#Цочо Бояджиев

[vprki]

Приземяване е темата на Националните есенни изложби в Пловдив, 2024

Под мотото „Приземяване“ Националните есенни изложби и през 2024 г. представят водещи творци на българската художествена сцена. Основани през 1967 г., Националните есенни изложби в Пловдив са един от най-престижните форуми за съвременно българско изящно изкуство, който се провежда всяка година през септември в Стария град на Пловдив.

Те са един от най-устойчивите художествени формати на българската художествена сцена и неизменно място за творческо изразяване, висок професионален стандарт и активна комуникационна среда.

Под мотото „Приземяване“ от 1 до 30 септември 2024 г. тазгодишното издание представя девет автори с девет самостоятелни изложби в експозиционните пространства на емблематичните Балабанова къща, къща „Хиндлиян“ към Общински институт „Старинен Пловдив“ и постоянната експозиция „Мексиканско изкуство“ към ГХГ – Пловдив.

Изложбите включват произведения на водещи творци в различни области на изящното изкуство – живопис, графика, скулптура, рисунка, пластика, акварел, художествено стъкло, фотография.

В Балабановата къща ще бъдат представени Петринел Гочев (рисунка и пластика,  дълбока зала), Цочо Бояджиев (фотография, сводеста зала), Станимир Генов (живопис, първи ета��), Гергана Табакова (живопис, двор).

Къща „Хиндлиян“ е пространство за творбите на Лилияна Александрова (акварел и рисунки, веранда), Камен Цветков (скулптура, двор) и Гита Маркова (художествено стъкло, мааза).

В залите на Постоянната експозиция „Мексиканско изкуство“ към Градска художествена галерия – Пловдив ще бъдат графиките на Горан Тричковски, в двора могат да бъдат видени скулптурите на Снежана Симеонова.

Галина Лардева

С убеждението, че всяко издание дава пълна свобода на артиста в прочита на тематичната платформа, себеизразяването, избора на изразни средства, кураторът проф. д-р Лардева отново успява да придаде завършеност и цялост на концепцията, която обединява участниците в Националните есенни изложби в Пловдив през настоящата година.

 „От незапомнени времена до днес досегът със земята, частичното или временно завръщане в/към нея е възприемано като фундаментална и универсална опора в човешката култура“ – кураторската концепция на артистичния директор проф. д-р Галина Лардева обединява в споделения фокус на темата за приземяването художествените търсения на авторите, които работят в различни медии, с различни концепции и естетически нагласи. По-нататък в концепцията се посочва, че днес „повикът към приземяване има на пръв поглед значително по-различен смисъл, насочен към значенията и практиката на всекидневното“. Приземяването предполага „отказ от самите усилия по себенадскачане, оттегляне от надмогването на всяка цена над обстоятелства, институции, контексти и индивиди, отрицание на съществуването далеч от познатото и обичайното или в противоречие с природата и естеството“. Наред с това Лардева отбелязва, че приземяването отправя „а��ел за завръщане, за припомняне на една изоставена в миналото нормалност“.

Откриване на Есенните изложби, 2020, с мото „Места до поискване”

Откриването на Изложбите по традиция ще е на 1 септември от 18.00 ч. в двора на Балабановата къща. Съпъ��стващата програма на откриването ще представи изключителни музиканти: Мишел Нахабедян (саксофон), Мирослав Турийски (пиано), Николай Бобчев (контрабас). Изпълненията им включват както класически джаз стандарти, така и авторски теми.

В годините за нас от Въпреки.com Есенните изложби в Пловдив са нещо специално не само като професионален интерес, но и като художествено събитие, част от живота ни, което очакваме. Вълнуваме се всяка година каква философска, естетска, художествена посока ще избере проф. Галина Лардева, за да ни въведе в артистичен свят, който, уж, познаваме, но тя умее да ни провокира в най-добрия смисъл на думата. Няма да се спираме по отделно на конкретните издания в годините, в които тя е куратор. Винаги сме писали за тях и ще ви ги припомним в един общ линк с публикациите при нас и с много снимки текстове на Стефан Джамбазов (1951-2021), както и на други автори. Но за това малко по-късно в текста.

Галина Лардева

По традиция при нас публикуваме текста на артистичния директор на Национални есенни изложби от 2013 г.  изкуствоведа проф. д-р Галина Лардева, професор по история на изобразителното изкуство, декан на факултет „Изобразителни изкуства“ към Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство „Проф. Асен Диамандиев“ – Пловдив, куратор на много изложби в страната и чуждина, художествен критик, във великолепния каталог на поредното издание на Изложбите в Стария град. Тя ни го предостави, за което ѝ благодарим сърдечно.

ПРИЗЕМЯВАНЕ

Митичният великан Антей притежавал необикновена мощ, която му давала възможност да предизвиква в двубой всекиго: при допира със земята той получавал нов прилив на сили от майка си Гея. Като разбрал от какво произтича силата на великана, Херкулес го издигнал над земята и го удушил във въздуха. В историческото и цивилизационното натрупване на наративи около значението на земята се оформя ключов парадокс: от една страна, победата е символно и прагматично свързана с допира на другия до земята (фр. par terre, нем. plattmachen), с неговото убиване, премахване, изтриване (тъкмо от лицето на земята), а, от друга страна, допирът до земята носи достатъчните предпоставки за автоматичното въздигане, за пълното му възстановяване, презареждане, за обновяването му. Чрез този парадокс Антей се явява заложник на едно безкрайно завръщане, което е подобно на кръговрата в значенията на земната твърд: раждаща и погребваща, издигаща над останалите и спускаща до своето (нулево) равнище, откриваща и скриваща индивидуалните особености като произход, житейски път, физически характеристики. Изначален кръговрат между живота и смъртта, управляван и олицетворяван от Великата богиня майка.

От незапомнени времена до днес досегът със земята, частичното или временно завръщане в/към нея е възприемано като фундаментална и универсална опора в човешката култура. В своя поход към нови земи след падането на родната Троя Еней неизменно води със себе си баща си Анхиз, но моментът на особена близост между двамата идва след смъртта на бащата, когато пред очите на героя в подземното царство на Прозерпина се открива и сякаш се случва бъдещето.

Дюрер „Рицар, смърт и дявол“

В миг, разположен в разлом между всички времена, Данте – подобно на Еней, прекосява земните недра в „Божествена комедия“, за да се издигне до светлината на райските селения. В гравюрата „Рицар, смърт и дявол“ Дюрер създава внушението за пространствена двойственост: неяснотата за това дали рицарят се изкачва нагоре към замъка или се спуска надолу в долчината, в която корените на дърветата се простират редом до героя, растат надолу в посока на неговото жизнено пространство, се надгражда над иконографията на ужасяващото. В своя път рицарят се движи винаги едновременно в живота и в смъртта, неговото присъствие във vita activa е изначално заземено, арбитрирано от присъствието на земнатаповърхност. Тук е мястото да напомним, че от черепите на победените противници Антей – поемайки сили от допира с майката Гея, изгражда храм в прослава на своя баща бог Посейдон.

Когато вече в най-ново време Йозеф Бойс говори за своята акция „Как се обясняват картини на мъртъв заек“, той обръща внимание на това, че със своето вкопаване в земята и съответно с изскачането си от нея заекът преминава през прагове на съществуване. Животното влиза в територията на мъртвите и отново се връща при живите – един кръговрат, който заекът следва чрез собствената си телесна трансгресия и това му носи особен битиен опит. По такъв начин акцията разполага разбирането (при това не само разбирането на картини) отвъд гра��ичната линия на живота и смъртта.

На това място се открива една друга перспектива на акционното „заземяване“, която вече излиза извън рамката на ритуалните жестове на мнимото погребване и възкресяване. Един често споменаван афоризъм на Якоб Буркхарт изтъква, че „духът се занимава с ровене и само така продължава да работи“. Още Хегел преди Буркхарт си е давал сметка, че духът не лети из облаците, а рови в земята, като не само се домогва до естеството, но и участва непосредствено в неговите материализации. Неслучайно ровенето, копаенето, изобщо човешкото коригиране на повърхността на земята представлява значимо лайтмотивно ядро в Гьотевия „Фауст“.

Йозеф Бойс

Със сигурност героическата поза на Бойс демонстративно изключва всякакви диахронни срезове и типови подобия – всичко в акциите му се случва, разбира се, за първи и последен път, в магическия хронотоп на автореференциалния жест. Медът, с който е покрита главата на артиста, е опредметен образ на земния кръговрат в материя. Чрез своите идеи и тяхното свободно движение човекът извършва пренос, подобен на създаването на меда от пчелите – тези идеи са продукт от взаимното въздействие на всеки спрямо всекиго – процес, който Бойс определя като социална пластика.

* * *

Извън ри��уалните жестове на авангардните визуални артисти днес повикът към приземяване има на пръв поглед значително по-различен смисъл, насочен към значенията и практиката на всекидневното. Днес идеята за приземяване включва сякаш от само себе си отчетлива апелативна структура: отказ от самите усилия по себенадскачане, оттегляне от надмогването на всяка цена над обстоятелства, институции, контексти и индивиди, отрицание на съществуването далеч от познатото и обичайното или в противоречие с природата и естеството. Едновременно с това приземяването отправя – вече в позитивен план – характерен апел за завръщане, за припомняне на една изоставена в миналото нормалност. Казано по друг начин, приземяването чертае по памет позабравените опори на отминала, а вероятно и никога не съществувала хармония. В същото време, обаче мотивът за приземяването развива устойчив рефлекс срещу безпочвеното и несъстоятелното, срещу произволното и необоснованото.

От интериора на Балабановата къща

Сама по себе си периодически завръщащата се страст на западния човек към природата е част от тази динамична история на трансформации – в действителност следи от завръщането на човека към собствената му природа.

Строго погледнато, представите за приземяване набелязват ясно разпознаваема утопия със своите вътрешни закони и правила, която независимо от настояването на естествената неподправеност и очевидността със сигурност извежда своите значения и сюжети от митологическите корени и представите за инкарнацията – от пространствата на тъмното царство на Прозерпина, в което обаче се случват дълбоки просветления.

Това, което се е случило междувременно като развитие, е преносът на значенията на дълбинното в неимоверно разширяващата се повърхност. На тази сякаш безкрайна повърхност на съвременния опит се опира (или се основава) днешният човек и постепенно придобива усещането, че е безсмъртен, защото не вижда дълбочината. И именно тук се разгръща значимата мощ на приземяването, защото в своята перспектива на завръщане то помни: идеята за приземяване използва всичко налично в днешния ден като повърхност (предмети, езици и стилове, готови истории, комуникационни платформи, туристически дестинации, виртуални реалности), без обаче да забравя праговете на дълбинния опит.

* * *

Както е обичайно за този форум, и тази година участниците в Национални есенни изложби не следват определения надслов, а работят паралелно с него. В този смисъл „Приземяване“ представлява и този път интерпретативна платформа, а не „тема“. Със сигурност обаче съвременният свят всекидневно губи непосредствената си сетивност за действителността, затова си заслужава човекът да потърси противотежест чрез отрезвяващата перспектива на приземяването.

Камен Цветков "Когато те срещам"

Гранитните скулптурни форми на Камен Цветков въздействат чрез своя парадоксален минимализъм: те са монолитно цялостни в своята корпулентност и същевременно създават впечатление за лекота, за една непринудена елегантност при своето „стъпване“ върху постамента. Това характерно въздействие е свързано с динамичния баланс между биоморфна и геометрична форма. Тази субтилна комуникация предизвиква зрителя за търсене на различни гледни точки към пластиките и към откриването на различни образни констелации. стъклото, играта с представата за неговата изначална прозирност в някои от произведенията º находчиво интерпретира разпознаваеми природни форми, а в други разчита на строгата рационалност на мозаечното разполагане, допълнено от линейно свързване на отделните елементи, от реденето на низове и последователности –една своеобразна нескончаема процесуалност.

Снежана Симеонова "Мрежа"

Принципно различен е подходът към изграждането на скулптурно произведение при Снежана Симеонова: с отчетлив композиционен многосъставен силует, често изграден чрез мултипликация на водещ детайл, и свързването му с конкретна иконическа асоциация. Именно тук заглавието играе ролята на концептуален ключ – вербален образен корелат на визуалното внушение. Принос в специфичната поетика на едно оптическо сепване (или по-скоро стъписване, отрезвяване) представят живописните платна на Станимир Генов и Гергана Табакова. Без да разполагат непременно значенията на творбите си в алюзиите спрямо разпознаваемата действителност, те се изплъзват и от обичайните представи за абстрактно из��уство.

Станимир Генов "Остатъци"

Непосредствената конкретика е по-скоро внушена, отколкото пресъздадена. Конкретното е модулирано сякаш през филтър, който сам по себе си е осезаем, далеч от израза на странното и необяснимото. И в същото време този филтър успява да настрои самия поглед да приема видяното като странно, да провокира зрителя така, че да вижда всяка разпознаваемост с други очи. Гергана Табакова насочва филтърните модулации към редуването на осветени и неосветени (сенчести) полета, които не са самите себе си, а проекции на някаква игрова или случайна отдалеченост.

Гергана Табакова "Двете страни"

В произведенията на Станимир Генов измеренията на визуалния образ са интерпретирани чрез цветовите контрасти и преливания, чрез сложен композиционен ритъм между симетрия и асиметрия, между разпознаваемост и асоциативност на формите.

Лилияна Александрова "Автопортрет"

В акварелите на Лилияна Александрова и графиката на Горан Тричковски бихме могли да открием интерпретации на познатия иконологически модел на vanitas-изображенията. В произведенията на Александрова в тази посока въздейства още съот��асянето между самите тематични дялове: различни кости с пределна анатомична точност, изолирани от всякаква контекстуална среда; цветята в традицията в натюрморта; експресивни автопортретни рисунки с туш. В големите графични листове на Тричковски тлее една разпознаваема поетика на ужасяващото в съчетание със също така отчетливата шутовска травестия.

Горан Тричковски

И в двата случая обаче основното послание се съдържа не във фетишизиране на тленността или в използването на възможностите на иконографския трамплин, а в извеждане на преден план на самата природа на изтляващите следи: визуалнотоконфигуриране на крехката субстанция на нещо, което е било в непосредствена близост до нас, а в сегашното изглежда колкото е възможно по-далечно. По такъв начин намира поетическата си плътност неуловимият хребет на мига, в който зрелостта се преобръща в упадък, а живото съжителства с неживото.

Петринел Гочев "Бременна"

Докато скулптурите на Петринел Гочев търсят израза на архетипната образност, носеща привкуса на незапомнени времена и неподправена огрубеност, рисунките му разполагат своите ничии пространства извън времето. Именно с преноса, който осъществява между две разнопосочни утопични зони, това свързване поставя проблема за приземяването и завръщането към началата. Утопичните пространства в рисунките са заредени с оптически илюзии, с внушение за пропадане, за нарушаване на някакъв универсален предустановен ред, с усещане за навлизането на безалтернативна пустота.

Петринел Гочев "Пейзаж с дамаджана"

На този фон пластиките подсказват едно възможно завръщане към началата на раждането и смъртта – макар и вероятно не по-малко утопично в своята крайност от визията на не-местата.

Фотографиите на Цочо Бояджиев са плод на задълбочена рефлексия, която отвежда към професионалния интерес на автора към фотографската медия, към представите за двойствената природа на обектното във философията и фотографията, към семиосферата на безбрежната обвързаност на знаците и формите.

Цочо Бояджиев

И в същото време (и точно въз основа на дълбинната рефлексия) тези фотографски произведения са израз на индивидуална чувствителност, чрез която предметите и лицата се изваждат с едно своеобразно магическо прекъсване от своята процесуалност, за да се появят в един миг, който в действителния свят не съществува. Именно тази чувствителност застава между рационалния поглед и творящата случайност на съвременната Платонова пещера на сенките, за да снеме мига в неговото поетическо единство.

* * *

Гита Маркова "Слънчева черга"

И така, приземяването, завръщането към себе си, към началата и същностите намира подчертано поетическа изразност. То преминава през различни случаи на контрастна и динамична противопоставеност между подходи и гледни точки, между концепции и понятия. Със своето значение на разтърсване, сепване, явяване приземяването носи и характеристиките на просветление: в измеренията на безкрайно краткия миг между онова безкрайно отдалечено, което се явява внезапно в мигновена близост (аурата), и безвъзвратното оттегляне в далечината на мигновено близкото, което смятаме, че ни се е явило (следата).

Текст: проф. д-р Галина Лардева

P.S. на редактора Зелма Алмалех: За първи път се отзовах на Есенните изложби“ в Стария град Пловдив в далечната 1974 година като стажант-редактор в БНТ на снимките на документалния филм „Закуска в Стария град“ по картината на Христо Стефанов. Филмът бе дипломна работа на Васил Минчев като абсолвент в Пражката академия ФАМО. Сценаристи бяха поетите Петър Караангов и Христо Ганов. Тогава се запознах с тези невероятни художници Георги Божилов-Слона, Йоан Левиев, Христо Стефанов, Димитър Киров, Георги Бояджиев-Бояджана, Атанас Згалевски, Енчо Пиронков, разбира се и с невероятния Атанас Кръстев-Начо Културата…После се оказа, че това са последните снимки, в които присъства самият Златю Бояджиев…С много от тях впоследствие се сближихме, покрай любимия ми Пловдив. Но това е друга история, свързана с този невероятен град.

Откриване на Есенните изложби, 2016, с тема "Огледало"

Пиша тези лични думи, защото Есенните изложби присъстват в повече от половината ми живот. А в годините особено след 2013 година за нас със Стефан Джамбазов се превърнаха в нашето място през септември с приятели художници от различни поколения, откривателства и страхотни преживявания с изкуството и смисъл. Но за това някога в следващ текст… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Есенните изложби и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[distantescape]

Попитате ли ме какво е свободата, ще трябва да превъртам много дълго във тромавата мелница на паметта трохите на забравените образи.

Тя може да е зимна вечер у дома, когато мама е все още жива и разговорът ни е за нищо, но е всичко...

Или пък да е утро след нощта, в която всичко, казано от тебе, мила, беше вярно - но то не беше истината...

Или да е неутолимият копнеж по нещо, което никога не може да се случи, но което кара душата да посегне към обувките...

- Цочо Бояджиев

[designis4lovers]

НЕОТЛОЖНО -Еуженио де Андраде-

Неотложна е любовта. Неотложна е лодката в морето. Неотложно е да унищожим някои думи, омраза, самота и жестокост, някои жалби, много шпаги. Неотложно е да измислим радост, да умножим целувките, житниците, неотложно е да открием рози и реки, и ясни утрини.

Тишината пада върху раменете и смътната светлина чак боли. Неотложна е любовта, неотложно е да просъществува. Превод Мария Георгиева и Цочо Бояджиев

[swubg]

Проф. Цочо Бояджиев представи самостоятелна фотоизложба в ЮЗУ „Неофит Рилски“

http://www.swu.bg/news/17-04-2019-independent-photo-exhibition-at-swu-neofit-rilski.aspx

Именитият български философ проф. д.ф.н. Цочо Бояджиев представи в Югозападния университет "Неофит Рилски самостоятелна изложба, която включва 17 черно-бели фотографии.

Изложбата бе открита от заместник-ректора на университета проф. д-р Георги Апостолов, който поднесе приветствие от името на ректорското ръководство и благодари на проф. Цочо Бояджиев за възможността творбите му да бъдат представени в Югозападния университет "Неофит Рилски".

"За мен е чест да представя нещата, с които се занимавам. Избрал съм неща, които са по-абстрактни, които изискват определени усилия, за да се възприемат. Добрата фотография и доброто творчество е това, което оставя пространство за интерпретация на зрителите и на читателите", каза при откриването на изложбата проф. Цочо Бояджиев.

"Знаете, че много често животът на учения е от вкъщи в библиотеката и обратно. Живял съм години наред по този начин и благодарение на фотографията се отвориха очите ми за красотите на този свят, за смисловите дълбочини на предметите, които ни заобикалят", каза още проф. Бояджиев.

След представянето на творбите си проф. Цочо Бояджиев изнесе публична лекция на тема "Истината във фотографията". Програмата продължи с дискусия "Изкуството на философския превод", в която участваха проф. Лазар Копринаров и доц. д-р Камен Лозев.

Посещението на проф. Цочо Бояджиев в Югозападния университет "Неофит Рилски" беше организирано от Центъра за изследване и разпространение на политическите и философски идеи към катедра "Философски и политически науки".

Снимки от събитието:

галерията 1

[vprki]

И кой ще бъде на света, докато теб те няма?

Реших да ��апочна този синтетичен критически прочит на книгата на Анна Лазарова „Детска стая под наем“ с трансформирмация на финала на едно от стихотворенията в нея. Защото една от основните нейни тематични и смислови линии е съ-участието, съпричастието, не-отсъствието от собствения живот, поемането на отговорност и за присъствията, и за липсите. Това прави тази книга – приласкава те да се върнеш в живота си. Написа за „въпреки.com” за поетичната ѝ книга „Детска стая под наем“ Валентин Дишев, поет издател, журналист.

Книга за съзряването, която не посочва, не категоризира с размахан костелив пръст „Зряло“ – „Незряло“, а води тихо, длан в длан, читателя по път, който и той вече вероятно е извървял, но често с удивление – в това ново пътуване – му се налага да го види по друг начин, защото Анна Лазарова тихичко му прошепва: „Нека да поспрем. Да се вгледаме“. Решения и избори, край които сме профучавали без да успеем в скоростта да различим от кое точно е дошъл поредният проблясък светлина, защото тя вече е била заменена с мрак, заменен от светлина, в „Детска стая под наем" са приютени, застинали са, за да ги разпознаем, да ги припознаем като свои, да имаме възможност да ги осмислим.

Анна Лазарова

И погледът, внимателният, милостив без милозливост поглед на автора, ако му позволим, ни упътва към откриването на потрепващи полусенки в мрака, потръпвания на така важното „Жив съм!“, а друг път – да се адаптираме бързо към връхлитащата светлина, за да пробием стената, превърнала ни в слепци, за да съзнаем, че тя не е еднородна и монолитна, а съставена от фрактали живот, които също имат свои сенки. „Имаш право да се изживееш“, настоява Анна Лазарова и го прави по изумително деликатен, ненатрапващ се начин, разполагайки с „арсенала“ си от различни поетики, овладени до съвършенство, който ѝ позволява да стигне до всекиго, независимо от навиците му да припознава себе си в света чрез слово.

Ще се върна към „погледа“: „Виждам хората като поезия“, казва в едно интервю Анна Лазарова, и този факт – това е факт, а не интерпретация – получава многобройни потвърждения на страниците ��а „Детска стая под наем“. Така както истинският фотограф, избрал фотографията за призвание и усъвършенствал се с години и много стотици хиляди кадри, започва да вижда света разкадриран, успява да го види и превърне в запечатан миг – при това без да го убива – който застива в погледа му, но не угасва в неподвижност, така и погледът на Анна Лазарова долавя онези фрактали на човешкото, които са и единични, уникални, неповторими, но и съдържат в себе си цялото „без остатък“, носят невидимото и невидяното редом с видимостта, изричат ясно „всичкото“: изричат поезията. Поезията, която е точно това – изговаряне на „всичкото“ през видимото, сплав на метафизичното и „физическото“, cante hondo на живота, на битието.

Текст: Валентин Дишев

За поетичната книга на Анна Лазарова „Детска стая под наем“, публикувана от издателство Scribens, 2023, проф. Цочо Бояджиев, философ, поет, преводач, фотограф и преподавател е написал:

„По някакво странно стечение на обстоятелствата напоследък се случи да попадна на стихосбирки, написани след повече или по-малко продължително мълчание на автора. Причините за това смълчаване са различни, но симптоматично е, че след паузата се появяват по правило силни и вълнуващи строфи. Изкушен съм да предположа, че „в дълбокото е немотата на поета”. В дълбокото – на чувството и мисълта – е поезията на Анна Лазарова, в онази човешка дълбина, в която се срещат и сливат делничното и вълшебното, добре познатото ни и връхлитащото ни чудо. И ние, читателите на тази великолепна поезия, трябва да благодарим на поетесата, която открехва пред нас вратата към тази дълбина и ни подканва с малко тъжна, но светла усмивка да я последваме.“

Анна Лазарова

През 2016 година излиза първата книга с поезия на Анна Лазарова – „Вкъщи всички вечерят отделно”, която е отличена в раздел „Поезия“ на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, както и с Годишната награда на Академия Liber „За концептуален поетичен дебют в книга“. Втората ѝ книга „Детска стая под наем“ излиза сега през 2023 година.

Припомняме, че в края на октомври излезе от печат сборникът „От авторите и читателите ЗА КНИГИТЕ И ЧЕТЕНЕТО“ на издателство Colibri, побрал 42 лични разказа от хора, свързани по един или друг начин с писането и литературата, изобщо. Тази книга ни посвещава в техните първи стъпки в четенето и неусетно ни пренася в книгите, които са ги вдъхновили и променили. Съставители са Анна Лазарова и Светлозар Желев.

Още през 1978 година в „Пътеводител на галактическия стопаджия“ Дъглас Адамс дава отговор на „Великия въпрос за Живота, Вселената и Всичко останало“. Четиридесет и две. Това число обикаля света, бива разнищвано и изследвано, анализирано и свръхинтерпретирано. То се превръща в разпознаваем белег на книгата, а чрез него единствено литературата измежду изкуствата и науките дръзва да застане зад отговор на неотговоримото.

В книгата „От авторите и читателите ЗА КНИГИТЕ И ЧЕТЕНЕТО“ се срещат имената на забележителни български писатели, автори на съдържание, издатели, журналисти, млади творци и дори деца. Техните истории са едновременно личен пример, през призмата на който ни се иска да повишим интереса и вниманието към книгите и четенето, а и да дадем още посоки за любопитните читатели. Илюстрациите на Росица Гърджелийска задават приказния тон, с който книгата се превръща в скъпоценност в библиотеката на читателя, който сега, в този момент, си ти. Кои бяха първите книги, които прочете? Кои са авторите, които те вдъхновяват, а книгите, които обичаш да подаряваш? Подари тази книга на някого.

Автори в сборника: Цочо Бояджиев, Яна Букова, Георги Бърдаров, Младен Влашки, Георги Гаврилов, Антонина Георгиева, Георги Господинов, Рая Господинова, Ева Гочева, Яна Дамянова, Кристин Димитрова, Белослава Димитрова, Здравка Евтимова, Йоанна Елми, Стефан Иванов, Димитрина Иванова, Лора Инджова, Кремена Кунева, Аксиния Михайлова, Мария Касимова-Моасе, Митко Новков, Изабел Овчарова, Александрина Пендачанска, Никола Петров, Владимир Полеганов, Васил Попов, Палми Ранчев, Иво Сиромахов, Юлия Спиридонова, Оля Стоянова, Дарин Тенев, Костадин Филипов, Камен Филипов, Зорница Христова, Александър Шпатов, Зузи Аспарухова, Виктория Бешлийска, Христо Блажев, Гергана Гълъбова, Анна Лазарова, Светлозар Желев.

Светлозар Желев и Анна Лазарова при представянето на сборника „От авторите и читателите ЗА КНИГИТЕ И ЧЕТЕНЕТО“

Но все пак сме на вълна поезия заради „Детска стая под наем“ и ни се иска да завършим този текст с цитати на проф. Цочо Бояджиев от неговото участие в сборника „От авторите и читателите ЗА КНИГИТЕ И ЧЕТЕНЕТО“.

Какво Ви носят книгите, което нищо друго не може да Ви даде?

Една моя представа за блаженство: неделен ноемврийски дъждовен следобед, прилегнал съм в леглото, завит с родопско одеало, и любима книга, която препрочитам за пореден път.

Коя книга Ви е вдъхновила да създадете нещо?

Такова вдъхновение ме е спохождало, когато чета поезия. Тогава въздействието е върху общата емоционална настроеност, а не пряко внушение на образи, сюжети или метафори.

На кого бихте задали тези въпроси и кой автор бихте поканили да разкаже как е заобичал книгите?

Такъв разказ би ми доставил удоволствие при всеки от любимите ми автори. Но щом трябва да се посочи едно име – Борис Христов, който за мен е най-значимият съвременен български поет.

Само бихме добавили: Четете поезия.Тя, както музиката, се грижи за нашите души и е като звездно небе…≈

„въпреки.com”

Снимки: личен архив

Анна Лазарова завършва специалност „Българска филология” и магистратура „Литературознание“ в СУ „Свети Климент Охридски”. Носител е на над 15 награди в областта на литературата и културата, сред които Голяма награда от Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев”, 2015, втора награда от XXXII Национален младежки конкурс за поезия „Веселин Ханчев”, 2015, Национална литературна награда „Георги Черняков“, 2016, награда на Фондация „Блага Димитрова“ за принос в развитието на българската литература и култура, 2016, награда от Националния литературен конкурс „Георги Давидов“ и др. През 2016 г. излиза първата книга с поезия на Анна Лазарова – „Вкъщи всички вечерят отделно”, която е отличена в раздел „Поезия“ на конкурса за дебютна литература „Южна пролет“, както и с Годишната награда на Академия Liber „За концептуален поетичен дебют в книга“. Втората ѝ книга „Детска стая под наем“ излиза през 2023 г.

[vprki]

Георги Каприев от Пиргос до Константинопол или винаги има смисъл да се говори за смисъла

„Животът не може да бъде сбран между кориците на книга. Отговорността тук е на Митко Новков. Той пита, води и пренасочва. Разказва се едно, а много други съществени събития и лица остават неспоменати...“ Пише в краткия си послеслов предупреждение проф. Георги Каприев /на снимката/ на книгата „От Пиргос до Константинопол“ Девет разговора с Георги Каприев, издадена от "Рива".

„Светът на нашите спомени не съвпада точно със света, за който си спомняме. Претенцията за абсолютна историческа истина е недопустима. А при възпроизводство на събития чрез лична памет е съвършено изключена. Ето защо, любезни читателю, не приемай нищо тук на вяра! Моля те, проверявай!“ Призовава финално Георги Каприев.

Книгата беше представена почти като театрален с музикално-поетичен спектакъл, в който участваха актрисата Мария Статулова, д-р Митко Новков, проф. Цочо Бояджиев, проф. Олег Георгиев, проф. Георги Димитров. Георги Колчаков с великолепни джаз изпълнения, самият проф. Георги Каприев, чрез видео връзка и германският им колега проф. Андреас Шпеер. А великолепната вечер в центъра за изкуство "Сити марк" започна с кратък откъс от филма от поредицата „Умно село“ на Антоанета Бачурова и Владимир Люцканов „Хомо спиритуалис... и около него“ за Георги Каприев.

Публикуваме текста на проф. Олег Георгиев, който той е написал за книгата и любезно ни предостави. Той по-скоро го разказа пред публиката от приятели, колеги и студенти на Георги Каприев.

КНИГАТА „ОТ ПИРГОС ДО КОНСТАНТИНОПОЛ“: ЗА ИНТЕЛЕКТУАЛЕЦА-САМОТНИК И ФИЛОСОФСКАТА ШКОЛА

Когато Георги Каприев ми се обади с идеята да кажа няколко думи на представянето на книгата първата ми реакция беше да откажа заради съображението, че вече достатъчно пъти съм бил в тази роля.

Георги Каприев

Но после се замислих върху нещо, което промени решението ми. А то беше, че съставянето на един автобиографичен текст е сложна задача, не само защо е един вид „изповядване на себе си“, с всички условности и ограничения на подобно конфесионално действие. Един от големите проблеми на всяка автобиография е изискването за автентичност, както и удържането ѝ извън пространството на фикционалното, т.е. представяне на „това, което съм бил наистина“, вместо „това, което съм искал да бъда“. Защото изкушението да се идеализира миналото често влиза в конфликт с изискването да се представи един обективен разказ за него. Такава нарастваща динамика на „героизацията“ на себе си често води до парадокси от типа, наличен в мемоарите на онзи бивш партизанин, който разказва, как, през 1943 г., пред лагерния огън, попитал своя боен другар: „Ех, Пешо, дали ще доживеем до 9.09.1944“.

Дадох си сметка още, че участието на проф. Цочо Бояджиев в това представяне, както впрочем и моето ще положи до голяма степен мярата на такава автентичност върху разказаното в книгата, но не защото то не отговаря на истината, а тъкмо защото е съпреживяно и структурирано като къс индивидуална история и в нас двамата, доколкото сме съучастници или преки свидетели на станалото. Като казвам всичко това, имам предвид онази част от академичната биография на Георги Каприев, която го прави не само наш колега, но и наш приятел. А тя е най-продължителната.

Олег Георгиев

Това, на което искам да обърна внимание тук е свързано именно със спецификата на академичното битие на Георги Каприев. Биографичният разказ в книгата визира не само индивидуалната му история, но и колективната му принадлежност към конкретна общност, формирала до голяма степен рамката на собствения му индивидуален портрет. Механизмите на самоидентификация в пределите на такава общност са допълнени и насочвани от интереса към изясняване на смисъла на „аз съм“ във връзка със конкретна академична група. В този смисъл е разбираемо, че интересът на Митко Новков и Георги Каприев често се измества от вниманието относно това „кой съм аз“ към новите изисквания за професионална принадлежност, т.е. „кой съм аз като принадлежащ към общността на подобните на мен“, в случая -  формиращата се група на медиевистите. В този смисъл една важна част от академичната биография на Каприев е свързана именно с тази група и изграждането на механизмите за съвместно действие на нейните членове.

Мария Статулова и Георги Каприев, приятели, израсли в един бургаски квартал

Преди няколко години Георги разказа как искал да си резервира самолетен билет от Кьолн до Истанбул за участие в някаква конференция и поискал от консулския отдел на Република Турция за Германия да му осигури един виза за Константинопол. Отговорът бил: „Закъснели сте с 600 години, господине“. Винаги съм си мислел, че грешката на Георги не е била случайна, нито опит за „оригиналничене“: тя е сякаш спонтанен израз на отколешната мечта на едно обикновено момче от Пиргос да стигне до бляскавата столица от своето младежко въображение.  Днес заниманията му с византийска философия, тео��огия и култура – бих се учудил, ако това не беше станало! – помогнаха мечтанието му по „Константинопол“ да стане реалност и чрез тях той осъществява това пътуване натам с всеки свой текст.

Затова без съмнение, представяната днес книга, която разказва историите на това пътуване ще е по вкуса на широк кръг читатели: тя е поразителна с това, че покрива широк спектър от теми, разказва истории, допълнени със снимков материал, описва срещи и събития, гледа ни с очите на онова множество от контакти, с които животът с свързал Георги, описва неутолимата му жажда за социални връзки, демонстриращи неукротимата му активност, свидетелство е за  широкото му творческо поле за изява.

"Снимката на корицата е от 1973 г., хлапето е сестра ми, Елена, сега Иванова. Снимката спечели национална награда в категория черно-бяла до 18 години през 1975" - фотограф юношата Георги Каприев

Това, на което искам да обърна внимание тази вечер обаче, не е по повод кариерата му на византинист, преподавател по средновековна западноевропейска философия или е свързано с най-старата любов на Каприев – театралната сцена. В този смисъл казаното не ще бъде и обичайната рецензия, нито пък произтича от сговор с авторите просто да похваля книгата, ей така, „по приятелски“. Ако беше това, нямаше изобщо да се захващам с подобно начинание. Пък и нито Митко Новков, достатъчно известно име в българската журналистика, нито Георги Каприев, утвърден у нас и по света автор имат нужда от подобна нескопосана реклама.

Желанието ми да кажа следващите думи дойде по-скоро от едно – породено от прочетеното в книгата, но без само по себе си да е централно в нея – наблюдение, за предмета на което вече е ставало дума неведнъж. Това е умението на Георги да бъде еднов��еменно усърден изследовател и учен със самостоятелно творческо мислене, и заедно с това отворен към съвместна екипна работа с всички от групата ентусиасти, занимаващи се с философска медиевистика. 

Георги Каприев чете стихове от Христо Фотев

За мен това наблюдение е изключително важно, защото е всеизвестна истина е, че в българската философска действителност липсва един основен за останалите философски традиции феномен: в нея няма спонтанно обособила се и утвърдила се във времето философска школа. И това не е следствие от сравнително кратката ни философска история. Нито е свидетелство за интелектуалното безсилие на занимаващите с тази дисциплина. Проблемът е по-скоро типичен за характера и светогледната интуиция на българския учен човек. Става дума за една от най-важните особености, но и рожби на българската интелектуална култура: фигурата на интелектуалеца-самотник. Историята показва, че интуициите му на самотник винаги са побеждавали желанието му да бъде част от общността на една възможна „школа“. Този персонаж, в крайна сметка, винаги е поставял собствените си постижения над съвместното дело и то не от егоизъм (макар да го има и това), а защото старата българска „мъдрост“ казва: „орташката – било то кобила, баница или работа - и кучетата не я ядат“, т.е. когато се съберат няколко души (ортаци) да свършат работа за общо благо, всеки се стреми да вложи колкото се може по-малко работа и средства, за да не се „мине“ повече от останалите и затова резултатът от общата работа е ялов. Разбира се, творчеството е самотна дейност, изискваща почти пълно себеотдаване и невероятна концентрация – с други думи – съзнателен избор на самота. Затова и творецът просто ��яма как да не бъде самотен. Но в българската ситуация, принципно презиращият орташката работа интелектуалец-самотник, в своето индивидуално извисяване най-често гравитира до позицията на „мъдрец“, компетентен по всички въпроси, до „мислител от вселенски мащаб“. По този повод Каприев казва: (Но) „Който реши, че културата започва с него той е свършен човек, а такива около нас са много“  (с.208).

Видните бургазлии: Мария Статулова, Георги Каприев и Митко Новков

Взимайки повод от цитата на Каприев ще кажа,  че констатацията за интелектуалеца-самотник не е опит за социално-психологически портрет, нито желание да разсъждавам върху българските „бит и душевност“, а е по-скоро плод на едно все по-отчетливо оформящо се с годините натрапчиво усещане. Казвам „натрапчиво“, защото през тези години дълго се питах на какво точно се дължи нежеланието за съвместно дело на всички, които дават своя принос към науката, културата или образованието. Не, че сред тях няма достойни за уважение изследователи, които представят тези области пред света като и там, и у нас се ползват с авторитет. Нито пък пропускам, че те редовно участват в съвместни проекти или в общи изследвания, в които колективното действие е изразител на много добри и съществени резултати в съответните отрасли на знанието. Говоря за неизбежното, сякаш, наличие на онова „друго“ – съображение или опасение, което не позволява, въпреки изтъкнатите достойнства на българската наука, култура или образование, да се появи устойчив измерител за съвместните действия на всички във времето, наречен „школа“. Изглежда, че големият проблем всъщност е в споделянето на „славата“, в усещането за състезание на тема: „Кой е по-��елик“? 

От ляво на дясно: Олег Георгиев, Георги Димитров, Цочо Бояджиев

В случая с Георги Каприев ми се струва, че в него има баланс между тази творческа самота и желанието за екипно дело. Пък и той трудно би се вписал единствено в образа на интелектуалец-самотник, защото неговият психологически профил е на човек-живеещ-чрез-другите. В най-първично комуникативният смисъл на тази дума. (Впрочем, винаги съм си представял, че ако на Георги му се наложи да живее сам в необитаемо село той ще разпредели себе си навсякъде в пространството така, че ще обитава всички къщи едновременно и ще си ходи на гости.) Затова не самотното изследване, а съвместната работа с хора със сходни идеи и виждания винаги му е била по сърце. По тази причина разказаното от него в книгата за естеството на съвместната му дългогодишна работа с колеги в областта на философската медиевистика е може би един от добрите пример в обратната на самотничеството посока. Затова Георги Каприев, заедно с Цочо Бояджиев винаги са били сами по себе си изразители на идеята за съвместно действие, за „школа“. Но „школа“ в никакъв случай не означава обезличаване. Но думите на Каприев: “културата не е състезателна писта“. „Всички класации следват от външни координатни системи, докато единственият сериозен измерител е влиянието, оказвано във времето. Всеки има свой път… а „опитът да се „крадат“ чужди пътища води до жалко епигонство“ (с. 211).

Цочо Бояджиев

Мога да кажа, че това, което събра група хора за съвместно дело по философска медиевистика преди близо 40 години бяха точно тези две неща: неизчерпаемата енергия на Георги Каприев и ролята на лидер, на Цочо Бояджиев. Именно енергичността на първия и способността на втория да привлича около себе си последователи направи възможна тази школа. Макар, напоследък, и за съжаление, започваме май да се превръщаме от изключение в потвърждение на правилото за невъзможността от продължително съществуване на школа в България.

Въпреки тази притеснителна констатация все пак има едно нещо, което си заслужава да се отбележи и заради което тази книгата трябва да бъде прочетена. И тук нямам предвид единствено достойнствата на самите разговори между Митко Новков и Георги Каприев. Като всяка “хроника на времето“ тези разговори представят образите на една ясно артикулирана персонална, но и колегиална история за нещо, което само по себе си беше изградено от нулата. Защото „История на Средновековната философия“ беше според същността си немислим феномен за идеологическата партийна милиция преди 1989 г. и никой, с изключение на проф. Ради Радев не е подхващал нещо в тази област (тук говоря единствено за Средновековната Западноевропейска философия).

Георги Каприев

Както и че това изискваше много труд: „Хората виждат крайния резултат и на фона на ведрите ни физиономии, решават, че става с щракане на пръсти. Ама не става с щракане на пръсти, а с миньорски труд, с изпотяване по няколко пъти на ден“ (с.197). Разбира се, че всяко едно дело изисква труд, но освен това �� много отдаденост на това, което правиш и което не прекъсва с годините. А и малко „екипна лудост“, която често остава непонятна за околните и им изглежда като дейност по, цитирам, „създаването на балон“, който остава сякаш затворен и недостъпен – и следователно безсмислен като усилие - за страничния наблюдател. 

Преди някое време проф. Райчо Пожарлиев изрази подобно опасение в един свой текст: той каза, че от такова важно за Европейската история произведение на Жан-Жак Русо като „За обществения договор или принципи на политическото право“ били продадени едва 50-тина бройки, няколко години след излизането му. Лично аз не виждам нищо страшно в това, че този текст не е превърнат – ако продължим с метафорите – в знаме, под което да маршируват някакви „маси“. Защото добре помним нашата близка история, в която една „философия“, а всъщност партийна идеология, беше превърната в знаме, под което да маршируват милиони. Помним и резултатите от това – насилие, терор и накрая провал. Затова си мисля, че „балонът“ на философската медиевистика в България, който създадоха Георги Каприев и Цочо Бояджиев няма нужда от масовизация – той и така се откроява на българския, а и на Европейския небосклон. Дай Боже, още такива балони в българската философия, а ако с тях се обозначава школа, още по-добре.

Олег Георгиев

И два важни цитата от казаното на премиерата на „От Пиргос до Константинопол“.

Цочо Бояджиев

Проф. Цочо Бояджиев: "Без Жоро Каприев не би съществувала т.нар. българска школа по философска медиевистика, защото може да се прочете и в самата книга, че той установи толкова много контакти със световноизвестни личности, че вписа нашите усилия в контекста на световната медиевистика".

Георги Димитров

Проф. Георги Димитров: "Тази вечер искам да говоря най-вече за книгата на проф. Георги Каприев, защото тя е повод за празник. Аз смятам, че тази книга, макар външно да е оформена като разговор с Митко Новков, е изключително сполучлив роман, написан от автора Каприев".

В публикацията започнахме с откъс от послеслова на Георги Каприев, а ще я завършим с с няколко изречения от Краткия предислов обяснение на Митко Новков: „За това кой е Георги Каприев в българската и в световната култура най-доброто обяснение, струва ми се, дава моят син Владимир. Когато го попитали негови връстници защо храни такова уважение към професора философ и медиевист, той отговорил: „Вие нали всички познавате Христо Стоичков?“ – „Да, разбира се, кой не го знае, него цялата земя го знае!“ – „Е, каквото е Христо Стоичков във футбола, това е Георги Каприев във философията. И него цялата земя го знае…“

Митко Новков

Жоро със сигурност ще се опита да се противопостави на сравнението, веднага ще допълни: „Да, ама ние, хората от моя занаят, сме има-няма 900 човека, къде ще се меря…“ Вярно е, обаче е вярно и друго: хората от неговия занаят задават смисъла и мисълта на света, карат го да бърчи чело и да напряга сивите си клетки, не само запалянковски да крещи и да разпищолва емоции. Само че в днешното време, първите десетилетия на ХХІ век, май точно мисленето е в дефицит за сметка на емоциите и крясъците. И точно тази е причината, накарала ме да захвана тези девет разговори с него и да ги изкараме двамата докрай въпреки не винаги благоприятните условия или пък балансираното присъствие на мотивационни крепкости. Защото винаги, винаги има смисъл да се говори за смисъла…“. ≈

Мария Статулова и Георги Каприев

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Проф. Галина Лардева: Есенните изложби в Пловдив са за вас!

На първи септември традиционно от 1967 година се откриха Есенните изложби в Стария град на Пловдив. Тази година, както вече писахме във „въпреки.com” те са под мотото „Приземяване“, формулирано от проф. Галина Лардева, изкуствовед и куратор на изложбите от 12 години.

Вече сме средата на септември, един от най-красивите в Пловдив, експозициите в Стария град продължават до края на месеца и казаното на откриването не е просто протокол към събитието, а неговото осмисляне като творчески акт на представените творци и публиката, която изпълва двора на Балабановата къща. Връщаме се към този празничен момент, за да се присъединим към думите на проф. Лардева: „Есенните изложби в Пловдив са за вас!“

Тогава в този първи септемврийски ден, когато лятото все още е винаги в силата си в града тя сподели пред многобройната публика, която е винаги в очакване на този истински празник на изкуството: „Тази година кураторската платформа, рамката, логото, заглавието, което дадохме на Есенните изложби е „Приземяване“. Защото днешният ден, последните години преживяваме толкова сериозни катаклизми – етични и морални несъответствия, толкова сериозни изпитания. И ми си струва, че е време да върнем към нещата, които са под краката ни. Нещата, които ни дават устойчивост, нещата, които ни радват, нещата, които ни осмислят.“

Независимо, че във великолепния каталог към изложбите, традиция на проекта от години, с концепцията на куратора, обоснована изкуствоведски и философски, Галина Лардева тръгна по пътеката на представянето на всяка една от изложбите и нейния автор и като неин избор.

От фотоизложбата на проф. Цочо Бояджиев

„В сводестата зала на Балабановата къща ще видите фотографската изложба на големия професор Цочо Бояджиев (философ, поет, преводач). Той е там, не е сред нас – той е там пред своята зала, така че ще можете да си говорите, да си комуникирате. За мен е чест, че той присъства в това издание на Есенните изложби. Поетичен, лиричен, в същото време много задълбочен. Много красив, много ведър. Много цветен всъщност в черно-бялото, в което работи.

Творби на Гергана Табакова

На двора на Балабановата къща ще видите пловдивското име (традиция в годините) в нашата компания – това е Гергана Табакова. е възпитаник на Националната художествена гимназия в Пловдив, после разбира се на Националната художествена академия и е преподавател по живопис. Едно от силните ни авторови присъствия – свежа, цветна. Нейната изложба е специално направена за това място, за двора на Балабановата къща. Много свежа, много цветна, много динамична и в същото време много женствена и много мека. (В момента Гергана Табакова има съвместна изложба „Обем“ с Калия Калъчева в галерия „Капана“ на Градска художествена галерия – Пловдив –б.р.).

Станимир Генов "Мисля за това от време на време"

На първия етаж в Балабановата къща е изложбата на Станимир Генов. Аз следя от известно време много внимателно неговите изяви, неговото творчество. Много харесвам това, което прави. За мен той е един изключително дълбок артист със задълбочено отношение към formal media, формат, послание. Въобще, отношението к��м живописта, към изкуството въобще. Неговите неща са маслена живопис. На пръв поглед това би било доста провокативно, защото това е традиционна, напълно класическа техника в живописта. А той прави една изключително съвременна, изключително особена, сюрреалистична, фантастична живопис.

В подготовка на изложбата - окачване картина на Петринел Гочев

В Дълбоката зала на Балабановата къща е фантастичната изложба на Петринел Гочев, най-добрия художник между режисьорите. Той, разбира се, е много известен в сценичните изкуства, но и не само, той е визуален артист. Говорихме, че това, което прави той и в театъра, и в изящните изкуства е едно цяло. Представя много специални неща – някои от тях съвсем целенасочено направени за пространството на Балабановата къща: рисунка, живопис, пластика, всичко в едно по един негов – много категоричен и в същото време много мощен и в същото време много задълбочен, съвсем негов начин. Ще видите за какво говоря – пространства, библейски сюжети, женското тяло, все вечни, вечни теми.

Лилияна Александрова и проф. Галина Лардева в подготовка на изложбата

На верандата на къщата „Хиндлиян“ е дебютът, на най-младата на Националните есенни изложби „Пловдив 2024“ – това е Лилияна Александрова. Това момиче е огън. Това момиче има такъв изключителен потенциал, това момиче има много, много дълъг силен творчески път. Пожелайте ѝ успех!

Камен Цветков "Интерпретации"

На двора на къща „Хиндлиян“ е изключителната експозиция на един мой много близък приятел – Камен Цветков. Човек, когото страшно обичам през всички години, които се познаваме. Човек, който прави много специална скулптура. Прави от скулптурата нещо много фино, много леко, в същото време много силно, много мощно, елегантно. Неслучайно избрах негова работа за визуализация на проекта. Много харесвам неговите неща, а той не показва много често – защото всеки следващ етап му е, така да се каже, програмен. Много се радвам, че той участва тук.

Гита Маркова

В Маазата на къща „Хиндлиян“ е Гита Маркова. Има нещо много вълшебно в художественото стъкло. За мен напоследък то представлява голям интерес. С Гита се срещнахме по повод на тази изложба. Не я познавах лично, но тя олицетворява този материал. Тя е също толкова крехка, толкова фина, толкова прозирна в някакъв смисъл, а в същото време – толкова силна. Тя направи един проект в Маазата, който мога спокойно да нарека side specific project. Маазата е много сложно пространство. Тя трансформира това пространство и направи нещо специално за вас – Гита Маркова.

Снежана Симеонова

В двора на къща „Мексиканско изкуство“ е голямата лейди на българската скулптура Снежана Симеонова. Тя е един от най-прекрасните ни автори, скулптори. Силна и мека, фина и категорична. Много смела и в същото време много женствена. Дворът на Къщата на Мексиканското изкуство е различен с нейните неща. Подарявам ви ги.

Гóран Тричковски

Ще приключим нашето „Приземяване“ в Дълбоката зала на къща „Мексиканско изкуство“ с една мнооого странна, много символна, много мощна изложба – изложбата на Гóран Тричковски. Има една компания, студио PRINT NEST млади графици, които страшно я харесаха. Някои от тях са тук, участвали са в предишни издания на Есенните изложби. Много ги харесвам, те осъвремениха българската графика, направиха от българската графика съвременен тип изящно изкуство. Това са Иван Матеев (2020, „Места до поискване“), Павел Целковски, Зоран Мише (2017 ,„Плацебо), част от тях е и Гóран Тричковски.

Галина Лардева и Цочо Бояджиев

Винаги се вълнувам на откриването на Есенните изложби, защото за мен те са много специално събитие за Пловдив, за мен, за целия културен календар от съвременното ни битие в национален мащаб. Винаги се опасявам да има една много прецизна селекция от автори. И съм страшно благодарна и удовлетворена от това, което се получи. Благодаря.“

Обичайно проф. Галина Лардева кани авторитетни художници, изкуствоведи, литератори да представят изложбите в „своята посока“ по-скоро в концептуален план спрямо нейния кураторска идея да вплете времето, в което живеем с творческите търсения на авторите. /За изминалите години може да прочетете при нас тук./

Тази година това беше изкуствоведът Борис Данаилов, който в дългата им история два пъти е бил техен куратор. Публикуваме неговото слово.

Борис Данаилов

„Това, което ме впечатли, е постановката на кураторката, която е много интересна. Тя е „Приземяване“, но аз разчитам приземяването като един полет или призив, или опит за една своеобразна културна саморефлексия. Тук с риск да нагазя в територията на философа ерудит проф. Цочо Бояджиев, бих казал, че склонността към саморефлексия, и то културна саморефлексия, поне според мен, принадлежи на европейските култури. Те са тези, които се опитват да се вгледат в себе си, опитват се да разберат какви са самите те. На тая база е необходимо да се направи едно сравнение с другостта – с това, което е извън тази култура, а това е едно сравнение, което, се поява в най-отчетлив вид още по времето на Перикъл, по времето на едно от неговите прочути изказвания (това е първият политик, който си е писал статиите, не е говорил!). Това, което се поставя при Перикъл, е спецификата на гръцката култура и отликата ѝ с останалия свят, който той нарича „варварски“, между впрочем. Àко че гърците са една плюнка в едно варварско море, но самочувствието е забележително.

Публиката...

Ако погледнем от днешна гледна точка, много лесно можем да възстановим една подобна ситуация в днешната култура. Не е необходимо да прибягва��е до политинформация за външни събития, достатъчно е да видим какво се случва тук сред нас. И че културното самосъзнание е призвано да ни отдели от едно варварство, което всеки ден около нас се проявява под най-различни форми. Ще дам само два примера:

Първи пример – нашите възрожденци, които са кумири, се появяват вече много често под формата на едни криви и променени от една мощна мускулатура портрети върху бицепси /прасци на младежи с лековато поведение и с така, бих казал, забележителен интелектуален недоимък. Или пък официалното изказване – ще го цитирам – „Лъжата също има право на живот“. Едно твърдение, което е произнесено от член на СЕМ, и което ще остане със златни букви в черната книга на българските дивотии.

В Дълбоката зала на Балабановата къща сред картините на Петринел Гочев

Така че има достатъчно събития наоколо, които да ни предизвикат да се опитаме да се отделим от това съвременно варварство и да построим нещо, опирайки се на едни ценности, които групата зад мен притежава безусловно. И пак се връщам на избора на куратора – зад мен са хора на най-различна възраст: млади, започващи своята кариера, и такива, които ще се превърнат в класици след някоя друга година. Има всички възможни медии, има професионализъм, има много прецизно чувство за боравене с материала. Има хора, които се занимават с пространството и го обгръщат по един забележителен начин; и обратното – навлизат яростно в него. Тоест, има пълноценен художествен живот. Това е подборът и това е много по-истинско от всичко останало, което тъй или инак ни заобикаля всекидневно. Това са хубавите неща.

Има и едно лошо – а то е, че природата ни е дарила само с един есенен сезон. И ми се щеше тези есенни сезони и закачените в тях изложби да стават по-често.“

Проф. Галина Лардева

В годините за нас от Въпреки.com Есенните изложби в Пловдив са нещо специално не само като професионален интерес, но и като художествено събитие, част от живота ни, което очакваме. Вълнуваме се всяка година каква философска, естетска, художествена посока ще избере проф. Галина Лардева, за да ни въведе в артистичен свят, който, уж, познаваме, но тя умее да ни провокира, в най-добрия смисъл на думата, и да откриваме млади и талантливи хора.

И не забравяйте, Есенните изложби в Стария град Пловдив продължават до 30 септември! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Есенните изложби

[vprki]

Георги Господинов: Иван Теофилов остава от светлата страна на живота

Две години продължава красивия разказ „За радостта и езика” от картини, преизпълнени с живот. В деня на премиерата в СГХГ на книгата Иван Теофилов навърши 92 години. За нейното създаване разказаха той, Георги Господинов, редакторът Тони Николов и композиторът Кирил Дончев, който изпя песни по текстове на Теофилов от постановките на Леон Даниел „Сизиф и смъртта“ и „На приказки с Карел Чапек“.

Книгата „За радостта и езика”, издадена от Фондация „Комунитас“ е част от проект, който започва преди повече от четири години с идеята да се направи поредица не от литературни анкети, каквито има, а от разговори от хода на времето с хора, които са допринесли наистина много за българската култура. Първата е „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ (с  Атанас Стаматов), 2020. Втората е именно тази с разговорите между двама поети Иван Теофилов и Георги Господинов.

Редакторът на изданието и главен редактор на Портал Култура Тони Николов сподели, че е бил двойно щастлив, когато те са се съгласили с предложението. „Защото веднага си представих как нашето поколение на 60-те, разговоря с поколението на 30-те. И Иван е може би автентичната връзка между тези две поколения, които съществуват във времето, но някак си не се свързват”.

Ще си позволим без редакторска намеса да публикуваме казаното с много вълнение по различен начин от Иван Теофилов и Георги Господинов с убеждението, че не много често звучат такива гласове на мъдрост и обич в родното ни не малко отровено пространство от нелюбов…

„Благодаря на всеки един в залата за вниманието към нашата книга. Живея от години в изолация и сега изведнъж толкова много хора, може да си представите какво е състоянието ми в момента. Благодаря на фондация „Комунитас“, трогнат съм от поканата на Тони Николов за тази книга, на която той стана и редактор. Приятно съм изненадан от прецизното оформление на Надежда Олег Ляхова и сърдечно ѝ благодаря. Благодаря и се извинявам на моите големи деца Маша и Ани, които изтормозих с капризите и болестите си в това почти двегодишно писане. Искам с най-топли, най-човешки думи на признателност да благодаря на добрия човек и приятел, държа да подчертая тази дума, световно известния писател Георги Господинов.“ Каза изключително развалнуван, дори малко смутен, сякаш, от вниманието и на многобройната публика изпълнила голямата зала на СГХГ.

От ляво на дясно: Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

И продължи: „Изненада ме предварителната му подготовка. Запознат е с подробностите от книгата ми, задаваше въпросите присърце и в потока на ситуациите усетих все по-нарастващия му интерес. Навярно по между ни се беше получило нещо като духовно братство и това осезаемо се усеща в книгата. Георги я определи разговор, споделяне и тя е именно такава. Това не значи, че сме се запилели във времето на Пушкин, когато размяната на писма, т.е. и епистолярния роман е бил компаньонска игра, но книгата ни съвсем не е игра, а оптика на въжделенията и преживелиците, проклятието и издръжливостта на едно дяволско дълго битие. Вкъщи имам две анкетни книги на Иван Сарандев за Емилиян Станев и на Христо Гочев за Христо Фотев. И двете книги конкретно се занимават с творчеството на авторите. Аз още от самото начало се заиграх с детството, с облика на махалата, с описание на фамилията ни и неминуемо зазвучаха и съществуващите събития – войната, 9 септември, национализацията, която засегна и семейството ни и върволици театрални и литературни преживелици и пипала, всякакъв сорт митинги и откровен хайдутлук на 30 годишната ни оправия на родната ни демокрация, разказани в многобройно изтръгнатите доби в ранимите пластове на паметта.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Когато бях малък много обичах да правя разни мъчни неща, например къща от кибритени клечки. Този процес беше упорит акт, но едновременно насърчавах, обезкуражавах, пленявах и, ако къщата се получеше, засиявах. Знаех, че си е струвало труда. Оттогава в сърцето си нося костеливо ядро, една загадка, все така неразгадана и все така нападана от неспокойния дух – писането. Благодаря ви!“

От своя страна Георги Господинов не по-малко развалнуван разказа интимно, сякаш като на много близки хора за приятелството за духовната му връзка с Иван Теофилов.

Георги Господинов, снимка: Стефан Марков

„Какво остава след като прочетем тази книжка. Можеш да извървиш един цял живот с разгроми, с възходи, с падения и, когато погледнеш този живот, да не го намразиш, да запазиш, да вървиш от светлата страна на живота. Това Иван Теофилов го може повече от моето поколение. Какво друго? Щедростта на Иван – за няколко поколения в българската поезия, аз не обичам тази дума баща и той не я обича, но той е окуражител. Това е много важно. Окуражител! След първите ми стихотворения и стихосбирки Иван ми се обади, видяхме се в „Литературен вестник“, каза ми няколко хубави думи. За мен това беше много! Така е направил с поетите от предишното поколение - поетите на 80-те. Това е щедрост. Шедрост, която по нашите земи я няма много. Какво друго остава след тази книга? Остава аристократизмът. Винаги съм възприемал Иван Теофилов за висок човек, за много висок човек – буквално и метафорично. И този аристократизъм, също чужд до известна степен на нашите земи, беше много важен за нас.

Младият Иван Теофилов, снимка: архив

Тази идея да се съхраниш, да съхраниш поезията и да съхраниш себе си, да останеш нормален ще видите как минава през цялата книга. Има едни прекрасни истории в книгата, любими мои, които при Иван, освен всичко друго имат много силна самоирония. Само той може да каже, аз съм си извадил негови думи, вкусни щях да кажа, но само Иван може да каже: „Приятно, трудно се обоначих!“ Иван може да каже за „червен чук“, има такъв герой или „тотален дървеняк“ или такъв образ „гаргите се точеха и падаха като влачени черни парцали“ или „литературни аркашки“ или нещо много красиво „бяхме боси“ или „неудържимо възкликнал народ“.

Публиката в СГХГ, снимка: Стефан Марков

Затова кръстихме тази книга „За любовта и езика“. Нарекохме я така, защото Иван остава от светлата страна на живота. Кръстихме я така защото цитираме един любим стих на Иван Теофилов на Уолъс Стивънс „Езикът и радостта бяха нашият господар!“ Това е, което остава след тази книга. Искам да пожелая на Иван да бъде здрав, да бъде все така различен. Това, че беше различен, беше много важно за нас като поколение.  Ще видите в книгата как Иван обича да живее в самотата си, в самотата намира някакъв път към себе си. Иван е имал късмета и ще видите част от тези хора да бъде в кръг с най-прекрасните и светли хора на тези десетилетия. Това са малки острови на съпротива, които съхраняват, които ни държат нормални. Това са художниците. Иван има много убежища.. Когато има погром в театъра, той бяга в поезията, когато в поезията е притиснат, той може да намери убежище в театъра. Малко хора знаят, но Иван е един от първите или неговата пиеса „Крали Марко“, мисля, че е първата българска пиеса, която се представя на най-престижния фестивал в Европа – Единбургския фестивал. Негов преводач е бил Петър Увалиев…

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

На мен любимата ми част от тази книга е детството. Иван може дълга да говори за детството си. За него детството е, както той казва е винаги в съседната стая. Детството е единственото чудо, което е в началото и единственото чудо, което може да ни се случи в живота. Ще видите онзи епизод как чете Виктор Франкъл на една калайдисана тавичка, полагайки я на светлината от луната, докато сирените вият и всички тичат към бомбоубежището.Той не се изправя. И накрая остава това светло достойнство. Достойнство! Последното, което искам да кажа е да благодаря на Иван, че никога не ни разочарова! Страшно важно е това!“ Каза още Георги Господинов. ( на финала на този текст ще публикуваме много кратък откъс от „За радостта и езика” и ще разберете защо именно съм избрала него –б.а)

От ляво на дясно: Руси Чанев, Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

В тази знаменателна вечер на 24 март актьорът Руси Чанев прочете откъси от книгата. Тони Николов уточни, че изборът му не е случаен, тъй като актьорът е направил „прощъпалника” си в Бургаския театър по времето, когато Иван Теофилов е бил драматург там в знаменитото време на „великата четворка“ Леон Даниел, вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов. Оттам, от онези години тръгва и композиторът Кирил Дончев, който заедно със сина си Антони Дончев, на пианото, изпълниха песни по текстове на Иван Теофилов. В СГХГ прозвучаха песни от спектаклите „Сизиф и смъртта” и „На приказки с Карел Чапек”, поставени на сцена преди десетилетия от Леон Даниел.

Кирил Дончев /л/ и Антони Дончев /д/, снимка: Стефан Марков

Припомняме, че преди седем години по повод 85 годишнината на Иван Теофилов бяхме особено щастливи във „въпреки.com” след години мълчание той се съгласи да даде интервю нас, за което много ни помогна дъщеря му Маша. Тогава той каза: „Приятелствал съм с неимоверно много хора… Едни  са ме радвали, други  огорчавали. А някои дори напълно съм забравил. Ами  дълъг живот…”, признава Иван Теофилов, който е роден в Пловдив. „Между най-важните са пловдивските ми приятелства с художниците Христо Стефанов, Йони Левиев, Жоро Слона, Димитър Киров и най-вече дългогодишната ми дружба с Енчо Пиронков и Атанас Згалевски, който почина неотдавна в Ню Йорк. В съприкосновението си с тях се чувствах  от ден на ден все по-уверен и благодарение на това общуване някак неусетно  изградих и  личната си естетика. И веднага след това щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел   на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм  в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм… А за сбъдването ми в литературата  най-вече дължа на знаменитата сива къща на проф. Тодор Боров до малките пет кьошета в София, където синът му, днешният именит френски писател и учен Цветан Тодоров /1939-2027 разговорът ни с Теофилов бе 2016 – б.а./, тогава едва 23 годишен, ни събираше. И спорехме, и мечтаехме, и дишахме въздуха  в кабинета на професора, с високите, зазидани стени от безбройни лавици  с книги… И най-сетне приятелството с творческата ми самота, която се оказа и най-продължителна…”, споделя Иван Теофилов.

Леон Даниел, рисунка на Андрей Даниел, снимка: Стефан Джамбазов

А за приятелството си с Леон Даниел добавя: „В Бургаския театър станахме приятели с Леон Даниел. Аз бях на 26, а Леон на 30  години, но така се получаваше, че аз действително се чувствах момче, а вероятно поради рано изявения си талант, пък и с поведението си в театъра той неволно бе придобил облик на солиден човек.  Следвал философия и завършил режисура в Ленинград, той беше обременен неимоверно от идеи и намерения, и търсеше непрекъснати поводи да ги сподели или впрегне в работа. Пък и целият му живот беше подчинен на мисълта му! Не рядко думите му течаха като написано слово и оставах с убеждението, че в него просто витаят излишъци от мисловна енергия��Леон беше уникален човек и гениален режисьор.

Може би от онези режисьори, които са раждат на сто години веднъж. Към него чувствах някакво странно, почти магнетично усещане за  близост. Пък и  животът ни следваше навсякъде. Сякаш имахме  належаща нужда един от друг. И не напразно заживяхме като дачници по високите махали на Гинци, изпълвайки затаените звездни вечери с приглушено четене на театрални есета и стихове или съпреживявайки артистичните визии с още незасъхнали бои на Андрей Даниел (1952-2020)…

Иван Теофилов, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Ето и Леоновото откровение за мен, отразено в трети том от съчиненията му: „Иван е в малкия кръг от хората, с които се чувствам най-просто и естествено, с които обичам да имам обща работа, пред когото мога да изразя недоволството от себе си, от него, от целия свят… Той е неизменно това, което е бил - човекът, който е писал стихове за любимите ми спектакли, приятелят, който винаги се обажда, когато съм в беда, съседът ми от село Гинци, авторът на вероятно най-доброто, което направих в младостта си - „Поетът и планината”…”, сподели тогава Иван Теофилов. Целия разговор може да прочетете тук.

И на финала на този текст – обещания откъс от „За радостта и езика”:

Георги Господинов: Веднага ми идва на ум изречението от онзи негов (на Джеръм Дейвид Селинджър – б.а.) прекрасен разказ, „На Есме – с любов и омерзение“, с пожеланието на малката Есме „И да се върнете от войната с непокътнати способности…“. Цяло чудо е, че след всички ужаси на тази война някакви хора са оцелели с непокътнати способности. Ти си в махала с много съседи евреи, какво се случваше с тях?

Георги Господинов и Иван Теофилов в Литературен клуб "Перото", 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Иван  Теофилов: На 8 март 1943 г. ортамезарските евреи бяха вдигнати посред нощ и откарани с оскъден багаж в еврейското училище „Макаби“ в очакване за експулсиране. Пловдивският митрополит Кирил реагира веднага, изпрати протестна телеграма до цар Борис III, кълнейки се, че ще последва еврейските си съграждани, ако нещо с тях се случи… След два дни министърът на вътрешните работи отложи постановлението и евреите се прибраха по домовете си.

Помня като сега тази призрачна вечер. Писъците на Естер и Зелма из дрезгавините под смрачената асма на комшулука ни. Бяхме изскочили вкупом на двора и вкупом крещяхме по полицаите, които влачеха като бохчи към пътната врата двете ни съседки. А баба ми безпомощно кълнеше: „Чумата да ви смете, проклети да сте, хаир да не видите…“.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Оттук нататък на евреите не се позволяваше да излизат от къщите си, освен в определеното време между 10 и 12 часа, колкото да се видят помежду си. Гледката беше неописуемо объркана… развълнувана, нагъчкана тълпа, накичена с жълти, бакелитови звезди, и всеки бърза, провира се из човешките пролуки, търси близките си. Някаква обезумяла хавра от настръхнал говор, примесен с откъслечни викове на шпаньолски, на български, както се случи. Два часа изтормозен калабалък, и накрая само за миг улицата тотално опустяваше…

Беше ми станало навик всеки ден да излизам на улицата. Сядах на тротоара пред аптека „Илиев“ и зяпах със свито сърце тази почти Брьогелова картина. Още първия ден бях зърнал в проехтялата навалица къдравата глава на своя приятел Джеки. Гмурвайки се в тълпата, крещях с изпънати жили: „Джеки… Джеки…“. Той ме чу. Размаха сигнално ръце и с бухналите си къдрици изчезна в небитието на тълпата…

Не помня да съм плакал по-горчиво в живота си, както в тоя паметен ден…

И в грохота на този военизиран кошмар ненадейно зачестиха навиците на самотните ми бягства. Някакво жаждащо увлечение към скривалищата на мечтите ми. И незнайно откъде надошлата възбуда ли, халюцинация ли от настоятелни лирични изблици, с възникналия пиетет към молива и хартиения лист…

И чудото на първото сбъднато стихотворение. И настъплението на следващите ритмични импровизации. Откъсването на първите страници с домашни ученически упражнения в една стара тетрадка от сто листа и изпълването ѝ с инстинктивните ми прояви… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

P.S.  на „въпреки.com”: Водещата снимка на публикацията е на Стефан Джамбазов от 2016 година, когато Иван Теофилов получи наградата на Литературен клуб „Перото“. Тя е и на корицата на книгата. Същата година поетът получи наградата на София, на Портал Култура, Литературната награда на Софийския университет и на Фондация „Аполония“  Аполон Токсофорос.

��ван Теофилов с поетесата Мирела Иванова при получаването му на Наградата на София, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Беше щастлив. Но и да припомним, че Теофилов отказа да получи орден "Стара планина" 2011 година от президента Георги Първанов с думите: "Получих съобщение по телефона от прeзидентството, че съм награден с орден "Стара планина" – втора степен. Искам да уведомя нашата общественост, че се отказвам от наградата. Проследявайки премеждията на творческия си път в тази държава, имам достатъчно основания за отказа си… Не желая награди от ничия власт. Държа на своята маргиналност. Убеден съм, че съчетанието художник-власт е противоестествено и гибелно за твореца."

[vprki]

За изминалата 2021, лично, с любов и тъга

2021 година беше много объркана и тежка за света, включително за културата и изкуството. Така беше и за България и за всеки от нас. А неизвестните за 2022 остават, засега, под този знак. Не става дума само за противоепидемични мерки, а за това какво се случва с нас и как да продължим напред, ВЪПРЕКИ!

Откакто създадохме преди почти осем години „въпреки.com” двамата със Стефан Джамбазов в края или началото на всяка година публикувахме своите анализи, нашия поглед към изминалите дни в областта на културата и изкуството като важна част от развитието на обществото. Публикувахме ги в две части – един текст от него, другия от мен. В началото на Новата 2022 година публикацията е една, защото Стефан не е вече тук, отлетя в Отвъдното на 15 март, миналата година. Работи до последния си миг със силен дух, с огромна любов към живота и изкуството. Обещах му и продължавам с ВЪПРЕКИ, а и, защото това ме спасява от личната ми болка, че го няма…Но той е тук и никога няма да говоря за него в минало време…

Стефан Джамбазов в разговор с Любен Зидаров, снимка: Мариана Маринова

Миналата година започна за нас с фотоизложбата на Стефан в галерия „Академия“ на НХА „Андрей Даниел – последните седем години“. Имахме щастието да се виждаме по – често по различни поводи в последните негови години освен заради приятелството, но и във връзка с нашия сайт и фондация „Въпреки”. Разговорите и срещите ни бяха свързани с подготовката и откриванията на негови изложби, както и на учениците му, на които изключително държеше. И даже всичко това, което оставяше от себе си на студентите, ни провокира преди време за проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” /с участието още на професорите Емил Попов, Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов/. Андрей беше много щастлив от тези изложби, които бяха повод да събере свои ученици от цял свят. А от тези срещи Стефан Джамбазов направи една фотоизложбата, която беше показана в Созопол и Пловдив през 2020. Изложбата бе експонирана на 7 януари в галерия „Академия“ на НХА – домът на Андрей като преподаватели продължи почти месец. Стефан вече не се чувстваше добре, губеше всеки ден по малко в почти тригодишната битка с рака. Но действаше на високи обороти, без да изохка, а минаваше през Ада.

Към фотоизложбата "Андрей Даниел - последните седем години" в галерия "Академия" на НХА, снимка: Стефан Джамбазов

По-късно фотоизложбата беше показана в Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна по покана на изкуствоведа и куратор Румен Серафимов. Той заедно със Стефан подготвиха заедно текстовете, свързали Андрей с Варна и прекрасната ѝ галерия. Изложбата се откри на 20 април без Стефан. Тя беше включена и в съпътстващата програма на 60-то юбилейно издание на Международния фестивал „Мартенски музикални дни“ /отлагано три пъти заради пандемичната обстановка, но организаторите начело с артистичният директор Ива Чавдарова направиха забележителен празник с прекрасни концерти/ през септември/октомври в Русе в градската галерия на града. Изложбата трябваше да бъде експонирана в Бургас /знаков град за художника/ във филиала на НХА, после в Берлин в Българския културен институт, където беше последната, може би, негова изложба приживе, а и на други места. Ситуацията с Covid-19 попречи, но вярвам, че тази година ще имаме шанс.

През 2020 година трябваше да има голяма ретроспективна изложба на Андрей Даниел в Софийска градска художествена галерия, но заради епидемичната обстановка се отложи за 2021 и беше открита на 13 април. Изключителна изложба, преживяване, едно то най-забележителните събития в културния ни живот. През 2019 г. Андрей Даниел бе поканен да подготви самостоятелна изложба заедно с екипа на СГХГ. В процеса на обмисляне какво и как да се подбере за предстоящата експозиция, художникът ни напусна на 28 януари 2020 година. Загубата на Андрей Даниел, на неговата богата мисъл и знания, на паметта му за преживяното, на възможността за личен избор и невъзможността за създаване на нови съпътстващи текстове наложиха преосмислянето на целия проект, на неговото разширяване и създаването на албум, с включена биография и каталожна част, представяща неговата живопис в хронологичен ред. Организаторите от СГХГ запазиха избраното приживе от твореца заглавие – „Между две епохи“ и произтичащата от него идея за развитие на изложбата. „Между две епохи“ е творческото усещане за принадлежност преди и след, на граница, на кръстопът.

От изложбата на Андрей Даниел в СГХГ, снимка: Стефан Марков

Направил и правещ своя избор Андрей Даниел е невероятно последователен в своето изкуство и ще остане неделима част от нашето съвремие. Искам само да добавя и думите на Андрей Даниел, които беше казал в един от разговорите ни за „въпреки.com“: „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”…Опитвам се да си представя, че някъде в небесата Андрей и Стефан си пият питиета /което им беше невъзможно в последните месеци от живота им на Земята/ и си говорят за смисъла…

Започнах с изобразителното изкуство не само заради фотоизложбата “Андрей Даниел – последните седем години“, а и защото през изминалата година бяхме щастливи да се наслаждаваме на прекрасни изложби в различните галерийни пространства, а и Стефан имаше своите лични пристрастия, познания и любов към творческия свят на художниците. Изброявам част от тях, не е възможно всички, а за мнозинството от тях може да прочетете във „въпреки.com”. Със забележителни изложби по традиция ни дари екипът на СГХГ начело с директора Аделина Филева - на Андрей Даниел, фотоизложбата за живота и творчеството на Кристо и Жан-Клод на фотографа Жан-Клод Волфганг Фолц, Салонът на природата Борис Христов – стихове / Милко Божков – живопис, акварели и рисунки (30 ноември 2021 – 6 февруари 2022), съвместно НХА творби на първия випуск на Академията.По същото време бе и великолепната фотоизложбата в НХА, проследяваща нейната история по повод 125 години от създаването ѝ, най-старото висше училище по изкуство в България. А в момента в галерия „Академия“ е великолепната изложба „Преподавателите“ по повод 60 годишнината на специалност „Текстил – изкуство и дизайн“ в НХА.

Екипът на Националната галерия, ръководен от Яра Бубнова много амбициозно и с размах организираха ярки изложби – Васил Симитчиев в Квадрат 500 – селекция от знакови произведения и нови проекти, Алцек Мишев в Двореца, на Алла Георгиева в Квадрат 500 за личните ѝ усещания и преживявания около първите ни стряскащи моменти около мерките заради Covid-19 и много други.

От изложбата на Васил Симитчиев в Квадрат 500, снимка: Стефан Марков

Галерийните пространства на СБХ в последователен ритъм представиха великолепни експозиции и проекти. Все пак, „Отвъд картините.За изкуството и живота на Борис и Славка Деневи“, куратори Антон Стайков и Свобода Цекова беше едно от най-важните и създадено с много вкус и максимализъм художествено събитие в цялостния ни културен живот. Специално трябва да отбележим знаментелната изложба на скулптура Георги Донов. В момента в една от залите на „Шипка“ 6 гостува Плевенската галерия с творби на Илия Бешков по повод 120 години от рождението му и много други, които показаха великолепието на българските творци. Специално и много лично отбелязвам изложбата на Юлиян Табаков „Портрет на умиращия Титан“ в галерия „Райко Алексиев“, открита на 5 март. Това беше и последната изложба, на която бяхме със Стефан Джамбазов и последната, на която той снима…След няколко месеца ми се обади Юлиян, за да ми каже, че е издал каталог и иска да ми подари екземпляр. Не ми беше казал предварително – посветил е каталога на Стефан. Изящният документ за последната изложба, видяна и снимана от Стефан.

И частните галерии представяха, въпреки сложната ситуация с пандемията и мерките много различни и вдъхновяващи изложби. Творците, затворени в ателиетата си са работили и то как. Не е възможно да акцентираме върху всяка изложба и автора ѝ. Само подчертавам артистичните преживявания в „Аросита“/която отбеляза 30 години от създаването си/, галерия „Арте“ с прекрасните изложби на Стани��лав Памукчиев заедно със скулптора Емил Попов, на Любен Генов, на Михалис Гарудис /Светла му памет, това бе последната му изложба/ , на Милко Божков „Ракурси“ с експозициите на неуморния и неостаряващ Любен Зидаров, на Греди Асса, галериите Little bird, „Астри“, Кредо Бонум, „Контраст“, „Интро“, галерия One, „Нюанс“, „Стубел“, Водна кула с неординерната изложба на Мартиан Табаков „Архитектура на музиката“ и още и още…За повечето от тях може да прочетете във „въпреки.com“.

Иван Русев при връчване на Националната награда за скулптура"Академик Иван Лазаров", снимка: Стефан Марков

През миналата година след 34 години бе възраждането на Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“, благодарение на упоритостта на Валентин Господинов, директор на Градската художествена галерия в Кюстендил „Владимир Димитров-Майстора“, СБХ и общината в града. С нея бе удостоен скулптора Иван Русев.

Не мога да не отбележа и световното събитие с българско участие – сбъднатата мечта на Кристо и Жан-Клод Опаковането на Триумфалната арка в Париж. Тях ги няма, но племенникът на Кристо Владимир Явашев реализира проекта по невероятен начин, така както винаги е правил като дясна ръка на великия визионер.

В годините често сме си говорили със Стефан, че българската държава, отговорните ѝ институции не правят нищо за популяризирането и познаването на българското изкуство по света не само на изобразителното. Всеки се справя сам. Пътували сме, обикаляли сме музеи галерии и без да сме изкуствоведи имаме критерии и можем да оценим и да правим сравнения. Тази ситуация е много тъжна и виждаме, че културата и изкуството не са приоритет. В това отношение изключенията са малко и по-скоро са лична инициатива, която се реализира ВЪПРЕКИ. Хоризонтът пред културата е стеснен и някак стига до Калотина в представата на родния чиновник. В този контекст се оказа, че във почти двегодишната сложна и драматична ситуация заради Ковид пандемията културните институции и публиката им са най-дисциплинираните и спазват всички мерки. За разлика от държавните институции и всички призиви за разумност се разпадат дори в Народното събрание. И ��ко литературата, изобразителното изкуство са самотни занимания сценичните изкуства бяха най-потерпевши с ограничена публика, но с въвеждането на зелените сертификати се видя предаността на публиката и тъжната гледка с полупразни салони принудително да се надяваме, че вече е отминала. Това е пример и за държавниците ни, ако успеят да го разберат в мнозинството си.

Тази ситуация по не лек начин и път от друга страна провокира креативност и въображение в работата на добрите ръководители. Най-яркият пример и маестро Найден Тодоров, директор на Софийска филхармония, който успя да привлече световни музиканти на концертния подиум на зала „България“ като солисти и диригенти на състава.

Найден Тодоров, снимка: Стефан Джамбазов

Като меломани може само да благодарим и да сме щастливи. Споменахме вече, че три пъти отлагане се състоя 60-то юбилейно издание на „Мартенски музикални дни“ в Русе Много изстрадан бе този юбилеен формат на фестивала, който през десетилетията успя да запази достойнството си на елитен класически музикален форум. С много усилия и без чуждестранно участие се състоя и обичания „Софийски музикални седмици“ с много силна камерна програма не само в пространствата на Софийска филхармония, но и в НМА „Панчо Владигеров“, в различни галерии. Цялата изминала година с прекрасни събития Академията отбеляза своя стогодишен юбилей и затова можем убедено да подчертаем, че изминалата 2021 бе под знака на младите музиканти – инструменталисти и певци не само в София, а в цялата страна. Очаквахме с вълнение втория гастрол на Софийска филхармония под диригентството на Найден Тодоров във Виенския Музикферайн през декември, но Локдаунът заради пандемията го отложи за май 2022…Заради пандемичната ситуация се отложи и очакваната премиера на операта „Ариадна на Наксус“ на Рихард Щраус, която се поставя за първи път в България с режисьор Вера Немирова.

За втора година „Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол се състояха изцяло на открито. Маргарита Димитрова, артистичен директор на Фестивала, сподели, че неясната ситуация с пандемията и предупрежденията, че ни заплашва нова вълна притеснява, но Аполония все пак ще я има и то с прекрасна програма. По традиция от 1999 година фондация „Аполония“ връчва наградата си Аполон Токсофорос при откриването на фестивала „Празници на изкуствата Аполония“ в Созопол. 2021 престижния приз за значим принос в развитието на българската култура и представянето ѝ зад граница бе присъден на Камерен ансамбъл „Софийски солисти“ с диригент с маестро Пламен Джуров.

Пламен Джуров и Маргарита Димитрова, снимка: Тихомира Крумова

Малко преди откриването на фестивала с концерт на „Софийски солисти“ с участието на забележителната цигуларка Лия Петрова Пламен Джуров сподели за „въпреки.com”: „Може би съм идвал повече от десетина пъти на „Празниците на изкуствата Аполония“ почти от самото начало на фестивала. Участвал съм заедно със „Софийски солисти“ в концерти с различни програми, с прекрасни солисти. Но съм се включвал и в теоретични разговори и срещи между творците във форуми, които е организирала фондация „Аполония“. Този фестивал е феноменален за България и продължава да е уникален, защото събира всички видове изкуства. Защото, за съжаление, в България има известно затваряне между гилдиите и публиките. А тук срещата е между различните видове изкуства и най-вече с хората, които правят изкуство и с хората, които потребяват изкуство. И тук, в Созопол, това става по елегантен и непринуден начин. Това е разликата – всичко е свободно, фриволно, оптимистично. Всички са свързани с времето – какво ще бъде времето. Много е естествено! Солидните, тежки програма в големите зали имат своя блясък. Но тук е различно, тук кипи живот!“

Все пак за разлика от повечето страни в ��вропа имахме шанса да посещаваме концерти, театрални спектакли.

Театралното събитие на 2021 г. безспорно е ,,Бурята“ на режисьора Робърт Уилсън в Народния театър ,,Иван Вазов“. Гостуването на режисьор от такъв ранг трябва да бъде отбелязано като изключително. Друго важно събитие е дългоочакваното откриване на новото пространство за съвременно изкуство – „Топлоцентрала“. Не може да подценяваме факта, че фондация „Виа Фест“ успя да реализира миналата година издания на живо на МТФ „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“, след като 2020 те бяха само в он лайн формат. За драматургия бих отличила „Боклук“ на Елена Телбис. Пиесата се играе в Театър 199 „Валентин Стойчев“, режисьор Ивайло Христов. За повечето от тези събития може да прочетете във „въпреки.com” в рецензии и анализи на нашите автори.

Държа специално да отбележа, че нито правя класации /в изкуството те са нелепи и ненужни/, нито имам претенции да обхвана всичко съществено. По-скоро това са бележки, които изникват в съзнанието ми. Друг проблем тази година беше продължаващото напрежението, създадено от противоепидемичните мерки, от дългата политическа криза у нас, влизането от избори в избори, но и от противопоставянето в цял свят, което едва ли скоро ще се успокои. Агресията и нетърпимостта в обществата се увеличи и тук е мястото на културата и изкуството, за да се опитат да го уравновесят. Както каза големият френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит на среща с него в Народния театър „Иван Вазов“ преди две години: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. Той беше в България тогава, за да излезе на сцената на театъра заедно с директора му актьора Мариус Донкин в спектакъла „Господин Ибрахим и цветята на Корана“, постановка проф. Снежина Танковска, светла ѝ памет. А авторът ѝ Ерик - Еманюел Шмит продължи: „В тези битки никога няма да има победа, но красотата им не е в победата, а в причината за тях. Мисля, че в наши дни е много важно да се борим срещу невежеството, защото невежеството е това, което води до агресивност и до нетолерантност“.

Връщайки се към изминалата 2021 усещам безкрайна тъга по Стефан, по приятели, които няма да срещна вече, няма да получа мейли от тях, няма да чуя гласа им, няма да се смеем или спорим заедно. Марин Бодаков, Константин Марков…Не са малко и не е само Ковидът причината. Това не са просто физически отсъствия, а духовни отсъствия, които трудно могат да се преодолеят. И сякаш точно поезията, на която беше толкова отдаден Марин, четях предимно.

Може би и защото някак така се случи, че цялата в бъркотия на живота ни макар и скромно литературата ни отбеляза юбилеите на автори като Иван Теофилов, проф. Александър Шурбанов, проф. Цочо Бояджиев, Иван Цанев…Почетохме и поетите Иван Методиев и Георги Рупчев. Издадени бяха в прекрасни преводи „Бяло върху бяло“ на Еуженио де Андраде /превод от португалски Мария Георгиева и Цочо Бояджиев/, „Смъртта още празнува живота“ на Нели Закс /Нобелова награда за литература 1966 година, превод от немски Любомир Илиев/ на издателство за поезия ДА.

За прозата ми е по-сложно. Ще спомена романа на Захари Карабашлиев „Опашката“, който излезе в началото на годината. Но преди всичко „Прекъсването на Самсара“ на Елена Алексиева на издателство „Жанет 45“. Тя вече не малко години е безспорно едно от най-ярките имена в съвременната ни литература. Още от самото начало нейните творби ни вдъхнаха надеждата и вярата за един талантлив и задълбочен автор и винаги с нетърпение очаквахме ��азказите ѝ, романите ѝ, драматургията ѝ. И Елена не ни разочарова нито за миг, без да сме литературни критици, а читатели, които обичат книгите и с интерес и любопитство следят българската литература. Книгата имаше своята премиера в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, която се превърна в диалог между Елена и присъстващите. Тогава тя каза нещо много силно, което продължавам да преживявам и осмислям. „Ние тук се страхуваме да бъдем щастливи“. Всъщност, всеки един от нас е странен или по-скоро различен и това ни прави индивидуалности. Елена Алексиева във всички свои произведения и всички нейни герои са себе си за добро или за лошо в света, в който живеем или сме живели. Тя носи в творчеството си познания за света, за човека, като го разказва с красивия и богат език на добрата литература. Всеки един от разказите в „Прекъсването на Самсара“ стига до дълбините, скрити в човешката природа, която ние цял живот, уж се стремим за откриването на себе си и все някак си не успяваме да стигнем до хармонията с егото си, преди всичко. Нараняваме другите, страхувайки се да не разберат демоните ни, от които ние се страхуваме най-много, а и нерядко дори подсъзнателно усещаме, че трудно ще ги овладеем. Само любовта е тази, която може да ни помогне, проблемът е дали я разбираме като наша лична сила. Обикновено я искаме от другия, а така го лишаваме от нашата. Елена го е разбрала и ни го разказва по нейния начин с надеждата да открием своята Нирвана.

Проф. Александър Шурбанов /л/ и проф. Цочо Бояджиев /д/, снимка: Стефан Марков

Тези бележки завършвам със стихотворение от сборника „Закуска с нар“ на Александър Шурбанов, издаден от „Жанет 45“ и нещо кратко от преписките в книгата:

Плати ли сметките?

Войната неизкарана докрай,

Стихотворението недописано,

Наръфаната ябълка –

Търкулната на масата,

Чашата вино – недопита.

И ето боговете вече са те призовали.

Катурнатият стол лежи на пода

Като посечен боен кон.

Целуна ли жена си на прощаване?

Сбогували се с близки и приятели?

Плати ли сметките?

Какво те чака там с такава спешност?

Не можеше ли да разтеглиш сроковете?

С домашни дрехи тръгна,

Небръснат.

Не си отворил пощата.

Плати ли сметките?

„МИСЛЕНЕТО Е ЗАБОЛЯВАНЕ НА САМОТАТА. Когато се събират в група хората най-често се веселят или скандират, или се бият, но във всеки случай престават да мислят.“≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Мариана Маринова, Тихомира Крумова, Стефан Джамбазов

[vprki]

Неотложна е любовта или за поезията на Еуженио де Андреаде

„Тази книга на Еуженио де Андреаде е от неговия зрял период, в която можем да чуем шума на морето, шума на улиците, но можем да чуем и португалското мълчание.“ Каза Анаиза Гордино, ръководител на португалския институт "Камойнш” /Camoes/ в София на премиерата на „Бяло върху бяло“, организирана от издателство за поезия „ДА“ в Камерната зала на Младежкия театър „Николай Бинев“.

Извини се, че не говори български, но с усмивка каза, че се радва присъстващите да чуят португалския език, макар нейният да не звучи така поетично като този на Еуженио де Андреаде. И продължи: „Искам да изразя благодарности към Силвия Чолева /на снимката горе/, издателство „ДА“ и специално на преводачите Мария Георгиева и Цочо Бояджиев и затова, че има възможността да се чете на български португалска поезия.“ За всичко в тази вечер на прекрасна поезия разказваме с подробности, но за да се потопите в нея започваме със стихотворение от книгата.

Мадригал

Вече имаш име, а аз не зная

извор ли си, или бронз, или море, или цвете.

В стиховете си ще те наричам любов.

Поглед от Португалския бряг към Атлантическия океан, снимка: Стефан Джамбазов

Силвия Чолева, издател на издателство за поезия „ДА“, поетеса, литератор, журналист, редактор на „Бяло върху бяло“ заедно с Калоян Игнатовски, откри красивото събитие с думи на благодарност, развалнувана, че тази прекрасна книга със стихове е вече факт след не малко препятствия: „Благодаря на Михаил Байков /зам. директор на Младежкия театър, театровед, поет и преводач/, че сме на това място, споделено за думи и поезия. Благодаря и на институт "Камойнш” и на посолството на Португалия, за да може тази книга да се появи на български език, те имат основна голяма заслуга. Това не е първата книга, която издаваме с тяхна помощ. Една от най-успешните книги на издателство за поезия „ДА“ е сборникът с португалска поезия „В тъжните дни не говорим за птици“. Тя в превод на Мария Георгиева и Цочо Бояджиев беше от най-харесваните ни и продавани книги. Сборникът, наистина, доказа отношението на българските читатели към португалската поезия. Много хора са ѝ се възхищавали, особено по време на Панаира на книгата или на Алея на книгата тази година. Много се радвам, че успяхме да реализираме, макар че малко се позабавихме заради Ковид кризата, „Бяло върху бяло“ на Еуженио де Андреаде /1923-2005/ и отново в превод на тандема Мария Георгиева и Цочо Бояджиев. Много треперех дали ще успеем да я издадем. Тя беше отдавна преведена, готова, но поради това, че се спряха всякакви грантове, които финансираха литература, ние замразихме този проект, ако мога да кажа, че това е проект, защото това е книга, направена с много любов. Една книга е и оформлението. Дължим го на Надежда Олег Ляхова, нашия постоянен художник, разбира се, работим и с други. Тя успя отново да ни изненада с тази корица. Удоволствие е за мен работата с Мария и с Цочо. Беше леко, приятно. Самата поезия на Еуженио де Андреаде е толкова възраждаща, дори когато вече я видях в книжно тяло, защото преди това съм я чела, различно е на компютъра, за мен беше изключително повдигаща духа, особено в една ситуация, в която се намираме в момента.“

След нея говори Анаиза Гордино и към нейните думи, с които започнахме този текст добави:

Анаиза Гордино, ръководител на португалския институт "Камойнш” /Camoes/ в София, снимка Стефан Марков

„Надявам да продължим с бъдещите си проекти, които ще реализираме, благодарение на издателство „ДА“, Силвия Чолева и нейната упоритост.“

След нея стихове от книгата прочете актьорът Нено Койнарски, за да ни свърже и почувстваме като публика поезията на Еуженио де Андреаде. Актьорът в продължение на вечерта се появи още веднъж на сцената, за да съпреживеем изящната поезия на знаменития португалец. Различно е усещането, когато четеш поезия и когато я чуеш в изпълнение на талантлив актьор, тогава разбираш музиката на словото, то не е само писмовно, има и глас… Така преди да го прочетем чухме

Неотложно

Неотложна е любовта.

Неотложна е лодката в морето.

Неотложно е да унищожим някои думи,

Омраза, самота, жестокост,

Някои жалби, много шпаги.

Неотложно е да измислим радост,

Да умножим целувките, житниците,

Неотложно е да открием рози и реки,

И ясни утрини.

Тишината пада върху раменете и смътната

Светлина чак боли.

Неотложна е любовта, неотложно е

да просъществува.

А за „Неотложно“ Силвия Чолева сподели детайли от работата върху книгата с преводачите. „Взимам думи от „Неотложно“ – в един момент имаше идея книгата да се нарича така. Впоследствие заглавието се промени…Както ви казах работата с преводачите беше лека и приятна. Понякога не става така, има големи спорове между преводачите и издателя. Говоря за други наши книги, но първата ни книга с португалска съвременна поезия “В тъжните дни не говорим за птици“ с тях беше първата ни среща като преводачи.Тогава те решиха, че ще има и нов автор и това да е Еуженио де Андреаде. Защо решиха заглавието да е „Бяло върху бяло“, когато няма такъв стих. Къде да ги търсим и какъв е подборът на стиховете разказват те.“

За тази история първа разказа Мария Георгиева: „За избора на автор още, когато подготвяхме антологията се спряхме на Еуженио де Андреаде. Последната редакция беше интересна. Избрахме заглавието – първо трябваше да е „Неотложно“, но избрахме „Бяло върху бяло“, което не се среща никъде. Колебаехме се да не кръстим книгата „66 стихотворения“. Всъщност заглавието, което си харесахме „Бяло върху бяло“, всъщност, съществува, но скрито за всички вас. Това е заглавие на цикъл стихотворения на португалския поет, но всички стихотворения от този цикъл са без заглавия и затова не се вмества в сегашната книга.“ А Цочо Бояджиев продължи: „Първо да кажа за подбора. Той беше направен по две посоки. Първата е това, което ни хареса особено много и втората беше с това, което можем да се справим, защото не е лесно човек да преведе едно стихотворение. Може да изглежда, че не е трудна работа, но понякога не се справяме.

Мария Георгиева /л/, Цочо Бояджиев и Силвия Чолева/д/, снимка: Стефан Марков

Механизмът на работа е такъв: аз правя първоначален превод, Мария строго граматически коригира полетите на моето въображение. Спомням си един случай, при който бях решил, че един израз е идиом, тъй като не знаех коя е най-разпространената бира в Португалия, която носи това име. След това аз си позволявах и да поразваля този вариант, който се получаваше при коректен превод при Мария така, че да бъде поезия. Мария, която оценявам с интуицията си на поет, даваше много добри предложения. Беше удоволствие да се работи с нея поради нейната безкомпромисност и поради ведрината, с която работихме заедно. Много често трудностите ги посрещахме с усмивка и със смях. И това е, наистина, голямо удоволствие. Смятам, че независимо от жанра на книгата – добрата книга е тази, която се отличава с радостта на автора, с радостта на преводачите от труда им, не се забелязват забитите лакти в масата, които на всяка цена искат да го направят. Отношението към литературата си проличава.“

В този контекст Силвия Чолева се намеси, цитирайки португалския есеист, професор, критик, философ и писател Едуардо Лоуренсо написал за Еуженио де Андреаде: „Неговата поезия е първата поезия в нашата литература“ с въпроса: „Защо първата?“. А как ѝ отговориха преводачите? Мария Георгиева: „Еуженио де Андреаде не ни е много познат в България. Има само отделни преводи. Като прочетох този цитат, бях изключително впечатлена колко голямо богатство е Еуженио де Андреаде за португалците, за да кажат за него, че неговата поезия е първата в португалската литература. Това е огромно признание. Докато работихме по преводите и биографията на Еуженио де Андреаде научихме доста интересни неща за него. Той никога не се е съобразявал с литературните течения, никога не е ставал техен роб. Винаги се е съобразявал със собственото си виждане, а това, сигурна съм, му отрежда специално място в португалската литература. Първа, в смисъл на различна, новаторска поезия. Както го определят – той е направил революция в португалската литература“. Ето и виждането на Цочо Бояджиев: „Аз също бях шокиран от това изказване, че е първи, познавайки големия португалски поет Фернандо Песоя /1888 – 1935/. Сетих се за една история с Джани Моранди. Питат го кой е най-добрият италиански певец, той отговаря - Джани Моранди. А Челентано? О, той бог! Еуженио де Андреаде е поет, който не може да бъде припознаван чрез школи, чрез някакви образци. Той е много своеобразен с брилянтна поезия. Той се равнява със себе си и в този смисъл е първи.“

Еуженио де Андреаде, снимка: Wikipedia

Силвия Чолева по свой си начин продължи думите им: „В него има лаконичността на далекоизточната поезия, на хайку, но има и невероятната португалска чувственост,която се усеща в поезията му, дори и да не са изказани думите.“ И цитира:

Утринно

Със Светлината, с хоросана

На лятото, разсипан из къщата,

С тези тъй обичана

И варварска музика,

С пурпура, пробягващ

От хълм на хълм,

Прави корона –

И пълна със сълзи чаша

Те ръкополага за княз на живота.

След това прекрасно стихотворение, което ни дава и смисъла за краткото ни пребиваване на Земята, думите на поета, литератор и драматург Стефан Иванов бяха онова, което остава прочувствено за поезията на Еуженио де Андреаде, а и в живеенето ни с поезия, но при условие, че имаме сетива за това.

„Когато прочетох за първи път стихотворенията от тази книга, усетих, че влизам в нова и непозната езикова лаборатория. В нея невидимо и ��о крехък начин властват яснота, прозрачност и чистота. Изневиделица, както естествено ѝ отива, се появи и неочакваност. В изненадата от нея обаче усетих последователност. Замислих се как ли се култивира почудата в тази лаборатория, едно от основните условия за поезия, философия и живот. Може би с неуловима настойчивост, с откровена воля за изследване и утвърждаване на чувствата, на тялото на жената, но и на мъжа, но и самото небивало тяло на въображението, на живота, утвърждаване на суровата магия на битието,

Улиците на Лисабон, снимка: Стефан Джамбазов

от която не спира да блика самота, слънце, вода и земя, елементи, които изглеждат прости и бедни за свикналия с безкрайно разнообразие клиент и любител на черните петъци и разпродажбите, но всъщност повече от достатъчни за цял един дълъг живот, изпълнен с щастие и предостатъчно болка.

След като се огледах в белотата на лабораторията открих в нея и други цветове. Както и уроци. Този, който взимам присърце, е за неотложността на любовта. В гласа на тази поезия има една особена радост, в която присъства една прекрасна мудност, присъща на следобеда и на времето след нещо върхово, има особен уталожен екстаз в нея и осъзната и овладяна спонтанност, парадоксална е и сякаш разкрива своите етапи на синтез и премисляне и показва по нагледен начин какво значи онова португалско и непреводимо състояние содад. Естествено, поезията на Андраде се занимава и с премисляне и разговор с жанрове и традиции – на мадригала, елегията, серенадата, даже на Данте. Но е по-скоро повлияна, ако не греша, разбира се, от хайкуто на Башо и от класическата еротичната гръцка поезия. Но има и едно органично смесване на ирония и откровение, на категорични противоположности. Има и щедра разточителност и лаконично пълноводие, които не омръзват, а са недостатъчни, макар и налични. Редуването на кратки и дълги стихотворения са като диалог и след него, тишина, въздишки, кимвания, погледи. Ако поезията въобще учи на нещо, то тази учи на светлина и на приемане на многообразието от гледна точка на светлината, учи и на въвеждане в една светла помирителна зрялост. Още няколко последни неща.

Стефан Иванов, снимка: Стефан Марков

Хубаво е да има нежност. Ако април е месецът на Елиът, то септември е месецът на Андраде. Единственото, което ми липсва в тази книга на „Да“, е речникът, но не може всичко и това не е лошо. Писал е стиховете си на мраморна маса, но има мекота в тях.В едно от редките си интервюта той казва „когато бях млад, исках да стана светец, но бе прекалено трудно за мен и затова избрах да стана поет“. И слава Богу!“

Публичните му изяви са малко. Въпреки известността си Еуженио де Андреаде се стреми да се дистанцира от литературния и светски живот. Живее в тишината в португалската поезия. Истинското му име е Жозе Фонтияш. Автор е на 27 тома поезия, както и на детски книги и проза. Превежда на португалски език Сафо, Лорка, Янис Рицос, Рьоне Шар, Борхес. И да завършим този текст с кратко стихотворение на португалския поет, вдъхновени от прекрасната вечер, посветена на първото му издание в България.

Нено Койнарски, снимка: Стефан Марков

Най-близкото място

Тялото никога не тъгува; тялото е

Най-близкото място, където светлината пее.

Душата е тази, в която се задомява смъртта.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

[distantescape]

Огледало

прилича на следа от светъл сън преди разсъмване на дъх от щир и лобода във дъното на двора на стъпки на пиян щурец по моста над реката на дюли наредени върху шкафа в кухнята на дрехи хвърлени на стола до прозореца на истина изречена без думи

прилича на любов но е наопаки

 -  Цочо Бояджиев

[vprki]

„Скритите букви“ – с любов и въображение към поезията

„Скритите букви“ е новият проект за представяне на новите пейки-букви на Фондация „Прочети София“, който имаше първа среща с публиката, неслучайно на 11 май, когато почитаме паметта на Св. св. Кирил и Методий. Тогава е и професионалният празник на библиотекарите. Скритите букви ни водиха във Визуално-поетичен маршрут с камерни четения на различни места в града.

Пресечната точка между типографията, града и поезията може да обобщи цялото многообразие на проекта „Скритите букви“. В логиката на свързването на тези три елемента ще бъде и създаването на 3D мапинга и на поетическата антология „Скритите букви“, които очакваме през септември, съобщиха организаторите. Събитието на 11 май се състоя от две основни части. Пред  Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“ бяха показани новоизработените „Скрити букви “ – пейки, които при своето създаване бяха скрити из града и обособяваха литературни кътчета на неочевидни места. Пейките са във формата на Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я. Това са онези букви, които нямат графичен аналог в латинската и гръцката азбуки. На всяка пейка може да бъдат прочетени и стихотворенията, написани специално за проекта от Анна Лазарова, Галина Николова, Георги Господинов, Иван Ланджев, Красимира Джисова, Марин Бодаков, Мария Калинова, Мирела Иванова, Надежда Радулова, Никола Петров, Петър Чухов, Силвия Чолева, Стефан Иванов и Цочо Бояджиев. 

Новите пейки-букви са изработени от по-устойчив и здрав материал, а Костадин Кокаланов пренася върху тях специално създадения за проекта графичен език - визуална идентичност: Studio FRANK, шрифт „Комета“: Кирил Златков, All is sketch: Poliforma. Пейките-букви ще останат пред Националната библиотека до 21 май, а след това ще отпътуват за Брюксел.

Малко след представянето на Буквите отново от Националната библиотека започна Визуално-поетичният маршрут. За разлика от „Литературните маршрути“ (отново организирани от Фондация „Прочети София“), в които свързването на различни точки в града оформяха разказ за литературната ни история, Визуално-поетичният маршрут има много по-пъформативен характер. Няколко спирки формираха трасето му и на всяка от тях бяха четени стихотворения на всички 14 поети, участващи в проекта „Скритите букви“. Негов гид бе историкът и екскурзовод Димитър Димитров, които ще води публиката до камерните поетически четения,  в които на живо участваха поетите. Визуалната част от поетичния маршрут бе поверена на Албена Лимони, Мила Янева-Табакова и Боряна Зафирова. Те рисуваха, пишеха и създаваха в реално време визуалната среда, чрез преносимата интерактивна инсталация All is sketch на Poliforma. Тя представлява кутия, позволяваща, с помощта на проектор и сензорна писалка, да се рисува и пише по всякакви повърхности в града без следа. Освен художниците, в края на Визуално-поетичния маршрут хора от публиката също имаха възможност да нарисуват своята поетична интерпретация. 

„Скритите букви“ добиха широка популярност и станаха един от най-разпознаваемите проекти на фондацията „Прочети София“. През 2018 г. пейките бяха разположени на различни скрити и тихи места в града. Към всяка пейка имаше специално написано стихотворение от съвременен български поет. По този начин поезията достигаше до най-различни и случайни хора. В следващите години пейките-букви започнаха да пътуват на различни места извън България, под името „Българските букви“. Досега проектът е гостувал в Париж, Берлин, Будапеща, Рабат и Пловдив. Тук е моментът да припомним какво сме писали във „въпреки.com” в годините за този забележителен проект, който показва по много красив и духовен начин красивото лице на София, което въпреки всекидневните проблеми на големия град, е живо.

Успешната арт инсталация „Българските букви“ бе открита  в унгарската столица Будапеща в Деня на българо-унгарското приятелство - 19 октомври 2020, в годината, когато се отбелязваха 100 г. от установяването на дипломатически отношения между България и Унгария. Може да прочетете тук. Малко по-рано по инициатива на Българския културен институт в Берлин и на Посолството на България в Ге��мания на 15 юни 2020 арт-инсталацията „Българските букви“ на фондация „Прочети София“ се появи в парка „Джеймс Симон“ в центъра на Берлин. Може да прочетете тук.  Инсталацията беше поздрав от българска страна по повод Председателството на Германия на Съвета на ЕС през втората половина на 2020 година. 

На едно от най-оживените и обичани места на брега на река Шпрее, в близост до Берлинската катедрала и Острова на музеите, жителите и гостите на германската столица имаха възможност да научат повече за кирилицата, както и да четат българска поезия. Кирилицата е третата официална азбука в Европейския съюз след латинската и гръцката азбука. Тя се използва от над 300 милиона души в повече от 10 държави. Появява се през IX век, няколко години след глаголицата – азбуката, създадена от светите братя Кирил и Методий. Смята се, че е дело на свети Климент Охридски  - един от техните ученици, посрещнати и спасени в България в края на IX век, след прогонването им от Великоморавия. От България кирилицата е разпространена сред другите славянски народи и претърпява редица промени преди да достигне до нас в днешния си вид.

Георги Господинов

През 2019 година в Париж проектът по инициатива на Десислава Бинева, директор на Българския културен институт във френската столица, и под патронажа на посолството на България отбеляза по вълнуващ начин 140 години дипломатически отношения между България и Франция. „Българските букви” гостуваха в парижка градска среда през целия летен сезон тогава по кейовете на Сена, до Моста на инвалидите на левия бряг на реката. От 1991 г. двата кея на Сена са вписани сред обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. През декември 2019 година арт-инсталацията „Българските букви“ гостува в столицата на Мароко Рабат, подредена на яхтеното пристанище „Марина“ в града.

„Българските букви“ е пътуваща експозиция на Фондация „Прочети София“, България, с екип: Тодора Радева (куратор и продуцент), Кирил Златков (художник), Иван Иванов (архитект). Типографията на буквите-пейки  използва шрифт „Комета“ с автор:  Кирил Златков. „Българските букви“ съчетава поезия и типография в градска среда, за да създаде нови места за четене и срещи на открито. Новите Пейки-букви са изработени от екипа на Споделената работилница "Woood.

Но как започна всичко с този великолепен проект, който беше експониран на различни места в София през 2018 година. Тодора Радева сподели тогава: „Проектът „Скритите букви“ има дълга предистория, още от 2012 г. Тогава за първи път в главата ми се оформи идея, наречена „Прочети София“ – исках да разработя платформа, която да представя града, литературата и изкуството в симбиоза и да провокира преоткриването на градското пространство чрез култура. По същото време, съвсем независимо, около събитията на пловдивския фестивал „Отец Паисий“, Кирил Златков започва да си представя колко забавно и интересно би било да свърже историята на улицата и историята на българските букви; как, докато хората се разхождат, виждат букви на изненадващи места, впускат се в издирване и събиране, и понякога трябва да участват активно, за да намерят определена буква. 

Тодора Радева /л/ и Боряна Зафирова /д/

Пет години по-късно Боряна Зафирова ми разказа тази идея, вече оформена като игра, аз тъкмо бях регистрирала Фондация „Прочети София“ и веднага реших, че бих искала това да е първият ни проект. Предложих всяка буква да се свърже със стихотворение от съвременен български поет. Поканихме Анета Василева от архитектурна група WhATA да избере местата. И така проектът доби завършен вид с желанието ни да очертаем един оригинален културен и литературен маршрут, който да провокира преоткриването на нашия град, азбука и поезия. Кандидатствахме за подкрепа към „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“ на Национален фонд „Култура“ и получихме финансиране.  В хода на реализация проектът претърпя различни промени и стигна до варианта с буквите пейки. За мен връзката с литературата беше много естествена. В крайна сметка буквите са основата на умението ни да се изразяваме, а поетите се изразяват най-добре. Езикът е наш дом, също както градът“. Същата година създателите на проекта бяха удостоени с наградата на София.  

Своята гледна точка защо са важни подобни проекти Боряна Зафирова, скулпторка  и безкрайно артистична личност със специално отношение към книгите сподели: „Подобен тип мащабни проекти - дават възможност колеги от различни сфери - култоролози, поети, архитекти, дизайнери, художници - да обединят усилия и да създадат собствен, съвременен прочит на идеята за българската писменост и литература. Създаден за градска среда - "Скритите букви"  е един вид малък "оазис" на типографията и поезията - място за отдих, време за себе си и приятели. Това е нашата следа, нашият начин да кажем - хора, българският език е прекрасен, богат и красив, нашите букви са уникални, звучни, благодарение на тях успяваме да изразим себе си, мечтите си, вярата си. "Те" са "ние".“

Тези „Скрити букви“, създателите на проекта, поетите направиха невероятен празник на поезията, на красивото слово на 11 май. А присъствието на ��ного млади хора, на радваща се от събитието щастлива публика, независимо от възрастта създаде смисъл и преживяване. Красиво и вълнуващо. Буквите ви очакват пред Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ 20 май. Ще се почувствате щастливи, Въпреки всекидневието.

Силвия Чолева

Ние винаги обстойно сме писали за него и ще продължим. Тук искаме да припомним и какво каза в наш разговор за „въпреки.com“ великолепният художник – илюстратор, плакатист и майстор на буквите Кирил Златков преди време още преди реализацията на проекта „Скритите букви“ в България“ и аналога му в чужбина „Българските букви“. Той има особено отношение към нашата азбука – и като записваща звуците, и като графично изображение. „Тези дейности, свързани с физическото докосване до буквите, според мен, също преживяват някакъв ренесанс. Те са в същата рамка – това, което човек чувства като празнина, трябва да бъде запълнено от нещо красиво, от повече естетика в живота. Нашата азбука противно на мнението, че е много стара, далеч не може да се похвали с други от хилядолетия. Тя, както и езикът е една жива материя – продължава да се обогатява и да се развива. Нашата азбука, така е заложено, е да бъде съвършена. Много е близо до най-високите постижения на човечеството в тази област като графично изображение. Която няма нужда от много допълнения. Ние имаме много плътно покриване на звуци и отделни букви за тях. Нещо, с което не могат да се похвалят много народи, които имат азбуки на базата на латиницата. Не могат да се похвалят с такъв тип уникалност”, заяви тогава Кирил Златков. Целият разговор може да прочетете тук.

Арт - инсталацията „Българските букви“ е от най-красивите и смислени проекти в последните години в България.  Представянето ѝ в градове - центрове на културата в Европа и не само създава атмосфера да бъдем опознати и разбрани в истинската ни светлина като народ, част от вековната цивилизация на нашия континент. Самата арт - инсталация, така както е измислена и решена от нейните създатели да се реализира в градска среда носи и усещане за свобода и интимно преживяване на пейката – буква, четейки поезия. Благодарение и на този великолепен проект, както и на талантливи поети и смели издатели можем да кажем, без да е преувеличено, че хората четат поезия, необходима им е. Въпреки усещането, че някъде във всекидневието ни и нелепата политическа ситуация често се чувстваме стегнати в примката на бездуховността.  Литератори като Силвия Чолева, поетеса, издателка, журналистка и колегата ѝ Марин Бодаков са убедени, че светът на поезията живее и радва душите ни. Създава смисъл. 

Издателството за поезия на Силвия „ДА“ заедно с преводачката Иглика Василева и Калоян Игнатовски е явление на книжния ни пазар не само, защото публикува най-добрите български поети от различни поколения и шедьоври на световната поезия, а и защото всяко издание е и художествено бижу като изпълнение. Марин Бодаков е прекрасен поет, а и от малцината, които с вдъхновение и разбиране пише за поезия. 

Кирил Златков

Ето какво сподели всеки един от тях за проекта „Скритите букви“. Силвия Чолева: “Инициативата „Скритите букви“ разкрива съвременната българска поезия, прави възможен прочита ѝ от различни хора. Някои от тях може никога да не са чели стихотворения и ще им се случи за първи път, сядайки на буквите-пейки. Други, които са се разделили с поезията още в училище, ще бъдат провокирани от днешната поетика, а за тези, които я обичат, ще бъде удоволствие. В този смисъл проектът има важна просветителска роля, която се усилва още повече с представянето му извън България.“.

Марин Бодаков: „Убеден съм, че в пространството на поезията се случват значимите събития в сферата на съвременната българска литература - стихотворенията са пренебрежима величина, която е извън диктата на пазарните очаквания, и затова са пространство на свобода и търсене. Проектите на "Прочети София" споделят тази свобода с много повече хора в градската среда. Поезията става неочакван дар, подтик за минувачите към авторефлексия... А тук става дума действително за висока поезия, независимо, че "висока" стана мръсна дума в съвременната българска култура. А съчинението на поезия с уникалността на кирилицата придава още по-голямо обаяние на този конкретен проект.“

Междувременно в дните преди 11 май дойде новината, че "Физика на тъгата" на българския писател Георги Господинов е сред избраните "15 книги - шедьоври на ХХ и ХХI век", които се преподават във Варшавския университет. Романът е част от курс по модерна световна литература. Така "Физика на тъгата" застава редом с признати класики като "Името на розата" и "Сто години самота". В списъка на специализирания курс са още "Параграф 22" на американския писател Джоузеф Хелър, "Истанбул" на Орхан Памук, "Вила Тъга" на Патрик Модиано, "Повелителят на мухите" от Уилям Голдинг, "Смърт в Андите" на Марио Варгас Льоса, разказите на Борхес и др. Петима от избраните 15 автори са носители на Нобелова награда за литература. 

Георги Господинов написа за „въпреки.com”: „Следя от самото начало проекта „Скритите букви“ и му се радвам от сърце. Подобни проекти по най-естествени начин празнуват езика и буквите, правят го през всекидневието. Защото езикът е всекидневен празник, празнува се непрекъснато докато го употребяваме. Така се случва и тук през пейките-букви, на които можеш да приседнеш в града и да прочетеш стихотворение. А най-новата визуално-поетична разходка вкарва поезията директно в контекста на улицата, градското пространство става част от стихотворението и визията. Кой не мечтае за такова всекидневно и възвишено едновременно осъществяване на поезията. Ето затова подобни проекти са естествено красиви.“

Марин Бодаков

Това не е първият проект, посветен на буквите ни, реализиран в България и продължаващ пътя си в Европа и света. Най-успешният проект на Международното триенале на сценичния плакат - акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ и тази година продължава своето пътуване. Акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ е възхвала на буквите със силата на плаката. Буквеният знак не е спирал да бъде творческа провокация за авторите, които са изкушени от графичния дизайн, от типографията и от рекламата, но това, което отличава тази колекция от други подобни опити е изключителният звезден състав на 30-те художници от 20 различни страни, приели поканата на Триеналето да създадат плакати – по един за всяка една от буквите в българската азбука. 

Проектът започна своя живот като част от културния сезон, съпътстващ Френското европредседателство през 2008 година – първото след приемането на България в ЕС. От тогава до днес пътят на изложбата минава през Барс��лона, Берлин, Бърно, Варшава, Вашингтон, Женева, Лондон, Любляна, Колорадо, Мадрид, Мексико, Ниш, Ню Йорк, Париж, Прага, София, Скопие, Токио, Хелзинки, Сеул и други градове по света. За пръв път миналата година Триеналето създаде и дигитална версия на изложбата, в която плакатите „преминават“ един след друг на фона на великолепната авторска музика на Живко Петров. Отбелязваме и това великолепно представяне на българските букви не само, за да уважим създателите. А да подчертаем, че и двата проекта, създадени от великолепни автори и талантливи хора изграждат красивия образ на културна България, така както желаем да бъде представяна и възприемана в света.≈

Текст: „въпреки.com

Снимки: Яна Лозева, Боряна Зафирова, Стефан Марков и архив

[vprki]

Български букви и поезия в центъра на Берлин

Едно от най-приятните усещания в Берлин след отмяната на карантината заради Covid-19 е артистичното присъствие на буквите на кирилица и четенето на българска поезия в центъра на столицата на Германия.

По инициатива на Българския културен институт в Берлин и на Посолството на България в Германия на 15 юни т.г. арт-инсталацията „Българските букви“ на фондация „Прочети София“ се появи в парка „Джеймс Симон“ в центъра на Берлин. Инсталацията е поздрав от българска страна по повод предстоящото Председателство на Германия на Съвета на ЕС през втората половина на 2020 година. На едно от най-оживените и обичани места на брега на река Шпрее, в близост до Берлинската катедрала и Острова на музеите, жителите и гостите на германската столица ще имат възможност да научат повече за кирилицата, както и да четат българска поезия. Проектът се осъществи с подкрепата на Министерство на културата и Държавния културен институт към МВнР, а от германска страна от държавния министър по въпросите на международната културна политика към федералния министър на външните работи на ФРГ  - г-жа Мишел Мюнтеферинг и д-р Клаус Ледерер – сенатор по културните и европейски въпроси на провинция Берлин. Във време на криза, която скова целия свят, арт-инсталацията има уникалната възможност да привлече вниманието на широк кръг публика върху българската азбука и поезия. Тя ще гостува в Берлин през целия летен сезон, до 30 септември т.г.

“Българските букви” в парка “Джеймс Симон” - снимка архив БКИ - Берлин

Проектът „Българските букви“ представя 14-те букви от кирилицата без графичен еквивалент в  латинската и гръцката азбуки - Б, Д, Ж, З, И, Й, Ц, Ч, Ш, Щ, Ъ, ь, Ю, Я. Изработени като оригинални пейки, те бяха поставени за първи път през лятото на 2018 г. в София под името „Скритите букви“ и  създадоха нови места за четене и своеобразни литературни кътчета в столицата на България. През лятото на 2019 г. проектът гостува в Париж, а в края на 2019 г. беше реализиран и в Рабат, Мароко. Към всяка от 11-те пейки в парка „Джеймс Симон“ са приложени стихове  на немски, френски и английски език на 28 български поетеси и поети: Александър Вутимски, Блага Димитрова, Константин Павлов, Екатерина Йо��ифова, Николай Кънчев, Федя Филкова, Мирела Иванова, Цочо Бояджиев, Георги Господинов, Цвета Софрониева, Пламен Дойнов, Силвия Чолева, Иван Ланджев, Надежда Радулова, Марин Бодаков, Красимира Джисова, Петър Чухов, Галина Николова, Стефан Иванов, Анна Лазарова, Димитър Кенаров, Мария Калинова, Никола Петров, Миглена Николчина, Емануил А. Видински, Кристин Димитрова, Николай Атанасов и Аксиния Михайлова. Кратък текст запознава читателите и с най-важното за кирилицата – третата официална азбука в Европейския съюз след латинската и гръцката азбуки, която се използва от повече от 300 милиона души в над 10 държави. През месец септември в парка „Джеймс Симон“, както и в Българския културен институт в Берлин, ще се проведат и специално организирани поетични четения с участие на някои от авторите. Очаква се българските букви и поезия да бъдат видени от хиляди жители и гости на Берлин, което прави инициативата изключително видима и достъпна за широк кръг публика.

Буквите ни в Берлин - снимка архив БКИ - Берлин

Тодора Радева (куратор и продуцент), Кирил Златков (художник) и Иван Иванов (архитект) са авторите на арт - инсталацията „Българските букви“, която е от най-красивите и смислени проекти в последните години в България.  Представянето й в градове - центрове на културата в Европа и не само създава атмосфера да бъдем опознати и разбрани в истинската ни светлина като народ, част от вековната цивилизация на нашия континент. Самата арт - инсталация, така както е измислена и решена от нейните създатели да се реализира в градска среда носи и усещане за свобода и интимно преживяване на пейката – буква, четейки поезия. Идеята да се реализира проектът в Берлин е не от сега, но се случиха всички тези усложнения с пандемията, които можеха да я отдалечат във времето. Но упоритостта и последователността на Борислав Петранов, директор на БКИ в Берлин, колегите и съмишлениците, живеещи работещи в града успяха да осъществят мечтата си за радост на всички нас. Миналата година в Париж проектът по инициатива на Десислава Бинева, директор на българския културен институт, и под патронажа на посолството на България отбеляза по вълнуващ начин 140 години дипломатически отношения между България и Франция. „Българските букви” гостуваха в парижка градска среда през целия летен сезон миналата година по кейовете на Сена, до Моста на инвалидите на левия бряг на реката. От 1991 г. двата кея на Сена са вписани сред обектите на световното наследство на ЮНЕСКО. През декември миналата година арт-инсталацията „Българските букви“ гостува в столицата на Мароко Рабат, подредена на яхтеното пристанище „Марина“ в града.

Поетесата и преводачка Надежда Радулова със свое стихотворение на една от буквите в София през 2018 - снимка Стефан Джамбазов

Но как започна всичко с този великолепен проект, който беше експониран на различни места в София през 2018 година. Тодора Радева сподели тогава: „Проектът „Скритите букви“ има дълга предистория, още от 2012 г. Тогава за първи път в главата ми се оформи идея, наречена „Прочети София“ – исках да разработя платформа, която да представя града, литературата и изкуството в симбиоза и да провокира преоткриването на градското пространство чрез култура. По същото време, съвсем независимо, около събитията на пловдивския фестивал „Отец Паисий“, Кирил Златков започва да си представя колко забавно и интересно би било да свърже историята на улицата и историята на българските букви; как, докато хората се разхождат, виждат букви на изненадващи места, впускат се в издирване и събиране, и понякога трябва да участват активно, за да намерят определена буква. Пет години по-късно Боряна Зафирова ми разказа тази идея, вече оформена като игра, аз тъкмо бях регистрирала Фондация „Прочети София“ и веднага реших, че бих искала това да е първият ни проект. Предложих всяка буква да се свърже със стихотворение от съвременен български поет. Поканихме Анета Василева от архитектурна група WhATA да избере местата. И така проектът доби завършен вид с желанието ни да очертаем един оригинален културен и литературен маршрут, който да провокира преоткриването на нашия град, азбука и поезия. Кандидатствахме за подкрепа към „Културна програма за Българското председателство на Съвета на Европейския съюз 2018 г.“ на Национален фонд „Култура“ и получихме финансиране.  В хода на реализация проектът претърпя различни промени и стигна до варианта с буквите пейки. За мен връзката с литературата беше много естествена. В крайна сметка буквите са основата на умението ни да се изразяваме, а поетите се изразяват най-добре. Езикът е наш дом, също както градът“. Същата година създателите на проекта бяха удостоени с наградата на София. Тодора Радева е програмен директор на Международния литературен фестивал, който обичайно се провежда по време на Панаира на книгата през декември в НДК. Тази година предстои осмото му издание. Дано ситуацията с пандемията не осуети този истински празник на литературата, авторите, преводачите, издателите и книгоманите. Ние винаги обстойно сме писали за него и ще продължим.

Кирил Златков - снимка Стефан Джамбазов

Тук искаме да припомним какво каза в наш разговор за „Въпреки.com“ великолепният художник – илюстратор, плакатист и майстор на буквите Кирил Златков преди време още преди реализацията на проекта „Скритите букви“ в България“ и аналога му в чужбина „Българските букви“. Той има особено отношение към нашата азбука – и като записваща звуците, и като графично изображение. „Тези дейности, свързани с физическото докосване до буквите, според мен, също преживяват някакъв ренесанс. Те са в същата рамка – това, което човек чувства като празнина, трябва да бъде запълнено от нещо красиво, от повече естетика в живота. Нашата азбука противно на мнението, че е много стара, далеч не може да се похвали с други от хилядолетия. Тя, както и езикът е една жива материя – продължава да се обогатява и да се развива. Нашата азбука, така е заложено, е да бъде съвършена. Много е близо до най-високите постижения на човечеството в тази област като графично изображение. Която няма нужда от много допълнения. Ние имаме много плътно покриване на звуци и отделни букви за тях. Нещо, с което не могат да се похвалят много народи, които имат азбуки на базата на латиницата. Не могат да се похвалят с такъв тип уникалност”.

Борислав Петранов - снимка Стефан Джамбазов

В контекста на присъствието българските букви в Берлин и амбициите на Борислав Петранов да обогати дейността на Българския културен институт в столицата на Германия сподели за „въпреки.com” в началото на мандата му в края на 2018 година. „Българската публика, нашите сънародници, разбира се, са добри дошли, но те не могат да са основната целева група на публиката, която търсим. Една публика се гони изключително бързо от едно пространство и много трудно, изисква много работа, за да бъде върната, да бъде привлечена към това пространство. Тук имаме дадеността, че този Културен институт се намира в сърцето на Берлин и е някак си тъжно той да остане извън обсега на вниманието на немската публика. Ще се опитам с всякакви средства да привлека тук публика. За мен това е не само продължение, а своеобразно предизвикателство. Германия е доста по-голяма страна и има повече възможности. Другото, което смятам, че е много важно и това го правих също във Виена /няколко мандата той беше директор на БКИ „Витгенщайн“ в австрийската столица – б.а./ е да не се затваряме само в този кръг – в тези помещения тук“.

Една от спирките на „Буквите на България – азбука на Европа“ беше и на оградата на полското посолство в София - снимка Стефан Джамбазов

Това не е първият проект, посветен на буквите ни, реализиран в България и продължаващ пътя си в Европа и света. Най-успешният проект на Международното триенале на сценичния плакат - акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ и тази година продължава своето пътуване. Акцията „Буквите на България – азбука на Европа“ е възхвала на буквите със силата на плаката. Буквеният знак не е спирал да бъде творческа провокация за авторите, които са изкушени от графичния дизайн, от типографията и от рекламата, но това, което отличава тази колекция от други подобни опити е изключителният звезден състав на 30-те художници от 20 различни страни, приели поканата на Триеналето да създадат плакати – по един за всяка една от буквите в българската азбука. Проектът започна своя живот като част от културния сезон, съпътстващ Френското европредседателство през 2008 година – първото след приемането на България в ЕС. От тогава до днес пътят на изложбата минава през Барселона, Берлин, Бърно, Варшава, Вашингтон, Женева, Лондон, Любляна, Колорадо, Мадрид, Мексико, Ниш, Ню Йорк, Париж, Прага, София, Скопие, Токио, Хелзинки и други градове по света. За пръв път тази година Триеналето създаде и дигитална версия на изложбата, в която плакатите „преминават“ един след друг на фона на великолепната авторска музика на Живко Петров. Отбелязваме и това великолепно представяне на българските букви не само, за да уважим създателите. А да подчертаем, че и двата проекта, създадени от великолепни автори и талантливи хора изграждат красивия образ на културна България, така както желаем да бъде представяна и възприемана в света. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив БКИ - Берлин и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Станислав Памукчиев рисува тоталността на битието

„Изложбата представя рисунки от последнитe два месеца, в условия на принудителна изолация. Рисунки създадени в  ситуация, в която психичната среда е натоварена от екзистенциални напрежения и есхатологични предчувствия, от изплували атавистични и архетипни сенки”, сподели художникът проф. Станислав Памукчиев за новата си изложба в столичната галерия „Арте”, озаглавена „Монолози – рисунки в изолация“ /28 май – 13 юни/. За нея написа текст специално за „въпреки.com” проф. Георги Каприев /на снимката заедно със Станислав Памукчиев - /д.//.

Изложбата представя част от рисунките, произведени от Станислав Памукчиев в домашната му кухня през месеците на принудителна изолация – лабораторно-монологична ситуация. Монолог,определен от него като екзистенциално напрегнат. Екстремно драматичен, ще добавя аз. Негов хоризонт са натрапваните очертания на едно хаотично настояще и съвършено неясно бъдеще. В такава перспектива единствен ресурс за някаква стабилност става миналото. В дългосрочен план – много рисков ресурс, трябва да се признае.

Памукчиев обаче няма намерение да се умилява от възпоменания, още по-малко да съчинява миналото си. Не тръгва към конкретни „спомени“, а нахълтва в генетичното и историческо помнене на човека и през него навлиза в паметта за битието. Става дума за битийни смисли, неповлияни от значенията на нещата, задавани от функциите им в едни или други фактически ситуации. Погледът е към тоталността на битието. При такъв поглед се откриват архетипични фигури, „архетипни сенки“, както пише Памукчиев. Неговите сюжети се разгръщат в утробата на битието. Позиция, заявена колкото деликатно-фоново, толкова и директно в повечето рисунки.

Не е изненада, че централни стават темите за сетивно-чувственото тяло, любовта, пътя, смъртта, спасението. Изложбата е структурирана от три цикъла, които неслучайно – и като аранжиране – преминават един в друг, проникват се и се тълкуват взаимно: „Докосване“, „Завръщане“, „Сакралното“.

Първият „търси израз на страстите, копнежите, съдбовната обвързаност на вечната двойка“, пише Памукчиев. Копнеж по „допир, близост, общение, споделяне, усещане за смисъл“. Всичко това – отвъд опияняващата аура на първото докосване. Съблеченото е повече от голото, казва се. Е, добре, телата тук са съблечени и от „кожените дрехи“, в които Господ облича Ева и Адам след грехопадението. Но не са съблечени от грехопадението. Тези копнеещи тела са напрегнати, тревожни, сгърчени. Дори при постигната близост остават сингуларни, може да се каже – самотни. По границите на телесното слагат бариерите си срамът и страхът от пълно себеразкриване. И в същото време се търси пътят към него.

Само наглед парадоксално, този път е назован „завръщане“. Има такова стихотворение на Цочо Бояджиев, в което„един уморен гренадир се завръща“. Познал безсмислието на всичките си „завоевания“ и „слава“,които „сега нямат тежестта дори на перото на шапката му“. „И само този път има значение, но толкова дълъг е пътят по който се връщаме толкова дълъг е пътят“. За този път е думата и на Памукчиев.

Той е завръщане през ущърбностите, липсите, сривовете, провалите, натрупали се в скитането из живота. Той е опитът или поне копнежът за тяхното възмогване. Две рисунки се оглеждат в изложбата взаимно под ъгъл. На едната сгърченият „бекетов“ човек тегли в лодката на живота си своето хипотетично съвършенство, на другата същият този човек тегли в същата лодка агнеца – своето спасение. Между едното и другото или – много по-скоро – с едното и другото върви напред в дълбокото пътят, само наглед парадоксално наречен „завръщане“.

В програмния си текст към „Монолози – рисунки в изолация“ художникът казва за третия цикъл така: „Свещеното“ търси мотиви от влизането в свещеното време на страстната седмица, с появата на теми като: „Рождество“, „Кръщението“, „Влизане в Йерусалим“, „Разпятието“, „Възкресението“, „Притчата за Добрия пастир“. Че причината за създаването на тези рисунки е случайното попадане на Страстната седмица в натрапеното ни време на изолация, е алиби, което няма как да мине пред мислещия човек.

Памукчиев рисува спасението, станало плът. Рисува пътя, истината и живота – тяхното въ-човечено лице. При него то е с изначален поглед към кръста –знае бъдещето като настояще. Без претенции за теологическо теоретизиране, Станислав Памукчиев е в ядрения център на богоизобразяването. Тялото излъчва същината на битието, мъдростта и смисъла par excellence. Външната му „юродивост“ е в синхрон с апостол Павловото „безумство на Кръста“, „силата Божия“, противопоставена на „мъдростта на този свят“, която пък е безумство (μωρία – глупост и простотия) пред Бога. Няма как пътят да не поведе нататък, ако е действителният път.

Разговорът„рисунки в изолация“, поведен от Памукчиев със самия себе си, се води в пространства, отвъд художническата виртуозност. Тя е само и просто условието, без което е невъзможен. „Естетическият аскетизъм“ на Станислав Памукчиев достига тук мяра, в която прокънтява изповядваната от него екстатична тишина – с пълна мощ. ≈

Текст: Георги Каприев

Снимки: архив на галерия „Арте”

[vprki]

НДК става домакин на книгата за седмица преди Коледа и Нова година

Националният дворец на културата става средище на книгата за седмица преди Коледа и Нова година. 47-мият Софийски международен панаир на книгата и 7-мият Софийски международен литературен фестивал се провеждат на общо шест нива в Националния дворец на културата и ще продължат до неделя, 15-ти декември.

Това е най-очакваният и мащабен книжен форум в страната. Очакван е от издателства, книгоразпространители и любители на книгата. Които не са малко, още повече преди празниците, за които може би най-подходящият подарък е книга.  Официалното откриване на Панаира е на 10-ти декември, вторник от 17 часа в Централното фоайе на Националния дворец на културата, а ден преди това започва Софийският международен литературен фестивал. Той ще започне в 10 часа на 10 декември в Огледалната зала на СУ „Св. Климент Охридски“ с Международна конференция: „Френската литература на кръстопътя на езиците и културите”. Лекцията е  на Ан-Розин Делбар от Белгия. След нея е лекцията на Стоян Атанасов - „Имигрантът Цветан Тодоров”. Конференцията е озаглавена „Да пишеш на френски“ и е организирана от Международната организация на франкофонията. Тя ще обогати фестивалната програма и ще допълни дискусиите и срещите с автори, за които езикът, на който пишат често е избор, бунт, съпротива и свобода. Макар френскоезичната литература да се простира на пет континента, в нея се ��тличават различни теми, засягащи политически и социални въпроси, множествеността на идентичността, сексуалността и насилието /За програмата й можете да прочетете тук/.

А в дните между вторник и неделя над 160 книгоиздатели и книгоразпространители от България и чужбина ще се представят в НДК. Там ще продължат и събитията свързани със Софийския международен литературен фестивал, както и започващите от Панаира на книгата /програмата за тях вижте тук/. Срещите от културната програма на панаира ще бъдат на сцената на 4 етаж на НДК и на щандовете на издателствата, а от фестивала - в Мраморното фоайе. Много са авторите, които ще се представят на двете места, но ни се иска да обърнем внимание на няколко събития. Не, че другите не заслужават, но нека всеки направи своя избор. Общото в тазгодишното издание на Софийския международен литературен фестивал не е нито територията, нито задължително близката култура. Обединява ги езикът, на който пишат.

Международната програма на фестивала тази година е посветена на френскоезичната литература и нейното многообразие, което в значителна степен идва от писатели, за които френският език не е майчин. Това обичайно са автори от бивши колонии или такива, които избират да пишат на този език. Затова за тазгодишните гости на фестивала можем да говорим като за френскоезични писатели от различни точки на света. Анна Мои, Самира Негруш, Жан-Марк Тюрин, Бернар Коман, Дени Терио, Армел Жоб, Жан Портанте, Франсоа - Анри Дезерабл, Аксиния Михайлова и Елица Георгиева са сред гостите на Литературния фестивал. До този момент участници в него са били повече от 250 поети и писатели от 28 държави.  Фестивалът е своеобразен форум, който събира на едно място български и световни автори и създава пространство за диалог и за среща на литературите, на големите и малките езици, на културите на различните държави.

Колкото до Културната програма на Панаира на книгата, там е предвиден и детски модул. Срещите и представянията на двете събития са много, даже повече, отколкото дори и един изкушен от литературата човек би могъл да понесе. Но както казва Мечо Пух – Колкото повече, толкова повече. Или би могло да се каже - за всекиго по нещо. Но все пак искаме да отбележим и няколко събития. В деня на откриването на Панаира на 10 декември от 18 часа на сцената на ет. 4 ще бъде представена поредицата „Хари Потър - 20 години магия“ на издателство „Егмонт” с илюстрациите на Любен Зидаров, които срещнаха безумна и безсмислена съпротива от страна на фенове на лустросаната по-рано поредица.

На 11 декември пък от 18 часа в Литературен клуб „Перото“ в НДК ще бъде връчена наградата за поезия „Иван Николов“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е учредена през 1994 от издателство „Жанет 45“. Отличието се връчва в две категории – за цялостно творчество и за най-добра поетична книга за годината. Първият лауреат на наградата е Христо Фотев, а носители на наградата през годините са Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Георги Борисов, Александър Секулов, Петър Чухов, Марин Бодаков, Оля Стоянова. Наградата за поезия „Иван Николов“ е частна инициатива, необвързана с държавните институции и спонсорирана единствено от издателство „Жанет 45“. Нейната цел е да бъде израз на подкрепата, която издателството оказва на съвременната българска поезия и литература. Номинираните по азбучен ред са: Антон Баев - „55 меланхолии”, изд. Коала Прес; Виолета Кунева – „Почти всичко е наред”, изд. Жанет 45; Иван Ланджев – „Ти, непрестанна новина”, изд. Жанет 45; Кръстьо Раленков – „Кислород”, изд. Литературен кръг „Смисъл“; Марианна Георгиева – „Изход”, Издателство за поезия ДА; Николай Бойков – „101 посвещения”, изд. Смол Стейшънс Прес; Цвета Делчева – „Отворени възможности”, изд. Ерго; Цветанка Еленкова – „Седмият жест II”, изд. Versus; Цочо Бояджиев – „Книга за разкаянията и утешенията“, изд. Жанет 45; Яна Букова – „Записки на жената-призрак”, изд. Жанет 45.

И същата вечер от 19 часа на същата сцена е премиерата на една особена книга - „Балканалия. Да растеш по време на преход“ /изд. „Парадокс”/ от Самира Кентрич. Това е графичен роман от словенската художничка и визуален артист Самира Кентрич. Водещ на събитието е Георги Ангелов. Думите за книгата ще са на проф. д-р Веселина Вълканова и проф. Анри Кулев. „Балканалия“ (превод от словенски: Георги Стойчев) е дълбоко личен и съкровен колаж от моментите на собствените ѝ детство и юношество. Романът разказва за израстването на едно дете от преселническо работническо семейство в Социалистическа федеративна република Югославия. Това е силен разказ за корените и идентичността, за дома и емиграцията - както навън, така и навътре в себе си. Сам по себе си произведение на изкуството, графичният роман на Самира Кентрич насочва погледа ни към вечната тема за това кои сме, как светът около нас ни променя и как ние му влияем.

Както отбелязахме, не можем да разкажем за всичко, което ще се случва на това наистина голямо литературно преживяване, но всеки може да избере своята гледна точка и пристрастие. А иначе на 14 декември ще бъдат връчени наградите „Златен лъв” за най-добър издателски проект /от експертно жури/ и с най-голяма обществена значимост /от журналистическо жури/. Седмото издание на Софийския международен литературен фестивал и 47-ия Международен панаир на книгата се организират от Асоциация „Българска книга“ с подкрепата на Министерството на културата на България и Столична община. Събитията се провеждат в партньорство с Международната организация на франкофонията, Френски институт, Посолство на Швейцария в България. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2019 година. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Будителите се оказаха като че ли повече от събудените

Изминалата седмица освен с фокус върху местните избори премина и под знака на Деня на народните будители. За учениците това беше добро дошло, защото на някои от тях им се събраха четири почивни дни. А пък за други Денят на будителите беше повод да раздадат различни награди. Институции, съюзи и медии връчиха награди по своето разбиране за будителство, които като че ли останаха повече като гилдийно отличие за наградените, а не толкова факт за публиката.

И все пак имаше няколко конкурса, които заслужават да бъдат споменати. Това са Годишните награди на Портал „Култура” и наградите на литературен клуб „Перото” в НДК. Интересно беше, че в някои случаи имаше повторение на наградените, независимо от различните журита. Както каза проф. Светлозар Игов /на снимката горе/, носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото” това означава, че се създава обща литературна среда, която може обективно да оцени постиженията на авторите. И още едно „дублиране” на наградите – Елена Алексиева взе призовете и в двата конкурса за романа си „Свети Вълк” /изд. „Факел Експрес”/.А тя стана по-рано тази година за същия роман и носител на Националната награда за български роман на годината на Национален дарителски фонд "13 века България". Така че "Свети Вълк" получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас.

Елена Алексиева и журито на конкурса на Портал “Култура”

Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете. А както отбеляза Елена Алексиева при получаването на наградата от „Перото” много важно е обаче тази литература да стига освен до българския читател, но и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят за издаването на наши автори в техните страни и приемат тази своя дейност като мисия. Една от тях е чудесната датчанка Хелле Далгор, която получи наградата на „Перото” за преводите си от български на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“ от Георги Господинов. В наше поздравление до нея, тя отбеляза, че много се радва, но не би могла да получи това признание, ако ги нямаше чудесните творби на Георги Господинов. А в разговор за „въпреки.com” преди време беше казала: „За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”.

Хелле Далгор

Останалите награди на „Перото” бяха в следните категории: За поезия - „Книга на разкаянията и утешенията“ от Цочо Бояджиев /„Жанет 45“/; За детска литература: „Роботът Чапек на планетата с трите слънца. Книга първа. Роботски приключения“ от Марин Трошанов и Петър Станимиров /„Кибеа“/; За дебют: „Глиненият цар“ от Добромир Байчев /„Развитие“/. В конкурса на Портал „Култура” също бяха присъдени и още награди: Специална награда за Боян Папазов; Специалната награда на фондация „Комунитас“ за „личен принос към независимата журналистика“ на С��лвия Великова и за „Хуманитаристика” на Ромео Попилиев за книгата му „Цензурата по времето на комунизма“ /„Рива”/ и на Даниел Вачков за „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“ /ИИБМ, „Сиела“/.

Ромео Попилиев

Иска ни се да цитираме откъс от един текст на Ромео Попилиев за „въпреки.com”, който е свързан с темата за събуждането, но за ставащото и неставащото в българския театър: „Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?”. И още: „И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изправи от съня на случването си”.

Част от присъстващите при връчването на наградите на “Перото” в НДК

И още нещо свързано с Будителите и събудените. Това беше дискусията в Софийска градска художествена галерия „Музеят – възможен или невъзможен”, организиран от фондация „Въпреки”, подкрепена от Национален фонд „Култура”. Тя беше за съвременния музей и неговата публика, но и за създаване най-сетне на Музей на близкото минало. Дълги години се говори за такъв музей, даже бяха направени опити в това отношение, които не доведоха до резултат. А годините минават и все повече от младите нямат представа за онова време. Появиха се и отделни частни музеи, които интерпретират доста повърхностно и търговски тази проблематика. Дори те, според мнения изразени в дискусията, стимулират носталгията по онова време, а не неговата оценка от съвременна гледна точка. Даден беше и пример, че музеят представляващ ретроапартамент с пет стаи в Димитровград изглежда привлекателен, но никъде не става дума, че тук са живели няколко семейства – с обща тоалетна, баня и кухня… А пък музеят с ретросоцавтомобили в Пещера не отчита, че за кола в онези години се чакаше десет и повече години.

Николай Папучиев и Тодор Петев имаха презентации на дискусията “Музеят - възможен или невъзможен” в СТХГ

Същевременно мненията за такъв музей са разнопосочни – от изключителната нуждата от него, до известно отрицание от гледна точка, че темата е все още много гореща за нашето общество. Както и за това какво би съдържал – дали това да е музей с предмети от онова време или дигитално представяне. Дали да е с предимно историческо и хронологическо подреждане или по-скоро тип арт-инсталация, която да бъде сменяна и да провокира емоционално интереса. Но пък участващите в дискусията бяха категорични, че подобен музей би трябвало да е синтетичен и едва ли само битът и предметите от това минало са достатъчни, въпреки, че и те са необходими в някаква степен. Отчетено като грешка беше разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров, но и мненията бяха, че в подземията му сега биха могли да се използват за подобна експозиция, колкото и да е малко пространството. Но има и други начини да се разшири – включително и с известно стъклено надграждане на бетонната плоча. Хубаво е, че сега това пространство се използва за съвременно изкуство по програма „Навън” на Програма „Култура” на Столичен общински съвет.

Част от присъстващите на дискусията в СГХГ

Журналистът, писател и бивш министър Юлиан Попов беше споделил в свое мнение за „въпреки.com”: „Може би най - доброто място за подобен музей, или част от него, са подземията на мавзолея на Георги Димитров. Тези подземия сами по себе си са уникален експонат и трябва да бъдат отворени за образователни посещения. Затварянето им е отнемане от паметта ни. Превръщането им в пространство за несвързани с миналото, което ги е породило културни забавления би било извращение с паметта ни”. Искаме да цитираме и две мнения от дискусията – на проф. Евгения Иванова и на проф. Евелина Келбечева. „Може би – вместо музей – определеното за него пространство би могло да се изпълни със сменящи се експозиции и арт инсталации, представени от различни  гледни точки”. Това написа проф. Евгения Иванова, преподавателка, писателка, доктор на науките за култура, антрополог и културолог.

И добавя: „Не съм специалист по музейно дело, но съм сигурна, че музеят предполага минало. Никак не съм сигурна обаче дали „близкото ни минало“ (ако визираме периода на комунизма, каквато, очевидно, е идеята) не е по-скоро настояще. Развихрилите се страсти български по повод учебниците по история, достигнали чак до парламента, като че ли, потвърждават това. Чак толкова неистова страст в защита на един период от време едва ли предполага той да е минало”. Тодор Петев, един от презентаторите в дискусията, пък отбеляза, че е присъствал на национална среща на учителите по история, които са се раз��елили в това дали това минало трябва да се представя само като фактология или с оценка на периода…

Проф. Евгения Иванова /ц./ също беше на дискусията

„Копнежът по „тогава“ е толкова ясно видим, та няма да се учудя, ако хипотетичният музей се привиди на мнозина като възвърнат рай – обетована земя, напълнена с толкова умилително познатата комунистическа ширпотреба. Умилителната памет, впрочем, произвежда нова ширпотреба: салам „Народен“ или баничарница „БКП“ („банички, кифлички, пирожки“) с петолъчка за емблема. Колебая се коя употреба на миналото е по-кичозна: баничарницата „БКП“ в Красна поляна или  баничарницата „Александър Македонски“ в Прилеп. Виждала съм и супермаркет „Филип Македонски“. В Битоля. За няк��и македонци античността също е настояще...”, е мнението на Евгения Иванова.

А проф. Евелина Келбечева отбеляза по темата „Музеят – възможен или невъзможен”: „Възможен, ако се ангажира държавата. В никакъв случай не трябва да е „класически” музей. Подземието на бившия мавзолей е мега подходящо пространство. Подкрепям Евгения Иванова за поредица от дигитални изложби,които освен това могат да бъдат интерактивни. И да пътуват из цялата страна. Не виждам смисъл в банални експозиции за всекидневието. Не само че е крайно време, но е и крайно необходимо. Имаме много know how вече в Източна Европа, както прекрасни примери, така и посредствени. Единственото предимство на нашето вечно забавяне е, че съществуват тези примери”.

Цветозар Томов представи оптимистично социологическо изслуедване по темата

А надежда за интереса на хората дава и социологическото изследване, специално поръчано по проекта и осъществено от социолога и журналист Цветозар Томов с жители на София. На въпроса нужен ли е Музей на близкото минало 35,7% от интервюирането отговарят, че е много необходимо, а 47,2% са на мнение, че това е необходимо, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. А ако все пак се създаде такъв музей, 45,3% заявяват, че ще го посетят непременно, а 39,1% - по-скоро да, когато им се отвори удобна възможност. На въпроса дали в България е възможно да се създаде такъв музей, в който да се съчетават изкуство, дигитални технологии и автентични експонати, чрез които да се създаде максимално реална представа за живота в онова време 54% смятат - Да, определено. Така че, интересът на хората съществува, остава и да се реализира тази експозиция, която и финансово може да се изплати. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов