#Йоханнес Артинян

[vprki]

Критичен поглед: Смисълът е създаваното на „пространствен разказ“ и анализ на проблема

„Музеят – възможен или невъзможен” е темата на дискусията, която ще бъде осъществена на 7 ноември в Софийска градска художествена галерия по проект на Фондация „Въпреки”. Проектът получи финансово подпомагане  през месец юли по програма „Публики” на Национален фонд „Култура”. Датата за дискусията е знакова и е във връзка с 10 ноември, когато се навършват 30 години от демократичните промени в България. Иде��та е за същността на съвременния музей и създаването на подобен за близкото бивше социалистическо минало в София. Вече публикувахме текст във „въпреки.com” /можете да прочетете тук/  и се обърнахме към редица известни интелектуалци и творци да изразят свои мнения. Сега публикуваме първите постъпили текстове – на скулптора Йоханнес Артинян и на литературоведа и преподавател проф. Николай Аретов.

Йоханнес Артинян: Въпросът „Трябва ли да има музей на социализма?“ е на пръв прочит риторичен. Това е все едно да се пита „Трябва ли да имаме памет?“, „Нужно ли е да помним?“.  Отговорът изглежда  еднозначен. Ако обаче анализираме конкретния казус, нещата не изглеждат толкова „плоски“. Поколенията родени до 80-те на миналия век са свидетели на това време. То „носи“  социализма с всичките му „малки и големи правди“ в гените си. Родени след това, особено през 21- ви век,  нямат никаква представа от този строй. Нещо повече това е поколение с принципно различен светоглед и различна конструкция. За тях до голяма степен миналото е комикс без поука. Те живеят тук и сега. Ерго, излиза, че от материализиране на „паметта за социализма“ няма нужда.

Визуализация на проект на група “7+1″, в която участник е и Йоханнес Артинян, за пространството на бившия мавзолей от 2002 година. Тогава проектът е бил подкрепен от изкуствоведите Филип Зидаров, тогава директор на Софийска градска художествена галерия, и Мария Василева. Имали са и среща с бившия кмет на София Стефан Софиянски, но очевидно не е довела до нищо съществено... - снимка архив на скулптора  

И ВЪПРЕКИ това, има един съществен, за мен, довод който прави необходимостта от подобен музей (точно на това място) очевидна. Мавзолеят е архетип на манипулация. Манипулация на стойности, представи, нагласи, рефлекси. Манипулация създаваща „морал“, заменяща базисни човешки стойности и нужди. Как е възможно това да се случва? Това е въпросът, на който има смисъл да се даде отговор. Защото този отговор има значение. Значението му е в логичния последващ въпрос „Не се ли случва това и сега?“.

Йоханнес Артинян

Не съм специалист по музейно дело, нямам нито теоретична нито практическа подготовка по въпроса. Това, в което виждам смисъл като художник, е създаваното на „пространствен разказ“ и анализ на проблема. След като с относително примитивни средства (съпоставени със съвременните технически възможности), през 20 – ти век e било възможно да се накарат хората да се прекланят пред труп, какво ли е възможно да се направи сега? И дали не се прави всъщност...

Николай Аретов: Разхвърляни размисли за един бъдещ музей

Прекрасно:

но — що е отечество? —

И яростно лаят

картечници…

Струва ми се, че тук „отечество“ може да бъде заменено със „социализъм“. Картечниците (на публицистите, слава Богу), ще останат. Страхувам се, че дебатът „Що е социализъм и имал ли е той почва у нас?“, който отдавна тече, едва ли ще е продуктивен, още повече – във връзка с идеята за музей на епохата. Примерът с относително новият „Музей на социалистическото изкуство“ в София не обнадеждава. Както впрочем и т. нар. „Музей на съвременното изкуство“. Единственият безспорен резултат при първия случай бе медийната популярност, които част от критиците му си спечелиха. С доста проблематични аргументи. Като че ли по-функционално, от моя гледна точка, разбира се, би било етикетът да се замени с дати, които определят някакъв период. Да кажем 1944 – 1989. И двете години могат да предизвикат възражения или поне уточнения, но те ще са по-малко и по-смислени от дефинирането на „социализма в България“. Определението „близкото минало“ пък ми изглежда не особено далновидно – музеи се правят с по-далечна перспектива, те трябва да останат и когато това „минало“ вече няма да е „близко“. Някакво смислено компромисно решение предполага лансираното от НБУ обвързване със съществуването на Народна Република България. (В този случай годините ще са малко по-различни.)

Част от Музея на социалистическото изкуство в София

Същественото в това предложение е насочването към период от време, а не към явление, характеристика или нещо друго. И това отвежда към един друг въпрос, който някак се подминава. Трябва ли един период да се приоритизира, което винаги е за сметка на останалите. Известно е, че основен акцент в българските музеи е Възраждането, сега до него започва да застава Социализмът. А времето между тях попада като че ли остава на по-заден план. Вярно е, че изобразителното изкуство от времето на Царство (преди това Княжество) България присъства в Националната галерия и другаде. Но битът от това време, особено градският бит, процесът на модернизация на живота (и съпротивата срещу нея) биха представлявали интерес.

Може би е още рано, но съм убеден, че документирането и на 90-те години на ХХ в. заслужава внимание и някога ще го получи. И като бит (включително т. нар. Луканова зима), и като изкуство – по-паметливите вероятно ще си спомнят картини от типа на Демокрацията води народа или стихове за знамена (червени и сини), или „Ние пак сме тук“ и логото на тази рубрика, и т.н, и т.н.

Още от Музея на социалистическото изкуство

Днешните музеи, в някаква степен и в България, стават все по-интерактивни, в тях вече не само се гледа (и чете, и слуша), но и може да се прави нещо, да се пипне. В този смисъл те наистина се приближават до арт-инсталация, за което пледира „Въпреки“ и някои от авторите на сайта. По-проблематична ми се струва дилемата „фактите или на усещането за онова време“. Всъщност дилема няма – и фактите, и усещането (и то не за сметка на фактите). Проблемът е друг – чие усещане. Усещанията и спомените са различни, идват от ��азлични индивиди и социални груп��. На теория това е азбучна истина, на практика обаче тя се пренебрегва. Публицистиката, а и историографията, са склонни да говорят за някакво единно „ние“, което най-малкото изрязва крайностите. Горяните и агитаторите за кооперирането на земята съществуват едновременно, както ентусиастите по манифестациите и слушателите на заглушаваните радиостанции (дори в едно семейство, дори в един индивид). И това многогласие би трябвало да присъства в публицистиката, в историографията, а и в музеите.

Книгата на Николай Папучиев, издадена от “Кралица Маб”, провокира в някакава степен и нашата дискусия

За мен поне би било интересно, а и въздействащо, успоредното представяне на бита и естетическите пристрастия на номенклатурата и на, да кажем, работниците. И промените във времето и при едните, и при другите. Не по-малко интересни са усилията, били те съзнателни или несъзнателни, на творците да се нагодят (да формират?) вкусовете, отново и на едните, и на другите. А и да се възползват от техните предпочитания. Още по-интересен става въпросът какви са резултатите от това „възползване“, дали са само негативни.

Въпреки искрен стремеж за обективност, за представяне на „цялата истина“ (завиждам на хората, които я знаят), създателите на музеите имат своите амбиции, пристрастия, а и цели, не само свързани с възложителите. По условие те могат да бъдат осъзнати и туширани, но не могат да бъдат заличени. Затова частните усилия за изграждане на музейни сбирки (представени подробно и задълбочено в книгата на Николай Папучиев) ми изглеждат важни – като коректив на „официалните“ експозиции, при които пробивността на кураторите и авторите, а и ангажирането с някаква линия (да я нарека ли конюнктура), изграждането са биография и борбата за престиж трудно могат да бъдат удържани.

P.S. След текстовете на Йоханнес Артинян и Николай Аретов очакваме и други мнения, които ще публикуваме преди дискусията на 7 ноември в СГХГ. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Нови отворени и затворени художествени пространства в София

Извън галериите, театралните и оперните зали в столицата усвояват и нови художествени пространства. Те отново имат връзка с традиционните представяния, но дават и други измерения на изкуството. И са свързани не само с физически пространства, но и с духовни.

На 2 юли започва третото издание ��а „Театър пред театъра“ пред Народния театър в София. Публиката го посреща с голям интерес, въпреки че някои театрали са по-скептични и смятат, че спектаклите обслужвали масовия вкус. Но в края на краищата театърът си е зрелище, а не само интелектуално преживяване за посветени. Освен това началото е с гостуването на столичния Малък градски театър „Зад канала” с постановката на „Ромул Велики” от Фридрих Дюренмат с режисьор Бина Харалампиева. В разговор за „въпреки.com” режисьорката сподели преди време за тази постановка: „Когато прочетох пиесата с оглед на това да я правя, я усетих изключително съвременно. Защото ако просто четеш една пиеса е едно, когато решиш да я правиш, вече четеното е съвсем друго. И твоето усещане към нея е по различен начин. Винаги съм смятала, че в моята професия режисьорът трябва да държи сетивата си отворени към онова, което се случва около него. Моите собствени сетива не са ме лъгали, усетът ми за нещата, които стават. Много от пиесите, които правя, включително и класически заглавия, се оказват впоследствие изключително съвременни. Това е така, защото ти започваш да интерпретираш пиесата вече от гледна точка на проблемите, които теб те занимават в момента. Авторът ти дава тази възможност за търсене на отговори, за задаване на въпроси – за това какво се случва в момента за нас. В някакъв смисъл не ме лъже това особено вътрешно чувство. Аз така я усещам пиесата – прочитам я и си казвам „това е моя пиеса“. Даже, ако не търся пиеса, която да поставям, прочитам я и усещам, че това си е моя пиеса, това е моят материал, нещо, с което имам какво да кажа”, каза Бина Харалампиева.

Бина Харалампиева - снимка Стефан Джамбазов

А Герасим Георгиев – Геро, който играе главната роля на Ромул Велики същ�� в разговор за „въпреки.com” беше казал: „Тя така е написана малко като трагикомедия, гротеска. То винаги и в живота, никога не е равна линия. Винаги има насечено като кардиограма на сърце – нагоре – надолу, има комедийни моменти, има драматични. Така е, човек изкарва живота си между усмивката и сълзата”. И добави: „Дюренмат не е много лесен автор. Той в едно изречение сменя стила три пъти. Казва много истини, но мисля, че ги поднесохме достъпно”. И се усмихна, въпреки че в живота е сериозен за разлика от сцената и шоутата: „Аз си казах най-сетне да изиграя нещо като император, все някакъв – пък то най-келявия император. Те в реалността са му викали Августчо, бил на 18 години, спори се дали е бил последният император. Мисля, че основното е да направиш разказ, да разкажеш нещо на зрителя. Почнеш ли да го блъскаш в сцената със спорни решения, звук, осветление, викове, пушеци, нищо не се разбира. Затова ние наблегнахме върху това да има разказ, история”, отбеляза Геро. Така че, не става дума за заиграване с масовия вкус, а за произведения, които са знакови в световната драматургия.

Герасим Георгиев - Геро като Ромул Велики - снимка Павел Червенков, архив на МГТ „Зад канала”

Сега площадът пред театъра освен с конструкцията е осеян с 250 звезди, на които са изписани имената на всички, които са част от Народния театър. Директорът Мариус Донкин сподели, че това е жест на благодарност към актьорите, екипите и администрацията, които през целия сезон и в рамките на „Театър пред театъра“ работят за случването на спектаклите.„Всеки един човек, който е тук, в тази сграда, независимо дали е на сцената, зад или под нея, е важен. Ние сме като един огр��мен град, един добре смазан часовников механизъм, в който е важно всяка частица да работи в синхрон с останалите, за да се случва магията на театъра“, допълни той. На 3 и 4 юли ще се играят „Лисичета“, на 5 и 6 юли – „Един безумен ден“, на 8 и 9 юли – „Актрисата“, и на 7, 10 и 11 юли – „Спанак с картофи“. А преди време също в разговор за „въпреки.com” директорът на театъра Мариус Донкин беше разказал за едно представление миналата година при пороен дъжд, но нито актьорите, нито зрителите напуснали пространството. Става дума за „Калигула”, когато на откритата сцена пред театъра се излял проливен дъжд. Въпреки че дъждът не спрял през цялото време, публиката останала докрай заедно с актьорите и това се превърнало в една от най-обсъжданите вечери на фестивала под звездите. Надеждата е да не вали дъжд тази година, а дали молебенът срещу дъжд е подействал, ще се разбере през следващите дни.

Мариус Донкин - снимка Стефан Джамбазов

Това важи и за други културни събития на открито, където организаторите също гледат към небето. Десетият юбилеен сезон на „Опера в парка” в парка на Военна академия се откри на 21 юни с гала-концерт, последваха спектаклите на „Дон Паскуале” (21 юни), „Мамма Миа!” (24 и 25 юни). Но най-очаквана е премиерата на „Кармина Бурана” по музика на Карл Орф. Тук е важно да се подчертае, че хореографията е на Фреди Франдзути. В спектакъла участва цялата балетна трупа. Преди това той прави своя постановка на произведението с трупата на основания от него през 1995 г., в италианския град Лече, „Балет от юга”. Сред заглавията за децата са: „Червената шапчица” от Александър Владигеров, „Вълшебната ��лейта” на Моцарт – адаптация за деца, премиера на концерт-спектакъла „Веселите малчугани”, „Трите прасенца” на Александър Райчев, „Мечо Пух” – мюзикъл от Андрей Дреников и „История с патоци, мечо и лиса” на Георги Костов. И по наши наблюдения те се приемат много добре от децата и техните родители. За програмата на фестивала директорът на Софийската опера и балет акад. Пламен Карталов каза, че тя се реализира, благодарение на дългогодишната подкрепа на Столична община и вече 10 години е част от Културния календар на София. Предстои и Седмият летен Вагнеров фестивал от 7 до 12 юли в Софийската опера и балет с оперите „Тристан и Изолда“ и „Парсифал“. Спектакли на Музикалния театър и Балет „Арабеск” също имаше на открито в парка на Военната академия в София. А и тази година Софийската филхармония и Столична община канят на музикална среща в красивото пространство на парка в двореца „Врана”. От 7 до 10 юли зрителите ще имат възможност да се насладят на подбрана селекция от концерти с най-доброто от света на класиката.

В Малкия сезон на “Сфумато” има спектакли на открито и закрито – снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за културни пространства, не можем да не споменем и Малкия сезон в Сфумато. Защото не става дума само за физически, но и за духовни пространства. А и болката на „Сфумато” за пристройка към театъра е от години, която все още не може да се осъществи. Театърът вече навърши 30 години, а тазгодишното издание на „Малък сезон”, който започна е посветено на 30-годишнината от създаване на Театрална работилница „Сфумато“. Маргарита Младенова и Иван Добчев – създатели и ръководители на ТР „Сфумато” написаха: „Вече две десетилетия „Малък сезон” е най-иновативният творчески фестивал в България. Замислен като „търсачка” на нови креативни идеи на най-младите от всички изкуства – приведени в действ��е и търсещи условия за осъществяване и финализиране, „Малък сезон” продължава да бъде верен на своята мисия. Нашата амбиция е да го превърнем в свръхнаситена на събития и идеи европейска творческа работилница. Представяме си десет дни, наситени с артистични акции от всички изкуства, възпалени от страстта да събираш и съхраняваш уникалното в своя малък свят и да го пренасяш в контекста на голямата европейска цивилизация”. „Малък сезон” 2019 се осъществява с финансовата подкрепа на Министерство на културата и е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г.

Във фоайето на „Сфумато” са експонирани творби на Станимир Енчев – снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за пространства и театър искаме да обърнем внимание и на две изложби. Защото при тях точно пространствените решения играят голяма роля. Едната изложба е „Следите се губят” в Софийска градска художествена галерия.  Тя е на Дружеството на южнобългарските художници (1912–1948). Освен задълбочената изследователска работа на екипа: Аделина Филева – директор на СГХГ, Красимир Линков – директор на ГХГ – Пловдив, Пламен В. Петров – идея и концепция, Наташа Ноева и Николета Гологанова – куратори, Рамона Димова – систематизация и логистика, Илинка Чергарова – реставратор, Трейси Спийд – превод на английски, Таня Пунева – коректор, ни се иска да отбележим Надежда Олег Ляхова – експозиционен дизайн. Защото цялостното оформление на изложбата е нейно. Някои го харесват, други смятат, че е по-различно от това за една изложба, дори в едната зала им се струва малко претрупано. И като че ли им изглежда прекалено театрално за добро или лошо. Но по думите на Надежда Олег Ляхова, тя се е ръководила от начина, по който са се правили на времето изложбите на това дружество. Те са наемали малки галерии и по необходимост картините са били една върху друга. Но това сега има своя смисъл, защото ни пренася в духа на онова време.

Изложбата „Следите се губят” в Софийска градска художествена галерия - снимка Стефан Джамбазов    

А както има едни текст също експониран в изложбата на В. Крумов от 1930 година: „Няколко имена, салон с картини и публика, която рядко се връща отново да ги види. Имена на художници, които може би никога не ще направят име. И салон, за който едва ли някога някой ще си спомни. Но все пак това е изложба на сътворена тревога. В нея са показани рожби на откраднато време и боязливо сътворен дух. [...] Картини, които не ви зашеметяват, и имена, които бавно се налагат. [...] Но все пак те изтръгват нашето очарование, макар и понякога да ни разочароват. Възвръщат ни изново към багрите си платна, вглеждаме се към тяхното вцепенено съдържание и кой знае защо започваме да им вярваме. Може би защото са наши. Такъв е той духът на нашата провинция. Несамоуверен в изказването си и неокуражен в постиженията. Неговият каприз не се подчинява на изучаване, както и вкусът на малобройните му меценати”. Това е текст от 1930 година, но не е верен с едно – че са имена на художници, които няма да направят име?! А те са на Антон Митов, Андрей Николов, Иван Лазаров, Златю Бояджиев, Васил Бараков, Давид Перец, Цанко Лавренов…

Експозицията в СГХГ е подредена по подобие на оригиналните изложби на дружеството преди години - снимка Стефан Джамбазов

И още една изложба, в която пространството присъства по особен начин. То е празно, но и оградено, а изложбата е на група 7+1 в галерия Credo Bonumи се нарича „Оградена празнота”. Автори са Камен Цветков, Илко Николчев, Панчо Куртев, Йоханнес Артинян, а куратор е Илина Коралова. „Проектът „Оградена празнота” изследва взаимодействието на „изпразнени“ и „рамкирани“ обеми с пространството, което те образуват. Той цели да преосмисли мисловните ни конструкции за: вън-вътре, обем-пространство, оградено-ограждащо и т.н. Авторите са водени от, вероятно за някои, утопично-наивистичното вярване, че размишленията върху фундаментални рефлекси и утвърдени възгледи и тяхното проблематизиране, е предпоставка за свобода във всякакъв смисъл на понятието. Матрицата не е „технологично” явление. Тя е система, изградена от нашите сетива, от нашите идеологии и нашите страхове. Система, която подхранваме и допълваме с етични и социални норми. Можем ли да съществуваме извън и без нея?”, пише в анотацията за изложбата. 

Изложбата „Оградена празнота” в галерия Credo Bonum – снимка Стефан Джамбазов

За групата може много да се говори, но в случая по-интересното е именно провокацията около пространството. И беше много интересно при откриването, че сякаш самите присъстващи стояха встрани, а не вътре в обемите. На тях им действаха не като отворени, а затворени пространства. И това също е част от експ��римента на експозицията… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Open Art Files“ - за историята на изкуството близо до нас

„Нашата основна цел беше от съдържанието да вървим към отделните единици за случките в българското съвременно изкуство, за да може всичко това да няма начало и край, да може да бъде безкрайно и да се развива“. Това каза Веселина Сариева при представянето на проекта „Open Art Files: Теми, Хора, Пространства, Документи в българското съвременно изкуство“ на фондация „Отворени изкуства”, част от официалната програма на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

Проектът ще популяризира българското съвременно изкуство в страната и в чужбина. Това е нов проект на фондация „Отворени изкуства“, част от нейната дългогодишна образователна платформа „Въведение в съвременното изкуство“, подкрепен e от Фондация „Пловдив 2019“ и е част от официалната програма на Пловдив - Европейска столица на културата 2019. Сайтът openartfiles.bg представя база данни и архив за съвременно българско изкуство, онлайн библиотека и специално създадени тематични критически текстове. Оpenartfiles.bg е двуезичен и ще се обновява и допълва, за да създаде все по-пълна картина на процесите, основните проблеми, артистите и събитията в съвременната българска арт сцена /можете да видите тук/.

Веселина Сариева, Вера Млечевска, Светлана Куюмджиева и Йоханнес Артинян /от дясно наляво/ при представянето на “Open Art Files” в СГХГ

Съдържанието е изградено в четири основни панела: Теми, Хора, Пространства и Документи, представени по ясен и достъпен начин. Панелът Tеми съдържа специално създадени за Оpen Art Files авторски текстове на критици, куратори, историци на изкуството и художници, които да служат за ориентири на читателя. В Хора могат да се открият индивидуалните профили на художници, куратори, галеристи, историци на изкуството и критици, в Пространства – информация за държавни институции, нестопански творчески организации, частни галерии, донорски организации, неформални обединения, медии /включително „въпреки.com” – вижте тук/ – всички те включени на база съдържанието на тематичните статии. Панелът Документи представлява онлайн библиотека (статии, брошури от изложби, каталози, видео записи и други линкове и архиви, някои от които досега не са били достъпни онлайн), генерирана от останалите три панела.

В момента в сайта могат да се открият над 100 профила в панела Хора, 23 Пространства, 15 ключови студии и библиотека от над 1400 ресурса, като през 2019 г. съдържанието му ще продължава да нараства. Тази година в рамките на проекта „Open Art Files: Теми, Хора, Пространства, Документи в българското съвременно изкуство“ ще се проведат и изложба, популяризираща уебсайта openartfiles.bg, образователен панел и програма за работни визити и лекции на международни арт професионалисти, които ще бъдат реализирани в Пловдив. Но зад всичко това стоят много усилия, въображение, преданост към съвременното българско изкуство, към неговите създатели, към българската артистична сцена, която съвсем не е толкова малка, както обичайно и без много познания се говори. Представянето на сайта и цялата идея на авторите се състоя в пространството на Софийска градска художествена галерия, партньор в образователните програми на фондация „Отворени изкуства“. Прекрасно избрана локация, макар и образно казано далеч от Пловдив на фона на великолепната експозиция, макар и в последния ѝ ден „Нашата живопис в нови насоки”, която представя една посока на развитие на българското изкуство в първата половина на ХХ век.

А Веселина Сариева обоснова избора на фондацията да се заеме с този проект, който се готви още от миналата година. „За нас е много важно да имаме един канал, както е в случая сайт, но да има изложба, да има образователен панел, да има визити – един дифузен подход за създаване на ново съдържание. И имахме удоволствието да бъдем един от избраните проекти на Пловдив Европейска столица на културата 2019. Обърнахме се в един момент към изкуствоведа Вера Млечевска /куратор на проекта „Как живеем“ на артистите Рада Букова и Лазар Лютаков, с който България ще участва на Венецианското бианале 2019 - б. а./ и ѝ благодарим, че прие това предизвикателство – от една страна да курира съдържанието, да изградим съвместно съдържанието на тази платформа, структурите, начина на работа, на функциониране на един такъв уеб сайт, който целяхме да бъде база данни и архив на съвременно българско изкуство. Но от друга страна да работим съвместно за една изложба, която да представи това българско съвременно изкуство, да представи архива, както и да изградим и образователната платформа. Това е в линия на работата, която имаме с нея, защото тя е ръководител на тази образователна ни платформа в последните пет години.

Веселина Сариева

Миналата година февруари месец имахме интензивна среща по работата за Пловдив 2019, когато изградихме цялата структура на сайта съвместно със Светлана Куюмджиева /артистичен директор на „Пловдив 2019 – европейска столица на културата/, с Вера и аз. Тогава решихме, че сайтът е много важно да обхваща няколко групи, теми, хора, пространства и файлове за българското съвременно изкуство. Установихме, че ще направим всичко възможно в тези теми, които са писани от изкуствоведи и куратори, автори, пространства, документи, които след това да захранват профили на художници, да захранват пространства, да захранват файлове. С Вера направихме сериозен анализ кои представители, пространства следва да не бъдат изпуснати. Започнахме да работим, все още нямахме име на проекта, когато дойде много важната част – изборът на хора, с които да направим сайта. Съвсем логично дойде за нас да работим с I-Creativ Studio (уеб дизайн и програмиране), с Йоханнес Артинян и с Иван Йонов, които имат доста сериозен опит в работата със сайтове за изкуство, имат сериозна визия и око за представяне на културно съдържание, много естетска и с голям успех за предоставяното визуално съдържание. Благодарим за доверието, защото на всеки един етап за раждането на сайта ние се сблъсквахме с това, че трябва да докажем нашата идея да представим българската сцена за съвременно изкуство на хоризонтален принцип по либерален начин. Ваня Грозданова от екипа на Пловдив 2019 измисли името.

Сайтът е тепърва в разработка, много хора, до които ние сме изпратили покани все още чакаме да върнат информация за профилите си. Подканям ги. Сайтът тепърва ще бъде разработван, представян не само в България, което е и от основните неща за нас. До месец ще имаме и яснота как ще се проведе изложбата и кога с работно заглавие Open art files, която Вера курира, по която се работи много сериозно. Ще имаме време да ви я представим, както и професионалните визити, които са свързани с нея, образователните панели, които ще се проведат в Пловдив“. Веселина Сариева специално подчерта подкрепата от Наградата Гауденц Б. Руф за преводите на английски. Образователният панел ще се проведе през 2019 г. Той се основава на дългогодишната образователна платформа на Фондация „Отворени изкуства“ – „Въведение в съвременното изкуство“. Модулът популяризира базата данни „Open Art Files“, като включва образователни курсове и лекции с гост-лектори. Ще се представи историята на съвременното изкуство, поставянето на българското изкуство в контекста на световното съвременно изкуство, ще бъдат показани различни аспекти, течения и гледни точки. Гост-лектори са изкуствоведи, куратори, критици, художници  от България и от чужбина.

От своя страна Вера Млечевска отбеляза, че това е идея, която се дискутира по-отдавна в нашите среди. Тоест да бъде структурирана или реконструирана някаква история на българското изкуство, как тя може да бъде представена от всички гледни точки или само от една гледна точка. „Проблем, който ние като куратори сме разисквали и с Весела Ножарова /автор на „Въведение в българското съвременно изкуство 1982—2015“ на „Жанет 45“/,  със Светлана Куюмджиева и с други колеги. В един момент си дадох сметка, че на практика една такава история е много трудно да бъде разказана с претенцията тя да бъде абсолютно обективна и да заковава поредица от факти в някаква форма, писмена. Затова логично беше да бъдат поканени хора, които да пишат за различни теми, които са им близки, с които те са се занимавали за автори, с които те имат личен опит, дори и да не са обективни. Приех, че ще има препокривания, т.е. различни хора ще говорят за едно и също нещо и ще споменават едни и същи автори. Но това е много близък начин по естествен начин да бъде разказана една история, която все още не е толкова далеч от нас. Обърнах се към различни хора, които имат специфичен интерес към една или друга тема и както може да се прочете в сайта, те имат различен подход, различен стил на писане – някои наблягат на един аспект, а други на съвсем друг. Но за мен това беше някакво богатство. Това беше една от отправните точки, от които тръгнах. Благодаря на всички, които писаха, защото съвсем не е лесно да се пише, особено за живи автори. Това е много, много трудно! Изисква време, изисква отдаденост, изисква сърце.

Светлана Куюмджиева /л./ и Вера Млечевска /д./

Сайтът до голяма степен е изграден от техните лични усилия, познания, опит. В един момент си дадохме сметка, че ние ще имаме всичките тези текстове, но в същото време трябва да имаме достатъчно много автори, за които става дума поне в текстовете. Паралелно с това започнахме да каним различни хора да се включат в сайта като беше ясно, че това няма да са всички художници, които ще присъстват, но ние трябваше да започнем отнякъде. Започнахме да попълваме платформата с изображения и с присъствието на отделни автори. Тук отделихме много внимание с Веси как стои въпросът с авторските права, всички изображения, които сме качили са със съгласието на авторите. Това беше много важно за нас. Поръчали сме още много текстове, някои са дадени за превод, други ще бъдат написани. Платформата е в някакъв динамичен етап, тя се ъпдейтва постоянно. Вярвам, че тя ще продължи да се развива“, каза Млечевска.

Всички участници в проекта са убедени, че това ще се случи и в това е смисълът му. Както каза и Светлана Куюмджиева, че така се създава наследство, а не просто реализацията на идеята да остане в рамките на Пловдив 2019. И допълни, че „тази платформа е много творческа не само архивна. В нея човек може да намери и позиции и интересни интерпретации по важни теми. Ние винаги си мислим, че сме малко и, че сме изолирани единици, но когато видях събраните автори, темите, пространствата, солидна е картинката. Много интересна, многолика и обнадеждаващо е, като човек види събрани усилията на толкова много хора. Позитивно е и обективността на подбора и това, че на тази платформа може да се намери място за разбирателство и да се види всяко едно от лицата на съвременната артистична сцена в България“.

Йоханнес Артинян

За своята работа по проекта Йоханнес Артинян, който е скулптор, участник в много проекти като артист и личност с ярка позиция за съвременната ни публична среда, коментира, че технологично това е един много сложен проект, защото има много засукани и завъртени зависимости вътре. „Първото, което направихме с моя колега Иван Йонов беше да структурираме нещата така, че те да влязат в някаква дигитална логика, защото логиката, която има в проекта като концепция е по-скоро литературно-изкуствоведческа. Това е доста по-различно от една информационна архитектура в дигиталния смисъл на думата. Трябваше да направим така, че всички тези сложни връзки – станциите са свързани с хора, тези хора могат да бъдат куратори, критици, художници, а могат да бъдат едновременно и всичко това и едновременно да бъдат свързани с някакви места. Има една много сложна система от връзки, която ние трябваше да направим плоска така че да може да се стига до съдържанието, буквално с два клика, както е в момента. Нещата трябваше да са максимално елементарни. Те не са елементарни за авторите, които трябва да си качат нещата, именно заради авторските права, които няма как да са толкова елементарни.

Държахме и да направим такъв тип дизайн, който да бъде минимално забележим. Когато се прави такъв проект, изкушението е голямо от дизайнерска гледна точка, т.е. да се направи нещо, което да е супер екстремно. Но този подход би „бутнал“ самите работи, би ги направил по-скоро допълнение. А ние искахме работите да бъдат в центъра на нещата. И затова се придържахме към принципа, че добрият дизайн е този, който не се забелязва. Тук специално искам да отбележа ролята на Франческа Земярска – тя е човекът, който практически е медиаторът между артистите и самия проект“. Йоханнес също сподели надеждата си, че този проект ще просъществува дълго време и че ще се разширява все повече и повече, защото, наистина, в момента има автори, които по някакъв начин са емблематични и не присъстват вътре по една или друга причина. За себе си го обяснява, че не малко художници не ползват интернет, дори някои категорично отказват да имат имейли. Но е убеден, че събрани всички тези хора, всички тези изложби дават стойност, дават друг тип добавена стойност на тази посока в българското изкуство.

Франческа Земярска

С присъщото си чувство за хумор и самоирония Артинян призна, че в началото е бил абсолютно скептичен към проекта „Open Art Files“. „Първо заради вродения си национален скепсис, все пак, съм арменец и второто е опитът ни с подобен тип проекти и най-вече комуникацията с колеги. Няма пет души художници, които да си качат материалите. Кое ми даваше надежда, че този проект ще успее – вярата в доброто /като идея това е чудесно/, една първа стъпка в представянето на тази област от българското изкуство, както Весето каза, в една равнина. Свидетели сме на един куп глупости, които се случват в нашите среди напоследък и подобен тип проект има много важно значение за туширане на напрежението. Много е важно да има едно място, където нещата са представени точно така – равнинно“. И друго, което му дало надеждата, че проектът ще се реализира е упоритостта и последователността на Веселина Сариева, когато тръгва да реализира идеите си. Каза го по-образно, но смисълът беше този.

А тя подчерта, че тепърва ще имат нужда от подкрепа – стажанти, доброволци. Това е традиция в цялостната дейност на фондация „Отворени изкуства“ да привличат млади хора за сътрудници в различните си дейности. Общият глас на авторите на проекта е категоричен: „Казваме непрекъснато, че нищо не става, но като отворим сайта виждаме, че става! Не е само за нас, да го четем помежду си, а да приобщим по-широка публика, т.е. хора, които се интересуват от изкуство.“ ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Обществено обсъждане стигна и до темата за скулптурата в града

Общественото обсъждане на проекта „Преки пътеки“ на Фондация „Арт център Илинденци“ и скулптора Иван Русев неизбежно засегна и темата за скулптурата в градска среда. То се проведе край скулптурата „Пастирът“ на Иван Русев в столичния „Южен парк – 2“, където ще бъде разположено и бъдещото скулптурно пространство /на снимката – скулпторът Иван Русев и архитект Георги Даскалов/.

Това обсъждане трябваше да се осъществи по-рано в годината, но епи��емичната криза го отложи. Сред присъстващите беше и кметът на община „Триадица“ Димитър Божилов, който заяви, че общината подкрепя проекта. Скулптурите не са агресивни и се вписват в околната паркова среда. Впрочем, те са с човешки размери и могат да станат част от живота и свободното време на посещаващите това място. А те не само биха естетизирали градската среда, но и биха възпитавали във вкус. При това и децата, и техните родители да свикват да живеят сред изкуство.

А не, както беше казал един млад скулптор Мартиан Табаков преди време в разговор за „въпреки.com“: „Ходил съм в чужбина и тук на изложби или експозиции. Децата в чужбина ги водят от малки. Те още не могат да си кажат името, но отиват пред някоя картина. И почват да пеят песнички, да е забавно. Нищо не разбират сигурно от изкуство, обаче влизат в галериите и по-късно като по - възрастни търсят това приятно изживяване, което са имали. И израстват заедно с изкуството по този начин. А тук някак си изкуството е като че ли нещо отделно, дето всеки е чувал изкуство, но какво е то никой не се е сблъсквал и интересувал от него”. А колкото за скулптурата в градска среда, друг скулптор – Йоханнес Артинян, беше казал в рамките на дискусията „Скулптурата и градът“, организирана от сайта „въпреки.com“ преди време, че живеем в нещо средно между гробище и Дисниленд от пластическа гледна точка.

И сега при общественото обсъждане, което даде в голяма степен подкрепата си на проекта заради съвременната визия и близостта до природата и младите хора, имаше и изразени известни пресилени страхове от един присъстващ гражданин за начина на възприемане на творбите, опазването им или сигурността за децата при игра около тях. Но очевидно това беше и недоизказано мнение - въпрос на недостатъчно възпитание във визуална култура, както отбеляза също присъстващия на обсъждането известен скулптор проф. Ангел Станев, който се ядоса на едно скулптурно недоносче до намиращия се наблизо музей „Земята и хората“. При това никой не се дразни от него, възмути се творецът. А пък напоследък се нароиха инициативни комитети, които издигат паметници на по-известни или неизвестни личности или други пластически намеси, често в резултат на съмнителни естетически критерии.

А както беше казал пак Йоханнес Артинян в споменатата дискусия: „Тази среда има много силно възпитателно въздействие. Тя изгражда хората. Скоро тук беше един световен архитект /датчанинът Ян Геел, който представи и книгата си „Градове за хората”/ и това, което той казва, както и много други архитекти е, че в един момент „ние построяваме градовете, след това градовете построяват нас“. Същото е с този тип пластическа намеса в пространството - ние я правим и след това тя започва да ни въздейства, тя изгражда нас. Защо се получава това? Онова, което се случва в обществените пространства е в пряка функция на структурата и на смисъла в конкретния период на обществото. Ние живеем в едно изключително фрагментирано общество. То е изградено от групи, които реално погледнато, ако се премахне географската принадлежност към дадена територия и езикът, реално те не споделят едни и същи ценности, доколкото изобщо се споделят някакви ценности и доколкото изобщо можем да говорим за ценности“.

Проектът на “Арт група /7+1/”

Сега Йоханнес Артинян също участва в проекта с някои творци от групата на която е член - „7+1”: / Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Камен Цветков, Панчо Куртев/. „Преки пътеки” е темата на скулптурния симпозиум, обхващащ част от „Южен Парк - 2” в София зад Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство. Това място поначало е населено с изкуство, а скулптурата „Пастирът“ на Иван Русев е на това място. Инициатори са Секция „Скулптура” към СБХ и Фондация „Арт център Илинденци”. Реализацията на проекта е възможна със съдействието на Столична община София. Многократно сме виждали какво прави скулпторът Иван Русев в Арт центъра в Илинденци и сме убедени в стойността на този нов негов проект. 

Скулптурната намеса в пространството на парка на Цветослав Христов

„Потънал във всекидневието на урбанизираните територии, зеленият клин на градския парк е убежище за глътка свеж въздух, пише в анотацията за проекта. Място за разходка с приятели, насаме, семейно, с деца, с домашни любимци, с велосипеди. Хората седят, ходят или тичат нанякъде или наникъде, на път към дома, на път за работа, за успокоение или за размисъл. Наглед случайно, а инак съвсем закономерно, човек прокарва пътеки встрани от алеите. Те са въпреки и напреки, но все преки. Те са прави, криви, тук и там, пръснати или събрани, къси и дълги, тесни и широки”.

Пластиката на Иван Стоянов

И още: „Целта на разработката е да се изследват и пресъздадат съществените елементи от характера и същността на хорските пътеки. Хоризонталните скулптурни намеси се превръщат в метафора на времето и пространството. Самовъзникналите пътеки са групирани в преплетени зелени триъгълници с обособени ядра. Авторите интерпретират различните състояния на преминаващия човек. Това са обхождане, провиране, забързване, забавяне, сядане, на кръстопът. Обособяват се специални места за съзерцание и размисъл”, подчертават инициаторите Иван Русев и Фондация „Арт център Илинденци”. Участници в този първи етап на проекта след конкурс са скулпторите Цветослав Христов; Арт група „7+1”: / Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Камен Цветков, Панчо Куртев/; Рашо Митев; Орлин Иванов; Иван Стоянов, както и Иван Русев.

Скулптурата на Орлин Иванов

Архитектурата е на Георги Даскалов и Симеон Даскалов. Територията на разработката е с обхват в ра��она на „Южен парк - 2“ в непосредствена близост до Националния музей „Земята и хората“ и САМСИ (Софийски арсенал - Музей за съвременно изкуство) и хотел „Хилтън“, МОЛ. Определящи и водещи за проекта са пътеките, които хората сами са си прокарали през парка, като те са организирани и групирани в зони с общи допирателни. Намесите ще са предимно в областта на пътеките. Проектът е дългосрочен и ще се реализира в няколко години, на етапи по определените и отбелязани в схемата зони.

Обектът на Рашо Митев

Това, в което сме сигурни е, че Иван Русев има капацитет и визия за подобен проект. В Скулптурния парк „Илинденци”, който е на над 20 години, има подобни пътеки, а и в света подобни намеси са напълно резонни и се приемат добре от публиката. В основата на проекта е неуморният Иван Русев, който вложи и влага огромен труд в Илинденци. Творческите намеси в природната среда там са деликатни като размер, мащаб и физическа реализация, но достатъчно категорични като художествен резултат. През 1998 година няколко приятели и съмишленици подкрепят идеята на Иван Русев да се създаде скулптурен парк в село Илинденци и основават фондация „Арт център Илинденци”. Както каза художникът проф. Станислав Памукчиев, член на УС на фондацията, при отбелязването на юбилея на парка в Илинденци: Иван Русев се вкопчи в скалата и я преобърна. И наистина, през годините надали някой, дори и Иван, може да каже колко тона мрамор е прехвърлил в своите проекти на това място. Имали сме възможност много пъти да посещаваме Скулптурния парк и да наблюдаваме как расте. През пленерите и скулптурите пръснати по хълма, през Форума и Мраморния град, който продължава да се изгражда, за да се стигне сега до своеобразната галерия от живописни творби в Творческия дом на Арт центъра.

Когато пътуваме към Илинденци, на изхода на София често минаваме край една работилница с гипсови „красоти” – джудженца, лебеди, патици, зайчета, лъвове, даже Статуята на свободата … Въобще, за всекиго по нещо, за да си украси къщата или дворчето. И сигурно тези фигури се харчат. Та сме казвали на Иван на шега – а,бе Иване, вместо да правиш подобни „красоти“, си се хвърлил на камъка и го бориш. При това без особена икономическа възвращаемост. Не че Иван Русев не е добър скулптор – напротив, той е един от най-добрите. Но трудно се живее днес от истинско изкуство, а не от ерзаци. Иван обаче от шега не разбира, гледа строго и продължава да дълбае и преобръща камъка.

Иван Русев

В разговор за „въпреки.com” Иван Русев беше казал: „Най-съществената част от програмата „Илинденци” е, че в това смутно време, в което изкуството е на колене, ние намираме една нова форма, изнасяме изкуството извън музеите по уникален начин, правим един уникален скулптурен парк много различен от всичко, което се прави по света. Ние правим скулптура с функция, съобразена с природната среда, дори пътеката е скулптура. Това е парк, интегриран с всички изкуств�� и представете си децата от детската градива в Илинденци или Струмяни, които няма да извървят пътя до София или музеите, започват да живеят сред изкуството, дори без да съзнават и след това се получава този ефект, който е в Европа. Това се случва в село Илинденци и никой не задава глупавия въпрос „Какво е това”, за разлика от парк „Заимов” в София, защото никой не създаде навици там”, каза тогава Русев, който също има скулптура в него. За съжаление състоянието на този парк и скулптурите в него продължава да бъде същото като по времето на този разговор.

Архитект Георги Даскалов и скулпторите Цветослав Христов и Иван Русев по време на работата около проекта

Колкото за парка в Илинденци, Иван Русев каза: „Паркът, създаден от нашата фондация, е уникален. Всяка скулптурна намеса по хълма е обмислена и премерена, така че проектите да не доминират над прекрасната природа, която ги заобикаля. Това в голяма степен се отнася и до моя личен проект „Мраморният град”, който е по-активен като форма и затова е концентриран в най-стръмната част от хълма. По отношение на наименованието, закачката, която правя, е в община, която засега се състои само от села, да се появи град. Може би, за да се покажат безграничните възможности на изкуството да направи дори това.” А ние сме убедени, че и новият проект на Иван Русев и фондация „Арт център „Илинденци” в Южния парк в София ще даде не само нов облик на пространството, но и ще осмисли всекидневието и празниците на хората, които го посещават. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Изкуство без граници в Пловдив

25-та Седмица на съвременното изкуство, която тази година представя изложбата „Изкуство. Без граници. Пловдив” продължава до 30-ти септември в Европейската столица на културата Пловдив. Възползвам се от обстоятелството, че „въпреки.com” вече публикува концепцията - /можете да прочетете тук/, да разкажа малко повече за творбите, които могат да се видят в Баня Старинна и СКЛАД и които от своя страна дават един по-разширен поглед върху идеята на проекта. Това написа за „въпреки.com” изкуствоведката Илина Коралова, която е куратор на изложбата заедно с Емил Миразчиев.

В началото е важно да се спомене, че двете пространства и по-скоро тяхната специфична архитектура и история, повлияха силно в структурирането и експонирането на изложбата. Построената през 16 – ти век Чифте Баня е привлекателно място за съвременно изкуство, с една магична атмосфера и с разнообразни помещения, които постепенно преминават от монументално-репрезентативни към съвсем обособено-интимни. Посетителите имат в голяма степен възможност да останат „насаме” с дадено произведение, да се концентрират и вглъбят в него. Ето защо и творбите, показани в Банята, са по-скоро умозрителни, философски. Te търсят отговор на въпроса за това кои и какви сме ние, хората на 21-вия век, накъде отиваме и в състояние ли сме, жертвайки част от сегашния си комфорт,  да запазим цивилизацията за идващите след нас.

Бил Виола - „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода”

И съвсем не случайно, първото произведение, което посреща публиката, е видеоинсталацията на Бил Виола „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода” – една модерна интерпретация на църковния олтар. Обръщането на човека от прагматизма и материализма към духовните ценности е посланието на творбата. Без да проповядва и да се ограничава до определена религия, Бил Виола е убеден, че пътят към себепознанието и светлината минава през страданието и жертвата, през смирението. Художникът призовава да погледнем вътре в себе си и да открием отново хуманността и емпатията, които често липсват във взаимоотношенията ни. Тази липса се дължи до голяма степен и на масмедиите, които всекидневно ни правят свидетели на страданието на другите. Старогръцката дума за „мъченик” първоначално означава „свидетел”. Само че благодарение на екрана на телевизора, компютъра или мобилния телефон, който служи като един вид преграда, това страдание в повечето случаи ни оставя безучастни. И много често забравяме, че всички ние сме незначителни, непостоянни и нетрайни – като черния дим над хоризонта, който художникът Венелин Шурелов разпръсква във видеопърформанса „Черна абстракция”. Обсесията на съвременното човечество към добиването на суровини (в случая дървени въглища), без оглед на последствията за природата, е основа на творбата. Но чрез стелещия се дим на хоризонта, тя представя и един абстрактен образ на съвременния човек и неговата ефимерност.

Бенедикт Партенхаймер - “Тринити/ Времето е хубаво”

Небето, облаците, мъглите, индустриалният смог са елементи, които се появяват и в още няколко произведения. Светът от фотографиите и филмите на Бенедикт Партенхаймер драстично е скъсал връзката си с природата. Поетичните наглед пейзажи, са всъщност изображения на замърсените от индустрия градове на съвременната цивилизация. Използвайки визуалните похвати на пейзажистите от епохата на Романтизма на 19-ти век, Партенхаймер подчертава намалената видимост в едно клаустрофобично, токсично пространство. Еуфорията от дима и пушеците на парните машини, изпълвала някога картините на Уилям Търнър, сега е заменена от тъга и загриженост. Видеото „Никога не е достатъчно” е съпровождано от меланхоличната „Симфония от тъжни песни”.

Стоян Дечев - “Хоризонт на събитията”

Препратките към класически образци на изкуството, свързват творбите на Партенхаймер и Стоян Дечев. Скулптурата „Хоризонт на събитията” на Дечев силно напомня драматичните облаци от епохата на Барока. Както тогава, така и сега, човешкото отношение към природата е двузначно. От една страна е страхопочитанието, от друга е амбицията стихиите й да бъдат подчинени, в името на прогреса и като негова предпоставка. Самата архитектоника на произведението отразява това опасно противостояние: няколкостотин килограмов бетонов облак се държи върху пет несъразмерно малки опорни точки. Днес говорим за „облаци”, в които се съхранява дигитализирана информация. Те свързват познанието и живота ни във въздушни, очевидно безгранични и вечни пространства, които обаче далеч не гарантират защита и сигурност.

Таус Махачева - кадър от “Въжеиграч”

Изкуството, функцията му в и за обществото и неговият потенциал да предизвика промяна в мисленето, е основата, върху която е изградена концепцията на изложбата. Изкуството документира, отразява и коментира културни, политически и идентификационни процеси, (религиозни) вярвания, митове и утопии. В подобен контекст, артистът се явява един вид „въжеиграч”, който в едноименния филм на Таус Махачева балансира между собствените нагласи – творчески и човешки и нормите на обществото – социални и идеологически. В един по-широк аспект, Махачева насочва вниманието към несигурността в живота на художника и крехката натура на изкуството.

Надя Генова - “Образи”

Надя Генова се концентрира в творбата си върху самата същност на визуалното изкуство – образа. Но тя се интересува съвсем конкретно от нашия собствен образ, отразен в огледало. В многообразието от възприемаеми картини и изображения, човешкото лице е като граница между видимото за очите и това което е зад него, между вътрешния ни свят и заобикалящата ни реалност. В едно от най-малките помещения в Баня Старинна е показана деликатната инсталация на Марико Хори „Ако всяка частичка бъде забелязана”. Творбите на художничката могат да се разглеждат като един вид „археология” на днешния ден. Приемайки, че следите на отминали епохи и цивилизации са „архивирани” във въздушните атоми, художничката се опитва, поне за малко, да върне към живот миналото на Чифте Баня. Водни капки, събрали от въздуха частици от историята и атмосферата на Банята, падат с лек шум и изчезват в мраморните вани, което ни кара да осъзнаем и собствената си преходност. 

Scenocosme (Грегори Ласер и Анаис мет ден Анкст)

Както мнозина техни предшественици – поети, философи, художници – Scenocosme (Грегори Ласер и Анаис мет ден Анкст) изследват субстанцията на сънищата и поезията, на чувствителността и нежността, комбинирайки изкуство и дигитални технологии.Интерактивните им творби са един вид хибриди от технология и живи организми (растения, камъни, вода, дърво, хора...), които, взаимодействайки, създават език, пропит от чувственост и поезия. Със силно визуално и емоционално въздействие е инсталацията на Севдалина Кочевска „Миграция”. Играта на стъклени топчета, наречени „сирийки” – име, лишено в детските представи навремето от всякакви идеологически и политически конотации, в контекста на днешните миграционни кризи добива почти болезнено значение. Огледалата в залата мултиплицират стотиците „сирийки” в едно море от анонимни съдби.

Севдалина Кочевска - “Миграция”

Другата част на изложбата може да се види в две от залите в СКЛАД в Тютюневия град. До 90-те години на ХХ век място за производство, а преди 1944 г. и място на класови и идеологически конфликти, СКЛАД – ът и целият квартал, предоставят идеалния контекст за по-„екстровертни” и директно критични работи, свързани с динамиката на обществените процеси. Инсталацията на Делфин Райст „Непрекъснат растеж на консумацията (Кофите)” насочва поглед към капитала и репродуцирането му, катo предпоставка за запазването на всяка цена на сегашния икономически модел, към което същият този капитал се стреми. Работата е многопластова и съдържа множество аспекти, един от тях е този за използването на евтина работна ръка, в лицето на неквалифицирани и нелегални мигранти в строителната, но и в много други индустрии по света.

Уте Рихтер - “Охлаждаща техника”

За да се промени нещо в дадено състояние или статукво е необходимо активно действие. В този смисъл, Уте Рихтер се съмнява в положителното значение на понятието „надежда” или „надяване”, което за художничката е по-скоро вътрешна спирачка, оправдание за бездействие. Инсталацията й представлява една силиконова завеса за складови помещения – т. нар. охлаждаща техника, върху която са залепени стикери с изречението „Изобщо не й трябва надежда”. Символично пренесена от индустриалното производство върху обществените отношения, завесата може да се тълкува двояко: от една страна като начин за запазване на статуквото в едно все по-студено, отчуждено общество на производство и свръх-производство или като начин да се разграничим, да се предпазим от задълбочаването на тези процеси.

Арт група 7+1 - “Матрица”

Живеем в парадоксален свят, в който информираността и информационното затъмнение вървят ръка за ръка. Залети от всякъде с новини и лъжливи такива (fake news), се люшкаме между апокалипсиса и рая на земята и сякаш не можем да открием някакво равновесие – между собствените си наблюдения (убеждения) и тези, които циркулират в Мрежата. А това ни прави объркани, тревожни, уязвими и лесни за манипулиране.Подобни размисли са мотивирали скулптурната инсталация „Матрица” на 7+1 (Йоханнес Артинян, Илко Николчев, Панчо Куртев и Камен Цветков).Според артистите, „механизмът”, който позволява да бъдем манипулирани или изобщо да реагираме по някакъв начин – било да спрем или да преминем, било да забележим или да игнорираме – е вътре в самите нас и той заслужава да бъде изследван в условията на специално създадена от групата среда.

Юлиан Розефелд - кадър от “Убежище”

Юлиан Розефелд също изгражда специална обстановка – силно стилизирана, театрална, пищна – за филма си „Убежище”, който деконструира стереотипите, свързани с имигрантите и идеята за „другия”. Филмът показва сблъсъка между мечтите за по-добро бъдеще и отрезвяващата реалност на развития индустриал��н свят. Но чрез почти сюрреалните декори Розефелд същевременно поставя и под въпрос повсеместната в света на изкуството „естетическа коректност” (по аналогия на „политическата коректност”), където т. нар. журналистически, документалистки подход се разглежда като единственият възможен при работа с актуални политически теми.

Емил Миразчиев монтира инсталацията си “Силата на парите е...”

Взаимоотношенията между изкуството и парите винаги са били сложни и нееднозначни. Но както и да завъртим нещата, факт е, че светът на изкуството е точно толкова обвързан с икономиката, колкото и всички останали сфери на съвременния живот. „Изкуството на сделката” на FAMED (Себастиан Кречмар и Ян Томанек) „обитава” изпълненото с напрежение поле между лесното за консумиране зрелище, пазара на изкуството и самото изкуство, което се опитва да се противопостави на профанизацията на всекидневието. Сменящият се неонов надпис Нова сделка / Няма сделка/ препраща и към така актуалния Брекзит-проблем.  

Венелин Шурелов - част от “Ротор”

Обратно към парите и максимата, че светът се върти около тях: Емил Миразчиев визуализира фразата с минималистична работа, озаглавена „Силата на парите е...”. В нея две монети се въртят като две зъбчати колелца, изобразявайки така знака за безкрайност∞. Системата, затвореният й кръговрат, от който няма изход, е и един от аспектите в инсталацията „Ротор” на Венелин Шурелов. Миразчиев обаче „отваря” творбата си, предоставяйки една цяла изложбена стена на посетителите, които са поканени да допълнят изречението „Силата на парите е...”, но и ако желаят – да споделят собствените си мисли и идеи по въпроса какво би означавала една промяна в системата – за хората на изкуството и за хората изобщо.

Илина Коралова

Две творби затварят концептуалната рамка на изложбата. „Комуникация и съжителство” на Ния Пушкарова, показана в Баня Старинна, се състои от едно единствено изречение, изписано на азбуката на слепите: Чрез изкуството, ти променяш себе си и света около теб, то е зримата нишка между реалното и сетивното. В СКЛАД документалният филм на Хедър Ленц Кусама: Безкрайност, посветен на японската художничка Яйои Кусама ни показва, че изкуството е в състояние да превърне травмата в креативна сила, а света – в едно по-красиво и може би – по-мирно място за живеене.А с това изложбата „Изкуство. Без граници. Пловдив”. заявява убедеността на създателите си в необходимостта от изкуство,подчертава желанието им да „празнуват” изкуството, което не би трябвало да познава граници.

P.S. Участници са: Бил Виола, Надя Генова, Стоян Дечев, Севдалина Кочевска, Таус Махачева, Емил Миразчиев, Бенедикт Партенхаймер, Ния Пушкарова, Делфин Райст, Уте Рихтер, Юлиан Розефелд, 7+1 (Йоханнес Артинян, Панчо Куртев, Илко Николчев, Камен Цветков), Scenocosme,FAMED, Марико Хори, Венелин Шурелов. Специално представяне: КУСАМА: БЕЗРКАЙНОСТ, 2018, док. филм, реж. Хедър Ленц. Проектът е част от официалната програма на Пловдив - Европейска столица на културата 2019. Осъществява се в партньорство с Гьоте институт и с подкрепата на швейцарската културна фондация Pro Helvetia и EU-Japan Fest Japan Committee, като медиен партньор е и „въпреки.com. ≈

Текст: Илина Коралова

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ:  Изкуство без граници в Баня „Старинна” и Склада в Пловдив

Изложба под надслов „Изкуство. Без граници. Пловдив” от 1 септември в Баня „Старинна” и „Склада” представя международно признати художници от Европа, САЩ и Япония, чиито творби се занимават с въпросите на същестуванието ни в днешния ден: кои сме ние, хората на 21-вия век, накъде отиваме и в състояние ли сме, жертвайки част от сегашния си комфорт, да запазим цивилизацията за бъдещите поколения?  

Тя е организирана от Сдружение „Изкуство днес” в традиционна вече повече от две десетилетия „Седмица на съвременното изкуство” с куратори Илина Коралова и Емил Миразчиев. Участници са Бил Виола, Надя Генова, Група 7+1 (Йоханнес Артинян, Панчо Куртев, Илко Николчев, Камен Цветков), Стоян Дечев, Севдалина Кочевска, Таус Махачева, Емил Миразчиев, Бенедикт Партенхаймер, Ния Пушкарова, Делфин Рейст, Уте Рихтер, Юлиан Розефелд, scenocosme, FAMED, Марико Хори, Венелин Шурелов. Изложбата се концентрира върху три, свързани помежду си, теми: растящата консумация, която изчерпва природните ресурси и как това води до икономически и политически кризи; все по-честите екологични катастрофи, превърнали се в постоянна заплаха за човечеството; крехкостта на човешкия живот, както и този на планетата, съобщават организаторите.

Творбата на Стоян Дечев - снимка архив на изложбата

Централна тема – и отправна точка на изложбата – е, разбира се, самото изкуство и неговата несъмнена способност да ни докосва емоционално и интелектуално. Може ли то също така да мобилизира отделни личности и цели общности, които да предприемат действия в този изключително важен, дори критичен за човечеството момент? С помощта на различни художествени средства, участниците интерпретират и задълбочават предложените теми, добавят нови аспекти към тях или се опитват да посочат възможни начини за промяна в мисленето и обществените нагласи.

scenocosme_metamorphy - снимка архив на изложбата

Обръщането на човека от прагматизма и материализма към духовните ценности на цивилизацията е посланието на видеоинсталацията на Бил Виола „Мъченици. Земя, Въздух, Огън, Вода” – една модерна интерпретация на олтарното табло /на снимката горе/. Пътят към себепознанието и светлината минава през страданието и жертвата, през смирението пред силите на природните елементи. От друга страна, двойнственото човешко отношение към природата, между страхопочитанието и борбата с нея като предпоставка за прогреса, свързва творбите на Стоян Дечев и Бенедикт Партенхаймер. Авторите си задават въпроса: не е ли стигнало човечеството до една критична точка, в който прогресът заплашва да унищожи създателите си? Подобна е темата на филма на Венелин Шурелов „Черна абстракция”: oбсесията към добиването на суровини е основа на работата, но в погледа на артиста, следствието от тези обезпокоителни процеси стават видими като абстрактна представа за съвременния човек – незначителен, нетраен, непостоянен – като черен дим над хоризонта.

Benedikt Partenheimer - снимка архив на изложбата

Изкуството документира, отразява и коментира културни, политически и идентификационни процеси, (религиозни) вярвания, митове и утопии. Артистът се явява един вид „въжеиграч”, който във филма на Таус Махачева балансира между собствените нагласи – творчески и човешки и нормите на обществото – социални и идеологически. Артистът влиза и в много други роли: загрижен, какво ще оставим след себе си, той става събирач на свидетелства за днешния ден (Марико Хори); или пък сам създава паралелни реалности (scenocosme), като част от различни симулационни сценарии за това, как би изглеждало дигитализираното ни бъдеще. Фокусът на работата на Севдалина Кочевска са настоящето и неговите различни светове: не компютърно генерираните, а реалните, в които физически и ментални граници разделят групи и общности една от друга. От своя страна, Надя Генова се интересува от индивида и множеството, които са в постоянно взаимодействие.

Taus Makhacheva, Tightrope - снимка архив на изложбата

Произведенията влизат в диалог с пространствата, в които са изложени: докато в бившата Чифте Баня, с нейната уникална атмосфера, творбите се насочват по-скоро към вътрешния свят на човека и приканват към вглъбяване и размисъл, то Тютюневите складове – и  в един по-широк контекст – Тютюневият град, провокират артистите към „екстровертни” работи, свързани с динамиката на обществените процеси, в контекста на миналата и сегашната функция на изложбеното пространство.

Delphine Reis - снимка архив на изложбата

Инсталацията на Делфин Рейст „Непрекъснат растеж на консумацията” насочва критичен поглед към капитала и репродуцирането му, катo предпоставка за запазването на всяка цена на сегашния икономически модел, към което същият този капитал се стреми. „Репродукция” означава перманентност, която, в рамките на системата, напомня затворен кръг, от който няма изход  (Венелин Шурелов). Промяната изисква активно действие. В този смисъл, Уте Рихтер се съмнява в положителното значение на понятието „надежда” или „надяване”, което за художничката е по-скоро вътрешна спирачка, оправдание за бездействие и примирение. А кои са механизмите, които изобщо диктуват на индивида определено поведение? Какво ни подтиква или възпира да предприемем дадена стъпка? Инсталацията на Група 7+1 създава условия за изследването на тези въпроси.

Kusama - “Infinity” - снимка архив на изложбата

Сблъсъкът между мечтите за по-добро бъдеще на имигрантите и отрезвяващата реалност на развития индустриален свят е показан във филма на Юлиан Розефелд „Убежище”.  В един свят, който буквално се върти около парите (Емил Миразчиев), „изкуството” на сделката, според FAMED, е колкото важно, толкова и измамно, тъй като никога не е съвсем ясно кой какво печели и губи. Две творби, едната, показана в Банята, а другата в СКЛАД, затварят концептуалната рамка на изложбата. „Комуникация и съжителство” на Ния Пушкарова се състои от едно изречение, изписано на азбуката на слепите: Чрез изкуството, ти променяш себе си и света около теб, то е зримата нишка между реалното и сетивното. Документалният филм на Хедър Ленц “Кусама: Безкрайност”, посветен на японската художничка Яйои Кусама ни показва, че изкуството е в състояние да превърне травмата в креативна сила, а света – в едно по-красиво и може би – по-мирно място за живеене.

J.Rosenfeldt_Asylum 3 - снимка архив на изложбата

„Изкуство. Без граници. Пловдив.” е част от официалната програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019. Обявяването на града за столица на културата е привилегия, предизвикателство и възможност, и предоставя идеалния контекст за изложбата. От една страна, „Изкуство. Без граници. Пловдив.“ обръща внимание върху проблематични теми, но в същото време свързва града в една глобална културна мрежа, опитвайки се при това да даде положителни импулси за дългосрочна промяна в мисленето. И не на последно място, изложбата „празнува” изкуството, което не познава граници и е отворено за всички.        

Емил Миразчиев - снимка Стефан Джамбазов

P.S.. на „въпреки.com”: Имали сме възможност да отбелязваме част от многобройните събития, които организира Сдружението и самият Емил Миразчиев. Неговата енергия е неизчерпаема, въпреки че не винаги среща разбиране сред чиновници и дори колеги. Но той продължава въпреки и даже идеите му са повече от тези, които успява да осъществи. Да не говорим за усилията за тяхната реализация. Били сме свидетели.

В тази изложба участват артисти, за които сме писали и  сме разговаряли с тях. Един от тях е Йоханнес Артинян и бихме искали отново да го цитираме: „Културата може да промени статуквото, но в никакъв случай не директно, защото изкуството няма такава функция в този смисъл за обществото. Но тя създават среда, публика, създава хора и възпитава хора, които би трябвало да станат по-свободомислещи и по-желаещи да променят собствения си живот, т.е. изкуството създава културна среда. Наличието на културна среда е първата крачка срещу простащината.“

А благодарение на Ния Пушкарова, също участничка в изложбата имахме шанса преди пет години по време на организирания от нея тогава фестивал. „Водна кула арт фест” да видим в пространството на изложбената зала в галерията на Триъгълната кула на Сердика под Roca уникалната видеотворба „Посещение“ („Visitation“) на прочутия Бил Виола, част от серията „Трансфигурации“ („Transfigurations“) от 2008 година. Сега ще имаме нова среща с изкуството на американския артист - една от основополагащите фигури за цяло поколение артисти през 70-те години на миналия век, съчетавайки видео и звукови технологии. Писали сме и следим с особено внимание изявите на Венелин Шурелов. Преди време в разговор за „въпреки.com”  той определи така своите търсения: „При всички произведения подхождам индивидуално спрямо всеки проект. Интересувам се от технологии дотолкова, доколкото те са свързани с едно изкуство, което е в постоянно развитие, в постоянна динамика, в процес на развитие, който не се установява. Той е зависим от процесите. На себе си май често повтарям, че има някакви общи положения. Има някакви базисни принципи, свързани с комуникативността на едно произведение, базисни принципи с твоята лична ангажираност и посветеност. Това са някакви предпоставки, които възпитават в теб определена чувствителност. Те не са рецептура, те са нещо, което се оформя в движение. Тяхната незабележимост и неустановеност не изисква необходимост да се анулира тя. Някак си тя е важна, тя е част от съставките – случайността, спонтанността, рискът, неувереността – това е част от един сложен подход към една тема и представяне”. ≈

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Бронзовата къща” проправя път за съвременната скулптура в града

Една провокативна и интересна идея събуди столичното гражданство. И хубавото е, че това става с предварителни дискусии, а не със следварителни ругателства, колкото и някои да казват, че са закъснели разговорите. Става дума за „Бронзовата къща” на художника и скулптор Пламен Деянофф /на снимката/. Всъщност обговарянето и представянето на идеята е част и от нейната реализация.

В интерес на истината, когато възникна идеята за поредица от дискусии, бяхме малко скептични – за какво са пък чак толкова обсъждания. Но сега сме убедени, че е имало смисъл. Защото хората не само се запознават с идеята /което може да направят и от един писмен материал/, но и участват във вземането на решенията. Особено, както когато те са представени пред професионалната общност. Разбира се, може да има и различни мнения, което е нормално, но това е част, както стана дума, от реализацията. И целта на тези дискусии е убеждаването, а не скандалът. Така, както се получи в тези дискусии, организирани перфектно от Дирекция „Култура” на Столична община.

Дискусията в Университета по архитектура, строителство и геодезия /УАСГ/  

Преди време сайтът „въпреки.com” проведе дискусия на тема „Скулптурата и градът” в Софийска градска художествена галерия /можете да прочетете тук/. Тогава младият скулптор Андрей Врабчев изрази една своя гледна точка към публичното изкуство в града и как то се осъществява извън България: „Трябва да се сътрудничи с местната общност. Един конкурс там минава с изключително сътрудничество, обсъждане и работа с местната общност. И в тази работа, аз мога да убедя „леля Пенка”, че моето решение, което й се вижда странно е добро и, че то носи смисъл. Така аз повдигам обществото на нивото на творците, а не правя обратното, на което сме свидетели в цялата наша държава. Ние правим услужливи неща заради бюджет, заради това, че хората си го харесват и т.н. Нека да си признаем, че ние носим вина за това, което се случва. Трябва да можем да кажем не. Ние не казваме не”, каза тогава скулпторът. На тази дискусия стана дума и за нещо друго по повод на монументите, които изникват на различни места в градовете ни. Скулпторът Йоханнес Артинян заяви, че ние живеем в смесица между гробище и Дисниленд и това трябва да се преодолее. Освен това се оказва, че хората предпочитат не да има несменяеми монументи на величия от по-близкото или по-далечно минало, а мобилни инсталации и обекти, които да се сменят и провокират и интереса, но и живото усещане за естетика в съвремието.

На тези условия отговаря „Бронзовата къща”. Тя ще има точно времево измерение – от 1 януари 2018 година до 31 декември същата година, както стана ясно на дискусиите и е във връзка с Европейското председателство на България и с обявената от ЕС „2018 – Европейска година на културното наследство“. Освен това тя е предвидена да бъде на знаково място – мястото на бившия Мавзолей. Помним споровете около неговото разрушаване и предложенията да бъде превърнат в нещо друго. Но така или иначе, фактът си е факт. И това празно място трябва да се осмисли. Чуват се напълно неприемливи мнения на празната плоча да се сложел паметник на Аспарух или някакво друго величие. Но ние трябва да живеем в бъдещето, а не в миналото и не е нужно да стигаме до патриотичните изцепки на съседни нам държави. Трябва да сме съвременна нация с поглед към бъдещето и какво ще сложим точно на това място също е послание и възпитание. Още повече, че то е срещу Княжеския дворец, където са и част от Националната художествена галерия и Етнографския музей. И някак си мястото е алтернатива на триъгълника на властта с неговите тежки тоталитарни постройки, които каквото и да се направи с тях са непоклатими във времето като египетските пирамиди. Главният архитект на София Здравко Здравков, който подкрепя поставянето на „Бронзовата къща”, направи уговорки на дискусия, че съдбата на това място ще се реши с нов градоустройствен план. Но независимо какъв ще бъде градоустройственият план, най-добрият вариант все пак като че ли е на това място да има съвременно изкуство. С временни проекти, които да се конкурират с конкурс!

Главният архитект на София Здравко Здравков, директорът на Дирекция “Култура” на СО Биляна Генова, Пламен Деянофф и  заместник -посланикът на Австрия Томас Щьолцл /от ляво надясно/ на дискусията в УАСГ

Колкото за конкурса, имаше въпроси защо този проект – „Бронзовата къща” не е бил избран с конкурс. Просто други проекти не е имало, но това не значи, че оттук нататък това няма да става така. Всъщност „Бронзовата къща” проправя пътя за съвременното изкуство в градска среда в София и това е попътно на много европейски и не само столици и градове в света. При представянето на проекта Пламен Деянофф посочи много такива примери, за които е ставало дума и в нашата дискусия „Скулптурата и градът” /прочетете тук/. А колкото до самата инсталация /бих я нарекъл по-скоро така, отколкото скулптура/ авторът, който е от Велико Търново я свързва точно с българската народна традиция. И всякакви възражения, че става дума за чужд художник, или външна намеса /каквато е подкрепата на австрийското правителство и посолство/ Пламен Деянофф, който живее и работи във Виена, но и в България, каза на финала на една от дискусиите: „Националностите нямат никакво значение в съвременния свят. За всички в Австрия, аз съм австрийски художник, роден в България. За България съм български художник, живеещ в Австрия. И това е точно така, участвал съм в различни биеналета и никога не е ставало дума къде съм роден и къде съм израснал”, казва Пламен.

Иначе неговият път към „Бронзовата къща” е дълъг – 12 години. Той тръгва от текстове на Льо Корбюзие, в които наред с писанията си за средновековната българска архитектура, той споделя с възторг, че Търново е най-чистият град в Европа с най-бели къщи, когато бил в него. „Защото търновчани два пъти годишно си варосвали домовете – по Нова година и за Великден. Толкова било чисто, че всеки германец би се впечатлил. И споменава, че е имало две сини къщи. Сега, ако отидете в Търново, една бяла къща няма. Те са розови, жълти, зелени… Искаме да възстановим белите къщи както някога, ще им върнем старите керемиди и старите прозорци с дограми по старата технология”, казва в един разговор за „ArtSofia” Пламен Деянофф, който е свързан и с Арбанаси, където купува къщи, които иска да превърне в архитектурен музей.

„Бронзовата къща" е най-високата скулптура-сграда в света. Композицията е висока 14 м, а основата й е с размер 7х7 м. Състои се от над хиляда ръчно отлети бронзови елементи. Скулптурата е вдъхновена от дърворезбите от времето на българското Възраждане, а прецизната обработка на бронза напомня на археологическите паметници, открити по нашите земи. Във фасадата на Бронзовата къща откриваме препратки и към Хрельовата кула в Рилския манастир. Бронзовата къща ще е функционален архитектурен ��бект. Във вътрешното й пространство ще има зала, която ще е отворена за широката публика и се предвижда да бъде сцена на различни събития – концерти, театрални представления, изложби и други значими събития. Община София ще използва „Бронзовата къща“ за своя годишен културен календар. И се надяваме, че тя наистина би станала място, в което през следващата година да има поредица от важни и интересни културни събития. И наистина това място да стане за култура, която да загърби отрицателната енергия там, натрупвана през годините на тоталитаризма… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов