#Преки пътеки | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 4 years ago

Text

Критичен поглед: Обществено обсъждане стигна и до темата за скулптурата в града

Общественото обсъждане на проекта „Преки пътеки“ на Фондация „Арт център Илинденци“ и скулптора Иван Русев неизбежно засегна и темата за скулптурата в градска среда. То се проведе край скулптурата „Пастирът“ на Иван Русев в столичния „Южен парк – 2“, където ще бъде разположено и бъдещото скулптурно пространство /на снимката – скулпторът Иван Русев и архитект Георги Даскалов/.

Това обсъждане трябваше да се осъществи по-рано в годината, но епидемичната криза го отложи. Сред присъстващите беше и кметът на община „Триадица“ Димитър Божилов, който заяви, че общината подкрепя проекта. Скулптурите не са агресивни и се вписват в околната паркова среда. Впрочем, те са с човешки размери и могат да станат част от живота и свободното време на посещаващите това място. А те не само биха естетизирали градската среда, но и биха възпитавали във вкус. При това и децата, и техните родители да свикват да живеят сред изкуство.

А не, както беше казал един млад скулптор Мартиан Табаков преди време в разговор за „въпреки.com“: „Ходил съм в чужбина и тук на изложби или експозиции. Децата в чужбина ги водят от малки. Те още не могат да си кажат името, но отиват пред някоя картина. И почват да пеят песнички, да е забавно. Нищо не разбират сигурно от изкуство, обаче влизат в галериите и по-късно като по - възрастни търсят това приятно изживяване, което са имали. И израстват заедно с изкуството по този начин. А тук някак си изкуството е като че ли нещо отделно, дето всеки е чувал изкуство, но какво е то никой не се е сблъсквал и интересувал от него”. А колкото за скулптурата в градска среда, друг скулптор – Йоханнес Артинян, беше казал в рамките на дискусията „Скулптурата и градът“, организирана от сайта „въпреки.com“ преди време, че живеем в нещо средно между гробище и Дисниленд от пластическа гледна точка.

И сега при общественото обсъждане, което даде в голяма степен подкрепата си на проекта заради съвременната визия и близостта до природата и младите хора, имаше и изразени известни пресилени страхове от един присъстващ гражданин за начина на възприемане на творбите, опазването им или сигурността за децата при игра около тях. Но очевидно това беше и недоизказано мнение - въпрос на недостатъчно възпитание във визуална култура, както отбеляза също присъстващия на обсъждането известен скулптор проф. Ангел Станев, който се ядоса на едно скулптурно недоносче до намиращия се наблизо музей „Земята и хората“. При това никой не се дразни от него, възмути се творецът. А пък напоследък се нароиха инициативни комитети, които издигат паметници на по-известни или неизвестни личности или други пластически намеси, често в резултат на съмнителни естетически критерии.

А както беше казал пак Йоханнес Артинян в споменатата дискусия: „Тази среда има много силно възпитателно въздействие. Тя изгражда хората. Скоро тук беше един световен архитект /датчанинът Ян Геел, който представи и книгата си „Градове за хората”/ и това, което той казва, както и много други архитекти е, че в един момент „ние построяваме градовете, след това градовете построяват нас“. Същото е с този тип пластическа намеса в пространството - ние я правим и след това тя започва да ни въздейства, тя изгражда нас. Защо се получава това? Онова, което се случва в обществените пространства е в пряка функция на структурата и на смисъла в конкретния период на обществото. Ние живеем в едно изключително фрагментирано общество. То е изградено от групи, които реално погледнато, ако се премахне географската принадлежност към дадена територия и езикът, реално те не споделят едни и същи ценности, доколкото изобщо се споделят някакви ценности и доколкото изобщо можем да говорим за ценности“.

Проектът на “Арт група /7+1/”

Сега Йоханнес Артинян също участва в проекта с някои творци от групата на която е член - „7+1”: / Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Камен Цветков, Панчо Куртев/. „Преки пътеки” е темата на скулптурния симпозиум, обхващащ част от „Южен Парк - 2” в София зад Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство. Това място поначало е населено с изкуство, а скулптурата „Пастирът“ на Иван Русев е на това място. Инициатори са Секция „Скулптура” към СБХ и Фондация „Арт център Илинденци”. Реализацията на проекта е възможна със съдействието на Столична община София. Многократно сме виждали какво прави скулпторът Иван Русев в Арт центъра в Илинденци и сме убедени в стойността на този нов негов проект.

Скулптурната намеса в пространството на парка на Цветослав Христов

„Потънал във всекидневието на урбанизираните територии, зеленият клин на градския парк е убежище за глътка свеж въздух, пише в анотацията за проекта. Място за разходка с приятели, насаме, семейно, с деца, с домашни любимци, с велосипеди. Хората седят, ходят или тичат нанякъде или наникъде, на път към дома, на път за работа, за успокоение или за размисъл. Наглед случайно, а инак съвсем закономерно, човек прокарва пътеки встрани от алеите. Те са въпреки и напреки, но все преки. Те са прави, криви, тук и там, пръснати или събрани, къси и дълги, тесни и широки”.

Пластиката на Иван Стоянов

И още: „Целта на разработката е да се изследват и пресъздадат съществените елементи от характера и същността на хорските пътеки. Хоризонталните скулптурни намеси се превръщат в метафора на времето и пространството. Самовъзникналите пътеки са групирани в преплетени зелени триъгълници с обособени ядра. Авторите интерпретират различните състояния на преминаващия човек. Това са обхождане, провиране, забързване, забавяне, сядане, на кръстопът. Обособяват се специални места за съзерцание и размисъл”, подчертават инициаторите Иван Русев и Фондация „Арт център Илинденци”. Участници в този първи етап на проекта след конкурс са скулпторите Цветослав Христов; Арт група „7+1”: / Илко Николчев, Йоханнес Артинян, Камен Цветков, Панчо Куртев/; Рашо Митев; Орлин Иванов; Иван Стоянов, както и Иван Русев.

Скулптурата на Орлин Иванов

Архитектурата е на Георги Даскалов и Симеон Даскалов. Територията на разработката е с обхват в района на „Южен парк - 2“ в непосредствена близост до Националния музей „Земята и хората“ и САМСИ (Софийски арсенал - Музей за съвременно изкуство) и хотел „Хилтън“, МОЛ. Определящи и водещи за проекта са пътеките, които хората сами са си прокарали през парка, като те са организирани и групирани в зони с общи допирателни. Намесите ще са предимно в областта на пътеките. Проектът е дългосрочен и ще се реализира в няколко години, на етапи по определените и отбелязани в схемата зони.

Обектът на Рашо Митев

Това, в което сме сигурни е, че Иван Русев има капацитет и визия за подобен проект. В Скулптурния парк „Илинденци”, който е на над 20 години, има подобни пътеки, а и в света подобни намеси са напълно резонни и се приемат добре от публиката. В основата на проекта е неуморният Иван Русев, който вложи и влага огромен труд в Илинденци. Творческите намеси в природната среда там са деликатни като размер, мащаб и физическа реализация, но достатъчно категорични като художествен резултат. През 1998 година няколко приятели и съмишленици подкрепят идеята на Иван Русев да се създаде скулптурен парк в село Илинденци и основават фондация „Арт център Илинденци”. Както каза художникът проф. Станислав Памукчиев, член на УС на фондацията, при отбелязването на юбилея на парка в Илинденци: Иван Русев се вкопчи в скалата и я преобърна. И наистина, през годините надали някой, дори и Иван, може да каже колко тона мрамор е прехвърлил в своите проекти на това място. Имали сме възможност много пъти да посещаваме Скулптурния парк и да наблюдаваме как расте. През пленерите и скулптурите пръснати по хълма, през Форума и Мраморния град, който продължава да се изгражда, за да се стигне сега до своеобразната галерия от живописни творби в Творческия дом на Арт центъра.

Когато пътуваме към Илинденци, на изхода на София често минаваме край една работилница с гипсови „красоти” – джудженца, лебеди, патици, зайчета, лъвове, даже Статуята на свободата … Въобще, за всекиго по нещо, за да си украси къщата или дворчето. И сигурно тези фигури се харчат. Та сме казвали на Иван на шега – а,бе Иване, вместо да правиш подобни „красоти“, си се хвърлил на камъка и го бориш. При това без особена икономическа възвращаемост. Не че Иван Русев не е добър скулптор – напротив, той е един от най-добрите. Но трудно се живее днес от истинско изкуство, а не от ерзаци. Иван обаче от шега не разбира, гледа строго и продължава да дълбае и преобръща камъка.

Иван Русев

В разговор за „въпреки.com” Иван Русев беше казал: „Най-съществената част от програмата „Илинденци” е, че в това смутно време, в което изкуството е на колене, ние намираме една нова форма, изнасяме изкуството извън музеите по уникален начин, правим един уникален скулптурен парк много различен от всичко, което се прави по света. Ние правим скулптура с функция, съобразена с природната среда, дори пътеката е скулптура. Това е парк, интегриран с всички изкуства и представете си децата от детската градива в Илинденци или Струмяни, които няма да извървят пътя до София или музеите, започват да живеят сред изкуството, дори без да съзнават и след това се получава този ефект, който е в Европа. Това се случва в село Илинденци и никой не задава глупавия въпрос „Какво е това”, за разлика от парк „Заимов” в София, защото никой не създаде навици там”, каза тогава Русев, който също има скулптура в него. За съжаление състоянието на този парк и скулптурите в него продължава да бъде същото като по времето на този разговор.

Архитект Георги Даскалов и скулпторите Цветослав Христов и Иван Русев по време на работата около проекта

Колкото за парка в Илинденци, Иван Русев каза: „Паркът, създаден от нашата фондация, е уникален. Всяка скулптурна намеса по хълма е обмислена и премерена, така че проектите да не доминират над прекрасната природа, която ги заобикаля. Това в голяма степен се отнася и до моя личен проект „Мраморният град”, който е по-активен като форма и затова е концентриран в най-стръмната част от хълма. По отношение на наименованието, закачката, която правя, е в община, която засега се състои само от села, да се появи град. Може би, за да се покажат безграничните възможности на изкуството да направи дори това.” А ние сме убедени, че и новият проект на Иван Русев и фондация „Арт център „Илинденци” в Южния парк в София ще даде не само нов облик на пространството, но и ще осмисли всекидневието и празниците на хората, които го посещават. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Иван Русев #Южен парк 2 #Преки пътеки #Георги Даскалов #Арт център Илинденци #Цветослав Христов #община Триадица

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

Националните есенни изложби в Пловдив предлагат „Места до поискване”

Националните есенни изложби в стария Пловдив тази година носят заглавието „Места до поискване”. Участници са Албена Петкова, Антон Терзиев, Веселин Начев, Стилияна Узунова, Иван Матеев, Михаела Каменова, Павел Койчев, Греди Асса и Соня Станкова. Както се вижда, наред с утвърдени имена, има и по-неизвестни. Но това създава палитрата в изложбите. Куратор за осма поредна година е проф. д-р Галина Лардева, която всяка година предлага на художниците тема. Предлагаме ви нейния текст за каталога на изложбите, в който тя обосновава своя избор на тема и художници тази година.

Новото време не спира да изгражда последователни и противоречиви представи за местата: места на сакралното и на съзерцателното, места на паметта, места на домашното и родното, места на пътя и на неуловимите транзиторни пространства, места на отблъснатото и маргиналното, места на труд, на отдих и на развлечение, места на колекции и на дефицити. В своето непрекъснато пулсиране и скриване от погледа, в потапянето си в неосъзнати импулси и поведенчески рефлекси, в пропадането от редовете на действителното местата отдавна са се откъснали от непосредствения си пространствен израз.Те отдавна представляват зони на човешкото съзнание, колонии на мисълта, проекции на възможности, следи от нестихващи колебания. Често тяхното неравномерно присъствие, както и неустойчивото им блуждаене в междинностите се означава с понятието топоси – гнезда за имагинерните релета на междучовешката комуникация, пространства за отлагане и преработване на значения. Биват ли използвани в някое от своите възможни предназначения и конкретизации, топосите се трансформират в разпознаваема конкретика, в артефакти, във визуални образи. Когато тяхното присъствие трудно установимо и дори несигурно, когато топосите са битийно невкоренени, а тяхното структуриране в съзнанието не намира непосредствена изразна форма,тогава те са места до поискване.

Галина Лардева - снимка Стефан Джамбазов

Именно в своето лутане към намирането на израз местата преминават през междинни спирки и метаморфози: нестабилизирани желания, несъсредоточени усилия за себеразбиране, къси съединения в значенията на знаци от разпознаваемата реалност, опити за ориентация в мъглявините, разположени между навсякъде и никъде. Не ние се раждаме, губим, появяваме и изчезваме – явяват се и чезнат местата. Чертаят и означават нашите траектории на съществуване, търсят връзките и посоките вместо нас, аранжират ни като свои пътуващи колекции, като свои колонии, които във всеки момент подлежат на завръщане, които във всеки момент се завръщат. Дори тогава, когато няма къде да се завърнат.

Пол Вирилио – философ, който възприема себе си като дромолог, пише за това, че скоростта е възрастта на света – продължаващото живеене на онази среда, която реално обкръжава човека и определя неговото съществуване. Защото скоростта изтрива местата, кара ги да изчезват и се разполага на техните места. Скоростта прави местата ничии, тя снема редица конструкти като идентичност, произход, биография. Скоростта гони пустотата, пустотата идва на местата, от които се е оттеглила скоростта. В този затворен кръг се поражда очарованието на местата, задейства се притегателната сила от тяхното оттегляне, импулсът на поискване и съпоставяне, на наслагване на визуални образи.

Пол Вирилио - снимка архив

Ментални и въображаеми пространства и сума от визуални образи (или по-точно образни следи, придобили известна степен на устойчивост и систе��атичност) изграждат местата. Но местата са много повече от този сбор. Те означават самата ситуативна подредба на визуалната фактология, връзките, необходими за собственото си разбиране, разполагането на визуалните образи в процесите, които ги свързват и осмислят. По такъв начин движението по следите на местата води до осъзнаването, че в публичното пространство не съществува необработен, свободен от интерпретация визуален факт. Още в момента, в който се поражда, той вече е подреден в система��а на определено разбиране, присъства в изграждането на определено място. Така визуалните факти биват поискани, разбрани, поместени.

Авторите в „Места до поискване” – тазгодишния проект на Национални есенни изложби Пловдив 2020, притежават дълбоко усещане за динамиката на тези процеси, в които се търсят проекции на местата, за да се достигне до разбиране за тяхната същност.

Албена Петкова - “Сутрин”, 2020

Албена Петкова изгражда в картините си проекции на транзиторните пространства, улавянето на преходните не-места. Тук на преден план се разполага не делничната ситуация, а общият израз на зоналните територии с подчертаване на тяхната пограничност. Тематизирането на детското и приобщаването на топоса на играта уплътняват значенията и изразните възможности на тази пограничност. В произведенията от серията „Батут“ охранителната мрежа на дистопичното пространство присъства в буквален план със своята отчетлива структура. Но например също и във „Фламинго“ и „Сутрин“ интимното пространство на домашния уют е видяно в своята междинност – като сраснала се с човека заобикаляща го среда, която едновременно пази и изолира, загръща и притиска. Тази погранична рамка се мултиплицира допълнително и от преднамереното фотографско кадриране.

Антон Терзиев - “Никога няма да се превърна в теб”, 2020

Произведенията на Антон Терзиев от цикъла „Тихи бунтове“ ползват своеобразен кинематографичен подход към разказа. Нагласата на този подход възприема кадъра като момент, разположен сред действието в неговата континуалност, но и отстранен, дори отчужден от последователната продължителност на случващото се. И тук детето присъства като персонаж, но с вклиняването на междинния момент насред действието в изображението нахлува сепваща двойственост, разполагаща се между наивното и зловещото. Във връзка с това клаустрофобичният фокус върху конкретните „ничии“ пространства, допълнен от преднамерената жестикулация и изражение, напластява дозирана враждебност, радикално отстранение и вътрешна агресия. Терзиев също търси измеренията на съвременната фотографска иконография, но се насочва не към толкова към кадрирането, колкото към надграждането на цитатност, която свързва последователно стереотипни нагласи, образи и знаци. Тази цитатност отнема илюзиите за проникването във вътрешния свят, като извежда такива състояния, които в действителност са външни, матрично произведени и надградени върху изображението на човека.

Веселин Начев - “Лежи”, 2020

Произведенията на Веселин Начев се изграждат в пространствата между една своеобразна класицистична рамкова конвенция (позата на телата, монохромността, патетичният потенциал) и вградената в тях фигуративна ескизност. По такъв начин рисунката присъства тук като вметка, като своеобразна автоцитатна подложка, която едновременно продължава и разколебава значенията за колорит, композиция, ракурс и патетика. Впрочем монументалната жестикулация в тези картини присъства само като набелязана програма, като рисунък, щрих и екстремна телесна жестикулация. Постепенно програмната монументалност се разгръща до монументална незавършеност. Тази незавършеност се подчертава от преднамерено стичащите се по платното бои, от запълващите фигурите издрасквания, от схематизма и условността на средата и етюдния характер на контурите. Всичко това въздейства пряко на въображението на зрителя, като го провокира да свързва и довършва отделни форми и пространствени трансформации, да открива скрити връзки и развива разказа /текст за негова изложба в София можете да прочетете във „въпреки.com” тук – б.р./

Стилияна ��зунова - снимка “Плевен днес”

Стилияна Узунова представя серия дистопични пейзажи, в които като лайтмотив се налагат яркочервените цифри на дигитален циферблат. Те по никакъв начин не илюстрират или контекстуализират целостта на произведенията или техни части, а присъстват самостойно като суперзнак – като универсален и непоискан отговор на есхатологичното нетърпение на индивида, като рефлекс на Фаустовата душа на западния човек към мига на спирането и ситуацията на края. Дори пейзажната магма, която кореспондира с отблясъците на тези доминантни знаци, не влиза в преки сюжетни или каузални отношения с тях. Тренажорите, които присъстват почти във всяка композиция, имат характера на паралелна реалност – безпътни пътеки, сраснали се неразличимо с човешкото тяло,движещо се по тях, плоски обелки от обвивката на земята.Тези картини внушават единството на света, парадоксално поддържано от процепи и пукнатини, от играта на самостойни пластове, от спомени, значения и контексти.

Изложба на Иван Матеев в столичната галерия “Стубел” - снимка архив на галерията

В опита си да открие и преподреди местата на света и човека Иван Матеев подхожда на пръв поглед в максимална степен антропоцентрично. Неговите графични листове извеждат човешкото тяло като инфраструктурна мрежа, като карта, върху която се наслагват кодифицирани схеми. Отвъд предела на средата и по-точно в нейната условна и клаустрофобична рамка се разгръща интензивна експресия, извеждат се проекции на вътрешни състояния, създават се внушения на един своеобразен танцов рисунък. Присъствието на човешкото тяло в тези графични листове като единичност и несподеленост, в една неразпознаваема и глуха за индивидуалните импулси среда, въздейства едновременно със своята крехкост и накърнимост, но и с постоянството и устойчивостта си. Това въздействие се основава на контраста на черно и бяло, на монументалната форма на тялото, на подчертаната асиметрия и неравномерност на инфраструктурното му разчертаване. По такъв начин танцът в тези произведения присъства не само в буквалния соматичен израз, но и в пулсациите телесните плетеници.

Михаела Каменова - “Възход”, 2020

Скулптурните произведения на Михаела Каменова интерпретират образния потенциал на устойчиви знакови комплекси. Нейните композиции „Възход“ и „Зенит“ проблематизират пресичанията и отстоянията между различни архетипни фигури: кръгът, стрелата, рамката. Символният прочит на тези фигуративни възли обаче заема само едно от множеството възможни значения. Вместо доминацията на един или друг прочит подобна художествена задача открива богати възможности за ритмизиране между отделните съставни елементи, на излизането на преден план на чисто синтактичните отношения на сглобки между равнини, векторни елементи, на пластичните преминавания между носещи конструкции и съдържателни акценти, на свързване и разделяне между различни материали. При това трябва да се отбележи, че в произведенията на Михаела Каменова е проведен решителен отказ от стилизация. Снето е и всякакво фигуративно полагане в контекста на художествената условност.

Павел Койчев в ателието си - снимка Стефан Джамбазов

Принципно различен е фигуративният подход на Павел Койчев. В неговите пластики и процесите на последователно стилизиране са в стихията си, и изборът на материал получава конкретна функционална и жанрова насоченост. В основата на тези произведения се разполага един класически подход към човешката фигура и към нейните възможности за свързване с другите и с околния свят. Изобщо скулптурният подход на Павел Койчев е насочен към извеждането на модела в абсолютно завършен тип, върху който не е възможно да се надградят като пластове представите за време, място и контекст. Неговите фигури биха могли да бъдат както предкултурни, в известен смисъл предчовешки, така и футуристични, оформени от форматиращия натиск на едно сякаш следцивилизационно развитие. И в същото време тези фигури обитават собствената си пластична характерност. Те сякаш тръгват към гротеската, но не са гротескни, посягат към маската, но не са образи маски, напомнят за значенията на алегорическите щрихи, но не присъстват в алегорически проекции. В този смисъл абсолютният, затворен в собствената си стилизираност фигуративен тип на Койчев е в състояние да се надгражда единствено от вътрешни за своята система елементи /разговор пред време с Павел Койчев във „въпреки.com” можете да прочетете тук – б.р./.

Греди Асса при подреждането на изложбата си в Софийска градска художествена галерия преди време - снимка Стефан Джамбазов

Произведенията на Греди Асса излъчват неподправена радост от материала и играта на цветовете, внушават усещане за спонтанност и непринуденост. Те са създадени като своеобразен творчески дневник, като отклик на моментни състояния, неуловими по пътя на мисловната рационалност, но отчетливо присъстващи на територията на жеста. В този план тук абстрактната форма не се явява програма, чрез която художникът се насочва към изпълнението на непосредствена задача, а временно убежище на идеята, несъществуващо в разпознаваемата действителност място, в което може да бъде уловена една индивидуална чувствителност. Тук нарисуван е мигът – с меланхолията и красотата на сепването, на излизането от делничния порядък, с всички характеристики на личното неповторимо преживяване /разговор с Греди Асса във „въпреки.com” по повод негова изложба в СГХГ можете да прочетете тук – б.р./.

Соня Станкова - снимка личен архив

В своите фотографии от цикъла „Аплаузи“ Соня Станкова търси профилите на преходните места, в които индикациите на произхода и личната история са изтрити и вторично компенсирани със ситуации на изключение. В нейната интерпретация тези места изглеждат като пространства на всекидневна фантасмагория, на спонтанно случващ се празник, на урбанистична ерзац-магия. Темата за пътуващите циркови артисти има принципно ясни и устойчиви фокуси. Същественото за трансформационните процеси на този образ в „Аплаузи“ е наслагването на различни проекции на мястото. Това наслагване води до усещането, че не артистите, а техните места на присъствие пътуват. В този смисъл особено значими тук са все още ненапълно изчезналите следи от изтриванията, упоритата съпротива на някогашния дух на мястото, който сякаш нечакан и неканен се прокрадва в неволно разпилени детайли от преобърнатия карнавален порядък на изображенията. От съществено значение за внушенията на това разпиляване е динамичното отношение между портретната жанрова настройка и наративния заден план във фотографиите.

Динамиката и интензитетът на личните пространства в художествените интерпретации на съвременните артисти са симптоматични за начините, по които възприемаме днес света и мястото ни в него. Никога траекториите между топосите и хората не са били толкова събитийно наситени, колкото в настоящия момент. Но и никога желанието на хората да разполагат с местата, да ги усвояват и представят по определен начин, не е било толкова силно, толкова неразривно свързано с индивидуалната чувствителност. Затова залозите и критериите за присъствието на изкуството днес не са непременно естетически основани. Местата на изкуството днес са подвижни и неустойчиви, места до поискване. ≈

Текст: Проф. д-р Галина Лардева

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

#Галина Лардева #Национални есенни изложби #Пловдив #Места до поискване #изобразително изкуство

0 notes