#Ангелина Георгиева

[vprki]

Силно присъствие на моноспектакли на МТФ „Варненско лято“

Програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ е калейдоскоп от български и международни продукции, от жанрове, стилистики и сценични форми. Тя има цел да открои спектакли по различен признак – значими теми за общността, иновативност на театралния език, артистично майсторство.  Каза за „въпреки.com” дни преди откр��ването на форума проф. Николай Йорданов, театровед и преподавател, директор на фондация VIAFEST, в навечерието на МТФ „“Варненско лято“ и Световен театър в София.

Целия текст може да прочетете тук. Сега се връщаме към неговите думи по-скоро като въведение към това, което съпреживяхме в няколко от дните на 32-ото издание на фестивала, което продължава до 15 юни. В рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Модератор на дискусията беше проф. Камелия Николова, а панелистите и техните теми: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Припомняме, че по повод 30-ото юбилейно издание на МТФ „Варненско лято“ 2022 година проф. Николай Йорданов каза за „въпреки.com”:

Николай Йорданов

„Винаги съм мислил театъра като убежище за хуманността. Дълбоко вярвам, че той е важен за изграждането на ценности – не в този позитивистичен смисъл, че театърът допринасял за образоваността и култивираността на човека, а в смисъла, че истински стойностният театър изправя човека пред екзистенциалните дилеми, пред конфликтите на обществото, пред последствията от изборите, които прави отделният индивид…“ И екипът на VIAFEST остава верен на този свой професионален и морален избор. Уверили сме в годините и като журналисти и в партньорство, особено след създаването на Въпреки. И, когато коментираме фестивала не можем да не подчертаем, че и самата му програма като съставяне, независимо от обективни трудности е драматургически обоснована – кой спектакъл е избран, как следва в дните и защо. И винаги присъства независимия сектор като избор, главно на младите театрали. В този контекст отбелязваме и блога на фестивала, който изгражда картината на форума, която заслужава да бъде проследена и, за да разберем къде сме и като вълнение не само от/в театъра, но и като за екзистенциално усещане за света, в който живеем. Затова в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, предимно на чуждестранните гости.

Ангелина Георгиева

Международни театрални специалисти и журналисти се запознаха с български театрални продукции на фестивала „Варненско лято“, както специално организирана среща в пространството на Социалната чайна във Варна. И тук излезе важна новина, според нас. Следващата програма, по която ще работят в Театрална работилница „Сфумато“ е „Рей Бредбъри“, обяви проф. Маргарита Младенова. И уточни: „Не за фантаста Бредбъри, а за неговата антиутопия“. Програматори и изследователи от Германия, Гърция, Унгария, Хърватия и Чехия бяха специални гости на тазгодишното издание на програма „Шоукейс“ в рамките на 32-ия международен театрален фестивал „Варненско лято“, която се проведе с подкрепата на Национален фонд „Култура“ и в сътрудничество с фондация „Арт Офис“. От 2007 г. насам програмата преследва целта да стимулира обмена и сътрудничеството между българския и европейския театър.

Маргарита Младенова

Между 3 и 6 юни гостите има��а възможност да се запознаят с шест специално подбрани оригинални и новаторски български продукции, представени с превод на английски език. Те се включиха в среща-разговор с поканените артисти, а на 6 юни взеха участие и в панелната дискусия „Цензурата: преди и сега“, организирана от фестивала.

„Фестивалът представя широка картина на театъра в България, като показва както големите репертоарни театри, така и независимата сцена. Хората тук са щедри, приятелски настроени и позитивни, което засилва преживяването“, сподели Ейрини Мундраки, главен драматург на Националния театър в Атина, ръководител на неговия отдел за международни сътрудничества, както и преподавател в университетите на Атина и Пелопонес. Жаклин Добрева я попита за впечатленията ѝ от фестивалния шоукейс.  „Особено бях впечатлена от естетиката на постановката „О, щастливи дни“ от Бекет под  режисурата на Маргарита Младенова. Сценографията, която наподобява подобен на черна дупка калейдоскоп, през който наблюдавахме Уини, беше изключително интелигентна.

Рашко Младенов и Светлана Янчева в "О, щастливи дни"

Мисля, че за първи път гледам и Уили представен на сцената, което е рядкост в други постановки. Изпълнението на актрисата беше динамично и въздействащо, балансирайки между сантименталност и рационално сценично присъствие. Познавам работата на Театрална работилница „Сфумато“ и харесвам начина, по който Маргарита насочва режисьорската си стрела.

Не ��ога да не отбележа и играта на младия актьор в „Докато смъртта ме раздели“ (Димитър Ангелов), която също беше забележителна. Той изигра множество различни персонажи с невероятен финес. Въпреки че има части от постановката, които се нуждаят от по-детайлна и прецизна работа, талантът му беше очевиден.

Унгарската постановка „Моят славен живот с баба“ (Център за съвременни изкуства „Трафо“ – Унгария| Ласло Гьондьор & Ева Катона) имаше много интригуваща концепция. Идеята ми се стори наистина обещаваща, но за съжаление драматургичният материал подаде твърде много въпроси, без да ги изследва в дълбочина. Също така мисля, че мултимедията, видеата и физическото присъствие на актьора не взаимодействаха достатъчно органично.

Ейрини Мундраки

Много ми хареса спектакълът „Странна случка с куче през нощта“. Идеята с осиновяване на кученеце на финала ме изненада приятно. Много ми хареса актьорът (Стоян Радев на водещата снимка заедно с Калоян Желев), който изигра ролята на бащата. Той играеше ясно и точно, а изпълнението на младия актьор също беше на ниво, предвид сложността на ролята.

Присъствах и на постановката на Галин Стоев „Хага“ /може да прочетете тук и тук/ и я намерих за озадачаваща, особено по отношение на по-широкия въпрос за намиране на жизнено пространство във всяка страна или ситуация, която е под атака. Това ме накара да се замисля за по-дълбоките последствия. Но не мога да не спомена, че имаше някои изключителни моменти, като например сцената с балета.

За първи път посещавам театралния фестивал „Варненско лято“. От години чувам за  него, но никога не съм имала възможност да го преживея. Радвам се, че съм тук в тази обогатяваща и провокираща мисл��нето атмосфера.“

Желка Турчинович е селекционер на Хърватския театрален шоукейс. Тя казя пред Жаклин Добрева впечатленията си от фестивалната шоукейс програма.“Много ми е приятно, че имам възможност да гледам спектаклите от шоукейса на театралния фестивал „Варненско лято“. Харесвам такъв тип събития, защото в рамките на няколко дни мога да видя различни представления с интересни театрални поетики.

Желка Турчинович

Много ми харесаха спектаклите „Странна случка с куче през нощта“ (спектакъл на Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе, по романа на Марк Хадън, сценична адаптация: Саймън Стивънс, превод: Любов Костова,режисьор: Боян Иванов) и „Племе“ (Театър „Българска армия“ от Нина Рейн, превод: Сава Драгунчев, режисьор: Зафир Раджаб). Представленията предлагат съвременна режисура, много добра актьорска игра, а темите, които засегнаха, са интересни и актуални. Забелязах и акцент върху моноспектакли тази година.

Надя Панчева /л/, Димитър Ангелов и Марион Дърова /д/

Силно впечатление ми направи спектакълът „Докато смъртта ме раздели“ (Spam Studios, от Дъг Райт, превод: Любов Костова, превод на заглавие: Стайко Мурджев, моноспектакъл на Димитър Ангелов, режисьор: Надя Панчева), който предлага интригуваща история, с много добра актьорска игра. Освен че актьорът имаше енергията да издържи цялото представление, той е въздействащ и автентичен.

За мен беше много интересно да присъствам на дискусията: „Цензурата: преди и сега“. Получи се страхотен разговор. Имахме възможността да чуем интересни тези и, разбира се, да ��аправим разликата между цензурата по времето на социализма и днес. Мисля, че шоукейс програмата е много добре организирана и с разбиране и познания ни показва съвременния български театър.“

Томаш Ясай

Томаш Ясай е театрален критик и куратор от Унгария, главен редактор на Revizor, онлайн платформа за театрална критика. Той споделя с Десислава Василева свои впечатления от фестивалната програмата „Шоукейс“.

„Аз съм унгарски театрален критик и преподавам в университета Сегет. Преподавам история на театъра и драмата, анализ на спектакъл и театрална критика. Не съм за първи път на фестивала във Варна, така че виждам панорамно какво се случва в българския театър през последните години. Вместо да коментирам една по една постановките, които гледах, ми се иска да видя какво ги свързва.Това, което е много впечатляващо за мен тази година, е, че има много моноспектакли. Тази тенденция може да е свързана с финансови причини, но мисля, че става въпрос повече за артистични избори и решения. Тези артисти изследват самата форма: как човек може да стои сам на сцената и какви истории си струва да бъдат разказани. Тази тенденция не е характерна само за българските театри. Виждам същата тенденция и по европейските театри. Вероятно е свързано с пандемията от COVID и произтичащите от нея мерки за безопасност. Въпреки че преминахме пика на пандемията, последиците от нея остават.Това са само лични предположения, не мога да ги докажа или да твърдя, че съм правил проучване, но моноспектакълът – някой да стои на сцената и да разказва своята история – стана изключително модерен през последните години. Друга ярка тенденция на тазгодишния фестивал във Варна е присъствието на пиеси от англоезичния свят. Повечето от тези пиеси са съвременни. Например гледахме спектакъла „Вуйчо Ваньо“ – адаптация на Саймън Стивънс на едноименната пиеса от Чехов. Видяхме също „Странна случка с куче през нощта“, отново адаптация, този път на роман, от Стивънс и „Докато смъртта ме раздели“ – пиеса от Дъг Райт, който изпрати много мило съобщение до актьора и го чухме след представлението.

Ако приемем насе��иозно думите на Маргарита Младенова, която каза на вчерашната ни среща, че „Бекет предстои“, можем да смятаме Бекет за един от нашите съвременници. Пиесата му „О, щастливи дни“ също първоначално е написана на английски.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Така че за мен беше изненада да видя толкова много моноспектакли, повечето от които поставят оригинални англоезични текстове. Дори в пиеси като „Странна случка с кучето през нощта“, където има много герои на сцената, има една много важна фигура в центъра. Този тип пиеси аз наричам монодрама с много актьори на сцената. Това са двете основни тенденции, които забелязах.“

Немският театрален журналист Дитер Топ споделя пред Анита Ангелова впечатленията си от спектаклите „Странна случка с куче през нощта“ и „Хага“, част от програмата „Шоукейс“.

„Аз съм журналист от Германия и работя за организацията Културен форум Европа. Наскоро имах удоволствието да присъствам на фестивал в Букурещ и имах няколко свободни дни преди да се отправя към следващия си фестивал. Чух за Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и ето ме тук.

Дитер Топ

Бях особено заинтересован да видя български театър, защото пътувам много и съм гледал много представления от различни страни, но засега само две от България. Познавам спектакъла „Странна случка с куче през нощта“ от неговата премиера в Русе и още тогава бях много впечатлен. Спектакълът се занимава със специфична тема – отношението към  деца със специални нужди. Но той не е само за това, а и за развиване на съчувствие и разбиране към тези деца, за това да ги обичаме такива, каквито са. Историята се фокусира върху момче, което не може да се отдалечава повече на 50 метра от дома си, но внезапно събра смелост да си купи билет, да се качи на влак, да отиде до Лондон, да намери майка си, да реши всички проблеми и накрая да се върне у дома. Посланието беше чудесно и представлението много ми хареса. В рамките на фестивала гледах спектакъла, с който се откри шоукейса – „Хага“. Намирам го за превъзходен. Напомни ми за „Великият диктатор“ на Чаплин, защото, както Чаплин казва: „Трябва да накараме хората да се смеят на диктаторите“. Точно това прави украинската авторка и най-вече режисьорът Галин Стоев, който вече работи във Франция. Той е много известен и се вижда защо. Представлението беше поразително и показва как да гледаме на диктаторите.

Галин Стоев и Саша Денисова след премиерата на "Хага" в Народния театър "Иван Вазов", септември 2023

Особено сега, когато Европа все повече се отклонява към крайно дясното с наближаващите избори, диктатурата сякаш заплашва отвън. Нека се надяваме на най-доброто и че хората ще станат по-отворени, че няма да не се заразяват от фалшиви новини, че ще използват своя разум и ще се доверяват на официалните медии. „Хага“ беше едно от най-впечатляващите представления, които съм гледал през последните няколко месеца.

Нека споделя една тайна с вас. Повече от 30 години организацията, за която работя – Културен форум Европа, връчва награда за културни постижения. След като гледах „Хага“, писах на борда на организацията, предлагайки да връчим на режисьора, на авторката на пиесата и на представлението нашата награда. Имам добро предчувствие за това и обещавам да работя за тази идея заедно с други, които я споделят. Ще останем във връзка по този въпрос.“

Тони Николов

Журналистът и философ Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, беше сред участниците в панелната дискусия „Цензурата: преди и сега“. Пред Анита Ангелова той споделя впечатления и от гледаните от него спектакли от фестивалната програма.

„Двата спектакъла, които гледах тази вечер – „Племе“ и „Saline Nebula“ (идея: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, изпълнява: Марион Дърова), са много интересни. „Племе“ разгръща проблема за съвременната идентичност, разпадайки я. Постановката хваща добри акценти на предела на трудността – през езика на глухонемите, през жестовия език, към реалния език и в сблъсъка между двата се създава полето на интерпретация на спектакъла.

Това, което беше невероятно в изпълнението на Марион Дърова, е пречупването на човешкото тялото. Самата му безпомощност по някакъв начин го възнася. Физически театър до пределна степен на трудност. Бих искал да я поздравя за това, което направи.

"Племе"

Вижда се промяна в развитието на Международния театрален фестивал „Варненско лято“.  Това, което прави впечатление, е, че се наблюдава появата на тематични връзки между селектираните спектакли. Проблемът за идентичността е един от тях. Връзката по такъв начин е направена, че логично преминава от едно към друго. Видях тази тема в „О, щастливи дни“, в „Племе“, както и сега в пърформанса на Марион Дърова. Може би това е разликата от предишни години и може би към това ще се върви и занапред. Възможно е да се направи една по-голяма селекция, която от политематична ще премине към монотематична линия.“

Савас Пацалидис е театрален критик и професор от Гърция, главен редактор на онлайн списанието Critical Stages, издавано от Международната асоциация на театралните критици. Той споделя с Десислава Василева впечатления от фестивалната програма „Шоукейс“.

„Дойдох на фестивала, за да пиша за него за онлайн изданието Critical Stages. За четвърти път отразявам този красив фестивал във Варна.

Савас Пацалидис

Той представя голямо разнообразие от стилове и представления, което го прави по-оживен, по-привлекателен и по-интересен. Някои от предаванията са по-близки до моя вкус и ги харесвам повече; други харесвам по-малко, но това се случва на всички фестивали. Не можете наистина да харесвате всичко. Някои пиеси те докосват повече; някои те докосват по-малко. Не за първи път се чувствам така. Всеки път, когато идвам тук, имам това чувство. Тръгвам си, като си спомням някои спектакли повече, други по-малко, но като цяло атмосферата ми харесва. Много компактен и красив фестивал.

От всичко, което гледах, най-много ми хареса „Племе“. Мисля, че режисьорът се е справил много добре с пиесата на Нина Рейн. Доколкото разбрах, той е много млад и също така е актьор в Народния театър.

От ляво на дясно: Савас Пацали, Зафир Раджаб, режисьор на "Племе", Албена Тагарева, Арт офис и Станислав Генадиев

Той е многообещаващ творец. Наистина ми хареса начинът, по който е подходил към „Племе“ – с различните групи хора, техните чувства и как се държат един към друг. Хареса ми и кинематографичният дизайн на сцената с отворите и вратите, позволяващи панорамна гледка към всички хора, замесени в една и съща история. Бяха изобразени различни състояния и то по интересен начин.  Актьорската игра, особено на двамата ��лади мъже (Симеон Дамянов и Ясен Атанасов), беше много добра, те страхотни актьори. „Племе“ е моят фаворит тази година.“

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[vprki]

Проф. Камелия Николова: Радваща е отдавна чаканата ориентация към най-новото в европейската драматургия

Тази година фестивалът има едно много силно издание. Селекцията на български спектакли в по-голямата си част представя най-доброто от сцените в страната през изтеклия сезон. По-важното за мен обаче е, че тя успява да улови и да подчертае чрез включването им във фестивалния афиш някои от най-значимите тенденции и посоки в театъра в България днес. Пише театралният критик, изследовател и преподавател проф. Камелия Николова в обзорен коментар в блога на МТФ Варненско лято“.

Както вече отбелязахме в предишен текст във „въпреки.com” за фестивала в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, които са с важен обобщаващ акцент.

Безс��орно една от най-открояващите се тенденции е голямото разнообразие от моноспектакли на българската сцена и съответно те имат значително присъствие в програмата на фестивала. Този интерес напоследък към формата на моноспектакъла има своето актуално и многопосочно обяснение, но тук бих искала да спомена само два особено важни елемента от него.

Боян Арсов в "Луцифер"

Става дума, от една страна, за все по-отчетливото съсредоточаване и на зрителското внимание, и на театралните екипи върху ярките и силно въздействащи на публиката актьорски личности, върху техния талант и изпълнителско майсторство и, от друга – за характерния за нашето време интерес към личните истории, към вглеждането в интимния свят на отделния човек и преживяването му в самота на света и случващото се около него. Като най-впечатляващи постижения в тази част на фестивалната програма, която видяхме до днес (остават още няколко спектакъла), бих откроила изключително силните изпълнения на Боян Арсов в „Луцифер“ (Сатиричен театър, автор Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов), на Димитър Ангелов в „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт (SPAM Studios, режисьор Надя Панчева), на Светлана Янчева в „О, щастливи дни“ на Бекет (ТР Сфумато, режисьор Маргарита Младенова), на Марион Дърова в движенческия пърформанс „Saline Nebula” (хореографи Станислав Генадиев и Виолета Витанова) и на Владимир Пенев във „Великденско вино“ на Константин Илиев (Народен театър, режисьор Явор Гърдев).

Владимир Пенев във "Великденско вино"

От международната програма тук без колебание трябва да бъдат посочени и много оригиналният моноспектакъл „Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор и Център „Трафо“, Унгария, и яркият специфичен моноспектакъл в областта на традиционния танц (както бих го определила) „Морски фар“ на известния фламенко изпълнител Едуардо Гереро от Испания.

„Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор

Другата много важна тенденция, която фестивалната селекция на български спектакли прояви, е радващата и отдавна чакана ориентация на някои от театрите, театралните формации и отделни артисти към най-новото в европейската драматургия в момента и към повдигането и коментирането на най-актуалните и значими теми и въпроси, пред които е изправено европейското общество днес – темите за различието и толерантността, за войната, новата цензура и автоцензура в публичността и изкуството.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето) в "Хага"

Много силно впечатление както на специалистите, чуждите селекционери и гости на фестивала, така и на публиката тук направиха  „Племе“ от Нина Рейн на Театър „Българска армия“ и режисьора Зафир Раджаб, „Хага“ от Саша Денисова на Народния театър и режисьора Галин Стоев и „Странна случка с куче през нощта“ по романа на Марк Хадън на Русенския театър и режисьора Боян Иванов.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Бих могла да продължа и с други интересни и провокативни участия, но сега да спрем до тук. В заключение – едно много силно издание на фестивала, с поглед към най-важните и горещи теми на света и обществото днес.

Проф. Камелия Николова

Припомняме, че в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“ с модератор проф. Камелия Николова. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Савас Пацалидис, проф. Камелия Николова и Томаш Ясай

Панелисти и техните теми бяха: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Още в началото на 32-ия МТФ „Варненско лято“(1-15 юни) на 2 юни започна серията от разговори, срещи и дискусии в рамките на програмата му. Първата от тях беше посветена на театъра на режисьора Иван Станев (1959–2023). За неговата работа в полето на театъра, превода, поезията и драматургията разговаряха актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев. Представяме ви въвеждащото изказване на модератора на разговора  проф. Камелия Николова.  Целият разговор ще бъде достъпен в скоро време на онлайн платформата за театър и дебати „СЦЕНАрт“. /Текстът за тази първа дискусия на фестивала е подготвен от Десислава Василева./

Иван Станев

Особено ми е приятно, че първият от серията разговори, които традиционно провеждаме по време на фестивала, ще бъде посветен на Иван Станев, един емблематичен режисьор и интелектуалец, който прави впечатляваща кариера в Германия през последните три десетилетия, а преди това, в началото на своя театрален път в България в средата и края на 80-те години на ХХ век се налага като дързък и непримирим реформатор на театъра у нас. Ще направим този разговор с някои от най-близките му колеги и хора, които през изтеклото време се опитвахме да следим работата му както в България, така и в Германия и Франция. Тази година на 29-и юни Иван щеше да навърши 65 години, ако не ни беше напуснал така рано и ненадейно през декември 2023 г.

Участниците в разговора не се нуждаят от представяне. Жанет Спасова е сред най-интересните и най-успешните театрални актриси в Германия днес и едно от емблематичните имена на експерименталния театър в България от втората половина на 80-те години на ХХ век, с който започва директното отхвърляне на идеологически дисциплинирания модел на театралното изкуство у нас и създаването на нов театрален език. След дипломирането си във ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1984 г. тя се включва в групата на Иван Станев, създадена през същата година от режисьора с няколко от състудентите му актьори, и бързо се налага като водеща фигура в неговите дръзки новаторски представления. От 1989 г. Жанет Спасова играе в Германия, където продължава работата си с Иван Станев и се превръща в едно от знаковите лица на Франк Касторф и ръководения от него театър Фолксбюне в Берлин.

От ляво на дясно: Жанет Спасова, проф. Камелия Николова, проф. Александър Кьосев и Явор Гърдев

Следващият участник в нашата дискусия е известният културолог проф.  Александър Кьосев, който също така е от хората, които от самото начало следяха и се интересуваха от това, ��оето прави Иван Станев и участваха в разгорещените дебати за неговите експерименти през 80-те и 90-те. В днешния ни разговор той ще се фокусира основно върху поемата на Иван „Moon Lake” и нейния български вариант.

Третият участник в нашия разговор е водещият днес български театрален режисьор Явор Гърдев. В началото на своята кариера той участва като актьор в един от спектаклите на Иван Станев. Явор Гърдев ще говори както за въздействието, което  оказва върху него театърът на Иван, така и преди всичко за перформативния обрат в неговите преводи и авторски текстове от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

Иван Станев е знаково име в най-новата история на българския театър. Той е, както споменах в началото,  един от големите реформатори на театъра у нас от средата и края на 80-те години на ХХ век и знакова фигура в отхвърлянето на официалния естетически канон на сцената преди политическата промяна през 1989.

Можем много да говорим за дръзката и целенасочена акция, за пробива в тялото на нормативния театрален модел, на установения начин на правене на театър, който Иван Станев пръв започна у нас още в средата на 80-те години на миналия век. За дързостта, за постоянството, с което той се опита да прави нов театър, да променя театралния език, да предлага нови театрални идеи. Всичко започва още в студентските години на Иван Станев, още по времето когато учи режисура от 1979 до 1984 г. в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), в класа на Гриша Островски. Тези години се оказват трудни за него. Още във втори курс той прави като курсова работа едно представление, което смайва и изненадва, но в крайна сметка не се харесва особено на неговите преподаватели – „Пътека за дивеч“ на Франц Ксавиер Крьоц. Завършва задочно и бързо се сблъска с действителността в средата на 1980-те години в България, когато подобни опити за бърза и радикална смяна на театралния език, на приетата театрална парадигма, за заявяването на нови театрални идеи се приемат трудно и се наказват.

Екипът на спектакъла „Любовта към трите портокала“ (1984)

Тук е важно да спомена, че първите опити за подриване на старата театрална система у нас започват с формиране на алтернативни театрални групи на дебютиращите през 80-те години млади експериментално настроени режисьори, като началото на тази тенденция поставя именно Иван Станев. След завършването си той обединява около себе си група актьори, негови състуденти, сред които е и Жанет Спасова, които увлича с идеите си за създаване на театрална лаборатория и за търсене на нов театрален език. Групата отива в един от репертоарните театри, но се бори да запази максимална самостоятелност и да работи като лаборатория вътре в него. Така през 1984 г. в театъра в Ловеч се оформя групата около Иван Станев и се появява първото ѝ ярко и необичайно представление „Любовта към трите портокала” по Карло Гоци, последвано през 1987 г. от „Алхимия на скръбта“, което е спряно в Ловеч и е показано само четири пъти на Камерната сцена 49 в Театър „София“.

Последваха редица знаменити спектакли на Иван Станев. Ще спомена само най-важните от тях след вече посочените „Любовта към трите портокала“ (1984), „Алхимия на скръбта“ (1987) и „Раната Войцек“, която прави 1987/88 г. Хайнер Мюлер кани това представление в Германия на фестивал за спектакли по негови текстове. Точно това представление и това гостуване стават причина Иван Станев да бъде поканен в Германия и да остане да работи там. Следват „Представление и наказание“, което създава с българска група от актьори, между които е и съвсем младия тогава Самуел Финци, и „Хермафродитус“. Двата спектакъла гостуват в България през 1993 г. Спектакълът „История на окото“, който той поставя през 1999 г., беше копродукция с фестивала „Пасажи“ във Франция и беше селекциониран и показан в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 1999 г.

Най-кратко бих определила тези спектакли и въобще театъра на Иван Станев като „негативен театър“, като театър, който иска да дразни, да заявява дръзко своето отричане и несъгласие, да разтърсва и събужда зрителя, да го изважда от неговото комфортно спокойно състояние. Именно с тази своя естетическа и рецептивна стратегия и с експериментите си в областта на театралния език в посока на перформативността, театърът на Иван Станев естествено и директно се вписва в най-актуалните развития на сценичното изкуство в Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век.

След разговора за Иван Станев от ляво на дясно: проф. Венета Дойчева, проф. Ромео Попилиев, проф. Камелия Николова, проф. Николай Йорданов, проф. Александър Кьосев, Жанет Спасова, проф. Цветана Манева и Явор Гърдев

Бих могла да продължа още дълго тази поредица от негови забележителни спектакли. Важно е да припомня обаче, че освен от създаването на театрални представления, Иван Станев преди всичко се интересуваше от съвременния свят, от разширяване на границите на театъра, от развитието дигиталните технологии и от новите възможности, които те дават на артиста да се самоизрази. Той създаде и много интересни пърформанси и артистични филми, редица от тях отличени с авторитетни награди.

Един голям и важен за съвременния театър режисьор, за когото разговора, убедена съм, днес само започваме.

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[vprki]

„Повече от един танц“ – мото на 17-ото поредно издание на фестивала „Антистатик“

Помним колко възторжени бяхме, когато се появи в културното ни пространство фестивалът за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. И ето вече отбелязва своята 17-та годишнина. Красивото, амбициозно начинание на възторжени хора стана емблема за модерносността, която върви смело напред и ни приобщава като публика.

От 7 до 23 май на различни локации в София ще се проведе 17-то поредно издание на Международния фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. Мотото му през 2024 г. е „Повече от един танц“, а тримата съоснователите и организатори на фестивала, артистите Ива Свещарова, Вили Прагер и Стефан А. Щерев, обясняват защо:

„В света на 17-тия „Антистатик” танцът не е просто акт на себеизразяване, а квантов скок, който преобразява не само пространството около нас, но и всеки вътрешен свят. През танца създаваме нови реалности, преодоляваме стереотипи, заличаваме погрешни представи, свързваме се с другите. Повече от един танц е нужен, за да продължим.“

Вили Прагер /л/, Ива Свещарова, Стефан А. Щерев /д/

В самото си начало фестивалът заяви категоричната си позиция и цел – да раздвижва всеки вид застой, както физически, така и ментален, предлагайки на вниманието на публиката нетрадиционни и предизвикателни в естетическо и интелектуално отношение форми на сценична изява. Наред с известни и утвърдени имена от световната карта на танца  "Антистатик" среща българския зрител с най-новите тенденции в развитието на жанра. При всеки удобен случай фестивалът представя и български хореографи, като опит за изнася на съвременното българско танцово изкуство на международната сцена.

Oт възникването си до днес танцът е израз на стремежа към общуване. Неговият социален смисъл се крепи върху функцията му да изгражда връзки и отношения от всякакъв вид – примитивни  и религиозни ритуали,  площадни  събития, интимни контакти.

С лекцията на Боян Манчев "Вещерски танци" се откри образователната програма "Без дистанция", снимка Теодора Симова

Изданието започва с първите събития от дългогодишната образователна програма на фестивала „Без дистанция“– серия от три интердисциплинарни лекции, посветени на вещерските танци, тялото в съвременното изкуство и стойността на танца, водени от Боян Манчев, Маргарита Доровска и Ангелина Георгиева.  Te ще се проведат на 7, 9 и 10 май от 18:30 ч. в Гьоте-институт. Входът за лекциите е свободен след предварителна регистрация.

"Радикални мажоретки"

Международната артистична програма на „Антистатик” стартира ударно с две представления на хореографи, вече познати на българската публика от предишни негови издания. На 14 май в зала 1 на РЦСИ „Топлоцентрала“ се завръща Зуфит Симон (Германия) с най-новата си продукция - представлението „Радикални мажоретки“, донесло ѝ номинация за престижната немска награда „Фауст“ през 2023 г. В него тя трансформира формата на политически активизъм и протест “Radical Cheerleading”, създадена от феминистки движения в САЩ през 90-те години, в неконвенционален танцов спектакъл. Без да се лишава от чувство за хумор и дълбочина, представлението съумява да постави въпроса за това какво си струва да излезе на улицата днес в неочаквана светлина.

На 15 май в България отново пристига нашумялото немско дуо Верена Билингер и Себастиан Шулц. След като в рамките на Романтичното издание на „Антистатик“ през 2017 г. двамата вдигнаха градусите до червено със своя „Романтичен следобед“, изучаващ хореографския потенциал на целувката, в „hip piece” те насочват вниманието върху „центъра на всички желания и съблазън, двигателя на танца“ в тялото, а именно ханшът и бедрата. На сцената се качват изпълнители с разнообразен опит в различни танцови техники  - от африкански танци, афро хаус, ориенталски танци и бели денс през денсхол и различни стилове на хип-хоп до салса и туъркинг – които са посветени в изкуството на люшкане на бедрата. Чрез споделената им игра с усвоените движения и индивидуалната им интерпретация, представлението застава право в центъра на актуалните културни дебати за присвояването и притежанието; еротизацията и екзотизация; сексуалността и пола; политиките на идентичността и универсализма.

„hip piece"

Дните от 16 до 19 май са запазени за интензивна среща с част от най-добрите български танцови представления, създадени през последните две години, защото в рамките на 4 дни ще се проведе 4-тата Българска танцова платформа на „Антистатик“. Тя ще представи работата на 15 български артисти: Анна Данкова, Вили Прагер, Виолета Витанова, Галина Борисова, Живко Желязко, Ива Свещарова, Иво Димчев, Искра Проданова, Марион Дърова, Росен Михайлов, Силвия Чернева, Станислав Генадиев, Стефан А. Щерев, Стефани Ханджийска и Християн Бакалов.

Галина Борисова /л/ и Теодора Попова /д/ в "Есмералда и Раймонда", за който получиха награда Икар, 2024 в категорията Съвременен танц и пърформанс

За да се запознаят с българската танцова сцена, в страната пристигат над 40 международни гости - селекционери на водещи танцови фестивали и институции, както и критици и танцови изследователи от цял свят. А за да бъде възможността за тази наситена среща с българската независима сцена лесно достъпна за всички зрители, организаторите са предвидили специален фестивален билет на цена от 90 лева, даващ достъп до 10 събития от програмата на Българската танцова платформа.

На 20, 21 и 22 май фестивалът показва три представления, създадени като част от международния проект "SEEDS", грижещ се за приемствеността между поколенията в сферата на съвременния танц и дългосрочното обучение на млади танцьори и продуценти. С това намерение трима изявени хореографи от България, Сърбия и Румъния създават свои представления с млади, международни екипи.

"Тела на предела"

На 20 май от 19:30 часа в зала 2 на „Топлоцентрала“ ще се състои българската премиера на „Тела на предела“ на хореографката Йоана Марчидан (Румъния). Тя насочва вниманието към изпълнителите на независимата сцена, за да разбере повече за чувството им за принадлежност и как се справят с изтощителния ритъм на съвремието, забързан още повече от постоянно писане на проекти и страха от невидимост.

"Неустойчиви другари"

На 21 май хореографът Игор Коруга (Сърбия) се впуска в танцово изследване върху възможните начини за борба с капитализма въз основа на идеите за флуидна идентичност със своето представление „Неустойчиви другари“.

“Transformability: Forever [донякъде мюзикъл]"

На 22 май �� време за новата версия на емблематичното представление на хореографа Вили Прагер (България) - “Transformability: Forever [донякъде мюзикъл]". Превръщайки статия на философа Боян Манчев в сценарий, следващ структурата и правилата на популярния жанр на мюзикъла, представлението коментира основните тези на текста на мета ниво чрез своя сценичен език, за да се вгледа в един бутафорен образ на щастието, водещ до състояние на невъзможно удоволствие и пълно изтощение.

„Танцови инструкции“

На 23 май 17-тото издания на „Антистатик“ завършва паметно с представлението „Танцови инструкции“ на Моритц Острушняк (Германия). В него хореографът остава верен на еклектичния си стил, в който изпълнителят на сцената неусетно преминава от традиционния танц шуплатлер до балетния скок grand jeté, от работа с краката като при бокса до движения от брейка, от балетен реверанс до скачане на въже, докато неспирният ритъм, задаван от дишането, скачането и звуковата среда обвързва всички тези противоречащи си елементи по неразривен начин в едно цяло.

Припомняме в контекста на фестивала казаното пред „въпреки.com” преди време от хореографката Мила Искренова: „Танцът, за разлика от другите изкуства, от една страна е много материален, защото се изразява от човешкото тяло, което е най-първичният израз възможен. Той никога не може да стане толкова абстрактен като музиката или живописта. Но от друга страна посланията му са винаги в абстрактна форма. Няма думи, няма нищо осезаемо, няма образ, който можеш да класифицираш. Има образ, но той е в движение и много усложнен и в повечето случаи илюзорен. Танцът не е просто танц, а философия, начин на живот, усещане за собствената телесност като одухотвореност“.

"Еуфория на болестта"

Пълна информация за билетите за отделните събития и програмата по дни и часове е достъпна на antistaticfestival.org, а за актуални новини може да следите профилите на „Антистатик“ в Instagram (@antistaticfest), Facebook (@antistatic.international.festival), TikTok (@antistatic.fest) и в YouTube канала.

Международната програма на фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“ 2024 се организира от Фондация „Брейн Стор Проджект” и Сдружение „Номад Денс Академи България” с финансовата подкрепа на Министерство на културата, Гьоте-институт България, Столична община – Календар на културните събития, Национален фонд „Култура” по програма „Целева подкрепа „Творческа Европа“, проект SEEDS-South-East European Dance Stations, съфинансиран по програма „Творческа Европа" на Европейския съюз, и в партньорство с РЦСИ „Топлоцентрала”, Сцена „Дерида”, Национална галерия „Квадрат 500” и Клуб „Дом“.

Образователна платформа „Без дистанция” 2024 е част от проекта „Life Long Burning – Future Lost and Found (LLB 3) и се осъществя��а с финансовата подкрепа на Програма „Творческа Европа” на Европейския съюз, Национален фонд „Култура” по програма „Целева подкрепа „Творческа Европа“, в партньорство с Гьоте-институт България.

Графичен дизайнер Теодора Симова

Дързък, еклектичен, еротичен и политически ангажиран започва 17-ят Международен фестивал за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. Очаквайте още публикации за красивото събитие при нас. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на „Антистатик“

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Тялото като храм за танца

„Танцът не се основава на окото, както изобразителното изкуство, а най-вече на едно шесто сетиво, на усещането за тяло, дори и окото да е сетивният посредник за въздействието на танца“, казва немският танцов критик Ханс Бранденбург преди век, цитиран от Ангелина Георгиева, главен редактор на годишното издание „Списание за танц” в увода към неговия втори брой.

Фокусна тема на броя е срещата на танца с другите изкуства. Именно интензивното „усещане за тяло“ и за неговия потенциал за движение различава танца от другите изкуства, но и особено ги привлича. Още от средата на 19 век движението в танца започва да провокира живописта, пластичните изкуства и прохождащата фотография. Те търсят нови изразни средства, за да го пресъздадат на статичното платно, в твърдия материал на скулптурата или на застиналата снимка, като този процес води до тяхното обновяване. Целият 20 век е белязан от активно взаимопроникване между изкуствата. Хореографията, танцът и пърформансът навлязоха и в контекста на големите музеи и биеналета за визуални изкуства по света, се отбелязва в увода към броя. А той е наистина много богат – със статии, анализи, интервюта, мнения на наши и световни личности в областта на танца. Тялото като инструмент, но и като храм на танца, който е и емоция, и мисъл, а и начин на изразяване и послание към света и човека. Всичко това е разгледано в списанието и от аналитична, но и от образователна гледна точка – дори и в исторически контекст. Затова списанието има не само актуален, но и енциклопедичен контекст.

„Списание за танц” е единственото българско издание, посветено на изкуството на танца и танцовата култура. То излиза веднъж годишно и чрез съчетание от думи и богато визуално съдържание разказва за настоящето, миналото и предлага поглед към бъдещето на балета, съвременния танц и любителската танцова култура в България и Европа. „Броят беше замислен и до голяма степен подготвен преди пандемията от вируса COVID-19. Тя хвърли света в несигур��ост, а културният живот застина. Изправени пред неизвестността на бъдещето, можем да сме уверени в едно – потребност от танц и от това той да ни свързва ще остане. Може би под нови форми, с нов импулс, с нови основания, с ново осъзнаване за неговата свобода.”, споделя главният редактор Ангелина Георгиева. Списанието продължава да изпълнява своята мисия да създава споделено пространство между професионалистите в областта на танца и да гради връзки с неговите публики. Целта му е да отразява многообразието от идеи и практики и всеки път наново да осмисля ролята на танца като част от изкуствата, културата и живота, добавят от редакционния колектив.

За корица е ползван кадър от пърформанса „Агрегат" на румънската хореографка Александра Пиричи от представянето му по време на изложение за съвременно изкуство „Арт Базел" през 2019 г., заснет от Andrei Dinu. Цялостният графичен дизайн на изданието е на Теодора Симова („Луноход Студио")"

Корицата на броя е от новите събития в тази тенденция – пърформансът „Агрегат“ на румънската хореографка Александра Пиричи, представен на престижното изложение за съвременно изкуство „Арт Базел“ през 2019 година. В него шейсет изпълнители се носят в обособеното бяло пространство като ято сред потока от посетители. Те пресъздават звука на океана или песента на птица от изчезващ вид, в жест и поза въплъщават поредица от произведения – от египетски фрески, през скулптурата „Давид“ на Микеланджело, до песни и танци на поп-певицата Риана... Този пейзаж с фрагменти от природни и културни феномени подтиква да си представим човешката общност като едно живо тяло, изтъкано от споделена сетивна и културна памет. Но как проникването на хореографията и движението в институциите за визуални изкуства ги променя? И още – защо и модни дизайнери все повече използват перформативни подходи и танц при представяне на своите колекции? Дали няма нещо общо между стила на танцуване и стила на писане? Темата на броя е посветена на тези въпроси, огледани от изявени български и чуждестранни автори.

Мила Искренова - снимка Стефан Джамбазов

Броят започва с желанието да бъде отбелязан 60-годишният юбилей на Мила Искренова, който беше в началото на 2020 г. /6 февруари/. Тя не само допринася за развитието на българския танц през последните десетилетия, но и оказва влияние върху няколко поколения изпълнители. От списанието са се обърнали към Мила Искренова с поканата да отговори на един своеобразен хореографски лексикон, през който се разбира повече за нейния подход към танца. Ето част от това, което отговаря: „За всеки танцьор и хореограф тялото е инструмент. В по-широк смисъл за всички нас то е „инструмент на съдбата”. Ние сме „осъдени” на нашите тела и през/чрез тях преживяваме сетивния свят. Тялото е израз на земното ни пребиваване, съд на духа, негов храм. Тялото ни дава безкрайната възможност да се изразяваме, а танцът довежда тази възможност до абсолют. Победите, удоволствията, наказанията и възмездията, радостта и страданието, покрусата и екстаза се осъществяват във и чрез него. Моят стремеж е да превърна тялото в поетичен знак, в нещо отвъд самото него, в многосказателен образ, стремящ се към вечност.” Близки сподвижници в творческия път на Мила Искренова ни разкриват различни страни на артистичната ѝ природа – Владимир Петков, Георги Арнаудов, Елисавета Груева и Ангелина Гаврилова.

В рубриката „Антологии“ се представя за първи път на български език есета на един от пионерите на интердисциплинарността в танца на 20 век – Мърс Кънингам. И още: Мария Русанова разказва за историята на Международния балетен конкурс във Варна и защо е важно той да продължи да съществува; Артистът Иво Димчев в интервю на Стефан А. Щерев; Как европейската мрежа „Life Long Burning” работи за устойчивостта на съвременната танцова сцена – интервю на Ина Дублекова с Рио Рютцингер от danceWEB – Виена и статия на Ангелина Георгиева за инициираните от мрежата международни хореографски срещи Choreographic Convention. В рубриката „Профили” е представен Калоян Бояджиев, балетмайстор на Норвежкия национален балет, в разговор с Мария Русанова.

София Цуцакова - Абенанти - снимка Стефан Н. Щерев

В „Нови лица на танцовата сцена” Елена Ангелова представя Филип Миланов, Марион Дърова и солист - балерината в Софийската опера и балет София Цуцакова – Абенанти. Публикуван е и разговор по време на пандемия на Мира Тодорова с влиятелния шведски танцов теоретик и артист Мортен Шпонгберг за „Съвременното като граматика на възприятията”. В какво немският артист Марко Донарума вижда потенциала на използването на изкуствен интелект и нови технологии в контекста на хореографията и пърформанса – интервю на Венелин Шурелов в рубриката “Перспективи”. Ина Дублекова разказва за бума на кей-поп индустрията, достигнала и България. А Ангелина Георгиева пише за началото на модерния танц в България. И това не е всичко, но най-добре е всеки да си вземе списанието и да го прочете. Най-удобният начин за сдобиване с изданието е като се посети сайта на „Списание за танц“ на dancemag.eu и да бъде последван във Фейсбук и Инстаграм (@dancemageu). „Списание за танц“ e инициирано от фестивал „Антистатик“ в рамките на европейския проект „Life Long Burning”, финансиран от Програма „Творческа Европа“ на ЕС. Реализира се от „Брейн Стор Проджект“ и „Номад Денс Академи България“ с финансовата подкрепа на ��ационален фонд „Култура“ и със спонсорството на магазин „Гришко“. ≈