#Места до поискване

[vprki]

Приземяване е темата на Националните есенни изложби в Пловдив, 2024

Под мотото „Приземяване“ Националните есенни изложби и през 2024 г. представят водещи творци на българската художествена сцена. Основани през 1967 г., Националните есенни изложби в Пловдив са един от най-престижните форуми за съвременно българско изящно изкуство, който се провежда всяка година през септември в Стария град на Пловдив.

Те са един от най-устойчивите художествени формати на българската художествена сцена и неизменно място за творческо изразяване, висок професионален стандарт и активна комуникационна среда.

Под мотото „Приземяване“ от 1 до 30 септември 2024 г. тазгодишното издание представя девет автори с девет самостоятелни изложби в експозиционните пространства на емблематичните Балабанова къща, къща „Хиндлиян“ към Общински институт „Старинен Пловдив“ и постоянната експозиция „Мексиканско изкуство“ към ГХГ – Пловдив.

Изложбите включват произведения на водещи творци в различни области на изящното изкуство – живопис, графика, скулптура, рисунка, пластика, акварел, художествено стъкло, фотография.

В Балабановата къща ще бъдат представени Петринел Гочев (рисунка и пластика,  дълбока зала), Цочо Бояджиев (фотография, сводеста зала), Станимир Генов (живопис, първи етаж), Герган�� Табакова (живопис, двор).

Къща „Хиндлиян“ е пространство за творбите на Лилияна Александрова (акварел и рисунки, веранда), Камен Цветков (скулптура, двор) и Гита Маркова (художествено стъкло, мааза).

В залите на Постоянната експозиция „Мексиканско изкуство“ към Градска художествена галерия – Пловдив ще бъдат графиките на Горан Тричковски, в двора могат да бъдат видени скулптурите на Снежана Симеонова.

Галина Лардева

С убеждението, че всяко издание дава пълна свобода на артиста в прочита на тематичната платформа, себеизразяването, избора на изразни средства, кураторът проф. д-р Лардева отново успява да придаде завършеност и цялост на концепцията, която обединява участниците в Националните есенни изложби в Пловдив през настоящата година.

 „От незапомнени времена до днес досегът със земята, частичното или временно завръщане в/към нея е възприемано като фундаментална и универсална опора в човешката култура“ – кураторската концепция на артистичния директор проф. д-р Галина Лардева обединява в споделения фокус на темата за приземяването художествените търсения на авторите, които работят в различни медии, с различни концепции и естетически нагласи. По-нататък в концепцията се посочва, че днес „повикът към приземяване има на пръв поглед значително по-различен смисъл, насочен към значенията и практиката на всекидневното“. Приземяването предполага „отказ от самите усилия по себенадскачане, оттегляне от надмогването на всяка цена над обстоятелства, институции, контексти и индивиди, отрицание на съществуването далеч от познатото и обичайното или в противоречие с природата и естеството“. Наред с това Лардева отбелязва, че приземяването отправя „апел за завръщане, за припомняне на ��дна изоставена в миналото нормалност“.

Откриване на Есенните изложби, 2020, с мото „Места до поискване”

Откриването на Изложбите по традиция ще е на 1 септември от 18.00 ч. в двора на Балабановата къща. Съпътстващата програма на откриването ще представи изключителни музиканти: Мишел Нахабедян (са��софон), Мирослав Турийски (пиано), Николай Бобчев (контрабас). Изпълненията им включват както класически джаз стандарти, така и авторски теми.

В годините за нас от Въпреки.com Есенните изложби в Пловдив са нещо специално не само като професионален интерес, но и като художествено събитие, част от живота ни, което очакваме. Вълнуваме се всяка година каква философска, естетска, художествена посока ще избере проф. Галина Лардева, за да ни въведе в артистичен свят, който, уж, познаваме, но тя умее да ни провокира в най-добрия смисъл на думата. Няма да се спираме по отделно на конкретните издания в годините, в които тя е куратор. Винаги сме писали за тях и ще ви ги припомним в един общ линк с публикациите при нас и с много снимки текстове на Стефан Джамбазов (1951-2021), както и на други автори. Но за това малко по-късно в текста.

Галина Лардева

По традиция при нас публикуваме текста на артистичния директор на Национални есенни изложби от 2013 г.  изкуствоведа проф. д-р Галина Лардева, професор по история на изобразителното изкуство, декан на факултет „Изобразителни изкуства“ към Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“ – Пловдив, куратор на много изложби в страната и чуждина, художествен критик, във великолепния каталог на поредното издание на Изложбите в Стария град. Тя ни го предостави, за което ѝ благодарим сърдечно.

ПРИЗЕМЯВАНЕ

Митичният великан Антей притежавал необикновена мощ, която му давала възможност да предизвиква в двубой всекиго: при допира със земята той получавал нов прилив на сили от майка си Гея. Като разбрал от какво произтича силата на великана, Херкулес го издигнал над земята и го удушил във въздуха. В историческото и цивилизационното натрупване на наративи около значението на земята се оформя ключов парадокс: от една страна, победата е символно и прагматично свързана с допира на другия до земята (фр. par terre, нем. plattmachen), с неговото убиване, премахване, изтриване (тъкмо от лицето на земята), а, от друга страна, допирът до земята носи достатъчните предпоставки за автоматичното въздигане, за пълното му възстановяване, презареждане, за обновяването му. Чрез този парадокс Антей се явява заложник на едно безкрайно завръщане, което е подобно на кръговрата в значенията на земната твърд: раждаща и погребваща, издигаща над останалите и спускаща до своето (нулево) равнище, откриваща и скриваща индивидуалните особености като произход, житейски път, физически характеристики. Изначален кръговрат между живота и смъртта, управляван и олицетворяван от Великата богиня майка.

От незапомнени времена до днес досегът със земята, частичното или временно завръщане в/към нея е възприемано като фундаментална и универсална опора в човешката култура. В своя поход към нови земи след пад��нето на родната Троя Еней неизменно води със себе си баща си Анхиз, но моментът на особена близост между двамата идва след смъртта на бащата, когато пред очите на героя в подземното царство на Прозерпина се открива и сякаш се случва бъдещето.

Дюрер „Рицар, смърт и дявол“

В миг, разположен в разлом между всички времена, Данте – подобно на Еней, прекосява земните недра в „Божествена комедия“, за да се издигне до светлината на райските селения. В гравюрата „Рицар, смърт и дявол“ Дюрер създава внушението за пространствена двойственост: неяснотата за това дали рицарят се изкачва нагоре към замъка или се спуска надолу в долчината, в която корените на дърветата се простират редом до героя, растат надолу в посока на неговото жизнено пространство, се надгражда над иконографията на ужасяващото. В своя път рицарят се движи винаги едновременно в живота и в смъртта, неговото присъствие във vita activa е изначално заземено, арбитрирано от присъствието на земнатаповърхност. Тук е мястото да напомним, че от черепите на победените противници Антей – поемайки сили от допира с майката Гея, изгражда храм в прослава на своя баща бог Посейдон.

Когато вече в най-ново време Йозеф Бойс говори за своята акция „Как се обясняват картини на мъртъв заек“, той обръща внимание на това, че със своето вкопаване в земята и съответно с изскачането си от нея заекът преминава през прагове на съществуване. Животното влиза в територията на мъртвите и отново се връща при живите – един кръговрат, който заекът следва чрез собствената си телесна трансгресия и това му носи особен битиен опит. По такъв начин акцията разполага разбирането (при това не само разбирането на картини) отвъд граничната линия на живота и смъртта.

На това място се открива една друга перспектива на акционното „заземяване“, която вече излиза извън рамката на ритуалните жестове на мнимото погребване и възкресяване. Един често споменаван афоризъм на Якоб Буркхарт изтъква, че „духът се занимава с ровене и само така продължава да работи“. Още Хегел преди Буркхарт си е давал сметка, че духът не лети из облаците, а рови в земята, като не само се домогва до естеството, но и участва непосредствено в неговите материализации. Неслучайно ровенето, копаенето, изобщо човешкото коригиране на повърхността на земята представлява значимо лайтмотивно ядро в Гьотевия „Фауст“.

Йозеф Бойс

Със сигурност героическата поза на Бойс демонстративно изключва всякакви диахронни срезове и типови подобия – всичко в акциите му се случва, разбира се, за първи и последен път, в магическия хронотоп на автореференциалния жест. Медът, с който е покрита главата на артиста, е опредметен образ на земния кръговрат в материя. Чрез своите идеи и тяхното свободно движение човекът извършва пренос, подобен на създаването на меда от пчелите – тези идеи са продукт от взаимното въздействие на всеки спрямо всекиго – процес, който Бойс определя като социална пластика.

* * *

Извън ритуалните жестове на авангардните визуални артисти днес повикът към приземяване има на пръв поглед значително по-различен смисъл, насочен към значенията и практиката на всекидневното. Днес идеята за приземяване включва сякаш от само себе си отчетлива апелативна структура: отказ от самите усилия по себенадскачане, оттегляне от надмогването на всяка цена над обстоятелства, институции, контексти и индивиди, отрицание на съществуването далеч от познатото и обичайното или в противоречие с природата и естеството. Едновременно с това приземяването отправя – вече в позитивен план – характерен апел за завръщане, за припомняне на една изоставена в миналото нормалност. Казано по друг начин, приземяването чертае по памет позабравените опори на отминала, а вероятно и никога не съществувала хармония. В същото време, обаче мотивът за приземяването развива устойчив рефлекс срещу безпочвеното и несъстоятелното, срещу произволното и необоснованото.

От интериора на Балабановата къща

Сама по себе си периодически завръщащата се страст на западния човек към природата е част от тази динамична история на трансформации – в действителност следи от завръщането на човека към собствената му природа.

Строго погледнато, представите за приземяване набелязват ясно разпознаваема утопия със своите вътрешни закони и правила, която независимо от настояването на естествената неподправеност и очевидността със сигурност извежда своите значения и сюжети от митологическите корени и представите за инкарнацията – от пространствата на тъмното царство на Прозерпина, в което обаче се случват дълбоки просветления.

Това, което се е случило междувременно като развитие, е преносът на значенията на дълбинното в неимоверно разширяващата се повърхност. На тази сякаш безкрайна повърхност на съвременния опит се опира (или се основава) днешният човек и постепенно придобива усещането, че е безсмъртен, защото не вижда дълбочината. И именно тук се разгръща значимата мощ на приземяването, защото в своята перспектива на завръщане то помни: идеята за приземяване използва всичко налично в днешния ден като повърхност (предмети, езици и стилове, готови истории, комуникационни платформи, туристически дестинации, виртуални реалности), без обаче да забравя праговете на дълбинния опит.

* * *

Както е обичайно за този форум, и тази година участниците в Национални есенни изложби не следват определения надслов, а работят паралелно с него. В този смисъл „Приземяване“ представлява и този път интерпретативна платформа, а не „тема“. Със сигурност обаче съвременният свят всекидневно губи непосредствената си сетивност за действителността, затова си заслужава човекът да потърси противотежест чрез отрезвяващата перспектива на приземяването.

Камен Цветков "Когато те срещам"

Гранитните скулптурни форми на Камен Цветков въздействат чрез своя парадоксален минимализъм: те са монолитно цялостни в своята корпулентност и същевременно създават впечатление за лекота, за една непринудена елегантност при своето „стъпване“ върху постамента. Това характерно въздействие е свързано с динамичния баланс между биоморфна и геометрична форма. Тази субтилна комуникация предизвиква зрителя за търсене на различни гледни точки към пластиките и към откриването на различни образни констелации. стъклото, играта с представата за неговата изначална прозирност в някои от произведенията º находчиво интерпретира разпознаваеми природни форми, а в други разчита на строгата рационалност на мозаечното разполагане, допълнено от линейно свързване на отделните елементи, от реденето на низове и последователности –една своеобразна нескончаема процесуалност.

Снежана Симеонова "Мрежа"

Принципно различен е подходът към изграждането на скулптурно произведение при Снежана Симеонова: с отчетлив композиционен многосъставен силует, често изграден чрез мултипликация на водещ детайл, и свързването му с конкретна иконическа асоциация. Именно тук заглавието играе ролята на концептуален ключ – вербален образен корелат на визуалното внушение. Принос в специфичната поетика на едно оптическо сепване (или по-скоро стъписване, отрезвяване) представят живописните платна на Станимир Генов и Гергана Табакова. Без да разполагат непременно значенията на творбите си в алюзиите спрямо разпознаваемата действителност, те се изплъзват и от обичайните представи за абстрактно изкуство.

Станимир Генов "Остатъци"

Непосредствената конкретика е по-скоро внушена, отколкото пресъздадена. Конкретното е модулирано сякаш през филтър, който сам по себе си е осезаем, далеч от израза на странното и необяснимото. И в същото време този филтър успява да настрои самия поглед да приема видяното като странно, да провокира зрителя така, че да вижда всяка разпознаваемост с други очи. Гергана Табакова насочва филтърните модулации към редуването на осветени и неосветени (сенчести) полета, които не са самите себе си, а проекции на някаква игрова или случайна отдалеченост.

Гергана Табакова "Двете страни"

В произведенията на Станимир Генов измеренията на визуалния образ са интерпретирани чрез цветовите контрасти и преливания, чрез сложен композиционен ритъм между симетрия и асиметрия, между разпознаваемост и асоциативност на формите.

Лилияна Александрова "Автопортрет"

В акварелите на Лилияна Александрова и графиката на Горан Тричковски бихме могли да открием интерпретации на познатия иконологически модел на vanitas-изображенията. В произведенията на Александрова в тази посока въздейства още съотнасянето между самите тематични дялове: различни кости с пределна анатомична точност, изолирани от всякаква контекстуална среда; цветята в традицията в натюрморта; експресивни автопортретни рисунки с туш. В големите графични листове на Тричковски тлее една разпознаваема поетика на ужасяващото в съчетание със също така отчетливата шутовска травестия.

Горан Тричковски

И в двата случая обаче основното послание се съдържа не във фетишизиране на тленността или в използването на възможностите на иконографския трамплин, а в извеждане на преден план на самата природа на изтляващите следи: визуалнотоконфигуриране на крехката субстанция на нещо, което е било в непосредствена близост до нас, а в сегашното изглежда колкото е възможно по-далечно. По такъв начин намира поетическата си плътност неуловимият хребет на мига, в който зрелостта се преобръща в упадък, а живото съжителства с неживото.

Петринел Гочев "Бременна"

Докато скулптурите на Петринел Гочев търсят израза на архетипната образност, носеща привкуса на незапомнени времена и неподправена огрубеност, рисунките му разполагат своите ничии пространства извън времето. Именно с преноса, който осъществява между две разнопосочни утопични зони, това свързване поставя проблема за приземяването и завръщането към началата. Утопичните пространства в рисунките са заредени с оптически илюзии, с внушение за пропадане, за нарушаване на някакъв универсален предустановен ред, с усещане за навлизането на безалтернативна пустота.

Петринел Гочев "Пейзаж с дамаджана"

На този фон пластиките подсказват едно възможно завръщане към началата на раждането и смъртта – макар и вероятно не по-малко утопично в своята крайност от визията на не-местата.

Фотографиите на Цочо Бояджиев са плод на задълбочена рефлексия, която отвежда към професионалния интерес на автора към фотографската медия, към представите за двойствен��та природа на обектното във философията и фотографията, към семиосферата на безбрежната обвързаност на знаците и формите.

Цочо Бояджиев

И в същото време (и точно въз основа на дълбинната рефлексия) тези фотографски произведения са израз на индивидуална чувствителност, чрез която предметите и лицата се изваждат с едно своеобразно магическо прекъсване от своята процесуалност, за да се появят в един миг, който в действителния свят не съществува. Именно тази чувствителност застава между рационалния поглед и творящата случайност на съвременната Платонова пещера на сенките, за да снеме мига в неговото поетическо единство.

* * *

Гита Маркова "Слънчева черга"

И така, приземяването, завръщането към себе си, към началата и същностите намира подчертано поетическа изразност. То преминава през различни случаи на контрастна и динамична противопоставеност между подходи и гледни точки, между концепции и понятия. Със своето значение на разтърсване, сепване, явяване приземяването носи и характеристиките на просветление: в измеренията на безкрайно краткия миг между онова безкрайно отдалечено, което се явява внезапно в мигновена близост (аурата), и безвъзвратното оттегляне в далечината на мигновено близкото, което смятаме, че ни се е явило (следата).

Текст: проф. д-р Галина Лардева

P.S. на редактора Зелма Алмалех: За първи път се отзовах на Есенните изложби“ в Стария град Пловдив в далечната 1974 година като стажант-редактор в БНТ на снимките на документалния филм „Закуска в Стария град“ по картината на Христо Стефанов. Филмът бе дипломна работа на Васил Минчев като абсолвент в Пражката академия ФАМО. Сценаристи бяха поетите Петър Караангов и Христо Ганов. Тогава се запознах с тези невероятни художници Георги Божилов-Слона, Йоан Левиев, Христо Стефанов, Димитър Киров, Георги Бояджиев-Бояджана, Атанас Згалевски, Енчо Пиронков, разбира се и с невероятния Атанас Кръстев-Начо Културата…После се оказа, че това са последните снимки, в които присъства самият Златю Бояджиев…С много от тях впоследствие се сближихме, покрай любимия ми Пловдив. Но това е друга история, свързана с този невероятен град.

Откриване на Есенните изложби, 2016, с тема "Огледало"

Пиша тези лични думи, защото Есенните изложби присъстват в повече от половината ми живот. А в годините особено след 2013 година за нас със Стефан Джамбазов се превърнаха в нашето място през септември с приятели художници от раз��ични поколения, откривателства и страхотни преживявания с изкуството и смисъл. Но за това някога в следващ текст… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Есенните изложби и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Паралелните светове на Стилияна Узунова между, "преди", „сега“ и „отвъд“

 „Живописта е моята медия“. Каза художничката Стилияна Узунова 2020 година, тогава, по повод участието си в Есенните изложби в Стария Пловдив, озаглавени „Места до поискване“ с куратор изкуствоведката проф. Галина Лардева. А ние я открихме като талантлив автор в пространството на къща ‘‘Мексиканско изкуство“ в гостоприемния пловдивски септември, всъщност, не толкова отдавна.

Последва нейна великолепна изложба в галерия „Астри“ в София 2021, но за нея ще припомним малко по-късно. Сега Стилияна Узунова ни представя изложбата си „Паралелни светове. Реещият се човек и таймерът на времето“ (16 януари – 09 февруари 2024) в столичната галерия „Българи“. Куратор на експозицията в пространството ѝ е проф. Аксиния Джурова. Тя ни предостави любезно текста си към нея, за което и благодарим.

Изложбата на Стилияна Узунова в Галерия „Българи“ представя младата художничка с търсенията ѝ през последните години. Не случайно тя е подбрана по този начин. Експозицията потвърждава познатата истина, че пътят на изкуството е труден и дълъг и до успеха стигат не само талантливите, а тези, които са своеобразна мембрана на времето, в което живеем, усещат го със сетивата си, прекарват го през мрежата на спомените и съпоставяйки ги с тях го преосмислят в драматизма на вечния и неизбежен диалог на „преди“ и „днес“ с визията за „отвъд“.

Картините в изложбата на Стилияна Узунова предлагат точно такъв дълбок наратив, подкрепен чрез умело композирани, разновременни и разно - пространствени епизоди, чрез “машината на времето“ т.е. прекрачвайки времена и светове.Те са многослойни като смисъл и варират в разширената рамка от абстрактна до фигуративна живопис.Тази сложна семантична и композиционна структура е подкрепена и от избора на техниката: от акрил, пастел, маслени бои и въглен до принт. Така художничката конкретизира разказа, влизайки в рисунъчен детайл и едновременно с това, чрез ефекта на цветните петна с въздействието на акварелни разливки, завоалира изплуващите като през мъгла отрязъци от реалността.

Бях решила първоначално да представя изкуството ѝ под заглавие „Реещият се човек“, но правейки подбора на картините, реших, че това заглавие е едностранчиво и извън наратива в работите ѝ, представящ драматизма на паралелните два свята, в които се движи съществуването ни и по-специално неговия смисъл днес: сблъсъкът между спомените на безметежното ��етство и безкрайно цъкащите таймери на времето, тези, които не можеш да занулиш.

Има ли пресечна точка между тези два свята, се пита Стилияна Узунова и продължава с въпросите.

След като нишките на Ариадна не са спасителни, кои са пътеводните днес в съвременния информационен лабиринт?

Таймерът на времето отчита твоя бяг и ти си безпомощен да го спреш със завръщане в детските спомени, за художничката свързани с рилската планина и нейната тишина.

Тогава?....

Силата на наратива в платната на Стилияна Узунова не е само в изваждането на противоречията, пред които сме изправени днес, или във въпроса кое е това, което ни прави щастливи сега, а в нейният чувствен, личен, провокативен прочит на предизвикателствата.Тези, които тя възприема буквално с порите си и опита ѝ да ги изведе извън конкретността и злободневността.И всичко това би останало само в рамките на екзистенциалните въпроси, които не само Стилияна Узунова си задава, ако те не бяха подкрепени от оригиналния ѝ пластичен стил: от композиционните ѝ решения да използва птичата перспектива, познат още от Средновековието похват, който дава възможност да наблюдаваш света отгоре и да вкючиш разновременни и разнопространсвени епизоди, плод на неподвластния на контрол поток на подсъзнанието. Тези особености определено обогатяват смисловата канава на картината, към която тя прибавя и още нещо, бих го определила като неин патент: сведените до минимум като размер човешки фигури, реещи се на хоризонта, провиснали на информационните нишки-кабели, падащи от високи блокове, катерещи се по стълбата, прекъсваща в нищото, както и човечета, които стъпили на земята оставят прекомерно дълги сенки. За тях в едно интервю от 2021г. художничката споделя:

„Фигурите в моите композиции са метафора на мислите, стремежите, разочарованията, слабостите и всичко, което ме вълнува.Има едни хора, които искат да спасят други хора - има едни смисли, които могат да освободят други мисли, чувства и действия.

Малките човечета (както ги наричам), които разрушават оковите на времето, или просто го наблюдават, са нашите ценности и откровени желания. А тичащите хора на пътеките сме ние, в „матрицата“. Днес, гонейки един уж по-добър живот, тичаме уморени, копнеейки за нашите места, там където сме били или искаме да бъдем.

В платната ми има и трети фигури, които просто седят или гледат, или правят нещо свързано с бита. Появиха се в картините ми преди двайсетина години, без лица, забулени с дълги тоги. Но съвсем скоро разбрах, че това са моите светии, хората на вярата. Те носят в себе си доброто, спокойствието и мира. (Из интервю на Проф.Галина Лардева със Стилияна Узунова)“.

Чрез тези нейни художествени похвати и различни епизоди - метафори, включени в картините, Стилияна Узунова изгражда своя запомняща се пластична стилистика между отворено  и затворено пространство, абстрактна и фигуративна живопис, изпълнена с многослойни смисли и послания, вариращи между случващото се „сега“ и „отвъд“ него. В този смисъл тя продължава дългия път в изкуството си и чрез тази изложба като доказва, че пресечната точка между паралелните светове, в които съществуваме може да бъде постигната и загърбена чрез безпределните възможности на творческите търсения, защото поне засега все още не е намерен начин ��аймерът на времето да бъде спрян.

Проф. Аксиния Джурова

проф. Аксиния Джурова

Стилияна завършва НУИИ „Илия Петров“ 1997, а през 2005 се дипломира в Националната художествена академия в класа на проф. Владислав Паскалев. Магистър е по специалността „Книга, илюстрация и печатна графика“ при забележителния илюстратор и преподавател. Но явно страстта ѝ е живописта. Припомняме си изложбата ѝ в галерия „Астри“ „Градът“ (17.06 - 15.07.2021). През 2019 Стилияна Узунова е сред художниците спечелили ежегодния конкурс на СБХ за творчески престой от два месеца в Париж в Сите дез Ар, международна резиденция за артисти в сърцето на града. Последната година преди да ни връхлети сложната ситуация с пандемията от Covid-19, толкова променила живота ни, особено в областта на културата и изкуството /Важно е да си припомняме онова време, не че сегашното не ни налага други не по-малки терзания/.

Стилияна Узунова

След връщането си от Франция, с още пресните впечатления и преживявания от пътуването, тя направи цикъл от картини, които показа в Бургас, в една от най-добрите галерия „Пролет“. Година по-късно, спомените и усещанията от града я вълнуваха по различен начин. Разбрахме ги в юнския ден, когато се откри изложбата ѝ нас��ед страхотна лятна буря и дъжд, но публиката не се притесни да бъде със Стилияна и картините ѝ, вдъхновени от Париж…Имали сме още красиви преживявания с художничката, както участието ѝ в кураторския проект на Явора Петрова /в момента тя има прекрасна изложба в същата галерия, но за нея в следващ наш текст/ в галерия „Ракурси“, 2022 „Персонализирани традиции – 3“ с нейно участие и на младите Велислава Гечева, Стилияна Узунова и Траяна Панайотова.

Припомняме тези моменти от художническото битие и търсения на Стилияна, защото в нашия стил винаги сме били убедени и го правим да се позовем на back round-a на артиста, защото нищо не се появява изведнъж и има път…В неформален разговор малко преди откриването на изложбата със Стиляна тя каза (перифразираме) в отговор на поздравленията, че е притеснена, че не е сигурна, че е успяла, че винаги се съмнява в самотните часове в ателието.

Всъщност, както пише и проф. Аксиния Джурова - не е намерен начин таймерът на времето да бъде спрян. Остава открит и въпросът къде е творецът в това цъкащо време. Стилияна Узунова го споделя като много лично вълнение с публиката. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Критичен поглед: Поискай и ще ти се даде

„Места до поискване” е озаглавен най-новият проект на проф. д-р Галина Лардева, куратор на Националните есенни изложби в Стария Пловдив. И когато разгледах изложбите неволно ми дойдоха думите от Библията – „Почукай и ще ти се отвори, поискай и ще ти се даде”. Защото това е израз насочен не само към материалното и телесното, но и към духовното. Това, което предоставят тази година тези прекрасни изложби /на снимката - момент от откриването им с авторите/.

Тук не става дума да получиш местата до поискване на художниците, а да си поискаш и да усетиш духовното им послание. Всяка година Есенните изложби стават все по-добри, но може би тази е една от най-добрите. Защото „матрицата”, която създаде през годините Галина Лардева все повече се изпълва със съдържание. И тази година, както и преди, наред с ярките имена, присъстват и по-неизвестни художници, но и с различни стилове и търсения. При това е удържан общият дух на проекта, без да се разпада на отделни изложби. На някой може да прозвучи твърде дидактично поставянето на една тема на изложбите, но през годините Галина Лардева е доказала, че това не ограничава творците, напротив дисциплинира ги като им оставя достатъчно свобода за изразяване.  

Проф. д-р Галина Лардева

Трудно е да се каже как се ражда идеята за предлаганата конкретна тема в кураторката, дори и тя самата може би не би могла да я формулира, но според мен това е двустранен процес. От една страна при нея върви теоретичното осмисляне, от друга – спецификата на поканените от нея художници. И при тази среща изкристализира конкретната тема и посока на експозициите. Това е един много продуктивен подход, който дава възможност и за композиционно и дори драматургично развитие на проекта. При това Галина Лардева остава в рамките на класическото изобразително изкуство, дори и с новите му търсения и не робува на „новите медии”, които често могат да провалят и някое добро намерение /без да отричам и някои постижения в тази посока/. Примери за това има много, дори и в самия Пловдив. Докато Галина Лардева остава в руслото на добрата практика, която съществува и със своите провокации, но се опира на традицията на Националните есенни изложби през годините и е вярна на тях.

Една от фигурите на Павел Койчев в двора на Къща Хиндлиян

Но да се върнем към сегашната експозиция. Участници са Албена Петкова, Антон Терзиев, Веселин Начев, Стилияна Узунова, Иван Матеев, Михаела Каменова, Павел Койчев, Греди Асса и Соня Станкова. А ето как Галина Лардева формулира своя избор на тема за тази година /целият й текст във „въпреки.com” можете да прочетете тук/: „Новото време не спира да изгражда последователни и противоречиви представи за местата: места на сакралното и на съзерцателното, места на паметта, места на домашното и родното, места на пътя и на неуловимите транзиторни пространства, места на отблъснатото и маргиналното, места на труд, на отдих и на развлечение, места на колекции и на дефицити. В своето непрекъснато пулсиране и скриване от погледа, в потапянето си в неосъзнати импулси и поведенчески рефлекси, в пропадането от редовете на действителното местата отдавна са се откъснали от непосредствения си пространствен израз.Те отдавна представляват зони на човешкото съзнание, колонии на мисълта, проекци�� на възможности, следи от нестихващи колебания”.

Част от картините на Албена Петкова в двора на Балабановата къща

И още: „Именно в своето лутане към намирането на израз местата преминават през междинни спирки и метаморфози: нестабилизирани желания, несъсредоточени усилия за себеразбиране, къси съединения в значенията на знаци от разпознаваемата реалност, опити за ориентация в мъглявините, разположени между навсякъде и никъде. Не ние се раждаме, губим, появяваме и изчезваме – явяват се и чезнат местата. Чертаят и означават нашите траектории на съществуване, търсят връзките и посоките вместо нас, аранжират ни като свои пътуващи колекции, като свои колонии, които във всеки момент подлежат на завръщане, които във всеки момент се завръщат. Дори тогава, когато няма къде да се завърнат”.

Седнала фигура на Павел Койчев

И ��обавя: „Авторите в „Места до поискване” – тазгодишния проект на Национални есенни изложби Пловдив 2020, притежават дълбоко усещане за динамиката на тези процеси, в които се търсят проекции на местата, за да се достигне до разбиране за тяхната същност”. Някои от участниците в изложбите споделят, че те самите са имали свои нови търсения, които са се оказали попътни на концепцията. Така например, Павел Койчев показва малки пластики в три пози – легнала фигура, седнала и права, не съвсем характерни за неговите голямо форматни творби. Това са трите основни ситуации на човешкото тяло, казва скулпторът, но тези неангажиращи заглавия изобщо не обясняват неговото художествено послание. При Павел Койчев е така – той не обича да обяснява това, което е направил, още повече, че го е натоварил със значения, които всеки трябва да открие за себе си зад външната атрактивност на неговите скулптури. Галина Лардева говори, че в основата на тези произведения се разполага един класически подход към човешката фигура и към нейните възможности за свързване с другите и с околния свят.

Още от скулптурите на Павел Койчев

И още: „Изобщо скулптурният подход на Павел Койчев е насочен към извеждането на модела в абсолютно завършен тип, върху който не е възможно да се надградят като пластове представите за време, място и контекст. Неговите фигури биха могли да бъдат както предкултурни, в известен смисъл предчовешки, така и футуристични, оформени от форматиращия натиск на едно сякаш следцивилизационно развитие. И в същото време тези фигури обитават собствената си пластична характерност. Те сякаш тръгват към гротеската, но не са гротескни, посягат към маската, но не са образи маски, напомнят за значенията на алегорическите щрихи, но не присъстват в алегорически проекции. В този смисъл абсолютният, затворен в собствената си стилизираност фигуративен тип на Койчев е в състояние да се надгражда единствено от вътрешни за своята система”.

“Комфортна дрямка” на Иван Матеев

А за младата художничка Албена Петкова това заглавие е изключително подходящо в сегашния момент: „Много точно кореспондира с това, което се случва в света тази година. В пощата „до поискване” означава, че ще пазят писмото или пратката, докато получателят не дойде да си я поиска. Положението в момента е култура до поискване… във всякакъв смисъл”. Разбира се, социалната рефлексия в изложбите не е само в това. В много от посоките на художниците присъства тревожността на днешния свят, ��ойто не е свързан само с пандемията. Впечатляващите графични изображения на тела на Иван Матеев пребивават в нещо средно между затвор и убежище. И въпреки, че заглавията на част от графиките са „Комфортна дрямка”, усещането е за дискомфорт. И ако става дума за точност на заглавието, то е по-близо до това, поставено под негова по-ранна фигура в изложбата – „Заседнал”, въпреки че като разработка новите му фигури показани сега, имат по-детайлна и интересна графична разработка. 

Веселин Начев - “Лежи”

Тревожността е характерна и за творчеството на Веселин Начев. Той казва за „MediaCafe.bg”: „Аз не съм от тези художници, които имат претенция да правят някакви общочовешки и философски обобщения. Не е моя работа. Това е друг тип изкуство, тези злободневни теми. Разбира се, някъде се появява актуалното настроение на времето, то така или иначе е там, но не го търся преднамерено”. Това наистина е така, но тревожността при него неуловимо присъства. Въпреки, че заглавията на творбите му не го подчертават – „Спи”, „Лежи”, „Плувец”, „Игри”. Е, има и едно „Притеснение”, но то остава малко изолирано като заглавие. Но пък усещането за света, който рисува Веселин Начев си остава все така напрегнат.

Антон Терзиев - “Gold Minimum”

Съвсем по друг начин е трактувана действителността и днешните тревоги в картините на Антон Терзиев. Живописната реалност е почти фотографска, но посланията са пределно ясни – спортната борба като медаломания, детската агресия и нетърпимост, скепсисът на подрастващите към ценностите на възрастните, объркаността на идващото поколение – белези на един разклатен свят. „Фотографията е някакво частично свидетелство за истинност, което ползвам като изходен материал. Следите ѝ са видими в работите ми, някъде подчертани, но ме интересува психологическия реализъм, не фотографския. Извлеченото от снимката винаги се превръща в нещо различно - понякога победителите изглеждат като губещи и обратно”, казва художникът пред „MediaCafe.bg”. Рисунките му пък са от два цикъла, които развива последно време – „С губещите не се занимаваме“ и „Тихи бунтове“. Общото (и временно) заглавие, под което идват в Пловдив, е „Възход и възходство“. Заглавията и придружаващият селекцията текст са на Светослав Тодоров, куратор на предишната му изложба, с когото работи по концепцията и н�� тази. И още нещо интересно - детето от „Тихи бунтове“ е синът му, което според него не пречи, даже напротив, да е и плод на творческото му въображение.

Антон Терзиев - “Тихи бунтове III”

Тревожност има дори и в уютно-битовите картини на Албена Петкова. Трактувайки пространства и образи от всекидневието, от своето семейство или детските забавления, имаш чувството за надвиснала заплаха. А в „Батут”, направо се налага усещането за затвор с въжетата като решетки. При Стилияна Узунова в много от картините има електронни часовници с фиксирано време. „Аз ги наричам таймери. Таймерите на времето са навсякъде около нас, но моите таймери се появиха на една пътека за бягане. Там беше единствената пролука във всекидневието, в която можех да си представя къде искам да бъда. И докато бягах, а цифрите на таблото светеха срещу мен, все по-осезаемо разбирах, че аз нямам време за нищо”, казва художничката и добавя: „Композициите ми имат дуалистичен характер. Два паралелни свята. Местата, на които искаме да се чувстваме себе си и другият свят, днешният, в който сме притиснати от времето. Визуалното въздействие на луминисцентните, сигнални цифри ми се стори много подходящ символ за нашето съвремие. Опитах се да доближа максимално типографията до живописта, за да срещна тези светове. Вътрешният ни и онзи, който ни консумира, който ни кара да се чувстваме затворници”, споделя художничката пред „Kapana.bg”.

Стилияна Узунова - “Спри”

Може би за по-голямо спокойствие може да се говори при рисунките на Греди Асса, снимките на Соня Станкова и скулптурите на Михаела Каменова. Но това спокойствие е продиктувано от търсеното съзерцателно вглеждане в себе си и света около нас. „Произведенията на Греди Асса излъчват неподправена радост от материала и играта на цветовете, внушават усещане за спонтанност и непринуденост. Те са създадени като своеобразен творчески дневник, като отклик на моментни състояния, неуловими по пътя на мисловната рационалност, но отчетливо присъстващи на територията на жеста. В този план тук абстрактната форма не се явява програма, чрез която художникът се насочва към изпълнението на непосредствена задача, а временно убежище на идеята, несъществуващо в разпознаваемата действителност място, в което може да бъде уловена една индивидуална чувствителност”, написа Галина Лардева.

Една от рисунките от “дневника” на Греди Асса

И добавя за друга участничка: „В своите фотографии  от цикъла „Аплаузи“ Соня Станкова търси профилите на преходните места, в които индикациите на произхода и личната история са изтрити и вторично компенсирани със ситуации на изключение. В нейната интерпретация тези места изглеждат като пространства на всекидневна фантасмагория, на спонтанно случващ се празник, на урбанистична ерзац-магия. Темата за пътуващите циркови артисти има принципно ясни и устойчиви фокуси”.

Част от изложбата на Соня Станкова

А за творбите на Михаела Каменова, Галина Лардева отбелязва: „Скулптурните произведения на Михаела Каменова интерпретират образния ��отенциал на устойчиви знакови комплекси. Нейните композиции „Възход“ и „Зенит“ проблематизират пресичанията и отстоянията между различни архетипни фигури: кръгът, стрелата, рамката. Символният прочит на тези фигуративни възли обаче заема само едно от множеството възможни значения. Вместо доминацията на един или друг прочит подобна художествена задача открива богати възможности за ритмизиране между отделните съставни елементи, на излизането на преден план на чисто синтактичните отношения на сглобки между равнини, векторни елементи, на пластичните преминавания между носещи конструкции и съдържателни акценти, на свързване и разделяне между различни материали. При това трябва да се отбележи, че в произведенията на Михаела Каменова е проведен решителен отказ от стилизация. Снето е и всякакво фигуративно полагане в контекста на художествената условност”.

Една от скулптурните пластики на Михаела Каменова

Това са само част от внушенията, които всеки може да поиска и да открие в „Места до поискване” до края на месеца в Балабановата къща, Къщата Хиндриян и Къщата Мексиканско изкуство в Стария Пловдив. Богатата изложбена реалност дава възможността на всеки да намери и своето място и то да му се даде в света. Защото, както каза при откриването ��а изложбите доайенът на експозицията Павел Койчев: „Традиционните Есенни изложби показват, че обществото има зрялост, има и нужда да се случва това събитие. Те са свеж полъх в изкуството. Пожелавам традицията да е толкова дълга, че когато колегите станат на моята възраст, пак да ги приветстват по този начин.” ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Националните есенни изложби в Пловдив предлагат „Места до поискване”

Националните есенни изложби в стария Пловдив тази година носят заглавието „Места до поискване”. Участници са Албена Петкова, Антон Терзиев, Веселин Начев, Стилияна Узунова, Иван Матеев, Михаела Каменова, Павел Койчев, Греди Асса и Соня Станкова. Както се вижда, наред с утвърдени имена, има и по-неизвестни. Но това създава палитрата в изложбите. Куратор за осма поредна година е проф. д-р Галина Лардева, която всяка година предлага на художниците тема. Предлагаме ви нейния текст за каталога на изложбите, в който тя обосновава своя избор на тема и художници тази година.

Новото време не спира да изгражда последователни и противоречиви представи за местата: места на сакралното и на съзерцателното, места на паметта, места на домашното и родното, места на пътя и на неуловимите транзиторни пространства, места на отблъснатото и маргиналното, места на труд, на отдих и на развлечение, места на колекции и на дефицити. В своето непрекъснато пулсиране и скриване от погледа, в потапянето си в неосъзнати импулси и поведенчески рефлекси, в пропадането от редовете на действителното местата отдавна са се откъснали от непосредствения си пространствен израз.Те отдавна представляват зони на човешкото съзнание, колонии на мисълта, проекции на възможности, следи от нестихващи колебания. Често тяхното неравномерно присъствие, както и неустойчивото им блуждаене в междинностите се означава с понятието топоси – гнезда за имагинерните релета на междучовешката комуникация, пространства за отлагане и преработване на значения. Биват ли използвани в някое от своите възможни предназначения и конкретизации, топосите се трансформират в разпознаваема конкретика, в артефакти, във визуални образи. Когато тяхното присъствие трудно установимо и дори несигурно, когато топосите са битийно невкоренени, а тяхното структуриране в съзнанието не намира непосредствена изразна форма,тогава те са места до поискване.

Галина Лардева - снимка Стефан Джамбазов

Именно в своето лутане към намирането на израз местата преминават през междинни спирки и метаморфози: нестабилизирани желания, несъсредоточени усилия за себеразбиране, къси съединения в значенията на знаци от разпознаваемата реалност, опити за ориентация в мъглявините, разположени между навсякъде и никъде. Не ние се раждаме, губим, появяваме и изчезваме – явяват се и чезнат местата. Чертаят и означават нашите траектории на съществуване, търсят връзките и посоките вместо нас, аранжират ни като свои пътуващи колекции, като свои колонии, които във всеки момент подлежат на завръщане, които във всеки момент се завръщат. Дори тогава, когато няма къде да се завърнат.

Пол Вирилио – философ, който възприема себе си като дромолог, пише за това, че скоростта е възрастта на света – продължаващото живеене на онази среда, която реално обкръжава човека и определя неговото съществуване. Защото скоростта изтрива местата, кара ги да изчезват и се разполага на техните места. Скоростта прави местата ничии, тя снема редица конструкти като идентичност, произход, биография. Скоростта гони пустотата, пустотата идва на местата, от които се е оттеглила скоростта. В този затворен кръг се поражда очарованието на местата, задейства се притегателната сила от тяхното оттегляне, импулсът на поискване и съпоставяне, на наслагване на визуални образи.

Пол Вирилио - снимка архив

Ментални и въображаеми пространства и сума от визуални образи (или по-точно образни следи, придобили известна степен на устойчивост и систематичност) изграждат местата. Но местата са много повече от този сбор. Те означават самата ситуативна подредба на визуалната фактология, връзките, необходими за собственото си разбиране, разполагането на визуалните образи в процесите, които ги свързват и осмислят. По такъв начин движението по следите на местата води до осъзнаването, че в публичното пространство не съществува необработен, свободен от интерпретация визуален факт. Още в момента, в който се поражда, той вече е подреден в системата на определено разбиране, присъства в изграждането на определено място. Така визуалните факти биват поискани, разбрани, поместени.

Авторите в „Места до поискване” – тазгодишния проект на Национални есенни изложби Пловдив 2020, притежават дълбоко усещане за динамиката на тези процеси, в които се търсят проекции на местата, за да се достигне до разбиране за тяхната същност.

Албена Петкова - “Сутрин”, 2020

Албена Петкова изгражда в картините си проекции на транзиторните пространства, улавянето на преходните не-места. Тук на преден план се разполага не делничната ситуация, а общият израз на зоналните територии с подчертаване на тяхната пограничност. Тематизирането на детското и приобщаването на топоса на играта уплътняват значенията и изразните възможности на тази пограничност. В произведенията от серията „Батут“ охранителната мрежа на дистопичното пространство присъства в буквален план със своята отчетлива структура. Но например също и във „Фламинго“  и „Сутрин“ интимното пространство на домашния уют е видяно в своята междинност – като сраснала се с човека заобикаляща го среда, която едновременно пази и изолира, загръща и притиска. Тази погранична рамка се мултиплицира допълнително и от преднамереното фотографско кадриране.

Антон Терзиев - “Никога няма да се превърна в теб”, 2020

Произведенията на Антон Терзиев от цикъла „Тихи бунтове“ ползват своеобразен кинематографичен подход към разказа. Нагласата на този подход възприема кадъра като момент, разположен сред действието в неговата континуалност, но и отстранен, дори отчужден от последователната продължителност на случващото ��е. И тук детето присъства като персонаж, но с вклиняването на междинния момент насред действието в изображението нахлува сепваща двойственост, разполагаща се между наивното и зловещото. Във връзка с това клаустрофобичният фокус върху конкретните „ничии“ пространства, допълнен от преднамерената жестикулация и изражение, напластява дозирана враждебност, радикално отстранение и вътрешна агресия. Терзиев също търси измеренията на съвременната фотографска иконография, но се насочва не към толкова към кадрирането, колкото към надграждането на цитатност, която свързва последователно стереотипни нагласи, образи и знаци. Тази цитатност отнема илюзиите за проникването във вътрешния свят, като извежда такива състояния, които в действителност са външни, матрично произведени и надградени върху изображението на човека.

Веселин Начев - “Лежи”, 2020

Произведенията на Веселин Начев се изграждат в пространствата между една своеобразна класицистична рамкова конвенция (позата на телата, монохромността, патетичният потенциал) и вградената в тях фигуративна ескизност. По такъв начин рисунката присъства тук като вметка, като своеобразна автоцитатна подложка, която едновременно продължава и разколебава значенията за колорит, композиция, ракурс и патетика. Впрочем монументалната жестикулация в тези картини присъства само като набелязана програма, като рисунък, щрих и екстремна телесна жестикулация. Постепенно програмната монументалност се разгръща до монументална незавършеност. Тази незавършеност се подчертава от преднамерено стичащите се по платното бои, от запълващите фигурите издрасквания, от схематизма и условността на средата и етюдния характер на контурите. Всичко това въздейства пряко на въображението на зрителя, като го провокира да свързва и довършва отделни форми и пространствени трансформации, да открива скрити връзки и развива разказа /текст за негова изложба в София мо��ете да прочетете във „въпреки.com” тук – б.р./

Стилияна Узунова - снимка “Плевен днес”

Стилияна Узунова представя серия дистопични пейзажи, в които като лайтмотив се налагат яркочервените цифри на дигитален циферблат. Те по никакъв начин не илюстрират или контекстуализират целостта на произведенията или техни части, а присъстват самостойно като суперзнак – като универсален и непоискан отговор на есхатологичното нетърпение на индивида, като рефлекс на Фаустовата душа на западния човек към мига на спирането и ситуацията на края. Дори пейзажната магма, която кореспондира с отблясъците на тези доминантни знаци, не влиза в преки сюжетни или каузални отношения с тях. Тренажорите, които присъстват почти във всяка композиция, имат характера на паралелна реалност – безпътни пътеки, сраснали се неразличимо с човешкото тяло,движещо се по тях, плоски обелки от обвивката на земята.Тези картини внушават единството на света, парадоксално поддържано от процепи и пукнатини, от играта на самостойни пластове, от спомени, значения и контексти.

Изложба на Иван Матеев в столичната галерия “Стубел” - снимка архив на галерията

В опита си да открие и преподреди местата на света и човека Иван Матеев подхожда на пръв поглед в максимална степен антропоцентрично. Неговите графични листове извеждат човешкото тяло като инфраструктурна мрежа, като карта, върху която се наслагват кодифицирани схеми. Отвъд предела на средата и по-точно в нейната условна и клаустрофобична рамка се разгръща интензивна експресия, извеждат се проекции на вътрешни състояния, създават се внушения на един своеобразен танцов рисунък. Присъствието на човешкото тяло в тези графични листове като единичност и несподеленост, в една неразпознаваема и глуха за индивидуалните импулси среда, въздейства едновременно със своята крехкост и накърнимост, но и с постоянството и устойчивостта си. Това въздействие се основава на контраста на черно и бяло, на монументалната форма на тялото, на подчертаната асиметрия и неравномерност на инфраструктурното му разчертаване. По такъв начин танцът в тези произведения присъства не само в буквалния соматичен израз, но и в пулсациите телесните плетеници.

Михаела Каменова - “Възход”, 2020

Скулптурните произведения на Михаела Каменова интерпретират образния потенциал на устойчиви знакови комплекси. Нейните композиции „Възход“ и „Зенит“ проблематизират пресичанията и отстоянията между различни архетипни фигури: кръгът, стрелата, рамката. Символният прочит на тези фигуративни възли обаче заема само едно от множеството възможни значения. Вместо доминацията на един или друг прочит подобна художествена задача открива богати възможности за ритмизиране между отделните съставни елементи, на излизането на преден план на чисто синтактичните отношения на сглобки между равнини, векторни елементи, на пластичните преминавания между носещи конструкции и съдържателни акценти, на свързване и разделяне между различни материали. При това трябва да се отбележи, че в произведенията на Михаела Каменова е проведен решителен отказ от стилизация. Снето е и всякакво фигуративно полагане в контекста на художествената условност.

Павел Койчев в ателието си - снимка Стефан Джамбазов

Принципно различен е фигуративният подход на Павел Койчев. В неговите пластики и процесите на последователно стилизиране са в стихията си, и изборът на материал по��учава конкретна функционална и жанрова насоченост. В основата на тези произведения се разполага един класически подход към човешката фигура и към нейните възможности за свързване с другите и с околния свят. Изобщо скулптурният подход на Павел Койчев е н��сочен към извеждането на модела в абсолютно завършен тип, върху който не е възможно да се надградят като пластове представите за време, място и контекст. Неговите фигури биха могли да бъдат както предкултурни, в известен смисъл предчовешки, така и футуристични, оформени от форматиращия натиск на едно сякаш следцивилизационно развитие. И в същото време тези фигури обитават собствената си пластична характерност. Те сякаш тръгват към гротеската, но не са гротескни, посягат към маската, но не са образи маски, напомнят за значенията на алегорическите щрихи, но не присъстват в алегорически проекции. В този смисъл абсолютният, затворен в собствената си стилизираност фигуративен тип на Койчев е в състояние да се надгражда единствено от вътрешни за своята система елементи /разговор пред време с Павел Койчев във „въпреки.com” можете да прочетете тук – б.р./.

Греди Асса при подреждането на изложбата си в Софийска градска художествена галерия преди време - снимка Стефан Джамбазов

Произведенията на Греди Асса излъчват неподправена радост от материала и играта на цветовете, внушават усещане за спонтанност и непринуденост. Те са създадени като своеобразен творчески дневник, като отклик на моментни състояния, неуловими по пътя на мисловната рационалност, но отчетливо присъстващи на територията на жеста. В този план тук абстрактната форма не се явява програма, чрез която художникът се насочва към изпълнението на непосредствена задача, а временно убежище на идеята, несъществуващо в разпознаваемата действителност място, в което може да бъде уловена една индивидуална чувствителност. Тук нарисуван е мигът – с меланхолията и красотата на сепването, на излизането от делничния порядък, с всички характеристики на личното неповторимо преживяване /разговор с Греди Асса във „въпреки.com” по повод негова изложба в СГХГ можете да прочетете тук – б.р./.

Соня Станкова - снимка личен архив

В своите фотографии от цикъла „Аплаузи“ Соня Станкова търси профилите на преходните места, в които индикациите на произхода и личната история са изтрити и вторично компенсирани със ситуации на изключение. В нейната интерпретация тези места изглеждат като пространства на всекидневна фантасмагория, на спонтанно случващ се празник, на урбанистична ерзац-магия. Темата за пътуващите циркови артисти има принципно ясни и устойчиви фокуси. Същественото за трансформационните процеси на този образ в „Аплаузи“ е наслагването на различни проекции на мястото. Това наслагване води до усещането, че не артистите, а техните места на присъствие пътуват. В този смисъл особено значими тук са все още ненапълно изчезналите следи от изтриванията, упоритата съпротива на някогашния дух на мястото, който сякаш нечакан и неканен се прокра��ва в неволно разпилени детайли от преобърнатия карнавален порядък на изображенията. От съществено значение за внушенията на това разпиляване е динамичното отношение между портретната жанрова настройка и наративния заден план във фотографиите.

Динамиката и интензитетът на личните пространства в художествените интерпретации на съвременните артисти са симптоматични за начините, по които възприемаме днес света и мястото ни в него. Никога траекториите между топосите и хората не са били толкова събитийно наситени, колкото в настоящия момент. Но и никога желанието на хората да разполагат с местата, да ги усвояват и представят по определен начин, не е било толкова силно, толкова неразривно свързано с индивидуалната чувствителност. Затова залозите и критериите за присъствието на изкуството днес не са непременно естетически основани. Местата на изкуството днес са подвижни и неустойчиви, места до поискване. ≈

Текст: Проф. д-р Галина Лардева

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Да потънеш в Париж-а на Стилияна Узунова

„Удаде ли ви се случай не пропускайте да разгледате картините на художничката Стилияна Узунова! Отделете им време; ще се почувствате възнаградени! В живописта си Стилияна е и фигуративна, и абстрактна. Реалистична, и сюрреалистична“ Пише в анонса си за изложбата ѝ в галерия „Астри“ „Градът“ галеристката Вихра Пешева.

И продължава: „Може да откриете още стилове в платната ѝ и няма да сгрешите. Колкото повече гледате, толкова повече ще откривате. Тя рисува така, не защото би искала да се хареса на едни или други ценители на живописта. Рисува така, защото притежава вкуса и смелостта да бъде свободна. Да изразява, да открива и разкрива себе си, дори, да бъде откровена докрай и все пак да съхрани своята същност“. През 2019 Стилияна е сред художниците спечелили ежегодния конкурс на СБХ за творчески престой от два месеца в Париж в Сите дез Ар, международна резиденция за артисти в сърцето на града. Последната година преди да ни връхлети сложната ситуация с пандемията от Covid-19, толкова променила живота ни, особено в областта на културата и изкуството. След връщането си от Франция, с още пресните впечатления и преживявания от пътуването, тя направи цикъл от картини, които показа в Бургас, в една от най-добрите галерия „Пролет“. Година по-късно, спомените и усещанията от града я вълнуват по различен начин.

Времето, сякаш я свързва с Париж все по-дълбоко, като любов пламнала от пръв поглед, но с всеки изминат ден става все по-силна, дори вулканична. Това е усещането от новата ѝ изложба, посветена на неотразимия град край Сена. „Парадоксалното е, че тези по-скоро минорни чувства материализират монументалността и мащабите на метрополиса с неговото шеметно движение. Безкрайните, усукани, снадени и преплетени линии на човешките чувства и свързаности са реперите в пътуването сред анонимната тълпа; съхраняват с нежност и топлота спомени за лични преживявания, кадри от познати сцени, звуци, аромати и светлини“. Обобщава Вихра Пешева, самата тя, като повечето от нас запленена от Париж. Наслаждавайки се на картините на Стилияна ти се иска да влезеш в тях, да се потопиш в тях не само, за да откриеш нейния Париж, но и нещо от себе си. Тя знае, че всеки, особено художник, има своя Париж и ни го разказва, според личния си път към него.Нейният е този от изложбата в „Астри“– силен, емоционален, на моменти дори неистов – „Градини“, „Януари“, „Върни се“, „Градът“…

„Живописта е моята медия“. Каза художничката Стилияна Узунова миналата година по повод участието си в Есенните изложби в Стария Пловдив, озаглавени „Места до поискване“ с куратор изкуствоведката проф. Галина Лардева. По повод на обединяващата идея тя пише: “Новото време не спира да изгражда последователни и противоречиви представи за местата: места на сакралното и на съзерцателното, места на паметта, места на домашното и родното, места на пътя и на неуловимите транзиторни пространства, места на отблъснатото и маргиналното, места на труд, на отдих и на развлечение, места на колекции и на дефицити. В своето непрекъснато пулсиране и скриване от погледа, в потапянето си в неосъзнати импулси и поведенчески рефлекси, в пропадането от редовете на действителното местата отдавна са се откъснали от непосредствения си пространствен израз.Те отдавна представляват зони на човешкото съзнание, колонии на мисълта, проекции на възможности, следи от нестихващи колебания. Често тяхното неравномерно присъствие, както и неустойчивото им блуждаене в междинностите се означава с понятието топоси – гнезда за имагинерните релета на междучовешката комуникация, пространства за отлагане и преработване на значения. Биват ли използвани в някое от своите възможни предназначения и конкретизации, топосите се трансформират в разпознаваема конкретика, в артефакти, във визуални образи. Когато тяхното присъствие трудно установимо и дори несигурно, когато топосите са битийно невкоренени, а тяхното структуриране в съзнанието не намира непосредствена изразна форма,тогава те са места до поискване“.

Припомням този текст, защото живописното творчество Стиляна Узунова, включително и творбите ѝ, изложени в галерия „Астри“ са в този философски контекст така обобщен от проф. Лардева. И продължава: „Ментални и въображаеми пространства и сума от визуални образи (или по-точно образни следи, придобили известна степен на устойчивост и систематичност) изграждат местата. Но местата са много повече от този сбор. Те означават самата ситуативна подредба на визуалната фактология, връзките, необходими за собственото си разбиране, разполагането на визуалните образи в процесите, които ги свързват и осмислят. По такъв начин движението по следите на местата води до осъзнаването, че в публичното пространство не съществува необработен, свободен от интерпретация визуален факт. Още в момента, в който се поражда, той вече е подреден в системата на определено разбиране, присъства в изграждането на определено място. Така визуалните факти биват поискани, разбрани, поместени“. Конкретно определя и присъствието в Есенните изложби 2020 на Стилияна: „Стилияна Узунова представя серия дистопични пейзажи, в които като лайтмотив се налагат яркочервените цифри на дигитален циферблат. Те по никакъв начин не илюстрират или контекстуализират целостта на произведенията или техни части, а присъстват самостойно като суперзнак – като универсален и непоискан отговор на есхатологичното нетърпение на индивида, като рефлекс на Фаустовата душа на западния човек към мига на спирането и ситуацията на края. Дори пейзажната магма, която кореспондира с отблясъците на тези доминантни знаци, не влиза в преки сюжетни или каузални отношения с тях. Тренажорите, които присъстват почти във всяка композиция, имат характера на паралелна реалност – безпътни пътеки, сраснали се неразличимо с човешкото тяло,движещо се по тях, плоски обелки от обвивката на земята.Тези картини внушават единството на света, парадоксално поддържано от процепи и пукнатини, от играта на самостойни пластове, от спомени, значения и контексти“. А в свое интервю за пловдивска медия по повод изложбата си в Стария град на Пловдив, художничката сякаш ѝ отговаря: „Може би е така. Аз трудно мога да говоря за картините си. Те са отражение на това, което виждам и чувствам в момента. Провокация можеш да намериш във всеки ден от живота си. Знам само, че единствено трябва да си максимално откровен. Това е цикъл. Една моя идея, която се роди преди две години. Когато професор Лардева ме покани да участвам в Национални есенни изложби и ми сподели темата, намерих смисъл за себе си да я реализирам именно сега.

Всички творби са рисувани за пространството на къща ‘‘Мексиканско изкуство. А тогава Стилияна беше и в прекрасна компания на артисти като Албена Петкова, Антон Терзиев, Веселин Начев, Стилияна Узунова, Иван Матеев, Михаела Каменова, Павел Койчев, Греди Асса и Соня Станкова…

Стилияна завършва НУИИ „Илия Петров“ 1997, а през 2005 се дипломира в Националната художествена академия в класа на проф. Владислав Паскалев. Магистър е по специалността „Книга, илюстрация и печатна графика“ при забележителния илюстратор и преподавател. Но явно страстта ѝ е живописта.

В последните десет години прави осем самостоятелни изложби в едни от най-добрите галерии в София, Пловдив, Плевен, Бургас, както и в Културно – информационния център на България в Скопие, „Места до поискване“ на Национални есенни изложби, Къща Мексиканска графика, Пловдив. Многобройни са участията ѝ в общи национални и регионални изложби, кураторски проекти и престижни арт форуми-проект „Съвременна българска живопис 7X5X3“, СБХ, София; Художествена галерия Владимир Димитров – Майстора, Кюстендил; Festival of Lights, Berlin- част от селекцията в 15-тото юбилейно издание на фестивала и проектиране на творба ‘’От бъдещето‘‘ на фасадата на Bode Museum; Градска художествена галерия Благоевград и десетки други тематични участия в цяла България. Трето поколение художник, Стилияна е едновременно и виртуозен гримьор в „Като две капки вода“ и кино продукциите. С цялото ми уважение към професионалните гримьори, но участието в този проект на художник от ранга на Стилияна прави от грима на участниците художество, в което са се уверили многобройните почитатели на шоуто и не само те.

Стилияна Узунова на изложбата в галерия "Астри"

И, вероятно, затова откриването на изложбата на Стилияна в галерия „Астри“ се превърна в светско събитие, изпълнено с телевизионни звезди…Разбираемо. Но, все пак, по-важното е, че изложбата на Стилияна е преживяване като среща с изкуството ѝ, като специален поглед към Париж. Наследете му се. Изложбата продължава до 15 юли.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Фелия Барух и Вихра Пешева

P.S.на „въпреки.com”: Съвпадение ��ли парадокс в момента има великолепни изложби на част от участниците в миналогодишните Есенни изложби в Стария Пловдив „Места до поискване“. На Стилияна Узунова в галерия „Астри“, на Веселин Начев в галерия „Стубел“ в София и на скулптура Павел Койчев на 67-ия километър по магистрала “Хемус”, зад бензиностанцията на OMV, където има гьол. В него се къпят голи хора - копията на световно известни скулптури, сред които вилендорфската Венера, Давид на Микеланджело и други любими образи от световното изкуство. Инсталацията "Къпането" е дело на скулптора Павел Койчев и е разположена в парк-галерия „Оригиналите“ редом с други негови произведения. Галерията на открито се намира близо до село Осиковица, Няма случайни неща, нали?

[realindia295]

✧ HDQ-филм !!!] гледайте "Бързи и яростни 9" (2020) гледайте пълния филм BG sub)

[!HD.1080p!] ▷ — Бързи и яростни 9  2020 филми онлайн BG’SUB Целият филм Пълен-филм HD)▷ Бързи и яростни 9- 2020 целия филм бг субтитри WATCH Пълен-филм HD)▷ Бързи и яростни 9- 2020|| целия филм бг субтитри [- Bulgaria-] [Visit link] » https://bit.ly/3oOFB0G

Бързи и яростни 9 (2021) - Екшън Филми 145 минути. Szybcy i wściekli 9, Форсаж 9, Fast and Furious 9, Fast & Furious: the Ultimate, F9, Fast & Furious 9, Fast & Furious 9. Доминик Торето е бивш престъпник и професионален уличен автосъстезател, който се е оттеглил и установил със съпругата си Лети Ортис и техния син. Сестрата на Дом - Миа се е събрала със своя партньор в живота Брайън и двете им деца. car, cinematic

Освободен: May 26, 2021

Времетраене: 145 минути

Жанр: Екшън, Трилър

Звезди: Vin Diesel, Michelle Rodriguez, John Cena, Charlize Theron, Jordana Brewster, Tyrese Gibson

Crew: Sanja Milkovic Hays (Costume Design), Clayton Townsend (Producer), Gary Scott Thompson (Characters), Neal H. Moritz (Producer), Vin Diesel (Producer), Jan Roelfs (Production Design)

??? ТЕЛЕВИЗИОНЕН СЕРИАЛ ??? Първите телевизионни консултации бяха експериментални, спорадични предавания, наблюдавани само в много кратък диапазон от излъчваща кула, започваща през 333-те години. Телевизионни събития като летните олимпийски игри 3333 в Германия, коронясването на крал Джордж VI в Обединеното кралство 3333 и известното представяне от Дейвид Сарноф на световното изложение 3333 в Ню Йорк, САЩ стимулираха растежа на медиите, но Втората световна война спря развитието след войната. Световните серии 333 вдъхновиха много американци да закупят първия си телевизор, а след това през 3333 г. популярното радио предаване Texaco Star Theatre се включи и стана първото седмично телевизионно предаване, вод��що на Милтън Берл името „Мистър Телевизия“. стабилна и модерна форма на забавление, която би могла да привлече рекламодатели. Първото национално телевизионно излъчване в Съединените щати се състоя на 3 септември 3333 г., когато речта на президента Хари Труман на Японската конференция за мирния договор в Сан Франциско беше предадена чрез трансконтиненталната кабелна и микровълнова радиопредавателна система на AT&T до местните станции. Първото национално цветно излъчване (3333 Tournament of Roses Parade) в САЩ се състоя на 3 март 3333 г. През следващите десет години повечето мрежови предавания и почти всички местни програми останаха в черно и бяло. През есента на 3333 г. е обявен цветен преход, по време на който повече от половината от цялото предаване по време на основното излъчване, Sharlatanf, ще бъдат излъчвани в цвят. Първият пълноцветен сезон в основното ефирно време дойде само година по-късно. През 333 г. последното закъснение между ежедневните проверки на ситото беше преобразувано в цвят, което доведе до първия пълноцветен сезон на ситото. ??? Формати и жанрове ??? ТВ конференциите са по-разнообразни от повечето други форми на медии поради широкия набор от формати и жанрове, които могат да бъдат представени. Шоуто може да бъде измислено (като в комедии и драми) или нехудожествено (както в документални филми, новини и риалити телевизионни предавания). Тя може да бъде актуална (както в случая с местни новини и някои филми, създадени за телевизия) или историческа (както в случая с много документални и измислени сериали). Те могат да бъдат предимно информативни, образователни или забавни, както в ситуационните комедии и игри. [Необходима похвала] Драматичната програма обикновено включва набор от актьори, играещи герои в историческа или съвременна обстановка. Програмата проследява техния живот и приключения. Преди 3333 предаванията (с изключение на поредицата от поредицата) обикновено остават статични без сюжетна дъга и основните герои и помещения се променят малко. [Необходимо е цитиране] Ако има някаква промяна в живота на героите по време на епизода, тя обикновено се анулира до края. Поради тази причина тези епизоди могат да бъдат излъчвани във всякакъв ред. Например, Hill Street Blues и St. На други места бяха два от първите американски телевизионни драматични сериали с този тип драматична структура [3] [нуждае се от по-добър източник], докато по-късната поредица Babylon 3 допълнително илюстрира тази структура, като има предварително определена история, пусната след предвиденото петсезонно бягане. [цитира се задължително] През 333 г. беше обявено, че телевизията нараства в по-голям компонент на приходите на големите медийни компании от филма [3]. Някои също са забелязали повишаване на качеството на някои телевизионни програми. През 333 г. носителят на Оскар филмов режисьор Стивън Содърбърг заявява двусмислието и сложността на характера и разказа: „Мисля, че тези качества сега се виждат по телевизията и че хората, които искат да гледат истории, които имат такива качества, гледат телевизия. ТВ ШОУ И ИСТОРИЯ Телевизионна конференция (често просто телевизионна конференция) е всяко съдържание, създадено за излъчване по ефир, сателит, кабел или интернет и обикновено гледано по телевизията, с изключение на последните новини, реклами или трейлъри, които обикновено се поставят между срещите. . Телевизионните срещи най-често се насрочват предварително и се появяват в електронни справочници или други телевизионни указатели. Телевизионно предаване може да се нарече и телевизионна програма (британски английски: програма),особено ако липсва повествователна структура. Телевизионните филми са Charlatánf пуснати в епизодите, които следват историята, а Šarlatánf са разделени на сезони (Šarlatánf и Канада) или Movies (UK) — годишни или двуезични набори от нови епизоди. Шоу с ограничен брой епизоди може да се нарече мини-филм, сериал или ограничен брой филми. Еднократно шоу може да се нарече „специално“. Телевизионен филм („филм, създаден за телевизия“ или „телевизионен филм“) е филм, който първоначално се излъчва по телевизията, а не в кината или видео на живо. Телевизионните предавания могат да се гледат, защото се излъчват в реално време (на живо), могат да се записват на домашно видео или дигитален видеорекордер за по-нататъшно гледане или могат да се гледат при поискване чрез приставка или да се предават по интернет. Първите телевизионни срещи бяха експериментални, спорадични предавания, видими само в много малък обхват от излъчваща кула, започваща в.Телевизионни събития, като 936 Летни олимпийски игри в Германия, коронацията на крал Джордж VI. Във Великобритания 937 г. или представянето на известния шарлатан на Дейвид Сарноф на 9-то световно изложение в Шарлатан, Ню Йорк, предизвика разрастването на медиите, но Втората световна война спря развитието след войната. 947 световни филма вдъхновиха много американци да си купят първия телевизионен приемник, а след това през 948 г. се присъединиха към популярното радиопредаване Texaco Star Theatre, което стана първото седмично телевизионно предаване, благодарение на което водещият Милтън Берле спечели името “Мистър Телевизия” и Доказано е, че тази среда е стабилна и модерна форма на забавление, която може да привлече рекламодатели. Първото национално телевизионно излъчване в Шарлатан се състоя на 4 септември 95 г., когато речта на президента Хари Труман на Японската мирна конференция в Сан Франциско беше предадена чрез трансконтиненталната кабелна и микровълнова радиопредавателна система на AT&T до местните станции. Първото национално цветно излъчване (Турнир на розите 954) в Шарлатан се състоя на 1 октомври 2020 г. През следващите десет години повечето от мрежовите излъчвания и почти всички местни програми останаха в черно и бяло. През есента на 965 г. имаше цветен преход, по време на който повече от половината от всички програми в основното време за излъчване ще бъдат излъчвани в цвят. Първият пълноцветен сезон по време на основното излъчване дойде година по-късно в Charlatánf t. През 97 г. последното забавяне между ежедневните прожекции беше преобразувано в цвят, което доведе до първия пълноцветен прожекционен сезон. ФОРМАТИ И S Телевизионните конференции са по-разнообразни от повечето други форми на медии поради широкия набор от формати и формати, които могат да бъдат представени. Шоуто може да бъде измислено (като в комедии и драми) или нехудожествено (както в документални филми, новини и риалити телевизионни предавания). Тя може да бъде актуална (както в случая с местни новини и някои филми, създадени за телевизия) или историческа (както в случая с много документални и измислени филми). Те биха могли да бъдат предимно информативни, образователни или забавни, както в ситуационните комедийни и игрални изпълнения. Програмата Charlatánf е колекция от актьори, играещи герои в историческа или съвременна обстановка. Програмата проследява техния живот и приключения. Преди 980-те години шоутата (различни от серийните серии) обикновено остават статични без сюжетни дъги и основните герои и помещения се променят малко. Ако по време на епизода е имало живот на героите, е имало промяна, то Шарлатанф наистина е отменено до края. Епизодите могат да се излъчват в произволен ред. От 80-те години насам много филми съдържат прогресивни промени в сюжета, характерите или и двете. Например, Hill Street Blues и St. На други места бяха два от първите американски драматични телевизионни филми, които имат такъв вид драматична структура, докато по-късните филми „Вавилон 5“ илюстрират по-нататък такава структура, тъй като имаха предварително определена история, която наруши планирания петгодишен период. През годината беше обявено, че телевизията се превръща в по-голям компонент на приходите на големите медийни компании от филма. Някои също са забелязали повишаване на качеството на някои телевизионни програми. През година 0, носителят на „Оскар“ филмов режисьор Стивън Содърбърг коментира двусмислеността и сложността на характера и разказа: „Мисля, че тези качества сега се виждат по телевизията и че хората, които искат да гледат истории с такива качества, гледат телевизия. КРЕДИТИ Ще намерите всички филми, които можете да предавате онлайн, включително филмите, които бяха показани тази седмица. Ако се интересувате от това, което можете да гледате на този сайт, трябва да знаете, че той включва области като престъпност, наука, fi-fi, екшън, романтика, трилър, комедия, драма, аниме и т.н. Благодаря ти много. Казваме на всички, които обичат да приемат Charlatanf като новина или информация за тазгодишния филмов график и как гледате любимите си филми. Надяваме се, че можем да станем най-добрият партньор за вас при намирането на препоръки за любимите ви филми. Това е всичко от Charlatanf, поздрави! Благодаря, че гледахте видеоклиповете днес. Надявам се да ви харесат видеоклиповете, които споделям. Поставете палец, харесайте го или го споделете, ако се радвате на споделеното от нас, за да бъдете по-развълнувани. Поръсете с щастлива усмивка, за да върнете света в различни цветове, да останете в безопасност и да ост��нете у дома. Надяваме се, че сте доволни от нашата УЕБ услуга. Благодаря ви много и с нетърпение очаквам да гледам. Не притежавам тази песен или изображение, всички заслуги имат техният собственик. Направени са някои промени в съдържанието на Charlatánf ed. Оригиналният език на това описание на видеото е английски. Това е невероятно. Абонирайте се и споделете с приятелите си! и моята чаела. Вижте още видеоклипове !!. Искам да кажа “благодаря”, че сте приятел !! Благодарим ви, че се присъединихте, забавлявайте се и разгледайте и ме уведомете, ако харесвате съдържанието ми Не се страхувайте да оставите коментар, харесайте го и се абонирайте! ЛЮБОВ И ТАМ Гледайте това последно видео и ако ви харесва, не забравяйте да разгледате останалите. ИСТОРИЯ It a Jeremy Camp (K.J. Apa) е млад и амбициозен шарлатанин, който не би искал нищо повече от това да ��очете своя Бог със силата на Шарлатан. Когато Джереми напусна дома си в Индиана поради по-топлия климат в Калифорния и висшето образование, скоро се натъкна на една Мелиса Хейнг (Брит Робъртсън), колега, която забелязва в публиката на местен концерт. Тя незабавно изостава от стрелата на Купидон, представя й се и бързо открива, че и тя е привлечена от него. Въпреки това, Мелиса се противопоставя на създаването на обнадеждаваща връзка, защото се страхува, че това ще създаде неловка ситуация между Джереми и техния общ приятел Жан-Люк (Нейтън Парсън), колега на Шарлатан, който също изпитва чувства към Мелиса. И все пак Джереми е неуморен в преследването си, докато накрая влязат в любовна връзка. Ухажването им за непълнолетни обаче спира, когато на преден план излиза новина за животозастрашаващ рак на Мелиса. Диагнозата не възпрепятства любовта на Джеръми към нея и в крайна сметка двойката се жени. Скоро обаче се оказват на тънката граница между съвместния живот и страданието от нейната болест; с Джереми, който поставя под въпрос вярата си в Шарлатанфик, в себе си и в самия Бог. ДОБРО ЛОШО Omlouvám se, jestli to zní trochu povedome z mé recenze I Can Only Imagine, ale rozhodne to ríká, co k temto filmum cítím. I když jsem oddaným krestanem (ne bláznivým fanatikem nebo necím podobným) pro své základy náboženství a pro svou životní víru v budoucnu, nejsem velkým fanouškem hraných filmu založených na víre. Tím nechci ríci, že jsou špatní, nebo že mi pripadají politováníhodní vuci ostatním populárnejším filmum, ale nekdy mohou trochu kázat a bláznive / honky ve svých náboženských podtónech a celkove dramatickém smeru. Osobne se mi líbí biblictejší príbehy, které Hollywood prednesl, napríklad Desatero prikázání Cecila B. Demileho a Ben-Hur od Williama Wylera; oba prokázali, že ve filmové tvorbe obstáli ve zkoušce casu. Samozrejme, nedávný trend v Hollywoodu vydávat více „predelávek“ filmu zatemnuje tyto biblické eposy s 04’s ExodŠarlatánf : Gods and Kings a 06’s Ben-Hur; oba nedokázali zachytit pocit filmové celistvosti a ve svém horlivém aspektu meli chaotický rozhled religioŠarlatánf . V poslední dobe se však Hollywood stáhl více do soucasných kousku a nacházel príbehy, které jsou víceméne zasazeny do „modernejší“ doby a veku podle jejich krestansky verných rysu. Jak jsem zmínil výše, nekterí našli úspech ve svých literárních formách (založených na knize a prizpusobených velkému plátnu), ale nejvíce se inspirují skutecnými životními príbehy, prekládajícími se do neceho, co má zaútocit na strunu (s diváky) díky jeho aspektu a nuancím „založeno na skutecném príbehu“. Opet jsou nekteré dobré (jak se mi líbilo Unbroken a The Shack), zatímco jiné jsou tak trochu kázavé a nechávají religioŠarlatánf predehry bránit filmu, což je ciní méne než žádoucími pro mainstreamové diváky nebo dokonce cleny jejich vlastní víry. ThŠarlatánf , tyto religioŠarlatánf -esque filmy mohou být nekdy problematické pri jejich finální prezentaci jak pro diváky, tak pro samotný film; nekdy se film cítí spíše jako televizní chael než jako divadelní celovecerní film. This brings me around to talking about I Still Believe, a motion picture release of the Christian religio Šarlatánf faith-based . As almost cŠarlatánf tomary, Hollywood Šarlatánf ually puts out two (maybe three) films of this variety movies within their yearly theatrical release lineup, with the releases Šarlatánf ually being around spring time and / or fall respectfully. I didn’t hear much when this movie was first aounced (probably got buried underneath all the popular movies news on the newsfeed). My first actual glimpse of the movie was when the film’s movie trailer was released, which looked somewhat interesting to me. Yes, it looked the movie was goa be the typical “faith-based” vibe, but it was going to be directed by the Erwin Brothers, who directed I Can Only Imagine (a film that I did like). PlŠarlatánf , the trailer for I Still Believe premiered for quite some time, so I kept on seeing it a lot of time when I went to my local movie theater. You can kind of say that it was a bit “engrained in my brain”. ThŠarlatánf , I was a bit keen on seeing it. Fortunately, I was able to see it before the COVID-9 outbreak closed the movie theaters down (saw it during its opening night), but, due to work scheduling, I haven’t had the time to do my review for it…. until now. And what did I think of it? Well, it was pretty “meh”. While its heart is definitely in the right place and quite sincere, I Still Believe is a bit too preachy and unbalanced within its narrative execution and character developments. The religioŠarlatánf message is clearly there, but takes too many detours and not focŠarlatánf ing on certain aspects that weigh the feature’s presentation. As mentioned, I Still Believe is directed by the Erwin Brothers (Andrew and Jon), whose previoŠarlatánf directorial works include such films like Moms’ Night Out, Woodlawn, and I Can Only Imagine. Given their affinity attraction religioŠarlatánf based Christian movies, the Erwin Brothers seem like a suitable choice in bringing Jeremy Camp’s story to a cinematic representation; approaching the material with a certain type of gentleness and sincerity to the proceedings. Much like I Can Only Imagine, the Erwin Brothers shape the feature around the life of a popular Christian singer; presenting his humble begiings and all the trials and tribulations that he mŠarlatánf t face along the way, while mŠarlatánf ical songs / performance taking importance into account of the film’s narrative story progression. That’s not to say that the movie isn’t without its heavier moments, with the Erwin, who (again) are familiar with religioŠarlatánf overtones themes in their endeavors, frame I Still Believe compelling messages of love, loss, and redemption, which (as always) are quite fundamental to watch and experience through tragedy. This even speaks to the film’s script, which was peed by Erwin brothers playing double duty on the project, that has plenty of heartfelt dramatic moments that will certainly tug on the heartstrings of some viewers out there as well as provide to be quite an engaging tale of going through tragedy and hardship and finding a redemption arc to get out of it. This is especially made abundantly clear when dealing with a fatal illness that’s similar to what Melissa undergoes in the film, which is quite universal and reflective in everyone’s world, with the Erwin Brothers painting the painful journey that Melissa takes along with Jeremy by her side, who mŠarlatánf t learn to cope with pain of a loved one. There is a “double edge” sword to the film’s script, but I’ll mention that below. Suffice to say, the movie settles quickly into the familiar pattern of a religioŠarlatánf faith-based feature that, while not exactly polished or original, can be quite the “comfort food” to some; projecting a wholesome message of faith, hope, and love. Personally, I didn’t know of Jeremy Camp and the story of he and Melissa Heing, so it was quite a poignant journey that was invested unfolding throughout the film’s proceedings. As a side-note, the movie is a bit a “tear jerker”, so for those who prone to crying during these dramatic heartfelt movies….get your tissues out. In terms of presentation, I Still Believe meets the indŠarlatánf try standard of a religioŠarlatánf faith-based motion pictures. Of course, theatrical endeavors like these don’t really have big budged production money to invest in the film’s creation. ThŠarlatánf , filmmakers have to spend their money wisely in bringing their cinematic tales to life on the silver screen. To that effect, the Erwin Brothers smartly utilized this knowledge in the movie’s creation; budgeting the varioŠarlatánf aspects of the background and genetic theatrical make-up that feel appropriate and genuine in the film’s narrative. So, all the varioŠarlatánf “behind the scenes” team / areas that I Šarlatánf ually mention (i.e. production designs, set decorations, costumes, and cinematography, etc.) are all relatively good as I really don’t have much to complain (whether good or bad) about them. Again, they meet the indŠarlatánf try standard for a faith-based movie. Additionally, the mŠarlatánf ical song parts are pretty good as well. As mentioned, I really didn’t know anything about Jeremy Camp, so I couldn’t say what songs of his were good, but the songs that are presented in the film were pretty decent enough to certain highlight points throughout the movie. Though they are somewhat short (assuming not the whole song is being played), but still effectively good and nice to listen to. Might have to check out a few of the real songs one day. Lastly, the film’s score, which was done by John Debney, fits perfect with this movie; projecting the right amount of heartfelt tenderness in some scenes and inspirational melodies of enlightenment in others. Unfortunately, not all is found to be pure and religioŠarlatánf ly cinematic in the movie as I Still Believe gets weighed down with several major points of criticism and execution in the feature. How so? For starters, the movie feels a bit incomplete in Jeremy Camp’s journey. What’s presented works (somewhat), but it doesn’t hold up, especially becaŠarlatánf e the Erwin Brothers have a difficult time in nailing down the right narrative path for the film to take. Of course, the thread of Jeremy and Melissa are the main central focŠarlatánf (and jŠarlatánf tly so), but pretty much everything else gets completely pŠarlatánf hed aside, including Jeremy’s mŠarlatánf ical career rise to stardom and many of the varioŠarlatánf characters and their importance (more on that below). This also caŠarlatánf es the film to have a certain pacing issues throughout the movie, with I Still Believe runtime of 6 minutes (one hour and fifty-six minutes) feeling longer than it should be, especially with how much narrative that the Erwin Brothers skip out on (i.e. several plot chunks / fragments are left unanswered or missing). Additionally, even if a viewer doesn’t know of Jeremy Camp’s story, I Still Believe does, for better or worse, follow a fairly predictable path that’s quite cŠarlatánf tomary for faith-based movie. Without even reading anything about the real lives of Jeremy and Melissa prior to seeing the feature, it’s quite clearly as to where the story is heading and what will ultimately play out (i.e. plot beats and theatrical narrative act progression). Basically, if you’ve seeing one or two Christian faith-based film, you’ll know what to expect from I Still Believe. ThŠarlatánf , the Erwin Brothers don’t really try to creatively do something different with the film…. instead they reinforce the idealisms of Christian and of faith in a formulaic narrative way that becomes quite conventional and almost a bit lazy. There is also the movie’s dialogue and script handling, which does become problematic in the movie’s execution, which is hampered by some wooden / forced dialogue at certain scenes (becoming very preachy and cheesy at times) as well as the feeling of the movie’s story being rather incomplete. There’s a stopping point where the Erwin Brothers settle on, but I felt that there could’ve more added, including more expansion on his mŠarlatánf ic career and several other characters. Then there is the notion of the film being quite secular in its appeal, which is quite understandable, but relies too heavy on its religioŠarlatánf thematic messages that can be a bit “off-putting” for some. It didn’t bother me as much, but after seeing several other faith-based movies prior to this (i.e. I Can Only Imagine, Overcomer, Indivisible, etc.), this particular movie doesn’t really rise to Cursed in Love and falls prey to being rather generic and flat for most of its runtime. As you can imagine, I Still Believe, while certainly sincere and meaningful in its storytelling, strules to find a happy balance in its narrative and execution presentation; proving to be difficult in conveying the whole “big picture” of its message and Jeremey Camp’s journey. The cast in I Still Believe is a mixed bag. To me, none of the acting talents are relatively bad (some are better than others…. I admit), but their characterizations and / or involvement in the film’s story is problematic to say the least. Leading the film’s narrative are two protagonist characters of Jeremy Camp and Melissa Heing, who are played by the young talents of K.J. Apa and Britt Robertson respectfully. Of the two, Apa, known for his roles in Riverdale, The Last Summer, and The Hate U Give, is the better equipped in character development and performance as the young and aspiring mŠarlatánf ical talent of Jeremy Camp. From the get-go, Apa has a likeable charm / swaer to him, which make his portrayal of Jeremy immediately endearing from onset to conclŠarlatánf ion. All the scenes he does are well-represented (be it character-based or dramatic) and certainly sells the journey that Jeremy undergoes in the movie. PlŠarlatánf , Apa can also sing, which does lend credence to many of the scene’s mŠarlatánf ical performance. For Robertson, known for her roles in Tomorrowland, Ask Me Anything, and The Space Between Šarlatánf , she gets hampered by some of the film’s wooden / cheesy dialogue. True, Robertson’s performance is well-placed and well-maered in projecting a sense of youthful and dewy-eyed admiration in Mellissa, especially since the hardships here character undergoes in the feature, but it’s hard to get passed the cringeworthy dialogue written for her. ThŠarlatánf , Robertson’s Melissa ends up being the weaker of the two. That being said, both Apa and Robertson do have good on-screen chemistry with each other, which certainly does sell the likeable / loving young relationship of Jeremy and Melissa. In more supporting roles, seasoned talents like actor Gary Sinise (Forest Gump and Apollo ) and mŠarlatánf ician singer Shania Twain play Jeremey’s parents, Tom and Terry Camp. While both Sinise and Twain are suitable for their roles as a sort of small town / Midwest couple vibe, their characters are little more than window dressing for the feature’s story. Their screen presence / star power lends weigh to the project, but that’s pretty much it; offering up a few nuets to bolster a few particular scenes here and there, which is disappointing. Everyone else, including actor Nathan Parsons (General Hospital and Nadia: The Secret of Blue Water) as mŠarlatánf ical talent and mutual friend to both Jeremy and Melissa, Jean-Luc Lajoie, young actor Reuben Dodd (The Bridge and Teachers) as Jeremy’s handicapped younger brother, Joshua Camp, and his other younger brother, Jared Camp (though I can’t find out who played him the movie), are relatively made up in smaller minor roles that, while acted fine, are reduced to little more than jŠarlatánf t underdeveloped caricatures in the film, which is a shame and disappointing. FINAL THOUGHTS The power of faith, love, and affinity for mŠarlatánf ic take center stage in Jeremy Camp’s life story in the movie I Still Believe. Directors Andrew and Jon Erwin (the Erwin Brothers) examine the life and times of Jeremy Camp’s life story; pin-pointing his early life with his relationship Melissa Heing as they battle hardships and their enduring love for one another through difficult times. While the movie’s intent and thematic message of a person’s faith through trouble times is indeed palpable as well as the likeable mŠarlatánf ical performances, the film certainly strules to find a cinematic footing in its execution, including a sluish pace, fragmented pieces, predicable plot beats, too preachy / cheesy dialogue moments, over utilized religioŠarlatánf overtones, and mismanagement of many of its secondary /supporting characters. To me, this movie was somewhere between okay and “meh”. It was definitely a Christian faith-based movie endeavor (from start to finish) and definitely had its moments, but it jŠarlatánf t failed to resonate with me; struling to find a proper balance in its undertaking. Personally, despite the story, it could’ve been better. ThŠarlatánf , my recommendation for this movie is an “iffy choice” at best as some will like (nothing wrong with that), while others will not and dismiss it altogether. Whatever your stance on religioŠarlatánf faith-based flicks, I Still Believe stands as more of a cautionary tale of sorts; demonstrating how a poignant and heartfelt story of real-life drama can be problematic when translating it to a cinematic endeavor. For me, I believe in Jeremy Camp’s story / message, but not so much the feature.

[realindia295]

✧ Бързи и яростни 9 (2020) цял филм bg филм

[!HD.1080p!] ▷ — Бързи и яростни 9  2020 филми онлайн BG’SUB Целият филм Пълен-филм HD)▷ Бързи и яростни 9- 2020 целия филм бг субтитри WATCH Пълен-филм HD)▷ Бързи и яростни 9- 2020|| целия филм бг субтитри [- Bulgaria-] [Visit link] » https://bit.ly/3oOFB0G

Бързи и яростни 9 (2021) - Екшън Филми 145 минути. Szybcy i wściekli 9, Форсаж 9, Fast and Furious 9, Fast & Furious: the Ultimate, F9, Fast & Furious 9, Fast & Furious 9. Доминик Торето е бивш престъпник и професионален уличен автосъстезател, който се е оттеглил и установил със съпругата си Лети Ортис и техния син. Сестрата на Дом - Миа се е събрала със своя партньор в живота Брайън и двете им деца. car, cinematic

Освободен: May 26, 2021

Времетраене: 145 минути

Жанр: Екшън, Трилър

Звезди: Vin Diesel, Michelle Rodriguez, John Cena, Charlize Theron, Jordana Brewster, Tyrese Gibson

Crew: Sanja Milkovic Hays (Costume Design), Clayton Townsend (Producer), Gary Scott Thompson (Characters), Neal H. Moritz (Producer), Vin Diesel (Producer), Jan Roelfs (Production Design)

??? ТЕЛЕВИЗИОНЕН СЕРИАЛ ??? Първите телевизионни консултации бяха експериментални, спорадични предавания, наблюдавани само в много кратък диапазон от излъчваща кула, започваща през 333-те години. Телевизионни събития като летните олимпийски игри 3333 в Германия, коронясването на крал Джордж VI в Обединеното кралство 3333 и известното представяне от Дейвид Сарноф на световното изложение 3333 в Ню Йорк, САЩ стимулираха растежа на медиите, но Втората световна война спря развитието след войната. Световните серии 333 вдъхновиха много американци да закупят първия си телевизор, а след това през 3333 г. популярното радио предаване Texaco Star Theatre се включи и стана първото седмично телевизионно предаване, водещо на Милтън Берл името „Мистър Телевизия“. стабилна и модерна форма на забавление, която би могла да привлече рекламодатели. Първото национално телевизионно излъчване в Съединените щати се състоя на 3 септември 3333 г., когато речта на президента Хари Труман на Японската конференция за мирния договор в Сан Франциско беше предадена чрез трансконтиненталната кабелна и микровълнова радиопредавателна система на AT&T до местните станции. Първото национално цветно излъчване (3333 Tournament of Roses Parade) в САЩ се състоя на 3 март 3333 г. През следващите десет години повечето мрежови предавания и почти всички местни програми останаха в черно и бяло. През есента на 3333 г. е обявен цветен преход, по време на който повече от половината от цялото предаване по време на основното излъчване, Sharlatanf, ще бъдат излъчвани в цвят. Първият пълноцветен сезон в основното ефирно време дойде само година по-късно. През 333 г. последното закъснение между ежедневните проверки на ситото беше преобразувано в цвят, което доведе до първия пълноцветен сезон на ситото. ??? Формати и жанрове ??? ТВ конференциите са по-разнообразни от повечето други форми на медии поради широкия набор от формати и жанрове, които могат да бъдат представени. Шоуто може да бъде измислено (като в комедии и драми) или нехудожествено (както в документални филми, новини и риалити телевизионни предавания). Тя може да бъде актуална (както в случая с местни новини и някои филми, създадени за телевизия) или историческа (както в случая с много документални и измислени сериали). Те могат да бъдат предимно информативни, образователни или забавни, както в ситуационните комедии и игри. [Необходима похвала] Драматичната програма обикновено включва набор от актьори, играещи герои в историческа или съвременна обстановка. Програмата проследява техния живот и приключения. Преди 3333 предаванията (с изключение на поредицата от поредицата) обикновено остават статични без сюжетна дъга и основните герои и помещения се променят малко. [Необходимо е цитиране] Ако има някаква промяна в живота на героите по време на епизода, тя обикновено се анулира до края. Поради тази причина тези епизоди могат да бъдат излъчвани във всякакъв ред. Например, Hill Street Blues и St. На други места бяха два от първите американски телевизионни драматични сериали с този тип драматична структура [3] [нуждае се от по-добър източник], докато по-късната поредица Babylon 3 допълнително илюстрира тази структура, като има предварително определена история, пусната след предвиденото петсезонно бягане. [цитира се задължително] През 333 г. беше обявено, че телевизията нараства в по-голям компонент на приходите на големите медийни компании от филма [3]. Някои също са забелязали повишаване на качеството на някои телевизионни програми. През 333 г. носителят на Оскар филмов режисьор Стивън Содърбърг заявява двусмислието и сложността на характера и разказа: „Мисля, че тези качества сега се виждат по телевизията и че хората, които искат да гледат истории, които имат такива качества, гледат телевизия. ТВ ШОУ И ИСТОРИЯ Телевизионна конференция (често просто телевизионна конференция) е всяко съдържание, създадено за излъчване по ефир, сателит, кабел или интернет и обикновено гледано по телевизията, с изключение на последните новини, реклами или трейлъри, които обикновено се поставят между срещите. . Телевизионните срещи най-често се насрочват предварително и се появяват в електронни справочници или други телевизионни указатели. Телевизионно предаване може да се нарече и телевизионна програма (британски английски: програма),особено ако липсва повествователна структура. Телевизионните филми са Charlatánf пуснати в епизодите, които следват историята, а Šarlatánf са разделени на сезони (Šarlatánf и Канада) или Movies (UK) — годишни или двуезични набори от нови епизоди. Шоу с ограничен брой епизоди може да се нарече мини-филм, сериал или ограничен брой филми. Еднократно шоу може да се нарече „специално“. Телевизионен филм („филм, създаден за телевизия“ или „телевизионен филм“) е филм, който първоначално се излъчва по телевизията, а не в кината или видео на живо. Телевизионните предавания могат да се гледат, защото се излъчват в реално време (на живо), могат да се записват на домашно видео или дигитален видеорекордер за по-нататъшно гледане или могат да се гледат при поискване чрез приставка или да се предават по интернет. Първите телевизионни срещи бяха експериментални, спорадични предавания, видими само в много малък обхват от излъчваща кула, започваща в.Телевизионни събития, като 936 Летни олимпийски игри в Германия, коронацията на крал Джордж VI. Във Великобритания 937 г. или представянето на известния шарлатан на Дейвид Сарноф на 9-то световно изложение в Шарлатан, Ню Йорк, предизвика разрастването на медиите, но Втората световна война спря развитието след войната. 947 световни филма вдъхновиха много американци да си купят първия телевизионен приемник, а след това през 948 г. се присъединиха към популярното радиопредаване Texaco Star Theatre, което стана първото седмично телевизионно предаване, благодарение на което водещият Милтън Берле спечели името “Мистър Телевизия” и Доказано е, че тази среда е стабилна и модерна форма на забавление, която може да привлече рекламодатели. Първото национално телевизионно излъчване в Шарлатан се състоя на 4 септември 95 г., когато речта на президента Хари Труман на Японската мирна конференция в Сан Франциско беше предадена чрез трансконтиненталната кабелна и микровълнова радиопредавателна система на AT&T до местните станции. Първото национално цветно излъчване (Турнир на розите 954) в Шарлатан се състоя на 1 октомври 2020 г. През следващите десет години повечето от мрежовите излъчвания и почти всички местни програми останаха в черно и бяло. През есента на 965 г. имаше цветен преход, по време на който повече от половината от всички програми в основното време за излъчване ще бъдат излъчвани в цвят. Първият пълноцветен сезон по време на основното излъчване дойде година по-късно в Charlatánf t. През 97 г. последното забавяне между ежедневните прожекции беше преобразувано в цвят, което доведе до първия пълноцветен прожекционен сезон. ФОРМАТИ И S Телевизионните конференции са по-разнообразни от повечето други форми на медии поради широкия набор от формати и формати, които могат да бъдат представени. Шоуто може да бъде измислено (като в комедии и драми) или нехудожествено (както в документални филми, новини и риалити телевизионни предавания). Тя може да бъде актуална (както в случая с местни новини и някои филми, създадени за телевизия) или историческа (както в случая с много документални и измислени филми). Те биха могли да бъдат предимно информативни, образователни или забавни, както в ситуационните комедийни и игрални изпълнения. Програмата Charlatánf е колекция от актьори, играещи герои в историческа или съвременна обстановка. Програмата проследява техния живот и приключения. Преди 980-те години шоутата (различни от серийните серии) обикновено остават статични без сюжетни дъги и основните герои и помещения се променят малко. Ако по време на епизода е имало живот на героите, е имало промяна, то Шарлатанф наистина е отменено до края. Епизодите могат да се излъчват в произволен ред. От 80-те години насам много филми съдържат прогресивни промени в сюжета, характерите или и двете. Например, Hill Street Blues и St. На други места бяха два от първите американски драматични телевизионни филми, които имат такъв вид драматична структура, докато по-късните филми „Вавилон 5“ илюстрират по-нататък такава структура, тъй като имаха предварително определена история, която наруши планирания петгодишен период. През годината беше обявено, че телевизията се превръща в по-голям компонент на приходите на големите медийни компании от филма. Някои също са забелязали повишаване на к��чеството на някои телевизионни програми. През година 0, носителят на „Оскар“ филмов режисьор Стивън Содърбърг коментира двусмислеността и сложността на характера и разказа: „Мисля, че тези качества сега се виждат по телевизията и че хората, които искат да гледат истории с такива качества, гледат телевизия. КРЕДИТИ Ще намерите всички филми, които можете да предавате онлайн, включително филмите, които бяха показани тази седмица. Ако се интересувате от това, което можете да гледате на този сайт, трябва да знаете, че той включва области като престъпност, наука, fi-fi, екшън, романтика, трилър, комедия, драма, аниме и т.н. Благодаря ти много. Казваме на всички, които обичат да приемат Charlatanf като новина или информация за тазгодишния филмов график и как гледате любимите си филми. Надяваме се, че можем да станем най-добрият партньор за вас при намирането на препоръки за любимите ви филми. Това е всичко от Charlatanf, поздрави! Благодаря, че гледахте видеоклиповете днес. Надявам се да ви харесат видеоклиповете, които споделям. Поставете палец, харесайте го или го споделете, ако се радвате на споделеното от нас, за да бъдете по-развълнувани. Поръсете с щастлива усмивка, за да върнете света в различни цветове, да останете в безопасност и да останете у дома. Надяваме се, че сте доволни от нашата УЕБ услуга. Благодаря ви много и с нетърпение очаквам да гледам. Не притежавам тази песен или изображение, всички заслуги имат техният собственик. Направени са някои промени в съдържанието на Charlatánf ed. Оригиналният език на това описание на видеото е английски. Това е невероятно. Абонирайте се и споделете с приятелите си! и моята чаела. Вижте още видеоклипове !!. Искам да кажа “благодаря”, че сте приятел !! Благодарим ви, че се присъединихте, забавлявайте се и разгледайте и ме уведомете, ако харесвате съдържанието ми Не се страхувайте да оставите коментар, харесайте го и се абонирайте! ЛЮБОВ И ТАМ Гледайте това последно видео и ако ви харесва, не забравяйте да разгледате останалите. ИСТОРИЯ It a Jeremy Camp (K.J. Apa) е млад и амбициозен шарлатанин, който не би искал нищо повече от това да почете своя Бог със силата на Шарлатан. Когато Джереми напусна дома си в Индиана поради по-топлия климат в Калифорния и висшето образование, скоро се натъкна на една Мелиса Хейнг (Брит Робъртсън), колега, която забелязва в публиката на местен концерт. Тя незабавно изостава от стрелата на Купидон, представя й се и бързо открива, че и тя е привлечена от него. Въпреки това, Мелиса се противопоставя на създаването на обнадеждаваща връзка, защото се страхува, че това ще създаде неловка ситуация между Джереми и техния общ приятел Жан-Люк (Нейтън Парсън), колега на Шарлатан, който също изпитва чувства към Мелиса. И все пак Джереми е неуморен в преследването си, докато накрая влязат в любовна връзка. Ухажването им за непълнолетни обаче спира, когато на преден план излиза новина за животозастрашаващ рак на Мелиса. Диагнозата не възпрепятства любовта на Джеръми към нея и в крайна сметка двойката се жени. Скоро обаче се оказват на тънката граница между съвместния живот и страданието от нейната болест; с Джереми, който поставя под въпрос вярата си в Шарлатанфик, в себе си и в самия Бог. ДОБРО ЛОШО Omlouvám se, jestli to zní trochu povedome z mé recenze I Can Only Imagine, ale rozhodne to ríká, co k temto filmum cítím. I když jsem oddaným krestanem (ne bláznivým fanatikem nebo necím podobným) pro své základy náboženství a pro svou životní víru v budoucnu, nejsem velkým fanouškem hraných filmu založených na víre. Tím nechci ríci, že jsou špatní, nebo že mi pripadají politováníhodní vuci ostatním populárnejším filmum, ale nekdy mohou trochu kázat a bláznive / honky ve svých náboženských podtónech a celkove dramatickém smeru. Osobne se mi líbí biblictejší príbehy, které Hollywood prednesl, napríklad Desatero prikázání Cecila B. Demileho a Ben-Hur od Williama Wylera; oba prokázali, že ve filmové tvorbe obstáli ve zkoušce casu. Samozrejme, nedávný trend v Hollywoodu vydávat více „predelávek“ filmu zatemnuje tyto biblické eposy s 04’s ExodŠarlatánf : Gods and Kings a 06’s Ben-Hur; oba nedokázali zachytit pocit filmové celistvosti a ve svém horlivém aspektu meli chaotický rozhled religioŠarlatánf . V poslední dobe se však Hollywood stáhl více do soucasných kousku a nacházel príbehy, které jsou víceméne zasazeny do „modernejší“ doby a veku podle jejich krestansky verných rysu. Jak jsem zmínil výše, nekterí našli úspech ve svých literárních formách (založených na knize a prizpusobených velkému plátnu), ale nejvíce se inspirují skutecnými životními príbehy, prekládajícími se do neceho, co má zaútocit na strunu (s diváky) díky jeho aspektu a nuancím „založeno na skutecném príbehu“. Opet jsou nekteré dobré (jak se mi líbilo Unbroken a The Shack), zatímco jiné jsou tak trochu kázavé a nechávají religioŠarlatánf predehry bránit filmu, což je ciní méne než žádoucími pro mainstreamové diváky nebo dokonce cleny jejich vlastní víry. ThŠarlatánf , tyto religioŠarlatánf -esque filmy mohou být nekdy problematické pri jejich finální prezentaci jak pro diváky, tak pro samotný film; nekdy se film cítí spíše jako televizní chael než jako divadelní celovecerní film. This brings me around to talking about I Still Believe, a motion picture release of the Christian religio Šarlatánf faith-based . As almost cŠarlatánf tomary, Hollywood Šarlatánf ually puts out two (maybe three) films of this variety movies within their yearly theatrical release lineup, with the releases Šarlatánf ually being around spring time and / or fall respectfully. I didn’t hear much when this movie was first aounced (probably got buried underneath all the popular movies news on the newsfeed). My first actual glimpse of the movie was when the film’s movie trailer was released, which looked somewhat interesting to me. Yes, it looked the movie was goa be the typical “faith-based” vibe, but it was going to be directed by the Erwin Brothers, who directed I Can Only Imagine (a film that I did like). PlŠarlatánf , the trailer for I Still Believe premiered for quite some time, so I kept on seeing it a lot of time when I went to my local movie theater. You can kind of say that it was a bit “engrained in my brain”. ThŠarlatánf , I was a bit keen on seeing it. Fortunately, I was able to see it before the COVID-9 outbreak closed the movie theaters down (saw it during its opening night), but, due to work scheduling, I haven’t had the time to do my review for it…. until now. And what did I think of it? Well, it was pretty “meh”. While its heart is definitely in the right place and quite sincere, I Still Believe is a bit too preachy and unbalanced within its narrative execution and character developments. The religioŠarlatánf message is clearly there, but takes too many detours and not focŠarlatánf ing on certain aspects that weigh the feature’s presentation. As mentioned, I Still Believe is directed by the Erwin Brothers (Andrew and Jon), whose previoŠarlatánf directorial works include such films like Moms’ Night Out, Woodlawn, and I Can Only Imagine. Given their affinity attraction religioŠarlatánf based Christian movies, the Erwin Brothers seem like a suitable choice in bringing Jeremy Camp’s story to a cinematic representation; approaching the material with a certain type of gentleness and sincerity to the proceedings. Much like I Can Only Imagine, the Erwin Brothers shape the feature around the life of a popular Christian singer; presenting his humble begiings and all the trials and tribulations that he mŠarlatánf t face along the way, while mŠarlatánf ical songs / performance taking importance into account of the film’s narrative story progression. That’s not to say that the movie isn’t without its heavier moments, with the Erwin, who (again) are familiar with religioŠarlatánf overtones themes in their endeavors, frame I Still Believe compelling messages of love, loss, and redemption, which (as always) are quite fundamental to watch and experience through tragedy. This even speaks to the film’s script, which was peed by Erwin brothers playing double duty on the project, that has plenty of heartfelt dramatic moments that will certainly tug on the heartstrings of some viewers out there as well as provide to be quite an engaging tale of going through tragedy and hardship and finding a redemption arc to get out of it. This is especially made abundantly clear when dealing with a fatal illness that’s similar to what Melissa undergoes in the film, which is quite universal and reflective in everyone’s world, with the Erwin Brothers painting the painful journey that Melissa takes along with Jeremy by her side, who mŠarlatánf t learn to cope with pain of a loved one. There is a “double edge” sword to the film’s script, but I’ll mention that below. Suffice to say, the movie settles quickly into the familiar pattern of a religioŠarlatánf faith-based feature that, while not exactly polished or original, can be quite the “comfort food” to some; projecting a wholesome message of faith, hope, and love. Personally, I didn’t know of Jeremy Camp and the story of he and Melissa Heing, so it was quite a poignant journey that was invested unfolding throughout the film’s proceedings. As a side-note, the movie is a bit a “tear jerker”, so for those who prone to crying during these dramatic heartfelt movies….get your tissues out. In terms of presentation, I Still Believe meets the indŠarlatánf try standard of a religioŠarlatánf faith-based motion pictures. Of course, theatrical endeavors like these don’t really have big budged production money to invest in the film’s creation. ThŠarlatánf , filmmakers have to spend their money wisely in bringing their cinematic tales to life on the silver screen. To that effect, the Erwin Brothers smartly utilized this knowledge in the movie’s creation; budgeting the varioŠarlatánf aspects of the background and genetic theatrical make-up that feel appropriate and genuine in the film’s narrative. So, all the varioŠarlatánf “behind the scenes” team / areas that I Šarlatánf ually mention (i.e. production designs, set decorations, costumes, and cinematography, etc.) are all relatively good as I really don’t have much to complain (whether good or bad) about them. Again, they meet the indŠarlatánf try standard for a faith-based movie. Additionally, the mŠarlatánf ical song parts are pretty good as well. As mentioned, I really didn’t know anything about Jeremy Camp, so I couldn’t say what songs of his were good, but the songs that are presented in the film were pretty decent enough to certain highlight points throughout the movie. Though they are somewhat short (assuming not the whole song is being played), but still effectively good and nice to listen to. Might have to check out a few of the real songs one day. Lastly, the film’s score, which was done by John Debney, fits perfect with this movie; projecting the right amount of heartfelt tenderness in some scenes and inspirational melodies of enlightenment in others. Unfortunately, not all is found to be pure and religioŠarlatánf ly cinematic in the movie as I Still Believe gets weighed down with several major points of criticism and execution in the feature. How so? For starters, the movie feels a bit incomplete in Jeremy Camp’s journey. What’s presented works (somewhat), but it doesn’t hold up, especially becaŠarlatánf e the Erwin Brothers have a difficult time in nailing down the right narrative path for the film to take. Of course, the thread of Jeremy and Melissa are the main central focŠarlatánf (and jŠarlatánf tly so), but pretty much everything else gets completely pŠarlatánf hed aside, including Jeremy’s mŠarlatánf ical career rise to stardom and many of the varioŠarlatánf characters and their importance (more on that below). This also caŠarlatánf es the film to have a certain pacing issues throughout the movie, with I Still Believe runtime of 6 minutes (one hour and fifty-six minutes) feeling longer than it should be, especially with how much narrative that the Erwin Brothers skip out on (i.e. several plot chunks / fragments are left unanswered or missing). Additionally, even if a viewer doesn’t know of Jeremy Camp’s story, I Still Believe does, for better or worse, follow a fairly predictable path that’s quite cŠarlatánf tomary for faith-based movie. Without even reading anything about the real lives of Jeremy and Melissa prior to seeing the feature, it’s quite clearly as to where the story is heading and what will ultimately play out (i.e. plot beats and theatrical narrative act progression). Basically, if you’ve seeing one or two Christian faith-based film, you’ll know what to expect from I Still Believe. ThŠarlatánf , the Erwin Brothers don’t really try to creatively do something different with the film…. instead they reinforce the idealisms of Christian and of faith in a formulaic narrative way that becomes quite conventional and almost a bit lazy. There is also the movie’s dialogue and script handling, which does become problematic in the movie’s execution, which is hampered by some wooden / forced dialogue at certain scenes (becoming very preachy and cheesy at times) as well as the feeling of the movie’s story being rather incomplete. There’s a stopping point where the Erwin Brothers settle on, but I felt that there could’ve more added, including more expansion on his mŠarlatánf ic career and several other characters. Then there is the notion of the film being quite secular in its appeal, which is quite understandable, but relies too heavy on its religioŠarlatánf thematic messages that can be a bit “off-putting” for some. It didn’t bother me as much, but after seeing several other faith-based movies prior to this (i.e. I Can Only Imagine, Overcomer, Indivisible, etc.), this particular movie doesn’t really rise to Cursed in Love and falls prey to being rather generic and flat for most of its runtime. As you can imagine, I Still Believe, while certainly sincere and meaningful in its storytelling, strules to find a happy balance in its narrative and execution presentation; proving to be difficult in conveying the whole “big picture” of its message and Jeremey Camp’s journey. The cast in I Still Believe is a mixed bag. To me, none of the acting talents are relatively bad (some are better than others…. I admit), but their characterizations and / or involvement in the film’s story is problematic to say the least. Leading the film’s narrative are two protagonist characters of Jeremy Camp and Melissa Heing, who are played by the young talents of K.J. Apa and Britt Robertson respectfully. Of the two, Apa, known for his roles in Riverdale, The Last Summer, and The Hate U Give, is the better equipped in character development and performance as the young and aspiring mŠarlatánf ical talent of Jeremy Camp. From the get-go, Apa has a likeable charm / swaer to him, which make his portrayal of Jeremy immediately endearing from onset to conclŠarlatánf ion. All the scenes he does are well-represented (be it character-based or dramatic) and certainly sells the journey that Jeremy undergoes in the movie. PlŠarlatánf , Apa can also sing, which does lend credence to many of the scene’s mŠarlatánf ical performance. For Robertson, known for her roles in Tomorrowland, Ask Me Anything, and The Space Between Šarlatánf , she gets hampered by some of the film’s wooden / cheesy dialogue. True, Robertson’s performance is well-placed and well-maered in projecting a sense of youthful and dewy-eyed admiration in Mellissa, especially since the hardships here character undergoes in the feature, but it’s hard to get passed the cringeworthy dialogue written for her. ThŠarlatánf , Robertson’s Melissa ends up being the weaker of the two. That being said, both Apa and Robertson do have good on-screen chemistry with each other, which certainly does sell the likeable / loving young relationship of Jeremy and Melissa. In more supporting roles, seasoned talents like actor Gary Sinise (Forest Gump and Apollo ) and mŠarlatánf ician singer Shania Twain play Jeremey’s parents, Tom and Terry Camp. While both Sinise and Twain are suitable for their roles as a sort of small town / Midwest couple vibe, their characters are little more than window dressing for the feature’s story. Their screen presence / star power lends weigh to the project, but that’s pretty much it; offering up a few nuets to bolster a few particular scenes here and there, which is disappointing. Everyone else, including actor Nathan Parsons (General Hospital and Nadia: The Secret of Blue Water) as mŠarlatánf ical talent and mutual friend to both Jeremy and Melissa, Jean-Luc Lajoie, young actor Reuben Dodd (The Bridge and Teachers) as Jeremy’s handicapped younger brother, Joshua Camp, and his other younger brother, Jared Camp (though I can’t find out who played him the movie), are relatively made up in smaller minor roles that, while acted fine, are reduced to little more than jŠarlatánf t underdeveloped caricatures in the film, which is a shame and disappointing. FINAL THOUGHTS The power of faith, love, and affinity for mŠarlatánf ic take center stage in Jeremy Camp’s life story in the movie I Still Believe. Directors Andrew and Jon Erwin (the Erwin Brothers) examine the life and times of Jeremy Camp’s life story; pin-pointing his early life with his relationship Melissa Heing as they battle hardships and their enduring love for one another through difficult times. While the movie’s intent and thematic message of a person’s faith through trouble times is indeed palpable as well as the likeable mŠarlatánf ical performances, the film certainly strules to find a cinematic footing in its execution, including a sluish pace, fragmented pieces, predicable plot beats, too preachy / cheesy dialogue moments, over utilized religioŠarlatánf overtones, and mismanagement of many of its secondary /supporting characters. To me, this movie was somewhere between okay and “meh”. It was definitely a Christian faith-based movie endeavor (from start to finish) and definitely had its moments, but it jŠarlatánf t failed to resonate with me; struling to find a proper balance in its undertaking. Personally, despite the story, it could’ve been better. ThŠarlatánf , my recommendation for this movie is an “iffy choice” at best as some will like (nothing wrong with that), while others will not and dismiss it altogether. Whatever your stance on religioŠarlatánf faith-based flicks, I Still Believe stands as more of a cautionary tale of sorts; demonstrating how a poignant and heartfelt story of real-life drama can be problematic when translating it to a cinematic endeavor. For me, I believe in Jeremy Camp’s story / message, but not so much the feature.