#Иван Станев

[vprki]

Проф. Камелия Николова: Радваща е отдавна чаканата ориентация към най-новото в европейската драматургия

Тази година фестивалът има едно много силно издание. Селекцията на български спектакли в по-голямата си част представя най-доброто ��т сцените в страната през изтеклия сезон. По-важното за мен обаче е, че тя успява да улови и да подчертае чрез включването им във фестивалния афиш някои от най-значимите тенденции и посоки в театъра в България днес. Пише театралният критик, изследовател и преподавател проф. Камелия Николова в обзорен коментар в блога на МТФ Варненско лято“.

Както вече отбелязахме в предишен текст във „въпреки.com” за фестивала в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, които са с важен обобщаващ акцент.

Безспорно една от най-открояващите се тенденции е голямото разнообразие от моноспектакли на българската сцена и съответно те имат значително присъствие в програмата на фестивала. Този интерес напоследък към формата на моноспектакъла има своето актуално и многопосочно обяснение, но тук бих искала да спомена само два особено важни елемента от него.

Боян Арсов в "Луцифер"

Става дума, от една страна, за все по-отчетливото съсредоточаване и на зрителското внимание, и на театралните екипи върху ярките и силно въздействащи на публиката актьорски личности, върху техния талант и изпълнителско майсторство и, от друга – за характерния за нашето време интерес към личните истории, към вглеждането в интимния свят на отделния човек и преживяването му в самота на света и случващото се около него. Като най-��печатляващи постижения в тази част на фестивалната програма, която видяхме до днес (остават още няколко спектакъла), бих откроила изключително силните изпълнения на Боян Арсов в „Луцифер“ (Сатиричен театър, автор Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов), на Димитър Ангелов в „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт (SPAM Studios, режисьор Надя Панчева), на Светлана Янчева в „О, щастливи дни“ на Бекет (ТР Сфумато, режисьор Маргарита Младенова), на Марион Дърова в движенческия пърформанс „Saline Nebula” (хореографи Станислав Генадиев и Виолета Витанова) и на Владимир Пенев във „Великденско вино“ на Константин Илиев (Народен театър, режисьор Явор Гърдев).

Владимир Пенев във "Великденско вино"

От международната програма тук без колебание трябва да бъдат посочени и много оригиналният моноспектакъл „Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор и Център „Трафо“, Унгария, и яркият специфичен моноспектакъл в областта на традиционния танц (както бих го определила) „Морски фар“ на известния фламенко изпълнител Едуардо Гереро от Испания.

„Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор

Другата много важна тенденция, която фестивалната селекция на български спектакли прояви, е радващата и отдавна чакана ориентация на някои от театрите, театралните формации и отделни артисти към най-новото в европейската драматургия в момента и към повдигането и коментирането на най-актуалните и значими теми и въпроси, пред които е изправено европейското общество днес – темите за различието и толерантността, за войната, новата цензура и автоцензура в публичността и изкуството.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето) в "Хага"

Много силно впечатление както на специалистите, чуждите селекционери и гости на фестивала, така и на публиката тук направиха  „Племе“ от Нина Рейн на Театър „Българска армия“ и режисьора Зафир Раджаб, „Хага“ от Саша Денисова на Народния театър и режисьора Галин Стоев и „Странна случка с куче през нощта“ по романа на Марк Хадън на Русенския театър и режисьора Боян Иванов.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Бих могла да продължа и с други интересни и провокативни участия, но сега да спрем до тук. В заключение – едно много силно издание на фестивала, с поглед към най-важните и горещи теми на света и обществото днес.

Проф. Камелия Николова

Припомняме, че в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“ с модератор проф. Камелия Николова. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Савас Пацалидис, проф. Камелия Николова и Томаш Ясай

Панелисти и техните теми бяха: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; ��авас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Още в началото на 32-ия МТФ „Варненско лято“(1-15 юни) на 2 юни започна серията от разговори, срещи и дискусии в рамките на програмата му. Първата от тях беше посветена на театъра на режисьора Иван Станев (1959–2023). За неговата работа в полето на театъра, превода, поезията и драматургията разговаряха актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев. Представяме ви въвеждащото изказване на модератора на разговора  проф. Камелия Николова.  Целият разговор ще бъде достъпен в скоро време на онлайн платформата за театър и дебати „СЦЕНАрт“. /Текстът за тази първа дискусия на фестивала е подготвен от Десислава Василева./

Иван Станев

Особено ми е приятно, че първият от серията разговори, които традиционно провеждаме по време на фестивала, ще бъде посветен на Иван Станев, един емблематичен режисьор и интелектуалец, който прави впечатляваща кариера в Германия през последните три десетилетия, а преди това, в началото на своя театрален път в България в средата и края на 80-те години на ХХ век се налага като дързък и непримирим реформатор на театъра у нас. Ще направим този разговор с някои от най-близките му колеги и хора, които през изтеклото време се опитвахме да следим работата му както в България, така и в Германия и Франция. Тази година на 29-и юни Иван щеше да на��ърши 65 години, ако не ни беше напуснал така рано и ненадейно през декември 2023 г.

Участниците в разговора не се нуждаят от представяне. Жанет Спасова е сред най-интересните и най-успешните театрални актриси в Германия днес и едно от емблематичните имена на експерименталния театър в България от втората половина на 80-те години на ХХ век, с който започва директното отхвърляне на идеологически дисциплинирания модел на театралното изкуство у нас и създаването на нов театрален език. След дипломирането си във ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1984 г. тя се включва в групата на Иван Станев, създадена през същата година от режисьора с няколко от състудентите му актьори, и бързо се налага като водеща фигура в неговите дръзки новаторски представления. От 1989 г. Жанет Спасова играе в Гер��ания, където продължава работата си с Иван Станев и се превръща в едно от знаковите лица на Франк Касторф и ръководения от него театър Фолксбюне в Берлин.

От ляво на дясно: Жанет Спасова, проф. Камелия Николова, проф. Александър Кьосев и Явор Гърдев

Следващият участник в нашата дискусия е известният културолог проф.  Александър Кьосев, който също така е от хората, които от самото начало следяха и се интересуваха от това, което прави Иван Станев и участваха в разгорещените дебати за неговите експерименти през 80-те и 90-те. В днешния ни разговор той ще се фокусира основно върху поемата на Иван „Moon Lake” и нейния български вариант.

Третият участник в нашия разговор е водещият днес български театрален режисьор Явор Гърдев. В началото на своята кариера той участва като актьор в един от спектаклите на Иван Станев. Явор Гърдев ще говори както за въздействието, което  оказва върху него театърът на Иван, така и преди всичко за перформативния обрат в неговите преводи и авторски текстове от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

Иван Станев е знаково име в най-новата история на българския театър. Той е, както споменах в началото,  един от големите реформатори на театъра у нас от средата и края на 80-те години на ХХ век и знакова фигура в отхвърлянето на официалния естетически канон на сцената преди политическата промяна през 1989.

Можем много да говорим за дръзката и целенасочена акция, за пробива в тялото на нормативния театрален модел, на установения начин на правене на театър, който Иван Станев пръв започна у нас още в средата на 80-те години на миналия век. За дързостта, за постоянството, с което той се опита да прави нов театър, да променя театралния език, да предлага нови театрални идеи. Всичко започва още в студентските години на Иван Станев, още по времето когато учи режисура от 1979 до 1984 г. в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), в класа на Гриша Островски. Тези години се оказват трудни за него. Още във втори курс той прави като курсова работа едно представление, което смайва и изненадва, но в крайна сметка не се харесва особено на неговите преподаватели – „Пътека за дивеч“ на Франц Ксавиер Крьоц. Завършва задочно и бързо се сблъска с действителността в средата на 1980-те години в България, когато подобни опити за бърза и радикална смяна на театралния език, на приетата театрална парадигма, за заявяването на нови театрални идеи се приемат трудно и се наказват.

Екипът на спектакъла „Любовта към трите портокала“ (1984)

Тук е важно да спомена, че първите опити за подриване на старата театрална система у нас започват с формиране на алтернативни театрални групи на дебютиращите през 80-те години млади експериментално настроени режисьори, като началото на тази тенденция поставя именно Иван Станев. След завършването си той обединява около себе си група актьори, негови състуденти, сред които е и Жанет Спасова, които увлича с идеите си за създаване на театрална лаборатория и за търсене на нов театрален език. Групата отива в един от репертоарните театри, но се бори да запази максимална самостоятелност и да работи като лаборатория вътре в него. Така през 1984 г. в театъра в Ловеч се оформя групата около Иван Станев и се появява първото ѝ ярко и необичайно представление „Любовта към трите портокала” по Карло Гоци, последвано през 1987 г. от „Алхимия на скръбта“, което е спряно в Ловеч и е показ��но само четири пъти на Камерната сцена 49 в Театър „София“.

Последваха редица знаменити спектакли на Иван Станев. Ще спомена само най-важните от тях след вече посочените „Любовта към трите портокала“ (1984), „Алхимия на скръбта“ (1987) и „Раната Войцек“, която прави 1987/88 г. Хайнер Мюлер кани това представление в Германия на фестивал за спектакли по негови текстове. Точно това представление и това гостуване стават причина Иван Станев да бъде поканен в Германия и да остане да работи там. Следват „Представление и наказание“, което създава с българска група от актьори, между които е и съвсем младия тогава Самуел Финци, и „Хермафродитус“. Двата спектакъла гостуват в България през 1993 г. Спектакълът „История на окото“, който той поставя през 1999 г., беше копродукция с фестивала „Пасажи“ във Франция и беше селекциониран и показан в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 1999 г.

Най-кратко бих определила тези спектакли и въобще театъра на Иван Станев като „негативен театър“, като театър, който иска да дразни, да заявява дръзко своето отричане и несъгласие, да разтърсва и събужда зрителя, да го изважда от неговото комфортно спокойно състояние. Именно с тази своя естетическа и рецептивна стратегия и с експериментите си в областта на театралния език в посока на перформативността, театърът на Иван Станев естествено и директно се вписва в най-актуалните развития на сценичното изкуство в Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век.

След разговора за Иван Станев от ляво на дясно: проф. Венета Дойчева, проф. Ромео Попилиев, проф. Камелия Николова, проф. Николай Йорданов, проф. Александър Кьосев, Жанет Спасова, проф. Цветана Манева и Явор Гърдев

Бих могла да продължа още дълго тази поредица от негови забележителни спектакли. Важно е да припомня обаче, че освен от създаването на театрални представления, Иван Станев преди всичко се интересуваше от съвременния свят, от разширяване на границите на театъра, от развитието дигиталните технологии и от новите възможности, които те дават на артиста да се самоизрази. Той създаде и много интересни пърформанси и артистични филми, ��едица от тях отличени с авторитетни награди.

Един голям и важен за съвременния театър режисьор, за когото разговора, убедена съм, днес само започваме.

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[mihaylovblog]

09.11.1964 г. – Премиера на българския игрален филм "Крадецът на праскови" по сценарий и режисура на Въло Радев. Оператор е Тодор Стоянов. Създаден е по едноименната повест на Емилиян Станев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.

В ролите: Невена Коканова, Раде Маркович, Наум Шопов, Михаил Михайлов, Васил Вачев, Георги Георгиев, Иван Братанов, Иван Манов, Теодор Юруков, Никола Дадов, Людмила Чешмеджиева, Ради Вълов, Стефан Гълдуларов, Герасим Младенов, Симеон Симеонов и др.

Снимки: https://bnr.bg/

[we-politica-ua-news-love]

Одесситы на тендере разыграли 46 млн гривен «Укрэнерго» Государственное Предприятие «Национальная энергетическая компания «Укрэнерго» по результатам тендера 14 февраля заключило соглашение с частным предприятием «Энергоремналадка» на поставку элегазовых трансформаторов Siemens. Сумма закупок составляет 45,91 млн гривен. Об этом сообщается в системе общественных закупок  ProZorro. «Укрэнерго» закупает элегазовые трансформаторы SAS 765 немецкой корпорации «Сименс». Трансформаторы 2000-4000/1 заказали по 2,62 млн гривен за штуку, трансформаторы 1500-3000/1 – по 2,63 млн гривен за штуку. На тендере было всего два участника. Компания «Энергоремналадка» конкурировала только с компанией «Элпромпроект». На аукционе ни один из участников не снизил стартовую цену, поэтому торги для «Укрэнерго» завершились с формальной экономией 0,6% от ожидаемой цены тендера. Производителем трансформаторов является завод Trench Germany. Дочернее предприятие «Сименс Украина» выдало участникам референт-листы для заказчика, в которых указало, что такие трансформаторы изготовляют с 1998 года. С 2006 года для «Укрэнерго» изготовили 75 элегазовых трансформаторов типа SAS 765 / SAS 800. Фирма «Энергоремналадка» принадлежит Ивану Жилякову, зарегистрирована в Одессе. «Элпромпроект» также зарегистрирован в Одессе. Бенефицаром компании является болгарин Красен Станев. 368.media

[subregov]

Откъс от „Една одисея в Делиормана", 1983 г. from Made in Bulgaria on Vimeo.

Откъс от българския игрален филм „Една одисея в Делиормана", 1983 г., на режисьора Васил Мирчев, по сценарий на Иван Станев. Оператор е Пламен Мечконев. Създаден е по едноименната повест на Иван Вазов

[mihaylovblog]

12.12.1985 г. – Премиера на българския игрален филм "Горски хора" на режисьора Павел Павлов, по сценарий на Добри Немиров и Иван Станев. Оператор е Иван Варимезов. Музиката във филма е композирана от Вили Казасян.

В ролите: Невена Коканова, Иван Иванов, Коста Цонев, Наум Шопов, Марин Янев, Кирил Варийски, Петя Силянова, Андрей Чапразов, Домна Ганева, Катя Чукова, Катя Динева, Иван Янчев, Адриана Петрова, Васил Димитров, Соня Маркова, Вълчо Камарашев, Антон Горчев и др.

[mihaylovblog]

12.12.1985 г. – Премиера на българския игрален филм "Горски хора" на режисьора Павел Павлов, по сценарий на Добри Немиров и Иван Станев. Оператор е Иван Варимезов. Музиката във филма е композирана от Вили Казасян. В ролите: Невена Коканова, Иван Иванов, Коста Цонев, Наум Шопов, Марин Янев, Кирил Варийски, Петя Силянова, Андрей Чапразов, Домна Ганева, Катя Чукова, Катя Динева, Иван Янчев, Адриана Петрова, Васил Димитров, Соня Маркова, Вълчо Камарашев, Антон Горчев и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

09.11.1964 г. – Премиера на българския игрален филм "Крадецът на праскови" по сценарий и режисура на Въло Радев. Оператор е Тодор Стоянов. Създаден е по едноименната повест на Емилиян Станев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. В ролите: Невена Коканова, Раде Маркович, Наум Шопов, Михаил Михайлов, Васил Вачев, Георги Георгиев, Иван Братанов, Иван Манов, Теодор Юруков, Никола Дадов, Людмила Чешмеджиева, Ради Вълов, Стефан Гълдуларов, Герасим Младенов, Симеон Симеонов и др.

[vprki]

Станислав Памукчиев: Стефан Лютаков беляза своето време с уникален персонален код

Стефан Лютаков и новата българска скулптура е дълъг 40 годишен разказ, с много епизоди, които се натрупват върху една централна ос на неговото индивидуално присъствие, на неговата цялостна артистична и човешка проекция. Каза при откриването на забележителната изложба „Усмивки в жълто“ на скулптора в галерия „Арте“ проф. Станислав Памукчиев.

Той ни предостави словото си за публикация във „въпреки.com”, за което му благодарим.

Творческият резултат на Лютаков е резултат на сплитане на личната съдба, с колективния патос на едно поколение скулптори, които имат своето определение в ево��юцията на разбирането на вътрешния, иманентно присъщ, формално – пластичен актив на скулптурната форма - път в усвояването и работата с актива на експресията на чисто пластическите идиоми.  Другата особено съществена характеристика на тяхното човешко и творческо съзряване е формирането на чувствителна, болезнена рефлексия към истината – понятие, което бе политически увредено от обещанието за светло историческо бъдеще.

"Далечен автопортрет"

Когато говорим за това поколение скулптори, някак естествено изброяваме – Емил (Попов), Ангел (Станев), Иван Славов и (Иван) Русев, Зиятин (Нуриев), Лютака и Коста (Костантин Данев), Светла му памет. Поколение с общ родов белег – достойни в дългата културна традиция, с професионален морал и отговорност, всеотдайност и много работа. Общият белег на бягство в свободни територии, неорани и незасети полета на новата, модерна българска пластика. В похода за нова скулптура, те наследиха (Любомир) Далчев, Галин (Малакчиев), Кольо Желязото  (Никола Терзиев), Павката (Койчев), Крум (Дамянов) и Старчето (Валентин Старчев), с техните усилия за изразителна, силна, авторска, пластическа лексика. Наследиха порива за свобода и за истина – помътнели и поругани от идеологически доктрини и клишета.

 "Форма на болката"

Ако приемем формулата на Кандински за това, какво трябва да съдържа голямото изкуство – а именно, трите белега – на уникалната индивидуалност, на стила на епохата, и универсалният духовен белег на вечното изкуство, то някак лесно можем да съзрем как Стефан Лютаков беляза своето време, с уникален персонален код и откри със своята творяща интуиция универсалният белег на устойчивото изначално съдържание. Съдържание постигнато с вродената, но и култивирана интуиция за свещено Битие. Така омесен в глината на истината, днес Стефан е отново в творческо раздразнение и въставане срещу усетената подмяна и деформация на истината. Срещу заблудните обещания и масови халюцинации на съвременната ни социална детерминираност. В тази изложба Стефан, някак незлобливо, дори с усмивка, но не и с примирение, извежда обобщение за нашето опосредствано социално общуване – двулико, публично - безпардонно, манипулативно, невротично, суетно възпалено.

Стефан Лютаков и неговата "Усмивка в жълто"

В центъра на тази изложба се появява нов сюжетен мотив, пластическа интерпретация на емотиконите – феномен на съвременното социално поведение, маски на нашето емоционално общуване. Но някак странно, с присъщия си нравствен максимализъм, Стефан се опитва да ги вчовечи, да им даде живот, да ги боли, да се радват и обичат. Така Стефан отново ни завръща в изначалното човешко, с излизане от подменената реалност и илюзорно щастие, от симулативната фасадност на нашето социално живеене.

В своето творческо безпокойство, да роди жива, експресивна пластична форма, Лютаков не си позволи самоцелно да достигне до абсолюта на естетически самодостатъчна, затворена в енигматичната си феноменалност, чиста абстрактна форма. Стефан винаги настоява да ни каже и разкаже нещо, да ни сподели нещо, което стои в него, съкровено и лично като последно упование. Така той пусна стадата животни на небесна паша, овцете да катерят облаците, а ангелите да ходят между хората; разказа Тайната вечеря; Икар и Дедал, създаде и лодкаря, за да преведе душите ни. Да си спомним как Стефан върза един изморен кон пред Националната галерия, Двореца, за да компенсира истината за живота пред фикцията и суетата на изкуството.

 "Отклонилата се овца"

Така скулптурата на Лютака, свободно преминава, влиза и излиза от историческото линейно време в свещеното време – безвремие, Вечност. Защото с мъдростта на своята творческа интуиция знае, че естетика без етика е празна декорация, знае, че истината се провижда единствено в извънситуативната тоталност на битието! Така, още един път той ни приласкава да седнем на неговата маса и да се опитаме отново да сме заедно в споделеността.„

"Експонат" 

Моята първа реакция, когато влязох в изложбата бе, че това поредно екзалтирано творческо ��силие възвръща достойнството на нашия труд, защитава морала и високата цел на изкуството.

Благодарим ти, Стефане!

Проф. Станислав Памукчиев

„Стилът не е нещо повърхностно, той е нещо дълбоко, нещо същностно. Това е характерът на твореца. Това е неговата искреност, стилът е неговата искреност. Той не се създава - дай сега ще си направя стил. Човек, ако е честен истински, непременно е разпознаваем. И не трябва да се страхува да променя формата, която е изключително важна. Стилът му няма да се загуби. Стилът не е епидермис. Но това сигурно си има цена, разбира се.”

Стефан Лютаков

Сподели за „въпреки. com” Стефан Лютаков, когато подреждаше изключителната си изложба „Скулптура“ през май, 2017, в Градската художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил. Отидохме в града специално за откриването, защото Лютаков не е от творците, които често правят изложби. Видяхме как следобед подреждаше изложбата с помощта на съпругата си Елена Манева и с пълното съпричастие и съдействие на директора на галерията, също скулптор, Валентин Господинов. Впрочем, скулптурата е и тежък физически труд, както и подреждането. Но на Стефан Лютаков не му тежи. Напротив, той се почувства щастлив от тази изложба, която беше едно от основните събития в Нощта на музеите в Кюстендил.

Проф. Иван Добчев пред "Болка". Той бе довел студентите си на изложбата.

Тогава ни каза още по повод работата си на преподавател със студентите във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“: „Първо не искам да ги обърквам, защото ако тръгнат по моя път няма много да спечелят. Аз искам честно да си изживеят живота. Да не са хитреци. Професионално да си правят произведенията. Така говоря и на тях, както говорихме с вас. Оставям ги те да решат в крайна сметка. Аз се опитвам да ги подготвя професионално. Не бих искал да приличат на мен, защото няма да бъдат искрени, ще наподобяват. Много лесно е да ги учиш през себе си.Банално казано, аз искам всеки да си бъде себе си, ако може да се потърси и да се намери още докато е студент. Пипането с ръка дава енергия.“ /Целият ни разговор с него преди 7 години може да прочетете тук./

Гергана Борисова и Стефан Лютаков

Сподели ни и, че следващата му крачка е да направи една нова изложба в София с по-малки работи в подходяща галерия. Тази галерия се оказа „Арте“, когато в пространството ѝ 2019 представи експозицията си "Изгубената овца". Сега я припомни галеристката Гергана Борисова, много щастлива, че Стефан Лютаков и творбите му, създадени в последната година са при тях – експонирани в галерийното пространство и с много необикновено решение в двора ѝ.

Той е написал много знаменален текст, изповедален във въведението за изложбата си „Усмивки в жълто“, който публикуваме. Бихме го нарекли и „програмен“ за него като творец. А и сме с усещането, че чрез него той влиза в красив и смислен диалог и не само със Станислав Памукчиев, а с всички нас.

Станислав Памукчиев и Стефан Лютаков

„Появяват все повече заместители на човешкото в съществуването ни. Те започват да изчистват живота ни от някои типично наши дейности до степен на изгубване на смисъла. Ставаме безразлични към загубата на искреност, общуваме отсъствено, служим си с опростени знаци и символи, уж за улеснение и да кажем повече, но изричаме много празни думи. Пазя скулптурата си да не говори с празни думи и чужди мисли. Желанието да се вгледам, разбера и владея новото си битие е мотивиращо за част от работите в тази изложба. Така направих „Усмивки в жълто”, провокиран от жълтите усмихнати, тъжни, разплакани или ядосани  жълти кръгчета, чрез които общуваме. Безпомощността им  да представят вярно човешките ни вълнения и оценки, нерядко прикрива и лицемерие. Зад стерилната емоционална изразителност на тази галерия компютърни емотикони - заместители видях прикрити, сложните истински човешки емоции. В тази и други работи представям образа на фалшивата радост, заблуждаващата усмивка, лицемерното възхищение, на мечтата с изтекъл срок, на болката от целувка, на отминалата моя Бел епок, на драматичната безизходица, на  следите от удари и формата на болката. Тук съм и с животинките си, щастливи сме, вървим и страдаме заедно, забавляваме се.

"Масичка"

Бронз, неръждаема стомана, ръчна хартия, дърво и преобладаващо керамика  са материалите, с които работя в изложбата. Оставих се на керамиката, на глината - материал, който е бил винаги с мен, който изпълнява нуждата ми от директност и пластичност, предоставя ми и символиката, и психологическото въздействие на цвета. 

Не ми е достатъчно скулптурата само да бъде съзерцавана. Галерия „Арте” дава възможност чрез екстериорното си пространство - вътрешен двор да покажа това. В инсталация от неръждаема стомана смесвам функция и скулптура, предоставям възможност да се седне,  да се остави съвсем легално кафето или друго, да се докосва с ръце и тяло, да се използва и разглежда тактилно, дори да се слуша. Това не са дизайнерски предмети, серийното им произвеждане е невъзможно, формата им е интуитивна, практичността и известните неудобства също.

Масата и столовете, където може да пием кафе...

Вглеждам се в себе си с изненада или разочарование, рисковано изоставям  успешното в търсене на по – широко творческо пространство. Грижа се да не пренеса през живота си една измислена или създадена от друг представа за мен. Затова още се търся, за да се разбера,  за да мога да споделя важното, за да съм все така щастлив със скулптурата. Намирам скулптурните образи през себе си. Вече не искам да водя дебат, да споря – щастлив съм , че правя скулптура все по – свободно и имам инструменти да направя това, което ми се явява. Надявам се в изложбата да личи желанието ми да съответствам на сегашния свят и на себе си, какъвто съм се изградил дотук. Така обяснявам, ако някой ме вижда отново различен отпреди.“

Стефан Лютаков, септември, 2024 г.

Стефан Лютаков и съпругата му Елена Манева

Изложбата в галерия „Арте“ продължава до 26 октомври. Не я пропускайте! ≈

„въпреки. com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Иван щедро ни дарява с вечност... дарява ни с обещанието на камъка

Иван и камъка – звучи като име на филм. Филмът за живота на Иван Русев /на снимката/. За скулптора, който заживя с камъните, отиде при тях на кариерите, на върха на планината над Илинденци...за да ги чува как дишат, как мълчат, как кънтят и стенат...! Написа за изложбата на скулптора „Бяло“ – скулптури и рисунки в галерия „Арте“ проф. Станислав Памукчиев.

Няма друг български скулптор, който така дълбоко, органично да се е вградил в тайната на камъка, да е освободил неговата феноменална сила.

От изложбата в галерия "Арте"

 „Бяло“, така е наречена тази камерна изложба в галерия „Арте“. „Бяло“ е фрагмент, бяло камъче, извадено от огромните канари, планини от камък, които Иван пренесе през времето, пренесе през българската скулптура...„Бяло“ като наричане, като писмо за Вечност!

Бялото, както и черното е Нецвят, в който изчезва света – сетивата ослепяват за видимото и се разбуждат отново в интуициите за безвремие и безграничност, в усещането за невидимото присъствие на неназовимото, в усещането за свобода.

 От изложбата в галерия "Арте"

Белите камъни на Иван затварят и отварят пространства, пространства, в които времето спира. В неизброимите процепи, отвори и дупки, обречеността на изтичащото време е заглушена от откриващият се трансграничен хоризонт на безвремието. Хоризонт на метаочакване и метасбъдване.

Иван в своята усилна, всекидневна работа, превърна монотонния рутинно повтарящ се труд на дълбаене в камъка, в хипнотичен авторитуал, ритуал на себеразкриване в интуициите за дългото време, за Голямото митологично време, в което началото и краят се завъртат и събират в безкрая!

От изложбата в галерия "Арте"

Иван щедро ни дарява с вечност... дарява ни с обещанието на камъка.

Това емоционално, изпълнено с обич и възхита слово проф. Памукчиев прочете при откриване на изложбата на 18 юни. А за нея галеристката Гергана Борисова каза развалнувано: „Ето, че доживях Иван да има самостоятелна изложба в „Арте“. Иван влезе в едни камерни форми. Ние много добре познаваме мощните му изяви, с големите формати, могъщите проекти, които вече много години следим и знаем…“ Иван Русев е участвал в групови изложби в „Арте“, но сега това е първата му самостоятелна. Само ще припомним участието му в прекрасната експозиция в пространството на галерията юни 2022, посветена на академик Светлин Русев (1933-2018) , когато приятели почетоха рождения му ден с изкуството си.

Станислав Памукчиев, Иван Русев и Гергана Борисова при откриването изложбата в галерия "Арте"

Парадокс или не проф. Станислав Памукчиев, който заедно с Иван Русев участва в избора на творбите за изложбата, е автор и на въведението към експозицията в „Арте“ като предварително представяне. Публикуваме и него. Заслужава си не само, защото е различно…

Иван Русев е от яркото поколение, което навлезе в началото на 80-те години, във време на стремително разширяващи се формални и съдържателни граници. Неговите пластически открития се вписват и до голяма степен изразяват колективната енергия на разкрепостяване, на търсене на нови пътища, на постигане на високия резултат на една втора вълна неомодерност. Творческата виталност на Иван Русев, заедно с откритията на скулптори, като Емил Попов, Ангел Станев, Константин Денев, Стефан Лютаков, Зиятин Нуриев, белязаха новата българска скулптура.

Част от „Арт център Илинденци“

Концептуализираният пластицизъм на Иван Русев разкри структурната, естетическата и символна дълбочина на пластическия материал. Камъкът освободи своя енергиен заряд, пластическа сила и психологически актив на въздействие. Иван дълбае, копае, открива проходи в камъка, чува неговите звуци, вижда светлината в него. Иван уверено навлиза в камъка, подчинява го и му се подчинява, вчувства се в енигматичността на неговата тайна. В множеството ритмично повтарящи се отвори, процепи, ниши, свещеното и ритуалното изплуват и разбуждат културна и родова памет, раздвижват устойчиви базисни архетипни конструкти в нашето съзнание и колективно подсъзнание.

От изложбата в галерия "Арте"

Програмната ориентация на тази скулптура търси следите на Дългото време, на Голямото митологично време–безвремие. Търси следите, по които е минало човечеството, оставяйки духовен белег върху тялото на материята. Скулптурната археология на Иван Русев открива и пази историческа, културна и духовна памет, памет за изначалното.

Скулптурата на Иван Русев респектира с размаха на творческа решимост и свобода. Но това не е просто тонове преодолян камък, а мащабът на разгърнат творчески обем, на концентрация в извличане на онази невидима психическа и духовна енергия, която придава на мъртвата материя естетическа и духовна сила.

Станислав Памукчиев и Иван Русев ��ри откриването на изложбата в галерия "Арте"

Изложбата на Иван Русев в галерия „Арте“ е част от събитията по повод 70-та годишнина на автора, роден на 1 юли. На 4 юли в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 ще се открие голяма колективна изложба „Самоопределения на скулптурата“ във връзка с юбилея на художника. Чест и радост е да представим един от най-оригиналните и разпознаваеми скулптори на нашето време. Камерната експозиция в „Арте“ включва 11 бели каменни пластики, около двадесет рисунки във вътрешното пространство на галерията и няколко по-големи скулптури в откритото пространство на галерията. Обединяващото е белия цвят на камъка и мощната творческа енергия на автора. Тази изложба е малка част от големия артистичен път на Иван Русев преминал през множество участия в художествения живот у нас и в чужбина, много награди, мащабни проекти ( „Арт център Илинденци“), живот отдаден на камъка - отговорно и смислено.

За изложбата в СБХ Иван Русев подготви  проект, фокусиран върху базисните условия на скулптурата. Той избра да покани малка група автори от различни поколения, които споделят отстранено наблюдение към себе си и изследват изкуството като форма на мисловни действия, подчертаващи процеса на самоопределяне на творческия акт. Проектът „Самоопределения на скулптурата“ търси и описва нов вид пространства в изкуството на скулптурата. Авторите в изложбата представят художествени стратегии с акцент върху процесите на самоопределяне на ниво автономна мотивация и вътрешно регулиране на границите на изкуството. Куратор е проф. Петер Цанев с участието на Галя Благоева, Габриеле Бергер, Димитър Николов, Елена Иванова, Ивайло Аврамов, Кирил Кузманов, Петер Цанев.

Валентин Старчев и Иван Русев при откриването на изложбата в галерия "Арте"

В годините много сме писали за Иван Русев, разговаряли сме за българското изкуство, за мястото му в публичната среда и винаги сме го откривали, като че ли отново и като забележителен творец, и като светла, свободна и неуморна личност. Имали сме възможност със Стефан Джамбазов (1951-2021) много пъти да посещаваме Скулптурния парк и да наблюдаваме как расте. През пленерите и скулптурите пръснати по хълма, през Форума и Мраморния град, който продължава да се изгражда, за да се стигне сега до своеобразната галерия от живописни творби в Творческия дом на Арт центъра. Стефан Джамбазов е автор-режисьор на документалния филм „Прости форми“ (2004), посветен на скулптора.

Павел Койчев, Станислав Памукчиев и Иван Русев при откриване на изложбата в галерия "Арте"

Припомняме, че Иван Русев стана първият носител на възродената след 34 години Национална награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“ ноември 2021, която му беше връчена в ГХГ „Владимир Димитров-Майстора“. В щастливия момент от наградата, споделен с колеги и приятели си приказвахме с него в автобуса на връщане към София. Припомняхме си заедно дългите години на приятелство, на общите ни преживявания от незабравимите срещи с изкуството му, за обичаните ни хора, които не са вече на Земята…

„Бях студент, но вече бях привлечен от камъка и беше естествено да отида на кариерите в Илинденци. И това, което видях беше Египет, наистина! Хората, които работеха там не си даваха сметка, че работят все едно на пирамидите в Египет“. Сподели тогава Иван, а за себе си бе категоричен: „Щастлив съм от моята свобода в това, което правя. Никой не може да посегне на тази моя свобода от години. Дори и да правя поръчки, те не са паметници в този изтъркан вид, който познаваме. Дори и когато ми се случи да приема една поръчка отстоявам свобода си!“ /целия разговор във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

На финала на този текст в предчувствие за изложбата „Самоопределения на скулптурата“ , която се открива на 4 юли ще цитираме думите на председателя на СБХ Любен Генов за Иван Русев при връчването му на Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“:

От изложбата в галерия "Арте"

„Знам за този скулптор, че той може да превърне камъка в пространство, във въздух дори, светлини и сенки. Може да го превърне в музикален звук, дори може да го накара да потече като река, която да слее далечното хилядолетно минало с настоящето и бъдещето.“

Някога академик Светлин Русев каза за него: „Той владее пластичната форма в нейния емоционален израз, разбира вътрешното движение на масите и плановете като организации и енергия на пространството, а пространството строи като територия на духа. Откъртен от тялото на природата като груба и сурова материя мраморът е върнат към живота и любовта на скулптора от една дълбока човечност изтънчена пластичност.“

От рисунките на Иван Русев в галерия "Арте"

Изложбата „Бяло“ в галерия „Арте“  на Иван Русев продължава до 5 юли. В нея ще откриете невероятните рисунки на скулптора, друг негов обичан и съвършен свят на изключителен артист! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[mihaylovblog]

21 години от смъртта на Блага Димитрова (1922 – 2003). Откъс от българския игрален филм "Лавина", 1982 г., Автор е Блага Димитрова. Режисьори и сценаристи са Ирина Акташева и Христо Писков. Оператор е Цветан Чобански. Музиката във филма е композирана от Георги Минчев. Художник на постановката е Анастас Янакиев. Оператор специални снимки е дело на Милан Огнянов, художник по костюмите -Марина Николаева. Звук- Веселин Цоневски. Монтаж- Донка Димчева. Редактор е Любен Станев. Директор Иван Абаджиев.

[mihaylovblog]

27.03.1983 г. – Премиера на българския игрален филм „Една одисея из Делиормана" на режисьора Васил Мирчев, по сценарий на Иван Станев. Оператор е Пламен Мечконев. Създаден е по едноименната повест на Иван Вазов. Участват актьорите: Стефан Данаилов, Васил Попилиев, Богомил Симеонов, Кольо Дончев, Досьо Досев, Иван Цветарски, Иван Джамбазов, Димитър Пенчовски, Стоян Стойчев, Георги Солонски, Ваньо Великов, Георги Кодов, Иван Янчев, Александър Тончев, Тодор Тодоров, Калоян Цанов, Вера Димова, Йордан Мутафов, Тошко Тошев, Живка Пенева, Валентина Шевчук и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

21.03.1969 г. – Премиера на българския игрален филм „Мъже в командировка” на режисьорите Гриша Островски и Тодор Стоянов, по сценарий на Любен Станев. Оператор е Тодор Стоянов. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. В ролите: Жоржета Чакърова, Иван Андонов, Нейчо Попов, Невена Коканова, Бранимира Антонова, Георги Черкелов, Иван Налбантов, Сотир Майноловски, Анахид Тачева, Васил Димитров, Банко Банков, Димитър Миланов, Славчо Пеев, Златина Дончеваи, Йосиф Сърчаджиев, Йордан Спиров, Димитър Бочев, Мариана Аламанчева, Димитър Коканов, Ангел Стойков, Димитър Георгиев, Петър Евангелатов, Никола Ханджийски, Григор Григоров, Ваня Добрева др.

[mihaylovblog]

21.03.1969 г. – Премиера на българския игрален филм „Мъже в командировка” на режисьорите Гриша Островски и Тодор Стоянов, по сценарий на Любен Станев. Оператор е Тодор Стоянов. Музиката във филма е композирана от Петър Ступел. В ролите: Жоржета Чакърова, Иван Андонов, Нейчо Попов, Невена Коканова, Бранимира Антонова, Георги Черкелов, Иван Налбантов, Сотир Майноловски, Анахид Тачева, Васил Димитров, Банко Банков, Димитър Миланов, Славчо Пеев, Златина Дончеваи, Йосиф Сърчаджиев, Йордан Спиров, Димитър Бочев, Мариана Аламанчева, Димитър Коканов, Ангел Стойков, Димитър Георгиев, Петър Евангелатов, Никола Ханджийски, Григор Григоров, Ваня Добрева др. Снимка: енциклопедия „Български игрални филми“, том 2-ри, Галина Герчева, 1988 г., изд. „Д-р Петър Берон“, гр. София

[mihaylovblog]

15.02.1982 г. – Премиера на българския игрален филм „Лавина“ по сценарий на Блага Димитрова. Режисьори и сценаристи са Ирина Акташева и Христо Писков. Оператор е Цветан Чобански. Музиката във филма е композирана от Георги Минчев. Художник на постановката е Анастас Янакиев. Оператор специални снимки е дело на Милан Огнянов, художник по костюмите - Марина Николаева. Звук - Веселин Цоневски. Монтаж - Донка Димчева. Редактор е Любен Станев. Директор Иван Абаджиев. Филмът получава специална награда на Международния кинофестивал, Делхи 1983 г. В ролите: Велико Стоянов, Любен Чаталов, Иван Иванов, Павел Поппандов, Филип Трифонов, Васил Попилиев, Ваня Цветкова, Стефан Стефанов, Тодор Анастасов, Диана Бациева, Тодор Николов, Богомил Атанасов, Елефтери Елефтеров, Иван Балсамаджиев, Огнян Купенов, Траян Янков, Венцислав Божинов, Иван Червенов, Анета Сотирова, Йордан Спиров, Мария Каварджикова, Богдан Глишев, Илия Добрев, Юлия Кожинкова, Георги Джубрилов и др.

[mihaylovblog]

15.02.1982 г. – Премиера на българския игрален филм „Лавина“ по сценарий на Блага Димитрова. Режисьори и сценаристи са Ирина Акташева и Христо Писков. Оператор е Цветан Чобански. Музиката във филма е композирана от Георги Минчев. Художник на постановката е Анастас Янакиев. Оператор специални снимки е дело на Милан Огнянов, художник по костюмите - Марина Николаева. Звук - Веселин Цоневски. Монтаж - Донка Димчева. Редактор е Любен Станев. Директор Иван Абаджиев. Филмът получава специална награда на Международния кинофестивал, Делхи 1983 г. В ролите: Велико Стоянов, Любен Чаталов, Иван Иванов, Павел Поппандов, Филип Трифонов, Васил Попилиев, Ваня Цветкова, Стефан Стефанов, Тодор Анастасов, Диана Бациева, Тодор Николов, Богомил Атанасов, Елефтери Елефтеров, Иван Балсамаджиев, Огнян Купенов, Траян Янков, Венцислав Божинов, Иван Червенов, Анета Сотирова, Йордан Спиров, Мария Каварджикова, Богдан Глишев, Илия Добрев, Юлия Кожинкова, Георги Джубрилов и др. Снимка: https://www.imdb.com/

[mihaylovblog]

17.01.1966 г. – Премиера на българския игрален филм "Цар и генерал", режисиран от Въло Радев, по сценарий на Любен Станев. Оператор е Борислав Пунчев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. В ролите: Наум Шопов, Петър Слабаков, Евгени Урбански, Стойчо Мазгалов, Руси Чанев, Георги Черкелов, Андрей Аврамов, Северина Тенева, Сотир Майноловски, Александър Притуп, Тодор Колев, Таня Тодорова, Тихомир Златев, Васил Кирков, Константин Димчев, Димитър Енгьозов, Иван Касабов, Милко Константинов и др.