#Сатиричен театър

[vprki]

Номинираните спектакли за „Златен Кукерикон“ носят смелост, не само смях

 „Тази година темата ни е „Да живее народът!“, като остро политическо кабаре, т.е. отношението ни ще бъде към ситуацията, в която ние живеем. Действието ще се развива пред Парламента.“ Обяви Калин Сърменов, директор на Сатиричния театър „Алеко Константинов идеята за церемонията при връчването наградите “Златен  Кукерикон“.

И продължи: „Ще има протестиращи… ние сме единствената държава по света, когато в един ден имаше 11 протеста за различни неща. Бива, бива да си недоволен, но толкова…Това ще бъде основата, като няма да издавам повече. А „Не на народа!“ ще бъде платформата, около която ще се съберат всички партийни формации, защото, всъщност, е най-приятно да няма народ. Ако няма народ в тази държава, няма да има никакъв проблем. И селското стопанство ще се развива много добре – доматите ще бъдат много хубави без пестициди, туризмът ще се развива много добре, защото няма да има кой да пречи, външните инвеститори ще могат да правят, каквото си искат, никой няма да им извива ръцете, да им иска подкупи и т.н. Така че тази платформа „Не на народа!“ е платформата, около която се обединяват всички политически формации и ще направят за първи път стабилно правителство, което и за нас е много важно!“

Представянето на Седмото издание на наградите „Златен Кукерикон“ от Калин Сърменов бе в атмосфера на смях, ирония, независимо от объркания ни свя��. А той обеща, че на 7 април в Салона на театъра ще се съберем около идеята да има сатира и хумор. Признава за себе си и колегите си, че в годините от учредяването на наградите моделът им започва да се развива като идея и проект, дори извън тях. Според него, от само себе си идват нови изисквания. Изчиства се тази бъбривост, която беше в началото, почна вече да се променя и да става по-лаконична като представление. Другото хубаво е, че от театрите тази година са дошли много записи на представления - 45. Явно журито е било доста натоварено. „Винаги в този жанр, в който се опитваме да работим, да поощряваме хората, които мислят в тази посока – сатирата и хумора, винаги има големи дупки. За наша изненада има доста сериозни присъствие или доста сериозни опити да се върви в тази посока. Защото навремето пътят, по който е тръгнал Сатиричният театър носи в себе си заряд на непримиримост към обществото, към времето, към абсолютно всичко около нас и, ако ние не успеем и не заразим хората, младите особено, артисти, режисьори публика с това – не сме си свършили работата. Продължаваме да го правим, имаме толкова желаещи да участват.“ Коментира и дълбокия не само за театралите контекст на Куркерикона директорът.

30 години театър "Кредо"

На церемонията по награждаването на 7 април ще научим кои са първенците от най-добрите сред номинираните. Но  е ясна наградата на името на Георги Калоянчев и тя е за Нина Димитрова за трите десетилетия на театър „Кредо��. Каква е аргументацията, споделена от Калин Сърменов: „ Живеем във време, в което много лесно отминаваме важни неща, а този малък театър, ако можем да го наречем така, толкова години носи след себе си сериозна емоционална следа. Ние намерихме в себе си логиката, с която да подкрепим тази награда. Защото, ако ние дадем гласност и мисля, че всички трябва да го направят, на преден план да не слагаме отрицателните и нелицеприятните неща в нашата професия, а ето такива проекти, които се развиват във времето и дават пример за хора, които искат да правят подобни неща. Времето, в което водим този разговор ощети театъра в тази насока. Докато в „Кредо“  хората, които застанаха навремето - Нина Димитрова и Васил Василев-Зуека и в цялостното му развитие – това е един последователен път. Път – стъпка по стъпка, за да стигнем до днес. Важно е да го казваме, за да покажем как, всъщност, как тези идеи да се развиват. Имаш ли идея, тя не трябва да бъде временна. Поклон пред Нина!“ Не б��з вълнение каза директорът на Сатирата.

Юлия Огнянова и Нина Димитрова, снимка: личен архив

Да припомним малко повече за Нина Димитрова. Тя е основател и артистичен директор на театър „Кредо“, режисьор и актриса. Магистър е по актьорско майсторство за куклен театър в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов”, клас проф. Атанас Илков. Завършва през 1988 с наградата за най-добра женска роля на Международния фестивал на театралните академии във Вроцлав, Полша. През 1992 година основава Театър „Кредо”, чийто първи спектакъл, „Шинел” по Гогол, й донася национално и световно признание. С този спектакъл Нина Димитрова записва в творческата си биография участие в над 200 международни фестивали. ��ъс спектакъла си „Каквото направи дядо, все е хубаво” Нина Димитрова е участвала в над 50 международни фестивали в Европа, Азия и Америка. Преподава в НАТФИЗ, в НБУ, води майсторски класове в „Тиш скул” на Нюйоркския университет (2011), САЩ , Театрална академия Пекин, Китай (2013), Театрална Академия „Тохо“, Токио, Япония (2016) и други, както и в рамките на фестивали в Русия, Финландия, САЩ, Италия и други. През 2021 година създава първата си „Творческа Кредо Лаборатория“ за развитие на млади професионални артисти, която продължава и през 2022 г.Не е възможно в този текст да се изброи всичко. Но име нещо специално в биографията ѝ – близостта и приятелството ѝ с изключителната Юлия Огнянова, на която на 22 февруари театрална България отбеляза по красив начин с огромно уважение и обич сто години от рождението ѝ. Да припомним и, че последната постановка на Юлия бе в Сатиричния театър 2009 година „Тапетите на времето" по текстове на Константин Павлов.

"Дебелото прасе", реж. Стайко Мурджев

Но да се върнем към номинациите за наградите на Седмото издание на „Златния Куркерикон“. Прави впечатление, че преобладават извън столичните театри с изключение на Младежкия театър „Николай Бинев“ и театър Бонини, който присъства като независима театрална формация. И още други детайли и сравнения - тази година сред номинираните за спектакъл е „Дебелото прасе“ от Нийл Дебют с режисьор Стайко Мурджев на Младежкия театър „Николай Бинев“. Миналата година със „Златен Кукерикон“ за спектакъл бе удостоен също негов спектакъл „Укротяване на опърничавата“ от Шекспир в Пловдивския театър „Николай Масалитинов“. Най-много номинации в различните категории има постановката „Ревност“ на от Сам Бобрик, режисьор Борислав Чакринов в Драматичен театър „Адриана Будевска“, Бургас.

Борислав Чакринов

По този повод Калин Сърменов коментира: „Борислав Чакринов работи в тази насока от много години. Усещането му към сатирата и смеха и смисъла по какъв начин да се върви в тази посока е от много години. В Бургаския театър Борето като тръгна, където е вече 25 години директор с малки прекъсвания, започна с цялата си енергия, насочена към хумора и сатирата. Колкото до извън столичните театри и в свободни формации започна да се мисли в такава емоционална среда и това е положителен знак, защото имат какво да кажат, не остават равнодушни. В София поради многото зрители, многообразието на нашия живот, ние може да си затворим очите и някак си да не си личи, докато там те имат усещане за мисия. Докато ние се борим за публика.  Хората тук минават от театър на театър, а не можем да внесем публика от Румъния. Тези са тези, които в София гледат театър и битката е да се борим за тях. В провинцията целият град те знае и това е друго.“ Споделя и личния си опит като актьор и режисьор Калин Сърменов. Според него, повечето номинирани спектакли носят и смелост като избор на драматургия, режисьорски решения и актьорско присъствие.

"Сън в лятна нощ", реж. Елена Панайотова

За първи път наградите "Златен Кукерикон" на Сатиричния театър "Алеко Константинов" са връчени на церемония на 7 април 2013 година по случай рождения ден на театъра. Стоянка Мутафова е първият носител на голямата награда "Георги Калоянчев"  за цялостен принос за смеха на България.

7 април е рождената дата на Сатиричния театър. Тази година той отбелязва своята 66-та годишнина.

Журито за наградите „Златен Куркерикон“, 2023 е постоянно и е в състав: Калин Сърменов, драматурзите на театъра Богдана Костуркова и Михаил Тазев, режисьорът Николай Младенов и Мирослава Воронова – ПР на театъра.

"Ревност", реж. Борислав Чакринов

Ето и номинациите:

МЛАДА НАДЕЖДА

Ивана Керанова за ролята на Мария в постановката „Лилиом Легенда за любовта“ от Ференц Молнар, реж. Ивайло Ненов, ДТ „С. Огнянов“-Русе

 Илина Илиева за ролята на Пък в постановката „Сън в лятна нощ“ от Шекспир, реж. Елена Панайотова, ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора

Станислав Кондов за ролята на Франсис в постановката „Клетка за пеперуди“ от Жан Поаре , реж. проф. Атанас Атанасов, в ДТ „Ст. Бъчваров“ - Варна

ЖЕНСКА РОЛЯ

Мария Сапунджиева за ролята на Мери в постановката „Ревност“ от Сам Бобрик, реж. Борислав Чакринов,  на ДТ „А. Будевска“ и ТК „Вива Арте“

 Мая Бежанска за ролята на Г-жа Мускат в постановката „Лилиом Легенда за любовта“ от Ференц Молнар, реж. Ивайло Ненов, ДТ „С. Огнянов“-Русе

 Светлана Бонин за ролята на Фифа в постановката „Срещи в сряда“ от Валентин Красногоров, реж. Валентин Танев,  на Театър Бонини

Христо и Светлана Бонин

МЪЖКА РОЛЯ

Ненчо Илчев за ролята на Мъжа в постановката „Догодина по същото време“ от Бърнард Слейд, реж. Ивайло Христов,  в ДТ – Пловдив

 Руслан Мъйнов за ролите му в постановката „Градска легенда“ от Алексей Клас, реж. Богдан Петканин, ДТ „А. Будевска“ - Бургас

 Христо Бонин за ролята на Мъжа в постановката „Срещи в сряда“ от Валентин Красногоров, реж. Валентин Танев, Театър Бонини

Ивайло Ненов

РЕЖИСУРА

 Борислав Чакринов за постановката „Ревност“ от Сам Бобрик на ДТ „А. Будевска“ и ТК „Вива Арте“

 Елена Панайотова за постановката „Сън в лятна нощ“ от Шекспир, ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора

Ивайло Ненов за постановката „Лилиом Легенда за любовта“ от Ференц Молнар, ДТ „С. Огнянов“-Русе

СПЕКТАКЪЛ

„Ревност“ от Сам Бобрик, реж. Борислав Чакринов на ДТ „А. Будевска“ и ТК „Вива Арте“

Дебело прасе“ от Нийл Лабют, реж. Стайко Мурджев на Младежки театър „Н. Бинев“

„Суматоха“ от Йордан Радичков, реж. Дамян Тенев, на ДТ „Гео Милев“ – Стара Загора

Калин Сърменов

„Златен Кукерикон“ са награди, които Сатиричният театър „Алеко Константинов“ дава на колегите си от цялата страна за принос в развитието на изкуството на комедията и сатирата. Сатиричният театър не участва в състезанието за приз. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, личен архив и на театрите

[obkov-obzavejdane-bani-blog]

"Латинска история за мороните" на Джон Легуизамо на Бродуей

“Латинска история за мороните” на Джон Легуизамо на Бродуей

Джон Легуизамо се завръща отново в Бродуей. Неговият критично аплодиран едноличен шоу “Латинска история за мороните”, който отвори Off Broadway през март в Обществения театър, ще се премести в Studio 54 от октомври, съобщиха нейните продуценти в сряда. В пиесата г-н Легуизамо пресъздава сатиричен исторически урок за латиноамериканския принос към обществото през годините. Критикъ�� в “Ню Йорк…

[andreexxm]

at Сатиричен театър "Алеко Константинов"

[vprki]

Калин Сърменов: В Сатирата имаме отговорност към хората, които пишат

„Щастлив съм, че наградата даваме на Николай Гундеров /д/ за неговата пиеса „Клуб на пороците“. Първите 20 изречения бяха достатъчни, за да се види, че той е почнал да мисли в емоционалната страна на това, което ние тук търсим.“ Каза директорът на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ Калин Сърменов /л/ при обявяване на най-добрия текст в Четвъртия конкурс за драматургия, организиран от трупата.

И продължи: „Има още няколко текста, които заслужават внимание. Отделно ще се срещнем авторите, ще видим как могат да се доработят, развият. Ще кажем нашето мнение, ако за тях е важно и да ги поставим. Но на Гундеров ще бъде поставена.  Най-хубавото в тези наши конкурси е, че тези които печелят, техните произведения, техните текстове се качват на сцената, независимо дали на Голямата сцена, Камерната или тук в новата зала Comedy Bar, няма значение. Усилията на всички пишещи хора в посоката на мислена на Сатиричния театър ми дава увереност, че това може да продължи да се развива и да се превърне в модел на подражание от другите театри. Искрено ми се иска, надявам се! Друг път няма!“ Убеден е директорът.

Калин Сърменов

На 13 януари, когато се ��авършиха 160 години от рождението на Алеко Константинов, в Сатиричния театър, носещ неговото име бе връчена Наградата за драматургия на името на големия писател на Николай Гундеров за пиесата "Клуб на пороците" - stand-up комедия. Може да очакваме нейната премиера през октомври – ноември, като неговият избраник за ролята е младият актьор Александър Валериев. Журито, отличило пиесата е в състав Калин Сърменов – председател, и членове Богдана Костуркова, Михаил Тазев и Николай Младенов.

"Имам, нескромно казано, доста награди, но много се развълнувах за тази, първо, защото носи името на един от най-великите български, а бих казал и европейски писатели – Алеко Константинов, и второ, защото е посветена на жанра на комедията – изкуство, което не е особено добре, може би, оценено, но доста трудно. Защото не само, за да разсмееш човек, но за да събудиш този "мост над пропастта", както аз наричам усмивката на един човек, е нещо трудно. За мен е особено голяма чест, зарадвах се като дете", споделя пред БНР Николай Гундеров.  А при обявяването на награда  с присъщото си чувство за хумор обяви: „Благодаря на тригодишния си син, който по време на писане на пиесата изтри около 10 страници от нея, с които направи пиесата по-кратка, а краткостта е нещо много хубаво в театъра. Благодаря и на хората без чувство за хумор, защото те са най-смешните герои в тази пиеса.“

Николай Гундеров

Николай Гундеров има богата творческа биография и е важно да отбележим, че е възпитаник на Чешката театрално школа. Дори около сегашната му награда приятелите от Чешкия институт в София, много щастливи от нея споделиха в неформален разговор, че той преди доста години е ра��отил там и го определят като бохемист в своите среди. Завършил е славянски филологии в Софийския университет, а след това режисура и драматургия в Академията за изящни изкуства в Прага. Авторският му спектакъл "Леки четива" е оценен от Международната академия за изкуства в Париж и представен в редица европейски столици. За стихосбирката си "Синтаксис на грижите" е оценен като най-добър дебютант на "Южна пролет". Спектакълът му "Вернисаж" от Вацлав Хавел получава наградата за режисура на чешката театралната академия DAMU, а през 2005 г. на Международния студентски фестивал във Варшава взима наградата за актьорско майсторство "Ян Кречмер" на Съюза на полските актьорски асоциации.

Режисирал е спектаклите "Мъж на верижка" от Ж. Фейдо (Жижковски театър, Прага), "Пациенти & клиенти" по Марк Камолети (Сатиричен театър, София), "Вернисаж" от Вацлав Хавел (Театър "Елиадовна книховна", Прага), "Рейс" по Станислав Стратиев (НАТФИЗ, София), "Г-жа министершата" от Б. Нушич (Театър "Диск", Прага). Участва и като актьор в различни филми, като специално отбелязваме “Обслужвах английския крал”. на Иржи Менцел. Съосновател на естествения театър "Trifonoff & Gunderov" с незабравимия актьор Филип Трифонов.

Първата му пиеса „Храна за кучета и котки” е отличена в конкурс за драматургия на Народния театър „Иван Вазов” и реализирана на няколко сцени. През 2014 г. получава Наградата на публиката на Гранд фестивала на смеха в Чешката република, както и Наградата за  драматургия на името на Славка Славова на Театър 199 в България за камернат�� пиеса „Сълза в супермаркета”. Носител е и на Аскеер 2017 за съвременна българска драматургия с „Про��ен срок“,

Обявяването на Наградата на името на патрона на Сатирата Алеко Константинов стана и повод директорът Калин Сърменов да разкаже резултата от усилията на екипа на театъра през годините да помогнат на пишещите хора в България. Сподели и лични моменти: „С Гундеров минахме дълъг път на взаимоотношения. Много се харесвахме. Той ми се разсърди зверски до обидни думи. Но сега сме заедно тук и неговият текст е прекрасен. Тази професия носи изключително много заряди, много емоции.Човек трябва да забравя и да отчита, да загръща страниците. Да загърбим личните отношения, важен е талантливият текст. Казвам го, защото в България ние много често забравяме таланта, професията, слагаме на преден план личните взаимоотношения. Това е най-глупавото, те се загубват във времето, а това, което е направил сега ще остане във времето.“

Калин Сърменов и Николай Гундеров

Той подчерта, че всички конкурси, които правят са със специално отношение към драматургията и трябва да бъде пример. „Иска ми всички да дадем възможност хората, които пишат да го приемат това като професия, да го превърнат в професия. Работата с думите е сложен и дълъг процес. Един от моите герои казва: „За да станеш драматург, трябва да напишеш една след друга 20 пиеси. И, ако 21-та в една неделна вечер, по една случайност, има премиера трябва да се смяташ за много голям късметлия!" но във времето, в което не можеш да се издържаш с писане – как да стане това? Човек започва да измисля разни варианти и затова такива пространства като Сатиричния театър носят отговорността към хората, които пишат, да им помогнат, да им дадат смисъл, че това, което правят може и да ги храни. Тази година нашият конкурс беше насочен към това пространство. Мястото, което направихме с много любов преди няколко години. Някога беше клуб на Сатиричния театър, в последните 30 години беше обругавано с желание. Но, слава Богу, успяхме да намерим сили да го превърнем в нова зала Comedy Bar, където се разказват малко по-различни истории. Те са от една страна отворени към публиката, от друга - отговарят на театралните изисквания. Положих доста усилия, както и целият екип да направим анализ какво представлява в днешно време stand-up, така наречения. Ходихме на най-различни места и се оказа, че първо ние го привнасяме в България. Всички неща водеха до там, че трябва да измислим и да формулираме нещо ново за тази зала - театрален stand-up. Тоест разказите да отговарят на театралните изисквания, като сценография, осветление, звук, а в същото време да са отворени към времето и към публиката. Затова и тази година направихме конкурса за stand-up за това пространство.  Много съм горд, че материалите, които получихме и хората, с които се срещнахме са разбрали разликата между едното и другото. Идвали са, гледали са нашите спектакли, опита ни да запазим сатирично ниво като отношение към света и в същото време да създадем един стил.“

Николай Гундеров и Богдана Костуркова

Калин Сърменов говори и за публиката, която е заедно с тях всяка вечер в Сатирата. Имал притеснения, че в тези кризисни времена, в които живеем ще има отлив от театъра. Но за радост, спектаклите им се играят на пълни зали. Вдъхновяващо! Правят  по  12-13 премиери на сезон и се пошегува, че за тях 2023 година е приключила с подготвящите се вече постановки и мислят за 2024. На 7 април традиционно за Седми път ще се проведе обичания от театрали и публика „Златен Кукерикон“. Директорът сподели и част от предстоящите премиери в театъра. Руслан Мъйнов се завръща на сцената на Сатирата с френската комедия „Оскар“ от Клод Мание, чиято премиера е планирана за 22 февруари. Сюжетът на пиесата (1958), играна в парижкия театър „Атене“ с Жан-Пол Белмондо в главната роля, е залегнал в сценария и на едноименния култов филм на Едуар Молинаро с Луи дьо Фюнес от 1967 г. Репетициите за невероятно смешното зрелище вече започнаха, а директорът на трупата Калин Сърменов сподели, че е впечатлен колко сериозно работи Мъйнов, с когото си е партнирал тук в началото на кариерата му преди цели 2 десетилетия. Редом с Руслан участват Александра Сърчаджиева, Анджелика Джамбазова, Маргарита Хлебарова, Мартин Гяуров, Пламен Великов и други, а режисьор на спектакъла е Венцислав Асенов. Актьорът Николай Урумов ще режисира класиката „Милионерът“ от Йордан Йовков, като премиерата е през март, а  на директора Сърменов като режисьор за края  на април подготвя  друга френска комедия – „Луди за връзване“. До края на сезона в Сатиричния театър два проекта ще реализира и младата талантлива режисьорка Анастасия Събева.

Кал��н Сърменов

На 21 януари, за първи път у нас в присъствието на автора Хосе Варлета, бе  премиерата на съвременната испанска комедия „Светици и перверзници“ с Йорданка Стефанова, Албена Павлова, Ана Вълчанова, Полин Лалова, Боян Арсов и Мартин Каров. В тази „свята" и същевременно пикантна криминална комедия, която не се препоръчва за зрители под 16, даже смъртта отстъпва място на смеха. Постановката  е на Николай Младенов. Създаде се прекрасен контакт в залата между актьори и препълнилите залата зрители. Богдана Костуркова, драматург на Сатиричния театър сподели за „въпреки.com”, че авторът на пиесата с пристигането си в София, веднага е отишъл да гледа представлението и много е останал доволен и щастлив. Това, разбир�� се, още повече е вдъхновило целия екип на постановката. А при среща с колеги журналисти Хосе Варлета споделил, че реакцията на публика в родината му и тази в България била същата, което много го е зарадвало.

Калин Сърменов и Иван Бърнев в "Закуска за тъпаци", реж. Иржи Менцел

В някаква степен покрай наградата на Николай Гундеров, може би, сме малко и на чешка вълна. А и той е работил и със знаменития Иржи Менцел (1938-2020). Неговите  постановки „Още веднъж отзад“ и „Вечеря за тъпаци“ са две от най-ярките спектакли в историята на Сатирата. Плътно до Менцел е бил Николай Гундеров, който не само му превежда, но става и един от неговите ученици в режисурата. „Вечеря за тъпаци“ от Франсис Вебер, чиято премиера е през 2001 година продължава да е в афиша на театъра и да радва публиката.

За финал на този текст припомняме, че в творческата политика на Сатирата се отделя специален акцент да се отбелязват по красив, емоционален, задушевен начин големите фигури на театъра, които вече не са между нас. Правят ги ��е в тържествен, помпозен стил, а като интимна среща, в която присъстват и тъгата, и смехът…Споменът и паметта, изградени по този път в залите на театъра създават атмосфера на преживяване и дори познание не само за възрастните зрители, но най-вече за младите. Почит и уважение към блясъка на забележителни театрали, но и поглед напред, за да продължава  една красива история, въпреки сложното и драматично време, в което живеем…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и архив на Сатиричния театър

[vprki]

100 години СТОЯНКА МУТАФОВА

На 2 февруари 2022 година, деня, в който се навършват 100 години от рождението на Стоянка Мутафова салонът в Сатиричния театър отново ще е пълен с нейната публика. На сцената ще оживеят нейните думи, нейната усмивка, нейната виталност. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова, драматург на театъра.

И ще ѝ партнират младите артисти на Сатирата, които ще се докоснат до самородния ѝ талант и искам да вярвам, ще продължат напред заредени от необикновената личност на Стоянка Мутафова.

Една е тя – Стоянка Мутафова - в българския театър – изключително талантлива, удивително жизнена, уникална в творческото си дело, обгорено от нестихващата ѝ страст да подлага на най-драстични изкушения самобитното си актьорско майсторство. В какви ли не крайности на сатирата и драмата не се хвърля тази фурия само и само да не измени на неудържимия си устрем към сценичните експерименти и на благородната амбиция да защити колкото е възможно по-красноречиво престижа на театралното изкуство. Стоянка Мутафова е родена на 2 февруари 1922 година в София, в семейството на писателя Константин Мутафов, братовчед на Пенчо Славейков. Буйно, любознателно и палаво дете, бъдещата актриса отраства сред най-светлите умове на България. Решението да стане актриса от дете е готово в нея. Наблюдава и пресъздава. Да не е себе си, а да е някой друг е в кръвта ѝ.

Стоянка Мутафова

Но завършва първо класическа филология по настояване на баща си (не се дипломира, защото ѝ остават не взети два изпита). После кандидатства в театралното училище. Приемат я през 1945 година. Завършва Държавната театрална школа при Народния театър през 1946 година. Учи актьорско майсторство при проф. Залцер в Прага от 1946 до 1948 година. Работи в театрите „Диск“ и „Алхамбра“ в Чехия, където има сериозни роли в пиеси на Гогол, Молиер и Афиногенов. Излиза респектираща статия със заглавие „Българката Стояна Мутафова прослави България на чешка сцена“.

В България професионалният ѝ дебют е през 1949 година на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ в ролята на Варя от „Брониран влак 14-69“ от Всеволод Иванов. Стоянка Мутафова не се чувства много на мястото си. Няма въздух за нейната щуравост. Все напира да играе по-възрастни героини – намира ги по-интересни, а и възрастовото несъответствие човърка въображението ѝ. Например в „Доходно място“ Н.О.Масалитинов ѝ дава да изиграе Полина, а тя иска да играе майка ѝ – Кукушкина. Не ѝ дават, защото не отговаря на ролята. А така ѝ се иска да пробва точно това, за което не става. Актриса е там до 1956 година, когато става една от основателките на Сатиричния театър. И се оказва, че там е нейното място, защото са подбрани все такива нестандартни актьори.

Стоянка Мутафова и Григор Вачков

И трите ѝ начала в българския театър са свързани с падане и с режисьора Стефан Сърчаджиев – първото: като ученичка по време на евакуацията в Трявна в постановка на „Женитба“ от Гогол, където изпълнява ролята на слугинчето Дуняша и обира овациите на зрителите с хрумките си, след години в Народния театър, където заедно с други студенти е в масовката на „Хитрините на Скапен“ от Молиер, също дело на Сърчаджиев и третото начало, белязано от падане е в постановката „Баня“ от Маяковски, с която се открива Сатиричния театър… След време актрисата твърди, че който е започнал в театъра с падане, трябва да е намерил и чалъма със ставането. И го потвърждава с дълголетната си актьорска кариера. Играе всякакви роли и съм убедена, че ако беше жива, днес щеше да е пак под прожекторите.

Много неща е научила през повече от седемдесетте си години на театралната сцена Стоянка Мутафова. Светът минава през сетивата ѝ, дава им острота и сила, които са наистина феноменални. В очите на Стоянка Мутафова той е пълен, цветен, тъжен и смешен в мяра, непостижима за другите. Тя е от онези хора, които, колкото повече доближаваш, толкова по-необятни ти се струват. Малцина могат да си представят, че Стояна обича самовглъбеността и тишината около себе си. Скептичната усмивка е повече нейна, не кикотът. Някои я наричат „стихийното бедствие”, други „лудетината”, а за трети е просто „диагнозата Мутафова”. Всички, обаче, са единодушни, че актрисата винаги е била свободна и е внушавала такова състояние на духа и на околните, без да се съобразява с хорското мнение и авторитетите на деня.

Стоянка Мутафова и Хиндо Касимов

Винаги ѝ е било много трудно да описва как прави ролята си, какво изпитва на сцената. Като ѝ зададат омразния въпрос „Как изиграхте този образ?”, все си спомня за Петя Герганова, която казвала – „Отде да знам!“ – „Аз ако можех да го обясня, нямаше да мога да го направя!“. За Стоянка Мутафова силата да заобикаляш самохаресването, вземането на сериозно е голямо човешко достойнство. Голямо изкушение е да се вземеш на сериозно. Сцената е място, което мами и амбицира и това на не малко талантлив народ е изяло главата, според Стоянка Мутафова. Тя се е отървала от тази болест, защото самокритичността ѝ е наследствена. Магнетично заразява и млади, и стари. Мутафова е от малкото актриси, чиято изумително обемна като съдържание и пластика изобретателност, подплатена от интелекта, успява да запази своя оригинален стил, да обновява колорита му и не допуска да бъдат приспани сетивата ѝ за реалностите на деня. Времето потвърди неукротимото безпокойство на щедрата ѝ надареност.

Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев и Невена Коканова

Не се притъпи острия ѝ рефлекс. Стоянка Мутафова владееше в съвършенство тънкостите и на забавната комедия, и на сложната сатира, и на увлекателната пародия, и на изисканата гротеска. Появата ѝ на сцената бе винаги бурна, свежа, цветна и звучна. Непредсказуемите ѝ и хитроумни надпреварвания със самата ѝ същност и шеметната фантазия държаха партньорите ѝ винаги на щрек, за да отвърнат в незнаен миг на жонгл��ращия ѝ темперамент, на непредвидимите ѝ предизвикателства.

Влюбена в импровизацията, която всъщност наложи Мутафова като самородно явление, актрисата не склони глава пред годините.

И хората от няколко поколения се докоснаха до необикновената ѝ личност, до благородството и щедростта ѝ, до възхищението ѝ от сърцатите духом. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на Сатиричния театър

[vprki]

Критичен поглед: Татяна Лолова - актрисата, която предварва времето

Със своите стотици роли в театъра, киното, телевизията и естрадата Татяна Лолова е едно от забележителните присъствия в българските сценични изкуства. Огромен е светът на нейните роли – героините й са красиви, наивни, намръщени, отчаяни, лукави, прелъстителни, жестоки, нелепи...Пише за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

Татяна Лолова е  актриса, която съумява да предварва времето, да го пришпорва, да се отказва от неща, които са й носили признание и да се втурва в героини, които изискват и самоирония, и артистична виртуозност.  Тя знае, че с талант и дух артистът няма граници и продължава да радва своята публика с умението да бъде истинска под прожекторите. Актрисата съумява да предизвика волен, истински смях сред зрителите без да се опира на патерицата на гега, пошлото, евтиното, за да го изтръгне. Просто носи наслада с настроението и усещането за празнична игра.

Татяна Лолова - снимка Стефан Джамбазов

Татяна Лолова – ярко характерна актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви, въздействащи и винаги с ярка индивидуалност. Страхотната актриса Татяна Лолова няма прототип в българския театър и трудно може да се сравни с някой друг. Тя е от малкото актриси, за които има специално създадени пиеси и роли.        

Татяна Лолова завършва актьорско майсторство през 1955 г. в класа на професор Стефан Сърчаджиев.  През 1955-1956 г. играе в театъра в Русе. През 1957 г. става първата актриса, официално назначена в новосформираната трупа на Сатиричния театър, където играе до 1976 г. През 1977 г. се премества за 11 години в Театър „София“, после се връща   при сатириците за няколко сезона и след това избира съдбата на  актьор на свободна практика.              

Татяна Лолова в ролята на Агафия Тихоновна в “Женитба” от Гогол в Сатирата – снимка архив на театъра

От дебюта й -  Галя в „В люляковата градина“ от Солодар в Русе са изминали не само много години, но и са се натрупали роли – разнообразни, ярки, не��чаквани... Татяна Лолова е създала образите на Фосфорициращата жена, Елзевира, Разрухата („Баня”, „Дървеница”, „Мистерия Буф” – Владимир Маяковски), Елизабета („Дон Карлос” – Фридрих Шилер), Грицацуева („Дванайсетте стола” – И. Илф и Е. Петров), Татяна („Предложение. Сватба. Юбилей” – А. П. Чехов), Беатриче („Много шум за нищо” – Шекспир), Анна Копецка („Швейк през Втората световна война” – Бертолт Брехт), Марина и Васюта („Провинциални анекдоти” – Александър Вампилов), Агнес („Деликатно равновесие” – Едуард Олби), Флоранс Бъкър („Пеперудите са свободни” – Леонард Герш), Антония („Няма да платим! Няма да платим!” – Дарио Фо), Телма Кейтс („Лека нощ мамо” – Марша Норман), Серафима Илинична („Самоубиецът” – Николай Ердман), Клер Цаханасян („Посещението на старата дама” – Фридрих Дюренмат), Тъжина („Забравени от небето” – по Екатерина Томова), Лидия Василевна в „Старомодна комедия”- Алексей Арбузов“, Министершата („Госпожа министершата” – Бранислав Нушич), Леонора („Нищо не помня” – Артър Милър), Мег Фоулън („Бившата мис на малкия град” – Мартин Макдона), Майката („Гласовете на другите” – Пламен Дойнов) и десетки още  по различните сцени на столицата и страната.

В ролята на Грицацуева („Дванайсетте стола” – И. Илф и Е. Петров) - снимка архив на Сатиричния театър

Голямата любов на Татяна Лолова си остават драматичните роли, това е и причината да се премести в Театър „София“ - да разчупи мита, че е основно комедийна актриса. Тя винаги печели симпатиите на хората, какъвто и жанр да е родената от нея героиня. Татяна Лолова е работила с повечето известни български  театрални режисьори. Но нарича Гриша Островски  моят режисьор. С него прави една от забележителните си роли – Уини в „Щастливи дни“  от Самюел Бекет в Сатиричния театър, през 1991 г., време на празни магазини и страхотно социално напрежение. Уини носи на Татяна Лолова първия „Аскеер”. Чудото на тази пиеса се случва и с помощта на актьора Петър Пейков, който е другият участник в постановката.

Татяна Лолова остави отпечатъци от своите длани през 2015 година на Стената на славата при Театър 199 - снимка Стефан Джамбазов 

В следващите години Татяна Лолова изиграва няколко роли, които стоят между мечтата й за драматизъм и очакваното от публиката комично амплоа. Изиграла ролята на майка още като 18-годишна студентка нищо не й пречи на зряла възраст да изиграе много по-младежка роля. Не  иска да се ограничава в собствената си възраст и във възрастта на героините. Обожава сочните роли. Няма насита за тях. 11 години играе почти безмълвната баба Гена в „Човекоядката“ на Иван Радоев, а като баба Бонка във „Франческа“ от Константин Илиев в Народен театър „Иван Вазов“ разкрива нови страни на артистичното си дарование – играе жена, която внезапно придобива способност да вижда в миналото и в бъдещето. Чрез нея като чрез медиум българи, живели преди векове и преди десетилетия, влизат в съприкосновение с наши съвременници. Изплуват нелицеприятни истини за убийства, лъжи, предателства, мъртвите безпощадно коригират удобните илюзии на живите.            

Татяна Лолова изигра Сара Бернар в спектакъла “Слънчев удар” от канадския драматург Джон Маръл под режисурата на Валентин Ганев в Сатиричния театър - снимка архив на театъра

Една от последните ѝ роли е в пиесата на Румяна Апостолова, която първоначално  се е казвала „Белканто“. После режисьорът Съни Сънински я доразвива и поставя в Театър 199 „Валентин Стойчев“, където се играе  под името „Дуенде“. Дуенде, според Лорка, е онова състояние на духа, което прави възможно тореадорът да победи много по-силния физически бик, подчинявайки го на своята воля – въпрос не на умение, а на кръв”. Татяна Лолова играе ролята на примадоната и в същото време разказва самата себе си, извън нормите както на театралната условност, така и на автобиографичния разказ. Прави го не едно след друго и даже не успоредно, а едновременно. Казано иначе, по време на спектакъла не Лолова влиза и излиза от ролята, а театърът влиза и излиза благодарение на Татяна Лолова. Актрисата признава, че след „Дуенде“ става много взискателна към изявите си, избягва роли с негативен заряд.

Таня Лолова не пропуска да присъства и на събития от други изкуства - в случая е до писателя и драматург Анжел Вагенщайн - снимка Стефан Джамбазов

И днес неспокойната природа на Татяна Лолова не ѝ позволява да стои при вече постигнатото, тя непрекъснато си поставя нови и нови цели – дали „Лолова ще чет�� Лолова“ в страната и чужбина, дали ще е  участие във филм или  предаване, актрисата е винаги насочена към зрителите. Но не, за да отиде при тях, а да ги поведе към територията на красивото и смисленото. Да се правиш на друг – в това е разковничето на актьорската работа. Но кой е този друг, печели ли симпатиите и с какво на своите зрители или подлага на изпитание чувството за такт, вкус, морал!? Разсмива ли или разплаква публиката, принизява ли  или възвисява. Не само всеки има свой собствен отговор, но и в творческата биография на всеки актьор има различни периоди и различни отговори на тези въпроси. Артистичното и Татяна Лолова имат своята взаимна принадлежност.

Честит рожден ден на 10 февруари на голямата актриса със собствен стил и сценично обаяние Татяна Лолова! ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на Сатиричния театър “Алеко Константинов”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Така блестят звездите…

Години наред на 10 февруари денят ми започваше празнично – звънях на двама обичани актьори, за да им пожелая здраве, щастие, усмивки. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова по повод днешните рождени дни на незабравимите Илия Добрев /1942-2016/ и Татяна Лолова /1934-2021/.

Първо чувах гласа на Илия Добрев, с когото в годините изработихме ритуал в разговорите на този ден – той като баща на моя приятелка, после и колега в театъра, в последните години дядо на съученик на сина ми обговаряше шеговито пожеланията ми през призмата на „актуалните за времето събития“. Илия с неговото неподражаемо чувство за хумор, ��инаги пронизано от необяснима тъга.

Илия Добрев и Кирил Варийски в "Антихрист - Супер звезда", автор Миклош Хубай, режисьор Здравко Митков", снимка: архив на Сатиричния театър

После идваше следващото вълнуващо изживяване – да се обадя на голямата Татяна Лолова! Когато това можеше да стане единствено на стационарен домашен телефон, далеч преди машинките – телефонен секретар, вдигаше Славето, неин съпруг, приятел и вярна стража и ведро казваше, че я няма. После любезно питаше за кого да предаде и се усетих значима, когато след години при името ми каза – „Чакай, сега ще я извикам на телефона“… Не бяхме близки в делничен план, но в годините срещите и дългите разговори с нея постепенно разкриваха жена, която има уюта на пълен дом, но това я освобождава да лети с ролите, участията, срещите с талантливи хора.

Днес и двамата не са сред нас. Присъединиха се към голямата група хора, които осветиха живота ми, донесоха ми радост от срещата с изкуството им, но вече са само спомен за хората, на които посветиха изкуството си. И затова днес искам да напомня, че ги е имало, че ги има, защото все още не са малко хората, които са се възхищавали на таланта им.

В ролята на Грицацуева („Дванайсетте стола” – И. Илф и Е. Петров), снимка архив на Сатиричния театър

Татяна Лолова започва кариерата си в Русенския театър. След това със заповед № 1 е назначена като актриса в новосъздадения Сатиричен театър, където се случва почти цялата ѝ театрална съдба. С изключение на 11 години, които посвещава на желанието си да се пробва като драматична актриса и неин дом става Театър „София“. Страхотната актриса и непоправима фенка и производителка на хумор Татяна Лолова няма прототип в българския театър и трудно може да се сравни с някой друг и затова връщането ѝ при сатириците е някак неизбежно. Ярко характерна актриса с широк диапазон на комедийно-сатиричното изображение – от фарса и буфонадата до гротеската и сатирата. Въпреки хиперболата и иронията, използвани от нея при изграждането на образите, те са правдиви, въздействащи и с ярка индивидуалност. Тя е от малкото актриси в България, за които има специално създадени пиеси и роли. Обичаше да се шегува със себе си, карайки хората не само да се усмихват, тя винаги печели симпатиите им, какъвто и жанр да е родената от нея героиня. Обожаваше сочните роли. Нямаше насита за тях. Не само под театралния прожектор в нейните театри, но и като гостуваща актриса по столичните и извънстолични сцени, и в „естрадните“ участия, в киното, в телевизията. В годините Лолова е проявила изключителен характер – тя е актриса, която има своя шеметна кариера , но е непоколебима в отстояването на художественото превъплъщение.

Татяна Лолова изигра Сара Бернар в спектакъла “Слънчев удар” от канадския драматург Джон Маръл под режисурата на Валентин Ганев в Сатиричния театър, снимка архив на театъра

Сред десетките изиграни образи Татяна Лолова има няколко роли, които стоят между мечтата ѝ за драматизъм и очакваното от публиката комично амплоа. Изиграла ролята на майка още като 18-годишна студентка нищо не ѝ пречи в зряла възраст да изиграе много по-младежки роли. Не ѝ се искаше да се ограничава в собствената си възраст и във възрастта на героините. Силата на Татяна Лолова бе любовта. Любовта към театъра и към всеки отделен човек, стига да е човек.

Татяна Лолова и Иван Теофилов на премиера на негова книга, снимка: Стефан Джамбазов

Тя гръмко изповядва и практикува тази любов, с което троши всички бариери, поставяни от времена, пространства, предразсъдъци, рутина и подобните им. И зрителите отвръщат с любов и уважение към стореното от тази забележителна жена.

На 10 февруари 2022 г. щяхме да празнуваме 80 – годишнината на Илия Добрев – актьор, режисьор, педагог… За първи път го гледах на сцената на Военния театър, в незабравимата постановка на Леон Даниел „Напразни усилия на любовта“ от Шекспир. Помня и до днес ироничното му фъфлене като Кратун. Забележителен ексцентрик, който умее да омесва по неповторим начин сълзата със смеха и да пленява с ироничната си усмивка. Десетте сезона на армейска сцена са сред плеяда прекрасни артисти и най-добрите, търсещи и активни режисьори на времето. Това са години, в които Илия Добрев съчетава енергията на младостта с творческата зрелост. Трупа артистичен опит с многобройни участия в телевизионния театър, киното, радиото. Когато Младен Киселов /1942 – 2012/става директор на Сатиричния театър му предлага да опитат заедно да правят различен тип хумор.

Стоянка Мутафова и Илия Добрев в Мъртви души", режисьор Здравко Митков, снимка: архив на Сатиричния театър

За човек като Илия Добрев това е достатъчно и той отива при сатириците за близо 15 години, даже за известно време бе и директор в бурни за театъра години. Нови творчески срещи, нови творчески провокации, нови радости и разочарования. Отново поредица от ��оли, някои от които знакови за актьорската му съдба. Не всички са на сцената на Сатирата – една от свидните роли за Илия Добрев е Джордж в „Кой се страхува от Виржиния Улф” на Едуард Олби, която Младен Киселов поставя на камерната сцена в НДК. Гастролира и в Народния театър в постановката на Енчо Халачев “Котка върху горещ ламаринен покрив от“ Тенеси Уилямс, където изигра Брик. Но основата му изява е при сатириците. Започва и преподавателска дейност в Театралната академия. Той бе асистент последователно на проф. Елка Михайлова, проф. Енчо Халачев, проф. Любомир Кабакчиев, проф. Надежда Сейкова и проф. Стефан Данаилов. Поканен бе и в НБУ, ТК „Любен Гройс”, повече от 30 години отдели от времето и емоциите си за младите хора в актьорската професия, от които стотина са вече сред любимците на зрители и критика. С годините все по-често срещахме името му в театралните афиши като режисьор. Казват, че няма бивши актьори. Колкото и да са изкушенията на другите гледни точки към театъра, сладостта да бъдеш някой друг не изчезва. Така бе и с Илия Добрев.

Илия Добрев в „По-големият син” на Александър Вампилов, режисьор Николай Ламбрев, снимка: архив на ТБА

Сред последните му роли е Сарафонов в „По-големият син” на Александър Вампилов, режисьор Николай Ламбрев на сцената на ТБА, където Илия Добрев бе наистина впечатляващ с деликатното, но силно драматично свое виждане за героя си. Смешен и тъжен и неочакван в самотата, болката и надеждата си....Случайната лъжа на двама млади мъже, че единият е негов син от кратка, но незабравима младежка любов отприщваше цял порой от желания, мечти и емоции, скрити зад примирението от съдбата, която хората често приемат за даденост.

Проникновен и емоционален в ролята на случайна жертва, той бе централна фигура в театрална игра за зависимостта на човека от света, в който живее, за самотата като проблем, който обхваща всички възрасти и прослойки, за живота, белязан от скрити амбиции и неудовлетворени желания. Илия Добрев плуваше в този океан от разнопосочни чувства и страстно внушаваше, че това е разказ за греха и срама от пропуснатата любов. Изненадващо лирична, дори драматична роля на актьор, който винаги е бил с ексцентрични счупвания на изграждания образ, с иронично намигване към изобразяваното.

Истински артист, за когото няма поклон пред рутината.

Татяна Лолова, снимка: Стефан Джамбазов

Мога само да ��авърша с думите, че съм щастлива от възможността да пресека живота си с тези две незабравими творчески фигури. ≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на театрите и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Толкова ли е трудно?!

„Аз донесох пиесата „Моята скъпа лейди“ от американския драматург Израел Хоровиц, при едно от пътуванията ми в Ню Йорк. Пътувам често до там, защото съм Фулбрайт учен. Спечелих наградата Фулбрайт преди години и преподавах актьорско майсторство в „Пейс Юнивърсити“. Написа до „въпреки.com” проф. Ева Волицер, актриса, режисьорка и преподавателка в НБУ по повод текста ни за премиерата на пиесата в Народния театър „Иван Вазов“.

По-нататък в писмото си тя споделя, че освен това е правила изследване на съвременния американски театър. А миналата година е водила майсторски клас върху Чехов в известния кино-театрален институт Лий Страсбърг. Основателка е на независимия театър „Галерия" и има реализирани  повече от 15 проекта на театрални спектакли. „По принцип търся и предлагам нови и неиграни автори и заглавия. Когато съм в Ню  Йорк непременно се отбивам в книжарницата за драматургия на 48 улица и търся нови пиеси. Книжарите ме познават и се радват, когато ме видят. Така беше и с пиесата „Моята скъпа лейди". Донесох пиесата и предложих превода на Харалампи Аничкин. Реализирахме спектакъла през 2006 г. на камерна сцена „Методи Андонов" в Сатиричния театър. Получихме авторските права от Хоровиц, но нямахме възможност да го поканим. Съставът: Режисьор проф. Снежина Танковска, сценограф  Марина Райчинова, композитор Румен Цонев /1950 – 2014/! Актьори: Росица Данаилова /1933 – 2018/ в ролята на мадам Жифар, Ева Волицер - Хлое,  Веселин Калановски - Матияс Голд. Премиерата беше на 9 ноември 2006 година. Получихме доста положителни отзиви. През 2007 гостувахме в Израел. Играхме 2 представления с голям успех. /Тогава поради заболяване в ролята на мадам Жифар играе Нина Стамова – б. ред./.  

Участвахме и във фестивала „Сцена на кръстопът”  в Пловдив. Росица Данаилова обичаше безкрайно тази роля. Беше прекрасна в нея“. Уточнява Ева Волицер и допълва, че се чувства огорчена и заради паметта на актрисата, която напусна нашия свят преди малко повече от шест месеца, че от Народния театър не са отбелязали кога и къде за първи в у нас е поставена пиесата на Израел Хоровиц. Подчертава, че драматурзите на театъра Светлана Панчева и Роза Радичкова познават спектакъла, поставен в театър „Галерия“. Според нея това е липса на памет, което се случва у нас и всеки мисли, че светът започва от него, заключава Ева Волицер.

Росица Данаилова /л./ и Ева Волицер /д./ в сцена от постановката - снимка Атанас Кънчев, архив на Театър “Галерия”

Тук добавяме без редакторска намеса рецензията на театроведката Райна Конушлиева за спектакъла, представен през 2007 година на фестивала „Сцена на кръстопът“ в Пловдив: „Едно вълнуващо преживяване е представлението на „Моята скъпа лейди“. Първото впечатление идва от явно нарочно търсената оскъдна подредба на сцената, сякаш не само от финансова липса, една аскетична подредба, решена в меката гама на сивото. Тази пестеливост внушава особена елегантност. И създава възможност за актьорите не само свободно да се движат из сценичното пространство, но най-вече да се откроят по-ярко образите им. В хода на вечерта откриваме, че художничката Марина Райчинова решава декора и костюмите в три цвята - сиво, черно и бяло, което издава безупречен вкус и налага на представлението изискан стил. Талантливата сценографията на Райчинова е далеч от познатата ни до болка шарения по нашите сцени. Пиесата започва с на пръв поглед делнични и банални житейски проблеми – получаване на наследство, продажба на апартамент, безпаричие и..., за да стигне до жестоката истина за зейналата огромна бездна в общуването между героите, за самоубийството като изход, за безкрайната човешка самота... и накрая да ни каже, че ние въпреки всичко можем да бъдем един до друг, можем да бъдем заедно, и сякаш можем да бъдем и щастливи. Все категории, които са конкретно очертани в текста, за да приемат големите общовалидни и общочовешки измерения. И всичко това поднесено колкото по класическия модел на психологическата драма а ла Ибсен, толкова и в стила на съвременната модерна драматургия. Текст, написан с блестящ език, занимателен, остроумен, наситен с изящно чувство за хумор.

Израел Хоровиц - снимка Стефан Джамбазов

Американецът Израел Хоровиц, авторът на пиесата, е прекрасен драматург и добър познавач на еврейската тема, която той вмъква много деликатно и с много финес, така да се каже „между редовете”, с което темата се откроява по един особен начин, за да ни впечатли още повече. Самият Хоровиц е актьор и добър познавач на актьорската природа. Той умело претворява ярки характери, богати и сложни личности, гради фатални сблъсъци и конфликти, инспирира откровения, създава неочаквани и непредвидими ситуации... дава възможност на своите творения да преосмислят живота си, дава им надеждата... Преводът на Харалампи Аничкин е още едно поредно доказателство за голямото творческо можене на този блестящ преводач и неговия артистичен подход към словото. А самото представление... Рядко ще видите артисти на наша сцена, които изпитват такава радост, такъв възторг от своята игра... Те и тримата – Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски, сякаш се втурват, за да прегърнат и заобичат своите образи... Те са освободени, разкрепостени, а оттам и напълно естествени – много истински... Всеки от тримата актьори по свой начин и със свои изразни средства ни предлага определен модел на поведение, превърнал се в модел-еталон за актьорско майсторство. Артистично овладяно актьорско майсторство! Едно необикновено трио, което свири с огромна радост, свири с удоволствие, трио, в което всеки поотделно владее до съвършенство инструмента си и умее превъзходно да музицира в синхрон с другите. За това постижение трябва да благодарим на режисьора Снежина Танковска, която показва завидни умения и вкус в правенето на театър. Разработила в детайли образи и мизансцени Танковска пестеливо и без агресия владее сцената... владее своята професия до съвършенство! Нейното представление е далеч от фалша, превземките и баналните жестове... Но това явление не би било възможно без личната инициатива на Ева Волицер, донесла пиесата от Ню Йорк. Разгръщам програмата и чета – авторът и пиесата се представят за първи път в България. Правя справка и разбирам, че писателят Израел Хоровиц, американски евреин, автор на 56 пиеси /тогава 2007 г. – б. ред./ и много сценарии, превеждан и игран по всички континенти, удостоен с много театрални награди, е един от най-ярките творци на съвременна Америка“, написа Райна Конушлиева.

Росица Данаилова в “Моята скъпа лейди” - снимка Атанас Кънчев, архив на Театър “Галерия”

P.S. Това е последната роля в театъра на Росица Данаилова, от чиято кончина преди дни се навършиха 6 месеца. И в нейна памет цитираме и думите ѝ по повод на премиерата на спектакъла преди повече от 12 години: „Моята роля стана много успешна. Една роля е като едно бебе, което е в зародиш. То си расте, както ние репетираме, и не знаем дали когато се роди ще диша, ще бъде ли живичко. И само когато срещнем публиката се ражда театралното представление. Голям късмет за мен е, че стана една много жива роля.“

През 2007 година спектакълът е специално отбелязан и в архива на театралните награди „Аскеер“ във време, когато независимите театрални трупи в България бяха смело начинание: „Театър „Галерия“ на сцената на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ с „Моята скъпа лейди“ на американския драматург Израел Хоровиц - постановка на Снежина Танковска и с участието на Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски.

Колко скъпо може да ви излезе една истинска лейди? Не очаквайте готов отговор на въпроса. „Моята скъпа лейди“ е постановка за въпросите – тези за близостта, очакването, срещите, разделите. На какво сте готови, за да получите желаната информация?! И как ще се преобърне животът ви след това?! Доколко миналото определя настоящето и доколко последното ще предопредели бъдещето?! Театралното трио Данаилова – Калановски - Волицер със сигурност ще ви разчувства с откровеността и заряда, който носи. Авторът и пиесата се представят за първи път в България, а самият спектакъл е посветен на 80-ия рожден ден на актрисата Луна Давидова /1926 – 2010  – б. ред./.“

Защо отделяме внимание на всичко това, като връщаме времето съвсем не толкова отдавна, за да припомним едно представление. Огорчението на Ева Волицер, която ни изпрати текста си, който публикува и в социалните мрежи ни провокира не само да го публикуваме, но и коментираме в по-широк план и като явление в родния ни артистичен пейзаж. Може би не е задължение на един театър да огласява къде другаде у нас е поставяна съответната пиеса, но все пак колегиалната етика го изисква. И съвсем не става дума само за трупата именно на този театър. Това е изключителна традиция особено на Бродуей, защото пиесата, спектакълът, театърът така живее и надживява времето. У нас не само в театъра като че всичко започва от съответния екип – творчески и административен. Уви, това не важи само за театралната гилдия.

Дълъг разговор, защото например в киното или в телевизионни предавания вместо да се излъчи оригиналът, често създаден и в не леки времена се взимат кадри къде с разрешение, къде не и готово. Припомняме, че преди няколко години сериозни преводачи на драматургия споделяха огорчението си и с право, че в програмите за съответния спектакъл отсъстват имената им, а не рядко те бяха предлагали текста на театъра. Е, имаше и случаи, когато отсъстваха имената на преводачите  някои книжни издания. И още нещо, може би извън контекста, но не съвсем, отбелязваме. Винаги ни е било странно и дори нелепо, когато при различни медийни награди по различни поводи медиа с приз съобщава само своето отличаване. Другите ги няма, дори и да са получили по-високата оценка. Може би и за това се чувстваме генерално пренебрегнати не само на нашите си ширини. Слава Богу, има и изключения, но те продължават да ни удивяват. И си оставаме все така провинциални. Вината е наша, а темата отворена. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Атанас Кънчев, архив на Театър „Галерия”