#Израел Хоровиц

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Толкова ли е трудно?!

„Аз донесох пиесата „Моята скъпа лейди“ от американския драматург Израел Хоровиц, при едно от пътуванията ми в Ню Йорк. Пътувам често до там, защото съм Фулбрайт учен. Спечелих наградата Фулбрайт преди години и преподавах актьорско майсторство в „Пейс Юнивърсити“. Написа до „въпреки.com” проф. Ева Волицер, актриса, режисьорка и преподавателка в НБУ по повод текста ни за премиерата на пиесата в Народния театър „Иван Вазов“.

По-нататък в писмото си тя споделя, че освен това е правила изследване на съвременния американски театър. А миналата година е водила майсторски клас върху Чехов в известния кино-театрален инст��тут Лий Страсбърг. Основателка е на независимия театър „Галерия" и има реализирани  повече от 15 проекта на театрални спектакли. „По принцип търся и предлагам нови и неиграни автори и заглавия. Когато съм в Ню  Йорк непременно се отбивам в книжарницата за драматургия на 48 улица и търся нови пиеси. Книжарите ме познават и се радват, когато ме видят. Така беше и с пиесата „Моята скъпа лейди". Донесох пиесата и предложих превода на Харалампи Аничкин. Реализирахме спектакъла през 2006 г. на камерна сцена „Методи Андонов" в Сатиричния театър. Получихме авторските права от Хоровиц, но нямахме възможност да го поканим. Съставът: Режисьор проф. Снежина Танковска, сценограф  Марина Райчинова, композитор Румен Цонев /1950 – 2014/! Актьори: Росица Данаилова /1933 – 2018/ в ролята на мадам Жифар, Ева Волицер - Хлое,  Веселин Калановски - Матияс Голд. Премиерата беше на 9 ноември 2006 година. Получихме доста положителни отзиви. През 2007 гостувахме в Израел. Играхме 2 представления с голям успех. /Тогава поради заболяване в ролята на мадам Жифар играе Нина Стамова – б. ред./.  

Участвахме и във фестивала „Сцена на кръстопът”  в Пловдив. Росица Данаилова обичаше безкрайно тази роля. Беше прекрасна в нея“. Уточнява Ева Волицер и допълва, че се чувства огорчена и заради паметта на актрисата, която напусна нашия свят преди малко повече от шест месеца, че от Народния театър не са отбелязали кога и къде за първи в у нас е поставена пиесата на Израел Хоровиц. Подчертава, че драматурзите на театъра Светлана Панчева и Роза Радичкова познават спектакъла, поставен в театър „Галерия“. Според нея това е липса на памет, което се случва у нас и всеки мисли, че светът започва от него, заключава Ева Волицер.

Росица Данаилова /л./ и Ева Волицер /д./ в сцена от постановката - снимка Атанас Кънчев, архив на Театър “Галерия”

Тук добавяме без редакторска намеса рецензията на театроведката Райна Конушлиева за спектакъла, представен през 2007 година на фестивала „Сцена на кръстопът“ в Пловдив: „Едно вълнуващо преживяване е представлението на „Моята скъпа лейди“. Първото впечатление идва от явно нарочно търсената оскъдна подредба на сцената, сякаш не само от финансова липса, една аскетична подредба, решена в меката гама на сивото. Тази пестеливост внушава особена елегантност. И създава възможност за актьорите не само свободно да се движат из сценичното пространство, но най-вече да се откроят по-ярко образите им. В хода на вечерта откриваме, че художничката Марина Райчинова решава декора и костюмите в три цвята - сиво, черно и бяло, което издава безупречен вкус и налага на представлението изискан стил. Талантливата сценографията на Райчинова е далеч от познатата ни до болка шарения по нашите сцени. Пиесата започва с на пръв поглед делнични и банални житейски проблеми – получаване на наследство, продажба на апартамент, безпаричие и..., за да стигне до жестоката истина за зейналата огромна бездна в общуването между героите, за самоубийството като изход, за безкрайната човешка самота... и накрая да ни каже, че ние въпреки всичко можем да бъдем един до друг, можем да бъдем заедно, и сякаш можем да бъдем и щастливи. Все категории, които са конкретно очертани в текста, за да приемат големите общовалидни и общочовешки измерения. И всичко това поднесено колкото по класическия модел на психологическата драма а ла Ибсен, толкова и в стила на съвременната модерна драматургия. Текст, написан с блестящ език, занимателен, остроумен, наситен с изящно чувство за хумор.

Израел Хоровиц - снимка Стефан Джамбазов

Американецът Израел Хоровиц, авторът на пиесата, е прекрасен драматург и добър познавач на еврейската тема, която той вмъква много деликатно и с много финес, така да се каже „между редовете”, с което темата се откроява по един особен начин, за да ни впечатли още повече. Самият Хоровиц е актьор и добър познавач на актьорската природа. Той умело претворява ярки характери, богати и сложни личности, гради фатални сблъсъци и конфликти, инспирира откровения, създава неочаквани и непредвидими ситуации... дава възможност на своите творения да преосмислят живота си, дава им надеждата... Преводът на Харалампи Аничкин е още едно поредно доказателство за голямото творческо можене на този блестящ преводач и неговия артистичен подход към словото. А самото представление... Рядко ще видите артисти на наша сцена, които изпитват такава радост, такъв възторг от своята игра... Те и тримата – Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски, сякаш се втурват, за да прегърнат и заобичат своите образи... Те са освободени, разкрепостени, а оттам и напълно естествени – много истински... Всеки от тримата актьори по свой начин и със свои изразни средства ни предлага определен модел на поведение, превърнал се в модел-еталон за актьорско майсторство. Артистично овладяно актьорско майсторство! Едно необикновено трио, което свири с огромна радост, свири с удоволствие, трио, в което всеки поотделно владее до съвършенство инструмента си и умее превъзходно да музицира в синхрон с другите. За това постижение трябва да благодарим на режисьора Снежина Танковска, която показва завидни умения и вкус в правенето на театър. Разработила в детайли образи и мизансцени Танковска пестеливо и без агресия владее сцената... владее своята професия до съвършенство! Нейното представление е далеч от фалша, превземките и баналните жестове... Но това явление не би било възможно без личната инициатива на Ева Волицер, донесла пиесата от Ню Йорк. Разгръщам програмата и чета – авторът и пиесата се представят за първи път в България. Правя справка и разбирам, че писателят Израел Хоровиц, американски евреин, автор на 56 пиеси /тогава 2007 г. – б. ред./ и много сценарии, превеждан и игран по всички континенти, удостоен с много театрални награди, е един от най-ярките творци на съвременна Америка“, написа Райна Конушлиева.

Росица Данаилова в “Моята скъпа лейди” - снимка Атанас Кънчев, архив на Театър “Галерия”

P.S. Това е последната роля в театъра на Росица Данаилова, от чиято кончина преди дни се навършиха 6 месеца. И в нейна памет цитираме и думите ѝ по повод на премиерата на спектакъла преди повече от 12 години: „Моята роля стана много успешна. Една роля е като едно бебе, което е в зародиш. То си расте, както ние репетираме, и не знаем дали когато се роди ще диша, ще бъде ли живичко. И само когато срещнем публиката се ражда театралното представление. Голям късмет за мен е, че стана една много жива роля.“

През 2007 година спектакълът е специално отбелязан и в архива на театралните награди „Аскеер“ във време, когато независимите театрални трупи в България бяха смело начинание: „Театър „Галерия“ на сцената на Сатиричен театър „Алеко Константинов“ с „Моята скъпа лейди“ на американския драматург Израел Хоровиц - постановка на Снежина Танковска и с участието на Росица Данаилова, Ева Волицер и Веселин Калановски.

Колко скъпо може да ви излезе една истинска лейди? Не очаквайте готов отговор на въпроса. „Моята скъпа лейди“ е постановка за въпросите – тези за близостта, очакването, срещите, разделите. На какво сте готови, за да получите желаната информация?! И как ще се преобърне животът ви след това?! Доколко миналото определя настоящето и доколко последното ще предопредели бъдещето?! Театралното трио Данаилова – Калановски - Волицер със сигурност ще ви разчувства с откровеността и заряда, който носи. Авторът и пиесата се представят за първи път в България, а самият спектакъл е посветен на 80-ия рожден ден на актрисата Луна Давидова /1926 – 2010  – б. ред./.“

Защо отделяме внимание на всичко това, като връщаме времето съвсем не толкова отдавна, за да припомним едно представление. Огорчението на Ева Волицер, която ни изпрати текста си, който публикува и в социалните мрежи ни провокира не само да го публикуваме, но и коментираме в по-широк план и като явление в родния ни артистичен пейзаж. Може би не е задължение на един театър да огласява къде другаде у нас е поставяна съответната пиеса, но все пак колегиалната етика го изисква. И съвсем не става дума само за трупата именно на този театър. Това е изключителна традиция особено на Бродуей, защото пиесата, спектакълът, театърът така живее и надживява времето. У нас не само в театъра като че всичко започва от съответния екип – творчески и административен. Уви, това не важи само за театралната гилдия.

Дълъг разговор, защото например в киното или в телевизионни предавания вместо да се излъчи оригиналът, често създаден и в не леки времена се взимат кадри къде с разрешение, къде не и готово. Припомняме, че преди няколко години сериозни преводачи на драматургия споделяха огорчението си и с право, че в програмите за съответния спектакъл отсъстват имената им, а не рядко те бяха предлагали текста на театъра. Е, имаше и случаи, когато отсъстваха имената на преводачите  някои книжни издания. И още нещо, може би извън контекста, но не съвсем, отбелязваме. Винаги ни е било странно и дори нелепо, когато при различни медийни награди по различни поводи медиа с приз съобщава само своето отличаване. Другите ги няма, дори и да са получили по-високата оценка. Може би и за това се чувстваме генерално пренебрегнати не само на нашите си ширини. Слава Богу, има и изключения, но те продължават да ни удивяват. И си оставаме все така провинциални. Вината е наша, а темата отворена. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Атанас Кънчев, архив на Театър „Галерия”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Шарон Кам - Имах само едно желание - да свиря на кларинет

„Започнахме чудесно със Софийска филхармония, днес беше първата ми репетиция. Оркестърът реагира чувствително на това, което искам. Има още да поработим, но съм много щастлива от днешната репетиция“. Сподели за „въпреки.com“ Шарон Кам, една от всепризнатите световни кларинетистки.

И продължи: „Много добре се разбираме с маестро Найден Тодоров, веднага разбира моите желания и изисквания. Разбираме се прекрасно с една дума, много директно. Ние правим музика заедно и това е всичко, наистина!“. Този разговор се състоя ден преди концерта й в зала „България“, за който малко по-късно. Попитахме я защо е избрала именно този концерт № 2 на Мария фон Вебер за концерта си в София. „Избрах този концерт на Вебер, защото на 6 март излиза мой диск, в който е и този концерт. Това ще е моят втори запис на концерта. За първи път го записах с Курт Мазур в Лайпциг, тогава бях на 24 или 25 години. След 25 години си давам сметка колко много съм научила от Курт Мазур / 1927-2015/, когато записвахме заедно. След толкова много години вече имам голям опит с Вебер, създател на прекрасна музика между класиката и романтизма. Винаги съм готова да се връщам към този концерт, да го изпълнявам и записвам, а всичко започна съвсем в началото на моята кариера като изпълнител, но вече имам много голям опит и с двата концерта на Вебер. Записът е с Виенския радиооркестър, моят съпруг Грегор Бюхл /Забележителен диригент, главно на оперни спектакли в Германия, Швеция, Норвегия – б.а./ го дирижира. В диска е и концертанто за кларинет на полския композитор Карол Курпински /1785-1857/, както и творба на  Бернхард Крусел / 1775-1838/, финландско- шведски композитор, предшественик на изключителния Ян Сибелиус и кларинетист. Курпински не е  записван досега, но полските студенти много го харесват и гледат в YouTube изпълнения на негова музика“.

Шарон Кам - снимка Нанси Хоровиц - архив на Софийска филхармония

Шарон Кан споделя и своите пристрастия към музиката на Кшищоф Пендерецки. Но принципно тя е изключително отворена към класическата, съвременната музика и дори джаза. Припомняме й неин албум, в който фигурират нейни изпълнения на Моцарт, Вебер, Шуман, Шуберт, Брух, Менделсон, Гершуин, Лютославски, Пендерецки… А тя с усмивка казва: „Обичам да свиря много неща, различни, нямам специални привързаности към определена музика, към определени периоди. Свиря определен автор, после се обръщам към, а често се и връщам към музика, която съм правила преди това. Най-важното е да се чувстваш щастлив, когато свириш тази музика, периодът на създаването й няма значение. И винаги мисля и работя за следващия проект, но се връщам и към предишни**. **

Голяма късметлийка съм,

че работя с луди хора, които вървят и работят с мен в цялата ми кариера, в която решавам какво да свиря, какво да записвам, което е голямо преимущество“.

Не за първи път Шарон Кан е в България. Тя е гостувала през 2014 година на фестивала „Мартенски музикални дни“ с камерна формация в състав Изабеле Ван Койлен – цигулка, Улрике Анима Мате – цигулка, Фолкер Якобсен – виола и Густав Ривиниус – виолончело. Тогава в програмата бяха включени Йоханес Брамс – Кларинет��н квинтет оп. 115 и В. А. Моцарт – Кларинетен квинтет К. 581. Петима виртуози, предвождани от една от първите дами на кларинета в света, знаменитата израелска кларинетистка Шарон Кам, и великолепна програма, в която прозвучаха две от най-красивите камерни творби, писани някога за кларинет и струнен квартет. Питаме я за впечатленията й от това първо гостуване в нашата страна. А тя, която е невероятно естествена и искрена отново през смях си припомня: „Много са малко спомените ми – пристигнахме вечерта в хотела, сутринта, репетиция и вечерта концерт и на другата сутрин трябваше да се връщаме. Концертът и съставът, с който дойдох бяха прекрасни, но нямах никакво време да разгледам Русе или да почувствам атмосферата на града. Само си спомням, че отидохме на кафе и нищо не разбирах от езика на хората наоколо и дори си казах, че само е малко по-добре от унгарския. За София също ми е трудно да говоря, защото току-що пристигнах, но се надявам, че утре ще мога, ще имам време за разходка“.

Шарон Кам в София - снимка Стефан Джамбазов

Списание „Грамофон“ определя кларинетистката Шарон Кам като артист с изключително богато въображение и индивидуалност. Родена е в Хайфа, Израел, дебютирала с Израелската филхармония и Зубин Мета, обучавана от Исак Щерн, възпитаничка на Juilliard  School of Music, тя има изключителна музикална кариера. По случай 250-годишнината от рождението на В. А. Моцарт 2006 година, Шарон Кам изпъ��нява Моцартовия концерт за кларинет в телевизионно предаване, излъчвано на живо в 33 страни от Estates Theatre в Прага. Кам дава концерти в световен мащаб с големи оркестри като Чикагския симфоничен оркестър, Берлинската филхармония, Израелската филхармония, Лондонският симфоничен оркестър и Оркестър Лайпциг Гевандхаус и ��ного други. В сферата на съвременната музика тя е направила премиери на много съврменни произведения, включително концерт и квартет на Кшищоф Пендерешки, както и концерти на Херберт Вили (на фестивала в Залцбург), Иван Ерд и Петер Рузичка (в Донауешинген).

Позволяваме си да я попитаме как се чувства с кларинета, когато много смятат, че това е по-скоро мъжки инструмент. Усмихва се и категорично отговаря: „Това съвсем

не е вярно, че кларинетът е мъжки инструмент.

Сабине Майер е една от най-добрите изпълнителки на този инструмент вече повече от 40 години. / Сабине Маейр е първата жена в историята, която е включена в състава на Берлинска филхармония през 1982 година от Херберт фон Караян като първи кларинетист и оттогава жените са в екипа на знаменития оркестър. В момента е първи кларинет в една от най-престижните в света филхармония на Люцерн – б.а./. Познавам много жени, между които и настоящи студентки, които свирят или изучават този прекрасен инструмент. Аз идвам от общество, където мъжете и жените са равнопоставени, включително и в избора си на професия и за мен такъв въпрос на стои. Аз харесвах звука на инструмента и го избрах!“.

Шарон Кам в София - снимка Стефан Джамбазов

В прекрасната си интернет страница Шарон пише за себе си и великолепния инструмент, на който свири: „Когато бях на 12 години, имах само едно желание - да свиря на кларинет! Търсенето на правилния инструмент беше неравен път - свирих на цигулка на 3-годишна възраст, пиано от 5-годишна възраст и записи на 7-годишна възраст. За щастие имах внимателни и любящи родители, които ми удовлетвориха желанието си и аз получих прекрасен BuffetCrampon R13 кларинет малко след това. Започна връзката ми с инструмента, който доста бързо се превърна в мой глас. Оттогава опитвам безброй инструменти и дори свирех на няколко, като отново и отново установих, че сърцето ми все още принадлежи към модела R13 на Buffet Crampon. Толкова съм благодарна, че то��и прекрасен инструмент е на разположение навсякъде за всички кларнетисти, които търсят тъмен, гъвкав и личен звук“.

По този повод й разказваме, че предстои Първият международен конкурс за кларинетисти в София /20-26 април/, организиран от фондация „Проф. Сава Димитров“. По този повод внукът на създателя на българската и не само кларинетна школа също Сава Димитров, декан на Инструменталния факултет сподели за „въпреки.com” , че големите награди в двете големи категории са два инструмента, флагманите, както ги наричат на една от най-големите компании, най-популярната BuffetCrampon. Те предоставят най-новия си модел в най-високия клас и това е премиера за тяхната компания, защото на този етап този инструмент не е бил презентиран в България. Моделът е ‘Légende’ Bbкларинет, той е на по-малко от една година. Това е в категория Е, най-високата, а за категория D, по-ниската те предоставят инструмент ‘Tradition’ Bbкларинет , което е също висок клас инструмент, само че вече с утвърдена репутация инструмент като качества, като начин за самоизлъчване. Изключителни инструменти! Те дават възможност лауреатите в двете категории да получат като подарък нещо, което много ученици и студенти мечтаят да притежават. Получаваме нещо, което нито един български конкурс досега не е получавал. Шарон Кам се радва искрено на предстоящото събитие в София и с много авторитетно жури.

Шарон Кам - снимка Нанси Хоровиц - архив на Софийска филхармония

И добавя, че „това е най-скъпият инструмент, който имам и много  търсен и обичан от немската школа и в Източна Европа. Това е най-добрият инструмент, според мен, а компанията има голяма връзка с изпълнителите. Опитвала съм безброй инструменти и дори свирех на няколко, като отново и отново установих, че сърцето ми все още принадлежи към модела R13 на Buffet Crampon. Толкова съм благодарна, че този прекрасен инструмент е на разположение навсякъде за всички кларнетисти, които търсят тъмен, гъвкав и личен звук“. С огромна любов към кларинета си говори именитата музикантка. А ние имахме шанса и щастието да чуем невероятния звук, който извлича от него Шарон Кам в зала „България“. Тя не просто изпълни Втория концерт на Вебер за кларинет,

тя го изтанцува

с неподражаемо присъствие на сцената! Бисът й беше вдъхновяващ – заедно с контрабасиста Деян Великов, като тя отиде до него изпълниха „Summer Time” на Джордж Гершуин. Красиво ни демонстрира обичта и страстта си към любимата си музика, в която епохите се редуват, съобразно личния й вкус и предпочитания на музикант. На интернет страницата на кларинетистката е отбелязана концертната й програма почти до края на година с ангажименти всяка седмица в различни градове, главно в Европа, участия във фестивали. Разказваме й, че в разговори с различни музиканти, те се споделя, че камерната музика за тях е висша форма на музициране, независимо, че принципно има по-стеснена публика меломани.

А тя отбелязва за себе си: „Трябва да свириш и камерна музика и да работиш като солист с оркестър, за да пазиш най-висок стандарт като музикант, а и технически. Да си солист на концерт е различен вид възможност. Трябва да покажеш много от себе си, но зад теб имаш оркестъра, до теб диригента и можеш заедно с тях да преживееш прекрасни моменти, но ти си в центъра. Различно е с камерната музика – свириш с прекрасни музиканти и преживяването е много позитивно, вие заедно сте едно. Чисто музикантски в камерната музика се изисква много повече техника и то техника на взаимодействие с другите. За мен и двете са много важни и са различни като практика, различни са и като присъствие на сцената. Всеки се нуждае от

преживяването като музикант в камерната музика,

тя дава страшно много в развитието, в изявата като музикант“. С усмивка казва Шарон Кам, а тя двукратната носителка на ЕХО Класик и е сред най-изявените кларинетисти на съвремието ни. А ние я питаме как успява в богатата си програма да съчетава музикантски и човешки това изключително разнообразие в репертоара си от класиката и до съвременната музика, включително и да представя произведения малко познати на публиката отпреди векове и тези, които се творят днес.

Шарон Кам в София - снимка Стефан Джамбазов

„Имам опит, все пак програмите за кларинет не са толкова многообразни като за пиано или цигулка, например. Работя всеки ден, но държа да се връщам вкъщи имам три деца, да бъда с тях и със съпруга ми е много важно за мен. Моята работа е вкъщи. Много рано разбрах, че не ми необходимо да обикалям света, щастлива съм да бъда в Европа, пътувам до Щатите и Япония, но не толкова често. Европа е достатъчно голяма за мен и аз съм щастлива от това, което съм - да пазя фамилията си и вече 25 години да съм на сцената. Синът ми е на 22, дъщеря ми на 20, а най-малкият на 11. Обичат музика, израснали са с нея, ходят на концерти, но не се занимават активно с музика. Да са свободни и ценни с това, което правят е най-важното. Синът ми следва медицина, дъщеря ми инженерство, свързано с екологията. Те имат своя интересен живот, а музиката е част от живота им“. В разговора ни Шарон Кам е изключително естествена, приветлива, в нито един момент не се държеше като знаменитост. А на сцената се появи като прекрасна кралица и омагьоса публиката по неповторим начин.

Репетиция на “Реквием” от Моцарт - снимка Стефан Джамбазов

Във втората част на концерта Софийската филхармония и Националният Филхармоничен хор с ръководител Славил Димитров и солисти Беса Лугичи, сопран, възпитаничка на Христина Ангелакова, Виолета Радомирска, мецосопран, Михаил Михайлов, тенор и Ивайло Джуров, бас  под диригентството на маестро Найден Тодоров изпълниха

знаменития Реквием на Моцарт.

Това е и част от цикъла, с който тази година се отбелязва 75 години на забележителния хор. Само отбелязваме, че точно за два месеца Софийска филхармония и Филхармоничния хор изпълниха два от най-обичаните в света реквиема – на Верди на 13 декември миналата година под диригентството на Росен Миланов и  13 февруари на Моцарт. Блестящи изпълнения, които показват професионализъм от висока класа. Михаил Михайлов и Ивайло Джуров бяха солисти и във Верди Реквием. Божествената музика на Моцарт прозвуча в препълнената зала „България“ като духовно извисяване в тъгата на посланието си, което винаги вълнува и се преживява от изпълнители и публика по своя неповторим начин. Допълваме, както сме писали и преди, по повод циклите на Софийска филхармония, че програмите на водещия ни национален симфоничен оркестър имат своята драматургия. В епохата на романтизма клиринетът се утвърждава като инструмент с определени качества и  немският композитор Карл Мария фон Вебер го въздига на пиедестал. Разбира се преди това класическите концерти, написани за кларнет са много, но при Вебер много ярко са представени максимално качествата на инструмента. В този смисъл концерта за кларнет на Моцарт е един шедьовър. Той е последното му инструментално произведение, което пише и завършва буквално пет дни преди смъртта си, т.е. между 28 и 29 ноември до 5 декември 1791 той завършва този концерт. Той е изключителен, един от шедьоврите в инструменталното творчество на Моцарт! От друга страна впоследствие Вебер, като ярък представител на романтизма покачва интереса към инструмента. И сега тази програма концерт № 2 на Вебер и Моцарт Реквием демонстрира великолепно задълбочения, артистичен замисъл на ръководството на Филхармонията. Поздравления за избора на програмата, в която трябва да се вглеждаме дори и като лична подготовка като публика, която не отива просто на концерт, а на преживяване, което се прави за нас. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Орфей” на Лоренци и „Нова земя” на Вазов в Народния театър

Над 600 представления и повече от 150 000 зрители е имал Народният театър „Иван Вазов” за изминалия театрален сезон 2018-2019. Това съобщи неотдавна директорът на театъра Мариус Донкин. За сравнение, в предходната година на трите сцени на театъра са изиграни 586 представления, а броят на зрителите е бил 123 000. 12 премиери, 26 номинации за театралните награди „Икар“ и „Аскеер“ и 11 статуетки – това е цифровата равносметка за Сезон 2018-2019. И още: 57 заглавия в репертоара, от които 12 с по над 100 и 300 представления.

Билетите за новия сезон, който ще започне на 1 септември с водосвет и на 13 септември със спектакли на трите сцени, вече са в продажба. Те ще могат да се купуват онлайн през цялото лято, а касите ще бъдат отворени на 1 септември. Мариус Донкин съобщи и за някои от основните проекти, които ще бъдат реализирани след септември. Сезонът ще започне с турне на спектакъла „Моята скъпа лейди“ от Израел Хоровиц във Франция и гостуване на Националния театър на Хърватска. Веднага след това репетиции на Голяма сцена започва световноизвестният словенски режисьор Йерней Лоренци, който ще постави спектакъла „Орфей“. Най-вероятно с него Народният театър „Иван Вазов” ще гостува в Хърватска на 24 май, по време на председателството на страната на ЕС. „Орфей“ е спектакъл за любовта и красотата, които се раждат и живеят на този барутен погреб – Балканите. И начин да покажа огромните възможности на трупата на Народния театър в различни жанрове“, коментира Мариус Донкин.

Първият съвместен балкански проект на сцената на Народния театър беше постановката на „Братя Карамазови“ на режисьора от Северна Македония Деян Пройковски - снимка архив на театъра

Да припомним, че Донкин с оптимизъм и желание за сближаване успя заедно с колегите си от нашия регион да създаде Балканска асоциация на националните театри. Първият съвместен проект на сцената на Народния театър беше постановката на „Братя Карамазови“ на режисьора от Северна Македония Деян Пройковски, възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. А както стана дума наесен идва и един от най-интересните режисьори не само на Балканите, но и в Европа - Йерней Лоренци от Словения. Той е добре познат на българската публика от участията си на МТФ „Варненско лято” (през 2013 с „Буря” на Островски  през 2014 с „Бесният локомотив” на Виткаци и „Илиада”, 2016). Наложи се през последните години като международно име с дръзкото си насочване в днешната епоха на образите.

След „Илиада” очакваме от Лоренци неговата интерпретация на „Орфей” - снимка архив на МТФ “Варненско лято”

Преди време в разговор за „въпреки.com” Мариус Донкин сподели: „Лоренци чете Овидий и каза, че започва пробно със словенски, италиански и албански актьори да прави представление за любовта. Прави поредния експеримент. Той не работи по готова драматургия. Текстът се създава по време на репетициите между него, драматурга му, с когото работи постоянно и артистите. Той въвлича артистите, които мечтаят да бъдат творци с режисьора да си изиграят свои представи. Едно от първите неща, които ще направи с моите колеги е да им зададе една тема и иска на следващия ден да види техни етюди. Вижда на всеки фантазията, посоката, начина на мислене, начин на изразни средства. Подобно нещо направи и световноизвестният Роберт /Боб/ Уилсън. Това е следващият режисьор, който ще дойде през 2020 година и ще направи „Бурята“ на Шекспир”. Понеже се заговорихме за режисьори – Иван Пантелеев ще направи представление след Лоренци”. 

Мирела Иванова и Юрий Дачев

Един от големите проекти на Народния театър през новия сезон, както и цялата му втора половина, ще бъде посветен на 170 години от рождението на неговия патрон Иван Вазов. Това е драматизация на един от емблематичните, но някак недооценени романи на Патриарха на българската литература – „Нова земя“. По него вече работят драматурзите на театъра Юрий Дачев и Мирела Иванова. „Нова земя“ е роман с драматична история, който остава някак в сянката и поставя Вазов „на нож“ със съвременниците му. Това е текст, който все още не сме допрочели, въпреки че живеем в него“, коментира Мирела Иванова. А Мариус Донкин допълни: „Емблематичен роман, който ни кара да се запитаме, хора като Вазов ли са гениални, провиждайки нещата, или ние не сме направили и крачка напред?“

Някои от отличията на театъра са на бюрото на Мариус Донкин

На честването на годишнината ще бъдат посветени и редица други събития, инициирани от театъра – две големи изложби във фоайето на Първи балкон и в градинката пред театъра, четения на Вазови творби на Сцена „Апостол Карамитев“, заснемане на документален филм и учредяване на национална награда за духовен принос, която ще се присъжда всяка година от Народния театър. Всички инициативи ще бъдат обединени под мотото „Необозримос��та Вазов“. Предстоят и други важни събития, свързани с годишнините от рождението на режисьорите Кръстьо Мирски, Н. О. Масалитинов, Крикор Азарян и други. В проект е и идеята за създаване на четвърта сцена в сградата на ателиетата на ул. „Кирил и Методий“, която ще бъде пространство за алтернативен театър. Тя ще разполага с около 50 места.

С тази икона ще бъде отслужен традиционният вече водосвет на 1 септември в началото на новия сезон

Мариус Донкин обяви премиерните спектакли, които зрителите ще видят на трите сцени до края на годината. Началото ще е на 26, 27 и 28 септември с „Колкото – толкова“ от Недялко Йорданов на Камерна сцена. На 28 септември и 2 октомври на Голяма сцена е „Хубава риба“ от Марк Рейланс и Луис Дженкинс. Следват „Приятна жена в лоша компания“ от Андре Русен през ноември на Камерна сцена, „Плач на ангел“ от Стефан Цанев през декември на Сцена „Апостол Карамитев“ и „Орфей“ на Йерней Лоренци през декември на Голяма сцена. А ние припомняме, че преди време Мариус Донкин беше в Санкт Петербург на среща с режисьора Валерий Фокин, директор на знаменития Държавния академичен театър „Пушкин“, по-известен като Александринския театър, най-старият в Русия, създаден с указ на 30 август 1756 година от императрица Елисавета като първия държавен театър.

Портретът на Иван Вазов е на централно място в кабинета на директора на Народния театър Мариус Донкин

И Мариус Донкин сподели пред „въпреки.com”: „Присъствах на последното му представление „Генезисът. Сталин“. След това дълго време си говорихме около 3-4 часа за идването му да прави постановка, която ще бъде в края на 2021 година и заедно с това подготвяме и паралелна работа между двата театъра. Предстои му сега нова постановка, ще снима и филм и тогава ще дойде да поставя тук. Но сме се уговорили да дойде през януари - февруари в София да се види с колегите. А догодина юни месец нашият театър е поканен да участва в този олимпийски театрален форум. Когато дойде януари, съвместно ще решим с кой спектакъл да гостуваме“. Така че предстоят интересни театрални предизвикателства в Народния театър. Така ще бъде и в другите театри в София, които вероятно също ще споделят плановете си. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НТ „Иван Вазов”

[vprki]

Мариус Донкин: Не съм станал директор, за да си разпределям роли и спектакли

„Никога не съм говорил нещо, което не съм искал да направя. Има ли смисъл да говоря, че тук ще стане това и това и да не го направя. Тогава какво правя тук, защо съм дошъл тук?“. Споделя Мариус Донкин, директор на Народния театър „Иван Вазов“ за „въпреки.com“.

И продължава: „Човек не бива да се занимава с интриги, с това да отстраня някого и какво ��а направя, за да бъде моето и тоя да го няма, за да бъда аз изключителен. Човек трябва да се занимава и да върви към мечтата си. Не бива да се занимава с нищо друго, не бива да обръща внимание на съществуващите неща, които създават напрежение. Трябва да вървиш към мечтата си, не се занимавай с ненужни, излишни работи. Хем, ще те боли повече, хем ще си изразходваш силите там. Няма смисъл! Върви към това, което си обещал на хората и към това, което мечтаеш да направиш за този театър“.

Мариус Донкин в кабинета си в театъра - снимка Стефан Джамбазов

Разговаряме с Мариус в кабинета му в театъра, сакрално място за националната ни култура, където продължава да живее духът на ярки български интелектуалци, поети, писатели, артисти, режисьори, художници…Още на първата си пресконференция Мариус Донкин представи програмата си и сега две години и половина след началото на мандата му се вижда последователността, с която я изпълнява. Но и гледа напред: „Ние искаме да направим още много работи. Например вкарвайки младите режисьори и то такива, които много са направили вече в Европа като Галин Стоев и Иван Пантелеев, те привнесоха други чувства, други взаимоотношения, друг начин на мислене, друг начин на дисциплина и организация. Това приповдига и променя интереса на колегите, а и на всички, които обслужват представленията“.

Световноизвестният драматург Израел Хоровиц /л./ е един от големите творци гостували в Народния театър “Иван Вазов” по покана на Мариус Д��нкин - снимка Стефан Джамбазов

Полу на шега, но и сериозно го питаме как се чувства в ролята си на директор, той актьорът с над 45 годишна театрална и кино биография. Мариус Донкин е завършил ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ 1971 година в класа на знаменития проф. Боян Дановски. „Различно е да играеш роля и всъщност ролята да е реалност.

Не се чувствам кой знае колко по-различно,

защото така или иначе в театъра съм вече 47 – 48 години, а в този театър около 40, даже и малко повече. Стилът, характеристиките, миризмата на театъра, проблематиките, човешки, технически, художествени са ми близки. Не може човек толкова години да е на едно място и да няма познание. Друго е , разбира се, когато натовариш върху себе си отговорността да ръководиш. Особено, когато става дума за Националния театър, където с ред отговорности стои и това, че е Национален, все пак. Трябва да бъде някакъв пример, някаква посока – отговорности за драматургия, за ниво на художествена и техническа работа. А цялото това е обособено от едно единствено нещо, което е изключително важно – истината в човешките взаимоотношения. Това важи навсякъде, но тук в театъра, особено. Не само в художествения състав, но и във всички групи, които обслужват едно представление”.

Преди време имаше известни напрежения в театъра. Как е сега? „Връщайки се назад, този театър има повече от 115 години история, изключвам театър „Основа“, който е предварителна история към този театър, не си спомням да е нямало напрежение. Там, където има амбицията на дарованието, което Бог ти е дал, преминаващо през взаимоотношенията и случките в съдбата или времето, в което се стичат по някакъв неприятен начин ситуации, това не може да не предизвиква напрежения, както е в живота. Напрежения винаги има. Но въпросът е състоянието на човешките взаимоотношения да бъде такова, че егоистичните причини за съществуването на такива настроения да не му влияят. Имало е причини за предишното напрежение, те вече не са в такава степен или дори и да съществуват, имат от време на време проявления, но колегите от театъра усетиха, че е много по-красиво да има човешки отношения, каквито има сега и, че тези взаимоотношения дават плод, дават резултат“, убеден е директорът на Народния театър. Гордее се с оценките на колегите си от театралната гилдия, уважили с множество номинации и награди „Аскеер“ и „Икар“ спектакли и творци от театъра.

Мариус Донкин в  „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

И все пак за него най-важна е оценката на зрителите, театърът е с пълни зали. „Много е приятно да видиш опашки на касата, дори за представления, които аз лично смятам, че не са най. На театъра на открито съм виждал за влизане, че опашката се е извила чак до къщата на Гендович. Много е красиво!“. Ние също сме свидетели за опашките на касата на театъра. И хората купуват билети не само за едно представления, а за няколко. За не малко от спектаклите няма билети месеци напред, между които е и моноспектакълът с участието на Мариус Донкин „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ /Ерик-Еманюел Шмит, реж. Снежина Танковка с премиера от 2001 г./, така е и за българска драматургия – „Наблюдателите“ /автор Константин Илиев, режисьор Явор Гърдев/, „Когато гръм удари“ на Яворов, реж. Бина Харалампиева, както и за „Лисичета“ на Лилиан Хелмън, режисьор Бина Харалампиева, „Любовникът“ на Харолд Пинтер, режисьор Деян Донков. Сред тях е и, „едно представление като „NeoДачници“ на Иван Пантелеев, което не е много лесно ��ато възприятие на драматургията, защото Иван е сложил вътре много инвенции ��т различни автори. Самото представление е малко немски тип – точно ясно, по-празна сцена, няма толкоз много декори“, допълва директорът. Според него колегите му са прекрасни, наблюдава ги отстрани, вижда начина им на работа и оценява, че много различно работят в сравнение от предишни години. Смята, че това се дължи на човешките взаимоотношения между тях, което поражда топлина, отговорност, готовност за взаимност - основното в театъра. Театърът е колективно изкуство.

Сцена от “NeoДачници” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Най-важното за Мариус Донкин като директор в политиката му е многообразието и възможността театърът да покаже потенциала си. „Този театър работеше само в една посока, а това не е добре. Споменах „NeoДачници“, другото представление е „Братя Карамазови“ – изключително различни като стилистика, като актьорска работа, като режисьорска работа, като техническа реализация, във всяко едно отношение. Много са различни представленията и това е много радостно за мен и работим в тази посока, защото показваме и възможностите на артистите. Те са много доволни, чувстват себе си част от творческия процес и от това, което се постига. Артистът е готов винаги да защити във всеки един момент ролите си. Не пристъпва никога дежурно към представлението си и това, ��оето прави. Другото важно е българската драматургия, която е не само е заложена като отговорност на българския театър, а е като неписано

задължение на Националния театър – да се грижи за българския език

и за българската драматургия. Ние доста сме направили, а и за следващата години готвим около 3-4 български текста, нови. Неправени, които искам да пусна повече чрез млади хора на двете камерни сцени“.

“Братя Карамазови” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Тези негови думи са и повод да го попитаме какво е мнението му за съвременната българска драматургия. Според него тя става по-истинска, по-плътна, по-имаща я. По този начин истинността и човешката съдба в драматургията я прави по-сериозна. „Това е едно от нещата, които съм намерил в тези текстове, разбира се, заедно с нашите драматурзи и изключителната им помощ. Това прави тази драматургия добра. Разбира се, получаваш 50 текста и като ги прочетеш от тях стават 2-3. Това е, но важното е, че ги има. Процесът към истината в драматургията, силата да се откриеш откровено е все по-голям и по-голям“. Отбелязва оптимистично Мариус Донкин с цялата си добронамереност и желание да търси доброто.

С този оптимизъм и желание за сближаване успя заедно с колегите си от нашия регион да създаде и Балканската асоциация на националните театри. Първият съвместен проект на сцената на Народния театър е постановката на „Братя Карамазови“ на режисьора от Северна Македония Деян Пройковски, възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. А наесен идва и един от най-интересните режисьори не само на Балканите, но и в Европа Йерней Лоренци от Словения. Той е добре познат на българската публика от участията си на МТФ „Варненско лято” (през 2013 с „Буря” на Островски  през 2014 с „Бесният локомотив” на Виткаци и „Илиада”, 2016). Наложи се през последните години като международно име с дръзкото си насочване в днешната епоха на образите. „Той започва работа между 10 и 15 октомври и премиерата е някъде между 15 и 20 декември  със спектакъла „Орфей“. Лоренци чете Овидий и каза, че сега започва като пробно със словенски, италиански и албански актьори и започва да прави представление за любовта. Прави поредния експеримент.

“Илиада” на Лоренци - снимка архив МТФ “Варненско лято”

Той не работи по готова драматургия.

Текстът се създава по време на репетициите между него, драматурга му, с когото работи постоянно и артистите. Той въвлича артистите, които мечтаят да бъдат творци с режисьора и да си изиграят свои представи. Едно от първите неща, които ще направи с моите колеги е да им зададе една тема и иска на следващия ден да види техни етюди. Вижда на всеки фантазията, посоката, начина на мислене, начин на изразни средства. Подобно нещо направи и световноизвестният Роберт /Боб/ Уилсън. Това е следващият режисьор, който ще дойде 2020 година и ще направи „Бурята“ на Шекспир. Той направи кастинг, като беше тук юли миналата година. Ще дойде февруари и март за по една седмица и ще продължи работата си края на септември. Уточнили сме с него, че на 3, 4, 5 и 6 ноември следващата година ще има премиера. Понеже се заговорихме за режисьори – Иван Пантелеев ще направи представление след Лоренци. След Иван Диана Добрева ще прави представление, което е по повод 170 години от рождението на Иван Вазов заедно с Александър Секулов“. В театъра планират и представление по повод 100 години от смъртта на патрона си през 2021 година. Това ще бъде спектакъл по последния му роман „Нова земя“, малко подценяван и не достатъчно оценен. Юри Дачев работи по драматургичния текст.

Дни преди срещата ни Мариус Донкин беше в Санкт Петербург на среща с режисьора Валерий Фокин, директор на знаменития Държавния академичен театър „Пушкин“, по-известен като Александринския театър, най-старият в Русия, създаден с указ на 30 август 1756 година от императрица Елисавета като първия държавен театър. „Присъствах на последното му представление „Генезисът. Сталин“. След това дълго време си говорихме около 3-4 часа за идването му да прави постановка, която ще бъде в края на 2021 година и заедно с това подготвяме и паралелна работа между двата театъра. Предстои му сега нова постановка, ще снима и филм и тогава ще дойде да поставя тук, но сме се уговорили да дойде януари - февруари в София да се види с колегите. Споразуменията ще ги подпишем още юни месец, когато е неговият прословут олимпийски фестивал на националните театри, който той прави в Александринския театър. Може би тогава ще подпишем документите си за съвместна работа. А догодина юни месец нашият театър е поканен да участва в този олимпийски театрален форум. Когато дойде януари, съвместно ще решим с кой спектакъл да гостуваме“.

В кабинета на Донкин в театъра могат да се наблюдават и репетициите на сцените - снимка Стефан Джамбазов

Докато разговаряме с Мариус Донкин, на екран в кабинета му върви с картина и звук какво се случва на Голямата сцена и в камерните зали на театъра. Колегите му репетират, уточняват се детайли по декора, по мизансцена. На голямата сцена е репетицията на „Актрисата“ на Питър Куилтър, постановка на Стефан Данаилов, в която участва той и негови студенти. В главната роля е Аня Пенчева. На камерна сцена репетират  пиесата на Петър Зеленка /световноизвестен чешки драматург и режисьор/ „Теремин“ реж. Валентин Ганев, който също участва в спектакъла. Теремин е музикален инструмент, малко познат, изобретен от Лев Теремин, личност с много драматична история в Съветска Русия. По стечение на обстоятелствата, докато следва в  в ГИТИС Вальо Ганев се запознава с него. Зеленка спира снимки, за да дойде на премиерата на 20 май.

Валентин Ганев и Петър Зеленка - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

В този кон��екст питаме Мариус защо не е изкушен като директор да играе или поставя в театъра, както наблюдаваме негови колеги в други театри. А той е категоричен: „Аз не искам така да бъде. Не искам никой, нито обществото, нито колегите ми да остават с впечатление, че аз съм станал директор, за да мога да си разпределям и да играя. Фокин ми зададе същия въпрос: „Играеш ли?“. Отговорих му: „Играя.“. „Колко играеш?“. И аз му отговарям за „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ от 2001 година. Вальо Ганев играе една година повече от мен в „Контрабасът“ /Патрик Зюскинд, реж. Пламен Марков/ от 2000 година.

Начало на репетициите на “Теремин” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Не броя годините, нито представленията.

Сега като директор играя по един път в месеца, но са някъде около 180, Вальо сериозно си играе и вече направи 300 представления. Това едва ли повече от един или два пъти може да се случи в живота на артиста и то в моноспектакъл. Доста колеги, доста режисьори не мислят така, но аз съм убеден в това. Не, че нямам желание, не че не мечтая да поставя нещо, което не знам как да стане – Господ ще реши. В „Ибрахим“ аз не играя, аз определено преживявам за пореден път, говорейки с хората. Текста, който имам желание да поставя преди време имах желание да го играя, но вече годините ми не отговарят на героите. Без да искам заговорих за това, защото правим това интервю в момента, точно сега, днес на Велики четвъртък – времето, в което Той отива на тайната вечеря в Гетсиманската градина заедно с учениците си и им казва да останат там, да го чакат и да не заспиват. А Той отива да разкаже живота си и да пита дали е възможно тази горчива чаша да го отмине.Текста, който искам да направя като театър е точно в тази вечер. Авторът е пак на Ерик - Еманюел Шмит „Нощта на маслинената горичка“ и Исус Христос разказва за своя живот. 

Аудио на откъс от разгов��ра с Мариус Донкин можете да чуете тук

Невероятен текст, невероятен текст! Този текст граничи с посланието на християнския празник Възкресение. Реално доказано пред човека е, че животът е вечен. Животът на духа е вечен. Човешкото същество въплътено в тази плът за мен има параметри, които наричам право на познание. Какво е преди, какво е след това – аз нямам право на познание поради все още своето развитие като морал, като интелект. Това, което се случва Четвъртък, Петък и Събота е послание за познание. И наистина, в тези дни човек трябва да бъде смирен. Този спектакъл показва това. Той дори показва причината, когато едно човешко същество, наречено Божие създание може да стигне до Създателя си. Тогава, когато то усъвършенства себе си, т.е. изпълни основната си задача, за която е тук на тази Земя – да се усъвършенства. А усъвършенстването са изпитанията. Това е любов от страна на Бога, който ти ги изпраща, за да можеш да ги преодолееш, да се научиш на нещо и по този начин да се усъвършенстваш. За да имаш право след това да отидеш на друго място. Този текст разказва това и минаването през пустинята и всичко, всичко, предателството дали е подготвено, неподготвено… Неща, които земният човек иска да си обясни.

Иконата в кабинета на Мариус Донкин в театъра - снимка Стефан Джамбазов

И другият текст, който трябва да бъде част от тази театрална вечер е също моноспектакъл на Шмит за Пилат и за същите събития. Мен ми се иска тези два моноспектакъла да се играят в една вечер с един антракт. Няма да може да бъде един актьор, трябва да има изключителни физически сили. Пилат е един, Исус е друг. Пилат, който говори за същите събития и, който накрая тръгва след съпругата си, която става ученичка на Исус. Има документални неща в този текст, когато Тиберий извиква Пилат да му докладва. А той му казва „аз видях тези очи и нищо друго. Това е друг човек.“. Това са различни пиеси, но искам да се изиграят в една вечер. Това са двама души, които говорят за едни и същи неща от различни посоки, вървят към истината от различни посоки. Само ще го поставя, не мога да играя – това са 33-35 годишни хора и пак да кажа, че изисква изключителни физически сили. Този текст го работя от 10 години и го мисля. Не се вълнувам, че сега, на всяка цена…Знам, че ще стане тогава, когато трябва.“ /тези пиеси, както и други на този автор, са публикувани на български език от издателство "lege artis" - б.а./. И добавя цитат от любимия си герой Ибрахим – „да не бързаш“. Тайната на щастието. Ако претупваш нещата, те изчезват като смисъл и значение покрай тебе“.

Продължаваме разговора с Мариус Донкин не толкова като с директора на Народния театър, а за по-съкровени неща. Самият ден на срещата влияе сякаш и на трима ни. Така се връщаме малко и във времето от първите му стъпки в театъра, от началото. Оттогава от съвсем младежки години е и познанството ни. А той споделя:

„Човек трябва малко да смали амбициите си

и да остави живота, т.е. Онзи отгоре сам да подреди живота. Ако ние се намесваме в подредбата на съдбата ни на базата на нашите амбиции, работата много ще се изкриви. Никога не съм бил в способностите си да подредя живота си така, че да попадна на Любен Гройс и на Пантелей Пантелеев в този изключително важен първоначален период на работа. Този период, който те структурира като отношение, като дисциплина, като интензивност, като разбиране за театър, като негова отдаденост, в която ти трябва да забравиш егото си. Много е важно! Няма начин човек да не запомни случаи, които са знаменат��лни. Когато човек си отива от този свят, животът му минава на картина. При всички положения в този момент през мен ще преминат много сериозни неща от този период в Пловдивския театър, времето все някога ще стане – който е дошъл тука, трябва да отиде и другаде. Къде, нямаме право да знаем. .. Този период ме научи на много прости неща. Научи ме, освен на мислене за театъра, научи ме и на занаят, това, което в Академията не се прави, а то е изключително важно, генезисна работа. Безрезервно да попиеш, да се отдадеш, да се разтвориш в тази вода, наречена театър и за да има смисъл и ти себе си да изграждаш. Винаги съм го давал за пример едно представление на „Ромео и Жулиета“, в което аз вече бях разбрал емоции и какво ли не /като Ромео/ и си мислех Любо /Гройс/ ще разбере колко съм страхотен. Той само мина, дойде, погледна ме и снизходително се усмихна и си отиде. Аз отивам и викам: „Сега какво?“. А той: „Не можеш да чукаш, да блъскаш, да чупиш по сцената не знам какво и да играеш театър. Не може да се блъска и да се говори, моето момче, на сцената. Можеш да удариш и да говориш, можеш да говориш и да удариш. Двете неща значат различно нещо. Хората не чуват какво говориш. Какво демонстрираш, чувства, емоции. Няма такова нещо. Артистът може да се отдава докрай на сцената, но трябва да се контролира. Трябва да има една тънка слаба светлина на рационалното – възможността да се чуваш и да се контролираш и да чуеш и публиката“. Това е и въпрос на опит, това е въпрос и на възпитание. Затова съм казвал винаги, че талантът се състои от невъзпитаемо и възпитаемо. Невъзпитаемото е талантът, който Бог ти е дал. Всичко друго е възпитаемо – дисциплина, организация, дикция, глас, килограми, физическо състояние – всичко е въпрос на възпитаемост от твоя страна. Колкото повече го правиш, толкова повече реализираш отговорността, която имаш. Дадено ти е нещо – твоята основна задача е да го дадеш. Но, за да го дадеш, трябва да се усъвършенстваш, неща, в които можеш да се възпиташ сам. В това е отговорността“. Припомня си Мариус важни моменти от изграждането си в театъра. Разказва, че никога няма да забрави съветите на един от възрастните сценични работници, дори си спомня на кое място на сцената били двамата тогава. „Тя, завесата, като се дръпне, той каза пердето –

пердето като се дръпне, всеки личи кой какъв е“.

Другото нещо, което му казал тогава и му направило много силно впечатление: „ Ако сценичните работници си стоят отстрани и гледат спектакъла – няма страшно!“. А сега, когато го забележи, е спокоен за съответното представление.

Проф. д-р Ив. Д. Шишманов - Дар за Народния театър “Иван Вазов” от скулптора Георги Чапкънов

Говорихме за много неща с Мариус – за любовта и предаността на публиката, за отговорността на интелигенцията в днешния ни ден, за усещането, че все пак хората въпреки всичко стават по-добронамерени, за важната връзка между стари и млади, за опита, който трябва да се предава и да се учим от него. Убеден е категорично, че най-великото, което сме направили като народ е Съединението /затова иска и да поставят в театъра драматизация на романа Вазов „Нова земя“/ и спасението на българските евреи от нацистките лагери на смъртта. В кабинета му на видно място е стара прекрасна икона със запазени следи на времето. Намерили я в едно хале сложена вместо прозорец да пази от дъждовете. Взели я за едно представление навремето, а сега я изнасят на 1 септември, когато се прави традиционният водосвет пред началото на сезона. В специална ниша отстрани на старото бюро има скулптурен бюст на проф. Иван Шишманов. Мариус Донкин го цитира: Когато 3 януари 1907 година професорът открива новата прекрасна сграда на Народния театър казва, че „смисъл на театъра, на изкуството не е в безспорно много красивата сграда, а творците в нея да станат социални възпитатели. Театърът не бива да обслужва вкус, а да възпитава вкус, да налага вкус!“. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив