#Галин Стоев

[vprki]

Проф. Николай Йорданов: Изкуството трябва да отстоява свободата

Традиционно от години  разговаряме с  проф. Николай Йорданов, театровед и преподавател, директор на фондация VIAFEST, в навечериeто на МТФ „“Варненско лято“ и Световен театър в София, за да разкажем за поредното издание на фестивалите и в контекста на времето, в което живеем ние и светът като цяло /на снимката/.

Подготвяйки се за този разговор се връщам към миналите, за да не се повторят въпросите, най-малко. Но сега дни преди 32-то издание на МТФ „Варненско лято“ и 18-то на Световен театър в София нещо няма как да не се повтори. Преди две години в навечерието на 30-ото юбилейно издание казахте: „Винаги съм мислил за театъра като убежище за хуманността. Дълбоко вярвам, че той е важен за изграждането на ценности – не в този позитивистичен смисъл, че театърът допринасял за образоваността и култивираността на човека, а в смисъла, че истински стойностният театър изправя човека пред екзистенциалните дилеми, пред конфликтите на обществото, пред последствията от изборите, които прави отделният индивид… Днес ние се намираме в една съвършено нова ситуация, в която на дневен ред са пространствата на войната, за съжаление, не на театъра.“. Подобни мисли споделихте и миналата година…Сега не е по-различно, но е по-страшно и безнадеждно…Къде е театърът във времена на война не само толкова близо до нас?

Инсталацията на Красимир Терзиев

Войната безспорно предопределя начина, по който мислим света, но и самата тя е вследствие на нагласи, които се сложиха през последните 10-15 години в световен контекст и които позволиха миналото да излезе от „фризера“. Бих откроил две психологически реакции: или заравяне на главата в пясъка сякаш нищо не се случва около нас, или изправяне пред екзистенциални и ценностни избори. И в двата случая става въпрос за тревожни предчувствия за бъдещето, осъзнати или не. Съзирам тази доминанта в житейските нагласи, и те могат да се открият в някои от спектаклите, които гледаме, и въобще в значимите художествени произведения днес. Разбира се, това се отнася само за истински креативните творби, не говоря за потока от културни продукти, създадени за продан. Емблема за тези тревожни интуиции за света например е романът на Георги Господинов „Времеубежище“ (неслучайно той печели признания по цял свят), вижте и инсталацията на Красимир Терзиев на мястото на бившия мавзолей в центъра на София с иронично-парадоксалния текст между миналото което е на път да се случи и бъдещето което вече е било…

Галин Стоев и Саша Денисова

В театралния ни живот имаме един ярък жест, който съвсем конкретно реагира на големия конфликт на нашето време – войната на Русия срещу Украйна. Това е „Хага“ от Саша Денисова в постановка на Галин Стоев, продукция на Народния театър. В него личи категоричен ангажимент с хуманистичните ценности на европейската цивилизация и същевременно тревога за крехкостта на тази цивилизация, която лесно може да бъде разрушена, ако загубим способността да различаваме доброто от злото, ако заживеем в света на постистината…

В този контекст как подготвихте като избор програмата на МТФ „Варненско лято“, 2024? Разбира се, „Хага“, но и другите български спектакли. Чуждестранните, не е лесна работа, знам, че ви се иска повече, но средства и други причини Ви възпрепятстват да реализирате максимално желанията си.

Програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ е калейдоскоп от български и международни продукции, от жанрове, стилистики и сценични форми. Тя има цел да открои спектакли по различен признак – значими теми за общността, иновативност на театралния език, артистично майсторство. При това винаги съществуват допълнителни обстоятелства, които предопределят избора: финансови възможности, налични пространствени и технически дадености, нагласи на зрителите. Например, три от международните продукции, които бяхме поканили за това издание, ще ги покажем само в София, поради незавършената все още реконструкция на втората сцена филиал на варненския театър.

„Страх и отчаяние в третата империя“

Но сме ги планирали в София за първата десетдневка на юли, така че да могат театралните любители да ги видят след като приключи фестивалът във Варна. Това са „Страх и отчаяние в третата империя“ по Бертолт Брехт, който познатият на българската публика руски режисьор в емиграция Тимофей Кулябин постави в Талин, Естония, Шекспировият „Отело“ на театъра на Оскарас Коршуновас от Вилнюс, Литва и един спектакъл на китайската традиционна опера Кунцю от Шанхай.

"Отело"

За нас като зрители, които искат да са и във Варна, и в София за спектаклите около Световния театър в столицата ни, как балансирате програмите? Спомням си, че Вие прелетяхте за един ден от морето до тук, за да гледате спектакъл на Лоренци, ако не се лъжа, който не беше в програмата във Варна.

Платформата Световен театър в София се роди от желанието да показваме международните спектакли от програмата ни във Варна и пред столичната публика. Но постепенно платформата придоби своя автономност и понякога кани спектакли, които се показват само в София. Това преди всичко се определя от значително по-богатите възможности от различни театрални пространства, които можем да намерим в столицата. Да не забравяме и концентрацията на професионалната общност и студентите от театралните специалности – някои експериментални спектакли търсят точно такава публика и Световен театър в София ги програмира. Мисля, че времевото разделяне балансира двете програмации на международни продукции – през първата половина на юни се планират гостуванията, които ще се случат едновременно във Варна и в София, а втората половина на юни и началото на юли е времето за представленията, които ще се покажат само в София. Това е идеалният вариант – на практика винаги се съобразяваме и с международните турнета на поканените трупи, да не забравяме, че през месец юни почти навсякъде в Европа се случват театрални фестивали.

"Чаплин Пианисимо"

Работим и в синхрон с Международния музикален фестивал „Варненско лято“, с който за поредна година организираме съвместно програма „Интермецо“, предлагаща жанрови кросоувъри между театър и музика, театър и танц и т.н., работим също и с други културни оператори. Тази година, например, в София, Пловдив и Варна ще гостува интересният спектакъл за живота на Чарли Чаплин, разказан от неговия син Юджийн Чаплин през музиката към филмите на неговия знаменит баща. Във Варна представянето на спектакъла ще бъде на 15 юни именно в рамките на програмата „Интермецо“, когато вече е завършил театралният фестивал, а само след дни предстои откриването на музикалния фестивал „Варненско лято“.

За нас винаги едно от възловите събития на МТФ „Варненско лято“ са дискусиите. Разкажете ни малко повече за тази годишния модул като тема, участници, избор.

Три са предвидените дискусии в рамките на фестивала Те ще бъдат в различни формати и с различни участници. На 2 юни е разговорът за театъра на Иван Станев (29.06.1959 – 01.12.2023), в който участват актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев.

Иван Станев

На 3 юни сме предвидили разговор с публиката след спектакъла „Хага“, на който специално ще присъства и неговият режисьор Галин Стоев. А на 6 юни българките и чуждите годни на фестивала ще дебатират върху проблема за цензурата в изкуствата в миналото и днес. За встъпителни експозета сме поканили двама чужди театроведи от Унгария и Гърция, а от българска страна такива ще направят журналиста и философ Тони Николов и киноведа Деян Статулов. След това, надявам се, всички присъстващи ще се включат в дискусията.

Тони Николов

За мен въпросът за цензурата днес, въпреки презумпцията за свободата на изказа в едно демократично общество, има своят актуалност. Да не говорим за сложността на казусите в ситуация на военен конфликт – темата, с която започнахме нашия разговор.

Деян Статулов при получаване наградата на СБФД на името на Васил Гендов за книгата си „(Пре)поръчани филми. Пропагандни практики в българското игрално кино (1944-1989)”

И един финален въпрос, извън фестивалните форуми, но свързан с българския театър. В последно време се появиха текстове, в които буквално се громи това, което се случва с него. Веднага се появиха много съгласни, които обявиха, че затова не ходят на театър!? Как бихте коментирали като театрал какво се случва с нашия театър днес и сега?

Свободата на изразяване влече след себе си и съществуването на множество и различни мнения. Ние трябва да приемем, че днес много трудно може да  се появи произведение на изкуството, което да се хареса на всички. Това правило винаги е било валидно, но днес в ситуацията, когато всеки може да напише какво си иска в социалните медии и то да стане достъпно на всички, е съвсем очевидно. Но подобна ситуация връща значението на експертния дебат и на експертните оценки за изкуството. Не знам дали е сериозно, въобще, да коментираме изказванията на някой, който обсъжда театрален спектакъл, без да го е гледал. По-притеснително е желанието да се харесаш на аудиторията чрез радикално отрицание, обидни квалификации или уличен език, претендирайки че това е критическа рефлексия. Или пък желанието да блеснеш с теоретични или исторически познания, непризнавайки достойнствата на една сложна и интелигентно конструирана постановка върху класически текст, в която неминуемо можеш да намериш известни несъвършенства било в играта на някой от актьорите, било в едно или друго сценично решение, без да виждаш обаче и реалните ѝ постижения.

Самуел Финци

Четох, например, такива отзиви за последната премиера в Народния театър „Венецианският търговец“. А иначе генералният проблем днес на българския театър, според мен, е желанието да се хареса на всяка цена на своите зрители, търсейки най-лесните начини за това. Неведнъж съм казвал, че причината за този проблем е системата на финансиране на държавните театри, които са основният сегмент от сектора на сценичните изкуства. Това още повече ни задължава да отдаваме заслуженото на постановки, които излизат извън стратегиите за лесен пазарен успех, който, парадоксално, често носи и по-големи публични субсидии.

И, ако Ви се иска да споделите нещо, извън въпросите?...

Нека не забравяме, че извън проблемите на всеки отделен сектор в българската култура, както и извън тези във всяка една от сферите на обществения живот, в света днес се води голямата битка между либералната демокрация и авторитарните режими.

Явор Гърдев

И тя не е само по бойните полета, а минава през изборите, които прави всеки един от нас навсякъде и по всяко време. Изкуството, въпреки своята автономност като художествена реалност, попада в територията, в която трябва да бъде отстоявана свободата.

Може да се запознаете и проследите програмите на МТФ „Варненско лято“ и Платформата Световен театър В София тук и тук. И да допълним ,че “Дигитален портал Виа Фест” е виртуално пространство за представяне на големи имена от световната сцена, на интересното, експерименталното и иновативното в съвременните изпълнителски изкуства (театър, танц, пърформанс и др.). Проектът стартира през 2021 г., провокиран от пандемията на Covid-19, като продължава и през следващите години. Периодично той представя селекция от спектакли на водещи творци и компании. За програмата на спектаклите, които може да гледате може да научите тук. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на VIAFEST, на Народния театър „Иван Вазов“, на СБФД и Стефан Марков

[mhealthyliving]

Галин Стоев: ГЕРБ да състави правителство и да поеме отговорността

Галин Стоев: ГЕРБ да състави правителство и да поеме отговорността

"Стабилно правителство в момента не може да се създаде. Добре е д се състави някакво и след няколко месеца отново да отидем на избори. Добре би било това правителство да бъде на ГЕРБ и така да поеме политическата отговорност за всичко, което успя да акумулира през последните 12 години". Това каза пред БНР режисьорът Галин Стоев, директор на Драматичния театър в Тулуза, Франция. Той изтъкна, че…

[mihaylovblog]

01.05.1992 г. – Премиера на българския игрален филм "Куршум за рая" на режисьора Сергей Комитски, по сценарий на Николай Хайтов и Стефка Калева. Оператор е Жоро Неделков. Музиката във филма е композирана от Стефан Мутафчиев. Участват актьорите: Галин Стоев, Досьо Досев, Стоян Алексиев, Антоний Генов, Деляна Хаджиянкова, Пламен Сираков, Красимир Ранков, Явор Спасов, Джоко Росич, Анани Явашев и др. Снимка: https://programata.bg/

[kletamaikabalgaria]

(via Гледай безплатно ново българско кино по случай 106 години от първата прожекция на български филм - Клета Майка България)

Гледай безплатно ново българско кино по случай 106 години от първата прожекция на български филм

Въпреки затворените кина Националният филмов център, Столична община и платформата Neterra TV ще осигурят ново българско кино. Днес от 16.00 до 24.00 ч. на платформата www.neterra.tv/plus ще могат да се гледат напълно безплатно 16 документални и 23 игрални български филма от последните години. Разбира се, зрителите ще трябва да избират, защото времето не стига да се видят всички, но за пръв път толкова много родни заглавия ще достигнат едновременно до публиката в цялата страна.

Сред тях са някои от най-добрите попадения на новото българско кино като "Слава" на Кристина Грозева и Петър Вълчанов и "Посоки" на реж. Стефан Командарев, зрителски фаворити като "Писма от Антарктида" и "Диви и щастливи", а също продукциите "Безкрайната градица" (реж. Галин Стоев), "Маймуна", документалните ленти на АГИТПРОП и др. Реално тези филми са част от стрийминг каталога на "Нетера" и през останалото време, но срещу заплащане - сега публиката ще може да ги види напълно безплатно.

Таксата за гледаните през този часови пояс филмови заглавия ще бъде заплатена от ИА „Национален филмов център“ и Столична община, за да не бъдат ощетени творците, за които този ден е празник.

[bulgarianfacts]

Галин Стоев е сред най-успешните български театрални режисьори в чужбина. Има спектакли в Германия, Чехия, Великобритания, Русия и Белгия. #bulgarianfacts #bulgaria #proudbulgarian #българия🇧🇬

[krasinet-blog]

ГАЛИН СТОЕВ: ГОСПОДИН БОРИСОВ, ИСТОРИЯТА ВИ ГЛЕДА, А НЕЙНИЯТ СЪД Е БЕЗПО...

[vprki]

С поглед към отминалата 2023- част I

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свобо��ни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ!

Винаги, както сме писали в нашите обзори  през годините не подкрепяме класациите за изкуство, затова споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, са и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. 2023 беше една много силна година за българската култура. Но, като че ли светът ни оценява повече, отколкото ние самите. Няма да коментираме нечии грозни реакции по повод световни личностни успехи, защото това не в нашия стил – да се занимаваме с клюки, с дребнотемие, с хора, които не умеят да се радват на другия.

Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас миналата година. За повечето от акцентите поставяме линкове към текстовете, а за други просто ги потърсете при нас…До преди три години със Стефан Джамбазов (1951-2021) подготвяхме обзора в две части – от него и от мен в различните изкуства. Продължавам…

Добринка Табакова при получаването на наградата

Една от най-хубавите новини в края на ноември беше, че нашата великолепна композиторка Добринка Табакова получи голямата награда на Съюза на британските композитори, който я отличи с наградата за класическа музика „Айвърс“ в категорията „Общност и участие“. Призът, определян от професионалната гилдия на Великобритания, е за пиесата ѝ „Рояк фанфари“, написана специално за младежкия оркестър „Хале“ на Манчестър. Още повече, нейното изпълнение е под диригентството на младата и талантлива българска диригентка Деляна Лазарова /тя имаше великолепен концерт със Софийска филхармония и солист Светлин Русев – б.а./, която с конкурс е в този оркестър. Започнахме с Добринка Табакова, извън всички успехи на Софийската филхармония, на българските музиканти навсякъде по света, специално отбелязваме великолепните фестивали, които се случват в България, и то не само във Варна, Пловдив, София, Русе, но и в по-малки градове.

Финалът на Петото издание на "Неотъпкана пътека", 2023

Пета година се проведе изящният фестивал в Ковачевица „Неотъпкана пътека“. Създаден е от пианистката Лора Чекоратова и нейни съмишленици, които имат добра кариера в САЩ и Европа. Те правят фестивала за камерна музика в Ковачевица, достатъчно популярна дестинация. Ремонтирали са читалището, строено в края на XIX век – оказва се, че нашите майстори са били на високо равнище и залата е с добра акустика. В изминалата година беше петото му издание, а вече плануват и шестото. И факт, който малцина знаят - тази година Лайпциг празнува изключителното 300-годишно музикално наследство на катедралата Thomanerchor Leipzig, където кантор и органист е бил самият Йохан Себастиан Бах. На Бъдни вечер в службата преди дни беше включена творбата на  Добринка Табакова Alma Redemptoris Mater .

По същия начин се прави друг великолепен камерен фестивал в Арбанаси от Юлита Фъсева, контрабасистка, вече тринайсета година. ММФ „Варненско лято“, „Мартенски музикални дни в Русе, Пловдивския фестивал “Opera Open” събират европейски елит. В тях присъства с постановки и продължава да ги прави една от признатите за най-добри оперни режисьори в Европа Вера Немирова. От години по различни поводи пишем за Софийската филхармония, благодарение на добрия мениджмънт на директора и диригент маестро Найден Тодоров тук идват световни изпълнители, за които преди време не можехме да мечтаем. Заедно с това, както тръгна отпреди години (и миналата година говорихме за това) – гастроли на Филхармонията в Мюзикферайн във Виена, в Берлинската филхармония. Тази година отново прекрасен концерт в Солун,  мини турне, но много качествено в Австрия и в Германия.

Кирил Манолов, Красимира Стоянова и Павел Балев

Незабравим остава концертът Tutto Verdi –както е озаглавил соловия си компактдиск баритонът Кирил Манолов – продукция на БНР. Концертът на именития български вокален майстор (24 06), заедно със Симфоничния оркестър и Смесения хор на радиото, дирижиран от Павел Балев носеше същото заглавие, защото представи това ценно издание с арии, включени в него. Към очакваната програма имаше страхотен бонус – Красимира Стоянова дойде да пее в концерта по молба на Манолов, което прибави към атмосферата в залата и още щастливо напрежение от срещата с тази невероятна певица. Като изключим строежа на програмата, основан на принципа арии и инструментални фрагменти от опери, подредени по стил и сюжет, всичко друго бе неочаквано, бе изпълнена с проникновеност, с динамични събития в музикалното протичане, с възможности за непрестанни открития в познатите текстове.

Не пренебрегваме и академиите по изкуствата. Понеже говорим за музика – специално Музикалната академия „Панчо Владигеров“ с нейния ректор – артистичния и талантлив професор Сава Димитров, там всяка седмица има прекрасни концерти, с млади хора, с дискусии, майсторски класове. И по този начин може да следим и развитието на най-младите. Разбира се, продължават и бутиковите прояви да се навлиза в съвременната камерна музика като фестивалите „Пиано Екстраваганца“ и „Камералия“ на  талантливия и неуморен Людмил Ангелов, както и много други места.  В края на годината маестро Ангелов беше удостоен с едно от най-високите отличия на Кралство Испания - орден Офицерски кръст на ордена Исабел Католическа, присъден от Н. В. Краля на Испания Фелипе VI.

Людмил Ангелов

Припомняме, че тази година на 39-ото издание на „Празниците на изкуствата Аполония“ традиционно акцент в програмата беше музиката. И Людмил Ангелов традиционно присъства, както Пламена Мангова, Александър Сомов, Албена Данаилова /само маркираме, че тя от 2011 година е първата жена сред концертмайсторите на Виенска филхармония и тогава АФП отбеляза новината в червено. Така че „сензационните“ съобщения за Новогодишния концерт на знаменития оркестър тази година си беше от поредицата copy paste./, Никола Таков, Румен Цветков и още и още знаменити музиканти… Тези камерни концерти, биха били приети и аплодирани на световни фестивали.

Албена Данаилова, Румен Цветков /ц/ и Александър Сомов на "Аполония", 2023

Липсва ни фестивал от ранга на Международния фестивал с конкурсен характер „Джордже Енеску“ -  най-големия фестивал за класическа музика в Румъния и един от най-важните форуми от този вид в Европа. Миналата година той се проведе в Тимишоара. Първото издание на фестивала е през 1958 г. Но подобно ярко събитие в съседната ни страна се прави с изключителната финансова подкрепа на държавата. Дълга тема…

Едно от моите лични събития беше шансът, че на „Аполония“ присъства нобелистката от 2015 г. Светлана Алексиевич. Изключителна жена, която избягва срещите. Идвала е в България, неформално. Но познаваме книгите ѝ. И благодарение на „Аполония“ и на Мариана Кацарова, специален докладчик на ООН на правата на човека в Русия, тя е сред основателите на наградата на името на Анна Политковская.  Бяхме сред гостите на „Аполония“, които имахме възможност да се срещнем с нея, да разговаряме. В контекста войната на Русия срещу независима Украйна, като познаваме и нейните книги, тя каза нещо, което беше  вълнуващо преживяване с болката и тъгата си: „Аз исках най-после да напиша една книга за любовта, а отново трябва да пиша за войната“. С днешна дата това звучи още по-болезнено…"Разказ за катастрофа и катастрофата на разказа" беше темата на срещата разговор със Светлана Алексиевич.

На срещата със Светлана Алексиевич до преводачката /д/, Георги Господинов и Мариана Кацарова

"Сложно е да обичаш човека днес. Той прави много неща, които човек, който има обичащо сърце, не може да приеме. Но аз смятам, че писателят днес трябва все пак да работи в името на любовта. Да помогне тази малка свещица, която Господ е запалил в душите ни, все пак да не загасне. Светът се преобърна. И да намериш някакви точки - точки, за които можеш да се хванеш, в нашия свят е наистина много сложно. Но трябва да се хванем за нещо. Да запазим в сърцата си любов и да изгоним от сърцата си омразата. Защото в нашия свят омразата тържествува. Омразата е много.Тя върви и някак обхваща всички държави. За известно време, трябва да си призная, демокрацията търпи поражение. Но аз мисля, че това е временно поражение. Всеки от нас трябва да се съпротивлява на това", каза още Алексиевич…

Светлана Алексиевич

Театралното събитие на годината е спектакълът на Галин Стоев „Хага“ �� Народния театър „Иван Вазов“. То е много повече от театрално –  не само, защото тръгна малко по-рано. В края на сезона, юли, от Народния театър и главно Галин Стоев, режисьорът, бяха почти готови и представиха предстоящата премиера в средата на септември. В цялото експозе на Галин Стоев, който си бе взел отпуска като директор на престижния театър в Тулуза (както знаем, имал е ангажименти и в Комеди Франсез и т.н.), той направи нравствен анализ защо е избрал и как е стигнал до тази пиеса, как гледа на срещата си с авторката Саша Денисова в Полша и, че не би могъл да не направи този спектакъл. С него Галин Стоев, както при нас написа театроведът проф. Николай Йорданов, режисьорът промени представата за политическия театър. Това идва и от драматургията – всичко е през погледа на едно дете.

Галин Стоев и Саша Денисова

Актьорите бяха великолепни. Усещаше се много силна нравствена мотивация, по темата за Украйна и какво прави Русия, и продължава да го прави. Не може да не се вземе страна, няма как да не се вземе страна! Представлението не морализаторства, то разказва едн�� фикционна история – дай, Боже, да се случи. Да проследим нещата от 24 февруари 2022 година. Да не говорим, че те биха могли да се проследят и от 2014 г. след анексирането на Крим. За каква страна става дума, в което някои обвиняват режисьора. Точно това говорѝ на тази среща Галин Стоев – че човек в един момент е изправен пред избор: доброто или злото. Говорим като нравствени, като политически, като философски, като човешки категории. И това за мен е най-силното в спектакъла, извън разбира се, майсторството на един режисьор като Галин Стоев. Той е ученик на незабравимия театрал Крикор Азарян – с неговата нравственост, с неговата доброта, с това Чеховско отношение към света, не без присъствието и на Бекет…В края на януари предстои гостуване на спектакъла на сцената на театъра в Тулуза.

Иван Вирипаев и Галин Стоев

По-малко от месец преди това през юни в Народния театър, в рамките на третото издание на фестивала New Stages Southeast, организиран от Гьоте-институт България, между световноизвестния драматург Иван Вирипаев и режисьора Галин Стоев се проведе разговор на тема „Театър и политика – полета на пресичане“ с публика, предимно професионална и желаещите журналисти. Познат в България още с първата си пиеса „Сънища“, поставена от Галин Стоев под заглавието  „Археология на сънуването” като продукция на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 2002 година, Иван Вирипаев е автор на  над 26 пиеси, играни в повече от 250 театъра (още от заглавията, поставяни в България, са „Танцът Делхи“, „Пияните“, „Кислород“, „Валентиновден“, „Илюзии“ „Непоносимо дълги прегръдки“ и др.). Режисира повече от 20 театрални постановки и девет филма, като „Еуфория“ е награден с малък „Златен лъв“ във Венеция през 2006 година. В един и същ момент за Вирипаев – през юни 2023 година – се открива Teal House – пространство за театър и срещи, място за подслон за  бежанци от войната в Украйна, и също така той е задочно арестуван по дело в Московски съд за разпространение на фалшиви новини за войната в Украйна. Самата среща не само, защото беше в камерната зала на театъра „Апостол Карамитев“ и създаде усещане за документален камерен спектакъл.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето)

Смятаме, че важно, коментирайки случилото се в изкуството и културата ни да не подминаваме темата за войната в Украйна. При представянето на 26 –и брой на списание Homo Ludens в дните около 27 март – Международния ден на театъра проф. Николай Йорданов, водещ на изданието заедно с театроведката проф. Венета Дойчева каза на премиерата му: „Тук виждам колеги и приятели, които присъстваха на представянето на миналия 25-и брой. Може би си спомняте, тогава, тъкмо беше започнала тази ужасна война на Русия срещу Украйна и тази година, която измина, естествено, наложи фокусът да бъде в тази посока.“ И продължи: „Намерили сме две украински театрални изследователки, които описват какво се случва със самия театър по време на войната. Едната е Майя Харбузюк , а другата е Ирина Волф, която представи конкретни спектакли. Аз имах среща и с директори на театри в Украйна, които ми казаха, че въпреки бомбите театралният живот продължава, макар и в подземията. Това е, наистина, нещо уникално, като демонстрация на дух и като демонстрация какво може да направи театърът по време на война. Първата статия е „Театърът като хуманитарна мисия. Опитът на Украйна през 2022“, защото театрите се оказаха  като разрушения театър в Мариупол, но там, където сградите са останали здрави, те понякога се превръщат в убежище за хора, които бягат от войната, за медицински центрове…Това са други измерения на театъра – освен, че той продължава да съществува и като изкуство. Тук са представени два спектакъла, които са създадени по време на войната в Украйна.“ Тези споделени разкази показват и духа на украинския народ, който защитава родината си като свободна и независима страна и то на жестока цена…“

Жанна Кадирова "Руска ракета"

Темата за Украйна по особен и различен творчески подход, но талантливо осмислена присъстваше и във визуалните изкуства през изминалата година. Първата през септември се откри в Пловдив – „Войната свърши“, която е 29-о издание на Сдружението за съвременно изкуство на Емил Миразчиев, което познаваме от години. Имаше много артисти от България, от Украйна, от Беларус, от Русия. Защото, когато са го планирали, са мислели, че войната ще е свършила, но тя съвсем не свършила, напротив!

Алла Георгиева на откриването на изложбата ѝ в галерия "ДОЗА"

Малко след това в столичната галерия „ДОЗА“ беше експонирана забележителната изложба на нашата великолепна художничка Алла Георгиева – „Спи, моя радост, спи“. Тя е родена в Харков, там е завършила Художествената академия. По стечение на красиви обстоятелства идва тук с нейния съпруг – прекрасния карикатурист Чавдар Георгиев. Имаше инсталации, живопис, фотографии. И самата тя – говорили сме и сме писали – казва: „Защо така? Каквото и да се случи, винаги тези, които искат война, я правят.“ Изложбата беше разтърсваща, удря в сърцето и образите ѝ не те напускат. Тя е изстрадано напомняне за непоправимите последици на войната и разрушителното ѝ въздействие върху човека невъзвратимо срутва, унищожава живота, смисъла му. Нейните произведения са трагичен разказ за осезаемостта на страданието и загубата, но и ни приканват като хора  да се питаме и заедно с това и трудно да си отговаряме как и защо стигнахме дотук в този наш свят.

От изложбата на Алла Георгиева в галерия "ДОЗА"

В този контекст беше и изложбата  WE SEE UKRAINE („Виждам Украйна“) в ГХГ в Пловдив, която ще имаме възможност да видим и в София в началото на февруари  в едно от пространствата на „Топлоцентрала“ и в галерия „КО-ОП“ е съвместен проект за визуални и сценични изкуства, който пресъздава различните отпечатъци и емоции на хората, които живеят във война в Украйна. Международният проект се базира на опита на обикновени украинци: бежанци или хора, които вече са успели да се завърнат по домовете си - или това, което е останало от тях.Какво дава на хората сила, надежда, гориво да продължат? Какво е да си обикновен човек, извън бойното поле, но поставен в ситуация, която изисква героизъм? Героизъм да си позволиш да изпитваш съвсем нормални човешки емоции и чувства, да имаш силата да запазиш човешкото в себе си. Експозицията събира в еднo шест артиста от България, Хърватия и Украйна, обединени в мисията да покажат силата и надеждата на хората, които живеят в Украйна, тези, които са отвъд новините. В края на годината беше показана и в една от емблематичните галерии в Загреб.

Войните бяха и във фокуса на изложбата "Смелостта на зайците" в галерия „Аросита“ на визуалния артист Еслица Попова. Във въведението си авторката пише: "Когато започна войната в Украйна започнах да сгъвам тези незначителни хартийки. Слушах и сгъвах. Стана тик. Докато слушам ужасии, да сгъвам, докато глупостта спре. Обаче не работи. Войната продължава. Човеците не поумняха. Вече две години сгъвам - писна ми! Спирам! Може пък и те да спрат".

И тази първа част от нашия поглед към отминалата година ще завършим с музика, както започнахме, сега от областта на музикално-сценичните изкуства. През януари миналата година  на сцената на Народния театър бяха показани две пиеси на украинския хореограф Раду Поклитару, „Жени в ре минор“ и „Дългата коледна вечеря“. И  двата спектакъла на пловдивската балетна трупа преминаха с много  голям успех - забелязва се недвусмислено израстване на изпълнителския състав в богата и сложна хореография. Новината, че Раду Поклитару е вече част от трупата, говори за една ясно определена посока на развитие.Той е известен и високопризнат в Украйна хореограф, с много изяви  из цяла Русия и редица европейски страни.

Раду Поклитару

През 2006 година основава свой театър с трупа от 16 танцьори „Киевски модерен балет“, с които реализира множество постановки и турнета и бързо печели успех и известност. Той е и главен балетмайстор, а трупата с основание е призната и като Академичния театър за модерен балет Киев. Поклитару  е заслужил деятел на културата на Украйна, народен артист на Молдова, носител на множество европейски международни награди, хореограф на церемонията по откриването на Зимните олимпийските игри в Сочи 2014 /в едни други времена, но даващи знак какво замисля Русия срещу независима и свободна Украйна - б.а./, професор в катедрата по модерна хореография в Киевския национален университет за култура и изкуства. От началото на войната в Украйна, Раду Поклитару е част от екипа на Пловдивската опера и работи активно с балетната трупа, за да постави  своите танцови спектакли с международно признание за първи път на българска сцена.

Спектаклите бяха в програмата на 53-то издание на Фестивала за оперно и балетно изкуство в Стара Загора през есента.

От изложбата на Алла Георгиева в галерия "ДОЗА" - „ Прости ми господи, душата ми е потънала в ненавист", 2023

Тази първа част завършваме с думите на украинския тенор, един от изпълнителите на партията на Герман Едуард Мартенюк в постановката на „Дама Пика“ на Чайковски в Националната опера и балет, режисьор Вера Петрова, с премиера в края на ноември 2022, но представяна с успех и миналата. Той я е изпълнявал на големите оперни сцени в Европа, включително и в Болшой театър каза в контекста на „Дама Пика“, че най-страшните нещ�� се случват от липсата на любов. И тази ужасна война в родината му е и заради липсата на любов…

Следва продължение...≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на фестивалите, Народния театър и Стефан Марков

[vprki]

Проф. Камелия Николова: Радваща е отдавна чаканата ориентация към най-новото в европейската драматургия

Тази година фестивалът има едно много силно издание. Селекцията на български спектакли в по-голямата си част представя най-доброто от сцените в страната през изтеклия сезон. По-важното за мен обаче е, че тя успява да улови и да подчертае чрез включването им във фестивалния афиш някои от най-значимите тенденции и посоки в театъра в България днес. Пише театралният критик, изследовател и преподавател проф. Камелия Николова в обзорен коментар в блога на МТФ Варненско лято“.

Както вече отбелязахме в предишен текст във „въпреки.com” за фестивала в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, които са с важен обобщаващ акцент.

Безспорно една от най-открояващите се тенденции е голямото разнообразие от моноспектакли на българската сцена и съответно те имат значително присъствие в програмата на фестивала. Този интерес напоследък към формата на моноспектакъла има своето актуално и многопосочно обяснение, но тук бих искала да спомена само два особено важни елемента от него.

Боян Арсов в "Луцифер"

Става дума, от една страна, за все по-отчетливото съсредоточаване и на зрителското внимание, и на театралните екипи върху ярките и силно въздействащи на публиката актьорски личности, върху техния талант и изпълнителско майсторство и, от друга – за характерния за нашето време интерес към личните истории, към вглеждането в интимния свят на отделния човек и преживяването му в самота на света и случващото се около него. Като най-впечатляващи постижения в тази част на фестивалната програма, която видяхме до днес (остав��т още няколко спектакъла), бих откроила изключително силните изпълнения на Боян Арсов в „Луцифер“ (Сатиричен театър, автор Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов), на Димитър Ангелов в „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт (SPAM Studios, режисьор Надя Панчева), на Светлана Янчева в „О, щастливи дни“ на Бекет (ТР Сфумато, режисьор Маргарита Младенова), на Марион Дърова в движенческия пърформанс „Saline Nebula” (хореографи Станислав Генадиев и Виолета Витанова) и на Владимир Пенев във „Великденско вино“ на Константин Илиев (Народен театър, режисьор Явор Гърдев).

Владимир Пенев във "Великденско вино"

От международната програма тук без колебание трябва да бъдат посочени и много оригиналният моноспектакъл „Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор и Център „Трафо“, Унгария, и яркият специфичен моноспектакъл в областта на традиционния танц (както бих го определила) „Морски фар“ на известния фламенко изпълнител Едуардо Гереро от Испания.

„Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор

Другата много важна тенденция, която фестивалната селекция на български спектакли прояви, е радващата и отдавна чакана ориентация на някои от театрите, театралните формации и отделни артисти към най-новото в европейската драматургия в момента и към повдигането и коментирането на най-актуалните и значими теми и въпроси, пред които е изправено европейското общество днес – темите за различието и толерантността, за войната, новата цензура и автоцензура в публичността и изкуството.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето) в "Хага"

Много силно впечатление както на специалистите, чуждите селекционери и гости на фестивала, така и на публиката тук направиха  „Племе“ от Нина Рейн на Театър „Българска армия“ и режисьора Зафир Раджаб, „Хага“ от Саша Денисова на Народния театър и режисьора Галин Стоев и „Странна случка с куче през нощта“ по романа на Марк Хадън на Русенския театър и режисьора Боян Иванов.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Бих могла да продължа и с други интересни и провокативни участия, но сега да спрем до тук. В заключение – едно много силно издание на фестивала, с поглед към най-важните и горещи теми на света и обществото днес.

Проф. Камелия Николова

Припомняме, че в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“ с модератор проф. Камелия Николова. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Савас Пацалидис, проф. Камелия Николова и Томаш Ясай

Панелисти и техните теми бяха: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на к��мунизма“.

Още в началото на 32-ия МТФ „Варненско лято“(1-15 юни) на 2 юни започна серията от разговори, срещи и дискусии в рамките на програмата му. Първата от тях беше посветена на театъра на режисьора Иван Станев (1959–2023). За неговата работа в полето на театъра, превода, поезията и драматургията разговаряха актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев. Представяме ви въвеждащото изказване на модератора на разговора  проф. Камелия Николова.  Целият разговор ще бъде достъпен в скоро време на онлайн платформата за театър и дебати „СЦЕНАрт“. /Текстът за тази първа дискусия на фестивала е подготвен от Десислава Василева./

Иван Станев

Особено ми е приятно, че първият от серията разговори, които традиционно провеждаме по време на фестивала, ще бъде посветен на Иван Станев, един емблематичен режисьор и интелектуалец, който прави впечатляваща кариера в Германия през последните три десетилетия, а преди това, в началото на своя театрален път в България в средата и края на 80-те години на ХХ век се налага като дързък и непримирим реформатор на театъра у нас. Ще направим този разговор с някои от най-близките му колеги и хора, които през изтеклото време се опитвахме да следим работата му както в България, така и в Германия и Франция. Тази година на 29-и юни Иван щеше да навърши 65 години, ако не ни беше напуснал така рано и ненадейно през декември 2023 г.

Участниците в разговора не се нуждаят от представяне. Жанет Спасова е сред най-интересните и най-успешните театрални актриси в Германия днес и едно от емблематичните имена на експерименталния театър в България от втората половина на 80-те години на ХХ век, с който започва директното отхвърляне на идеологически дисциплинирания модел на театралното изкуство у нас и създаването на нов театрален език. След дипломирането си във ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1984 г. тя се включва в групата на Иван Станев, създадена през същата година от режисьора с няколко от състудентите му актьори, и бързо се налага като водеща фигура в неговите дръзки новаторски представления. От 1989 г. Жанет Спасова играе в Германия, където продължава работата си с Иван Станев и се превръща в едно от знаковите лица на Франк Касторф и ръководения от него театър Фолксбюне в Берлин.

От ляво на дясно: Жанет Спасова, проф. Камелия Николова, проф. Александър Кьосев и Явор Гърдев

Следващият участник в нашата дискусия е известният културолог проф.  Александър Кьосев, който също така е от хората, които от самото начало следяха и се интересуваха от това, което прави Иван Станев и участваха в разгорещените дебати за неговите експерименти през 80-те и 90-те. В днешния ни разговор той ще се фокусира основно върху поемата на Иван „Moon Lake” и нейния български вариант.

Третият участник в нашия разговор е водещият днес български театрален режисьор Явор Гърдев. В началото на своята кариера той участва като актьор в един от спектаклите на Иван Станев. Явор Гърдев ще говори както за въздействието, което  оказва върху него театърът на Иван, така и преди всичко за перформативния обрат в неговите преводи и авторски текстове от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

Иван Станев е знаково име в най-новата история на българския театър. Той е, както споменах в началото,  един от големите реформатори на театъра у нас от средата и края на 80-те години на ХХ век и знакова фигура в отхвърлянето на официалния естетически канон на сцената преди политическата промяна през 1989.

Можем много да говорим за дръзката и целенасочена акция, за пробива в тялото на нормативния театрален модел, на установения начин на правене на театър, който Иван Станев пръв започна у нас още в средата на 80-те години на миналия век. За дързостта, за постоянството, с което той се опита да прави нов театър, да променя театралния език, да предлага нови театрални идеи. Всичко започва още в студентските години на Иван Станев, още по времето когато учи режисура от 1979 до 1984 г. в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), в класа на Гриша Островски. Тези години се оказват трудни за него. Още във втори курс той прави като курсова работа едно представление, което смайва и изненадва, но в крайна сметка не се харесва особено на неговите преподаватели – „Пътека за дивеч“ на Франц Ксавиер Крьоц. Завършва задочно и бързо се сблъска с действителността в средата на 1980-те години в България, когато подобни опити за бърза и радикална смяна на театралния език, на приетата театрална парадигма, за заявяването на нови театрални идеи се приемат трудно и се наказват.

Екипът на спектакъла „Любовта към трите портокала“ (1984)

Тук е важно да спомена, че първите опити за подриване на старата театрална система у нас започват с формиране на алтернативни театрални групи на дебютиращите през 80-те години млади експериментално настроени режисьори, като началото на тази тенденция поставя именно Иван Станев. След завършването си той обединява около себе си група актьори, негови състуденти, сред които е и Жанет Спасова, които увлича с идеите си за създаване на театрална лаборатория и за търсене на нов театрален език. Групата отива в един от репертоарните театри, но се бори да запази максимална самостоятелност и да работи като лаборатория вътре в него. Така през 1984 г. в театъра в Ловеч се оформя групата около Иван Станев и се появява първото ѝ ярко и необичайно представление „Любовта към трите портокала” по Карло Гоци, последвано през 1987 г. от „Алхимия на скръбта“, което е спряно в Ловеч и е показано само четири пъти на Камерната сцена 49 в Театър „София“.

Последваха редица знаменити спектакли на Иван Станев. Ще спомена само най-важните от тях след вече посочените „Любовта към трите портокала“ (1984), „Алхимия на скръбта“ (1987) и „Раната Войцек“, която прави 1987/88 г. Хайнер Мюлер ��ани това представление в Германия на фестивал за спектакли по негови текстове. Точно това представление и това гостуване става�� причина Иван Станев да бъде поканен в Германия и да остане да работи там. Следват „Представление и наказание“, което създава с българска група от актьори, между които е и съвсем младия тогава Самуел Финци, и „Хермафродитус“. Двата спектакъла гостуват в България през 1993 г. Спектакълът „История на окото“, който той поставя през 1999 г., беше копродукция с фестивала „Пасажи“ във Франция и беше селекциониран и показан в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 1999 г.

Най-кратко бих определила тези спектакли и въобще театъра на Иван Станев като „негативен театър“, като театър, който иска да дразни, да заявява дръзко своето отричане и несъгласие, да разтърсва и събужда зрителя, да го изважда от неговото комфортно спокойно състояние. Именно с тази своя естетическа и рецептивна стратегия и с експериментите си в областта на театралния език в посока на перформативността, театърът на Иван Станев естествено и директно се вписва в най-актуалните развития на сценичното изкуство в Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век.

След разговора за Иван Станев от ляво на дясно: проф. Венета Дойчева, проф. Ромео Попилиев, проф. Камелия Николова, проф. Николай Йорданов, проф. Александър Кьосев, Жанет Спасова, проф. Цветана Манева и Явор Гърдев

Бих могла да продължа още дълго тази поредица от негови забележителни спектакли. Важно е да припомня обаче, че освен от създаването на театрални представления, Иван Станев преди всичко се интересуваше от съвременния свят, от разширяване на границите на театъра, от развитието дигиталните технологии и от новите възможности, които те дават на артиста да се самоизрази. Той създаде и много интересни пърформанси и артистични филми, редица от тях отличени с авторитетни награди.

Един голям и важен за съвременния театър режисьор, за когото разговора, убедена съм, днес само започваме.

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[vprki]

Мариус Донкин: Не съм станал директор, за да си разпределям роли и спектакли

„Никога не съм говорил нещо, което не съм искал да направя. Има ли смисъл да говоря, че тук ще стане това и това и да не го направя. Тогава какво правя тук, защо съм дошъл тук?“. Споделя Мариус Донкин, директор на Народния театър „Иван Вазов“ за „въпреки.com“.

И продължава: „Човек не бива да се занимава с интриги, с това да отстраня някого и какво да направя, за да бъде моето и тоя да го няма, за да бъда аз изключителен. Човек трябва да се занимава и да върви към мечтата си. Не бива да се занимава с нищо друго, не бива да обръща внимание на съществуващите неща, които създават напрежение. Трябва да вървиш към мечтата си, не се занимавай с ненужни, излишни работи. Хем, ще те боли повече, хем ще си изразходваш силите там. Няма смисъл! Върви към това, което си обещал на хората и към това, което мечтаеш да направиш за този театър“.

Мариус Донкин в кабинета си в театъра - снимка Стефан Джамбазов

Разговаряме с Мариус в кабинета му в театъра, сакрално място за националната ни култура, където продължава да живее духът на ярки български интелектуалци, поети, писатели, артисти, режисьори, художници…Още на първата си пресконференция Мариус Донкин представи програмата си и сега две години и половина след началото на мандата му се вижда последователността, с която я изпълнява. Но и гледа напред: „Ние искаме да направим още много работи. Например вкарвайки младите режисьори и то такива, които много са направили вече в Европа като Галин Стоев и Иван Пантелеев, те привнесоха други чувства, други взаимоотношения, друг начин на мислене, друг начин на дисциплина и организация. Това приповдига и променя интереса на колегите, а и на всички, които обслужват представленията“.

Световноизвестният драматург Израел Хоровиц /л./ е един от големите творци гостували в Народния театър “Иван Вазов” по покана на Мариус Донкин - снимка Стефан Джамбазов

Полу на шега, но и сериозно го питаме как се чувства в ролята си на директор, той актьорът с над 45 годишна театрална и кино биография. Мариус Донкин е завършил ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ 1971 година в класа на знаменития проф. Боян Дановски. „Различно е да играеш роля и всъщност ролята да е реалност.

Не се чувствам кой знае колко по-различно,

защото така или иначе в театъра съм вече 47 – 48 години, а в този театър около 40, даже и малко повече. Стилът, характеристиките, миризмата на театъра, проблематиките, човешки, технически, художествени са ми близки. Не може човек толкова години да е на едно място и да няма познание. Друго е , разбира се, когато натовариш върху себе си отговорността да ръководиш. Особено, когато става дума за Националния театър, където с ред отговорности стои и това, че е Национален, все пак. Трябва да бъде някакъв пример, някаква посока – отговорности за драматургия, за ниво на художествена и техническа работа. А цялото това е обособено от едно единствено нещо, което е изключително важно – истината в човешките взаимоотношения. Това важи навсякъде, но тук в театъра, особено. Не само в художествения състав, но и във всички групи, които обслужват едно представление”.

Преди време имаше известни напрежения в театъра. Как е сега? „Връщайки се назад, този театър има повече от 115 години история, изключвам театър „Основа“, който е предварителна история към този театър, не си спомням да е нямало напрежение. Там, където има амбицията на дарованието, което Бог ти е дал, преминаващо през взаимоотношенията и случките в съдбата или времето, в което се стичат по някакъв неприятен начин ситуации, това не може да не предизвиква напрежения, както е в живота. Напрежения винаги има. Но въпросът е състоянието на човешките взаимоотношения да бъде такова, че егоистичните причини за съществуването на такива настроения да не му влияят. Имало е причини за предишното напрежение, те вече не са в такава степен или дори и да съществуват, имат от време на време проявления, но колегите от театъра усетиха, че е много по-красиво да има човешки отношения, каквито има сега и, че тези взаимоотношения дават плод, дават резултат“, убеден е директорът на Народния театър. Гордее се с оценките на колегите си от театралната гилдия, уважили с множество номинации и награди „Аскеер“ и „Икар“ спектакли и творци от театъра.

Мариус Донкин в  „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

И все пак за него най-важна е оценката на зрителите, театърът е с пълни зали. „Много е приятно да видиш опашки на касата, дори за представления, които аз лично смятам, че не са най. На театъра на открито съм виждал за влизане, че опашката се е извила чак до къщата на Гендович. Много е красиво!“. Ние също сме свидетели за опашките на касата на театъра. И хората купуват билети не само за едно представления, а за няколко. За не малко от спектаклите няма билети месеци напред, между които е и моноспектакълът с участието на Мариус Донкин „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ /Ерик-Еманюел Шмит, реж. Снежина Танковка с премиера от 2001 г./, така е и за българска драматургия – „Наблюдателите“ /автор Константин Илиев, режисьор Явор Гърдев/, „Когато гръм удари“ на Яворов, реж. Бина Харалампиева, както и за „Лисичета“ на Лилиан Хелмън, режисьор Бина Харалампиева, „Любовникът“ на Харолд Пинтер, режисьор Деян Донков. Сред тях е и, „едно представление като „NeoДачници“ на Иван Пантелеев, което не е много лесно като възприятие на драматургията, защото Иван е сложил вътре много инвенции от различни автори. Самото представление е малко немски тип – точно ясно, по-празна сцена, няма толкоз много декори“, допълва директорът. Според него колегите му са прекрасни, наблюдава ги отстрани, вижда начина им на работа и оценява, че много различно работят в сравнение от предишни години. Смята, че това се дължи на човешките взаимоотношения между тях, което поражда топлина, отговорност, готовност за взаимност - основното в театъра. Театърът е колективно изкуство.

Сцена от “NeoДачници” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Най-важното за Мариус Донкин като директор в политиката му е многообразието и възможността театърът да покаже потенциала си. „Този театър работеше само в една посока, а това не е добре. Споменах „NeoДачници“, другото представление е „Братя Карамазови“ – изключително различни като стилистика, като актьорска работа, като режисьорска работа, като техническа реализация, във всяко едно отношение. Много са различни представленията и това е много радостно за мен и работим в тази посока, защото показваме и възможностите на артистите. Те са много доволни, чувстват себе си част от творческия процес и от това, което се постига. Артистът е готов винаги да защити във всеки един момент ролите си. Не пристъпва никога дежурно към представлението си и това, което прави. Другото важно е българската драматургия, която е не само е заложена като отговорност на българския театър, а е като неписано

задължение на Националния театър – да се грижи за българския език

и за българската драматургия. Ние доста сме направили, а и за следващата години готвим около 3-4 български текста, нови. Неправени, които искам да пусна повече чрез млади хора на двете камерни сцени“.

“Братя Карамазови” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Тези негови думи са и повод да го попитаме какво е мнението му за съвременната българска драматургия. Според него тя става по-истинска, по-плътна, по-имаща я. По този начин истинността и човешката съдба в драматургията я прави по-сериозна. „Това е едно от нещата, които съм намерил в тези текстове, разбира се, заедно с нашите драматурзи и изключителната им помощ. Това прави тази драматургия добра. Разбира се, получаваш 50 текста и като ги прочетеш от тях стават 2-3. Това е, но важното е, че ги има. Процесът към истината в драматургията, силата да се откриеш откровено е все по-голям и по-голям“. Отбелязва оптимистично Мариус Донкин с цялата си добронамереност и желание да търси доброто.

С този оптимизъм и желание за сближаване успя заедно с колегите си от нашия регион да създаде и Балканската асоциация на националните театри. Първият съвместен проект на сцената на Народния театър е постановката на „Братя Карамазови“ на режисьора от Северна Македония ��еян Пройковски, възпитаник на НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. А наесен идва и един от най-интересните режисьори не само на Балканите, но и в Европа Йерней Лоренци от Словения. Той е добре познат на българската публика от участията си на МТФ „Варненско лято” (през 2013 с „Буря” на Островски  през 2014 с „Бесният локомотив” на Виткаци и „Илиада”, 2016). Наложи се през последните години като международно име с дръзкото си насочване в днешната епоха на образите. „Той започва работа между 10 и 15 октомври и премиерата е някъде между 15 и 20 декември  със спектакъла „Орфей“. Лоренци чете Овидий и каза, че сега започва като пробно със словенски, италиански и албански актьори и започва да прави представление за любовта. Прави поредния експеримент.

“Илиада” на Лоренци - снимка архив МТФ “Варненско лято”

Той не работи по готова драматургия.

Текстът се създава по време на репетициите между него, драматурга му, с когото работи постоянно и артистите. Той въвлича артистите, които мечтаят да бъдат творци с режисьора и да си изиграят свои представи. Едно от първите неща, които ще направи с моите колеги е да им зададе една тема и иска на следващия ден да види техни етюди. Вижда на всеки фантазията, посоката, начина на мислене, начин на изразни средства. Подобно нещо направи и световноизвестният Роберт /Боб/ Уилсън. Това е следващият режисьор, който ще дойде 2020 година и ще направи „Бурята“ на Шекспир. Той направи кастинг, като беше тук юли миналата година. Ще дойде февруари и март за по една седмица и ще продължи работата си края на септември. Уточнили сме с него, че на 3, 4, 5 и 6 ноември следващата година ще има премиера. Понеже се заговорихме за режисьори – Иван Пантелеев ще направи представление след Лоренци. След Иван Диана Добрева ще прави представление, което е по повод 170 години от рождението на Иван Вазов заедно с Александър Секулов“. В театъра планират и представление по повод 100 години от смъртта на патрона си през 2021 година. Това ще бъде спектакъл по последния му роман „Нова земя“, малко подценяван и не достатъчно оценен. Юри Дачев работи по драматургичния текст.

Дни преди срещата ни Мариус Донкин беше в Санкт Петербург на среща с режисьора Валерий Фокин, директор на знаменития Държавния академичен театър „Пушкин“, по-известен като Александринския театър, най-старият в Русия, създаден с указ на 30 август 1756 година от императрица Елисавета като първия държавен театър. „Присъствах на последното му представление „Генезисът. Сталин“. След това дълго време си говорихме около 3-4 часа за идването му да прави постановка, която ще бъде в края на 2021 година и заедно с това подготвяме и паралелна работа между двата театъра. Предстои му сега нова постановка, ще снима и филм и тогава ще дойде да поставя тук, но сме се уговорили да дойде януари - февруари в София да се види с колегите. Споразуменията ще ги подпишем още юни месец, когато е неговият прословут олимпийски фестивал на националните театри, който той прави в Александринския театър. Може би тогава ще подпишем документите си за съвместна работа. А догодина юни месец нашият театър е поканен да участва в този олимпийски театрален форум. Когато дойде януари, съвместно ще решим с кой спектакъл да гостуваме“.

В кабинета на Донкин в театъра могат да се наблюдават и репетициите на сцените - снимка Стефан Джамбазов

Докато разговаряме с Мариус Донкин, на екран в кабинета му върви с картина и звук какво се случва на Голямата сцена и в камерните зали на театъра. Колегите му репетират, уточняват се детайли по декора, по мизансцена. На голямата сцена е репетицията на „Актрисата“ на Питър Куилтър, постановка на Стефан Данаилов, в която участва той и негови студенти. В главната роля е Аня Пенчева. На камерна сцена репетират  пиесата на Петър Зеленка /световноизвестен чешки драматург и режисьор/ „Теремин“ реж. Валентин Ганев, който също участва в спектакъла. Теремин е музикален инструмент, малко познат, изобретен от Лев Теремин, личност с много драматична история в Съветска Русия. По стечение на обстоятелствата, докато следва в  в ГИТИС Вальо Ганев се запознава с него. Зеленка спира снимки, за да дойде на премиерата на 20 май.

Валентин Ганев и Петър Зеленка - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

В този контекст питаме Мариус защо не е изкушен като директор да играе или поставя в театъра, както наблюдаваме негови колеги в други театри. А той е категоричен: „Аз не искам така да бъде. Не искам никой, нито обществото, нито колегите ми да остават с впечатление, че аз съм станал директор, за да мога да си разпределям и да играя. Фокин ми зададе същия въпрос: „Играеш ли?“. Отговорих му: „Играя.“. „Колко играеш?“. И аз му отговарям за „Господин Ибрахим и цветята на Корана“ от 2001 година. Вальо Ганев играе една година повече от мен в „Контрабасът“ /Патрик Зюскинд, реж. Пламен Марков/ от 2000 година.

Начало на репетициите на “Теремин” - снимка архив на НТ “Иван Вазов”

Не броя годините, нито представленията.

Сега като директор играя по един път в месеца, но са някъде около 180, Вальо сериозно си играе и вече направи 300 представления. Това едва ли повече от един или два пъти може да се случи в живота на артиста и то в моноспектакъл. Доста колеги, доста режисьори не мислят така, но аз съм убеден в това. Не, че нямам желание, не че не мечтая да поставя нещо, което не знам как да стане – Господ ще реши. В „Ибрахим“ аз не играя, аз определено преживявам за пореден път, говорейки с хората. Текста, който имам желание да поставя преди време имах желание да го играя, но вече годините ми не отговарят на героите. Без да искам заговорих за това, защото правим това интервю в момента, точно сега, днес на Велики четвъртък – времето, в което Той отива на тайната вечеря в Гетсиманската градина заедно с учениците си и им казва да останат там, да го чакат и да не заспиват. А Той отива да разкаже живота си и да пита дали е възможно тази горчива чаша да го отмине.Текста, който искам да направя като театър е точно в тази вечер. Авторът е пак на Ерик - Еманюел Шмит „Нощта на маслинената горичка“ и Исус Христос разказва за своя живот. 

Аудио на откъс от разговора с Мариус Донкин можете да чуете тук

Невероятен текст, невероятен текст! Този текст граничи с посланието на християнския празник Възкресение. Реално доказано пред човека е, че животът е вечен. Животът на духа е вечен. Човешкото същество въплътено в тази плът за мен има параметри, които наричам право на познание. Какво е преди, какво е след това – аз нямам право на познание поради все още своето развитие като морал, като интелект. Това, което се случва Четвъртък, Петък и Събота е послание за познание. И наистина, в тези дни човек трябва да бъде смирен. Този спектакъл показва това. Той дори показва причината, когато едно човешко същество, наречено Божие създание може да стигне до Създателя си. Тогава, когато то усъвършенства себе си, т.е. изпълни основната си задача, за която е тук на тази Земя – да се усъвършенства. А усъвършенстването са изпитанията. Това е любов от страна на Бога, който ти ги изпраща, за да можеш да ги преодолееш, да се научиш на нещо и по този начин да се усъвършенстваш. За да имаш право след това да отидеш на друго място. Този текст разказва това и минаването през пустинята и всичко, всичко, предателството дали е подготвено, неподготвено… Неща, които земният човек иска да си обясни.

Иконата в кабинета на Мариус Донкин в театъра - снимка Стефан Джамбазов

И другият текст, който трябва да бъде част от тази театрална вечер е също моноспектакъл на Шмит за Пилат и за същите събития. Мен ми се иска тези два моноспектакъла да се играят в една вечер с един антракт. Няма да може да бъде един актьор, трябва да има изключителни физически сили. Пилат е един, Исус е друг. Пилат, който говори за същите събития и, който накрая тръгва след съпругата си, която става ученичка на Исус. Има документални неща в този текст, когато Тиберий извиква Пилат да му докладва. А той му казва „аз видях тези очи и нищо друго. Това е друг човек.“. Това са различни пиеси, но искам да се изиграят в една вечер. Това са двама души, които говорят за едни и същи неща от различни посоки, вървят към истината от различни посоки. Само ще го поставя, не мога да играя – това са 33-35 годишни хора и пак да кажа, че изисква изключителни физически сили. Този текст го работя от 10 години и го мисля. Не се вълнувам, че сега, на всяка цена…Знам, че ще стане тогава, когато трябва.“ /тези пиеси, както и други на този автор, са публикувани на български език от издателство "lege artis" - б.а./. И добавя цитат от любимия си герой Ибрахим – „да не бързаш“. Тайната на щастието. Ако претупваш нещата, те изчезват като смисъл и значение покрай тебе“.

Продължаваме разговора с Мариус Донкин не толкова като с директора на Народния театър, а за по-съкровени неща. Самият ден на срещата влияе сякаш и на трима ни. Така се връщаме малко и във времето от първите му стъпки в театъра, от началото. Оттогава от съвсем младежки години е и познанството ни. А той споделя:

„Човек трябва малко да смали амбициите си

и да остави живота, т.е. Онзи отгоре сам да подреди живота. Ако ние се намесваме в подредбата на съдбата ни на базата на нашите амбиции, работата много ще се изкриви. Никога не съм бил в способностите си да подредя живота си така, че да попадна на Любен Гройс и на Пантелей Пантелеев в този изключително важен първоначален период на работа. Този период, който те структурира като отношение, като дисциплина, като интензивност, като разбиране за театър, като негова отдаденост, в която ти трябва да забравиш егото си. Много е важно! Няма начин човек да не запомни случаи, които са знаменателни. Когато човек си отива от този свят, животът му минава на картина. При всички положения в този момент през мен ще преминат много сериозни неща от този период в Пловдивския театър, времето все някога ще стане – който е дошъл тука, трябва да отиде и другаде. Къде, нямаме право да знаем. .. Този период ме научи на много прости неща. Научи ме, освен на мислене за театъра, научи ме и на занаят, това, което в Академията не се прави, а то е изключително важно, генезисна работа. Безрезервно да попиеш, да се отдадеш, да се разтвориш в тази вода, наречена театър и за да има смисъл и ти себе си да изграждаш. Винаги съм го давал за пример едно представление на „Ромео и Жулиета“, в което аз вече бях разбрал емоции и какво ли не /като Ромео/ и си мислех Любо /Гройс/ ще разбере колко съм страхотен. Той само мина, дойде, погледна ме и снизходително се усмихна и си отиде. Аз отивам и викам: „Сега какво?“. А той: „Не можеш да чукаш, да блъскаш, да чупиш по сцената не знам какво и да играеш театър. Не може да се блъска и да се говори, моето момче, на сцената. Можеш да удариш и да говориш, можеш да говориш и да удариш. Двете неща значат различно нещо. Хората не чуват какво говориш. Какво демонстрираш, чувства, емоции. Няма такова нещо. Артистът може да се отдава докрай на сцената, но трябва да се контролира. Трябва да има една тънка слаба светлина на рационалното – възможността да се чуваш и да се контролираш и да чуеш и публиката“. Това е и въпрос на опит, това е въпрос и на възпитание. Затова съм казвал винаги, че талантът се състои от невъзпитаемо и възпитаемо. Невъзпитаемото е талантът, който Бог ти е дал. Всичко друго е възпитаемо – дисциплина, организация, дикция, глас, килограми, физическо състояние – всичко е въпрос на възпитаемост от твоя страна. Колкото повече го правиш, толкова повече реализираш отговорността, която имаш. Дадено ти е нещо – твоята основна задача е да го дадеш. Но, за да го дадеш, трябва да се усъвършенстваш, неща, в които можеш да се възпиташ сам. В това е отговорността“. Припомня си Мариус важни моменти от изграждането си в театъра. Разказва, че никога няма да забрави съветите на един от възрастните сценични работници, дори си спомня на кое място на сцената били двамата тогава. „Тя, завесата, като се дръпне, той каза пердето –

пердето като се дръпне, всеки личи кой какъв е“.

Другото нещо, което му казал тогава и му направило много силно впечатление: „ Ако сценичните работници си стоят отстрани и гледат спектакъла – няма страшно!“. А сега, когато го забележи, е спокоен за съответното представление.

Проф. д-р Ив. Д. Шишманов - Дар за Народния театър “Иван Вазов” от скулптора Георги Чапкънов

Говорихме за много неща с Мариус – за любовта и предаността на публиката, за отговорността на интелигенцията в днешния ни ден, за усещането, че все пак хората въпреки всичко стават по-добронамерени, за важната връзка между стари и млади, за опита, който трябва да се предава и да се учим от него. Убеден е категорично, че най-великото, което сме направили като народ е Съединението /затова иска и да поставят в театъра драматизация на романа Вазов „Нова земя“/ и спасението на българските евреи от нацистките лагери на смъртта. В кабинета му на видно място е стара прекрасна икона със запазени следи на времето. Намерили я в едно хале сложена вместо прозорец да пази от дъждовете. Взели я за едно представление навремето, а сега я изнасят на 1 септември, когато се прави традиционният водосвет пред началото на сезона. В специална ниша отстрани на старото бюро има скулптурен бюст на проф. Иван Шишманов. Мариус Донкин го цитира: Когато 3 януари 1907 година професорът открива новата прекрасна сграда на Народния театър казва, че „смисъл на театъра, на изкуството не е в безспорно много красивата сграда, а творците в нея да станат социални възпитатели. Театърът не бива да обслужва вкус, а да възпитава вкус, да налага вкус!“. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Време за стойностно кино в София

След като във Варна завърши 36-ият фестивал на българския игрален филм „Златната роза”, фестивалната вълна се прехвърля в София. Но за разлика от Варна тя няма да е само за български филми и е в рамката на кино-литературния фестивала CineLibri. При откриването му Жаклин Вагенщайн, основател и директор на CineLibri, връчи почетна награда на Иън Макюън, един от най-мощните гласове в съвременната белетристика, за неоценимия му принос към изкуството на литературната адаптация /на снимката - архив на фестивала/.

Конкурсната програма на CineLibri включва 9 филма, в т.ч. филма омнибус „8 минути и 19 секунди“, който се състои от шест късометражни новели, вдъхновени от сборника „И всичко стана луна“ на Георги Господинов. Това е първата българска продукция в историята на фестивала, която ще се състезава за наградата за най-добра екранизация. Да припомним, че този фестивал беше създаден през 2015 година по повод 25 – годишнината на издателство „Колибри”. Тогава Жаклин Вагенщайн каза: „Основното е, че ще бъде първият в света литературен кинофестивал CineLibri, който е посветен на екранизациите. Идеята е в този фестивал да се покажат най-добрите екранизации на книги. Искаме фестивалът да е многогодишен – горе-долу 70% от нашите книги са филмирани. С голям подбор може да запълним много години”.

Ефектен визуален пърформанс (Полиформа студио, танц и хореография Дорина Пунчева и Цветан Апостолов) ознаменува четвъртото издание на CineLibri - снимка архив на фестивала

И това наистина се оказва вярно. Това е вече четвърто издание и второ с международен конкурс. Концепцията на фестивала е върху идеята за диалога между изкуствата и че те не съществуват поотделно, а книгите оживяват на големия екран. Творческият екип на първото международно издание на кино-литературния фестивал CineLibri, което се състоя през 2017 година, беше пък отличен с Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата. А на четвъртото издание на фестивала, също с финансовата подкрепа на Столична община, ще има над 300 прожекции на 49 филма с национални премиери, много специални гости, събития и емоции. Тематичен фокус тази година е любовта във всичките й измерения, което обяснява и мотото на фестивала: Любов между редовете. По традиция част от филмите в програмата на CineLibri се излъчват и извън столицата. Тази година каузата на фестивала приобщава градовете Пловдив, Варна, Габрово, Търговище, Стара Загора, Велико Търново, Благоевград, Каварна и Враца.

Иън Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ - снимка Стефан Джамбазов

Британският писател, киносценарист и общественик Иън Макюън откри CineLibri 2018 с една от най-интригуващите литературни адаптации, създавани някога - „На плажа Чезъл“. Освен че е специален гост на фестивала, Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Макюън, който тази година навърши 70 години, е не само блестящ стилист, експериментатор и изследовател на човешкото поведение със средствата на художествената словесност, но и прокламатор на най-висшите достижения на цивилизацията, човек с критично мислене и активна гражданска позиция. Неговата академична лекция в Софийския университет беше за свободата на словото. Престижното фестивално жури е съставено от петима професионалисти с безспорно международно признание. Председател е Мартичка Божилова от АГИТПРОП, изтъкнат продуцент, носител на множество награди, в т.ч. „Златна мечка” от Берлинале 2018. Сред останалите арбитри са големият френски романист, режисьор и сценарист Давид Фоенкинос и популярният холандски писател и продуцент Херман Кох. Актьорската гилдия е представена от британската звезда Майкъл Маккел. Петият член на журито е Анди Делиана – продуцент и преподавател по режисура в New York Film Academy.

„На плажа Чезъл“ - снимка архив

Останалите филми в конкурса са отбрани продукции, които вече привлякоха вниманието на световната критика и спечелиха адмирациите на публиката, а някои от тях са удостоени с награди на едни от най-големите международни кинофоруми: френско-канадската криминална драма „Ще се видим там горе“ на режисьора Албер Дюпонтел - удостоена с пет награди „Сезар“ екранизация на едноименния шедьовър на Пиер Льометр, носител на „Гонкур”; френско-белгийската продукция „Корнелиус, виещият мелничар“ на режисьора Ян Льо Кьолек (екранизация по романа „Мелничарят, който виеше срещу луната” на Арто Паасилина), интелигентната мистерия „Чудноватият дом“ на режисьора Жил Паке-Брене, адаптация по романа на Агата Кристи; френско-белгийският трилър „Липсващото досие“ на режисьора Ерик Зонка, адаптация по бестселъра на Дрор Мишани; комедийният романс „Джулиет гола“ на Джеси Перец по романа на Ник Хорнби; пленителната френска драма „Обещанието на зората“ на Ерик Барбие, адаптация по автобиографичния роман на Ромен Гари, с Пиер Нине и Шарлот Генсбург; амбициозната американска продукция „Чайка“ по пиесата на А. П. Чехов, адаптация на режисьора Майкъл Мейер с участието на Сърша Ронан и Анет Бенинг; копродукцията „Съпругата“ на режисьора Бьорн Рунге (екранизация по романа на Мег Уолицър с участието на забележителната Глен Клоуз).

“Аз съм ти, Адриана” - снимка архив

Но освен в конкурсната програма, 11 български филми ще бъдат показани на  CineLibri. Част от тях са литературни адаптации, други са вдъхновени от постиженията на бележити артисти, а две от продукциите стават повод за написването на книги, които ще се появят на пазара през 2019 г.Сред фестивалните заглавия на 2018 г. е „Безкрайната градина“ на Галин Стоев. Създаден по мотиви от пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова, филмът е дебют в игралното кино на един от най-големите ни театрални режисьори и представлява съвременна градска драма, под чиято повърхност пулсират невидими светове и се раждат неочаквани чувства. В паралелната програма на CineLibri присъства и режисьорът Петър Попзлатев с филма „Аз съм ти, Адриана”, ефектна екранизация по „Роман без заглавие” на Димитър Димов и „Адриана“ на Теодора Димова. Ще бъдат показани още „Възвишение“ на режисьора Виктор Божинов по романа на Милен Русков, удостоен с Европейска награда за литература. Последният филм на Николай Волев „Извън пъ��я” също е част от българския фестивален модул. По случай 100-годишнината от рождението на един от най-великите филмови стилисти на всички времена – Ингмар Бергман, CineLibri организира изискана галавечер в зала „България” на 13 октомври, съпроводена с филмова музика, почерпка и много празнични изненади. В рамките на честването ще се състои премиерна прожекция на документалния филм „Лив Улман и къщата на спомените“ - парченца живот, подредени от журналиста Георги Тошев и оператора Румен Василев.

Петър Попзлатев - снимка архив на НДК

Както беше подчертано, две от документалните продукции, намерили място в тазгодишната програма на CineLibri, стават повод за написването на книги. Едната от тях е уебсериалът „Да се изгубиш нарочно“ (2018), дело на нашумелите влогъри Крис Захариев, Ясен Атанасов и Анастас Шипков. Необичайно приключение, което показва България такава, каквато никога не сте я виждали. Другото заглавие е „Червено, твърде червено“ (2018 ) на Божина Панайотова. След 25 години във Франция тя се връща в България с камера в ръка и едно съмнение: ами ако родителите й са сътрудничили на Държавна сигурност? Така се ражда този дълбоко личен филм, оценен високо на Берлинале и предизвикал майката на Божина да напише книга, която се очаква на българския пазар през 2019 г. Фестивалът предвижда и три документални филма, посветени на знакови български личности: „Симон срещу страха (Случаят Варсано)” на писателя Георги Тенев, филм за гениалния български поет и преводач Валери Петров и за Иглика Василева, изтъкната преводачка от английски език, отличена с множество награди.

Първата пресконференция за тазгодишната Киномания в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Филмът пък на режисьора Петър Попзлатев „Времето е наше” е избран за откриващ на тазгодишната Киномания в НДК. Така някак си режисьорът става връзка между двата кинофорума. За Киномания има още време – тя е между 15 и 29 ноември 2018 г. и за нея ще говорим още. Тази година киномаратонът ще премине под мотото „Големите филми преди големите награди”, с което организаторите искат да подчертаят добрата селекция от заглавия, които зрителите на Киномания виждат още преди световното им признание на най-престижните филмови награди. „Този филм има своя потребност да бъде документално приближен към най-важното събитие в новата българска история - чрез технологията на промяната да зададе няколко въпроса от философски порядък, да провокира всеки един българин да открие и продължи историята, която се опитах да разкажа във филма. Много трудно се прави филм от историческа значимост, в който се казват доста смели неща. Благодарен съм на екипа на НДК, че приеха филмът да открие този прекрасен кинофестивал”, сподели Петър Попзлатев при откриваща пресконференция за събитието.

Владимир Трифонов и Хермина Азарян - програматорите на Киноманията - снимка архив НДК

„Времето е наше” е вдъхновен от романа „Разруха” на Владимир Зарев, който според Попзлатев си остава „най-пълноценният художествен образ на Прехода”, един значим епизод от не толкова отдавнашната българска история. Затова и филмът е за паметта, за уроците на миналото, които не бива да бъдат забравени. Криминалната нишка пък е по мотиви от разкази на Димитър Шумналиев. Премиерните филми в зала 1 са откриващият филм на Кинофестивала в Кан „Всички знаят” (17 ноември), „Рудолф Нуреев: Бялата Врана” (23 ноември) - третият режисьорски опит на Ралф Файнс, „Папа Франциск: Човек на думата си” (24 ноември) – най-новият документален филм на Вим Вендерс, както и „Лоро” (25 ноември) – на италианския майстор Паоло Сорентино за Силвио Берлускони, които вече дават заявка за потенциални хитове. При гостуването си тази година на София филм фест Вим Вендерс сподели в отговор на въпрос на „въпреки.com”, че никога не си е представял, че ще прави филм за папа. „Но когато ти се обадят от Ватикана, не можеш да откажеш. Прекарах няколко следобеда с папа Франциск. Той е забележителен, най-смелият човек, когото съм срещал – безстрашен. Ние го снимахме с малък екип 8 – 12 души. Всеки път поздравяваше всеки един от, без да прави разлика кой е режисьорът, кой е от техническите служба. Така беше и когато се разделяше с нас след снимките. С почит и уважение се отнасяше към всеки”. Така че всички очакваме с голям интерес този филм. Зрителите ще имат възможност да се насладят и на селекция от филми на големия режисьор Ингмар Бергман, които ще бъдат показани преди официалната програма в периода 8-14 ноември. Киномания е част от Календара на културни събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив