#Надежда Джакова

[vprki]

Папа Франциск на Венецианското биенале: Изкуството е град-убежище за хуманност

Комисарят на Българския павилион на 60-ото Биенале на изкуствата във Венеция Надежда Джакова беше сред малцината специално поканена от Ватикана да се срещне с Папа Франциск при неговото посещение на най-големия форум за съвременно изкуство. Тя беше заедно с  един от авторите на проекта “Съседите” - Лилия Топузова, доктор по история и изследовател на комунистическите режими.

Това е исторически момент за Римокатолическия свят, защото папа Франциск е първият папа, посетил Венецианското биенале. Това е и първото му излизане извън Рим след септември миналата година и се следи с огромен интерес. Както съобщава Ватиканският дикастер за култура и образование, визитата на папата е еднодневна и включва както разглеждане на международна изложба на изкуството La Biennale di Venezia 2024, така и посещение в павилиона на Светия престол и изложбата в бившия манастир, сега женски затвор - “Джудека” (Giudecca), намиращ срещу българския павилион.

“Джудека” (Giudecca)

Озаглавен „С моите очи“, павилионът на Ватикана е посветен на темата за човешките права и хората, живеещи в периферията на обществото. Кураторите Киара Паризи и Бруно Расин са поканили 10 различни художници, които в творбите си разглеждат всекидневния живот на затворниците.

Инсталацията се стреми да привлече вниманието на света към игнорираните, по една или друга причина, и същевременно да насърчи културния диалог. Па��илионът на Светия престол приканва зрителя да приеме думите на папа Франциск буквално, тъй като той кани всеки да погледне другите директно в очите, надниквайки отвъд социалния им статус, за да се срещне с тяхната човечност.

„С моите очи“, павилионът на Ватикана

Визитата „ясно демонстрира желанието на Църквата да консолидира плодотворен и близък диалог със света на изкуството и културата“, казва Киара Паризи, цитирана от АФП.

Папа Франциск покани на среща творци, чийто работи са в изследователското поле на правата на човека. Инсталацията на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова интерпретира темата за посткомунистическата памет. „Съседите“ изследва премълчаните спомени на оцелели от политическо насилие от времето на социализма в България от 1945 до 1989 г. Използвайки  намерени предмети, видео и звуков дизайн, инсталацията предава  историите на онези, които са преживели българските лагери и затвори. /Повече за проекта може да прочетете във „въпреки.com” тук./

Папа Франциск и Надежда Джакова

Тази среща е огромно признание за България и Българския павилион, на който имам честта да съм комисар, споделя Надежда Джакова и допълва: “Съседите” дава изказ на невидимите, анонимните, маргинализираните. Проектът визуализира спомена, придава му плътност, образ и звук, запечатващ се в паметта на зрителя. Нека видим и чуем тези истории, защото авторитарните режими от миналото застрашават и бъдещето ни.”

Папа Франциск и Лилия Топузова

“Изкуството е град-убежище за хуманност. Град, който не се подчинява на правилото на насилието и дискриминацията, за да създаде форми на човешка принадлежност, способни да разпознаване, включително, защита и прегръщане на всеки“, бяха думите, с които папа Франциск се обърна към артистите събрани в църквата “Ла Мадалена” на затвора “Джудека”. Папа прикани всички да си представят свят, в който никое човешко същество не се смята за непознат. "Светът има нужда от артисти. Художниците са част от света, но са призвани да го надхвърлят“, отправи послание той.

Папа Франциск на среща с участници на Венецианското биенале

Венецианското биенале на изкуствата през 2024 г. е с мото „Чужденци навсякъде“ с куратор Адриано Петроза и продължава от 20 април до 24 ноември.

Припомняме, че Българският павилион предизвиква изключителен интерес от страна световните медии и е оценен от специалистите като едно от откритията на Венецианското биенале. “Най-голямото откритие беше малък павилион, на брега срещу Джудека, където артисти и историци са намерили начин да напр��вят видима една скрита глава от миналото на България”. Пише в статията си посветена на 60-ото Биенале във Венеция Лора Къминг/Laura Cumming, една от най-влиятелните арт критици, обявена за критик на годината на Press Awards 2024.

Статията излезе само в the Observer & the Guardian само 2 дни след официалното откриване на българския павилион. Под заглавие за “Въоръжена охрана, репарации и животите на другите: Венецианското биенале 2024 –ревю”(Armed guards, reparations and the lives of others: Venice Biennale 2024 – review) арт редакторката, която беше сред първите посетили българският павилион в дните определени за предварително разглеждане, споделя своята интерпретация на Биеналето и дава препоръки за “задължителните” за посещение павилиони.

В Българския павилион на Венецианското биенале

Още в подзаглавието на текста Лора Къминг откроява България, като казва, че 60-ото издание на Биеналето има по-малко блясък, повече тържественост и загриженост, с откровени творби от Нигерия, България и глобалния юг, отговарящи на провокативното подзаглавие на фестивала “Чужденци навсякъде”.

Германският павилион не случайно показва израелската художничка Яел Бартана, подчертавайки, че художниците едва ли са синоним на нации, както и родения в Германия Ерсан Монтаг. “Германия завинаги преглежда собственото си минало с натрапчиво самосъзнание”, отбелязва авторката.

За българския павилион с комисар д-р Надежда Джакова, в който е експонирана творбата на Красимира Буцева, Джулиян Шехирян, Лилия Топузова и куратора Васил Владимиров - “Съседите”, тя казва че е нейното голямо откритие: “Сцената е полутъмна къща от очукани столове, легла с извадени чекмеджета и стари шкафове, чиито чекмеджета са пълни с пръст и лишеи, сякаш външното някак си е влязло вътре. Образи на тъмни гори и реки трептят периодично по мебелите, от които спорадично се излъчват гласове. Сам ли си ги активирал по някакъв начин?

В Българския павилион на Венецианското биенале

Това, което чувате, е свидетелството на последните оцелели от комунистически лагер за принудителен труд на български остров, затворен едва през 1989 година. Всяка пауза, всяка дума и дъх са абсолютно жизненоважни. Вие сте интимно въвлечени в познанието за всичко това чрез материалната сцена около вас – аромата и докосването на всеки предмет, напъването да чуете всеки тих глас, променящата се светлина. Това е най-деликатният и елегичен израз на една ужасна история.” Така Лора Къминг поставя България сред 10-те  задължителни павилиона, заедно с този на Египет, Япония, Великобритания и други.Проектът е определен като “вълнуващи разкрития за историята на страната от комунистическата епоха, предадени чрез мебелите в типичен български дом”.

По думите ѝ 60-ото издание на Венецианското биенале е тържествено, загрижено, от време на време дидактично. Олигарсите и техните мега яхти с цвят на борш отдавна са изчезнал��, заедно с очевидното богатство и посещенията на знаменитости – намалени от война, пандемия, строги икономии в духа на времето. Живите художници (и много от мъртвите, представени в огромния централен павилион) са заети с колониализма, миграцията, правата на различните и коренното население, климатичната криза и реституцията на предмети от предците.

В  списание Galerie авторитетният френски арт критик Каролин Ру нарежда българския павилион на пето място сред шестте най-забележителни от  Биеналето на изкуствата във Венеция, които ценителите не бива да пропускат.

В Българския павилион на Венецианското биенале

Списанието Galerie е основано през 2016 година от Hudson Publishing LLC. Адресирано към читатели с трайни интереси в изкуството и дизайна, то излиза пет пъти годишно. Целта му е да информира и вдъхновява като представя само най-доброто от двете направления в световен мащаб. Както и да запознава културната общественост със завладяващи творчески таланти и  интригуващи арт дестинации. Galerie се предлага в обекти на Hudson News по целия свят, както и в избрани павилиони за вестници, частни авиационни терминали и на водещи събития за изкуство и дизайн.

В материала си Каролин Ру изброява достойнствата на павилионите, които са ѝ направили впечатление: на САЩ, Япония, Канада, Бенин, България и Нигерия. Ето какво пише известната авторка за инсталацията, сътворена от Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шекерян с куратор Васил Владимиров:

На откриването на Българския павилион на венецианското биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

„През комунистическата епоха 1945-1989 година хора изчезват в България всеки ден, арестувани по подозрение за инакомислие и дори за малко по-необичайно поведение, те са отвеждани в ужасяващи работни лагери. „Там шест или седем души умираха всеки ден“, спомня си глас. В сграда близо до моста Академия, кураторът Васил Владимиров е пресъздал набор от домашни интериори - български дом от времето на комунизма, където истинските спомени за преживените ужаси се предават чрез високоговорители. Гласовете са на оцелели или на хора, изгубили близки.  Кафявите мебели, сламените дюшеци и оскъдните бюфети на скромния български бит от онова време създават у посетителите тъжно, но вълнуващо преживяване. Инсталацията дава на мнозина достъп до част от иначе непознатата история. Тишината е нарушена“, завършва разказа си за българския проект „Съседите“ Каролин Ру в авторитетното списание за изкуство Galerie.

В Българския павилион на Венецианското биенале

Българският павилион може да бъде разгледан до 24 ноември в зала “Тициан” на Център за култура “Дон Орионе”.≈

„въпреки.com”

Снимки: Фотокредит: © VaticanMedia, Стефан Марков и архив

[magdalenagigova]

Проектът „Съседите“ ще представи България на Биеналето във Венеция

Проектът „Съседите“ ще представи България на Биеналето във Венеция Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян ще представи България на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 г. Победителите в конкурса, организиран от  Министерството на културата, бяха обявени на пресконференция в БТА. В събитието взеха участие…

[vprki]

Българският проект „Съседите“ е на висотата на Венецианското биенале

Българският павилион с комисар д-р Надежда Джакова на 60-ото Венецианско биенале се открива днес 19 април от 17 часа в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Забележителният български проект „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде”.

Още от обявяването на „Съседите“ на 4 януари т.г., че ще представа страната ни на Венецианското биенале за изкуство, 2024, разказваме за предстоящото изключително събитие. Срещнахме ви с авторите /водещата снимка/ на проекта художниците и изследователите Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова и куратора Васил Владимиров. /Може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук, тук и тук./

60-то Венецианско биенале на изкуствата с куратор Адриано Педроза под мотото Stranieri Ovunque – „Чужденци навсякъде“ отваря официално врати за публика на 20 април 2024г.  Интересно е, че от създаването си досега Биеналето се е провеждало на нечетна година. Заради пандемията от covid -19 поредността се промени и сега това е второто откриващо се на четна година.

Предварителните откривания на отделните национални павилиони са на 17, 18 и 19 април. Специално за откриването на Българския павилион пристига министърът на културата Найден Тодоров. Заедно с него ще бъде и зам.-министър Амелия Гешева.

Първите, които са видели вече подредена инсталацията в българския павилион, са едни от най-авторитетните журналисти  Йелена Совронич, Empire Lines, Лора Къминг, завеждащ секция критика на „Обзървър“ и Табиш Кан от FAD. 23 световни медии с 500 млн. аудитория са писали за българския павилион още преди откриването му. Проектът е квалифициран като една от сензациите на тазгодишното биенале. Още при представянето му на 4 януари т.г. се уверихме, че „Съседите“ ще представи страната ни на висотата най-стария и престижен форум за съвременно изкуство, основан през 1895. Той е и платформа – най-голяма за представяне на изкуство, създателите му както и на срещата им с публиката.

Надежда Джакова

Българският комисар Надежда Джакова беше сред хората, които първи успяха да разгледат Биеналето. „Преобладаващата насока тази година са връзките, които павилионите правят между неразказаното минало и имагинерното бъдеще. Зрителят е потопен в мултимедиен свят от образи на исторически личности и събития, премесен с въображаеми светове от бъдещето.  В този общ разказ българският павилион отправя сериозната си позиция, връщайки ни към недалечните събития от периода 1945-1989, към темите за паметта, травмата и колективното лечение, с ясното послание на авторите Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян, че споменът не може да бъде заличен, дори и потискан“.

Кураторът на „Съседите“ Васил Владимиров споделя, че „българският проект представя неразказани истории  на „чужденци в родината си“, които са били подложени на преследване, лишаване от свобода без съдебен процес и са преживели лагери за принудителен труд заради религия, политически убеждения, дори външен вид. Проектът документира систематичното преследване, което засяга политически дисиденти, много от тях с леви убеждения, селяни, които са искали да запазят земята си, художници, странни хора, турски, ромски и мюсюлмански малцинства и безброй обикновени хора, които се отклонявали от тесните правила на режима. Проектът не само служи като трогателен мемориал за жертвите, но също така предлага критична рефлексия върху потисническия политически климат от миналото и сегашното институционално колебание да се изправи срещу неговото наследство“.

„ „Съседите“ отразяват една брутална реалност, която продължава да властва по целия свят. България представя тревожна арт инсталация на Венецианското биенале на изкуствата 2024 г.“  Коментираха и представиха българския от STIR,  многократно награждавана глобална медийна къща и кураторска агенция. Това е разностранна организация с дигитални и физически платформи, която е основана през 2014 г., за да раздвижи творческата мисъл, практиката, дискурса и индустрията, като същевременно насърчава, разпространява и насърчава творчеството и иновациите в областта на дизайна, архитектурата, изкуството и творчески технологии по целия свят. Основава се на разчупване на бариери и преодоляване на граници между дисциплини и географски области, за да останем в синхрон с нашето съвремие и да осъзнаем нашия принос към това, което идва.

STIR е абревиатура на see, think, inspire, reflect (гледай, мисли, вдъхновявай, отразявай).

В подготовка

В навечерието на откриването на Венецианското биенале на изкуствата, кураторът Васил Владимиров обсъжда представянето на българския проект „Съседите“ с автора на STIR Ману Шарма.

Инсталацията изследва спомените на оцелели от политическо насилие в комунистическа България от 1945 до 1989 г. в нова мултимедийна инсталация „Съседите“, пише STIR.

„Съседите“ отговарят на темата на Венецианското биенале на изкуствата 2024 г. „Чужденци навсякъде“, като изравят премълчаните спомени на оцелели от държавно насилие от българската социалистическа епоха (1945-1989)“, казва пред платформата Владимиров. „Той изследва обезпокоителното наследство на репресиите, при които лица, смятани за инакомислещи  от управляващата комунистическа партия, са третирани като чужденци в собствената си страна. В��преки надеждите за правосъдие, обезщетения и признаване на страданието им след идването на демокрацията, техните истории остават непознати, затвърждавайки статуса им на аутсайдери.“

В подготовка, на снимката Красимира Буцева

Създаден от визуалната художничка Красимира Буцева, мултимедийния артист Джулиан Шекерян и  Лилия Топузова, преподавател по история и творческа нехудожествена литература в Университета на Торонто, The Neighbors съчетава предмети, които обикновено се свързват с домашния бит, с артефакти, открити в трудови лагери, което означава, че травматичните спомени от държавното преследване проникват във всяка част от живота на затворника, дълго след като е бил освободен.

Произведението използва намерени предмети, звуково изкуство и видео изкуство, за да предаде историите на хора в България, които са били преследвани от правителството заради политическите си възгледи. Започвайки с „Кървавия четвъртък“ от 1945 г. – трагичен момент в българската история, когато комунистическите съдилища съдят и екзекутират по бърза процедура повече от 100 министри, депутати и политици – България става свидетел на брутален тоталитарен режим, продължил до края на 80-те години, пише STIR.  Не е ясно колко хора са били изпратени на смърт, затвор или изгнание по време на масовите чистки, започнали от комунистите, но според някои оценки само броят на загиналите е над 20 000 души.

В подготовка на павилиона

The Neighbours е базиран върху академичното ��зследване на съавтора Лилия Топузова върху травмата, причинена от комунистическата история на България. Владимиров разширява това, като казва на STIR: „Тези прозрения са отразени в трите стаи на изложбата, всяка от които представлява различни отговори на травма: гласовият, неохотният или пренебрегнатият и мълчаливият и забравен.“

Буцева и Шекерян  също са работили интензивно с оцелели от държавно насилие в България, като всеки е допринесъл със своя богат опит за производствения процес на The Neighbours.

Проектът в българския павилион на Биеналето на изкуствата във Венеция кани публиката да навлезе в тревожното пространство, където ще стане свидетел на истински истории за преследване и оцеляване, но също така и на устойчивост и твърд отказ. Въпреки че тези истории са български, те отразяват една брутална реалност, която продължава да властва по целия свят.

Препоръката на The Art Newspaper за Венецианското биенале за изкуство е непременно да се посети Българския павилион. Apollo-magazine.com отбелязва пет павилиона, които задължително трябва да се разгледат: Германския, Румънския, на Обединени Арабски емирства, на Дания, България и САЩ!

Да пожелаем успех и на добър час на екипа и цялостното представяне на българското участие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, архиви на Българския павилион на Венецианското биенале

P.S. на „въпреки.com”: През 2024 е единадесетото национално участие на България на Венецианското биенале за изкуство. (първото е през 1910, следват представяния през 1942, 1948, 1964, 1993, 1999, 2007, 2011, 2019 и 2022).

[vprki]

Васил Владимиров: Не да избегнем травматичните преживявания, а да се справим с тях

 „Да, вече сме на финалната права. Вчера опаковахме в��ичките малки обекти. Днес опаковат останалата инсталация и утре я изпращаме към Венеция с ТИР. Въпреки че е правена в Торонто и Принстън, за пръв път изпращаме оригиналните предмети от инсталацията от 2022 година.“ Каза за „въпреки.com”  Васил Владимиров, кураторът на проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото Венецианско биенале за изкуство, 2024.

И продължи: „Беше много вълнуващ момент, защото всички сме много привързани – тъй като живеем с тази инсталация, през последните 3 месеца и на практика пространството, където работихме, стана наш втори дом.“

Разговаряме с него в галерия „КО-ОП“, където работи откъдето тръгва пътят му като куратор, дни преди екипът на „Съседите“ проф. Лилия Топузова, Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и той да заминат за Венеция. Там ще подготвят представянето на проекта в експозиционното пространство на Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията, където ще е позициониран Българският павилион. Още от обявяването на „Съседите“ на 4 януари т.г., че ще представа страната ни на Венецианското биенале за изкуство, 2024 разказваме за предстоящото изключително събитие. Срещнахме ви с авторите на проекта художниците и изследователите Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова. /Може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук и тук./.

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

Наблюденията ни, разговорите ни с тях създадоха вълнуващото усещане като ��а една любовна история на четирима души, родена от работата им по този забележителен проект от десетки години. „Ние много често говорим за любовта и грижата в различни контексти, аспекти, но определено е някакъв присъстващ фактор. От една страна, тази чисто колегиална, приятелска любов, която има между нас и, без която проектът не може да съществува. В толкова интензивен процес, ако ние не се грижим един за друг, няма как да се получи. И от друга страна - любовта и грижата към историята, към хората, които са преживели тези травматични неща – без това отношение, в проекта ще липсва важен нюанс. А по-скоро ще фетишизира тези история, отколкото да се опитва да помогне и да промени отношението, да не се забравя и неглижира. Това е основна роля на изкуствата, и особено на подобен тип изкуство, което е силно социално ангажирано.“ Споделя Васил Владимиров и като куратор, и като историк и социолог по образование.

Тези отношения между тях, сякаш, са изградили в годините общо въображение и стремеж в създаването на мащабно произведение за човешки съдби, белязани с трагичност и други, които да ги съпреживеят с днешна дата. Мотив, мисъл, емоция, които държат екипа като общо сърце, без отклонения, Нещо, което не е много характерно за нашите земи… Как си го обяснява Васил?

Васил Владимиров

„Всеки от нас има различна история, практика. Всеки един от авторите прави по много други неща – занимават се с преподаване, със следване, с писане, с изложби. Това дава една много различна чувствителност. И, от друга страна, именно това лишаване от индивидуалността на всеки един и създаването ни като нов колективен ум, колективен човек, малко като октопод с няколко мозъка и пипала. Това смесване на перспективи, на опити, на поколения ражда едно ново същество с различна от индивидуалната чувствителност на всеки.“ Но всеки от тях, четиримата, както сме забелязали, заедно с колективния ум, определян кураторът, не губи индивидуалността си. Не само разговорите ни с тях го демонстрират.

„Да, така е. Мисля, че намирането на този баланс е винаги много важно в поддържането и в устойчивостта на един колектив. Тъй като много често този сблъсък между колективното и индивидуалното създава напрежение – виждаме как колективи в изкуствата не се задържат задълго, имат си някакъв живот, изживяват това, което правят и се разделят. Но мисля, че при „Съседите“ се наблюдава един баланс, който успява да създаде нещо ново, специално и хубаво.“ Убеден е Васил и го казва с усмивка, с усещане за щастие от общата им творческа работа от години.

На  Джулиан Шехиряна, на Лилия Топузова и на Красимира Буцева съм задавала един и същи въпрос. Сега го питам и него, не може да разваляме драматургията на техния дългогодишен творчески и приятелски сериал. Как се срещнахте? Каква беше първата ти среща с тези хора? Поотделно, заедно? Как се намерихте – защото там е възелчето, за което говорихме току-що.

Красимира Буцева и Васил Владимиров

„С всеки се познавам поотделно. Може би най-добре познавам Красимира, от самото начало. Но първият човек, с когото се запознах, макар и косвено, беше Джулиан. Като започнах практиката си като куратор, като галерист, издадохме малко печатно издание за Димитър и Никола Казакови в галерия „КО-ОП“. Той има прекрасен текст за Никола Казаков, ние се свързахме с него и включихме текста в това издание – така се запознах косвено с него. Той живее в Щатите, изпрати текста, ние го преведохме на български – почти не сме си комуникирали, но знаех за него и с какво се занимава. Бяхме си разменили няколко имейла.

Историята с Красимира е много важна за моята кариера и практика: трябваше да работя по една изложба с платформата „Източноевропейска фотография“, която е базирана в Берлин. Те издават списание, организират изложби, преди Ковид-а поддържаха пространство в Берлин (вече го няма). С мен се свърза Мая Стефанова (бях поръчал списанието, щяхме да го продавам в галерията) и ме попита дали да направим изложба „Съвременна българска фотография“ и да представим автори, които излизат от конвенциалната фотография. Казах: „Да, с удоволствие. Ние сме галерия със силно отношение към това.“ Обаче тя забременя, роди – това съвпадна точно с подготовката на изложбата. Обясни, че няма да може да се занимава с изложбата, но ще ме запознае с двама прекрасни млади български фотографи – автори, куратори, с които заедно да направим изложбата. Така се запознах с Красимира и с Мартин А��анасов (когото всъщност познавах, тъй като беше правил вече изложба при нас). Тогава не бях сигурен още с какво се занимавам – дали съм галерист, дали съм куратор, беше точно в началото на кариерата ми. След като бяха минали вече 4 месеца, през които работихме много усилено по тази изложба – беше изключителен хит, според мен, много важна за съвременната история тук. Показани бях автори, които работят отвъд границите на фотографското изображение – спомням си, когато правихме плаката, им казах: „Добре, ще ви сложим тук като куратори Красимира Буцева и Мартин Атанасов“. А те: „Ама ти си кураторът!“ Аз: „Как ще съм куратор, не съм учил за куратор, не съм се занимавал с това!“ Тогава, много допре си спомням, Красимира ми зададе въпрос „Какво правиш тук в „КО-ОП“?“ Отговарям: „Пиша текстове, помагам при подреждането и инсталирането на изложби, грижа се за артистите, обсъждам с тях концепциите, архивирам нещата, които сме правили, пишем, издаваме и т.н.“ Тя отсече: „Ти си куратор!“. Оттогава, като ме пита някой с какво се занимавам, отговарям, че съм куратор – така, че това е много важен информативен момент за мен.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Вече с Лилия се запознах покрай Красимира и Джулиан, на които помагах при първото издание на изложбата „Съседите“ през 2022-ра на „Бенковска“. /Припомняме двете изложби през 2022 в София - в СГХГ , с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а./.

В предишните текстове сме разказвали подробно за професионалния и личностен път от години на Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова да тръгнат и да работят активно за реализирането на проекта „Съседите“. Какъв е мотивът на Васил Владимиров, също много млад, без спомени от онова соц. време…

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

„Моят вътрешен мотив е, от една страна, много ми интересно преплитането на изкуство с различни дисциплини. Аз по образование съм историк, бакалавър съм по история, магистър съм по социология – така че за мен хуманитарните науки са все още много важна част от практиката ми. Когато тези науки от време на време – „провалят“, може би е много силна дума – не се справят много добре с комуникиране на информация, по-скоро пресъздават или поддържат някакви поляризации (каквато е особено темата, с която „Съседите“ се занимава), мисля, че изкуството влиза тук като обединителна сила, която има възможността да говори на по-универсален и достъпен език – не винаги, но често.  Поне в моята практика е така – да допринася за знание и предаване на информация, която не може да бъде предадена само с клиничния подход на академичното изследване.  Говорим за предаване на емоции, чувства, за съживяване и преживяване на истории. Основният ми мотив е да се преплитат тези истории, за да може да се осмисли това доста проблематично, драматично, и съответно поляризирано минало, за да може, все пак да живеем по-добре в настоящето и да създадем едно ново бъдеще. Звуча като политик, но наистина вярвам в това.“ Аргументира се кураторът.

Васил Владимиров

Васил Владимиров е завършил бакалавърска степен по модерна история и политика в Royal Holloway, University of London и магистратура по политическа социология в London School of Economics and Political Science. Неговата практика като куратор е на границата между изкуството, политиката и историята.

Преди по-малко от месец той, Джулиан Шехирян и д-р Надежда Джакова, комисар на Българското участие на Венецианското биенале бяха във Венеция за среща с италианския екип. Заедно с това и за уточнения на пространственото позициониране на експозицията в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето на 19 април и програмата на официалната делегация от българска страна.

Джулиан Шехирян, Надежда Джакова и Васил Владимиров във Венеция

Васил за първи път се запознава на живо с мястото, където ще бъде представен проектът „Съседите“ и споделя впечатленията си: “Преди това бях виждал доста материали – скици, видеа и снимки. Но въпреки тази идея, която си бях създал за него, самото място успя да ме убеди като много добра комбинация. Едновременно не ме изненада лошо, да има нещо, което да не сме предвидили (примерно самата аура като чувство да не работи добре с инсталацията), т.е. нямаше неприятна изненада. Имаше много добри, които бяха свързани с усещането за пространството, вътре акустиката е много добра -  неща, които не можеш да предвидиш, а са много важни за нашата инсталация. Има прекрасен двор, който концептуално се свързва много добре с нея– след като си минал пред едно тъмно, натоварено с емоции пространство, обитавано почти с духове (или поне така се чувства), не е задължително да са страховити, но много въздействащи истории – си представям как, отивайки в този тих двор, отделен от цялата какафония във Венеция и от всичките туристи, които обикалят там, това е толкова добра добавена стойност към инсталацията.  Ще го използваме като място за рефлексия, за да си отпочинеш малко от всичко преживяно вътре. Иначе локацията е много добра, централна. Пространството е чудесно и много добре ще работи с инсталацията.“

Огледът в зала “Тициан”

Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата. В годините е преобразуван, но в основата на дейността му остава грижата за хората в неравностойно положение, грижа за изоставени деца и образованието им, но зад хилядолетната му история има закодирана, сякаш, една болка.. Усеща ли се това и като че ли има, не точно препратка, а някаква връзка с проекта, че страданието върви във вековете. Това е травма, някак човечеството е обречено на това или отделният човек?

Centro Culturale Don Orione Artigianelli

„Не съм го усетил. Много е важно да се разказва историята, за да се разбере. Ние като ходихме в Ловеч – бяхме там два пъти за последния месец и половина – можеш дори да се объркаш, ако не знаеш какво се е случило. Хубаво място природно, с едни хубави скали. И чак като разбереш какво се е случвало там, усещаш, че те са, сякаш, пропити с драматични преживявания, с болка.

Има някакво особено усещане. Не съм прекарал особено много време във Венеция, но след твоя коментар – дали сме обречени по някакъв начин – мисля, че „обречени“ е силна дума, но всеки има някакви драматични преживявания, някаква болка. Не зная как ще прозвучи, но от самото ни раждане, самото ни излизане от комфорта, от прегръдката на майчината утроба, ние влизаме в един страшен свят – и това е травматично преживяване. По-скоро въпросът не е да избегнем тези травматични преживявания, болки, а да се научим да се справяме с тях и като индивиди, и като общество. Да, мисля, че сме обречени на болка, зависи как се справяме с нея…“

Васил Владимиров при представянето на проекта "Съседите" в БТА на 4 януари 2024

Замълчаваме за малко, всеки със себе си. Но бързо се връщаме към това, което им предстои до откриването на Венецианското биенале. „Планът е да възстановим това, което сме създали тук (ние направихме една може би не толкова реалистична възстановка, колкото ни се искаше, защото не разполагахме със същото пространство, не го направихме по същия начин както, тогава на „Бенковска“), но има много неща, които тепърва ще изясняваме. Първото нещо е да започнем да подреждаме инсталацията, да връзваме различните медии, да работим с акустиката. Да, планът е инсталацията да заживее във венецианското си пространство. Мисля, че времето ще ни стигне. Имаме хора, които са наети да ни помагат с всякакви неща.“

Проектът е много надграден. Първо – чисто концептуално – разказвайки чрез героите си какво се е случило и какво са преживяли в онези тежки години да тръгнат оттам и да преценят какво може да бъде направено по-добре. „На техническо ниво – това, че разполагаме с голям бюджет ни позволи да купим хубави проектори, които тотално променят чувството, нови тонколони – за инсталацията, която е базирана на видео проекции и на звук, това е ключово. Малкото надграждане силно променя преживяването. Успяхме да заснемем нови видеа, отново с много добра техника – за да отговаря на хубавите проектори – това също се промени. Включихме ново интервю с човек, който е преживял насилствената асимилация през 80-те години, което добавя нов пласт на проекта. За българските турци – този момент липсваше в проекта, а е последната вълна на политически репресии в България точно преди режимът да падне. И беше много важно да се включи за една по-пълна картина. Вс��чки интервюта са преведени на английски, озвучени са от актьори, които се справиха чудесно – ключово за представяне на инсталацията в контекст, който е извън България. Ако го нямаше това и да бъдат напечатани преводите или да е със субтитри, това потапяне на зрителите – те не са зрители, те са съжители, посетители - щеше да бъде пречупено. Преосмислянето и контекстуализирането на проекта наново вече създава и нов живот за него.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 202

Това е постоянен процес, който определено надгражда инсталацията. Купихме и много нови мебели, така че тя ще изглежда по друг начин.“ Разказа Васил Владимиров подробности за част от работата на екипа в последните седмици и дни преди да поемат към Венеция…

Към проекта „Съседите“ в последния месец има засилен интерес от страна на чуждестранните медии. Сред тях са световно известното британско списание за съвременно изкуство Art Monthly, The Guardian, Авторитетният германски сайт за съвременно изкуство https://www.berlinartlink.com и други. От сайта се интересуват какво могат да кажат на съвременните европейци историите на чужденците за собствената им държава. „Виждаме как авторитаризмът продължава да действа в света днес и как хората са преследвани заради своите вярвания, сексуална ориентация или за противопоставяне на несправедливостите. „Съседите“ се основава на практика на колективно лечение, възпоменание и грижа. Вярваме, че можем не само да запазим спомените на тези хора, но и да предложим рамка за признаване и примиряване с травматично минало“, споделят авторите на проекта.

От ляво на дясно: Лилия Топузова /в гръб/, Васил Владимиров, Красимира Топузова, Джулиан Шехирян и Жулиет Жак, журналистка от британско списание за съвременно изкуство Art Monthly

Един от често задаваните въпроси към комисаря на българското участие на Венецианското биенале д-р Надежда Джакова е очаква ли се проектът да бъде разбран от хора, които никога не са живели при комунизъм. Според нея, фактът, че проектът е създаден от хора, които не са живели преди 1989, / с изключение на Лилия Топузова, но тогава тя е била още дете – б.р./ им дава необходимата дистанция, трезвост, емоционалност, която не е обременена. Д-р Джакова се надява, че по този начин и публиката ще възприеме проекта – без предразсъдъци и обремененост.

При представянето на проекта "Съседите" на 4 януари 2024 в БТА. В ZOOM Джулиан Шехирян, Лилия Топузова и Красимира Буцева. В залата: проф. Венелин Шурелов, председател на журито, д-р Надежда Джакова и Амелия Гешева, зам. министър на културата

Да пожелаем успех и на добър час на екипа и цялостното представяне на българското участие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Снимки: Стефан Марков, архиви на Венецианското биенале, СГХГ

P.S. на „въпреки.com”: „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. То ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 (предварително откриване на 17, 18 и 19 април).

Фокусът на изданието са темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“. „Биеналето за изкуство – международно събитие с множество официални участия от различни страни, винаги е било платформа за представяне на творби на чужденци от цял свят. Така 60-ата международна художествена изложба на La Biennale di Venezia ще бъде празник на чуждото, далечното, аутсайдерското, странното, както и на местното“, споделя Адриано Педроза.

[vprki]

Автор на легендарното списание Art Monthly  се срещна с екипа на „Съседите“

Световно известното британско списание за съвременно изкуство Art Monthly подготвя обширен материал за проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото юбилейно издание на Венецианско биенале за изкуство. Информира комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова.

Авторитетната писателка и режисьорка Жулиет Жак (Juliet Jacques) прекара няколко дни с екипа на проекта – Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян и техния куратор Васил Владимиров.

Тя имаше време да надникне в творческата лаборатория на артистите и да разговаря за начина, по който се създава мултимедийната инсталация, интерпретираща чрез намерени обекти и свидетелски разкази от концентрационните лагери край Ловеч и Белене,  темата на куратора Адриано Педроза - Stranieri Ovunque („Чужденци навсякъде“). Мотото на Венецианското биенале през 2024 г. отвежда към темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“.

От ляво на дясно: Лилия Топузова /в гръб/, Васил Владимиров, Красимира Топузова, Джулиан Шехирян и Жулиет Жак

Жулиет Жак имаше възможност да се потопи в атмосферата на мултимедийната инсталация чрез работната възстановка на стаите в специално нает за целта склад. В него артистите прекарват почти денонощно последните оставащи дни до заминавате им за Венеция.

Красимира Буцева /л/ и Жулиет Жак /д/

Проектът изследва механизмите на индивидуалната памет, като концентрира художествено изследване, свидетелски разкази, теренни проучвания, етнография и технологии в символното изграждане на три стаи – дневна, спалня и кухня. Дневната говори с гласовете на помнещите. Спалнята символизира онези, които помнят, но не говорят, а кухнята е посветена на оцелелите, които не помнят и мълчат, както и на загиналите. Тя е боядисана в бяло.

Лилия Топузова /л/ и Жулиет Жак /д/

Един от често задаваните въпроси към комисаря на българското участие д-р Надежда Джакова е очаква ли се проектът да бъде разбран от хора, които никога не са живели при комунизъм. Според нея, фактът, че проектът е създаден от хора, които не са живели преди 1989, / с изключение на Лилия Топузова, но тогава тя е била още дете – б.р./ им дава необходимата дистанция, трезвост, емоционалност, която не е обременена. Д-р Джакова се надява, че по този начин и публиката да възприеме проекта – без предразсъдъци и обремененост.

Art Monthly е основано през 1976 г. и е най-дълго утвърденото списание за съвременно изкуство във Великобритания. Отличителна характеристика на интервютата в изданието, е че те ос��гуряват непосредствен достъп до мисловните процеси на художника и предлагат разкази за променящия се творчески процес.

60-ото Венецианско биенале за изкуство ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 година. Националният павилион на Република България се организира от Министерството на културата на България и се продуцира от Националната галерия и комисаря Надежда Джакова.

Припомняме, че наскоро комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова, заедно с част от авторите, спечели конкурса за представяне на България на Биеналето за изкуство бяха във Венеция за среща с италианския екип. Предстои да бъде уточнено пространственото позициониране на експозициите в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето и програмата на официалната делегация от българска страна. 

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

„Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. С публикации във „въпреки.com” ви срещнахме с авторите на проекта „Съседите“. /Може да прочетете тук, тук и тук/. Наши гости в следващи текстове ще бъдат и кураторът Васил Владимиров, комисарят за участието ни във Форума д-р Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелов, както и негови членове. Всичко предстои…Дели ни само месец до откриването на 60-ото Венецианско биенале. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на Българското участие на Венецианското биенале

[vprki]

Росен Карамфилов е от „хвърчащите хора“ на Валери Петров…

Помним изключителната грижа на изумителния художник Кольо Карамфилов за сина му Росен, който страдаше от тежко заболяване. Но именно тази грижа направи възможно Росен да преодолее мъката и болката от болестта чрез своя духовен стремеж да създава изкуство. И сега току-що навършил 33 години той  вече има награди за поезия и проза, а и рисува и направи своята първа самостоятелна изложба „Разговори с невидимото“ в галерия INTRO.

Тя случайно или не съвпадна с изложбата „Отвъд човека“ на Кольо Карамфилов (1963 – 2014) в САМСИ (Софийски арсенал – музей за съвременно изкуство). Изложбата на Росен Карамфилов в INTRO (30 януари – 7 февруари) почти приключи, но съм убедена, че една експозиция не остава в рамките на определените �� дати, защото животът ѝ продължава във възприемането и и усещането на хората, които са я съпреживели. Остават срещите с картините и думите за тях от галерист и автор, за които това е специален момент и път. И е важно да се припомнят, за да няма усещане за отминалост, а да се разбира смисълът за неслучайността на една изложба и продължението ѝ във времето.

Росен Карамфилов и Валентин Щинков

„Изложбата е първата на Росен, все пак той носи ген (майка му е художничката Ина Дамянова –б.а.). Ако си мислите, че изложбата е направена нарочно заедно с изложбата в САМСИ на баща му Кольо Карамфилов, не е вярно. Не вярно, но случайни работи няма. Като се вгледаме в нещата ще разберем, че има връзка между изложбата на баща му и неговата. Росен има да извървява много дълъг път оттук нататък. Следващата изложба ще бъде още по-…Той има да навлиза още повече и повече в този занаят. Няма не възнаграден труд. Росен много се труди.“ Каза Валентин Щинков, художник, дизайнер, галерист и колекционер при откриването на изложбата на Росен Карамфилов.

"Планината, човекът и невидимото"

 А Росен изключително развалнуван и щастлив каза: „Тази изложба я готвим отдавна и Вальо Щинков е човекът, който ме накара да повярвам, че мога да бъда експониран. Нарисувал съм страшно много картини, откакто рисувам. Четири години минаха много бързо. Беше безумният Ковид, това време ��икога няма да го забравя. Всичко започна с един глас в ума ми, който ми каза да започна и нарисувах първата си картина „Бащино сърце“. Едно сърце на черен фон, много ярко беше, спомням си съвсем ясно – ярко черно и ярко червено. Тази работа ме порази, много силно и си казах, че тази картина трябва да изчезне. Това е момент в живота ми, в който поисках да се променя, да стана друг. Направих върху нея друго и то стана женско сърце и картината и я подарих на майка ми и тя стои още в нейния дом, тази първа моя картина.

Отляво - "Милост", отдясно  - "Раненият войник"

Доброволно я промених, но тя ми е първата картина и ми напомня за моя баща, който казва, че силата на рисуването е в промяната. През тези четири години направих много – писал съм, рисувал съм за мен лично и не само. Рисувал съм истински, за душата си. Винаги, абсолютно винаги е било заради това, че ми се спуска някакъв талант, който не съм предполагал, че имам. Всички тези червени точки не означават, че аз съм завършен художник, не, аз съм човек с четка в ръка. Нищо не свършва с тази вечер, от тази вечер започва всичко.“ Всъщност, това беше изповедта на Росен Карамфилов, който и в прозата, и в стиховете си не страхува да споделя своята истина, своя живот, преминал през Ада, за да е това, което е. Трудно е да си го представим, защото сме така устроени, че мислим, че нашата болка е единствена и най-силна в този свят на човешко страдание не само в екзистенциален план. Но Росен не просто ни отрезвява, а ни кара и истински, ако имаме достатъчната чувствителност да разбираме другия, чиято болка е и невъзможност, ей така да повървиш на двата си крака…Така е разказа за всичко това Росен Карамфилов в прозата и поезията си, искрено и безпощадно.

От изложбата „Срещи с невидимото“

Малцина са в състояние да достигнат до това изкристализиране на личната болка и да разкажат за нея, без страх и самосъжаление. А той го прави от времето, когато публикува първите си писания, съвсем млад и спечели наградата за разказ на името на Рашко Сугарев в конкурса на НДФ „13 века България “ (2014) и, когато получи приза за поезия „Владимир Башев“ (2017). И това се усеща и в картините му…

Росен е и в идеята на изложбата на изключителния Кольо Карамфилов „Отвъд човека“ в САМСИ (26 януари – 24 март 2024) с куратор Надежда Джакова. В експозицията са включени непоказвани и малко известни творби на Кольо Карамфилов, селектирани от куратора Надежда Джакова и събрани със съдействието на сина му Росен Карамфилов и галеристката Радост Коцева. Водещ в избора е повтарящият се мотив на човека, изваден извън обичайната изобразителност, превърнат в символ, знак на автора и изкуството му.

Надежда Джакова, Яра Бубнова и Росен Карамфилов на откриването на изложбата на Кольо Карамфилов „Отвъд човека“ в САМСИ

На откриването ѝ Росен каза: „Тази изложба е направена за човека. Тази изложба е направена за вас, скъпи хора. Тази изложба е направена, за да се опитаме да покажем, че смърт няма, край – няма. Това, което правим с тази експозиция, откакто отпреди десет години баща ми Кольо Карамфилов не е сред. Опитваме се да разкажем неговите истории. Знаем, че не можем да ги разкажем по неговия начин, но се опитваме да го направим достойно. Да го направим така, както на нас ни се струва, че на него би му харесало. Баща ми разказваше ��стории, независимо дали с картини, със скулптури, с рисунки, с графика, ако щете с една обикновена рисунка на салфетка, подарена приятел.

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

Той беше такъв човек, той е такъв човек. Той винаги ще е тук. Изключително съм щастлив и благодарен, че направихме тази изложба в САМСИ, защото това пространство е специално. Първият човек на когото искам да благодаря е Надежда Джакова, защото преди една година дойдох при нея, без да имам никакви очаквания. Само исках да ѝ кажа, че искам да представим малко показвани и непоказвани творби на баща ми. Тя ме попита дали е възможно, а аз ѝ казах „да, възможно е“! Заедно с моята скъпа приятелка от галерия Uni Park галеристката  Радост Коцева, с която в рамките на няколко месеца успяхме да предоставим на Надежда Джакова картини, които виждате днес тук. Смятам, че тези картини обединяват темата за човека и е съвсем в реда на нещата, защото човекът е централен символ в картините на баща ми. Това е всичко – човекът, който върви по пътя си, един крак, една сълза, едно око, дали ще е женската мигла, която е уловена в момента. Няма да ви отегчавам, ��скам да ви благодаря и да ви се поклоня“.

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

В изложбата са включени картини, които не са показани пр��з последните 10 години, откакто Кольо Карамфилов (1963-2014) напусна нашия свят. Пред БНР Росен Карамафилов сподели за баща си и творбите му: "Виждам го като една огромна символика, неин център е безкрайността, неин център е именно човекът. Виждам го като крясък в тиха стая, че има Бог. Виждам го като спасение за всички, които ��енят високото изкуство. Виждам го като друг бряг, като друг пристан. Човекът беше не само център и ядро в неговото изкуство, но и нещото, което дълбоко го занимаваше. Талант имат много хора, но неговият заряд беше без аналог. Този заряд го правеше различен. Той винаги е казвал – искам да бъда хулиган в изкуството си, не искам да бъда в някакъв шаблон. За него шаблонът беше невъзможен!"

Кольо Карамфилов на изложбата си на "Аполония" в Созопол, 2012

Припомням, че при връчването на наградата за поезия на името на Владимир Башев 2017 година Росен каза: „Едното стихотворение е посветено на моя баща Кольо Карамфилов, небесна му памет, заради когото аз всъщност съм това, което съм в момента. До голяма степен моята поезия, това че почнах да се занимавам с писане, започнах да си надграждам този талант до много голяма степен се дължи на него. Има някои неща, които идват свише, те не се обясняват. Това си е някакъв път.“ Духовната творческа мощ на личност като Кольо Карамфилов няма как да изчезне, да се загуби. Грее със звезден блясък и, вероятно, малко иронично гледа от Високото нас, които сме на Земята. А Росен Карамфилов се е зарекъл, че докато е жив ще се погрижи баща му да не бъде забравен. „Трябва всички, които го обичаме, да продължаваме да правим красиви неща."

От изложбата на Кольо Карамфилов в САМСИ

Във въведението към изложбата на Кольо Карамфилов Росен е написал: “Експозицията „Отвъд човека” е именно това – една от историите на Кольо К., която не сме разка��вали никога досега. И която ще разкажем със затаен дъх. Благодаря на всички, които са част от нея. На всички организатори, на всички колекционери. На всички онези, които направиха това за един български гений. Той го заслужава.”

"Голямата риба"

А ден след откриването на изложбата му в галерия INTRO Росен написа на стената си във фейсбук: „"На моят син с надеждата един ден да не изпусне голямата риба." Думи на баща ми - великия български художник на света Кольо Карамфилов. Толкова ми бе важен този негов завет, че за да не изпусна голямата риба я нарисувах.

Валентин Щинков пред картината на Росен Карамфилов "Тя простира светлината"

Искам да благодаря на всички присъствали снощи на откриването на моята първа самостоятелна изложба "Разговори с невидимото". Ще ми се да вярвам, че съм заслужил това уважение, не очаквах тази мощна колективна енергия, цялата експозиция бе изкупена още преди откриването, поради огромен предварителен интерес. Съжалявам, ако е имало разочаровани, но искам да ви кажа едно: докато сърцето ми бие, очите ми виждат и лявата ми ръка работи - картини ще има. Тук съм.“

Анна Иванова, Росен Карамфилов и Ина Дамянова. Зад тях "Пясъчен часовник"

Когато си мисля за Росен Карамфилов, за написаното от него и сега изложбата му, която е все пред мен, неволно или не си припомних строфи от едно от любимите стихотворения на Валери Петров „За хвърчащите хора“…Росен е от хвърчащите хора…

Те не идат от космоса,

те родени са тук,

но сърцата им просто са

по-кристални от звук.

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от вида на хвърчащите хора!

…………

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?

"Ангел в коридора на небето"

Ще завършим този текст с едно от най-обичаните ми стихотворения на Росен, дало и името на стихосбирката му „Церебрална поезия“, за която получи и наградата на името на поета Владимир Башев, 2017.

зад гърба ми-пропаст

пред погледа ми - бездна

ако направя крачка

напред ще изчезна

ако направя крачка

назад ще потъна

ето защо не умея да ходя

ето защо съм седнал във въздуха

моля те Господи

ако един ден падна

нека да е на небето

Росен Карамфилов на изложбата на баща си забележителния художник Кольо Карамфилов (1963-2014) в галерията на НДК, 2019

А ние можем само да добавим – здраве и успех на Росен, да сбъдва мечтите си в изкуството и в живота. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов (1951-2021), Борислав Чернев, архив на САМСИ

[vprki]

Преживяният разказ за близкото минало с изкуство или българското участие на 60-ото Венецианското биенале

Голямата новина е вече известна: Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян ще представи България на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. И съвсем заслужено тя  веднага след обявяването ѝ на пресконференция в зала „Максим Минчев“ на БТА бе разпространена в медиите.

В нашия стил ние ще я коментираме, ще се вгледаме в детайлите, ще припомним българско участие в последните години и изключително важния смисъл страната ни да участва в най-стария и престижен форум за съвременно изкуство, основан през 1895. Той е и платформа – най-голяма за представяне на изкуство, създателите му, както и на срещата им с публиката. В този контекст подчертаваме, че тази пресконференция за обявяване на победителя в конкурса, организиран от  Министерството на културата бе организирана великолепно и на равнището на световното артистично събитие, което предстои.

„След 128 години за първи път кураторът на биеналето е от Латинска Америка, който отговаря за оперативно-организационния процес - Адриано Петроза Stranieri Ovunque „Чужденци навсякъде“ е вдъхновено от серия произведения започнали от 2004 година от италиански колектив, базиран в Палермо. Те представят неонови скулптури в различни цветове, изписани на различни езици с думите „Чужденци навсякъде“. Мотото е взаимствано от името на колектива Stranieri в Торино, което се бори срещу расизма и ксенофобията в Италия от 2000 година. Педроза обосновава решението си: „Мотото „Чужденци на навсякъде“ има двойно значение. На първо място, където и да отидете и където и да сте, винаги ще срещате чужденци. Те/ние сме навсякъде. Второ независимо къде се намирате на практика винаги ще си останете и дълбоко в душата си чужденец. Чужденец е и съседът до нас.“ Разказа д-р Надежда Джакова – комисар на участието във Венецианското биенале, 2024 и завеждащ филиала към Националната галерия Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ).

60-ото Венецианско биенале за изкуство ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 (предварително откриване на 17, 18 и 19 април). Фокусът на изданието са темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“. „Биеналето за изкуство – международно събитие с множество официални участия от различни страни, винаги е било платформа за представяне на творби на чужденци от цял свят. Така 60-ата международна художествена изложба на La Biennale di Venezia ще бъде празник на чуждото, далечното, аутсайдерското, странното, както и на местното“, споделя Адриано Педроза.

През 2024 е единадесетото национално участие на България (първото е през 1910, следват представяния през 1942, 1948, 1964, 1993, 1999, 2007, 2011, 2019 и 2022) и ще се реализира в експозиционното пространство Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата. В годините е преобразуван, но в основата на дейността му остава грижата за хората в неравностойно положение, грижа за децата и образованието им. Там миналата година бе представянето на страната ни на Венецианското биенале по архитектура, следващото догодина - също, както и 2026 на 61-ото за изкуство. Прекрасно пространство, което дава изключителни възможности, с които трябва да се съобрази екипът на българското участие в биеналето, съобразно законите и правилата за опазване на културното наследство на Венеция.

Centro Culturale Don Orione Artigianelli във Венеция

„Това е една устойчива политика, започнала през 2019 година, когато България поднови участието си в Биеналето по изкуствата, а по-късно и в Биеналето по архитектура. Няколко правителства поред отделят бюджет за това представяне“, каза заместник-министърът на културата Амелия Гешева.

„Венецианското биенале е най-старият и престижен форум за съвременно изкуство, основан през 1895. Той е и платформа – най-голяма за представяне на изкуство, създателите му както и на срещата им с публиката. Чест, удоволствие и огромна отговорност е да  ръководя оперативно организационния процес, подготовката и осъществяването на националното участие. Да отговарям за българската експозиция съгласно изискванията на организаторите, както и да съгласувам работата по проекта с офиса на биеналето“, сподели комисарят на българското представяне д-р Надежда Джакова. Тя представи проекта „Съседите“: „Това е мултимедийна и интерактивна инсталация, която изважда на показ премълчаните и избледнели спомени на оцелелите от политическото насилие на комунистическия режим в България, пресъздава частично домовете на оцелелите, където се случват срещите и разговорите с тях. В тези лични пространства са поставени интервютата, водени от авторите на проекта, както и теренни аудио и видео записи и предмети от локациите на два от лагерите край Ловеч и Белене. Тук имаме специфични исторически наративи, но и най-различни начини на боравене с камерата – трезво регистриращи, биографично разказващи, исторически анализиращи или пък улавящи следата на едно действие или спомен“.

Проф. Венелин Шурелов, д-р Надежда Джакова и Амелия Гешева

„Беше сложен процес. Качеството и нивото на всички участници беше изключително високо. Всички от журито се обединихме около тази констатация. Разбира се, в един подобен процес принципът на сравнението между отделните проекти води до номинирането на един от тях, като по-впечатляващ в по-голям спектър от категории. Ние следвахме много стриктно протокола, който беше предоставен, който по един много демократичен начин, държа да отбележа, че системата от гласувания изключва всякаква възможност да бъде манипулиран този избор по какъвто и е да е начин. Така, че всеки от членовете на журито с оглед на различните категории, критерии, които са определени номинирахме проекта „Съседите“. На��рави ни впечатление със своята много задълбочена концептуална, теоретичн��, житейска, визуална, презентациона планировка, силните презентации и предишни реализации на проекта, частични, фрагментарни, ни увериха в неговата конвертируемост в международен план. Това е също много важен аспект от работата. Впечатли ни много силно със своята прецизност, социална дисекция, която представя с ненатрапчивия, неспекулативния, несензационния поглед към темата, изключително внимателно, с поглед към едни много сложни противоречиви фрагменти от нашата история и в контекста на днешната политическа и социална обстановка един подобен проект е много силен знак за една идеологическа контраофанзива срещу изличаването на едни много важни събития от нашата близка история.“ Каза от своя страна председателят на журито проф. Венелин Шурелов, един от най-авторитетните и талантливи визуални артисти и преподавател в НХА. / За част от забележителната му творческа кариера, проекти и преподавателска дейност може да прочетете „въпреки.com” тук и тук. За не малко от членовете на журито можем да кажем, че са били наши автори или сме писали за техни проекти – Катя Ангелова, куратор, културолог, съдиректор   Kunstverin, Милано; Илина Коралова, изкуствовед, куратор, проект-мениджър; Яна Братанова, уредник и куратор в Националната галерия; д-р Любен Домозетски, изкуствовед, куратор, художник, уредник в СГХГ; д-р Генади Гатев, визуален артист, куратор, културолог; Десислава Дикова, главен експерт в отдел МГВИ на Министерство на културата./

По-късно отново ще се върнем към важен коментар на проф. Шурелов не само в контекста на проекта „Съседите“.

Екипът на проекта "Съседите"

Проектът е иницииран от художниците и изследователите Красимира Буцева, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова. Кураторът Васил Владимиров го представи: „Отвъд изложба и проект на изкуството, той е задълбочено изследване на умишлено премълчаните последици от историята на политическите репресии, които се случват в периода на българския комунизъм. Дългосрочната практика на авторите води до представяне на проекта през ноември 2022 година, в СГХГ(с куратор Красимир Илиев, озаглавена  „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“  и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ с куратор Весела Ножарова – б.а.). Проектът има огромно значение и стойност не само заради тематиката, с която се занимава, но и заради иновативния подход, при който преплита исторически, етнографски изследвания, устни истории, теренни проучвания, също така и аудио-визуални записи, които формират една тотална изобразяваща инсталация – може да видите видеа от предишни представяния. (Всичко това е резултат на близо 20 години проучвания и 8 години сътрудничество, изследващи паметта за политическото насилие завещана ни от комунистическото минало – б.а.).

От изложбата „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в СГХГ, 2022

В основата на тази инсталация са реконструирани модели, оцелели от политическото насилие, в което Красимира и Лилия провеждат интервюта – над 40, като те стават основополагащ елемент за теоретичната рамка на проекта и за последващата инсталация. Това, което отличава „Съседите,“ е поканата зрителите да не са просто пасивни наблюдатели, а да обикалят тези пространства и се предлага една уникална възможност да станат свидетели на преживяванията на онези, които оса били обявени несправедливо за чужденци в собствената си държава. Именно това съответствие с темата на 60-ото Венецианско биенале („Чужденци навсякъде“) ни подтикна да кандидатстваме. Проектът е релевантен и е свързан със случващото се в света в момента. Да, проектът хвърля светлина върху една тъмна глава в българската история, но също и ни приканва към размисъл върху по-широки въпроси, свързани с идентичност, принадлежност и последиците от политическата репресия, която не е изолирана само в комунистическите режими. Той се занимава с универсална тема и отговаря на въпросите как и какво помним в контекста на травмиращи преживявания, включително и колективни.

Васил Владимиров и Евгения Атанасова

Професионалният опит на авторите се простира отвъд националното ниво, работата им има международна публика, което е важна част от проекта и от кооперативния процес за това, че се случва на международно ниво, между граници. Както и самите практики на участниците в него – те са дефинирани между различни държави, между различни домове. Това представя една нова, динамична перспектива, която постоянно се променя. Ние вярваме, че това е много важно, в комплексния свят, в който живеем в момента.“

 Да представим авторите, а после ще споделим и какво казаха чрез Zoom от различни краища на света: Красимира Буцева е визуален артист, изследовател и писател, живее между София и Лондон. Красимира е старши лектор в Лондонския колеж по комуникации, част от Университета по изкуства в Лондон (University of the Arts London). Трудовете ѝ присъстват както в галерийни пространства, така и в академични списания. Припомняме, че тя е носителката на наградата БАЗА за 2022.

Красимира Буцева при получаването на наградата БАЗА, 2022

По същото време се представи във Втората изложба от поредицата „Анатомия на процеса“ в галерия „Структура“, с работата си „Честоти на травмата“, създадена специално за настоящия проект. (Сред участниците в конкурса за Венецианското биенале с добре оценени проекти има и още две победителки в БАЗА – Марта Джурина, 2021 и Александра Чаушева, 2015 – б. а).

Лилия Топузова е професор по история в Университета на Торонто (University of Toronto). Тя е историк и режисьор, чиято работа е разположена между историята и паметта, особено във връзка с политическото насилие, мълчанието и травмата. И тъй като в представянето ѝ по-широко се споменава, че е режисьор на филма „Проблемът с комарите и други истории“, припомняме, той е български пълнометражен документален филм, режисиран от Андрей Паунов в сътрудничество като ��ценарист e Лилия Топузова, продуцент е АГИГПРОП. През 2007 година е включен в 46-ата Международна седмица на критиката на Фестивала в Кан.

Джулиан Шехирян е мултимедиен артист, изследовател и писател, който живее между Филаделфия, САЩ, и София. Той е докторант по история на науката в Принстънския университет (Princeton University). В своята художествена практика Джулиан създава сайт-спесифик и пространствени мултимедийни инсталации, които използват архитектурни пространства, предмети и обекти чрез артистични намеси, видео, звук и експериментални технологии.

Джулиан Шехирян (от САЩ), Лилия Топузова (от Канада) и Красимира Буцева (от Великобритания) разказват през ZOOM

И тримата бяха радостни, че техният проект ще представя страната ни на юбилейното Венецианското биенале, 2024. Но си дават сметка, че оттук нататък ги чака още много работа, независимо че имат опит с представянето на проекта в чужбина – Торонто, Принстън…

„Доста години ние, работейки заедно, се чудехме как да подходим към тази тема, по какъв начин можем да изразим чрез визуални изкуства такива неща, които нямат покритие от физически характер, как могат да съществуват физически в пространството, по какъв начин да поканим зрителите да ги усетят, да разберат повече за историята на хората, но без да носят цялата тежест на историческия контекст, която ние като артисти и изследователи носим, като правим интервютата и се занимаваме с академични трудове. Как можем да направим тези неща достъпни за човек, който да не е чувал за този период от историята на България, Главната ни идея – да създадем универсална история, универсално пространство, в което се изпитват тези емоции и да се разбира.“ Сподели Красимира Буцева.

Лилия Топузова като историк и работила в киното е убедена, че „ако ние, хората, които работим в научната сфера, не можем да разкажем нашата изследователска дейност на по-широка публика, тогава нашата дейност никога няма да стигне до тях, никога няма да бъде разбрана. За мен това е най-естественият начин да разкажа тази история – със съдействието на моите колеги. Да дадем възможността на хората да свидетелстват по тази история. Когато работим с архив, който умишлено е унищожаван, когато сме пред мълчанието, тогава ние трябва да намираме други средства мълчанието, болката да бъдат изразени. Много се радвам, че всички заедно ще успеем на Биеналето във Венеция това да бъде разказано не само в исторически външни рамки, но да бъде нов модел за изкуство, за научна работа. Да бъде нов модел, с който публиката ще бъде част от разказа – няма да бъде просто пасивна публика, пасивни хора, които слушат лекция.“

Джулиан Шехирян е известен като book-медиен артист, като че на него се пада основната тежест да пренесете историята в бъдещето. „В последните 10 години работя върху въпроса как може да се сливат различни медии – традиционни или изникващи – че да може да се създадат пространства, които да разширяват нашата чувствителност за конкретни исторически контексти и процеси. Смятам, че, когато се създаде пространство, в което човек може да влиза и „да преживее архива“ чрез предмети и чрез сетивата, има възможност да се промени една отдалеченост. Въпреки че тя създава обективност, също създава някакви бариери за въплъщаването на индивида като свидетел, не само като свидетел – като участник в миналото… В нашия колектив много често се случва работата ни да е толкова тясно свързана между детайлите, че губим следата кой коя част на този проект е започнал да формира . В рамките на 10 години ние сме станали колектив.“

Видео инсталацията "Кухнята" на Джулиан Шехирян, Лилия Топузова и Красимира Буцева на изложбата "Отвъд всички разуми". В огледалото на сюрреалистичните времена. Куратор: Грегор Янсен. Галерия Структура, 2023

Участието ни във Венецианското биенале ще е единайсетото поред след 1910 , 1942 , 1948, 1964, 1993, 1999, 2007, 2011, 2019 и 2022 година. Припомняме, че артистите Рада Букова и Лазар Лютаков, заедно с куратора Вера Млечевска проекта си „Как живеем“ бяха избрани чрез конкурс, организиран от Министерството на културата да представят България на 58-то биенале за изкуство във Венеция 2019. Изложбата беше тогава в сградата Палацо Джустиниан Лолин, построена през 17-и век. Това участие на страната ни за първи път беше финансирано от държавата. Първото национално участие след 35 години е през 1999 – на Недко Солаков с куратор Яра Бубнова с проекта „Важно съобщение“ , но то е без павилион, държавата не отпуска пари, а Министерството само провежда конкурса. Този проект бе оформен като своеобразна заявка, че на следващото биенале България ще участва както подобава. Но не става така…Следващото национално участие е през 2007 – по повод приемането на България в ЕС ЮНЕСКО отпуска пространството, а финансирането идва от колекционера на българско изкуство Хуго Вутен. Тогава кураторката Весела Ножарова и художниците Правдолюб Иванов, Иван Мудов и Стефан Николаев представят държавата ни. А Недко Солаков е поканен и включен за шести път в кураторската изложба. Инсталацията му “Discussion (Property) - 2007” (“Дискусия (собственост) - 2007”) разглежда производството на автомати “Калашников” след разпада на социалистическия блок. Тя е направена специално и за биеналето, и за един от основните павилиони Арсенале. През 2011 г., за участие в Биеналето от българска страна са избрани художниците Греди Асса, Павел Койчев, Хубен Черкелов и куратора Джордж Лукс, но отново без участието на държавата.

От проекта " Ето къде си" There you are. Video Still © Michail Michailov, 2022

Проектът „Ето къде си“ с куратор Ирина Баткова и автор Михаил Михайлов беше българското участие на 59-то Венецианското биенале за изкуство през 2022 година. Той се реализира в експозиционното пространство Спацио Рава (Spazio Rava), което се намира в централната част на Венеция в квартал Сан Поло на Канал Гранде, в близост до моста Риалто.

Тук е мястото да отбележим, че много добре подготвен, артистично и информационно сайтът на българското участие www.bulgarianpavilionvenice.art , на който вече са качени и всички подаден проекти. Може да се проследи историята в годините на присъствието ни престижния форум и, разбира се, подробности за проекта „Съседите“ и неговите създатели. Всички кандидатствали проекти са качени и на сайта на Министерството на културата, където за първи път е публикуван и протоколът от заседанието на журито.

проф. Венелин Шурелов

Председателят на журито проф. Венелин Шурелов  се включи отново в отговор на въпроси и коментари по време на пресконференцията, свързани с известно недоволство защо в последните ни участия се избират проекти на артисти, които живеят и работят извън България и дали това е тенденция. Беше доста странно, че журналист от издание, което не бих искала да споменавам, иначе с доста претенции коментира темата на спечелилия проект като „блатна“. С финес, но и с категоричност Шурелов каза: „Разглеждаме проектите, които са постъпили, оценяваме техните качества. Да, съгласен съм – тази тенденция е особена, не бих я определил като обезпокоителна, като критична или като проблематична: тя е такава каквато е. Ние от 20 години повече се занимаваме с импорт и експорт на българско изкуство. Това са особени процеси, свързани с цялата турбулентност на прехода и трябва да ги приемем като част от симптомите, които колективно изживяваме. Но това не е било в никакъв случай критерий, не е било по никакъв начин умишлено или целенасочено действие, което е подвело по един или друг начин избора на журито. Бих искал да направя една отметка по коментара, който чухме – блатна, блатиста терминология: тя пък е симптом за обществената, за публичната враждебност, която този проект, вероятно, ще отприщи. Пожелавам откритост, готовност за диалог на целия екип – да се включват в обяснителен режим, когато подобни несправедливи упреци биват отправяни. Защо, мисля, че този проект именно със своята терминологична прецизност е много важен именно заради това – и настоящата презентация, която направиха авторите, потвърждава вътрешно у мен правилността на избора. Ако има някаква технологична неяснота и смут в нас и в общественото пространство, тя е свързана не с неумелата употреба, по-скоро заради това, че идваме очевидно от различни светове, които много рядко се пресичат. Това, което ние жаргонно употребяваме като определение, като понятия, се класифицира като „елитарни“, като „враждебни“, като „херметични“, като „капсулирани“, като „чужди“ като съдържание понятия.

От експозицията The Neighbours в творческо ателие студио на ул. „Бенковски“ , 2022

Но това, което авторите излъчват като послание, според мен, фокусира около произведението на изкуството като повод за разговор, като изваждане, излизане от обект „Ориентираното изкуство“ към процесите, към състоянията, към възможността да се активизира публиката – тези стратегии изискват съвършено различен подход: това са процеси не от днес, те имат своята предистория. Искрено се надявам, че този проект ще открие този тип дебат, някак си ще освободи съзнанието на средата, която обитаваме, да бъде то по-толерантно, по-вслушващо се в прояви на изкуството, което казва, че естетическото може да бъде и социално събитие, не само познавано на друго място.“

По-подробно написахме за първото представяне на проекта „Съседите“, независимо, че цялостната атмосфера на събитието заслужава по-пространен разказ, най-вече, защото показа от страна на организаторите, начело с българския комисар за участието ни Венецианското биенале д-р Надежда Джакова, че може да се прави и така – на равнището на световния форум на изкуството, без провинциализъм, а професионално и с въображение.

д-р Надежда Джакова

Спонтанно, но точно прозвучаха финалните думи на Евгения Атанасова, журналистка и д-р по изкуствознани�� като модератор, че проектът кореспондира с „Времеубежище“ на Георги Господинов като поглед към близкото ни минало и разбирането му от света, изразено не само с наградата „ Международен Букър“, 2023 за писателя. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, архиви на Венецианското биенале, СГХГ, галерия „Структура“

[vprki]

Между себе си и спомена – изложба на Кирил Чолаков в Софийски Арсенал

С цитат от книга-фантом „Истинските спомени се появяват в момента, в който търсим език, с който да опишем това, което виждаме.“ изкуствоведката Ния Табакова започва текста си, написан за „въпреки.com” за изложбата на художника Кирил Чолаков /на снимката/ Софийски. арсенал – Музей за съвременно изкуство.

Изложбата (15.12.2022 – 29.01.2023) FRA/МЕЖДУ ни среща с богатото творчеството на един забележителен български творец, който от години живее и работи в Римини, Италия. Неговото име не е непознато на българската публика: през 2015 година художникът участва в годишните Есенни изложби, курирани от проф. Галина Лардева / тема на експозициите тогава беше озаглавена „Ан пасан” популярен термин от шахматната игра, но е и израз на френски, който означава мимоходом - б.р,/ а през 2017 година представи серия от произведения /“Дисекция на спомена“/, курирани от Ирина Баткова, в софийската галерия „Стубел“. Неговата работа „Дезориентация“ (2021 г.) е част и от колекцията Herbarium, чиято идея е да бъде запечатана креативната енергия на различни поколения творци от целия свят в кутии с определени размери (40х40х10, 40х20х10 или 20х40х10 см). Колекцията се курира от Ирина Баткова и част от нея беше представена в Софийски Арсенал – Музей за съвременно изкуство през април и май 2021 година.

Като естествено продължение на тези срещи с българската публика е и изложбата FRA/МЕЖДУ в Софийски арсенал, курирана от Надежда Джакова. На първо четене заглавието на експозицията, което е на италиански и български, напомня за двупосочната персона на автора, разкъсван между два свята и две култури – тази на неговата родина България и тази на неговия втори дом Италия, но след като посети изложбата, зрителят неминуемо осъзнава, че комплексното представяне на образите в нея, чрез рисунки, текст, обекти, видео и други медии, отразява безброй други пластове на междинни пространства и вселени.

Между образа и текста: В рамките на изложбата кураторката Надежда Джакова кани Ирина Баткова да създаде текст, който по необичаен начин откликва на творчеството на художника. Тези текстове присъстват в експозицията като откъси от книга-фантом. Така в изложбата са вплетени перспективите на два персонажа - на художника и на героя от книга-фантом, единият реален, а другият фиктивен, а може би и двамата по малко реални и по малко фантазни. В процеса на работа някои от текстове са станали част от рисунките на художника, изобразени с бои и креда непосредствено върху една от стените на галерийното пространство, където се преплитат образите на хора, птици, къщи, животни, дървета и растения. Текстовете ��онякога са четивни, друг път напълно се сливат с целостта на образа.

„Неусетно образите на хората се преливат в образите на животни и птици, къщите стават гнезда и обратно, спомените, настоящето и бъдещето нямат значение – всичко е част от една гигантска азбука, която работи без думи, защото няма дума, която да опише едновременно полъха на крилото на птица, мириса на изгорели клони, студения въздух и горещите детски сълзи по бузите при вида на мъртвото куче там долу при скалите...“ Из книга-фантом.

Между два свята: Един от централните елементи от експозицията е гигантско платно, което се спуска от тавана и е разположено точно срещу входа на галерията. От едната страна на платното виждаме рисунка на стълба, изобразена посредством напластяването на думи и изрази, предимно на италиански (емблематична за Кирил Чолаков техника, чрез която текстът, буквално, се превръща в образ и обратното). Стълбата свързва два невидими за нас свята - може би ада и рая или просто мазето и тавана в стара къща. От другата страна на платното виждаме малко зловеща гледка - стари кукли с корени висят от тавана и хвърлят сенките си върху обратната повърхност на платното, навявайки носталгичен спомен за детството и изкореняването на човека от неговата родна земя. В тази част на пространството срещаме още стари детски играчки и една голямоформатна рисунка от снимка на дете с Дядо Мраз (вероятността оригиналната снимката е от времето на комунизма и също е голяма).

„Радвам се на големите преимущества на съня, който смесва образите в своята центрофуга от скрити страсти, емоции, страхове, дори понякога може да ми поднесе нещо, което още не се е случило. И тези подаръци само ме убеждават, че ние живеем на границата между различни светове, че не разбираме истинския смисъл на сетивата си, а ежедневно ги употребяваме за незначителни рутинни действия, които не могат да разкрият тяхната сила.“ Из книга-фантом.

Между природата и човека: Една от главните метафори в изложбата е образът на щъркела. В рисунките на стената, както и тези от дневника на художника щъркелът се появява ту като негов верен приятел, ту се слива с тялото му, така че героят вместо човешка глава има щъркелова или носи на темето си щъркелово гнездо. Това е отново препратка към носталгичното усещане за дома и човека, който винаги се завръща на родното си място, дори и само в мислите си. Тази персонификация е една от множеството метафори в изложбата, която разкрива връзката между човека и природата. Друг такъв образ е този на дървото и неговата коренова система. В изложбата може да се види видеопортрет на художника на режисьорката Милена Кънева, където авторът открито говори за връзката между човека и природата, която напоследък го занимава. В краткия филм се появява и концепцията The Wood Wide Web. Според нея, подобно на комуникацията между хората в Интернет, дърветата също си комуникират, благодарение на мрежата от корени, която ги свързва.

“И изведнъж разбрах, че цялата огромна в детските ми представи планина трепти и вибрира от един непрестанен звук. Мария, приятелката на майка ми, каза, че по това време всички пчели от острова са горе при цветовете на дърветата и растенията и всички местни хора така са свикнали с това бръмчене, че вече дори не го чуват. Ако трябваше да нарисувам това, което виждам, звукът би променил строгите очертания на образите, защото пейзажът, като че ли се разпадаше на атоми сред милиони невидими пчели, които го деконструираха с летежа си.” Из книга-фантом.

Между себе си и другия: Една от централните теми в изложбата е процесът на осъзнаването на взаимовръзките в съществуването, на неговата фрагментарност, където никой и нищо не е това, което изглежда. Тази тема се очертава още в началото от идеята за разпада на Аз-а в две различни равнини - процес, който неминуемо изисква по-внимателно вглеждането в себе си, както и вглеждането в Другия, който става част от теб. Това вглеждане може да изпита и зрителят, когато се погледне в “разтапящите се” огледала на стената, в които вижда частично себе си, частично текстовете и рисунките зад собствения си образ. Декомпозицията на представата за себе си и сливането с другия е отразена и в невъзможността да се разграничат протагонистите в изложбата: героят от рисунките, героят от книгите-фантоми, бащата и синът, публиката. Така посетителят става неразделна част от един свят, в който думите и образите, природата и човека, реалните и фиктивните герои се сливат в едно вселенско цяло.

„...Има сутрини, в които очите ми, като че ли все още не са готови да ми служат в ежедневната рутина, а са останали някъде в съня и още разглеждат образите, които са се появили като че ли от някакво друго измерение. Това, което се случва постепенно и в синхрон с изчезващото ми зрение, е, че тези образи са толкова реалистични, че при събуждането се чудя дали сънувам спомените си, или пък съзнанието ми просто се опитва да замени една реалност, до която губя достъп, с друга, която смесва истина и въображение.“ Из книга-фантом „Мястото, където свършва светът“.

Изложбата е така построена, че в центъра ѝ се намира споменът, а той от своя страна е разгърнат чрез различни призми, образи, техники и текстове. Затова и усещането е, че скицникът на художника, който е представен в тесния коридор на изложбеното пространство, има ключова функция в това упражнение на постепенно разкриване на смисъла. В него образите са поетични, носталгични и с ясни очертания - птици, хора, къщи, кола, натоварена с покъщнина. Те ни препращат към различните етапи от живота на човека - от раждането до смъртта.

Така изложбата на Кирил Чолаков FRA/МЕЖДУ може да се възприеме едновременно като дълбоко лична история, свързана със съкровени спомени и преживявания на автора, и като обективно и почти научно изследване на комплексните взаимовръзки между някои от основните измерения на съществуването. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Ния Табакова, Милена Кънева, архив на САМСИ

P.S. на „въпреки.com: ”Изложбата на Кирил Чолаков е шеста от проекта „Автобиография“ от програмата на Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство.

[magdalenagigova]

Комисарят на българското участие на Биеналето на изкуствата във Венеция за проекта “Съседите” и духа на световния форум. Петя Кръстева за Маями и Палм бийч

#BiennaleArte2024 #StranieriOvunque #ForeignersEverywhere

#BulgarianPavilionVenice2024 La Biennale di Venezia

[vprki]

Място на паметта*: Българският павилион на 60-ото Венецианско биенале

„В кой момент тогава човек трябва да се съпротивлява? Когато ти отнемат колана? Когато ти заповядат да се изправиш в ъгъла? Когато човек прекрачва прага на дома си? Арестът се състои от поредица от случайни неуместности, от множество неща, които нямат значение, и изглежда няма смисъл да се спори за никое от тях поотделно... и все пак всички тези случайни неуместности, взети заедно, неумолимо съставляват ареста.”(Александър И. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ 1918–1956)

Написа за „въпреки.com”Ния Табакова, изкуствовед и куратор във въведението към текста си за българското силно присъствие на 60-ото Венецианско биенале за изкус��во.

Българският павилион в 60-ото издание на Венецианското биенале бе официално открит на 19 април. В него е представен проектът „Съседите“ с комисар Надежда Джакова, който е безспорен успех. За първи път България участва в трето поредно издание на един от най-големите и важни форуми за съвременно изкуство в света и може би за първи път Българският павилион е споменат и отличен в престижни международни медии и издания като The Guardian, The Art Newspaper, Frieze Magazine, онлайн платформите e-flux, BelinArtLink, Galerie Magazine. Това е един от малкото случаи в които българската държава  признава една от най-тъмните страни на комунистическото си минало. Но успява ли Българският павилион действително да разкрие „истината“ за неудобното минало или дори една малка част от нея?

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова, е плод на повече от 20 години изследвания и 9 години сътрудничество между тримата визуални артисти, изследователи и историци. В основата на техните проучвания в рамките на проекта стоят проведените от тях над 40 интервюта, които разкриват премълчаните спомени на оцелели от трудовите лагери по време на комунистическия режим в България. Инсталацията, която обединява интериорно и екстериорно пространство, видео, звук, обекти, интерактивни кинетични елементи и архиви, е представена за първи път със заглавието „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в Софийска градска художествена галерия и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ през 2022 г., след което чрез различни формати и в галерия Структура, Университетът Принстън и Университетът в Торонто през 2023 г.

Встъпвайки в пространството на Българския павилион, самият той скрит из лабиринта на венецианските колони, арки и канали, попадаме в тайно убежище, реконструкция на средностатистическо българско жилище от миналия век, където споменът от травмата продължава да живее, независимо от отсъствието на неговия обитател. Атмосферата е тиха и спокойна. Сумрачно е. Чуват се звуците на топла лятна вечер – песента на птиците, полъхът на вятъра, шумът на водата. От време на време уединението е пронизано от тракането на шевна машина или включването на грамофон.

Мебелите са стари и захабени. В кухнята се мяркат пепелници пълни с цигари и неизмити съдове, под завивките на единичното легло в спалнята, вместо дюшек или пружина, стърчи слама, в етажерките на хола внимателно са курирани буци пръст, а телефонът е затиснат с камък.

В семиотиката на това пространство всеки предмет, всеки образ и всеки звук има своето определено място и значение. Те се наслагват един върху друг като времеви и пространствени пластове и подобно на пъзел постепенно изграждат силуета на това, което според Лакан не може да бъде символизирано. Буците пръст са взети от изследвания на терен в местностите, където са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Намерените предмети са от местата, в които жертвите на политическото насилие са били принудени да живеят в глад и мизерия, задължавани да извършват непосилен физически труд, а някои от тях са намирали и своя край.

Звукът от водата е шумът на тихия бял Дунав, пазителят на черни тайни (Лилия Топузова „Спомени за остров Белене“, 2019; Remembering Belene Island: Commemorating a site of violence by Lilia Topouzova; published at The Routledge Handbook of Memory and Place in 2019). Образите на растенията, които обикновено внасят хармония и спокойствие във всеки дом, са прожектирани като анимирани тапети на стената или поставени като хербарии между предметите. Те са истинските оцелели „свидетели“ на това насилие.

Сред книгите, небрежно подредени в различни ъгли и рафтове в жилището, ясно се отличават „И изгрява слънце (Фиеста)“ на Ърнест Хемингуей и "Моят последен дъх" на Луис Бунюел – автобиографии, съхраняващи отпечатъка от времето на едно друго „изгубено поколение“, което не е принудено да мълчи и не го е страх да разказва. „Колкото повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупа�� и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи. С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта.“, пише Бунюел. Точно това е и една от основните мисии на проекта “Съседите” - да не позволява на забравата да завладее нашите животи.

В центъра на инсталацията се намират спомените на оцелелите. Разговорите с тях се включват спорадично сред относителната тишина. Разбира се, в контекста на биеналето, те са преведени на английски език и прочетени от актьори, което напомня на слушането на приказки от грамофонна плоча в детството. В отделните стаи се помещават различни истории: в хола са хората, които говорят открито за случилото се и травмата от него, в спалнята - тези, които говорят с недомлъвки, а в кухнята -  онези, които мълчат или вече не са сред нас. Противно на очакванията, тези разговори са само откъси и в тях липсва каквато и да е драматичност или акцентиране върху ужасяващите действия на насилие. Забравили ли са жертвите  за това, което им се е случило или не искат да разказват? “Питам се защо хората мълчат, когато злото настъпва”, казва Цветана. Остава усещането за недоизказаност, един абстрактен спомен, който не може да бъде напълно възвърнат, изразен с думи или използван като доказателство срещу несправедливостта.

В една от своите статии, която изследва концепцията за травмата в психоанализата, Кати Карът (CARUTH, CATHY. “Introduction.” American Imago 48, no. 1 (1991): 1–12. http://www.jstor.org/stable/26304030) пише: “Можем да кажем, че травматизираните хора носят невъзможна история в себе си или самите те се превръщат в симптом на история, която те не могат да притежават изцяло.” Изхождайки от тази травма достъпът до личната  история става невъзможен, което води до “криза на истината”. “Подобна криза на истината се простира отвъд въпроса за индивидуалното лечение и задава въпроса как ние в тази епоха можем да имаме достъп до нашия собствен исторически опит, до история, която в своята непосредственост е криза, до чиято истина няма лесен достъп.”

Проблемът относно възстановяването и съхраняването на “местата на паметта”, като трудовите лагери в Белене и Ловеч, е свързан не само с деликатността на темите, засягащи така нареченото “дисонантно културно наследство”, което се отнася до травматични моменти от историята, но и с липсата на конкретна и пълна информация за случилите се събития в близката история.

На откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

Един бърз преглед на наличните данни за преминалите през  “трудово-възпитателните общежития” показва, че цифрите варират между 23 608 и 285 000 души, а общият брой на насилствено загиналите там не е установен. Липсва и консенсус по въпроса колко на брой са били тези лагери - вероятно между 40 и 100. Главната причина цифрите да не съответстват е, че в много от случаите арестът не е бил съпроводен от съдебен процес, благодарение на Закона за Народната милиция, приет през 1948 г., с който се регламентира дейността на лагерите. Според този закон “по административен път” е можело да бъдат задържани: “лица с фашистки и антинародни прояви; изнудвачи, измамници и рецидивисти; сводници, сутеньори и лица, опасни за обществения морал; комарджии, просяци и лица със скандално поведение; спекуланти и черноборсаджии”. След падането на комунистическия режим в България в началото на 1990 г. е заведено следствено дело за трудовите лагери, но поради отсъствието на категорични доказателства за извършените престъпленията в тях, съдебният процес е прекратен. Липсата на публично поемане на отговорност и официална позиция от страна на държавата допринася за допълнителната неяснота по темата.

В своята концепция за 60-ото Венецианско биенале кураторът Адриано Педроса се фокусира върху чужденците, различните и неразбраните. Следвайки тази линия, Българският павилион поставя на преден план “местните чужденци” - личности, които са били “аутсайдери” в собствената си държава, защото не са се вписвали в идеологията на политическия режим.  Инсталацията “Съседите” не си поставя за цел да попълни пропастта от липсващия наратив от този период в историята, а по-скоро деликатно и непринудено да кристализира колективната памет за жертвите на “политиката на насилие”. Художественото пространство на инсталацията, където границата между понятията „вътре-вън“, „спомен-настояще“, „истина-фикция“ губят ясните си очертания, се оформя като място не само на възпоменанието, но и където наследствената травма може да бъде излекувана - с грижа, деликатност и постоянство, но и с осъзната съпротива към несправедливостите в съвремието.

*Терминът „Място на паметта“ е въведен в Les Lieux de mémoire от Пиер Нора, публикуван между 1984 и 1994 г. Определението се отнася до онези места, където „паметта се кристализира и сплотаява“; „местата, където изчерпаният капитал на колективната памет се кондензира и изразява“. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да публикуваме текстове за 60-ото Венецианско биенале за изкуство и забележителното присъствие на Българския павилион в контекста на Форума. Нашите читатели могат да прочетат при нас важни текстове за него от обявяването на спечелилия българския проект „Съседите“ с автори Лилия Топузова, Красима Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, отзвука в световните медии и специалната покана към екипа от папа Франциск.

[magdalenagigova]

Комисарят на Българския павилион на 60-то Биенале на изкуствата д-р Надежда Джакова беше сред малцината специално поканена от Ватикана да се срещне с Папа Франциск при неговото посещение на най-големия форум за съвременно изкуство. Тя беше придружена от единия от авторите на проекта “Съседите” – Лилия Топузова, доктор по история и изследовател на комунистическите режими

[vprki]

Да правиш изкуство, означава да те боли и да пламтиш

“Ще започна с произведенията, които представят следите от личните, вътрешни пожари на авторите, като скок в хаоса, като стремеж за духовно пречистване. Творбите им са обединени от проявлението на огъня и от много силна обща идея – съзерцанието върху живописта.“ Каза Яна Братанова, куратор при откриването на изложбата „Телесен ум: Магдалена Разточилова и Любен Петров“ в САМСИ.

И продължи: „Те се различават, но сякаш, свързани в една невидима нервна струна между тях, въпреки различните изразни средства. С Любен Петров работихме заедно през 2021 година за изложбата BOHEMIAE ROSA /изключителна изложба, за която тогава подробно писахме във „въпреки.com, може да прочетете тук/  с чешко съвременно изкуство в Квадрат 500, с Магдалена работим за първи път, благодарение на Любен Петров, който направи връзката с Надежда Джакова, завеждаща Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство (САМСИ) и самата Национална галерия.“

Яна Братанова /л/, Надежда Джакова /ц/ и Любен Петров

Експозицията е реализирана в партньорство с Чешкия център с куратор Яна Братанова.

Произведенията представят следите от личните вътрешни пожари на авторите. Път, напомнящ скок над хаоса, в стремеж към духовна организираност и пречистване. Наименованието на изложбата произлиза от заглавието на книгата на съвременния чешки художник Алеш Заплетал – „Oбрази на ��илософията и телесния ум“ (Navu Publishing House, Прага, 2022).

От изложбата

Работите на Магдалена Разточилова и Любен Петров са обединени от проявленията на огъня, сродени преди всичко от трептенето на изобразените състояния и усещания. Те се различават на съставно ниво, но са сякаш близко свързани от невидима нервна струна, улавяща пресъздадения резонанс между тях въпреки различните изразни средства и творчески енергии.

Магдалена Разточилова "Автопортрет"

Вдлъбнатите и изпъкналите пламъкообразни участъци в скулптурите на Магдалена Разточилова сa проявления на духовна субстанция, с директна препратка към Светия дух. Формите носят витално излъчване, произтичащо от мощен вътрешен източник и изразяват присъствието и влиянието на Божествения дух върху човешкото съществуване. Според авторката, пламъците са символ на трансформацията на душата, на промените на нейните емоционални, умствени и психологически аспекти, водещи до дълбоко разбиране, себереализация, просветление и високо ниво на съзнание. Тази метаморфоза е свързана със себеоткриване, прошка, самоприемане, освобождаване от негативни мисловни модели, поведение в съответствие с висши ценности и натрупани знания. Индивидуалното пътуване е продиктувано от различни преживявания – медитация, учения и духовни практики, личностно израстване.

Магдалена Разточилова "Черната Марѝ"

Идеята за скулптурите е повлияна от героичната житейска история  на Милада Хоракова (1901–1950) – чехословашки политик, юрист и обществен деец, срещу която и хората от опозиционния кръг около нея Чехословашката комунистическа партия организира показен процес.

Творби на Любен Петров

Връзката между творбите на двамата автори се открива и в силната споделена идея – съзерцанието върху любовта. Живописната серия  „Огън, следвай ме“ на Любен Петров е търсене на равновесие чрез съзнание за пречистване. Символ на това е огънят, който е метафора и за любовта. Изобразените персонажи са в абсолютна симбиоза, но могат да бъдат възприети погрешно като изпитващи болка и тъга. Художникът се наслаждава на така създаденото напрежение, подсилено от острия колоритен контраст, работата с текстурата и с пластичността на боята. Обхванатите от пламъци фигури пресъздават степента на емоцията и градуса на мига на „своя ден“, докато светът наоколо остава непокътнат – като изобразения пейзаж, незасегнат от тяхното вътрешно преживяване. Пишат в анонс към изложбата от галерията.

Радка Рубилина, директор на Чешкия център в София и Любен Петров на изложбата

Любен Петров, който от години живее и работи в Чехия благодари на САМСИ за поканата и професионализма и отбеляза за себе си, че едната му родина е България, а другата е Чехия, където е и семейството му.

Любен Петров "Пламъкът на..."

Творбите на Любен Петров, поне за нас, са неговото вълнение какво сме ние и какво изобщо е човекът не само днес и сега, а винаги, изправен пред огъня извън него и вътре в него. Може ли да се справи, едва ли. Няма как да си човешко същество и да не съпреживяваш света, случващото с него, а и самия себе си. И все пак продължаваш, накъде като личен избор или невъзможност. Дълга,  необхватна тема, но Любен Петров и Магдалена Разточилова ни дават ключ с творбите си, но само, ако сме в състояние да отворим душите си и да приемем огъня, хаоса и несъвършенството си…

Любен Петров "Влюбената ръка"

Днес, да си жив и да правиш изкуство, означава да те боли и да „гориш“. Така стигаме до активната, чувствителна рефлексия на двамата автори. Изложбата ни предлага фрагменти от разпиляна цялост, от разкъсана психична и духовна плът, фрагменти от невротична романтика. Фрагменти от разпиляно съзнание, готово да отдаде – продаде своята природна, човешка интуиция на външни средства и технологии. Да се отдаде или да се съпротивлява на контролирана воля за избор, свобода, безсмъртие.

В колаж, пуснат на фейсбук страницата си, Любен Петров е ситуирал мъж и жена на фона изложбата, но вместо лица там е пламъкът, все пак виждаме лицето на човека, а не душата му, макар че и това е възможно. И тази много въздействаща изложба, може би, е именно за това – какво виждаме в човека и в себе си, но ако имаме сетива в този наш свят…

Изложбата продължава до 27 август. Заслужава си, може би, ще разберете нещо за себе си, което не подозирате. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на САМСИ

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – I част

Не подкрепяме класациите за изкуство, затова ще споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, ще бъдат и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас тази година. Не приемаме и „отлъчването” на творци от страна на някои медии заради идеологически критерии. Единственият измерител е качеството на произведенията и тяхната демократична насоченост. Още по-малко патриотарските изцепки. Не споделяме воплите за загиващото изкуство, но и не смятаме, че държава и институции трябва да абдикират от подкрепата си.

Но може би все пак да започнем със скандалите – истински или измислени. А и сме убедени, че лоша реклама няма. Дълго време колеги журналисти се занимаваха с фалшивите произведения на изложбата в столичната галерия „Структура” в изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива”. Някак си много стойностни изложби в тази галерия преди това преминаха доста под сурдинка. Но когато излязоха няколко фалшификати медийният интерес се оказа изключително повишен. В крайна сметка все още не се разбра каква е истината за фалшификатите. Не е тайна, че има пазар на фалшификати и в българските условия, не само в световни. Но това не бива да омаловажава качествата на една такава галерия като „Структура”.

Последният ден на предсрочно закритата изложба в галерия “Структура”

Или пък друг измислен скандал - грозната атака срещу илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на Хари Потър. Седемте юбилейни издания, излязоха на 13 ноември – датата, на която през 2000 г. у нас се появява първият роман „Хари Потър и Философският камък“. Любен Зидаров има повече от седемдесет години активна творческа дейност зад гърба си, през които е илюстрирал над 200 заглавия от българската и световна литературна класика. Днес той е един от малкото илюстратори в света, художествено превъплътил и историята за Хари Потър при подкрепата на Дж. К. Роулинг. И сме щастливи, че с наше участие журналистическото жури даде наградата „Златен лъв” на юбилейната поредица на книгите за Хари Потър с илюстрациите на Любен Зидаров.

Любен Зидаров е все така неуморен и перфектен

Не сме почитатели на Хари Потър, нито на Джоан Роулинг, независимо дали се появява под собственото си име, или под псевдонима си Робърт Галбрейт. Не сме и особено впечатлени от филма по книгата и от книжарницата й в Порто, Португалия, където й дошла идеята за Хари Потър – едно доста комерсиал��о заведение, в което сме били. Но така или иначе, медийният интерес към поредицата е изключителен. И тук се появява чудесният български илюстратор Любен Зидаров. Той прави илюстрациите за юбилейното издание не само майсторски, но и нетривиално и най-неочаквано те срещат изключителна съпротива. Вероятно защото не са накъдрени по подобие на филмчетата. Очевидно, става дума за войнстваща неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Свидетели бяхме включително и до призиви за изземване на тиража или до отстраняване на постерите в градинката „Кристал” в София.

И още един скандал – този път чисто литературен - около „превода“ на съвременен български език на „Под игото“ от Иван Вазов на издателство „Византия“. И тук ще си позволим да цитираме културолога проф. Ивайло Дичев: „Този път тя поставя на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важно - да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос често се е появявал в историята на религиите като спор между тези, които искат да адаптират свещените текстове към съвремието и фундаменталистите, които смятат, че не бива да се пипа нито запетайка. Е, малко пресилвам, защото текстът на Вазов е общо взето разбираем за съвременния читател. Основният проблем не са обясненията към „гологлав“ или „посегателство“, с които се подиграват медиите - проблемът са турцизмите. И именно тук проектът на издателство „Византия“ ни поставя пред едно нерешимо противоречие. От една страна, произведението е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга - то става все по-неразбираемо заради обичайните навремето турски думи…Четенето на текстове от далечни епохи предполага усилие и за вникване в думите на онази епоха - част от смисъла на литературата е да се пренесеш не само в сюжета, но и в семиотиката, в начина, по който са конструирали смисли, които днес са ни вече чужди. Така впрочем се учи чужд език - не просто превеждаш думите, а се опитваш да разбереш как мисли другата култура… Всякакви неща правят по света - не само осъвременяват Шекспир или Расин, а и предлагат на учениците преразказ на основните моменти от сюжета - после в часа се анализират определени пасажи. А който реши да се посвети на филологията - нека да чете внимателно и изцяло, с речник в ръка. Аз не виждам в това нищо скандално. Въпросът е какво искаме да постигнем: досаден ритуал по сакрализация на определени четива или разбиране на една минала епоха, когато не само хората и нравите, но и езикът е бил различен от нашия“. Това написа проф. Ивайло Дичев, а журналистическото жури на „Златния лъв” „отличи” изданието със своята Антинаграда.

По този начин на два лаптопа в галерия “Средец” на Министерството на културата в един ден за няколко часа бяха демонстрирани проектите на участниците в конкурса за българското участие на Венецианското биенале

Иначе от гледна точка на скандалите имаше и друг заради българското участие на Венецианското биенале. Това впрочем, не е за първи път. Недоволни имаше и преди време за участието на Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов. Не искаме да се спираме на качествата на спечелилата работа и до колко конкурсът е бил съобразен с кратките срокове за решение на журито. Но искаме да отбележим, че Министерството на културата направи едно доста скромно представяне на участниците в галерия „Средец” на МК, в което един ден на два лаптопа, желаещите можеха да видят през главите на другите кандидатстващите. А това бяха проекти на водещи творци у нас, работите на които независимо дали класирани или не, би трябвало да се видят. И едно изключително положително събитие – Съюзът на българските художници с председател Любен Генов успя да осъществи ремонта на галерията на ул. „Шипка” 6 и тя започна да се превръща в едно съвременно пространство за експониране на художествени творби, където продължава Осмото международно триенале на графиката.

Новото реновирано пространство в галерията на СБХ на ул. “Шипка” 6 в София беше открито с Осмото международно триенале на графиката

А колкото до одобряването в различни конкурси искаме да прибавим още нещо. В подобни уж демократични процедури, особено свързани с филми, се размахват някакви точки. Как се съставят тези точки /които също са субективни/ е отделен въпрос. Но зад тези точки се скрива собственото мнение. Разбира се, че можеш да харесваш нещо или да не го харесваш, това е твое право. Както на кандидатстващите, така и на оценителите. Но застани зад своята позиция и кажи – това приемам, това не. И се обоснови. Може да си прав, може и не. Но застани със своето лице, а не се крий зад някакви нещастни точки. Това, впрочем важи и за някои от конкурсите в Министерството на културата. Свидетели бяхме на последния такъв за директор на Националната галерия. Двама от явяващите се /Филип Зидаров и Надежда Джакова/ не събрали точки?! и остана сегашната директорка Яра Бубнова. Не казваме дали тя е най-добрият вариант или не. Но какви са тези точки??!!! Нека всеки от комисията каже – аз съм ЗА, аз – ПРОТИВ. Докато не застанем с лицата си, демокрация у нас няма да има. Не става дума да протестираме срещу едно или друго, а да отстояваме мнения не само за утилитарни искания, а и за духовни пристрастия. Дори и да си нарушиш взаимоотношенията с колегата. А не – аз на теб, ти на мен… Въпросът е на принципи и стойности. Което, впрочем е проблем и на критиката у нас за художествени произведения.

Тео Ушев на срещата му с младите в Софийска градска художествена галерия

Но това все пак остава за сметка на избора за решение на всеки човек – дали оценяващ или оценяван. Защото когато следваш своя път, едно или друго правилно или неправилно решение не може да те разколебае. И тук искаме да споделим за думите на Тео Ушев, който имаше чудесна среща в Софийска градска художествена галерия със студенти и ученици от художествени училища след прожекцията на филма му „Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов. По-късно ще стане дума за качествата на филма, който наистина развълнува публиката в препълнената зала 1 на НДК. На срещата с младите Тео Ушев искаше обаче да чуе и противоположни мнения, а както каза, негови проекти са отхвърляни от Националния филмов център. Прекрасно впечатление обаче ни направиха думите му. Той не се държеше като звезда, а като човек, който има своите съмнения и неуспехи. И го сподели с присъстващите.

Теодор Ушев

При това каза думи, които всеки от хората занимаващи се с изкуството, трябва да помнят: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора. Има филм за всеки фестивал, има фестивал за всеки филм. Просто трябва да си намерите мястото и да не го взимате лично. И да не се фрустрирате. Или да се обиждате – това е най-глупавото нещо. Ако не са оценили вашата работа и вие да им се обидите…”, бяха препоръките на Тео Ушев към младите му бъдещи колеги.

Част от изложбата „Думи, образи, места” в СГХГ по повод 140 години от обявяването на София за столица

И понеже стана дума за Софийска градска художествена галерия, в нея имаше няколко прекрасни изложби, а тя все повече се превръща не само в галерия, а и в културно средище. В което се организират най-различни културни събития, включително и концерти. А две от изложбите все още продължават – „Думи, образи, места” по повод 140 години от обявяването на София за столица и „Галерия на 6-те” по повод 120 години от рождението на Дечко Узунов. Ние от фондация „Въпреки” също благодарение на партньорството с галерията осъществихме дискусията „Музеят – възможен или невъзможен”. Проектът беше по програма, финансирана от Националния фонд „Култура”. Впрочем, благодарим на фонда, защото той през годините ни е подкрепял в различни проекти. В случая основната тема беше за Музей за близкото минало. Смятаме, че такъв музей най-сетне и при нас трябва да бъде създаден. Мненията на дискусията бяха различни – от това, че не му е дошло времето, до че много сме закъснели. Така или иначе, всичко зависи от желанието на Столична община и държавата. По темата, всеки, който би искал може да прочете в нашия сайт „въпреки.com” тук. Само ще добавим, че в рамките на проекта имаше и социологическо изследване осъществено от екип с водещ Цветозар Томов, като преобладаващите мнения бяха за нуждата от такъв музей.  Според данните 35,7 % от столичани смятат, че създаването на Музей на близкото минало е много необходим. 47,2 % смятат, че е необходим, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. Едва около 12 % смятат, че такъв музей не е необходим. А около 85 % отбелязват, че биха го посетили ако съществува.

Цветозар Томов при представянето на социологическото изследване в рамките на дискусията ни в СГХГ

Освен това, един от въпросите беше за най-подходящото място за такъв музей. 67% процента от жителите на София сочат за това място подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров. Това място е деактувано и предоставено на СГХГ за музей за съвременно изкуство с решение на СОС. Смятаме, че тази идея не противоречи на създаването на Музей за близкото минало, защото начините за експониране на това време могат да бъдат различни. Би могло да се използва и пространството над тези подземия, което сега също е предоставено на Дирекция „Култура” на Столична община по програма „Навън”. Нашето предложение и настояване е да се организира час по-скоро конкурс за идеен проект за подобен музей, неговото място и тематичен обхват. Включително и с чуждестранно участие. Смятаме, че трябва да има и обществена дискусия по предложенията. Готови сме да участваме в нея, за да се стигне до най-добрия начин за експониране. Вярваме, че това е път да се осмисли и нашето настояще.

Пултът за управление на мумията в подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

Надяваме се, че тази дискусия няма да остане само като реализиран проект, а и да доведе до реални ре��ултати. Въпреки, че преди време също в СГХГ бяхме реализирали друга дискусия – „Скулптурата и градът” за мястото на скулптурата в градската среда /можете да прочетете тук/. За съжаление продължават да се правят недомислени паметници в градовете, където инициативни комитети намиращи пари налагат свои не дотам естетически издържани критерии. А не се прави нещо особено за осъществяването на съвременни скулптурни намеси в градската среда. А има прекрасни примери за подобни проекти като изложбата на Павел Койчев в столичната галерия „Сан Стефано”. В нея скулпторът остава верен на своите търсения за намеси в градското пространство. То е илюзорно и може би точно за това изложбата е озаглавена „Почти възможно”.

Част от изложбата на Павел Койчев “Почти възможно”

„Деветте обекта в новата инсталацията на Койчев (проектирани върху черно-бели фотографии на „нищо неподозираща” околна среда) хем продължават природата в собствения си пластически език, хем символно се отдалечават от нея, за да дадат простор на културна игра без цел и граници“ – написа за изложбата Георги Лозанов. Експозицията е от огромни табла, които наистина, ако има достатъчно воля, могат да бъдат поставени като стойностни пластики в дадено селище. Местата, които фиксира авторът са Трявна, Белоградчишки скали, пред Двореца в София, които да облагородят средата, да бъдат контрапункт на битовизма и всекидневието, една връзка между човек и природа. В експозицията бяха представени и макети на самите негови девет обекта, на постаменти, които са цветни, в едно интересно формообразуване, направени от обикновени материали, но въздействащи мащабно и много лично като решение. „Почти възможно“ е да се осъществи в голям мащаб една такава скулптура, почти невъзможно е да се намерят смели, решителни, обичащи изкуството хора, които да ги реализират.

А така би могъл да изглежда площадът пред бившия Дворец в София

Тръгнахме по линия на изложбите, но не ни се иска да продължаваме за тях. Не защото ги няма, а защото са повече от достатъчно. И това е нормално. Българските художници и съвременни визуални артисти все повече се налагат и в света. Но искаме да прибавим нещо и за парламента от гледна точка на журналистите и културата. В едно от последните парламентарни питания за годината имаше въпрос за свободата на словото към министъра на културата. Уговорката от опозиционния питащ беше, че все пак Министерството на културата няма особени правомощия в тази област. Но все пак, той си пита. При това като вина на държавата и управляващите вмени ширещата се все повече самоцензура. Не защитаваме нито управляващите, нито държавата, но все пак САМОЦЕНЗУРАТА е въпрос на самите самоцензуриращи се „журналисти”. Защото като не искаш да правиш нещо, не го правиш, като поемаш всички рискове на това. А не както беше казала преди време наша бивша колежка – какво пък, това си е работа като всяка друга…

Само, че журналистиката не е работа като всяка друга и се прави с убеденост и позиция!!! А иначе за неадекватните питания в парламента ни се иска да споменем още за едно – за книжарницата на „Хеликон” в Евробългарския културен център при МК, която била закрита! Но тя не е закрита, а просто й е изтекъл договора… И Министерството на културата, което е собственик на сградата иска да оползотвори пространството не за кръчма, а за библиотека на Института за недвижимо културно наследство. А и „Хеликон” има достатъчно книжарници не само в София. Тоест всички вопли за „унищожаване” на културата са несъстоятелни. И така се профанизира от някои депутати самият смисъл за намесата на държавата в културните процеси… А за сега спираме дотук. Но както се казва във филмите: To Be Continued - следва продължение на нашата гледна точка...≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов