#Златен лъв

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Кинофестивалът CineLibri  е 10 години „Поезия безкрай“…

„Основното е, че ще бъде първият в света кино-литературен фестивал CineLibri, който е посветен на екранизациите. Идеята е в този фестивал да се покажат най-добрите екранизации на книги. Искаме фестивалът да е многогодишен – горе-долу 70% от нашите книги са филмирани. С голям подбор може да запълним много години.“ Каза за „въпреки.com” в късното лято на 2015 година Жаклин Вагенщайн, изпълнителен директор и създател на кинофестивала.

Припомняме думите ѝ, защото се оказаха пророчески и, защото още тогава тя имаше страхотна визия и планове за бъдещето на CineLibri и сега предстои неговото 10-ото издание (10 октомври – 3 ноември) под мотото „Поезия безкрай“. В годините от създаването му досега сме писали много за него – за филмите, за знаменитите гости, за надслова му, който винаги като избор ни е правил и истинска част от световната кино и литература. /Може да си припомните в текстовете на „въпреки.com” тук/.

Раймонд Вагенщайн и Жаклин Вагенщайн при представянето на първия кинофестивал CineLibri, 2015

В годината, в която отбелязваме 10 години от рождението на CineLibri, в контекста на един все по-безутешен свят, потърсихме упование в поезията. В поезията, която се родее със съня, бил той и летлив и бързо изчезващ кошмар, произлязъл от някой дивен филм на Алехандро Ходоровски; в поезията, тъждествена с пияния кораб на Рембо, комуто се привиждат щастливи и вглъбени удавници; в поезията като съпротива срещу еднообразието и обикновеността на живота и като „отдих за окованата фантазия“. Пишат организаторите и допълват:

Най-вече в поезията като свобода, за която толкова жадуваше Пол Верлен, поетът „невинен като птиците“ (както го виждаше Борхес), от чието рождение тази година се навършват 180 години.

Педро Алмодовар Вече имаме информация за част от филмите, които ще гледаме. Чакат ни уникални преживявания в дните на фестивала. Още преди да бъде обявена Голямата награда „Златен лъв“ за най-добър филм, която спечели изключителният испански режисьор Педро Алмодовар на 81-я кинофестивал във Венеция, с председател на журито френската актриса Изабел Юпер, с първата си англоезична продукция – „Съседната стая“ знаехме, че на 25 октомври ще имаме шанса да го видим в зала 1 на НДК, когато ще бъде и церемонията по награждаването на CineLibri. Филмът ще има ексклузивна премиера у нас броени дни след премиерата си във Венеция. Испанско-американската камерна драма е изключително поетична и просветляваща история за смисъла на живота и смъртта, за стойността на приятелството и емпатията в критични моменти. Главните роли  са поверени на две възхитителни актриси – Тилда Суинтън и Джулиан Мур! Филмът е адаптация по роман на Сигрид Нунес, изследва противоречивата тема за евтаназията, но се усеща като апология на живота и силата на човешкия дух. Близки приятелки в миналото, с времето Ингрид и Марта са се отчуждили - едната се е отдала на писането, другата е избрала професията на военния репортер. След години двете се срещат отново при неочаквани обстоятелства. Вглеждайки се в отношенията помежду им, „Съседната стая“ рисува вълнуващ и провокативен портрет на нашето съвремие.

Тилда Суинтън и Джулиан Мур

Режисьор, сценарист, писател и продуцент, Педро Алмодовар има внушителен набор от киноотличия в кариерата си, в т.ч. „Оскар“, „Златен глобус“, „Сезар“, „Златна палма“, а през 2019 г. на фестивала във Венеция му беше връчена награда за цялостно творчество. Филмите му се занимават с проблемите на идентичността, приятелството, страстта, семейството и майчинството. Действието обикновено се развива на фона на определени социални и политически трансформации, героите са психологически достоверни, диалозите са пиперливи, а декорите и цветовете са истинска поезия. Алмодовар е майстор на сложните емоционални лабиринти и жизнеутвърждаващата мелодрама.

Неотдавна на български език излезе неговият сборник с разкази „Последният сън“ (издателство Colibri) – изкусна и многолика кратка проза, написана с кинематографична стегнатост, експресивност и тънък хумор. Фрагментирана автобиография на един оригинален творец, страстно отдаден на изкуството!

Новият филм на Паоло Сорентино, един от корифеите на съвременното италианско кино, ще открие Международния кино-литературен фестивал Синелибри 2024. Италианско-френската продукция „Партенопа“, която се нареди сред номинациите за „Златна палма“ в Кан тази година, представлява пленителна неаполитанска драма – изящен трактат за магията на кинематографията.

По традиция тържествената церемония по откриване на CineLibri ще се състои на 10 октомври от 19:00 ч. в зала 1 на НДК в присъствието на десетки изтъкнати гости.

Историята на филма е вдъхновена от мита за Партенопа, една от сирените в гръцката митология, чието име означава „глас на девица“.  Партенопа е и поетичното име на Неапол, родния град на многократно отличавания режисьор и сценарист Паоло Сорентино, който има в актива си „Оскар“, „Златен глобус“, БАФТА и четири награди на Европейската филмова академия само за трагикомичния шедьовър „Великата красота“ (2013). „Партенопа“ е седмият поред негов филм, номиниран за „Златна палма“.

Роберто Стабиле, ръководител на специалните проекти в Чинечита, който представи програмата Italian Screens в България, благодарение на който ще бъдат показани съвременни италиански филми в рамките на CineLibri

Верен на темите, които го вълнуват, и на сатиричния си подход, сега Сорентино е създал хипнотичен филм с носталгична атмосфера – опияняващ размисъл за неумолимия ход на времето, за безсмислените флиртове и любовните блянове, за начина, по който виждаме хората и местата, и за тяхната непостижима същност. Партенопа е загадъчна и безгрижна наглед изкусителка, която се наслаждава на свободата и младостта си. Родената в Неапол девойка се отличава с неустоима красота и спира дъха на всеки срещнат. Тя знае, че „красотата е като войната – отваря всички врати“, но това не ѝ е достатъчно. Разговорите ѝ със застаряващи актриси, които според обществото вече не са в разцвета на силите си, разкриват природата на нейните собствени желания. Главната роля във филма е поверена на прелестната дебютантка Челесте Дала Порта. Партнират ѝ Гари Олдман, Стефания Сандрели, Луиза Раниери, Изабела Ферари, Силвио Орландо и други.

„Майсторът и Маргарита“

Една от най-очакваните прожекции безспорно ще бъде филмът „Майсторът и Маргарита“ на режисьора Михаил Локшин. Определят го като филм шедьовър, който успя да разбуни духовете в цял свят и е спряган за най-добрата адаптация на едноименния роман на Михаил Булгаков, смятан за един от най-великите в литературата на 20-ти век, до момента.

Почти всеки ден от CineLibri ни „зарибяват“, в най-добрия смисъл на думата, каква изненада ни готвят с поредния филм, който ще бъде включен в програмата на фестивала. /Може да следите на на тяхната фейсбук страница тук./. Тепърва ще разказваме за това…Но сега споделяме по-подробно за идеята на организаторите за юбилейното издание.

CineLibri 2024 празнува пропускливостта между поезията и съня, изкуството и живота, духовното и материалното, надеждата и отчаянието (доколкото във всяко отчаяние се крие надежда), затова и фигурата в средата, своеобразно сърце от протегнати ръце и длани, прилично на разлистена книга, символизира неуморния човешки порив.  Чувството за общност и споделеност окриляват надеждата за едно по-хармонично бъдеще. Тук е кодирано убеждението, че единството извира от многообразието, от примиряването на различията в името на хармонията. Че пламъчето на живота, желанието, любовта, мирът са невъзможни без примиряване на различията, в които има толкова много поезия и красота, стига да имаш очи за нея. Поезията е безкрайна, защото човешките пориви и желания са безкрайни, а те намират своя синтез в изкуството.

Алехандро Ходоровски

Мотото „Поезия безкрай“ е неслучайна референция към едноименния филм на забележителния режисьор Алехандро Ходоровски, чиито сюрреалистични откровения пленяват или отблъскват, но никога не оставят зрителя безразличен.  Кой всъщност е Алехандро Ходоровски Прулански? Роден през 1929 г. в Чили, потомък на украински евреи, креативен, ексцентричен артист с множество превъплъщения – поет, писател, философ, драматург, комик, танцьор, кукловод, режисьор на култовите филми „Къртицата“, „Свещената планина“ и „Света кръв“, автор на пантомими и на комикси, основател на „паническия театър“… Ала преди всичко харизматичен маг, създател на психомагията и психогенеалогията, един от най-енигматичните визионери на нашето време. Автобиографията му не е традиционно животоописание, а метафора и символ на приключението живот, изпълнено с вечно дирене и стремеж да бъдат преодолени границите на разума и тялото със силата на духа и на едно неистово въображение. За да добием сетива за онзи магически „танц на реалността“, който разкрива фантастични възможности и отваря неочаквани пътища, и да се слеем с неговия ритъм.

"Криле на желанието"

А крилете във фигурата са недвусмислена препратка и към знаковия филм на Вим Вендерс „Криле на желанието“. Защото в основата на всяко изкуство, на всеки филм, поема или спектакъл стои желанието. Препратката към филма на Вендерс е и възможно най-поетичното, метафорично напомняне за 35-ата годишнина от падането на Берлинската стена и рухването на едни илюзии, заменени с други. И тъй като в настоящия исторически момент по-често се говори за оръжия, отколкото за поезия, няма как да не отбележим 100-годишния юбилей на Труман Капоти, който твърди, че „когато оръдията замлъкнат, музите се чуват“.

 Фестивалът отдава почит на корифеите на поетическото изкуство, на които дължим незабравими трепети и полети на духа. Достатъчно е да споменем най-великия френски поет от епохата на Ренесанса - Пиер дьо Ронсар, роден преди 500 години и провъзгласен от съвременниците си за „Принц на поетите“; прочутия чилийски поет и Нобелов лауреат Пабло Неруда, роден преди 120 години; безсмъртния мексикански поет, есеист и Нобелов лауреат Октавио Пас, от чието рождение се навършват 110 години; гениалния ирландски драматург и поет Оскар Уайлд, роден преди 170 години; екстравагантния Джордж Байрон, отлетял преждевременно от този свят преди две столетия... През 2024 г. отбелязваме и 120 години от рождението на българския поет и преводач Атанас Далчев – творец ерудит, неподатлив на конюнктурни влияния.

Атанас Далчев

Тази година, в контекста на един все по-безутешен свят, търсим упование в поезията. В поезията, тъждествена с пияния кораб на Артюр Рембо, комуто се привиждат щастливи и вглъбени удавници, но и в поезията като съпротива срещу еднообразието и крехкостта на живота, като  „отдих за окованата фантазия“. Най-вече в поезията като необятност и свобода, за която толкова жадуваше Пол Верлен, поетът „невинен като птиците“ (както го виждаше Борхес), от чието рождение тази година се навършват 180 години.

Както официалната визия на CineLibri 2024 , генерирана с помощта на AI, е продукт на оригиналната дизайнерска дарба и свежите идеи на Радослава Боор, която майсторски интегрира в проектите си новите технологии, така и съдържанието на актуалния видеоклип е вдъхновено от тематичния фокус на програмата. Видеото е пряка препратка към мотото на фестивала „Поезия безкрай“ и към символния заряд на незабравимата романтична драма „Криле на желанието“ с режисьор Вим Вендерс.  А текстът преплита мотиви от творчеството на френските артисти Пол Елюар и Луи Арагон, двама титани на поезията, известни с неизтощимото си човеколюбие. Обединява ги още нещо – естетиката на сюрреализма, размил границата между въображение и реалност и освободил мисълта. През 2024 г. се навършва точно един век от публикуването на прочутия „Манифест на сюрреализма“, с който Андре Бретон полага основите на това революционно за времето си движение в изкуството. Терминът е изкован от Гийом Аполинер, още един ярък представител на френския артистичен авангард.

Пол Елюар

Режисьор на клипа е Димитър Коцев - Шошо, съмишленик и приятел на фестивала от самото му създаване. Актьорите изпълнители на стиховете са Велина Георгиева и Спартак Панталеев. Оператор на видеото е Александър Станишев, монтажист е Зорица Коцева. Цветните корекции са дело на Борис Тивчев, а костюмите дължим на Мартин Коцев. Художник на костюмите е Силвия Владимирова, художник на крилете: Irina Anatolieva Pamyatnih. Превод стихове на Пол Елюар и Луи Арагон: Силвия Вагенщайн. Анимирано аутро: @ratimid.

Така организаторите на CineLibri, начело с Жаклин Вагенщайн, както всяка година обосновават по невероятен начин самата философия, смисъл, художествен максимализъм неговата програма. Трудно бихме могли да си представим като зрители, като читатели, който чакат с нетърпение фестивалните дни какъв труд, усилия, познание, въображение, мащаб на мечтите се крие зад всичко това! Съвсем не по български го доказва вече 10 години!

Жаклин Вагенщайн

Заедно с това всяко издание обогатява програмата си с нови събития, осмислени преди всичко като поклон и възхищение от голямата литература и доброто кино. Тази година ще се проведе Първият форум на литературните адаптации за голям екран BOB (Based-on-Books), който ще посрещне големи имена от киноиндустрията в София на 26 и 27  октомври в хотел „Милениум“, зала „Айнщайн 2“, в рамките на десетото издание на CineLibri. BOB няма аналог в международен план - освен че представлява мост между две индустрии, свързани съответно с киното и литературата, съчетава образователно-дискусионна част с пичинг. Форумът представлява изключителна възможност за българската публика да се срещне с едни от най-видните имена в киноиндустрията от цял свят, които ще разискват всички аспекти на адаптирането на литературни произведения на голям екран: от творческия процес през практиките и тенденциите до реализацията, финансирането и пласирането на пазара. Програмата включва панелисти от България, Франция, Англия, Германия, САЩ, Шотландия, Норвегия, Чехия, Гърция, Нидерландия, Кипър, Италия и др., представители на финансиращи институции, специализирани платформи, сейлс и продуцентски компании, писатели, режисьори, сценаристи, актьори, журналисти, издатели, скаути, фестивални селекционери. Участие са потвърдили вече влиятелни имена със световен авторитет. Подробности за форума очаквайте при нас.

А ние се вълнуваме и кои ще бъдат членовете на авторитетното международно жури в конкурса за пълнометражен игрален филм на CineLibri 2024, които също ще вземат участие като панелисти в този форум.

За финал на този текст ще цитираме отново организаторите:  „Очаквайте единствения кинофестивал, който се уповава на вековната мъдрост на писаното слово и превръща симбиозата между киното и литературата в оръжие срещу апатията и бездуховността.“

На добър час, любимо CineLibri! Нямаме търпение! ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на CineLibri, Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[captainholypiratecollection]

  Всяка Звездна карта представлява система от „обещания”, които ни се дават. 12-те полета и 12-те знака с 11-те планети и 4 лунни фиктивни точки  представляват целият комплекс от „небесни” обещания: лидерство, материално благополучие, комуникативност, сигурност, представителност, здраве, партньорство, биологични потребности, познание, начин на живот, социална среда и необходимите врагове за нашето развитие.  До тук уж всичко е лесно, ясно и понятно. Просто „надарения” от Небесата трябва да стои и да чака те да се изпълнят (да паднат от Небесата подобно на Метеорит с извънземно ДНК), което да се развие според нашите очаквания и надежди (вътрешни и външни придобити).

Всъщност в самото Начало на началата, всяка една Звездна карта представлява Абсолютна пустиня, над която „витаят”  в своята трикратност основните стихии в природата (Огън, Земя, Въздух и Вода) и тъй като става дума за Астрология – в нея съществува една Пета стихия(Дух), която е във всичко и всички. Това са изходните „съставки”, с които  ние работим (нито повече, нито по-малко пряко или с техните посредници (планетите, които управляват всяка Стихия чрез Знака, към който принадлежи тя)). Точно така – всичко прилича на неприятната дейност „работа”, която трябва да се свърши, като използуваме основните Стихии, за да превърнем Миражите в тази пустиня в съответна реалност.

Дори тези, които правилно разбират Звездната карта като „Tabula rasa” – т.е. като съвкупност от 4+1 Стихии; голяма част от тях имат неправилното разбиране, че ако се обърнат към Астролог, той като Бог ще им каже как „чЕкайки” Пясъците на пустинята ще се раздвижат от самосебе си и върху тях ще се излее Рогът на изобилието. Миражите ще станат действителност и те само ще консумират, защото са „Избраниците на съдбата”. Всъщност само мързеливите Нативи и честолюбивите Астролози ще заложат на този вид „предвиждане”, което в своята основа си е чист Хазарт – вероятността да се „случи” нещо е толкова малка, колкото е възможно лежейки в леглото си от тавана да ви падне златен годежен пръстен с диамант на пъстри оченца. В този случай просто ролята на Честолюбивия Астролог е на случаен метеорит, забиващ се в Изначалните пясъци на Звездната карта… Резултатът е – пушилка, която ще омеши в пъти Миражите. Тяхното обяснение ще става все по-ирационално и по-замъглено…

Всъщност правилния подход е разбирането, че Астролога е само Съветник. Добрия Астролог се опитва да разбере представите, които витаят у вас за съответният Мираж. Например искате „Дом”. Но тук съществуват различни миражи за това какво е това „Дом”. За един домът това е къща с двор; същото понятие за друг е апартамент някъде в облаците всред кристални стени и чудеса на техниката; за трети „дом” може да е една квартира пълна с хора – купон да бъде… Именно първата задача на Астролога като Съветник е да изясни какъв е вашият Мираж за определено желание или потребност.  На второ място добрият Астролог като Съветник е не да играе ролята на случаен метеорит, а да стимулира Петия елемент (Духа или Волята) на един натив той да заработи със съответната Стихия и Представител на същата, така че да превърне Миражът в пустинята в съответната Реалност.

Да, правилно пиша :”Работа!”. Не е достатъчно само да се опише едно Желание или Потребност, необходимо е човек да работи за нея. Да се стои и да се очаква, че Миражите сами по себе си ще се материализират – това е абсолютна грешка. Както е грешка да се счита, че Астрологът-Метеорит е този който прави нещо в живота ви и той пренарежда „сбъдването”. Е, голяма част от Астролозите и преди и сега в името на „авторитета си” са готови да играят ролята на Съдбата (или всъщност не са подготвени достатъчно, за да бъдат Съветници – не им достига мисъл, знание).

Кой е най-често срещания Мираж в разчитането на една Звездна карта?!

Партньорството в живота.

Традиционно е всеки да се „нахвърля” като гладен вълк именно върху темата за Партньорството, при все че още в началото уточнявахме, че Партньорството е вид Пътуване и процес, който започва с 01 дом(Овен) – Личното намерение; преминава през 02 дом(Телец) – Средствата за осъществяването му; 03 дом(Близнаци)-Осъществяване на проучване и комуникация; 04 дом(Рак)-Намиране на фундаменталните пресечни точки, съвпадение на възгледи и подход за Партньорство; 05 дом(Лъв)- Възможните чувства и емоции; 06 дом(Дева) – Уточняване на функционалните потребности от едно Партньорство…

Дори да пренебрегнем самия процес, то 07 дом(Везни) отново не дава самия партньор, а личното виждане, образа, миража за него. 07 дом(Везни) всъщност сам по себе си представлява „Сключения договор” за Партньорство и неговата цел – осигуряване на Потомството. Не напразно Класическата Астрология разглежда 07 дом(Везни) като поле на Потомците.  Защото именно Договорът между двамата Партньори е такъв, че именно той облагодетелствува Потомците.  Затова независимо от вида на Партньорството (Формално подписване или Свободно съжителство), при условие че има като резултат от това Потомци, се счита че нативите са реализирали своят 07 дом(Везни).

Разбира се съществуват няколко нюанса в Сиво по 07 дом (Везни) според това дали Звездната карта е на мъж или жена. И тук рухват митовете и легендите.

Жената гледа на 07 дом(Везни) през очите на 08 дом(Скорпион) – защото Биологически тя веднъж е призвана да бъде „съсъда” на потомците и втори път Класическата астрология определя 08 дом(Скорпион) като дом на биологическите потребности и желания (не само секс, но и грижа за потомците, тяхното израстване и поддържане на живота им докато те се окажат окончателно дееспособни). Затова и много често в Старите времена 08 дом и Жената са били свързани в една представа – Вещицата и котлето над огъня, в което тя бърка различни отвари за различни нужди – храна, еликсири, билки. Затова и често, събития които идват по IC намират отражение в 07 и 08 дом (Везни, Скорпион).

Мъжът гледа на 07 дом(Везни) през очите на 06 дом(Дева) – защото веднъж той е биологически призван да бъде „донора” за потомците и втори път – да осигури необходимата прехрана, издръжка и „здраве” на същите. Затова и в Класическата астрология 06 дом(Дева) е свързан с полската работа, занаятчийството и изобщо осигуряване на препитанието (не на престижа и кариерата). Макар че там 06 дом(Дева) е дом и на Майката – традициите са били такива, че мъжът „анексира” цялото имущество на жената, за да му бъде стопанин и да го използува като източник за прехраната на семейството и осигуряване жизнеността на потомците. И докато за жената изпълнената функция е през първата част от живота – кардиналните оси първи реагират на майчинстия инстинкт в 04 и 08 дом; при мъжа „закъснелите” реакции идват когато тези оси докоснат 06 и 09 дом в зрялата възраст.

Разбира се, това е философската страна в Астрологията. Практическата страна е далеч по-рационална и многоликова, защото зависи именно от индивидуалността на Звездната карта.

И така – представата за Партньорството идва от положението на Върха на 07 дом по Стихия и Зодиакален знак.

Резонен е и въпроса – а ако има(няма) планета в 07 дом? Означава ли че човек няма представи?

Не, не означава.

Положението на планета по дом означава строго фиксирана потребност или подготовка за важно събитие в живота. Не напразно и в прогностиката първото което се опитваме да „отгадаем” има ли събитие, което да отговаря по дирекция на „докоснатата” планета(ако има такава). И след това чрез прогресия(транзит) ние търсим „какво се случва”.

Например една Венера в 07 дом ще означава, че Натива има потребност от хармонични и материални усещания.  С други думи – има нужда от физическо усещане за партньора. И те са толкова по-силни, колкото примерно Венера се намира във Земната Стихия и Знаци и толкова по-слаби, ��олкото Венера се намира във Въздушната Стихия и Знаци.

Естествено тук съществуват и множество вариации за възможностите – до колко Венера е хармонична със Стихията, която Управлява 07 дом; до колко срещайки един партньор нашата представа която натрапва нашата карта е в унисон с представите на Другия; до колко нашето развитие по Лунните елементи (особено възлите) позволява да се съвместим с  подобното на Другия и до колко Другия отговаря на същото условие.

Например: Венера 07 дом Телец означава потребност от Физическо присъствие. Върхът на 07 дом е зает от Овен(Огън) – означава че представата ни за партньор е за темперамент, чувственост (не емоционалност като Водата); Овенът означава амбициозност, налагане. С други думи  представата и потребността на натива е за защита и лидерство в отношенията, един вид физическа древногръцка борба. И тук идват „грешките”. Овен не означава че партньора ни ще бъде Овен. Представата ни е за лидер, силна личност по характер. Реално партньора ни може да е с акцент Стрелец, 09 дом, Лъв и т.н. Това също отговаря на условията. И все пак дори и тук да има „унисон” ние може да се разминем в Синастрията. Защо? Защото примерно ако ние сме с нодална ос на средните възли Водолей – Лъв, а другият е със Стрелец-Близнаци и вие сте успели да опознаете какво изисква от вас Водолея (общителност, партньорство); но другият все още гравитира около южния си възел(Близнаци- хитруване, лицемерие), нима можете да очаквате „отведнъж” да се получи. Ако все пак и двамата поставите установяване на здрава връзка над всичко, то трябва да поработите над това да се придвижите към изискванията на своите Северни възли. 

Ако вече правилно сте разбрали смисъла на Синастрията, ако сте прозрели, че картата ви рисува вашите миражи и вашите представи, които един добър астролог се опитва да ви разясни; то вече сте разбрали че 07 дом – партньорския дом не е нищо друго освен дом на Миража ви за Другия. И този Мираж може да няма нищо общо с реалността. Но понеже е ваш Мираж – вие или го подхранвате или просто се оставяте някой „професионалист” да ви го подхранва в очакване на „събитие”, което може и да не настъпи.

Планета в 07 дом ще означава фиксирана потребност за цял живот, свързана с партньорството. В същото време и ще указва какво желание искаме да удовлетворим чрез 07 дом (нека например Венера в 07 дом да управлява 04 дом – това означава, че в Партньорството ще търсите сигурност и стабилност). От друга страна примерно прогресивната Венера се намира в Близнаци, 08 дом – т.е. необходимостта да „поговорим” с партньора за потребностите, които са ни необходими заедно или за твърде лични и „неудобни неща”.

Можем ли да създадем някаква универсална „матрица” на представите „без участието на Бог-Астролог”? Да… Можем… Поне някакви общи общовалидни клишета.

® Росен Петров-Саромир

    Съновидение за патрньора в Звездната карта Всяка Звездна карта представлява система от „обещания”, които ни се дават. 12-те полета и 12-те знака с 11-те планети и 4 лунни фиктивни точки  представляват целият комплекс от „небесни” обещания: лидерство, материално благополучие, комуникативност, сигурност, представителност, здраве, партньорство, биологични потребности, познание, начин на живот, социална среда и необходимите врагове за нашето развитие.  До тук уж всичко е лесно, ясно и понятно. Просто „надарения” от Небесата трябва да стои и да чака те да се изпълнят (да паднат от Небесата подобно на Метеорит с извънземно ДНК), което да се развие според нашите очаквания и надежди (вътрешни и външни придобити). Всъщност в самото Начало на началата, всяка една Звездна карта представлява Абсолютна пустиня, над която „витаят”  в своята трикратност основните стихии в природата (Огън, Земя, Въздух и Вода) и тъй като става дума за Астрология – в нея съществува една Пета стихия(Дух), която е във всичко и всички. Това са изходните „съставки”, с които  ние работим (нито повече, нито по-малко пряко или с техните посредници (планетите, които управляват всяка Стихия чрез Знака, към който принадлежи тя)). Точно така – всичко прилича на неприятната дейност „работа”, която трябва да се свърши, като използуваме основните Стихии, за да превърнем Миражите в тази пустиня в съответна реалност. Дори тези, които правилно разбират Звездната карта като „Tabula rasa” – т.е. като съвкупност от 4+1 Стихии; голяма част от тях имат неправилното разбиране, че ако се обърнат към Астролог, той като Бог ще им каже как „чЕкайки” Пясъците на пустинята ще се раздвижат от самосебе си и върху тях ще се излее Рогът на изобилието. Миражите ще станат действителност и те само ще консумират, защото са „Избраниците на съдбата”. Всъщност само мързеливите Нативи и честолюбивите Астролози ще заложат на този вид „предвиждане”, което в своята основа си е чист Хазарт – вероятността да се „случи” нещо е толкова малка, колкото е възможно лежейки в леглото си от тавана да ви падне златен годежен пръстен с диамант на пъстри оченца. В този случай просто ролята на Честолюбивия Астролог е на случаен метеорит, забиващ се в Изначалните пясъци на Звездната карта… Резултатът е – пушилка, която ще омеши в пъти Миражите. Тяхното обяснение ще става все по-ирационално и по-замъглено… Всъщност правилния подход е разбирането, че Астролога е само Съветник. Добрия Астролог се опитва да разбере представите, които витаят у вас за съответният Мираж. Например искате „Дом”. Но тук съществуват различни миражи за това какво е това „Дом”. За един домът това е къща с двор; същото понятие за друг е апартамент някъде в облаците всред кристални стени и чудеса на техниката; за трети „дом” може да е една квартира пълна с хора – купон да бъде… Именно първата задача на Астролога като Съветник е да изясни какъв е вашият Мираж за определено желание или потребност.  На второ място добрият Астролог като Съветник е не да играе ролята на случаен метеорит, а да стимулира Петия елемент (Духа или Волята) на един натив той да заработи със съответната Стихия и Представител на същата, така че да превърне Миражът в пустинята в съответната Реалност. Да, правилно пиша :”Работа!”. Не е достатъчно само да се опише едно Желание или Потребност, необходимо е човек да работи за нея. Да се стои и да се очаква, че Миражите сами по себе си ще се материализират – това е абсолютна грешка. Както е грешка да се счита, че Астрологът-Метеорит е този който прави нещо в живота ви и той пренарежда „сбъдването”. Е, голяма част от Астролозите и преди и сега в името на „авторитета си” са готови да играят ролята на Съдбата (или всъщност не са подготвени достатъчно, за да бъдат Съветници – не им достига мисъл, знание). Кой е най-често срещания Мираж в разчитането на една Звездна карта?! Партньорството в живота. Традиционно е всеки да се „нахвърля” като гладен вълк именно върху темата за Партньорството, при все че още в началото уточнявахме, че Партньорството е вид Пътуване и процес, който започва с 01 дом(Овен) – Личното намерение; преминава през 02 дом(Телец) – Средствата за осъществяването му; 03 дом(Близнаци)-Осъществяване на проучване и комуникация; 04 дом(Рак)-Намиране на фундаменталните пресечни точки, съвпадение на възгледи и подход за Партньорство; 05 дом(Лъв)- Възможните чувства и емоции; 06 дом(Дева) – Уточняване на функционалните потребности от едно Партньорство… Дори да пренебрегнем самия процес, то 07 дом(Везни) отново не дава самия партньор, а личното виждане, образа, миража за него. 07 дом(Везни) всъщност сам по себе си представлява „Сключения договор” за Партньорство и неговата цел – осигуряване на Потомството. Не напразно Класическата Астрология разглежда 07 дом(Везни) като поле на Потомците.  Защото именно Договорът между двамата Партньори е такъв, че именно той облагодетелствува Потомците.  Затова независимо от вида на Партньорството (Формално подписване или Свободно съжителство), при условие че има като резултат от това Потомци, се счита че нативите са реализирали своят 07 дом(Везни). Разбира се съществуват няколко нюанса в Сиво по 07 дом (Везни) според това дали Звездната карта е на мъж или жена. И тук рухват митовете и легендите. Жената гледа на 07 дом(Везни) през очите на 08 дом(Скорпион) – защото Биологически тя веднъж е призвана да бъде „съсъда” на потомците и втори път Класическата астрология определя 08 дом(Скорпион) като дом на биологическите потребности и желания (не само секс, но и грижа за потомците, тяхното израстване и поддържане на живота им докато те се окажат окончателно дееспособни). Затова и много често в Старите времена 08 дом и Жената са били свързани в една представа – Вещицата и котлето над огъня, в което тя бърка различни отвари за различни нужди – храна, еликсири, билки. Затова и често, събития които идват по IC намират отражение в 07 и 08 дом (Везни, Скорпион). Мъжът гледа на 07 дом(Везни) през очите на 06 дом(Дева) – защото веднъж той е биологически призван да бъде „донора” за потомците и втори път – да осигури необходимата прехрана, издръжка и „здраве” на същите. Затова и в Класическата астрология 06 дом(Дева) е свързан с полската работа, занаятчийството и изобщо осигуряване на препитанието (не на престижа и кариерата). Макар че там 06 дом(Дева) е дом и на Майката – традициите са били такива, че мъжът „анексира” цялото имущество на жената, за да му бъде стопанин и да го използува като източник за прехраната на семейството и осигуряване жизнеността на потомците. И докато за жената изпълнената функция е през първата част от живота – кардиналните оси първи реагират на майчинстия инстинкт в 04 и 08 дом; при мъжа „закъснелите” реакции идват когато тези оси докоснат 06 и 09 дом в зрялата възраст. Разбира се, това е философската страна в Астрологията. Практическата страна е далеч по-рационална и многоликова, защото зависи именно от индивидуалността на Звездната карта. И така – представата за Партньорството идва от положението на Върха на 07 дом по Стихия и Зодиакален знак. Резонен е и въпроса – а ако има(няма) планета в 07 дом? Означава ли че човек няма представи? Не, не означава. Положението на планета по дом означава строго фиксирана потребност или подготовка за важно събитие в живота. Не напразно и в прогностиката първото което се опитваме да „отгадаем” има ли събитие, което да отговаря по дирекция на „докоснатата” планета(ако има такава). И след това чрез прогресия(транзит) ние търсим „какво се случва”. Например една Венера в 07 дом ще означава, че Натива има потребност от хармонични и материални усещания.  С други думи – има нужда от физическо усещане за партньора. И те са толкова по-силни, колкото примерно Венера се намира във Земната Стихия и Знаци и толкова по-слаби, колкото Венера се намира във Въздушната Стихия и Знаци. Естествено тук съществуват и множество вариации за възможностите – до колко Венера е хармонична със Стихията, която Управлява 07 дом; до колко срещайки един партньор нашата представа която натрапва нашата карта е в унисон с представите на Другия; до колко нашето развитие по Лунните елементи (особено възлите) позволява да се съвместим с  подобното на Другия и до колко Другия отговаря на същото условие. Например: Венера 07 дом Телец означава потребност от Физическо присъствие. Върхът на 07 дом е зает от Овен(Огън) – означава че представата ни за партньор е за темперамент, чувственост (не емоционалност като Водата); Овенът означава амбициозност, налагане. С други думи  представата и потребността на натива е за защита и лидерство в отношенията, един вид физическа древногръцка борба. И тук идват „грешките”. Овен не означава че партньора ни ще бъде Овен. Представата ни е за лидер, силна личност по характер. Реално партньора ни може да е с акцент Стрелец, 09 дом, Лъв и т.н. Това също отговаря на условията. И все пак дори и тук да има „унисон” ние може да се разминем в Синастрията. Защо? Защото примерно ако ние сме с нодална ос на средните възли Водолей – Лъв, а другият е със Стрелец-Близнаци и вие сте успели да опознаете какво изисква от вас Водолея (общителност, партньорство); но другият все още гравитира около южния си възел(Близнаци- хитруване, лицемерие), нима можете да очаквате „отведнъж” да се получи. Ако все пак и двамата поставите установяване на здрава връзка над всичко, то трябва да поработите над това да се придвижите към изискванията на своите Северни възли.  Ако вече правилно сте разбрали смисъла на Синастрията, ако сте прозрели, че картата ви рисува вашите миражи и вашите представи, които един добър астролог се опитва да ви разясни; то вече сте разбрали че 07 дом – партньорския дом не е нищо друго освен дом на Миража ви за Другия. И този Мираж може да няма нищо общо с реалността. Но понеже е ваш Мираж – вие или го подхранвате или просто се оставяте някой „професионалист” да ви го подхранва в очакване на „събитие”, което може и да не настъпи. Планета в 07 дом ще означава фиксирана потребност за цял живот, свързана с партньорството. В същото време и ще указва какво желание искаме да удовлетворим чрез 07 дом (нека например Венера в 07 дом да управлява 04 дом – това означава, че в Партньорството ще търсите сигурност и стабилност). От друга страна примерно прогресивната Венера се намира в Близнаци, 08 дом – т.е. необходимостта да „поговорим” с партньора за потребностите, които са ни необходими заедно или за твърде лични и „неудобни неща”. Можем ли да създадем някаква универсална „матрица” на представите „без участието на Бог-Астролог”? Да… Можем… Поне някакви общи общовалидни клишета. ® Росен Петров-Саромир

[vprki]

НДК става домакин на книгата за седмица преди Коледа и Нова година

Националният дворец на културата става средище на книгата за седмица преди Коледа и Нова година. 47-мият Софийски международен панаир на книгата и 7-мият Софийски международен литературен фестивал се провеждат на общо шест нива в Националния дворец на културата и ще продължат до неделя, 15-ти декември.

Това е най-очакваният �� мащабен книжен форум в страната. Очакван е от издателства, книгоразпространители и любители на книгата. Които не са малко, още повече преди празниците, за които може би най-подходящият подарък е книга.  Официалното откриване на Панаира е на 10-ти декември, вторник от 17 часа в Централното фоайе на Националния дворец на културата, а ден преди това започва Софийският международен литературен фестивал. Той ще започне в 10 часа на 10 декември в Огледалната зала на СУ „Св. Климент Охридски“ с Международна конференция: „Френската литература на кръстопътя на езиците и културите”. Лекцията е  на Ан-Розин Делбар от Белгия. След нея е лекцията на Стоян Атанасов - „Имигрантът Цветан Тодоров”. Конференцията е озаглавена „Да пишеш на френски“ и е организирана от Международната организация на франкофонията. Тя ще обогати фестивалната програма и ще допълни дискусиите и срещите с автори, за които езикът, на който пишат често е избор, бунт, съпротива и свобода. Макар френскоезичната литература да се простира на пет континента, в нея се отличават различни теми, засягащи политически и социални въпроси, множествеността на идентичността, сексуалността и насилието /За програмата й можете да прочетете тук/.

А в дните между вторник и неделя над 160 книгоиздатели и книгоразпространители от България и чужбина ще се представят в НДК. Там ще продължат и събитията свързани със Софийския международен литературен фестивал, както и започващите от Панаира на книгата /програмата за тях вижте тук/. Срещите от културната програма на панаира ще бъдат на сцената на 4 етаж на НДК и на щандовете на издателствата, а от фестивала - в Мраморното фоайе. Много са авторите, които ще се представят на двете места, но ни се иска да обърнем внимание на няколко събития. Не, че другите не заслужават, но нека всеки направи своя избор. Общото в тазгодишното издание на Софийския международен литературен фестивал не е нито територията, нито задължително близката култура. Обединява ги езикът, на който пишат.

Международната програма на фестивала тази година е посветена на френскоезичната литература и нейното многообразие, което в значителна степен идва от писатели, за които френският език не е майчин. Това обичайно са автори от бивши колонии или такива, които избират да пишат на този език. Затова за тазгодишните гости на фестивала можем да говорим като за френскоезични писатели от различни точки на света. Анна Мои, Самира Негруш, Жан-Марк Тюрин, Бернар Коман, Дени Терио, Армел Жоб, Жан Портанте, Франсоа - Анри Дезерабл, Аксиния Михайлова и Елица Георгиева са сред гостите на Литературния фестивал. До този момент участници в него са били повече от 250 поети и писатели от 28 държави.  Фестивалът е своеобразен форум, който събира на едно място български и световни автори и създава пространство за диалог и за среща на литературите, на големите и малките езици, на културите на различните държави.

Колкото до Културната програма на Панаира на книгата, там е предвиден и детски модул. Срещите и представянията на двете събития са много, даже повече, отколкото дори и един изкушен от литературата човек би могъл да понесе. Но както казва Мечо Пух – Колкото повече, толкова повече. Или би могло да се каже - за всекиго по нещо. Но все пак искаме да отбележим и няколко събития. В деня на откриването на Панаира на 10 декември от 18 часа на сцената на ет. 4 ще бъде представена поредицата „Хари Потър - 20 години магия“ на издателство „Егмонт” с илюстрациите на Любен Зидаров, които срещнаха безумна и безсмислена съпротива от страна на фенове на лустросаната по-рано поредица.

На 11 декември пък от 18 часа в Литературен клуб „Перото“ в НДК ще бъде връчена наградата за поезия „Иван Николов“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е учредена през 1994 от издателство „Жанет 45“. Отличието се връчва в две категории – за цялостно творчество и за най-добра поетична книга за годината. Първият лауреат на наградата е Христо Фотев, а носители на наградата през годините са Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Георги Борисов, Александър Секулов, Петър Чухов, Марин Бодаков, Оля Стоянова. Наградата за поезия „Иван Николов“ е частна инициатива, необвързана с държавните институции и спонсорирана единствено от издателство „Жанет 45“. Нейната цел е да бъде израз на подкрепата, която издателството оказва на съвременната българска поезия и литература. Номинираните по азбучен ред са: Антон Баев - „55 меланхолии”, изд. Коала Прес; Виолета Кунева – „Почти всичко е наред”, изд. Жанет 45; Иван Ланджев – „Ти, непрестанна новина”, изд. Жанет 45; Кръстьо Раленков – „Кислород”, изд. Литературен кръг „Смисъл“; Марианна Георгиева – „Изход”, Издателство за поезия ДА; Николай Бойков – „101 посвещения”, изд. Смол Стейшънс Прес; Цвета Делчева – „Отворени възможности”, изд. Ерго; Цветанка Еленкова – „Седмият жест II”, изд. Versus; Цочо Бояджиев – „Книга за разкаянията и утешенията“, изд. Жанет 45; Яна Букова – „Записки на жената-призрак”, изд. Жанет 45.

И същата вечер от 19 часа на същата сцена е премиерата на една особена книга - „Балканалия. Да растеш по време на преход“ /изд. „Парадокс”/ от Самира Кентрич. Това е графичен роман от словенската художничка и визуален артист Самира Кентрич. Водещ на събитието е Георги Ангелов. Думите за книгата ще са на проф. д-р Веселина Вълканова и проф. Анри Кулев. „Балканалия“ (превод от словенски: Георги Стойчев) е дълбоко личен и съкровен колаж от моментите на собствените ѝ детство и юношество. Романът разказва за израстването на едно дете от преселническо работническо семейство в Социалистическа федеративна република Югославия. Това е силен разказ за корените и идентичността, за дома и емиграцията - както навън, така и навътре в себе си. Сам по себе си произведение на изкуството, графичният роман на Самира Кентрич насочва погледа ни към вечната тема за това кои сме, как светът около нас ни променя и как ние му влияем.

Както отбелязахме, не можем да разкажем за всичко, което ще се случва на това наистина голямо литературно преживяване, но всеки може да избере своята гледна точка и пристрастие. А иначе на 14 декември ще бъдат връчени наградите „Златен лъв” за най-добър издателски проект /от експертно жури/ и с най-голяма обществена значимост /от журналистическо жури/. Седмото издание на Софийския международен литературен фестивал и 47-ия Международен панаир на книгата се организират от Асоциация „Българска книга“ с подкрепата на Министерството на културата на България и Столична община. Събитията се провеждат в партньорство с Международната организация на франкофонията, Френски институт, Посолство на Швейцария в България. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2019 година. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: Книги за младите читатели печелят „Златните лъвове” на АБК

„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман и юбилейните издания на романите за Хари Потър с художник Любен Зидаров спечелиха тази година наградата „Златен лъв” на Асоциация „Българска книга”. Те бяха връчени в предпоследния ден на 47 – ия Софийски международен панаир на книгата и 7- ия Международния литературен фестивал в НДК тази година.

Наградата „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ се присъжда в две категории. Наградата за най-добър издателски проект се определя от експертно жури за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с добро полиграфическо изпълнение. Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда от журналистическо жури. Наградата се дава за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк обществен и медиен интерес. 

В първата категория журито в състав проф. Кирил Гогов, проф. Андреана Ефтимова, проф. Милена Кирова, Федя Филкова и Веселина Райжекова определи за носител на наградата „Златен лъв” книгата „Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман на изд. „Ентусиаст и фондация „Културни перспективи“. Във втората категория журналистическото жури в състав д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров реши наградата „Златен лъв” да отиде при юбилейните издания на романите за Хари Потър на издателство „Егмонт” с илюстрациите на Любен Зидаров за майсторския и нетривиален подход към оформлението.

„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман излиза за първи път в музикален формат като част от поредицата „Музика в книга“. Вдъхновена от Е.Т.А. Хофман и неговите разкази, оперната певица Ина Кънчева отново избира концепцията „Музика в книга“. Затова към книгата е приложено съдържание за слушане – адаптиран от Александър Секулов текст в интерпретацията на Самуел Финци, и три музикални сцени, базирани на оригиналната композиция на Е.Т.А. Хофман – Квинтет за арфа в до минор. „Непознатото дете“ е поетичен поглед върху идеите за свободата на фантазията, за материалното и нематериалното, за това да имаш или да бъдеш, за крайността на човека и вечността на природата. Вече излезе премиерата на театрално-куклено представление под режисурата на Диана Добрева.

Колкото до поредицата на юбилейните издания на романите за Хари Потър с художник Любен Зидаров на издателство „Егмонт” журналистическото жури реши, че трябва да даде знак със своето решение срещу  войнстващата неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Същевременно то учреди и Антинаграда, която отиде при издателство „Византия” за „Под игото” на съвременен български език” – за профанирането на българската литературна класика. Което впрочем е пак насочено към младата българска публика…

Имаше и много стойностни номинации при наградите. Защото все повече издателствата /с малки изключения/ се насочват към смислени автори и произведения. Както и към добри художници. Между другото, при представянето на книгите на сцената на Панаира от поредицата за Хари Потър, млад читател поздрави Любен Зидаров, който беше дошъл там, за смелостта му при трактовката на персонажите от романите. Илюстрациите му бяха одобрени от самата Дж. К. Роулинг и нейните издатели.

Любен Зидаров

А колкото до Любен Зидаров, искаме да цитираме негови думи от разговор с него преди време в сайта „въпреки.com”: „Аз съм започнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже бях ученик в гимназията при първите илюстрации, които направих. Мисля, че беше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет ги направих във формата на книгата, която бях прочел. Изрязах ги и ги налепих вътре в страниците на книгата, за да изглежда, че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета, които бяха предназначени за деца и юноши. Започнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков”. После се занимава с живопис, но след време илюстрацията го грабва на нова сметка. „И сега, както гледам, продължава да ме държи. Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”, каза Любен Зидаров.

Яна Букова и Божана Апостолова при връчването на наградата

По време на Панаира имаше и други награди. Връчена беше Националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2019 година на Яна Букова, за стихосбирката й „Записки на жената призрак”, издадена от „Жанет 45“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е частна инициатива, необвързана с държавни институции и спонсорирана единствено от издателство „Жанет 45“. Целта е да бъде подкрепена съвременната българска поезия. „Като отправна точка за настоящата книга послужиха търсения в Мрежата, научни статии, случайни факти, както и възгледът на OuHisPo (Ouvroir d’Histoire Potentielle – разклонение на OuLiPo), че съществуват събития в Историята, които се римуват помежду си. Въпреки усилията ми, се оказа невъзможно да открия повече информация за дейността на OuHisPo”, пише поетесата.

Силвия Чолева на щанда на издателството си за поезия “ДА”

А редакторката на книгата Силвия Чолева добавя: „Яна Букова е борхесов тип автор. Тя предпочита играта, препратките, загадките, неочаквания обрат, ирониите, драматургията на стиха. Притежава дълбоки познания не само в хуманитарната област, в която е специалист, изкушена е от науката, знае много и всичко това рефлектира в „Записки на жената призрак“. В книгата интонациите се сменят рязко, стихът е насечен, ритъмът – също, тонът е рязък, на места афористичността превръща стиха в сентенция, но дали не иска да ни „изпързаля“, да ни „провери“ или сами да се „проверим“, питаме се, докато четем, дали тази ирония не се е превърнала неусетно в сарказъм… Читателят на книгата често си задава въпроси, налага му се да поставя казаното под съмнение, да внимава в текста, да впрегне познанията си и в същото време да пусне хвърчилото на въображението, за да заработят метафорите, за да се задвижат интервалите в стихотворението и да се превърнат в асоциативен мост между един стих и следващ – нещо такова представлява механиката на четенето тук. Яна Букова не иска да е лесно, разчувстващо, възвишено … Тя иска да тревожи, да разбутва статуквото, да ни изплаши, стресне, директна е с риск дори да звучи грубо. Докато четеш тези на места саркастично-ужасяващи (само каква комбинация за поезия!) стихове и поеми, постепенно осъзнаваш, че тъкмо това е езикът, с който, начинът, по който днес може да се философства, да се говори за целия живот около нас – от вътрешните терзания до политиката, от природата до концентрационните лагери, от писането и писателите до лудостта...”

И още една награда, която беше за превод, но връчена преди Панаира - лауреат на наградата „Кръстан Дянков" през 2019 година на Фондация „Елизабет Костова” стана Зорница Христова за превода й на „Кладата на суетата“ от Том Улф (Лист, 2019). А както каза проф. Светлозар Игов шеговито при връчването на наградите за поезия „Иван Николов”: „Колкото повече пишат, толкова по-малко четат”. И добави: „Маркс е казал, че при комунизма всички ще пишат”… И даде шеговито предложение на издателката Божана Апостолова, че трябва да спре да издава толкова много българска литература. Но това според присъстващите и според него не значи, че трябва да се спре да се пише и да се издава. А и за да си критик и жури, трябва да си преборил егото си, каза той. Така, че честито на наградените. А книгата е все пак един от най-хубавите Коледни подаръци. Особено, когато има кой да чете стойностни творби. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Литературата открива онлайн път към публиката

Тазгодишният Софийски международен литературен фестивал /СМЛФ/ ще се проведе от 10 до 13 декември и ще бъде изцяло онлайн, както вече съобщихме. Това издание, макар необичайно, дава възможност да се включат писатели и поети от България, Великобритания, Канада, Шотландия, Израел, Нидерландия, Финландия и Америка. За съжаление, заради пандемичната ситуация много събития свързани с книги традиционно през декември, бяха отменени за тази година. Софийският международен панаир на книгата в НДК, който събираше преди Коледа читатели, които освен всичко друго, осигуряваха и коледните си подаръци, отпадна.

Едно друго традиционно литературно събития също не можа да бъде осъществено. Става дума за Поетичния Никулден, който се организира от Федя Филкова, съпругата на поета Николай Кънчев /1936 – 2007/ и актьора Милен Миланов, съосновател и дългогодишен председател на Фондация „А,Аскеер”. Наградата за нова българска поезия, която тази година се връчва за девети път, е почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван и 2200 лева. През 2012 г. поетесата и преводачка Федя Филкова учредява наградата за поезия „Николай Кънчев“ в негова памет, която се присъжда всяка година. Тази година, обаче, наградата беше връчена онлайн. Тя беше присъдена на Александър Байтошев за поетичната му книга „Свещената гора“ /изд. „Жанет 45“/. Останалите номинирани тази година бяха: Пламен Дойнов – за „Влюбване в диктатора”, ИК „Несарт – Милен Миланов” и Издателство „Кралица Маб”, 2020; Надежда Радулова – за „Малкият свят, големият свят”, Издателство „Жанет 45“; Ина Иванова – за „Криле от папие-маше”, Издателство „Жанет 45“ и Наталия Иванова – за „човек с бинокъл”, Издателство „Арс”.

Пластиката на Николай Кънчев, изработена от Добромир Иван - снимка Стефан Джамбазов

Но да се върнем на Софийския международен литературен фестивал. Началото на фестивала ще постави френският писател Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г. (10 декември | 16:00). „Ако романите на Дюбоа бяха преведени на английски език, статутът му във Франция щеше да е сравним с този на Джон Ървинг и Уилям Бойд“, казва президентът на академията Гонкур Бернар Пиво. В края отново ще бъдат огласени традиционните награди „Златен лъв“ на Асоциацията на българските книгоиздатели. Иначе смисловата спойка на СМЛФ тази година ще бъде концентрирана в различните разкази за бъдещето, в идеята за започването „На нов ред“. Значителна част от форматите на фестивала ще бъдат запазени. Така освен разговорите с чуждестранните писатели и срещите с българските автори, в програмата на фестивала остават „Разговори за бъдещето“, СМЛФ представя и „Поезия и музика“. Дигиталното издание на Литературния фестивал ще се разшири до още три дестинации, освен вече обявените – Америка, Израел и Финландия. Към програмата на фестивала се присъединяват световноизвестните писатели Салман Рушди, Етгар Керет и Селя Ахава, съобщиха от фестивала.

Салман Рушди - снимка архив

Британският писател и есеист от индийски произход Салман Рушди ще се включи от Ню Йорк. Той е автор на 14 романа, а книгите му са преведени на над 40 езика. Стилът му често е определян като „магически реализъм“. Автор е на документални филми и нонфикшън. Още с втората си книга „Среднощни деца“ Салман Рушди получава широко признание. Тя му носи наградата „Букър“ (1981 г.). През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийството му е определена голяма парична награда. 13 години от живота му минават под друга идентичност и постоянна полицейска защита. Рушди спира да използва фалшивото си име през месеците след 11 септември 2001 г.

Етгар Керет - снимка архив

Сред международните участници е и най-четеният израелски писател на своето поколение – Етгар Керет. Той е автор на пет сборника с разкази, публикувани в 35 страни, както и на комикси, сценарии и десетки публикации в The New Yorker, The New York Times, Le Monde, The Guardian, Zoetrope, Tablet magazine и др. Произведенията му са екранизирани в над 40 късометражни филма. Сред многото му отличия са Платинената награда на израелската Асоциация на издателите (неколкократно), отличието за най-добър чуждестранен писател на Централната градската библиотека в Санкт Петербург (2010) и кавалерската степен на Ордена на изкуствата и литературата на Франция, както и Златна камера от Кан (2007) за създадения заедно със съпругата му Шира Гефен филм Медузи. Неговото участие ще бъде директно от Тел Авив.

Селя Ахава - снимка архив

Селя Ахава е финландска писателка, завършила драматургия и писала сценарии за радио, телевизия и филми. Дебютният ѝ роман излиза през 2010 г. и веднага е забелязан от литературните среди. Със своята втора книга, тя става носителка на Наградата за литература на ЕС и е номинирана за престижния приз „Финландия“. Удостоена е и с наградата за разпространение на финландската литература „Факлоносци“. Селя Ахава ще се включи от Финландия. В международната програма ще участват още Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв, за които вече писахме /можете да прочетете тук/.

Невена Дишлиева – Кръстева - снимка Ивелина Чолакова

Тук само искаме да добавим думите на Невена Дишлиева – Кръстева собственик, създател и главен редактор на издателство ICU. Двама от авторите, книги на които издателството е публикувало - британският писател и журналист – Крис Клийв и Естер Херитсен, смятана за едно от обещаващите имена в нидерландската литература още с дебюта си през 2000 г. ще се включат в СМЛФ 2020. „Софийският международен литературен фестивал е един от най-стойностните форуми в културния календар на София и всяка година го чакам с нетърпение. Много е обнадеждаващо да наблюдаваш как нещо се прави с размах и професионализъм, а Дора Радева това го умее и събира около себе си страхотни хора. Защо точно тези двама автори на ICU участват в тазгодишното изцяло дигитално издание на фестивала? Крис Клийв защото е написал книга, която няма да допусна да бъде подмината – би било грешка. Той е автор в творческия си разцвет, познат е на българската публика с вече два романа, излезли в последните 5 години – „Другата ръка“ и „Възпламеняване“ – а сега излиза и третият му, най-силен до момента по мое скромно мнение – „На смелите се прощава“.

Крис Клийв - снимка архив

Крис е писател визионер, неговите книги са пророчески в много отношения – той усеща процесите, които движат човечеството, умее да анализира вътрешните състояния и колебания и предвижда накъде избиват. В този смисъл е съвсем на мястото си на фестивал, чието мото е „На нов ред“. И се надявам читателите да го разпознаят като един от акцентите на фестивала. Що се отнася до Естер Херитсен, нейният „нов ред“ е преобръщането на всичките ни представи за нормално функциониращо семейство и отношения между членовете на едно семейство. Нейният роман „Жажда“ е обсебващ със своята странност, предизвикателен, дързък, трудно се поддава на анализ. Книга, за която си струва да се говори, защото понякога през далечното и необичайното успяваме да видим по-ясно онова, което е непосредствено до нас“, каза за „въпреки.com“ Невена Дишлиева – Кръстева.

Естер Херитсен - снимка архив

Още един чуждестранен автор ще бъде част от програмата на фестивала, но в малко по-различен формат. Като част от „Разговори за бъдещето“ ще бъде срещата с американския поет Джефри Янг и българската поетеса Цвета Софрониева. Двамата автори изследват отношенията между памет и отговорност, многоезичие и мит, документиране и лирическа асоциативност, познанието на културите за себе си и знанието им за другите хора и за природата. Разговорът им ще е посветен на възможностите за бъдеще, които поезията търси, докато в света се унищожават растителни и животински видове, обезлюдяват се океаните, изсичат се цели пояси гори, необратимо се замърсява въздуха и водата.

Срещите с българските писатели и поети ще бъдат обособени в три основни жанрови рамки: роман, поезия и разказ. В осмата година на фестивала авторите от България ще бъдат Антония Апостолова, Георги Господинов, Георги Тенев, Зорница Гъркова, Любов Кронева, Момчил Николов, Надежда Радулова, Русана Бърдарска, Яница Радева. Светлозар Желев, Николай Грозни и Ксения Банович ще представят сборника „България за напреднали“. Тази година отново ще се проведе и форматът „Поезия и музика“, който в последните две години бе заменен от „Тайното поетическо четене“. Съвсем явно и на живо, този път ще участват поетите Александър Байтошев, Георги Гаврилов, Габриела Манова, Наталия Иванова, Рене Карабаш. Между поезията и музиката ще бъде гостуването на писателя, журналист и дългогодишен музикален селектор Светослав Тодоров. През 2020 г. излиза аудио сборникът му с експериментална литература и електронна музика „Нищо няма да ти се случи“. Той обединява текстовете на Светослав, гласа на актрисата Ина Добрева и музиката на композитора Стоимен Стоянов (Nocktern).

Тази година мраморното фоайе на НДК ще остане пусто...

Пандемията отмени тазгодишното издание на традиционния семинар по творческо писане, който фондация „Елизабет Костова“ организира над 10 години в Созопол. Фондацията го замести с инициативата #СамиЗаедно, в рамките на която покани писатели от пет континента да погледнат през прозорците на своите кабинети, буквално и метафорично, и да споделят литературното си въображение. Гости на Литературния фестивал ще бъдат Милена Делева, Албена Шкодрова и Иванка Могилска. Елизабет Костова е подготвила специално видео, което ще бъде излъчено по време на разговора. През пролетта, още докато не беше ясен краят на извънредното положение, независимото месечно издание за култура Виж! покани писатели, поети, фотографи, художници и илюстратори да разкажат какво е усещането, когато навън значи навътре. Включват се 150 души от различни области и на различни възрасти. 72 от тях са селектирани и включени в книгата Когато навън е навътре. Срещата ще бъде с Камелия Величкова, Светослав Тодоров и със специалното участие на Тео Ушев.

Така беше в предишни години на Софийския международен литературен фестивал ...

И последният акцент от СМЛФ ще бъде представяне на броя „Извънредната 2020“ на Академичното електронно списание за изкуства и култура „Пирон“, както и дейността на Културния център на СУ „Климент Охридски“. В този брой на сп. „Пирон“ има критически рефлексии от български и световни мислители върху различните аспекти на извънредното положение и пандемичната обстановка, както и осмисляне на българската ситуация през очите на водещи юристи, хуманитаристи, медийни изследователи, учени и артисти. Участници в разговора ще бъдат проф. Стилян Йотов,  Антоанета Колева, проф. Александър Кьосев и Лъчезар Бояджиев. Цялата програма можете да видите тук. 

Всяка година, без изключение, Софийският международен литературен фестивал е съпровождан от разнообразни изложби, свързани с книгите и литературата. Този път обаче фокусъ�� на внимание ще бъде върху една фотографска книга, която по-рано през годината имаше и изложба. Palermo. Box. Me. на Фелия Барух ще бъде представена от Марин Бодаков и Ели Сотирова на 13 декември от 10 ч. Фестивалът ще се излъчва на живо във Facebook страницата на събитието. Всички срещи ще бъдат качени допълнително в YouTube канала Sofia International Literary Festival. Осмото издание на Софийския международен литературен фестивал се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата. „Въпреки.com“ е медиен партньор на фестивала. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – I част

Не подкрепяме класациите за изкуство, затова ще споделяме само свои гледни точки и това, което ни е направило впечатление. Това разбира се, ще бъдат и културни събития и произведения, но и /не/културни случки, които влияят. Това не е всичко, което се е случило или не в изкуството и културата у нас тази година. Не приемаме и „отлъчването” на творци от страна на някои медии заради идеологически критерии. Единственият измерител е качеството на произведенията и тяхната демократична насоченост. Още по-малко патриотарските изцепки. Не споделяме воплите за загиващото изкуство, но и не смятаме, че държава и институции трябва да абдикират от подкрепата си.

Но може би все пак да започнем със скандалите – истински или измислени. А и сме убедени, че лоша реклама няма. Дълго време колеги журналисти се занимаваха с фалшивите произведения на изложбата в столичната галерия „Структура” в изложбата „Модернизъм и авангард. Българската перспектива”. Някак си много стойностни изложби в тази галерия преди това преминаха доста под сурдинка. Но когато излязоха няколко фалшификати медийният интерес се оказа изключително повишен. В крайна сметка все още не се разбра каква е истината за фалшификатите. Не е тайна, че има пазар на фалшификати и в българските условия, не само в световни. Но това не бива да омаловажава качествата на една такава галерия като „Структура”.

Последният ден на предсрочно закритата изложба в галерия “Структура”

Или пък друг измислен скандал - грозната атака срещу илюстрациите на Любен Зидаров за юбилейното издание на Хари Потър. Седемте юбилейни издания, излязоха на 13 ноември – датата, на която през 2000 г. у нас се появява първият роман „Хари Потър и Философският камък“. Любен Зидаров има повече от седемдесет години активна творческа дейност зад гърба си, през които е илюстрирал над 200 заглавия от българската и световна литературна класика. Днес той е един от малкото илюстратори в света, художествено превъплътил и историята за Хари Потър при подкрепата на Дж. К. Роулинг. И сме щастливи, че с наше участие журналистическото жури даде наградата „Златен лъв” на юбилейната поредица на книгите за Хари Потър с илюстрациите на Любен Зидаров.

Любен Зидаров е все така неуморен и перфектен

Не сме почитатели на Хари Потър, нито на Джоан Роулинг, независимо дали се появява под собственото си име, или под псевдонима си Робърт Галбрейт. Не сме и особено впечатлени от филма по книгата и от книжарницата й в Порто, Португалия, където й дошла идеята за Хари Потър – едно доста комерсиално заведение, в което сме били. Но така или иначе, медийният интерес към поредицата е изключителен. И тук се появява чудесният български илюстратор Любен Зидаров. Той прави илюстрациите за юбилейното издание не само майсторски, но и нетривиално и най-неочаквано те срещат изключителна съпротива. Вероятно защото не са накъдрени по подобие на филмчетата. Очевидно, става дума за войнстваща неграмотност в сферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Свидетели бяхме включително и до призиви за изземване на тиража или до отстраняване на постерите в градинката „Кристал” в София.

И още един скандал – този път чисто литературен - около „превода“ на съвременен български език на „Под игото“ от Иван Вазов на издателство „Византия“. И тук ще си позволим да цитираме културолога проф. Ивайло Дичев: „Този път тя поставя на дневен ред въпроса за отношението към нашето минало: кое е по-важно - да разбираме смисъла или да възпроизвеждаме формата? Този въпрос често се е появявал в историята на религиите като спор между тези, които искат да адаптират свещените текстове към съвремието и фундаменталистите, които смятат, че не бива да се пипа нито запетайка. Е, малко пресилвам, защото текстът на Вазов е общо взето разбираем за съвременния читател. Основният проблем не са обясненията към „гологлав“ или „посегателство“, с които се подиграват медиите - проблемът са турцизмите. И именно тук проектът на издателство „Византия“ ни поставя пред едно нерешимо противоречие. От една страна, произведението е сакрализирано от патриотите като най-велико и основополагащо за българската свяст. От друга - то става все по-неразбираемо заради обичайните навремето турски думи…Четенето на текстове от далечни епохи предполага усилие и за вникване в думите на онази епоха - част от смисъла на литературата е да се пренесеш не само в сюжета, но и в семиотиката, в начина, по който са конструирали смисли, които днес са ни вече чужди. Така впрочем се учи чужд език - не просто превеждаш думите, а се опитваш да разбереш как мисли другата култура… Всякакви не��а правят по света - не само осъвременяват Шекспир или Расин, а и предлагат на учениците преразказ на основните моменти от сюжета - после в часа се анализират определени пасажи. А който реши да се посвети на филологията - нека да чете внимателно и изцяло, с речник в ръка. Аз не виждам в това нищо скандално. Въпросът е какво искаме да постигнем: досаден ритуал по сакрализация на определени четива или разбиране на една минала епоха, когато не само хората и нравите, но и езикът е бил различен от нашия“. Това написа проф. Ивайло Дичев, а журналистическото жури на „Златния лъв” „отличи” изданието със своята Антинаграда.

По този начин на два лаптопа в галерия “Средец” на Министерството на културата в един ден за няколко часа бяха демонстрирани проектите на участниците в конкурса за българското участие на Венецианското биенале

Иначе от гледна точка на скандалите имаше и друг заради българското участие на Венецианското биенале. Това впрочем, не е за първи път. Недоволни имаше и преди време за участието на Павел Койчев, Греди Асса и Хубен Черкелов. Не искаме да се спираме на качествата на спечелилата работа и до колко конкурсът е бил съобразен с кратките срокове за решение на журито. Но искаме да отбележим, че Министерството на културата направи едно доста скромно представяне на участниците в галерия „Средец” на МК, в което един ден на два лаптопа, желаещите можеха да видят през главите на другите кандидатстващите. А това бяха проекти на водещи творци у нас, работите на които независимо дали класирани или не, би трябвало да се видят. И едно изключително положително събитие – Съюзът на българските художници с председател Любен Генов успя да осъществи ремонта на галерията на ул. „Шипка” 6 и тя започна да се превръща в едно съвременно пространство за експониране на художествени творби, където продължава Осмото международно триенале на графиката.

Новото реновирано пространство в галерията на СБХ на ул. “Шипка” 6 в София беше открито с Осмото международно триенале на графиката

А колкото до одобряването в различни конкурси искаме да прибавим още нещо. В подобни уж демократични процедури, особено свързани с филми, се размахват някакви точки. Как се съставят тези точки /които също са субективни/ е отделен въпрос. Но зад тези точки се скрива собственото мнение. Разбира се, че можеш да харесваш нещо или да не го харесваш, това е твое право. Както на кандидатстващите, така и на оценителите. Но застани зад своята позиция и кажи – това приемам, това не. И се обоснови. Може да си прав, може и не. Но застани със своето лице, а не се крий зад някакви нещастни точки. Това, впрочем важи и за някои от конкурсите в Министерството на културата. Свидетели бяхме на последния такъв за директор на Националната галерия. Двама от явяващите се /Филип Зидаров и Надежда Джакова/ не събрали точки?! и остана сегашната директорка Яра Бубнова. Не казваме дали тя е най-добрият вариант или не. Но какви са тези точки??!!! Нека всеки от комисията каже – аз съм ЗА, аз – ПРОТИВ. Докато не застанем с лицата си, демокрация у нас няма да има. Не става дума да протестираме срещу едно или друго, а да отстояваме мнения не само за утилитарни искания, а и за духовни пристрастия. Дори и да си нарушиш взаимоотношенията с колегата. А не – аз на теб, ти на мен… Въпросът е на принципи и стойности. Което, впрочем е проблем и на критиката у нас за художествени произведения.

Тео Ушев на срещата му с младите в Софийска градска художествена галерия

Но това все пак остава за сметка на избора за решение на всеки човек – дали оценяващ или оценяван. Защото когато следваш своя път, едно или друго правилно или неправилно решение не може да те разколебае. И тук искаме да споделим за думите на Тео Ушев, който имаше чудесна среща в Софийска градска художествена галерия със студенти и ученици от художествени училища след прожекцията на филма му „Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов. По-късно ще стане дума за качествата на филма, който наистина развълнува публиката в препълнената зала 1 на НДК. На срещата с младите Тео Ушев искаше обаче да чуе и противоположни мнения, а както каза, негови проекти са отхвърляни от Националния филмов център. Прекрасно впечатление обаче ни направиха думите му. Той не се държеше като звезда, а като човек, който има своите съмнения и неуспехи. И го сподели с присъстващите.

Теодор Ушев

При това каза думи, които всеки от хората занимаващи се с изкуството, трябва да помнят: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора. Има филм за всеки фестивал, има фестивал за всеки филм. Просто трябва да си намерите мястото и да не го взимате лично. И да не се фрустрирате. Или да се обиждате – това е най-глупавото нещо. Ако не са оценили вашата работа и вие да им се обидите…”, бяха препоръките на Тео Ушев към младите му бъдещи колеги.

Част от изложбата „Думи, образи, места” в СГХГ по повод 140 години от обявяването на София за столица

И понеже стана дума за Софийска градска художествена галерия, в нея имаше няколко прекрасни изложби, а тя все повече се превръща не само в галерия, а и в културно средище. В което се организират най-различни културни събития, включително и концерти. А две от изложбите все още продължават – „Думи, образи, места” по повод 140 години от обявяването на София за столица и „Галерия на 6-те” по повод 120 години от рождението на Дечко Узунов. Ние от фондация „Въпреки” също благодарение на партньорството с галерията осъществихме дискусията „Музеят – възможен или невъзможен”. Проектът беше по програма, финансирана от Националния фонд „Култура”. Впрочем, благодарим на фонда, защото той през годините ни е подкрепял в различни проекти. В случая основната тема беше за Музей за близкото минало. Смятаме, че такъв музей най-сетне и при нас трябва да бъде създаден. Мненията на дискусията бяха различни – от това, че не му е дошло времето, до че много сме закъснели. Така или иначе, всичко зависи от желанието на Столична община и държавата. По темата, всеки, който би искал може да прочете в нашия сайт „въпреки.com” тук. Само ще добавим, че в рамките на проекта имаше и социологическо изследване осъществено от екип с водещ Цветозар Томов, като преобладаващите мнения бяха за нуждата от такъв музей.  Според данните 35,7 % от столичани смятат, че създаването на Музей на близкото минало е много необходим. 47,2 % смятат, че е необходим, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. Едва около 12 % смятат, че такъв музей не е необходим. А около 85 % отбелязват, че биха го посетили ако съществува.

Цветозар Томов при представянето на социологическото изследване в рамките на дискусията ни в СГХГ

Освен това, един от въпросите беше за най-подходящото място за такъв музей. 67% процента от жителите на София сочат за това място подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров. Това място е деактувано и предоставено на СГХГ за музей за съвременно изкуство с решение на СОС. Смятаме, че тази идея не противоречи на създаването на Музей за близкото минало, защото начините за експониране на това време могат да бъдат различни. Би могло да се използва и пространството над тези подземия, което сега също е предоставено на Дирекция „Култура” на Столична община по програма „Навън”. Нашето предложение и настояване е да се организира час по-скоро конкурс за идеен проект за подобен музей, неговото място и тематичен обхват. Включително и с чуждестранно участие. Смятаме, че трябва да има и обществена дискусия по предложенията. Готови сме да участваме в нея, за да се стигне до най-добрия начин за експониране. Вярваме, че това е път да се осмисли и нашето настояще.

Пултът за управление на мумията в подземията на бившия мавзолей на Георги Димитров

Надяваме се, че тази дискусия няма да остане само като реализиран проект, а и да доведе до реални резултати. Въпреки, че преди време също в СГХГ бяхме реализирали друга дискусия – „Скулптурата и градът” за мястото на скулптурата в градската среда /можете да прочетете тук/. За съжаление продължават да се правят недомислени паметници в градовете, където инициативни комитети намиращи пари налагат свои не дотам естетически издържани критерии. А не се прави нещо особено за осъществяването на съвременни скулптурни намеси в градската среда. А има прекрасни примери за подобни проекти като изложбата на Павел Койчев в столичната галерия „Сан Стефано”. В нея скулпторът остава верен на своите търсения за намеси в градското пространство. То е илюзорно и може би точно за това изложбата е озаглавена „Почти възможно”.

Част от изложбата на Павел Койчев “Почти възможно”

„Деветте обекта в новата инсталацията на Койчев (проектирани върху черно-бели фотографии на „нищо неподозираща” околна среда) хем продължават природата в собствения си пластически език, хем символно се отдалечават от нея, за да дадат простор на културна игра без цел и граници“ – написа за изложбата Георги Лозанов. Експозицията е от огромни табла, които наистина, ако има достатъчно воля, могат да бъдат поставени като стойностни пластики в дадено селище. Местата, които фиксира авторът са Трявна, Белоградчишки скали, пред Двореца в София, които да облагородят средата, да бъдат контрапункт на битовизма и всекидневието, една връзка между човек и природа. В експозицията бяха представени и макети на самите негови девет обекта, на постаменти, които са цветни, в едно интересно формообразуване, направени от обикновени материали, но въздействащи мащабно и много лично като решение. „Почти възможно“ е да се осъществи в голям мащаб една такава скулптура, почти невъзможно е да се намерят смели, решителни, обичащи изкуството хора, които да ги реализират.

А така би могъл да изглежда площадът пред бившия Дворец в София

Тръгнахме по линия на изложбите, но не ни се иска да продължаваме за тях. Не защото ги няма, а защото са повече от достатъчно. И това е нормално. Българските художници и съвременни визуални артисти все повече се налагат и в света. Но искаме да прибавим нещо и за парламента от гледна точка на журналистите и културата. В едно от последните парламентарни питания за годината имаше въпрос за свободата на словото към министъра на културата. Уговорката от опозиционния питащ беше, че все пак Министерството на културата няма особени правомощия в тази област. Но все пак, той си пита. При това като вина на държавата и управляващите вмени ширещата се все повече самоцензура. Не защитаваме нито управляващите, нито държавата, но все пак САМОЦЕНЗУРАТА е въпрос на самите самоцензуриращи се „журналисти”. Защото като не искаш да правиш нещо, не го правиш, като поемаш всички рискове на това. А не както беше казала преди време наша бивша колежка – какво пък, това си е работа като всяка друга…

Само, че журналистиката не е работа като всяка друга и се прави с убеденост и позиция!!! А иначе за неадекватните питания в парламента ни се иска да споменем още за едно – за книжарницата на „Хеликон” в Евробългарския културен център при МК, която била закрита! Но тя не е закрита, а просто й е изтекъл договора… И Министерството на културата, което е собственик на сградата иска да оползотвори пространството не за кръчма, а за библиотека на Института за недвижимо културно наследство. А и „Хеликон” има достатъчно книжарници не само в София. Тоест всички вопли за „унищожаване” на културата са несъстоятелни. И така се профанизира от някои депутати самият смисъл за намесата на държавата в културните процеси… А за сега спираме дотук. Но както се казва във филмите: To Be Continued - следва продължение на нашата гледна точка...≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Книгата като подарък, празник и преживяване

Два са месеците в годината, когато книгата се радва на особена почит. Единият е през май, когато е празникът на буквите и другият – през декември. Когато е Коледният Панаир на книгата, Международният литературен фестивал и отличията в края на годината за книги и автори. А най-хубавото освен срещите с писатели е и литературни критици е възможността да се избере книга като прекрасен Коледен и Новогодишен подарък.

Но да започнем с наградите. Експертното жури на издателите определи  награда за най-добър издателски проект – „Златен лъв" за книгата на издателство „Просвета“ „1943. Антология за деца“. Негови членове бяха проф. Андреана Евтимова, проф. Милена Кирова, проф. Иво Панов, проф. Кирил Гогов и Федя Филкова. А наградата „Златен лъв“ 2018 година за издателски проект с най-голяма обществена значимост спечели поредицата на Департамента „Нова българистика“ на НБУ и издателство „Кралица Маб“ „Литературата на НРБ: история и теория“. „Книгите от поредицата нямат аналог като опит и достижение в така несигурното поле на исторически организираната рефлексия върху литературните факти от епохата на Народна република България и върху нейното дисциплиниране в режима на политическата целесъобразност, осъществявано в този период“ е формулировката на експертното журналистическо жури в състав д-р Андрей Захариев, Светлана Дичева, Гриша Атанасов и Стефан Джамбазов.

Специален акцент в нашите публикации през годините е бил и продължава да бъде именно представянето на проекта „Литературата на НРБ: история и теория“, с изключителната изследователска работа, ръководена от доц. Пламен Дойнов с дейното участие на проф. Михаил Неделчев. Книгите от поредицата на този дългосрочен проект се реализират и със съдействието на фондация „А’Аскеер”. „Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Неудовлетвореността от началния етап на дебата и понатрупаната зрялост водят до нов, мащабен проект за преосмислянето на „Литературата на НРБ“, осъществяван планомерно и категорично през последните десетина години от департамент „Нова българистика“ на Нов български университет“. Това написа преди време проф. Николай Аретов за „въпреки.com”.

А сега по повод на новоизлязлата  книга от поредицата „Поколение и поезия 1956 – 1989” от Пламен Дойнов отново за „въпреки.com” обобщи: „Осмислянето на литературата, а и на културата, през последният половин век е актуална задача, към която често се подхожда доста повърхностно, едностранно и без навлизане в детайлите на процесите. Заявената и упорито преследвана амбиция на програмата „Литературата на НРБ“, осъществявана от департамента „Нова българистика“ да надхвърли този начин на мислене е „да опише, реконструира и изследва авторски присъствия, архив, структури, институции, текстове и контексти“ от това време“. Преди години бяхме разговаряли и с Пламен Дойнов за издателската програма на НБУ „Литературата на НРБ”, в която излязоха много интересни книги и има около 30 издания в няколко издателски поредици. Тя функционира от 2007 година, когато на Пламен Дойнов му е бил даден картбланш за нея. Напоследък много работи в архивите и ще се появят интересни неща, които ще станат факт като издания – доста сериозни разкрития и откровения от епохата на комунизма, свързани с български писатели. Ще се опитат да пренаредят доста от фигурите в литературното поле от онова време.

Пламен Дойнов на авторското си поетическо четене „Нова политическа поезия: ВТОРА НОЩ“ на сцена “Миракъл” в Театър “Българска армия” - снимка Стефан Джамбазов

А Пламен Дойнов тогава обясни: „Би било интересно да се види как определени автори с репутация на живи класици доста усърдно са произвеждали донесения за свои колеги. И как това, така да се каже, е неразделна черта от тяхното творчество. И за мен това би било проясняване на лицата на редица литературни личности, някои от тях и живи. Бих могъл да произведа жълти новини, но не трябва да се разглежда през това този проблем. Трябва да се разглежда през две призми – да се види как тайната публичност на ДС, всъщност много ясно участва във видимата публичност на производството на авторитети, сриването на авторитети. За жертвите знаем, въпреки че и за тях има да се научават доста неща, но особено става ясно взаимодействието между ръководствата на Съюза на българските писатели с ДС. Това е една много ясна координация – между ДС, ЦК на БКП и Съюза на българските писатели. Как изобщо се дирижира цялата литературна публичност? Това е изключително поучително”, каза тогава изследователят. За него тук става дума за морален ангажимент към историята. „Ние трябва да служим на истината, на нещо, което се е случило. Ние нямаме причини да казваме за нещо, което се е случило, че не се е случило“. И в това е трайно последователен и безкомпромисен и още нещо, за което тепърва ще пишем. В края на ноември на сцена „Миракъл“ в театъра на Българската армия организира авторското си поетическо четене „Нова политическа поезия: ВТОРА НОЩ“, вдъхновено и от документите, които чете за изследователската си работа. Много силна, разтърсваща поезия, очакваме книгата през следващата година…

Както вече стана дума, декември е месецът за големите празници на книгите – 46-ия Панаир на книгите в НДК /11 – 16 декември/, Шести международен литературен фестивал под мотото „Четири страни – един език“, посветено на немскоезичните държави Австрия, Германия, Лихтенщайн и Швейцария, които са почетни гости на събитието, връчени бяха и призовете на фондация „Елизабет Костова“  - награда за превод от английски език „Кръстан Дянков“ и традиционна Никулденска награда за поезия на името на поета Николай Кънчев, организирана от съпругата му поетесата и преводачка Федя Филкова. Със специалната награда „Кръстан Дянков“ беше удостоен преподавателят в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, писател, поет и преводач Ангел Игов за превода на „Подземната железница" от Колсън Уайтхед (изд. „Лист“, 2018). Наградата за нова българска поезия на името Николай Кънчев за 2018 година беше присъдена на поетесите Мирела Иванова и Рада Панчовска за стихосбирките „Седем“ и „Космически елегии“.

Ангел Игов, Георги Господинов и Илия Троянов на сцената на Международния литературен фестивал - снимка Яна Лозева, архив на фестивала

Наградата за превод „Кръстан Дянков“ на Ангел Игов ни връща малко във времето, когато за „въпреки.com”, разговаряхме с него, макар и по друг повод, но той коментира и работата си като преводач. За себе си каза, че му е интересно да се занимава с различни неща – писане, критика, преводи, преподаване в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където преподава превод и литература на английски романтизъм. Какво е най-важно за превода? „Да знаеш английски език и български не е съвсем достатъчно. Умението на езиковия пренос си е специфично умение. Ти може и английски, и български много добре да знаеш и въпреки това да не успяваш да направиш пренос. На мен това доста често са ми го казвали разни хора: „Чувствам се достатъчно уверен и на двата езика, но да пренеса от единия на другия не мога“. Това умение се култивира и възпитава и с практиката. Има определени неща, които могат да се научат и след това да послужат за основа на умения, които да се развиват в бъдеще.Преводът е ужасно важно нещо, според мен. Ако се з��мислим колко много се превежда в днешния свят… Нека да не говорим само за книги и за литература. Ние сме през цялото време въвлечени в някакъв тип превод. Това е и начин на общуване между културите, особено за такова пространство, каквото е днес или поне надявам се все още е Европа. Преводът е изключително съществена дейност. Някой даже май се шегуваше, че Европейския съюз е заговор на преводачите от всички страни”, през смях каза тогава Игов.

Вицепрезидентът на Франкфуртския международен панаир на книгата Тобиас Фос при откриването на Панаира на книгата в НДК - снимка архив НДК

Тези негови думи си припомнихме и на откриването на тази годишния Панаир на книгата, когато вицепрезидентът на Франкфуртския международен панаир на книгата Тобиас Фос, каза, че обменът между културите не трябва да е специфичен случай, а нормалната ситуация. Според него много малко организации така силно застъпват тази идея както Франкфуртския панаир на книгата. По думите му там всяка година през октомври хората обменят истории от целия свят. Той поздрави преводачите и напомни, че без тях в голямата си част светът би останал ням. Каза и още нещо много важно, че да разгърнеш и четеш книга е право и свобода. Според него изключителният напредък на новите технологии няма да променят това усещане, а и да помислим за милионите хора по света, на които е отнето правото да се докоснат до книгата. Той заедно с посланиците от Германия, Австрия, Швейцария и Лихтенщайн откриха Шестия Международния литературен фестивал „Четири страни – един език“, посветено на немскоезичните държави. Основната структурна линия на шестия „Софийски международен литературен фестивал“ са темите и тенденциите на немскоезичната литература, вписани в цялата програма на фестивала. Някои от най-интересните и значими съвременни автори от четирите страни се срещат с публиката на Литературния фестивал, заедно с български писатели и поети. Категорично може да кажем, че Международният литературен фестивал, чиято основна програма е съсредоточена в Мраморно фоайе на НДК, е вече едно най-значимите събития в литературата и изкуството с традиции, изграждани с познание, вдъхновение и въображение.

Мраморното фоайе на НДК, където се провеждаха срещите от Литературния фестивал - снимка Яна Лозева, архив на фестивала

На пръв поглед, уж извън контекста припомняме казаното пред „въпреки.com” от поетесата Мирела Иванова, която е и германист „Аз съм човек, който непрекъснато се вълнува от ставащото, не съм равнодушна, не съм апатична, гневя се от нещата, които биха могли да се случат по много по-добър и разумен начин. Имам потребност от трибуна, на която да изразявам тези свои граждански патоси. Така че „Дойче веле“ ми дава тази трибуна и по този начин ми спестява опасността, предпазва ме от опасността всичките публицистични мои пориви да напълзят художествените ми текстове. Тоест имам възможност да работя в различни жанрове и да съхраня всеки от тях в чистия му вид”, призна тя. Гневи се от безредието и хаоса, който се възцари на всички равнища, от обезценяването на човешкия живот. „До такава степен хаосът, безредието се внедриха в самите хора и станаха тяхна същност, че обезцениха смисъла на човешкия живот. Въобще много ме тревожи това, че човекът като същност, като основна ценност започва да отпада от фокуса на ценностите. Това е на първо място. Човекът е на първо място, след това идва всичко останало. Политика, магистрали, бизнес, реализации, човекът е божието творение”, каза тогава Мирела Иванова. Тази година тя получи и наградата за поезия на литературните награди на „Перото“.

Наградата за поезия на “Перото” неотдавна Мирела Иванова получи от миналогодишния носител на приза Александър Секулов - снимка архив НДК

Шестото издание на Софийския международен литературен фестивал и 46-ия Международен панаир на книгата се организират от Асоциация „Българска книга” с подкрепата на Министерството на културата на България и Столична община. Събитията се провеждат в партньорство с Франкфуртския панаир на книгата, Гьоте-институт България и с финансовата подкрепа на Министерство на външните работи на Германия. Партньори на Почетната програма са Княжество Лихтенщайн, Посолството на Република Австрия, швейцарската културна фондация „Про Хелвеция“, Посолство на Швейцария в България, „Традуки” и Фондация „Курт Волф”. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НДК, Яна Лозева – архив на Софийския международен литературен фестивал и Стефан Джамбазов

[vprki]

„Двете страни на острието“ на Клер Дени открива 26-ия СФФ, веднага след участието си на Берлинаре

Световната премиера на най-новия филм на легендата Клер Дени /на снимката/ „Двете страни на острието“ ще бъде след броени дни в конкурсната програма на Берлинале. София Филм Фест е първият фестивал в света след Берлин, който ще представи творбата на откриването на 26-ото си издание, планирано за 10 март в Зала 1 на НДК, съобщават от пресофиса на СФФ.

Не за първи път в програмата на София Филм Фест се включват филми, веднага след участието им на Берлинаре. Повод отново да подчертаем усилията на екипа начело със създателя му и негов директор Стефан Китанов да направят великолепна селекция за нас зрителите и приятели на Феста.

Филмът е част от френската програма на фестивала, осъществена в партньорство с Френския институт в България по случай Председателството на Франция на Европейския съюз в първата половина 2022 година.

Главните роли са поверени на приятели и съмишленици, с които Дени работи през годините – великолепните Жулиет Бинош и Венсан Линдон. Сюжетът проследява отношенията в една семейна двойка, която има стабилна връзка в продължение на десетилетие.

Жулиет Бинош и Венсан Линдон в „Двете страни на острието“

Но така изглежда реалността на пръв поглед. Оказва се, че Сара не е безразлична към… най-добрия приятел на своя съпруг... „Двете страни на острието“ е третият филм, по който Клер Дени работи заедно с известната писателка Кристин Анго - двете създават изключително успешния „Слънцето в нас“ („Let the Sunshine In“), както и късометражния „Това е последователността“ („Voilà l'enchaînement“). Прецизната работа на оператора Ерик Готие разкрива различните състояния на героинята на Жулиет Бинош през емоционалните противоположности на нейната същност.

Клер Дени е една от легендарните личности на френското кино. Част от филмите ѝ се фокусират върху проблемите на колониализма в Африка и последиците от него – тя прекарва детството си в Буркина Фасо, Сенегал, Сомалия и Камерун, завръща се в Париж когато е на 14 години. Началото на пътя ѝ в киното е като асистент-режисьор на Вим Вендерс, в „Париж, щата Тексас“ (1984) и „Криле на желанието“ (1987), както и на Джим Джармуш в „Извън закона“ (1986). Още с дебютния си пълнометражен филм „Шоколад“, създаден преди 34 години, Клер Дени е номинирана за „Златна палма“; три от филмите ѝ през следващите години са номинирани за „Златен лъв“.

Клер Дени на кинофестивала във Венеция

Наричат я режисьор-нихилист, а към творбите ѝ добавят епитети като „плашещи и недостъпни“. Определяна от медиите като силна и целеустремена натура, дори и на 75 години Клер Дени демонстрира перфектна форма и поддържа удивително темпо в творческия процес. „За мен е важно богатото многообразие на човешкия живот. Най-много ме интересуват хората – как реагират те на предизвикателствата, на трудностите или просто в отношенията си един към друг. Любопитна съм, затова и правя много различни неща. Киното трябва да бъде човешко, да бъде част от живота на хората; трябва да се фокусира върху съществуването в понякога извънредни ситуации и места. Това е тема, която наистина ме мотивира“, споделя за себе си Клер Дени.

Жулиет Бинош и Венсан Линдон в „Двете страни на острието“

Филмът ѝ „Шоколад“ /1988/ разказва историята на френско семейство, което живее в колониален Камерун в Африка. Уточняваме, за да не се бърка с „Шоколад“ /2000/ режисиран от Ласе Халстрьом, по едноименния роман на Джоан Харис „Шоколад“ с Жулиот Бинош и Джони Деп. Бинош получава номинация за „Оскар“ за най-добра актриса за ролята си в „Шоколад“, както и награда Сезар за най-добра актриса за „Синьо“ от Трилогията „Три цвята“ /Награда „Златен лъв“ във Венеция 1994/ на знаменития полски режисьор Кшищов Кешловски /1941-1996/. За участието си в „Английският пациент“ /1996/ , по едноименния роман на Майкъл Ондатджи (канадски писател, удостоен с престижната награда „Букър“) Жулиет Бинош получава Оскар за поддържаща женска роля, един от деветте Оскара за продукцията. Режисьор на филма е Антъни Мингела /1954-2008/. Актьорът Венсан Линдон печели приза за главна мъжка роля на кинофестивала в Кан 2015 година за участието си във филма „Законът на пазара“ на режисьора Стефан Бризе. Звездно, нали?

Стефан Китанов и Вим Вендерс, снимка: Стефан Джамбазов

Припомняме, че знаменитият Вим Вендерс, на когото е била асистент-режисьор Клер Дени е бил три път гост на София Филм Фест 2007, 2009 и 2018 година, благодарение на приятелството си с директора на фестивала Стефан Китанов - Кита, родило се преди доста година около едно маслиново дърво пред Синематеката в Йерусалим. Президентът на Европейската филмова академия и световен майстор на киното избра столицата на Обединена Европа през първата половина на 2018 София, за да представи амбициозния си проект „Потапяне“, филмът, който откри 65-тия филмов фестивал в Сан Себастиан тогава. Сега Клер Дени ще гостува на СФФ и в контекста на Председателството на Франция на Европейския съюз в първата половина 2022 година.

Очакваме с нетърпение цялата програма на 26-ия София Филм Фест! Успех на всеотдайния му екип, а на всички нас – радост и преживявания с хубави филми! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на СФФ

P.S. на „въпреки.com“: Междувременно излязоха и номинациите за наградите БАФТА и „Оскар“. За тях в коментари ще научите повече в наши следващи публикации.

[vprki]

25-ият София филм фест – „Щом го виждаш – има го“!

„Тази година сме подготвили изключителна програма. Тя включва, както традиционните рубрики, които ние представяме в рамките на фестивала като международни конкурси, така и представяне на новото българско кино, селекция от много важни филми от изминалата година, които са имали успех на международни фестивали. Фестивалът тази година ще се вгледа в себе си и ще направи едно обобщение какво е направил през изминалите 25 години". Каза директорът и създател на София филм фест Стефан Китанов /на снимката/ на първата пресконференция на живо в Дома на киното по повод 25-то юбилейно издание на най - големия кинофорум у нас.

Тя е, всъщност, втората, като в началото на месеца той представи част от акцентите в онлайн среща с всички, които очакват с нетърпение „купона на годината“, както от години наричаме събитието. Съобразен с пандемичната ситуация, която вече почти година промени живота ни, „София филм фест“ ще е с хибридно издание. Над 70 филма ще бъдат налични на онлайн-платформата „Фестивал скоуп шифт“.  Екипът на Феста го доказа в миналогодишното издание, зарадва многобройните си почитатели в два периода на 2020 – лято и есен. 24-ото издание на най-големия български международен кинофестивал бе отложено 3 дни преди планираното откриване на 12 март 2020. След месеци на извънредно положение и извънредна епидемична ситуация, фестът предложи адаптивно решение спрямо мерките за ограничаване на разпространението на Covid -19 и го осъществи почти в пълния му блясък.

Камен Калев - снимка архив СФФ

В юбилейното му издание над 129 филма ще бъдат прожектирани в софийските киносалони. Акцентът ще е върху конкурсните програми, българските игрални и документални премиери, избрани филми от световната фестивална сцена, юбилейни програми, включващи шедьоври от световното кино на гостували в София режисьори, уточни Стефан Китанов. Същинският фестивал е от 11 до 31 март с хибридно издание, като откриването ще бъде в Зала 1 на НДК с премиерата на най-новия филм на режисьора Камен Калев - „Февруари”. Той бе представен в Works in Progress програмата на 17-ия София Мийтингс 2020 и получи заслужено признание – участие в официалната селекция на Кан 2020. На церемонията по откриване на 25-ия София филм фест ще бъде връчена Наградата на София на Столичната община на изключителния музикант, филмов и театрален композитор Теодосий Спасов за неговия принос към изкуството на киното и музиката, както вече писа „въпреки.com”.

Големият ирански режисьор Джафар Панахи също ще получи Наградата на София в годината на софийския юбилей – тя ще отпътува за родината му. Той е един от най-значимите творци на „новата вълна“ в иранското кино. Филмите и талантът му от десетилетия са признати и ценени от международната кинообщност и кинокритика. Носител е на фестивални призове като „Златен лъв“, „Златна мечка“, „Сребърна мечка“, „Златен леопард“ и още десетки престижни международни отличия. Творчеството му е познато на българските зрители още от 90-те години на ХХ век, а самият той е бил скъп гост на София Филм Фест през 2002 и 2004 година. Пълнометражните му филми „Белият балон“ (1995, „Златна камера“ в Кан), „Огледалото“ (1997), „Кръгът“ (2000), „Пурпурно злато“ (2003),  „Засада“ (2006), „Това не е филм“, „Спусната завеса“ (2013), „Такси“ (2015), „3 лица“ (2018) са част от програмите на най-престижните филмови форуми през годините, като повечето са били представяни на българската публика в програмите на София филм фест през годините.

Джафар Панахи - снимка архив СФФ

След конфликт с иранското правителство, развил се в продължение на няколко години за съдържанието на филмите му, „Кръгът“ (2000) и „Пурпурно злато“ (2003) са забранени от ислямското правителство, а през 2010 иранските власти арестуват Панахи в дома му, заедно с жена му, дъщеря му и 15 техни гости. Обвинени са в пропаганда срещу властта и осъждат режисьора на шест години затвор, като му налагат 20-годишна забрана да прави филми, да дава каквито и да било интервюта – за ирански или чуждестранни медии, и да напуска страната. Но политическата реалност не може да спре творческия му дух. През 2012 година Джафар Панахи е удостоен с награда „Сахаров“ за свобода на мисълта на Европейския парламент.

За 19-и път авторитетно жури  - Теодор Ушев, мултимедиен артист, режисьор и графичен дизайнер (Канада - България), Иля Хржановски, режисьор (Русия), Светла Цоцоркова, режисьор (България), Саболч Хайду, режисьор (Унгария) и Наташа Петрович, актриса (Северна Македония), ще определи Голямата награда в Международния конкурс за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община. Програмата е от 12 филма.

Балканският конкурс включва топ - заглавия от региона, които ще се състезават за наградата, връчвана по традиция от „Домейн Бойар“ и оценявана от международно жури в състав: Дорон Еран, режисьор и продуцент (Израел), Джон - Пол Дейвидсън, режисьор (Великобритания) и Лили Хорват, режисьор (Унгария). Програмата включва 14 филма. 2020 е предизвикателна година, но и богата на важни заглавия в света на документалното кино – специална селекция от тях е включена в Документалния конкурс на фестивала. Начело на журито тази година е първият гост на София Филм Фест – американският режисьор от полски произход Лех Ковалски, а заедно с него ще работят датският режисьор-документалист Туе Стийн Мюлер и продуцента Наташа Дак Оджуму.

Кристи Пую - снимка архив СФФ

В продължение на шест години в програмата на София филм фест се връчва специалната Награда ФИПРЕССИ 90 Платиниум, която се присъжда от Международната федерация на филмовите критици. В пред - пандемичните години тя бе представяна лично от Клаус Едер, генерален секретар на организацията, и нейни носители в София са били Бела Тар, Горан Паскалевич, Илдико Енеди, Биле Аугуст, Агнешка Холанд. През 2021 година световните творци на киното, които ще получат този приз, са режисьорите Кристи Пую и Тери Гилиъм. Творчеството на прочутия сценарист и режисьор Кристи Пую е една от причините светът на киното да обърне поглед към Румъния – той е основоположник на Румънската „нова вълна“.

Kристи Пую е роден в Букурещ през 1967 година, учи рисуване във Висшето училище по визуални изкуства в Женева. След завръщането си в Румъния, той продължава да рисува, като снима и първия пълнометражен филм –„Стока и мангизи“ („Stuff and Dough“, 2001), последван от „Цигари и кафе“ („Cigarettes and Coffee“), отличен със „Златна мечка“ за късометражен филм на Берлинале 2004. Представен като проект на София Мийтингс през 2004 година, „Смъртта на господин Лазареску“ („The Death of Mr. Lazarescu“, 2005) има своята премиера в Кан и получава голямата награда на конкурсната програма „Особен поглед”, както и шест награди от фестивала в Трансилвания, специални награди от Чикаго, Копенхаген и десетки други отличия. Именно това е творбата, превърнала се в символ на новото румънско кино. Българските зрители познават Кристи Пую и от филмите му „Аврора“ („Aurora“, 2010) и „Сиераневада“ („Sieranevada“, 2016), представяни с голям успех на предишни издания на София филм фест. Режисьорът беше президент на Международното жури на 21-вия СФФ през 2017 година. Неговият най-нов филм „Имението“ („Manor House“, 2020) ще бъде показан на 25-ия София филм фест.

Тери Гилиъм - снимка архив СФФ

Тери Гилиъм е уникално явление в киното – многостранен талант, бунтар, провокатор, всепризнат майстор на визуалния разказ, режисьор - епоха и една изключително важна част от взривоопасния творчески колектив „Монти Пайтън“, прочут в целия свят с неподражателните си филми и специфичното чувство за хумор, което всички разпознават. Историята на София филм фест и Мюзик филм фест от 90-те години на ХХ век са неразривно свързани с великите „Монти Пайтън“ и съвсем неслучайно наши гости в 25-годишната история на фестивала са били Тери Джоунс, Майкъл Пейлин и самият Гилиъм. Тримата са носители на Наградата на София на Столичната община за своя принос към изкуството на киното.

През 1975 година на големия екран излиза дебютният режисьорски филм на Гилиъм „Монти Пайтън и Свещеният Граал“ (сърежисьор е Тери Джоунс), един от най-забавните и знакови за комедийната група филми и до днес. През 80-те Тери Гилиъм снима едни от най-известните си филми – живописната приказка за пътуващите във времето крадци „Бандити във времето“ (1981), която става истински хит в Америка, както и епохалната творба „Бразилия“ (1985), символ и образ на безнадеждната битка с всемогъщата бюрокрация на тоталитарната държава, мечтателният човек-чиновник в полет към бленуваните любов и свобода. Това е и филмът, който извоюва на Гилиъм прозвището „труден режисьор“.

Триумфалният „Кралят на рибарите“ (1991) се приема в Холивуд за първата комерсиална продукция на твореца. Пет години по-късно Гилиъм създава забележителния „12 маймуни” (1995) – история за света, разрушен от смъртоносен вирус, която се превръща в един от култовите филми на 90-те, а Брад Пит получава номинация за „Оскар“ за поддържаща роля. Следват още много майсторски поднесени истории, сред които „Сделката на доктор Парнасъс“ (2009), „Теорема Нула“ (2013) – представен лично в София от неговия автор, както и уникалния с историята и перипетиите в работата по него „Човекът, който уби Дон Кихот“. В програмата на 25-тия София филм фест е включен шедьовърът „Бразилия“. Кристи Пую и Тери Гилиъм ще имат специални онлайн мастер класове в рамките на 25-то юбилейно издание на фестивала.

Стефан Китанов и Биляна Генова, директор на Дирекция “Култура” на Столична община, която винаги е подкрепяла феста - снимка Стефан Джамбазов

Основният фокус на юбилейния 25-и София филм фест е самият фестивал. Едно от най-големите му достижения е гостуването в България на световни филмови творци. Част от тях бяха удостоени с Наградата на София на Столична община за техния принос в развитието на изкуството на киното. Питър Грийнауей получи първата Награда на София през 2005. Оттогава през изминалите 25 години 56 изключителни личности на световното и българското кино са получили лично в София отличието. В програмата е представена извънредната юбилейна рубрика „СФФ 25“ в която са включени филми на 25 носители на Наградата на София. Сред тях освен Грийнауей са Биле Аугуст, Кшищоф Зануси, Никита Михалков, Данис Танович, Агнешка Холанд  Павел Павликовски. Техните творби ще бъдат показани в Дома на киното в предварителната програма на фестивала, която стартира от 1 март. По-голямата част от тях ще отправят лични послания към публиката на СФФ и ще представят филмите си, на което може да бъде свидетел единствено публиката в киносалона. Кои са другите членове на Клуб „25“ ще разберем съвсем скоро, обещават от СФФ. А ние благодарим за тези срещи, за които сме писали с удоволствие.

Предварителната програма, загряваща 25-ия София филм фест ще запознае киноманите и ценителите на постиженията на Чехословашката нова вълна с творчеството на един от нейните най-ярки представители – сценаристът и режисьор Павел Юрачек. В Чешкия център в периода от 1 до 10 март ще бъде представена негова ретроспектива, в която той се проявява както като режисьор и сценарист на свои филми, така и като сценарист на емблематични филми на свои колеги от Новата вълна на 60-те. Програмата ще бъде представена от експерта Ян Трънка от Чешкия национален филмов архив. Забележително е, че СФФ винаги отдава почит, а и образова новите поколения за едно от най-забележителните явления в киното на отминалия век - Чехословашката нова вълна. А тя  и изгради в нашето поколение критерии и стремеж към свобода и вълнуващо изкуство.

“Черно - бялата Силва” на Павел Юрачек също ще бъде показан в рамките на феста - снимка архив Чешки център в София

18-ото издание на София Мийтингс ще събере онлайн европейския елит във филмовата индустрия – това ще се случи между 17 и 21 март 2021. Пандемичната обстановка в целия свят е условие, с което всички фестивали и филмови пазари се съобразяват, но всеобщата онлайн свързаност дава възможност на киноспециалистите да присъстват на много повече форуми в цял свят. Само припомняме, че София Мийтингс даде тласък на много филми и творци към доброто кино и световната сцена.

Специалното издание на 25-ия СФФ е предвидено за средата на септември 2021 с надслов „Срещни киното“. Тогава организаторите планират да покажат програма от световни филми, представени от техните автори. Всички режисьори на предвидените за септември филми са потвърдили участието си. Да се надяваме, че ще можем да навлезем тогава в нормалността и да отпразнуваме 25-ия Купон на годината подобаващо, надяват се с оптимизъм организаторите на Феста. А той е сред избраните да бъде подкрепен сред сериозна конкуренция от години от програма „Творческа Европа“ MEDIA на Европейския съюз, която отбелязва тази година 30 - годишен юбилей.

Когато създава фестивала през 1997 година Стефан Китанов едва ли си е представял мащаба му днес. София филм фест е извоювал в годините признанието на световната кинообщност, акредитиран от FIAPF и включен в класацията на сп. „Variety” сред 50-те топ-фестивала за киноиндустрията, представя пред публика си и многобройните международни гости най-актуалните творби от световното и българското кино. Фестивалът се организира от Арт Фест под патронажа на Столична община и е част от Календара на културните събития на София за 2021 година, в партньорство с Министерството на културата, Националния филмов център и Националния дворец на културата, с подкрепата на програмата Творческа Европа MEDIA (Creative Europe Media) на Европейския съюз, национални и чуждестранни културни институти, спонсори, партньори и приятели. Преди години Стефан Китанов – Кита, създател и директор на фестивала, каза за „въпреки.com”, че „хубавите неща се правят с много любов”. Бихме добавили за него и целия му екип - и с много труд, и неспирен поглед, амбиция и новаторство напред какво се случва в света на киното по фестивали, по резиденции, по обучения. И така 25 години – успех на фестивала и този път, Въпреки. Или, както въодушевено отбелязват от екипа на Феста: „Щом го виждаш – има го“! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на СФФ

[vprki]

Критичен поглед: Букет от културни събития и награди в края на годината

Въпреки затварянето на културните институти с изключение на театрите, краят на годината е белязан от букет от онлайн събития в областта на изкуството. Два кинофестивала и Софийския международен литературен фестивал бяха излъчени онлайн.

Разбира се, чувството не е същото като да си в залите или в НДК, но излъчването, което можеш да гледаш в дома има друго предимство. И то е, че можеш да се съсредоточиш в това, което гледаш и слушаш. Стига, разбира се, да отделиш необходимото време за възприемането. Защото пък се оказа, че някои събития дори се застъпиха. Както стана с откриването на кинофестивала София Документал и Софийския международен литературен фестивал, които бяха в един и същи ден и час. Но това не беше съвсем непреодолимо, защото имаше записи, които можеха да бъдат изгледани допълнително. Освен тези две събития, онлайн беше осъществен и 25-ият национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“. Този път той не беше в Пловдив, както е традицията, но пък онлайн излъчването даваше възможност на повече зрители при желание да гледат филмите.

София Документал – едно ново филмово предизвикателство

Тук искаме да кажем по няколко думи за двата филмови фестивала. София Документал е международен фестивал за документално кино с фокус върху човешките права. Фестивалът се организира от Балкански Документален Център и Фондация Конрад Аденауер в официално партньорство с Чешки център / Чешко посолство в България и с подкрепата на Национален фонд „Култура”; Столична община; Австрийско посолство в България; Швейцарско посолство в България; Бюрото за връзка с Европейския парламент в България; Немско посолство в България. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова.

„Банкси, най-търсеният”

„Това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък. А за 2020 г. ще предложим едно по-различно онлайн събитие, изпълнено с богата програма от прожекции и специални събития с гости (режисьори, продуценти, журналисти, адвокати за правата на човека), излъчвани от студио на София Документал. От 10-ти (Международен ден на правата на човека) до 18-ти декември на www.documental.bg са достъпни за първи път в България 15 заглавия от 14 държави“, написаха организаторите. А сред акцентите в програмата бяха номинираният за Оскар „За Сама ” на Уаад Ал - Катеаб и носителят на голямата награда на фестивала в Сънданс „Епицентър” на Хуберт Заупер, както и „Банкси, най-търсеният”, и „MATANGI / MAYA / M.I.A ”. Избраните филми са в отговор на събитията в страната, Европа и света, като представят едни от най-наболелите теми на обществото ни днес – борба против корупцията и дискриминацията, борбата за социално равенство и равноправие на половете. И още от филмите - „Процесът Олег Сенцов ”, а за финал на събитието - прожекцията на номинирания за Оскар документален филм „RBG ” посветен на Рут Гинсбърг, съдия във Върховния съд на САЩ.

Филмът „RBG ” е посветен на Рут Гинсбърг

Този фестивал беше без награди, докато другият – „Златен ритон“ определи своите призове. След Голямата награда „Златен ритон“ за документален филм за „Жертва на пешки“, продуцент, сценарист и режисьор  Асен Владимиров, отново е сред носителите на Голямата награда за документален филм. Този път за „Преди края“ на режисьорката Елдора Трайкова, на който той е сценарист и продуцент. Филмът разказва за последните дни на едно село, което скоро ще бъде заличено от картата. Причината е, че  под него се намират залежи от въглища, необходими за работата на няколко ТЕЦ на територията на промишления комплекс „Марица - Изток". Какво вълнува неколцината жители на селото, които още не са го напуснали, как те си представят своето бъдеще, докато багерите разрушават къщите. В техните изповеди има  и гняв, и чувство за безпомощност, и примирение, но не и надежда, пише в анотацията за филма. Много са наградите, които бяха раздадени и всеки би могъл да ги види тук. 

„Преди края“ спечели „Златен ритон“ за документален филм

И едно друго онлайн издание премина успешно – Софийският международен литературен фестивал. Осмото издание на СМЛФ се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата. Достатъчно е да споменем участието на имена като Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г., Салман Рушди, Етгар Керет, Селя Ахава, Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв. За всички тях и за богатата програма на фестивала сме писали подробно. Но тук искаме да споменем една традиционна награда – „Златен лъв“. Литературните награди „Златен лъв” се присъждат в две категории: Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост и Награда за най-добър издателски проект.

Екипът на СМЛФ 2020 заслужава поздравления и беше отличен от журналистическото жури на наградите „Златен лъв“

Наградата за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк медиен интерес. В номинирането и определянето на наградата участват журналисти, които отразяват книжния сектор. В състава на тазгодишното жури се включиха д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров (изброени по азбучен ред). Награда за най-добър издателски проект се присъжда за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с висока стойност на текста като съдържание и стил, принос към образованието и науката, добър превод, оригинален дизайн, респ. илюстрации и добро полиграфическо изпълнение. В тазгодишната надпревара бяха номинирани повече от 30 издателски проекта. Експертното жури беше в състав проф. д.н. Андреана Ефтимова – председател, проф. д-р Веселина Вълканова, проф. Кирил Гогов, проф. д.ф.н. Милена Кирова и Веселина Райжекова (изброени по азбучен ред).

Връчени бяха и наградите „Златен лъв“ в две категории

Плакетът „Златен лъв“ 2020 журналистическото жури реши да бъде връчен на издателство „Българска история“ за издаването на текстове от особена важност в областта на историческата реконструкция и запълването на ниши в българската историческа памет. И по-специално, на паметта за един ключов относно разбирането на съвремието ни исторически период – между двете световни войни. Това са изданията „Спомени – Димитър Пешев“, „Бурни времена“, „Септемврийски дни“, „Тристахилядна София и аз между двете войни“, „Жертвено поколение. Спомените на една концлагеристка“. Издателство „ICU“ беше наградено със Специална награда - грамота за чувствителността и реактивността на издателството към стойностната световна съвременна литература с фокус към дом, път, човечност, травма и преодоляване – издания като „Карай плуга си през костите на мъртвите” от Олга Токарчук, „На смелите се прощава” от Крис Клийв, „Жажда” от Естер Херитсен, „Изхвърлени в Америка” от Джанин Къминс и други. Наградата „Златен лъв” за най-добър издателски проект беше присъдена на Антологията „Сборник за народни умотворения (Научен и книжовен дял)“ в два тома на издателството на Нов български университет. Има и други издателства наградени с грамоти, а всички награди можете да видите тук.

И така, очакваме края на годината с вече две музикални събития, надяваме се на живо, този път не онлайн. Първото е на 25 декември от 11.00 ч. в зала „България“, когато Софийска филхармония трябва да представи традиционния си Коледен концерт. В програмата са включени шедьоври на класическата музика, посветени на най-светлия празник. Наред с „Аве Мария“, „Adeste Fidelis”, „Panis Angelicus” и „Stille Nacht“ оркестърът ще зарадва и почитателите на „Замръзналото кралство“ с музика от популярния филм. Специално за Софийската филхармония композиторът Румен Бояджиев-син написа Коледна увертюра, която ще прозвучи премиерно на концерта. Песента на Борис Карадимчев „Отново е Коледа“ и „Аве Мария“ на Ценко Минкин са другите български произведения в програмата. Не са пропуснати и класическите „Little Drummer Boy“, „We wish you a Mаrry Christmas“ и „Carol of the bells“.

Софийската опера пък ще завърши 2020 година с бляскав Новогодишен концерт. Превърнал се в традиция, събитието изпълва публиката с празнично настроение и дълго време остава в спомените на зрителите. В последните три дни от годината – 29 и 30 декември от 19 ч., и 31 декември от 18 ч. –  солистите, балетът, хорът и оркестърът на Софийската опера ще покажат спектакъл, с който заедно ще поставите красиво музикално начало на предстоящата година. В програмата са наздравици от перли на световната оперна и балетна класика.

Една приятна изненада и от НДК – специално онлайн издание на Новогодишния музикален фестивал под надслов „Духът на Коледа“.  От 26 декември до 1 януари 2021 г. почитателите на Новогодишния музикален фестивал ще могат да се насладят на едни от емблематичните Празнични новогодишни концерти през годините /1986 г.  – 2020 г./, дирижирани от Херберт Караян, Емил Чакъров, Найден Тодоров и Емил Табаков. Онлайн изданието ще бъде открито на 26 декември с Празничния новогодишен концерт с диригент Емил Чакъров, солист Милчо Левиев, Николай Гяуров (от 1 януари 1990г.). На 27 декември ще бъде излъчен концертът „Имена от бъдещето” с диригент Найден Тодоров и Софийска филхармония (от 1 януари 2006 г.). 28 декември ще предложи на зрителите Празничен новогодишен концерт „Духът на Русия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2009 г.). Празничен новогодишен концерт „Духът на Италия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2010 г.) гледаме на 29 декември. Следващ в програмата е концертът „Пътешествие по Дунава” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2013 г.) – 30 декември. Последен от серията онлайн излъчвания ще бъде знаковият концерт „Духът на ��вропа“ с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2018 г.), с който преди две години НДК отбеляза домакинството на страната ни като председател на Съвета на Европейския съюз. Той ще бъде излъчен на 31 декември.

Изпращаме 2020 и посрещаме 2021 с музика…

Концертите в онлайн изданието „Духът на Коледа“ са предоставени от архива на БНТ и ще бъдат излъчени на официалната Фейсбук страница на Национален дворец на културата и в събитието от 18:30 часа. А 2021 ще посрещнем отново с музика. На 1 януари от 18:30 часа в зала 1 на живо ще се състои Празничният новогодишен концерт „Севера и Юга”, който е съвместно организиран от НДК и Софийска филхармония. Концертът ще бъде открит с произведение на Гершуин – „Funny Face”, което публиката ще чуе за първи път, а финалът отново ще е с Гершуин – музика от операта „Порги и Бес”. Срещата между Севера и Юга дава възможност в зала 1 да звучат по-малко известни и интересни произведения с автори от Бразилия, Мексико, композитори от Куба и Аржентина, една наистина разнообразна по стил програма. Този концерт е замислен от НДК и Софийска филхармония като послание и надежда за една по-добра година. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Критичен поглед: Тилда Суинтън може да изиграе всичко

„Воювам за автентичност. За негримирано лице и неравна походка. За емоционално достоверна семейна среда. За мъчителен подбор на думите. За открит, а може би нещастен финал. За счупено яйце и разлято мляко. За филмите, в които нищо не се случва, но всичко е възможно.“ Това казва  актрисата Тилда Суинтън. На 5 ноември се навършват 60 години от рождението й. Кинокритичката Геновева Димитрова написа за актрисата във „въпреки.com“.

Тилда Суинтън е най-любимата ми актриса днес. Андрогенна на пръв поглед, тя е способна да изиграе всичко – и ослепителница, и бабичка, и близначки, и противна социална служителка, и мъж. Серотонинът ми се вдига, когато се появи на екрана. Нестандартна, неотразима, интелигентна и експериментираща. Аристократична икона на независимото кино, но се снима и в мейнстрийм. През септември Тилда Суинтън получи почетния „Златен лъв“ за цялостен принос към киното на 77-то издание на Венеция - най-старият филмов фестивал, който се проведе при специални мерки за дистанция и хигиена заради пандемията от коронавирус. Филмите, в които се снима, трудно могат да бъдат обобщени стилово и вероятно затова е любимка на толкова радикални режисьори, като Дерек Джарман, братята Джоел и Итън Коен, Уес Андерсън, Джим Джармуш, Лука Гуаданино... Според нея, „Много съм смешна, но никой не го забелязва. Всички се боят от високи хора със сериозни лица“. Греши – щуро разсмива в „Изгори след прочитане“ (2008) или „Аве, Цезаре“ (2016) на братя Коен, например.

Тилда Суинтън със “Златния лъв” във Венеция - снимка архив

Тилда Суинтън или Катрин Матилда Суинтън е родена на 5 ноември 1960 в Лондон и има трима братя. Произхожда от древния аристократичен род Суинтън. Родословието й може да се проследи до ХI век. Баща й е потомствен военен с висок чин – генерал-майор на британските въоръжени сили - сър Джон Суинтън, бивш лорд наместник на графство Бервикшир в Шотландия. Детството на Тилда Суинтън преминава в Германия, където служи баща й. На 10 години я изпращат в елитно училище в Кент. Съученички на Тилда са момичета от британската аристокрация, сред които и Даяна Спенсър, бъдещата Уелска принцеса. След това Тилда Суинтън продължава образованието си в престижния колеж Фетс в Единбург. После отива доброволка в Африка за две години, работейки в училищата на Кения и ЮАР. В онзи период, прегърнала левите идеи, влиза в Комунистическата партия на Великобритания.

Тилда Суинтън с дъщеря си Онър, които си партнират във филма “Сувенир” - снимка архив

През 1980 постъпва в Ню Хол – женски колеж към Кеймбридж, където изучава политология, социология и английска литература. Играе в студентския театър. След завършването през 1983 се присъединява към трупата на знаменития Кралски Шекспиров театър, ала не съумява да прояви способностите си. Играе незначителни роли. Разочарована, тя се впуска в търсене на по-предизвикателни театрални форми в Единбург. В театър „Траверс“ се запознава с по-възрастния художник и драматург Джон Бърн, с когото по-късно сключва брак. Заедно имат близнаци – Онър и Ксавиер Суинтън Бърн, родени през 1997. Впоследствие се разделят и в момента тя живее в Шотландия заедно с децата и настоящия си партньор – новозеландския художник Сандро Коп. Прословутото британско чувство за хумор не липсва на Суинтън, която по повод схващането, че децата често са противоположност на родителите си, споделя, че е много вероятно „моите да станат счетоводители-фашисти“.

Тилда Суинтън в “Караваджо” - снимка архив

През 1986 е дебютът й в киното – „Егомания – остров без надежда“ на Кристоф Шлингензиф, известен с нестандартния си подход към изкуството. Следва „Караваджо“ (1986) на предизвикателния Дерек Джарман – биографична фантазия за италианския художник Микеланджело да Караваджо. Режисьорът придава хомосексуален оттенък на отношенията между художника и модела му Ранучо (Шон Бин), а Тилда Суинтън играе ролята на Лена – любовница на Ранучо и модел на Караваджо. Запознанството с Джарман е важен етап от формирането на актрисата. Идеите му и нестандартни възгледи за живота съвпадат с нейните. Тилда Суинтън играе в 9 филма на Джарман. Превръща се в неговата муза. Незабравим за мен е живописен епизод от предизвикателния и пластически виртуозен „Едуард ІІ“ (1991) на Дерек Джарман - кралица Изабела Френска с вид на Палома Пикасо (Тилда Суинтън) търка тънка снага о студената стена и се готви за поредната подлост; насред праха струнен квинтет свири в алени дрехи, а Едуард и любимият му Гевестън танцуват танго. Ролята й носи купа „Волпи“ за най-добра актриса във Венеция.

Суинтън в “Едуард II” - снимка архив

След като озвучава Офелия в анимацията „Хамлет“, през 1993 тя играе в други два филма на Джарман. „Витгенщайн“ е също биографична фантазия, но този път посветена на философа от ХХ век Лудвиг Витгенщайн. Суинтън играе лейди Отолин Морел, любовницата на Бъртранд Ръсел. Другият е предсмъртният филм на Джарман „Blue“, където зад кадър на фона на син план звучат само гласовете на Тилда Суинтън, други двама актьори и на самия режисьор, разказващ за последните си дни. Дерек Джарман умира през 1994. Тя толкова силно преживява загубата на приятеля, че в годината се снима само в експерименталния филм „Спомен за мимолетното: правдиви истории, визуална лъжа“. Увлича се по конен спорт.

Но преди това, през 1992 Тилда Суинтън изпълнява главната роля в „Орландо“ на Сали Потър по знаменития роман на Вирджиния Улф. Филмът е разделен на 7 части и обхваща период от 350 години. В първата половина Орландо живее като мъж, във втората – като жена. Суинтън е бляскава, превъплъщавайки се и в двата пола. Получава „Давид на Донатело“ за чуждоезична женска роля, а самият филм е признат за най-добър на млад режисьор от Европейските филмови награди и има още много отличия.

В “Орландо” - снимка архив

През 1995 актрисата участва в изложбата на авангардистката Корнелия Паркър и за седмица се превръща в жив експонат – прекарва осем часа на ден като спящата красавица, със затворени очи в стъклен бокс. След като е в Рим с изложбата и се снима във клипа на техно-групата Orbital, през 1996 Тилда Суинтън се връща истински в киното – с филма „Женска извратеност“ на Сюзан Стрейтфелд по едноименния феминистки трактат на Луиз Каплан. И фантастично изиграва образа на героинята си Ив Стефънс, преуспяла адвокатка, умело криеща своята сексуалност, чийто свят е наситен със забранени еротични фантазии.

“Плажът” - снимка архив

В трилъра на Дани Бойл „Плажът“ (2000) Тилда Суинтън е Сал – жена, която оглавява комуна от авантюристи, избягали от цивилизацията на остров. След този филм започват да я канят в Холивуд. Стига да й хареса сценарият, тя приема. Сред първите й роли е Маргарет Хол в мистичния трилър по романа на Елизабет Холдинг „The Deep End“ (2001) на Скот Макгий и Дейвид Сийгъл. Там тя е майка на трима сина и живее край езерото Тахо. Притеснена е от хомосексуалността на големия си син, но грамадните неприятности започват, когато открива трупа на любовника му. Хвърля го в езерото, ала някой е видял и започва да я шантажира. С дълга коса и очила Тилда Суинтън е редова жена, но излъчва неимоверна сила. Ролята й прави впечатление и е номинирана за „Златен глобус“, но получава наградите на кинокритиците от Бостън и Лас Вегас.

Тилда Суинтън и Юън Макгрегър в “Младият Адам” - снимка архив

„Младият Адам“ (2003) на Дейвид Макензи е мрачно-еротичен трилър, който разказва за Шотландия през 50-те. Шлеп между Глазгоу и Единбург е алтернатива на глада за младия Джо (Юън Макгрегър) с писателски мераци. Пейзажът - речен и градски - смръчкан, хлъзгав, бозав. Без излаз. Собственикът на шлепа Лес (Питър Мълън) и помощникът му Джо изваждат от водата тяло на удавница. Изящен комбинезон е единствената й дреха. Влизат в новините. Визиони подсказват, че младежът е замесен... Свряно в мрачната каюта, безсловесното семейство на шлепа се храни оскъдно. Съпругата Ела (Тилда Суинтън) е смръщена и длъгнеста. Единствено към синчето си проявява нежност. После - и към Джо, след като я прелъстява. Сексът им е яростен. Голотата и либидото поразхубавяват Ела. Джо е все умислен. Тръгва разследване... Паралитичната страстност на Тилда Суинтън е като енергиен взрив. Ролята й носи BAFTA.

Тилда Суинтън и Джим Джармуш - снимка архив

„Прекършени цветя” (2005, Голямата специална награда на журито в Кан) я отвежда при любимия сардоник Джим Джармуш. Той показва поредната Джармуш - Америка – „случайна” съвкупност от провалени житейски проекти, гримирани като успех, транжирани в сегменти и „събрани” през road movie. Дон Джонстън (Бил Мъри) е изоставен от блондинката Шели (Жули Делпи) в розов костюм. Той съзира розово писмо. Отскача до съседа Уинстън (Джефри Райт), глава на чернокожо семейство, единственото близко на Дон. Чете на глас - имал син на около 19, който се нуждаел от него, без подпис... Уинстън го насърчава да разкрие мистерията. Заставя го да изготви списък с потенциалните майки на сина му и подготвя съдбоносното пътуване с инструктаж в закусвалня: „Носи им големи букети и намери пишеща машина”. В поредицата от евентуални майки Тилда Суинтън е Пени, собственичка на рокерско „ранчо“. Тя единствена посреща Дон с плесница. В тревата се търкаля розова пишеща машина, а след съседско-рокерската намеса - и самият Дон. Появата й е съвсем кратка, но бурна.

“Човекът от Лондон” - снимка архив

През 2007 Суинтън е поканена да играе в първия пълнометражен филм на одиозния музикант Мерилин Менсън „Фантасмагория – виденията на Луис Карол“, но през 2010 снимките са прекратени. Затова пък през 2007 излиза черно-белият филм „Човекът от Лондон“ на унгарския авангардист Бела Тар по романа на Жорж Сименон с нейно участие. На въпроса ми как са работили, Бела Тар отговори: „Много беше просто. Бях сигурен, че искам момичето Ерика Бок от „Сатанинско танго“ да играе дъщерята (снимах я после и в „Торинският кон“). И търсех майката. Тилда доста си прилича с Ерика. (смях) Това е истината. Съпругата ми Агнес гледаше някакви тъпи фотоси на разни кастинг агенции, минахме през хиляди лица и изведнъж тя намери миниатюрна снимка от британска агенция - без име, само сигнатура, отбеляза си я и на следващата сутрин я показа на асистента, а той: „Ти луда ли си? Това е Тилда Суинтън!“. И аз казах: „И?“. Обадих й се, тя беше в къщи и вдигна телефона. Казах й, че бих искал да работя с нея, но първо би ли дошла в Будапеща, да се срещнем и да видим какъв тип химия ще се случи помежду ни. Тя отвърна, че това ще бъде чест за нея, дойде и след това си работехме с лекота по най-обикновен начин“.

Тилда Суинтън и Джордж Клуни в “Майкъл Клейтън” - снимка архив

През 2008 Тилда Суинтън получава първия си „Оскар“ за поддържаща женска роля в „Майкъл Клейтън“ на Тони Гилрой. Типичен съдебен трилър, свързан с разследването на безчинствата на голяма корпорация, тровеща с пестициди. Всичко се развива в 4 дни. Посребреният, разведен комарджия Майкъл Клейтън (Джордж Клуни) работи в престижна адвокатска кантора, но не е адвокат – бивш прокурор, през последните 15 години е известен като „Чистача“, подчинен на Марти (Сидни Полак), един от съдружниците. Майкъл Клейтън страни, доколкото може, от порока си, иска да отвори бар с единия си брат-непрокопсаник, но трябва да намери 80 хиляди... Не е по-розово положението на Карън Краудър (Тилда Суинтън) – юристката на корпорацията U-North, с която кантората трябва да подпише споразумение за милиони. Въпреки че изглежда по-хладнокръвна от гангстер, пред огледалото трепери като дебютантка на бал. И затреперва още по-силно, когато адвокатът Артър Идънс (Том Уилкинсън) изперква и захваща разследване на случая U-North. Карън Краудър му праща своите двама килъри. Убийството е маскирано като самоубийство. И след като Марти нехае за истината, тук вече се намесва Майкъл Клейтън. И започва истинският екшън. Страхотна Тилда Суинтън.

“Трябва да говорим за Кевин” - снимка архив

„Трябва да говорим за Кевин” (2011) на Лин Рамзи започва с масов бой с домати, червено шоу, море от голи тела, Ева (Тилда Суинтън) преминава от ръце в ръце. Светлината влиза в очите й и прогонва съня. Става, разсипва таблетки, подритва. Излиза. По къщата и колата – червена боя. Налудното начало натиска газта на енигматичната депресивност. И така – почти до края. Ева върви по улицата, усмихва се, жена я цапардосва, мъж й се притичва на помощ, а тя: „Вината е моя”... Действието скача напред-назад. Депресивен, екстремен и дълъг, вероятно би бил негледаем без Тилда Суинтън в ролята на фрустрирана майка. Но тя вкопчва. Съкрушителна е - в едър и общ план, анфас и профил, под постер или в огледало. Очите й са кръвясали от невъзможност. Лицето – отвъдно под острите прически. И черните очила не скриват ужаса. Играе без капка грим (или поне така изглежда). Тилда Суинтън се претопява в многострадалната Ева. Чегърта ли, чегърта съзнания и подсъзнания.

През 2012 изиграва виртуозно епизодична противна социална работничка в „Царството на пълнолунието“ на безподобния американец Уес Андерсън, през 2014 се мярва като престарялата богаташка мадам Д., убита в самото начало на „Гранд хотел Будапеща“, а в невероятния му анимационен филм „Островът на кучетата“ (2018) е гласът на оракула.

“Само любовниците остават живи” - снимка архив

Стигаме до една от коронните й роли – Ева в халюциногенното предизвикателство „Само любовниците остават живи“ (2013, Специална награда на журито от Ситджес) на Джим Джармуш. Той се подготвя за него седем години. Още преди да го снима, го определя като „крипто-вампирска любовна история“. Заглавието е взето от несниман филм на любимия му учител Никълъс Рей, а цялата история е вдъхновена от „Дневниците на Адам и Ева“ на Марк Твен. Ева (Тилда Суинтън) и Адам (Том Хидълстън) са вампири на незнайна възраст, женени от столетия и дали си обет да не пият жива кръв, а само от болница. Черните очила и ръкавици са техни неизменни аксесоари. Важна подробност - вампирите са елитът на обществото, а зомбитата - плебс. Ева е незем��о привлекателна блондинка в пъстрия и оживен Танжер.

В “Суспирия” - снимка архив. Новата „Суспирия“ разказва за световно известната школа по танци на Хелена Маркос, която е създадена от Майка Суспириорум в Берлин малко след Втората световна война.

Облечена предимно в бежово, тя чете, размишлява, посещава кафене, където общува със себеподобния си Кристофър Марлоу (Джон Хърт), който минава за истинския автор на „Хамлет” и я снабдява с кръв (прочее, и Шекспир е обявен за зомби, при това „еснаф”)... От разговора с Адам Ева усеща, че нещо не е наред с любимия й - поръчва си билет, напълва два железни куфара с книги и отлита в Детройт. Пристига по тъмно, разбира се, целуват се, тя вижда мухоморки и се чуди как са пораснали... Телата им често са сплетени, от време на време пийват кръв от чашки за дижестив, слушат музика от плочи, разхождат се нощем с кола из празния Детройт, разговарят неуморно, включително и за луната ... В този филм е важно не какво се случва, а как. Пък и, честно казано, не се случва кой знае какво. Телата на влюбените порят медитативно пространствата, абсурдната им заедност разсича летаргията, остроумията им изстрелват смисли, мелодиите – светове... И цялата тази меланхолично-романтична динамика е положена в готически измерения на красотата. Тъмнината е ослепителна. Пори я алено. Краят застрашително приближава. Дори да си вампир не е лесно в този оглозган от мотивации свят. И е пленително, и е поетично, и е плашещо, и е пародийно.

“Голямото плискане” - снимка архив

След „Аз съм любовта“ (2009), Тилда Суинтън е отново с Лука Гуаданино в „Голямото плискане“ (2015). И тук тя е с млад любовник, но в друг сюжет и с къса коса. Всъщност, филмът е своеобразен римейк на „Басейнът“ (1969) на Жак Дере с Роми Шнайдер и Ален Делон. Променени са мястото, възрастта на главните герои, професиите им и времето. Мариан Лейн (Тилда Суинтън) е рок звезда, чиито гласни струни са оперирани и тя се възстановява в мълчание и с любимия си Пол, документалист (Матиас Шьонертс), в баровска вила с басейн на живописния остров Пантелейра. Там няма какво да се прави, освен плуване, излежаване и секс. Идилията е нарушена от щурия музикален продуцент Хари (Рейф Файнс) - бивш партньор на Мариан, близък приятел на Пол и човекът, който всъщност ги е събрал преди шест години. Той пристига с неочакваната си дъщеря (Дакота Джонсън). Слънце, плискане, суетене, уиски, погледи, вино, предчувствия... Мариан мълчи или шушне (само веднъж не издържа), Пол се върти трезвенически край нея или снима, дъщерята го задява нахално, а Хари не спира да се прави на шут. Естествено, в действието са вклинени и концерти на Мариан. Шикът е навсякъде – от лицето на Тилда Суинтън и походката й до най-незначителното бурканче в кухнята. Тя е божествена, както винаги. Всъщност се оказва, че е нейна идеята да бъде няма рок легенда, а не актриса, както е било в сценария. Така че играе с очи, изражение, жестове, тоалети. И не отделяш очи от нея. Дори до Дейвид Бауи го докарва. Всъщност, близостта им е запечатана в клипа Are Out Tonight от 2013.

“Мъртвите не умират” - снимка архив

Скоро я видяхме в политическата зомби-сатира на алтернативния метафизик на киното Джим Джармуш „Мъртвите не умират“ (2019). В малкия спретнат град Сентървил със 738 жители от гробището започват да се надигат зомбита, а новопристигналата странна погребална агентка Зелда Уинстън (Тилда Суинтън) се упражнява с катана – дълъг японски двуръчен самурайски меч. И е смешно, и е чудовищно. Актьорите до един са прекрасни, а Тилда Суинтън блести над всички.

“Човешкият глас” - снимка архив

С къса или дълга коса, усмихната или озверяла, тя е щастие за киното и за публиката. На Киномания ще я видим в „Човешкият глас” на Педро Алмодовар - 30-минутен филм, базиран върху едноименната пиеса на Жан Кокто, който бе представен за първи път на фестивала във Венеция тази година и получи възторжени отзиви от критиката, която го определи като „завладяващ”, „изключителен” и „магнетичен”. В сайта IMDb гледам, че догодина би трябвало да излязат пет филма с участието на Тилда Суинтън. Дано. По време на пандемия няма как да не се съмняваме. А тя отсича: „В липсата на съмнение има някакво безумие. Не мисля за бъдещето и не искам да знам какво ще се случи. Нямам нужда от гаранции“. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Филмите на Куросава сеят доброта и върху злото

Настъплението на коронавируса съвпадна с великански киноюбилеи: на 20 януари отбелязахме 100 години от рождението на Федерико Фелини, на 22 февруари – 120 от рождението на Луис Бунюел, а днес се навършват 110 от рождението на Акира Куросава (23 март 1910 – 6 септември 1998). Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

Гигант като другите двама е той. И е първият японски режисьор, открит от Европа. Роден е в Токио. Завършил е университета в Киото и Художествената академия в Токио. В киното попада през 1936 като асистент-режисьор на майстора Акихиро Ямамото, когото Куросава топло нарича  „Яма сан”. Дебютира през 1943 година с авторския филм „Санширо Сугата”. Творчеството му би могло да се раздели на два дяла: занимания със средновековната история и социално изследване на съвременността.

Важно за пътя на Куросава е неговото киноманство от ученик - гледа неми филми по препоръка на по-големия му брат, самоубил се на 27 години. Сред любимите му режисьори са Чарли Чаплин, Джон Форд, Сергей Айзенщайн, Фриц Ланг, Джоузеф фон Щернберг, Луис Бунюел с „Андалуското куче“... В забележителната си книга „Нещо като автобиография или потта на жабата“ (1989, изд. „Наука и изкуство“) Куросава споделя, че за нея се е вдъхновил от „Моят живот и филмите ми“ на Жан Реноар, когото много цени.

И още: „Повечето хора прекарват детството си като нежни кълнове разсад в парник. Дори ако през някоя пукнатина нахлуят вятърът или студът на външния свят, те не стигат до децата. И аз прекарах детските си години защитен от ветровете – единственият ми досег с действителността бе Голямото земетресение в Канто/1 септември 1923 с магнитуд 7,9-8,4 по Скалата на Рихтер, а епицентърът му е в залива Сагами. То разрушава Токио, пристанището Йокохама и съседните префектури Чиба, Канагава и Шидзуока, загиват 142 000 души. Над 570 000 жилища са разрушени, като около 1,9 милиона души остават без подслон – б. ред./. Първата световна война, революцията в Русия, сътресенията и промените в японското общество по онова време – всички тези събития стигаха до мен само като далечния шум от вятъра и дъжда някъде навън. Затова, когато завърших училище, подобно на нежен кълн, изнесен от парника, аз се озовах под ударите на житейските бури”.

Куросава бързо се нарежда сред най-талантливите млади японски кинематографисти, решени да обновят националното кино. Стилът му се характеризира с философското осмисляне на сюжета, интереса към историята и японските традиции, любовта към западната и руската култура, дълбочината в разкриването на човешките мотивации, вниманието към отношенията родители - деца, изпипването на атмосферата до последния детайл, изкусната работа с актьорите. През 1948 създава „Пияният ангел“, където поставя двойно начало: на вечната си тема за благородството и на сътрудничеството с Тоширо Мифуне. Както Бунюел си има марковия актьор Фернандо Рей, Фелини – Марчело Мастрояни, така и Куросава си има Тоширо Мифуне /на 1 април тази година се навършват 100 години от рождението му – б.р./, изиграл различни и разтърсващи роли във филмите му.

Акира Куросава /д./ с Тоширо Мифуне по време на снимките на “Седемте самураи”

Първият световен пробив на Куросава е „Рашомон” (1950, „Златен лъв” от Венеция, „Оскар“ и други) . Създаден е по разказите на Рюноске Акутагава „Рашомон“ и „В гъсталака“ и е първи със съсценариста Шинобу Хашимото. Скрити от проливен дъжд пред огромна порта, жена, дървар и разбойник разказват своите версии за жестоко убийство и изнасилване. В различните вариации на историята Куросава се занимава с проблема за истината и с човешкия афинитет към лъжата. С този филм той разрушава канона на традиционното японското кино – най-вече чрез новаторската структура и стъписващата поетика.

Тоширо Мифуне в “Рашомон”

В „Рашомон“ операторът Кадзуо Миягава снима директно слънцето и постига визуален абсолют. Европа и САЩ лудват по Куросава. Драматургичната му структура става любима в киното и се нарича „ефектът на Рашомон“. А Куросава пише: „Обичам немите филми, винаги съм ги обичал. Много пъти са по - прекрасни от говорящите. Опитах се да възкреся нещо от красотата им. Намерих точния метод на реализацията на „Рашомон”, припомняйки си, че една от техниките на съвременната живопис е опростяването. Реших да опростя своя филм”.

“Рашомон”

Както твърди вдъхновената му изследователка Вера Найденова в послеслова към книгата на Куросава, „Филмът „Рашомон“ е сводът, обединяващ два етапа от творчеството на режисьора, арката, която увенчава пътя му към световната слава... В „Рашомон” се използва не какъв да е театрален принцип, а матрицата на театър. Но с органично присъщата й висока условност. Това оба��е не е съвременният Но, който и ние, макар и бегло познаваме, минал през схоластиката на висшите феодални дворове, стилизиран, до голяма степен вече стандартизиран. А неговата начална форма, родееща се с народната обредна самодейност, събирателно название на масовото театрално и храмово изкуство, древният Но, за който големият познавач на Изтока Николай Конрад казва, че е „предел и синтез на цялото дзенско изкуство“.

“Седемте самураи”

„Седемте самураи” (1954, „Сребърен лъв“ от Венеция) носи на Куросава планетарна слава. С новите технологии, с влиянието на европейското кино от 20-те и с искрящата страст той напълно обновява и универсализира стария японски жанр джидайгеки – костюмен филм с примамлив сюжет. За първи път Куросава противопоставя хладното самурайско оръжие на огнестрелното. Със своя въодушевяващ стил „Седемте самураи” е произведението му с най-силно влияние върху световната масова култура. Появата му съвпада с интереса към Изтока и будизма. Самурайството се оказва адекватно на тревожността на послевоенните години. Уестърнът „Великолепната седморка” (1960) на Джон Стърджис е буквален американски римейк на „Седемте самураи”. Без този филм вероятно нямаше да има и „Междузвездни войни”. Лукас, Спилбърг, Копола, Скорсезе се смятат за „деца” на Куросава. Всъщност, цитирането на „Седемте самураи” продължава и сега – в анимационни филми или сериали.

“Ран”

Запленен от европейската култура, Куросава се обръща към класически литературни произведения и се изявява като смайващ екранизатор. Създава ценни, самобитни и философски транскрипции с японски лица и реалии: „Идиот” (1951) по романа на Достоевски, „На дъното” (1957) по пиесата на Горки, „Замъкът на паяците“ (1957) по „Макбет”, „Да спиш добре като лошите хора“ (1960) по „Хамлет“, „Ран“ по „Крал Лир“ (1985) на Шекспир...

От 1965 до 1970 е поканен в Холивуд за филм за Втората световна война, но престоят му е безплоден. Завръща се в Япония, където създава „Додескаден” (1970) – първият му цветен филм и първият, взрян безотрадно в съвременната градска мизерия. Носи му доста неприятности.

“Замъкът на паяците”

„Кагемуша – сянката на воина“ (1980, „Златна палма“ от Кан, споделена с „Ах, този джаз!“ на Боб Фос, „Сезар“ и „Давид на Донатело“ за чуждестранен филм и други) е величавото завръщане на Куросова – към ХVI век и любимите му самураи, към Достоевски с темата за двойника. Пищната сага е визуално поразителна – и като колорит и символика, и като батални сцени. Операторите са четирима: Такао Саито, Масахару Уеда, Асасадзу Накаи, Кадзуо Миягава. Режисьорът задава въпроса „Дали само внук на самурай може да създаде филм като „Кагемуша – сянката воина“?“. Отговорът е: „Вероятно, да. Мисля, че обикновените хора не биха помислили да реализират филм като този“.

Акира Куросава по време на снимките на “Кагемуша - сянката на воина”

Дългогодишният директор на фестивала в Кан Жил Жакоб пише: „Верен на себе си, „Императора” беше довел чувството за чест до крайност – опит за самоубийство след търговския провал на „Додескаден“ и оттогава отказваха да му отпускат бюджет за снимките на „Дерсу Узала“, осъществен четири години по-късно (в коопродукция със СССР – б. а.). „Кагемуша – сянката на воина“ е един от най-красивите му филми. В него Куросова успява невъзможното – да бъде едновременно Шекспир, Достоевски, средновековен японец и съвременен художник“ („За фестивала в Кан с любов“, 2019, изд. „Милениум“).

“Кагемуша - сянката на воина”

В книгата си „Нещо като автобиография или потта на жабата“  режисьорът споделя: „Не обичам да говоря за филмите си. Ако съм искал да кажа нещо с някой филм, то е в него – смятам, че да давам още обяснения е все едно да рисувам крака на змията, както се казва”. От „Санширо Сугата” до „Още не” (1993) е създал общо 31 филма, променили пейзажа не само на японското, а и на световното кино. Андрей Кончаловски пише: „Страшно ми харесва, че Куросава не се гнуси от никакъв жанр. Макар, че е най-силен в трагедията, той е снимал и комедии, и клоунади, и драми, пиеси на Горки и романи на Достоевски – пробвал се е във всичко и затова по - скоро прилича на театрален режисьор, а не на кинематографичен, снимащ цял живот един и същ филм, създаващ един свят. Куросава се опитваше да създава разни светове, което лично на мен ми е много скъпо, защото са малцина режисьорите в световното кино, успешно работили в различни жанрове”.

“Додескаден”

И, ако днес се възхищаваме на вълшебствата на Хирокадзу Корееда или на ексцесиите на Такеши Китано, не бива да забравяме, че преди тях е имало грамаден майстор като Акира Куросава. И, че филмите му сеят доброта и върху злото. Отприщват мощна струя узнаване за японския живот и търсения в контекст – национален и световен. И са огромен принос за интензитета на кинематографичната изразност. И в този апокалиптичен хаос днес Куросава е все още актуален.

Акира Куросава с Джордж Лукас /л./ и Стивън Спилбърг /д./ при получаването на Оскара му за цялостно творчество през 1990 година

В книгата му четем: „Какво значи родно място? Аз, например, в която и страна да отида, никъде не се чувствам чужденец, макар че не зная нито един чужд език. За мен цялата земя е родно място. Вярвам, че, ако всички хора мислят така, биха забелязали какви безумни, наистина безумни неща стават на този свят и биха ги спрели. Време е хората да осъзнаят, че не трябва да свеждат всичко единствено до своята земя. Безпокои ме фактът, че човечеството се научи да изпраща спътници в Космоса, а човешкият дух не се извиси – хората продължават да се ровят в земята под краката си като бесни кучета. Питам се какво ли ще стане с моето родно място Земята”.

Докато се гърчим у дома по време на извънредното положение заради пандемията от коронавирус, можем да изгледаме някой и друг филм на Куросава като превенция срещу ужаса. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Архив

[vprki]

Критичен поглед: Номинациите за „Оскар” - изкушени от миналото

По света и у нас трескаво се коментират номинациите за 92-то раздаване на „Оскар”, обявени от двама веселяци: тъмнокожата актриса, сценарист и продуцент Иса Рей и актьорът от азиатски произход Джон Чо. Така тази година бе изразена политкоректността в Холивуд и специално на Академията за филмови изкуства и науки. Пише за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

За съжаление, вълшебният анимационен късометражен филм „Физика на тъгата” на Теодор Ушев по романа на Георги Господинов не бе сред петте избраници. Но пък два филма се превърнаха в историческа сензация: южнокроейският носител на „Златна палма” и „Златен глобус” „Паразит” на Пон Джун-хо е номиниран в 6 категории, включително за филм, а документалният „Медена земя” на Тамара Котевска и Любо Стефанов от Северна Македония – в 2 (за пълнометражен документален и за чуждестранен филм, както от тази година се нарича категорията „чуждоезичен филм”).

“Медена земя”

Така че двете заглавия ще се състезават с испанския „Болка и величие” на Педро Алмодовар, полския „Тялото Христово” и с френския „Клетниците”. Прочее, за филма на Алмодовар Антонио Бандерас получи първата си номинация за главна мъжка роля. След наградата в Сънданс „Медена земя” се превърна в планетарен хит. И има защо – неугледната Хатидже, родена през 1964, живее в обезлюдено село сред чукарите, грижи се за диви пчели и болната си майка, продава мед, разправя се с натреслите й се съседи с каравана, камион, деца, крави, теленца, кошери... И, въпреки бедите, продължава да се бори. Фантастично заснето омайно наблюдение на примитивен бит, живи пчели, човешка виталност. Въздейства като игрален...

Антонио Бандерас в “Болка и величие”

За втори път стрийминг гигантът Netfilx има номинация за „филм” – при това не един, както беше м. г. с „Рома” на Алфонсо Куарон, а два: „Ирландецът” на Мартин Скорсезе и „Брачна история” на Ноа Баумбах. Третият е „Двамата папи” на Фернандо Мейрелес с Джонатан Прайс и Антъни Хопкинс, номинирани съответно за главна мъжка и поддържаща мъжка роля (има и за адаптиран сценарий). Сега, за разлика от миналата година, филмите са не 8, а 9. Слава Богу, сред тях няма филм на Marvel. И фантастика, и фентъзи няма.

Антъни Хопкинс в “Двамата папи”

И така, „Жокера” води с 11 номинации, а „Ирландецът”, „1917” на Сам Мендес и „Имало едно време... в Холивуд” на Куентин Тарантино - с по 10. Освен „Паразит”, по 6 номинации имат „Джоджо Заека” на Тайка Уайтити, „Брачна история” и „Малки жени” на Грета Гъруик. „Пълно ускорение” (Ford v Ferrari) на Джеймс Манголд е с 4 (не успях да го гледам). Прави впечатление, че само два филма са посветени на съвременността: „Брачна история” и „Паразит”.

Хоакин Финикс в “Жокера”

„Жокера” на Тод Филипс е поредната екранизация по DC Comics. След „Златен лъв“, Graffetta d’Oro, награда за саундтрак на исландката Хилдур Гуднадотир от Венеция филмът прогърмя навсякъде. Ситуиран е, естествено, в Готъм сити. Но през 1981 г. Артър Флек (Хоакин Финикс) е с психически проблеми и с мечта за комик. От болестта се смее неадекватно. Филмът показва генезиса на злодейството у Жокера. Страшно прилича на „Кралят на комедията“ на Мартин Скорсезе. Знаково е присъствието на Робърт Де Ниро – ако в класиката бе младият, натрапчив Рубърт Пъпкин с мечта за комик и досаждащ на тв-идол, сега е в ролята на тв-идола на болния Артър. Има я и яростта на Травис от „Шофьор на такси“. Но, въпреки адекватната катастрофична атмосфера и бруталните ситуации, режисьорското въображение ми изглежда недостатъчно. Хоакин Финикс практически сам изпълва филма. В днешната тотална безизходица и глобално ожесточение е напълно нормално „Жокера“ да предизвика съпричастие и еуфория. Филмът едва ли ще спечели големия „Оскар”, но за Хоакин Финикс съм сигурна.

Роберт Де Ниро, Ал Пачино и Рей Романо в “Ирландецът”

„Ирландецът” на Скорсезе е по книгата на Чарлз Бранд и е мащабно платно на Америка и гангстеризма. В дългите 209 минути разказва за Франк „Ирландеца” Шийран (Робърт Де Ниро), ветеран от Втората световна война, обикновен разносвач на месо и трансформацията му в убиец с над 25 жертви, сред които и Джими Хофа (Ал Пачино) – негов близък човек. Филмът е с рамка дом за стари хора, където Ирландеца разказва живота си пред камерата. Има и втора линия на флашбек – пътуването с неговия по-възрастен и влиятелен приятел Ръсел Буфалино (Джо Пеши) и жените им за сватба и свършването на това, което му е заповядано. Всъщност истински класен е последният час на филма. Чуват се гласове „стига с тези гангстери”, но „Ирландецът” е важен – за първи път Мартин Скорсезе намесва в мръсните дела на мафията и профсъюзния лидер Хофа, и политиката, при това конкретно фамилията Кенеди.

Джо Пеши и Робърт Де Ниро в “Ирландецът”

И тримата актьори са прекрасни, но Робърт Де Ниро изнася целия епос, а не е номиниран – обяснявам си го с дигиталното подмладяване на лицето, което е в дисонанс с движенията на тялото. А и тези сини очи за какво са –за да прилича на ирландец?! Къде ли не сме гледали герои, изиграни от актьори на различна възраст, а сега чудесно е показано в „Двамата папи“. Едва ли Ал Пачино или Джо Пеши ще стигнат до „Оскар”, нито операторът Родриго Прието, колкото и добре да е снимал. Няма значение – след „Имало едно време в Америка” на Серджо Леоне „Ирландецът” отново ни показва, че има и пенсионирани гангстери.

“1917″

„1917” на Сам Мендес е военен епос, базиран на действителна случка, свързана с дядото на автора. Разказва за Първата световна война – април 1917. Две британски войничета (Дийн - Чарлз Чапман и Джордж Маккей) са изпратени от генерал (Колин Фърт) да намерят втори батальон и да предотвратят битка с немците. И те хукват. През окопи, води, пожарища, полета... Първите 58 минути са двамата, следващите 61 Джордж Маккей действа сам. Филмът е нещо като гигантско и сурово пешеходно road movie. Никакъв психологизъм. Само повсеместна смърт и ужас. „1917” има зашеметяваща визия. Заснет е експлозивно от 70-годишния виртуоз Роджър Дийкинс, познат преди всичко от киното на братя Коен – в едри кадри от над 8, после монтирани като един. Концептуално решение. Не отлепяш поглед от екрана, колкото и скучно да е действието. Както взе „Златен глобус”, нищо чудно да грабне и големия „Оскар”. Или пък направо да повтори петорката на „Американски прелести”. Но съм сигурна, че Роджър Дийкинс няма да се размине с втората си статуетка. А и да се размине, извънредната му работа ще остане ненадмината не само в тази „Оскар”- надпревара.

Леонардо ДиКаприо и Брад Пит в “Имало едно време ... в Холивуд”

„Имало едно време ... в Холивуд” е деветият филм на Куентин Тарантино, третият с пренаписване на историята (след „Гадни копилета” и „Джанго без окови”) и първият по действителни събития. И още - третият с ловец на глави (след „Гадни копилета” и „Омразната осморка”) – този път това е заглавието на сериал, в който е участвал залязващият фрустриран актьор Рик Далтън (Леонардо ДиКаприо). Още повече го потиска фактът, че съседната къща се обитава от знаменития поляк в Холивуд Роман Полански (Рафал Завиеруча), прочул се с „Бебето на Розмари“, от  красивата му 26-годишна съпруга Шарън Тейт (Марго Роби) и от още един приятел на семейството. Клиф Бут (Брад Пит) е бивш дубльор на Рик и днешен ангел - хранител. Тъмното му минало и несретно настояще не му пречат да е най-светлият човек, населявал скоро киното. На екрана се вихри Холивуд от края на 60-те – според Тарантино. Намесена е, разбира се, и престъпната фамилия на Чарлс Менсън. Филмът е пародийно и брутално зрелище с тъга и хипита, огнемет и куче, пистолети и ножове, жаргон и музика... Въпреки че тази година нямам фаворит като „Рома”, „Имало едно време .. в Холивуд” ми е любимец. Породисто кино по тарантиновски. Леонардо ДиКаприо няма да спечели „Оскар” за главна мъжка роля, вероятно и филмът няма да грабне най-важната статуетка, но Брад Пит има шанс за „Оскар” за поддържаща роля.

Скарлет Йохансон в “Брачна история”

„Брачна история“ на Ноа Баумбах е съвременна драма за развод. Той (Адам Драйвър) е успешен режисьор на Бродуей, тя (Скарлет Йохансон) - негова късокоса съпруга и бивша муза – заминава с малкия им син Хенри в Лос Анджелис при майка си и сестра си. Там се снима в сериал. Страда. Обръща се към адвокат (Лора Дърн). Той – също. И се започва битка между юристите и чувствата. Скандали между двамата, разбира се. Филмът се стеле дълго, тягостно, монотонно. На финала трите жени пеят. Спомням си „Франсис Ха” и „Госпожица Америка” на Ноа Баумбах и Грета Гъруик – независимите любимци на Сънданс. Б��ха си измислили темпераментен и забавен ракурс към днешното американско живеене. С нерв и бърборене малко по ранния Уди Алън. Сега има Адам Драйвър, чийто герой все повече печели симпатии, Скарлет Йохансон, която не се притеснява да изглежда некрасива, изключителна Лора Дърн и филм, симпатичен с антифеминисткия си патос. Иначе ме остави безразлична. Колкото и да е актуален с намесата на съдебната система в интимитета на двойката по време на раздяла, „Брачна история” не стига и до малкия пръст на „Сцени от един семеен живот“ на Бергман, „Крамър срещу Крамър” на Робърт Бентън или „Нелюбов” на Андрей Звягинцев.

“Паразит”

„Паразит” на Пон Джун-хо е първият южнокорейски филм със „Златна палма“ (през 2019 се чества 100-годишнината на корейското кино). Започва и си тече като ведра социална драма. Изведнъж завива към хорър. И не изпуска смеха – доста от ситуациите са и драстични, и комични. „Паразит” изследва съвременното живеене през две полюсни семейства. Бедните са трудолюбиви и находчиви, богатите – щедри и наивни. Но бариерите са факт. Филмът е строен. Заснет е експресивно, операторът Кун-По Хон си играе със светлина и полутонове, музиката завива и към опера, а актьорите са чудни – и бащи, и майки, и деца, и икономка…Що се отнася до близостта с предишния носител на „Златна палма” „Джебчии” на японеца Хирокадзу Коре-еда, тя се свежда до това, че става дума за азиатски филми, бедност и воля за оцеляване. Няма да се изненадам, ако „Паразит” грабне големия „Оскар”. Тук филмът ще бъде видян през март на 24 - ия София филм фест.

“Джоджо Заека”

„Джоджо Заека” на Тайка Уайтити разказва за 10-годишното момченце Джоджо (Роман Грифин Дейвис), което живее по време Третия райх, участва в хитлерюгенд, обект е на подигравки от страна връстниците си... Останал без баща, той се сприятелява с въображаем хрисим и объл Хитлер (Тайка Уайтити). Изведнъж детето открива, че в тайник майка му Рози (Скарлет Йохансон) крие еврейско момиче. Джоджо е объркан. Но не и филмът – антинацистка сатира, той е пълен с изстрели, команди, ножове, „Бийтълс”, шапки, лудости. Мислех си, че „Лов на диви хора” е ужасно смешен филм, но тук Тайка Уайтити надминава себе си. По абсурдността си новозеландецът препраща към Уес Андерсън. За участието си в „Джоджо Заека” Скарлет Йохансон е номинирана и за поддържаща женска роля, а Тайка Уайтити я нарича „актриса на десетилетието”. Само не ми е ясно защо Сам Рокуел не е номиниран за поддържаща мъжка роля – бляскав е.

“Малки жени”

„Малки жени” на Грета Гъруик е осмата пълнометражна екранизация по едноименния роман на Луиза Мей Олкот от 1868 г. Филмът разказва за четирите сестри Марч в Нова Англия през 60-те години на ХIХ век и тяхното порастване в контекста на Гражданската война. 25-годишната Сърша Ронан е втората най-млада актриса, номинирана за главна женска роля (след Дженифър Лорънс). Излиза, че семейството Ноа Баумбах и Грета Гъруик ще си стискат палци поединично. 92-то раздаване на „Оскар” на 9 февруари ще бъде отново без водещ, както бе и миналата година. В момент на свирепа политкоректност в САЩ никой не се наема да разсмива с парливи скечове (монологът на Рики Джървейс по време на „Златен глобус” бе изключение, но пък му беше за последно). ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: https://oscar.go.com/ и https://www.imdb.com/

[vprki]

Критичен поглед: Човекът от Ла Манча /Педро Алмодовар на 70/

В началото е словото. След това идва желанието и киното. Някъде там е и любовта. В повечето случаи несподелена… Както и болката, често заменена за любовта на зрителите. Това пише киноведът д-р Деян Статулов за “въпреки.com” по повод 70-годишнината на режисьора Педро Алмодовар.

Tой не взема само красиви истории, а чрез образите на своите герои разкрива същността на човешката природа – изкарва в крупен план нашите скрити страхове, желания и подсъзнателни мотиви за действия. Режисьорът не се страхува да говори открито по теми, които дълго време остават табу. Показва неподправената страна на живота. Една от отличителните черти на работата му е невероятният „послевкус“. Поне няколко дни след гледането на следващия филм на Алмодовар, можете да се хванете да мислите, че се връщате към епизодите отново и отново, преосмисляйки тяхната същност. Едва ли някой може да си представи разгръщането на талант като Педро Алмодовар по времето на Франко. От началото на 80-те години на миналия век той се превръща в едно от най-ярките артистични имена след режима – без предразсъдъци и табута, неконвенционален, с простор на въображението и воден от своите желания.

Още от малък, като най-начетен, пише и чете писмата на съседите. Майка му организира квартално училище, където малкият Педро е учител по испански език.  По-късно отново е в амплоа на учител, вече на своите колеги, като ги съветва какво трябва да знаят, в качеството си на млади режисьори: „Първо, важно е да си симпатичен, защото трябва да поискаш услуги и да направиш така, че 20 човека да се съгласят да работят безплатно за теб, за да успееш да заснемеш първия си късометражен филм. След това се налага да убедиш тези, които ще платят негатива. Трябва да си симпатичен, оптимист и ако си секси, толкова по-добре. За да режисираш втория си късометражен филм, е необходима упоритост, цинизъм и здрав гръб, а също така и да ходиш на фитнес, защото междувременно си остарял. Трябва да си макиавелист, защото човекът, когото си прелъстил първия път, втория ще трябва да излъжеш“  / Алмодовар, Педро. Киното на желанията. Разговори с Фредерик Строс, изд. Колибри, с, 2003, стр. 7/. В този кратък урок по режисура Алмодовар е събрал целия си опит от последните 40 години. Цинизмът му е симпатичен, а съветите практични, украсени със  специфичното чувство за хумор, характерно за режисьора.

Роденият в малкото градче Калсада де Калатрава, принадлежащо към бедния регион Ла Манча, испанецът Педро Алмодовар празнува рождения си ден на 25 септември. На 10 години започва да гледа филми и оттогава са спомените за филмите на Били Уайлдър, Стенли Донън, Френската нова вълн�� и „Приключението“ на Микеланджело Антониони. Тогава си е казал: „Господи, този филм разказва за мен“.   На завършилия наскоро фестивал във Венеция, получи почетна статуетка за цялостно творчество, което то не е никак малко – 36 филма.

Досега режисьорът вероятно е получил всички най-важни отличия във филмовата индустрия – от наградата „Оскар“ до „Златна палма“, БАФТА и „Златен лъв“. Преди две години влезе в медиите (естествено със скандал), но този път не толкова заради филмите си, колкото заради това, че постави леви и десни политически сили „на ръба на нервна криза“ в местния парламент на Мадрид по повод присъждането на награда „Осиновен син на Мадрид“ (Почетен граждани). Естествено никой не оспорваше неговия талант и принос за испанската култура, просто бяха изтекли т. нар. „Панамски досиета“, където името на Алмодовар беше замесено в офшорни сметки. Въпреки това момчето от Ла Манча, заснело голяма част от филмите си в испанската столица бе „осиновено“ от Мадрид.

Без пукната пара, но със сърце, изпълнено със желания, той пристига в Мадрид през 1969 година. Педро работи 12 години в Испанската телефонна компания Telefonik, но в един момент се присъединява към една театрална трупа и започва да комбинира работата с участието в театрални постановки. Като чиновник Алмодовар изучава отблизо живота и поведението на своите бъдещи герои от дребната градска буржоазия. Купува си камера Super8 и с нея от 1972 година започва да снима късометражни филми, включително и пълнометражния си дебют. По това време испанският диктатор Франциско Франко затваря училището за кинематографично изкуство в Мадрид. Но желанието е по-силно от всичко и Алмодовар започва да посещава Филмотеката, където сам изучава основите на писането, поставянето на театрални представление и снимането на филми. Влиза в кръга на артистичната бохема, сътрудничи си с авангардната театрална трупа „Лос Голиярдос“, пише статии и разкази за ъндърграунд списания, публикува пародийни мемоари под псевдоним и намира време да участва в пънк група.

След смъртта на Франко през 1975, Алмодовар става един от пионерите на Тhe movida – движениена млади, талантливи испанци, които функционират в годините след диктатурата, като изразяват себе си чрез алтернативни култури. По искане на списание El Vibora, Алмодовар заснема фотографски филм със смелото заглавие „Чести ерекции “. Работата върху снимките вдъхновяват Педро да създаде игрален филм. Така през 1980 г. се ражда „Пепи, Люси, Бом и останалите момичета от квартала “. Филмът е сниман дълго време, а оборудването е взето от приятели. Той става много популярен сред неконформистите и любителите на ъндърграунд филми и се прожектира в продължение на четири години.

Алмодовар става водещ режисьор на движението movida през 1980, а филмите и идеите му провокират, бидейки далеч от типичните клишета. Някои от лентите му имат автобиографичен характер, а идеите са почерпени директно от испанското общество, както и от личния жизнен опит. Концепции като покварата в традиционното семейство, корупцията в правителството и католическата църква, които са били прикривани през 50-годишната диктатура, изникват на преден план в творчеството му.

Следващият филм на Педро Алмодовар „Лабиринт на страстите” излиза през 1982 година. В него се появява 22-годишният Антонио Бандерас със своя филмов дебют. Година по-късно, през 1983 г., Алмодовр пуска черната комедия „Неразделен чар на порока”, в която, както и в следващите филми, има образи на религиозни дейци, представители на шоубизнеса и малцинствата. Четвъртата продукция на испанския режисьор беше призната в САЩ, където водещи американски вестници пишат за „За какво съм? “като за шедьовър. През 1985 г., заедно със своя брат Агустин, Алмодовар основава продуцентската компания El Deseo („Желанието“), с която продуцира, както свои, така и творби на други режисьори. Компанията подпомага създаването и разпространението на първите филми на режисьорите Изабел Койшет, Гийермо дел Торо, Феликс Сабросо, Алекс де ла Иглесия. След излизането на филма на Педро „Жените на ръба на нервна криза”, той получава петдесет национални награди и номинация за „Оскар”.

“Говори с нея”

За филма „Говори с нея” (2002) Алмодовар получи признание и като забележителен автор на сценарии. Филмът бе отличен с „Оскар” в раздела за най-добър оригинален сценарий. А излезлият през 1999 г. „Всичко за майка ми” се превърна в един от най-награждаваните филми в историята на киното. Сред най-престижните му отличия са „Златната палма” в Кан (1999) и „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм, получен през 2000 г. Заради „Говори с нея“ Алмадовар влезе в конфликт с Испанската филмова академия, тъй като тя не го номинира за „Оскар“ за най-добър чуждоезичен филм.  През 2005 г. режисьорът създава филм, който не получава нито една национална награда, а братята Алмодовар напускат Академията. Филмът „Лошо възпитание“ дискредитира религиозните фигури и показва света на малцинствата през очите на самото малцинство.

Пенелопе Крус във “Всичко за майка ми”

Много режисьори имат свои музи. Ако говорим за Педро Алмодовар, то той несъмнено е вдъхновен от таланта и красотата на Пенелопе Крус. Това се доказва от шест пълнометражни творби на режисьора (и 1 кратка), в които тази темпераментна актриса участва с изразителни външни данни. В интервю  Пенелопа Крус признава, че Педро Алмодовар е идолът на нейната младост и тя винаги е искала да бъде снимана от него. „Всички мои близки го знаеха”, казва тя. – „И когато най-накрая позвъни, аз бях под душа. Някой ми каза, че Алмодовар се обажда, но аз реших, че това е шега и дори не отидох на телефона.“ Вдъхновението за своя най-нов филм „Болка и величие” режисьорът търси в собствения си опит и мисли за живота. Главният герой, подобно на самия Алмодовар, е режисьор, който изпитва творческа криза в края на своята кариера. Потапя се в спомени и се опитва да си върне земята под краката - да разбере защо съдбата му се е развила по този начин. В миналото главният герой има няколко жени, всяка от които оставя своя отпечатък в неговия живот. Майката на режисьора се играе от Пенелопе Крус.

В своите откровени диалози в „Киното на желанията“, Алмодовар разкрива как пише и снима своите истории: „Първите нахвърляния са много сухи, важно е фабулата да сработи със своята логика и да ме заинтригува. На този етап мога да преценя дали сценарият разтупква сърцето и както казваме ние на испански „me quita el sueno”. Това означа, че историята, която си написал, завладява сънищата ти и ти пречи да спиш, защото си изпълнен с нея“ . ≈

Текст: Деян Статулов

Снимки: архив

[vprki]

С “Да ходиш по вода” за Кристо се открива София филм фест

23-тият София филм фест се открива на 7 март в Зала 1 на НДК с премиерата на най-новата документална творба на Андрей Паунов - „Да ходиш по вода”. Представен за първи път на фестивала в Локарно, филмът представлява непосредствен поглед към артистичните търсения и личните взаимоотношения на Христо Явашев - Кристо, прочут със своите мащабни инсталации.

За първи път от кончината на Жан-Клод, неговата съпруга и партньор в творческия процес, Кристо решава да реализира проекта, започнат заедно с нея преди много години – „Плаващите кейове”. Когато настъпи месец февруари, две големи събития, включени в Културния календар на София, сгряват любителите на киното и театъра в столицата. Пролетта идва със София филм фест – Купона на годината и Софийския театрален салон, предшестващ връчването на наградите „Икар”. Двете събития бяха представени пред журналисти и специалисти от директора на феста Стефан Китанов и Мира Сталева /на снимката горе/, отново в центъра на организацията за неговото провеждане.

„Щурците” през 1980 година – снимка архив София филм фест

На 23-тия София филм фест се очакват над 250 чуждестранни гости. Голяма част от тях ще дойдат специално за 16-ото издание на София Мийтингс, което по традиция ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени пред професионална публика – филмови фондове и институции, продуценти, дистрибутори, разпространители, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални селекционери и сейлс компании. За 17-и път международно жури ще определи фаворита за Голямата награда в конкурса за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община. Обичаният български рок музикант Кирил Маричков ще получи Наградата на СОФИЯ на Столична община за своя принос към изкуството на киното и музиката. В негова чест ще бъде показан филмът „Щурците – 20 години по-късно” (1988), а златните хитове на една от най-добрите български рок-групи на всички времена се знаят и помнят от няколко поколения меломани!

Световноизвестният полски режисьор Павел Павликовски ще бъде гост на София филм фест – снимка архив на фестивала

Големият полски режисьор Кшищоф Зануси ще бъде специален гост на фестивала и ще бъде удостоен с Наградата на СОФИЯ на Столична община за своя принос към изкуството на киното, а киноманите ще могат да видят специална ретроспектива от избрани негови филми, както и най-новата му творба „Етер“, чиято премиера беше преди месеци на фестивала в Рим. Визитата и ретроспективата на Зануси са в партньорство с Полския институт в София и част от предстоящия Фокус Полша на 23-тия София Филм Фест. Като част от този специален акцент на фестивала е и визитата на световноизвестния полски режисьор Павел Павликовски, който лично ще представи най-новия си филм „Студена война“, получил 3 номинации за „Оскар“ (за чуждоезичен филм, операторско майсторство и режисура), а също и отличен с пет награди на Европейската филмова академия за 2018 година, сред които и престижния приз за най-добър филм!

Филмът „Рома“ на Алфонсо Куарон също ще бъде показан в София – снимка архив на СФФ

Сред най-важните филми в програмата на фестивала несъмнено са творбите, носители на „Златна палма“ и „Златен лъв“ - „Джебчии” на Хироказду Корееда („Златна палма” - Кан ’18, с номинация за чуждоезичен „Оскар” и десетки отличия от цял свят) и „Рома“ на Алфонсо Куарон („Златен лъв” – Венеция ’18, с номинация за чуждоезичен „Оскар” и още девет номинации за наградите на Американската киноакадемия, както и с множество други отличия от цял свят). Творбите са включени в традиционната рубрика „Големите награди“. В „Киното днес – големите майстори” публиката ще види най-новите филми на утвърдени имена от световното кино. В програмата присъстват заглавия като „Капернаум” (Capernaum) на Надин Лабаки (с награда на журито от Кан ’18 и още два приза на фестивала, с номинация за „Оскар“ и за „Златен глобус“ за чуждоезичен филм); „З лица” (3 Faces) на иранския майстор Джафар Панахи (с награда за най-добър сценарий от Кан ’18); „Щастливият Лазаро” (Happy as Lazzaro) – най-новият филм на Аличе Рорвахер (представен в основната конкурсна програма на Кан ’18 и носител също на награда за най-добър сценарий); „Граница” (Border) на Али Абаси (с голямата награда в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан ’18); „Транзит” (Transit) на Кристиан Пецолд (с премиера на Берлинале ’18); „Момиче” (Girl) на Лукас Донт (дебютна творба, удостоена със „Златна камера“ в Кан ’18) – всички те ще се срещнат с публиката у нас след като фокусираха вниманието на зрители и специалисти на десетки престижни фестивали в целия свят.

Председателят на Съюза на артистите Христо Мутафчиев връчи на директора на Дирекция „Култура” на СО Биляна Генова сертификат за отлично партньорство с общината – снимка Стефан Джамбазов

На 27 март пък Съюзът на артистите в България ще раздаде своите 45-и награди „Икар” за сценични изкуства на официална церемония в Народния театър „Иван Вазов“. По традиция наградите се предшестват от Софийския театрален салон, в рамките на който ще бъдат представени всички номинирани за „Икар” 2019 спектакли. Комисията по избора беше в състав: проф. Снежина Танковска (режисьор и педагог), проф. д. изк. Ромео Попилиев (театровед), Деница Езекиева (театровед), Недялко Делчев (режисьор и педагог), Стефания Колева (актриса), Елица Георгиева (сценограф) и Калин Николов (композитор) - /всички номинации можете да видите тук/.

Поетът и драматург Стефан Цанев получава наградата за изключителен принос към български театър – снимка Стефан Джамбазов

Награда за педагогическа дейност се присъжда на проф. Елена Баева. Наградата за чест и достойнство е за актьора Михаил Мутафов, а наградата за изключителен принос към български театър е за поета и драматург Стефан Цанев. При обявяването на номинациите Столична община в лицето на директора на Дирекция „Култура” Биляна Генова получи от Съюза на артистите сертификат за партньорство. Според нея партньорство има не само, когато едната страна дава, а другата получава. Партньорството има само когато и двете страни влагат усилия, така както е в случая. И е важно това събитие за развитието на целия град и за децата, а и за професионалната критика, каза тя и отбеляза, че е приятно са да част от Софийския театрален салон и наградите Икар. Театроведката Деница Езекиева също отбеляза усилията на Столична община за реализацията на независими трупи и оттам за номинациите им за наградата „Икар”.

Ромео Попилиев - снимка Стефан Джамбазов

А членът на комисията Ромео Попилиев с присъщото си чувство за хумор сравни театъра със съвременния футбол. В него системата е такава, че настъпва едно продължително ритане, блъскане в центъра на терена, каза той. „Ако някой се откъсне случайно е поради грешки в системите. Така е и с театъра. Системата е такава – прекалено защитна. И за нападателния футбол остава малко пространство. Ние сме се опитали като жури като съдии да дадем предимство на нападателния футбол, но и ние не сме в състояние да променяме системата”, каза театроведът, който преди това отбеляза доброто средно равнище на спектаклите и това, че и други биха могли да бъдат номинирани. А в един разговор преди време с него във „въпреки.com” отново беше заявил своята позиция: „Иска ми се повече да се рискува. Защото без риск няма развитие. Иновациите се крепят по някакъв начин на риска”. А ние очакваме спектаклите от Софийския театрален салон и разбира се, наградите „Икар”, както и началото на София филм фест. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на София филм фест