#Иван Добчев

[vprki]

„Паралелни траектории“ – изложба  Храмово Светилище на Станислав Памукчиев

 „В изкуството има едно вълнение, една приповдигнатост - щастлива възможност за хората, които се занимават с него. Не говорим за оная страна на изкуството, в която то се превръща в тежко изпитание. Но то е тежко изпитание поради непосилната, висока цел.“ Каза преди години за „въпреки.com” художникът проф. Станислав Памукчиев по повод изложбата си „Криптоси“ в Галерия „Арте“, 2015 година.

И продължи тогава: „А когато имаш висока цел извън баналностите, препитанието, профанното, ежедневното, повседневното, когато имаш нещо, което е над това, ти по някакъв начин си щастлив. А когато получиш и самочувствие и мислиш, че се докосваш и нещо правиш, това е такова удовлетворение. Творческата натура се люшка в екзалтацията между  високия патос на докосване до едни по високи измерения и до драмата от непостигането на тези измерения. Това е изключително вълнение. Микеланджело в своите бележки пише: “Животът ми премина в едно вълнение.” Е, прекрасно е, нали…”, каза Станислав Памукчиев.

Станислав Памукчиев и неговите криптоси в галерия "Арте", 2015

И до ден днешен смятаме, че този разговор с него беше изключителен. Припомняме го, защото в момента сме свидетели, съпреживяваме изключителния му проект „Преминаване – траектории във времето“  по повод 70-годишнината му и представя нови творби и селекция на етапни произведения от 45-годишната творческа практика на художника. Проектът се развива в две паралелни експозиции на две отделни локации – галерията на СБХ – Шипка 6 и галерия „Арте“, София.

Първата изложба „Паралелни траектории“ се разгръща в трите зали на първия етаж в галерията на „Шипка 6“. Представя последните непоказвани голямоформатни картини: цикъл „Процесии“, развитие на дългогодишния проект „Завръщане“; нови адаптирани в мащаба на пространството, значими за автора пластични инсталации: „Проходи“ и „Междинни полета – стълбата“; мултимедиен проект „Междинни полета – кула убежище“; видеоинсталация „Думи във времето“, звукова инсталация „Процесия на звука“, създадена специално за изложбата от композитора Асен Аврамов. Кураторът на изложбите проф. Петер Цанев при откриването я определи като „Светилище“.

„Тази изложба е изключителна, защото, разбира се, е свързана с една 70-годишнина и това обръщане назад към създаденото през десетилетията за всеки творец е много голямо изпитание. Художниците се отнасят по различен свой път към своето собствено художествено наследство и аз винаги съм се учудвал на това, че великите творци съумяват да изградят един уникален и не по-малко гениален в значимостта на самите творби начин, по който да обвържат себе си и живота си със своето творчество“, каза още проф. д-р Петер Цанев. В годините от десетилетия не сме пропускали изложба на Станислав Памукчиев, както и неговите кураторски проекти, водили сме дълги разговори. Повечето са публикувани и могат да се прочетат при нас. А вече в далечната 2004 година Стефан Джамбазов създаде и филма „Преминаване“ за художника.

Но настоящата изложба на Станислав Памукчиев „Паралелни траектории“ на „Шипка“ 6 е експозиция не правена по нашите ширини с такава мощ, талант, смисъл. Тя е космос, в който съдбата отреди да имаме шанса да влезем и да го усетим с цялото си същество. Личното ми предчувствие е, че след като я преживеем, оставяйки и сами в пространството ѝ, ще се слеем, всеки по свой път, в прозренията на художника за самите нас като човешки същества.

Това е първият текст при нас за изложбата – явление не само в художествения живот, феномен, който тепърва ще осмисляме. В тази посока публикуваме изключителното слово на режисьора проф. Иван Добчев на откриването:

Проф. Иван Добчев /л/ и проф. Петер Цанев /д/

Станислав Памукчиев още преди 30 години тръгва да „завръща“ в архетипното време. Дълго и упорито изчистваше от палитрата си всякакви цветове, за да стигне до тази негова, любима монохромност, просмукана от Светлината.

„И светлината свети в мрака и мракът не я обзе.“

Всичко в тази изложба е просмукано от Светлината на Сътворението. И тази Светлина не е в познатата игра на светлини и сенки, които знаем от реалистичната живопис. Светлината на Памукчиев е на квантово ниво, тя се стеле над черните дупки на Вселената, процежда се през пепелищата и въглените, утаява се в утайките от стопена плът, кал, човешка и животинска пот, сълзи, екстременти…Като Джаксън Полък и Памукчиев разстила платната си на пода и като един демиург се вихри над тези бели чаршафи, за да ги насели с белезите от живеенето.

Неговите картини са безконечни пътувания „по следите на изгубеното време“, метафизични прозрения за човешкото, тук на Земята, в което не угасва онуй „копнение в духа“ по Изхода. В неговите криптоси са се утаили нашите и на прадедите ни мечтания за безсмъртието.

И накрая, в унисон с невероятната музика на Асен Аврамов, която звучи по 8 часа в това преобразено пространство, ще ви прочета едно стихотворение на Ани Илков, който усеща тези неща по същия начин.

Зверовете на Август

архаичният бяс

зрелостта на мъглите

отрицателният атлас

На кръвта към звездите

ето кое ни убива

ни обвива и спим

мъртвите са наистина

а наужким ний бдим

(тъй Йоан беше в Патмос

и видя как горим):

игровото начало

живоидният гваш

танцувалното тяло

(нито докрай циганин

нито докрай наш -)

е, на ти още

още искаш ли, на’

вино, в което кисне

горгонална глава:

зрелост-та на мъглите

сперманентният бог

озверял сред звездите

огънят чийто скок

ела ела аз говора

жертвай ме – аз съм скот:

този нож който вдигаш

(жезълът който си)

той е знаел да съзижда

с кръв от живи очи

о, звезди о, яйцелност

бъбрек слезка сърце

Разпусни ме, отделност

разгадай ме, небе:

зверовете на Август

яростните звезди

как над всяка баналност

жертвен огън дими

и каквото и правиш

и където да си

виждаш мощното здраве

на небето, Иди

(краят следва в рая)

Иван Добчев

След него ни се иска да помълчим. Само ще припомним, че по покана на проф. Иван Добчев Станислав Памукчиев сътвори (буквално) сценографията на забележителния му спектакъл „Антигона“ по Жан Ануи в театър „София“, 2015.  Тогава художникът сподели за „въпреки.com”: „Това беше приключение, изведено от стереотипи. Макар че Иван Добчев ме поиска такъв, какъвто съм. Трябваше да адаптирам моя свят към света на театралното. Провокацията бе да усвоя едно друго пр��странство, да се мащабирам отново в другото. Да се включа в един друг съдържателен текст, в повествование, на което аз трябва създам визуалната среда. Някои неща ги преживях драматично като трансформации. Когато съм мислил моите неща, съм включвал едни съдържания, а те в театралната логика получиха други значения. Огромни сита, които бяха моя инсталация преди 5-6 години, се превърнаха, макар и много условно, в седемте врати на Тива.

“Антигона“ - снимка архив на театър “София”

Това е решителна трансформация – по тях взеха да се катерят актьори, да говорят на тях, зад тях, нещо което промени средата им, тяхното мълчание. Изведнъж те започват да се местят, издуват, театърът ги оживи. Огромна фуния, която в моята работа е проход, който поглъща, в театъра започна да изхвърля пепел и пушек. Под формата на майтап казах на Иван – "изгони ми духчетата от работата”. Тоест преформатирането, прегрупирането на тези енергии беше предизвикателно, оживи ме, накара ме да се премисля още един път. По-скоро намесата ми в театъра беше моето усещане за безвремие, което създаде визуалното внушение на „Антигона” на Добчев.“

Асен Аврамов и Станислав Памукчиев

Изложбата „Паралелни траектории“ е и голямата сцена на Станислав Памукчиев, неговата, като артист от невероятна класа. В осемте часа, когато експозицията е отворена за посетители звучи в пространството ѝ великолепната музика на композитора Асен Аврамов, специално написана, поканен от художника, което отбеляза и Иван Добчев. „Като започнах да пиша това произведение, реших, че то трябва да обедини точно пространството, а не да илюстрира отделни картини, отделни стилистични търсения, похвати или философски гледни точки на Станислав“, сподели Аврамов по време на откриването на изложбата. Той  дава глас на представените творби с произведението, което е направил и то е, наистина, осем часа и започва в момента на отварянето на изложбената галерия и завършва в момента на затварянето на изложбената галерия.

Станислав Памукчиев, снимка: Николай Василев

„Започваме от жизнената природа и някак си отиваме в големия космос, каквато смятам, че е като цяло и философията на Станислав Памукчиев за пътя на човека, на човешкото и разбира се – на изкуството“, бяха думите на Асен Аврамов. ≈

Текст: Стефан Джамбазов (1951-2021, цитираните текстове са негови) и Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов

[kinoskristiana]

Здравейте, хубави хора! В момента трябва да монтирам следващото си видео, но ми се ще да си кажем няколко думи за един ‘’скандал’’ от преди няколко дни. Не ми се ще да правя отделно видео за това специално, за това реших да драсна няколко думи по въпроса. Този пост може да се приеме като пролог на следващото ми видео, което е със заглавие ‘’Непопулярни мнения в парка.’’ Всъщност говоря само за едно нещо. Но ще видите като го кача тези дни.Всъщност това, за което искам сега да ви помрънкам е свързано с Мария Бакалова и Иван Добчев. Ако не знаете, Мария Бакалова е актриса, която успя да пробие в Холивуд с филма Борат 2. Актриса, която в момента е номинирана за Златен Глобус за поддържаща женска роля. Иван Добчев, дами и господа, е успешен български театрален режисьор и преподавател, който се занимава с театър от много години. Мария Бакалова завършва НАТФИЗ и е възпитаничка точно на г-н Добчев. Не знам дали сте попаднали на коментарите му за нея, но това е едно от най-гнусните неща, които съм чела. Първо, ясно си личи когато егото на човек го води. И егото и завистта на Иван Добчев явно са доста големи, за да каже за своя ученичка, че се е ‘’слагала на мъжете и на публиката’’ и че ‘’с тези неща много бързо се трупа опит’’. След това да прати Маргарита Младенова да го защити и да твърди, че това е театрален жаргон. Мирише ми на необмислено изказване на политик, който после се опитва да замаже положението.„Тя играеше жена, която се държи екстравагантно с тялото си и с онова , което има като еротика в своята природа“. Е такива неща ме влудяват на МАХ! Факт е, че има жени с по-силно изявена сексуална енергия. Първо, в това няма нищо лошо, това как мъжете и жените избират да виждат такъв тип хора и избират да се страхуват от това, да го правят табу, да го виждат като ‘’ непорочно ’’ е проблем само и единствено на тези хора. Второ, секса продава, българските режисьори го знаят, за това все още не може да има сериал или български филм без секс сцена и някоя цица (опс това ще го коментирам повече в бъдещото видео). Дали Мария Бакалова наистина носи тази енергия или просто е красива, млада, успешна жена със самочувствие е друг въпрос. Повечето мъже ги е страх от този тип жени и ги нападат, обиждат и всячески се опитват да ги принизят. Някои жени също го правят, тези, които имат много комплекси и ги избиват по този начин. Без значение обаче, дали ‘’Борат’’ ти харесва като филм или не, не можеш да отречеш успеха на колега. Белким започнат да ни забелязват повече пък! Дали ти харесва филмът или не… е все тая. На мен също не ми харесва, ама защо да не се радвам за момичето? Дали приемаш филма като изкуство или не, е твоя работа. Защото никъде няма правила за това какво е изкуство и какво не. За това се казва, че то е *всички заедно сега* С У Б Е К Т И В Н О.субектѝвна, субектѝвно, мн. субектѝвни, прил.1. Който е присъщ на субект; личен. Субективно възприятие.Синоними• личен, индивидуален, собствен, характерен, свойствен, частен, персонален, самобитен• пристрастен, лишен от обективност, едностранчив, необективенТеатъра и киното, музиката, рисуването не се броят за изкуство само когато са свързани с екстравагантното и претенциозното. Аз пък се надявам, че Мария Бакалова ще успее да задържи присъствието си в „мейнстрийма” и още много врати да се отворят пред нея. Чудя се дали, ако Уди Алън или Дейвид Линч я покани за следващия си филм, мнението на тези хора, които сега я хулят ще се промени? Пожелавам й го.И за финал:Мария, аз не ти пляскам снизходително, а бурно.А за тези от вас, които го прочетоха този роман (май трябваше да е видео): Времената се менят, завистта и егото вече не са актуални и модерни. Подкрепата, благодарността и любовта обаче са. Някои от вас вече сте го усетили, други все още не, но и този момент ще дойде. Ако нещо не ви харесва свободни сте да споделете мнение или ако не искате, просто подминете. Но недейте да хвърляте злоба и да рефлектирате собствените си комплекси върху другите. Българите още бая трябва да работим върху това. Прочетох това интервю на Георги Тошев, който доста по-елегантно успява да каже това, което аз искам. Хвърлете му едно око.„Никoй нe oтричa кaчecтвaтa нa Ивaн Дoбчeв кaтo рeжиcьoр, нo тук излизa нeщo другo – кaчecтвaтa му нa прeпoдaвaтeл и имa нeщo мнoгo пo-тъжнo: кaкви хoрa cмe дoпуcнaли дa прeпoдaвaт“, кaзa oщe Гeoрги Тoшeв.

https://fakti.bg/kultura-art/556443-georgi-toshev-za-ivan-dobchev-ne-e-majko-da-obidish-edna-jena-a-sled-tova-da-pratish-vtora-da-te-zashtitava?fbclid=IwAR2dkiP-eaIQQTks90Z5zkV2Ex78POsK7e9DhrSdVa0niAvL4YkNmi5dFJU

[mikamagazine]

  http://ift.tt/2pZa1zT

[subregov]

Откъс от "За госпожицата и нейната мъжка компания", 1984 г. from Made in Bulgaria on Vimeo.

Откъс от българския игрален филм "За госпожицата и нейната мъжка компания", 1984 г., на режисьора Иван Добчев, по сценарий на Евгени Кузманов и Маргарит Минков. Оператор е Димко Минов. Музиката във филма е композирана от Кирил Дончев.

[vprki]

Албум с поклон към фотографите, документирали историята на „Аполония“

За своята 40-годишнина „Аполония“ издава албум с 300 фотографии, наречен „Спомени“. Това е един вид поклон към фотографите неизменно документирали Празниците на изкуствата, всичко случило се на сцените и по улиците на Созопол. Написа за „въпреки.com” съставителят на Албума Панайот Денев /на снимката/, един от първите аполонци, журналист, генерален директор на БТА (1997-2002).

Днес малцина знаят и едва ли някой помни, че през първите 15 години репортерът Тодор Денев (1954–2022) снимаше цял ден и всяка вечер, а сетне той и колегата му, поканена за лаборантка, цяла нощ проявяваха филми, копираха и сушаха. За да може всеки артист да си замине с фотографии от участието си, а някои да бъдат отпечатани в пресбюлетина и по-късно във вестничето „Аполония“.

Рашковците пеят акапелно пред Старата поща, 1987

БТА командирова винаги фоторепортер за „Аполония“: Стефан Тихов (1943–2010), Бистра Бошнакова (1970–2020), Елена Дикова, Тодор Ставрев, Минко Чернев, Петър Кръстев, Георги Казаков, Димитър Алтънков, Анелия Николова, Милена Стойкова, днес вече Христо Стефанов. През последните девет години неизменно фотограф на "Аполония" е Тихомира Крумова.

Илка Зафирова в "На смях" от Валери Петров, 1986

Всичко те, заедно с неколцина приятели: Стефан Джамбазов (1951–2021), Мартин Митов са създали фотоархив на Празниците на изкуствата, който съдържа четири хиляди, а може би и повече изображения.

Класът на проф. Лидия Ошавкова, 2001

Това са забележителни лица и сюжети, заснети винаги репортажно, неповторимо живи. Знаят го стотиците големи български музиканти, артисти, писатели, художници – в Созопол на „Аполония“ не се позира, някак неестествено е в тази общност на духа, свободата на общуването и откровеността на диалога.

Квартет Димов, 1986

Книжката „Спомени“ съдържа и кратки извадки от думи и текстове, казани и написани през 40-те години. От основателя Димо Димов в първия брой на пресбюлетина на 1 септември 1984 г. до изпълнителния директор на Фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова и кмета на Созопол Тихомир Янакиев в навечерието на тазгодишните Празници.

Елисавета Багряна , 1987

Те са от професор Гочо Гочев (1913–1991) през 1984, Аркадий Ваксберг (1911–2007) през 1985, Леон Даниел (1927–2008) и Светла Иванова (1948–2006) през 1988, Иван Стоянович (1930–1999) през 1994, до писалите и говорилите през двадесет и първия век Пламен Джуров, Елица Матеева, Александрина Пендачанска, Камен Донев, Копринка Червенкова, Иван Добчев, Ицхак Финци, Ивайло Христов, Пламен Дойнов, Силвия Чолева…

Константин Павлов, 1988

P.S.  на „въпреки.com”В тези години едно от най-хубавите неща в биографията на „Аполония“ са партньорствата, в които и ние имаме скромно участие като медия. Но най-дългото им великолепно съмишленичество е с БТА.

"В очакване на Годо", реж. Леон Даниел, 1988

Един от първите аполонци, както ги наричаме помежду си, е бившият генерален директор на Агенцията Панайот Денев много преди да заеме високия пост. Миналата година на 39-ия Фестивал бяха представени първите два тома от историята на БТА по повод 125 години от създаването ѝ. А тази година ще е премиерата на третата част „Истинските новини. Събития от архивите 1898-2023“.

Татяна Лолова и Марко Ганчев, 1989

А има и още нещо. Панайот Денев подготви уникално издание „Спомени от 40-те години на „Аполония“ с повече от 300  снимки на Тодор Денев (1954-2022), Тихомира Крумова и други фотографи. В неформален разговор Панайот Денев сподели, че е прегледал над 4000 снимки… Засега отделни моменти от тази забележителна фотоистория  се появяват във фейсбук  и на страницата на Фестивала.

Репетиция на Софийския камерен хор с диригент Васил Арнаудов

А всичко предстои с нови фотографии от 40-ото издание на Празниците на изкуствата "Аполония" (28 август – 7 септември), 2024, в Созопол.≈

Камерен ансамбъл "Софийски солисти" с Теодосий Спасов, диригент Пламен Джуров, 2014

Текст: Панайот Денев

Снимки: архив на "Аполония"

[vprki]

Маргарита Димитрова е удостоена с отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“ на Франция

Маргарита Димитрова, изпълнителен директор на фондацията за изкуство „Аполония“, получи отличието „Кавалер на Ордена за изкуство и литература“, което ѝ се присъжда от министъра на културата на Франция, съобщиха от организацията.

 Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България ѝ връчи отличието на церемония в посолството в София на 9 май, Деня на Европа. Паметно е, че тази година предстои за 40-и път фестивалът Празници на изкуството „Аполония“ от  28 август до 7 септември в Созопол.

Френският дипломат заяви, че като основен организатор на фестивала Маргарита Димитрова от самото му създаване през 1984 година, когато се присъединява към Академията за изкуства „Аполония“, основана от проф. Димо Димов, самият той франкофон, а по-късно и министър на културата.  непрекъснато насърчава нови идеи и проекти, с което тези културни тържества са уникални и привлекателни за все по-широка публика, в която има място за всички поколения не само от България.

проф. Димо Димов и Маргарита Димитрова

„Благодарение на Вашата творческа визия, фестивалът „Аполония“ успява да се развие, показвайки интерпретацията на традицията и новото в българското творчество, във всички сфери на изкуството – театър, музика, поезия, литература, кино, балет, пластично изкуство, архитектура, културно и историческо наследство. Свобода, новаторство и синтез на изкуствата – такъв може да бъде девизът и спецификата на „Аполония“. Госпожо Димитрова, с Вашата любов към изкуството, Вие допринасяте толкова много за разпространението на френската култура в България и за жизнеността на културните и творчески връзки между нашите две страни“, каза посланик Мейер.

Маргарита Димитрова

И добави: „От създаването на фестивала през 1984 г. вие и вашият екип посрещате множество творци от цял свят. Представяте изпълнители и колективи с концерти и майсторски класове, между които Каролин Дюма в оперното изкуство, Клод Бонен в областта на театъра, Ролан Пиду с концерт на виолончело и Ан Бертелети с концерт на пиано, както и преподавателят по кларинет – един толкова скъп за вас инструмент – Серж Данген. /Маргарита Димитрова е снаха на проф. Сава Димитров (1919-2008), създател на българската кларинетна школа, съпруга на проф. Димитър Димитров, проф.  (1947-2012),синът  проф. Сава Димитров, ректор на НМА „Панчо Владигеров“, внукът ѝ Димитър Димитров е четвърто поколение кларинетист, ученик в НМУ „Любомир Пипков“ – б.р./ . Вие успявате да предизвикате възхита у малки и големи с три големи, запомнящи се събития: представянето на музикалната трупа „Théâtre des Grooms“ с нейните фанфари, незабравимото представяне на уличния театър Малабар и, разбира се, постановката на „Антигона” от Жан Ануи /с режисьор Иван Добчев- б.р./ в Театър „София“, с премиера в Созопол в присъствието на неговата дъщеря Коломб Ануи. Фестивалът остава и с невероятните си поетични моменти, като музикалния салон на Полин Виардо /с участието на Ина Кънчева и Людмил Ангелов – б.р./, прочута за времето си певица, композитор и поетеса. Когато говорим за поетични моменти, не можем да забравим и вашата подкрепа през 2022 г. за невероятния спектакъл на катерача и алпинист Антоан Льоменестрел по фасадите на няколко сгради в София, включително и тези на площад Славейков. Потопен в поетичната атмосфера на Пенчо и Петко Славейкови, творецът представи историята на един френски Ромео, търсещ любовта в България.

Близките и приятелите на церемонията във Френското посолство в София, в средата Димитър Димитров, четвърто поколение кларинетист

Но да се върнем на Вашия фестивал, който отделя специално внимание на визуалните изкуства с Празника на изкуствата Аполония, включил през 2013 г. изложбата, посветена на българския и френски художник Жул Паскин, показана в Градската художествена галерия в Созопол преди представянето ѝ в София, както и ретроспективата на фотографии от колекцията на музея Албер Кан или изложбата на парижката художничка и галеристка Паскал Курбо.“

Орденът е висше френско държавно отличие, учредено от министъра на културата  през май 1957 г. Присъжда се за значителни заслуги към обогатяването на френското културно наследство. Допълнителният му статут към френския „Орден за заслуги“ е потвърден през 1963 г. от президента Шарл дьо Гол. Целта е признание за значителен принос към изкуствата, литературата или разпространението им. Произходът му се приписва на Ордена на свети Михаил, основан през 1469 г. Членството не е ограничено до френски граждани.

Маргарита Димитрова и Н.Пр. Жоел Мейер, Посланик на Република Франция в България

Екипът на „въпреки.com“ поздравява Маргарита Димитрова за удостояването ѝ с изключително високото престижно отличие на Република Франция. Щастливи сме!

В контекста на признанието към нейния принос към българската култура и изкуство и представянето им не за първи път ще цитираме споделеното преди време за „въпреки.com“ от проф. Пламен Джуров, диригент,  композитор и преподавател в НМА „Панчо Владигеров, най-дългогодишния ръководител на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ за „Празниците на изкуствата Аполония" в Созопол. „Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, у нас има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които обичат изкуство. В Созопол това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“

Мариана Кацарова /л/, Светлана Алексиевич /ц/, носител на Нобелова награда за литература 2015, която избра единствено "Аполония" за среща с публиката и Маргарита Димитрова /д/, 2023

И нещо много лично за финал: В годините много сме писали за „Аполония“ в различните медии, в което сме работили. В едни вече далечни времена преди повече от две десетилетия в служебните ми задължения като част от ръководството на БНТ отговарях и за  програмите, които записвахме или излъчвахме на живо от Созопол, за дневниците, които присъстваха в сутрешните блокове. А години преди това сме представяли документални филми на СТФ „Екран“ на фестивала. Моите, свързани с него са 37. За тези години много от  децата ни тичащи и помагащи всичко да става красиво и забавно пораснаха. Не малко от тях са в елита на българската култура и изкуство.

Ще разкажем и за тях след време особено в контекста на 40-ото юбилейно издание на Фестивала. С днешна дата можем да кажем с обич и уважение към Маргарита Димитрова, която от десетилетия гради  програмата на фестивала с познание, въображение и артистизъм, към проф. Димо Димов и верните хора в екипа им: „Благодарим, че „Аполония“ е от красивите, непреходни моменти в живота ни.“ ≈

„въпреки.com“

Снимки: Тихомира Крумова, архив на фондация „Аполония“

[vprki]

Критичен поглед: Книга за силата на уязвимостта

Стефан Иванов е от авторите, които се утвърдиха през годните не само като писатели, поети, драматурзи, но и като хора със силна гражданска чувствителност. Още с първите си две стихосбирки той направи силно впечатление със своята зрялост. Написа за „въпреки.com” издателката, литераторка и журналистка Силвия Чолева по повод новата му книга „Без мен“ на издателство „Кота 0“.

Това се затвърди и с третата му книга „Списъци“, която показа посоката, в която поетът е тръгнал. След нея издаде и „Навътре“, която имаше голям успех. Междувременно през годините Стефан Иванов активно публикува есета, проза, пътеписи, интервюта в над двадесет вестника и списания, сред които „Литературен вестник“, „Култура“, „Ах, Мария“, „Алтера“, „Егоист“ и други. В началото на творческия си път той беше част от групата „Бърза литература“. Популярен е блогът му за поезия. Превеждал е Алън Гинсбърг и Сергий Жадан. Участва в антологии и различни сборници. Стихотворенията му са превеждани на  английски, гръцки, португалски, хърватски и сръбски.

Стефан Иванов на литературно четене в памет на Георги Рупчев в парка "Гео Милев", септември 2022

Изключително активен, той е водеща фигура в културния живот на София. Организирал е литературни събития, като „Зачитане“ в кино „Влайкова“, „Точка срещу точка“ в клуб „Бекстейдж“, „Бавно: изговорен свят“ (заедно с музикалната група Блуба лу), формата „Актьори срещу поети“ в ТР „Сфумато“ и пр. Стефан Иванов пише драматургия, която може да се види на сцената на ТР Сфумато. „Медея – майка ми“ в съавторство с Иван Добчев получава „Икар“ за 2013 година. Представленията по негови авторски текстове „Същият ден“ и „Антитъга“ също се играят в „Сфумато“.

Най-новата му книга след 10-годишна пауза е почти 400 страници и се нарича „Без мен“. Тя беше предшествана от малката „С теб“, в която поезия и есе се смесват до степен на неразчленимост, а заглавията и обемът на двете са знак за свободата, с която Стефан Иванов се отнася към писането. Книгата „Без мен“ също се колебае жанрово – в нея са включени стихотворния и дневникови записки, кратки фрагменти-есета, прекъсвани от цитати на различни писатели. Връзката между тях е естествена, те преливат едни в други, сменят местата си и звученето. Така се осъществява драматургията на цялата книга. Подобно на отделните парчета от „Микроскрипти“ на Роберт Валзер например и в „Без мен“ има свързваща нишка, която преминава през стихотворенията и фрагментите проза и сякаш няма край.

Както в другите книги на Стефан Иванов, и тук мястото е големият град. Авторът се обръща към човека в него – често самотен и объркан, фрустриран, обсебен от страх и депресии. Светът навън е драматичен, а поетът го гледа спокойно, успокоява и читателя, че изход все пак съществува и това е най-общо доброто и любовта. А също надеждата и естествената радост от живота. Срещаме се с един сам и ужасен човек, уплашен човек, който се страхува за това, което става около нас – и войната, и насилието в най-близък кръг, и разпадът на отношенията, и осакатения свят по стихотворението на Адам Загаевски (1945-2021): „Опитай да възпееш осакатения свят“, което завършва така:

Възпей осакатения свят

и сивото перо, което дроздът изгуби,

и деликатната светлина, която блуждае и чезне

и пак се връща.

Адам Загаевски на Международния литературен фестивал в София, 2016

Стефан Иванов възпява осакатения свят, като внушава утехата, че решение се намира дори неочаквано, че можем да противостоим през сърцето, да не се плашим, дори, когато ни е страх и ни боли, както в „Сряда следобед през април“:

да не бързаш

да не се страхуваш

да се оставиш да бъдеш ранен

и да се оставиш да ти мине

да се оставиш

като се грижиш за себе си

Характерно за стихотворенията му и в другите книги, но особено тук е, че творбите кореспондират директно с читателя, особено с младия читател. Те се превръщат във вик за помощ, плач, крясък към другия, зов. Така въздействието им неимоверно се засилва, активизира не само чувствата, емоциите, но и мисълта, сякаш авторът стои срещу теб и ти говори. Този ход, тази поетика е присъща за писането на Стефан Иванов, плод е на немалкия му опит в драматургията, чиито похвати използва. Така успява да удържи границата и да не прескочи в дидактиката, а да спре точно, когато стихът е постигнал ефект.

Стефан Иванов на премиерата на книгата си в Театрална работилница "Сфумато"

Интересно решение в тази посока са „пресечките“ на поезията с дневниковите записки, които освобождават напрежението, заземяват читателя в едни всекидневни истории, подхвърлят му нечия мисъл, забавят на пръв поглед само ритъма, дават му време за осмисляне. Това се случва естествено, плавно, сякаш разговорът, започнат в стихове продължава, почти като наяве. Насън стават други неща – доста разказани сънища има в книгата, но със средствата на поезията. Всичко е свързано във верига, получава се книга-верига, която те води. В уводните си думи поетът Марин Бодаков (1971-2021), редактор на книгата пише: „Той е хроникьор на отчаянието. Отчаянието днес е нашата памет. Отчаянието вече е единствената връзка между културните хора от различните поколения в тази страна. И може би затова веднага бяхме заедно под дъжда на площада. И въпреки това, Стефан влага уют в нашето отчаяние. Той изрежда миговете на моето време. Значително и незначително. Всичко и нищо в неловкостта, когато останеш насаме с много близък човек“.

Марин Бодаков, май 2021

Специфичната форма на „Без мен“ е всъщност един безкраен разговор с другия човек, със света. Тя хармонира с остротата на темите в поезията на Стефан Иванов и с желанието му да бъде социално и политически чувствителен, да не изпуска от поглед случващия се разпад в обществото, обезчовечаването, политическата поквара, отсъствието на елементарен морал, трудността, невъзможността да се живее в такава среда, от което произлизат и болезнеността на днешния човек, липсата на любов и психологически сривове.

Има ли предел, има ли изход, се пита поетът. Възможните отговори са прости – да си внимателен и нежен, да обичаш хората около теб, да си честен и прям, да не подминаваш падналия, да умееш да се засмееш, да не забравяш иронията, която Стефан Иванов прикрито, но често използва в писането си. Иронията е спасителен пояс в океана от фалш и агресия наоколо. Най-важното, казва ни поетът, е да даваш и да получаваш любов. Всичко в тази книга води натам, към любовта, към съчувствието и загрижеността за човека.

„Без мен“ изобилства с познанията на автора в най-различни области на културата, но поднесени така лежерно, че да разпалят любопитството към всеки факт или име, да ни въвлекат в духовно търсене и осмисляне.

Стефан Иванов и Силвия Чолева в предаването "Арт ефир" в Програма "Христо Ботев" на БНР

Времето вече се е превъртяло и сме дошли отново до точката, в която социалните и политически проблеми изместват другото и застават на предна позиция, дори се превръщат единственото, което вълнува хората пред несигурното бъдеще. Книгата на Стефан Иванов улавя този дух на днешното и го преработва по своя ненатраплив, но твърд начин, изразявайки позицията си чрез езика на поезията, като непрестанно ни напомня за силата на уязвимостта. ≈

Текст: Силвия Чолева

Снимки: Яна Лозева, Стефан Джамбазов (1951-2021), Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Чародейство без възраст

Обичам Цветана Манева. И на екрана, и на сцена, и на улицата... Често се срещаме в близкия хипермаркет. Гледам я отстрани – редова, негримирана, приятна жена на възраст. Но усмихне ли се, годините са пометени. Единствена е. Неподражаемо чаровна. Респектираща. Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

И вече е на 80 (30 януари 1944).

Чаровница с характер е Цветана Манева. През годините се е изявявала къде ли не, но си остава актриса, съпруга, майка, баба, дама. Отдаде дълги години на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на преподаване в Театрален колеж „Любен Гройс“ и в НБУ. През 2013 с уникалния си глас невъобразимо вълнуващо рецитира стиховете на Никола Вапцаров в разтърсващия документален филм на Костадин Бонев по сценарий на Ивайла Александрова „Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“. През 2018 най-невъзмутимо се появи в клип на Азис.

Цветана Манева и проф. Николай Йорданов на МТФ "Варненско лято"

През август 2023 Цветана Манева стана почетен гражданин на Варна – за значимия ѝ принос към театралния живот на града с дългогодишната ѝ дейност в Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и за блестящите ѝ роли в киното и театъра.

Родена е в Пловдив. Баща ѝ Георги Манев е дългогодишен актьор в Пловдивския театър. Още като ученичка играе в „Когато розите танцуват” от Валери Петров. Колебае се между актьорството и медицината. Не я приемат във ВИТИЗ. Започва работа в обувния завод „Петър Ченгелов”. На следващата година влиза в класа на проф. Моис Бениеш.

Цветана Манева в "Калоян"

През 1963 дебютира в киното – в „Калоян” на Дако Даковски и Юри Арнаудов е русата невинна Деница с разкошни плитки. В „Най-дългата нощ” (1967) на Въло Радев е пак руса, но немска секретарка.

В „Автостоп” (1972) на Никола Петков е първата ѝ главна роля – на отраканото Момиче. С тъмна коса и къса пола пътува на стоп за морето и стига до бензиностанция... Филмът излъчва френски чар. Цветана Манева много си го обича.

Цветана Манева и Николай Узунов в "Автостоп"

След завършването на ВИТИЗ постъпва в Пловдивския театър. През 1967 дебютира на сцената с ролята на принцеса Еболи от „Дон Карлос”. Там е до 1979, където играе все скъпоценни роли: Жулиета, Медея, Нора, Антигона, Албена...

До документалния филм „Възстановителна репетиция“ (2014) на Светослав Овчаров за Любен Гройс (1934 - 1981) знаех, че е значима фигура: и за българския театър (най-вече през пловдивските му постановки от 70-те), и за голямата Цветана Манева на сцената. Посветен на 70-годишнината му, филмът се опитва да извлече естетическия екстракт „Гройс“ през едно-единствено представление отпреди четвърт век – „Медея“. И по-точно - през енергийното градиране на реминисценциите за него: участниците, облечени в неръкотворно-тъканите костюми на Елена Камбурова, пясъчната сценография на Веселин Ковачев, немите черно-бели кадри от едновремешния спектакъл или на самия Гройс... В потока на любовно-сакралните думи за работата с него хората от екипа, начело с Цветана Манева, извършват не само значим археологически ритуал, но и интимна житейска рекапитулация. А иззад издевателски провисналите костюми и грапавия декор зрителят улавя неистовите вибрации на естетски лаконизъм, непосилно екзотичен за българския театър от онова време.

Цветана Манева в "Медея"

После Цветана Манева е в театър „Сълза и смях”... Играе и на други сцени. С хазартен хъс се хвърля в разни театрални начинания. Едно от най-красивите е участието ѝ в спектакли на „Сфумато” (1993 - 1999) На Маргарита Младенова и Иван Добчев. „Има нещо сходно между киното и работата в „Сфумато” – от теб се изискват разни варианти, да можеш да изхвърляш, да прибавяш. Само че отсъства понятието „край”  - всяко представление е предизвикателство за мен.” Там игра в „Луда трева”, „Вуйчо Ваньо”, „Платонов”…

"Последната дума"

В киното Цветана Манева международно се прославя с трагиката на късокосата Учителка майка в „Последната дума” (1973) на Бинка Желязкова. Там свежата хубост на героинята е атракция, от която авторка и актриса създават метафора на идеологиечския блян. Филмът участва в конкурса на Кан и прави впечатление.

Цветана Манева е от малкото актриси в българското кино, способни да излъчват страстност в кадър. И до днес ме пробива изкусителността на офицерската съпруга (Царицата) от прекрасния дебют на Киран Коларов „Служебно положение ординарец” (1978) – красива и сладострастна до жестокост, примамлива с цялата поквара на всепобедната плът. Независимо дали на екрана е изкусителка или еманципантка, Цветана Манева залага на интелигентната женственост – телесна и чародейна.

Цветана Манева и Руси Чанев в “Мера според мера”

Примижава със зелен поглед, полуоткрехва сочни устни, разсича кадъра със сипкав смях, броди из постели и влакове, заводи и старчески интериори с мекотата на хетера и с хъса на просперитетка. И зад подчертаната еротика на присъствието ѝ внезапно изскача неудовлетворение или детска спонтанност, съмнение или коварство. Да си спомним Бела Ица с цедилото, чембера и усмивката от „Мера според мера“ (1981) на Георги Дюлгеров.

При Бинка Желязкова играе и две журналистки („Басейнът”, 1977 и „Нощем по покривите”, 1988). Ако Дора със своята руса перука и фалшива усмивка с микрофон е бутафорен контрапункт на душевните мъченичества на дъщеря си, Диана Пеева достига до спазматичното прозрение за житейската несъстоятелност на кариеризма. „Тези героини изостриха собствения ми характер, провокираха собственото ми майчино чувство.”

Цветана Манева в "Откога те чакам"

Интересно място във филмовата биография на Цветана Манева заема сестра Николова в „Откога те чакам” (1984) – дебют в игралното кино на голямата документалистка Анна Петкова. Героинята ѝ, чието име е Цветана, е ведра и отзивчива към самотните стари хора, за които се грижи като социален патронаж. С присъствието и добротата си осветява края на живота им.

Навремето ми беше казала, че би се снимала във филм на Людмил Тодоров. „Вярвам много на момчетата от края на 80-те, но знам – по мен и името ми има едни наслоения...“ Цветана Манева се снима при Иван Черкелов в „Търкалящи се камъни (1995). Тя е Мария – втората съпруга на Бащата (Георги Черкелов). Епизодична, деликатна и потисната, на героияната й не остава друго, освен да пуши сред луксозното мълчание на семейната дисхармония. Тя е фина, но все пак грешна. Защото иска да живее добре сега. Без да е обвинявана, просто е прогонена – за такива като нея няма място по пътя към Бога...

Цветана Манева и Иван Андонов в "Трудна любов"

Цветана Манева играе разнообразни персонажи и във филми на Иван Андонов: влюбената и силна Екатерина в „Трудна любов” (1974), забавната Пехливанова в „Дами канят” (1980), Вела Благоева в „Мечтатели” (1987).

От „Версенжеторикс“ (2001) на Жак Дорфман започна да залага на интелигентността в превъплъщенията си в по-възрастни майки. Такава е в „Една калория нежност“ (2003) на Иванка Гръбчева. Героинята ѝ е красива, остроумна, деспотична и безпомощна пред връхлетелите я емоции... Цветана Манева е фина и ранима като майката на Калина (Параскева Джукелова) в покъртителната драма за комунистическите безчинства „Изпепеляване“ (2004) на Станимир Трифонов. Видяхме я и като майката на Диана (Касиел Ноа Ашер) в разправата с досиетата на ДС в „Зад кадър“ (2010) на Светослав Овчаров), и на Мария в ченгесарско-театралната драма „Досието Петров“ (2014) на Георги Балабанов. При Светослав Овчаров играе още два пъти: в любовната етно-мелодрама „Лист отбрулен“ е селската леля Гичка, а в копнежно-живописния „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа” (2008) - гувернантката.

Цветана Манева и Пенко Господинов в "Далеч от брега"

„Най-притегателното в киното за мен е начинът на работа, суетнята, усещането за общност. Видя ли застинал зад камерата технически работник, значи, че съм успяла с този кадър... Давам си сметка, че малко от филмовите ми роли са успешни, но що за актриса съм, ако не приемам провалите.”

Последната ѝ засега роля е очарователната и мъдра актриса с минало в театралната драма по време на соца „Далеч от брега“ (2018) на Костадин Бонев.

През 2021 излезе биографичната книга „Тя, Цветана Манева” (изд. „Книгомания”) с автори Георги Тошев и Яна Борисова, където казва: „Не влача шлейфа на миналото. Имам ясен поглед за предстоящото, макар да не се знае колко ще трае то. Не се обръщам назад. Безсмислено е. Боря се вътрешно с това и често си припомням една реплика от пиеса на Калин Донков „Да простиш, значи да забравиш.“

Днес на рождения ѝ ден във Филмотечно кино „Одеон” ще бъде показан „Автостоп”, а през февруари зрителите ще могат да видят „Трудна любов”, „Служебно положение ординарец” и „Откога те чакам”.

Цветана Манева и Атанас Атанасов в “Хората от Оз” в Театър 199 “Валентин Стойчев”, автор Яна Борисова, режисьор Галин Стоев

На 22 февруари в Младежкия театър „Николай Бинев ще се състои театрално-музикалният спектакъл “За любовта...Честит рожден ден, Цветана” по идея на Яна Борисова. Посветен е на 80-годишнината на актрисата-икона.

Цветана Манева

На 23 март на 28-ия София Филм Фест тя ще получи Наградата на София на Столична община като признание за нейния принос към изкуството на киното.

Честита да си, скъпа Цветана! ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021), архив на СФФ, БНФ

[vprki]

Съдбата повели Апостол Карамитев да не остар(ява)ее…

„Аз станах на 50 години. Какво е минало - не знам. Важни ми са следващите 10 години. Следващата 10-а роля, следващата 10-а постановка, следващия 10-и випуск, който трябва да пусна във ВИТИЗ. Па тогава, един ден.. може би.. кой знае.“ Казва в последното си интервю пред Българското радио, единствено тогава, изключителният Апостол Карамитев, дни преди да напусне нашия свят.

Той така и не доживява 50-ия си рожден ден на 17 октомври 1973, умира на 9 октомври, осем дни преди това. В това интервю, запазено в Златния фонд на БНР, казва и много други неща, между които: „Знам ли... работа, работа, работа. Това е бил животът ми, това е, и, навярно, това ще бъде. Аз не знам вече кое е добро, кое лошо. Аз вече не знам в живота ми, в миналия, аз не знам кое е победа, кое - поражение, и не искам да знам. Пак ви казвам - за нищо не съжалявам, и от нищо не се срамувам. Но само едно знам - Господи, що нещо ме чака занапред. Що работа ме чака занапред...“.

"Сватбите на Йоан Асен"

А тогава вече е бил много болен, но е продължавал снимките на „Сватбите на Йоан Асен“ (1974), който не успя да довърши с режисьор Вили Цанков. В ролята му превъплъти Коста Цонев, много добро режисьорско решение – братът по сценарий и кастинг, както се казва сега, да я довърши…Вероятно Апостол Карамитев с неговата интелигентност и чувствителност е бил наясно какво означава тежката онкологична диагноза, особено преди 50 години, но толкова е обичал живота и професията си на актьор и преподавател, че е гледал със смелост и кураж напред…

Апостол Карамитев като Вестител в "Антигона" на Софокъл, режисьор Такис Музенидис, сезон 1957/58

Цялата година не само в театралните и кино среди е под знака на отбелязването на 100 годишнината от рождението на Апостол Карамитев. Припомняме, че началото на събитията по този повод беше документалната изложба „Апостол Карамитев – актьорът рицар“, посветена на творческата дейност на един от най-обичаните български актьори, която ни върна към незабравимите му роли в театъра и киното. За създаването на изложбата, чийто куратор бе Тинка Николова, са използвани документи, снимки, отзиви, рецензии и интервюта от архивите на Съюз на артистите в България, Народен театър „Иван Вазов“, Българска национална филмотека, Държавна агенция „Архиви“ и личния архив на актьора със съдействието на неговия син Момчил Карамитев. Изложбата в Градската градина пред Народния театър бе част от 18-ото издание на Софийския театрален салон.

Прекрасен е проектът на Народния театър „Иван Вазов“, който отправи отворена покана за артистични идеи, които да влязат в репертоара му под името Програма „Апостол Карамитев“. Резултати са вече известни и Народният театър ще продуцира три проекта в резултат от първия конкурс.

Апостол Карамитев прави своя дебют в Народния театър през 1947 г., докато още е студент, а през следващите десетилетия изиграва редица паметни роли в театъра и киното.

Ромео в "Ромео и Жулиета" на Шекспир, режисьор Стефан Сърчаджиев, 1954

Именно негова е заслугата пространството на четвъртия етаж да се превърне в третата сцена на Народния театър през 1968 година. Преди това то се ползва за репетиции и събрания, но Апостол Карамитев убеждава колегите си в нуждата и смисъла тази по-малка зала, позволяваща близък контакт между публика и изпълнители, да стане самостоятелна сцена с фокус върху театрални експерименти със сценичния език, като предлага идеи и естетики, различни от тези по основните сцени. Припомнят от Народния театър.

Така се появява „Камерна сцена на ІV етаж“, открита със спектакъла „Амазонката“ от Богомил Райнов, в който Карамитев изиграва и една от главните роли – на Иванов. През 90-те години залата се превръща във физически адрес на творческите търсения на Маргарита Младенова и Иван Добчев и създадената от тях Театрална работилница „Сфумато“,  а  от 2018 година сцената носи името на Апостол Карамитев.

Възгледите на Апостол Карамитев са изключително красноречиви в неговите собствени думи: „Аз мисля, че школата на живота и извличането на позиция към този живот, създаване на връзка с него, е едно от най-главните условия за развитието и обогатяването на творческата индивидуалност. (...) Тази връзка е индивидуална задача на артиста. (...) Силата на театъра иде от активното участие в живота и от желанието с всяка роля, с всеки спектакъл да се решава категорично един проблем, една идея. И то по такъв начин, сякаш от това зависи нашето бъдеще, щастието на онези, които обичаме. Отдалечеността от живота, отчуждеността от проблемите на сложното време, което живеем, винаги раждат отвлечени концепции, които изневеряват на самата природа на театъра, на неговата съвременност, която трябва да се изостря до актуалност.“

Апостол Карамитев и Славка Славова в "Двама на люлката" на Уилям Гибсън, режисьор Моис Бениеш, 1965

„И днес съм дълбоко убеден, че за младия творец е необходимо сам да открие за себе си театралните истини. А за това е нужно той непременно да мине през делничния труд в изкуството. Така ще стигне до сложното, съвършеното, празничното. Иначе големите истини за цял живот ще си останат за него твърдения на капацитетите, но той няма да ги усвои и почувства като свои.“

„Изобщо откривателството е хубаво нещо. И то е особено присъщо на младежта. Ако стои на здрава, творческа почва, няма друга област, където по-ярко да се разкрива художествената индивидуалност. Ние бяхме максималисти в онези години. И разсъждавахме така – в една постановка неподготвеното око ще схване общата картина на изображението, друго – проницателно, ще улови настроението, акцентите, а трето – професионално, ще открие техниката на изпълнение, свързана с художествения замисъл. И тук е сложността на откривателството – в намирането на такова единно и богато сценично решение на цялата постановка и на отделните образи в нея.“

Апостол Карамитев (граф Лестър) и Маргарита Дупаринова (Елисавета) в „Мария Стюарт“ от Фридрих Шилер, режисьор Кръстьо Мирски, 1970

Организаторите уточняват: Като естествено продължение на тези стремежи към откривателство и създаване на условия за появата на съвременни сценични форми през юни Народният театър отправи своята първа Отворена покана за артистични намерения. В отговор бяха получени 70 кандидатури от театрални и куклени режисьори, актьори, хореографи, писатели и други професионалисти. След внимателно запознаване с всички тях, за събеседване с екипа на театъра бяха поканени авторите на 26 артистични идеи. 12 от тях достигнаха до финалния кръг на инициативата, в рамките на който бяха помолени подробно да опишат своята идея.

Апостол Карамитев, Виолета Бахчеванова и Константин Кисимов в "Службогонци" на Иван Вазов, режисьор Филип Филипов, 1965

Интересът към отворената покана, високото качество на получените артистични идеи и разнообразието от теми и творчески подходи за тяхното обговаряне, предложено от кандидатите, са в категорична подкрепа на разбирането на настоящия екип на Народния театър за необходимостта от разгръщане на репертоарната политика на институцията и обогатяването ѝ с почерка на по-широк спектър от артисти.

Идейните предложения, които ще бъдат осъществени на сцена „Апостол Карамитев“ през сезон 2024/2025 г. в резултат от Отворената покана за артистични идеи, която Народният театър отправи към професионалисти от сферата на театъра и различни области и жанрове на изкуството, са (по азбучен ред): 

Стефан Иванов на представянето на сборника стихове "Бяло върху бяло" на португалския поет Еуженио де Андреаде на издателство за поезия "ДА"

 „Нечовек“, съвместен проект на режисьора Любомир Колаксъзов и писателя Стефан Иванов;  „Съзвездия“, проект на актрисата Радина Думанян за реализацията на едноименната пиеса на  Ник Пейн; „Хипотетично“, съвместен проект на хореографката Галина Борисова, сценографката Дарина Стоименова-Стодара и екип.

Галина Борисова на преден план в галерия "Етюд" при представянето на видео-инсталация на Ани Колиер и Цветана Касабова

В знак на приемственост и за да се подчертае експерименталната насоченост на селектираните идеи, предложенията финалисти ще влязат в репертоара на театъра в рамките на нова програма – Програма „Апостол Карамитев“. Предстоят работни срещи с екипите-финалисти и определянето на точната последователност, в която те ще имат възможност да реализират своите спектакли в периода януари – юли 2024 година.

Като продължение на Отворената покана екипът на театъра планира в близко бъдеще да даде начало на още две дългосрочни програми – менторска програма, подпомагаща артистите в процеса на развитие на идеите им от концепция до пълна реализация на сцената, както и отделна програма за осъществяване на част от предложените проекти в други пространства на театъра. Допълват от Народния театър „Иван Вазов“.

Апостол Карамитев и Иванка Димитрова в "Цената" на Артър Милър, режисьор Моис Бениеш, 1968

На финала на този текст споделям нещо лично. В Народния театър съм гледала Апостол Карамитев от дете, кога с мама и татко, кога с баба и дядо. А после и попораснала със съученици и приятели.  В моите 18-19 години остана завинаги „Цената“ на Артър Милър и неговия Виктор Франц. Изумителен спектакъл на Камерната сцена с режисьор Моис Бениеш и незабравимото присъствие на Апостол Карамитев, Любомир Кабакчиев, Лео Комфорти и Иванка Димитрова – блясък на драматургия, режисура и актьори. Гледала съм забележителни спектакли у нас, не само български, благодарение на Международния театрален фестивал „Варненско лято“, на платформата „Световен театър в София“, в чужбина, но това преживяване, тогава, остава съкровено, неповторимо. Така, както и неговия Джери Райън от „Двама на люлката“ на Гибсън заедно със Славка Славов, Хенрих IV от едноименната пиеса на Пирандело и още и още…

Апостол Карамитев в "Скандал в Брикмил" на Джон Пристли, режисьор Моис Бениеш, 1960

Когато той почина малко преди да навърши 50 години, Народният театър бе в ремонт и поклонението бе във фоайето на ВИТИЗ. Опашката от хора се виеше от бул. „Раковски“ през ул. „Гурко“ до след сградата на Централна поща…Незапомнено за онези времена преди 50 години, но всеки се е разделял с любим човек от сцената или екрана и е имал своя дълбок личен мотив.

Съдбата повели Апостол Карамитев да не остар(ява)ее…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на Народния театър и Стефан Марков

[vprki]

Критичен поглед: Бездните на човешкото

„Великденско вино“ на Константин Илиев е по общо признание най-радикално трагичният текст в българската драматургия. Още съзнателно многословното подзаглавие: „Обвиненията срещу свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстю Тотев Никифоров в долнокрайската черква „Света Богородица““ заявява, че изходната тема е залавянето и кончината на Васил Левски – тежко травматично събитие в българската история. Пише проф. Георги Каприев за януарския брой на списание Култура.

Текстът му е по повод премиерата на спектакъла „Великденско вино“ от Константин Илиев, режисьор Явор Гърдев, сценограф Павел Койчев, костюми Свила Величкова, музика Калин Николов, в ролите Владимир Пенев и Павлин Петрунов, вокали Владимир Пенев и студенти от класа на Пенко Господинов в Народния театър „Иван Вазов“ на 30.11.2022 г. Публикуваме го със съгласието на проф. Каприев и колегите от списанието. Това е и повод да разкажем малко повече за историята на пиесата с текстове, публикувани през годините във „въпреки.com” с акцент наш разговор с Константин Илиев 2017 година по повод неговата 80-та годишнина.

Владимир Пенев

Да бе останал дотук обаче, текстът не би могъл да бъде това, което всъщност е. Ходът на Илиев е сравнително бързо да премине отвъд фактологията, и досега документално неизбистрена. Той задълбава в основанията на човешкото съществуване, на човешкото изобщо. Изважда на показ немощта на „плътта“ и бодростта на „духа“ във взаимното им противене, смъквайки една по една опаковките от самооправдателни илюзии. Константин Илиев успява да изложи безмилостно пред ума и емоцията ущърбностите на всяко човешко съществуване, включително това на любезния зрител. Смогва да го доведе до личен потрес, който е началото на пътя към тяхното преодоляване.

Поради тази причина питането за историческата достоверност на повода за това задълбаване е свидетелство не само за наивност, а и за невладеене на кодовете на високата култура. Установимо е леко отклоняване и от библейския текст. Неговото атакуване би било резултат от също такъв смешен патос. Защото фундаментално антропологическото е по същината си транс-историческо, където именно е сърцевината на трагичното. Тъкмо това е демонстрирано до степен на очевидност във фантастичния „колаж“ между евангелския разказ за предателството и залавянето на Иисус и арестуването на Левски, а не търсенето на някакво пряко тяхно сравняване и следващи от тук несвестни изводи.

Георги Миладинов в първата постановка на “Великденско вино” в Театър “София” през 1980 година с режисьор Леон Даниел

Пиесата е завършена през 1979 г. В София вижда общо четири премиери. Не много, би могло да се каже, но пък има добър шанс – и с режисьорите, и с актьорите. През 1980 г. е поставена от Леон Даниел с Георги Миладинов в главната роля – играе се десет години. През 1993 г. се появява спектакълът на Иван Добчев с Велко Кънев и Цветан Алексиев и се играе също десет години. През 2017 г. излиза работата на Весела Василева със Свежен Младенов и Йордан Ръсин. Три силни постановки, потвърждаващи писаното от Леон Даниел за „Великденско вино“: „Добрата пиеса е като добър кладенец – колкото повече черпиш от него, толкова повече вода идва“. Сега в прилива са Явор Гърдев и неговият екип.

Спектакълът започва буквално на голо – актьорите се появяват по долни гащи и се костюмират пред публиката: няма как по-ясно да се акцентира условността. Показано е: ще се прави театър и нищо друго. Това „на голо“ се демонстрира и от аскетизма на съществените компоненти, правещи възможно представлението: костюмите на Свила Величкова са подвеждащо натуралистични, сведени при това до най-необходимото. Музикалната картина на Калин Николов е деликатна, подкрепяща решителните моменти, ставайки органична част от тях. Резюмето на споменатия аскетизъм се чете в сценографията.

От спектакъла "Великденско вино" в Народния театър, 2022 г.

Тя е дело на един, струва ми се, дебютант: големия, много големия Павел Койчев. Той разполага на сцената само няколко елемента: престол, аналой, камбанария, жертвеник. Всичко сглобено от пръти, пръчки и летви. Както Койчев умее дори с летливите си скулптури да изпълва залите така, че да стават внезапно тесни, така тези четири наглед рехави „обекти“ произвеждат мощно разгръщане: камерната зала на Народния театър добива неподозирани обеми.

Действието тръгва подвеждащо, неглиже. Поп Кръстю обмърворва липсата на миряни навръх Великден, както и сега, на Второ Възкресение, и примамва влудения си клисар Гечо Немия да дойде, че да го причасти, за да се потреби комката. Тежко ще тръгнат обвиненията му срещу съгражданите, срещу самия обесен, срещу българските работи изобщо, срещу всичко извън него самия. Постепенно защитите ще започнат да отпадат, терзанието да се интериозира, остротата да се насочи срещу собствения мрак и собствената нищета.

Павлин Петрунов

В моментите на този мощен поврат става най-добре видима работата на Павлин Петрунов. В по-голямата част от действието той е в задния план, полуосветен. Доколко присъствието и реакциите му са съществени за общото действие може да се забележи дори само чрез факта, че Владимир Пенев рискува в едри периоди да показва на част  от публиката гърба си, за да следи поведението на Петрунов. Осъден на немота и недъгавост, недоразбиращ, съчувстващ и съдещ Гечо е катализаторът на събитийните промени. Петрунов с неговата „константин-кисимовска“ експресивност и способността му да я изразява в статичност, стигаща до привиден ступор, плътно изпълнява сложната си задача.

Владимир Пенев

Решаваща на сцената е работата на Владимир Пенев. Явор Гърдев се опира на две негови особености, за да навлезе без подсказващи патерици в ядрото на трагедията. Едната е извънредно широкият диапазон, даващ му да е убедителен при резки преходи: способността за овсекидневяване на възвишеното и възвисяване на всекидневното, при което успоредява комичното и дълбоко драматичното. Другата е подходът на Пенев. Той нито представлява, нито се вживява, а потъва в ролята си. Неговият тип потъване му дава възможността да е изцяло персонажа, бидейки изцяло себе си.

Той е безостатъчно поп Кръстю, както е изграден от Константин Илиев и Явор Гърдев, и е докрай себе си, взрян в днешния ден и тежките дефицити на човешкото в него. То го възмущава, тревожи, покъртва. Владимир Пенев, внушителен до потресност, не ни пренася в истории с давност 140-150 или 2000 години. Чрез алюзия с тях той се съкрушава от слабостта и немощта на живия човек, включително своите собствени, от бездните на човешкото, но успоредно с това вижда здравия фундамент на неговата жизненост. Затова паметната последна реплика: „Изядохме те, изпихме те!“, зазвучава с цялата си драматична амбивалентност. Той е наистина ръфан от безогледния егоизъм, себичната лъжливост, низкия келепирджилък. Но това са думи, произнесени в олтара, след приемането на споменатата „комка“. Изядено и изпито е причастието. Изяденият и изпитият е станал част от причастените и те са станали негова част.

Владимир Пенев

„Великденско вино“ на Явор Гърдев и  неговия екип е дълбинен прочит на човешката участ и битието ни – обществено и лично, като безкомпромисно ни изправя пред същински трагичното. Същото трагично, което е прикривано с всички възможни механизми в един свят, заблуждаващ себе си, че се осъществява пълноценно в тук-и-сега: в епидермалното, ниско-чувствителното, преходното.

Текст: Георги Каприев

Припомняме, че Академия „Аскеер” удостои с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство Константин Илиев през 2017 година. Тя му бе връчена на 27-та церемония на театралните награди на 24 май в Театър „Българска армия”. Той е преди всичко писател-драматург, изцяло посветил се на театъра. Неслучайно в професионалните класации в началото на новото хилядолетие пиесата му „Великденско вино” беше определена за най-добрата за изминалия 20-ти век.

Свежен Младенов във “Великденско вино” в Театър “Възраждане”, постановка Весела Василева, през 2017 година

Не е слизала от сцените в продължение на 37 години, написахме тогава, а те вече са 42. Преди пет години за един месец имаше две премиери: В столичния театър „Възраждане“, с три номинации за наградата „Аскеер 2017“, включително и за най-добро представление. Константин Илиев намираше за отлична работата на режисьорката Весела Василева /номинация за изгряваща звезда/ и на изпълнителя на ролята на Поп Кръстьо - Свежен Младенов, който получи наградата за водеща мъжка роля.  По същото време се играеше и в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов”.  Там е дипломна работа на млад режисьор - Никола Станев, централният изпълнител също е  млад - Христо Пъдев. Пиесата тогава бе в репертоарния афиш на пет театрални формации. Самият Константин Илиев я е поставил в Пазарджишкия театър „Константин Величков” и  там се играе от 2011 г.

Константин Илиев

В нашия разговор с него преди пет години  се върнахме заедно към първото представление, което като зрители помним и до днес… А и разговаряхме малко след Великден и в годината, в която щяхме да отбележим 180 години от рождението на Васил Левски. „Първата постановка беше на Леон Даниел през 1980 година. Беше някакво трагикомично стечение на обстоятелствата. Никога не съм подписвал договори за контрактации, освен един - единствен път - с Телевизионния театър през 1979 г. Защо подписах и аз не мога да кажа сега.  Веднага съжалих, но ми се обади редакторката - да изпратя нещо, каквото и да е. Казах, че просто ще върна парите, те колко ли и да са били за малка пиеска по телевизията. Не ми искали парите, текст трябвало да се представи в счетоводството. Останах с впечатление, че в случая май не е толкова важно съдържанието на страниците, които ще представя, важно е да се спази процедурата по отчитането. Естествено, че не можех да си позволя да им изпратя някаква пълна безсмислица. От няколко години ме занимаваше темата Левски и бях събрал много материал. Да пиша голяма пиеса се бях отказал по наистина важни за мен причини, но въпреки това не исках да посягам на събраното само заради някакво отчитане. Поп Кръстьо обаче не влизаше в списъка на действащите лица на замислената пиеса. Така написах „Великденско вино“ . Казах по телефона на редакторката, че изпращам нещо, което е все пак пиеса, а не просто изписани страници. Тя се зарадва, но когато прочете написаното, дълбоко се обиди. Как така поп Кръстьо ще се появи на екрана да произнася монолози и то с обвинителен тон. Звук повече не чух от телевизията.“ Разказа тогава Константин Илиев.

Леон Даниел

Но срещата му с театралния режисьор, изключителния Леон Даниел остава паметна и до днес. “С Леон почти по едно и също време постъпихме в театър „София“ и вече доста месеци се гледахме с любопитство. Стигнахме до решението той да постави друга моя пиеса - „Босилек за Драгинко“. До настъпването на репетиционния период имаше още време, той прочете „Великденско вино“ и заяви, че иска да я прави. Добре, но къде? Спектакли  с един човек тогава не бяха на мода, май че почти ги нямаше. Казах му, че имам идея. Левият край на фоайето на театъра с витата стълба. В текста има ремарка за стълба и тя беше важна. Ходихме, гледахме, Леон каза: „Да. Става.“ Сега обаче трябваше да се получи съгласието на ръководството на театъра. Никакви приходи не можеха да се очакват от такова представление, а те разбира се и тогава бяха важни, но по същественото беше, че възникваха много неудобства. Трябваше да се изчаква публиката от голямата зала след вечерното представление да излезе от фоайето, тогава да се достроява, да се задържа сценичен персонал, гардеробиерки, техника по нощните часове. Директорът Кольо Георгиев, както и очаквахме, веднага каза да, той за такива подробности не се притесняваше, административната директорка обаче здраво се възпротиви. Съобрази обаче, че всичко ще се размине с две-три представления. Кой ще тръгне по сред нощ на театър. Спектакълът в изпълнението на Георги Миладинов и Николай Антонов се игра десет години, някъде около 150 представления. Започваше в 22 часа. Дъжд, сняг, публиката идваше.“

Константин Илиев при получаване на Голямата награда "Аскеер", 2017 г.

За Константин Илиев работата му с Леон Даниел е нещо много специално, приятелството му съкровена близост между сродни души, изповядващи любов и посветеност на театъра. Казали са най-важното и ценното един за друг. Константин Илиев е автор на предговора към „Игрите“ на Леон Даниел, а режисьорът е автор на предговора „Летописец на безвремието” към книгата с издадени през 1995 г. пиеси на драматурга.

„Леон създаде традиция за поставяне на ”Великденско вино”, много спектакли са в тази посока. Разбира се, има и доста наивни, несполучливи  опити, естествено е в такива случаи. Захващали са се и актьори, които сами са се опитвали да се режисират, трудно се стига така до добър резултат.“ Каза тогава Константин Илиев.

Велко Кънев във “Великденско вино” в постановката на Иван Добчев в Народния театър “Иван Вазов” през 1993 година

През 1993 г. режисьорът Иван Добчев, /който винаги подчертава, че Леон Даниел е неговият учител, независимо че не е бил допускан за преподавател в тогавашния ВИТИЗ –б.р./ я поставя в Народния театър с незабравимия Велко Кънев в ролята на поп Кръстьо Никифоров /награда Аскеер за водеща мъжка роля 1994/ и Цветан Алексиев в ролята на Гечо Немия.

Във въведението си към спектакъла си на „Великденско вино“ режисьорът Явор Гърдев /който винаги отбелязва за свои учители в театъра Иван Добчев и Маргарита Младенова, при които отива след философията в Експерименталния им клас в Театралната академия –б. р./ пише:

Явор Гърдев на МТФ "Варненско лято", 2022 г.

„Преди да отбележим 150-тата годишнина от обесването на основателя на Вътрешната революционна организация – Васил Иванов Кунчев, имаме случай да възкресим присъствието на Левски във въображението си. От три години насам екипът на настоящия спектакъл, облегнат на солидните плещи на двамата си доайени – драматурга Константин Илиев и художника Павел Койчев, бавно и търпеливо очакваше възможността за среща с възкресеното в думите на Поп Кръстьо присъствие на Апостола. Именно в град София, където преди век и половина бе вдигнато бесилото, именно на улица “Дякон Игнатий”, ежедневно напомняща ни с името си кого сме изгубили на това бесило, ще чуем отново обвиненията на поп Кръстьо Тотев Никифоров към единствения неоспорим български герой. С пронизващите думи на Константин Илиев и сред образите на Павел Койчев ще потънем в споделената болка и радост от онова тихо, мъдро, дълбоко и истинско родолюбие, на което все още са способни творци като тях двамата. Дори във време, когато лицата на светците висят по прасците.“

Владимир Пенев

На финала на тази публикация ще цитираме Леон Даниел с думи за драматурга, написани през  1995 г. Днес звучат, като че ли още по-силно и вярно: „Константин Илиев не е съдник. Повтарям – за мен той е летописец. Най-близко е до Чехов. Както тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили на организма и… може би… се старае да им помогне с някоя от противоотровите на изкуството.” ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Н. Щерев, личен архив на Константин Илиев, Стефан Джамбазов и Росен Донев, архив на МТФ „Варненско лято“

P.S. на Зелма Алмалех: Имали сме щастието със Стефан Джамбазов да гледаме „Великденско вино“ в знаменита постановка на Леон Даниел, после в годините на Иван Добчев, на Весела Василева…На вълнуващия, талантлив спектакъл на Явор Гърдев бях сама, а толкова ми се искаше да го гледа и Стефан…Но знам ли какви са силите на духовната енергия?...

[vprki]

В сложните лабиринти на паметта за театъра

 „Във време на световни кризи и катастрофи изниква много важен проблем и това е проблемът за паметта. Как съхраняваме паметта, какво помним от миналото, учим ли се от грешките си. Пазим ли ценното от нашите предци, ценното, което се е натрупало в различни области, между които е и театърът.“ Каза проф. Камелия Николова, театроведката и преподавател в НАТФИЗ при откриването на  кръглата маса „Лабиринти на паметта“ в рамките на 30-ия МТФ „Варненско лято“.

И продължи: Всичко това са много въпроси, които непрекъснато ни провокират и са особено актуални днес в тази сложна ситуация на Ковид кризата, от която се надявам, че вече излизаме, независимо, че последните 2 години бяха силно повлияни от нея, войната в Украйна, тежките кризи в света. Всички спектакли, които видяхме до тук са и свързани с паметта „Бащата“, / режисьор Диана Добрева, спектакъл на Народен театър „Иван Вазов“/ – паметта като човешки и екзистенциален план. Силната продукция на „Комеди Франсез“ „Тартюф“ –непреходната тема за лицемерието, „Опашката“, /режисьор Явор Гърдев, спектакъл на Плевенския театър „Иван Радоев/ - абсолютната актуалност на деня.“

"Бащата"

Как реагира театърът н всичко онова, което се случва около нас, може ли той да реагира бързо и адекватно. Справя ли се добре? Какво му липсва? Има ли нужда от промяна на театралния език. И може ли в тази силно дегитализирана среда да се ориентираме. Дали театърът е някакво специално сетиво по своята специфика да бъде нещо много автентично, нещо много лично, което ние правим и тези, които го правят и тези, които говорим за него и тези, които го гледат и дали можем да предложим алтернатива, дали той може да бъде някакво убежище на истината.“ Подаде темата и като модератор на дискусията проф. Камелия Николова.

Панелистите и участниците в дискусията реагираха с лични и важни мнения по темата и като театрали, и като личности, дълбоко вълнуващи се за времето, в което живеем. Театърът не може да бъде отделян от живота ни тук и сега, а и преди. Това беше изключително ценното на този разговор, каквато е традицията от години на МТФ „Варненско лято“ да ни провокира да разбираме днешния свят, себе си чрез изкуството на театъра, неговата моментност и неговата вечност чрез словото.

"Тартюф"

„Другото име на изкуството е интуиция за битието, изтъкна в своето изказване проф. Маргарита Младенова, режисьор и преподавател. Според нея всеки творец трябва да осъзнае, че е принадлежащ към света. В театъра трябва да търсим отговори, но като че ли нямаме самочувствието на търсачи, посочи тя, и допълни, че днешното време е на амнезиите и сега е моментът паметта да се ползва и за кураж, защото истината е смелост. И продължи: „Христоматийната представа за човешката памет е, че пълни някакви чекмеджета и така я натрупва. И после някакви от тези неща човек изхвърля от чекмеджетата, други – пък му трябват. И всичко тов�� показва, че човекът е автор на собствената си памет. Но тези чекмеджета имат своите двойни дъна. Те от раждането на човека съдържат някакви ценности. Паметта определя човека от мига преди да се роди, а после идва опитът. Той надгражда истини, които провокират. През цялото време ние търсим какво е човекът. Ние не се занимаваме само с нашия частен случай. Аз дълбоко не съм съгласна, че творецът е преди всичко Его. Човекът е принадлежност и му пука и се интересува. Какво е това човекът, къде е грешката и е важно да се види на сцената, а не да се говори по коридорите. Самочувствие ли нямаме на търсачи. Оттам идват спомените на човека, той не е авторът им, оттам идват сънищата.

Маргарита Младенова и Иван Добчев

И ти трябва свръх напрежение, за да се досетиш какво те ти казват. Спомените и сънищата искат да кажат нещо на всеки от нас. Това не са чисто теоретични изследвания, те са свързани с природата на въображението. Споменът е вътре в мене, там няма нищо съчинено. Щом го помниш, значи е там в тебе. В същото време в самия сюжет на спомена, в самото пространство на спомена как можеш да интерпретираш неща, които не са ти се случвали, как можеш да интерпретираш така, че да станат твой сюжет. Гледам на сцената като на черната кутия на падащ самолет, започвам да си мисля, за тази черна кутия – какво има там, какви послания носи и какви тревоги на театъра.“ Метафорично се изрази режисьорката  проф. Маргарита Младенова, директор на ТР „Сфумато“. А ние помним великолепния ѝ спектакъл „Самолетът закъснява” по поезията на Борис Христов и документални текстове, обработени от Стефан Иванов. И това е памет, нали?

Нейния колега, с когото създадоха „Сфумато“ преди вече 33 години проф. Иван Добчев, режисьор и преподавател, сякаш продължи мисълта ѝ: „Паметта е подвластна на въображението, може да превръща миналото в митология. Театърът има мисията да увековечи своето време като метафора на човешкия път. Агресивното настояще постулира „тук и сега“, но трябва да се имат предвид и другите понятия за време. Паметта има свойството да изглежда през миналото време и да го превръща в митология. Евангелията на христовите ученици са писани не като репортажи, а като спомени, сънища, притчи и чудесата, които е творил Исус, писани са от 30 до 100 години след неговото Разпятие и Възкресение, за да възсъздават значението на неговия земен живот. Театърът има мисията към своето време да то отрази и да го овековечи не като телевизионен репортаж от събитието, а като метафора за нашия път, който не започва от деня на раждането ни и, който ще продължи пътищата си и за тези след нас.

Кръглата маса „Лабиринти на паметта“ в рамките на 30-ия МТФ „Варненско лято“

Паметта за театъра е подложена на агресивното консумативно време, което постулира случващото се само с тук и сега, без онази добавка – там и винаги. Чувам ироничната реплика на Чехов за театъра на Станиславски „Слушайте, казваше на някого си Чехов, но така, че и аз да го чувам!“. Аз ще напиша една нова пиеса и тя ще започва ето така: „Колко е хубаво, колко е тихо, не се чуват нито птици, нито кучета, нито кукувици, нито сови, нито славеи, нито часовници, нито камбани и нито един щурец…“. В неговата „Вишнева градина“ има един паметен звук – на скъсаната струна, но го чуваме като пропадане на кофа в минна шахта и се усеща като свършека на времето. Театърът е машина на времето чрез нея може да се пренася живата памет за сътвореното до нас и от нас. Неслучайно така озаглавихме нашата програма Радичков „Ноев ковчег“, с който пренесохме през времето сиромашките трохи на нашия живот.“ Те и двамата Иван и Маргарита се изказват почти винаги притчово, но винаги в контекста на днешния ден, за да не забравяме кои сме, откъде идваме и накъде отиваме и то в контекста на моралните категории. Може би и затова се връщат, всеки по своему към старите си спектакли, дори с риска да не предизвикат същите емоционални възхищения на публиката. Но тя също се променя, вече е друга и няма как да види в пълния им блясък техни представления, които помним и няма да забравим.

Режисьорът Явор Гърдев, ученик на Иван Добчев и Маргарита Младенова, поел пътя към театъра след философското си образование каза по темата за паметта: „Театърът позволява различни степени на директна синхронизации за случващото се наоколо и заедно с това тя остава илюзия. Никой театър в света не може да върви със събитието, но той създава събитие, което напомня. В този смисъл театърът е измислена реалност и той създава събитието сам по себе си. Хоризонтът на нашата асоциативна мощ той свързва с определени социални реалии, които могат да бъдат прелети, така да се каже.

"Опашката"

В този смисъл политическият театър може да бъде и много иносказателен, и много директен. В нашия случай /“Опашката“ по романа на Захари Карабашлиев/ беше най-голямата драматизация, която съм правил. Той беше първият като по-директен, съотносим със събитията около нас. Но едновременно с това има механизми за производство на българския политически живот, които важат отвъд този хоризонт. Показва едно разбиране, условно разбиране, но се отнасят към индивидуален личен опит. Непосредствена връзка с действителността театърът не може да осъществи, защото той води към един хоризонт, който се изгражда във въображението и разказът за неговите конкретни злободневни събития не може да бъде синхронен със злободневното. Има един проблем с времето – съвременната херменевтика като един основен проблем на дискурса на случващото се формулира това, че разказът е следствие, той никога не може да бъде синхронен, докато събитието само по себе си не произвежда разказ. Той винаги е следствие, по някакъв начин го предчувства, но не може да бъде синхронен. Всички разкази, всички наративи са постфактум. Това има важна връзка с театъра по линията на това, че театърът като че ли упражнява такъв вид действие, което става самостойно само за себе си. Тук големият въпрос за времето е важно да напомня едно мнение на Ницше, че трагедията бива убита в този момент, в който един човек започва да твърди, че светът е предопределим и да бъде обяснен с умозрение, т.е.с някакви форми и действия. Той казва, че трагическият театър свърши в момента, когато започва философията.

Явор Гърдев

Защото трагическият театър преди това беше възможен само на поетическо осмисляне на действителността, което няма причинно-следствана познавателна в себе си логика. То е замразено в минало, сега и бъдеще. Времето не тече сега, а тече като едно постоянно отминаващо бъдеще. Настояще изобщо няма, защото се вглеждаме в едно бъдеще, което бързо отминава неудържимо, а следващото пристига. И има един дискретен момент, който можем да отделим и да наречем настояще, но не може да го спрем по Гьоте / „о, миг, поспри, ти тъй си хубав…“/. Няма как да го спрем този миг да го заковем на хоризонта на своето познание. Поради това самата природа на отминаване на времето е най-присъщото нещо на театъра, неговата необходимост и да бъде разказан, съответен на това, което се е случило. Театърът е най-отминаващото изкуство, няма как да ��о спрем, да го заковем на хоризонта на своето познание. И дори след запис да се върнем към един практики, с които да разберем нещо, независимо от всички опити, той никога не може да бъде постигнат, т.е. моментът на случването, независимо от медията на видеозаписа чрез нещо, което да фиксира времето така, че той бъде затворен в хербария на хоризонта на една обща идея, на една линия, която ни дава усещането за история. Театърът в момента на неговото случване има едно разминаване, което през цялото време се опитват правещите театър да го синхронизират като единно време, защото нашето време не може да бъде измерено – времето на публиката и на актьорите, които играят е различно от сюжетното време, което има своя логика и друга времева линия. “ Това е философският и режисьорски  прочит в резюме за театъра с днешна дата на Явор Гърдев, независимо от неговата успешна кариера не само в България, но и по света.

Всеки фестивал е концентрирано време, каза проф. Николай Йорданов, театровед и преподавател. През 30-те години от създаването на МТФ „Варненско лято“ са се водили много дискусии, задавани са много въпроси, правени са грешки, постигани са успехи. Минало, настояще и бъдеще е утопия, важното е как преживяваме, защото театърът е лакмус на състоянието на обществото, допълни проф. Йорданов, директор на фестивала. „Моят критичен прочит е, че през последните 10-15 години обществените енергии за обновление постепенно изтляха. Новата ситуация – войната в Украйна, страха от ядрен апокалипсис, потъпкване глобалните ценности на хуманността предвещава ново време, което очаква света, с уговорката, ако този свят го има.

Николай Йорданов и Явор Гърдев

През 1998 г. бяхме на интересна конференция в Ротердам с тема за източно-европейския театър и там от Файнейшъл Таймс, който има авторитетна рубрика за изкуство, в частност и за театър, която се ръководеше от руснак. Той сподели с нас: „Ние /руснаците/ преживяхме 1989 г. като крах, а вие като освобождение. Това разграничи Източна Европа и руската култура. Именно тази драма непреработена и тлееща, според мен, се усети най-силно във войната в Украйна. Днес виждаме възкресените сенки на миналото, аналогии с Втората световна война поради желанието да повтори Първата, но с някакъв друг финал, сега да повторим изхода на Студената война, но с друг финал. Тези аналогии са очевидни, но ако светът, все пак, оцелее и военната агресия бъде справедливо наказана, това ще означава, че способността да живеем със спомените от миналото ще отстъпи пред истината за настоящето и пред търсенето на идването на бъдещето. А какво да правим с миналото – моят отговор е, че трябва да се научим да го преработваме по начин, който се превръща в обществен опит, а не в утопия, в която продължаваме да живеем. В това се състои и екзистенциалната, а и обществената функция на театъра.“ Николай Йорданов каза и още нещо много важно, цитирайки проф. Ивайло Знеполски, който навремето пишеше много за кино. А именно, че днес с огромен сантимент и възхита се отнасяме към българските филми от 60-те и 70-те години, наричайки ги шедьоври, едва ли не, а тогава те са били анализирани, подложени на критика и не по политически причини. Вероятно така е било и с театъра, но той от онези времена е само спомен за някого и то вече на достойна възраст…

Темата на дискусията провокира изказвания от гостите на фестивала – театрални критици и специалисти. Младите акцентираха предимно върху новите технологии, които създават възможност за автентична документация, донякъде за театралните спектакли и благодарение на това успяхме в последните години да гледаме световни постановки. Но изказването на проф. Венета Дойчева, театровед и преподавател изисква специално внимание. Цитираме го в резюме: „След споделеното в различни посоки ме наведе на едно размишление, че очевидно паметта за театралното изкуство е в някакъв силно травматичен момент.

Венета Дойчева

Това е нещо, което причинява болка, страдание на театралите и периодично в различна форма се връща към преживявания, към ефекта по отношение на този въпрос. Задавам си въпроса защо е толкова травматично това преживяване за театралите. Това беше вече в някаква степен подсказано и то се крие в самата природа на феномена на театъра – неговата бърза смъртност. Но трябва да реагираме на този гигантски парадокс, в който живеем. Нито хората на литературата, нито хората на живописта се тревожат къде е тяхното изкуство – то е в библиотеките, то е в галериите, хиляди читатели, хиляди зрители. Не казвам, че те не се тревожат, но те нямат травматичното преживяване на изчезване на плода на техния труд. И второ – те нямат травматичното преживяване на неуловимостта на контакта с публиката, за този, за когото е този театрален продукт. Интересно ми е от тази гледна точка как преживява един актьор и как влиза в това, че неговата творба е абсолютно несъществуваща във времето. Ние се опитваме, размишлявайки за паметта да открием различни пътища, през които да открием това, което е, какво се случва…Паметта в театъра се реализира през словото, през свидетелството. Може да се попитаме къде са тези словесни свидетелства, които ще донесат някаква истина за миналото, колкото и Явор да казва, че го няма, ние искаме да го преживеем. Има три важни фактора в театралната памет – единият е словесното свидетелство за театралното минало чрез репертоара. Не знаем как са гледали театър в античността, но имаме абсолютното автентично свидетелство какво представлява една пиеса.

И сега, гледайки един Молиер /“Тартюф“/ се пренасяме изцяло в епохата, изцяло в чувствителността във времето на написаната пиеса. Но пиесата като словесно свидетелство, тя разбира се, не е истината. Паметта е само през интерпретацията, през разбирането, през прочита, през акцента, през размисъла, през образа в театъра. И тук идва следващият травматичен момент – как са се възприемали, как са преживявали тези свидетелства в миналото. Какво е паметта за силните театрални преживявания. Тук нашата професия претендира, че има своя дял в паметта и, според мен, тя има своя дял за запазване паметта на театъра. Огромна е науката за изследване на театъра търси, пише, допуска различни хипотези, отстоява някакви тези, защитава мнения. Въпросът е как театралната наука търси своята версия за истината за паметта. Всички сме изправени пред този нов въпрос, който е пред нас за новите свидетелства, когато имаме възможност да ги направим като видео свидетелства, благодарение на новите технологии. Много размишлявам върху този въпрос, който се докосва до сърцевината на театралното преживяване. Няма да е голямо откритие – това са документи, това не е истината за театъра. Това са важни документи, никой няма да ги отхвърли, но в крайна сметка искаме ли да откриваме истината и да съхраняваме театралните факти от близко и далечно минало, ние търсим онова, което се нарича личното преживяване. Тоест трябва да има свидетелство на човешката реакция, трябва да има свидетелство на емоцията, на мисълта, на отклика един или друг театрален факт какво е предизвикал в своето време. И виждаме колко са малко книгите на свидетелски, на биографични, на мемоаристични спомени. Но те не пишат историята, не дават паметта. Паметта е в осмислянето на един или на друг факт и това е, може би,  огромната грижа, огромният дълг на специалистите да реагират на всяко театрално случване или да оставят своето лично свидетелство. Понякога това лично свидетелство може да бъде не съвсем надеждно, както стана дума театралната критика, която също изопачава, или скрива, или направо фалшифицира театралната истина, но това са вече последващи въпроси, свързани с трудностите на всяко историческо изследване. Ние се движим по отношение на театралната памет в едно междинно поле на митология.“

Плакатът на фестивала, художник Венелин Шурелов

И в личен план – това беше много важна дискусия  и в контекста на времето, в което живеем. Присъединявам се към казаното от Нели Горанова, експерт в Дирекция „Култура“ на Столична община, че ние като публика имаме и емоционална памет за театралните спектакли, която остава за нас като преживяване. Но това е тема, по която ще има следващ текст, защото тя също не бива да бъде пренебрегната, въпреки че не би могла да стане публична. Много неща се случиха в политическото ни и обществено пространство след тази дискусия на 3 юни по време на МТФ „Варненско лято“. Извън контекста на театралната памет, тя като че ли предчувстваше, като съдим по изказванията на участниците, усещането за някакъв идващ хаос. Но и това е друга тема. Важното е, че се поставиха въпроси, усетиха се вълненията на театралите. А те са тревогите и търсенията на всички нас за смисъла. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Росен Донев, архив на МТФ „Варненско лято“

P.S. на „въпреки.com“: Повечето от спектаклите, които гледахме след дискусията на МТФ „Варненско лято“, а по късно и на платформата „Световен театър в София“ ни връщаха към нейната тема, в някаква степен я разгръщаха като осмисляне., особено прожекцията на постановката на театър „Уиндъм“ в лондонския Уест Енд „Леополдщат“ от Том Стопард  и режисьор Патрик Марбър Продукция на Sonia Friedman Productions. Но за тях в следващ текст.

[vprki]

За водещата роля на режисьора като европейски път и като личен опит

В рамките на 30-то юбилейно издания на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ бяха представени две книги, всяка, от които е значима за разбирането за театъра. Присъстваха и двамата автори – проф. Камелия Николова и проф. Иван Добчев. Това събитие се превърна в в специален разговор за театъра в пространството на най-горния етаж на ГХГ във Варна като изследване на театроведа и като преосмисляне на личния опит на режисьора.

Безспорно и двете книги „Режисьорите в европейския театър“ на проф. Николова, и „Автопортрет в огледалото на сцената“ на проф. Добчев бяха причината за това смислено и заедно с това артистично събитие. Но имаше и трета – присъстващите малко преди това бяхме гледали  прожекция на забележителния спектакъл „ Тартюф“ на „Комеди Франсез“ в Париж на един от водещите европейски режисьори Иво ван Хове.

Водещ на представянето на книгите беше театроведът и преподавател в НАТФИЗ проф. Николай Йорданов, който ни въведе: „„Режисьорите в европейския театър“ е плод на дългогодишни усилия на Камелия Николова, които аз добре познавам. Първата ѝ книга беше „Другото име на модерния театър“ /1995/. После в нейната изследователска кариера тя трайно се занимава с проблема за режисурата и нейните интереси се движат в две посоки. Едната е европейският театър, където тя е специалист, но другата е българският театър. Тук веднага искам да кажа, че в тази книга, българският контекст отсъства и предполагам, почти съм сигурен, че това се дължи на едно намерение, което ще кристализира в една следваща книга.

В книгата са представени базисни фигури на европейския театър и за мен най-голямата заслуга е в това да осмислиш толкова много оригинални, уникални творчески почерци и да ги обединиш в някаква логика. Без, разбира се, да премахваш различията между тях. Практически периодът, който Камелия изследва, е около 150 години, защото тя разкрива развитието на театъра през фигурата на режисьора от 1870-те до ден днешен. Това са времената на модерния театър и на театъра след него, на постмодерния театър като най-общия термин, който вече се е изхабил от употреба.  Тя ситуира първия от около 1870-те до края на 1960-те години, а втория – от началото на 1970-те години до днес. Наистина е много интересно да видим как толкова различни и гениални фигури, които тя представя, всъщност по някакъв начин се движат и те самите движат логиката, която наричаме история на театъра.“ Според Николай Йорданов, благодарение на този забележителен труд /Камелия Николова беше удостоена с театралната награда на САБ Икар 2022 за книгата си в раздела за Критически текст/ студентът ще може да се запознае с определените стилове, методите, както на режисьорите, така и с логиката на историческия процес. Книгата ще има успех и като учебно помагало и като четиво за тези, които трайно се интересуват от историята и теорията на театъра, убеден е професорът. И зададе въпроса си към авторката: „Режисьорски ли е европейският театър?“.

Иван Добчев /л/, Николай Йорданов /ц/ и Камелия Николова

А ето какво отговори Камелия Николова: „Европейският театър е режисьорски от един определен момент. Този момент е модернизмът. Тоест от последната трета на 19. век, когато се появява режисьорът и оттогава до днес той е водеща фигура в театъра, като в последните десетилетия вече е станал много интересен дебатът около промяната на неговата роля в съвременния театър. Опитах се да го представя в книгата. Но от появата на режисьора до днес той е водещата фигура. Режисьорът е онзи, който задава профила на представлението. Може би най-важно е първо да кажем какво е породило необходимостта от появата на режисьора, която възниква с модернизма. Театърът се нуждае да започне да говори лично, да говори индивидуално, да представи лична визия за света. Това е големият обрат, голямата промяна, която се случва на границата между класическия театър и зараждащия се модерен театър. Това е основната причина за появата на режисьора и книгата започва от там.“

И продължи: „Налагането на режисьора става главно по три пътя. Единият е на първите режисьори като Андре Антоан / 1858-1943, френски драматичен артист, филмов и театрален режисьор, театрален критик. Най-големият представител на театралния натурализъм, основател и лидер на „Театър Антоан“ (1896) и на „Свободен театър“ (1887-1894) в Париж, от който пропагандира естетическите принципи на натуралистичната школа, установени от Емил Зола. Бори се срещу мелодрамата и еснафската драматургия. Възглавява театър „Одеон“ (1906-1914), в който се стреми към реалистични реформи. Утвърждава режисьорското изкуство като самостоятелно творчество в края на 19 век –б.а../, Ото Брам /1856-1912, ръководил Deutsches Theatre в Берлин –б.а./, са натуралисти и символисти, които заемат изключително важно място в европейския театър. Започва да се налага режисьорската концепция, режисьорският театър. Вторият път е на тези, които са се появили в самия край на века и, които съчетават елементи от символизма и натурализма. Мощните фигури тук са К.С.Станиславски /1863-1938/, Едуард Гордън Крейг /1872-1966/ и новопоявилите се вече ярки фигури като Макс Райнхард /1873-1943/и Жак Копо /1879-1949/. Третият път е на авангарда, на т.нар. историческия театрален авангард – времето на Дада, на експресионизма, сюрреализма – това е периодът от около  Първата световна война до 1924/25 година. Това е времето, в което театралният език преживява страхотен разцвет, благодарение на ярките режисьорски фигури, които правят невероятни експерименти във всичките тези движения.

Иван Добчев /л/, Николай Йорданов /ц/ и Камелия Николова

След това следват още два периода от Златния век на режисьора. Това е първото десетилетие след Първата световна война, когато имаме период на възстановяване. Тук се появяват новите имена като Жан-Луи Баро/1910-1994/, Жан Вилар/1912-1971/, който основава фестивала в Авиньон, Питър Брук прави първите си стъпки в Шекспировия фестивал, Питър Хол /1930-2017/. След това идва абсолютно яркият и мощен финал на този т.нар. Златен век на режисьора. Това е времето от средата на 1950-те до началото на 1970-те години, когато избуява неоавангардът – Йежи Гротовски /1933-199/, Еудженио Барба, Брук с най-силните си неща. По-късно се потопяваме в постмодерната епоха, която е белязана от Робърт Уилсън, Пина Бауш /1940-2009/, в следващия период на Питър Брук и на Гротовски, на Тадеуш Кантор /1915-1990/. Тези ярки и мощни имена не са случайни, не е трудно да ги отсееш, защото това са водещите фигури. Това е базата на модерния европейски театър. Стигаме до последната съвременна глава, посветена на активните съвременни режисьори,  които в момента доминират европейския театър. На голяма част от тях съм гледала  представления на живо, което е много важно, когато пишеш за театър.“ Сподели Камелия Николова.

Тя коментира още, че развитието на режисьора върви в различните епохи в развитието на европейската култура и съответно в европейския театър. „Тоест имаме един тип развитие – появата на режисьора, формирането на режисьорската фигура в ранния модернизъм в последните 3 десетилетия на 19-ти век, силен и мощен период в развитието на европейската култура – периода на голямата театрална реформа – от началото на 20-ти век до началото на Втората световна война. Най-важното е налагането на режисьора на европейската сцена. В първите три десетилетия режисьорът е някакъв експеримент, малки трупи, в които той прави своите експерименти, то от началото на 20-ти век започват всички трупи да желаят режисьор. В този смисъл е интересен и дебатът в българския театър, който напълно съвпада с цялостното европейско движение. Режисьорът се желае, трябва да се намери подходящият режисьор, за да има една трупа своето подходящо развитие… Имат водещи позиции и започва да се налага режисьорската концепция, режисьорския театър.Те имат своите ученици, своите последователи и следва авангардът. Времето на експресионизма, времето на сюрреализма. Театралният език преживява страхотен разцвет. Именно благодарение на арките режисьорски фигури, които правят невероятни експерименти. Следват още два периода в Златния век на режисьора – първото десетилетие след Втората световна война на възстановяване на театралните стандарти след войната с нови идеи в тях. Идва мощният финал на този Златен век, когато избуява неоавангардът.“ Признава, че ѝ е било трудно в последната глава на книгата, най-съвременната  да направи подбор. Спряла се на 12 имена, хората, които най-много работят на европейски сцени, присъстват с продукциите си на големите театрални форуми през последните години.

Маргарита Младенова

Последва интересна дискусия с важни въпроси, поставени от театроведа доц. Асен Терзиев /преди години  студент на Камелия Николова в Театралната академия/, театралната режисьорка и преподавател проф. Маргарита Младенова, режисьора Явор Гърдев. В контекста на изследователския труд на Камелия Николова Маргарита Младенова я попита за Антонен Арто /1896-1948/, новатор и театрална фигура със сложна съдба, не докрай реализирал проектите си. Отговорът беше много важен, описващ, всъщност много концептуални явления в европейския театър. „Арто е голяма тема, той е изключителна фигура в европейския театър. Арто е много цветен изключителен човек, той успява да зададе една посока, която неслучайно после ще се нарече Артодианска. Това е посоката да се види несъзнаваното, да се види ирационалното, да се види тайната на съществуването, да се види мистиката на съществуването. На края на живота си той обобщава в този прословут Театър на жестокостта и не само. Във всичките си текстове, които включва в есетата си, това е, че в крайна сметка Арто ще се впише в тезата за ирационалното и мистичното в театъра и затова европеецът толкова държи на своя театър. Това е място, ще си послужа със заглавието на Георги Господинов „Времеубежище“. Театърът е едно убежище за човека, където той се лекува, където той трябва да бъде лекуван от своите страхове, от своята обсесия, от своите стресове и Арто дори си позволява, почти, да го нарече психиатрична клиника, където човек търси оздравяване и затова театърът е жесток. В театъра трябва да се позволи всичко, в театъра човек трябва да бъде оголен до своя предел, за да може да намери някакво лечение. Това е невероятна линия и неслучайно се нарича Ортодианска.  Затова се отваря ветрилото до брехтианската /на Бертролт Брехт 1898-1956/, където е абсолютното рацио, където можем да видим механизма на живеенето. Това е много важно ветрило в европейския театър и какво се е случило с него след тези двама колоси.“ Каза Камелия Николова.

Камелия Николова

Представянето на книгата „Режисьорите в европейския театър“ съвсем естествено се превърна в творчески дебат, чието продължение стана и в разговора за „Автопортрет в огледалото на сцената“ на Иван Добчев с въведението на Николай Йорданов: „Първото ми очакване беше да разбера още много неща за спектаклите, които той е правил, но не съм гледал. Но, всъщност, разбрах много повече за автора на тази книга и това явно е била и целта. Това е книга-изповед, книга-равносметка за изминалия път. За мен беше ��зключително интересна връзката между поколенията, това че Иван разказва с такъв плам за своя истински учител Леон Даниел. Беше ми интересно да видя как се формира една личност, не само творческа. През какви книги минава, какви филми, каква музика. Как всичко това оказва някакво въздействие. Другото, което изключително много ме впечатли, е личният досег на Иван с Брехт, което е и връзката с книгата на Камелия Николова, личният му контакт с Хайнер Мюлер /1929-1995/, връзката му с полския театър – Конрад Свинарски, Тадеуш Кантор. И досегът с тези фигури са го тласнали напред.“, И попита Добчев дали се чувства театрален десидент.

Иван Добчев и Николай Йорданов

Режисьорът отговори: „Много се зарадвах, като разбрах, че в контекста на книгата на Камелия ще бъде представена и моята книга. Всъщност цялата книга е не просто за това как аз съм станал режисьор, а какъв беше възможният път на това да станеш европейски режисьор. /Иван Добчев има постановки във Франция, Германия, САЩ и други страни – б.а./ Да влезеш в модерния театър. Това е тема, за която всички сме длъжни да пишем, да го споделим, да го изговорим. Цялата тази вътрешна емиграция, в която преди 1989 г. съществуваше театърът, който се съпротивлява, търсейки някакъв езопов език, търсейки аналози, примери, учейки се от онова, което сме чули или разбрали от някакъв свидетел, който е видял нещо в Европа. И онова мое щастие да попадна в Полша на репетиции на Тадеуш Кантор, на Конрад Свинарски/1929-1975/ още като първа година режисьор след Академията, да гледам последния му спектакъл. Това беше стремеж, неистово желание да преодолееш забраните, всичко онова, което стоеше като мантра. Ние трябваше да подражаваме на системата на Станиславски. Но имаше едно голямо, потайно движение за оттласкване от тази система. Тази книга може да се чете като свидетелски показания за процеса на утвърждаването на понятието „режисьорски театър“ в България.  Тя е започнала да се пише сама още от 1947 година, когато съм роден. Дадох си сметка, че всичко онова, през което съм минал, което е останало в паметта ми, което е оформило моето отношение към света, живота, нещата, другите, природата, космоса, всичко, което ме е подготвило и ми е давало малки примери и е влизало в моята режисьорска работа.“ Сподели още и за българските режисьори, от които се е учил или го е свързвало приятелство и съмишленичество Боян Дановски, Леон Даниел, Методи Андонов, Любен Гройс, Панталей Панталеев, Димитър Гочев…Иван Добчев каза още, че е написал книгата на един дъх по време на пандемията, дори Маргарита Младенова разбрала по-късно. Но сега готвят тяхната книга за театрална работилница „Сфумато“, която създадоха двамата преди 33 години. /за „Автопортрет в огледалото на сцената“ може да прочетете във „въпреки.com” тук /

Иван Добчев /л/, Николай Йорданов /ц/ и Камелия Николова

В годините, независимо в какви медии сме работили със Стефан Джамбазов, да е светла паметта му, сме следили и режисьорската работа на Иван Добчев, а едва ли не от първия ден на „Сфумато“ смятаме себе си за част от приятелите на създателите му. Но това е друга история…Разговаряли сме с проф. Камелия Николова. Тя е един от авторите на  „въпреки.com” и заедно с това с Николай Йорданов са ни  съветвали и насочвали към млади театроведи да пишат при нас.

В текстове във „въпреки.com” може да се открие и друга „театрална“ връзка между интересите и творческите постижения на двамата автори, чиито книги бяха представени във Варна. В разговор с Иван Добчев по повод поредния „Малък сезон на Сфумато“, 2017, говорихме и за спектакъла му „Гео“ по романа на Христо Стоянов „Една и съща нощ“. Тогава говорихме и за Гео Милев и за добрата литература, която го „възпламенява“ да тръгне към драматизация и постановка. Току-що се беше върнал от Румъния, където бе поставил авторската си пиеса „Медея, майка ми“ и сподели, че рисувал, докато е бил там. Автопортретът му, е създаден именно по онова време, а сега е на корицата на книгата му. /повече може да прочетете във „въпреки.com” тук /

Началото на българският театрален авангард поставя поетът експресионист, публицист и режисьор Гео Милев (1895-1925), който през 1918 г. в студията си „Театрално изкуство" /Милев, Гео. Театрално изкуство. Издателство „Везни, Стара Загора, 1918 – б.а./ заявява цялостен радикален проект за обновление и трансформация на българския театър чрез прераждането му като експресионистичен. Написа за „въпреки.com” театроведката и преподавателка проф. Камелия Николова по повод отбелязването на 125-та му годишнина 2020. Тогава тя ни предостави за публикуване резюме от нейна студия, посветена на Гео Милев. /може да прочетете тук /

Традиционно в рамките на фестивала във Варна се проведе и Конференция – кръгла маса. Тази година темата беше: „Лабиринт на паметта: Театър и време“ с модератор: проф. Камелия Николова с панелисти: проф. Маргарита Младенова, проф. Иван Добчев, проф. Николай Йорданов и Явор Гърдев. Но за нея в следващ текст… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Росен Донев, архив на МТФ „Варненско лято“

[vprki]

Костадин Бонев: Гео Милев е от избраните, пристъпили към Отвъдното, без страх

„Пиша след една година. Отслужихме заупокойна молитва на 23-ти май 26-та година. Мъката ни беше смес от жал по него, жал за България, жал, че и ние бяхме доверчиви, та не го изтеглихме из София навреме. И ме гложди истината, че вековете са дали на рода ми един, когото трябваше да пазим като зеницата на окото си. И не го опазихме.“ Това е последното, което е написал в дневника си Милю Касабов, бащата на Гео Милев.

Това е финалът на документалния филм на Костадин Бонев „Гео Милев в лабиринта на времето“. Разтърсващ филм, поне за мен –гледах го сама на екрана на компютъра и преживяването ми беше много лично, дори съкровено. Защо, вероятно, текстът ще подскаже. Трепетно очаквах филма и той за секунда не ме разочарова, напротив, откри ми по-дълбоко познание и любов към един от най-светлите, свободни умове и таланти на България Гео Милев. А това вече го обрича…

За филма разговаряме с Костадин Бонев, един от малцината ни режисьори, ярки, силни и задълбочени като автори в документалното и в игралното ни кино, за работата му по „Гео Милев в лабиринта на времето“. А режисьорът споделя, че първо започнал да трупа материал, без да има някаква предварителна концепция как точно трябва да изглежда филма. „Ние от много места събирахме архив и когато първо се изсипа вкъщи материала от къщата-музей в Стара Загора – макар че от един музей нещата не дават пълната представа и, ако не беше тогава съпругата ми Тонка Костадинова /жената дълги години до Коцето, както го наричаме приятелите, която напусна нашия свят през 2020 година –б.а./ да вземе и да го подреди, защото тя беше архивист, щях много да се мотам и да се лутам. Но постепенно, ние събрахме материалите от всички места, последно и от Комисията по досиетата. Когато отидохме с Константин Петров /съсценарист на филма с оператор Алекс Самунджи/ там, ние имахме вече общата представа как да конструираме филма.

Костадин Бонев, снимка: Стефан Джамбазов

Привърженик съм на тезата, че когато се прави филм за един човек и за времето, в което той е живял е хубаво да се вземат две конфликтни ситуации, а не целия му живот, ако е много силна – може да бъде и една. Около тези кризисни моменти, ние изградихме целия филм, т.е. целият филм е подчинен на темата за изчезващия герой – за Гео, който го няма. По тази причина всички наши връщания, сюжетни, към детството му бяха, за да потвърдим нашите съмнения, нашата теза, че са правилни, че са верни. Ако човек се вгледа по-внимателно и почне да търси по-пунктуално фактология, той ще види, че ние през детството сме минали за една-две минути. Но на мен ми беше необходимо, за да докажа изключителността на Гео като дете-вундеркинд. Той е бил абсолютен вундеркинд. Това оправда за мен бързото му израстване. Ако имаше нещо, с което не можех да се справя, то противоречеше на нашата съвременна логика как може човек за толкова малко години да направи толкова много неща. Даже с хора с които сме разговаряли, започнаха да се въртят имената на Моцарт, на такива деца – гении, които са се развили бурно и бързо са си отишли. Нещо подобно има в битието на Гео Милев. Най-ясно това го е формулирал баща му, то е естествено, който казва, че „един човек имахме във фамилията и не го опазихме“. Това означава точно това, за което говоря – те са осъзнавали неговата изключителност. Милю Касабов е имал още един син и три дъщери и въпреки всичко се оказва, че голямото внимание и финансово, е отивало към Гео. Той не си е оставял другите деца, той ги е изучил, някои от тях заминават за Америка. Но това отношение на Милю Касабов към сина му, е поразително. Георги Янев в неговата книга /“Баща и син“/ много подробно го анализира, това е много добро изследване.

Гео Милев и Милю Касабов, снимка: архив на продукцията

Но понеже аз съм изкушен от историята на Никола Вапцаров и баща му Йонко („Вапцаров. Пет разказа за един разстрел“, 2013), – толкова ми се прииска да има един литературен учен, литературен историк, който да вземе и да изследва тези две двойки и отношенията баща и син при Вапцаров и при Гео Милев. Да ги разтвори в нашето битие и в цялата тази наша тъпа безнадеждност, славянска, с която ние се давим и се борим, откакто 1878 година е направена тази държава.“

Славянска или Балканска, допълвам за в себе си, но премълчавам. Тук на това място всеки от нас има своите корени, но и други, посети в други земи. Но това е друга история и тя също ще бъде разказана след време…Но се връщам към филма, защото в него имат специално място актьорите, не често използвани в документалното кино. Те не са в случая четци на дикторски текст, с изключение на Койна Русева, но тя е в допълване като жрица, разказваща за времето и съдбата на Гео Милев. А Костадин Бонев обосновава режисьорското си решение: „ Винаги съм го казвал, че не съм привърженик да възстановяваме събитията, каквито са. Предпочитам да възстановявам емоциите, които са ги съпътствали. Влиянието на Христо Карастоянов и романа му /“Една и съща нощ“, 2014/ очевидно са ми повлияли, то се вижда в целия филм. Но, понеже, връзката ми с публиката – този договор, който не забравям, че имам с тези хора в залата, ме карат да бъда много внимателен, когато им поднасям нещо и знам, че трябва да бъда максимално честен и да им предложа нещо, което по-скоро прилича на игра. Актьорите играят себе си. Те не се правят на някакви във филма. те играят себе си. Техните дрехи, всичко около тях е съвременно. Точно по тази причина ние направихме и тези епизоди, в които показахме и съвременна София със съвременните автомобили, със съвременните хора, които някак си се имплантираха в миналото и звучаха абсолютно адекватно на текста, който върви.“

Текстове от творби на Гео Милев произнася актьорът Ованес Торосян. Заедно с актрисата Милена Ерменкова пресъздават красивата и толкова кратка любовна история между Гео Милев и съпругата му Мила.

Ованес Торосян и Мила Ерменкова, снимка: архив на продукцията

И двамата актьори го правят толкова вълнуващо и истинско, че им вярваш толкова емоционално силно, че дори ти се доплаква за докрай неосъществения живот на двама обичащи се. Подбраните от авторите на филма текстове рисуват картината. А режисьорът я обобщава и като свой избор като автор. „Може би ги впечатли подбора на текстове, който им дадох. Подредени по този начин, те в един момент схванаха. Въпросът е актьорът да хване ключа към филма, подсъзнателно. Не е нужно той да анализира, а и аз не им давам, разбира се! Оттам нататък те дойдоха с абсолютно готова концепция, с готови текстове, което ми позволяваше да работя спокойно и да се занимавам с нюансите, с малките детайли, които да изпипваме. Аз съм работил с Ованес, особено за мен беше удоволствието да работя с Милена Ерменкова. Имах късмет с това, че те са семейство, че те са мъж и жена. Въпреки, че Милена не е избрана за това, а защото тя и те двамата работят с малки детайли. Влизат в тънкостите и особено там, където, при Милена е повече текста на Христо Карастоянов, тогава, тя надскочи себе си. Същото мога да кажа и за Станислав Кертиков. А при Ованес беше най-голямото удоволствие – двамата с него да преминем през клишираната представа за поемата „Септември“, за да стигнем до това, което е текстът от поемата във филма, особено финалът. Те са млади хора, много са ентусиазирани. Мисля, че ще правят или вече са направили спектакъл, който ще бъде по текстовете на Мила и на Гео.

Мила и Гео, снимка: архив на продукцията

Казах им, че ако са двамата, да го правят смело.“ Споделя Костадин Бонев. Той умее да избира актьорите си и да работи с тях. Не пропуска театрални спектакли и знае кой къде е. Не случайно и в игралното му кино неговият личен кастинг е забележителен. Само да припомня игралните му филми „Далеч от брега“ (2018), „Потъването на Созопол“ (2014), „Военен кореспондент“ (2008), „Подгряване на вчерашния обед“ (2002).

В „Гео Милев в лабиринта на времето“ присъстват писателят Христо Карастоянов, режисьорите Иван Добчев, и Маргарита Младенова, литераторът Владимир Сабоурин. Те са себе си, отбелязва Костадин Бонев. „Но по някакъв начин духът на Гео ги кара тяхната чувствителност да бъде изострена. Нямам отговор на въпроса защо точно тези хора съм поканил да говорят във филма. Те биха могли да бъдат абсолютно различни и разговорът пак да прочете, но аз имах нужда точно от тях - чисто подсъзнателно усещане. То е като плетка – като тръгна през Христо и стигам до Добчев с пиесата „Гео“, като стигнеш до Добчев, минаваш през Грети абсолютно, не може иначе. А Владимир Сабоурин е човек, който познавам от една две години, но съм изключително впечатлен от аналитичната му мисъл. Той има способността да формулира мислите си, както малко хора, малко изследователи в България в момента могат. В неговите думи няма плява, няма баласт. В неговите думи всичко е казано всичко абсолютно точно и лаконично, което много ме респектира. От друга страна това е идеално за един филм, защото ти не се занимаваш да изрязваш фрази и такива неща. Ти го пускаш абсолютно целия, за да проследиш неговата мисъл как тече в момента.“

Владимир Сабоурин, снимка: архив на продукцията

Със съдействието на режисьора цитираме казаното от Владимир Сабоурин във филма: „Със сигурност той е един от малкото български творци, които наистина се движат в една абсолютна едновременност, в един абсолютен синхрон с това, което се случва в голямата литература. Тоест не обичайното за българската култура догонване – ускорено, или забавено. Гео Милев не е догонвал, а се е движил в най – бързата лента на световната поезия. И това със сигурност е уникално за българската култура. Или поне за българската поезия. Аз лично не познавам друг български поет, който по такъв абсолютен начин да е синхронен на световната поезия.“ .

И по-нататък: „Това, което дразни, и което е непоносимо във фигури като Гео Милев, е автономността. Властта не обича автономните. Автономността е единствената форма на живот и на творчество, при която ти си независим от властта. И наистина, Гео Милев, с помощта на баща си Милю Касабов, е постигнал тази абсолютна за българската култура форма на автономност, която той поддържа от началото да края. Съсипвайки финансово баща си. Това, което Гео Милев е постигнал, без баща си не би го постигнал.“

По някакъв начин, както е изграден филмът участниците в него сякаш разговарят един с друг за Гео и смисъла на неговото живеене, без страх, с мощен талант и обреченост. Емоционалността и познанието на Христо Карастоянов удрят в упор и днешното ни съществуване: Христо Карастоянов: „Книгата е единственото изкуство, което не дълбае в чувствата ти, а в разума ти. Затворен сам вкъщи, под нощната лампа, ти четеш и може да не излезеш на барикадите, но вече знаеш какво става. А властта знае, че ти знаеш. И затова предпочита писменото слово, да бъде по някакъв начин дискредитирано, а ако може да бъде и унищожено – чудесно! Никоя власт не обича нейният електорат да притежава ум и разум. Това е опасно. Най-добре го е казал, разбира се, Оруел, но… Същото го казва и Гео Милев през 24-та година в „Пламък“.“

Христо Карастоянов, снимка: архив на продукцията

Припомням разговора ни Христо Карастоянов във „въпреки.com” преди време по повод книгата му „Животът няма втора половина“ , своеобразно продължение на „Една и съща нощ“ / последва и трета „Т като Ташкент“/. Тогава търсихме заедно паралелите с онова време и с тази много важна 1925 година, която оставя своя отпечатък вече почти столетие. „Ако говорим за литературната страна – паралелите са, че нямаме Гео Милев сега. Но като политика ми хрумна и вече в няколко разговора го казвам. Нашата история е не просто циклична. Тя прилича на онова митологичното същество Уроборос - змията, която си е захапала опашката. Тоест тя се върти в едно и също русло. И сега във втората книга много ме занимаваше този проблем – абсолютно еднаквия страх. Защото знам – 1925 е ужасна година в българската история. Тя пречупва всичко. След 1925 година вече не е можело да има модернизъм. Дори и хората, които са работели за това, тези, които сме учили като септемврийска литература Асен Разцветников и останалите се придвижват към силното списание „Златорог“, което обаче е точно в каноните на Вазовата литература. Кротко, уютно, висока литература, но никакъв бунт. С анархистите е горе-долу същото – малко по малко са отстранени от обществения живот. Докато до тогава са били наистина фактор, някакъв фактор – плашещ, но фактор. Нещо се е пречупило. Настъпил е просто страх. Днешният страх отгоре на всичко, няма какво да отричаме – страхът съществува, прерасна в една имплантирана апатия.“ Целият текст с Христо Карастоянов може да прочетете тук https://въпреки.com/post/180064116541/

Преди години отново в разговор за „въпреки.com” режисьорът Иван Добчев по повод спектакъла му в Народния театър „Иван Вазов“ „Гео“ ”, /с награди „Аскеер” 2016 за режисура, за мъжка главна роля Леонид Йовчев, за поддържаща Валентин Ганев и за музика на Христо Намлиев – б.а./, по книгата на Христо Карастоянов „Една и съща нощ“ каза: „Обичам да стъпвам върху текстове, които са големи. Някакъв текст, който те изненадва, който надхвърля твоите представи, открива ти друга гледна точка, открива ти, например, Гео Милев, такъв, какъвто ти не си го и подозирал”. Целият разговор с него тогава може да прочетете тук https://въпреки.com/post/146986994441/

Маргарита Младенова, снимка: Стефан Джамбазов

Участието на Иван Добчев и Маргарита Младенова е много специално във филма на Костадин Бонев, защото те разсъждават и за интелектуалеца като смисъл на живеене и различността му, която предопределя пътя му и като жертвеност, без той да гледа на себе си така. Дори до наивност, която в случая с Гео Милев удивлява Иван. Поетът с неговите езици, с познанията му за световната литература и изкуство е могъл да замине, да се махне оттук…Но Гео остава…Когато е смъртоносно ранен в боевете край Дойран немските санитари откриват в шинела му томче с немска поезия. Това го и спасява и веднага го отвеждат в лазарета. Ще се възстанови след десетки операции от най-големите специалисти на Германия… А 1925 година ще изчезне, както много други. След почти 30 години 1954 когато в околностите на София са разкрити десет масови гроба, в които според специалистите са били заровени 500 души, загубили живота си от насилствена смърт. В един от масовите гробовете тогава край Илиенци е намерено стъклено око… Окото е на поета Гео Милев…

В този контекст Костадин Бонев разсъждава на глас: „Талантливият човек има изострена чувствителност. Някъде бях казал, че артистът е същество без кожа, неговите нерви са на повърхността. Най-лесната работа е да го нараниш. Артистите са раними хора и, естествено е, те да възприемат света по един по-различен начин и това да води до конфликти или до някакви колизии с режима.

Колаж от филма "Гео Милев в лабиринта на времето", снимка: архив на продукция

Много са различни Гео Милев и Вапцаров. Не могат да се сложат на една плоскост. От Ботев да тръгнем, даже. Това е тази болезненост, която обаче всъщност по някакъв начин се цени много в обществото. И сега и сега да попитате случаен човек. Само му кажете Яворов, само му кажете Гео Милев, кажете му Смирненски, кажете му Вапцаров, кажете му Пеньо Пенев и последното и Петя Дубарова. Те веднага ще ви отговорят – за тях това е нещо много специално. Няма никак��о значение дали са чели или не техните стихове. Този пиетет към вече покойните млади поети по някакъв начин много трудно мога да го обясня. Не знам. Ако дойде човек от ранга на Ивайло Дичев, сигурно ще може. Защо това така се случва? Българските поети са…, аз мисля, че навсякъде по света е така не са само българските поети. Далеч съм от клишето „не си ги пазим“, те просто живеят в друг свят и по друг начин възприемат света, който ни заобикаля. Не случайно Иван Добчев се чуди на неразумната смелост на Гео Милев, който разговаря с английски дипломати и им казва неща, които в крайна сметка, то е хипотетично, но най-вероятно те са допринесли тези негови думи, за това той да изчезне. Гео Милев не е изпитвал страх – никога. Те са, обаче, избраните. В мига, в който ти самият направиш голяма стъпка към Отвъдното, без да се поколебаеш, ти попадаш в тази кохорта на избраните.“

Отново подчертавам, че филмът „Гео Милев в лабиринта на времето“ на Костадин Бонев е забележителен, прекрасен, но и тъжен не само заради съдбата на Гео Милев, убит на 30 години, без съд и присъда, заради словото си…А и, защото в него е закодирана българската драма и трагичност на 20-ти век, а и в сегашния. Изписано е в самото заглавие.

Преди дни на 26-ия фестивал на българското документално и анимационно кино „Златен ритон“ филмът беше удостоен с наградата на Критиката с формулировката: За проникновени анализ на вечно актуалния проблем относно сложните и противоречиви взаимоотношения между представителите на интелигенцията и властта в България. Получи Специален диплом на журито с председател Адела Пеева - за пълнокръвната картина на времето, в което се разгръща трагичната съдба на гениалния поет.

Автопортрет на Гео Милев в къщата-музей на поета в Стара Загора, снимка: Стефан Джамбазов

Костадин Бонев и неговият „Гео Милев в лабиринта на времето“ вече са имали срещи с публиката. Режисьорът споделя: Първите прожекции могат да създадат превратна представа, излишни надежди, защото те са по-леко приповдигнати. Но има нещо друго, че прожекцията, която беше тук в Дома на киното, практически беше обявена само за специалистите, нямаше някакво разпространение /на фестивала „Златен ритон“/. Ние се пазихме, защото искахме да си запазим гостите за премиерата, въпреки всичко салонът беше пълен. Аз съм спокоен за това, че филмът ще мине добре в София, че ще имаме възможност да го показваме в тези кина, които са наши съмишленици. От различните градове получавам много запитвания.“ Първата му прожекция бе в Стара Загора на 15 януари, рождения ден на Гео. Присъствали учители, дори от Пловдив, дошли специално, и много ученици, главно от математическата гимназия „Гео Милев“.

Официалната премиера на филма е в рамките на 26-ия София Филм Фест на 24 януари от 18 часа в Дома на киното. Ще продължи пътя си в Бургас, където ще бъде на СФФ „На брега“. Ще има и в Пловдив и във Варна.Филмът ще мине навсякъде, където има интерес. От много училища в страната са се обадили на режисьора, че искат да видят филма.

Не го пропускайте! Ако не го гледате, ще сте пропуснали нещо важно и съкровено в живота си.

А Костадин Бонев продължава напред в киното с игралния си проект по романа на Ирена Иванова „Остайница“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки архив на продукцията и Стефан Джамбазов

[vprki]

Иван Добчев отново се връща към „Иванов“ на Чехов

„Само преди петдесет години, на тази същата сцена, тогава известна като аудитория 47, студентът ІІІ. курс „Режисура за драматичен театър“ Иван Добчев, показа годишната си курсова работа – спектакъл по „Иванов“ на А. П. Чехов. Тогава студентът Добчев беше „млад, силен, бодър, неуморим, пламенен” и идеята на Антон Павлович, че само след една година такъв един човек може да се превърне в пълно отрицание на самия себе си, го заинтригува много силно.“ Пише проф. Иван Добчев за „Иванов – Барабанов“, новия му спектакъл в Театър НАТФИЗ.

И продължава: „Възможно ли е един интелигентен, умен, образован човек като Иванов, издигнал такава висока мярка за живеенето, да се остави да го обхване меланхолията, да „падне под летвата си”, да се затъркаля по „наклонената плоскост”, да се даде на заобикалящата го посредственост, с безхаберната ѝ склонност да се въргаля в бита, във водката и сельодката, в консумеризма, където единствен хоризонт са Марфуткините стерлинги? Тогава този въпрос ме блъсна с цялата безизходица на такова едно изпадане. Чехов ни дава знак! Внимание, момчета – „на двадесет години всички сме герои, всичко започваме, всичко можем, а на трийсет вече се уморяваме и ставаме негодни за нищо”... Драматургичният материал ползва сюжетната структура на първата пиеса на Чехов „Иванов”, но в нея са вписани фрагменти и персонажи от „Вишнева градина” и „Чайка”. Идеята е да се изведе още по-категорично прословутия чехов тезис „Живеенето е най-големият враг на Живота”.

Живеенето, подчинено на удовлетворяването на страстта да натрупаш състояние, което да ти осигури безхаберно преживяване, живуркане, нищо-не-правене, наистина е най-големият враг на отдадения на голямата идея Живот – идеята да се посветиш на опазването и усъвършенстването на чудесното Божие творение – Животът, тук на Земята. Предупреждението на Чехов днес е по-валидно от всякога и в днешния прононсиран отвсякъде LIVESTILL младото поколение би трябвало да чуе сигналите за опасността за духовния човек, която се крие във всекидневно рекламираното модно, материално, луксозно живеене. Считам за свой дълг, освен трупането на чисто професионални умения, които чрез драматургията на Чехов са гаранция за най-високо качество, да предам на възпитаниците си и неговото духовно послание.“ Завършва проф. Иван Добчев.

Иван Добчев, снимка: Стефан Джамбазов

От септември той работи със студентите си по пиесата „Иванов“ на А. П. Чехов. Какъв е режисьорският прочит и каква е актьорската интерпретация на класическата творба ще можем да видим на 1 и 2 декември, 19.30 ч., Сцена 47, Театър НАТФИЗ. Съобщават от Театралната академия. В текстовете, изпратени до медиите от Десислава Димитрова, гл. експерт „Връзки с обществеността“ на НАТФИЗ са и интервюта на Яна Каменова и Диляна Костадинова (IV курс „Театрална продукция“) със студентите от класа на проф. Иван Добчев, както и с професора. Публикуваме интервюто на Яна Маринова с преподавателя и режисьор Добчев, без редакторска намеса, като си позволяваме да вмъкнем в курсив наши бележки, свързани с наши текстове във „въпреки.com” в контекста на казаното от него по повод на предстоящата премиера.

Иван Добчев: Заниманието с театър е спасение

- Поставяли сте „Иванов” в Димитровград, във Военния театър с Йосиф Сърчаджиев. Сега репетирате със студентите. Как се променя естеството на работа?

- Да работиш с професионални актьори е много по-различно, от колкото със свои студенти. Учениците вече си посветил в определена поетика и методология, по-лесно е. Сложността на работата със завършените актьори идва от това, че вече си имат амплоа, намерили са си маниер – няколко интонации и хватки, и така си карат. Това беше голям проблем в годините, когато бях млад режисьор. Много ми тежеше. Аз съм се учил от Леон Даниел. Присъствал съм на негови репетиции и съм усвоил стила му, методология и способността да увлича актьорите в определена поетика. / „Леон (Даниел) не е само духовният ми учител, а същинският учител, аз избягах от Академията година и ходех при него да бъда като асистент. Да ходя, да правя записки…Това, което съм научил от Леон са разговорите с него след репетиции. Дълго сме разговаряли, коментирали. Аз съм задавал въпроси върху това – имам цели тетрадки пълни със записи, почти от устата му – как говори, как води репетицията. Така човек може да научи, а и ако изповядва това, което прави този режисьор и му е близко. Той знае къде е попаднал. Леон Даниел не можа да стане преподавател в Академията. Веднъж опитаха, но неговият начин да селекционира, да проверява артистите се оказа невъзможен за тази Академия и той си тръгна”, каза Иван Добчев преди време за „въпреки.com”/

С младите актьори се работи трудно, когато трябва да ги въведеш в роля, която е обременена от възраст. Как един 22-годишен студент да изиграе 62-годишен старец? Това е проблем. Нужни са специални лекции, уроци и репетиции за това, как да се влезе в тази възраст, без да изглежда бутафорно и да е въпрос на грим и костюми. Това е друг начин на мислене, различен от маниера на младите. Например Иванов е 35-годишен, а Саша е 20-годишна. Става дума за млади хора, около студентските години, което е по-лесно.

Рафаел Бижев в ролята на Иванов, снимка: Теодора Тодорова

Но поетиката на Чехов изисква непрекъснато да се напомня, че това не е като в живота. Всяка една ситуация в неговите пиеси е извънредна и странна. Допускането на нещо на сцената е екстравагантно и въвеждането на даден реквизит не е случайно. Чехов го е превърнал във формула - когато в първо действие на сцената се появи пушка, то в четвърто: тя трябва да гръмне. В „Иванов“ пистолетът се появява доста рано, а в четвърто действие гръмва в главата на главния герой. Това се превръща в проблем за студентите, защото не всички потеглят и влизат в целите на този процес. Учебната атмосферата изисква да надграждат този процес, дори когато са извън репетиции. Нужно е да четат много литература, но не всички имат тази възможност.

- В този ред на мисли, вълнуват ли младите хора въпросите, които поставя Чехов?

- Оказва се, че да. Много от нещата преоткриват сами. В началото, като четат, може да не вникнат в текста. Но идва момент, когато потъват в смисъла - Какво се случва с една любов? Каква да бъде тази любов, за да не е банална? Как да не изглежда пошла и жълта? Тогава разбират, че т��ва са неща, надживели времето си и като форма, и като средства за запазването на истинската любов. Колко страшно е именно такава любов изведнъж да изчезне?! Това е съвременно.

От спектакъла „Иванов – Барабанов“, снимка: Теодора Тодорова

- Ще разкажете ли какво се крие зад заглавието „Иванов - Барабанов“?

- Разкрива патоса на цялата пиеса. Иванов е различен от контекста на заобикалящия го свят. Средата го апострофира. Работната маса с книги и писма ще бъде залята с водка и кисели краставички, банички с лук. Нима тази голяма любов ще бъде опорочена с клюка, че единствената цел на Иванов е да вземе зестрата на Саша или Сара? И когато няма зестра, той ще ги разлюби… Тази пошлост, която го заобикаля като блато, убива истинските и чисти хора, смачква ги. Те много трудно оцеляват или стигат до самоубийство, както се случва с Иванов. Такава е тази гениална и велика формула на Чехов – „Най-големият враг на Живота е живеенето!“. Живеенето ние го наричаме оцеляване, битовизъм, а това са големите му врагове. Животът трябва да остане във високите измерения, не да ги допуска. Парите не могат да са оправдание, за това да го принизяваме. Тази тема днес е много актуална.

- Да се занимаваш с театър бягство ли е от блатото?

- Зависи. Заниманието с театър, или живопис е бягство, или предизвикателство, защото те са средства за спасение. Но ако се заемеш, трябва да се занимаваш с театър, който държи летва високо и казва – Елате, каня ви да се приповдигнете и да видите, че има друг по-висок смисъл в живеенето, от това да сме консуматори.

- Какъв е Вашият съвет към бъдещите кандидат - студенти?

- Винаги съм бил против това да се подготвят в школи. Особено някои актьори в провинцията, които са си изградили такъв имидж на „подготвящи“. Дори и да са талантливи и надарени децата, лошата подготовка им пречи същински да влязат в професията, защото те вече са повредени. Имал съм много примери за момичета и момчета, които идват от никъде, без подготовка. На изпитите е много видимо, че са чисти същества. С тях може да се работи в дадена поетика.

От спектакъла „Иванов – Барабанов“, снимка: Теодора Тодорова

Докато с клишираните в някакво амплоа или в друга някаква представа не е така лесно. Понякога се оказва напълно невъзможно. Когато за първи път с Маргарита Младенова бяхме поканени да вземем клас, имаше протест в Академията. Студентите не искаха да бъдат обучавани по тогавашния модел. В този момент ние направихме експериментален клас с изцяло различна програма. За приемния изпит ние не искахме от кандидат-студентите да идват със заучени монолози. Вместо това им давахме текстове и по време на изпита, те ги четяха, или ги научаваха на момента. Тествахме дали имат дарбата, като работеха върху непознати материали. Най – блестящият пример, с който можем да се гордеем е Снежина Петрова, която завърши този клас. /За „въпреки.com”каза преди време актрисата, че не може да каже какво би станало с нея, ако е останела в класа, в който е била приета във ВИТИЗ, тогава. Но е много щастлива, че е отишла в класа на Младенова и Добчев. Това ѝ е дало изцяло нова перспектива към изкуството: „Грети и Иван те въвеждат в един храм. Те вярват, че театърът е храм и той става храм. И това е, няма връщане назад”, признава Снежина. Много са спектаклите, които е играла през годините под тяхна режисура./

- Какво може да очаква зрителят от скорошната премиера? Какво ще бъде по-различен „Иванов“ от всичките други?

- Както се разбира поставям „Иванов“ за четвърти път - в Пловдив, Димитровград, включително със студенти в Академията. Реализирал съм пиесата и в Сливен, но под друго заглавие „Свирепо настроение“. Тогава ситуациите в спектакъла превъплътиха събитията свързани със свалянето на Тодор Живков и така целият се изпълни с препратки към промените, ставащи в държавата. Нито една от постановките не прилича на тази, която вече съм направил в друг театър. Невъзможно е! Винаги има нещо друго, още едно, което не съм открил в предишните варианти и не съм успял да доведа до края. Дали защото съм се усъмнил, или не са ми стигнали силите, или въображението и съм го изоставил… Така че „Иванов“ ще бъде откритие – дори и за тези, които познават моите спектакли.

От спектакъла „Иванов – Барабанов“, снимка: Теодора Тодорова

Това е различно ново четене на Чехов като драматург. Тръгнал съм от „Без надзорщина“, ръкопис на пиеса, която Чехов пише в младините си. Тя е открита след смъртта му от неговата сестра. Това е огромна пиеса, около 400 страници. В нея се съдържат всички пиеси на Чехов. Героите са с други имена, но ситуациите са идентични. По тази причина си позволих, в този спектакъл, да вплета и други герои като Шарлота Ивановна от „Вишнева градина“.

Автор: Яна Маринова

Великолепна е идеята младите театроведи да подготвят текстове за предстоящите премиери в НАТФИЗ. Ние винаги с огромно удоволствие и респект публикуваме техни текстове, като оставаме верни на стила и изискванията, които сме си поставили във „въпреки.com”. А ето и екипът на спектакъла „Иванов – Барабанов“ по Чехов: превод, постановка и сценичен вариант Иван Добчев, сценография Ивайло Николов, костюми Сузи Радичкова, композитор Асен Аврамов, асистент Димитър Сарджев, плакат Янина Петрова и фотограф Теодора Тодорова. Участват студенти специалност „Актьорство за драматичен театър“, клас проф. Иван Добчев.

Действащи лица и изпълнители:

ИВАНОВ, Николай Алексеевич - Рафаел Бижев

АННА ПЕТРОВНА, негова жена, родена Сара Абрамсон - Дени��а Павлова / Карина Илиева

ШАБЕЛСКИ, Матвей Семьонович, граф, негов вуйчо - Борис Върбанов

ЛЕБЕДЕВ, Павел Кирилич - Илиян Нонов

САША, негова дъщеря - Елена Траянова / Яна Зайкова

Д-р ЛВОВ - Боян Фераджиев /Алекс Иванов

КОСИХ, Дмитрий Никитич, акцизен чиновник - Кристиян Стоичков

БОРКИН, Михаил Михайлович, далечен роднина на Иванов, управител на неговото имение - Димитър Василев

АВДОТЯ НАЗАРОВНА, сводница - Мануела Минкова / Валерия Върбанова

СИМЕОНОВ-ПИШЧИК, собственик на имение - Марин Джишев

ЕПИХОДОВ, Семьон Пантелеич, деловодител - Николай Ганчев

ДУНЯША, прислужница - Яна Зайкова / Елена Траянова

ДУДКИН, стар ерген – Благовест Мицев

ПЕТРУША, лакей, старец на 87 години - Късин Ванг

ШАРЛОТА ИВАНОВНА, гувернантка - Ангела Канева

ЗАКАЧУЛЕНАТА, актриса от друга пиеса - Карина Илиева / Дениза Павлова

P.S. на редактора: В далечната 1975 година гледах спектакъла „Иванов“ на Иван Добчев в театър „Апостол Карамитев“ в Димитровград с талантливия актьор Николай Аврамов, светла му памет, в главната роля. Незабравимо представление, за което много съм разказвала на Стефан Джамбазов. Заедно почти не сме пропускали спектакъл на режисьора в София. Повече от 30 години, от самото начало на „Сфумато“ сме следили какво създават и как работят с младите Маргарита Младенова и Иван Добчев.

Иван Добчев и Маргарита Младенова, снимка: Стефан Джамбазов

Често сме писали за тях и винаги е било нещо ново и различно. За нас, както и за техните театрални изследователи, те са явление в театъра ни и не само. Сега продължавам, макар и без Стефан, срещите с тяхното изкуство и гледната им точка към света, към човека, към случващото се с нас…

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Теодора Тодорова и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Нови отворени и затворени художествени пространства в София

Извън галериите, театралните и оперните зали в столицата усвояват и нови художествени пространства. Те отново имат връзка с традиционните представяния, но дават и други измерения на изкуството. И са свързани не само с физически пространства, но и с духовни.

На 2 юли започва третото издание на „Театър пред театъра“ пред Народния театър в София. Публиката го посреща с голям интерес, въпреки че някои театрали са по-скептични и смятат, че спектаклите обслужвали масовия вкус. Но в края на краищата театърът си е зрелище, а не само интелектуално преживяване за посветени. Освен това началото е с гостуването на столичния Малък градски театър „Зад канала” с постановката на „Ромул Велики” от Фридрих Дюренмат с режисьор Бина Харалампиева. В разговор за „въпреки.com” режисьорката сподели преди време за тази постановка: „Когато прочетох пиесата с оглед на това да я правя, я усетих изключително съвременно. Защото ако просто четеш една пиеса е едно, когато решиш да я правиш, вече четеното е съвсем друго. И твоето усещане към нея е по различен начин. Винаги съм смятала, че в моята професия режисьорът трябва да държи сетивата си отворени към онова, което се случва около него. Моите собствени сетива не са ме лъгали, усетът ми за нещата, които стават. Много от пиесите, които правя, включително и класически заглавия, се оказват впоследствие изключително съвременни. Това е така, защото ти започваш да интерпретираш пиесата вече от гледна точка на проблемите, които теб те занимават в момента. Авторът ти дава тази възможност за търсене на отговори, за задаване на въпроси – за това какво се случва в момента за нас. В някакъв смисъл не ме лъже това особено вътрешно чувство. Аз така я усещам пиесата – прочитам я и си казвам „това е моя пиеса“. Даже, ако не търся пиеса, която да поставям, прочитам я и усещам, че това си е моя пиеса, това е моят материал, нещо, с което имам какво да кажа”, каза Бина Харалампиева.

Бина Харалампиева - снимка Стефан Джамбазов

А Герасим Георгиев – Геро, който играе главната роля на Ромул Велики също в разговор за „въпреки.com” беше казал: „Тя така е написана малко като трагикомедия, гротеска. То винаги и в живота, никога не е равна линия. Винаги има насечено като кардиограма на сърце – нагоре – надолу, има комедийни моменти, има драматични. Така е, човек изкарва живота си между усмивката и сълзата”. И добави: „Дюренмат не е много лесен автор. Той в едно изречение сменя стила три пъти. Казва много истини, но мисля, че ги поднесохме достъпно”. И се усмихна, въпреки че в живота е сериозен за разлика от сцената и шоутата: „Аз си казах най-сетне да изиграя нещо като император, все някакъв – пък то най-келявия император. Те в реалността са му викали Августчо, бил на 18 години, спори се дали е бил последният император. Мисля, че основното е да направиш разказ, да разкажеш нещо на зрителя. Почнеш ли да го блъскаш в сцената със спорни решения, звук, осветление, викове, пушеци, нищо не се разбира. Затова ние наблегнахме върху това да има разказ, история”, отбеляза Геро. Така че, не става дума за заиграване с масовия вкус, а за произведения, които са знакови в световната драматургия.

Герасим Георгиев - Геро като Ромул Велики - снимка Павел Червенков, архив на МГТ „Зад канала”

Сега площадът пред театъра освен с конструкцията е осеян с 250 звезди, на които са изписани имената на всички, които са част от Народния театър. Директорът Мариус Донкин сподели, че това е жест на благодарност към актьорите, екипите и администрацията, които през целия сезон и в рамките на „Театър пред театъра“ работят за случването на спектаклите.„Всеки един човек, който е тук, в тази сграда, независимо дали е на сцената, зад или под нея, е важен. Ние сме като един огромен град, един добре смазан часовников механизъм, в който е важно всяка частица да работи в синхрон с останалите, за да се случва магията на театъра“, допълни той. На 3 и 4 юли ще се играят „Лисичета“, на 5 и 6 юли – „Един безумен ден“, на 8 и 9 юли – „Актрисата“, и на 7, 10 и 11 юли – „Спанак с картофи“. А преди време също в разговор за „въпреки.com” директорът на театъра Мариус Донкин беше разказал за едно представление миналата година при пороен дъжд, но нито актьорите, нито зрителите напуснали пространството. Става дума за „Калигула”, когато на откритата сцена пред театъра се излял проливен дъжд. Въпреки че дъждът не спрял през цялото време, публиката останала докрай заедно с актьорите и това се превърнало в една от най-обсъжданите вечери на фестивала под звездите. Надеждата е да не вали дъжд тази година, а дали молебенът срещу дъжд е подействал, ще се разбере през следващите дни.

Мариус Донкин - снимка Стефан Джамбазов

Това важи и за други културни събития на открито, където организаторите също гледат към небето. Десетият юбилеен сезон на „Опера в парка” в парка на Военна академия се откри на 21 юни с гала-концерт, последваха спектаклите на „Дон Паскуале” (21 юни), „Мамма Миа!” (24 и 25 юни). Но най-очаквана е премиерата на „Кармина Бурана” по музика на Карл Орф. Тук е важно да се подчертае, че хореографията е на Фреди Франдзути. В спектакъла участва цялата балетна трупа. Преди това той прави своя постановка на произведението с трупата на основания от него през 1995 г., в италианския град Лече, „Балет от юга”. Сред заглавията за децата са: „Червената шапчица” от Александър Владигеров, „Вълшебната флейта” на Моцарт – адаптация за деца, премиера на концерт-спектакъла „Веселите малчугани”, „Трите прасенца” на Александър Райчев, „Мечо Пух” – мюзикъл от Андрей Дреников и „История с патоци, мечо и лиса” на Георги Костов. И по наши наблюдения те се приемат много добре от децата и техните родители. За програмата на фестивала директорът на Софийската опера и балет акад. Пламен Карталов каза, че тя се реализира, благодарение на дългогодишната подкрепа на Столична община и вече 10 години е част от Културния календар на София. Предстои и Седмият летен Вагнеров фестивал от 7 до 12 юли в Софийската опера и балет с оперите „Тристан и Изолда“ и „Парсифал“. Спектакли на Музикалния театър и Балет „Арабеск” също имаше на открито в парка на Военната академия в София. А и тази година Софийската филхармония и Столична община канят на музикална среща в красивото пространство на парка в двореца „Врана”. От 7 до 10 юли зрителите ще имат възможност да се насладят на подбрана селекция от концерти с най-доброто от света на класиката.

В Малкия сезон на “Сфумато” има спектакли на открито и закрито – снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за културни пространства, не можем да не споменем и Малкия сезон в Сфумато. Защото не става дума само за физически, но и за духовни пространства. А и болката на „Сфумато” за пристройка към театъра е от години, която все още не може да се осъществи. Театърът вече навърши 30 години, а тазгодишното издание на „Малък сезон”, който започна е посветено на 30-годишнината от създаване на Театрална работилница „Сфумато“. Маргарита Младенова и Иван Добчев – създатели и ръководители на ТР „Сфумато” написаха: „Вече две десетилетия „Малък сезон” е най-иновативният творчески фестивал в България. Замислен като „търсачка” на нови креативни идеи на най-младите от всички изкуства – приведени в действие и търсещи условия за осъществяване и финализиране, „Малък сезон” продължава да бъде верен на своята мисия. Нашата амбиция е да го превърнем в свръхнаситена на събития и идеи европейска творческа работилница. Представяме си десет дни, наситени с артистични акции от всички изкуства, възпалени от страстта да събираш и съхраняваш уникалното в своя малък свят и да го пренасяш в контекста на голямата европейска цивилизация”. „Малък сезон” 2019 се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата и е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г.

Във фоайето на „Сфумато” са експонирани творби на Станимир Енчев – снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за пространства и театър искаме да обърнем внимание и на две изложби. Защото при тях точно пространствените решения играят голяма роля. Едната изложба е „Следите се губят” в Софийска градска художествена галерия.  Тя е на Дружеството на южнобългарските художници (1912–1948). Освен задълбочената изследователска работа на екипа: Аделина Филева – директор на СГХГ, Красимир Линков – директор на ГХГ – Пловдив, Пламен В. Петров – идея и концепция, Наташа Ноева и Николета Гологанова – куратори, Рамона Димова – систематизация и логистика, Илинка Чергарова – реставратор, Трейси Спийд – превод на английски, Таня Пунева – коректор, ни се иска да отбележим Надежда Олег Ляхова – експозиционен дизайн. Защото цялостното оформление на изложбата е нейно. Някои го харесват, други смятат, че е по-различно от това за една изложба, дори в едната зала им се струва малко претрупано. И като че ли им изглежда прекалено театрално за добро или лошо. Но по думите на Надежда Олег Ляхова, тя се е ръководила от начина, по който са се правили на времето изложбите на това дружество. Те са наемали малки галерии и по необходимост картините са били една върху друга. Но това сега има своя смисъл, защото ни пренася в духа на онова време.

Изложбата „Следите се губят” в Софийска градска художествена галерия - снимка Стефан Джамбазов    

А както има едни текст също експониран в изложбата на В. Крумов от 1930 година: „Няколко имена, салон с картини и публика, която рядко се връща отново да ги види. Имена на художници, които може би никога не ще направят име. И салон, за който едва ли някога някой ще си спомни. Но все пак това е изложба на сътворена тревога. В нея са показани рожби на откраднато време и боязливо сътворен дух. [...] Картини, които не ви зашеметяват, и имена, които бавно се налагат. [...] Но все пак те изтръгват нашето очарование, макар и понякога да ни разочароват. Възвръщат ни изново към багрите си платна, вглеждаме се към тяхното вцепенено съдържание и кой знае защо започваме да им вярваме. Може би защото са наши. Такъв е той духът на нашата провинция. Несамоуверен в изказването си и неокуражен в постиженията. Неговият каприз не се подчинява на изучаване, както и вкусът на малобройните му меценати”. Това е текст от 1930 година, но не е верен с едно – че са имена на художници, които няма да направят име?! А те са на Антон Митов, Андрей Николов, Иван Лазаров, Златю Бояджиев, Васил Бараков, Давид Перец, Цанко Лавренов…

Експозицията в СГХГ е подредена по подобие на оригиналните изложби на дружеството преди години - снимка Стефан Джамбазов

И още една изложба, в която пространството присъства по особен начин. То е празно, но и оградено, а изложбата е на група 7+1 в галерия Credo Bonumи се нарича „Оградена празнота”. Автори са Камен Цветков, Илко Николчев, Панчо Куртев, Йоханнес Артинян, а куратор е Илина Коралова. „Проектът „Оградена празнота” изследва взаимодействието на „изпразнени“ и „рамкирани“ обеми с пространството, което те образуват. Той цели да преосмисли мисловните ни конструкции за: вън-вътре, обем-пространство, оградено-ограждащо и т.н. Авторите са водени от, вероятно за някои, утопично-наивистичното вярване, че размишленията върху фундаментални рефлекси и утвърдени възгледи и тяхното проблематизиране, е предпоставка за свобода във всякакъв смисъл на понятието. Матрицата не е „технологично” явление. Тя е система, изградена от нашите сетива, от нашите идеологии и нашите страхове. Система, която подхранваме и допълваме с етични и социални норми. Можем ли да съществуваме извън и без нея?”, пише в анотацията за изложбата. 

Изложбата „Оградена празнота” в галерия Credo Bonum – снимка Стефан Джамбазов

За групата може много да се говори, но в случая по-интересното е именно провокацията около пространството. И беше много интересно при откриването, че сякаш самите присъстващи стояха встрани, а не вътре в обемите. На тях им действаха не като отворени, а затворени пространства. И това също е част от експеримента на експозицията… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Радичков присъства мощно в програмата на „Сфумато”

Януари е особен месец не само в творчеството на Йордан Радичков, но и в живота му. Като говорим за творчество, не можем да не споменем знаковата му пиеса „Януари”, а за живота му – на 21 януари се навършват 15 години откакто напусна нашия грешен свят. Населен с шарени човеци, които Радичков така много обичаше. Както казваше: „Човек е дълго изречение, написано с много любов и вдъхновение, ала пълно с правописни грешки.”

Както пише в ремарката за „Януари”: „Събитията в тази пиеса се развиват през месец януари, най-българския от всички месеци, когато прозорците на селцето са изрисувани със скреж, под всяка стряха виси разпъната свинска кожа, на всяка порта стърчи по една сврака, във всеки селски кладенец живее по един воден дух, някъде и по два, та е трудно да се изчисли като колко се падат на глава, от населението, вълци прокарват сватбарски пъртини край селцето и макар да са потънали до уши в сняг, селце и хора се повдигат на пръсти, за да надникнат отвъд пъртините и къде с действие, къде с въображение се мъчат да разчетат събитията, записани в белите преспи на зимата. Сюжет, поверия, музика и действащи лица са взети от северозапад”. Като че ли тези селца от Радичково време вече поизчезнаха, то и зимата през януари вече не е такава, както и Радичковите хора, но това не пречи да ги съхраним и да се опитаме да ги възкресим и в днешното време. Такива опити в изкуството ни има, още повече през тази година, когато се навършват и 90 години от неговото рождение.

Маргарита Младенова и Иван Добчев при представянето на проекта „Ноев ковчег” – снимка Стефан Джамбазов

Един от опитите да върнат Радичков при нас днес е на Театрална работилница „Сфумато” с проекта си „Ноев ковчег”. Преди началото на програмата Маргарита Младенова и Иван Добчев написаха: „ТР „Сфумато“ започва работа върху новата си творческа програма „Ноев ковчег“. Проектът замисля да възсъздаде Радичковия свят и неговите човеци  в контекста на ХХI век; да направи нов театрален превод на неговите послания – предупреждения за съдбата на уникално българското в срещата му с Европа и света; да реабилитира живата връзка на българина с природното и магичното в битието и да ги защити като непреходна ценност.

„Луда трева” - снимка Яна Лозева, архив на „Сфумато”

Предвиждаме създаване на два спектакъла „Луда трева“ /режисьор Маргарита Младенова/ и „Нова Библия“ /режисьор Иван Добчев/ и чрез поредица от ателиета, репетиции, лекции и беседи, срещи с публики, репетиции на свободен достъп и следващи периоди на разпространение, фестивални участия, надграждане в други форуми /”Малък сезон“ - планираме дълъг пълноценен живот на програмата. Заглавието „Ноев ковчег“ присъединява нашето убеждение към убеждението на автора, че литературата и театърът са призвани, предназначени да пренесат жива паметта за ценности през потопа на амнезиите и изчезването. При всички случаи това завръщане към Радичков е по-голямо изпитание днес и е по някакъв начин по-съдбовно за самите нас, спрямо смисъла на това, което искаме да правим оттук нататък. Надявам се, абсолютно лично, персонално за всеки от актьорите, за всеки от участниците, че е по-голямо откритие и преживяване, отколкото е резултатът. Това беше и една от същинските цели да се завърнем към Радичков“.

„Луда трева” - снимка Яна Лозева, архив на „Сфумато”

Сега вече спектаклите са реализирани и могат да се видят в „Сфумато”. Както каза Маргарита Младенова на пресконференцията преди премиерата на „Луда трева”: „Светът е една голяма Калиманица, която ще отиде под водата. И това го правят хората, не го прави природата. Този вариант на „Луда трева“ – той е различен и като текстове, като стъпва върху същите бази, според мен като замисъл и намерение е едно много по-разтревожено представление, в което не липсва чувството за хумор, не липсва въпрекиският им празник, но те по-малко са хора на илюзиите и повече знаят, че отстояването не е, защото някой ти дава шанс, а отстояването е въпреки, че нямаш шанс и това е, като че ли те тества в мярката. Те са несъответни хора. Това е голяма плесница срещу нас, които сме съответни хора. Такава е ситуацията и ние така ще се държим. Тоя вятър вее – ние натам ще гледаме, после ще се смени вятърът и ние ще сменим посоката. Те са точно обратното. В това отношение те са наистина близо до Бога като предназначение на човека в убеждението си… И то даже не е убеждение, че си тука, за да се грижиш, да правиш, да съхраняваш и, който иска да ти го развали – той е верблюд“. Почти изповедално сподели Маргарита Младенова.

„Нова Библия” – снимка Яна Лозева, архив на „Сфумато”

Срещите с Маргарита Младенова и Иван Добчев преди премиера или по повод на други събития в „Сфумато“ винаги не са просто интересни, а задълбочен, вълнуващ момент на общуване за света около нас, за мисията на театъра и не само. Сега в центъра е Йордан Радичков и като че ли чрез тях го откриваме отново и той е винаги тук и ще бъде тук… Иван Добчев каза: „Това, което ми се струва много важно е особената метафизика на понятието „Ноев ковчег“, на идеята на образа, който последните си години Радичков създаде. Наистина, това, което създаваме и слагаме на сцената трябва да има самочувствието, че ние по някакъв начин правим един нов „Ноев ковчег“. Това искаме да го пренесем през времето, ето това искаме да съхраним от забравата. По някакъв начин да знаем, че то няма да отпадне, няма да отмре, то е нещо ценно и не можем да го забравяме, не можем да го прескачаме, не може да нямаме памет за него. Спектакълът с това се занимава много. Връзката между двата спектакъла е в това, че ако първият е започнат в първите часове преди да бъде потопен този свят /последния ден/, моят спектакъл започва след това, много след това. Когато селото отдавна го няма и тези персонажи, които ние ще гледаме дали са истински или всички са тенци. Всички са някакви такива – прескочила ги е някаква котка или как са се завърнали тук и какво правят тука, какво правят в това пространство, което е една разрушена църква“.

„Януари” – снимка архив на „Сфумато”

Когато говорим за Радичковия дух и пиеси в „Сфумато”, разбира се, че трябва да споменем още един спектакъл, който се играе на сцената на театралната работилница – споменатия „Януари”. Режисьор е Ованес Торосян, който пита в анотацията за спектакъла: „Кога човек губи човешката си същност и се превръща в животно? Кога инстинктите за самосъхранение надделяват над разума и брат е способен да прати брата си на смърт, за да спаси собствената си кожа? Къде се ражда лицемерието и предателството? Бергман казва „ние създаваме образ на собствения си страх и този кумир, наричаме Бог.“ Дали не назоваваме неизвестното с името на бог? Доколко си готов да жертваш себе си, в името на другите пред очите на този бог?”. А тук е хубаво да цитираме Исай в послеслова към „Януари”: „Тъй ще се търкаляме ние като жироскоп из нашия северозапад и ще кръстосваме къде пътищата на тоя живот, къде словата на тоя живот и навсякъде около тебе ту отвесно се изправят въпроси, ту водоравно, отвсякъде те заобикалят, сочат те с пръст и ти подвикват: Отговори! Като се вторачиш повече в тях, изведнъж разбираш, че цял живот трябва само да отговаряш, и не ти остава време поне веднъж в твоя живот ти сам да се изправиш в целия си въпросителен ръст и с целия си въпросителен ръст да извикаш на живота: ти отговори!... Скланям смирено глава, братя, пред въпросите на живота. (Покланя се.)”.

„Нова Библия” – снимка Яна Лозева, архив на „Сфумато”

А в края ни се иска да цитираме поета и философ Валентин Славеев, който в рецензия за „въпреки.com” написа за „Нова Библия”: „Ноев ковчег” сякаш проверява възможното. „Нова Библия” вероятно излиза от наводнения под в църквата, несъществуващия кон и преструващата се мъртва лисица. Радичковият свят е плетеница от възможни реалности, магични пространства и митове. Новата програма Радичков някак търси дали още нещо от човека се е счупило, дали митовете все още се държат от границите си. „Нова Библия” още веднъж обръща внимание на фрагментарността на битието, на разпадналия се голям разказ, проверявайки дали има възможност за неговото съчленяване”. А всичко това може да се провери ако отидете на спектаклите на „Сфумато” по текстовете на Радичков през януари и февруари. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Яна Лозева - архив на „Сфумато”