INTRO (30 януари – 7 февруари) почти приключи, но съм убедена, че една експозиция не остава в рамките на определените ѝ дати, защото животът ѝ продължава във възприемането и и усещането на хората, които са я съпреживели. Остават срещите с картините и думите за тях от галерист и автор, за които това е специален момент и път. И е важно да се припомнят, за да няма усещане за отминалост, а да се разбира смисълът за неслучайността на една изложба и продължението ѝ във времето.

Росен Карамфилов и Валентин Щинков

„Изложбата е първата на Росен, все пак той носи ген (майка му е художничката Ина Дамянова –б.а.). Ако си мислите, че изложбата е направена нарочно заедно с изложбата в САМСИ на баща му Кольо Карамфилов, не е вярно. Не вярно, но случайни работи няма. Като се вгледаме в нещата ще разберем, че има връзка между изложбата на баща му и неговата. Росен има да извървява много дълъг път оттук нататък. Следващата изложба ще бъде още по-…Той има да навлиза още повече и повече в този занаят. Няма не възнаграден труд. Росен много се труди.“ Каза Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер при откриването на изложбата на Росен Карамфилов.

"Планината, човекът и невидимото"

 А Росен изключително развалнуван и щастлив каза: „Тази изложба я готвим отдавна и Вальо Щинков е човекът, който ме накара да повярвам, че мога да бъда експониран. Нарисувал съм страшно много картини, откакто рисувам. Четири години минаха много бързо. Беше безумният Ковид, това време никога няма да го забравя. Всичко започна с един глас в ума ми, който ми каза да започна и нарисувах първата си картина „Бащино сърце“. Едно сърце на черен фон, много ярко беше, спомням си съвсем ясно – ярко черно и ярко червено. Тази работа ме порази, много силно и си казах, че тази картина трябва да изчезне. Това е момент в живота ми, в който поисках да се променя, да стана друг. Направих върху нея друго и то стана женско сърце и картината и я подарих на майка ми и тя стои още в нейния дом, тази първа моя картина.

Отляво - "Милост", отдясно  - "Раненият войник"

Доброволно я промених, но ��я ми е първата картина и ми напомня за моя баща, който казва, че силата на рисуването е в промяната. През тези четири години направих много – писал съм, рисувал съм за мен лично и не само. Рисувал съм истински, за душата си. Винаги, абсолютно винаги е било заради това, че ми се спуска някакъв талант, който не съм предполагал, че имам. Всички тези червени точки не означават, че аз съм завършен художник, не, аз съм човек с четка в ръка. Нищо не свършва с тази вечер, от тази вечер започва всичко.“ Всъщност, това беше изповедта на Росен Карамфилов, който и в прозата, и в стиховете си не страхува да споделя своята истина, своя живот, преминал през Ада, за да е това, което е. Трудно е да си го представим, защото сме така устроени, че мислим, че нашата болка е единствена и най-силна в този свят на човешко страдание не само в екзистенциален план. Но Росен не просто ни отрезвява, а ни кара и истински, ако имаме достатъчната чувствителност да разбираме другия, чиято болка е и невъзможност, ей така да повървиш на двата си крака…Така е разказа за всичко това Росен Карамфилов в прозата и поезията си, искрено и безпощадно.

От изложбата „Срещи с невидимото“

Малцина са в състояние да достигнат до това изкристализиране на личната болка и да разкажат за нея, без страх и самосъжаление. А той го прави от времето, когато публикува първите си писания, съвсем млад и спечели наградата за разказ на името на Рашко Сугарев в конкурса на НДФ „13 века България “ (2014) и, когато получи приза за поезия „Владимир Башев“ (2017). И това се усеща и в картините му…

Росен е и в идеята на изложбата на изключителния Кольо Карамфилов „Отвъд човека“ в САМСИ (26 януари – 24 март 2024) с куратор Надежда Джакова. В експозицията са включени непоказвани и малко известни творби на Кольо Карамфилов, селектирани от куратора Надежда Джакова и събрани със съдействието на сина му Росен Карамфилов и галеристката Радост Коцева. Водещ в избора е повтарящият се мотив на човека, изваден извън обичайната изобразителност, превърнат в символ, знак на автора и изкуството му.

Надежда Джакова, Яра Бубнова и Росен Карамфилов на откриването на изложбата на Кольо Карамфилов „Отвъд човека“ в САМСИ

На откриването ѝ Росен каза: „Тази изложба е направена за човека. Тази изложба е направена за вас, скъпи хора. Тази изложба е направена, за да се опитаме да покажем, че смърт няма, край – няма. Това, което правим с тази експозиция, откакто отпреди десет години баща ми Кольо Карамфилов не е сред. Опитваме се да разкажем неговите истории. Знаем, че не можем да ги разкажем по неговия начин, но се опитваме да го направим достойно. Да го направим така, както на нас ни се струва, че на него би му харесало. Баща ми разказваше истории, независимо дали с картини, със скулптури, с рисунки, с графика, ако щете с една обикновена рисунка на салфетка, подарена приятел.

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

Той беше такъв човек, той е такъв човек. Той винаги ще е тук. Изключително съм щастлив и благодарен, че направихме тази изложба в САМСИ, защото това пространство е специално. Първият човек на когото искам да благодаря е Надежда Джакова, защото преди една година дойдох при нея, без да имам никакви очаквания. Само исках да ѝ кажа, че искам да представим малко показвани и непоказвани творби на баща ми. Тя ме попита дали е възможно, а аз ѝ казах „да, възможно е“! Заедно с моята скъпа приятелка от галерия Uni Park галеристката  Радост Коцева, с която в рамките на няколко месеца успяхме да предоставим на Надежда Джакова картини, които виждате днес тук. Смятам, че тези картини обединяват темата за човека и е съвсем в реда на нещата, защото човекът е централен символ в картините на баща ми. Това е всичко – човекът, който върви по пътя си, един крак, една сълза, едно око, дали ще е женската мигла, която е уловена в момента. Няма да ви отегчавам, искам да ви благодаря и да ви се поклоня“.

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

В изложбата са включени картини, които не са показани през последните 10 години, откакто Кольо Карамфилов (1963-2014) напусна нашия свят. Пред БНР Росен Карамафилов сподели за баща си и творбите му: "Виждам го като една огромна символика, неин център е безкрайността, неин център е именно човекът. Виждам го като крясък в тиха стая, че има Бог. Виждам го като спасение за всички, които ценят високото изкуство. Виждам го като друг бряг, като друг пристан. Човекът беше не само център и ядро в неговото изкуство, но и нещото, което дълбоко го занимаваше. Талант имат много хора, но неговият заряд беше без аналог. Този заряд го правеше различен. Той винаги е казвал – искам да бъда хулиган в изкуството си, не искам да бъда в някакъв шаблон. За него шаблонът беше невъзможен!"

Кольо Карамфилов на изложбата си на "Аполония" в Созопол, 2012

Припомням, че при връчването на наградата за поезия на името на Владимир Башев 2017 година Росен каза: „Едното стихотворение е посветено на моя баща Кольо Карамфилов, небесна му памет, заради когото аз всъщност съм това, което съм в момента. До голяма степен моята поезия, това че почнах да се занимавам с писане, започнах да си надграждам този талант до много голяма степен се дължи на него. Има някои неща, които ��дват свише, те не се обясняват. Това си е някакъв път.“ Духовната творческа мощ на личност като Кольо Карамфилов няма как да изчезне, да се загуби. Грее със звезден блясък и, вероятно, малко иронично гледа от Високото нас, които сме на Земята. А Росен Карамфилов се е зарекъл, че докато е жив ще се погрижи баща му да не бъде забравен. „Трябва всички, които го обичаме, да продължаваме да правим красиви неща."

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

Във въведението към изложбата на Кольо Карамфилов Росен е написал: “Експозицията „Отвъд човека” е именно това – една от историите на Кольо К., която не сме разказвали никога досега. И която ще разкажем със затаен дъх. Благодаря на всички, които са част от нея. На всички организатори, на всички колекционери. На всички онези, които направиха това за един български гений. Той го заслужава.”

"Голямата риба"

А ден след откриването на изложбата му в галерия INTRO Росен написа на стената си във фейсбук: „"На моят син с надеждата един ден да не изпусне голямата риба." Думи на баща ми - великия български художник на света Кольо Карамфилов. Толкова ми бе важен този негов завет, че за да не изпусна голямата риба я нарисувах.

Валентин Щинков пред картината на Росен Карамфилов "Тя простира светлината"

Искам да благодаря на всички присъствали снощи на откриването на моята първа самостоятелна изложба "Разговори с невидимото". Ще ми се да вярвам, че съм заслужил това уважение, не очаквах тази мощна колективна енергия, цялата експозиция бе изкупена още преди откриването, поради огромен предварителен интерес. Съжалявам, ако е имало разочаровани, но искам да ви кажа едно: докато сърцето ми бие, очите ми виждат и лявата ми ръка работи - картини ще има. Тук съм.“

Анна Иванова, Росен Карамфилов и Ина Дамянова. Зад тях "Пясъчен часовник"

Когато си мисля за Росен Карамфилов, за написаното от него и сега изложбата му, която е все пред мен, неволно или не си припомних строфи от едно от любимите стихотворения на Валери Петров „За хвърчащите хора“…Росен е от хвърчащите хора…

Те не идат от космоса,

те родени са тук,

но сърцата им просто са

по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от вида на хвърчащите хора!

…………

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?

"Ангел в коридора на небето"

Ще завършим този текст с едно от най-обичаните ми стихотворения на Росен, дало и името на стихосбирката му „Церебрална поезия“, за която получи и наградата на името на поета Владимир Башев, 2017.

зад гърба ми-пропаст

пред погледа ми - бездна

ако направя крачка

напред ще изчезна

ако направя крачка

назад ще потъна

ето защо не умея да ходя

ето защо съм седнал във въздуха

моля те Господи

ако един ден падна

нека да е на небето

Росен Карамфилов на изложбата на баща си забележителния художник Кольо Карамфилов (1963-2014) в галерията на НДК, 2019

А ние можем само да добавим – здраве и успех на Росен, да сбъдва мечтите си в изкуството и в живота. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021), Борислав Чернев, архив на САМСИ

[vprki]

Преживяният разказ за близкото минало с изкуство или българското участие на 60-ото Венецианското биенале

Голямата новина е вече известна: Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян ще представи България на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. И съвсем заслужено тя  веднага след обявяването ѝ на пресконференция в зала „Максим Минчев“ на БТА бе разпространена в медиите.

В нашия стил ние ще я коментираме, ще се вгледаме в детайлите, ще припомним българско участие в последните години и изключително важния смисъл страната ни да участва в най-стария и престижен форум за съвременно изкуство, основан през 1895. Той е и платформа – най-голяма за представяне на изкуство, създателите му, както и на срещата им с публиката. В този контекст подчертаваме, че тази пресконференция за обявяване на победителя в конкурса, организиран от  Министерството на културата бе организирана великолепно и на равнището на световното артистично събитие, което предстои.

„След 128 години за първи път кураторът на биеналето е от Латинска Америка, който отговаря за оперативно-организационния процес - Адриано Петроза Stranieri Ovunque „Чужденци навсякъде“ е вдъхновено от серия произведения започнали от 2004 година от италиански колектив, базиран в Палермо. Те представят неонови скулптури в различни цветове, изписани на различни езици с думите „Чужденци навсякъде“. Мотото е взаимствано от името на колектива Stranieri в Торино, което се бори срещу расизма и ксенофобията в Италия от 2000 година. Педроза обосновава решението си: „Мотото „Чужденци на навсякъде“ има двойно значение. На първо място, където и да отидете и където и да сте, винаги ще срещате чужденци. Те/ние сме навсякъде. Второ независимо къде се намирате на практика винаги ще си останете и дълбоко в душата си чужденец. Чужденец е и съседът до нас.“ Разказа д-р Надежда Джакова – комисар на участието във Венецианското биенале, 2024 и завеждащ филиала към Националната галерия Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ).

60-ото Венецианско биенале за изкуство ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 (предварително откриване на 17, 18 и 19 април). Фокусът на изданието са темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“. „Биеналето за изкуство – международно събитие с множество официални участия от различни страни, винаги е било платформа за представяне на творби на чужденци от цял свят. Така 60-ата международна художествена изложба на La Biennale di Venezia ще бъде празник на чуждото, далечното, аутсайдерското, странното, както и на местното“, споделя Адриано Педроза.

През 2024 е единадесетото национално участие на България (първото е през 1910, следват представяния през 1942, 1948, 1964, 1993, 1999, 2007, 2011, 2019 и 2022) и ще се реализира в експозиционното пространство Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата. В годините е преобразуван, но в основата на дейността му остава грижата за хората в неравностойно положение, грижа за децата и образованието им. Там миналата година бе представянето на страната ни на Венецианското биенале по архитектура, следващото догодина - също, както и 2026 на 61-ото за изкуство. Прекрасно пространство, което дава изключителни възможности, с които трябва да се съобрази екипът на българското участие в биеналето, съобразно законите и правилата за опазване на културното наследство на Венеция.

Centro Culturale Don Orione Artigianelli във Венеция

„Това е една устойчива политика, започнала през 2019 година, когато България поднови участието си в Биеналето по изкуствата, а по-късно и в Биеналето по архитектура. Няколко правителства поред отделят бюджет за това представяне“, каза заместник-министърът на културата Амелия Гешева.

„Венецианското биенале е най-старият и престижен форум за съвременно изкуство, основан през 1895. Той е и платформа – най-голяма за представяне на изкуство, създателите му както и на срещата им с публиката. Чест, удоволствие и огромна отговорност е да  ръководя оперативно организационния процес, подготовката и осъществяването на националното участие. Да отговарям за българската експозиция съгласно изискванията на организаторите, както и да съгласувам работата по проекта с офиса на биеналето“, сподели комисарят на българското представяне д-р Надежда Джакова. Тя представи проекта „Съседите“: „Това е мултимедийна и интерактивна инсталация, която изважда на показ премълчаните и избледнели спомени на оцелелите от политическото насилие на комунистическия режим в България, пресъздава частично домовете на оцелелите, където се случват срещите и разговорите с тях. В тези лични пространства са поставени интервютата, водени от авторите на проекта, както и теренни аудио и видео записи и предмети от локациите на два от лагерите край Ловеч и Белене. Тук имаме специфични исторически наративи, но и най-различни начини на боравене с камерата – трезво регистриращи, биографично разказващи, исторически анализиращи или пък улавящи следата на едно действие или спомен“.

Проф. Венелин Шурелов, д-р Надежда Джакова и Амелия Гешева

„Беше сложен процес. Качеството и нивото на всички участници беше изключително високо. Всички от журито се обединихме около тази констатация. Разбира се, в един подобен процес пр��нципът на сравнението между отделните проекти води до номинирането на един от тях, като по-впечатляващ в по-голям спектър от категории. Ние следвахме много стриктно протокола, който беше предоставен, който по един много демократичен начин, държа да отбележа, че системата от гласувания изключва всякаква възможност да бъде манипулиран този избор по какъвто и е да е начин. Така, че всеки от членовете на журито с оглед на различните категории, критерии, които са определени номинирахме проекта „Съседите“. Направи ни впечатление със своята много задълбочена концептуална, теоретична, житейска, визуална, презентациона планировка, силните презентации и предишни реализации на проекта, частични, фрагментарни, ни увериха в неговата конвертируемост в международен план. Това е също много важен аспект от работата. Впечатли ни много силно със своята прецизност, социална дисекция, която представя с ненатрапчивия, неспекулативния, несензационния поглед към темата, изключително внимателно, с поглед към едни много сложни противоречиви фрагменти от нашата история и в контекста на днешната политическа и социална обстановка един подобен проект е много силен знак за една идеологическа контраофанзива срещу изличаването на едни много важни събития от нашата близка история.“ Каза от своя страна председателят на журито проф. Венелин Шурелов, един от най-авторитетните и талантливи визуални артисти и преподавател в НХА. / За част от забележителната му творческа кариера, проекти и преподавателска дейност може да прочетете „въпреки.com” тук и тук. За не малко от членовете на журито можем да кажем, че са били наши автори или сме писали за техни проекти – Катя Ангелова, куратор, културолог, съдиректор   Kunstverin, Милано; Илина Коралова, изкуствовед, куратор, проект-мениджър; Яна Братанова, уредник и куратор в Националната галерия; д-р Любен Домозетски, изкуствовед, куратор, художник, уредник в СГХГ; д-р Генади Гатев, визуален артист, куратор, културолог; Десислава Дикова, главен експерт в отдел МГВИ на Министерство на културата./

По-късно отново ще се върнем към важен коментар на проф. Шурелов не само в контекста на проекта „Съседите“.

Екипът на проекта "Съседите"

Проектът е иницииран от художниците и изследователите Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова. Кураторът Васил Владимиров го представи: „Отвъд изложба и проект на изкуството, той е задълбочено изследване на умишлено премълчаните последици от историята на политическите репресии, които се случват в периода на българския комунизъм. Дългосрочната практика на авторите води до представяне на проекта през ноември 2022 година, в СГХГ(с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а.). Проектът има огромно значение и стойност не само заради тематиката, с която се занимава, но и заради иновативния подход, при който преплита исторически, етнографски изследвания, устни истории, теренни проучвания, също така и аудио-визуални записи, които формират една тотална изобразяваща инсталация – може да видите видеа от предишни представяния. (Всичко това е резултат на близо 20 години проучвания и 8 години сътрудничество, изследващи паметта за политическото насилие завещана ни от комунистическото минало – б.а.).

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

В основата на тази инсталация са реконструирани модели, оцелели от политическото насилие, в което Красимира и Лилия провеждат интервюта – над 40, като те стават основополагащ елемент за теоретичната рамка на проекта и за последващата инсталация. Това, което отличава „Съседите,“ е поканата зрителите да не са просто пасивни наблюдатели, а да обикалят тези пространства и се предлага една уникална възможност да станат свидетели на преживяванията на онези, които оса били обявени несправедливо за чужденци в собствената си държава. Именно това съответствие с темата на 60-ото Венецианско биенале („Чужденци навсякъде“) ни подтикна да кандидатстваме. Проектът е релевантен и е свързан със случващото се в света в момента. Да, проектът хвърля светлина върху една тъмна глава в българската история, но също и ни приканва към размисъл върху по-широки въпроси, свързани с идентичност, принадлежност и последиците от политическата репресия, която не е изолирана само в комунистическите режими. Той се занимава с универсална тема и отговаря на въпросите как и какво помним в контекста на травмиращи преживявания, включително и колективни.

Васил Владимиров и Евгения Атанасова

Професионалният опит на авторите се простира отвъд националното ниво, работата им има международна публика, което е важна част от проекта и от кооперативния процес за това, че се случва на международно ниво, между граници. Както и самите практики на участниците в него – те са дефинирани между различни държави, между различни домове. Това представя една нова, динамична перспектива, която постоянно се променя. Ние вярваме, че това е много важно, в комплексния свят, в който живеем в момента.“

 Да представим авторите, а после ще споделим и какво казаха чрез Zoom от различни краища на света: Красимира Буцева е визуален артист, изследовател и писател, живее между София и Лондон. Красимира е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации, част от Университета по изкуства в Лондон (University of the Arts London). Трудовете ѝ присъстват както в галерийни пространства, така и в академични списания. Припомняме, че тя е носителката на наградата БАЗА за 2022.

Красимира Буцева при получаването на наградата БАЗА, 2022

По същото време се представи във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“, с работата си „Честоти на травмата“, създадена специално за настоящия проект. (Сред участниците в конкурса за Венецианското биенале с добре оценени проекти има и още две победителки в БАЗА – Марта Джурина, 2021 и Александра Чаушева, 2015 – б. а).

Лилия Топузова е професор по история в Университета на Торонто (University of Toronto). Тя е историк и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата. И тъй като в представянето ѝ по-широко се споменава, ��е е режисьор на филма „Проблемът с комарите и други истории“, припомняме, той е български пълнометражен документален филм, режисиран от Андрей Паунов в сътрудничество като сценарист e Лилия Топузова, продуцент е АГИГПРОП. През 2007 година е включен в 46-ата Международна седмица на критиката на Фестивала в Кан.

Джулиан Шехирян е мултимедиен артист, изследовател и писател, който живее между Филаделфия, САЩ, и София. Той е докторант по история на науката в Принстънския университет (Princeton University). В своята художествена практика Джулиан създава сайт-спесифик и пространствени мултимедийни инсталации, които използват архитектурни пространства, предмети и обекти чрез артистични намеси, видео, звук и експериментални технологии.

Джулиан Шехирян (от САЩ), Лилия Топузова (от Канада) и Красимира Буцева (от Великобритания) разказват през ZOOM

И тримата бяха радостни, че техният проект ще представя страната ни на юбилейното Венецианското биенале, 2024. Но си дават сметка, че оттук нататък ги чака още много работа, независимо че имат опит с представянето на проекта в чужбина – Торонто, Принстън…

„Доста години ние, работейки заедно, се чудехме как да подходим към тази тема, по какъв начин можем да изразим чрез визуални изкуства такива неща, които нямат покритие от физически характер, как могат да съществуват физически в пространството, по какъв начин да поканим зрителите да ги усетят, да разберат повече за историята на хората, но без да носят цялата тежест на историческия контекст, която ние като артисти и изследователи носим, като правим интервютата и се занимаваме с академични трудове. Как можем да направим тези неща достъпни за човек, който да не е чувал за този период от историята на България, Главната ни идея – да създадем универсална история, универсално пространство, в което се изпитват тези емоции и да се разбира.“ Сподели Красимира Буцева.

Лилия Топузова като историк и работила в киното е убедена, че „ако ние, хората, които работим в научната сфера, не можем да разкажем нашата изследователска дейност на по-широка публика, тогава нашата дейност никога няма да стигне до тях, никога няма да бъде разбрана. За мен това е най-естественият начин да разкажа тази история – със съдействието на моите колеги. Да дадем възможността на хората да свидетелстват по тази история. Когато работим с архив, който умишлено е унищожаван, когато сме пред мълчанието, тогава ние трябва да намираме други средства мълчанието, болката да бъдат изразени. Много се радвам, че всички заедно ще успеем на Биеналето във Венеция това да бъде разказано не само в исторически външни рамки, но да бъде нов модел за изкуство, за научна работа. Да бъде нов модел, с който публиката ще бъде част от разказа – няма да бъде просто пасивна публика, пасивни хора, които слушат лекция.“

Джулиан Шехирян е известен като book-медиен артист, като че на него се пада основната тежест да пренесете историята в бъдещето. „В последните 10 години работя върху въпроса как може да се сливат различни медии – традиционни или изникващи – че да може да се създадат пространства, които да разширяват нашата чувствителност за конкретни исторически контексти и процеси. Смятам, че, когато се създаде пространство, в което човек може да влиза и „да преживее архива“ чрез предмети и чрез сетивата, има възможност да се промени една отдалеченост. Въпреки че тя създава обективност, също създава някакви бариери за въплъщаването на индивида като свидетел, не само като свидетел – като участник в миналото… В нашия колектив много често се случва работата ни да е толкова тясно свързана между детайлите, че губим следата кой коя част на този проект е започнал да формира . В рамките на 10 години ние сме станали колектив.“

Видео инсталацията "Кухнята" на Джулиан Шехирян, Лилия Топузова и Красимира Буцева на изложбата "Отвъд всички разуми". В огледалото на сюрреалистичните времена. Куратор: Грегор Янсен. Галерия Структура, 2023

Участието ни във Венецианското биенале ще е единайсетото поред след 1910 , 1942 , 1948, 1964, 1993, 1999, 2007, 2011, 2019 и 2022 година. Припомняме, че артистите Рада Букова и Лазар Лютаков, заедно с куратора Вера Млечевска проекта си „Как живеем“ бяха избрани чрез конкурс, организиран от Министерството на културата да представят България на 58-то биенале за изкуство във Венеция 2019. Изложбата беше тогава в сградата Палацо Джустиниан Лолин, построена през 17-и век. Това участие на страната ни за първи път беше финансирано от държавата. Първото национално участие след 35 години е през 1999 – на Недко Солаков с куратор Яра Бубнова с проекта „Важно съобщение“ , но то е без павилион, държавата не отпуска пари, а Министерството само провежда конкурса. Този проект бе оформен като своеобразна заявка, че на следващото биенале България ще участва както подобава. Но не става така…Следващото национално участие е през 2007 – по повод приемането на България в ЕС ЮНЕСКО отпуска пространството, а финансирането идва от колекционера на българско изкуство Хуго Ву��ен. Тогава кураторката Весела Ножарова и художниците Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Стефан Николаев представят държавата ни. А Недко Солаков е поканен и включен за шести път в кураторската изложба. Инсталацията му “Discussion (Property) - 2007” (“Дискусия (собственост) - 2007”) разглежда производството на автомати “Калашников” след разпада на социалистическия блок. Тя е направена специално и за биеналето, и за един от основните павилиони Арсенале. През 2011 г., за участие в Биеналето от българска страна са избрани художниците Греди Асса, Павел Койчев, Хубен Черкелов и куратора Джордж Лукс, но отново без участието на държавата.

От проекта " Ето къде си" There you are. Video Still © Michail Michailov, 2022

Проектът „Ето къде си“ с куратор Ирина Баткова и автор Михаил Михайлов беше българското участие на 59-то Венецианското биенале за изкуство през 2022 година. Той се реализира в експозиционното пространство Спацио Рава (Spazio Rava), което се намира в централната част на Венеция в квартал Сан Поло на Канал Гранде, в близост до моста Риалто.

Тук е мястото да отбележим, че много добре подготвен, артистично и информационно сайтът на българското участие www.bulgarianpavilionvenice.art , на който вече са качени и всички подаден проекти. Може да се проследи историята в годините на присъствието ни престижния форум и, разбира се, подробности за проекта „Съседите“ и неговите създатели. Всички кандидатствали проекти са качени и на сайта на Министерството на културата, където за първи път е публикуван и протоколът от заседанието на журито.

проф. Венелин Шурелов

Председателят на журито проф. Венелин Шурелов  се включи отново в отговор на въпроси и коментари по време на пресконференцията, свързани с известно недоволство защо в последните ни участия се избират проекти на артисти, които живеят и работят извън България и дали това е тенденция. Беше доста странно, че журналист от издание, което не бих искала да споменавам, иначе с доста претенции коментира темата на спечелилия проект като „блатна“. С финес, но и с категоричност Шурелов каза: „Разглеждаме проектите, които са постъпили, оценяваме техните качества. Да, съгласен съм – тази тенденция е особена, не бих я определил като обезпокоителна, като критична или като проблематична: тя е такава каквато е. Ние от 20 години повече се занимаваме с импорт и експорт на българско изкуство. Това са особени процеси, свързани с цялата турбулентност на прехода и трябва да ги приемем като част от симптомите, които колективно изживяваме. Но това не е било в никакъв случай критерий, не е било по никакъв начин умишлено или целенасочено действие, което е подвело по един или друг начин избора на журито. Бих искал да направя една отметка по коментара, който чухме – блатна, блатиста терминология: тя пък е симптом за обществената, за публичната враждебност, която този проект, вероятно, ще отприщи. Пожелавам откритост, готовност за диалог на целия екип – да се включват в обяснителен режим, когато подобни несправедливи упреци биват отправяни. Защо, мисля, че този проект именно със своята терминологична прецизност е много важен именно заради това – и настоящата презентация, която направиха авторите, потвърждава вътрешно у мен правилността на избора. Ако има някаква технологична неяснота и смут в нас и в общественото пространство, тя е свързана не с неумелата употреба, по-скоро заради това, че идваме очевидно от различни светове, които много рядко се пресичат. Това, което ние жаргонно употребяваме като определение, като понятия, се класифицира като „елитарни“, като „враждебни“, като „херметични“, като „капсулирани“, като „чужди“ като съдържание понятия.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Но това, което авторите излъчват като послание, според мен, фокусира около произведението на изкуството като повод за разговор, като изваждане, излизане от обект „Ориентираното изкуство“ към процесите, към състоянията, към възможността да се активизира публиката – тези стратегии изискват съвършено различен подход: това са процеси не от днес, те имат своята предистория. Искрено се надявам, че този проект ще открие този тип дебат, някак си ще освободи съзнанието на средата, която обитаваме, да бъде то по-толерантно, по-вслушващо се в прояви на изкуството, което казва, че естетическото може да бъде и социално събитие, не само познавано на друго място.“

По-подробно написахме за първото представяне на проекта „Съседите“, независимо, че цялостната атмосфера на събитието заслужава по-пространен разказ, най-вече, защото показа от страна на организаторите, начело с българския комисар за участието ни Венецианското биенале д-р Надежда Джакова, че може да се прави и така – на равнището на световния форум на изкуството, без провинциализъм, а професионално и с въображение.

д-р Надежда Джакова

Спонтанно, но точно прозвучаха финалните думи на Евгения Атанасова, журналистка и д-р по изкуствознание като модератор, че проектът кореспондира с „Времеубежище“ на Георги Господинов като поглед към близкото ни минало и разбирането му от света, изразено не само с наградата „ Международен Букър“, 2023 за писателя. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архиви на Венецианското биенале, СГХГ, галерия „Структура“

[vprki]

Кой  художник ще държи в ръцете си статуетката с фигурата на Майстора?

По дългогодишна традиция очакваме на 1 февруари 2025, когато е официалното връчване на Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ за 2024 година на церемония  ГХГ в Кюстендил. Тогава ще се отбележат и празнично с почит 143 години от рождението на знаменития художник.

На 19 декември 2024 журито разгледа постъпилите предложения и номинира петима автори за техните постижения през изминалата година. Те са по азбучен ред: Богдан Александров, Велин Динев, Красимир Карабаджаков, Красимир Русев, Николай Янакиев. Журито определило номинираните е в състав: Любен Генов (председател), Анелия Николаева, Атанас Ташев, Генади Гатев, Деля Чаушева, Димитър Петров (представител на Община Кюстендил), Евгени Недев, Мариана Каракостова (представител на Министерство на културата), Надежда Джакова, Станислав Памукчиев, Стоян Куцев.

Припомняме, че наградата се връчва на 1 февруари в галерията в Кюстендил, носеща името на Владимир Димитров-Майстора, когато е рожденият му ден. Тази година отбелязваме 143 години от рождението му. Първото награждаване с тази авторитетна награда е било през 1973 година. За периода от 1973 година, когато е учредена от СБХ, до 1989 година, наградата има 39 лауреати. Сред тях са Златю Бояджиев, Ненко Балкански, Илия Петров, Генко Генков, Стоян Сотиров, Румен Гашаров, Георги Баев (първи носител), Калина Тасева, Димитър Киров, Светлин Русев. Двукратно са награждавани Атанас Яранов, Вера Недкова, Веса Василева, Емил Стойчев, Теофан Сокеров и Милко Божков. Последната носителка на приза преди промените през 1989 година е била Надежда Кутева. След това традицията е прекъсната и е възобновена през 2012 година, като първият носител след промените е проф. Андрей Даниел (1952-2020). След него - Свилен Блажев, Ивайло Мирчев, Станислав Памукчиев, Николай Майсторов, Анета Дръгушану, Захари Каменов, Елица Тодорова (1929-2021), Йордан Кисьов, Атанас Парушев-Шока, Румен Гашаров и Димитър Чолаков, миналата и година.

Димитър Чолаков при получаване на Националната награда за живопис "Владимир Димитров-Майстора", 2024

В годините след възобновяването на наградата почти всяка година сме присъствали и сме писали във „въпреки.com” за забележителното събитие. Така ще бъде и тази година, като освен за носителя на престижното отличие очакваме и изложбата на победителя от предната година, както е по статута на наградат��. Тази година своята експозиция в пространството на Кюстендилска галерия ще представи художникът Димитър Чолаков.

Богдан Александров

Художникът Богдан Александров е номиниран за мащабната си изложба „Протоколи“ във Видинската художествена „Никола Петров“. Идеята на творбите е представянето на послания, направени в бъдещето, или метафори от бъдещето пренесени днес, както отбелязва художникът. Картините са част от неговата изложба „Живописта като непрекъснат сценарий“ с подзаглавие „Протоколи от преживяването на идея“, която бе представена 2022 в Националната галерия Двореца в София. Припомняме си и неговото  впечатляващо участие на Есенните изложби в Пловдив, 2018 с мото „Отвъд повърхността” и куратор проф. Галина Лардева. Богдан Александров беше сред номинираните за Националната награда по живопис на името на Майстора за изложбата си 2021 в ГХГ „Борис Георгиев“ във Варна. Тогава на 1 февруари призът бе връчен на Атанас Парушев-Шока.

Велин Динев

Велин Динев е номиниран за изложбата си „Великден“ в столичната галерия „Сердика“ през пролетта на миналата година. Доайенът на сливенските художници представи най-новите си картини, както и платна, рисувани през последните години. В експозицията бяха показани творби от различни серии – „Сезони“, „Годишни времена по Вивалди“ и други. За изложбата му кураторът ѝ Диана Драганова-Щир написа: “Творбите на художника впечатляват с пространствена ритмичност и свободно изведени композиционни планове, в които доминират синтетични и изчистени от детайли форми. И същевременно по един категоричен начин той извежда багрени вертикали и хоризонтали, които маркират и изграждат структурата на творбата, като следват зададената артистична линия и индивидуален пластичен език. Велин Динев борави с изключителна експресивност и ярко изразени и наситени краски. Неговата осмислена, знаково изведена образност се подчинява изцяло на цветните стойности в картините му. Обобщените форми, различните по плътност линии, които на моменти напомнят текстилни нишки, внасят дълбоко смислово внушение в неговите платна, което преминава отвъд границите на видимото. Художникът е завършил специалност „текстил“ при доайена на съвременния текстил Марин Върбанов.“

През своя дълъг творчески път Велин Динев (роден е 1938 г.) е участвал в редица общи изложби, има множество самостоятелни изяви в България и чужбина. Изключително признание за негов��то изкуство е голямата награда „Сирак Скитник“, която получава през 2018, и първа награда за живопис през 2023 на Националната изложба за изобразително изкуство в Сливен, града, в който художника живее и твори.

Красимир Карабаджаков

Красимир Карабаджаков е номиниран за изложбата си „Неспокойни повърхности“ в Националната галерия Двореца с куратор Яна Братанова. За “въпреки.com” тя написа : „Красимир Карабаджаков е художник, който не се притеснява от плоскостта пред, която застава и смело превръща в едно истински свободно пространство – без граници и условности. Владение, в което възгледът за живописта се издига над баналността – иконографски, тематично и творчески. Познавам и изследвам създаденото от художника от години. През 2013, художествена галерия „Димитър Добрович“ –  Сливен, организира и представи негова мащабна самостоятелна изложба – „Три теми - Хоби, Наказания и Затворена тема“. Помня вълнението, при поканата от страна на художника, да говоря за изкуството му на нейното официално откриване заедно с Красимир Добрев, един от петимата основатели на групата „Диско‘95“ с Красимир Карабаджаков, Румен Жеков (1960-2022), Димитър Митовски и Кольо Карамфилов (1963-2014), както и проф. Свилен Стефанов, чието слово бе споделено с публиката тогава под формата на „поздравителен адрес“ /целия текст може да прочетете тук/.

От изложбата на Красимир Карабаджаков в Националната галерия Двореца, 2024

Красимир Карабаджаков притежава отлични умения и познания по отношение на рисунката. Дипломира се през 1988, специалност „Живопис“, в класа на проф. Петър Михайлов в Националната художествена академия. Днес той предава тези умения на своите ученици, едни от най-талантливите съвременни млади автори са именно негови студенти, на които преподава „живопис“ във Факултета по изобразително изкуство на Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ от 2010.

Красимир Русев

Красимир Русев е номиниран за изложбата си „Time after time” („Време след време“)  в галерия „Райко Алексиев“. За автора при откриването ѝ проф. Станислав Памукчиев каза: „Красимир Русев е художник, който може всичко.В съвременната култура, стилът на автора не е разпознаваем стилово-пластически белег. Днес в полиморфията на езици - от неопластически, до постконцептуални, авторът се открива в белега на личността, в неговата реактивност към динамиката и предизвикателствата на реалността и обстоятелствата на нашето ситуационно обусловено живеене. Артистичното поведение на Красимир Русев е потвърждение на тази характеристика на съвременното културно съзнание. Той може да изразява своите състояния, напрежения и социално - политически рефлексии в много широк регистър от визуални артикулации. Тези, които познават Краси, с интерес очакваха тази изложба и нейният селективен избор. Той е художник, който може да прави всичко и често тези негови умения и артистични превъплъщения се смесват в хибридна, хетерогенна сплав от актуални съдържания и езикови експерименти.

От изложбата на Красимир Русев в галерия "Райко Алексиев", 2024

За тези, които не го познават, с изненада ще открият, че той преподава в катедра „Църковни изкуства“ във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий“, че има десетки изписани църкви и параклиси и в същото време е изразен, доказан съвременен художник, куратор на десетки изложби, активиращи различни процеси на съвременната култура. Неговото откровение за изложбата е в парадокса на срещата и сблъсъка на тези негови различни проявления  на художник.“ /Целия текст може да прочетете тук/.

 Красимир Русев завършва специалност „Живопис“във Великотърновския университет при проф. Николай Русчуклиев. Сега е професор по живопис в същия университет. Припомняме, че художникът е номиниран два пъти за Националната награда по живопис „Владимир Димитров-Майстора“ 2016 (удостоен е Николай Майсторов) и 2023 (приза получи Румен Гашаров).

Николай Янакиев

Николай Янакиев е номиниран за изложбата си „Фрагменти по пътя“  в галерията на СБХ, „Шипка“ 6. В годините при нас сме писали по различни поводи  за талантливия художник. В разговор с него преди време той каза: „Всяка картина е автопортрет на моментното ми състояние“.

Картините в експозицията „Фрагменти по пътя“ в голямата си част са създадени в периода 2020 – 2024.

Още преди 20 години, Светлин Русев казва за творчеството на Николай Янакиев (негов ученик), тогава петдесетгодишен: „Овладеният живописен усет на художника не е краснопис за всички, а музикален ритъм, хармоничните вариации на един свят с много емоционални, смислови, пластически измерения.И не външната приятност, а вътрешният емоционален живот му осигури на Ники движение в един свят, в който истински поданик е живописта. Национален, без да е битово фолклорен, универсален, без да е стилово-пластически подражателен, Ники Янакиев се разхожда в света на изкуството сред много ценители и почитатели в една територия, без географски и национални граници – света на изкуството и неговите приятели!“

От изложбата на Николай Янакиев в галерията на СБХ на "Шипка" 6, 2024

А за изложбата му в края на миналата година философът проф. Георги Каприев написа /може да прочетете при нас тук/: „Николай Янакиев навърши преди месеци 70 години, колкото и да не е за вярване, видиш ли го как изглежда, движи се и работи. А той работи неистово интензивно. Пътят му в изкуството е колкото количествено дълъг, толкова повече качествено плътен. Понеже не може да го покаже, дори да го маркира в целостта му, с „Фрагменти от пътя“ той ни открива представителни следи от него.“

И така очакваме с нетърпение кой от номинираните талантливи художници ще получи красивата статуетка с образа на Майстора, сътворена от скулптора Кирил Матеев…. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив на галерия „Сердика“

[vprki]

Критичен поглед: 2024  - годината на…

Не е възможно да се обхване всичко за изминалата 2024 година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ!

Може би, чисто интуитивно забавих този текст, който обикновено пускаме в първите дни на януари следващата година. А вече сме във втората половина на месеца. Но това, което се случи и случва в държавната политика за културата някак обяснява изчакването ми, макар и неволно. Поведението на държавата в тази сфера няма и не желая да коментирам. То е ясно, колкото и политиците да спекулират, че са загрижени за културата. И най-после редовното избрано правителство в странна коалиция е поредното доказателство. Ще видим…

Публиката в СГХГ при представянето на картината "Ахинора" на Иван Милев

Винаги, както сме писали в нашите обзори  през годините, не подкрепяме класациите за изкуство, затова споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, са и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. 2024 беше една много силна година за българската култура. Но, като че ли светът ни оценява повече, отколкото ние самите. Няма да коментираме нечии грозни реакции по повод световни личностни успехи, защото това не в нашия стил – да се занимаваме с клюки, с дребнотемие, с хора, които не умеят да се радват на другия.

Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас миналата година. За повечето от акцентите поставяме линкове към текстовете, а за други просто ги потърсете при нас…До преди четири години със Стефан Джамбазов (1951-2021) подготвяхме обзора в две части – от него и от мен в различните изкуства. Продължавам…

Стефан Джамбазов

Когато подготвях този текст, видях колко много неща има – по някакъв начин са минали през нашия сайт! Ние разбира се имаме сътрудници, затова винаги сме правили и проекти. Радвам се, че и тази година успяхме да спечелим проект в програма „Критика“ на Националния фонд „Култура“ – вече са по направления, както и миналата година това е в Направление „Визуални изкуства“. В него, разбира се, влиза и театърът със сценографията, и книгите с оформлението си, с илю��трациите си; ако щете – и една концертна сцена трябва да бъде аранжирана като хората…

Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян на откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале за изкуство

Направих този увод, за да започна с визуалните изкуства, като на първо място искам специално да отбележа изключително успешното присъствие на България на 60-ото юбилейно Венецианско биенале, най-стария форум за съвременно изкуство, който е еталон. За трети път той се субсидира от държавата (както преди това и Архитектурното биенале – те са през година). Всички международни специалисти – ама, като казвам: специалисти, имам предвид най-големите световни медии, включително в САЩ, във Великобритания, в континентална Европа – отбелязаха, че нашият проект „Съседите“ е сред първите пет и задължително трябва да се види. Изключителен пробив и с активната работа на Надежда Джакова като комисар на българското участие на 60-ото Венецианско биенале. Зависи не само от финансовата подкрепа, но и от другата. Защото вече от 2 години ние имаме постоянно място за представянето на България във Венеция – наскоро разбрах, че това е продължено и за следващите 5 години. Това дава и една насока как да се подготвя екипът, познавайки пространството.

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров, зад който стоят като автори проф. Лили Топузова, която е в Торонто, Красимира Буцева, която е преподавател и в университет по изкуствата в Англия, и Джулиан Шехирян, докторант в Принстън, но те са и често в България. Първоначално идеята им преди 2-3 години беше показана в Софийска градска художествена галерия и след това в едно пространство на ул. „Бенковска“, където тогава беше тяхното ателие. Така че подготовката не става за 1 година – както знаете, у нас много често заданията се правят в последния момент, макар че винаги се знае кога е Венецианското биенале…

От проекта "Съседите"

Самото мото на Биеналето „Чужденци навсякъде“ се отнася за всички нас по света, защото не само тези, които са мигранти знаят какво представлява светът, а все някъде човек, ако щете – и вътрешно, не се чувства на мястото си. Това за мен не е само пробив – там са минали хиляди хора, това е наистина едно от най-авторитетните събития, които се случват по света в областта именно на съвременното изкуство. Единственото нещо, което си мисля – защото проектът е изключителен – е, че този проект, който  живя от 17 април до 24 ноември в едно от най-емблематичните места във Венеция: двореца „Тициан“, който е бил манастир, средище на хора в затруднено положение някъде от XV век. Този проект трябва да бъде експониран и да бъде постоянно в България. Темата е свързана с хората, преживели репресии в лагерите – за мълчанието им, за нещата, които са обичали, които не са разказали заради травмата, все още не осмислена у нас. Мисля, че трябва да му се намери едно добро пространство – някои предлагат това да е Белене, аз лично мисля, че трябва да е в София и защо да не бъде експонирано в Музея на София.

От изложбата „Acqua alta в галерия „Капана“ в Пловдив

И да не забравяме, че от средата на декември, миналата година изложбата „Acqua alta в галерия „Капана“ част от ГХГ в Пловдив представя историята на българските национални участия във Венецианското биенале 1910 – 2024“ с произведения, архиви и документален материал от всички единадесет участия, с които България се е явила в най-стария и най-престижен международен форум на изкуството в света от неговото основаване в края на 19 век досега. Но за нея след време очаквайте публикация при нас.

А тази година очакваме как ще се представи проектът „Псевдоприрода“ с куратор арх. Ясен  Марков, победител с общ резултат 61 от максимално възможни 70 точки в конкурса за български павилион на 19-ото издание на Венецианското биенале за архитектура  във Венеция. (10 май - 23 ноември 2025).

Любен Генов и Филип Зидаров при представяне на каталога за изложбата на Любен Зидаров в СБХ

2024 година тръгна страхотно, тя стана Годината на, Светла му памет, Любен Зидаров, който почина на 99 и малко в началото на 2023, в която трябваше да стане на 100 години. Той имаше изключителна изложба на „Шипка“ 6 в голямата зала на СБХ: с илюстрациите си, с картините си, с всичко – прожектираше се документален филм за него… И просто се наложи Галерията да няма почивен ден заради интереса, който имаше. Аз ходих няколко пъти, дори заведох и внука си, който на 6 години искаше пак да отидем, познавайки илюстрациите му.

Любен Зидаров беше и мислител и сега, през декември, малко преди неговия рожден ден 23 декември – 101-вата му годишнина, завърши с кратка (имам предвид като дни) изложба главно с негови илюстрации, които досега не са били показвани, и с представянето на каталог за изложбата на Любен Зидаров. Заедно с това миналата година със съдействието на Художествената академия, прекрасния ни плакатист Ненко Атанасов и на Министерството на транспорта направиха марка в чест на неговата годишнина. В Съюза на художниците висеше е��ин огромен прекрасен постер с цялата самоирония, с целия талант на Любен Зидаров.

Греди Асса при откриването на изложбата му в СГХГ

Цялата минала година мина и под знака на Греди Асса по повод неговата 70-годишнина: изложба в СГХГ, после на „Аполония“, получи Националната награда за живопис „Захари Зограф“ в Самоков. Малко преди Нова година, завърши годината в столичната галерия „Ракурси“ заедно с прекрасните си колеги Божидар Бончев – керамика, и Атанас Парушев – Шока, един от знаменитите ученици на Иван Кирков.

Частните ни галерии се представят с интересни и вълнуващи изложби, не само в София.

От изложбата на Дечко Узунов в СГХГ

В Софийската градска художествена галерия миналата година имаше изложба в чест на 125-годишнината на Дечко Узунов, към която имаше изключителен интерес. След това – и изложбата, която продължава до 16 февруари 2025: „България и Европа“ – това е за тези художници, които от края на 19-и век почти до средата на 20-и век „европеизират“ българското изобразително изкуство, още тогава те са се чувствали европейци. Изключителна изложба! При това кураторът Любен Домозетски е сравнително млад човек, но много амбициозен – вече е със сравнително много изложби зад гърба си като куратор, и като един от изследователите на акад. Иван Лазаров, нашия голям скулптор.

Разбира се, и в Националната галерия имаше великолепни изложби, между които и  на Калина Тасева. Но за мен най-интересна, едно откритие беше изложбата на Бистра Льошевалие, която от дълги години живее във Франция (от средата на 60-те години).

Тук искам да вмъкна нещо, което ми направи много силно впечатление – тя е показвала отделни неща, сега, жена на над 90 години (родена е 1933), но в прекрасна форма и продължава да работи. Тя е в по-близки отношения с изкуствоведката Мария Василева, създател и собственик на галерия „Структура“ – за по-съвременно, по-модерно изкуство. Те имали разговор с Льошевалие да направи изложба при нея, но Мария казала: „Тази изложба трябва да бъде в Националната галерия!“ Така и стана. Говоря за едни много важни неща, които би трябвало да определят и климата в гилдията.

Но в края на годината Мария Василева оповести, че галерия „Структура“ се затваря и архивът ѝ е предоставен на ДА „Архиви“. Този факт ни натъжи…

Проф. Георги Янков при откриване на поредната Лятна академия за деца

И тъй като сме на вълната визуални изкуства, в последните няколко години благодарение на много активните и свободомислещи ректори на НХА – проф. Георги Янков, и на НМА „Панчо Владигеров“ – проф. Сава Димитров, има едно изключително отваряне към обществото на студентите към публиката. От НХА направиха изложби на много локации във и извън София на завършилите Академията.

Проф. Сава Димитров и Панчо Владигеров-внук

Великолепните концерти и срещи, които се случват в Музикалната академия и много специални събития бяха направени по повод патронния им празник – годишнината от рождението на Панчо Владигеров. Благодарение на техните усилия роялът на Панчо Владигеров, на който е работил и свирел докато е бил в Германия вече собственост на НМА – София. А успяха да осигурят и два съвсем нови рояла.

Живяхме в „Годината на Райна Кабаиванска“, на 15 декември тя навърши 90 години. Седмица преди си рождения си ден Райна Кабаиванска получи своя златна звезда в единствената в света Алея на славата на оперното изкуство. Мария Калас, Лучано Павароти, Франко Дзефирели и други най-велики оперни творци, също са почетени в този изключителен монумент в родния град на Джузепе Верди Бусето. По-късно същата вечер Райна Кабаиванска беше специален гост на Ла Скала в Милано за откриването на сезона със „Силата на съдбата“ от Верди, роля в която тя е триумфирала в целия свят.

Райна Кабаиванска и нейни ученици на рождения ѝ ден

Певческата кариера на Райна Кабаиванска е изключителна. В продължение на 55 години тя е на сцените на всички световни оперни театри - Метрополитън в Ню Йорк, Ковънт гардън в Лондон, Парижката опера, Театро Реал в Мадрид, Лисеу в Барселона, Виенската опера, Баварската щатсопера, Большой театр, Театро Колон в Буенос Айрес, в главните оперни театри на Италия - Ла Скала в Милано, Римската опера, Арена ди Верона, Театро Реджо в Торино, Театро Масимо в Палермо, Театро Сан Карло в Неапол, Театро Комунале в Болоня, както и във всички други италиански оперни театри.

Школата на Райна Кабаиванска

През 2010 в София стартира и проектът „Школата Кабаиванска на голямата сцена“, създаден от Райна Кабаиванска, акад. Пламен Карталов и д-р Георги Текев. Целта е да бъдат представени младите артисти от Школата Кабаиванска като цялостни състави в оперни постановки и концерти, и да се отвори пътя на най-изявените от тях към международната сцена. Така връзката между постоянното учене и голямата сцена е реализирана. „За младите хора е много важно да стъпят на сцена. На сцената няма къде да се скриеш. Тя е увеличително стъкло, което показва какъв си всъщност. Там става ясно дали си артист.“ Споделя маестрата. “Винаги искам нещо ново да правя. Все още. И да давам”, казва още  Райна Кабаиванска в годината на своя юбилей.

Заедно с красивите моменти на изминалата година ни съпътстваха и не малко проблеми, споменахме час от тях в началото на текста. Но има и такива, които граничат със скандала, независимо, че не обичам тази дума.

Галина Лардева с участниците на Есенната изложба в Пловдив, 2024, с мото "Приземяване"

Неведнъж сме писали за великолепните Есенни изложби в Стария град в Пловдив, създадени от 1967 г. от прословутата група на Георги Божилов – Слона, Димитър Киров, Христо Стефанов и Златю Бояджиев. От 10 години на Есенните изложби куратор е  проф. Галина Лардева, която е и декан на Факултета по изобразително изкуство в Академията в Пловдив – където са заедно и с музикалните факултети. И в края на миналата година, някъде по средата на декември от общината  поискаха да направят конкурс за нов куратор. Нещо, което върви добре, за толкова млади хора ние научихме именно на тези изложби. Да припомня колко от художниците и скулпторите, които тя е канила, след това получават националните награди за живопис „Владимир Димитров – Майстора“ или за скулптура „Акад. Иван Лазаров“…

Баня Старинна

По същия начин в Пловдив „Баня Старинна“ беше такъв център за съвременно изкуство. И те в един момент решиха, че е общинско. Сега тя се руши. Независимо, че в Пловдив миналата година се проведе ярко и силно 30-та Седмица на съвременното изкуство под надслов „За по-добър свят“ с куратори Живка Валявичарска и Емил Миразчиев по изключение и в нейното пространство. Той е от основателите на пловдивската група „Ръб“ и артистичен директор на Сдружение „Изкуство днес“, които преди тридесет години  в далечната 1995 г. отварят Баня Старинна като  център за съвременно изкуство. А в нейното пространство сме виждали творби на световни визионери като Бил Виола (1951-2024)  през 2019 година. Да припомним, че 2009 година тогавашния кмет Славчо Атанасов и общинари забраниха гостуването на знаменития Давид Черни и излагането на произведението му, разгневило нашенските патреОти…Как ще се развият нещата с този уникален паметник на културата ще видим…

Творбата на Бил Виола (1951-2024) в Баня Старинна на изложбата, 2019

Признавам, че буквално ме сразиха и други истории, уж, в културен контекст, като небивалият опит за щурм на 7 ноември от тълпата пред Народния театър. Защо ме възмути тази грозна гледка по повод премиерата на постановката на Джон Малкович на пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“. Това е неговата първа пиеса, малко лековата. В нея няма абсолютно нищо антибългарско! Дори е забавна, в някаква степен, ако щеш – водевил. Неслучайно има създадена по нея оперета. И дори, ако погледнем от такава гледна точка, тя прави преклонение пред българската жена, която е интелигентна, която се отнася човешки към един офицер от вражеската армия. Даже на мен ми е малко лековата – говоря и като постановка така много традиционна… Не можех дни наред да повярвам, че това ми се е случило, че съм присъствала на такава омраза! Добре че тези хора бяха удържани да не влязат в Народния театър, не знам какво щеше да стане! Без да знаят за какво! Пред очите ми нападнаха Владо Пенев по безумен начин! Ето тази агресия – тя не е само там, ние я виждаме всеки ден и по улиците, и по превозните средства. Това е, което ме шашва и е свързано с нашата човешка култура.

Пред Народния театър на 7 ноември, 2024...

Другото, което дълбоко възмути не само мен, са скандалите, които лъснаха грозно със средствата в Разградския и в Смолянския театър, ставаше дума нещо и за Пазарджишкия… Защото това създаде усещането, че хората на културата са някакви глезльовци, които непрекъснато искат пари, а всъщност там стават някакви безумни истории. Но това вече е въпрос и на избора на ръководствата на тези културни институции.

Има и друго смущаващо, което не за първи път констати��ат изследователите в областта на културата. През 2023 година 72.6 % от българите не са посетили библиотека нито веднъж, 62.6 % не са били на театър, 82.5 % не са били на концерт за класическа музика, опера или балет. Това са данни от национално социологическо проучване на "Алфа рисърч" за достъпа до култура през 2023 година по поръчка на "Фабрика за идеи" и "Обсерватория за икономика и култура". Вероятно данните за 2024 няма да са по-различни…

Диана Андреева-Попйорданова /л/ и Янина Танева при представянето на изследването в Гьоте институт

За последните две години няма съществено подобрение при участието на българските граждани, посочи Диана Андреева-Попйорданова, директор на "Обсерватория по икономика и култура". "Особено притеснителни са две от възрастовите групи. При тази от 18 до 29 години липсват изградени навици в ранна детска възраст. Влияние оказва и приятелската компания, която не посещава такива места. Възрастовата група 55 +  пък разполага с достатъчно свободно време, но не и с необходимите финанси за посещение на културни дейности“, посочва тя. Като допълва: "При  по-малките общини и села се наблюдава и липса на достъп".

Доста тъжно, дори мрачно. Ние се движим тук в столицата и в големите градове в среда и хора, които живеят, дишат с култура и изкуство, без да оценяваме, че всъщност това е тесен кръг на общност…

Пламен Петров В СГХГ при лекцията си за "Ахинора" на Иван Милев

И, все пак, – на мен ми трябва понякога с връзки да взема билети за детски представления, за детски концерти. Интересът е огромен. А тази изложба в СГХГ, за която стана дума, на нея имаше специално представяне на картината „Ахинора“ на Иван Милев (беше дошла тук за 2 дни, защото има свой специален музей в Казанлък) – интересът беше огромен! Хората, главно млади стояха правостоящи или седнали на земята…Красива гледка са образователните курсове за деца в Националната галерия…

Образователно ателие за деца с изкуствоведката Яна Братанова и художника Калин Серапионов за изложбата му "Пред очите ни" в Националната галерия

Някак си става едно разделение на пластове: хората, които отиват и щурмуват Театъра, без да знаят за какво става дума, и тез��, които не знаят къде по-напред да отидат на хубавите и красивите събития. И младите хора много водят децата си – в София съм го виждала и го виждам непрекъснато с очите си, преживявам го. Знам, че така са нещата и в градове като Варна, Пловдив, Бургас, Русе, Стара Загора. Но проблемът е, че в малките градове, в селата достъпът до култура е много сложен и не е въпрос само на пари.

Светлин Русев и Минчо Минчев на "Аполония", 2024

Още много прекрасни преживявания имахме в изминалата година. Не мога да не спомена 40-ото юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ по времето, на които извън блестящата програма, изключителните ни цигулари Светлин Русев и Лия Петрова станаха новите притежатели на цигулките на проф. Минчо Минчев и проф. Стойка Миланова. Те получиха ценните инструменти след премиерата на концерта на Фестивалния оркестър „Аполония“ на Празниците на изкуствата „Аполония“. Светлин Русев получи цигулката “Страдивариус” от 1716 г., на която свири дълги години Минчо Минчев и Лия Петрова, на която бе дадена “Гуарниери дел Джезу” от 1733 г., бяха част от новосформирания Фестивален оркестър “Аполония”. Той събра в ансамбъл 13 концертмайстори. Оркестърът свири без диригент и се води от концертмайстора.

Андрю Скот във "Вуйчо Ваньо" на Чехов

И през изминалата година МТФ „Варненско лято“ и платформата Световен театър в София ни създадоха усещането, че сме част от най-емблематичните постижения като преживявания от сцената. Само ще спомена „Вуйчо Ваньо“ на Чехов в адаптация на Саймън Стивънс, режисьор Сам Йейтс с участието на невероятния Андрю Скот и ще замълча. Това е моноспектакъл, в който осъзнаваш мощта на театъра, на въображението и артистизма, които явно нямат граници.

Не е възможно да акцентирам към всичко, което преди всичко, ме е развалнувало и съм съпреживяла в контекста на Въпреки. Не споменах книгите, писали сме за тях, който иска ще прочете. Няма да пускам линкове, за да задръствам с тях публикацията. Само ще кажа, че в миналата година се появиха книги – български и преводни, които попълниха колекцията ми „лични бибилии“…

Иначе тръгвам с тъга в 2025 и заради обгорената статуетка на наградата „Оскар“ в пепелището на горящия Лос Анджелис. Голяма трагедия и заедно с това ярък символ на живота ни почти по полския поет  Циприан Норвид (1821-1883):

Гориш, но знаеш ли

Дали тъй ставаш волен

Или загубваш всичко на света

Дали под пламъци от факел смолен

Наоколо се пръскат и летят

Дали от тебе само пепел ще остане

или под пепелта се крият диаманти

от вечната зора на младостта.

Такава беше в 2024 в контекста на Въпреки… ≈

Текс: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Тихомира Крумова, Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на НБУ и НГ

[magdalenagigova]

Комисарят на българското участие на Биеналето на изкуствата във Венеция за проекта “Съседите” и духа на световния форум. Петя Кръстева за Маями и Палм бийч

#BiennaleArte2024 #StranieriOvunque #ForeignersEverywhere

#BulgarianPavilionVenice2024 La Biennale di Venezia

[vprki]

Място на паметта*: Българският павилион на 60-ото Венецианско биенале

„В кой момент тогава човек трябва да се съпротивлява? Когато ти отнемат колана? Когато ти заповядат да се изправиш в ъгъла? Когато човек прекрачва прага на дома си? Арестът се състои от поредица от случайни неуместности, от множество неща, които нямат значение, и изглежда няма смисъл да се спори за никое от тях поотделно... и все пак всички тези случайни неуместности, взети заедно, неумолимо съставляват ареста.”(Александър И. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ 1918–1956)

Написа за „въпреки.com”Ния Табакова, изкуствовед и куратор във въведението към текста си за българското силно присъствие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство.

Българският павилион в 60-ото издание на Венецианското биенале бе официално открит на 19 април. В него е представен проектът „Съседите“ с комисар Надежда Джакова, който е безспорен успех. За първи път България участва в трето поредно издание на един от най-големите и важни форуми за съвременно изкуство в света и може би за първи път Българският павилион е споменат и ��тличен в престижни международни медии и издания като The Guardian, The Art Newspaper, Frieze Magazine, онлайн платформите e-flux, BelinArtLink, Galerie Magazine. Това е един от малкото случаи в които българската държава  признава една от най-тъмните страни на комунистическото си минало. Но успява ли Българският павилион действително да разкрие „истината“ за неудобното минало или дори една малка част от нея?

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова, е плод на повече от 20 години изследвания и 9 години сътрудничество между тримата визуални артисти, изследователи и историци. В основата на техните проучвания в рамките на проекта стоят проведените от тях над 40 интервюта, които разкриват премълчаните спомени на оцелели от трудовите лагери по време на комунистическия режим в България. Инсталацията, която обединява интериорно и екстериорно пространство, видео, звук, обекти, интерактивни кинетични елементи и архиви, е представена за първи път със заглавието „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в Софийска градска художествена галерия и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ през 2022 г., след което чрез различни формати и в галерия Структура, Университетът Принстън и Университетът в Торонто през 2023 г.

Встъпвайки в пространството на Българския павилион, самият той скрит из лабиринта на венецианските колони, арки и канали, попадаме в тайно убежище, реконструкция на средностатистическо българско жилище от миналия век, където споменът от травмата продължава да живее, независимо от отсъствието на неговия обитател. Атмосферата е тиха и спокойна. Сумрачно е. Чуват се звуците на топла лятна вечер – песента на птиците, полъхът на вятъра, шумът на водата. От време на време уединението е пронизано от тракането на шевна машина или включването на грамофон.

Мебелите са стари и захабени. В кухнята се мяркат пепелници пълни с цигари и неизмити съдове, под завивките на единичното легло в спалнята, вместо дюшек или пружина, стърчи слама, в етажерките на хола внимателно са курирани буци пръст, а телефонът е затиснат с камък.

В семиотиката на това пространство всеки предмет, всеки образ и всеки звук има своето определено място и значение. Те се наслагват един върху друг като времеви и пространствени пластове и подобно на пъзел постепенно изграждат силуета на това, което според Лакан не може да бъде символизирано. Буците пръст са взети от изследвания на терен в местностите, където са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Намерените предмети са от местата, в които жертвите на политическото насилие са били принудени да живеят в глад и мизерия, задължавани да извършват непосилен физически труд, а някои от тях са намирали и своя край.

Звукът от водата е шумът на тихия бял Дунав, пазителят на черни тайни (Лилия Топузова „Спомени за остров Белене“, 2019; Remembering Belene Island: Commemorating a site of violence by Lilia Topouzova; published at The Routledge Handbook of Memory and Place in 2019). Образите на растенията, които обикновено внасят хармония и спокойствие във всеки дом, са прожектирани като анимирани тапети на стената или поставени като хербарии между предметите. Те са истинските оцелели „свидетели“ на това насилие.

Сред книгите, небрежно подредени в различни ъгли и рафтове в жилището, ясно се отличават „И изгрява слънце (Фиеста)“ на Ърнест Хемингуей и "Моят последен дъх" на Луис Бунюел – автобиографии, съхраняващи отпечатъка от времето на едно друго „изгубено поколение“, което не е принудено да мълчи и не го е страх да разказва. „Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи. С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта.“, пише Бунюел. Точно това е и една от основните мисии на проекта “Съседите” - да не позволява на забравата да завладее нашите животи.

В центъра на инсталацията се намират спомените на оцелелите. Разговорите с тях се включват спорадично сред относителната тишина. Разбира се, в контекста на биеналето, те са преведени на английски език и прочетени от актьори, което напомня на слушането на приказки от грамофонна плоча в детството. В отделните стаи се помещават различни истории: в хола са хората, които говорят открито за случилото се и травмата от него, в спалнята - тези, които говорят с недомлъвки, а в кухнята -  онези, които мълчат или вече не са сред нас. Противно на очакванията, тези разговори са само откъси и в тях липсва каквато и да е драматичност или акцентиране върху ужасяващите действия на насилие. Забравили ли са жертвите  за това, което им се е случило или не искат да разказват? “Питам се защо хората мълчат, когато злото настъпва”, казва Цветана. Остава усещането за недоизказаност, един абстрактен спомен, който не може да бъде напълно възвърнат, изразен с думи или използван като доказателство срещу несправедливостта.

В една от своите статии, която изследва концепцията за травмата в психоанализата, Кати Карът (CARUTH, CATHY. “Introduction.” American Imago 48, no. 1 (1991): 1–12. http://www.jstor.org/stable/26304030) пише: “Можем да кажем, че травматизираните хора носят невъзможна история в себе си или самите те се превръщат в симптом на история, която те не могат да притежават изцяло.” Изхождайки от тази травма достъпът до личната  история става невъзможен, което води до “криза на истината”. “Подобна криза на истината се простира отвъд въпроса за индивидуалното лечение и задава въпроса как ние в тази епоха можем да имаме достъп до нашия собствен исторически опит, до история, която в своята непосредственост е криза, до чиято истина няма лесен достъп.”

Проблемът относно възстановяването и съхраняването на “местата на паметта”, като трудовите лагери в Белене и Ловеч, е свързан не само с деликатността на темите, засягащи така нареченото “дисонантно културно наследство”, което се отнася до травматични моменти от историята, но и с липсата на конкретна и пълна информация за случилите се събития в близката история.

На откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

Един бърз преглед на наличните данни за преминалите през  “трудово-възпитателните общ��жития” показва, че цифрите варират между 23 608 и 285 000 души, а общият брой на насилствено загиналите там не е установен. Липсва и консенсус по въпроса колко на брой са били тези лагери - вероятно между 40 и 100. Главната причина цифрите да не съответстват е, че в много от случаите арестът не е бил съпроводен от съдебен процес, благодарение на Закона за Народната милиция, приет през 1948 г., с който се регламентира дейността на лагерите. Според този закон “по административен път” е можело да бъдат задържани: “лица с фашистки и антинародни прояви; изнудвачи, измамници и рецидивисти; сводници, сутеньори и лица, опасни за обществения морал; комарджии, просяци и лица със скандално поведение; спекуланти и черноборсаджии”. След падането на комунистическия режим в България в началото на 1990 г. е заведено следствено дело за трудовите лагери, но поради отсъствието на категорични доказателства за извършените престъпленията в тях, съдебният процес е прекратен. Липсата на публично поемане на отговорност и официална позиция от страна на държавата допринася за допълнителната неяснота по темата.

В своята концепция за 60-ото Венецианско биенале кураторът Адриано Педроса се фокусира върху чужденците, различните и неразбраните. Следвайки тази линия, Българският павилион поставя на преден план “местните чужденци” - личности, които са били “аутсайдери” в собствената си държава, защото не са се вписвали в идеологията на политическия режим.  Инсталацията “Съсед��те” не си поставя за цел да попълни пропастта от липсващия наратив от този период в историята, а по-скоро деликатно и непринудено да кристализира колективната памет за жертвите на “политиката на насилие”. Художественото пространство на инсталацията, където границата между понятията „вътре-вън“, „спомен-настояще“, „истина-фикция“ губят ясните си очертания, се оформя като място не само на възпоменанието, но и където наследствената травма може да бъде излекувана - с грижа, деликатност и постоянство, но и с осъзната съпротива към несправедливостите в съвремието.

*Терминът „Място на паметта“ е въведен в Les Lieux de mémoire от Пиер Нора, публикуван между 1984 и 1994 г. Определението се отнася до онези места, където „паметта се кристализира и сплотаява“; „местата, където изчерпаният капитал на колективната памет се кондензира и изразява“. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да публикуваме текстове за 60-ото Венецианско биенале за изкуство и забележителното присъствие на Българския павилион в контекста на Форума. Нашите читатели могат да прочетат при нас важни текстове за него от обявяването на спечелилия българския проект „Съседите“ с автори Лилия Топузова, Красима Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, отзвука в световните медии и специалната покана към екипа от папа Франциск.

[magdalenagigova]

Комисарят на Българския павилион на 60-то Биенале на изкуствата д-р Надежда Джакова беше сред малцината специално поканена от Ватикана да се срещне с Папа Франциск при неговото посещение на най-големия форум за съвременно изкуство. Тя беше придружена от единия от авторите на проекта “Съседите” – Лилия Топузова, доктор по история и изследовател на комунистическите режими