#варненско лято

[vprki]

Силно присъствие на моноспектакли на МТФ „Варненско лято“

Програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ е кале��доскоп от български и международни продукции, от жанрове, стилистики и сценични форми. Тя има цел да открои спектакли по различен признак – значими теми за общността, иновативност на театралния език, артистично майсторство.  Каза за „въпреки.com” дни преди откриването на форума проф. Николай Йорданов, театровед и преподавател, директор на фондация VIAFEST, в навечерието на МТФ „“Варненско лято“ и Световен театър в София.

Целия текст може да прочетете тук. Сега се връщаме към неговите думи по-скоро като въведение към това, което съпреживяхме в няколко от дните на 32-ото издание на фестивала, което продължава до 15 юни. В рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Модератор на дискусията беше проф. Камелия Николова, а панелистите и техните теми: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Припомняме, че по повод 30-ото юбилейно издание на МТФ „Варненско лято“ 2022 година проф. Николай Йорданов каза за „въпреки.com”:

Николай Йорданов

„Винаги съм мислил театъра като убежище за хуманността. Дълбоко вярвам, че той е важен за изграждането на ценности – не в този позитивистичен смисъл, че театърът допринасял за образоваността и култивираността на човека, а в смисъла, че истински стойностният театър изправя човека пред екзистенциалните дилеми, пред конфликтите на обществото, пред последствията от изборите, които прави отделният индивид…“ И екипът на VIAFEST остава верен на този свой професионален и морален избор. Уверили сме в годините и като журналисти и в партньорство, особено след създаването на Въпреки. И, когато коментираме фестивала не можем да не подчертаем, че и самата му програма като съставяне, независимо от обективни трудности е драматургически обоснована – кой спектакъл е избран, как следва в дните и защо. И винаги присъства независимия сектор като избор, главно на младите театрали. В този контекст отбелязваме и блога на фестивала, който изгражда картината на форума, която заслужава да бъде проследена и, за да разберем къде сме и като вълнение не само от/в театъра, но и като за екзистенциално усещане за света, в който живеем. Затова в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, предимно на чуждестранните гости.

Ангелина Георгиева

Международни театрални специалисти и журналисти се запознаха с български театрални продукции на фестивала „Варненско лято“, както специално организирана среща в пространството на Социалната чайна във Варна. И тук излезе важна новина, според нас. Следващата програма, по която ще работят в Театрална работилница „Сфумато“ е „Рей Бредбъри“, обяви проф. Маргарита Младенова. И уточни: „Не за фантаста Бредбъри, а за неговата антиутопия“. Програматори и изследователи от Германия, Гърция, Унгария, Хърватия и Чехия бяха специални гости на тазгодишното издание на програма „Шоукейс“ в рамките на 32-ия международен театрален фестивал „Варненско лято“, която се проведе с подкрепата на Национален фонд „Култура“ и в сътрудничество с фондация „Арт Офис“. От 2007 г. насам програмата преследва целта да стимулира обмена и сътрудничеството между българския и европейския театър.

Маргарита Младенова

Между 3 и 6 юни гостите имаха възможност да се запознаят с шест специално подбрани оригинални и новаторски български продукции, представени с превод на английски език. Те се включиха в среща-разговор с поканените артисти, а на 6 юни взеха участие и в панелната дискусия „Цензурата: преди и сега“, организирана от фестивала.

„Фестивалът представя широка картина на театъра в България, като показва както големите репертоарни театри, така и независимата сцена. Хората тук са щедри, приятелски настроени и позитивни, което засилва преживяването“, сподели Ейрини Мундраки, главен драматург на Националния театър в Атина, ръководител на неговия отдел за международни сътрудничества, както и преподавател в университетите на Атина и Пелопонес. Жаклин Добрева я попита за впечатленията ѝ от фестивалния шоукейс.  „Особено бях впечатлена от естетиката на постановката „О, щастливи дни“ от Бекет под  режисурата на Маргарита Младенова. Сценографията, която наподобява подобен на черна дупка калейдоскоп, през който наблюдавахме Уини, беше изключително интелигентна.

Рашко Младенов и Светлана ��нчева в "О, щастливи дни"

Мисля, че за първи път гледам и Уили представен на сцената, което е рядкост в други постановки. Изпълнението на актрисата беше динамично и въздействащо, балансирайки между сантименталност и рационално сценично присъствие. Познавам работата на Театрална работилница „Сфумато“ и харесвам начина, по който Маргарита насочва режисьорската си стрела.

Не мога да не отбележа и играта на младия актьор в „Докато смъртта ме раздели“ (Димитър Ангелов), която също беше забележителна. Той изигра множество различни персонажи с невероятен финес. Въпреки че има части от постановката, които се нуждаят от по-детайлна и прецизна работа, талантът му беше очевиден.

Унгарската постановка „Моят славен живот с баба“ (Център за съвременни изкуства „Трафо“ – Унгария| Ласло Гьондьор & Ева Катона) имаше много интригуваща концепция. Идеята ми се стори наистина обещаваща, но за съжаление драматургичният материал подаде твърде много въпроси, без да ги изследва в дълбочина. Също така мисля, че мултимедията, видеата и физическото присъствие на актьора не взаимодействаха достатъчно органично.

Ейрини Мундраки

Много ми хареса спектакълът „Странна случка с куче през нощта“. Идеята с осиновяване на кученеце на финала ме изненада приятно. Много ми хареса актьорът (Стоян Радев на водещата снимка заедно с Калоян Желев), който изигра ролята на бащата. Той играеше ясно и точно, а изпълнението на младия актьор също беше на ниво, предвид сложността на ролята.

Присъствах и на постановката на Галин Стоев „Хага“ /може да прочетете тук и тук/ и я намерих за озадачаваща, особено по отношение на по-широкия въпрос за намиране на жизнено пространство във всяка страна или ситуация, която е под атака. Това ме на��ара да се замисля за по-дълбоките ��оследствия. Но не мога да не спомена, че имаше някои изключителни моменти, като например сцената с балета.

За първи път посещавам театралния фестивал „Варненско лято“. От години чувам за  него, но никога не съм имала възможност да го преживея. Радвам се, че съм тук в тази обогатяваща и провокираща мисленето атмосфера.“

Желка Турчинович е селекционер на Хърватския театрален шоукейс. Тя казя пред Жаклин Добрева впечатленията си от фестивалната шоукейс програма.“Много ми е приятно, че имам възможност да гледам спектаклите от шоукейса на театралния фестивал „Варненско лято“. Харесвам такъв тип събития, защото в рамките на няколко дни мога да видя различни представления с интересни театрални поетики.

Желка Турчинович

Много ми харесаха спектаклите „Странна случка с куче през нощта“ (спектакъл на Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе, по романа на Марк Хадън, сценична адаптация: Саймън Стивънс, превод: Любов Костова,режисьор: Боян Иванов) и „Племе“ (Театър „Българска армия“ от Нина Рейн, превод: Сава Драгунчев, режисьор: Зафир Раджаб). Представленията предлагат съвременна режисура, много добра актьорска игра, а темите, които засегнаха, са интересни и актуални. Забелязах и акцент върху моноспектакли тази година.

Надя Панчева /л/, Димитър Ангелов и Марион Дърова /д/

Силно впечатление ми направи спектакълът „Докато смъртта ме раздели“ (Spam Studios, от Дъг Райт, превод: Любов Костова, превод на заглавие: Стайко Мурджев, моноспектакъл на Димитър Ангелов, режисьор: Надя Панчева), който предлага интригуваща история, с много добра актьорска игра. Освен че актьорът имаше енергията да издържи цялото представление, той е въздействащ и автентичен.

За мен беше много интересно да присъствам на дискусията: „Цензурата: преди и сега“. Получи се страхотен разговор. Имахме възможността да чуем интересни тези и, разбира се, да направим разликата между цензурата по времето на социализма и днес. Мисля, че шоукейс програмата е много добре организирана и с разбиране и познания ни показва съвременния български театър.“

Томаш Ясай

Томаш Ясай е театрален критик и куратор от Унгария, главен редактор на Revizor, онлайн платформа за театрална критика. Той споделя с Десислава Василева свои впечатления от фестивалната програмата „Шоукейс“.

„Аз съм унгарски театрален критик и преподавам в университета Сегет. Преподавам история на театъра и драмата, анализ на спектакъл и театрална критика. Не съм за първи път на фестивала във Варна, така че виждам панорамно какво се случва в българския театър през последните години. Вместо да коментирам една по една постановките, които гледах, ми се иска да видя какво ги свързва.Това, което е много впечатляващо за мен тази година, е, че има много моноспектакли. Тази тенденция може да е свързана с финансови причини, но мисля, че става въпрос повече за артистични избори и решения. Тези артисти изследват самата форма: как човек може да стои сам на сцената и какви истории си струва да бъдат разказани. Тази тенденция не е характерна само за българските театри. Виждам същата тенденция и по европейските театри. Вероятно е свързано с пандемията от COVID и произтичащите от нея мерки за безопасност. Въпреки че преминахме пика на пандемията, последиците от нея остават.Това са само лични предположения, не мога да ги докажа или да твърдя, че съм правил проучване, но моноспектакълът – някой да стои на сцената и да разказва своята история – стана изключително модерен пр��з последните години. Друга ярка тенденция на тазгодишния фестивал във Варна е присъствието на пиеси от англоезичния свят. Повечето от тези пиеси са съвременни. Например гледахме спектакъла „Вуйчо Ваньо“ – адаптация на Саймън Стивънс на едноименната пиеса от Чехов. Видяхме също „Странна случка с куче през нощта“, отново адаптация, този път на роман, от Стивънс и „Докато смъртта ме раздели“ – пиеса от Дъг Райт, който изпрати много мило съобщение до актьора и го чухме след представлението.

Ако приемем насериозно думите на Маргарита Младенова, която каза на вчерашната ни среща, че „Бекет предстои“, можем да смятаме Бекет за един от нашите съвременници. Пиесата му „О, щастливи дни“ също първоначално е написана на английски.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Така че за мен беше изненада да видя толкова много моноспектакли, повечето от които поставят оригинални англоезични текстове. Дори в пиеси като „Странна случка с кучето през нощта“, където има много герои на сцената, има една много важна фигура в центъра. Този тип пиеси аз наричам монодрама с много актьори на сцената. Това са двете основни тенденции, които забелязах.“

Немският театрален журналист Дитер Топ споделя пред Анита Ангелова впечатленията си от спектаклите „Странна случка с куче през нощта“ и „Хага“, част от програмата „Шоукейс“.

„Аз съм журналист от Германия и работя за организацията Културен форум Европа. Наскоро имах удоволствието да присъствам на фестивал в Букурещ и имах няколко свободни дни преди да се отправя към следващия си фестивал. Чух за Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и ето ме тук.

Дитер Топ

Бях особено заинтересован да видя български театър, защото пътувам много и съм гледал много представления от ��азлични страни, но засега само две от България. Познавам спектакъла „Странна случка с куче през нощта“ от неговата премиера в Русе и още тогава бях много впечатлен. Спектакълът се занимава със специфична тема – отношението към  деца със специални нужди. Но той не е само за това, а и за развиване на съчувствие и разбиране към тези деца, за това да ги обичаме такива, каквито са. Историята се фокусира върху момче, което не може да се отдалечава повече на 50 метра от дома си, но внезапно събра смелост да си купи билет, да се качи на влак, да отиде до Лондон, да намери майка си, да реши всички проблеми и накрая да се върне у дома. Посланието беше чудесно и представлението много ми хареса. В рамките на фестивала гледах спектакъла, с който се откри шоукейса – „Хага“. Намирам го за превъзходен. Напомни ми за „Великият диктатор“ на Чаплин, защото, както Чаплин казва: „Трябва да накараме хората да се смеят на диктаторите“. Точно това прави украинската авторка и най-вече режисьорът Галин Стоев, който вече работи във Франция. Той е много известен и се вижда защо. Представлението беше поразително и показва как да гледаме на диктаторите.

Галин Стоев и Саша Денисова след премиерата на "Хага" в Народния театър "Иван Вазов", септември 2023

Особено сега, когато Европа все повече се отклонява към крайно дясното с наближаващите избори, диктатурата сякаш заплашва отвън. Нека се надяваме на най-доброто и че хората ще станат по-отворени, че няма да не се заразяват от фалшиви новини, че ще използват своя разум и ще се доверяват на официалните медии. „Хага“ беше едно от най-впечатляващите представления, които съм гледал през последните няколко месеца.

Нека споделя една тайна с вас. Повече от 30 години организацията, за която работя – Културен форум Европа, връчва награда за културни постижения. След като гледах „Хага“, писах на борда на организацията, предлагайки да връчим на режисьора, на авторката на пиесата и на представлението нашата награда. Имам добро предчувствие за това и обещавам да работя за тази идея заедно с други, които я споделят. Ще останем във връзка по този въпрос.“

Тони Николов

Журналистът и философ Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, беше сред участниците в панелната дискусия „Цензурата: преди и сега“. Пред Анита Ангелова той споделя впечатления и от гледаните от него спектакли от фестивалната програма.

„Двата спектакъла, които гледах тази вечер – „Племе“ и „Saline Nebula“ (идея: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, изпълнява: Марион Дърова), са много интересни. „Племе“ разгръща проблема за съвременната идентичност, разпадайки я. Постановката хваща добри акценти на предела на трудността – през езика на глухонемите, през жестовия език, към реалния език и в сблъсъка между двата се създава полето на интерпретация на спектакъла.

Това, което беше невероятно в изпълнението на Марион Дърова, е пречупването на човешкото тялото. Самата му безпомощност по някакъв начин го възнася. Физически театър до пределна степен на трудност. Бих искал да я поздравя за това, което направи.

"Племе"

Вижда се промяна в развитието на Международния театрален фестивал „Варненско лято“.  Това, което прави впечатление, е, че се наблюдава появата на тематични връзки между селектираните спектакли. Проблемът за идентичността е един от тях. Връзката по такъв начин е направена, че логично преминава от ��дно към друго. Видях тази тема в „О, щастливи дни“, в „Племе“, както и сега в пърформанса на Марион Дърова. Може би това е разликата от предишни години и може би към това ще се върви и занапред. Възможно е да се направи една по-голяма селекция, която от политематична ще премине към монотематична линия.“

Савас Пацалидис е театрален критик и професор от Гърция, главен редактор на онлайн списанието Critical Stages, издавано от Международната асоциация на театралните критици. Той споделя с Десислава Василева впечатления от фестивалната програма „Шоукейс“.

„Дойдох на фестивала, за да пиша за него за онлайн изданието Critical Stages. За четвърти път отразявам този красив фестивал във Варна.

Савас Пацалидис

Той представя голямо разнообразие от стилове и представления, което го прави по-оживен, по-привлекателен и по-интересен. Някои от предаванията са по-близки до моя вкус и ги харесвам повече; други харесвам по-малко, но това се случва на всички фестивали. Не можете наистина да харесвате всичко. Някои пиеси те докосват повече; някои те докосват по-малко. Не за първи път се чувствам така. Всеки път, когато идвам тук, имам това чувство. Тръгвам си, като си спомням някои спектакли повече, други по-малко, но като цяло атмосферата ми харесва. Много компактен и красив фестивал.

От всичко, което гледах, най-много ми хареса „Племе“. Мисля, че режисьорът се е справил много добре с пиесата на Нина Рейн. Доколкото разбрах, той е много млад и също така е актьор в Народния театър.

От ляво на ��ясно: Савас Пацали, Зафир Раджаб, режисьор на "Племе", Албена Тагарева, Арт офис и Станислав Генадиев

Той е многообещаващ творец. Наистина ми хареса начинът, по който е подходил към „Племе“ – с различните групи хора, техните чувства и как се държат един към друг. Хареса ми и кинематографичният дизайн на сцената с отворите и вратите, позволяващи панорамна гледка към всички хора, замесени в една и съща история. Бяха изобразени различни състояния и то по интересен начин.  Актьорската игра, особено на двамата млади мъже (Симеон Дамянов и Ясен Атанасов), беше много добра, те страхотни актьори. „Племе“ е моят фаворит тази година.“

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[uroci-po-kitara-plovdiv]

Китара и цигулка

Здравейте. Тези дни любовта ми към цигулката си намери приятелче… :). Един близък приятел ми подари цигулка, която е на 30-40 години и не е била ползвана. Разказа ми за своята баба, която е била виртуоз на този толкова труден инструмент и можела да разплаче човек с музиката си. Винаги съм обичала цигулката. За мен това е един магически музикален инструмент, с който можеш да разказваш прекрасни…

[imotivarna]

За Варна

Днес Варна е морската столица на България -  един развит туристически, културен и образователен център, с отлични възможности за инвестиции.

Варна е източната врата на Европейския съюз, важен транспортно - логистичен център между Европа и Азия, мост за сътрудничество и развитие на търговски, транспортни и културни взаимоотношения.

Водният транспорт е един от определящите фактори за бизнес потенциала на община Варна, тъй като надхвърля не само териториалното ниво на Североизточния район, но и това на страната. В града са базирани Пристанище Варна, което предлага възможности за реализация на комбинирани превози, тъй като е кръстопът между четири европейски транспортни коридора, има транзитен жп мост Варна - Русе, жп фериботна линия с Русия, Украйна и Грузия.

Туризмът е един от основните отрасли в структурата на икономиката на община Варна. Курортните комплекси "Златни пясъци", "Св. Константин и Елена", "Ривиера" и "Слънчев ден" са световноизвестни, а три от тях са печелили наградата Син флаг за най-добър плаж. Курортите предлагат възможности за спорт, балнеолечение и развлечения. Потенциалът на общината за този отрасъл се характеризира с уникалното съчетание от природни ресурси – морската брегова линия - 32 км., плажове, минерални води, богато културно-историческо наследство и традиции.

Варна е един от културните центрове на България – кандидат за Европейска столица на културата през 2019 г.  

Културният календар на града е изключително богат – морската столица е домакин на много международни фестивали, сред които Международен балетен конкурс, Международен джаз фестивал, Международен фолклорен фестивал, Международен театрален фестивал “Варненско лято” и др.

Център на един от най-старите фестивали за класическа музика в България, Варна е град с реномирани драматичен и куклен театър, опера и филхармония, сцени и зали предоставят Дворецът на културата и спорта, Фестивалният и конгресен център за провеждане на международни кинофестивали, научни форуми и спортни събития.

Морската ни столица получава постоянна имиграция и поради икономическите възможности, които предлага и разбираемо е по-скъп от околните градове по отношение на цена за квадратен метър в пазара на недвижимите имоти.

[mikamagazine]

снимка: ПР Спектакълът е режисьорски прочит на Петко Бонев В рамките на ММФ „Варненско лято“ 2018, на 28 юни и 21 август от 21.00 часа в Опера в Летния театър ще се състоят ... https://ift.tt/2Kx32YQ

[amazingbulgarianet]

Трансфери на изгодни цени от Варна

Решението ми да се върна към основната идея на този блог се породи от една шеметна лятна ваканция.  Удоволствие е да разказвам за уникалността на моята малка България и постиженията на българите днес. Един успешен трансфер на цена, приемлива и  за мен, ми позволи да пътувам десет дни във Варненско това лято. Запознах се със страхотни хора, купонясвахме и пътувахме между комплексите, за които става дума тук.

Да пътуваме заедно е удоволствие за вас и отговорност за нас!

Специалистите в туризма обичат да говорят, че тази или друга страна предлага на своите гости трансфери за отдих за всеки вкус. Но всъщност тези приказки не винаги са истина. Обаче… Ако планирате почивка в България, действително можете да разчитате, че всички ваши желания и очаквания ще бъдат напълно оправдани. Нашата страна привлича все повече туристи от цял свят. Един трансфер до Варна за отдих или екскурзионно летуване ще ви смае със съчетанието на девствена природа, приветливо море, ярко слънце и златни плажове. Но в България има още – огромно количество лечебни извори, природни чудеса, възхитителна природа, хилядолетна история, вековни традиции и обреди, висококачествено обслужване и особено вкусни ястия. И аз ще пиша за това.

България се утвърждава като една от търсените трансферни дестинации от Западна и Източна Европа за ваканционни забавления, оздравителни процедури или семейна почивка. Хилядите трансфери към/от Летище Варна са свързани съответно и с удобен и комфортен сухопътен транспорт до близките луксозни курорти от Черноморието. Ваканционните туристи рядко желаят автобусен транспорт в горещините, предпочитат по-комфортни условия. Затова необходимостта от предварително онлайн резервиран автомобил от специализирана в трансферна дейност фирма, е  достъпна и утвърдена услуга за туристите. В България Трансфер ни предложиха професионален шофьор, автомобил от висок клас, съответно за индивидуално или групово пътуване, комфорт и лоялно обслужване, на д��стъпни цени. Получавате най-доброто съотношение: посрещане на Летище Варна–трансфер–цени–качество на обслужване. „Да пътуваме заедно е удоволствие за вас и отговорност за нас!“ – изненада ни приятно нашият шофьор.

Курортен комплекс „Св. Константин и Елена“

Плажът на „Св. Константин и Елена“

Едно от най-старите курортни селища по българското Черноморие е и най-търсената трансферна дестинация от Летище Варна и града. Преименуван от някогашната „Дружба“ в „Свети Константин и Елена“, курортният комплекс  е едно от най-луксозните места за лятна ваканция в България. Комплексът е разположен на 10 км северно от град Варна, по пътя Варна – к.к. „Златни пясъци“, върху естествена тераса над морето с височина от около 10-15 м, с богата естествена зеленина и многогодишна широколистна гора. Курортът е с утвърдени дългогодишни традиции в предоставяне на туристически услуги със сезонен характер и създава много добри предпоставки за отдих, практикуване на водни спортове, осъществяване на атракционни, културни и други дейности. В комплекса има 7 топли минерални извора, което дава възможност за развитие на балнеолечението целогодишно. Бреговата ивица, с която курортният комплекс непосредствено граничи, е с площ от около 14 734 кв.м и средна ширина 36 метра.

Курортен комплекс „Златни пясъци“

Панорама към плажа „Златни пясъци“

В България се разпуска с шик. „Златни пясъци“ е най-старият от трите големи български морски курорта, разположен в северната част на българското черноморие. Намира се в община Варна, район Приморски, на 17 км от центъра на Варна. Освен великолепни хотели, поддържани плажове и горещи нощи, тук ще се насладите и на великолепна природа и исторически забележителности. С кратък трансфер се достига до изумителния Аладжа манастир на около 4 километра на северозапад от курорта Златни пясъци, разположен е в границите на природния парк Златни пясъци. Местността е изключително красива със своите живописни мозайки от скали и растителност. Посетителите на Аладжа манастир могат да видят оцелели монашески килии, параклис и други помещения, които са вкопани в скалата. В параклиса има и стенописи от четиринадесети век. Природният парк е най-малкият по размери в България. Площта му е 13,2 квадратни километра. Намира се успоредно на морския бряг на 17 километра от Варна и на около 3-4 километра от курорта Златни пясъци. Паркът е създаден през 1943 година с цел да се опазват и защитават ценните растителни и животински съобщества от различни географски територии.

Курортен комплекс Албена

Плажен волейбол на „Албена“

На половин час с кола от Варна е курортният комплекс Албена, разположен в Североизточна България, област Добрич. Това е 3-ят по големина черноморски курорт, открит официално на 24 август 1969 година. Тук отново ви очакват луксозни хотели, скътани в зеленина и великолепни пясъчни плажове. Освен това съвсем наблизо е лонгозната гора Балтата, която е част от резервата „Балтата“, обявен през 1978 година. Тази дива и великолепна гора се разполага по устието на река Батова. На около десетина километра от курорта Албена се намира и Ботаническата градина – Балчик. Тя е включена в Списъка на 100-те национални туристически обекта на България и е на 24-то място в него. Градината е създадена през 1955 година.

Резерват Камчия

Кеят за лодки в устието на Камчия

На 25 км на юг от Варна се  стига до едно от най-живописните кътчета на българското черноморско крайбрежие – устието на река Камчия. Това е национален резерват под защитата на ЮНЕСКО. При устието на реката е разположен модерен и иновативен руско-български Санаторно-оздравителен комплекс, където успяхме само се разходим. Широкият пясъчен плаж на морския бряг тук изкусно се съчетава с дивата гора и уникалните ендемитни видове, оцелели благодарение на резервата, и великолепните условия за спорт, здраве и отдих.

„Да пътуваме заедно е удоволствие за вас и отговорност за нас“ – още звучи поканата от България Трансфер, нашият частен гид от това лято.

Тази статия Трансфери на изгодни цени от Варна е от моя Блог Блог България.

[novavarna]

Започва бароковият модул на „Варненско лято“

[vprki]

Проф. Камелия Николова: Радваща е отдавна чаканата ориентация към най-новото в европейската драматургия

Тази година фестивалът има едно много силно издание. Селекцията на български спектакли в по-голямата си част представя най-доброто от сцените в страната през изтеклия сезон. По-важното за мен обаче е, че тя успява да улови и да подчертае чрез включването им във фестивалния афиш някои от най-значимите тенденции и посоки в театъра в България днес. Пише театралният критик, изследовател и преподавател проф. Камелия Николова в обзорен комента�� в блога на МТФ Варненско лято“.

Както вече отбелязахме в предишен текст във „въпреки.com” за фестивала в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, които са с важен обобщаващ акцент.

Безспорно една от най-открояващите се тенденции е голямото разнообразие от моноспектакли на българската сцена и съответно те имат значително присъствие в програмата на фестивала. Този интерес напоследък към формата на моноспектакъла има своето актуално и многопосочно обяснение, но тук бих искала да спомена само два особено важни елемента от него.

Боян Арсов в "Луцифер"

Става дума, от една страна, за все по-отчетливото съсредоточаване и на зрителското внимание, и на театралните екипи върху ярките и силно въздействащи на публиката актьорски личности, върху техния талант и изпълнителско майсторство и, от друга – за характерния за нашето време интерес към личните истории, към вглеждането в интимния свят на отделния човек и преживяването му в самота на света и случващото се около него. Като най-впечатляващи постижения в тази част на фестивалната програма, която видяхме до днес (остават още няколко спектакъла), бих откроила изключително силните изпълнения на Боян Арсов в „Луцифер“ (Сатиричен театър, автор Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов), на Димитър Ангелов в „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт (SPAM Studios, режисьор Надя Панчева), на Светлана Янчева в „О, щастливи дни“ на Бекет (ТР Сфумато, режисьор Маргарита Младенова), на Марион Дърова в движенческия пърформанс „Saline Nebula” (хореографи Станислав Генадиев и Виолета Витанова) и на Владимир Пенев във „Великденско вино“ на Константин Илиев (Народен театър, режисьор Явор Гърдев).

Владимир Пенев във "Великденско вино"

От международната програма тук без колебание трябва да бъдат посочени и много оригиналният моноспектакъл „Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор и Център „Трафо“, Унгария, и яркият специфичен моноспектакъл в областта на традиционния танц (както бих го определила) „Морски фар“ на известния фламенко изпълнител Едуардо Гереро от Испания.

„Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор

Другата много важна тенденция, която фестивалната селекция на български спектакли прояви, е радващата и отдавна чакана ориентация на някои от театрите, театралните формации и отделни артисти към най-новото в европейската драматургия в момента и към повдигането и коментирането на най-актуалните и значими теми и въпроси, пред които е изправено европейското общество днес – темите за различието и толерантността, за войната, новата цензура и автоцензура в публичността и изкуството.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето) в "Хага"

Много силно впечатление както на специалистите, чуждите селекционери и гости на фестивала, така и на публиката тук направиха  „Племе“ от Нина Рейн на Театър „Българска армия“ и режисьора Зафир Раджаб, „Хага“ от Саша Денисова на Народния театър и режисьора Галин Стоев и „Странна случка с куче през нощта“ по романа на Марк Хадън на Русенския театър и режисьора Боян Иванов.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Бих могла да продължа и с други интересни и провокативни участия, но сега да спрем до тук. В заключение – едно много силно издание на фестивала, с поглед към най-важните и горещи теми на света и обществото днес.

Проф. Камелия Николова

Припомняме, че в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“ с модератор проф. Камелия Николова. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Савас Пацалидис, проф. Камелия Николова и Томаш Ясай

Панелисти и техните теми бяха: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Още в началото на 32-ия МТФ „Варненско лято“(1-15 юни) на 2 юни започна серията от разговори, срещи и дискусии в рамките на програмата му. Първата от тях беше посветена на театъра на режисьора Иван Станев (1959–2023). За неговата работа в полето на театъра, превода, поезията и драматургията разговаряха актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев. Представяме ви въвеждащото изказване на модератора на разговора  проф. Камелия Николова.  Целият разговор ще бъде достъпен в скоро време на онлайн платформата за театър и дебати „СЦЕНАрт“. /Текстът за тази първа дискусия на фестивала е подготвен от Десислава Василева./

Иван Станев

Особено ми е приятно, че първият от серията разговори, които традиционно провеждаме по време на фестивала, ще бъде посветен на Иван Станев, един емблематичен режисьор и интелектуалец, който прави впечатляваща кариера в Германия през последните три десетилетия, а преди това, в началото на своя театрален път в България в средата и края на 80-те години на ХХ век се налага като дързък и непримирим реформатор на театъра у нас. Ще направим този разговор с някои от най-близките му колеги и хора, които през изтеклото време се опитвахме да следим работата му както в България, така и в Германия и Франция. Тази година на 29-и юни Иван щеше да навърши 65 години, ако не ни беше напуснал така рано и ненадейно през декември 2023 г.

Участниците в разговора не се нуждаят от представяне. Жанет Спасова е сред най-интересните и най-успешните театрални актриси в Германия днес и едно от емблематичните имена на експерименталния театър в България от втората половина на 80-те години на ХХ век, с който започва директното отхвърляне на идеологически дисциплинирания модел на театралното изкуство у нас и създаването на нов театрален език. След дипломирането си във ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1984 г. тя се включва в групата на Иван Станев, създадена през същата година от режисьора с няколко от състудентите му актьори, и бързо се налага като водеща фигура в неговите дръзки новаторски представления. От 1989 г. Жанет Спасова играе в Германия, където продължава работата си с Иван Станев и се превръща в едно от знаковите лица на Франк Касторф и ръководения от него театър Фолксбюне в Берлин.

От ляво на дясно: Жанет Спасова, проф. Камелия Николова, проф. Александър Кьосев и Явор Гърдев

Следващият участник в нашата дискусия е известният културолог проф.  Александър Кьосев, който също така е от хората, които от самото начало следяха и се интересуваха от това, което прави Иван Станев и участваха в разгорещените дебати за неговите експерименти през 80-те и 90-те. В днешния ни разговор той ще се фокусира основно върху поемата на Иван „Moon Lake” и нейния български вариант.

Третият участник в нашия разговор е водещият днес български театрален режисьор Явор Гърдев. В началото на своята кариера той участва като актьор в един от спектаклите на Иван Станев. Явор Гърдев ще говори както за въздействието, което  оказва върху него театърът на Иван, така и преди всичко за перформативния обрат в неговите преводи и авторски текстове от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

Иван Станев е знаково име в най-новата история на българския театър. Той е, както споменах в началото,  един от големите реформатори на театъра у нас от средата и края на 80-те години на ХХ век и знакова фигура в отхвърлянето на официалния естетически канон на сцената преди политическата промяна през 1989.

Можем много да говорим за дръзката и целенасочена акция, за пробива в тялото на нормативния театрален модел, на установения начин на правене на театър, който Иван Станев пръв започна у нас още в средата на 80-те години на миналия век. За дързостта, за постоянството, с което той се опита да прави нов театър, да променя театралния език, да предлага нови театрални идеи. Всичко започва още в студентските години на Иван Станев, още по времето когато учи режисура от 1979 до 1984 г. в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), в класа на Гриша Островски. Тези години се оказват трудни за него. Още във втори курс той прави като курсова работа едно представление, което смайва и изненадва, но в крайна сметка не се харесва особено на неговите преподаватели – „Пътека за дивеч“ на Франц Ксавиер Крьоц. Завършва задочно и бързо се сблъска с действителността в средата на 1980-те години в България, когато подобни опити за бърза и радикална смяна на театралния език, на приетата театрална парадигма, за заявяването на нови театрални идеи се приемат трудно и се наказват.

Екипът на спектакъла „Любовта към трите портокала“ (1984)

Тук е важно да спомена, че първите опити за подриване на старата театрална система у нас започват с формиране на алтернативни театрални групи на дебютиращите през 80-те години млади експериментално настроени режисьори, като началото на тази тенденция поставя именно Иван Станев. След завършването си той обединява около себе си група актьори, негови състуденти, сред които е и Жанет Спасова, които увлича с идеите си за създаване на театрална лаборатория и за търсене на нов театрален език. Групата отива в един от репертоарните театри, но се бори да запази максимална самостоятелност и да работи като лаборатория вътре в него. Така през 1984 г. в театъра в Ловеч се оформя групата около Иван Станев и се появява първото ѝ ярко и необичайно представление „Любовта към трите портокала” по Карло Гоци, последвано през 1987 г. от „Алхимия на скръбта“, което е спряно в Ловеч и е показано само четири пъти на Камерната сцена 49 в Театър „София“.

Последваха редица знаменити спектакли на Иван Станев. Ще спомена само най-важните от тях след вече посочените „Любовта към трите портокала“ (1984), „Алхимия на скръбта“ (1987) и „Раната Войцек“, която прави 1987/88 г. Хайнер Мюлер кани това представление в Германия на фестивал за спектакли по негови текстове. Точно това представление и това гостуване стават причина Иван Станев да бъде поканен в Германия и да остане да работи там. Следват „Представление и наказание“, което създава с българска група от актьори, между които е и съвсем младия тогава Самуел Финци, и „Хермафродитус“. Двата спектакъла гостуват в България през 1993 г. Спектакълът „История на окото“, който той поставя през 1999 г., беше копродукция с фестивала „Пасажи“ във Франция и беше селекциониран и показан в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 1999 г.

Най-кратко бих определила тези спектакли и въобще театъра на Иван Станев като „негативен театър“, като театър, който иска да дразни, да заявява дръзко своето отричане и несъгласие, да разтърсва и събужда зрителя, да го изважда от неговото комфортно спокойно състояние. Именно с тази своя естетическа и рецептивна стратегия и с експериментите си в областта на театралния език в посока на перформативността, театърът на Иван Станев естествено и директно се вписва в най-актуалните развития на сценичното изкуство в Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век.

След разговора за Иван Станев от ляво на дясно: проф. Венета Дойчева, проф. Ромео Попилиев, проф. Камелия Николова, проф. Николай Йорданов, проф. Александър Кьосев, Жанет Спасова, проф. Цветана Манева и Явор Гърдев

Бих могла да продължа още дълго тази поредица от негови забележителни спектакли. Важно е да припомня обаче, че освен от създаването на театрални представления, Иван Станев преди всичко се интересуваше от съвременния свят, от разширяване на границите на театъра, от развитието дигиталните технологии и от новите възможности, които те дават на артиста да се самоизрази. Той създаде и много интересни пърформанси и артистични филми, редица от тях отличени с авторитетни награди.

Един голям и важен за съвременния театър режисьор, за когото разговора, убедена съм, днес само започваме.

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[vprki]

Цветан Стоянов и спорът за „духа на мястото“ през 60-те години, дебатът продължава…

 „След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.“ Пише Тончо Жечев в предговора си към неговите „Съчинения в два тома“ (1988).

В рамките на 31-то издание на МТФ „Варненско лято“ (1-10 юни), както винаги, организаторите от фондация Via  Fest с директор проф. Николай Йорданов оставят място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 4 и 5 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens те проведоха конференция на тема „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.  И съвсем не случайно в програмата му бе включен и специален акцент върху творчеството и личността на Цветан Стоянов. Във фокуса на панелните доклади и дискусиите бе театърът, но без да се изпуска от поглед цялата културна ситуация и ��собено „съседните“ изкуства – литературата, танца и киното.

Конференцията

Участваха панелисти, които представиха интересни случаи, ситуации или тенденции през този почти половинвековен период.  С доклади се включиха изследователи на театъра и танца от Полша, Чехия, бившата ГДР, но не малко български и международни гости  дискутираха по темите. Организаторите ще издадат сборник от конференцията, за да могат изказаните възгледи и мнения да достигнат до по-широк кръг хора не само представители на културната ни общественост. Има множество интересни литературоведски и изкуствоведски изследвания за периода на комунизма, но за българския театър историята за тези години все още не е  написана. Сложно е, защото театърът е изкуство, което е съсредоточено в определен момент и остават главно спомените и критиката, но подвластни на тогавашната конюнктура.

Проф. Пламен Дойнов

Сега публикуваме предоставения ни от автора текст „Цветан Стоянов и спорът за „духа на мястото“ през 60-те години“ от Тони Николов, философ и журналист, главен редактор на Портал Култура и сп. “Култура”. Той бе панелист в третия модул на конференцията заедно с проф. Пламен Дойнов, ректор на НБУ и Александър Донев от Института за изследване на изкуствата на БАН. Модератор на този панел бе проф. Николай Йорданов, който ги представи: „Проф. Пламен Дойнов е драматург и свързан с театъра, той е водещ изследовател на литературните процеси. Каним го като човек, който е реализирал много проекти и на доста книги върху литературата на този период.“ /Припомняме, че в годините сме разказвали и коментирали в различни публикации изключителната изследователска дейност на Пламен Дойнов, които може да прочетете въ�� „въпреки.com“ тук, тук, тук и тук/. Неговата темата бе „Соцреалистическият канон в българската драматургия: конструиране, пренаписване, изличаване“.

Конференцията, на снимката от ляво на дясно: проф. Николай Йорданов, проф. Патрис Павис (Франция) и д-р Йенс Рихард Гирсдорф (Канада)

„Тони Николов, който се занимава много дълбоко с българската история, намира постоянно интересни случаи, които ги разказва увлекателно, издал е вече няколко книги /може да прочетете във „въпреки.com“ тук/.  Ще ни занимае с един много интересен казус, който днес бихме го превели като конфликт между локалното и глобалното, но дали е така той ще ни разкаже.“ Каза проф. Николай Йорданов като въведение към доклада на Тони Николов, който уточни за чуждестранните гости: „Две – три изречения за встъпление към темата, говорим за НРБ от началото на 60-те, период на пропукването и размразяването с емблематични фигури от един интелектуален кръг Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев и Здравко Петров. Цветан Стоянов, автора, за когото ще говоря, си отива от нашия свят на 41 години през 1971 година. В българските условия той има много важно място: първо като преводач на абсолютно емблематични текстове – първите преводи на Емили Дикинсън, на Стайнбек, на Елиът, освен това той е литературовед и писател. Българската публика го познава с трудно публикуваната му книга за Достоевски „Геният и неговият наставник“ (издадена 1978), която приживе даже 1971 година не може да излезе по повод кръгла го��ишнина на Достоевски. Тази книга е много важна за българската култура, което показва и нейният превод на френски от Мари Врина-Николов с предговор на нашия сънародник Цветан Тодоров и го доказа и една от последните книги на Юлия Кръстева, която е също от този литературен кръг през 60-те години, за Достоевски, в която се вижда този диалог с Цветан Тодоров (1939-2017), който се води с десетилетия. Това е книга, представете си, след пандемията и след изваждането на нейното досие. Полемиката е между Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, тогава Боров през 60-те в тогавашното им битие.“

Тони Николов

ЦВЕТАН СТОЯНОВ И СПОРЪТ ЗА „ДУХА НА МЯСТОТО“ ПРЕЗ 60-ТЕ ГОДИНИ

Историческата перспектива към разказа за културната парадигма на НРБ е невъзможен без „микроразказите“, които взривяват догматиката на социалистическия реализъм и задават полетата на нови „доминанти“, припознати в края на 80-те дори като „постижения“ на режима.

Един от тези спорове в средата на 60-те ще отеква дълго и в следващите десетилетия – този за „котловинното“ и „световното“ в български контекст. Дебат, различен от казионните „априлски“ дискусии в НРБ за „революционното“ срещу мрачното буржоазно минало. Става дума за дискусия, организирана не от казионния Съюз на писателите или от ЦК на БКП, а вътре в рамките на най-стойностния интелектуален кръг от онова време (Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров), емблематична за търсенията на поколението на 60-те. Десетина години по-късно това ще има преки последици – включително чрез „подправянето“ на социалистическия реализъм с националното, което вече става норма във времето на Людмила Живкова някъде към средата на 70-те години на ХХ в. и честванията на „1300 години България“. И то във всички сфери на културата, включително и в театъра.

***

И така, що за дебат  е това? След 1956 г. посланията на комунистическата идеология започват да избледняват и на сцената все повече излизат защитници на „националното“ (като Георги Джагаров). Началото на дискусията е поставено от литературния критик Кръстьо Куюмджиев в „Национална традиция и новаторство“ / Кръстьо Куюмджиев, „Профили с черно и бяло“, София, Български писател“, с. 5-57./ – статия, публикувана в кн. 11 на сп. „Септември“ през 1964 г. В статията си Куюмджиев настоява: „Художественият талант е не само национален, той е даже регионален, свързан  със „собствената си котловина“.

На снимката от ляво на дясно: Цветан Стоянов, Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев

Тончо Жечев „задълбочава“ същите тези положения в статията си „Иво Андрич и краят на един призрак“ (1964) / Препубликувана в Тончо Жечев, в: „История и литература“, София, „Български писател“, 1982, с. 349-362. / , доразвивайки ги и в доклада си „Националната самобитност и литературното развитие“, изнесен на теоретична конференция в СБП в края на 1965 г. / Доклад, доразвит в „История и литература“, с. 416-468./  Изглежда дори (според едно свидетелство на Антоанета Войникова), че тъкмо той е в основата на тази теза. В спора спорадично се включва и Здравко Петров, за което можем да съдим по неговите „Ненавременни размишления“. / Здравко Петров, „Личности и съдби“, София, „Български писател“, 1970, с. 307-308./

На тези твърдения литературоведът и преводач Цветан Стоянов реагира със статията си „По повод „духа на мястото“ (1965) / Цветан Стоянов, съчинения в два тома, том 1, София, „Български писател4, 1988, с. 188-193. / , Спорът е сложен – не само с твърдоглавите догматици, но и със съмишлениците от своя кръг, избрали „локалното“ пред „универсалното“.

Спорът се предхожда и от разгърнатата Цветан-Стоянова кон��епция за „световна литература“, изразена в поредица от статии във в. „Народна култура“, в която той се опитва да картографира онези литературните творби, чиято липса на български език би била пагубна за нашата култура. /„Изоставаме в издаването на световната класика, Съчинения, том 1, с. 246-263./

Дискусията лъкатуши: ту събира, ту разделя съмишленици, докато не бива спряна от „догматиците“, които по-сетне  очаквано се преформулират. Ето защо е интересно – дори с днешна дата – да се осмислят аргументите и на двете страни.

„Котловинната теза“ на Тончо Жечев и „апологията на провинцията“ у Кръстьо Куюмджиев

Прави впечатление, че статията на Куюмджиев започва с „иделогическа увертюра“, позовавайки се на разгромната реч на др. Тодор Живков срещу дейците на културата, в която са заклеймени „някои критици“. Под фигурата на тези „критици“ в речта на Живков пряко е упоменат Цветан Стоянов, което активизира срещу него „идеологическа канонада“ и специално „внимание“ от страна на службите (телефонът му се подслушва, има „активни мероприятия“). От друга страна така Живков открито позиционира Цветан Стоянов като „водач на модернизма“.

За да заостри тезата си, Кръстьо Куюмджиев се позовава в огромната си статия на „притчата на е��ин брамин“. Той си позволил да пътува по море, но изгубил кастата си. И то защото „тънката мрежа от условности, предразсъдъци и закостенели традиции, които образуват традиционния тип на брамина, не издържа прясна въздушна струя.“ Ето я аналогията, върху която Куюмджиев настоява – съдбата на този брамин нямало да ни интересува, ако не се запитаме какво би станало с националното ни изкуство, което тръгвайки навън, няма как да не изгуби своята националност, да се изтръгне от корените на своето съществувание, да изгуби традицията си, чийто продукт е самата тя.

Явор Гърдев на конференцията

Ненадейно тезата е подкрепена от догматици като Иван Бурин и дори от Георги Караславов. Постепенно тя придобива сила е и на път да стане нова „идеологическа норма“. Самият Куюмджиев разказва, че когато Иван Бурин разбира, че някои млади поети се поддават на „екзистенциализъм“ и „интелектуализъм“, той гневно се провиква: „Не даваме Яна на турска вяра!“ Парадоксално е да се види как „младите консерватори“ се вливат в лагера на „догматиците“, което може би не бива да ни учудва днес.

Ала още по-интересно е как след това самият Куюмджиев громи епигонството. Първи го отнася Серафим Северняк с разказа „Дядовите Стойнови момчета“, а сетне – забележете – вече цитирания Иван Бурин заради финала на стихотворението „С твоя глас майко“:

И с гроба гръдта ми да диша

с вярата на комунистите,

и моят стих да мирише

на жълта дюля листето.

Стихове, които, категоричен е Куюмджиев, са позорно слаби.

Далеч по-фино и излага мотивировката си Тончо Жечев, тръгвайки от Иво Андрич. Той смята, че Андрич се е подиграл на провинциалния летописец на Вишеград, дал му е „урок по европеизъм и вярност към традицията“ (става дума за романа „Мостът на Дрина“). И най-интересното – в това Андрич бил много сроден с Любен Каравелов. Ала забележете – Каравелов имал дори редица предимства пред Андрич. „На чужденеца Каравелов ще даде толкова релефна и богата представа за българина и българите, каквато Андрич едва ли успява да внуши за босненци. В помощ на Каравелов е първичната мощ на езика, недокоснатите теми и характери, дивата свежест на патриархалните нрав��“.

Проф. Камелия Николова на конференцията

Така, според формулата на Тончо Жечев, „най-хубавото в българската литература е свързано с разказа, мемоара и фейлетона – с конкретното наблюдение и непосредстевеното отреагиране“ (а другите форми, включително драмата, са „вторични и си остават в кръга на просветителските идеи в историята на културата ни.

В заключение Тончо Жечев съзира праобраза на нашите отношения към други култури и „нашите войни с призраци“ (културни войни) през „Българи от старо време“ на Каравелов:

Дядо Либен: карикатурно-славянофилското гледище: „московците, като хванат, не пущат. А ингилизите са такива глупаци, каквито светът не е създавал. Дойде ингилизинът в някой дюкян да си купи хляб и сирене и ти не можеш да го разбереш. Той ти говори едно, а ти му даваш друго! А знаете ли и това, че повечето ингилизи са и неми като немците!“.

И „модерното“ карикатурно-европейско гледище през Хаджи Генчо: „Тия са – казва той - просвещени и образовани люде; тия и турски знаят и затова ти трябва да им дадеш само онова, което е ново – нека да  турско, нека да е гръцко, нека да е циганско, само да е ново“.

Сиреч „новото“ е нефелно. Един от „призраците на българската култура.“

Аргументите на Цветан Стоянов

Те в най-общ вид са формулирани още в статията „Българско, наистина българско“ (1963). Вътре правят впечатление много неща, включително мотото от Рабиндранат Тагор: „Онзи, който има нужда да се възбужда, когато говори за своята родина, обича своята възбуда повече от своята родина“.Трудно можем да си представим по-провокативно начало. 

Първото издание

Следва питането: „кое е национално, как трябва да се разбира националното?“ – включително заради спора за поезията и свободния стих. „Какво е национално и по какъв начин се съотнася към съвремеността?“ След което Цветан Стоянов нанася първия удар: „все още има автори като Николай Стайков – а може и други, може би по-добри писатели – които продължават  да търсят националното в застиналата форма. За тях „българското“ е орнамент – „тежко жито златно“, „небето като бухлата люляка“, „щурчета с гъдулки“ и т.н.

И пътьом удря и Иван Бурин за цитираните по-горе стихове – „да обвързваш комунистическата поезия и дюлевата миризма е не само безвкусно, а и абсурдно! Хубав панаир би станал комунизмът, ако всеки помъкнеше в него одърът, на който е израсъл“.

Затова Стоянов не крие, че предпочита опитите на Константин Павлов, на Стефан Цанев и на Любомир Левчев (тогавашния), защото се мъчат да изразят родината изобщо, родината чрез днешната родина. „За мен това е българско, наистина българско, пише Цветан Стоянов. Да се постигне то е много трудно, иска лутане и блъскане и не дава гаранции“.

Теза, още по-задълбочена в статията му „По повод „духа на мястото“ (1965).

Дали българската култура трябва да си остане „танцова котловина“ – чрез ансамбли, потури и шевици – един своеобразен културен „Балкантурист“?

За целта той преосмисля понятието „регионалност“. За него Алеко Константинов е разбираем и „без свищовлийския му духовен аристократизъм“ (израз на Тончо Жечев от в. „Литературен фронт“).

Алеко Константинов

Свищов, настоява Цветан Стоянов, съвсем не е единствената и съдбовна тема за Алеко. И дори заостря дебата, твърдейки че „Алеко е най-нерегионалния автор“. И съвсем не напомня на изтънчения брамин (за който споменава Куюмджиев).

„Алеко е дистанцията, пътешественикът в българската литература. Никой не е отскачал повече от своето „място“ . Иначе защо Алеко ще обръща бай Ганьо към света? Той настоява, че именно Алеко дава най-широките географски координати на българската култура, „неговият пергел е най-разтворен. Той отвежда българското до Прага, Виена, Петербург и Ниагара.“

Ето защо, настоява Цветан Стоянов „българското“ е „регионално“, но не като релеф или климат, а в степента, в която то е попило историчното. И изтъква, че и Тончо Жечев не разбира „котловината като монада“. Напротив, тя е материал към „човека и човечеството“.

След което дава множество примери: Кукуш ли е определящ за Смирненски? Томас Ман се връща към Любек, но кое е „регионалното“ за Брехт? Пруст е парижки автор. А Сент-Екзюпери? Да не би негов „регион“ да е кабината на самолета? Кой е „геният на мястото“ при Стендал? И кое от Шекспир ни обяснява Стратфорд на Ейвън?

Ето защо и твърденията как не можем да смаем Европа с новаторство, че идеите и формите идват от там, а ние можем да внесем само балкано-българска специфика, според него са тъжни и жалки. Защото ни превръща наистина в „културен Балкантурист“. А културата не е цирк, в нея никой не държи да смае никого.

Цветан Стоянов

И двата пътя, настоява Цветан Стоянов, са български пътища, не бива заради едното да отричаме другото.

Затова този дебат продължава и до ден днешен.

Тони Николов

От 2019 година, сегашното 31-во издание на МТФ „Варненско лято“ отново се разгърна във всичките раздели амбициозно, с въображение, с професионален максимализъм и с не малко чуждестранни гости и участници след пандемичния ограничаващ период почти две години.  Наситени дни с  великолепен театър като селекция, професионални разговори, срещи и приятелства.

Цитираната конференцията сложи важно начало на важен процес, който изисква много работа не само от театроведи и изследователи. В този контекст форумът очерта една сложна картина на онова време в областта театъра и другите изкуства, разгледана, аналитично осмислена от съвременна гледна точка. В последващи текстове във „въпреки.com” ще се опитаме да представим основните доклади и авторите им, както и дискусиите.≈

P.S. на „въпреки com”: Цветан Стоянов умира само на 41 години вследствие поредица от лекарски грешки. За него поетът Константин Павлов казва: „Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството – в едно от своите медицински превъплъщения – го убиха“. В спомените на поета той е битувал еднакво уютно и в чуждите държави, и в различните векове, а като човек Цветан Стоянов е бил мек и деликатен.“

На софийската улица „Гогол“ № 6, родната къща на Цветан Стоянов, е поставена паметна плоча с надпис: „Общението свърши, но красотата… остава, Вселената е пълна с нея“, цитат от есето му „Броселиандовата гора“.

„въпреки.com“

Снимки: архив на МТФ „Варненско лято“, Стефан Марков и Стефан Джамбазов

[vprki]

„Оръжията и човекът“ ще се играе дълго…Въпреки

Продължават отзвуците в различни посоки след това, което се случи пред Народния театър „Иван Вазов“ вечерта на 7 ноември на първото представление на постановката на пиесата на Нобеловия лауреат за литература Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“ с режисьор Джон Малкович. Бях там, преживях го, и още не мога да повярвам на това…

Прецених за себе си, че ми трябва малко време да осмисля целия този кошмар и да напиша текст неподвластна на емоциите, завладели ме онази вечер и дни след това. Бях от журналистите, които успяха да гледат премиерата в тази вечер. Остава ми тъжната гледка на полу празната зала, когато навън хората, купили си билети, не им беше разрешено от „разгневените“ пред погледа на полицаите…Иначе министърът на вътрешните работи се похвали на другия ден, че всичко е било перфектно. Не, не беше, но за този срам се писа не малко.

Все пак трябва да се анализира тази организация пред театъра. По някакъв начин ми напомни безпомощността на полицията в мутренските времена от началото на 90-те. За някои от властимащите това беше изгодно, а и има и факти, които дават индикация, че не и без тяхно участие. Като че ли и сега трийсет години по-късно подобни грозни събития, като това пред Народния театър създават усещането за организираност и разните патрЕточни организации и лидерите им се легитимират така гръмогласно и агресивно.

За постановката на Джон Малкович ще стане дума по-късно в текста. В предварителна публикация описахме и коментирахме за историята около пиесата „Оръжията и човекът“ Бърнард Шоу /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

Джон Малкович и с��енографът Франсоа Лимбош по време на кастинга за „Оръжията и човекът“

Поведението и апелите на Съюза на писателите и Съюза на журналистите за спирането на спектакъла като за 21- ви век са най-малкото смущаващи и проява на недопустима цензура: „Ние, българските писатели, сме наясно, че изборът точно на тази пиеса от пъстрото драматургично творчество на Б. Шоу не е случаен. Това е открита инсинуация срещу страната и народа ни, зъл цинизъм и гавра с хилядите жертви, паднали по фронтовете за свободата и съединението на родината. Позорът, който се излива върху народа ни е с ваше съгласие и съучастие, господа управляващи! Ваша е и отговорността пред паметта на героите и пред историята. Тя няма да отмине нито услужливците, довели в Народния театър Дж. Малкович и осигурили му сочен хонорар за ругатнята, която се готви да ни отправи от неговата сцена, нито онези, които пресътворяват „с талант и вдъхновение“ това „позорище“. Мераклиите да се „посмеят“ по този недопустим начин с търпението ни не са добре дошли тук. Мястото на такива „творби“ не е в България“, се казва още в позицията на Управителния съвет на Съюза на българските писатели, към която се присъедини и Съюзът на българските журналисти.

Бърнард Шоу

Разбира се, не само те, винаги се намират „съвестни и будни“ граждани и известни хора, между тях не малко с картончета като сътрудници на ДС. Те от времето на Възродителния процес, а и преди това от младите си години „бдят“ за българщината. Имената им са известни, а и не желая да ги споменавам…

Всичко това ме връща на дискусията „Цензурата в изкуствата преди и сега“ по време на 32-то издание на МТФ „Варненско лято“, организиран от фондация VIAFEST. Проф. Камелия Николова, театроведка и преподавателка в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ като неин модератор каза във въвеждащите си думи, че темата е важна и актуална за съвременното развитие на изкуствата.

проф. Камелия Николова

„В опита си, в желанието си всяко съвременно демократично общество в желанието си да се освободи в своите разсъждения, дебати, в опит да намери решение на тези въпроси, особено в изкуството, всяко съвременно европейско общество преминава през един дълъг път на освобождаване от всички форми ��а цензура. Като започнем от традиционната религиозна и морална цензура, която съществува и в изкуствата, и стигнем до много тежката идеологическа, политическа цензура, включително и от близкото минало. В тези свои опити да се освободи, да остави зад гърба си всички тези форми на цензура, ограничения, всъщност махалото отива в другата крайност и се появяват нови форми на цензура. Бих искала да кажа моето лично мнение по този въпрос, бих тръгнала от това да определя, да класифицирам две основни форми на тази нова цензура. Едната група форми на цензурата днес бих определила като цензура на общностите, цензура на групите в демократичното общество. Другите разновидности на цензура – вид ограничение в изкуството, бих определила като цензура на пазара. Разбира се, много често тези две групи се смесват, пресичат се.“

проф. Николай Йорданов

Проф. Николай Йорданов, театровед, преподавател и ръководител от дълги години на екипа, който прави селекцията на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ говори на първо място за така наречената от него актуална цензура: “Политическата цензура (тук има известни нюанси с това, което наричам идеологическа цензура, която на практика е политическа);  военната цензура – искам да я спомена, тъй като живеем в ситуация на войни…Разбира се, тези три вида цензури могат да се преплитат; и често се преплитат, въпреки различната им природа и основанията за тях. В този смисъл струва ми се много важно да подчертая, че не може просто да се сравнява например т.нар. Кодекс на Хейс, който действа в Холивуд между 1934 и 1968 г. и цензурира голотата, бруталните сцени, оскверняването на националните и религиозните символи и т.н., със забраната, да речем, на един спектакъл в периода на комунизма. Днес, струва ми се – може би не съм прав, но ми се струва, че идеологическата цензура в България вече е отминало явление и е предмет по-скоро на исторически изследвания. Но това, което става в Русия, е чиста проба политическа, а и икономическа цензура. Дали обаче това, което наричаме морална цензура, в Западна Европа и в САЩ е прекратена след 1968 г., когато приемаме официално, че тя е победена; а може би това, което се случи след промените 1989 г.

Истината е, че съществува ясна разделителна линия между актуалната и политическата цензура. Съществуват много подобни примери в съвременното изкуство, които могат да бъдат разглеждани като форми на цензура. Истината обобщаваме с израза кенсъл култура. Може би това са все примери, в които моралната и политическата цензура се преплитат. В този вид цензура се съзират ограничения за артистите, но също и за критиците, журналистите, културните оператори и културните администратори. Светът е пълен с отречени обществени групи, които имат статут на реална жертва в миналото и потенциални жертви в настоящето“. Проф. Йорданов спомена, че вече има скандал около Народния театър, че Джон Малкович ще постави пиесата на Бърнард Шоу „Оръжията и човекът“... /Уточняваме, че през април 2024 стана ясно, че американският актьор и режисьор е избрал да я постави в отговор на поканата към него, а дискусията във Варна бе в началото на юни –б.а./.

Джон Малкович и сценографът Франсоа Лимбош по време на кастинга за „Оръжията и човекът"

„Мисля, че много такива случаи могат да бъдат посочени. Българската църква също искаше да бъдат забранени някои спектакли… В тези случаи е важно да се питаме върху какво се основават призивите за забрана на едно или друго произведение на изкуството. В миналото, а и до днес основанията за забрана или санкции се основават на противоречие със закона, но и в противоречие с добрите нрави. Прочетох какво представляват „добрите нрави“ (на латински bonus bones) – те са нещо, за което се предполага, че съществува като обществен консенсус за приемливо и неприемливо извън рамките на закона. Очевидно трудна материя за самите юристи, а още по-трудна в един свят, който става все по-мултикултурен и все по-релативен по отношение на ценностните нагласи.“ Каза още театроведът. И допълни с убеждението си, „че е по-добре да се контекстуализира една противоречива творба, отколкото тя да се забранява. В този смисъл паметниците от епохата на нацизма и на комунизма не бива да бъдат унищожавани, а премествани в музеи или в своеобразни паркове за съответната епоха. Също така намирам, че е безсмислена борбата с произведения на изкуството със задна дата в случаите, когато те биват обвинявани в расизъм или патернализъм и т.н. – по-добре е те да бъдат обяснявани, отколкото редактирани, орязвани, премълчавани. Това е дълбокото ми убеждение, че точно тук е дебатът какво трябва да се прави с подобни произведения на изкуството.“ С днешна дата бихме казали: „предчувствията на театрала“…

Галин Стоев и Саша Денисова

Важно е да отбележим, че последните една-две години опитът срещу „Оръжията и човекът“ не е единствен. Само ще напомня за „Хага“ на украинската писателка Саша Денисова, п��становка на Галин Стоев и то от хора, които заявиха, че никога няма да я гледат, но заявиха, че не трябва да е поставяна. Сега отново напомниха за нея в контекста на пиесата на Бърнад Шоу…Видни и уважавани творци / споменавам имената им, защото бях удивена – кинорежисьорът Дочо Боджаков и писателят Георги Мишев се противопоставиха на новата постановка на Явор Гърдев на „Великденско вино“ от Константин Илиев (една от най-забележителните български пиеси). Сериозни вербални, преди всичко, възмущения за антисемитизъм понесе и „Венецианският търговец“ на Шекспир с режисьор Явор Гърдев. /За трите постановки и защо това е режисьорският избор във „въпреки.com” може да прочетете тук, тук, тук, тук и тук./

Владимир Пенев във "Великденско вино"

Заговорихме за „Великденско вино“, за което и не само за нея в дискусията във Варна се включи и режисьорът Явор Гърдев. “Това беше важна интервенция, защото има хора, които смятат категорично, че поп Кръстьо не е предал Васил Левски. Други считат, че това не е така. И за двете тези има достатъчно много исторически основания, има и спор по този въпрос.

Въпросът е кога влизаме в режим на сакрално отношение към историческия наратив. Един исторически разказ винаги закъснява спрямо събитието, той никога не може да бъде точен спрямо събитието: това означава, че интерпретацията, която настъпва с този разказ, може да бъде съответна на събитието. Това няма как да стане… Симптоматично е поставянето на въпроса с оглед на спиране на представлението – защото имаше такова искане. Когато някой каже „Това не е историческа реалност“, тогава всичко е наред. Въпросът е, че историческата реалност не е необходимо условие за написване на добра пиеса. Отношението към тази реалност, към фактите също не е такова условие. Пиесата се занимава с друго нещо, тя е за човешкия феномен на покаянието, би могъл да функционира в такъв контекст както го е подал авторът, дори този контекст да не е верният.

Явор Гърдев

Въпросът е, че театърът става не форма на репрезентация, а директна форма на присъствие – защото репрезентацията предполага една степен на отчуждение. А тук става дума за нещо друго – за пряко представяне, за пряка демокрация. Както става в случаите, че не може не-хомосексуален да играе хомосексуален. Когато става дума за такива въпроси, вече се увеличава формата на интерпретация в предварително зададени рамки, която предполага, че самото метафоризиране на жеста на избор не е възможно, защото то трябва да бъде буквализирано в директна презентация на определени общности. В този момент изискването, според мен, по някакъв начин се синдикализира, защото то казва „Тези и тези определени групи трябва да имат директен достъп до театъра по този начин“. И ако ние предварително ограничим, че само тази група може да представлява на театрална сцена хората с такива характеристики, тогава това се превръща в своеобразно народно събрание от вида пряка демокрация, театърът. Тогава въобще престава да функционира преносът? Такъв тип буквализация – тя видимо функционира като институция за дебат. Но тази институция за дебат се буквализира и в момента на това буквализиране ние започваме да се усещаме като директно представени в определено представление. Тогава много по-лесно можем да бъдем „обидени“ и да поискаме спирането на това представление.“

Самуел Финци във "Венецианският търговец"

Тази дискусия беше много по-богата и обстойна с чуждестранно участие, с примери и анализи от миналото не само социалистическото, както и от световни примери на цензура в един или друг контекст. Но идеята ни е преди всичко да се опитаме да анализираме случилото се пред Народния театър и то като предизвестено, за жалост.

В този смисъл препоръчваме да се прочете текста “Как толерирането на хомофобията направи възможно насилието пред Народния театър. И какво следва“  на журналистката Светла Енчева в „Тоест“, който е важен и прави задълбочен анализ на процесите в нашето общество, които доведоха до този срам пред Народния театър.

Колкото до пиесата и п��становката, независимо че сме писали предварително за нея, както е посочено в първия линк, е прелюбопитна публикацията на журналиста Владимир Дворецки с многобройни подробности около пиесата на Бърнард Шоу, популярността ѝ, създадената оперета със заглавие „Шоколадовият войник“ / под това заглавие са и постановките на Николай Поляков във Враца и Русе –б.а./по нея от австрийския композитор Оскар Щраус.

„Оръжията и човекът"

Постановката в Народния театър на Джон Малкович, тя е решена традиционно, декорът на  белгийския сценограф е доста буквален като дом, почти ти се иска да заживееш в него в отсъствието на условности. Трудно ми е да говоря за актьорите, защото в това първо представление бяха под силен стрес. Видях ги, облечени в костюмите, тъй като успях да вляза през служебния вход, втрещени и не знаеха дали въобще ще излязат на сцената. А пиесата е забавна смешна, с нищо не е антибългарска, дори представя много красиво и с почитания българските жени. Тя е антивоенна, защото ��смива псевдо патриотизма, шовинизма и самата война като безсмислие, уж, облечена в героизъм…И заедно с това е забавна.

Джон Малкович

Убедена съм, че не бива да се забравя този изблик на агресия и нетърпимост пред Народния театър, който в никакъв случай не бих определила като спонтанен…Но ще завърша с два цитата от текстовете в Портал Култура на писателката Теодора Димова и публициста, философ Тони Николов, главен редактор на сайта и списание „Култура“.

„А за нас дойде ред да берем горчивите плодове на агресията и омразата, които години наред бяха демонстрирани като нещо нормално. Ако някой съвременен драматург напише пиеса как сцената се превръща в арена, дали няма да ни види същите, каквито ни е видял Бърнард Шоу? Ако в Отечеството ни се живееше наистина нормално, никой няма да се чувства наранен от никой театрален спектакъл.“ (Теодора Димова)

„Безумната атака срещу „Оръжията и човекът“ докара нещата дотам, че билетите са изкупени за месеци напред. Така че пиесата ще се играе дълго. И скоро никой няма да има проблем с нея. Имаме обаче сериозен проблем със самите себе си.“ (Тони Николов)  ≈   

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Здраевски, архив на Народен театър „Иван Вазов“, Росен Донев и фондация VIAFEST

[vprki]

„Когато розите танцуват“ на Валери Петров се завръща в своя театър - Сатирата

Сатиричният театър „ Алеко Константинов“ започна амбициозно новия театрален сезон с две премиери – „Буржоата благородник” от Молиер под режисурата на Бойка Велкова и „Креват за двама” от австрийския писател Рене Фройнд с режисьор директора на театъра Калин Сърменов.

Смело решение на ръководството на театъра и премиерните постановки да бъдат в един и същи ден на 3 окто��ври - „Буржоата благородник” в камерната зала „Методи Андонов“, а „Креват за двама“ с подзаглавие в скоби, поставено от режисьора „тотално бедствие“ в големия салон.

Предния ден журналисти и приятели имахме възможност предпремиерно да гледат класиката на Молиер.  Непосредствено преди премиерите Калин Сърменов разказа и какви нови постановки готвят в Сатирата, за това по-късно в текста.

„Буржоата благородник”

Бойка Велкова /на водещата снимка с Калин Сърменов/ за трети път поставя в Сатиричния театър, като се посвещава на класиката още с първата си постановка „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ от Оскар Уайлд, 2019. Последва „Постоянната съпруга“ („Очарователни грешници“) от Съмърсет Моъм, 2022. И сега „Буржоата благородник” от Молиер, написана от автора като комедия балет и е родоначалник на жанра мюзикъл в 1670.

От 2013 година не поставяна у нас пиеса на драматурга, ярък представител на френския класицизъм. Преди повече от 10 години в Театър „Зад канала“ бе премиерата на забележителния спектакъл на Лилия Абаджиева „Скъперникът“. Парадокс или не през 2022, когато световната театрална общност отбеляза 400 години от рождението на Жан-Батист Поклен дьо Молиер и гледахме великолепни чуждестранни представления по време Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и на Платформата „Световен театър в София“, нито една родна трупа не пожела да работи негови пиеси. Единствено по този повод Международното триенале на сценичния плакат в столицата в партньорство с Държавния културен институт към МВнР и Френския институт у нас представиха в онлайн формат проекта „Молиер без граници“. Той бе посветен на творчеството на големия драматург, а колекцията обединява над 35 български и чуждестранни плакати от богатия фонд на Триеналето…

„Буржоата благородник”

Бойка Велкова е избрала забележителен екип – музиката е на Теодосий Спасов с негова нова композиция, която звучи неговият кавал. Сценографията е на Чавдар Гюзелев, костюмографията – на Тита Димова-Вантек, пластиката – на Мила Искренова, драматург е Михаил Тазев. Самите имена са вече марка за висок професионализъм, което лъха от целия спектакъл. Актьорите са пленителни в ролите си, всеки по своему, но се усеща колко сериозно и вдъхновено са работили именно в интерпретацията на режисьорката. Представлението, освен класическия текст на Молиер (превод Паисий Христов) носи усещането и разбирането за днешния ден и сегашните амбиции, неудовлетворености, хитрини, безпомощност и много още. Специално трябва да отбележим актьорската игра на Николай Върбанов като господин Журден и Елена Атанасова като госпожа Журден, изградени сложно като персонажи от Бойка Велкова. Те не са еднопланови с единствен етикет, както традиционно несправедливо се отнасяме към персонажите на Молиер - от комедийната им, понякога до гротескност, изява до трагичната невъзможност да бъдат това, което им се иска и мечтаят за него с наивност, стигаща до абсурд. В другите персонажи се превъплъщават Люсил – Анджелика Джамбазова, Никол – Лана Гекова, Клеонт, Учител по фехтовка – Михаил Сървански, Ковиел и Майстор шивач – Александър Григоров, Доримена – Полин Лалова, Дорант, Учител по танци – Любомир Ковачев, Учител по музика – Константин Икономов, Мюфтия, Учител по философия – Мартин Каров, Първи лакей – Живко Сираков, Втори лакей – Йордан Сталев (гост-актьор, клас Калин Сърменов, ТК „Любен Гройс“).

Николай Върбанов като господин Журден

Целият спектакъл е изграден като танц. Бойка Велкова е свързана с балета и изборът ѝ на Мила Искренова като хореограф се отблагодарява с великолепието си. Тя обича да работи в театъра и се вижда как е подготвила актьорите в шеметните им изпълнения на сцената, без да се чувстват ограничени от пространството на камерната сцена. Спектакълът има и своите драматургически, режисьорски и изпълнителски кулминации. И преди всичко се вижда радостта, щастието на актьорите в различните им роли, състояния, както е по текста на Молиер. Турският епизод, според тогавашната мода, е бил специално включен по настояване на Краля Слънце Луи XIV. Картината изисква и съответна екзотична музика, така блестящо сътворена от Теодосий Спасов. Това един от моментите в представлението, които буквално взривяват публиката.

Рене Фройнд

Независимо, че в последните години има преводи  на австрийския писател и драматург Рене Фройнд, той е малко познат у нас. Драматургът на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ е предложила на Калин Сърменов „Креват за двама“ (Тотално бедствие) в превод на проф. Владко Мурдаров. Тя познава в детайли пристрастията му към немско езичната драматургия. /във „въпреки.com” може да прочетете тук/. Във въведението към спектакъла режисьорът е написал: “Много често в опитите си да постъпим правилно забравяме да се вгледаме в човека, заради когото са всичките ни усилия. Слагаме собствените си представи пред нуждите, чувствата и емоцията на другия. Тоест, да забравим за себе си, за да можем да разберем човека, когото твърдим, че обичаме. Най-трудни са простите формули!“

Сценографията е на Ванина Цандева, композитор и музикална среда Диана Чернева, пластика Татяна Янева. в ролите: Сандра – Александра Сърчаджиева, Томас – Николай Луканов, Лео – Явор Борисов, Елизабет – Стела Ганчева.

Рене Фройнд е роден в Деня на влюбените, 14 февруари 1967 г., във Виена. Запленен по романите на Ерих Кестнер и Карл Май, започва ��а пише още 12-годишен. От писането не успява да го отклони нито следването му на философия, нито работата му като драматург в една от най-добрите виенски сцени „Театър ин дер Йозефщат“. Автор е на театрални и радиопиеси, пет романа, есета, документални изследвания. Творбите му са отличени с национални награди, а той няколко пъти получава авторски литературни стипендии или стипендии за създаване на драматургична творба. Живее в алпийското селце Грюнау им Алмтал – местност, която се слави със своите чисти езера.

Стела Ганчева /л/ и Александра Сърчаджиева /д/

Той ще пристигне в България на 1 ноември, за да гледа в Сатирата своята пиеса „Креват за двама“ в режисьорската интерпретация на Калин Сърменов. Съобщиха от трупата на пр��сконференцията, посветена на новия сезон, което споменахме в началото. В интервю за БТА режисьорът споделя: „Историята на Рене Фройнд е доста скромна в театрите в България. Мен това ме изненада, защото в стилистиката му на мислене има многоплановост. На пръв поглед, започва една история, която ще заведе някак си зрителския интерес и емоциите в една убежна точка, а се оказва, че в движение убежната точка се разминава. Даже някой път се преплитат и хоризонти. До такава степен се губи усещането за последователност, което води след себе си една изненада и тази изненада е част от един прекрасен театрален разказ. Разбира се, много е важно и как ще се направи това нещо.“

Явор Борисов

Всъщност, нещо като изненадите, които ни поднася всекидневно животът в личните ни взаиомоотношения, когато се опитваме да променим човека до нас. От своя страна – той също иска да ни направи по свое подобие. Това е най-големият ни враг.  „Егоизмът съществува и няма как да избягаме от него – по простата причина, че ние се раждаме със знанието, че ще си отидем от този свят и няма как да избягаме. Но това, че се опитваме да променим другия, когато става въпрос за любов, е най-големият проблем на любовта.“ Убеден е Калин Сърменов. И вероятно и затова е избрал за главната роля в спектакъла Александра Сърчаджиева, самата тя като актриса и човек е кълбо от емоции. А  не е ли така всеки от нас, колкото и да се стремим да ги скрием и потиснем. Тук, по нашите географски ширини, някак се страхуваме да изразяваме и да признаваме пред себе си интимните си емоции. Разчитаме често, че грубостта ще ни направи неуязвими…Е и затова е заглавието на Сърменов в скоба…

Александра Сърчаджиева

Силно начало на сезона за Сатирата, а и това, което предстои е вдъхновяващо, без да е преувеличено.

За 6 ноември е планирана премиерата на „Чумата“ – от съвременния румънски драматург и актьор Джордже Кокош под режисурата на бившия министър на културата Боил Банов. След постановката „Кралицата на красотата“, спектакъл в памет на Борислав Чакринов, по пиесата на знаменития Мартин МакДона „Бившата мис на малкия град“ –първия му драматургичен текст/1996/ Банов поставя в Сатирата. Стоян Радев вече репетира „Майка Кураж и нейните деца“ от Бертолт Брехт с Албена Павлова в главната роля. Първата среща с публиката ще бъде на 9 ноември.

Бертолт Брехт пише „Майка Кураж и нейните деца“ през есента на 1939 г. по време на емиграция в Швеция в годините на Втората световна война. Тя е поставена в Народния театър за първи път на 27 януари 1962 от режисьора Моис Бениеш.

След премиерата на Стоян Радев Теди Москов започва работа по комедията "Кома" на един от най-нашумелите европейски драматурзи – французина Жан-Пиер Мартинез, чиито пиеси са познати и поставяни у нас. Пиесата "Бушон за смяна"на младия драматург на Сатиричния театър Михаил Тазев ще постави режисьорката Елица Йовчева като моноспектакъл на Михаил Сървански на клубната сцена „Хепи Сатира“.

Вели Чаушев /л/ и Ицхак Финци /д/ в "Когато розите танцуват", 1961

За нас най-вълнуващото като предстоящо театрално събитие е, че Николай Урумов ще постави след Нова година „Когато розите танцуват“ от Валери Петров – пиеса, чиято паметна първа реализация 1961 година е на сцената на Сатиричния театър с режисьор Гриша Островски. Премиерата е на 22 декември 1961. Сценограф е Константин Радев, художник на костюмите - Елизабет Месарош, композитор Петър Ступел, диригент Димитър Вълчев. Тогава Сатиричният театър има оркестър, който изпълнява музиката на живо.

В ролите са (според премиерния афиш): Ицхак Финци, Вели Чаушев, Никола Анастасов, Лиляна Апостолова, Иван Андонов, Жени Божинова, Татяна Лолова, Васил Попов, Невена Коканова, Радка Матева, Иван Герасимов, Цветана Гълъбова, Петър Пейков, Златина Дончева, Христо Руков, Василка Чиликова, Георги Парцалев, Енчо Багаров.

Една от последните снимки на Валери Петров, януари 2014

Тя е първата пиеса на Валери Петров, тогава на 40 години, и по същността си е поема за любовта и младостта. Режисьорът, който най-вече се заема с въвеждането на текстовете на Валери Петров в театъра, е Гриша Островски със своите постановки в Сатиричния театър през 60-те години. Валери Петров твори повечето си пиеси специално за даден театър или актьори, както е с „Импровизация“, в съавторство с Радой Ралин, със „Сняг“, с „Театър, любов моя“, по молба на Таня Масалитинова и Славка Славова.

„Когато розите танцуват“ с музика на живо, е истинско събитие за театралния ни живот в един период на размразяване и предчувствие за настъпваща пролет. Той представлява откровен модернистичен жест. В него младостта настъпва на сцената.

Как ли ще бъде сега след 64 години?...Ще разберем…

И да не забравяме, че на 13 януари 2025,  когато се навършват 162 години от рождението на Алеко Константинов, в Сатиричния театър, носещ неговото име ще бъде връчена Наградата за драматургия на името на големия писател. Вече са постъпили предложения и членовете на журито четат. След обявяването на наградата в началото на следващата година ще бъде поставена пиесата.

Очаква ни интересен и смислен сезон на Сатиричния театър, каквито са идеите на екипа му.≈

Текст: "въпреки.com"

Снимки: Антон Даскалов, архив на Сатиричния театър и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Нова постоянна експозиция “Графика и рисунка” в ГХГ във Варна

Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, отвори вратите на най-новата си постоянна експозиция - “Графика и рисунка”. В едно наситено с произведения пространство тя представя най-значимите български художници с постижения в тази изобразителна сфера от периода 1970 – 2000 година - силен творчески период в развитието на българската графика.

В личен план това съвпадна с пребиваването ни в морския град за 32-ия МТФ „Варненско лято“. Но винаги, независимо какво ни отвежда във Варна, отделяме специално време да посетим галерията. Свърза ни приятелство, общи проекти, емоционални преживявания, но това е друга тема… Селекцията от произведения представя високи образци на българското изкуство от последните три десетилетия на ХХ век. Откриването бе на 6 юни, но ден преди това успяхме да разгледаме експозицията, благодарение на изкуствоведа и уредник в галерията Румен Серафимов. А минути преди откриването на път за поредния спектакъл от театралния фестивал заедно с колегата Тони Николов, журналист, философ, главен редактор на портал Култура и списание „Култура“ отново съпреживяхме това, почти интимно пространство на графиката с великолепни образци и автори.

В тези последни три десетилетия на миналия век Варна се превръща в активен и водещ център в графичното изкуство - припомнят съставителите от екипа на Галерията. В легендарния ателиен комплекс в някогашната фабрика “Вулкан“ е създадена графична база за висок и дълбок печат. През 1981 г. във Варна се провежда първото издание на Международното биенале на графиката, което продължава да функционира и до днес като голямо и важно визуално събитие, което в онзи първи период импулсира българските художници и особено варненските да сътворяват изразителни и новаторски графични произведения. През 2023 се проведе неговото 22-ро издание. Поради това експозицията акцентира творчеството на варненските художници, които са доказали изключително високото си професионално равнище.

Давид Перец

Колекцията представя 70 творби от 35 български автори от три творчески поколения. Показани са всички стилови и пластически направления в нашето графично изкуство – фигуративизъм, експресионизъм, сюрреализъм, абстракционизъм, ��акто и доминиращите класически графични техники – офорт, суха игла, акватинта, мецотинто, литография.

Георги Баев

Критерият на селекцията е свързан изцяло с високата художествена стойност на творбите и с безспорната творческа репутация на авторите - посочват уредниците в Галерията.

В подбраната разнообразна палитра от индивидуални графични маниери и начини на изразяване се очертават типологично следните стилово-пластически подходи:

Стоян Цанев

Категоричното, виртуозно и богато, линеарно изграждане на фигурите и сцените – Стоимен Стоилов, Стоян Цанев, Румен Скорчев, Христо Градечлиев, Венцеслав Антонов, Явор Цанев, Тодор Тачев, Борислав Кузманов. Свободното експресионистично и по-живописно третиране на формата и пространството – Ванко Урумов, Тодор Панайотов, Мария Чакърова, Захари Каменов, Веселин Начев, Калия Йорданова, Борислав Стоев. Имагинерното и надреално интерпретиране на образния свят – Георги Лечев, Петьо Маринов, Николай Николов, Любомир Йорданов, Ада Митрани, Роберт Баръмов. Минималистичното и лаконично представяне на абстрактните структури като изчистен знак – Иван Нинов, Владимир Иванов, Георги Баев, Юлий Минчев, Златка Дъбова, Мария Зафиркова.

Милко Божков

Полихромната звучност и живописната наситеност на един поетичен метафоризъм – Давид Перец, Милко Божков, Сашо Анастасов, Валери Чакалов. Концептуалното конструиране и рационалното структуриране на пластическите форми – Димитър Трайчев, Недко Буцев.

Венцеслав Антонов

Представената по този начин колекция ще даде възможност на зрителите да се запознаят с върхови образци на българското графично изкуство, с творчеството на едни от най-значимите съвременни наши художници, със стиловите тенденции и явления в националната графика, с новаторското и високопрофесионално мислене и изразяване на доказани български артисти и особено на варненските.

Стоимен Стоилов

Новата експозиционна зала, посветена на графиката и рисунката, ще даде благотворна възможност за образователни занимания на ученици и студенти в областта на изучаването и опознаването на графичните техники и художествените стилове в тази визуална сфера.

Николай Николов

Поради сравнително ��алкото изложбено пространство на залата е възприет принцип на аранжиране, при който се разполагат по-голям брой творби на ограничена експозиционна площ. Това наситено експониране се среща в някои европейски художествени музеи и позволява представянето на по-богата колекция от графики и рисунки. По този начин е създадено активно внушение на няколко мащабни композиции от черно-бели и цветни графични изображения, показващи стиловото разнообразие на съвременната българска графика. В подреждането на работите се прилагат принципите на естетическа съпоставка и съотношение между тях според пластически признаци и качества – линеарност, живописност, черно-бяло (ахроматично), цветно (полихромно), фигуративно, абстрактно, знаково, символично, наситеност или изчистеност в композицията, балансираност на отделните редове и на общата съвкупност от три реда.

Димитър Трайчев

Не малко от тези великолепни автори са вече в Отвъдното, но творбите им представят таланта им, изяществото им като графици, независимо, че са отдадени предимно на живописта, плаката…За част от тях сме писали във „въпреки.com” по повод техни изложби, за срещи на различни форуми не само в областта на визуалните изкуства. И тази експозиция отново ни върна във времето и заедно с това ни вдъхна и усещане за бъдеще…С малко въображение си представихме образователните часове в залата на галерията и любопитните очи на децата… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на галерията

[vprki]

Проф. Николай Йорданов: Изкуството трябва да отстоява свободата

Традиционно от години  разговаряме с  проф. Николай Йорданов, театровед и преподавател, директор на фондация VIAFEST, в навечериeто на МТФ „“Варненско лято“ и Световен театър в София, за да разкажем за поредното издание на фестивалите и в контекста на времето, в което живеем ние и светът като цяло /на снимката/.

Подготвяйки се за този разговор се връщам към миналите, за да не се повторят въпросите, най-малко. Но сега дни преди 32-то издание на МТФ „Варненско лято“ и 18-то на Световен театър в София нещо няма как да не се повтори. Преди две години в навечерието на 30-ото юбилейно издание казахте: „Винаги съм мислил за театъра като убежище за хуманността. Дълбоко вярвам, че той е важен за изграждането на ценности – не в този позитивистичен смисъл, че театърът допринасял за образоваността и култивираността на човека, а в смисъла, че истински стойностният театър изправя човека пред екзистенциалните дилеми, пред конфликтите на обществото, пред последствията от изборите, които прави отделният индивид… Днес ние се намираме в една съвършено нова ситуация, в която на дневен ред са пространствата на войната, за съжаление, не на театъра.“. Подобни мисли споделихте и миналата година…Сега не е по-различно, но е по-страшно и безнадеждно…Къде е театърът във времена на война не само толкова близо до нас?

Инсталацията на Красимир Терзиев

Войната безспорно предопределя начина, по който мислим света, но и самата тя е вследствие на нагласи, които се сложиха през последните 10-15 години в световен контекст и които позволиха миналото да излезе от „фризера“. Бих откроил две психологически реакции: или заравяне на главата в пясъка сякаш нищо не се случва около нас, или изправяне пред екзистенциални и ценностни избори. И в двата случая става въпрос за тревожни предчувствия за бъдещето, осъзнати или не. Съзирам тази доминанта в житейските нагласи, и те мо��ат да се открият в някои от спектаклите, които гледаме, и въобще в значимите художествени произведения днес. Разбира се, това се отнася само за истински креативните творби, не говоря за потока от културни продукти, създадени за продан. Емблема за тези тревожни интуиции за света например е романът на Георги Господинов „Времеубежище“ (неслучайно той печели признания по цял свят), вижте и инсталацията на Красимир Терзиев на мястото на бившия мавзолей в центъра на София с иронично-парадоксалния текст между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било…

Галин Стоев и Саша Денисова

В театралния ни живот имаме един ярък жест, който съвсем конкретно реагира на големия конфликт на нашето време – войната на Русия срещу Украйна. Това е „Хага“ от Саша Денисова в постановка на Галин Стоев, продукция на Народния театър. В него личи категоричен ангажимент с хуманистичните ценности на европейската цивилизация и същевременно тревога за крехкостта на тази цивилизация, която лесно може да бъде разрушена, ако загубим способността да различаваме доброто от злото, ако заживеем в света на постистината…

В този контекст как подготвихте като избор програмата на МТФ „Варненско лято“, 2024? Разбира се, „Хага“, но и другите български спектакли. Чуждестранните, не е лесна работа, знам, че ви се иска повече, но средства и други причини Ви възпрепятстват да реализирате максимално желанията си.

Програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ е калейдоскоп от български и международни продукции, от жанрове, стилистики и сценични форми. Тя има цел да открои спектакли по различен признак – значими теми за общността, иновативност на театралния език, артистично майсторство. При това винаги съществуват допълнителни обстоятелства, които предопределят избора: финансови възможности, налични пространствени и технически дадености, нагласи на зрителите. Например, три от международните продукции, които бяхме поканили за това издание, ще ги покажем само в София, поради незавършената все още реконструкция на втората сцена филиал на варненския театър.

„Страх и отчаяние в третата империя“

Но сме ги планирали в София за първата десетдневка на юли, така че да могат театралните любители да ги видят с��ед като приключи фестивалът във Варна. Това са „Страх и отчаяние в третата империя“ по Бертолт Брехт, който познатият на българската публика руски режисьор в емиграция Тимофей Кулябин постави в Талин, Естония, Шекспировият „Отело“ на театъра на Оскарас Коршуновас от Вилнюс, Литва и един спектакъл на китайската традиционна опера Кунцю от Шанхай.

"Отело"

За нас като зрители, които искат да са и във Варна, и в София за спектаклите около Световния театър в столицата ни, как балансирате програмите? Спомням си, че Вие прелетяхте за един ден от морето до тук, за да гледате спектакъл на Лоренци, ако не се лъжа, който не беше в програмата във Варна.

Платформата Световен театър в София се роди от желанието да показваме международните спектакли от програмата ни във Варна и пред столичната публика. Но постепенно платформата придоби своя автономност и понякога кани спектакли, които се показват само в София. Това преди всичко се определя от значително по-богатите възможности от различни театрални пространства, които можем да намерим в столицата. Да не забравяме и концентрацията на професионалната общност и студентите от театралните специалности – някои експериментални спектакли търсят точно такава публика и Световен театър в София ги програмира. Мисля, че времевото разделяне балансира двете програмации на международни продукции – през първата половина на юни се планират гостуванията, които ще се случат едновременно във Варна и в София, а втората половина на юни и началото на юли е времето за представленията, които ще се покажат само в София. Това е идеалният вариант – на практика винаги се съобразяваме и с международните турнета на поканените трупи, да не забравяме, че през месец юни почти навсякъде в Европа се случват театрални фестивали.

"Чаплин Пианисимо"

Работим и в синхрон с Международния музикален фестивал „Варненско лято“, с който за поредна година организираме съвместно програма „Интермецо“, предлагаща жанрови кросоувъри между театър и музика, театър и танц и т.н., работим също и с други културни оператори. Тази година, например, в София, Пловдив и Варна ще гостува интересният спектакъл за живота на Чарли Чаплин, разказан от неговия син Юджийн Чаплин през музиката към филмите на неговия знаменит баща. Във Варна представянето на спектакъла ще бъде на 15 юни именно в рамките на програмата „Интермецо“, когато вече е завършил театралният фестивал, а само след дни предстои откриването на музикалния фестивал „Варненско лято“.

За нас винаги едно от възловите събития на МТФ „Варненско лято“ са дискусиите. Разкажете ни малко повече за тази годишния модул като тема, участници, избор.

Три са предвидените дискусии в рамките на фестивала Те ще бъдат в различни формати и с различни участници. На 2 юни е разговорът за театъра на Иван Станев (29.06.1959 – 01.12.2023), в който участват актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев.

Иван Станев

На 3 юни сме предвидили разговор с публиката след спектакъла „Хага“, на който специално ще присъства и неговият режисьор Галин Стоев. А на 6 юни българките и чуждите годни на фестивала ще дебатират върху проблема за цензурата в изкуствата в миналото и днес. За встъпителни експозета сме поканили двама чужди театроведи от Унгария и Гърция, а от българска страна такива ще направят журналиста и философ Тони Николов и киноведа Деян Статулов. След това, надявам се, всички присъстващи ще се включат в дискусията.

Тони Николов

За мен въпросът за цензурата днес, въпреки презумпцията за свободата на изказа в едно демократично общество, има своят актуалност. Да не говорим за сложността на казусите в ситуация на военен конфликт – темата, с която започнахме нашия разговор.

Деян Статулов при получаване наградата на СБФД на името на Васил Гендов за книгата си „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944-1989)”

И един финален въпрос, извън фестивалните форуми, но свързан с българския театър. В последно време се появиха текстове, в които буквално се громи това, което се случва с него. Веднага се появиха много съгласни, които обявиха, че затова не ходят на театър!? Как бихте коментирали като театрал какво се случва с нашия театър днес и сега?

Свободата на изразяване влече след себе си и съществуването на множество и различни мнения. Ние трябва да приемем, че днес много трудно може да  се появи произведение на изкуството, което да се хареса на всички. Това правило винаги е било валидно, но днес в ситуацията, когато всеки може да напише какво си иска в социалните медии и то да стане достъпно на всички, е съвсем очевидно. Но подобна ситуация връща значението на експертния дебат и на експертните оценки за изкуството. Не знам дали е сериозно, въобще, да коментираме изказванията на някой, който обсъжда театрален спектакъл, без да го е гледал. По-притеснително е желанието да се харесаш на аудиторията чрез радикално отрицание, обидни квалификации или уличен език, претендирайки че това е критическа рефлексия. Или пък желанието да блеснеш с теоретични или исторически познания, непризнавайки достойнствата на една сложна и интелигентно конструирана постановка върху класически текст, в която неминуемо можеш да намериш известни несъвършенства било в играта на някой от актьорите, било в едно или друго сценично решение, без да виждаш обаче и реалните ѝ постижения.

Самуел Финци

Четох, например, такива отзиви за последната премиера в Народния театър „Венецианският търговец“. А иначе генералният проблем днес на българския театър, според мен, е желанието да се хареса на всяка цена на своите зрители, търсейки най-лесните начини за това. Неведнъж съм казвал, че причината за този проблем е системата на финансиране на държавните театри, които са основният сегмент от сектора на сценичните изкуства. Това още повече ни задължава да отдаваме заслуженото на постановки, които излизат извън стратегиите за лесен пазарен успех, който, парадоксално, често носи и по-големи публични субсидии.

И, ако Ви се иска да споделите нещо, извън въпросите?...

Нека не забравяме, че извън проблемите на всеки отделен сектор в българската култура, както и извън тези във всяка една от сферите на обществения живот, в света днес се води голямата битка между либералната демокрация и авторитарните режими.

Явор Гърдев

И тя не е само по бойните полета, а минава през изборите, които прави всеки един от нас навсякъде и по всяко време. Изкуството, въпреки своята автономност като художествена реалност, попада в територията, в която трябва да бъде отстоявана свободата.

Може да се запознаете и проследите програмите на МТФ „Варненско лято“ и Платформата Световен театър В София тук и тук. И да допълним ,че “Дигитален портал Виа Фест” е виртуално пространство за представяне на големи имена от световната сцена, на интересното, експерименталното и иновативното в съвременните изпълнителски изкуства (театър, танц, пърформанс и др.). Проектът стартира през 2021 г., провокиран от пандемията на Covid-19, като продължава и през следващите години. Периодично той представя селекция от спектакли на водещи творци и компании. За програмата на спектаклите, които може да гледате може да научите тук. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на VIAFEST, на Народния театър „Иван Вазов“, на СБФД и Стефан Марков

[vprki]

Чародейство без възраст

Обичам Цветана Манева. И на екрана, и на сцена, и на улицата... Често се срещаме в близкия хипермаркет. Гледам я отстрани – редова, негримирана, приятна жена на възраст. Но усмихне ли се, годините са пометени. Единствена е. Неподражаемо чаровна. Респектираща. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

И вече е на 80 (30 януари 1944).

Чаровница с характер е Цветана Манева. През годините се е изявявала къде ли не, но си остава актриса, съпруга, майка, баба, дама. Отдаде дълги години на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на преподаване в Театрален колеж „Любен Гройс“ и в НБУ. През 2013 с уникалния си глас невъобразимо вълнуващо рецитира стиховете на Никола Вапцаров в разтърсващия документален филм на Костадин Бонев по сценарий на Ивайла Александрова „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“. През 2018 най-невъзмутимо се появи в клип на Азис.

Цветана Манева и проф. Николай Йорданов на МТФ "Варненско лято"

През август 2023 Цветана Манева стана почетен гражданин на Варна – за значимия ѝ принос към театралния живот на града с дългогодишната ѝ дейност в Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и за блестящите ѝ роли в киното и театъра.

Родена е в Пловдив. Баща ѝ Георги Манев е дългогодишен актьор в Пловдивския театър. Още като ученичка играе в „Когато розите танцуват” от Валери Петров. Колебае се между актьорството и медицината. Не я приемат във ВИТИЗ. Започва работа в обувния завод „Петър Ченгелов”. На следващата година влиза в класа на проф. Моис Бениеш.

Цветана Манева в "Калоян"

През 1963 дебютира в киното – в „Калоян” на Дако Даковски и Юри Арнаудов е русата неви��на Деница с разкошни плитки. В „Най-дългата нощ” (1967) на Въло Радев е пак руса, но немска секретарка.

В „Автостоп” (1972) на Никола Петков е първата ѝ главна роля – на отраканото Момиче. С тъмна коса и къса пола пътува на стоп за морето и стига до бензиностанция... Филмът излъчва френски чар. Цветана Манева много си го обича.

Цветана Манева и Николай Узунов в "Автостоп"

След завършването на ВИТИЗ постъпва в Пловдивския театър. През 1967 дебютира на сцената с ролята на принцеса Еболи от „Дон Карлос”. Там е до 1979, където играе все скъпоценни роли: Жулиета, Медея, Нора, Антигона, Албена...

До документалния филм „Възстановителна репетиция“ (2014) на Светослав Овчаров за Любен Гройс (1934 - 1981) знаех, че е значима фигура: и за българския театър (най-вече през пловдивските му постановки от 70-те), и за голямата Цветана Манева на сцената. Посветен на 70-годишнината му, филмът се опитва да извлече естетическия екстракт „Гройс“ през едно-единствено представление отпреди четвърт век – „Медея“. И по-точно - през енергийното градиране на реминисценциите за него: участниците, облечени в неръкотворно-тъканите костюми на Елена Камбурова, пясъчната сценография на Веселин Ковачев, немите черно-бели кадри от едновремешния спектакъл или на самия Гройс... В потока на любовно-сакралните думи за работата с него хората от екипа, начело с Цветана Манева, извършват не само значим археологически ритуал, но и интимна житейска рекапитулация. А иззад издевателски провисналите костюми и грапавия декор зрителят улавя неистовите вибрации на естетски лаконизъм, непосилно екзотичен за българския театър от онова време.

Цветана Манева в "Медея"

После Цветана Манева е в театър „Сълза и смях”... Играе и на други сцени. С хазартен хъс се хвърля в разни театрални начинания. Едно от най-красивите е участието ѝ в спектакли на „Сфумато” (1993 - 1999) На Маргарита Младенова и Иван Добчев. „Има нещо сходно между киното и работата в „Сфумато” – от теб се изискват разни варианти, да можеш да изхвърляш, да прибавяш. Само че отсъства понятието „край”  - всяко представление е предизвикателство за мен.” Там игра в „Луда трева”, „Вуйчо Ваньо”, „Платонов”…

"Последната дума"

В киното Цветана Манева международно се прославя с трагиката на късокосата Учителка майка в „Последната дума” (1973) на Бинка Желязкова. Там свежата хубост на героинята е атракция, от която авторка и актриса създават метафора на идеологиечския блян. Филмът участва в конкурса на Кан и прави впечатление.

Цветана Манева е от малкото актриси в българското кино, способни да излъчват страстност в кадър. И до днес ме пробива изкусителността на офицерската съпруга (Царицата) от прекрасния дебют на Киран Коларов „Служебно положение ординарец” (1978) – красива и сладострастна до жестокост, примамлива с цялата поквара на всепобедната плът. Независимо дали на екрана е изкусителка или еманципантка, Цветана Манева залага на интелигентната женственост – телесна и чародейна.

Цветана Манева и Руси Чанев в “Мера според мера”

Примижава със зелен поглед, полуоткрехва сочни устни, разсича кадъра със сипкав смях, броди из постели и влакове, заводи и старчески интериори с мекотата на хетера и с хъса на просперитетка. И зад подчертаната еротика на присъствието ѝ внезапно изскача неудовлетворение или детска спонтанност, съмнение или коварство. Да си спомним Бела Ица с цедилото, чембера и усмивката от „Мера според мера“ (1981) на Георги Дюлгеров.

При Бинка Желязкова играе и две журналистки („Басейнът”, 1977 и „Нощем по покривите”, 1988). Ако Дора със своята руса перука и фалшива усмивка с микрофон е бутафорен контрапункт на душевните мъченичества на дъщеря си, Диана Пеева достига до спазматичното прозрение за житейската несъстоятелност на кариеризма. „Тези героини изостриха собствения ми характер, провокираха собственото ми майчино чувство.”

Цветана Манева в "Откога те чакам"

Интересно място във филмовата биография на ��ветана Манева заема сестра Николова в „Откога те чакам” (1984) – дебют в игралното кино на голямата документалистка Анна Петкова. Героинята ѝ, чието име е Цветана, е ведра и отзивчива към самотните стари хора, за които се грижи като социален патронаж. С присъствието и добротата си осветява края на живота им.

Навремето ми беше казала, че би се снимала във филм на Людмил Тодоров. „Вярвам много на момчетата от края на 80-те, но знам – по мен и името ми има едни наслоения...“ Цветана Манева се снима при Иван Черкелов в „Търкалящи се камъни (1995). Тя е Мария – втората съпруга на Бащата (Георги Черкелов). Епизодична, деликатна и потисната, на героияната й не остава друго, освен да пуши сред луксозното мълчание на семейната дисхармония. Тя е фина, но все пак грешна. Защото иска да живее добре сега. Без да е обвинявана, просто е прогонена – за такива като нея няма място по пътя към Бога...

Цветана Манева и Иван Андонов в "Трудна любов"

Цветана Манева играе разнообразни персонажи и във филми на Иван Андонов: влюбената и силна Екатерина в „Трудна любов” (1974), забавната Пехливанова в „Дами канят” (1980), Вела Благоева в „Мечтатели” (1987).

От „Версенжеторикс“ (2001) на Жак Дорфман започна да залага на интелигентността в превъплъщенията си в по-възрастни майки. Такава е в „Една калория нежност“ (2003) на Иванка Гръбчева. Героинята ѝ е красива, остроумна, деспотична и безпомощна пред връхлетелите я емоции... Цветана Манева е фина и ранима като майката на Калина (Параскева Джукелова) в покъртителната драма за комунистическите безчинства „Изпепеляване“ (2004) на Станимир Трифонов. Видяхме я и като майката на Диана (Касиел Ноа Ашер) в разправата с досиетата на ДС в „Зад кадър“ (2010) на Светослав Овчаров), и на Мария в ченгесарско-театралната драма „Досието Петров“ (2014) на Георги Балабанов. При Светослав Овчаров играе още два пъти: в любовната етно-мелодрама „Лист отбрулен“ е селската леля Гичка, а в копнежно-живописния „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” (2008) - гувернантката.

Цветана Манева и Пенко Господинов в "Далеч от брега"

„Най-притегателното в киното за мен е начинът на работа, суетнята, усещането за общност. Видя ли застинал зад камерата технически работник, значи, че съм успяла с този кадър... Давам си сметка, че малко от филмовите ми роли са успешни, но що за актриса съм, ако не приемам провалите.”

Последната ѝ засега роля е очарователната и мъдра актриса с минало в театралната драма по време на соца „Далеч от брега“ (2018) на Костадин Бонев.

През 2021 излезе биографичната книга „Тя, Цветана Манева” (изд. „Книгомания”) с автори Георги Тошев и Яна Борисова, където казва: „Не влача шлейфа на миналото. Имам ясен поглед за предстоящото, макар да не се знае колко ще трае то. Не се обръщам назад. Безсмислено е. Боря се вътрешно с това и често си припомням една реплика от пиеса на Калин Донков „Да простиш, значи да забравиш.“

Днес на рождения ѝ ден във Филмотечно кино „Одеон” ще бъде показан „Автостоп”, а през февруари зрителите ще могат да видят „Трудна любов”, „Служебно положение ординарец” и „Откога те чакам”.

Цветана Манева и Атанас Атанасов в “Хората от Оз” в Театър 199 “Валентин Стойчев”, автор Яна Борисова, режисьор Галин Стоев

На 22 февруари в Младежкия театър „Николай Бинев ще се състои театрално-музикалният спектакъл “За любовта...Честит рожден ден, Цветана” по идея на Яна Борисова. Посветен е на 80-годишнината на актрисата-икона.

Цветана Манева

На 23 март на 28-ия София Филм Фест тя ще получи Н��градата на София на Столична община като признание за нейния принос към изкуството на киното.

Честита да си, скъпа Цветана! ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на СФФ, БНФ

[vprki]

С поглед към отминалата 2023- част I

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ!

Винаги, както сме писали в нашите обзори  през годините не подкрепяме класациите за изкуство, затова споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, са и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. 2023 беше една много силна година за българската култура. Но, като че ли светът ни оценява повече, отколкото ние самите. Няма да коментираме нечии грозни реакции по повод световни личностни успехи, защото това не в нашия стил – да се занимаваме с клюки, с дребнотемие, с хора, които не умеят да се радват на другия.

Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас миналата година. За повечето от акцентите поставяме линкове към текстовете, а за други просто ги потърсете при нас…До преди три години със Стефан Джамбазов (1951-2021) подготвяхме обзора в две части – от него и от мен в различните изкуства. Продължавам…

Добринка Табакова при получаването на наградата

Една от най-хубавите новини в края на ноември беше, че нашата великолепна композиторка Добринка Табакова получи голямата награда на Съюза на британските композитори, който я отличи с наградата за класическа музика „Айвърс“ в категорията „Общност и участие“. Призът, определян от професионалната гилдия на Великобритания, е за пиесата ѝ „Рояк фанфари“, написана специално за младежкия оркестър „Хале“ на Манчестър. Още повече, нейното изпълнение е под диригентството на младата и талантлива българска диригентка Деляна Лазарова /тя имаше великолепен концерт със Софийска филхармония и солист Светлин Русев – б.а./, която с конкурс е в този оркестър. Започнахме с Добринка Табакова, извън всички успехи на Софийската филхармония, на българските музиканти навсякъде по света, специално отбелязваме великолепните фестивали, които се случват в България, и то не само във Варна, Пловдив, София, Русе, но и в по-малки градове.

Финалът на Петото издание на "Неотъпкана пътека", 2023

Пета година се проведе изящният фестивал в Ковачевица „Неотъпкана пътека“. Създаден е от пианистката Лора Чекоратова и нейни съмишленици, които имат добра кариера в САЩ и Европа. Те правят фестивала за камерна музика в Ковачевица, достатъчно популярна дестинация. Ремонтирали са читалището, строено в края на XIX век – оказва се, че нашите майстори са били на високо равнище и залата е с добра акустика. В изминалата година беше петото му издание, а вече плануват и шестото. И факт, който малцина знаят - тази година Лайпциг празнува изключителното 300-годишно музикално наследство на катедралата Thomanerchor Leipzig, където кантор и органист е бил самият Йохан Себастиан Бах. На Бъдни вечер в службата преди дни беше включен�� творбата на  Добринка Табакова Alma Redemptoris Mater .

По същия начин се прави друг великолепен камерен фестивал в Арбанаси от Юлита Фъсева, контрабасистка, вече тринайсета година. ММФ „Варненско лято“, „Мартенски музикални дни в Русе, Пловдивския фестивал “Opera Open” събират европейски елит. В тях присъства с постановки и продължава да ги прави една от признатите за най-добри оперни режисьори в Европа Вера Немирова. От години по различни поводи пишем за Софийската филхармония, благодарение на добрия мениджмънт на директора и диригент маестро Найден Тодоров тук идват световни изпълнители, за които преди време не можехме да мечтаем. Заедно с това, както тръгна отпреди години (и миналата година говорихме за това) – гастроли на Филхармонията в Мюзикферайн във Виена, в Берлинската филхармония. Тази година отново прекрасен концерт в Солун,  мини турне, но много качествено в Австрия и в Германия.

Кирил Манолов, Красимира Стоянова и Павел Балев

Незабравим остава концертът Tutto Verdi –както е озаглавил соловия си компактдиск баритонът Кирил Манолов – продукция на БНР. Концертът на именития български вокален майстор (24 06), заедно със Симфоничния оркестър и Смесения хор на радиото, дирижиран от Павел Балев носеше същото заглавие, защото представи това ценно издание с арии, включени в него. Към очакваната програма имаше страхотен бонус – Красимира Стоянова дойде да пее в концерта по молба на Манолов, което прибави към атмосферата в залата и още щастливо напрежение от срещата с тази невероятна певица. Като изключим строежа на програмата, основан на принципа арии и инструментални фрагменти от опери, подредени по стил и сюжет, всичко друго бе неочаквано, бе изпълнена с проникновеност, с динамични събития в музикалното протичане, с възможности за непрестанни открития в познатите текстове.

Не пренебрегваме и академиите по изкуствата. Понеже говорим за музика – специално Музикалната академия „Панчо Владигеров“ с нейния ректор – артистичния и талантлив професор Сава Димитров, там всяка седмица има прекрасни концерти, с млади хора, с дискусии, майсторски класове. И по този начин може да следим и развитието на най-младите. Разбира се, продължават и бутиковите прояви да се навлиза в съвременната камерна музика като фестивалите „Пиано Екстраваганца“ и „Камералия“ на  талантливия и неуморен Людмил Ангелов, както и много други места.  В края на годината маестро Ангелов беше удостоен с едно от най-високите отличия на Кралство Испания - орден Офицерски кръст на ордена Исабел Католическа, присъден от Н. В. Краля на Испания Фелипе VI.

Людмил Ангелов

Припомняме, че тази година на 39-ото издание на „Празниците на изкуствата Аполония“ традиционно акцент в програмата беше музиката. И Людмил Ангелов традиционно присъства, както Пламена Мангова, Александър Сомов, Албена Данаилова /само маркираме, че тя от 2011 година е първата жена сред концертмайсторите на Виенска филхармония и тогава АФП отбеляза новината в червено. Така че „сензационните“ съобщения за Новогодишния концерт на знаменития оркестър тази година си беше от поредицата copy paste./, Никола Таков, Румен Цветков и още и още знаменити музиканти… Тези камерни концерти, биха били приети и аплодирани на световни фестивали.

Албена Данаилова, Румен Цветков /ц/ и Александър Сомов на "Аполония", 2023

Липсва ни фестивал от ранга на Международния фестивал с конкурсен характер „Джордже Енеску“ -  най-големия фестивал за класическа музика в Румъния и един от най-важните форуми от този вид в Европа. Миналата година той се проведе в Тимишоара. Първото издание на фестивала е през 1958 г. Но подобно ярко събитие в съседната ни страна се прави с изключителната финансова подкрепа на държавата. Дълга тема…

Едно от моите лични събития беше шансът, че на „Аполония“ присъства нобелистката от 2015 г. Светлана Алексиевич. Изключителна жена, която избягва срещите. Идвала е в България, неформално. Но познаваме книгите ѝ. И благодарение на „Аполония“ и на Мариана Кацарова, специален докладчик на ООН на правата на човека в Русия, тя е сред основателите на наградата на името на Анна Политковская.  Бяхме сред гостите на „Аполония“, които имахме възможност да се срещнем с нея, да разговаряме. В контекста войната на Русия срещу независима Украйна, като познаваме и нейните книги, тя каза нещо, което беше  вълнуващо преживяване с болката и тъгата си: „Аз исках най-после да напиша една книга за любовта, а отново трябва да пиша за войната“. С днешна дата това звучи още по-болезнено…"Разказ за катастрофа и катастрофата на разказа" беше темата на срещата разговор със Светлана Алексиевич.

На срещата със Светлана Алексиевич до преводачката /д/, Георги Господинов и Мариана Кацарова

"Сложно е да обичаш човека днес. Той прави много неща, които човек, който има обичащо сърце, не може да приеме. Но аз смятам, че писателят днес трябва все пак да работи в името на любовта. Да помогне тази малка свещица, която Господ е запалил в душите ни, все пак да не загасне. Светът се преобърна. И да намериш някакви точки - точки, за които можеш да се хванеш, в нашия свят е наистина много сложно. Но трябва да се хванем за нещо. Да запазим в сърцата си любов и да изгоним от сърцата си ��мразата. Защото в нашия свят омразата тържествува. Омразата е много.Тя върви и някак обхваща всички държави. За известно време, трябва да си призная, демокрацията търпи поражение. Но аз мисля, че това е временно поражение. Всеки от нас трябва да се съпротивлява на това", каза още Алексиевич…

Светлана Алексиевич

Театралното събитие на годината е спектакълът на Галин Стоев „Хага“ в Народния театър „Иван Вазов“. То е много повече от театрално –  не само, защото тръгна малко по-рано. В края на сезона, юли, от Народния театър и главно Галин Стоев, режисьорът, бяха почти готови и представиха предстоящата премиера в средата на септември. В цялото експозе на Галин Стоев, който си бе взел отпуска като директор на престижния театър в Тулуза (както знаем, имал е ангажименти и в Комеди Франсез и т.н.), той направи нравствен анализ защо е избрал и как е стигнал до тази пиеса, как гледа на срещата си с авторката Саша Денисова в Полша и, че не би могъл да не направи този спектакъл. С него Галин Стоев, както при нас написа театроведът проф. Николай Йорданов, режисьорът промени представата за политическия театър. Това идва и от драматургията – всичко е през погледа на едно дете.

Галин Стоев и Саша Денисова

Актьорите бяха великолепни. Усещаше се много силна нравствена мотивация, по темата за Украйна и какво прави Русия, и продължава да го прави. Не може да не се вземе страна, няма как да не се вземе страна! Представлението не морализаторства, то разказва една фикционна история – дай, Боже, да се случи. Да проследим нещата от 24 февруари 2022 година. Да не говорим, че те биха могли да се проследят и от 2014 г. след анексирането на Крим. За каква страна става дума, в което някои обвиняват режисьора. Точно това говорѝ на тази среща Галин Стоев – че човек в един момент е изправен пред избор: доброто или злото. Говорим като нравствени, като политически, като философски, като човешки категории. И това за мен е най-силното в спектакъла, извън разбира се, майсторството на един режисьор като Галин Стоев. Той е ученик на незабравимия театрал Крикор Азарян – с неговата нравственост, с неговата доброта, с това Чеховско отношение към света, не без присъствието и на Бекет…В края на януари предстои гостуване на спектакъла на сцената на театъра в Тулуза.

Иван Вирипаев и Галин Стоев

По-малко от месец преди това през юни в Народния театър, в рамките на третото издание на фестивала New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт България, между световноизвестния драматург Иван Вирипаев и режисьора Галин Стоев се проведе разговор на тема „Театър и политика – полета на пресичане“ с публика, предимно професионална и желаещите журналисти. Познат в България още с първата си пиеса „Сънища“, поставена от Галин Стоев под заглавието  „Археология на сънуването” като продукция на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 2002 година, Иван Вирипаев е автор на  над 26 пиеси, играни в повече от 250 театъра (още от заглавията, поставяни в България, са „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Кислород“, „Валентиновден“, „Илюзии“ „Непоносимо дълги прегръдки“ и др.). Режисира повече от 20 театрални постановки и девет филма, като „Еуфория“ е награден с малък „Златен лъв“ във Венеция през 2006 година. В един и същ момент за Вирипаев – през юни 2023 година – се открива Teal House – пространство за театър и срещи, място за подслон за  бежанци от войната в Украйна, и също така той е задочно арестуван по дело в Московски съд за разпространение на фалшиви новини за войната в Украйна. Самата среща не само, защото беше в камерната зала на театъра „Апостол Карамитев“ и създаде усещане за документален камерен спектакъл.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето)

Смятаме, че важно, коментирайки случилото се в изкуството и културата ни да не подминаваме темата за войната в Украйна. При представянето на 26 –и брой на списание Homo Ludens в дните около 27 март – Международния ден на театъра проф. Николай Йорданов, водещ на изданието заедно с театроведката проф. Венета Дойчева каза на премиерата му: „Тук виждам колеги и приятели, които присъстваха на представянето на миналия 25-и брой. Може би си спомняте, тогава, тъкмо беше започнала тази ужасна война на Русия срещу Украйна и тази година, която измина, естествено, наложи фокусът да бъде в тази посока.“ И продължи: „Намерили сме две украински театрални изследователки, които описват какво се случва със самия театър по време на войната. Едната е Майя Харбузюк , а другата е Ирина Волф, която представи конкретни спектакли. Аз имах среща и с директори на театри в Украйна, които ми казаха, че въпреки бомбите театралният живот продължава, макар и в подземията. Това е, наистина, нещо уникално, като демонстрация на дух и като демонстрация какво може да направи театърът по време на война. Първата статия е „Театърът като хуманитарна мисия. Опитът на Украйна през 2022“, защото театрите се оказаха  като разрушения театър в Мариупол, но там, където сградите са останали здрави, те понякога се превръщат в убежище за хора, които бягат от войната, за медицински центрове…Това са други измерения на театъра – освен, че той продължава да съществува и като изкуство. Тук са представени два спектакъла, които са създадени по време на войната в Украйна.“ Тези споделени разкази показват и духа на украинския народ, който защитава родината си като свободна и независима страна и то на жестока цена…“

Жанна Кадирова "Руска ракета"

Темата за Украйна по особен и различен творчески подход, но талантливо осмислена присъстваше и във визуалните изкуства през изминалата година. Първата през септември се откри в Пловдив – „Войната свърши“, която е 29-о издание на Сдружението за съвременно изкуство на Емил Миразчиев, което познаваме от години. Имаше много артисти от България, от Украйна, от Беларус, от Русия. Защото, когато са го планирали, са мислели, че войната ще е свършила, но тя съвсем не свършила, напротив!

Алла Георгиева на откриването на изложбата ѝ в галерия "ДОЗА"

Малко след това в столичната галерия „ДОЗА“ беше експонирана забележителната изложба на нашата великолепна художничка Алла Георгиева – „Спи, моя радост, спи“. Тя е родена в Харков, там е завършила Художествената академия. По стечение на красиви обстоятелства идва тук с нейния съпруг – прекрасния карикатурист Чавдар Георгиев. Имаше инсталации, живопис, фотографии. И самата тя – говорили сме и сме писали – казва: „Защо така? Каквото и да се случи, винаги тези, които искат война, я правят.“ Изложбата беше разтърсваща, удря в сърцето и образите ѝ не те напускат. Тя е изстрадано напомняне за непоправимите последици на войната и разрушителното ѝ въздействие върху човека невъзвратимо срутва, унищожава живота, смисъла му. Нейните произведения са трагичен разказ за осезаемостта на страданието и загубата, но и ни приканват като хора  да се питаме и заедно с това и трудно да си отговаряме как и защо стигнахме дотук в този наш свят.

От изложбата на Алла Георгиева в галерия "ДОЗА"

В този контекст беше и изложбата  WE SEE UKRAINE („Виждам Украйна“) в ГХГ в Пловдив, която ще имаме възможност да видим и в София в началото на февруари  в едно от пространствата на „Топлоцентрала“ и в галерия „КО-ОП“ е съвместен проект за визуални и сценични изкуства, който пресъздава различните отпечатъци и емоции на хората, които живеят във война в Украйна. Международният проект се базира на опита на обикновени украинци: бежанци или хора, които вече са успели да се завърнат по домовете си - или това, което е останало от тях.Какво дава на хората сила, надежда, гориво да продължат? Какво е да си обикновен човек, извън бойното поле, но поставен в ситуация, която изисква героизъм? Героизъм да си позволиш да изпитваш съвсем нормални човешки емоции и чувства, да имаш силата да запазиш човешкото в себе си. Експозицията събира в еднo шест артиста от България, Хърватия и Украйна, обединени в мисията да покажат силата и надеждата на хората, които живеят в Украйна, тези, които са отвъд новините. В края на годината беше показана и в една от емблематичните галерии в Загреб.

Войните бяха и във фокуса на изложбата "Смелостта на зайците" в галерия „Аросита“ на визуалния артист Еслица Попова. Във въведението си авторката пише: "Когато започна войната в Украйна започнах да сгъвам тези незначителни хартийки. Слушах и сгъвах. Стана тик. Докато слушам ужасии, да сгъвам, докато глупостта спре. Обаче не работи. Войната продължава. Човеците не поумняха. Вече две години сгъвам - писна ми! Спирам! Може пък и те да спрат".

И тази първа част от нашия поглед към отминалата година ще завършим с музика, както започнахме, сега от областта на музикално-сценичните изкуства. През януари миналата година  на сцената на Народния театър бяха показани две пиеси на украинския хореограф Раду Поклитару, „Жени в ре минор“ и „Дългата коледна вечеря“. И  двата спектакъла на пловдивската балетна трупа преминаха с много  голям успех - забелязва се недвусмислено израстване на изпълнителския състав в богата и сложна хореография. Новината, че Раду Поклитару е вече част от трупата, говори за една ясно определена посока на развитие.Той е известен и високопризнат в Украйна хореограф, с много изяви  из цяла Русия и редица европейски страни.

Раду Поклитару

През 2006 година основава свой театър с трупа от 16 танцьори „Киевски модерен балет“, с които реализира множество постановки и турнета и бързо печели успех и известност. Той е и главен балетмайстор, а трупата с основание е призната и като Академичния театър за модерен балет Киев. Поклитару  е заслужил деятел на културата на Украйна, народен артист на Молдова, носител на множество европейски международни награди, хореограф на церемонията по откриването на Зимните олимпийските игри в Сочи 2014 /в едни други времена, но даващи знак какво замисля Русия срещу независима и свободна Украйна - б.а./, професор в катедрата по модерна хореография в Киевския национален университет за култура и изкуства. От началото на войната в Украйна, Раду Поклитару е част от екипа на Пловдивската опера и работи активно с балетната трупа, за да постави  своите танцови спектакли с международно признание за първи път на българска сцена.

Спектаклите бяха в програмата на 53-то издание на Фестивала за оперно и балетно изкуство в Стара Загора през есента.

От изложбата на Алла Георгиева в галерия "ДОЗА" - „ Прости ми господи, душата ми е потънала в ненавист", 2023

Тази първа част завършваме с думите на украинския тенор, един от изпълнителите на партията на Герман Едуард Мартенюк в постановката на „Дама Пика“ на Чайковски в Националната опера и балет, режисьор Вера Петрова, с премиера в края на ноември 2022, но представяна с успех и миналата. Той я е изпълнявал на големите оперни сцени в Европа, включително и в Болшой театър каза в контекста на „Дама Пика“, че най-страшните неща се случват от липсата на любов. И тази ужасна война в родината му е и заради липсата на любов…

Следва продължение...≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на фестивалите, Народния театър и Стефан Марков

[vprki]

Необикновеният фюжън на Димитър Трайчев

Обещахме в предишната публикация за художничката Мария Зафиркова в следващ текст да представим Димитър Трайчев за участието му съвместната им ретроспективна изложба ЗАФТРА (съчетание от фамилиите на двамата) в ГХГ „Борис Георгиев“, Варна, – декември 2022 – февруари 2023.

За него отново написа изкуствоведът и куратор на експозицията Румен Серафимов за „въпреки.com”.

През 1971 г. Димитър Трайчев завършва Националната художествена гимназия „Илия Петров“ в София и иска да продължи образованието си в Прага, където ще следва неговата любима Мария Зафиркова. Още в гимназията те разбират, че са един за друг, и този житейски и  творчески тандем продължава до днес. Но съдбата решава друго и Трайчев се озовава в специалност "Пространствен дизайн" на Строгановското висше художествено-промишлено училище в Москва. През 1977 г. той е вече във варненската артистична общност, която по това време е особено силна и модерно мислеща. Заедно с Мария те устройват ателието си първоначално сред така наречените "Гаражисти", а  две години      по-късно в легендарната художническа колония в някогашната фабрика "Вулкан". Творците от нея, сред които са Ванко Урумов, Стоимен Стоилов, Милко Божков, Георги Лечев и много други, внасят в българското изкуство нова пластическа култура, различна от нормите на социалистическия реализъм, наложен от тогавашната тоталитарна система.

Автопортрет, 1981, маслени бои, платно

Творчеството му като графичен дизайнер, което започва още тогава, е огромно и неизбродно – стотици плакати в сферата на театъра, операта, музиката, джаза, оформления на книги и каталози, дизайн на TV предавания, сайтове, електронни издания, интериорни и сценични пространства, на изложби,  фестивали и биеналета. Той е автор на графичните концепции на престижните фестивали "Варненско лято", "Мартенски музикални седмици", "Август в изкуството", "Европейски музикален фестивал" и много други. Оригиналността на визуалните идеи, ясната знаковост и яркото образно внушение, високата шрифтова култура и безупречният вкус много бързо превръщат Трайчев във водеща фигура и изключителен авторитет в тази сфера и то на национално равнище. През 1991 г. той създава Сталкер график дизайн студио, което се превръща в ува��аван и търсен естетически "законодател", в образователен център за млади и талантливи дизайнери, в инициатор на изложби и награди ("Сталкер и приятели", "Неохраняема зона"). Красноречиво признание за нивото му на графичен дизайнер е ангажирането му от лондонската фирма KRM да оформи обложките на 7 компакт диска от световни музиканти, сред които са Джордж Бенсън, Ал Джеро, Пърси Следж и други.

"Без свидетели", 1987, сериграфия

Ретроспективната изложба във Варненската галерия, обаче, се фокусира върху творчеството му като създател на живопис, графика, рисунка и концептуални инсталации. Представените работи безусловно опровергават често повтаряното от самия Трайчев твърдение, че той е преди всичко графичен дизайнер. Разбира се, чудесно структурираната видеопанорама представя най-значимото от цялото му творчество – много плакати и книги, живопис, рисунки, графики и инсталации, които не могат да бъдат събрани и изложени на живо.

"Батак" 1, 1977, маслени бои, платно

 Първите негови живописни картини са от 1977  – "Батак 1", "Батак 2", "Портрет на Мария" – и те показват особена твърдост, категорична композиционна структура, ясни и грижливо подредени форми в картинното поле. Очевидно усвоените принципи от графичния дизайн се отразяват силно в тези първи творби. Само след една година, в диагонално разположената седнала фигура на Мария, Трайчев смекчава живописната форма и преодолява първоначалната плакатна твърдост и линеарност. Тази стилова промяна се установява и в работите му от началото на 1980-те години – в поредица портретни изображения на Мария, на режисьора Станчо Станчев, на самия него. В два свои автопортрета от 1981 и 1982  художникът използва дефокусирана фотография, при което границите на лицето са силно размити и разместени – ефект, който кара изкуствоведите да говорят за "Бейкъново" влияние. А всъщност причината е фотографията, която Трайчев обича и често използва в своите по-късни концептуални творби.

Натюрморт, 1980, маслени бои, платно

От онези ранни години откривам неочаквани и чудесни работи. Например, един прекрасен, чист и лаконичен натюрморт (от типа "Ванитас") с конски ��ереп и тромпет от 1982 или катастрофиралата и смачкана жълта кола от 1980, която 20 години по-късно ще се появи в една изключителна концептуална творба за "катастрофата", съставена от живопис, фотография, рентгенова снимка, медицински документи и видеофилм.

В картината "Петък – пазарен ден" от 1984 се появяват "реди мейд" елементи като автомобилен номер, при това държавен, и преплетено на кръст въже, пробиващо платното. За онези времена това е доста смело, социално-критично и съвременно изразяване.

"Петък - пазарен ден", 1984, акрил, маслени бои, фазер, автомобилен номер, въже

Във втората половина на 1980-те години Димитър Трайчев се занимава активно и с графика. Впечатляваща е поредицата от сериграфии в абстрактно-конструктивистичен стил с интензивни и звучни цветове – "Процес" 1,2,3 от

1987 година, тогава е създаден и известният цикъл голямоформатни сериграфии, наречен "Без свидетели" (заглавие на филм на Никита Михалков), в който той композира и съпоставя вертикално и праволинейно геометризирани зони и структури в доминираща сиво-черна тоналност �� жълти акценти. Те са внушителна алюзия за грамадни и могъщи сгради, враждебни на хуманната душевност, предизвикващи драматични социокултурни и екзистенциални интерпретации.

Паритет 1, 1989, акрил, пастел, хартия

Тогава се появяват и изразителните му рисунки с темпера, акрил, туш и пастели – абстрактни, свободни, импулсивни ("Паритет" 1,2 от 1989 г.). В тях също се очертават триъгълни и правоъгълни линеарни форми, насищащи пространството с енергия, движение и интензивна хроматичност. Бях свидетел как през 1994 , в една голяма изложба в Шафхаузен, Швейцария, бяха откупени три от четирите голямоформатни рисунки на Трайчев, направени върху нарочно измачкана хартия. Зрителите бяха привлечени и респектирани от професионалното равнище, естетическото качество и артистичната свобода в тях.

През 1990-те години в рисунките, живописните картини и графиките му  често се появяват едро изписани думи – FIRE, EXTENSION, EXIT, NO EXIT, STELA, DRIVE, RECYKLE BIN и прочие – които силно концептуализират абстрактните изображения. През 1994 г. Трайчев рисува цветните си композиции върху три  разгънати кашона и създава много сетивни като материя и пространствени като експониране съвременни творби. Две от тях са в колекцията на СГХГ – "Пътят на циана" и "91 стъпки на прехода".

"Пътят на циана, 91 стъпки на прехода", 1994, акрил, кашони

След 2000 година Димитър Трайчев прави по-мащабни концептуални инсталации, с които участва много успешно в изданията на фестивала за визуални изкуства "Август в изкуството" – "20 години, 20 минути", 2000 г. (фрагмент от нея е на водещата снимка на публикацията), "Гаражна история", 2004 г., "Dream", 2006 г., "Given up" (съвместно с Мария Зафиркова) 2008 г. В тях той комбинира живопис, фотография, видео, обекти, ready-made, дори звукови и музикални елементи. Въображението му е неудържимо. Той интерпретира художествено и концептуално дори личните си здравословни премеждия и страдания – катастрофи, падане при планински туризъм, счупване на части от тялото му и т.н. Това е достойно за адмирации, крайно артистично, почти мазохистично, интелектуално-иронично отношение към собствената му телесност и уязвима човешка природа.

Гаражна история, 2004, дърво, бои, автомобилна врата, текст

В последните години Димитър Трайчев създава  и особени дигитални картини, предимно пейзажи, в които стилизира и синтезира природните форми до естетични цветни композиции, стигащи почти до абстрактност. Те не скриват искреното му удоволствие от играта с формите и цвета и от безкрайните възможности на дигиталните средства, където Трайчев е абсолютно в свои води.

Една от най-новите му творби е "Lorem Ipsum"( от латински „Много добре“), представена в художествения форум на Варненската галерия "Изкуството като противодействие" през 2022 година. Тя  представлява два големи дигитални принта, в които художникът използва мотива с молитвено събраните ръце от Дюрер, като ги облича в медицински ръкавици и после ги разтопява във вибрацията на електронните пиксели. Една изразителна концептуална работа за изместването и заместването на  класическите образи и съдържания, които са преобразени и погълнати от могъщите дигитални технологии.

Lorem Ipsum, 2022, дигитален печат, винил

В цялото му богато творчество, във всички различни сфери на визуалното изразяване, които той практикува, се откроява един търсен и предпочитан от него принцип – яснотата. Той я въплътява в премислените и внимателно структурирани композиции, в пиетета си към центричност, която се открива дори и в абстрактните му творби, където важни форми и елементи са разположени вертикално или хоризонтално в центъра на изобразителното поле.

 Представата за личността на Димитър Трайчев не би била пълна, ако не се спомене музиката, която е нещо специално и определящо в неговия живот. Трайчев е дълбок и страстен познавач на съвременната музика и особено на джаза. Той дори е инициатор на множество концерти, ментор е на джазформации като някогашната прекрасна група "Монтуно". Ще разпознаем страстта към музиката в силното и темпераментно чувство, в ритмиката, изпълващи творбите му. Ще усетим богатия звук в колоритните му хармонии. Бих казал, че той е забележителен фюжън артист, който умее да смесва, да комбинира и да импровизира визуалните тонове в изкуството си.

От изложбата на Димитър Трайчев в галерия "Академия" на НХА, 2022

Към всичко това бих прибавили и стъписващата му културна ерудиция, сериозните му познания в историята на изкуството, на руския и европейския авангард, както и в сферата на съвременното световно изкуство. Трайчев говори и пише текстове в завладяващ, силно експресивен маниер. Тези способности безусловно му помагат да разгърне разностранната си дарба по един съвременен, но пределно умен и висококултурен начин. Помагат му да интерпретира света интелигентно, оригинално, нестандартно, провокативно и мъдро. Ретроспективната му изложба във Варненската галерия е мащабна и великолепна рефлексия на неговите артистични и личностни достойнства. ≈

Текст: Румен Серафимов

Снимки: личен архив на автора и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че миналата година на 23 март в галерия „Академия“ на НХА се откри забележителна изложба на Димитър Трайчев с куратор доц. Ненко Атанасов, преподавател в катедра „Плакат и визуална комуникация“.

Във въведението към нея кураторът написа: „Има автори, които са известни само със силата и въздействието на своите творби, а други фокусират вниманието върху себе си с пер��онална обаятелна харизма. Димитър Трайчев съчетава и двата типа. Неговата индивидуална жизненост прелива в енергичното му творчество и обратното.“Може да прочетете тук.

[vprki]

За водещата роля на режисьора като европейски път и като личен опит

В рамките на 30-то юбилейно издания на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ бяха представени две книги, всяка, от които е значима за разбирането за театъра. Присъстваха и двамата автори – проф. Камелия Николова и проф. Иван Добчев. Това събитие се превърна в в специален разговор за театъра в пространството на най-горния етаж на ГХГ във Варна като изследване на театроведа и като преосмисляне на личния опит на режисьора.

Безспорно и двете книги „Режисьорите в европейския театър“ на проф. Николова, и „Автопортрет в огледалото на сцената“ на проф. Добчев бяха причината за това смислено и заедно с това артистично събитие. Но имаше и трета – присъстващите малко преди това бяхме гледали  прожекция на забележителния спектакъл „ Тартюф“ на „Комеди Франсез“ в Париж на един от водещите европейски режисьори Иво ван Хове.

Водещ на представянето на книгите беше театроведът и преподавател в НАТФИЗ проф. Николай Йорданов, който ни въведе: „„Режисьорите в европейския театър“ е плод на дългогодишни усилия на Камелия Николова, които аз добре познавам. Първата ѝ книга беше „Другото име на модерния театър“ /1995/. После в нейната изследователска кариера тя трайно се занимава с проблема за режисурата и нейните интереси се движат в две посоки. Едната е европейският театър, където тя е специалист, но другата е българският театър. Тук веднага искам да кажа, че в тази книга, българският контекст отсъства и предполагам, почти съм сигурен, че това се дължи на едно намерение, което ще кристализира в една следваща книга.

В книгата са представени базисни фигури на европейския театър и за мен най-голямата заслуга е в това да осмислиш толкова много оригинални, уникални творчески почерци и да ги обединиш в някаква логика. Без, разбира се, да премахваш различията между тях. Практически периодът, който Камелия изследва, е около 150 години, защото тя разкрива развитието на театъра през фигурата на режисьора от 1870-те до ден днешен. Това са времената на модерния театър и на театъра след него, на постмодерния театър като най-общия термин, който вече се е изхабил от употреба.  Тя ситуира първия от около 1870-те до края на 1960-те години, а втория – от началото на 1970-те години до днес. Наистина е много интересно да видим как толкова различни и гениални фигури, които тя представя, всъщност по някакъв начин се движат и те самите движат логиката, която наричаме история на театъра.“ Според Николай Йорданов, благодарение на този забележителен труд /Камелия Николова беше удостоена с театралната награда на САБ Икар 2022 за книгата си в раздела за Критически текст/ студентът ще може да се запознае с определените стилове, методите, както на режисьорите, така и с логиката на историческия процес. Книгата ще има успех и като учебно помагало и като четиво за тези, които трайно се интересуват от историята и теорията на театъра, убеден е професорът. И зададе въпроса си към авторката: „Режисьорски ли е европейският театър?“.

Иван Добчев /л/, Николай Йорданов /ц/ и Камелия Николова

А ето какво отговори Камелия Николова: „Европейският театър е режисьорски от един определен момент. Този момент е модернизмът. Тоест от последната трета на 19. век, когато се появява режисьорът и оттогава до днес той е водеща фигура в театъра, като в последните десетилетия вече е станал много интересен дебатът около промяната на неговата роля в съвременния театър. Опитах се да го представя в книгата. Но от появата на режисьора до днес той е водещата фигура. Режисьорът е онзи, който задава профила на представлението. Може би най-важно е първо да кажем какво е породило необходимостта от появата на режисьора, която възниква с модернизма. Театърът се нуждае да започне да говори лично, да говори индивидуално, да представи лична визия за света. Това е големият обрат, голямата промяна, която се случва на границата между класическия театър и зараждащия се модерен театър. Това е основната причина за появата на режисьора и книгата започва от там.“

И продължи: „Налагането на режисьора става главно по три пътя. Единият е на първите режисьори като Андре Антоан / 1858-1943, френски драматичен артист, филмов и театрален режисьор, театрален критик. Най-големият представител на театралния натурализъм, основател и лидер на „Театър Антоан“ (1896) и на „Свободен театър“ (1887-1894) в Париж, от който пропагандира естетическите принципи на натуралистичната школа, установени от Емил Зола. Бори се срещу мелодрамата и еснафската драматургия. Възглавява театър „Одеон“ (1906-1914), в който се стреми към реалистични реформи. Утвърждава режисьорското изкуство като самостоятелно творчество в края на 19 век –б.а../, Ото Брам /1856-1912, ръководил Deutsches Theatre в Берлин –б.а./, са натуралисти и символисти, които заемат изключително важно място в европейския театър. Започва да се налага режисьорската концепция, режисьорският театър. Вторият път е на тези, които са се появили в самия край на века и, които съчетават елементи от символизма и натурализма. Мощните фигури тук са К.С.Станиславски /1863-1938/, Едуард Гордън Крейг /1872-1966/ и новопоявилите се вече ярки фигури като Макс Райнхард /1873-1943/и Жак Копо /1879-1949/. Третият път е на авангарда, на т.нар. историческия театрален авангард – времето на Дада, на експресионизма, сюрреализма – това е периодът от около  Първата световна война до 1924/25 година. Това е времето, в което театралният език преживява страхотен разцвет, благодарение на ярките режисьорски фигури, които правят невероятни експерименти във всичките тези движения.

Иван Добчев /л/, Николай Йорданов /ц/ и Камелия Николова

След това следват още два периода от Златния век на режисьора. Това е първото десетилетие след Първата световна война, когато имаме период на възстановяване. Тук се появяват новите имена като Жан-Луи Баро/1910-1994/, Жан Вилар/1912-1971/, който основава фестивала в Авиньон, Питър Брук прави първите си стъпки в Шекспировия фестивал, Питър Хол /1930-2017/. След това идва абсолютно яркият и мощен финал на този т.нар. Златен век на режисьора. Това е времето от средата на 1950-те до началото на 1970-те години, когато избуява неоавангардът – Йежи Гротовски /1933-199/, Еудженио Барба, Брук с най-силните си неща. По-късно се потопяваме в постмодерната епоха, която е белязана от Робърт Уилсън, Пина Бауш /1940-2009/, в следващия период на Питър Брук и на Гротовски, на Тадеуш Кантор /1915-1990/. Тези ярки и мощни имена не са случайни, не е трудно да ги отсееш, защото това са водещите фигури. Това е базата на модерния европейски театър. Стигаме до последната съвременна глава, посветена на активните съвременни режисьори,  които в момента доминират европейския театър. На голяма част от тях съм гледала  представления на живо, което е много важно, когато пишеш за театър.“ Сподели Камелия Николова.

Тя коментира още, че развитието на режисьора върви в различните епохи в развитието на европейската култура и съответно в европейския театър. „Тоест имаме един тип развитие – появата на режисьора, формирането на режисьорската фигура в ранния модернизъм в последните 3 десетилетия на 19-ти век, силен и мощен период в развитието на европейската култура – периода на голямата театрална реформа – от началото на 20-ти век до началото на Втората световна война. Най-важното е налагането на режисьора на европейската сцена. В първите три десетилетия режисьорът е някакъв експеримент, малки трупи, в които той прави своите експерименти, то от началото на 20-ти век започват всички трупи да желаят режисьор. В този смисъл е интересен и дебатът в българския театър, който напълно съвпада с цялостното европейско движение. Режисьорът се желае, трябва да се намери подходящият режисьор, за да има една трупа своето подходящо развитие… Имат водещи позиции и започва да се налага режисьорската концепция, режисьорския театър.Те имат своите ученици, своите последователи и следва авангардът. Времето на експресионизма, времето на сюрреализма. Театралният език преживява страхотен разцвет. Именно благодарение на арките режисьорски фигури, които правят невероятни експерименти. Следват още два периода в Златния век на режисьора – първото десетилетие след Втората световна война на възстановяване на театралните стандарти след войната с нови идеи в тях. Идва мощният финал на този Златен век, когато избуява неоавангардът.“ Признава, че ѝ е било трудно в последната глава на книгата, най-съвременната  да направи подбор. Спряла се на 12 имена, хората, които най-много работят на европейски сцени, присъстват с продукциите си на големите театрални форуми през последните години.

Маргарита Младенова

Последва интересна дискусия с важни въпроси, поставени от театроведа доц. Асен Терзиев /преди години  студент на Камелия Николова в Театралната академия/, театралната режисьорка и преподавател проф. Маргарита Младенова, режисьора Явор Гърдев. В контекста на изследователския труд на Камелия Николова Маргарита Младенова я попита за Антонен Арто /1896-1948/, новатор и театрална фигура със сложна съдба, не докрай реализирал проектите си. Отговорът беше много важен, описващ, всъщност много концептуални явления в европейския театър. „Арто е голяма тема, той е изключителна фигура в европейския театър. Арто е много цветен изключителен човек, той успява да зададе една посока, която неслучайно после ще се нарече Артодианска. Това е посоката да се види несъзнаваното, да се види ирационалното, да се види тайната на съществуването, да се види мистиката на съществуването. На края на живота си той обобщава в този прословут Театър на жестокостта и не само. Във всичките си текстове, които включва в есетата си, това е, че в крайна сметка Арто ще се впише в тезата за ирационалното и мистичното в театъра и затова европеецът толкова държи на своя театър. Това е място, ще си послужа със заглавието на Георги Господинов „Времеубежище“. Театърът е едно убежище за човека, където той се лекува, където той трябва да бъде лекуван от своите страхове, от своята обсесия, от своите стресове и Арто дори си позволява, почти, да го нарече психиатрична клиника, където човек търси оздравяване и затова театърът е жесток. В театъра трябва да се позволи всичко, в театъра човек трябва да бъде оголен до своя предел, за да може да намери някакво лечение. Това е невероятна линия и неслучайно се нарича Ортодианска.  Затова се отваря ветрилото до брехтианската /на Бертролт Брехт 1898-1956/, където е абсолютното рацио, където можем да видим механизма на живеенето. Това е много важно ветрило в европейския театър и какво се е случило с него след тези двама колоси.“ Каза Камелия Николова.

Камелия Николова

Представянето на книгата „Режисьорите в европейския театър“ съвсем естествено се превърна в творчески дебат, чието продължение стана и в разговора за „Автопортрет в огледалото на сцената“ на Иван Добчев с въведението на Николай Йорданов: „Първото ми очакване беше да разбера още много неща за спектаклите, които той е правил, но не съм гледал. Но, всъщност, разбрах много повече за автора на тази книга и това явно е била и целта. Това е книга-изповед, книга-равносметка за изминалия път. За мен беше изключително интересна връзката между поколенията, това че Иван разказва с такъв плам за своя истински учител Леон Даниел. Беше ми интересно да видя как се формира една личност, не само творческа. През какви книги минава, какви филми, каква музика. Как всичко това оказва някакво въздействие. Другото, което изключително много ме впечатли, е личният досег на Иван с Брехт, което е и връзката с книгата на Камелия Николова, личният му контакт с Хайнер Мюлер /1929-1995/, връзката му с полския театър – Конрад Свинарски, Тадеуш Кантор. И досегът с тези фигури са го тласнали напред.“, И попита Добчев дали се чувства театрален десидент.

Иван Добчев и Николай Йорданов

Режисьорът отговори: „Много се зарадвах, като разбрах, че в контекста на книгата на Камелия ще бъде представена и моята книга. Всъщност цялата книга е не просто за това как аз съм станал режисьор, а какъв беше възможният път на това да станеш европейски режисьор. /Иван Добчев има постановки във Франция, Германия, САЩ и други страни – б.а./ Да влезеш в модерния театър. Това е тема, за която всички сме длъжни да пишем, да го споделим, да го изговорим. Цялата тази вътрешна емиграция, в която преди 1989 г. съществуваше театърът, който се съпротивлява, търсейки някакъв езопов език, търсейки аналози, примери, учейки се от онова, което сме чули или разбрали от някакъв свидетел, който е видял нещо в Европа. И онова мое щастие да попадна в Полша на репетиции на Тадеуш Кантор, на Конрад Свинарски/1929-1975/ още като първа година режисьор след Академията, да гледам последния му спектакъл. Това беше стремеж, неистово желание да преодолееш забраните, всичко онова, което стоеше като мантра. Ние трябваше да подражаваме на системата на Станиславски. Но имаше едно голямо, потайно движение за оттласкване от тази система. Тази книга може да се чете като свидетелски показания за процеса на утвърждаването на понятието „режисьорски театър“ в България.  Тя е започнала да се пише сама още от 1947 година, когато съм роден. Дадох си сметка, че всичко онова, през което съм минал, което е останало в паметта ми, което е оформило моето отношение към света, живота, нещата, другите, природата, космоса, всичко, което ме е подготвило и ми е давало малки примери и е влизало в моята режисьорска работа.“ Сподели още и за българските режисьори, от които се е учил или го е свързвало приятелство и съмишленичество Боян Дановски, Леон Даниел, Методи Андонов, Любен Гройс, Панталей Панталеев, Димитър Гочев…Иван Добчев каза още, че е написал книгата на един дъх по време на пандемията, дори Маргарита Младенова разбрала по-късно. Но сега готвят тяхната книга за театрална работилница „Сфумато“, която създадоха двамата преди 33 години. /за „Автопортрет в огледалото на сцената“ може да прочетете във „въпреки.com” тук /

Иван Добчев /л/, Николай Йорданов /ц/ и Камелия Николова

В годините, независимо в какви медии сме работили със Стефан Джамбазов, да е светла паметта му, сме следили и режисьорската работа на Иван Добчев, а едва ли не от първия ден на „Сфумато“ смятаме себе си за част от приятелите на създателите му. Но това е друга история…Разговаряли сме с проф. Камелия Николова. Тя е един от авторите на  „въпреки.com” и заедно с това с Николай Йорданов са ни  съветвали и насочвали към млади театроведи да пишат при нас.

В текстове във „въпреки.com” може да се открие и друга „театрална“ връзка между интересите и творческите постижения на двамата автори, чиито книги бяха представени във Варна. В разговор с Иван Добчев по повод поредния „Малък сезон на Сфумато“, 2017, говорихме и за спектакъла му „Гео“ по романа на Христо Стоянов „Една и съща нощ“. Тогава говорихме и за Гео Милев и за добрата литература, която го „възпламенява“ да тръгне към драматизация и постановка. Току-що се беше върнал от Румън��я, където бе поставил авторската си пиеса „Медея, майка ми“ и сподели, че рисувал, докато е бил там. Автопортретът му, е създаден именно по онова време, а сега е на корицата на книгата му. /повече може да прочетете във „въпреки.com” тук /

Началото на българският театрален авангард поставя поетът експресионист, публицист и режисьор Гео Милев (1895-1925), който през 1918 г. в студията си „Театрално изкуство" /Милев, Гео. Театрално изкуство. Издателство „Везни, Стара Загора, 1918 – б.а./ заявява цялостен радикален проект за обновление и трансформация на българския театър чрез прераждането му като експресионистичен. Написа за „въпреки.com” театроведката и преподавателка проф. Камелия Николова по повод отбелязването на 125-та му годишнина 2020. Тогава тя ни предостави за публикуване резюме от нейна студия, посветена на Гео Милев. /може да прочетете тук /

Традиционно в рамките на фестивала във Варна се проведе и Конференция – кръгла маса. Тази година темата беше: „Лабиринт на паметта: Театър и време“ с модератор: проф. Камелия Николова с панелисти: проф. Маргарита Младенова, проф. Иван Добчев, проф. Николай Йорданов и Явор Гърдев. Но за нея в следващ текст… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Росен Донев, архив на МТФ „Варненско лято“