#Сатиричен театър

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Куражът на Стоян Радев да постави Брехт днес и сега…

 „Мъките на войната, но и ползите от нея, спокойствието на мира, но и неговата разглезеност, грижата за хората, но и вроденият им егоизъм, възвишен��та човешка мечта, но и оскотяването, свободата да избираш, но и умишленият отказ от нея – в “Майка Кураж и нейните деца” тези сблъсъци търсят своето разрешение.“ Пише към въведението към постановката в Сатиричния театър „Алеко Константинов“ режисьорът ѝ Стоян Радев.

Едно разтърсващо театрално забавление по рецепта на Бертолт Брехт

Дори когато се занимава със сериозни теми, театърът ни носи развлечение, доставя ни удоволствие. Има низши и висши видове развлечение — театърът обхваща и едните, и другите. Има по-слабо и по-силно удоволствие — последното произтича от голямата драматургия, то е по-богато и с повече последици. Това пише Бертолт Брехт, авторът на пиесата “Майка Кураж и нейните деца” (1939) и сам доказва, че и най-драматичният сюжет може да бъде пресъздаден така, че зрителите да се забавляват и едновременно с това активно да разсъждават върху събитията, оживели под прожекторите на сцената.

Бертолт Брехт

„Майка Кураж и нейните деца“ (на немски: Mutter Courage und ihre Kinder) е драма, написана от Бертолт Брехт по време на емиграцията му в Швеция през 1938 и 1939 година. С налагането на национал-социалистическата диктатура в Германия, където са изгаряни и неговите книги, той напуска родината си. Две години след написването ѝ (1941) драмата е представена за пръв път в Цюрих. Действието се развива между 1624 и 1636 г., по време на Тридесетгодишната война. Разказва се за историята на продавачката майка Кураж, която опитва да развива своята търговия чрез войната и така загубва трите си деца.

Бихме нарекли смел избор и решение Стоян Радев да постави знаменитата пиеса на Брехт, но това е и кураж от страна на Сатиричния театър да я прибави към афиша си. Той пише пиесата, когато Хитлер влиза в Полша, през 1939 г. Но герой на пиесата не е някой водач, а малки хора, които подкрепят националсоциализма. И заедно с това големият автор, сякаш предчувства какво ще последва – кошмарът на Втората световна война. Тя е актуално в днешния ден, защото погледнато глобално всички говорят за мир, а колко печелят, всъщност, от войната…В прочита си Стоян Радев е верен на големия драматург, като изгражда забележителен спектакъл. У нас в годините малцина режисьори са посягали към драматургията на Брехт, но кои режисьори! За това малко по-късно в текста.

Стоян Радев при връчване на наградата "Кукерикон" на Сатиричния театър "Алеко Константинов", 2024

Преводът на „Майка Кураж и нейните деца“ е на Димитър Стоевски. Сценографията е на Никола Тороманов, костюмите – на Свила Величкова, музиката – на Милен Кукошаров, пластика – Теодора Попова, драматург Михаил Тазев. В ролите са Албена Спасова (Майка Кураж), Асен Мутафчиев, Пламен Великов, Никол Георгиева, Борислав Захариев, Симеон Гълъбов, Димитър Баненкин, Иван Панев, Стефания Кочева, Мартин Желанков, Сотир Мелев и Анна Станчева. Забележителен постановъчен екип и кастинг на Стоян Радев, избор, който предопред��ля този великолепен спектакъл.

През изборите, които правим в живота си, ние даваме мотив на някой човек да излезе начело и да започне да извършва безобразия и зверства. После е лесно да посочим него като виновник, пише Брехт. Той пише тази пиеса, когато Хитлер влиза в Полша, през 1939 г. Но герой на пиесата не е някой водач, а малки хора, които подкрепят национал-социализма.

В контекста на днешния ден, а във времето през тези вече 85 години, национал-социализмът може да бъде заместен като дума с други –изми, за диктаторите да не говорим. Живеем го този живот, без да сме повярвали, че ни се случва в 21-ви век, когато се надявахме, че ще сме от поколението без войни. Но, не! Точно това е смелостта, въображението и изборът на Стоян Радев, извън голямото предизвикателство да посегне към драматургичния текст на Брехт, от когото като че ли българските режисьори и театри малко се притесняват, като проследим в годините или респектът им него не им позволява да поемат риска да го поставят.

Признавам, че когато на пресконференция в началото на сезона директорът на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ Калин Сърменов, по повод първите премиери, които гледахме, обяви, че предстои „Майка Кураж и нейните деца“ на Брехт с режисьор Стоян Радев се впечатлих много. С огромно нетърпение и любопитство очаквах представлението. От моя гледна точка смятам с днешна дата, че то е ще от най-добрите за сезона.

„Майка Кураж и нейните деца“ е театър, в който малки хора хвърлят големи сенки, казва пред БТА режисьорът Стоян Радев по повод премиерата на пиесата от Бертолт Брехт в Сатирата.

„Зрителите ще видят как малката фигура на актьора проектира една голяма сянка на фона. Ние, занимавайки се с история, се занимаваме със сенки. Все по-рядко ставаме свидетели на събитията. Затова аз казвам: Ето, вижте, кой хвърля сенките. Защото, ако видиш сянката, тя понякога изглежда величествено и героично, а всъщност един малък човек извършва някаква малка ежедневна подлост. И ако ти не виждаш него, а само сянката, ти се струва, че това, което той прави, е значимо и оправдано, че има възвишени мотиви“, допълва режисьорът.

Но, както показва историята това не е така. Виждаме го и сега в един не по-малко трагичен контекст от времето, когато Брехт пише знаменитата си пиеса. Режисьорът е събрал великолепен постановъчен екип, който хем създава епохата по драматургичен текст, хем ни въвлича в сенките около нас. Успяваме ли с личната си чувствителност и съизмеримост  да оценим пред каква дилема ни изправя Стоян Радев като хора. Само си представете – всички са против войната – агресори и миротворци, поне на думи, а войната е продължаващият печеливш бизнес. И без статистиката е известно…В този смисъл „Майка Кураж и нейните деца“ е вечен текст, до кога, едва ли могат да предвидят и най-големите оптимисти…

С работата си по него Стоян Радев, според нас, успява да създаде един от най-емблематичните си спектакли, благодарение и на въображението на сценографа Никола Тороманов-Фичо, който прави от сцената усещане за конкретност и едновременно с това колелото, в което се въртим от векове, все така агресивни и безпомощни към войната. Свила Величкова с костюмите си ни вкарва в епохата от 30 годишната опреди векове, ��о и в облицовката на войната, която винаги е война и белотата в облеклото ( дъщерята на майка Кураж) е обречена…Музиката е на Милен Кукошаров, пианист, прочут с виртуозните си импровизации, класически музикант, но със специални пристрастия към джаза. Да не забравяме, че един от композиторите, с които работи Брехт е Курт Вайл, ученик на Феручо Бузони, а най-известната му творба е музиката към пиесата "Опера за три гроша". И за почитателите на джаза като мен, е известно, че съвременните джазмени импровизират, ако това е думата по неговата музика. Независимо, че  автор на музиката към знаменитата постановка Брехт 1949 година на сцената на Дойчес театър в Берлин  в сътрудничество с Ерих Енгел и с Хелене Вайгел в ролята на Майка Кураж, Паул Десау пише музиката. Постановката предизвиква широк отзвук. Тя става повод около Брехт да се сформира актьорска трупа, която впоследствие получава наименованието „Берлинер ансамбъл“.

Стоян Радев като режисьор много мъдро и деликатно създава ансамбъл, в който е забележителното изпълнение на Албена Павлова като Майка Кураж. Самата тя споделя пред БТА: “Вървяхме в атмосфера на абсолютна свобода това. Работата със Стоян Радев за пореден път ми доказва, че свободата е много опасно нещо. Защото ти можеш да си позволиш неща, които тотално да изкривят характера на героя ти. Трябва да имаш много ясни ориентири и Стоян Радев беше абсолютно подготвен – за всяка една дума, реплика и ситуация. Дава ти свободата, за да види докъде ще стигнеш. Изпробва твоите актьорски граници и едновременно с това те насочва където иска да стигне в цялото.“ Тази актриса играе с очите си, предният ред, на който бях, ми позволи да усетя това, да ме завладее, а и не само мен в публиката. Изключителна актриса с опит с познание, но да се въплътиш в Майка Кураж е не просто предизвик��телство, а истинско изпитание. И тя се справя с него като изключителна актриса!

И тук ще се върна във времето в контекста на Брехт, неговата „Майка Кураж и нейните деца“ и не само, защото трябва да се знае… “След като през 1930 г. Николай Фол поставя в театъра на Петър К. Стойчев "Опера за три гроша" със заглавието "Опера за пет пари", а Боян Дановски през 1932 "Майка" и "Решението" ("Мярката") с колектива "Трибуна", до пробива на бургаската режисьорска четворка с "Майка Кураж" на Юлия Огнянова през сезон 1958/59 минават цели 26 години, през които Брехт напълно отсъства от българските сцени. Инфилтрацията на фашизъм, войната и липсата, меко казано, на поощряващи импулси от Източен Берлин след първите опити на завърналия се Брехт обясняват голяма част от дължината на тази пауза. Тя е характерна за приемането на Брехт в много други страни и засега поне никой не е извадил от архивите на културно-политическите институции доказателства за някакъв специфично български принос.“ Текст,  прочетен от драматурга Константин Илиев на международен семинар на тема "Актуалността на Брехт в края на нашия век" (3 и 4 април 1998, София). 1958 година - пробив. След "Майка Кураж" в Бургас още през следващия сезон на сцената на софийския Държавен сатиричен театър се появява "Артуро Хи" (постановка на Боян Дановски и Методи Андонов), само една година по-късно отново с "Майка Кураж", само че на Моис Бениеш, Брехт (Олга Кирчева в ролята на майка Кураж) влиза в самата крепост на традиционния български театър - сградата, в която водим сега този разговор (Народния театър).

Следват до днешна дата още 53 постановки, така че общият брой на сценичните, радио- и телевизионни реализации на Брехтови пиеси в България е 59, като най-много поставяната, редом с всевъзможните адаптации на "Опера за три гроша", е "Сватбата на дребния бур��оа" - 9 пъти. Никой в течен��е на изтеклите почти седем десетилетия няма конкретни впечатления от всичките тези шейсет постановки, за да направи аргументирана съпоставка на качествата им; когато все пак се споменават режисьори, оставили трайна следа в усвояването на естетиката на немския театрален реформатор, не може да бъде пропуснато името на отрано теоретизиращия и късно практикуващия Брехтов привърженик Леон Даниел. Аз лично смятам, че пазарджишката и софийската постановка на "Господин Пунтила и неговият слуга Мати" се числят към най-значителните постижения на българския театър през последните десетилетия. Като своеобразна и много полезна демонстрация на спецификата на немската театрална традиция при поставянето на Брехт бих искал да отбележа "Малкият Махагони" на Димитър Гочев в Русе през сезон 1978/79.“

Този текст На Константин Илиев, е по-дълъг и много личен, публикуван е в тогавашния в. „Култура“. Може да прочетете тук. А той завършва: „Написах тези страници главно за да проверя доколко смислен е бил опитът ми преди петнайсет години да обърна внимание върху едно елементарно правило от тактиката на пехотата във всички времена: Че не може сигурно да се върви напред, когато зад гърба ти остават неовладени височини. Заглавието на онази статия от 1983 беше "Върхът Брехт". Върхът още не се е слял с равнината.“ Това е, толкова години са минали…

И тук ще си позволим още един цитат, макар и „изваден“ извън контекста от анализа "Режисурата в България 1944 – 1989: Между метода и стила, а също между родното и чуждото“ на проф. Ромео Попилиев от списание „Homo Ludens“ брой 22/2019: Още в Бургаския театър Юлия Огнянова поставя „Майка Кураж” на Бертолт Брехт, но като цяло пътят на немския театрален реформатор на българска сцена се оказва труден и на практика незабележим. Брехт се превръща повече в дискусионен проблем, а не толкова в практическо усвояване. По този начин остава по-скоро чужд, отколкото свой. Страстният му апологет Леон Даниел успява да превърне в театрално събитие негова пиеса едва в края на 80-те години и това е „Господин Пунтила и неговият слуга Мати”. В началото на 70-те Никола Петков поставя „Опера за три гроша” в Пловдив, около средата на десетилетието Младен Киселов прави „Мъжът си е мъж” в Младежкия театър, а в края на 70-те Димитър Гочев, превърнал се след двадесетина години в един от най-значимите германски режисьори, поставя с успех „Възход и падение на град Махагони” в Русенския театър. Но това е твърде малко.

Всъщност и след Промяната от 1989 г., с прословутото падане на Берлинската стена, Брехт – не само със своите текстове, но и със своя сценичен метод – не получава по-значим прием в българския театър и остава по-скоро чужд за него.“

Припомняме всичко това, защото спектакълът в Сатиричния театър „Алеко Константинов“ на „Майка Кураж“ на Стоян Радев ни предизвика по много причини и смислени посоки. И сме убедени, че той ще остане във времето като една от най-добрите постановки. Едно театрално представление не се появява на сцената извън контекст. Брехт продължава да е тук в 21-ви век, стига да бъде интерпретиран така, както го е направил Стоян Радев с екипа си днес и сега.

Албена Павлова като Майка Кураж

И, колкото и да е парадоксално ще завърша този текст с едно стихотворение на Брехт от 1942 година.

МАСКАТА НА ЗЛОТО

На стената ми виси дървена японска маска

На зъл демон, изписана със златен лак.

Съчувствено разглеждам

Изпъкналите жили по челòто, издаващи

Как уморително е да си зъл. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Петър Петров, архив на Сатиричния театър „Алеко Константинов“

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

"Латинска история за мороните" на Джон Легуизамо на Бродуей

“Латинска история за мороните” на Джон Легуизамо на Бродуей

Джон Легуизамо се завръща отново в Бродуей. Неговият критично аплодиран едноличен шоу “Латинска история за мороните”, който отвори Off Broadway през март в Обществения театър, ще се премести в Studio 54 от октомври, съобщиха нейните продуценти в сряда. В пиесата г-н Легуизамо пресъздава сатиричен исторически урок за латиноамериканския принос към обществото през годините. Критикът в “Ню Йорк…

[andreexxm]

at Сатиричен театър "Алеко Константинов"

[vprki]

„Когато розите танцуват“ на Валери Петров се завръща в своя театър - Сатирата

Сатиричният театър „ Алеко Константинов“ започна амбициозно новия театрален сезон с две премиери – „Буржоата благородник” от Молиер под режисурата на Бойка Велкова и „Креват за двама” от австрийския писател Рене Фройнд с режисьор директора на театъра Калин Сърменов.

Смело решение на ръководството на театъра и премиерните постановки да бъдат в един и същи ден на 3 октомври - „Буржоата благородник” в камерната зала „Методи Андонов“, а „Креват за двама“ с подзаглавие в скоби, поставено от режисьора „тотално бедствие“ в големия салон.

Предния ден журналисти и приятели имахме възможност предпремиерно да гледат класиката на Молиер.  Непосредствено преди премиерите Калин Сърменов разказа и какви нови постановки готвят в Сатирата, за това по-късно в текста.

„Буржоата благородник”

Бойка Велкова /на водещата снимка с Калин Сърменов/ за трети път поставя в Сатиричния театър, като се посвещава на класиката още с първата си постановка „Ветрилото на лейди Уиндърмиър“ от Оскар Уайлд, 2019. Последва „Постоянната съпруга“ („Очарователни грешници“) от Съмърсет Моъм, 2022. И сега „Буржоата благородник” от Молиер, написана от автора като комедия балет и е родоначалник на жанра мюзикъл в 1670.

От 2013 година не поставяна у нас пиеса на драматурга, ярък представител на френския класицизъм. Преди повече от 10 години в Театър „Зад канала“ бе премиерата на забележителния спектакъл на Лилия Абаджиева „Скъперникът“. Парадокс или не през 2022, когато световната театрална общност отбеляза 400 години от рождението на Жан-Батист Поклен дьо Молиер и гледахме великолепни чуждестранни представления по време Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и на Платформата „Световен театър в София“, нито една родна трупа не пожела да работи негови пиеси. Единствено по този повод Международното триенале на сценичния плакат в столицата в партньорство с Държавния културен институт към МВнР и Френския институт у нас представиха в онлайн формат проекта „Молиер без граници“. Той бе посветен на творчеството на големия драматург, а колекцията обединява над 35 български и чуждестранни плакати от богатия фонд на Триеналето…

„Буржоата благородник”

Бойка Велкова е избрала забележителен екип – музиката е на Теодосий Спасов с негова нова композиция, която звучи неговият кавал. Сценографията е на Чавдар Гюзелев, костюмографията – на Тита Димова-Вантек, пластиката – на Мила Искренова, драматург е Михаил Тазев. Самите имена са вече марка за висок професионализъм, което лъха от целия спектакъл. Актьорите са пленителни в ролите си, всеки по своему, но се усеща колко сериозно и вдъхновено са работили именно в интерпретацията на режисьорката. Представлението, освен класическия текст на Молиер (превод Паисий Христов) носи усещането и разбирането за днешния ден и сегашните амбиции, неудовлетворености, хитрини, безпомощност и много още. Специално трябва да отбележим актьорската игра на Николай Върбанов като господин Журден и Елена Атанасова като госпожа Журден, изградени сложно като персонажи от Бойка Велкова. Те не са еднопланови с единствен етикет, както традиционно несправедливо се отнасяме към персонажите на Молиер - от комедийната им, понякога до гротескност, изява до трагичната невъзможност да бъдат това, което им се иска и мечтаят за него с наивност, стигаща до абсурд. В другите персонажи се превъплъщават Люсил – Анджелика Джамбазова, Никол – Лана Гекова, Клеонт, Учител по фехтовка – Михаил Сървански, Ковиел и Майстор шивач – Александър Григоров, Доримена – Полин Лалова, Дорант, Учител по танци – Любомир Ковачев, Учител по музика – Константин Икономов, Мюфтия, Учител по философия – Мартин Каров, Първи лакей – Живко Сираков, Втори лакей – Йордан Сталев (гост-актьор, клас Калин Сърменов, ТК „Любен Гройс“).

Николай Върбанов като господин Журден

Целият спектакъл е изграден като танц. Бойка Велкова е свързана с балета и изборът ѝ на Мила Искренова като хореограф се отблагодарява с великолепието си. Тя обича да работи в театъра и се вижда как е подготвила актьорите в шеметните им изпълнения на сцената, без да се чувстват ограничени от пространството на камерната сцена. Спектакълът има и своите драматургически, режисьорски и изпълнителски кулминации. И преди всичко се вижда радостта, щастието на актьорите в различните им роли, съст��яния, както е по текста на Молиер. Турският епизод, според тогавашната мода, е бил специално включен по настояване на Краля Слънце Луи XIV. Картината изисква и съответна екзотична музика, така блестящо сътворена от Теодосий Спасов. Това един от моментите в представлението, които буквално взривяват публиката.

Рене Фройнд

Независимо, че в последните години има преводи  на австрийския писател и драматург Рене Фройнд, той е малко познат у нас. Драматургът на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ е предложила на Калин Сърменов „Креват за двама“ (Тотално бедствие) в превод на проф. Владко Мурдаров. Тя познава в детайли пристрастията му към немско езичната драматургия. /във „въпреки.com” може да прочетете тук/. Във въведението към спектакъла режисьорът е написал: “Много често в опитите си да постъпим правилно забравяме да се вгледаме в човека, заради когото са всичките ни усилия. Слагаме собствените си представи пред нуждите, чувствата и емоцията на другия. Тоест, да забравим за себе си, за да можем да разберем човека, когото твърдим, че обичаме. Най-трудни са простите формули!“

Сценографията е на Ванина Цандева, композитор и музикална среда Диана Чернева, пластика Татяна Янева. в ролите: Сандра – Александра Сърчаджиева, Томас – Николай Луканов, Лео – Явор Борисов, Елизабет – Стела Ганчева.

Рене Фройнд е роден в Деня на влюбените, 14 февруари 1967 г., във Виена. Запленен по романите на Ерих Кестнер и Карл Май, започва да пише още 12-годишен. От писането не успява да го отклони нито следването му на философия, нито работата му като драматург в една от най-добрите виенски сцени „Театър ин дер Йозефщат“. Автор е на театрални и радиопиеси, пет романа, есета, документални изследвания. Творбите му са отличени с национални наград��, а той няколко пъти получава авторски литературни стипендии или стипендии за създаване на драматургична творба. Живее в алпийското селце Грюнау им Алмтал – местност, която се слави със своите чисти езера.

Стела Ганчева /л/ и Александра Сърчаджиева /д/

Той ще пристигне в България на 1 ноември, за да гледа в Сатирата своята пиеса „Креват за двама“ в режисьорската интерпретация на Калин Сърменов. Съобщиха от трупата на пресконференцията, посветена на новия сезон, което споменахме в началото. В интервю за БТА режисьорът споделя: „Историята на Рене Фройнд е доста скромна в театрите в България. Мен това ме изненада, защото в стилистиката му на мислене има многоплановост. На пръв поглед, започва една история, която ще заведе някак си зрителския интерес и емоциите в една убежна точка, а се оказва, че в движение убежната точка се разминава. Даже някой път се преплитат и хоризонти. До такава степен се губи усещането за последователност, което води след себе си една изненада и тази изненада е част от един прекрасен театрален разказ. Разбира се, много е важно и как ще се направи това нещо.“

Явор Борисов

Всъщност, нещо като изненадите, които ни поднася всекидневно животът в личните ни взаиомоотношения, когато се опитваме да променим човека до нас. От своя страна – той също иска да ни направи по свое подобие. Това е най-големият ни враг.  „Егоизмът съществува и няма как да из��ягаме от него – по п��остата причина, че ние се раждаме със знанието, че ще си отидем от този свят и няма как да избягаме. Но това, че се опитваме да променим другия, когато става въпрос за любов, е най-големият проблем на любовта.“ Убеден е Калин Сърменов. И вероятно и затова е избрал за главната роля в спектакъла Александра Сърчаджиева, самата тя като актриса и човек е кълбо от емоции. А  не е ли така всеки от нас, колкото и да се стремим да ги скрием и потиснем. Тук, по нашите географски ширини, някак се страхуваме да изразяваме и да признаваме пред себе си интимните си емоции. Разчитаме често, че грубостта ще ни направи неуязвими…Е и затова е заглавието на Сърменов в скоба…

Александра Сърчаджиева

Силно начало на сезона за Сатирата, а и това, което предстои е вдъхновяващо, без да е преувеличено.

За 6 ноември е планирана премиерата на „Чумата“ – от съвременния румънски драматург и актьор Джордже Кокош под режисурата на бившия министър на културата Боил Банов. След постановката „Кралицата на красотата“, спектакъл в памет на Борислав Чакринов, по пиесата на знаменития Мартин МакДона „Бившата мис на малкия град“ –първия му драматургичен текст/1996/ Банов поставя в Сатирата. Стоян Радев вече репетира „Майка Кураж и нейните деца“ от Бертолт Брехт с Албена Павлова в главната роля. Първата среща с публиката ще бъде на 9 ноември.

Бертолт Брехт пише „Майка Кураж и нейните деца“ през есента на 1939 г. по време на емиграция в Швеция в годините на Втората световна война. Тя е поставена в Народния театър за първи път на 27 януари 1962 от режисьора Моис Бениеш.

След премиерата на Стоян Радев Теди Москов започва работа по комедията "Кома" на един от най-нашумелите европейски драматурзи – французина Жан-Пиер Мартинез, чиито пиеси са познати и поставяни у нас. Пиесата "Бушон за смяна"на младия драматург на Сатиричния театър Михаил Тазев ще постави режисьорката Елица Йовчева като моноспектакъл на Михаил Сървански на клубната сцена „Хепи Сатира“.

Вели Чаушев /л/ и Ицхак Финци /д/ в "Когато розите танцуват", 1961

За нас най-вълнуващото като предстоящо театрално събитие е, че Николай Урумов ще постави след Нова година „Когато розите танцуват“ от Валери Петров – пиеса, чиято паметна първа реализация 1961 година е на сцената на Сатиричния театър с режисьор Гриша Островски. Премиерата е на 22 декември 1961. Сценограф е Константин Радев, художник на костюмите - Елизабет Месарош, композитор Петър Ступел, диригент Димитър Вълчев. Тогава Сатиричният театър има оркестър, който изпълнява музиката на живо.

В ролите са (според премиерния афиш): Ицхак Финци, Вели Чаушев, Никола Анастасов, Лиляна Апостолова, Иван Андонов, Жени Божинова, Татяна Лолова, Васил Попов, Невена Коканова, Радка Матева, Иван Герасимов, Цветана Гълъбова, Петър Пейков, Златина Дончева, Христо Руков, Василка Чиликова, Георги Парцалев, Енчо Багаров.

Една от последните снимки на Валери Петров, януари 2014

Тя е първата пиеса на Валери Петров, тогава на 40 години, и по същността си е поема за любовта и младостта. Режисьорът, който най-вече се заема с въвеждането на текстовете на Валери Петров в театъра, е Гриша Островски със своите постановки в Сатиричния театър през 60-те години. Валери Петров твори повечето си пиеси специално за даден театър или актьори, както е с „Импровизация“, в съавторство с Радой Ралин, със „Сняг“, с „Театър, любов моя“, по молба на Таня Масалитинова и Славка Славова.

„Когато розите танцуват“ с музика на живо, е истинско събитие за театралния ни живот в един период на размразяване и предчувствие за настъпваща пролет. Той представлява откровен модернистичен жест. В него младостта настъпва на сцената.

Как ли ще бъде сега след 64 години?...Ще разберем…

И да не забравяме, че на 13 януари 2025,  когато се навършват 162 години от рождението на Алеко Константинов, в Сатиричния театър, носещ неговото име ще бъде връчена Наградата за драматургия на името на големия писател. Вече са постъпили предложения и членовете на журито четат. След обявяването на наградата в началото на следващата година ще бъде поставена пиесата.

Очаква ни интересен и смислен сезон на Сатиричния театър, каквито са идеите на екипа му.≈

Текст: "въпреки.com"

Снимки: Антон Даскалов, архив на Сатиричния театър и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Сатиричният театър първи представя страната ни на онлайн фестивала Open Stage Europe

Сатиричният театър „Алеко Константинов“ е първият български театър, селекциониран за участие на онлайн фестивала OPEN STAGE EUROPE. Ще представи две свои заглавия „Една задръстена звезда“ /на снимката/ – съвременна българска пиеса от Слав Танев и Боряна Иванова, режисьор Калин Сърменов и „В плен на снега“ от Питър Куилтър, режисьор Николай Ламбрев.

Фестивалът е театрален проект, подкрепен от Creative Europe, който представя и разпространява разнообразна продукция по съвременна драматургия чрез създадената в Словения платформа „Third Stage“. Проектът позволява на професионалисти и любители, творци и зрители от различни държави да достигнат по-лесно и удобно до професионално селек��ирани заглавия от държави членки на Европейския съюз. Целта е да се представи многообразието, да се срещнат различията и да се опознае богатството на европейския театър.

„В плен на снега“

Стрийминг платформата дава възможност за излъчване на територията на целия свят. Щастливи сме, че можем да предоставим достъп до работата си на любители и почитатели на хумора и сатирата, намиращи се далеч от любимата ви сцена. Приятно гледане, приятели!  Написаха от Сатиричния театър за предстоящото театрално събитие за милиони хора.

Third Stage е Словенска платформа, базирана в Любляна и е създадена да помогне на театралните професионалисти да работят по-бързо, по-икономично и по-интелигентно. Целта е да могат театралите от различни европейски държави да установят здрави връзки чрез една уеб страница.

Радваме се да съобщим за този он-лайн фестивал (15-21 април), който представя и празнува разнообразието на театралните постановки на европейския театрален небосклон за четвърта година.

Чрез нашата платформа ще покажем представления от различни европейски държави и ще дадем възможност на публиката да преживее магията на театъра.

Целта ни е да покажем невероятния талант и креативност, които съществуват в европейската театрална общност. Да демонстрираме дълбочината и богатството на европейския театър и да предоставим уникалната възможност на хората да изследват света на европейския театър. Подчертават създателите и организаторите на Платформата.

Април е специален месец за Сатиричния театър „Алеко Константинов“ – 7 април е неговата рождена дата преди 67 години. На този празничен за сатириците ден се връчват наградите „Златен Кукерикон“. За първи път церемонията, решена като спектакъл, е на 7 април 2013 година по случай рождения ден на театъра. Стоянка Мутафова е първият носител на голямата награда “Георги Калоянчев”  за цялостен принос за смеха на България.

„Златен Кукерикон“ са награди, които Сатиричният театър „Алеко Константинов“ дава на колегите си от цялата страна за принос в развитието на изкуството на комедията и сатирата. Театърът като техен създател не участва в състезанието за приз. Тази година бе Осмото издание на Кукерикона. Наградите са вече известни, но да ги припомним и с малък коментар.

Спектакълът „Монолози за вагината“ от Ева Енслър на театър „Бонини“  получи две награди „Златен Кукерикон“ в категорията за женска роля на Светлана Бонин  и за режисурата на Стоян Радев.

Стоян Радев

За мъжка роля призът получи Калин Врачански – за ролите на Бепо и Тито Мерели в постановката „Комедия за тенори“ от Кен Лудвиг с режисьор Асен Блатечки в Благоевградския театър „Н. Й. Вапцаров“.

За най-добър спектакъл бе обявен „Онзи, другият Ню Йорк“ – авторско представление на Ванина Кондова. „Аз живях доста дълго време извън България и с този спектакъл се завърнах. Написах го сама, поставих го сама, по стечение на обстоятелствата, и го играя сама. Това може да бъде доста обезкуражаващо понякога. Но, когато получих обаждане за номинацията и казах, че много съм се зарадвала, те ми казаха „Вие много ни зарадвахте“, разказа Кондова, след като прие плакета.

Ванина Кондова

В категория, „Млада надежда“ наградата получи Пепа Николова – за ролята на Елена в „Летните оси ни хапят даже през ноември“ от Иван Вирипаев, режисьор  Павло Гатилов в Бургаския театър „Адриана Будевска“, Бургас. Актрисата много развалнувана сподели, че посвещава наградата си на Борислав Чакринов (1961-2024). „Това е човекът, който ме хвана за ръка и ме поведе по пътя на театъра с много любов“.

Ивайло Калоянчев /л/ и Теди Москов /д/

Режисьорът Стефан (Теди) Москов, както беше известно предварително при обявяването на номинациите получи наградата „Златен Кукерикон“ за цялостно творчество на името на Георги Калоянчев. Тя му бе връчена от сина на изключителния актьор, един големите сложили началото на Сатиричния театър, Ивайло Калоянчев. С присъщото си чувство за хумор Теди обяви: „Ти ми даваш награда на името на баща ти. Аз ще ти дам на името на майка ми – Рада Москова“ (прекрасен драматург!).

Режисьорът Борислав Чакринов (1961-2024) бе удостоен посмъртно с извънредна награда за значим принос в развитието на Сливенския драматичен театър, театър „София“, Сатиричния театър, Народния театър, за създаването на Малък градски театър „Зад канала“ и дългогодишното успешно ръководене на Бургаския драматичен театър. Това много ценно отличие на почит към големия театрал получи неговата дъщеря Борислава Чакринова, която каза:

Калин Сърменов и Борислава Чакринова

„Тази вечер имам възможност да приема тази награда – не само от името на моето семейство, но първо и най-вече – от името на неговото театрално семейство. И се радвам, че мога лично да благодаря на Калин Сърменов и на всички от комисията за мотивацията, с която тази награда е определена. Защото вярвам, че отвъд неговия режисьорски път, едно беше най-важно за него и то беше – всички в неговото театрално семейство да се чувстват добре и да се чувстват част от нещо по-голямо. И в тези много трудни месеци ми се иска да знаете, че всички те застанаха до мен и ми показаха какво е неочаквана доблест и човешка доброта, извън просто казионното съжаление, когато си отиде ръководителят на една институция. Те ми показаха на какво е способно една театрална трупа, когато тя вярва в това, което се случва“.

От церемонията по връчване на наградите "Златен Кукерикон". На преден план Деница Даринова, вдясно водещите Александра Сърчаджиева и Калин Сърменов

Извън наградите екипът на Сатиричния театър създаде атмосфера на смях, ирония, независимо от объркания ни свят, в спектакъла за церемонията. „Кой не знае“ бе темата, в която на прицел, бяха политици, медии, реклами, т.е. животът ни…Заедно с това клипът на сцената, който се излъчваше периодично, без многословие, ни срещна емоционално с лицата Сатирата, с тези, които са вече в Отвъдното и тези, които са сега в театъра със знака, създаден от художника Хосе Санча, свързал съдбата си с Българския театър.

Режисьори на празничния спектакъл за церемонията са Калин Сърменов и Николай Младенов, сценична среда и костюми – Теодора Лазарова, хореограф – Татяна Янева, музикален ръководител – Мартин Каров.

Този важен и специален за Сатиричния театър април започна, всъщност, на 29 март с премиерата на „Пазар за мъже“ от Жан-Клод Дано в превод на Милена Йоич, режисьор Николай Младенов  сцената в Comedy Bar Happy Сатира.

"Пазар за мъже" - Лана Грекова, Любомир Ковачев и Стефания Кочева

Провокативен текст, който са избрали в театъра, съзнавайки колко е сложен жанрът на тази, уж, лека пиеса. Но тя е гротеска и винаги е трудна задача за актьорите, защото те трябва да съумеят да преминат през тънкото въже на много циничните ситуации, които персонажите изживяват, за да внушат усещането за потребност от любов и красота на сцената.  Ролите изпълняват младите актьори Вдовицата - Стефания Кочева, Софи - Лана Гекова и г-н Петипо -Любомир Ковачев, сценография Кирил Наумов и звукова среда Даниел Иванов.

Пиесата има своята интересна история в България. За нея разказа Момчил Трайков, син на Милена Йоич и също преводач от френски. А тя е преди всичко талантлива художничка с кариера у нас и във Франция. Но това е друга история…

Момчил Трайков

„Преди повече от 30 години идеята тръгва от моята баба Лили Попиванова. Те със Стоянка Мутафова са приятелки от ранна актьорска възраст и искат отново да играят заедно на сцената. Майка ми Милена Йоич като френски възпитаник, франкофон с много тесни връзки във Франция намира тази пиеса подходяща за техния натюрел като амплоа. Посрещната е с голям успех, гастролират из цяла България 1991 – 1993 година. Стоянка Мутафова е в ролята на Вдовицата и моята баба Лили Попиванова в ролята на Софи. Това е частна продукция, постановка на Емил Джамджиев със заглавие „Дамско ръкоделие“, което е оригиналното заглавие.“

Любомир Ковачев, Стефания Кочева и Лана Грекова

Много различни са сегашните актриси като натюрел. Сегашният вариант е много ��нтересен, защото в условното пространство Comedy Bar Happy Сатира позволява тези актриси да играят по-млади жени, отколкото авторът е заложил. Сегашният вариант е оригиналният с господин Петипо, защото в стария вариант е госпожа Петипо и се е изпълнявала от Адриана Андреева.

Това е първата пиеса на автора Жан-Клод Дано, написана 1977. След събитията във Франция 1968 година и бунта на младите се появяват черни комедии с по-брутален език, разкрепостен. Образите са на ръба и пиесата го позволява и в съвременната си интерпретация. Във въведението си към спектакъла режисьорът Николай Младенов пише: „„Пазар за мъже“ от Жан-Клод Дано е пиеса, може да бъде определена като забавно-ироничен крими трилър, който ни отвежда в света на един непознат за българската публика автор.

Николай Младенов

Свят, в който вечното противопоставяне между половете е стигнало до своя краен предел, а връщането назад е абсолютно невъзможно. Свят, в който чистосърдечното човешко отношение към индивида е изместено от вулгарната и арогантна употреба на плътта. Свят, в който любовта остава единствено възможна в идеализираната представа за нея.“

Няколко дни след 7 април на 11-и беше предпремиерното представление на пиесата „Мистерия с кон“ на Стефан Цанев в камерна зала „Методи Андонов“ в Сатиричния театър, режисьор Анастасия Събева. Това бе специално преживяване за писателя, поет и драматург, защото както сподели е започнал с��оята театрална кариера в Сатирата като драматург 1967- 1971 година. И добави, цитирайки Недялко Йорданов  „Моят живот е театърът!“ В присъщия си стил към обобщения, много развалнуван Стефан Цанев заяви в контекста на днешния ни ден:  „Да доведеш актьорите до състояние да вярват на своята илюзия, е трудна задача. Както виждате, театърът безсмъртно издържа на конкуренцията. Щеше да умира при появата на телевизията. Не умря. Няма да умре и при изкуствения интелект. Аз съм един от хората, които вярват, че дори двама души да останат живи на планетата, единият ще прави театър на другия.“

Стефан Цанев и Анастасия Събева

Идеята да се постави пиесата на Стефан Цанев и разговорите с него са започнали преди пет години, 2019, но пандемията ги е забавила. Драматургът на театъра Богдана Костуркова сподели по този повод: „Сега е точното време тази пиеса да зазвучи наново и да даде свеж глас. Всъщност, това е текст, базиран на поне една друга пиеса, реализирана преди 20 години – „Конят на Александър Велики“ в театър „София“. Сега е надградена. Слагаме венец на едни петгодишни усилия.“

Животът ни като кръчма в село, където училищата отдавна са затворени, учителката търси друго препитание не най-почтеното, но се жертва за приятелите, за могат да си платят юзчето с ракия… Абсурдната ни действителност с много още детайли, но всеки зрител ще ги открие за себе си, вглеждайки се в личното си битие и раздялата с илюзиите си ден след ден.

"Мистерия с кон"

Режисьорката Анастасия Събева определя спектакъла като трагикомедия „Но всичко зависи от публиката. Тя може да я възприеме повече като комедия или повече като трагедия.“ За нас е фарс, а след него винаги е тъжно, дори и много да си смял…

В „Мистерия с кон“ участват актьорите Александър Григоров – в ролята на Н. В. Лудият, Георги Спасов е попът, Елена Атанасова – учителката, Кирил Ефремов е о. з. полковник, Светлозар Начев – циганинът, и Теодор Елмазов – кръчмарят. Много силно актьорско присъствие, което е надмогнало не особено впечатляващата режисура. Сценографията е на Елена Нацариду, която много перфектно е изградила селската кръчма и може да си я представим и като картина за занемарата със старите некролози, с календара без година, но с Александър Велики и неговия кон Буцефал. Поредната гротеска, която върви като линия в цялостната абсурдност на сюжета, която натъжава още повече. Това е погледът на автора не от днес…

Калин Вельов

Музиката на Калин Вельов е неговият дебют като театрален композитор. Единствено така обичаната народна песен "Откога се е, мила моя майно льо", посветена на цар Иван Шишман е оригиналната. Всички други композиции са негови авторски, създадени специално за представлението. В него изцяло актьорите пеят на живо, сериозно постижение за всички тях като присъствие на сцената. Дори Вельов сподели как са работили със Светлозар Начев – циганина да се научи да свири на индийския духов инструмент. Композиторът съобщи, че предстои да бъде издаден сингъл с една от песните „Щастие“ в представлението,  която участват всички актьори. Тя ще има клип с кадри от „Мистерия с кон“.

Творческият екип на "Мистерия с кон"

До края на април в Сатирата подготвят и нова, интригуваща премиера “Всеки иска да живее“, пиеса от Ханох Левин, която се поставя за първи път в България. Постановъчният екип е впечатляващ: превод и режисура Елена Панайотова, сценография Юлиян Табаков, хореография Росен Михайлов и музика Христо Намлиев.

Името на Ханох Левин е в списъка с водещите световни драматурзи, а самият той е определян като модерния глас на сцената, който всеки има нужда да чуе. През 1985 г. в Тел Авив е премиерата на пиесата му „Всеки иска да живее“ или иначе казано никой не иска да умре. Уточняват от театъра. За това предстоящо представление в следващ текст при нас. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на Сатиричния театър

[vprki]

Номинираните спектакли за „Златен Кукерикон“ носят смелост, не само смях

 „Тази година темата ни е „Да живее народът!“, като остро политическо кабаре, т.е. отношението ни ще бъде към ситуацията, в която ние живеем. Действието ще се развива пред Парламента.“ Обяви Калин Сърменов, директор на Сатиричния театър „Алеко Константинов идеята за церемонията при връчването наградите “Златен  Кукерикон“.

И продължи: „Ще има протестиращи… ние сме единствената държава по света, когато в един ден имаше 11 протеста за различни неща. Бива, бива да си недоволен, но толкова…Това ще бъде основата, като няма ��а издавам повече. А „Не на народа!“ ще бъде платформата, около която ще се съберат всички партийни формации, защото, всъщност, е най-приятно да няма народ. Ако няма народ в тази държава, няма да има никакъв проблем. И селското стопанство ще се развива много добре – доматите ще бъдат много хубави без пестициди, туризмът ще се развива много добре, защото няма да има кой да пречи, външните инвеститори ще могат да правят, каквото си искат, никой няма да им извива ръцете, да им иска подкупи и т.н. Така че тази платформа „Не на народа!“ е платформата, около която се обединяват всички политически формации и ще направят за първи път стабилно правителство, което и за нас е много важно!“

Представянето на Седмото издание на наградите „Златен Кукерикон“ от Калин Сърменов бе в атмосфера на смях, ирония, независимо от объркания ни свят. А той обеща, че на 7 април в Салона на театъра ще се съберем около идеята да има сатира и хумор. Признава за себе си и колегите си, че в годините от учредяването на наградите моделът им започва да се развива като идея и проект, дори извън тях. Според него, от само себе си идват нови изисквания. Изчиства се тази бъбривост, която беше в началото, почна вече да се променя и да става по-лаконична като представление. Другото хубаво е, че от театрите тази година са дошли много записи на представления - 45. Явно журито е било доста натоварено. „Винаги в този жанр, в който се опитваме да работим, да поощряваме хората, които мислят в тази посока – сатирата и хумора, винаги има големи дупки. За наша изненада има доста сериозни присъствие или доста сериозни опити да се върви в тази посока. Защото навремето пътят, по който е тръгнал Сатиричният театър носи в себе си заряд на непримиримост към обществото, към времето, към абсолютно всичко около нас и, ако ние не успеем и не заразим хората, младите особено, артисти, режисьори публика с това – не сме си свършили работата. Продължаваме да го правим, имаме толкова желаещи да участват.“ Коментира и дълбокия не само за театралите контекст на Куркерикона директорът.

30 години театър "Кредо"

На церемонията по награждаването на 7 април ще научим кои са първенците от най-добрите сред номинираните. Но  е ясна наградата на името на Георги Калоянчев и тя е за Нина Димитрова за трите десетилетия на театър „Кредо“. Каква е аргументацията, споделена от Калин Сърменов: „ Живеем във време, в което много лесно отминаваме важни неща, а този малък театър, ако можем да го наречем така, толкова години носи след себе си сериозна емоционална следа. Ние намерихме в себе си логиката, с която да подкрепим тази награда. Защото, ако ние дадем гласност и мисля, че всички трябва да го направят, на преден план да не слагаме отрицателните и нелицеприятните неща в нашата професия, а ето такива проекти, които се развиват във времето и дават пример за хора, които искат да правят подобни неща. Времето, в което водим този разговор ощети театъра в тази насока. Докато в „Кредо“  хората, които застанаха навремето - Нина Димитрова и Васил Василев-Зуека и в цялостното му развитие – това е един последователен път. Път – стъпка по стъпка, за да стигнем до днес. Важно е да го казваме, за да покажем как, всъщност, как тези идеи да се развиват. Имаш ли идея, тя не трябва да бъде временна. Поклон пред Нина!“ Не без вълнение каза директорът на Сатирата.

Юлия Огнянова и Нина Димитрова, снимка: личен архив

Да припомним малко повече за Нина Димитрова. Тя е основател и артистичен директор на театър „Кредо“, режисьор и актриса. Магистър е по актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, клас проф. Атанас Илков. Завършва през 1988 с наградата за най-добра женска роля на Международния фестивал на театралните академии във Вроцлав, Полша. През 1992 година основава Театър „Кредо”, чийто първи спектакъл, „Шинел” по Гогол, й донася национално и световно признание. С този спектакъл Нина Димитрова записва в творческата си биография участие в над 200 международни фестивали. Със спектакъла си „Каквото направи дядо, все е хубаво” Нина Димитрова е участвала в над 50 международни фестивали в Европа, Азия и Америка. Преподава в НАТФИЗ, в НБУ, води майсторски класове в „Тиш скул” на Нюйоркския университет (2011), САЩ , Театрална академия Пекин, Китай (2013), Театрална Академия „Тохо“, Токио, Япония (2016) и други, както и в рамките на фестивали в Русия, Финландия, САЩ, Италия и други. През 2021 година създава първата си „Творческа Кредо Лаборатория“ за развитие на млади професионални артисти, която продължава и през 2022 г.Не е възможно в този текст да се изброи всичко. Но име нещо специално в биографията ѝ – близостта и приятелството ѝ с изключителната Юлия Огнянова, на която на 22 февруари театрална България отбеляза по красив начин с огромно уважение и обич сто години от рождението ѝ. Да припомним и, че последната постановка на Юлия бе в Сатиричния театър 2009 година „Тапетите на времето" по текстове на Константин Павлов.

"Дебелото прасе", реж. Стайко Мурджев

Но да се върнем към номинациите за наградите на Седмото издание на „Златния Куркерикон“. Прави впечатление, че преобладават извън столичните театри с изключение на Младежкия театър „Николай Бинев“ и театър Бонини, който присъства като независима театрална формация. И още други детайли и сравнения - тази година сред номинираните за спектакъл е „Дебелото прасе“ от Нийл Дебют с режисьор Стайко Мурджев на Младежкия театър „Николай Бинев“. Миналата година със „Златен Кукерикон“ за спектакъл бе удостоен също негов спектакъл „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир в Пловдивския театър „Николай Масалитинов“. Най-много номинации в различните категории има постановката „Ревност“ на от Сам Бобрик, режисьор Борислав Чакринов в Драматичен театър „Адриана Будевска“, Бургас.

Борислав Чакринов

По този повод Калин Сърменов коментира: „Борислав Чакринов работи в тази насока от много години. Усещането му към сатирата и смеха и смисъла по какъв начин да се върви в тази посока е от много години. В Бургаския театър Борето като тръгна, където е вече 25 години директор с малки прекъсвания, започна с цялата си енергия, насочена към хумора и сатирата. Колкото до извън столичните театри и в свободни формации започна да се мисли в такава емоционална среда и това е положителен знак, защото имат какво да кажат, не остават равнодушни. В София поради многото зрители, многообразието на нашия живот, ние може да си затворим очите и някак си да не си личи, докато там те имат усещане за мисия. Докато ние се борим за публика.  Хората тук минават от театър на театър, а не можем да внесем публика от Румъния. Тези са тези, които в София гледат театър и битката е да се борим за тях. В провинцията целият град те знае и това е друго.“ Споделя и личния си опит като актьор и режисьор Калин Сърменов. Според него, повечето номинирани спектакли носят и смелост като и��бор на драматургия, режисьорски решения и актьорско присъствие.

"Сън в лятна нощ", реж. Елена Панайотова

За първи път наградите "Златен Кукерикон" на Сатиричния театър "Алеко Константинов" са връчени на церемония на 7 април 2013 година по случай рождения ден на театъра. Стоянка Мутафова е първият носител на голямата награда "Георги Калоянчев"  за цялостен принос за смеха на България.

7 април е рождената дата на Сатиричния театър. Тази година той отбелязва своята 66-та годишнина.

Журито за наградите „Златен Куркерикон“, 2023 е постоянно и е в състав: Калин Сърменов, драматурзите на театъра Богдана Костуркова и Михаил Тазев, режисьорът Николай Младенов и Мирослава Воронова – ПР на театъра.

"Ревност", реж. Борислав Чакринов

Ето и номинациите:

МЛАДА НАДЕЖДА

Ивана Керанова за ролята на Мария в постановката „Лилиом Легенда за любовта“ от Ференц Молнар, реж. Ивайло Ненов, ДТ „С. Огнянов“-Русе

 Илина Илиева за ролята на Пък в постановката „Сън в лятна нощ“ от Шекспир, реж. Елена Панайотова, ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора

Станислав Кондов за ролята на Франсис в постановката „Клетка за пеперуди“ от Жан Поаре , реж. проф. Атанас Атанасов, в ДТ „Ст. Бъчваров“ - Варна

ЖЕНСКА РОЛЯ

Мария Сапунджиева за ролята на Мери в постановката „Ревност“ ��т Сам Бобрик, реж. Борислав Чакринов,  на ДТ „А. Будевска“ и ТК „Вива Арте“

 Мая Бежанска за ролята на Г-жа Мускат в постановката „Лилиом Легенда за любовта“ от Ференц Молнар, реж. Ивайло Ненов, ДТ „С. Огнянов“-Русе

 Светлана Бонин за ролята на Фифа в постановката „Срещи в сряда“ от Валентин Красногоров, реж. Валентин Танев,  на Театър Бонини

Христо и Светлана Бонин

МЪЖКА РОЛЯ

Ненчо Илчев за ролята на Мъжа в постановката „Догодина по същото време“ от Бърнард Слейд, реж. Ивайло Христов,  в ДТ – Пловдив

 Руслан Мъйнов за ролите му в постановката „Градска легенда“ от Алексей Клас, реж. Богдан Петканин, ДТ „А. Будевска“ - Бургас

 Христо Бонин за ролята на Мъжа в постановката „Срещи в сряда“ от Валентин Красногоров, реж. Валентин Танев, Театър Бонини

Ивайло Ненов

РЕЖИСУРА

 Борислав Чакринов за постановката „Ревност“ от Сам Бобрик на ДТ „А. Будевска“ и ТК „Вива Арте“

 Елена Панайотова за постановката „Сън в лятна нощ“ от Шекспир, ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора

Ивайло Ненов за постановката „Лилиом Легенда за любовта“ от Ференц Молнар, ДТ „С. Огнянов“-Русе

СПЕКТАКЪЛ

„Ревност“ от Сам Бобрик, реж. Борислав Чакринов на ДТ „А. Будевска“ и ТК „Вива Арте“

Дебело прасе“ от Нийл Лабют, реж. Стайко Мурджев на Младежки театър „Н. Бинев“

„Суматоха“ от Йордан Радичков, реж. Дамян Тенев, на ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора

Калин Сърменов

„Златен Кукерикон“ са награди, които Сатиричният театър „Алеко Константинов“ дава на колегите си от цялата страна за принос в развитието на изкуството на комедията и сатирата. Сатиричният театър не участва в състезанието за приз. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, личен архив и на театрите

[vprki]

Калин Сърменов: В Сатирата имаме отговорност към хората, които пишат

„Щастлив съм, че наградата даваме на Николай Гундеров /д/ за неговата пиеса „Клуб на пороците“. Първите 20 изречения бяха достатъчни, за да се види, че той е почнал да мисли в емоционалната страна на това, което ние тук търсим.“ Каза директорът на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ Калин Сърменов /л/ при обявяване на най-добрия текст в Четвъртия конкурс за драматургия, организиран от трупата.

И продължи: „Има още няколко текста, които заслужават внимание. Отделно ще се срещнем авторите, ще видим как могат да се доработят, развият. Ще кажем нашето мнение, ако за тях е важно и да ги поставим. Но на Гундеров ще бъде поставена.  Най-хубавото в тези наши конкурси е, че тези които печелят, техните произведения, техните текстове се качват на сцената, независимо дали на Голямата сцена, Камерната или тук в новата зала Comedy Bar, няма значение. Усилията на всички пишещи хора в посоката на мислена на Сатиричния театър ми дава увереност, че това може да продължи да се развива и да се превърне в модел на подражание от другите театри. Искрено ми се иска, надявам се! Друг път няма!“ Убеден е директорът.

Калин Сърменов

На 13 януари, когато се навършиха 160 години от рождението на Алеко Константинов, в Сатиричния театър, носещ неговото име бе връчена Наградата за драматургия на името на големия писател на Николай Гундеров за пиесата "Клуб на пороците" - stand-up комедия. Може да очакваме нейната премиера през октомври – ноември, като неговият избраник за ролята е младият актьор Александър Валериев. Журито, отличило пиесата е в състав Калин Сърменов – председател, и членове Богдана Костуркова, Михаил Тазев и Николай Младенов.

"Имам, нескромно казано, доста награди, но много се развълнувах за тази, първо, защото носи името на един от най-великите български, а бих казал и европейски писатели – Алеко Константинов, и второ, защото е посветена на жанра на комедията – изкуство, което не е особено добре, може би, оценено, но доста трудно. Защото не само, за да разсмееш човек, но за да събудиш този "мост над пропастта", както аз наричам усмивката на един човек, е нещо трудно. За мен е особено голяма чест, зарадвах се като дете", споделя пред БНР Николай Гундеров.  А при обявяването на награда  с присъщото си чувство за хумор обяви: „Благодаря на тригодишния си син, който по време на писане на пиесата изтри около 10 страници от нея, с които направи пиесата по-кратка, а краткостта е нещо много хубаво в театъра. Благодаря и на хората без чувство за хумор, защото те са най-смешните герои в тази пиеса.“

Николай Гундеров

Николай Гундеров има богата творческа биография и е важно да отбележим, че е възпитаник на Чешката театрално школа. Дори около сегашната му награда приятелите от Чешкия институт в София, много щастливи от нея споделиха в неформален разговор, че той преди доста години е работил там и го определят като бохемист в своите среди. Завършил е славянски филологии в Софийския университет, а след това режисура и драматургия в Академията за изящни изкуства в Прага. Авторският му спектакъл "Леки четива" е оценен от Международната академия за изкуства в Париж и представен в редица европейски столици. За стихосбирката си "Синтаксис на грижите" е оценен като най-добър дебютант на "Южна пролет". Спектакълът му "Вернисаж" от Вацлав Хавел получава наградата за режисура на чешката театралната академия DAMU, а през 2005 г. на Международния студентски фестивал във Варшава взима наградата за актьорско майсторство "Ян Кречмер" на Съюза на полските актьорски асоциации.

Режисирал е спектаклите "Мъж на верижка" от Ж. Фейдо (Жижковски театър, Прага), "Пациенти & клиенти" по Марк Камолети (Сатиричен театър, София), "Вернисаж" от Вацлав Хавел (Театър "Елиадовна книховна", Прага), "Рейс" по Станислав Стратиев (НАТФИЗ, София), "Г-жа министершата" от Б. Нушич (Театър "Диск", Прага). Участва и като актьор в различни филми, като специално отбелязваме “Обслужвах английския крал”. на Иржи Менцел. Съосновател на естествения театър "Trifonoff & Gunderov" с незабравимия актьор Филип Трифонов.

Първата му пиеса „Храна за кучета и котки” е отличена в конкурс за драматургия на Народния театър „Иван Вазов” и реализирана на няколко сцени. През 2014 г. получава Наградата на публиката на Гранд фестивала на смеха в Чешката република, както и Наградата за  драматургия на името на Славка Славова на Театър 199 в България за камерната пиеса „Сълза в супермаркета”. Носител е и на Аскеер 2017 за съвременна българска драматургия с „Пробен срок“,

Обявяването на Наградата на името на патрона на Сатирата Алеко Константинов стана и повод директорът Калин Сърменов да разкаже резултата от усилията на екипа на театъра през годините да помогнат на пишещите хора в България. Сподели и лични моменти: „С Гундеров минахме дълъг път на взаимоотношения. Много се харесвахме. Той ми се разсърди зверски до обидни думи. Но сега сме заедно тук и неговият текст е прекрасен. Тази професия носи изключително много заряди, много емоции.Човек трябва да забравя и да отчита, да загръща страниците. Да загърбим личните отношения, важен е талантливият текст. Казвам го, защото в България ние много често забравяме таланта, професията, слагаме на преден план личните взаимоотношения. Това е най-глупавото, те се загубват във времето, а това, което е направил сега ще остане във времето.“

Калин Сърменов и Николай Гундеров

Той подчерта, че всички конкурси, които правят са със специално отношение към драматургията и трябва да бъде пример. „Иска ми всички да дадем възможност хората, които пишат да го приемат то��а като професия, да го превърнат в професия. Работата с думите е сложен и дълъг процес. Един от моите герои казва: „За да станеш драматург, трябва да напишеш една след друга 20 пиеси. И, ако 21-та в една неделна вечер, по една случайност, има премиера трябва да се смяташ за много голям късметлия!" но във времето, в което не можеш да се издържаш с писане – как да стане това? Човек започва да измисля разни варианти и затова такива пространства като Сатиричния театър носят отговорността към хората, които пишат, да им помогнат, да им дадат смисъл, че това, което правят може и да ги храни. Тази година нашият конкурс беше насочен към това пространство. Мястото, което направихме с много любов преди няколко години. Някога беше клуб на Сатиричния театър, в последните 30 години беше обругавано с желание. Но, слава Богу, успяхме да намерим сили да го превърнем в нова зала Comedy Bar, където се разказват малко по-различни истории. Те са от една страна отворени към публиката, от друга - отговарят на театралните изисквания. Положих доста усилия, както и целият екип да направим анализ какво представлява в днешно време stand-up, така наречения. Ходихме на най-различни места и се оказа, че първо ние го привнасяме в България. Всички неща водеха до там, че трябва да измислим и да формулираме нещо ново за тази зала - театрален stand-up. Тоест разказите да отговарят на театралните изисквания, като сценография, осветление, звук, а в същото време да са отворени към времето и към публиката. Затова и тази година направихме конкурса за stand-up за това пространство.  Много съм горд, че материалите, които получихме и хората, с които се срещнахме са разбрали разликата между едното и другото. Идвали са, гледали са нашите спектакли, опита ни да запазим сатирично ниво като отношение към света и в същото време да създадем един стил.“

Николай Гундеров и Богдана Костуркова

Калин Сърменов говори и за публиката, която е заедно с тях всяка вечер в Сатирата. Имал притеснения, че в тези кризисни времена, в които живеем ще има отлив от театъра. Но за радост, спектаклите им се играят на пълни зали. Вдъхновяващо! Правят  по  12-13 премиери на сезон и се пошегува, че за тях 2023 година е приключила с подготвящите се вече постановки и мислят за 2024. На 7 април традиционно за Седми път ще се пр��веде обичания от театрали и публика „Златен Кукерикон“. Директорът сподели и част от предстоящите премиери в театъра. Руслан Мъйнов се завръща на сцената на Сатирата с френската комедия „Оскар“ от Клод Мание, чиято премиера е планирана за 22 февруари. Сюжетът на пиесата (1958), играна в парижкия театър „Атене“ с Жан-Пол Белмондо в главната роля, е залегнал в сценария и на едноименния култов филм на Едуар Молинаро с Луи дьо Фюнес от 1967 г. Репетициите за невероятно смешното зрелище вече започнаха, а директорът на трупата Калин Сърменов сподели, че е впечатлен колко сериозно работи Мъйнов, с когото си е партнирал тук в началото на кариерата му преди цели 2 десетилетия. Редом с Руслан участват Александра Сърчаджиева, Анджелика Джамбазова, Маргарита Хлебарова, Мартин Гяуров, Пламен Великов и други, а режисьор на спектакъла е Венцислав Асенов. Актьорът Николай Урумов ще режисира класиката „Милионерът“ от Йордан Йовков, като премиерата е през март, а  на директора Сърменов като режисьор за края  на април подготвя  друга френска комедия – „Луди за връзване“. До края на сезона в Сатиричния театър два проекта ще реализира и младата талантлива режисьорка Анастасия Събева.

Калин Сърменов

На 21 януари, за първи път у нас в присъствието на автора Хосе Варлета, бе  премиерата на съвременната испанска комедия „Светици и перверзници“ с Йорданка Стефанова, Албена Павлова, Ана Вълчанова, Полин Лалова, Боян Арсов и Мартин Каров. В тази „свята" и същевременно пикантна криминална комедия, която не се препоръчва за зрители под 16, даже смъртта отстъпва място на смеха. Постановката  е на Николай Младенов. Създаде се прекрасен контакт в залата между актьори и препълнилите залата зрители. Богдана Костуркова, драматург на Сатиричния театър сподели за „въпреки.com”, че авторът на пиесата с пристигането си в София, веднага е отишъл да гледа представлението и много е останал доволен и щастлив. Това, разбира се, още повече е вдъхновило целия екип на постановката. А при среща с колеги журналисти Хосе Варлета споделил, че реакцията на публика в родината му и тази в България била същата, което много го е зарадвало.

Калин Сърменов и Иван Бърнев в "Закуска за тъпаци", реж. Иржи Менцел

В някаква степен покрай наградата на Николай Гундеров, може би, сме малко и на чешка вълна. А и той е работил и със знаменития Иржи Менцел (1938-2020). Неговите  постановки „Още веднъж отзад“ и „Вечеря за тъпаци“ са две от най-ярките спектакли в историята на Сатирата. Плътно до Менцел е бил Николай Гундеров, който не само му превежда, но става и един от неговите ученици в режисурата. „Вечеря за тъпаци“ от Франсис Вебер, чиято премиера е през 2001 година продължава да е в афиша на театъра и да радва публиката.

За финал на този текст припомняме, че в творческата политика на Сатирата се отделя специален акцент да се отбелязват по красив, емоционален, задушевен начин големите фигури на театъра, които вече не са между нас. Правят ги не в тържествен, помпозен стил, а като интимна среща, в която присъстват и тъгата, и смехът…Споменът и паметта, изградени по този път в залите на театъра създават атмосфера на преживяване и дори познание не само за възрастните зрители, но най-вече за младите. Почит и уважение към блясъка на забележителни театрали, но и поглед напред, за да продължава  една красива история, въпреки сложното и драматично време, в което живеем…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив на Сатиричния театър

[vprki]

Проф. Камелия Николова: Радваща е отдавна чаканата ориентация към най-новото в европейската драматургия

Тази година фестивалът има едно много силно издание. Селекцията на български спектакли в по-голямата си част представя най-доброто от сцените в страната през изтеклия сезон. По-важното за мен обаче е, че тя успява да улови и да подчертае чрез включването им във фестивалния афиш някои от най-значимите тенденции и посоки в театъра в България днес. Пише театралният критик, изследовател и преподавател проф. Камелия Николова в обзорен коментар в блога на МТФ Варненско лято“.

Както вече отбелязахме в предишен текст във „въпреки.com” за фестивала в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, които са с важен обобщаващ акцент.

Безспорно една от най-открояващите се тенденции е голямото разнообразие от моноспектакли на българската сцена и съответно те имат значително присъствие в програмата на фестивала. Този интерес напоследък към формата на моноспектакъла има своето актуално и многопосочно обяснение, но тук бих искала да спомена само два особено важни елемента от него.

Боян Арсов в "Луцифер"

Става дума, от една страна, за все по-отчетливото съсредоточаване и на зрителското внимание, и на театралните екипи върху ярките и силно въздействащи на публиката актьорски личности, върху техния талант и изпълнителско майсторство и, от друга – за характерния за нашето време интерес към личните истории, към вглеждането в интимния свят на отделния човек и преживяването му в самота на света и случващото се около него. Като най-впечатляващи постижения в тази част на фестивалната програма, която видяхме до днес (остават още няколко спектакъла), бих откроила изключително силните изпълнения на Боян Арсов в „Луцифер“ (Сатиричен театър, автор Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов), на Димитър Ангелов в „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт (SPAM Studios, режисьор Надя Панчева), на Светлана Янчева в „О, щастливи дни“ на Бекет (ТР Сфумато, режисьор Маргарита Младенова), на Марион Дърова в движенческия пърформанс „Saline Nebula” (хореографи Станислав Генадиев и Виолета Витанова) и на Владимир Пенев във „Великденско вино“ на Константин Илиев (Народен театър, режисьор Явор Гърдев).

Владимир Пенев във "Великденско вино"

От международната програма тук без колебание трябва да бъдат посочени и много оригиналният моноспектакъл „Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор и Център „Трафо“, Унгария, и яркият специфичен моноспектакъл в областта на традиционния танц (както бих го определила) „Морски фар“ на известния фламенко изпълнител Едуардо Гереро от Испания.

„Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор

Другата много важна тенденция, която фестивалната селекция на български спектакли прояви, е радващата и отдавна чакана ориентация на някои от театрите, театралните формации и отделни артисти към най-новото в европейската драматургия в момента и към повдигането и коментирането на най-актуалните и значими теми и въпроси, пред които е изправено европейското общество днес – темите за различието и толерантността, за войната, новата цензура и автоцензура в публичността и изкуството.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето) в "Хага"

Много силно впечатление както на специалистите, чуждите селекционери и гости на фестивала, така и на публиката тук направиха  „Племе“ от Нина Рейн на Театър „Българска армия“ и режисьора Зафир Раджаб, „Хага“ от Саша Денисова на Народния театър и режисьора Галин Стоев и „Странна случка с куче през нощта“ по романа на Марк Хадън на Русенския театър и режисьора Боян Иванов.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Бих могла да продължа и с други интересни и провокативни участия, но сега да спрем до тук. В заключение – едно много силно издание на фестивала, с поглед към най-важните и горещи теми на света и обществото днес.

Проф. Камелия Николова

Припомняме, че в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“ с модератор проф. Камелия Николова. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Савас Пацалидис, проф. Камелия Николова и Томаш Ясай

Панелисти и техните теми бяха: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализ��м? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Още в началото на 32-ия МТФ „Варненско лято“(1-15 юни) на 2 юни започна серията от разговори, срещи и дискусии в рамките на програмата му. Първата от тях беше посветена на театъра на режисьора Иван Станев (1959–2023). За неговата работа в полето на театъра, превода, поезията и драматургията разговаряха актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев. Представяме ви въвеждащото изказване на модератора на разговора  проф. Камелия Николова.  Целият разговор ще бъде достъпен в скоро време на онлайн платформата за театър и дебати „СЦЕНАрт“. /Текстът за тази първа дискусия на фестивала е подготвен от Десислава Василева./

Иван Станев

Особено ми е приятно, че първият от серията разговори, които традиционно провеждаме по време на фестивала, ще бъде посветен на Иван Станев, един емблематичен режисьор и интелектуалец, който прави впечатляваща кариера в Германия през последните три десетилетия, а преди това, в началото на своя театрален път в България в средата и края на 80-те години на ХХ век се налага като дързък и непримирим реформатор на театъра у нас. Ще направим този разговор с някои от най-близките му колеги и хора, които през изтеклото време се опитвахме да следим работата му както в България, така и в Германия и Франция. Тази година на 29-и юни Иван щеше да навърши 65 години, ако не ни беше напуснал така рано и ненадейно през декември 2023 г.

Участниците в разговора не се нуждаят от представяне. Жанет Спасова е сред най-интересните и най-успешните театрални актриси в Германия днес и едно от емблематичните имена на експерименталния театър в България от втората половина на 80-те години на ХХ век, с който започва директното отхвърляне на идеологически дисциплинирания модел на театралното изкуство у нас и създаването на нов театрален език. След дипломирането си във ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1984 г. тя се включва в групата на Иван Станев, създадена през същата година от режисьора с няколко от състудентите му актьори, и бързо се налага като водеща фигура в неговите дръзки новаторски представления. От 1989 г. Жанет Спасова играе в Германия, където продължава работата си с Иван Станев и се превръща в едно от знаковите лица на Франк Касторф и ръководения от него театър Фолксбюне в Берлин.

От ляво на дясно: Жанет Спасова, проф. Камелия Николова, проф. Александър Кьосев и Явор Гърдев

Следващият участник в нашата дискусия е известният културолог проф.  Александър Кьосев, който също така е от хората, които от самото начало следяха и се интересуваха от това, което прави Иван Станев и участваха в разгорещените дебати за неговите експерименти през 80-те и 90-те. В днешния ни разговор той ще се фокусира основно върху поемата на Иван „Moon Lake” и нейния български вариант.

Третият участник в нашия разговор е водещият днес български театрален режисьор Явор Гърдев. В началото на своята кариера той участва като актьор в един от спектаклите на Иван Станев. Явор Гърдев ще говори както за въздействието, което  оказва върху него театърът на Иван, така и преди всичко за перформативния обрат в неговите преводи и авторски текстове от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

Иван Станев е знаково име в най-новата история на българския театър. Той е, както споменах в началото,  един от големите реформатори на театъра у нас от средата и края на 80-те години на ХХ век и знакова фигура в отхвърлянето на официалния естетически канон на сцената преди политическата промяна през 1989.

Можем много да говорим за дръзката и целенасочена акция, за пробива в тялото на нормативния театрален модел, на установения начин на правене на театър, който Иван Станев пръв започна у нас още в средата на 80-те години на миналия век. За дързостта, за постоянството, с което той ��е опита да прави нов театър, да променя театралния език, да предлага нови театрални идеи. Всичко започва още в студентските години на Иван Станев, още по времето когато учи режисура от 1979 до 1984 г. в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), в класа на Гриша Островски. Тези години се оказват трудни за него. Още във втори курс той прави като курсова работа едно представление, което смайва и изненадва, но в крайна сметка не се харесва особено на неговите преподаватели – „Пътека за дивеч“ на Франц Ксавиер Крьоц. Завършва задочно и бързо се сблъска с действителността в средата на 1980-те години в България, когато подобни опити за бърза и радикална смяна на театралния език, на приетата театрална парадигма, за заявяването на нови театрални идеи се приемат трудно и се наказват.

Екипът на спектакъла „Любовта към трите портокала“ (1984)

Тук е важно да спомена, че първите опити за подриване на старата театрална система у нас започват с формиране на алтернативни театрални групи на дебютиращите през 80-те години млади експериментално настроени режисьори, като началото на тази тенденция поставя именно Иван Станев. След завършването си той обединява около себе си група актьори, негови състуденти, сред които е и Жанет Спасова, които увлича с идеите си за създаване на театрална лаборатория и за търсене на нов театрален език. Групата отива в един от репертоарните театри, но се бори да запази максимална самостоятелност и да работи като лаборатория вътре в него. Така през 1984 г. в театъра в Ловеч се оформя групата около Иван Станев и се появява първото ѝ ярко и необичайно представление „Любовта към трите портокала” по Карло Гоци, последвано през 1987 г. от „Алхимия на скръбта“, което е спряно в Ловеч и е показано само четири пъти на Камерната сцена 49 в Театър „София“.

Последваха редица знаменити спектакли на Иван Станев. Ще спомена само най-важните от тях след вече посочените „Любовта към трите портокала“ (1984), „Алхимия на скръбта“ (1987) и „Раната Войцек“, която прави 1987/88 г. Хайнер Мюлер кани това представление в Германия на фестивал за спектакли по негови текстове. Точно това представление и това гостуване стават причина Иван Станев да бъде поканен в Германия и да остане да работи там. Следват „Представление и наказание“, което създава с българска група от актьори, между които е и съвсем младия тогава Самуел Финци, и „Хермафродитус“. Двата спектакъла гостуват в България през 1993 г. Спектакълът „История на окото“, който той поставя през 1999 г., беше копродукция с фестивала „Пасажи“ във Франция и беше селекциониран и показан в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 1999 г.

Най-кратко бих определила тези спектакли и въобще театъра на Иван Станев като „негативен театър“, като театър, който иска да дразни, да заявява дръзко своето отричане и несъгласие, да разтърсва и събужда зрителя, да го изважда от неговото комфортно спокойно състояние. Именно с тази своя естетическа и рецептивна стратегия и с експериментите си в областта на театралния език в посока на перформативността, театърът на Иван Станев естествено и директно се вписва в най-актуалните развития на сценичното изкуство в Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век.

След разговора за Иван Станев от ляво на дясно: проф. Венета Дойчева, проф. Ромео Попилиев, проф. Камелия Николова, проф. Николай Йорданов, проф. Александър Кьосев, Жанет Спасова, проф. Цветана Манева и Явор Гърдев

Бих могла да продължа още дълго тази поредица от негови забележителни спектакли. Важно е да припомня обаче, че освен от създаването на театрални представления, Иван Станев преди всичко се интересуваше от съвременния свят, от разширяване на границите на театъра, от развитието дигиталните технологии и от новите възможности, които те дават на артиста да се самоизрази. Той създаде и много интересни пърформанси и артистични филми, редица от тях отличени с авторитетни награди.

Един голям и важен за съвременния театър режисьор, за когото разговора, убедена съм, днес само започваме.

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[vprki]

100 години СТОЯНКА МУТАФОВА

На 2 февруари 2022 година, деня, в който се навършват 100 години от рождението на Стоянка Мутафова салонът в Сатиричния театър отново ще е пълен с нейната публика. На сцената ще оживеят нейните думи, нейната усмивка, нейната виталност. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова, драматург на театъра.

И ще ѝ партнират младите артисти на Сатирата, които ще се докоснат до самородния ѝ талант и искам да вярвам, ще продължат напред заредени от необикновената личност на Стоянка Мутафова.

Една е тя – Стоянка Мутафова - в българския театър – изключително талантлива, удивително жизнена, уникална в творческото си дело, обгорено от нестихващата ѝ страст да подлага на най-драстични изкушения самобитното си актьорско майсторство. В какви ли не крайности на сатирата и драмата не се хвърля тази фурия само и само да не измени на неудържимия си устрем към сценичните експерименти и на благородната амбиция да защити колкото е възможно по-красноречиво престижа на театралното изкуство. Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 година в София, в семейството на писателя Константин Мутафов, братовчед на Пенчо Славейков. Буйно, любознателно и палаво дете, бъдещата актриса отраства сред най-светлите умове на България. Решението да стане актриса от дете е готово в нея. Наблюдава и пресъздава. Да не е себе си, а да е някой друг е в кръвта ѝ.

Стоянка Мутафова

Но завършва първо класическа филология по настояване на баща си (не се дипломира, защото ѝ остават не взети два изпита). После кандидатства в театралното училище. Приемат я през 1945 година. Завършва Държавната театрална школа при Народния театър през 1946 година. Учи актьорско майсторство при проф. Залцер в Прага от 1946 до 1948 година. Работи в театрите „Диск“ и „Алхамбра“ в Чехия, където има сериозни роли в пиеси на Гогол, Молиер и Афиногенов. Излиза респектираща статия със заглавие „Българката Стояна Мутафова прослави България на чешка сцена“.

В България професионалният ѝ дебют е през 1949 година на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ в ролята на Варя от „Брониран влак 14-69“ от Всеволод Иванов. Стоянка Мутафова не се чувства много на мястото си. Няма въздух за нейната щуравост. Все напира да играе по-възрастни героини – намира ги по-интересни, а и възрастовото несъответствие човърка въображението ѝ. Например в „Доходно място“ Н.О.Масалитинов ѝ дава да изиграе Полина, а тя иска да играе майка ѝ – Кукушкина. Не ѝ дават, защото не отговаря на ролята. А така ѝ се иска да пробва точно това, за което не става. Актриса е там до 1956 година, когато става една от основателките на Сатиричния театър. И се оказва, че там е нейното място, защото са подбрани все такива нестандартни актьори.

Стоянка Мутафова и Григор Вачков

И трите ѝ начала в българския театър са свързани с падане и с режисьора Стефан Сърчаджиев – първото: като ученичка по време на евакуацията в Трявна в постановка на „Женитба“ от Гогол, където изпълнява ролята на слугинчето Дуняша и обира овациите на зрителите с хрумките си, след години в Народния театър, където заедно с други студенти е в масовката на „Хитрините на Скапен“ от Молиер, също дело на Сърчаджиев и третото начало, белязано от падане е в постановката „Баня“ от Маяковски, с която се открива Сатиричния театър… След време актрисата твърди, че който е започнал в театъра с падане, трябва да е намерил и чалъма със ставането. И го потвърждава с дълголетната си актьорска кариера. Играе всякакви роли и съм убедена, че ако беше жива, днес щеше да е пак под прожекторите.

Много неща е научила през повече от седемдесетте си години на театралната сцена Стоянка Мутафова. Светът минава през сетивата ѝ, дава им острота и сила, които са наистина феноменални. В очите на Стоянка Мутафова той е пълен, цветен, тъжен и смешен в мяра, непостижима за другите. Тя е от онези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-необятни ти се струват. Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбеността и тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече нейна, не кикотът. Някои я наричат „стихийното бедствие”, други „лудетината”, а за трети е просто „диагнозата Мутафова”. Всички, обаче, са единодушни, че актрисата винаги е била свободна и е внушавала так��ва състояние на духа и на околните, без да се съобразява с хорското мнение и авторитетите на деня.

Стоянка Мутафова и Хиндо Касимов

Винаги ѝ е било много трудно да описва как прави ролята си, какво изпитва на сцената. Като ѝ зададат омразния въпрос „Как изиграхте този образ?”, все си спомня за Петя Герганова, която казвала – „Отде да знам!“ – „Аз ако можех да го обясня, нямаше да мога да го направя!“. За Стоянка Мутафова силата да заобикаляш самохаресването, вземането на сериозно е голямо човешко достойнство. Голямо изкушение е да се вземеш на сериозно. Сцената е място, което мами и амбицира и това на не малко талантлив народ е изяло главата, според Стоянка Мутафова. Тя се е отървала от тази болест, защото самокритичността ѝ е наследствена. Магнетично заразява и млади, и стари. Мутафова е от малкото актриси, чиято изумително обемна като съдържание и пластика изобретателност, подплатена от интелекта, успява да запази своя оригинален стил, да обновява колорита му и не допуска да бъдат приспани сетивата ѝ за реалностите на деня. Времето потвърди неукротимото безпокойство на щедрата ѝ надареност.

Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев и Невена Коканова

Не се притъпи острия ѝ рефлекс. Стоянка Мутафова владееше в съвършенство тънкостите и на забавната комедия, и на сложната сатира, и на увлекателната пародия, и на изисканата гротеска. Появата ѝ на сцената бе винаги бурна, свежа, цветна и звучна. Непредсказуемите ѝ и хитроумни надпреварвания със самата ѝ същност и шеметната фантазия държаха партньорите ѝ винаги на щрек, за да отвърнат в незнаен миг на жонглиращия ѝ темперамент, на непредвидимите ѝ предизвикателства.

Влюбена в импровизацията, която всъщност наложи Мутафова като самородно явление, актрисата не склони глава пред годините.

И хората от няколко поколения се докоснаха до необикновената ѝ личност, до благородството и щедростта ѝ, до възхищението ѝ от сърцатите духом. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на Сатиричния театър

[vprki]

Критичен поглед: Татяна Лолова - актрисата, която предварва времето

Със своите стотици роли в театъра, киното, телевизията и естрадата Татяна Лолова е едно от забележителните присъствия в българските сценични изкуства. Огромен е светът на нейните роли – героините й са красиви, наивни, намръщени, отчаяни, лукави, прелъстителни, жестоки, нелепи...Пише за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Татяна Лолова е  актриса, която съумява да предварва времето, да го пришпорва, да се отказва от неща, които са й носили признание и да се втурва в героини, които изискват и самоирония, и артистична виртуозност.  Тя знае, че с талант и дух артистът няма граници и продължава да радва своята публика с умението да бъде истинска под прожекторите. Актрисата съумява да предизвика волен, истински смях сред зрителите без да се опира на патерицата на гега, пошлото, евтиното, за да го изтръгне. Просто носи наслада с настроението и усещането за празнична игра.

Татяна Лолова - снимка Стефан Джамбазов

Татяна Лолова – ярко характерна актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви, въздействащи и винаги с ярка индивидуалност. Страхотната актриса Татяна Лолова няма прототип в българския театър и трудно може да се сравни с някой друг. Тя е от малкото актриси, за които има специално създадени пиеси и роли.        

Татяна Лолова завършва актьорско майсторство през 1955 г. в класа на професор Стефан Сърчаджиев.  През 1955-1956 г. играе в театъра в Русе. През 1957 г. става първата актриса, официално назначена в новосформираната трупа на Сатиричния театър, където играе до 1976 г. През 1977 г. се премества за 11 години в Театър „София“, после се връща   при сатириците за няколко сезона и след това избира съдбата на  актьор на свободна практика.              

Татяна Лолова в ролята на Агафия Тихоновна в “Женитба” от Гогол в Сатирата – снимка архив на театъра

От дебюта й -  Галя в „В люляковата градина“ от Солодар в Русе са изминали не само много години, но и са се натрупали роли – разнообразни, ярки, неочаквани... Татяна Лолова е създала образите на Фосфорициращата жена, Елзевира, Разрухата („Баня”, „Дървеница”, „Мистерия Буф” – Владимир Маяковски), Елизабета („Дон Карлос” – Фридрих Шилер), Грицацуева („Дванайсетте стола” – И. Илф и Е. Петров), Татяна („Предложение. Сватба. Юбилей” – А. П. Чехов), Беатриче („Много шум за нищо” – Шекспир), Анна Копецка („Швейк през Втората световна война” – Бертолт Брехт), Марина и Васюта („Провинциални анекдоти” – Александър Вампилов), Агнес („Деликатно равновесие” – Едуард Олби), Флоранс Бъкър („Пеперудите са свободни” – Леонард Герш), Антония („Няма да платим! Няма да платим!” – Дарио Фо), Телма Кейтс („Лека нощ мамо” – Марша Норман), Серафима Илинична („Самоубиецът” – Николай Ердман), Клер Цаханасян („Посещението на старата дама” – Фридрих Дюренмат), Тъжина („Забравени от небето” – по Екатерина Томова), Лидия Василевна в „Старомодна комедия”- Алексей Арбузов“, Министершата („Госпожа министершата” – Бранислав Нушич), Леонора („Нищо не помня” – Артър Милър), Мег Фоулън („Бившата мис на малкия град” – Мартин Макдона), Майката („Гласовете на другите” – Пламен Дойнов) и десетки още  по различните сцени на столицата и страната.

В ролята на Грицацуева („Дванайсетте стола” – И. Илф и Е. Петров) - снимка архив на Сатиричния театър

Голямата любов на Татяна Лолова си остават драматичните роли, това е и причината да се премести в Театър „София“ - да разчупи мита, че е основно комедийна актриса. Тя винаги печели симпатиите на хората, какъвто и жанр да е родената от нея героиня. Татяна Лолова е работила с повечето известни български  театрални режисьори. Но нарича Гриша Островски  моят режисьор. С него прави една от забележителните си роли – Уини в „Щастливи дни“  от Самюел Бекет в Сатиричния театър, през 1991 г., време на празни магазини и страхотно социално напрежение. Уини носи на Татяна Лолова първия „Аскеер”. Чудото на тази пиеса се случва и с помощта на актьора Петър Пейков, който е другият участник в постановката.

Татяна Лолова остави отпечатъци от своите длани през 2015 година на Стената на славата при Театър 199 - снимка Стефан Джамбазов 

В следващите години Татяна Лолова изиграва няколко роли, които стоят между мечтата й за драматизъм и очакваното от публиката комично амплоа. Изиграла ролята на майка още като 18-годишна студентка нищо не й пречи на зряла възраст да изиграе много по-младежка роля. Не  иска да се ограничава в собствената си възраст и във възрастта на героините. Обожава сочните роли. Няма насита за тях. 11 години играе почти безмълвната баба Гена в „Човекоядката“ на Иван Радоев, а като баба Бонка във „Франческа“ от Константин Илиев в Народен театър „Иван Вазов“ разкрива нови страни на артистичното си дарование – играе жена, която внезапно придобива способност да вижда в миналото и в бъдещето. Чрез нея като чрез медиум българи, живели преди векове и преди десетилетия, влизат в съприкосновение с наши съвременници. Изплуват нелицеприятни истини за убийства, лъжи, предателства, мъртвите безпощадно ��оригират удобните илюзии на живите.            

Татяна Лолова изигра Сара Бернар в спектакъла “Слънчев удар” от канадския драматург Джон Маръл под режисурата на Валентин Ганев в Сатиричния театър - снимка архив на театъра

Една от последните ѝ роли е в пиесата на Румяна Апостолова, която първоначално  се е казвала „Белканто“. После режисьорът Съни Сънински я доразвива и поставя в Театър 199 „Валентин Стойчев“, където се играе  под името „Дуенде“. Дуенде, според Лорка, е онова състояни�� на духа, което прави възможно тореадорът да победи много по-силния физически бик, подчинявайки го на своята воля – въпрос не на умение, а на кръв”. Татяна Лолова играе ролята на примадоната и в същото време разказва самата себе си, извън нормите както на театралната условност, така и на автобиографичния разказ. Прави го не едно след друго и даже не успоредно, а едновременно. Казано иначе, по време на спектакъла не Лолова влиза и излиза от ролята, а театърът влиза и излиза благодарение на Татяна Лолова. Актрисата признава, че след „Дуенде“ става много взискателна към изявите си, избягва роли с негативен заряд.

Таня Лолова не пропуска да присъства и на събития от други изкуства - в случая е до писателя и драматург Анжел Вагенщайн - снимка Стефан Джамбазов

И днес неспокойната природа на Татяна Лолова не ѝ позволява да стои при вече постигнатото, тя непрекъснато си поставя нови и нови цели – дали „Лолова ще чете Лолова“ в страната и чужбина, дали ще е  участие във филм или  предаване, актрисата е винаги насочена към зрителите. Но не, за да отиде при тях, а да ги поведе към територията на красивото и смисленото. Да се правиш на друг – в това е разковничето на актьорската работа. Но кой е този друг, печели ли симпатиите и с какво на своите зрители или подлага на изпитание чувството за такт, вкус, морал!? Разсмива ли или разплаква публиката, принизява ли  или възвисява. Не само всеки има свой собствен отговор, но и в творческата биография на всеки актьор има различни периоди и различни отговори на тези въпроси. Артистичното и Татяна Лолова имат своята взаимна принадлежност.

Честит рожден ден на 10 февруари на голямата актриса със собствен стил и сценично обаяние Татяна Лолова! ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на Сатиричния театър “Алеко Константинов”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Така блестят звездите…

Години наред на 10 февруари денят ми започваше празнично – звънях на двама обичани актьори, за да им пожелая здраве, щастие, усмивки. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова по повод днешните рождени дни на незабравимите Илия Добрев /1942-2016/ и Татяна Лолова /1934-2021/.

Първо чувах гласа на Илия Добрев, с когото в годините изработихме ритуал в разговорите на този ден – той като баща на моя приятелка, после и колега в театъра, в последните години дядо на съученик на сина ми обговаряше шеговито пожелани��та ми през призмата на „актуалните за времето събития“. Илия с неговото неподражаемо чувство за хумор, винаги пронизано от необяснима тъга.

Илия Добрев и Кирил Варийски в "Антихрист - Супер звезда", автор Миклош Хубай, режисьор Здравко Митков", снимка: архив на Сатиричния театър

После идваше следващото вълнуващо изживяване – да се обадя на голямата Татяна Лолова! Когато това можеше да стане единствено на стационарен домашен телефон, далеч преди машинките – телефонен секретар, вдигаше Славето, неин съпруг, приятел и вярна стража и ведро казваше, че я няма. После любезно питаше за кого да предаде и се усетих значима, когато след години при името ми каза – „Чакай, сега ще я извикам на телефона“… Не бяхме близки в делничен план, но в годините срещите и дългите разговори с нея постепенно разкриваха жена, която има уюта на пълен дом, но това я освобождава да лети с ролите, участията, срещите с талантливи хора.

Днес и двамата не са сред нас. Присъединиха се към голямата група хора, които осветиха живота ми, донесоха ми радост от срещата с изкуството им, но вече са само спомен за хората, на които посветиха изкуството си. И затова днес искам да напомня, че ги е имало, че ги има, защото все още не са малко хората, които са се възхищавали на таланта им.

В ролята на Грицацуева („Дванайсетте стола” – И. Илф и Е. Петров), снимка архив на Сатиричния театър

Татяна Лолова започва кариерата си в Русенския театър. След това със заповед № 1 е назначена като актриса в новосъздадения Сатиричен театър, където се случва почти цялата ѝ театрална съдба. С изключение на 11 години, които посвещава на желанието си да се пробва като драматична актриса и неин дом става Театър „София“. Страхотната актриса и непоправима фенка и производителка на хумор Татяна Лолова няма прототип в българския театър и трудно може да се сравни с някой друг и затова връщането ѝ при сатириците е някак неизбежно. Ярко характерна актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви, въздействащи и с ярка индивидуалност. Тя е от малкото актриси в България, за които има специално създадени пиеси и роли. Обичаше да се шегува със себе си, карайки хората не само да се усмихват, тя винаги печели симпатиите им, какъвто и жанр да е родената от нея героиня. Обожаваше сочните роли. Нямаше насита за тях. Не само под театралния прожектор в нейните театри, но и като гостуваща актриса по столичните и извънстолични сцени, и в „естрадните“ участия, в киното, в телевизията. В годините Лолова е проявила изключителен характер – тя е актриса, която има своя шеметна кариера , но е непоколебима в отстояването на художественото превъплъщение.

Татяна Лолова изигра Сара Бернар в спектакъла “Слънчев удар” от канадския драматург Джон Маръл под режисурата на Валентин Ганев в Сатиричния театър, снимка архив на театъра

Сред десетките изиграни образи Татяна Лолова има няколко роли, които стоят между мечтата ѝ за драматизъм и очакваното от публиката комично амплоа. Изиграла ролята на майка още като 18-годишна студентка нищо не ѝ пречи в зряла възраст да изиграе много по-младежки роли. Не ѝ се искаше да се ограничава в собствената си възраст и във възрастта на героините. Силата на Татяна Лолова бе любовта. Любовта към театъра и към всеки отделен човек, стига да е човек.

Татяна Лолова и Иван Теофилов на премиера на негова книга, снимка: Стефан Джамбазов

Тя гръмко изповядва и практикува тази любов, с което троши всички бариери, поставяни от времена, пространства, предразсъдъци, рутина и подобните им. И зрителите отвръщат с любов и уважение към стореното от тази забележителна жена.

На 10 февруари 2022 г. щяхме да празнуваме 80 – годишнината на Илия Добрев – актьор, режисьор, педагог… За първи път го гледах на сцената на Военния театър, в незабравимата постановка на Леон Даниел „Напразни усилия на любовта“ от Шекспир. Помня и до днес ироничното му фъфлене като Кратун. Забележителен ексцентрик, който умее да омесва по неповторим начин сълзата със смеха и да пленява с ироничната си усмивка. Десетте сезона на армейска сцена са сред плеяда прекрасни артисти и най-добрите, търсещи и активни режисьори на времето. Това са години, в които Илия Добрев съчетава енергията на младостта с творческата зрелост. Трупа артистичен опит с многобройни участия в телевизионния театър, киното, радиото. Когато Младен Киселов /1942 – 2012/става директор на Сатиричния театър му предлага да опитат заедно да правят различен тип хумор.

Стоянка Мутафова и Илия Добрев в Мъртви души", режисьор Здравко Митков, снимка: архив на Сатиричния театър

За човек като Илия Добрев това е достатъчно и той отива при сатириците за близо 15 години, даже за известно време бе и директор в бурни за театъра години. Нови творчески срещи, нови творчески провокации, нови радости и разочаров��ния. Отново поредица от роли, някои от които знакови за актьорската му съдба. Не всички са на сцената на Сатирата – една от свидните роли за Илия Добрев е Джордж в „Кой се страхува от Виржиния Улф” на Едуард Олби, която Младен Киселов поставя на камерната сцена в НДК. Гастролира и в Народния театър в постановката на Енчо Халачев “Котка върху горещ ламаринен покрив от“ Тенеси Уилямс, където изигра Брик. Но основата му изява е при сатириците. Започва и преподавателска дейност в Театралната академия. Той бе асистент последователно на проф. Елка Михайлова, проф. Енчо Халачев, проф. Любомир Кабакчиев, проф. Надежда Сейкова и проф. Стефан Данаилов. Поканен бе и в НБУ, ТК „Любен Гройс”, повече от 30 години отдели от времето и емоциите си за младите хора в актьорската професия, от които стотина са вече сред любимците на зрители и критика. С годините все по-често срещахме името му в театралните афиши като режисьор. Казват, че няма бивши актьори. Колкото и да са изкушенията на другите гледни точки към театъра, сладостта да бъдеш някой друг не изчезва. Така бе и с Илия Добрев.

Илия Добрев в „По-големият син” на Александър Вампилов, режисьор Николай Ламбрев, снимка: архив на ТБА

Сред последните му роли е Сарафонов в „По-големият син” на Александър Вампилов, режисьор Николай Ламбрев на сцената на ТБА, където Илия Добрев бе наистина впечатляващ с деликатното, но силно драматично свое виждане за героя си. Смешен и тъжен и неочакван в самотата, болката и надеждата си....Случайната лъжа на двама млади мъже, че единият е негов син от кратка, но незабравима младежка любов отприщваше цял порой от желания, мечти и емоции, скрити зад примирението от съдбата, която хората често приемат за даденост.

Проникновен и емоционален в ролята на случайна жертва, той бе централна фигура в театрална игра за зависимостта на човека от света, в който живее, за самотата като проблем, който обхваща всички възрасти и прослойки, за живота, белязан от скрити амбиции и неудовлетворени желания. Илия Добрев плуваше в този океан от разнопосочни чувства и страстно внушаваше, че това е разказ за греха и срама от пропуснатата любов. Изненадващо лирична, дори драматична роля на актьор, който винаги е бил с ексцентрични счупвания на изграждания образ, с иронично намигване към изобразяваното.

Истински артист, за когото няма поклон пред рутината.

Татяна Лолова, снимка: Стефан Джамбазов

Мога само да завърша с думите, че съм щастлива от възможността да пресека живота си с тези две незабравими творчески фигури. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на театрите и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Толкова ли е трудно?!

„Аз донесох пиесата „Моята скъпа лейди“ от американския драматург Израел Хоровиц, при едно от пътуванията ми в Ню Йорк. Пътувам често до там, защото съм Фулбрайт учен. Спечелих наградата Фулбрайт преди години и преподавах актьорско майсторство в „Пейс Юнивърсити“. Написа до „въпреки.com” проф. Ева Волицер, актриса, режисьорка и преподавателка в НБУ по повод текста ни за премиерата на пиесата в Народния театър „Иван Вазов“.

По-нататък в писмото си тя споделя, че освен това е правила изследване на съвременния американски театър. А миналата година е водила майсторски клас върху Чехов в известния кино-театрален институт Лий Страсбърг. Основателка �� на независимия театър „Галерия" и има реализирани  повече от 15 проекта на театрални спектакли. „По принцип търся и предлагам нови и неиграни автори и заглавия. Когато съм в Ню  Йорк непременно се отбивам в книжарницата за драматургия на 48 улица и търся нови пиеси. Книжарите ме познават и се радват, когато ме видят. Така беше и с пиесата „Моята скъпа лейди". Донесох пиесата и предложих превода на Харалампи Аничкин. Реализирахме спектакъла през 2006 г. на камерна сцена „Методи Андонов" в Сатиричния театър. Получихме авторските права от Хоровиц, но нямахме възможност да го поканим. Съставът: Режисьор проф. Снежина Танковска, сценограф  Марина Райчинова, композитор Румен Цонев /1950 – 2014/! Актьори: Росица Данаилова /1933 – 2018/ в ролята на мадам Жифар, Ева Волицер - Хлое,  Веселин Калановски - Матияс Голд. Премиерата беше на 9 ноември 2006 година. Получихме доста положителни отзиви. През 2007 гостувахме в Израел. Играхме 2 представления с голям успех. /Тогава поради заболяване в ролята на мадам Жифар играе Нина Стамова – б. ред./.  

Участвахме и във фестивала „Сцена на кръстопът”  в Пловдив. Росица Данаилова обичаше безкрайно тази роля. Беше прекрасна в нея“. Уточнява Ева Волицер и допълва, че се чувства огорчена и заради паметта на актрисата, която напусна нашия свят преди малко повече от шест месеца, че от Народния театър не са отбелязали кога и къде за първи в у нас е поставена пиесата на Израел Хоровиц. Подчертава, че драматурзите на театъра Светлана Панчева и Роза Радичкова познават спектакъла, поставен в театър „Галерия“. Според нея това е липса на памет, което се случва у нас и всеки мисли, че светът започва от него, заключава Ева Волицер.

Росица Данаилова /л./ и Ева Волицер /д./ в сцена от постановката - снимка Атанас Кънчев, архив на Театър “Галерия”

Тук добавяме без редакторска намеса рецензията на театроведката Райна Конушлиева за спектакъла, представен през 2007 година на фестивала „Сцена на кръстопът“ в Пловдив: „Едно вълнуващо преживяване е представлението на „Моята скъпа лейди“. Първото впечатление идва от явно нарочно търсената оскъдна подредба на сцената, сякаш не само от финансова липса, една аскетична подредба, решена в меката гама на сивото. Тази пестеливост внушава особена елегантност. И създава възможност за актьорите не само свободно да се движат из сценичното пространство, но най-вече да се откроят по-ярко образите им. В хода на вечерта откриваме, че художничката Марина Райчинова решава декора и костюмите в три цвята - сиво, черно и бяло, което издава безупречен вкус и налага на представлението изискан стил. Талантливата сценографията на Райчинова е далеч от познатата ни до болка шарения по нашите сцени. Пиесата започва с на пръв поглед делнични и банални житейски проблеми – получаване на наследство, продажба на апартамент, безпаричие и..., за да стигне до жестоката истина за зейналата огромна бездна в общуването между героите, за самоубийството като изход, за безкрайната човешка самота... и накрая да ни каже, че ние въпреки всичко можем да бъдем един до друг, можем да бъдем заедно, и сякаш можем да бъдем и щастливи. Все категории, които са конкретно очертани в текста, за да приемат големите общовалидни и общочовешки измерения. И всичко това поднесено колкото по класическия модел на психологическата драма а ла Ибсен, толкова и в стила на съвременната модерна драматургия. Текст, написан с блестящ език, занимателен, остроумен, наситен с изящно чувство за хумор.

Израел Хоровиц - снимка Стефан Джамбазов

Американецът Израел Хоровиц, авторът на пиесата, е прекрасен драматург и добър познавач на еврейската тема, която той вмъква много деликатно и с много финес, така да се каже „между редовете”, с което темата се откроява по един особен начин, за да ни впечатли още повече. Самият Хоровиц е актьор и добър познавач на актьорската природа. Той умело претворява ярки характери, богати и сложни личности, гради фатални сблъсъци и конфликти, инспирира откровения, създава неочаквани и непредвидими ситуации... дава възможност на своите творения да преосмислят живота си, дава им надеждата... Преводът на Харалампи Аничкин е още едно поредно доказателство за голямото творческо можене на този блестящ преводач и неговия артистичен подход към словото. А самото представление... Рядко ще видите артисти на наша сцена, които изпитват такава радост, такъв възторг от своята игра... Те и тримата – Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски, сякаш се втурват, за да прегърнат и заобичат своите образи... Те са освободени, разкрепостени, а оттам и напълно естествени – много истински... Всеки от тримата актьори по свой начин и със свои изразни средства ни предлага определен модел на поведение, превърнал се в модел-еталон за актьорско майсторство. Артистично овладяно актьорско майсторство! Едно необикновено трио, което свири с огромна радост, свири с удоволствие, трио, в което всеки поотделно владее до съвършенство инструмента си и умее превъзходно да музицира в синхрон с другите. За това постижение трябва да благодарим на режисьора Снежина Танковска, която показва завидни умения и вкус в правенето на театър. Разработила в детайли образи и мизансцени Танковска пестеливо и без агресия владее сцената... владее своята професия до съвършенство! Нейното представление е далеч от фалша, превземките и баналните жестове... Но това явление не би било възможно без личната инициатива на Ева Волицер, донесла пиесата от Ню Йорк. Разгръщам програмата и чета – авторът и пиесата се представят за първи път в България. Правя справка и разбирам, че писателят Израел Хоровиц, американски евреин, автор на 56 пиеси /тогава 2007 г. – б. ред./ и много сценарии, превеждан и игран по всички континенти, удостоен с много театрални награди, е един от най-ярките творци на съвременна Америка“, написа Райна Конушлиева.

Росица Данаилова в “Моята скъпа лейди” - снимка Атанас Кънчев, архив на Театър “Галерия”

P.S. Това е последната роля в театъра на Росица Данаилова, от чиято кончина преди дни се навършиха 6 месеца. И в нейна памет цитираме и думите ѝ по повод на премиерата на спектакъла преди повече от 12 години: „Моята роля стана много успешна. Една роля е като едно бебе, което е в зародиш. То си расте, както ние репетираме, и не знаем дали когато се роди ще диша, ще бъде ли живичко. И само когато срещнем публиката се ражда театралното представление. Голям късмет за мен е, че стана една много жива роля.“

През 2007 година спектакълът е специално отбелязан и в архива на театралните награди „Аскеер“ във време, когато независимите театрални трупи в България бяха смело начинание: „Театър „Галерия“ на сцената на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ с „Моята скъпа лейди“ на американския драматург Израел Хоровиц - постановка на Снежина Танковска и с участието на Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски.

Колко скъпо може да ви излезе една истинска лейди? Не очаквайте готов отговор на въпроса. „Моята скъпа лейди“ е постановка за въпросите – тези за близостта, очакването, срещите, разделите. На какво сте готови, за да получите желаната информация?! И как ще се преобърне животът ви след това?! Доколко миналото определя настоящето и доколко последното ще предопредели бъдещето?! Театралното трио Данаилова – Калановски - Волицер със сигурност ще ви разчувства с откровеността и заряда, който носи. Авторът и пиесата се представят за първи път в България, а самият спектакъл е посветен на 80-ия рожден ден на актрисата Луна Давидова /1926 – 2010  – б. ред./.“

Защо отделяме внимание на всичко това, като връщаме времето съвсем не толкова отдавна, за да припомним едно представление. Огорчението на Ева Волицер, която ни изпрати текста си, който публикува и в социалните мрежи ни провокира не само да го публикуваме, но и коментираме в по-широк план и като явление в родния ни артистичен пейзаж. Може би не е задължение на един театър да огласява къде другаде у нас е поставяна съответната пиеса, но все пак колегиалната етика го изисква. И съвсем не става дума само за трупата именно на този театър. Това е изключителна традиция особено на Бродуей, защото пиесата, спектакълът, театърът така живее и надживява времето. У нас не само в театъра като че всичко започва от съответния екип – творчески и административен. Уви, това не важи само за театралната гилдия.

Дълъг разговор, защото например в киното или в телевизионни предавания вместо да се излъчи оригиналът, често създаден и в не леки времена се взимат кадри къде с разрешение, къде не и готово. Припомняме, че преди няколко години сериозни преводачи на драматургия споделяха огорчението си и с право, че в програмите за съответния спектакъл отсъстват имената им, а не рядко те бяха предлагали текста на театъра. Е, имаше и случаи, когато отсъстваха имената на преводачите  някои книжни издания. И още нещо, може би извън контекста, но не съвсем, отбелязваме. Винаги ни е било странно и дори нелепо, когато при различни медийни награди по различни поводи медиа с приз съобщава само своето отличаване. Другите ги няма, дори и да са получили по-високата оценка. Може би и за това се чувстваме генерално пренебрегнати не само на нашите си ширини. Слава Богу, има и изключения, но те продължават да ни удивяват. И си оставаме все така провинциални. Вината е наша, а темата отворена. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Атанас Кънчев, архив на Театър „Галерия”