#Софийски театрален салон

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Театърът като храм

„Театърът има благородна роля да насърчава и мобилизира човечеството да се измъкне от пропадане в бездната”. Това  написа Шахид Надийм /на снимката/ от Пакистан, автор на Посланието по случай Световния ден на театъра тази година. 27 март е обявен за Световен ден на театъра по инициатива на ЮНЕСКО през 1961 година.

За да се отбележи този най-важен за театралната общност празник по света се организират различни национални и международни събития. Едно от най-важните е създаването и разпространението всяка година на театрално послание, в което авторитетна личн��ст споделя своите възгледи относно театъра и неговата ��уховна мисия. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. България отбелязва Световния ден на театъра с празника и церемонията по връчването на Национални награди „Икар”. За съжаление заради вируса COVID – 19 връчването на наградите ще бъде отложено, както отпадна и Софийският театрален салон тази година. Но Световният ден на театъра си е празник и Посланието по този случай беше публикувано на страницата на Съюза на българските артисти в превод от английски език на Асен Терзиев. А ето и текста на Шахид Надийм:

„За мен е голяма чест през 2020 година да бъда автор на Посланието по случай Световния ден на театъра. Приемам с чувство за най-голямо смирение, но и като вълнуваща мисъл факта, че пакистанският театър, както и самият Пакистан получават признание от Международния театрален институт – най-влиятелната и престижна световна институция на нашето време. Тази чест посвещавам и на паметта на Мадийха Гаухар /Мадийха Гаухар (1956 – 2018): театрална режисьорка, актриса, феминистка и основателка на театър „Аджока“. Притежава магистърска степен по Театър от Роял Холоуей Колидж, Лондон и е носител на Медал за отличие от Правителството на Пакистан и на Наградата на нидерландския принц Клаус – бележка на преводача/. Тя бе не само театрална икона и основател на Театър „Аджока“, но и моя спътница в живота, която почина преди две години. Екипът на „Аджока“ / Театър „Аджока“ е основан през 1984 година. Пенджабската думата „аджока“ означава „съвременен“. Репертоарът на театъра се състои от пие��и на теми за религиозната търпимост, мира, насилието между половете, човешките права – б. пр./ извървя дълъг и труден път от улицата до театралната сграда в най-буквален смисъл. Но, убеден съм, такъв е пътят на множество театрални трупи. Никога не е лесно и няма попътен вятър. Винаги е борба.

Аз идвам от една предимно мюсюлманска държава, преживяла няколко военни диктатури, ужасни нападения от религиозни екстремисти и три войни със съседна Индия, с която делим цели хилядолетия история и общо наследство. И днес продължаваме да живеем в страх от избухване на война с нашата съседка, и то не каква да е, а ядрена, тъй като и двете страни днес притежават ядрено оръжие.

Понякога шеговито казваме, че тежките времена са добри за театъра. Не липсват нито предизвикателства, пред които да се изправим, нито конфликти, които да разобличим, нито статукво, което да подринем. Моята театрална трупа „Аджока“ върви по такова опънато въже вече повече от 36 години. И усещането бе наистина като стъпване по въже: в търсене на баланс между забавлението и образованието, между изследването и изучаването на миналото и подготовката за бъдещето, между творческата свобода и авантюристичните сблъсъци с властта, между социално-критичния и финансово-стабилен театър, между обръщането към масовата публика и желанието да бъдеш авангарден. Може да се каже, че един театрал трябва да бъде илюзионист, магьосник.

В Пакистан съществува ясно разделение между сакралното и профанното. В профанното няма място за религиозни въпроси, а в сакралното няма място за открит дебат и нови идеи. Всъщност за консервативното управление изкуството и културата остават извън границите, заради техните „свещени игри“. Така територията на изпълнителските изкуства се превръща в нещо като бягане с препятствия. Артистите на първо време трябва да се докажат като добри мюсюлмани и покорни граждани, и едновременно с това да опитат да направят така, че музиката, танцът и театърът да бъдат допуснати в Исляма. Голям брой от верните мюсюлмани са неохотни да приемат изпълнителските изкуства, макар че танцът, музиката и театърът са неразривна част от всекидневието им. Така се оформи субкултура, която носеше потенциала да събере сакралното и профанното на една сцена.

Буле Шах

Началото на „Аджока“ бе дадено от група млади артисти през 80-те по време на военното управление. Те отправяха предизвикателства към диктатурата чрез своя смел в социално и политическо отношение театър на несъгласието. Те с изненада откри��а че техните чувства, техният гняв, тяхното отчаяние бяха изразени от един поет суфист /Суфизъм: ислямската мистична традиция, която се стреми да открие истината за божествената любов посредством директно и лично общение с Бога, придобива популярност, защото проповядва универсално братство и се противопоставя на закостенелите, насилствено налагани доктрини на религиозните учения. Поезията на суфизма, представяна най-често с музикален съпровод, изразява мистичното единение през метафорите за обикновената любов – б. пр./ живял преди 300 години – великият Буле Шах /Буле Шах (1680 – 1757) е влиятелен пенджабски поет суфист, който разгръща сложни философски теми на обикновен език. Той отявлено критикува религиозната ортодоксалност и управляващия елит и бива прогонен от града Казур, обвинен е в еретизъм и му е отказано правото да бъде погребан в градското гробище. Той е популярен сред религиозните и фолклорни изпълнители и възхищението към него надскача религиозните разделения – б . пр./. Артистите от „Аджока“ откриха, че могат да отправят експлозивни политически послания чрез неговата поезия и да атакуват корумпираната политическа власт и фанатичната религиозна институция. Властите можеха да забранят или прогонят нас, но не и един почитан, популярен поет суфист като Буле Шах.

Открихме, че неговият живот е бил драматичен и радикален също като неговата поезия, заради която е в изгнание и му биват налагани няколко фатви. Така написах „Була“, пиеса за живота и борбите на Буле Шах. Була, както с обич са го наричали хората от Южна Азия, произхожда от пенджабската линия на поетите суфисти, които със своите произведения и действия, се изправят безстрашно срещу властта на императорите и църковните демагози.  Те пишат на езика на народа, за неговите стремления. За тях музиката и танца са средства за директна връзка между човека и Бога, и чрез тях презрително се прескача посредничеството на експлоатиращите свещеници. Суфистите се обръщат срещу полово-родовите и класови разделения и възприемат света като чудо, като проявление на Всемогъщия. Съветът по изкуствата на град Лахор отхвърли пиесата с обяснението, че това не е художествен текст, а биография. Ала когато тя бе поставена на алтернативно място, в Гьоте институт, публиката видя, разбра и оцени символизма в живота и поезията на народния поет. Тя можеше напълно да се идентифицира с неговия живот и епоха и да открие паралели със своите.

Тогава през 2001 г. се роди един нов вид театър. Религиозната музика кавали / Quawwali – сакрална поезия на суфизма, предстявана от група певци (кавали). Изпълнявала се в суфистки храмове и е довеждала слушателите до състояние на екстаз – б. пр./, танцът дхамал / Dhammal –  екстатичен танц, изпълняван около суфистките храмове, обикновено под ритъма на барабан – б. пр./, пламенните рецитации на стихове и дори медитативното пеене зикир / Zikir – религиозно ритмично песнопение и рецитиране на молитви за постигане на духовно просветление – б. пр./ се превърнаха в елементи от пиесата. Група сикхи /Сикхи – последователи на религиозното учение сикхизъм, основано в Пенджаб през 15 век от Гуру Нанак – б. пр./, които тогава бяха в града, за да участват в една пенджабска конференция, дойдоха да гледат и разплакани връхлетяха сцената на финала, за да прегръщат и целуват актьорите. Те застанаха на ��дна сцена заедно с мюсюлмански пенджабци за първи път след разделянето на Индия през 1947 г. / Мюсюлманската държава Пакистан бива отделена от Индия през 1947 г. на фона на невиждани убийства и масови преселения – б. пр./, което бе довело до разцепването на областта Пенджаб и нейните общности. За сикхите Буле Шах бе също толкова скъп, колкото и за мюсюлманските пенджабци, защото суфизмът надскача границите между религиите и обществата.

Шахид Надийм

След паметната премиера последва индийската одисея на Буле Шах. Започвайки с бляскаво турне в индийската част на Пенджаб, „Була“ се изигра по четирите краища на Индия, дори във времена на най-големи напрежения между двете държави и на места, в които публиката не разбираше нито дума пенджабски, но се наслаждаваше на всеки миг от представлението. Докато вратите за политически диалог и дипломация се затваряха една след друга, вратите на театралните зали и сърцата на индийските зрители оставаха отворени. По време на турнето на трупата „Аджока“ в индийския Пенджаб през 2004 година, след топлия прием на едно представление пред огромна селска публика един старец се приближи към актьора, който играеше ролята на великия суфист. До стареца вървеше момче. „Внукът ми е много болен, моля ви да го благословите.“. Актьорът се стресна и каза „Бабаджи” / Бабаджи – израз на почит към възрастен мъж – б. пр./, аз не съм Буле Шах, аз съм само актьор в неговата роля.“. Старецът се разплака и добави „Моля ви, благословете внука ми, знам, че той ще се оправи, ако го сторите.“. Посъветвахме актьора да изпълни желанието на стария човек и той благослови момчето. Старецът остана доволен. Преди да си тръгне, каза следното „Синко, вие не сте актьор, вие сте въплъщение на Буле Шах, негов аватар /Аватар – земно проявление или въплъщение на божествен учител според индуизма – б. пр./“. Изведнъж проумяхме една съвсем нова идея за актьорската игра и за театъра, в която актьорът ставаше въплъщение на образа, който играе.

За осемнайсетте години на турне с „Була“ забелязвахме подобни реакции от страна на привидно неподготвената публика, за която представлението не беше просто форма на забавление или стимулиращо интелекта преживяване, а бе среща, която трогваше дълбоко душата. Дори актьорът, който изпълняваше ролята на учителя на Буле Шах бе така дълбоко повлиян от преживяването, че самият той стана поет суфист и публикува две стихосбирки. Изпълнителите, участващи в продукцията споделиха, че при всяко начало на представлението усещат сред себе си духа на Буле Шах и чувстват сцената, като издигнато пространство. Един индийски учен озаглави своята рецензия за представлението: „Когато театърът се превърне в храм“.

Аз съм светска личност и моят интерес към суфизма е предимно културологичен. Интересуват ме повече перформативните и художествени страни на пенджабските поети суфисти, ала моите зрители, които може да не са екстремисти, нито фанатици, поддържат истински религиозни вярвания. Изследването на истории като тази на Буле Шах (а такива има много във всички култури), може да се превърне в мост между нас, театралните творци и неопитната, но ентусиазирана публика. Заедно можем да открием духовните измерения и да построим мостове между миналото и настоящето, водещи към бъдещето, което е съдба на всички общности; вярващи и невярващи, актьори и старци с техните внуци.

Причината, поради която споделям историята за Буле Шах и за нашия опит с този вид театър на суфизма е, че играейки на сцената, понякога така се увличаме в своята философия на театъра, в своите роли на предвестници на социална промяна, че оставяме зад гърба си огромни човешки маси.  Занимавайки се с предизвикателствата на собственото си настояще се лишаваме от възможностите, които театърът предоставя за дълбоко духовно преживяване. В днешния свят, където фанатизмът, омразата и насилието отново се надигат, нациите се насъскват една срещу друга, едни вярващи се бият с други вярващи и едни общества сеят омраза срещу други…. А междувременно умират деца от недохранване, умират майки при раждане, заради липсата на медицински грижи и идеологиите на омразата процъфтяват. Планетата ни затъва все по-дълбоко и по-дълбоко в климатична и във върховна криза. Чува се тропотът на копитата на четирите конници на Апокалипсиса /Четиримата конници на Апокалипсиса са описани в Откровението на св. Йоан Богослов, последна книга от Новия завет. Според повечето тълкувания конниците символизират завоеванието, войната, глада и смъртта – б. пр. /. Трябва да възстановим духовните си сили, трябва да се борим с апатията, летаргията, песимизма, алчността и пренебрежението към ��вета, в който живеем и планетата, която обитаваме. Театърът има роля, благородна роля да насърчава и мобилизира човечеството да се измъкне от пропадане в бездната. Той може да издигне театралната сцена, пространството за игра до нещо свещено.

Николай Майсторов, “Четиримата конници на Апокалипсиса”

В Южна Азия изпълнителите докосват със страхопочитание пода на сцената преди да стъпят отгоре – древен ритуал, в който духовното и културното са все още преплетени. Време е да възвърнем тази симбиоза между актьора и публиката, между миналото и бъдещето. Създаването на театър може да бъде свещен акт и актьорите могат да станат аватари на образите, които изиграват. Театърът издига акта на игра до по-висока духовна степен. Театърът има потенциала да бъде храм, а храмът – да бъде място за игра”. Това написа Шахид Надийм.

Христо Мутафчиев

Както вече стана дума, ще се отложи връчването на наградите „Икар”. Но ето какво написа Христо Мутафчиев по този повод в сайта на Съюза на артистите. „На този етап Софийският театрален салон отлага поетапно всички публични събития, които част от програмата. Нека да потушим емоцията си и да включим рациото! Имаме шанс да спасим човешки животи, на приятелите си, на семействата си и на бабите и дядовците си.

Над 3000 души гледаха първия лайф на Театър Възраждане и двойно повече гледаха втория. Поздравявам колегите и апелириам да бъдат внимателни, когато се събират в театъра! Използвам възможността да споделя информацията на Столична община и Социалния патронаж, които подпомагат възрастните хора, такива с хронични заболявания или със затруднено придвижване. Доставка по домовете на лекарства и храна може да бъде заявена на телефони: 028188522 и 028188523!

Изказваме благодарност към всички свои партньори за подкрепата и за солидарността! Софийският театрален салон не би бил същият без подкрепата на редица партньори, приятели и колеги, които са заедно с нас и в този труден момент!

На 27 март ще отбележим заедно с всички Световния ден на театъра, но този път от своите домове! А наградите ИКАР ще бъдат връчени след като отмине настоящата извънредна ситуация. XV-тото издание на Софийския театрален салон ще продължи да бъде част от Календара на културните събития на Столичната община за 2020 г., и ще се осъществи с невероятната подкрепа на Министерството на културата, Генералния спонсор – Ден и Нощ ООД, Първа инвестиционна банка, Астра Зенека – България, Nescafe Dolce Gusto, Кока-Кола ХБК България, Минерална вода H20, Винарска изба „Брестовица“, „Софсток“ ООД, Тип-Топ Куриер, Хил Клиник, [ ‘nouhau] SALON, Ивент Дизайн, Пощенска кутия за приказки, клуб Терминал 1. Благодарни сме и за любезното домакинство на Националния дворец на културата, Театър „Азарян“, Столичния куклен театър и др., както и на медийните партньори от Българската национална телевизия, Българското национално радио, БГ радио, Джаз ФМ, Артакция, Go Guide, Love Theatre, ВЪПРЕКИ.com и други. Бих искал да Ви уверя, че ще се срещнем отново!”, написа Христо Мутафчиев. А ние очакваме театърът отново да намери не само сцената, но и публиката си. А и себе си… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[vprki]

С “Да ходиш по вода” за Кристо се открива София филм фест

23-тият София филм фест се открива на 7 март в Зала 1 на НДК с премиерата на най-новата документална творба на Андрей Паунов - „Да ходиш по вода”. Представен за първи път на фестивала в Локарно, филмът представлява непосредствен поглед към артистичните търсения и личните взаимоотношения на Христо Явашев - Кристо, прочут със своите мащабни инсталации.

За първи път от кончината на Жан-Клод, неговата съпруга и партньор в творческия процес, Кристо решава да реализира проекта, започнат заедно с нея преди много години – „Плаващите кейове”. Когато настъпи месец февруари, две големи събития, включени в Културния календар на София, сгряват любителите на киното и театъра в столицата. Пролетта идва със София филм фест – Купона на годината и Софийския театрален салон, предшестващ връчването на наградите „Икар”. Двете събития бяха представени пред журналисти и специалисти от директора на феста Стефан Китанов и Мира Сталева /на снимката горе/, отново в центъра на организацията за неговото провеждане.

„Щурците” през 1980 година – снимка архив София филм фест

На 23-тия София филм фест се очакват над 250 чуждестранни гости. Голяма част от тях ще дойдат специално за 16-ото издание на София Мийтингс, което по традиция ще събере европейския елит във филмовата индустрия. Проектите за първи, втори и трети игрални филми ще бъдат представени пред професионална публика – филмови фондове и институции, продуценти, дистрибутори, разпространители, журналисти. Родните и регионалните филми ще бъдат прожектирани пред фестивални селекционери и сейлс компании. За 17-и път международно жури ще определи фаворита за Голямата награда в конкурса за първи или втори игрален филм „София – град на киното”, съдържаща парична премия от 7000 евро, осигурена от Столична община. Обичаният български рок музикант Кирил Маричков ще получи Наградата на СОФИЯ на Столична община за своя принос към изкуството на киното и музиката. В негова чест ще бъде показан филмът „Щурците – 20 години по-късно” (1988), а златните хитове на една от най-добрите български рок-групи на всички времена се знаят и помнят от няколко поколения меломани!

Световноизвестният полски режисьор Павел Павликовски ще бъде гост на София филм фест – снимка архив на фестивала

Големият полски режисьор Кшищоф Зануси ще бъде специален гост на фестивала и ще бъде удостоен с Наградата на СОФИЯ на Столична община за своя принос към изкуството на киното, а киноманите ще могат да видят специална ретроспектива от избрани негови филми, както и най-новата му творба „Етер“, чиято премиера беше преди месеци на фестивала в Рим. Визитата и ретроспективата на Зануси са в партньорство с Полския институт в София и част от предстоящия Фокус Полша на 23-тия София Филм Фест. Като част от този специален акцент на фестивала е и визитата на световноизвестния полски режисьор Павел Павликовски, който лично ще представи най-новия си филм „Студена война“, получил 3 номинации за „Оскар“ (за чуждоезичен филм, операторско майсторство и режисура), а също и отличен с пет награди на Европейската филмова академия за 2018 година, сред които и престижния приз за най-добър филм!

Филмът „Рома“ на Алфонсо Куарон също ще бъде показан в София – снимка архив на СФФ

Сред най-важните филми в програмата на фестивала несъмнено са творбите, носители на „Златна палма“ и „Златен лъв“ - „Джебчии” на Хироказду Корееда („Златна палма” - Кан ’18, с номинация за чуждоезичен „Оскар” и десетки отличия от цял свят) и „Рома“ на Алфонсо Куарон („Златен лъв” – Венеция ’18, с номинация за чуждоезичен „Оскар” и още девет номинации за наградите на Американската киноакадемия, както и с множество други отличия от цял свят). Творбите са включени в традиционната рубрика „Големите награди“. В „Киното днес – големите майстори” публиката ще види най-новите филми на утвърдени имена от световното кино. В програмата присъстват заглавия като „Капернаум” (Capernaum) на Надин Лабаки (с награда на журито от Кан ’18 и още два приза на фестивала, с номинация за „Оскар“ и за „Златен глобус“ за чуждоезичен филм); „З лица” (3 Faces) на иранския майстор Джафар Панахи (с награда за най-добър сценарий от Кан ’18); „Щастливият Лазаро” (Happy as Lazzaro) – най-новият филм на Аличе Рорвахер (представен в основната конкурсна пр��грама на Кан ’18 и носител също на награда за най-добър сценарий); „Граница” (Border) на Али Абаси (с голямата награда в конкурсната програма „Особен поглед“ в Кан ’18); „Транзит” (Transit) на Кристиан Пецолд (с премиера на Берлинале ’18); „Момиче” (Girl) на Лукас Донт (дебютна творба, удостоена със „Златна камера“ в Кан ’18) – всички те ще се срещнат с публиката у нас след като фокусираха вниманието на зрители и специалисти на десетки престижни фестивали в целия свят.

Председателят на Съюза на артистите Христо Мутафчиев връчи на директора на Дирекция „Култура” на СО Биляна Генова сертификат за отлично партньорство с общината – снимка Стефан Джамбазов

На 27 март пък Съюзът на артистите в България ще раздаде своите 45-и награди „Икар” за сценични изкуства на официална церемония в Народния театър „Иван Вазов“. По традиция наградите се предшестват от Софийския театрален салон, в рамките на който ще бъдат представени всички номинирани за „Икар” 2019 спектакли. Комисията по избора беше в състав: проф. Снежина Танковска (режисьор и педагог), проф. д. изк. Ромео Попилиев (театровед), Деница Езекиева (театровед), Недялко Делчев (режисьор и педагог), Стефания Колева (актриса), Елица Георгиева (сценограф) и Калин Николов (композитор) - /всички номинации можете да видите тук/.

Поетът и драматург Стефан Цанев получава наградата за изключителен принос към български театър – снимка Стефан Джамбазов

Награда за педагогическа дейност се присъжда на проф. Елена Баева. Наградата за чест и достойнство е за актьора Михаил Мутафов, а наградата за изключителен принос към български театър е за поета и драматург Стефан Цанев. При обявяването на номинациите Столична община в лицето на директора на Дирекция „Култура” Биляна Генова получи от Съюза на артистите сертификат за партньорство. Според нея партньорство има не само, когато едната страна дава, а другата получава. Партньорството има само когато и двете страни влагат усилия, така както е в случая. И е важно това събитие за развитието на целия град и за децата, а и за професионалната критика, каза тя и отбеляза, че е приятно са да част от Софийския театрален салон и наградите Икар. Театроведката Деница Езекиева също отбеляза усилията на Столична община за реализацията на независими трупи и оттам за номинациите им за наградата „Икар”.

Ромео Попилиев - снимка Стефан Джамбазов

А членът на комисията Ромео Попилиев с присъщото си чувство за хумор сравни театъра със съвременния футбол. В него системата е такава, че настъпва едно продължително ритане, блъскане в центъра на терена, каза той. „Ако някой се откъсне случайно е поради грешки в системите. Така е и с театъра. Системата е такава – прекалено защитна. И за нападателния футбол остава малко пространство. Ние сме се опитали като жури като съдии да дадем предимство на нападателния футбол, но и ние не сме в състояние да променяме системата”, каза театроведът, който преди това отбеляза доброто средно равнище на спектаклите и това, че и други биха могли да бъдат номинирани. А в един разговор преди време с него във „въпреки.com” отново беше заявил своята позиция: „Иска ми се повече да се рискува. Защото без риск няма развитие. Иновациите се крепят по някакъв начин на риска”. А ние очакваме спектаклите от Софийския театрален салон и разбира се, наградите „Икар”, както и началото на София филм фест. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на София филм фест

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Как да разказваме на децата в кукления театър

В днешния високотехнологичен свят една от най-ранните срещи на децата с живото изкуство е чрез кукления театър. Ние, големите, го използваме за да разказваме истории на по-малките. Написа за „въпреки.com” театроведката Зорница Каменова по повод Световния ден на кукления театър 21 март.

Част от тях са забавни и поучителни, други образоват, възпитават. Има и такива, които формират отношение към изкуството, задават важни въпроси – за войната, социалното неравенство, екологията, провокират у децата позиция и критично мислене. Посланията им са директни и важни.

Този фокус към изкуството и кукления театър – като средство в борбата за глобална промяна на света е вдъхновило тазгодишното послание за Световния ден на кукления театър – 21 март. Автор е Ранджана Панди - индийски творец с опит в прилагането на кукления театър като средство в терапевтичните и образователни практики . В него той нито веднъж не споменава „куклен театър”, а се насочва към измеренията на изкуството като инструмент в една екологична кауза - опазването на „нашия общ дом“ - морето, което е неизчерпаем източник на истории за разказване, но сега физически се нуждае от нашата грижа за да оцелее. Посланието е и предупреждение за опасност и завършва с призив към разказвачите на истории днес да съживят уважението към моретата на Земята, насочвайки колективния си талант към тази цел в този момент. /посланието публикуваме изцяло в края на текста – б.р./

Може би трябва да гледаме на посланието на Панди в по-широк мащаб и като предизвикателство пред българския куклен театър. Той трябва да осмисли и претвори необходимостта от сериозен ангажимент към актуалните проблеми и възпитаването на осъзнато отношение към глобалните процеси в следващите поколения.

Световният ден на кукления театър е повод и в България през месец март да се организират поредица от събития с главно действащо лице кукления театър. От повече от десет години това е инициативата Софийски куклен театрален салон на Съюза на артистите в България с домакинството на Столичен куклен театър. Идеята му е номинираните куклени спектакли за Национални награди „Икар“ да се представят концентрирано около Деня на кукления театър в столицата. В момента Салонът се е разраснал до мащабно събитие, което включва разнообразни събития– както в двете зали на кукления театър, така и извън тях. Тазгодишната му визия е вдъхновена от рисунката на 8-годишния Йоан Петров Стоянович от 2. клас на ЧОУ „Света София“, с преподавател Христина Стоилова, избрана сред 30 други детски творби.

Две са категориите, в които се представят номинираните за националната награда „Икар“ представления от цялата страна - постижение в кукленото изкуство и куклен спектакъл. Сред спектаклите, които бяха номинирани имаше за възрастна аудитория. Това бяха „Прегаряне“ в Куклен театър – Стара Загора на Веселка Кунчева и Мариета Голомехова, „Бомбето“ /с Голямата награда на Международния фестивал за куклено изкуство за възрастни „Пиеро“ 2021/ на Катя Петрова по Йордан Рад��чков в Куклен театър – Пловдив. За детската публика бяха спектаклите „Малката нула“ на Мила Коларова и Румен Гаванозов, продукция на Столичен куклен театър и Фондация „Горе на дървото“, „Лукчо“ по Джани Родари с дебютиращ творчески екип и режисьор Ваня Борисова в Театър „Ателие 313“, както и „Пипи дългото чорапче” по Астрид Линдгрен, режисьор Анна-Валерия Гостанян, Куклен театър „Георги Митев-Жоро“ - Ямбол и „Малката самовила“, драматизация Славчо Маленов, режисьор Албена Георгиева в Общински куклен театър – Благоевград. С наградата „Икар“, както и наградата на публиката получи „Пипи, дългото чорапче“. Принципно номинациите оглеждат българския куклено-театрален пейзаж в неговото разнообразие на теми и драматургични вдъхновения, изразни средства, режисьорски подходи и видове куклено присъствие. Комисията, определила номинациите и наградите ИКАР 2022 в категориите за куклен театър: Нина Димитрова – актриса и режисьор, Румен Угрински – актьор, Юлиана Войкова-Найман – сценограф. А наградите са излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство от комисия в състав: Петър Цанков (композитор), Румен Угрински (актьор) и Станимир Гъмов (актьор).

Кирякос Аргиропулос /л/ получи наградата си от Дарин Петков/д/, председател на УС на АКТ-УНИМА и директор на Държавния куклен театър в Стара Загора, снимка: Стефан Марков

Още на 10 февруари т.г. председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев обяви наградите, които не са с номинации, а се обявяват предварително като решение. Награда на АКТ-УНИМА за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Кирякос Аргиропулос. Той е директор на Столичния куклен театър от 2002 г. до 2019 г. През годините е и режисьор на десетки спектакли като „Кой има магарешки уши?“ и “Принцесите и Змеят”, които може да гледате и до днес! Той е основател на Международния фестивал за уличен и куклен театър Панаир на куклите / Puppet Fair, по чиято организация още работи активно при всяко издание.

Популяризирането на кукленото изкуство е важно за естетическото, но и за етическото възпитание на децата. Салонът се откри на 19 март със спектакъла „Малката нула”, който беше благотворителен, а събраните средства дарени на пострадалите от войната в Украйна. Партньорите от „Федерация за адаптирана физическа активност” бяха сред зрителите. След него се проведе „Парад на куклите” традиционното импровизирано шествие – карнавал с участието на актьори от Столичния куклен театър и студенти от НАТФИЗ. На него децата се запознаха отблизо с различни кукли, а по-големите общуваха непосредствено и с актьорите, които са „скрити“ зад куклите.

Парадът на куклите, снимка: архив на Столичния куклен театър

Куклите за театър винаги ще останат изкушаващи и магични създания, които имат способността да оживяват в един различен триизмерен фантасмагоричен свят. Те са част от детската играта и провокират въображението и любопитството. Процеса на куклотворчество е важен за възпитанието на отношение към изкуството от най-ранна възраст. Фестивалният формат предложи на малките почитатели на кукления театър богата програма на художествени ателиета за изработка на кукли, чрез които да надникнат в тайните на сценичното изкуство. Домакин на част от тях беше Общински културен институт „Красно село” с участието на Театър „Сириус“. Друга част се проведоха �� Столичния куклен театър, където деца и родители се потопиха в атмосферата на професионалните работни ателиета, в които се създават куклите и декорите за представленията, а след това навлязоха практически в технологията на създаването, като си направиха сами кукли от спектакъла „Пипи дългото чорапче“.

В рамките на Салона беше и представянето на книгата „Десет куклени пиеси“ от Христина Стоилова и Мирослав Стоилов. В него се включиха с четене на откъси техни приятели и колеги – Зизи Йорданова, Юлия Коларова, Ива Калафатова, Мая Младенова, Мира Върбанова и други.

Кулминацията и финала на Кукления Софийски театрален салон е самият 21 март, когато се връчват наградите „Сивина” от режисьорската колегия към АКТ Унима – България на дебютиращите куклени актьори. Наградата, под формата на изящна малка статуетка, изработена от Васко Бърдаров, тази година спечели Марияна Петрова за ролята ѝ на Смъртта в „Ученикът на Смъртта” в Драматично-куклен театър „Иван Радоев” – Плевен.

Тя беше отличена сред шест свои колеги от различни куклени и драматично-куклени театри от жypи в cъcтав Катерина Георгиева – театроведка, Анна-Валерия Гостанян – режисьор и актриса и Симона Нанова – актриса. От сцената Марияна Петрова отправи призив към колегите си да не правят компромиси с изкуството и със себе си. Церемонията беше повод да се отбележи 90-годишен юбилей на актьора Владимир Бонев, което придаде допълнително смисъл. Като истински влюбен в живота и в кукления театър актьор, посветил 42 години на Централния куклен театър, неговото вдъхновяващо послание създаде атмосфера на приемственост и обърна фокуса към паметта за театъра и отговорността към нея. В речта си той припомни изключителни моменти от историята на българския куклен театър, когато през 1969 година три спектакъла - „Крали Марко”, „Пинокио” и „Мизантроп” са поканени на фестивала в Единбург и предизвикват възхищението на международната общност.

Калина Константинова, зам. министър председател връчи наградата на публиката за "Пипи, дългото чорапче" на Куклен театър „Георги Митев-Жоро“ - Ямбол, снимка: Стефан Марков

Наблюдавайки фестивала от години, мога да обобщя, че макар и замислен като част от „Софийски театрален салон“, той се развива и разширява обхвата си, но най-вече придобива свой облик със свои значими събития и каузи. И става прекрасен празник за децата, което си заслужава въображение и преданост, за да израснат преди всичко като свободни хора.

Текст: Зорница Каменова

P.S. на „въпреки.com”: И все пак кукленият празник, както целия месец, посветен на българския театър и церемонията по връчване на наградите ИКАР имаха своя тъжен и гневен знак. Войната в Украйна, предизвикана от Русия, която вече повече от месец руши мирния свят. Децата на Украйна стават бежанци или се крият и спят в мазета или скривалища. Сринат е театърът в Мариупол от руските нападения, театрите са затворени. Загиват мирни хора, между които и деца. Светът трябва да спре този кошмар, предизвикан от Кремъл!

А ето и посланието за Международния ден на кукления театър на Ранджана Панди.

МОРЕТО

Морето винаги е пренасяло разказвачите и техните истории от един бряг на друг, от един остров на следващия, от един континент до много други. Историите се вихрели едновременно, в различни културни вариации и се превръщали в безсмъртни приказки.

Морето е материал за истории от самото начало на времето, пълно с морски дракони, русалки и разни фантастични същества. Именно по тези водни пътища преминавали принцеси и пирати, моряци и търговци носещи натрупани богатства, групи от занаятчии, придворни шутове и екзотични изделия, и разбира се, великите приказни митологии, като„Махабхаратa“, „Рамаянa“, „Сагар Мантан“, „Синдбад Мореплавателят“, „Пътуване на Запад“, „Хиляда и една нощ“… пътуващи от една към друга култури.

Награда "Икар" за „Малката нула“ на Мила Коларова и Румен Гаванозов, продукция на Столичен куклен театър и Фондация „Горе на дървото“, снимка: Стефан Марков

С всяко разказване, историите се променяли, натрупвайки през вековете фини пластове – забавляващи, разсейващи и подхранващи душите на пътешественици, авантюристи, злодеи и герои от далечни и непознати земи. Морето остава магическо и мистериозно, докосвайки животите на милиони хора на тази планета. То храни, поддържа и обитава въображението на всички. Океанът е силата, от която е възникнал целокупният живот на тази планета.

Но днешната реалност е горчива. Морето е последната ни граница днес – последната граница между нас и унищожението на живота, такъв какъвто го познаваме. Днес морето е замърсено, задъхващо се за живот, задушено от мрежите на алчността и безотговорното разхищение. Превърнато е в бульон, пълен с боклук от умиращи корали и морски обитатели. Всеки един от нас, е по някакъв начин малка част от тази тъжна реалност. Ето едно предизвикателство към всички разказвачи на истории днес – да съживят уважението към моретата на Земята – нашият общ дом.

Нека насочим своя колективен талант в тази цел. Точно сега!

Ранджана Панди е индийски кукленик, драматург, театрален и телевизионен режисьор преподавател.

Преводът на посланието е на Мая Иванова с редакцията на проф. Славчо Маленов. ≈

Снимки: Стефан Марков и архив на Столичен куклен театър

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Какво показват номинациите за наградите Икар за куклено изкуство

С наближаването на 27 март – Световния ден на театъра се вглеждаме и в номинациите за национални награди Икар за куклено изкуство. Те са обхванати в две категории – цялостен спектакъл и индивидуално постижение в кукленото изкуство. Идеята на номинациите е да отличат значими театрални събития или постижения на творци през изминалата година, същевременно да служат като показател за важни тенденции и обобщения. Написа за „въпреки.com” театроведката Зорница Каменова.

Предложенията се излъчват от комисия, определена от гилдията на творците в кукленото изкуство към Съюза на артистите в България. Тя гледа, обсъжда и оценява театралните събития на годината. Сегашната комисия е в състав - актьора Георги Спасов, Жени Лачева – сценограф и Ирослав Петков - режисьор.„Златната Гъска“ по Братя Грим, режисьор Тодор Вълов, Държавен куклен театър – Бургас; „Пинокио“ по Карло Колоди, режисьор Тодор Вълов, Държавен куклен театър – Русе и „Малката кибритопродавачка“ по Ханс Кристиян Андерсен, режисьор Анна - Валерия Гостанян, Театър 199 „Валентин Стойчев“ са трите отличени цялостни спектакъла. Те са представителна извадка за съществуващата куклено-театрална практика и обобщават една важна характеристика – видно е, че преобладават адаптации на авторски приказки,  в които често и самите режисьори са автори на драматизациите.

“Малката кибритопродавачка” - снимка Гергана Дамянова, архив на Театър 199 “Валентин Стойчев”

Адаптациите на текстовете и в трите случая са предизвикани от необходимостта от осъвременяване, от приспособяване на текстовете към детската и младежка аудитория и от трансформация на жанра – от повествователен към драматургичен вариант. В спектаклите прави впечатление търсенето на оригинален визуален език и интересни куклени решения, дори на моменти това да става за сметка на словесния разказ. Изключение е „Малката кибритопродавачка“ - дебютен спектакъл на Анна - Валерия Гостанян, с професионални актьори, където абсолютно адекватно е намерен сценичния език за целевата аудитория и смислово единно е проведен сценичния разказ. Търсенето на съвременен език и адаптацията към възприятията на детската публика превръща познатата андерсенова история в актуална стийм пънк приказка, която чрез фино, детайлно и красиво измислени и водени кукли и сценографска среда създава вълшебна реалност, изпъстрена с магичност и вълшебни трикове. Не може да не се отличи майсторското кукловодско изпълнение на актьорите Ангел Калев, Любомир Желев, Велислава Маринкова и особено на изключителната Евгения Ангелова, както и впечатляващата музика на Пламен Петков. Не без значение е, че художествен консултант на спектакъла е Катя Петрова – един от най-успешните съвременни куклени режисьори, който с еднакво внимание работи с детската и със семейната аудитория.

“Златната гъска” - снимка архив на Куклен театър - Бургас

Останалите два спектакъла също заслужено са в номинациите за Икар 2020. „Златната гъска“ на Куклен театър - Бургас впечатлява с различните видове куклени образи, в съчетание с актьорско присъствие, интересни костюми, динамични смени на средата и действието. Естетиката на спектакъла ползва ярка барокова орнаментика, която се разпознава в детайлите и влияе на цялостните художествени решения.

“Пинокио” - снимка архив на Държавен куклен театър - Русе

Докато и Бургаският куклен театър, и Театър 199 „Валентин Стойчев“ са почти всяка година сред отличените театри, то за русенския куклен театър номинацията с „Пинокио“ е събитие. Спектакълът по драматизацията на Славчо Маленов е смело решение в естетиката на немия филм, чаплиниадата и кабарето – все знаци за епохата на бурните години между двете световни войни. Макар, че романът на Карло Колоди е създаден за възрастни, адаптацията на спектакъла се фокусира към по-големи деца и най-общо семеен тип публика. В ролите влизат и дебютанти - Ивета Маринова, Димитър Пишев, Светлина Станчева и Мартин Пашов, които заразяват публиката с талантливото си присъствие и ентусиазъм. Впечатление прави куклата на Пинокио, която е с почти реални размери и изразителни черти, а образът на малкото момче е добре изграден в диалога, мизансцена, в емоционалните състояния и трансформации. Интересни са художествените решения на Наталия Гочева както за „Малката кибритопродавачка“, така и за „Пинокио“ – за тях тя е номинирана в категорията за индивидуално постижение. Наталия Гочева работи изцяло в сферата на кукления театър – познати са ни нейните сценографски проекти в Куклен театър - Търговище, Куклен театър – Габрово, Куклен театър – Русе и други.

“Дядовата ръкавичка” - снимка Иван Аладжов, архив на Държавен куклен театър - Видин

В номинациите за актьорско постижение е изпълнението на Маргарита Костова за ролите ѝ в „Дядовата ръкавичка“ по българската народна приказка, сценарий и режисура Мая и Митко Димитрови, Държавен куклен театър – Видин. Моноспектакълът на актрисата е единственото  представление (от тук споменатите) за най-малките, а такива не попадат често в номинации. Нека си припомним, че миналата година, например, в номинациите за куклено изкуство нямаше нито един чисто детски спектакъл, а това е важна посока в развитието на кукления театър, който изисква и специални стратегии и подходи за адаптация към детската аудитория. Маргарита Костова е в трупата на Куклен театър – Видин и участва в почти всички спектакли на театъра, сред които българо-френската продукция за възрастни „Хронолог“, призиран с две номинации за Икар 2019 /за спектакъла можете да прочетете във “въпреки.com” тук - б.р./.

“Хартиени истории” - снимка архив на наградите “Икар”

Третото индивидуално отличие в номинациите е за композиторът Милен ��постолов – автор на музиката на „Меко казано“ от Валери Петров, режисьор Цвети Пеняшки, Държавен куклен театър – Стара Загора и „Хартиени истории“, режисьор Димитър Стефанов, Театър „Корсар“. Разказът за лъжата на малкото момче Светльо и героите животни в познатата приказка на Радичков - костенурка, санбернар, къртица, които среща по пътя на писмото си с лъжата, е въплътен във визуално любопитен спектакъл с кукли, маски и среда в стилистиката на индианските мотиви, така привлекателни за детското въображение. „Хартиени истории“ пък е създаден на етюден принцип и в основата му е експерименталната работа с различни хартиени материи. Етюдите илюстративно се спират върху библейски и митологични сюжети, оживени през фарса и актьорския коментар. Спектакълът се заиграва с класическата функция на паравана в кукления театър (да крие), а играта в жив план и преливащите плоски и геометрични хартиени образи се прицелват изцяло във възрастната аудитория. Музиката на Милен Апостолов е открояващ се акцент и партньор на действието и в двата спектакъла. Освен като оперно-симфоничен диригент, той е познат и като автор на музикалната среда на редица театрални спектакли. Номиниран за втора поредна година, след като миналата година бе отличен за музиката в „Наемателят“ в Драматичен театър „Н. О. Масалитинов“ – Пловдив.

“Меко казано” - снимка архив на Държавен куклен театър - Стара Загора

Извън номинациите за куклено изкуство тази година са имена като Веселка Кунчева, Катя Петрова, Магдалена Митева, Елица Петкова, като причината за тяхното отсъствие не е задължително да е субективна. Лично за мен интересен проект, който не е включен в номинациите се оказа „Принцът на морето и Принцът на земята“, режисьор Елена Панайотова на Куклен театър – Пловдив. Няма как да не отчетем, че той създава прецедент (в добрия смисъл на думата), в който се ползват японски техники и кукли бунраку, а актьорите успяват много автентично да пресъздадат японската легенда и характерното за японския език звукообразуване. Може би не попада в номинации, тъй като е по-скоро в сферата на експеримента, но безспорно този експеримент е довел до успешен резултат и заслужава внимание.

„Принцът на морето и Принцът на земята“ - снимка архив на Държавен куклен театър - Пловдив

Още един извод, който може да обобщи куклено-театралната година е, че на публиката се предлагат доста и на добро ниво куклени представления, без да са налице изключителни и значими събития или постижения. Това важи особено, когато се говори за кукления театър за възрастни, в който приоритет е търсенето на интересен език, експеримент с материи, изследване на теми, проблеми, абстрактни състояния, а резултатът не е задължително да е некомуникативен лабораторен опит.

Отличените представления могат да бъдат видени в рамките на Куклен Софийски театрален салон 2020, който по традиция от 2013 година представя номинираните куклени спектакли пред софийска публика. На 21 март, Международния ден на кукления театър, в Столичния куклен театър на официална церемония ще бъдат връчени наградите „Сивина“ за млад актьор в кукления театър. На 27 март на официалната церемония по връчването на Икар 2020 в Народен театър „Иван Вазов“ ще стане ясно при кого ще отидат наградите за куклено изкуство, а АКТ – Унима ще връчи наградата за цялостен принос на утвърден творец от кукления театър.

“Последният човек” по романа на Джордж Оруел “1984″ на режисьорката Веселка Кунчева в Държавен куклен театър - Стара Загора не беше номиниран за куклен спектакъл, но е изключително впечатляващ и има номинации за сценография, авторска музика и майсторско техническо осъществяване - снимка Александър Богдан Томпсън, архив на театъра

Софийски театрален салон, част от който е кукления Софийски театрален салон, за поредна година е включен в Културния календар на Столична община и освен номинираните представления, предлага и множество алтернативни образователно-комуникативни събития – публични лекции, сценографски и музикални, движенчески и словесни уъркшопи. За първа година публиката има шанс да гласува за своите фаворити, както от драматичните, така и от куклените номинации. Повече информация за всички събития, спектакловата програма, официалните церемонии и гласуване има на сайта на главния инициатор и организатор на Софийски театрален салон – Съюз на артистите в България - /тук/.

Важно е да знаем не само в контекста на предстоящите събития, че кукленият театър се е оформил като самостоятелно сценично изкуство, заедно с еманципацията му от традициите на забавленията и фолклора. В началото неговите характеристики са били основани на ползването на антинатуралистичната същност на куклата, а сега не е изненада, когато сценичният образ се изгражда от смесване на различни средства и похвати, които чрез материален носител или живо актьорско присъствие представят идея, изследват чувство, разказват истории. ≈

Текст: Зорница Каменова

Снимки: архив на театрите, фестивала и Стефан Джамбазов /снимката горе/