#Георги Даскалов

[mihaylovblog]

04.10.1993 г. – Премиера на българския сериен филм "Жребият" на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Свобода Бъчварова и Иванка Гръбчева. Оператор е Виктор Чичов. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев. В ролите: Коста Цонев, Атанас Атанасов, Николай Бинев, Мариана Жикич, Марин Янев, Вълчо Камарашев, Йосиф Сърчаджиев, Кирил Варийски, Мария Статулова, Юрий Ангелов, Аня Пенчева, Мария Каваржикова, Илия Добрев, Живко Гарванов, Боряна Пунчева, Георги Кадурин, Николай Кимчев, Цветан Даскалов, Христо Руков, Калин Арсов, Димитър Марин, Силвия Илиева, Иван Янчев, Андрей Баташов, Джоко Росич, Найчо Петров, Никола Рударов, Светослав Карабойков, Светозар Неделчев, Енчо Енчев, Стефан Костов, Николай Чилов, Борислав Сарандев, Борислав Славов, Антон Маринов, Пенчо Богданов, Емил Хвърлев, Никола Георгиев, Димо Коларов, Христо Кънчев, Сокол Димитров, Васил Цонев, Георги Кокаланов, Николай Дюлгеров, Георги Симеонов, Генчо Цанев, Павел Ашиков, Радко Дишлиев, Венцеслав Кисьов, Мирослав Косев, Стойчо Мазгалов, Юлиан Станишев, Михаил Михайлов, Галя Иванова, Огнян Узунов, Васил Димитров и др.

[vprki]

Критичен поглед: Обществено обсъждане стигна и до темата за скулптурата в града

Общественото обсъждане на проекта „Преки пътеки“ на Фондация „Арт център Илинденци“ и скулптора Иван Русев неизбежно засегна и темата за скулптурата в градска среда. То се проведе край скулптурата „Пастирът“ на Иван Русев в столичния „Южен парк – 2“, където ще бъде разположено и бъдещото скулптурно пространство /на снимката – скулпторът Иван Русев и архитект Георги Даскалов/.

Това обсъждане трябваше да се осъществи по-рано в годината, но епидемичната криза го отложи. Сред присъстващите беше и кметът на община „Триадица“ Димитър Божилов, който заяви, че общината подкрепя проекта. Скулптурите не са агресивни и се вписват в околната паркова среда. Впрочем, те са с човешки размери и могат да станат част от живота и свободното време на посещаващите това място. А те не само биха естетизирали градската среда, но и биха възпитавали във вкус. При това и децата, и техните родители да свикват да живеят сред изкуство.

А не, както беше казал един млад скулптор Мартиан Табаков преди време в разговор за „въпреки.com“: „Ходил съм в чужбина и тук на изложби или експозиции. Децата в чужбина ги водят от малки. Те още не могат да си кажат името, но отиват пред някоя картина. И почват да пеят песнички, да е забавно. Нищо не разбират сигурно от изкуство, обаче влизат в галериите и по-късно като по - възрастни търсят това приятно изживяване, което са имали. И израстват заедно с изкуството по този начин. А тук някак си изкуството е като че ли нещо отделно, дето всеки е чувал изкуство, но какво е то никой не се е сблъсквал и интересувал от него”. А колкото за скулптурата в градска среда, друг скулптор – Йоханнес Артинян, беше казал в рамките на дискусията „Скулптурата и градът“, организирана от сайта „въпреки.com“ преди време, че живеем в нещо средно между гробище и Дисниленд от пластическа гледна точка.

И сега при общественото обсъждане, което даде в голяма степен подкрепата си на проекта заради съвременната визия и близостта до природата и младите хора, имаше и изразени известни пресилени страхове от един присъстващ гражданин за начина на възприемане на творбите, опазването им или сигурността за децата при игра около тях. Но очевидно това беше и недоизказано мнение - въпрос на недостатъчно възпитание във визуална култура, както отбеляза също присъстващия на обсъждането известен скулптор проф. Ангел Станев, който се ядоса на едно скулптурно недоносче до намиращия се наблизо музей „Земята и хората“. При това никой не се дразни от него, възмути се творецът. А пък напоследък се нароиха инициативни комитети, които издигат паметници на по-известни или неизвестни личности или други пластически намеси, често в резултат на съмнителни естетически критерии.

А както беше казал пак Йоханнес Артинян в споменатата дискусия: „Тази среда има много силно възпитателно въздействие. Тя изгражда хората. Скоро тук беше един световен архитект /датчанинът Ян Геел, който представи и книгата си „Градове за хората”/ и това, което той казва, както и много други архитекти е, че в един момент „ние построяваме градовете, след това градовете построяват нас“. Същото е с този тип пластическа намеса в пространството - ние я правим и след това тя започва да ни въздейства, тя изгражда нас. Защо се получава това? Онова, което се случва в обществените пространства е в пряка функция на структурата и на смисъла в конкретния период на обществото. Ние живеем в едно изк��ючително фрагментирано общество. То е изградено от групи, които реално погледнато, ако се премахне географската принадлежност към дадена територия и езикът, реално те не споделят едни и същи ценности, доколкото изобщо се споделят някакви ценности и доколкото изобщо можем да говорим за ценности“.

Проектът на “Арт група /7+1/”

Сега Йоханнес Артинян също участва в проекта с някои творци от групата на която е член - „7+1”: / Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Камен Цветков, Панчо Куртев/. „Преки пътеки” е темата на скулптурния симпозиум, обхващащ част от „Южен Парк - 2” в София зад Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство. Това място поначало е населено с изкуство, а скулптурата „Пастирът“ на Иван Русев е на това място. Инициатори са Секция „Скулптура” към СБХ и Фондация „Арт център Илинденци”. Реализацията на проекта е възможна със съдействието на Столична община София. Многократно сме виждали какво прави скулпторът Иван Русев в Арт центъра в Илинденци и сме убедени в стойността на този нов негов проект. 

Скулптурната намеса в пространството на парка на Цветослав Христов

„Потънал във всекидневието на урбанизираните територии, зеленият клин на ��радския парк е убежище за глътка свеж въздух, пише в анотацията за проекта. Място за разходка с приятели, насаме, семейно, с деца, с домашни любимци, с велосипеди. Хората седят, ходят или тичат нанякъде или наникъде, на път към дома, на път за работа, за успокоение или за размисъл. Наглед случайно, а инак съвсем закономерно, човек прокарва пътеки встрани от алеите. Те са въпреки и напреки, но все преки. Те са прави, криви, тук и там, пръснати или събрани, къси и дълги, тесни и широки”.

Пластиката на Иван Стоянов

И още: „Целта на разработката е да се изследват и пресъздадат съществените елементи от характера и същността на хорските пътеки. Хоризонталните скулптурни намеси се превръщат в метафора на времето и пространството. Самовъзникналите пътеки са групирани в преплетени зелени триъгълници с обособени ядра. Авторите интерпретират различните състояния на преминаващия човек. Това са обхождане, провиране, забързване, забавяне, сядане, на кръстопът. Обособяват се специални места за съзерцание и размисъл”, подчертават инициаторите Иван Русев и Фондация „Арт център Илинденци”. Участници в този първи етап на проекта след конкурс са скулпторите Цветослав Христов; Арт група „7+1”: / Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Камен Цветков, Панчо Куртев/; Рашо Митев; Орлин Иванов; Иван Стоянов, както и Иван Русев.

Скулптурата на Орлин Иванов

Архитектурата е на Георги Даскалов и Симеон Даскалов. Територията на разработката е с обхват в района на „Южен парк - 2“ в непосредствена близост до Националния музей „Земята и хората“ и САМСИ (Софийски арсенал - Музей за съвременно изкуство) и хотел „Хилтън“, МОЛ. Определящи и водещи за проекта са пътеките, които хората сами са си прокарали през парка, като те са организирани и групирани в зони с общи допирателни. Намесите ще са предимно в областта на пътеките. Проектът е дългосрочен и ще се реализира в няколко години, на етапи по определените и отбелязани в схемата зони.

Обектът на Рашо Митев

Това, в което сме сигурни е, че Иван Русев има капацитет и визия за подобен проект. В Скулптурния парк „Илинденци”, който е на над 20 години, има подобни пътеки, а и в света подобни намеси са напълно резонни и се приемат добре от публиката. В основата на проекта е неуморният Иван Русев, който вложи и влага огромен труд в Илинденци. Творческите намеси в природната среда там са деликатни като размер, мащаб и физическа реализация, но достатъчно категорични като художествен резултат. През 1998 година няколко приятели и съмишленици подкрепят идеята на Иван Русев да се създаде скулптурен парк в село Илинденци и основават фондация „Арт център Илинденци”. Както каза художникът проф. Станислав Памукчиев, член на УС на фондацията, при отбелязването на юбилея на парка в Илинденци: Иван Русев се вкопчи в скалата и я преобърна. И наистина, през годините надали някой, дори и Иван, може да каже колко тона мрамор е прехвърлил в своите проекти на това място. Имали сме възможност много пъти да ��осещаваме Скулптурния парк и да наблюдаваме как расте. През пленерите и скулптурите пръснати по хълма, през Форума и Мраморния град, който продължава да се изгражда, за да се стигне сега до своеобразната галерия от живописни творби в Творческия дом на Арт центъра.

Когато пътуваме към Илинденци, на изхода на София често минаваме край една работилница с гипсови „красоти” – джудженца, лебеди, патици, зайчета, лъвове, даже Статуята на свободата … Въобще, за всекиго по нещо, за да си украси къщата или дворчето. И сигурно тези фигури се харчат. Та сме казвали на Иван на шега – а,бе Иване, вместо да правиш подобни „красоти“, си се хвърлил на камъка и го бориш. При това без особена икономическа възвращаемост. Не че Иван Русев не е добър скулптор – напротив, той е един от най-добрите. Но трудно се живее днес от истинско изкуство, а не от ерзаци. Иван обаче от шега не разбира, гледа строго и продължава да дълбае и преобръща камъка.

Иван Русев

В разговор за „въпреки.com” Иван Русев беше казал: „Най-съществената част от програмата „Илинденци” е, че в това смутно време, в което изкуството е на колене, ние намираме една нова фор��а, изнасяме изкуството извън музеите по уникален начин, правим един уникален скулптурен парк много различен от всичко, което се прави по света. Ние правим скулптура с функция, съобразена с природната среда, дори пътеката е скулптура. Това е парк, интегриран с всички изкуства и представете си децата от детската градива в Илинденци или Струмяни, които няма да извървят пътя до София или музеите, започват да живеят сред изкуството, дори без да съзнават и след това се получава този ефект, който е в Европа. Това се случва в село Илинденци и никой не задава глупавия въпрос „Какво е това”, за разлика от парк „Заимов” в София, защото никой не създаде навици там”, каза тогава Русев, който също има скулптура в него. За съжаление състоянието на този парк и скулптурите в него продължава да бъде същото като по времето на този разговор.

Архитект Георги Даскалов и скулпторите Цветослав Христов и Иван Русев по време на работата около проекта

Колкото за парка в Илинденци, Иван Русев каза: „Паркът, създаден от нашата фондация, е уникален. Всяка скулптурна намеса по хълма е обмислена и премерена, така че проектите да не доминират над прекрасната природа, която ги заобикаля. Това в голяма степен се отнася и до моя личен проект „Мраморният град”, който е по-активен като форма и затова е концентриран в най-стръмната част от хълма. По отношение на наименованието, закачката, която правя, е в община, която засега се състои само от села, да се появи град. Може би, за да се покажат безграничните възможности на изкуството да направи дори това.” А ние сме убедени, че и новият проект на Иван Русев и фондация „Арт център „Илинденци” в Южния парк в София ще даде не само нов облик на пространството, но и ще осмисли всекидневието и празниците на хората, които го посещават. ≈

Текст и с��имки: Стефан Джамбазов

[mhealthyliving]

Unabhängigkeit. Висим

Тия дни покрай независимостта се мъчех да си спомня как е на немски. На английски ми се яви веднага – Independence. На немски, който език почнах да уча почти едновременно с българския, си спомних след два дни – Unabhängigkeit. Това коментира във "Фейсбук" Георги Даскалов. Гуглето, разбира се, може да каже. Но исках да видя дали помня. Спомних си, макар отдавна този език да не ми е…

[magdalenagigova]

Класически музиканти създадоха култово заведение в Пловдив

Класически музиканти създадоха култово заведение в Пловдив

Класически музиканти създадоха култово заведение в Пловдив „Загребъ“ съчетава най-доброто от домашната кухня и старите градски рецепти, със световни шедьоври Класически музиканти създадоха култово заведение в Пловдив Уникално по своята концепция и стил заведение създадоха в Пловдив цигуларката Ралица Райчинова-Даскалова и съпругът ѝ ‒ челистът Георги Даскалов. Коктейл-бар и ресторант „Загребъ“…

[mihaylovblog]

04.10.1993 г. – Премиера на българския сериен филм "Жребият" на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Свобода Бъчварова и Иванка Гръбчева. Оператор е Виктор Чичов. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев. В ролите: Коста Цонев, Атанас Атанасов, Николай Бинев, Мариана Жикич, Марин Янев, Вълчо Камарашев, Йосиф Сърчаджиев, Кирил Варийски, Мария Статулова, Юрий Ангелов, Аня Пенчева, Мария Каваржикова, Илия Добрев, Живко Гарванов, Боряна Пунчева, Георги Кадурин, Николай Кимчев, Цветан Даскалов, Христо Руков, Калин Арсов, Димитър Марин, Силвия Илиева, Иван Янчев, Андрей Баташов, Джоко Росич, Найчо Петров, Никола Рударов, Светослав Карабойков, Светозар Неделчев, Енчо Енчев, Стефан Костов, Николай Чилов, Борислав Сарандев, Борислав Славов, Антон Маринов, Пенчо Богданов, Емил Хвърлев, Никола Георгиев, Димо Коларов, Христо Кънчев, Сокол Димитров, Васил Цонев, Георги Кокаланов, Николай Дюлгеров, Георги Симеонов, Генчо Цанев, Павел Ашиков, Радко Дишлиев, Венцеслав Кисьов, Мирослав Косев, Стойчо Мазгалов, Юлиан Станишев, Михаил Михайлов, Галя Иванова, Огнян Узунов, Васил Димитров и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

12.12.1969 г. – Премиера на българския игрален филм „Село край завод“ на режисьора Петър Баталов, по сценарий на Стоян Даскалов. Оператор е Христо Вълчанов. В ролите: Виолета Бахчеванова, Найчо Петров, Петър Слабаков, Лидия Григорова, Николай Узунов, Недялка Георгиева, Атанас Божинов, Георги Георгиев, Кирил Божков, Живко Гарванов, Люба Алексиева, Богомил Симеонов, Кирил Божков, Николай Дойчев, Кирил Спасов, Вихра Коклин и др.

[mihaylovblog]

12.12.1969 г. – Премиера на българския игрален филм „Село край завод“ на режисьора Петър Баталов, по сценарий на Стоян Даскалов. Оператор е Христо Вълчанов. В ролите: Виолета Бахчеванова, Найчо Петров, Петър Слабаков, Лидия Григорова, Николай Узунов, Недялка Георгиева, Атанас Божинов, Георги Георгиев, Кирил Божков, Живко Гарванов, Люба Алексиева, Богомил Симеонов, Кирил Божков, Николай Дойчев, Кирил Спасов, Вихра Коклин и др. Снимка: енциклопедия „Български игрални филми“, том 2-ри, съставител Галина Генчева, ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988 г.

[mihaylovblog]

04.10.1993 г. – Премиера на българския сериен филм "Жребият" на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Свобода Бъчварова и Иванка Гръбчева. Оператор е Виктор Чичов. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев.

В ролите: Коста Цонев, Атанас Атанасов, Николай Бинев, Мариана Жикич, Марин Янев, Вълчо Камарашев, Йосиф Сърчаджиев, Кирил Варийски, Мария Статулова, Юрий Ангелов, Аня Пенчева, Мария Каваржикова, Илия Добрев, Живко Гарванов, Боряна Пунчева, Георги Кадурин, Николай Кимчев, Цветан Даскалов, Христо Руков, Калин Арсов, Димитър Марин, Силвия Илиева, Иван Янчев, Андрей Баташов, Джоко Росич, Найчо Петров, Никола Рударов, Светослав Карабойков, Светозар Неделчев, Енчо Енчев, Стефан Костов, Николай Чилов, Борислав Сарандев, Борислав Славов, Антон Маринов, Пенчо Богданов, Емил Хвърлев, Никола Георгиев, Димо Коларов, Христо Кънчев, Сокол Димитров, Васил Цонев, Георги Кокаланов, Николай Дюлгеров, Георги Симеонов, Генчо Цанев, Павел Ашиков, Радко Дишлиев, Венцеслав Кисьов, Мирослав Косев, Стойчо Мазгалов, Юлиан Станишев, Михаил Михайлов, Галя Иванова, Огнян Узунов, Васил Димитров и др.

[mihaylovblog]

04.10.1993 г. – Премиера на българския сериен филм "Жребият" на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Свобода Бъчварова и Иванка Гръбчева. Оператор е Виктор Чичов. Музиката във филма е композирана от Митко Щерев. В ролите: Коста Цонев, Атанас Атанасов, Николай Бинев, Мариана Жикич, Марин Янев, Вълчо Камарашев, Йосиф Сърчаджиев, Кирил Варийски, Мария Статулова, Юрий Ангелов, Аня Пенчева, Мария Каваржикова, Илия Добрев, Живко Гарванов, Боряна Пунчева, Георги Кадурин, Николай Кимчев, Цветан Даскалов, Христо Руков, Калин Арсов, Димитър Марин, Силвия Илиева, Иван Янчев, Андрей Баташов, Джоко Росич, Найчо Петров, Никола Рударов, Светослав Карабойков, Светозар Неделчев, Енчо Енчев, Стефан Костов, Николай Чилов, Борислав Сарандев, Борислав Славов, Антон Маринов, Пенчо Богданов, Емил Хвърлев, Никола Георгиев, Димо Коларов, Христо Кънчев, Сокол Димитров, Васил Цонев, Георги Кокаланов, Николай Дюлгеров, Георги Симеонов, Генчо Цанев, Павел Ашиков, Радко Дишлиев, Венцеслав Кисьов, Мирослав Косев, Стойчо Мазгалов, Юлиан Станишев, Михаил Михайлов, Галя Иванова, Огнян Узунов, Васил Димитров и др. Колаж: скрийншот

[mihaylovblog]

12.12.1969 г. – Премиера на българския игрален филм „Село край завод“ на режисьора Петър Баталов, по сценарий на Стоян Даскалов. Оператор е Христо Вълчанов. В ролите: Виолета Бахчеванова, Найчо Петров, Петър Слабаков, Лидия Григорова, Николай Узунов, Недялка Георгиева, Атанас Божинов, Георги Георгиев, Кирил Божков, Живко Гарванов и др.

[mihaylovblog]

12.12.1969 г. – Премиера на българския игрален филм „Село край завод“ на режисьора Петър Баталов, по сценарий на Стоян Даскалов. Оператор е Христо Вълчанов.

В ролите: Виолета Бахчеванова, Найчо Петров, Петър Слабаков, Лидия Григорова, Николай Узунов, Недялка Георгиева, Атанас Божинов, Георги Георгиев, Кирил Божков, Живко Гарванов и др.

Снимка: енциклопедия „Български игрални филми“, том 2-ри, съставител Галина Генчева, ДИ „Д-р Петър Берон“, София, 1988 г.

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Виждаш повече от това, което виждаш

„Можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“. С това изречение завършва текстът на проф. Станислав Памукчиев за изложбата „Минимализъм BG“ в обновения изложбен център на СБХ в София на „Шипка” 6 в София. Една доста интересна и провокативна изложба, която не се приема еднозначно, но продължава до 2 април.

А Станислав Памукчиев добавя: „В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическия американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“.

Изложбата „Минимализъм BG” беше представена преди това в изложбени зали „Рафаел Михайлов“ във Велико Търново и в зала „2019“ в Пловдив през 2019 година. Но според присъстващите на откриването в София, тук е най-добре експонирана. Мащабният проект - изложба „Минимализъм BG” се фокусира върху значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представя и остойностява творческите усилия и открития на десетки художници, работещи последователно и съсредоточено в трудната недефинирана територия на крайно абстрахиране, редукционизъм и радикално освобождаване от всяка описателност на образа. Артистична територия на разтваряне във феномена на чистата форма и пластически материал, на разкриване на техния психологически и духовен актив. Изкуство, което носи като висока мярка чистотата на естетическа цел, положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „Колкото по-малко, толкова повече“ следва вродения ни импулс към простота, вглъбености истина.

Станислав Памукчиев, Любен Генов и Красимир Русев /един от кураторите/ - /от ляво надясно/ при откриването на изложбата

Проектът „Минимализъм BG” е значим с опита да намери очертанията на специфичен и автономен резултат, със своя емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Творчески резултат, роден в различно време и социокултурен климат от този в американската и западната култура от 60-те и 70-те години на миналия век, пише в анотацията за изложбата. Участници са: Атанас Парушев, Биляна Рубинова, Богдан Александров, Валери Чакалов, Валентина Лапчева, Веско Велев, ��еорги Димитров, Даниела Олег Ляхова, Данил Йорданов, Деян Вълков, Димитър Чолаков, Димитър Грозданов, Емил Миразчиев, Иван Кънчев, Ивайло Василев, Иво Бистрички, Илиан Лалев, Йордан Парушев, Кольо Мишев, Кольо Карамфилов, Красимир Добрев – Доктора, Красимир Русев, Константин Райчев, Красимир Карабаджаков, Любен Генов, Милко Павлов, Милен Джановски, Надежда Олег Ляхова, Николай Бузов, Николай Карамфилов, Николай Найденов, Николай Петков, Надя Генова, Петър Дочев, Петер Цанев,Румен Богданов, Румен Жеков, Румен Стоилов, Свилен Блажев, Симеон Шивачев, Станислав Памукчиев, Сашо Стоицов, Стоян Куцев, Симеон Стоилов, Стойко Даскалов, Станимир Генов.

Това е изложба, която наистина трябва да се види и осмисли. А ето и текстът на проф. Станислав Памукчиев, секретар на секция „Живопис” при СБХ, един от инициаторите за тази изложба: „Проектът - изложба /Минимализъм BG/, има своята предпоставеност в развитието на нефигуративното изкуство в България. Предпоставеност в сложните и противоречиви, но емоционално и творчески живи процеси на разкриване, усвояване и работа със силата на пластическия идиоматичен език, с феномена на формата и живописната материя. В историята на българския пластицизъм, усилието за догонване и пресичане с идеите на модернизма, даде тласък на продуктивна динамика, на нови артистични практики, на разширяващи се граници в разбирането за живопис. 

Крайната фаза на освобождаване от сюжет, отказа от изобразяване, от всеки наратив и осъзнаването на психологическия актив и феноменологична тайна на визуално - пластичното, на неговата самодостатъчност и намирането на цел вътре в самото себе си, създаде естетическия и духовен максимализъм на абстрактното изкуство. Последната фаза на това разбиране и артикулиране на изкуството роди минимализма. Той се появи закономерно като реакция и коректив на попарта - с неговата парадоксална „иконология“ на масовата култура, и на абстрактния експресионизъм като екстремни прояви на психичното в полето на визуалното изразяване. Тези революционни процеси, преобърнали света на изкуството са вдъхновени в опияненията, в утопиите и контраутопиите на Новия свят, във фикцията за свобода, родена върху дългата и уморена културна история на Запада.

Като почти всичко в новото българско изкуство, създадено в сложната симбиоза между онаследеното, разпознатото като уникално свое, и привнесения културен и цивилизационен опит, така и българският абстракционизъм и минимализъм са хибриден конструкт, неартикулиран и интуитивно постигнат. В практиките и опитите за минимално изкуство е постигнат специфичен автономен резултат в усилието за догонване, ускорено внедряване и усвояване на езикови форми идващи като заразителен пример от световната сцена. Можем по-скоро да говорим за инвенции от минимализма и тяхната интерпретация в българския контекст. Можем да говорим за влияние, за заемане на езикови форми и тяхното попълване със съдържания, специфично родени и отглеждани по тези географски, исторически и духовни топоси. В тези сложни релации прозира интуитивния порив към минималното, към празното, скритото и невидимото, към естетическа аскеза. Изкуството на крайно редуцирани и опростени форми, търси пътищата на неосъзнатото влечение и разкриване в измеренията на безпределното и неназовимото, на влечението към енигматично закрити съдържания, докосващи и тревожещи нашето съзнание, разравящи нашите психични и духовни пластове.

Формите на минималистично изкуство в България, са създадени в различен от западния социокултурен контекст, имат свои опорни точки в духовно онаследеното и създават специфичен културен резултат, със своя автономна емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Като при��ер: еволюцията на творческата програма на Петър Дочев в посока на ��раен идеопластичен синтез, носи своя естетически формален максимализъм, но устойчиво пази дълбок вътрешен духовно онаследен порив към абсолют, към метафизичен хоризонт на духовно разкриване.

В началото на 90-те години, след смяната на политико - икономическата и социокултурна ситуация, тези процеси на развитие в българското изкуство, бяха недостатъчно обговорени и остойностени. Критиката в това време възторжено приветстваше радикално различните поведения, нови езици и медии, поощри виталността, но и арогантността на всичко, което не носеше белези на културна памет. Картината и пластическото като проблем, бяха декласирани. В тази „следреволюционна“ ситуация, качественият резултат на много артисти - „еволюционисти“, на тяхното честно, съсредоточено усилие в посока на разкриване силата на абстрактно-пластичен идиоматичен израз, на неговата концептуализация, на разширяване границите на живописта, на нови практики и артикулации, остана в периферията на теоретичния интерес. Напрежението между пластично и концептуално бележи целият период на културен преход. 

В тази сложна, противоречива, но и продуктивна ситуация, бяха направени редица значими и мащабни проекти, които изведоха и защитиха резултата на този вътрешен процес на развитие в новата българска живопис. Основната програма на секция „Живопис“ на СБХ, се опитваше да следва отблизо всички актуални развития. Посоките на нефигурални, информални, неоабстрактни изразявания, бяха представени и утвърждавани в десетки значими изложби. Проекти като: „Посоки в абстрактното“/куратори Мария Василева, Диана Попова/, СБХ, Шипка 6, 1995г.; „Графит, пепел, ръжда“/Ст. Памукчиев/, АТА център, 1996 г.; „Пластическият образ на 90-те“,/Св. Стефанов, Руен Руенов/НДК, 1996 г.; „ Плюс/Минус живопис“/Искра Траянова/, СБХ, Шипка 6, ХГ Варна, 1996-7г.;  „Картината“, СБХ, Шипка 6, 1998 г.; „Култура/субкултура“/Искра Траянова, Елисавета Мусакова/, ХГ Варна, 1999 г.; „Граници на живописта“/ Д. Грозданов, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 1999 г.; „Граници на фигуративността“/Филип Зидаров/,СГХГ, 2000 г.; „ЖивописНО“,СБХ, Шипка 6, 2001г.; „Формално/Неформално/Д. Грозданов, Б. Климентиев/,СБХ галерия „Райко Алексиев“, 2001 г.; „Българска живопис след 1989 г.,/Руен Руенов/, НДК, 2002 г.; „Ахрома“ /Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2002г.; „Автор – формат“/Симеон Стоилов/, СБХ, галерия „Райко Алексиев“, 2002 г.; „Лични митологии“, СБХ, Шипка 6, 2005 г.; „Пластично – Концептуално“/Чавдар Попов, Искра Траянова/, която обиколи изложбени пространства в Полша, Нидерландия, Германия, Австрия, Словакия/, 2006-7 г.; „Илюзии за ума и очите. Между хиперреализма и абстракцията“, /Мария Василева/, СГХГ, 2009 г.; „Пластическият образ на 90-те години“/Руен Руенов, Св. Стефанов/; „Огън“ /Ст. Памукчиев/, „Небе“ /Иво Бистрички/, част от проекта „Идея за дом“, СБХ, Шипка 6, 2012 г.; „Неразказаната абстракция“, /Петер Цанев, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2014 г.; Август в изкуството, ХГ Варна /Румен Серафимов/, 2015 г.; „Спорът за реалността“, /Ст. Памукчиев, Петер Цанев, Кирил Василев/ СБХ, Шипка 6 и галерия „Райко Алексиев“, 2017-18 г.; „Територия SACRA” /Красимир Русев/, Зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  „По другата повърхност“, /Красимир Русев/, зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  Мащабен проект с три издания, „10х5х3“, СБХ, Шипка 6, /2003, 2007, 2011г./, представи актуални визии  за живописта на 30 активно работещи изкуствоведи и куратори.

В тази последователност от големи изложби и изследователски проекти, закономерно „Минимализъм BG” се появи, като посочи и изследва специфичен и значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представи, защити и остойности творческите усилия, авторските открития на десетки художници, работещи в трудната, неразличима, недефинирана територия на краен редукционизъм, на радикално освобождаване от наратив и разтваряне във феномена на чистата форма и пластическият материал. Живопис, която разкрива своя психологически и духовен актив, която носи като висока мярка чистотата и самодостатъчността на естетическата цел положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „колкото по-малко, толкова повече“ следва интуитивния импулс към простота, вглъбеност, истина.

Особеното автономно, артистично качество на десетки художници, дали тласък на значими процеси в новата българска живопис, очаква да бъде видяно и оценено, да бъде теоретично защитено като специфичен резултат. Резултат появил се в много различни времеви и социокултурни условия спрямо тези, в които се е родил на Запад. Ако американският минимализъм е реакция – отговор на свъхиндустриализацията, масовото производство и потребление, на тоталната комерсиализация и масова култура, то появата на тези форми в българското изкуство е по-скоро културен проблем на приобщаване. Ако за Доналд Джъд „Първата битка, която води художникът е да се освободи от старото европейско изкуство“, тоест, освобождаване от културна норма, то за българския художник битката е за усвояване и приобщаване към културна норма, за преодоляване на предразсъдъци онаследени от предишното време, в процеса на ново творческо разкриване.

В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическият американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“, завършва проф. Станислав Памукчиев. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Пет творчески колектива оспорват избора за паметник на Левски в Русе

Пет творчески колектива – участници в Национален пленер на тема: „Идейна концепция за изграждане на паметник на Васил Левски в парка на възрожденците - гр. Русе” настояват да бъде анулирано решението на журито и да има повторно журиране от друг /некомпрометиран/ състав, при спазване на обявените критерии.

Според петте колектива: Любомир Георгиев Добрев  и арх. Димо Александров; Иван Лулчев Чолаков, проф. Пламен Петров Вълчев и арх. Димитър Младенов; Стефан Петров Стефанов и арх.Иван Тончев; Лъчезар Димитров Даскалов и архитект Здравко Русев; Доц. Цветослав Димитров Христов, арх.д-р Георги Даскалов причината е в нарушения на процедурата при избора на победителя Даниел Кънчев. В техните възражения е отбелязано, че конкурсите, какъвто е и обявеният от Възложителите (Сдружение за изграждане на паметник на Васил Левски и Община Русе) Национален пленер, се провеждат при спазване на условията и реда, определени и описани в Наредбата за провеждане на конкурси в устройственото планиране и инвестиционното проектиране. Налични са фактори, пораждащи съмнения, че при провеждането на конкурса не са били спазени, както изисквания на Наредбата, така и изисквания, посочени в Обявлението за пленера. Нарушени са изискванията на чл. 20, ал. 4, чл. 34, чл. 39, чл. 42, чл. 43, ал. 2 и ал. 3, чл. 44, ал.21, чл. 50 и чл. 53 от Наредбата, твърдят подалите възражението.

Отбелязват, че при журирането и класирането на проекта на първо място не са били спазени критериите за оценка на проектите и процедурата на оценяване по описаната точкова система от конкурсното задание. До момента никой от възразяващите участници не е получил протокол от оценката на журито. В обявлението е бил определен награден фонд за класирания на първо място участник в размер на 10 000 (десет хиляди) лева, но впоследствие е разпространена информация, че на авторите на избрания проект са изплатени 20 000 (двадесет хиляди) лева от бюджета на община Русе. Членовете на журито предлагат своята оценка, като посочват и обосновават броя точки по всеки критерий за допуснатите проекти в оценителна таблица. Броят точки се присъжда съобразно посочения максимален брой за даден критерий. Общата оценка за всеки критерий се формира от средноаритметичната от направените индивидуални оценки на членовете на журито.

При това в Чл. 50. (1) от Наредбата се отбелязва, че се съставя протокол, който се подписва от членовете на журито, присъствали на засе��анието. (2) След приключване на журирането и за оповестяване на резултатите от конкурса се съставя заключителен протокол, който се подписва от всички членове и е общественодостъпен. (3) Заключителният протокол съдържа: 1. мястото, времето, продължителността и прекъсванията на заседанията, както и външните огледи, ако такива са правени; 2. пълен списък на присъстващите и на отсъстващите членове на журито с отбелязване на причините за отсъствие, ако са известни; 3. прилаганият метод за оценка във всичките му фази; 4. приетите решения и броя на гласувалите за всяко от тях; 5. текстовата оценка на проектите и обосновките за решенията на журито; 6. особените мнения на членовете на журито, ако има такива; 7. имената на всички участници и техните сътрудници; 8. класираните и предложените за награждаване участници; 9. препоръките на журито към възложителя; 10. протокола на техническата комисия.

В молба за становище до УС на СБХ жалбоподателите отбелязват, че до момента никой от участниците в конкурса не е получил протокол от журирането. Въпреки настояването им в телефонни разговори с членове на инициативния комитет да го получат им било заявено: „Журито реши да не гласуваме по обявените критерии и да не предоставяме протокол от журирането”. Решението е било взето с гласуване със седем гласа, а не по обявените критерии за оценка със съответни точки. При това не били спазени и някои от изискванията на заданието - паметникът да бъде разположен по подходящ и хармоничен начин по отношение на алеите и булеварда, както и другите сгради и паркови елементи в близост до него. Намесата в парковата среда да бъде сведена до минимум. Според становището на един от участниците в конкурса скулптора доц. Цветослав Христов: „Прави впечатление, че реализацията на проекта, който бе класиран на първо място, е свързана с огромни изкопи и фундаменти, които противоречат с точка от изискванията към всички участници за минимална намеса в съществуващата среда!”.

Паркът на възрожденците е създаден върху територията на едно от старите гробища на град Русе, разположен на изток от бул. „Цар Освободител“, в централната част на съвременния град. Той обхваща площ от около 98 декара. Обявен е за групов паметник на културата от национално значение в брой 35 от 1974 г. на Държавен вестник. Историята на този парк започва от края на XVIII в. (юни, 1795г. по данни на Обретен Ганюв), когато това място е наречено Крайненското гробище /защото се е намирало извън укрепените стени на града/ и в него са погребани починалите от чумната епидемия. По-късно то се превръща в главен некропол на Русе около гробищната църква „Всях светих”, създадена по проект на арх. Едуард Винтер.

До църквата са били гробовете на Баба Тонка,Тихо, Атанас, Никола и Анастасия Обретенови, Любен Каравелов, Захарий Стоянов, Филип Тотю, Хаджи Димитър и Стефан Караджа , както и на участници в четите им. През 1978 г. поради преместване на гробището и отпадане на функцията на църквата като „гробищна“, Община Русе решава да организира национален архитектурен конкурс за изграждане в нея на Пантеон на Възрожденците. През май 2005 с изготвянето на подробен устройствен план на Парка на възрожденците с главен проектант арх. Силвия Алексиева се предвижда създаването на една историческа алея. С Решение № 307, прието с протокол №12/19.07.2016 год. на Общински съвет Русе, се „Определя за място за паметник на Васил Левски – Парка на възрожденците, северозападен участък, прилежащ на бул. „Съединение“, представляващ терен общинска собственост УПИ І – за Парк на Възрожденците, кв. 892 по регулационния план на град Русе.“ Това е втори конкурс за паметник на Левски там. Първият подбор на проекти за паметника беше обявен през 2017 година. В него участваха 11 кандидати. После журито даде срок за доработване на проектите, но и след като той изтече, нито един от творческите екипи не беше посочен като победител.

В свое становище Управителният съвет на Съюза на българските художници по повод на казуса с втория конкурс в писмо до: Пламен Стоилов, кмет на община Русе; Искрен Веселинов, председател на Сдружение за изграждане на паметник на Васил Левски в град Русе; чл.- кор. проф. Христо Белоев, председател на Общинския съвет град Русе и арх. Живка Бучуковска, главен архитект на Община Русе отбелязва и настоява: „��ногобройните примери от последните години за нарушения, свързани с провеждането на конкурси и реализирането на паметници, ни дават основание да разглеждаме всеки сигнал, постъпил от наши колеги. Обезпокояващо е задълбочаването на проблемите в практиките на създаване на произведения на изобразителното изкуство в публичното пространство. Нарастваща е сериозността на проблематиката при синтеза на архитектурата и монументалното изкуство.

Верният път е при инициативи от подобно естество и величина да се търси и истински да се цени експертното мнение на художници, изкуствоведи, архитекти и урбанисти, на специалисти с образователен ценз, професионален опит и компетентност. Нека приемем за нормална практика в сферата на изобразителните изкуства водещи критерии да са художествено - пластическите и естетически качества, приоритетно да е професионалното мнение, оценките да са експертно обосновани и съобразени с особеностите на синтеза на архитектурата и монументалното изкуство.

За съжаление често сме свидетели как различни фактори изместват фокуса на чисто художествените стойности и как моментно доминиращите политически амбиции и популистките практики опорочават и обезличават добрите инициативи, довеждайки ги до преходни и незадоволителни резултати. Управителния съвет на СБХ настоява да вземете отношение и предприемете съответните действия по изясняване на фактите, свързани с възраженията на авторските колективи, участвали в конкурса, както и да проверите обстоятелствата, даващи основание за оспорване на конкурсния резултат”, завършва писмото, подписано от председателя на СБХ Любен Генов. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив Русе

[vprki]

Неизвестният Хаджийски, или как бяха открити тези текстове

На 13 октомври се навършиха 110 години от рождението на Иван Хаджийски. А девет дни преди да навърши 37 години загива в сражение като доброволец на фронта – военен кореспондент в щаба на Втора българска армия. Но за малкото години на своя живот, Иван Хаджийски със своите народопсихологически изследвания поставя основите на социологията у нас. Неговите трудове са известни, но се оказва, че винаги има и изненади. За една такава разказва Тони Николов, съставител на книгата „Откъде започнахме ние” – неизвестни ръкописи на Иван Хаджийски /изд. „Рива”/.

Колекционерството е много повече от събирателство; онези, чиято душа е била опалена, макар и за кратко, от тази страст знаят, че най-сладката тръпка е тъкмо предчувствието, усещането, че във всеки миг може да ти се случи най-невероятната среща във времето, стига да си готов за нея.

Честно казано, нямах никакво предчувствие в онази есенна вечер преди около година, когато минавайки край едно кафене в центъра на София по прозореца ми почука столичен антиквар. Срещите между любителите на миналото са винаги подчинени на случайността; затова влязох, поздравих го и си поръчах едно кафе. Заприказвахме се, после той посегна към голямата си кожена чанта, с която е неразделен, като ми предложи да хвърля едно око на една-две книги и някакви картички. Нищо особено. И тъкмо се готвех да си тръгвам, когато в опит да привлече вниманието ми, той измъкна отнякъде обемиста картонена папка с връзки и ми я подаде с думите: „Виж тук няма ли нещо за теб”. Развързах я с усещането, че си губя времето. Най-отгоре имаше някакви сметкоразписки и отчети, по-надолу се виждаха купища нагънати изрезки от вестници и пожълтели листове, всичко в насипно състояние. Затворих папката и я бутнах към него с думите, че днес не ми се рови толкова дълбоко в историята. Той обаче упорстваше и пак я сложи пред мен, настоявайки, че вътре имало архив, който бил прибрал от битака преди трийсетина години. Книгите отдавна продал, а папката така си останала, на дъното имало и ръкописи.

Какво пък, навън и без това заръмя, затова издърпах купчина от пожълтелите листове. Оказаха се детски стихчета на стария правопис, а под тях излезе някаква пиеса в стихове за цар Самуил с напълно разбъркани страници. Почти бях готов да се откажа, когато погледът ми попадна върху малки листчета, захванати с телче – спомени, посветени на някой си д-р Стоев, името не ми говореше нищо… Порази ме обаче ударната фраза, нейната изразителност: „Буйна, непокорно разлюляна коса, навита на къдрици. Широко, мургаво лице. Черни, големи, огнени очи. Голямата му глава, за която мъчно се намираше шапка, бе сложена върху атлетическо тяло…”. А при споменаването на град Троян малко по-надолу някакво предчувствие замъждука у мен, преди скептицизмът ми бързо да го отпъди.

За своя изненада се чух да питам за цената; нещо, което в цялата тази работа си остана неразбираемо за мен самия. Антикварят се оживи и в скоропоговорка ме заубеждава, че туй си е цял архив, който няма цена, в смисъл, че е уникален и изстреля във въздуха такава сума, която ме накара да подскоча. Ала този ритуал е част от колекционерството. Шеговито го запитах да не би да смята, че става дума за архива на Елин Пелин. На което за моя изненада – което се случва рядко – той сам спомена източника на документите. Попита ме чувал ли съм за проф. Георги Веселинов /Георги Веселинов (1909-1978) – български детски поет и изследовател на българската литература. От 1959 г. е професор по литература в Софийския университет. Много от стиховете му за деца са подписани с псевдонима Георги Владимиров – б.а./

Не само бях чувал. В пети или шести глас учителката ми по литература ни поведе на срещи с детски поети. И така се случи, че прекрачвайки комай за първи път прага на Софийския университет, можах да видя на живо как този престарял професор по литература чете свои стихове за деца. Което съвсем не означава, уточних на глас, че ми е притрябвал архива му.

Антикварят тутакси прояви сговорчивост. Цената спадна до далеч по-умерени равнища, пак предоставящи възможност за лесно измъкване от сделката, когато някаква „тъмна и необяснима сила” в мен ме накара да кажа „да”, противно на „всяка относителна способност на нашия ум”. И не след дълго, за нарастващо мое учудване, поех към вкъщи с огромен плик, приютил обемистата папка.

Единственото разумно обяснение беше, че ме провокира „тайната” на онези малки листчета, захванати с телче, подсещащи ме за нещо чуто или прочетено някога. У дома се заех да инвентаризирам находката. Отделих настрана вестникарските изрезки, после детските стихове (подписани с Г. Владимиров) и пиесата за Самуил, с което купчината малки листчета намаля съвсем. И се сведе до три машинописа, отпечатани върху срязани на две страници, единият от които прибран в излинял пощенски плик. На лицевата му страна нечия ръка бе написала: „Непечатана”. А отдолу – „Образъ и сравнение с примери от кн. „Магдина чука” на Ст. Ц. Даскаловъ”. Последното не ме  ентусиазира особено: явно Георги Веселинов е писал някога за  Ст. Ц. Даскалов, ала какво от това. Машинално извадих избелелите страници от плика, прелистих ги и тогава – на втория или третия лист – погледът ми попадна на обратната страна на листа, напечатан върху бланка от кантората на… Иван Хаджийски, адвокатъ, ул. „Царъ Асенъ” 11.

Просто не повярвах на очите си! Спомням си как бавно наредих неномерираните листчета на масата и на гърба на едно от тях отново съзрях името на Хаджийски. А на друго – „Битъ и душевностъ на нашия народъ” – изписано с големи букви, като заглавие.

И вече на края на третия ръкопис – „Откъде започнахме ние” – зад слепнали страници и защипан с телчета пасаж видях изписаното на пишеща машина име: Иванъ Хаджийски.

Наистина не беше за вярване: цели три ръкописа на Хаджийски (при това неизвестни?), след като от десетилетия изследователи проучват и най-малкия ред, останал от бащата на българската социология, издирвайки къде ли не пропадналата трета част на неговия шедьовър – „Бит и душевност на нашия народ”.

Знаех, че дъщеря му Мария Хаджийска направи всичко възможно през годините, за да възстанови по стенографски записки поне скелета на изгубената част; че Йордан Василев успя да разчете по повредени отпечатъци студията „Психология на маниака” и т.н.

А сега, по някаква чиста случайност или по силата на необяснимо предчувствие, аз се оказах намесен в цялата „тази неразбираема работа”.

Разбира се, гласът на разума ми нашепваше, че преди да разглася находката, е редно сам да  се нагърбя с някои проучвания.

Първо, да се уверя в автентичността на текстовете (и да се види дали поправките са от ръката на Хаджийски).

Второ, да се опитам да изясня как и откъде ръкописите на Иван Хаджийски биха могли да се озоват у проф. Георги Веселинов.

И, трето, но не по важност: да проверя дали статиите не са вече публикувани в последния и най-пълен тритомник със събрани съчинения, издаден от „Изток-Запад” (2002-2003 г.) под редакцията на Мария Хаджийска – сиреч в ръцете ми да се е озовал просто препис.

Колекционерството и тук ми дойде на помощ. Сетих се, че притежавам първото издание на „Бит и душевност” от 1940 г. (с автограф-посвещение на някой си Иван Ничолаев) и с разтреперани ръце се заех да сравнявам почерците. Нямаше съмнение: по специфичните закръгляния на а или я, както и по изписването на в, т или ч личеше, че поправките са от ръката на Хаджийски. Значи ставаше дума за оригинали!

А пък в кафявия двутомник на Иван Хаджийски от 1974 г., под редакцията на Ефрем Каран��илов и Нешо Давидов, най-неочаквано попаднах на друга важна следа – за размера на „листчетата” – фикс-идеята, която натрапчиво ме преследваше още от самото начало. Спомнях си смътно, че някъде съм чел за това, но не се сещах къде. И ето че в края на том 1 попаднах на следното описание на ръкописа на „Социализмът в Троян”:

„Намереният ръкопис е на пишеща машина върху листа с малък формат (21 на 14 см.),на каквито листа Иван Хаджийски често е пишел, за което свидетелства и ръкописът на „Психология на военната дисциплина”, намиращ се в частния архив на Спиридон Казанджиев в библиотеката на Българската академия на науките” /Иван Хаджийски, Оптимистична теория на нашия народ, том 1, София, „Български писател, 1974, с. 617 – б.а./.

И трите новооткрити текста бяха точно със същите размери – средно по двайсетина машинописни реда на страница и около 40-50 знака на ред.

И никой от тях, както показа сверката, не е бил публикуван в което и да е от издадените съчинения на Иван Хаджийски!

Оставаше обаче загадката: как ръкописите са попаднали при Георги Веселинов и защо са тънали в неизвестност до ден днешен?

Кой би могъл да ми даде отговор на тези въпроси? Мария Хаджийска, дъщерята на Иван Хаджийски, направила толкова много за проучването на неговото творчество, вече не бе сред живите /Мария Хаджийска почина през 2010 г. – б.а./. Опитах се да поговоря с Йордан Василев, другия най-сериозен изследовател на Хаджийски, но той не се чувстваше добре, отложихме срещата, а скоро след това и той се спомина.

Тогава реших, че трябва сам да се потопя в съчиненията на Хаджийски и все някъде там ще намеря отговорите.

Така и стана. Ненадейно в сборника „Иван Хаджийски. Неизвестно от него. Неизвестно за него” /София, 1989/ попаднах на едно красноречиво свидетелство на дъщерята. Мария Хаджийска косвено разплиташе загадката от дистанцията на времето:

„Архивът на Иван Хаджийски остана при мен след смъртта на майка ми през 1978 г. Онова, което бе оцеляло след бомбардировките, след безкрайните местения от квартира на квартира, след посегателствата на приютени роднини към вещите на татко (така бе продаден официалният ��остюм на татко, който се пазеше в гардероба), все пак не беше малко.

Много са хората, които се интересуваха от този ��рхив. Още през 1945 г., когато живеехме временно на улица „Джовани Горини”, у нас идваха мнозина и продължително се занимаваха с ръкописите на баща ми. Запомнила съм само Георги Веселинов…”/Иван Хаджийски, Неизвестно от него и неизвестно за него, София, Издателство на ОФ, 1989, с. 119. – б.а./.

С което поне част от тайната намери отговора си.  Макар и не изцяло.

Остава неясна мотивацията на самия Георги Веселинов, впоследствие професор по литература, който така и никога не публикува, нито пък връща взетите назаем или по работа чужди ръкописи.

Какво изобщо е предизвикало интереса му към архива на Хаджийски? Кое го е карало многократно да ходи при вдовицата Петранка Хаджийска и с часове да рови из голямото шперплатово сандъче от гроздов мармалад-пестил, заключено с катинар, в което още приживе социологът грижливо е кътал всяка своя бележка?

Едно е ясно – когато в началото на 70-те години научна комисия от БАН идва да прегледа „съдържанието” на сандъчето, тя е направо разочарована: вътре не открива неиздадени ръкописи, нито следа от чернови или пък части от изгубения трети том на „Бит и душевност…”. Там има само купчина недоизписани листове, лични документи и писма, картички от места, през които Хаджийски е пътувал и върху които собственоръчно е поставял датата и годината, конспекти на лекциите му от университета, изрезки от вестниците и снопчета нечетливи стенограми (от които впоследствие, ред по ред, бе извлечена частично и черновата на третия том на капиталното му съчинение). По-голямата част от тези документи днес са в музея в Троян /Иван Хаджийски, Неизвестно от него и неизвестно за него, София, Издателство на ОФ, 1989, с. 120 – б.а./.

Останалото липсва. Какво е било то, можем само да гадаем. Сякаш нечия невидима ръка се е погрижила то да изчезне, както по същото това време от огнеупорния сейф на национализираното издателство „Хемус” изчезва и машинописният оригинал на финала на „Бит и душевност…”, занесен там лично от вдовицата на Хаджийски.

Още въпроси и съвпадения без отговор. ≈

Текст: Тони Николов

Снимки: от книгата