#Международен литературен фестивал

[magdalenagigova]

Вторият Международен младежки литературен фестивал „Приятелството – смисъл и спасение” събира в Бургас млади автори от 9 държави

Вторият Международен младежки литературен фестивал „Приятелството – смисъл и спасение” събира в Бургас млади автори от 9 държави Международният младежки литературен фестивал „Приятелството – смисъл и спасение” ще събере в Бургас от 18 до 21 юни 2023 година млади автори от България и чужбина и ще постави финалните щрихи на конкурса  „Който спаси един човешки живот, спасява цяла…

[kinderlist]

Ако се чудите с какво да оцветите предстоящата неделя (05.06.), заповядайте да майсторим заедно божури на представянето на книгата "Почакай, Миюки" (Йо-Йо Книги за, деца) в рамките на V Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи в парка пред НДК на 5 юни от 13:00 ч.

Повече информация за събитието:

[vprki]

Критичен поглед: Книги за младите читатели печелят „Златните лъвове” на АБК

„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман и юбилейните издания на романите за Хари Потър с художник Любен Зидаров спечелиха тази година наградата „Златен лъв” на Асоциация „Българска книга”. Те бяха връчени в предпоследния ден на 47 – ия Софийски международен панаир на книгата и 7- ия Международния литературен фестивал в НДК тази година.

Наградата „Златен лъв“ на Асоциация „Българска книга“ се присъжда в две категории. Наградата за най-добър издателски проект се определя от експертно жури за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с добро полиграфическо изпълнение. Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда от журналистическо жури. Наградата се дава за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк обществен и медиен интерес. 

В първата категория журито в състав проф. Кирил Гогов, проф. Андреана Ефтимова, проф. Милена Кирова, Федя Филкова и Веселина Райжекова определи за носител на наградата „Златен лъв” книгата „Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман на изд. „Ентусиаст и фондация „Културни перспективи“. Във втората категория журналистическото жури в състав д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров реши наградата „Златен лъв” да отиде при юбилейните издания на романите за Хари Потър на издателство „Егмонт” с илюстрациите на Любен Зидаров за майсторския и нетривиален подход към оформлението.

„Непознатото дете“ от Е.Т.А. Хофман излиза за първи път в музикален формат като част от поредицата „Музика в книга“. Вдъхновена от Е.Т.А. Хофман и неговите разкази, оперната певица Ина Кънчева отново избира концепцията „Музика в книга“. Затова към книгата е приложено съдържание за слушане – адаптиран от Александър Секулов текст в интерпретацията на Самуел Финци, и три музикални сцени, базирани на оригиналната композиция на Е.Т.А. Хофман – Квинтет за арфа в до минор. „Непознатото дете“ е поетичен поглед върху идеите за свободата на фантазията, за материалното и нематериалното, за това да имаш или да бъдеш, за крайността на човека и вечността на природата. Вече излезе премиерата на театрално-куклено представление под режисурата на Диана Добрева.

Колкото до поредицата на юбилейните издания на романите за Хари Потър с художник Любен Зидаров на издателство „Егмонт” журналистическото жури реши, че трябва да даде знак със своето решение срещу  войнстващата неграмотност в ��ферата на изкуството и илюстрацията, характерна за съжаление в нашето общество. Същевременно то учреди и Антинаграда, която отиде при издателство „Византия” за „Под игото” на съвременен български език” – за профанирането на българската литературна класика. Което впрочем е пак насочено към младата българска публика…

Имаше и много стойностни номин��ции при наградите. Защото все п��вече издателствата /с малки изключения/ се насочват към смислени автори и произведения. Както и към добри художници. Между другото, при представянето на книгите на сцената на Панаира от поредицата за Хари Потър, млад читател поздрави Любен Зидаров, който беше дошъл там, за смелостта му при трактовката на персонажите от романите. Илюстрациите му бяха одобрени от самата Дж. К. Роулинг и нейните издатели.

Любен Зидаров

А колкото до Любен Зидаров, искаме да цитираме негови думи от разговор с него преди време в сайта „въпреки.com”: „Аз съм започнал творческата си дейност като илюстратор, въпреки че завърших живопис при Илия Петров. Преди да постъпя в Академията, изглежда, че самите книги ме увличаха. Даже бях ученик в гимназията при първите илюстрации, които направих. Мисля, че беше Джек Лондон. Чета Джек Лондон, направих илюстрациите, с целия си младежки наивитет ги направих във формата на книгата, която бях прочел. Изрязах ги и ги налепих вътре в страниците на книгата, за да изглежда, че книгата е излязла с мои илюстрации. Това беше един мой наивен опит, но много любопитен като хрумване. След години вече сътрудничих на вестничета, които бяха предназначени за деца и юноши. Започнах с комиксите заедно с моя приятел Александър Денков”. После се занимава с живопис, но след време илюстрацията го грабва на нова сметка. „И сега, както гледам, продължава да ме държи. Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”, каза Любен Зидаров.

Яна Букова и Божана Апостолова при връчването на наградата

По време на Панаира имаше и други награди. Връчена беше Националната награда за поезия „Иван Николов“ за 2019 година на Яна Букова, за стихосбирката й „Записки на жената призрак”, издадена от „Жанет 45“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е частна инициатива, необвързана с държавни институции и спонсорирана единствено от издателство „Жанет 45“. Целта е да бъде подкрепена съвременната българска поезия. „Като отправна точка за настоящата книга послужиха търсения в Мрежата, научни статии, случайни факти, както и възгледът на OuHisPo (Ouvroir d’Histoire Potentielle – разклонение на OuLiPo), че съществуват събития в Историята, които се римуват помежду си. Въпреки усилията ми, се оказа невъзможно да открия повече информация за дейността на OuHisPo”, пише поетесата.

Силвия Чолева на щанда на издателството си за поезия “ДА”

А редакторката на книгата Силвия Чолева добавя: „Яна Букова е борхесов тип автор. Тя предпочита играта, препратките, загадките, неочаквания обрат, ирониите, драматургията на стиха. Притежава дълбоки познания не само в хуманитарната област, в която е специалист, изкушена е от науката, знае много и всичко това рефлектира в „Записки на жената призрак“. В книгата интонациите се сменят рязко, стихът е насечен, ритъмът – също, тонът е рязък, на места афористичността превръща стиха в сентенция, но дали не иска да ни „изпързаля“, да ни „провери“ или сами да се „проверим“, питаме се, докато четем, дали тази ирония не се е превърнала неусетно в сарказъм… Читателят на книгата често си задава въпроси, налага му се да поставя казаното под съмнение, да внимава в текста, да впрегне познанията си и в същото време да пусне хвърчилото на въображението, за да заработят метафорите, за да се задвижат интервалите в стихотворението и да се превърнат в асоциативен мост между един стих и следващ – нещо такова представлява механиката на четенето тук. Яна Букова не иска да е лесно, разчувстващо, възвишено … Тя иска да тревожи, да разбутва статуквото, да ни изплаши, стресне, директна е с риск дори да звучи грубо. Докато четеш тези на места саркастично-ужасяващи (само каква комбинация за поезия!) стихове и поеми, постепенно осъзнаваш, че тъкмо това е езикът, с който, начинът, по който днес може да се философства, да се говори за целия живот около нас – от вътрешните терзания до политиката, от природата до концентрационните лагери, от писането и писателите до лудостта...”

И още една награда, която беше за превод, но връчена преди Панаира - лауреат на наградата „Кръстан Дянков" през 2019 година на Фондация „Елизабет Костова” стана Зорница Христова за превода й на „Кладата на суетата“ от Том Улф (Лист, 2019). А както каза проф. Светлозар Игов шеговито при връчването на наградите за поезия „Иван Николов”: „Колкото повече пишат, толкова по-малко четат”. И добави: „Маркс е казал, че при комунизма всички ще пишат”… И даде шеговито предложение на издателката Божана Апостолова, че трябва да спре да издава толкова много българска литература. Но това според присъстващите и според него не значи, че трябва да се спре да се пише и да се издава. А и за да си критик и жури, трябва да си преборил егото си, каза той. Така, че честито на наградените. А книгата е все пак един от най-хубавите Коледни подаръци. Особено, когато има кой да чете стойностни творби. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Крис Клийв: „На смелите се прощава“ е романът, от който съм най-удовлетворен

Крис Клийв е един от любимите автори на ICU и ние далеч не крием този факт. Не познаваме по-емпатичен и влюбен в Човека писател от дълбокия и чувствителен британец. Ето защо и работата по най-новия му роман в каталога ни – „На смелите се прощава“ – е съпътствано с огромно вълнение. Споделям�� с вас предговора на книгата, написан специално за българските читатели, написаха от издателството. Книгата излезе на български език, а за 12 декември от 19, 30 ч. е предвидена онлайн среща с него в програмата на Софийския международен литературен фестивал. А ето и самият предговор:

Към близкия на сърцето ми български читател. Покорно ти благодаря, че четеш тази книга, написана от един лондонски писател. Тези встъпителни думи са опит за създаване на възможен контекст на романа с надеждата, че той би спомогнал за възприемането му и би доставил допълнително удоволствие при четенето.

Втората световна война е колективен провал за човечеството. В онези извънредни времена всяка нация е отговаряла на насилието в зависимост от географското си местоположение. Франция, например, с дълга обща граница по суша с Германия, не е имала много поле за действие между съюзничеството и унищожението. Така както държавите на юг и на изток от Германия – Унгария, Румъния, България – са били принудени да се справят, както могат с настъплението на нацистите. В десетилетията след войната историята на тези държави разказва за двусмислие и разделение, за компромиси и безпокойство. Тъй като тези разкази на свой ред са създадени и в условия на натрапено присъствие – този път резултат от нахлуването на Съветския съюз, – представата за военния облик, който държавите имат за самите себе си, е обгърната от неопределеност и фаталистичност и е наситена с натрупана чрез страдания мъдрост. Паметта на една страна за собствения й образ в годините на война е поглед в ретроспекция, национална авторефлексия.

Моята родна страна, Великобритания, е отделена от континентална Европа с море. Това разстояние ѝ осигурява време и защита до включването на Америка в европейската война. Англия има географския късмет да остане независима, а голямата ѝ беда е, че продължава да отдава запазването на независимостта си по време на войната не на местоположението си, а на качествата на националния си характер. Митът за смелостта и неподчинението се е утаил и вкаменил, за да се превърне днес във фалшива основа на националната ни представа за самите нас. Детинска представа, възхвала на категоричното пред нюансираното, на самостоятелността пред обвързаността. В своята крайност тя се превръща във верую: квазирелигиозна вяра, която насърчава провидението пред прилежанието и твърдението пред факта. Досущ като кредото на популисткия национализъм, заложен в основата на Брекзит, движението за отделяне на Великобритания от Европейския съюз – съюза, чиято изначална цел е да сведе до минимум нови конфликти между народите.

Начело на Брекзит застана Борис Джонсън – опортюнист на високо ниво, впрегнал военната риторика на Чърчил, за да отприщи националистически сили. Съществуват безброй доказателства, че Брекзит се корени някъде дълбоко в авторефлексивната представа на Англия от времето на войната, но най-любими са ми крайпътните билбордове по време на официалната кампания „Гласувай за напускане“, Vote leave. Те гласяха просто: HALT ze German advance! Vote Leave. Длъжен съм да обясня, че чрез изписването на ze вместо the поддръжниците на Брекзит съживяваха образа на фанатизираните нацисти от британските военни филми, които говорят помежду си на английски със силен немски акцент. Но дори и без тази колоритна краска ще разберете, че британското общество беше поканено да отвърне с ерзац бойна храброст на желанието за диалог от страна на Европа. Резултатът от референдума през 2016 г. показва, че озадачаващият призив е бил чут. Дали незначителното мнозинство британски избиратели, гласували в подкрепа на Брекзит, един ден ще съжаляват за избора си, не мога да кажа. Твърдя обаче, че съвременните политици продължават да черпят информация за националния характер въз основа на образа му от военните години. И поради тази причина все още е важно да се пише за войната.

Написах „На смелите се прощава“ през 2014 – 15 г., когато във Великобритания националистическата идея намираше все повече привърженици. Чрез този разказ за преживяното от британската нация по време на войната ми се искаше да насоча вниманието към тенденциозното опростяване на отношенията, свързани с нея и породени от нея. Романът разказва за войната от британска перспектива, към която се опитах да привнеса онова характерно за континентална Европа усещане за двусмислие и несигурност. Тук всяка амбиция е размита, всяка връзка – опорочена, никой завършек не е окончателен. Мери не става шпионка, както й се иска – вместо това е назначена за учителка и е принудена да търси смисъл в кауза, която не е нейна по избор. Отношенията й с Хилда, Том и Алистър не съществуват извън матрицата на катастрофата, в която четиримата са привлечени – те са функция на света, в който са попаднали, и се отличават с постоянно преосмисляне на желаното и възможното. В крайна сметка Мери не се радва на безоблачен и щастлив живот. По-скоро остава усещането, че тежестта на войната се превръща в даденост, която не може да бъде изтласкана от формалното обявяване на загуба или победа. С две думи, с разгръщането на сюжетната линия, Мери пораства. Както пише Паул Тилих: Осъзнаването на двойствеността на нечие най-велико постижение – или най-голямо поражение – е категоричен индикатор на зрялост.

Крис Клийв - снимка архив

В духа на Тилих ще призная усещането си, че макар „На смелите се прощава“ да е романът, от който съм най-удовлетворен, в същото време той е и романът, който носи най-много двусмислие. Например, струва ми се, че като избрах да заобиколя някои от ��ай-големите ужаси на европейската война – Холокоста, Ленинград, Дрезден, – за да изследвам нюансите в преживяванията на незначителни герои на второстепенни фронтове, романът губи мащабност, но пък печели вглеждане в детайла. Може би това е допустима наративна стратегия, а може би отразява личното отношение на автора към ужаса. Когато препрочитам романа сега и виждам как героите използват чувство за хумор, абсурди и опиати, за да избегнат директния поглед в бездната на войната, се чудя дали пък не наблюдавам в миниатюра собствената си неохота да извиквам в съзнанието си най-мрачните образи на злото. Навярно това е заложено в природата на войната: да ни наблюдава с толкова нетрепващ и изпълнен с ужас поглед, че да не смеем да я погледнем в очите. Или навярно, въпреки заглавието на книгата, просто ми липсва смелост.

Не ми е работа да отговарям на тези въпроси, затова ги оставям на вашето любезно внимание. Оставям ви още и искрената си признателност, че четете тази книга, в която съм вложил цялото си същество и която се надявам да стигне до вас. Най-дълбоката ми благодарност е запазена за Невена Дишлиева, моята българска издателка и преводачка. Тя подкрепя книгите ми от самото начало, повярва в тях, когато малцина други го правеха, като инвестира средства, талант и безкрайни часове, за да направи романите ми достъпни за българския читател. Това, което ме крепи като писател, е благоволението на читателите да отделят от времето си за мен, а също и вярата на моите издатели в книгите ми. Благодаря ти, Невена, за силата и увереността, които продължават да ми вдъхват смелост да пиша. Благодаря и на теб, любезни читателю, задето ме даряваш с безценния дар на времето си. Надявам се, че тази книга ще бъде достойна за него. С обич и най-топли пожелания за мир между всички народи,

Крис Клийв

Лондон, 17 ноември 2020 г. ≈

[vprki]

Критичен поглед: Литературата открива онлайн път към публиката

Тазгодишният ��офийски международен литературен фестивал /СМЛФ/ ще се проведе от 10 до 13 декември и ще бъде изцяло онлайн, както вече съобщихме. Това издание, макар необичайно, дава възможност да се включат писатели и поети от България, Великобритания, Канада, Шотландия, Израел, Нидерландия, Финландия и Америка. За съжаление, заради пандемичната ситуация много събития свързани с книги традиционно през декември, бяха отменени за тази година. Софийският международен панаир на книгата в НДК, който събираше преди Коледа читатели, които освен всичко друго, осигуряваха и коледните си подаръци, отпадна.

Едно друго традиционно литературно събития също не можа да бъде осъществено. Става дума за Поетичния Никулден, който се организира от Федя Филкова, съпругата на поета Николай Кънчев /1936 – 2007/ и актьора Милен Миланов, съосновател и дългогодишен председател на Фондация „А,Аскеер”. Наградата за нова българска поезия, която тази година се връчва за девети път, е почетен диплом, пластика на поета, дело на скулптора Добромир Иван и 2200 лева. През 2012 г. поетесата и преводачка Федя Филкова учредява наградата за поезия „Николай Кънчев“ в негова памет, която се присъжда всяка година. Тази година, обаче, наградата беше връчена онлайн. Тя беше присъдена на Александър Байтошев за поетичната му книга „Свещената гора“ /изд. „Жанет 45“/. Останалите номинирани тази година бяха: Пламен Дойнов – за „Влюбване в диктатора”, ИК „Несарт – Милен Миланов” и Издателство „Кралица Маб”, 2020; Надежда Радулова – за „Малкият свят, големият свят”, Издателство „Жанет 45“; Ина Иванова – за „Криле от папие-маше”, Издателство „Жанет 45“ и Наталия Иванова – за „човек с бинокъл”, Издателство „Арс”.

Пластиката на Николай Кънчев, изработена от Добромир Иван - снимка Стефан Джамбазов

Но да се върнем на Софийския международен литературен фестивал. Началото на фестивала ще постави френският писател Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г. (10 декември | 16:00). „Ако романите на Дюбоа бяха преведени на английски език, статутът му във Франция щеше да е сравним с този на Джон Ървинг и Уилям Бойд“, казва президентът на академията Гонкур Бернар Пиво. В края отново ще бъдат огласени традиционните награди „Златен лъв“ на Асоциацията на българските книгоиздатели. Иначе смисловата спойка на СМЛФ тази година ще бъде концентрирана в различните разкази за бъдещето, в идеята за започването „На нов ред“. Значителна част от форматите на фестивала ще бъдат запазени. Така освен разговорите с чуждестранните писатели и срещите с българските автори, в програмата на фестивала остават „Разговори за бъдещето“, СМЛФ представя и „Поезия и музика“. Дигиталното издание на Литературния фестивал ще се разшири до още три дестинации, освен вече обявените – Америка, Израел и Финландия. Към програмата на фестивала се присъединяват световноизвестните писатели Салман Рушди, Етгар Керет и Селя Ахава, съобщиха от фестивала.

Салман Рушди - снимка архив

Британският писател и есеист от индийски произход Салман Рушди ще се включи от Ню Йорк. Той е автор на 14 романа, а книгите му са преведени на над 40 езика. Стилът му често е определян като „магически реализъм“. Автор е на документални филми и нонфикшън. Още с втората си книга „Среднощни деца“ Салман Рушди получава широко признание. Тя му носи наградата „Букър“ (1981 г.). През 1988 г. неговият четвърти роман „Сатанински строфи“ предизвиква силна реакция в ислямския свят, книгата е забранена в много страни, иранският аятолах обявява автора за вероотстъпник и за убийств��то му е определена голяма парична награда. 13 години от живота му минават под друга идентичност и постоянна полицейска защита. Рушди спира да използва фалшивото си име през месеците след 11 септември 2001 г.

Етгар Керет - снимка архив

Сред международните участници е и най-четеният израелски писател на своето поколение – Етгар Керет. Той е автор на пет сборника с разкази, публикувани в 35 страни, както и на комикси, сценарии и десетки публикации в The New Yorker, The New York Times, Le Monde, The Guardian, Zoetrope, Tablet magazine и др. Произведенията му са екранизирани в над 40 късометражни филма. Сред многото му отличия са Платинената награда на израелската Асоциация на издателите (неколкократно), отличието за най-добър чуждестранен писател на Централната градската библиотека в Санкт Петербург (2010) и кавалерската степен на Ордена на изкуствата и литературата на Франция, както и Златна камера от Кан (2007) за създадения заедно със съпругата му Шира Гефен филм Медузи. Неговото участие ще бъде директно от Тел Авив.

Селя Ахава - снимка архив

Селя Ахава е финландска писателка, завърш��ла драматургия и писала сценарии за радио, телевизия и филми. Дебютният ѝ роман излиза през 2010 г. и веднага е забелязан от литературните среди. Със своята втора книга, тя става носителка на Наградата за литература на ЕС и е номинирана за престижния приз „Финландия“. Удостоена е и с наградата за разпространение на финландската литература „Факлоносци“. Селя Ахава ще се включи от Финландия. В международната програма ще участват още Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв, за които вече писахме /можете да прочетете тук/.

Невена Дишлиева – Кръстева - снимка Ивелина Чолакова

Тук само искаме да добавим думите на Невена Дишлиева – Кръстева собственик, създател и главен редактор на издателство ICU. Двама от авторите, книги на които издателството е публикувало - британският писател и журналист – Крис Клийв и Естер Херитсен, смятана за едно от обещаващите имена в нидерландската литература още с дебюта си през 2000 г. ще се включат в СМЛФ 2020. „Софийският международен литературен фестивал е един от най-стойностните форуми в културния календар на София и всяка година го чакам с нетърпение. Много е обнадеждаващо да наблюдаваш как нещо се прави с размах и професионализъм, а Дора Радева това го умее и събира около себе си страхотни хора. Защо точно тези двама автори на ICU участват в тазгодишното изцяло дигитално издание на фестивала? Крис Клийв защото е написал книга, която няма да допусна да бъде подмината – би било грешка. Той е автор в творческия си разцвет, познат е на българската публика с вече два романа, излезли в последните 5 години – „Другата ръка“ и „Възпламеняване“ – а сега излиза и третият му, най-силен до момента по мое скромно мнение – „На смелите се прощава“.

Крис Клийв - снимка архив

Крис е писател визионер, неговите книги са пророчески в много отношения – той усеща процесите, които движат човечеството, умее да анализира вътрешните състояния и колебания и предвижда накъде избиват. В този смисъл е съвсем на мястото си на фестивал, чието мото е „На нов ред“. И се надявам читателите да го разпознаят като един от акцентите на фестивала. Що се отнася до Естер Херитсен, нейният „нов ред“ е преобръщането на всичките ни представи за нормално функциониращо семейство и отношения между членовете на едно семейство. Нейният роман „Жажда“ е обсебващ със своята странност, предизвикателен, дързък, трудно се поддава на анализ. Книга, за която си струва да се говори, защото понякога през далечното и необичайното успяваме да видим по-ясно онова, което е непосредствено до нас“, каза за „въпреки.com“ Невена Дишлиева – Кръстева.

Естер Херитсен - снимка архив

Още един чуждестранен автор ще бъде част от програмата на фестивала, но в малко по-различен формат. Като част от „Разговори за бъдещето“ ще бъде срещата с американския поет Джефри Янг и българската поетеса Цвета Софрониева. Двамата автори изследват отношенията между памет и отговорност, многоезичие и мит, документиране и лир��ческа асоциативност, познанието на културите за себе си и знанието им за другите хора и за природата. Разговорът им ще е посветен на възможностите за бъдеще, които поезията търси, докато в света се унищожават растителни и животински видове, обезлюдяват се океаните, изсичат се цели пояси гори, необратимо се замърсява въздуха и водата.

Срещите с българските писатели и поети ще бъдат обособени в три основни жанрови рамки: роман, поезия и разказ. В осмата година на фестивала авторите от България ще бъдат Антония Апостолова, Георги Господинов, Георги Тенев, Зорница Гъркова, Любов Кронева, Момчил Николов, Надежда Радулова, Русана Бърдарска, Яница Радева. Светлозар Желев, Николай Грозни и Ксения Банович ще представят сборника „България за напреднали“. Тази година отново ще се проведе и форматът „Поезия и музика“, който в последните две години бе заменен от „Тайното поетическо четене“. Съвсем явно и на живо, този път ще участват поетите Александър Байтошев, Георги Гаврилов, Габриела Манова, Наталия Иванова, Рене Карабаш. Между поезията и музиката ще бъде гостуването на писателя, журналист и дългогодишен музикален селектор Светослав Тодоров. През 2020 г. излиза аудио сборникът му с експериментална литература и електронна музика „Нищо няма да ти се случи“. Той обединява текстовете на Светослав, гласа на актрисата Ина Добрева и музиката на композитора Стоимен Стоянов (Nocktern).

Тази година мраморното фоайе на НДК ще остане пусто...

Пандемията отмени тазгодишното издание на традиционния семинар по творческо писане, който фондация „Елизабет Костова“ организира над 10 години в Созопол. Фондацията го замести с инициативата #СамиЗаедно, в рамките на която покани писатели от пет континента да погледнат през прозорците на своите кабинети, буквално и метафорично, и да споделят литературното си въображение. Гости на Литературния фестивал ще бъдат Милена Делева, Албена Шкодрова и Иванка Могилска. Елизабет Костова е подготвила специално видео, което ще бъде излъчено по време на разговора. През пролетта, още докато не беше ясен краят на извънредното положение, независимото месечно издание за култура Виж! покани писатели, поети, фотографи, художници и илюстратори да разкажат какво е усещането, когато навън значи навътре. Включват се 150 души от различни области и на различни възрасти. 72 от тях са селектирани и включени в книгата Когато навън е навътре. Срещата ще бъде с Камелия Величкова, Светослав Тодоров и със специалното участие на Тео Ушев.

Така беше в предишни години на Софийския международен литературен фестивал ...

И последният акцент от СМЛФ ще бъде представяне на броя „Извънредната 2020“ на Академичното електронно списание за изкуства и култура „Пирон“, както и дейността на Културния център на СУ „Климент Охридски“. В този брой на сп. „Пирон“ има критически рефлексии от български и световни мислители върху различните аспекти на извънредното положение и пандемичн��та обстановка, както и осмисляне на българската ситуация през очите на водещи юристи, хуманитаристи, медийни изследователи, учени и артисти. Участници в разговора ще бъдат проф. Стилян Йотов,  Антоанета Колева, проф. Александър Кьосев и Лъчезар Бояджиев. Цялата програма можете да видите тук. 

Всяка година, без изключение, Софийският международен литературен фестивал е съпровождан от разнообразни изложби, свързани с книгите и литературата. Този път обаче фокусът на внимание ще бъде върху една фотографска книга, която по-рано през годината имаше и изложба. Palermo. Box. Me. на Фелия Барух ще бъде представена от Марин Бодаков и Ели Сотирова на 13 декември от 10 ч. Фестивалът ще се излъчва на живо във Facebook страницата на събитието. Всички срещи ще бъдат качени допълнително в YouTube канала Sofia International Literary Festival. Осмото издание на Софийския международен литературен фестивал се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата. „Въпреки.com“ е медиен партньор на фестивала. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Букет от културни събития и награди в края на годината

Въпреки затварянето на културните институти с изключение на театрите, краят на годината е белязан от букет от онлайн събития в областта на изкуството. Два кинофестивала и Софийския международен литературен фестивал бяха излъчени онлайн.

Разбира се, чувството не е същото като да си в залите или в НДК, но излъчването, което можеш да гледаш в дома има друго предимство. И то е, че можеш да се съсредоточиш в това, което гледаш и слушаш. Стига, разбира се, да отделиш необходимото време за възприемането. Защото пък се оказа, че някои събития дори се застъпиха. Както стана с откриването на кинофестивала София Документал и Софийския международен литературен фестивал, които бяха в един и същи ден и час. Но това не беше съвсем непреодолимо, защото имаше записи, които можеха да бъдат изгледани допълнително. Освен тези две събития, онлайн беше осъществен и 25-ият национален фестивал на документалното и анимационно кино „Златен ритон“. Този път той не беше в Пловдив, както е традицията, но пък онлайн излъчването даваше възможност на повече зрители при желание да гледат филмите.

София Документал – едно ново филмово предизвикателство

Тук искаме да кажем по няколко думи за двата филмови фестивала. София Документал е международен фестивал за документално кино с фокус върху човешките права. Фестивалът се организира от Балкански Документален Център и Фондация Конрад Аденауер в официално партньорство с Чешки център / Чешко посолство в България и с подкрепата на Национален фонд „Култура”; Столична община; Австрийско посолство в България; Швейцарско посолство в България; Бюрото за връзка с Европейския парламент в България; Немско посолство в България. Директор на фестивала е известната кинодокументалистка и продуцентка Мартичка Божилова.

„Банкси, най-търсеният”

„Това „нулево“ издание е следствие на настъпилата пандемия и, поставяйки на първо място здравето на нашата публика, решихме да оставим първото издание на фестивала за 2021 г., когато той ще се разгърне в целия си блясък. А за 2020 г. ще предложим едно по-различно онлайн събитие, изпълнено с богата програма от прожекции и специални събития с гости (режисьори, продуценти, журналисти, адвокати за правата на човека), излъчвани от студио на София Документал. От 10-ти (Международен ден на правата на човека) до 18-ти декември на www.documental.bg са достъпни за първи път в България 15 заглавия от 14 държави“, написаха организаторите. А сред акцентите в програмата бяха номинираният за Оскар „За Сама ” на Уаад Ал - Катеаб и носителят на голямата награда на фестивала в Сънданс „Епицентър” на Хуберт Заупер, както и „Банкси, най-търсеният”, и „MATANGI / MAYA / M.I.A ”. Избраните филми са в отговор на събитията в страната, Европа и света, като представят едни от най-наболелите теми на обществото ни днес – борба против корупцията и дискриминацията, борбата за социално равенство и равноправие на половете. И още от филмите - „Процесът Олег Сенцов ”, а за финал на събитието - прожекцията на номинирания за Оскар документален филм „RBG ” посветен на Рут Гинсбърг, съдия във Върховния съд на САЩ.

Филмът „RBG ” е посветен на Рут Гинсбърг

Този фестивал беше без награди, докато другият – „Златен ритон“ определи св��ите призове. След Голямата награда „Златен ритон“ за документален филм за „Жертва на пешки“, продуцент, сценарист и режисьор  Асен Владимиров, отново е сред носителите на Голямата награда за документален филм. Този път за „Преди края“ на режисьорката Елдора Трайкова, на който той е сценарист и продуцент. Филмът разказва за последните дни на едно село, което скоро ще бъде заличено от картата. Причината е, че  под него се намират залежи от въглища, необходими за работата на няколко ТЕЦ на територията на промишления комплекс „Марица - Изток". Какво вълнува неколцината жители на селото, които още не са го напуснали, как те си представят своето бъдеще, докато багерите разрушават къщите. В техните изповеди има  и гняв, и чувство за безпомощност, и примирение, но не и надежда, пише в анотацията за филма. Много са наградите, които бяха раздадени и всеки би могъл да ги види тук. 

„Преди края“ спечели „Златен ритон“ за документален филм

И едно друго онлайн издание премина успешно – Софийският международен литературен фестивал. Осмото издание на СМЛФ се организира от Асоциация „Българска книга“. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2020 г. Фестивалът се осъществява с подкрепата на Министерство на културата. Достатъчно е да споменем участието на имена като Жан-Пол Дюбоа, носител на наградата „Гонкур“ за 2019 г., Салман Рушди, Етгар Керет, Селя Ахава, Естер Херистен, Ешкол Нево, Жил Жобидон, Капка Касабова и Крис Клийв. За всички тях и за богатата програма на фестивала сме писали подробно. Но тук искаме да споменем една традиционна награда – „Златен лъв“. Литературните награди „Златен лъв” се присъждат в две категории: Награда за издателски проект с най-голяма обществена значимост и Награда за най-добър издателски проект.

Екипът на СМЛФ 2020 заслужава поздравления и беше отличен от журналистическото жури на наградите „Златен лъв“

Наградата за издателски проект с най-голяма обществена значимост се присъжда за книга или поредица от книги, които разглеждат важни за обществото проблеми и са предизвикали широк медиен интерес. В номинирането и определянето на наградата участват журналисти, които отразяват книжния сектор. В състава на тазгодишното жури се включиха д-р Андрей Захариев, Гриша Атанасов, Светлана Дичева, Стефан Джамбазов и Петко Тодоров (изброени по азбучен ред). Награда за най-добър издателски проект се присъжда за книга или поредица от книги с оригинален замисъл или с приносен характер за българската култура, които се отличават с висока стойност на текста като съдържание и стил, принос към образованието и науката, добър превод, оригинален дизайн, респ. илюстрации и добро полиграфическо изпълнение. В тазгодишната надпревара бяха номинирани повече от 30 издателски проекта. Експертното жури беше в състав проф. д.н. Андреана Ефтимова – председател, проф. д-р Веселина Вълканова, проф. Кирил Гогов, проф. д.ф.н. Милена Кирова и Веселина Райжекова (изброени по азбучен ред).

Връчени бяха и наградите „Златен лъв“ в две категории

Плакетът „Златен лъв“ 2020 журналистическото жури реши да бъде връчен на издателство „Българска история“ за издаването на текстове от особена важност в областта на историческата реконструкция и запълването на ниши в българската историческа памет. И по-специално, на паметта за един ключов относно разбирането на съвремието ни исторически период – между двете световни войни. Това са изданията „Спомени – Димитър Пешев“, „Бурни времена“, „Септемврийски дни“, „Тристахилядна София и аз между двете войни“, „Жертвено поколение. Спомените на една концлагеристка“. Издателство „ICU“ беше наградено със Специална награда - грамота за чувствителността и реактивността на издателството към стойностната световна съвременна литература с фокус към дом, п��т, човечност, травма и преодоляване – издания като „Карай плуга си през костите на мъртвите” от Олга Токарчук, „На смелите се прощава” от Крис Клийв, „Жажда” от Естер Херитсен, „Изхвърлени в Америка” от Джанин Къминс и други. Наградата „Златен лъв” за най-добър издателски проект беше присъдена на Антологията „Сборник за народни умотворения (Научен и книжовен дял)“ в два тома на издателството на Нов български университет. Има и други издателства наградени с грамоти, а всички награди можете да видите тук.

И така, очакваме края на годината с вече две музикални събития, надяваме се на живо, този път не онлайн. Първото е на 25 декември от 11.00 ч. в зала „България“, когато Софийска филхармония трябва да представи традиционния си Коледен концерт. В програмата са включени шедьоври на класическата музика, посветени на най-светлия празник. Наред с „Аве Мария“, „Adeste Fidelis”, „Panis Angelicus” и „Stille Nacht“ оркестърът ще зарадва и почитателите на „Замръзналото кралство“ с музика от популярния филм. Специално за Софийската филхармония композиторът Румен Бояджиев-син написа Коледна увертюра, която ще прозвучи премиерно на концерта. Песента на Борис Карадимчев „Отново е Коледа“ и „Аве Мария“ на Ценко Минкин са другите български произведения в програмата. Не са пропуснати и класическите „Little Drummer Boy“, „We wish you a Mаrry Christmas“ и „Carol of the bells“.

Софийската опера пък ще завърши 2020 година с бляскав Новогодишен концерт. Превърнал се в традиция, събитието изпълва публиката с празнично настроение и дълго време остава в спомените на зрителите. В последните три дни от годината – 29 и 30 декември от 19 ч., и 31 декември от 18 ч. –  солистите, балетът, хорът и оркестърът на Софийската опера ще покажат спектакъл, с който заедно ще поставите красиво музикално начало на предстоящата година. В програмата са наздравици от перли на световната оперна и балетна класика.

Една приятна изненада и от НДК – специално онлайн издание на Новогодишния музикален фестивал под надслов „Духът на Коледа“.  От 26 декември до 1 януари 2021 г. почитателите на Новогодишния музикален фестивал ще могат да се насладят на едни от емблематичните Празнични новогодишни концерти през годините /1986 г.  – 2020 г./, дирижирани от Херберт Караян, Емил Чакъров, Найден Тодоров и Емил Табаков. Онлайн изданието ще бъде открито на 26 декември с Празничния новогодишен концерт с диригент Емил Чакъров, солист Милчо Левиев, Николай Гяуров (от 1 януари 1990г.). На 27 декември ще бъде излъчен концертът „Имена от бъдещето” с диригент Найден Тодоров и Софийска фи��хармония (от 1 януари 2006 г.). 28 декември ще предложи на зрителите Празничен новогодишен концерт „Духът на Русия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2009 г.). Празничен новогодишен концерт „Духът на Италия” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2010 г.) гледаме на 29 декември. Следващ в програмата е концертът „Пътешествие по Дунава” с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2013 г.) – 30 декември. Последен от серията онлайн излъчвания ще бъде знаковият концерт „Духът на Европа“ с диригент Емил Табаков (от 1 януари 2018 г.), с който преди две години НДК отбеляза домакинството на страната ни като председател на Съвета на Европейския съюз. Той ще бъде излъчен на 31 декември.

Изпращаме 2020 и посрещаме 2021 с музика…

Концертите в онлайн изданието „Духът на Коледа“ са предоставени от архива на БНТ и ще бъдат излъчени на официалната Фейсбук страница на Национален дворец на културата и в събитието от 18:30 часа. А 2021 ще посрещнем отново с музика. На 1 януари от 18:30 часа в зала 1 на живо ще се състои Празничният новогодишен концерт „Севера и Юга”, който е съвместно организиран от НДК и Софийска филхармония. Концертът ще бъде открит с произведение на Гершуин – „Funny Face”, което публиката ще чуе за първи път, а финалът отново ще е с Гершуин – музика от операта „Порги и Бес”. Срещата между Севера и Юга дава възможност в зала 1 да звучат по-малко известни и интересни произведения с автори от Бразилия, Мексико, композитори от Куба и Аржентина, една наистина разнообразна по стил програма. Този концерт е замислен от НДК и Софийска филхармония като послание и надежда за една по-добра година. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

НДК става домакин на книгата за седмица преди Коледа и Нова година

Националният дворец на културата става средище на книгата за седмица преди Коледа и Нова година. 47-мият Софийски международен панаир на книгата и 7-мият Софийски международен литературен фестивал се провеждат на общо шест нива в Националния дворец на културата и ще продължат д�� неделя, 15-ти декември.

Това е най-очакваният и мащабен книжен форум в страната. Очакван е от издателства, книгоразпространители и любители на книгата. Които не са малко, още повече преди празниците, за които може би най-подходящият подарък е книга.  Официалното откриване на Панаира е на 10-ти декември, вторник от 17 часа в Централното фоайе на Националния дворец на културата, а ден преди това започва Софийският международен литературен фестивал. Той ще започне в 10 часа на 10 декември в Огледалната зала на СУ „Св. Климент Охридски“ с Международна конференция: „Френската литература на кръстопътя на езиците и културите”. Лекцията е  на Ан-Розин Делбар от Белгия. След нея е лекцията на Стоян Атанасов - „Имигрантът Цветан Тодоров”. Конференцията е озаглавена „Да пишеш на френски“ и е организирана от Международната организация на франкофонията. Тя ще обогати фестивалната програма и ще допълни дискусиите и срещите с авто��и, за които езикът, на който пишат често е избор, бунт, съпротива и свобода. Макар френскоезичната литература да се простира на пет континента, в нея се отличават различни теми, засягащи политически и социални въпроси, множествеността на идентичността, сексуалността и насилието /За програмата й можете да прочетете тук/.

А в дните между вторник и неделя над 160 книгоиздатели и книгоразпространители от България и чужбина ще се представят в НДК. Там ще продължат и събитията свързани със Софийския международен литературен фестивал, както и започващите от Панаира на книгата /програмата за тях вижте тук/. Срещите от културната програма на панаира ще ��ъдат на сцената на 4 етаж на НДК и на щандовете на издателствата, а от фестивала - в Мраморното фоайе. Много са авторите, които ще се представят на двете места, но ни се иска да обърнем внимание на няколко събития. Не, че другите не заслужават, но нека всеки направи своя избор. Общото в тазгодишното издание на Софийския международен литературен фестивал не е нито територията, нито задължително близката култура. Обединява ги езикът, на който пишат.

Международната програма на фестивала тази година е посветена на френскоезичната литература и нейното многообразие, което в значителна степен идва от писатели, за които френският език не е майчин. Това обичайно са автори от бивши колонии или такива, които избират да пишат на този език. Затова за тазгодишните гости на фестивала можем да говорим като за френскоезични писатели от различни точки на света. Анна Мои, Самира Негруш, Жан-Марк Тюрин, Бернар Коман, Дени Терио, Армел Жоб, Жан Портанте, Франсоа - Анри Дезерабл, Аксиния Михайлова и Елица Георгиева са сред гостите на Литературния фестивал. До този момент участници в него са били повече от 250 поети и писатели от 28 държави.  Фестивалът е своеобразен форум, който събира на едно място български и световни автори и създава пространство за диалог и за среща на литературите, на големите и малките езици, на културите на различните държави.

Колкото до Културната програма на Панаира на книгата, там е предвиден и детски модул. Срещите и представянията на двете събития са много, даже ��овече, отколкото дори и един изкушен от литературата човек би могъл да понесе. Но както казва Мечо Пух – Колкото повече, толкова повече. И��и би могло да се каже - за всекиго по нещо. Но все пак искаме да отбележим и няколко събития. В деня на откриването на Панаира на 10 декември от 18 часа на сцената на ет. 4 ще бъде представена поредицата „Хари Потър - 20 години магия“ на издателство „Егмонт” с илюстрациите на Любен Зидаров, които срещнаха безумна и безсмислена съпротива от страна на фенове на лустросаната по-рано поредица.

На 11 декември пък от 18 часа в Литературен клуб „Перото“ в НДК ще бъде връчена наградата за поезия „Иван Николов“. Националната награда за поезия „Иван Николов“ е учредена през 1994 от издателство „Жанет 45“. Отличието се връчва в две категории – за цялостно творчество и за най-добра поетична книга за годината. Първият лауреат на наградата е Христо Фотев, а носители на наградата през годините са Константин Павлов, Вера Мутафчиева, Георги Борисов, Александър Секулов, Петър Чухов, Марин Бодаков, Оля Стоянова. Наградата за поезия „Иван Николов“ е частна инициатива, необвързана с държавните институции и спонсорирана единствено от издателство „Жанет 45“. Нейната цел е да бъде израз на подкрепата, която издателството оказва на съвременната българска поезия и литература. Номинираните по азбучен ред са: Антон Баев - „55 меланхолии”, изд. Коала Прес; Виолета Кунева – „Почти всичко е наред”, изд. Жанет 45; Иван Ланджев – „Ти, непрестанна новина”, изд. Жанет 45; Кръстьо Раленков – „Кислород”, изд. Литературен кръг „Смисъл“; Марианна Георгиева – „Изход”, Издателство за поезия ДА; Николай Бойков – „101 посвещения”, изд. Смол Стейшънс Прес; Цвета Делчева – „Отворени възможности”, изд. Ерго; Цветанка Еленкова – „Седмият жест II”, изд. Versus; Цочо Бояджиев – „Книга за разкаянията и утешенията“, изд. Жанет 45; Яна Букова – „Записки на жената-призрак”, изд. Жанет 45.

И същата вечер от 19 часа на същата сцена е премиерата на една особена книга - „Балканалия. Да растеш ��о време на преход“ /изд. „Парадокс”/ от Самира Кентрич. Това е графичен роман от словенската художничка и визуален артист Самира Кентрич. Водещ на събитието е Георги Ангелов. Думите за книгата ще са на проф. д-р Веселина Вълканова и проф. Анри Кулев. „Балканалия“ (превод от словенски: Георги Стойчев) е дълбоко личен и съкровен колаж от моментите на собствените ѝ детство и юношество. Романът разказва за израстването на едно дете от преселническо работническо семейство в Социалистическа федеративна република Югославия. Това е силен разказ за корените и идентичността, за дома и емиграцията - както навън, така и навътре в себе си. Сам по себе си произведение на изкуството, графичният роман на Самира Кентрич насочва погледа ни към вечната тема за това кои сме, как светът около нас ни променя и как ние му влияем.

Както отбелязахме, не можем да разкажем за всичко, което ще се случва на това наистина голямо литературно преживяване, но всеки може да избере своята гледна точка и пристрастие. А иначе на 14 декември ще бъдат връчени наградите „Златен лъв” за най-добър издателски проект /от експертно жури/ и с най-голяма обществена значимост /от журналистическо жури/. Седмото издание на Софийския международен литературен фестивал и 47-ия Международен панаир на книгата се организират от Асоциация „Българска книга“ с подкрепата на Министерството на културата на България и Столична община. Събитията се провеждат в партньорство с Международната организация на франкофонията, Френски институт, Посолство на Швейцария в България. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2019 година. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив

[vprki]

Критичен поглед: За Невена Кръстева ICU не е просто бизнес, а духовно общуване

„Истината е, че ICU за мен е нещо много различно от просто работа, излиза извън дефинициите за бизнес. Така че едва ли е възможно да се разделим, да се откажа. Затова и не ме притеснява претрупания книжен пазар. Това са други писти. Моите книги са замислени като разрояващ се, но единен организъм, всяка допълва следващата, задълбочава посланията на книгите преди нея. Богатата продукция на колегите си има своето място, то не се конкурира с мястото на моите книги“. Това казва в разговор за „въпреки.com“ Невена Дишлиева – Кръстева, собственик, създател и главен редактор на издателство ICU.

Обърнахме се към нея по два повода. Единият е, че по времето на първата карантина срещу коронавируса се появи книгата на нобелистката Олга Токарчук „Карай плуга си през костите на мъртвите” /на издателство ICU в превод на Силвия Борисова/. По време на изолацията, когато книжарниците бяха затворили, а издателствата не печатаха книги, ровейки в домашната библиотека, за да намерим нещо непрочетено, попаднахме на „Правек и други времена” от Олга Токарчук. Книгата е издадена през 1996 година у нас от издателство „Алтера” в превод на Георги Кръстев. И така започна нашата среща с нейните романи, след което продължи с книгата, издадена от ICU.

Бяхме пропуснали срещата с полската писателка при посещението й в България, но сега в изолация имахме възможност да се докоснем до нейния свят. А той е изключително богат – на интелект, ерудиция, наблюдения, позиции, оценки, случки. При това, тя не пише псевдоинтелектуално, неразбираемо и маниерно, както има доста случаи в съвременната литература, включително и в българската. Стилът й е четивен, но същевременно не за сметка на разкриването в дълбочина философията на човешкото битие. А на Панаира на книгата пред НДК тази година открихме и „Бегуни” /изд. ICU в превод на Силвия Борисова/ от Токарчук  – роман за движението и пътешествията, които точно в този момент ни бяха отнети. И така, този роман, както и другите й, за които споменахме, попаднаха на точното място в точното време за нас.

Крис Клийв - снимка архив

И другият повод беше, че на Осмото издание на едно от най-големите литературни събития в страната – Софийският международен литературен фестивал, което ще бъде изцяло дигитално се оказа, че ще се включат двама автори на издателството - британският писател и журналист – Крис Клийв и Естер Херитсен,  смятана за едно от обещаващите имена в нидерландската литература още с дебюта си през 2000 г. Крис Клийв е роден в Лондон и завършва психология в колежа „Бейлиол“, Оксфорд. Автор е на четири романа, пише разкази и води авторска рубрика в „The Guardian“. Романите му са бестселъри на New York Times. Крис Клийв е носител на престижни литературни награди. Книгата му „Възпламеняване“ /от изд. ICU излезе на български език/ е международен бестселър, издаден в над 20 страни, сред които България, Великобритания, Германия, Естония, Италия, Канада, Португалия, САЩ, Турция, Франция, Финландия, Холандия и др. През 2008 г. излиза и филмовата версия на книгата. ICU издаде и книгата му „Другата ръка“. Буквално всеки момент ще се появи и българското издание на „На смелите се прощава“ от същото българско издателство, с което авторът е в най-близък контакт.

ICU е бутиково издателство и съществува от осем години. „Фокусът ни е върху стойностна съвременна преводна и българска литература, посветена на теми като дом, път, човечност, травма и преодоляване. С времето и с разрастването на аудиторията ни започнахме да експериментираме – добавяме жанрове, езици, нови кътчета от литературната карта. ICU означава I SEE YOU – виждам те такъв, какъвто си, различен от мен, и те уважавам“, пише в анотацията за издателството. А Невена Дишлиева – Кръстева добавя: „Този процес на постигане на разпознаваемост е бавен. Както са бавни и книгите, които издаваме. За мен това е процес на сближаване между автори, преводачи, читатели и всички останали, свързани около и благодарение на книгите. Процес, събран в трите буквички ICU. Ако човек си ги изговори на глас, няма как да не чуе посланието I See You. На английски е, но едва ли има някой, за когото тези три думи да са загадка. Вярно е, възможно е да не ги запомниш веднага, обаче нека отговоря с едно описание Крис Клийв: „Алистър имаше приятна външност, без да е кой знае какъв хубавец, просто умееше да посреща чуждите погледи непринудено и приветливо и да гледа човека отсреща право в очите. Том се бе убедил от личен опит, че понякога се налагаше жените да поглеждат повторно към приятеля му – имаше нещо, което ги караше да го правят“. И с нашата разпознаваемост така – случва се да се разминем с някой читател по пътя си, да не успеем да се видим от пръв поглед. Но винаги гледаме непринудено и приветливо и в много от случаите читателят има нужда да се обърне и да погледне пак – има нещо в книгите ни, което го кара да го направи. Смея да твърдя, че най-ценните хора в живота ми през последните осем години са дошли през издателството“.

В анотацията на издателството пише още „За нас книгата не е самоцел, а път един към друг“. Как осъществяват този път? „С читателите сме един отбор. Въпреки че като издател – технически погледнато – съм от другата страна, всъщност най-напред съм в читателския отбор. Книгите, които издавам, ги избирам, защото са светове за споделяне и за преживяване, наместват ме, връщат ме към важните неща. С годините имам все по-малка нужда от пищност, шумност и показност, и все по-голяма от камерност, споделеност и тишина. Книгите на ICU са един от пътищата да си доставя второто, споделяйки го с хора, с които сме от една кръвна група. Това са пътешествия навътре. Не знам дали ви е направило впечатление, че в абсолютно всяка книга на ICU има заложена някакъв вид травма. Ако читателят не е готов да я съпреживее, за да премине нататък с живота си, с книгата просто ще се разминат. Ако обаче остане и се потопи, го чака пътешествие. Чака ни общо пътешествие“, казва издателката.

Самата Невена Дишлиева – Кръстева е преводачка. И отделя много сериозно внимание на превода на книгите, които издава. Има много издания в книжния пазар, където калпавият превод проваля дори стойностни произведения. Но при ICU преводът е изключително качествен. А самата издателка казва, че през последните години се наслаждава на привилегията да превеждате само книги, които би било загуба да не проговорят на български. И още, че авторите, които превежда, приема за част от семейството си, а за нея то означава много. Усеща се, че се отнася към превода много лично. Това ли е начинът да стане добър? До каква степен преводачът е и съавтор на произведението? „Няма как да не ми е важен преводът. Сещам се за много случаи, когато съм захвърляла книга заради претупан превод. Мърлявите работи не са моето нещо. Прецизността на превода е един от елементите, от които зависи съдбата на преводната книга. Добрият превод е отделен от оригиналния текст с една много фина мембрана. Преминаването през нея изисква чувство, професионализъм, усет, талант… време“, казва Невена.

И продължава: „Затова е от голямо значение текстът да попадне на точния преводач. Лично аз вече не се захващам с превод, ако не чувствам силна емоционална и интелектуална близост с текста. Важно ми е да усещам думите на автора, понякога се случва още докато чета изречението на английски, да го подреждам мислено на български – това са много силни моменти, за мен са знаци. Работата с текст, който ми е чужд, е мъчителна и понеже в момента покрай издателството и бездруго времето ми за превод на книги е доста ограничено, не започвам превод, ако не съм в синхрон с езика на книгата. И като сме стигнали дотук – щом книгата ми е проговорила и е моята, няма нужда да я дописвам, да съавторствам. Остава само да съм добронамерен съмишленик на автора, да намеря най-добрия начин да изразя това, което усещам в оригинала“.

Заговаряме с Невена Кръстева за поводите, които както споменахме, дадоха тласък на този разговор – издаването на книги на Токарчук и участието ва автори на издателството в тазгодишния Софийски международен литературен фестивал. Тя споделя, че всъщност по-сладкото около Нобеловата награда на Олга Токарчук е била, че е издала „Бегуни“ преди авторката да получи наградата – книгата е излязла още през май, а наградата е била обявена през октомври миналата година. „Разговори и планове около авторката и книгите ѝ водим с агентите ѝ от началото на 2020 г. Идеята и намеренията ми са постепенно да издадем всичко написано от нея. Изобщо не твърдя, че аз съм открила Олга за българския книжен пазар. Напротив, издания на нейни книги има още от края на 90-те. Като се опирам на опита на колегите от различни издателства, ми се иска да представим тази забележителна авторка в най-добрия възможен вид и да убедим повече читатели, че си струва да попаднат в книгите ѝ. През 2021 г. предстои ново издание на емблематичния ѝ роман „Правек и други времена“, както и неиздавани досега разкази – сборника „Чудати истории“, казва издателката.

“Изгубената ��уша” - още една книга на Олга Токарчук с илюстрации на Йоана Консехо, издадена също от ICU

И продължава: „Софийският международен литературен фестивал е един от най-стойностните форуми в културния календар на София и всяка година го чакам с нетърпение. Много е обнадеждаващо да наблюдаваш как нещо се прави с размах и професионализъм, а Дора Радева това го умее и събира около себе си страхотни хора. Защо точно тези двама автори на ICU участват в тазгодишното изцяло дигитално издание на фестивала? Крис Клийв защото е написал книга, която няма да допусна да бъде подмината – би било грешка. Той е автор в творческия си разцвет, познат е на българската публика с вече два романа, излезли в последните 5 години – „Другата ръка“ и „Възпламеняване“ – а сега излиза и третият му, най-силен до момента по мое скромно мнение – „На смелите се прощава“. Крис е писател визионер, неговите книги са пророчески в много отношения – той усеща процесите, които движат човечеството, умее да анализира вътрешните състояния и колебания и предвижда накъде избиват. В този смисъл е съвсем на мястото си на фестивал, чието мото е „На нов ред“. И се надявам читателите да го разпознаят като един от акцентите на фестивала. Срещата с него ще води Яна Генова и е предвидена за 12 декември от 19, 30 ч. Що се отнася до Естер Херитсен, нейният „нов ред“ е преобръщането на всичките ни представи за нормално функциониращо семейство и отношения между членовете на едно семейство. Нейният роман „Жажда“, за който ще стане дума на 10 декември, е обсебващ със своята странност, предизвикателен, дързък, трудно се поддава на анализ. Книга, за която си струва да се говори, защото понякога през далечното и необичайното успяваме да видим по-ясно онова, което е непосредствено до нас“.

Сега, когато много от културните събития бяха отложени, книгата остана едно от малкото духовни пространства, наред с музиката, някои онлайн излъчвани спектакли като тези на Световен театър в София и Международния театрален фестивал „Варненско лято“, както и някои концерти. Освен това, четенето развива въображението и човек остава насаме с книгата, света на автора и своя. Питаме Невена Дишлиева може ли книгата да бъде спасение за духа в тези „ковидни“ времена? И достатъчна ли е критичната маса чувствителни и образовани читатели? „Четенето на книги е част от грижата за себе си. Безкрайна комбинация от пътища, които да изминаваш бавно, паралелни светове, които разширяват хоризонта. Все клишета, но верни. Не бих искала да противопоставям четенето на никое друго занимание, в което човек намира смисъл – важно е да си намерим своята комбинация от спасителни актове. За мен всекидневният ритуал от литература, музика, движение и тишина има доказан ефект за връщането ми към нормалност. Така работя по-ефективно, постигам по-лесно нужното ми спокойствие и държа в управляеми граници страховете и терзанията си. Рядко гледам телевизия, все по-рядко новини. Рецептата за всеки е различна, за мен тази действа. И литературата, и музиката, когато си ги подбирам по мой вкус, ме изпълват с едно усещане за вътрешно блаженство. Вкусни са ми думите и нотите, обичам да ги чувам в главата си и да съпреживявам историите, които ми разказват“.

Невена Дишлиева - Кръстева на щанда на ICU по време на Пролетния базар на книгата в София тази година - снимка Стефан Джамбазов

Казва обаче, че й липсват живите срещи с хората, които четат книгите на ICU. „За последно сме били заедно на Аполония преди 3 месеца. Съзнавам, че това е само моят малък балон, но хората, които стават читатели на ICU са страхотни, познавам лично голяма част от тях, а дори да не ги познавам, един кратък разговор или размяна на комуникация в социалните мрежи е достатъчна, за да се убедя, че ни свързват сходна чувствителност и отношение към света. Случвало се е непознат човек да остави две думи в поръчката, която прави през сайта – две мили думи, предостатъчно. Така мрежата се разраства и мъничкото ни общество от like-minded people расте. Както вече стана ясно, книгите с логото на ICU са кауза, и в този смисъл читателите ни са точно това – съмишленици в постигането на тази кауза“, споделя издателката. А ние искаме да добавим, че издателството предлага единствена по рода си за бранша абонаментна програма за книги. И във всяко издание публикува имената на абонатите си, които са дали съгласие да бъдат огласени.

Невена Дишлиева – Кръстева - снимка Ивелина Чолакова

И естественото след това е да видим какво предстои на издателството. „До края на годината са две много вълнуващи за мен книги – английски издания на обичаните и станали доста популярни антологии „Куфарът на брат ми“ и „Бащите не си отиват“. С преводачката Екатерина Петрова и редакторката Анджела Родел работим по този проект повече от година. Много ми е важен, защото това са книги за споделяне и голяма част от хората, които са показали, че ги харесват, живеят в чуждоезикова среда, в семейства, където се говори на езици, различни от българския. От януари предстои много силна програма за цялата 2021, все любими книги, които нямам търпение да видя в хартиено тяло. Предстоят непознати досега на български европейски писатели като британеца от индийски произход Санджив Сахота, който е финалист за Man Booker 2015, ирландецът Кевин Бари – огромен пропуск е, че все още няма негови текстове на български език; Марийке Лукас Райнфелд – тази прекрасна холандска писателка, която още няма 30 години, а е толкова талантлива, че думите ѝ те докарват до ступор. Между другото, договорихме правата за нейната книга „Вечерта е неудобство“ броени месеци, преди да бъде удостоена с международния Booker. Ще продължаваме да издаваме книги на обичаните ни европейски писатели Олга Токарчук, Горан Войнович, Катя Кету, Крис Клийв – това са все автори, чиято аудитория сме разширявали читател по читател“, отбелязва Невена Дишлиева - Кръстева. ≈

Текст: Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов, Ивелина Чолакова /и снимката горе/ и архив

[kinderlist]

"Скритите букви" и Кай скрит в тях.

Вчера започнаха 47-ото издание на Софийския международен панаир на книгата и 7-ия Софийски международен литературен фестивал. Двете събития по традиция се провеждат в Националния дворец на културата. Можете да ги посетите до неделя, 15-ти декември. Вход свободен!

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Книги, читатели, писатели и въпроси в НДК

24 май отмина, но книгата продължава да е на почит през месец май. В НДК в София беше открит Пролетният базар на книгата. И когато започне този празник, както и другият на книгите през декември, все гледаме с оптимизъм към четящата част на българското общество. За издатели и читатели това са празнични дни, наситени с вяра за културното бъдеще на нацията ни.

Но дали това е наистина така? Една новоизлязла книга на проф. Ивайло Дичев „Културни сцени на политическото“ /изд. „Просвета”/ провокира за ред въпроси и размисли. За книгата малко по-късно, а сега все пак за празника. Над 160 издателства, над 10 000 книги, специални нови предложения за всички възрасти, над 40 000 очаквани посетители, Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи и богата културна програма с над 50 събития - литературни четения, представяне на нови заглавия, срещи с автори, дискусии. Всичко това на Пролетния базар на книгата в НДК, който е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 г., а организатор е Асоциация „Българска книга”. В рамките на шестте дни на изложението посетителите могат да присъстват на традиционната културна програма, наситена с премиери на книги, четения и срещи с автори. На щандовете на издателствата, както и на сцената на културната програма в Мраморно фоайе, има десетки срещи с автограф с писатели и поети, сред които Божана Апостолова, Боян Биолчев, Деян Енев, Димо Райков, Здравка Евтимова, Костадин Филипов, Петър Величков, Таня Иванова, Цочо Бояджиев и други.

Сред предста��янията ни се иска да отбележим две важни книги, които предизвикват интерес. Едната е „Чудовището” /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, а другата на Ивайло Дичев - „Културни сцени на политическото“ /изд. „Просвета”/, която вече споменахме. На премиерата на книгата си в София писателят Владимир Зарев каза, че две неща го интересуват в творчеството му - проблемът за властта и проблемът за страха от смъртта. А новата му книга „Чудовището“ се определя като роман за старостта, която настъпва, и за младостта, която не иска да си тръгне. Владимир Зарев пише: „Кому е нужен този роман за старостта, мисля си объркан, този неуверен и най-вероятно изпълнен с болка и жлъч роман? На хората? На кои хора? На умните и просветените, на артистичните, чувствителните и безпомощните, на встрастените? На старците като мен? На мъжете и жените в тяхната разточителна и привидно несвършваща зрялост? На виновните и непростените или на тези, които опипват със заблудите си живота и едва изпълзяват от юношеството? А може би този роман е моята изповед и признание, следователно е нужен на мен, на моята печална неосъщественост, на горчивото ми поражение? Или на една някак комична, разбила цялата ми човешка опитност, жестока и несвършваща любов? Или, мисля си, този роман е нужен на думите и Словото? На простите неща и разказа, а също на незабравата и вечността?”.

По повод излизането на книгата и работата по нея Стойо Вартоломеев – управител на Издателска къща „Хермес“ и редактор на романа, споделя: „Когато четях ръкописа на Владимир Зарев, нещо в него ми напомни за „Страданията на младия Вертер“ от Гьоте – една емоционална и въздействаща книга. В „Чудовището“ също има много емоции. Заедно с това обаче, написаното често ме препращаше към „Записки от подземието“ на Достоевски. Тоест, към човека в неговата противоречивост и двуполюсност. От една страна, са симпатичните, красиви черти, които той носи в себе си, а от друга – онова „черно пространство“, което също съществува в него. В това отношение романът е много убедителен и аз смея да твърдя, като опитен литератор, че той носи елемент на класичност. „Чудовището“ е силно емоционален и мъдър роман. За една красива и невъзможна любов, за времето и неговия безжалостен отпечатък, за надвисналата сянка на Чудовището, зад която наднича Забравата”.

Премиерата на романа „Чудовището” на Владимир Зарев в София мина при голям интерес

Този роман е личен и споделен. Преди време Владимир Зарев беше казал в разговор за „въпреки.com”: „В момента искам да напиша една книга, която ми е най-близка.Това е роман за старостта, но не искам да бъде изпълнен с песимизъм и мрънкав роман. По-скоро книга за величието, пределите и най-вече за особения тих възторг, който крие старостта. Ще бъде любовен роман за една невъзможна любов между възрастен писател и млада журналистка. Тях животът ги събира, защото се е случило нещо във времето далеч преди това, нещо извън тях – съдбовно, което ги събира. При писателя това е фатална любов, при нея е по-скоро нараняващо уважение. Мисля, че  ще бъде една от най-красивите и най-смислени книги, които съм писал”, каза Владимир Зарев. И сега този роман излезе. Той говори и за отминалото време, но по един интимен начин.

Проф. Ивайло Дичев

Различна е другата книга, която също искаме да отбележим – „Културни сцени на политическото” на проф. Ивайло Дичев. „Предложените текстове са сбити в тази степен не заради желанието ми да бъда афористичен; опитвам да се състезавам с подкастите на ютюб, които се превръщат в основен вектор на просветата днес. Четенето на чужди мисли почва да ни се вижда загуба на време, ако не подкрепят нашите собствени, а пък аз, разбира се, не знам с какви точно мисли в главата ще вземе книгата ми читателят. Затова и предлагам различни посоки, в които той сам да тръгва и ги доразвива”, започва книгата си авторът. И пише: „Клиент на много патрони – ето един особен казус в политическата антропология. След имитацията на френската държава, а после – на немско-нацистката, България тръгна да прилага буквално и най-старателно от всички други сателити съветската система, и то до съвсем абсурдни решения, като изкореняването на лозя във времето на Горбачов, който водеше битка с алкохолизма. За да стигнем до евроинтеграцията: поради липсата на единен евромодел страната заимства от едни системата на здравеопазване, от други – на земеделието, от трети – социалната сигурност. Десет години след влизането �� ЕС лайтмотив на новите популисти е опълчването срещу диктата на Брюксел, отстояването на собствени интереси, тропането по масата, пазенето на националното достойнство – не е трудно обаче зад тези горди пози да се види влиянието на стария патрон, Русия, както и подражаването на Вишеградската група, а и на надигащата се крайна десница в Европа. Сериозните теми, по които страната преговаря със Съюза (данъчна хармонизация, приемане в Шенген и Еврозоната), не пораждат особени страсти в обществото, засенчени от символични победи, като например „Брюксел призна кирилицата за европейска азбука”.

И още един цитат от книгата: „Предвид всичко това ще разберем защо при държавите клиенти политическото има тенденция да се измества от прагматиката към културата: тъкмо там най-лесно може да се получи признание. Обидата у нас е централна политологическа категория: България трудно се решава да постави пред могъщата Руска федерация въпроса за високата цена на газа или за нарушаването на въздушното пространство от техни изтребители. Затова пък скочи като един, когато оттам ги обидиха, заявявайки, че Червената армия, а не самите българи, била спасили българските евреи (сакрализирана тема на националната идентичност). Или да погледнем към Брюксел: страната продължава да получава една четвърт от селскостопанските субсидии, които се отпускат на съседната ѝ Гърция, но далеч по-драматична беше реакцията на обидата от това, че внасяните стоки от големите марки храни тук имали състав, отклоняващ се с някакви стотни от продаваните на Запад. От което следва, че „ние сме второ качество европейци”. Поле за грандиозна политическа битка”.

Паралелно с Пролетния базар на книгата се провежда и Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи. Беше открита и изложбата „Любен Зидаров. Майсторът на детската илюстрация”

Но да се върнем още малко на празника. Паралелно с Пролетния базар на книгата се провежда и Софийски международен литературен фестивал за деца и младежи. Програмата на второто издание на Фестивала също е на Мраморно фоайе и се състои от разнообразни събития, подходящи за всякакви възрастови групи - срещи с автори, преводачи и художници от България и чужбина, сред които Алесандро Гати (Италия), Борис Стоилов, Бьорн Суртлан (Норвегия), Гюдрюн Скретинг (Норвегия), Иглика Дионисиева, Петя Миладинова; майсторски клас по творческо писане с Петя Кокудева; творчески работилници; изложба на илюстратора Любен Зидаров. Официалното откриване на Пролетния базар на книгата и Софийския международен литературен фестивал за деца и младежи беше с участието на Детска вокално-театрална формация „Таласъмче”. Част от церемонията беше и откриването на изложбата „Любен Зидаров. Майсторът на детската илюстрация”, на която присъства и художникът. Автор на богато и разнообразно творчество в областта на илюстрацията и изкуството на книгата, простиращо се през последните седем десетилетия, Любен Зидаров е илюстрирал повече от 200 книги. През 2016 г. и 2017 г. е номиниран за най-престижната награда за детска литература в света – Мемориалния приз „Астрид Линдгрен”. Често определян като създател на модерното течение в илюстрацията за деца у нас, с голяма доза вероятност, в момента Любен Зидаров е най-възрастният действащ илюстратор на планетата. Преди време в разговор за „въпреки.com” беше споделил с усмивка: „Често пъти си гледам илюстрираните книги, особено тези, които в последно време съм направил и не знам дали там не е по-доброто ми достижение, отколкото в живописта”.

Кметът на София Йорданка Фандъкова, министърът на културата Боил Банов и художникът Любен Зидаров при откриването на базара

Но ни се иска да се върнем още малко към книгата на Ивайло Дичев, защото четенето е важно, но още по-важно е какво четем: „Мятането от една крайност в друга безвъзвратно ни отдалечава от реалността. Песента на Валя Балканска лети в Космоса и ни прос��авя, Левски е най-чистият и светият, нашите планини са най-зелени, а ние пък ще изиграем най-дългото хоро, за да влезем в книгата на Гинес. После без преход превключваме на обратния канал: всичките ни политици са корумпирани, българските филми не стават за гледане, където се обърнеш, идиоти и мръсотия, абе, българска работа, никога няма да се оправим. Този парадокс е породен от втренчването на държавата клиент в самата себе си. Наместо да се стреми към големи цели, които обединяват, тя се е вторачила в своето съществуване, в което е все по-малко сигурна”. Въпроси и разсъждения, които са още по-важни за нас сега, за нашата спокойна и осъзната идентичност след края на изборите за Европейски парламент. А колкото за българските писатели ни се иска да добавим, че те са изключително продуктивни за добро или не чак толкова. Но не е лошо, особено за по-младите, първо да овладеят занаята, пък тогава да пишат странно и „иновативно”. Защото добрият разказ никога не остарява и не е демоде… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Книгата като подарък, празник и преживяване

Два са месеците в годината, когато книгата се радва на особена почит. Единият е през май, когато е празникът на буквите и другият – през декември. Когато е Коледният Панаир на книгата, Международният литературен фестивал и отличията в края на годината за книги и автори. А най-хубавото освен срещите с писатели е и литературни критици е възможността да се избере книга като прекрасен Коледен и Новогодишен подарък.

Но да започнем с наградите. Експертното жури на издателите определи  награда за най-добър издателски проект – „Златен лъв" за книгата на издателство „Просвета“ „1943. Антология за деца“. Негови членове бяха проф. Андреана Евтимова, проф. Милена Кирова, проф. Иво Панов, проф. Кирил Гогов и Федя Филкова. А наградата „Златен лъв“ 2018 година за издателски проект с най-голяма обществена значимост спечели поредицата на Департамента „Нова българистика“ на НБУ и издателство „Кралица Маб“ „Литературата на НРБ: история и теория“. „Книгите от поредицата нямат аналог като опит и достижение в така несигурното поле на исторически организираната рефлексия върху литературните факти от епохата на Народна република България и върху нейното дисциплиниране в режима на политическата целесъобразност, осъществявано в този период“ е формулировката на експертното журналистическо жури в състав д-р Андрей Захариев, Светлана Дичева, Гриша Атанасов и Стефан Джамбазов.

Специален акцент в нашите публикации през годините е бил и продължава да бъде именно представянето на проекта „Литературата на НРБ: история и теория“, с изключителната изследователска работа, ръководена от доц. Пламен Дойнов с дейното участие на проф. Михаил Неделчев. Книгите от поредицата на този дългосрочен проект се реализират и със съдействието на фондация „А’Аскеер”. „Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Неудовлетвореността от началния етап на дебата и понатрупаната зрялост водят до нов, мащабен проект за преосмислянето на „Литературата на НРБ“, осъществяван планомерно и категорично през последните десетина години от департамент „Нова българистика“ на Нов български университет“. Това написа преди време проф. Николай Аретов за „въпреки.com”.

А сега по повод на новоизлязлата  книга от поредицата „Поколение и поезия 1956 – 1989” от Пламен Дойнов отново за „въпреки.com” обобщи: „Осмислянето на литературата, а и на културата, през последният половин век е актуална задача, към която често се подхожда доста повърхностно, едностранно и без навлизане в детайлите на процесите. Заявената и упорито преследвана амбиция на програмата „Литературата на НРБ“, осъществявана от департамента „Нова българистика“ да надхвърли този начин на мислене е „да опише, реконструира и изследва авторски присъствия, архив, структури, институции, текстове и контексти“ от това време“. Преди години бяхме разговаряли и с Пламен Дойнов за издателската програма на НБУ „Литературата на НРБ”, в която излязоха много интересни книги и има около 30 издания в няколко издателски поредици. Тя функционира от 2007 година, когато на Пламен Дойнов му е бил даден картбланш за нея. Напоследък много работи в архивите и ще се появят интересни неща, които ще станат факт като издания – доста сериозни разкрития и откровения от епохата на комунизма, свързани с български писатели. Ще се опитат да пренаредят доста от фигурите в литературното поле от онова време.

Пламен Дойнов на авторското си поетическо четене „Нова политическа поезия: ВТОРА НОЩ“ на сцена “Миракъл” в Театър “Българска армия” - снимка Стефан Джамбазов

А Пламен Дойнов тогава обясни: „Би било интересно да се види как определени автори с репутация на живи класици доста усърдно са произвеждали донесения за свои колеги. И как това, така да се каже, е неразделна черта от тяхното творчество. И за мен това би било проясняване на лицата на редица литературни личности, някои от тях и живи. Бих могъл да произведа жълти новини, но не трябва да се разглежда през това този проблем. Трябва да се разглежда през две призми – да се види как тайната публичност на ДС, всъщност много ясно участва във видимата публичност на производството на авторитети, сриването на авторитети. За жертвите знаем, въпреки че и за тях има да се научават доста неща, но особено става ясно взаимодействието между ръководствата на Съюза на българските писатели с ДС. Това е една много ясна координация – между ДС, ЦК на БКП и Съюза на българските писатели. Как изобщо се дирижира цялата литературна публичност? Това е изключително поучително”, каза тогава изследователят. За него тук става дума за морален ангажимент към историята. „Ние трябва да служим на истината, на нещо, което се е случило. Ние нямаме причини да казваме за нещо, което се е случило, че не се е случило“. И в това е трайно последователен и безкомпромисен и още нещо, за което тепърва ще пишем. В края на ноември на сцена „Миракъл“ в театъра на Българската армия организира авторското си поетическо четене „Нова политическа поезия: ВТОРА НОЩ“, вдъхновено и от документите, които чете за изследователската си работа. Много силна, разтърсваща поезия, очакваме книгата през следващата година…

Както вече стана дума, декември е месецът за големите празници на книгите – 46-ия Панаир на книгите в НДК /11 – 16 декември/, Шести международен литературен фестивал под мотото „Четири страни – един език“, посветено на немскоезичните държави Австрия, Германия, Лихтенщайн и Швейцария, които са почетни гости на събитието, връчени бяха и призовете на фондация „Елизабет Костова“  - награда за превод от английски език „Кръстан Дянков“ и традиционна Никулденска награда за поезия на името на поета Николай Кънчев, организирана от съпругата му поетесата и преводачка Федя Филкова. Със специалната награда „Кръстан Дянков“ беше удостоен преподавателят в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, писател, поет и преводач Ангел Игов за превода на „Подземната железница" от Колсън Уайтхед (изд. „Лист“, 2018). Наградата за нова българска поезия на името Николай Кънчев за 2018 година беше присъдена на поетесите Мирела Иванова и Рада Панчовска за стихосбирките „Седем“ и „Космически елегии“.

Ангел Игов, Георги Господинов и Илия Троянов на сцената на Международния литературен фестивал - снимка Яна Лозева, архив на фестивала

Наградата за превод „Кръстан Дянков“ на Ангел Игов ни връща малко във времето, когато за „въпреки.com”, разговаряхме с него, макар и по друг повод, но той коментира и работата си като преводач. За себе си каза, че му е интересно да се занимава с различни неща – писане, критика, преводи, преподаване в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където преподава превод и литература на английски романтизъм. Какво е най-важно за превода? „Да знаеш английски език и български не е съвсем достатъчно. Умението на езиковия пренос си е специфично умение. Ти може и английски, и български много добре да знаеш и въпреки това да не успяваш да направиш пренос. На мен това доста често са ми го казвали разни хора: „Чувствам се достатъчно уверен и на двата езика, но да пренеса от единия на другия не мога“. Това умение се култивира и възпитава и с практиката. Има определени неща, които могат да се научат и след това да послужат за основа на умения, които да се развиват в бъдеще.Преводът е ужасно важно нещо, според мен. Ако се замислим колко много се превежда в днешния свят… Нека да не говорим само за книги и за литература. Ние сме през цялото време въвлечени в някакъв тип превод. Това е и начин на общуване между културите, особено за такова пространство, каквото е днес или поне надявам се все още е Европа. Преводът е изключително съществена дейност. Някой даже май се шегуваше, че Европейския съюз е заговор на преводачите от всички страни”, през смях каза тогава Игов.

Вицепрезидентът на Франкфуртския международен панаир на книгата Тобиас Фос при откриването на Панаира на книгата в НДК - снимка архив НДК

Тези негови думи си припомнихме и на откриването на тази годишния Панаир на книгата, когато вицепрезидентът на Франкфуртския международен панаир на книгата Тобиас Фос, каза, че обменът между културите не трябва да е специфичен случай, а нормалната ситуация. Според него много малко организации така силно застъпват тази идея както Франкфуртския панаир на книгата. По думите му там всяка година през октомври хората обменят истории от целия свят. Той поздрави преводачите и напомни, че без тях в голямата си част светът би останал ням. Каза и още нещо много важно, че да разгърнеш и четеш книга е право и свобода. Според него изключителният напредък на новите технологии няма да променят това усещане, а и да помислим за милионите хора по света, на които е отнето правото да се докоснат до книгата. Той заедно с посланиците от Германия, Австрия, Швейцария и Лихтенщайн откриха Шестия Международния литературен фестивал „Четири страни – един език“, посветено на немскоезичните държави. Основната структурна линия на шестия „Софийски международен литературен фестивал“ са темите и тенденциите на немскоезичната литература, вписани в цялата програма на фестивала. Някои от най-интересните и значими съвременни автори от четирите страни се срещат с публиката на Литературния фестивал, заедно с български писатели и поети. Категорично може да кажем, че Международният литературен фестивал, чиято основна програма е съсредоточена в Мраморно фоайе на НДК, е вече едно най-значимите събития в литературата и изкуството с традиции, изграждани с познание, вдъхновение и въображение.

Мраморното фоайе на НДК, където се провеждаха срещите от Литературния фестивал - снимка Яна Лозева, архив на фестивала

На пръв поглед, уж извън контекста припомняме казаното пред „въпреки.com” от поетесата Мирела Иванова, която е и германист „Аз съм човек, който непрекъснато се вълнува от ставащото, не съм равнодушна, не съм апатична, гневя се от нещата, които биха могли да се случат по много по-добър и разумен начин. Имам потребност от трибуна, на която да изразявам тези свои граждански патоси. Така че „Дойче веле“ ми дава тази трибуна и по този начин ми спестява опасността, предпазва ме от опасността всичките публицистични мои пориви да напълзят художествените ми текстове. Тоест имам възможност да работя в различни жанрове и да съхраня всеки от тях в чистия му вид”, призна тя. Гневи се от безредието и хаоса, който се възцари на всички равнища, от обезценяването на човешкия живот. „До такава степен хаосът, безредието се внедриха в самите хора и станаха тяхна същност, че обезцениха смисъла на човешкия живот. Въобще много ме тревожи това, че човекът като същност, като основна ценност започва да отпада от фокуса на ценностите. Това е на първо място. Човекът е на първо място, след това идва всичко останало. Политика, магистрали, бизнес, реализации, човекът е божието творение”, каза тогава Мирела Иванова. Тази година тя получи и наградата за поезия на литературните награди на „Перото“.

Наградата за поезия на “Перото” неотдавна Мирела Иванова получи от миналогодишния носител на приза Александър Секулов - снимка архив НДК

Шестото издание на Софийския международен литературен фестивал и 46-ия Международен панаир на книгата се организират от Асоциация „Българска книга” с подкрепата на Министерството на културата на България и Столична община. Събитията се провеждат в партньорство с Франкфуртския панаир на книгата, Гьоте-институт България и с финансовата подкрепа на Министерство на външните работи на Германия. Партньори на Почетната програма са Княжество Лихтенщайн, Посолството на Република Австрия, швейцарската културна фондация „Про Хелвеция“, Посолство на Швейцария в България, „Традуки” и Фондация „Курт Волф”. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на НДК, Яна Лозева – архив на Софийския международен литературен фестивал и Стефан Джамбазов

[vprki]

Съвременната немскоезична литература - в центъра на Международния литературен фестивал

За шести път ще имаме шанса като читатели и хора на словото да съпреживеем заедно Международния литературен фестивал между 11 и 16 декември. По същото време, традиционно се провежда Софийският международен панаир на книгата. 46-ото издание ще премине под мотото: „Четири страни – един език“, посветено на немскоезичните държави Австрия, Германия, Лихтенщайн и Швейцария, които тази година ще бъдат почетни гости на събитието.

Основната структурна линия на шестия „Софийски международен литературен фестивал“ ще са темите и тенденциите на немскоезичната литература, които ще бъдат вписани в цялата програма на Фестивала. Някои от най-интересните и значими съвременни автори от четирите страни ще се срещнат с публиката на Литературния фестивал, заедно с български писатели и поети. Категорично може да кажем, че Международният литературен фестивал, чиято основна програма е съсредоточена в  Мраморно фоайе на НДК, е вече едно най-значимите събития в литературата и изкуството с традиции, изграждани с познание, вдъхновение и въображение.

Припомняме думите на програмния директор на фестивала Тодора Радева, споделени през 2013 година по повод неговото първо издание, тогава посветено на Балканската литература: „Идеята да се организира голям международен литературен фестивал в София е на асоциация „Българска книга“. Първото му издание ще се случи по време на традиционния Панаир на книгата, както е в много страни по света. Амбицията е фестивалът да стане ежегоден, всяка година да има гости от различни страни и не на последно място - да създаде трайна сцена за добрата съвременна българска литература, както и да я популяризира сред четящите българи“. Припомняме фокуса на Международния литературен фестивал: 2014 - „Скандинавският север“; 2015 - „Литературата на Иберийския полуостров“; 2016 – „Миграция, идентичност, граници, принадлежност“; 2017 – „Литературата на Вишеградската четворка“.

Адам Загаевски в НДК при неговото представяне на едно от изданията на фестивала

За тези шест издания екипът на Фестивала го развива, като кани все повече авторитетни автори на литературата в зависимост от конкретния фокус на темата. Заедно с това привлича с активно участие българските поети, писатели, критици, драматурзи, философи, историци, които не само водещи или панелисти на събитията, а са домакини, които въвеждат публиката във вълненията на хората чрез литературата в контекста на случващото се в света. И не само представянията и дискусиите са лицето на Фестивала, а и направените с въображение реклами, лога, изложби, работилници за деца и превръщат това малко хладно и не съвсем уютно пространство на Мраморното фоайе на НДК в сцена на приятелството с основен и жив декор книгата, а защо не и на смисленото забавление. Досега участници в него са били близо 200 писатели и поети от 24 държави. Форумът събира на едно място български и световни автори и създава пространство за среща на литературите, на големите и малките езици, на културите на различните държави. В годините се чуваха мнения дали Международният литературен фестивал да не се организира по време на Панаира на книгата, защото многото събития едновременно затрудняват публиката какво да избере и къде да отиде. Сега няма да коментираме този въпрос, той остава открит. По-смисленият коментар е, че имаме шанса като читатели да сме част от истински празник на литературата, а не да сме за дни посетители на голямата книжарница в НДК.

Тодора Радева, Демна Димитрова и Боряна Зафирова - едно трио, което влага душа и сили във всеки литературен фестивал

Но да се върнем към тази годишното издание на Международния литератуен фестивал и какво ни очаква. Тук е мястото да споделим и като журналисти отличната ПР-кампания на екипа за събитието и специално да подчертаем активността на Демна Димитрова. Това не е просто ПР-ска работа, а вникване в смисъла и мащаба на Фестивала така, че да направи всички ни участници в този културен празник. И затова сега публикуваме текста на организаторите за предстоящия фестивал, който обстойно въвежда в предстоящите събития на форума.

Основната структурна линия на шестия „Софийски международен литературен фестивал“ ще са темите и тенденциите на немскоезичната литература, които ще бъдат вписани в цялата програма на Фестивала. Някои от най-интересните и значими съвременни автори от Австрия, Германия, Швейцария и Лихтенщайн ще се срещнат с публиката на Литературния фестивал, заедно с български писатели и поети. Политическата, социалната, аналитичната и ангажираната литература ще имат обединяващ характер за тазгодишната чуждестранна програма на Литературния фестивал, посветена изцяло на немскоезичната съвременна литература.

Проф. Вера Ганчева беше активна участничка в „Скандинавският север“

Сред гостите на това издание ще бъде известният австрийски писател и есеист Роберт Менасе.Той е завършил германистика, философия и политология във Виена, Залцбург, Месина. През 2017 г. Роберт Менасе печели престижната Немска награда за най-добра книга за 2017 за романа си „Столицата”. През последните години авторът пише все по-активно за бъдещето на Европа и Европейския съюз. Кристоф Хайн е сред най-важните и прецизни гласове на германската литература. Той е писател, есеист, драматург и преводач. След издигането на Берлинската стена, работи като монтажист, книжар, келнер, журналист, актьор и асистент-режисьор. Учил е философия и логика. Провалените революции, движещите сили в историята, безперспективността, маргиналността и днешното са сред основните теми в литературата и драматургията му.

Между драматургията и литературата се разполага творчеството и на друг гост на Литературния фестивал. Лукас Берфус е едно от най-изявените и известни имена на швейцарската съвременна литература. Неговите театрални пиеси са поставяни из цял свят, а романите му са преведени на близо 20 езика. През 2005 г. той е обявен за драматург на годината. Получава много награди, а от 2015 г. е член на Немската академия за слово и поезия. Също добре познат в немскоезичния свят в момента е и друг швейцарски автор – Йонас Люшер. Неговият дебют привлича сериозно внимание и печели доста литературни награди.  Номиниран е за Германската награда за книга на годината и за ��вейцарската награда за най-добра книга. Писателят и есеист следва философия във Висшето училище по философия в Мюнхен, където живее и днес. Неговата новела „Пролетта на варварите“ е преведена на петнайсет езика и е адаптирана за театралната сцена.

Илия Троянов отново ще бъде гост на Софийския международен литературен фестивал

Германският автор Шерко Фатах безспорно е едно от най-любопитните имена в програмата. Роден в Източен Берлин в семейството на иракски кюрд и германка, той израства в ГДР, а през 1975 г., заедно с родителите си, емигрира през Виена в Западен Берлин. Следва философия и история на изкуството. За прозата си е получил многобройни отличия, сред които Голямата награда за изкуство на Берлинската академия на изкуствата. Илия Троянов, писателят, журналист и издател, роден  в България, е добре познат на читателите. Литературата му е отличена с многобройни награди, а книгите му са преведени на над 20 езика. Това е второто му участие в програмата на „Софийския международен литературен фестивал“. Поезията на двама автори ще бъде представена за първи път на български език по време на Литературния фестивал. Австрийският поет, писател и есеист Фердинанд Шмац следва германистика, история и философия. От 2012 г. е професор и ръководител на Института за езиково изкуство към Университета по приложно изкуство във Виена.

 Марион Пошман е родена в Германия и е завършила германистика и славистика. Тя е многократно награждавана за прозата и поезията си. Романът ѝ „Слънцестояние“ е в списъка на номинираните за Германската награда за книга на годината, а през 2013 г. Марион Пошман печели литературната награда „Вилхелм Раабе“. Две немскоезични писателки гостуват в рамките на детската програма на Литературния фест��вал. Катя Алвес е родена в Коимбра, Португалия. Упражнявала е различни професии – работила е в книжарница, била е редактор в радио. Днес живее със семейството си в Цюрих и пише детски романи, повести и радиопиеси. Дагмар Гайслер е родена в Германия, където следва графичен дизайн. Тя работи като илюстратор и досега са издадени множество детски книги с нейно оформление. Гайслер също създава илюстрации за художествена и специализирана литература. Втората илюстраторка, гост на „Софийския международен литературен фестивал“, е и единственият автор от Лихтенщайн. Забине Бокмюл завършва графика. През 1995 г. излиза нейният комикс “Die Sennpuppe“. От 2000 г. насам тя работи като график на свободна практика, а през 2002 г. започва да пише литературни текстове. Кратките ѝ истории и разкази са публикувани в много годишници и антологии. През 2017 г. излиза “Normale Leute“, първият ѝ самостоятелен сборник с разкази.

При срещите в НДК с най-изявените гости - поети и писатели, винаги има публика

Кураторската програма на фестивала обичайно е изградена от няколко основни елемента: срещи с писатели, дискусии и детска програма. Тази година събитията ще се разширят с още три нови формата: Бързи литературни срещи, Софийски международен литературен фестивал представя и Тайно поетическо четене. На сцената на Литературния фестивал ще бъдат експонирани и две изложби: „Бухшмук“ – с илюстрации по сюжети от немскоезични автори и селекция арт книги на платформата ТИ - РЕ. „Днешните неврози; социалната травма; Европа като сюжет; историческото наследство: памет и истина; поезията, представена пред скоби; проза и справедливост” са само част от темите на разговорите с българските и чуждоезичните автори. Сред участниците тази година са поетите и писателите Алек Попов, Владимир Полеганов, Владислав Христов, Георги Господинов, Едвин Сугарев, Здравка Евтимова, Илиана Илиева, Кристин Димитрова, Крум Филипов, Людмила Миндова, Марин Бодаков, Мирела Иванова, Мехмед Атипов, Палми Ранчев, Петър Чухов, Румен Петров, Христо Карастоянов, Цвета Софрониева и Яна Букова.

Темите в тазгодишното издание на Литературния фестивал формират широка картина от дискусионни блокове. Сред най-интригуващите разговори ще бъде този за „Случаят СВЕП, визуалната поезия и свободата на образите“ или как списанието, част от колекцията на МоМА и от архивите на Getty Center, участва в международните процеси на изкуството. Тазгодишният дебат за превода ще бъде посветен на неговите маршрути и преводните издания на българска литература на немски език. Международната тема в програмата на фестивала изисква и присъствието на сериозни и ангажирани дискусии, тематизиращи късия разказ, немскоезичния роман, българската и немскоезичната драматургия. Европейската мрежа за литература и книги „Традуки“ инициира мащабен дебат със заглавие: „Как се отваря архив на тайните служби?“ Няколко от тематичните панели ще бъдат ангажирани с новите тенденции в издаването на книги, със социокултурната роля на издателя и с литературата, пренесена във виртуалната реалност.  

Шестото издание на Софийския международен литературен фестивал и 46-ия Международен панаир на книгата се организират от Асоциация “Българска книга” с подкрепата на Министерството на културата на България и Столична община. Събитията се провеждат в партньорство с Франкфуртския панаир на книгата, Гьоте-институт България и с финансовата подкрепа на Министерство на външните работи на Германия. Партньори на Почетната програма са Княжество Лихтенщайн, Посолството на Република Австрия, швейцарската културна фондация „Про Хелвеция“, Посолство на Швейцария в България, „Традуки” и Фондация „Курт Волф”. Събитията са част от Културния календар на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов, архив от предишни издания на фестивала

[vprki]

Писането и четенето на самиздатската литература беше осмеляване

Писането в Самиздат е осмеляване, но и четенето на такава литература е осмеляване. Това заявиха някои от участниците в дискусията „Самиздат: творческата мощ на дисидентската литература от ХХ век“ и изложбата „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“ по време на петия литературен фестивал в НДК. Наред с българските участници, гост беше Петр Поспихал, дисидент и издател на такава литература, по-късно съветник на президента Вацлав Хавел и посланик на Чешката република в България /1993 – 1998 г./.

А Едвин Сугарев продължи тази своя мисъл: „Осмеляването е самото писане. Осмеляваш се да направиш нещо, което другите не правят, не смеят да правят. Нещо, което е извън затворената кутийка, в която сте натикани. Осмеляваш се да кажеш нещо, което другите не смеят да кажат. Осмеляваш се да бъдеш свободен, осмеляваш се да бъдеш личност, защото тогава системата не търпеше личностите. Това за мен е важното за Самиздат. Това, че сме решили да го направим, не толкова какво сме написали, какви манифести, какви естетически концепции сме защитавали... Това не е важно само за онова време, важно е и за сегашното време, когато изкуството е пресирано от масовата култура и също така не се търпят особено много различните, особено много индивидуалностите”.

Наред с дискусията имаше изложба от такива издания, предоставени специално от Петр Поспихал в София. Но и модераторът на дискусията проф. Михаил Неделчев се беше постарал и донесе с един куфар подобна литература на български език, за да ги покаже на публиката. „Концепцията на изложбата е без много коментари и обяснения, за да може да се разбере какво означава явлението Самиздат за по-младите хора, които не помнят тези времена. За тях е малко екзотично”, каза Поспихал.

И добави: „Особено сега във века на интернет, на мобилните телефони как да се обяснява на някого, че ние толкова бавно преписвахме книги. И то по такъв начин, че всяка една буква се пишеше с един удар на клавиатурата на пишеща машина и с едно огромно усилие се тиражираха, например, 12 екземпляра. И не само това. Така се преписваха проза, романи, фейлетони, списания и информационни бюлетини. Цялата тази култура на

Самиздат беше източник на нашето разбиране за свобода.

Това е една от целите на нашата дискусия. Ние имаме истински проблем как да обясним на наблюдателите на сегашното време за миналото. И как ние, които идваме от някакво минало, да разбираме съвременните тенденции, съвременните очаквания. Как ние – старите, младите, всички да се стремим към едно по-хубаво бъдеще. Проблемът е широк и засяга цялото общество”.

Петр Поспихал

Поспихал е роден 1960 година в Бърно. Завършва професионално печатарско училище. Още на 17 години се включва активно в движението „Харта 77“, заради което лежи за пръв път в затвора за 11 месеца. Впоследствие отново продължава дейността си, свързана с дисидентски културни прояви и Самиздат. Осъден отново, прекарва в затвора година и половина. През 1987 г. е преследван и арестуван трети път за организиране на погранични срещи с полски дисиденти, но е освободен вследствие на многобройни прояви в негова защита в различни страни по света. През 1989 г. е един от основателите на революционното движение „Граждански форум“, а след 1990 г. е пряк сътрудник на Вацлав Хавел, който го изпраща посланик в България. Уникалната си колекция от произведения на дисидентската литература превръща в подвижен музей. Донесе я в София заедно със съпругата си Магдалена в няколко чанти, за да я представи в рамките на фестивала, чийто фокус тази година беше литературата на Вишеградската четворка – Чехия, Словакия, Полша и Унгария. Дискусията с негово участие беше интересна, важна за всички нас, помнещите и четящите в онези години, а още повече за младите хора. От българска страна участваха Едвин Сугарев, Владимир Левчев /създадели на Самиздат изданията преди промените „Глас” и „Мост”/, проф. Миглена Николчина, доц. Пламен Дойнов и проф. Михаил Неделчев. При нас нещата със Самиздат се случват по-късно, но като изследовател на явлението Пламен Дойнов разкри и по-ранни факти в литературната ни история за този феномен, но затова малко по-късно.

И преди да се върнем отново към разказаното от Петр Поспихал, което е документалната история на това какво значи да искаш да си свободен и да не се страхуваш, ще цитираме още от думите на Едвин Сугарев. Той много същностно определи не само като литератор, но и като гражданин, какво означаваше тогава преди 1989 година Самиздат, а и не само тогава: „Важно е не заради технологията, не заради самото наличие на тези малки книжки, които на фона на книжния пазар панаир стояха със своите опърпани корици, недооформени. Важно е заради мотивите, които стоят зад тях. Важно е затова, защото зад това стои нещо, което бих определил като осмеляване”. Принципи, които са валидни за всяко време от битието ни, ако искаме да бъдем преди всичко граждани, въпреки системата. Едвин Сугарев продължава: „Как се правеше Самиздата и как се стигна до него. Стигна се много просто. В края на 1988 и началото на 1989 година започнаха да се оформят

първите дисидентски групи в българското общество,

както това се наричаха неформални групи, а и се опитваха да оспорват правата на режима по един или друг начин. Тогава всички ние до този момент апострофирахме режима чрез личния си живот, чрез собственото си битие, чрез нежеланието да се спазват неговите норми. Но това не беше достатъчно и видяхме възможността да се направи в България нещо подобно, което отдавна се правеше и в Чехословакия, и в Полша, и в Съветския съюз, тогава. С Владо Левчев, с когото се познавахме много отдавна, участвахме в една акция, свързана с покойния дисидент и поет Петър Манолов /1939-2016/, който беше арестуван от милицията и тя беше иззела целия му писателски архив. В отговор на това той беше започнал гладна стачка. Подготвихме едно открито писмо за него и търсехме разни хора да го подписват. Имаше невероятни откази тогава. Дано тези, които са отказали, си го спомнят това.

Едвин Сугарев

Накрая внесохме писмото в комунистическия официоз „Работническо дело” и с това акцията приключи. С това започна и Държавна сигурност да се интересува от нас. И покрай тези истории с писмото, Мишо Неделчев си спомня, че трябва да се опитаме да пробием чрез самиздатски издания. С Владо започнахме паралелно две такива – „Мост” и „Глас” като идеята беше да ги правим заедно като отделни издания. Беше много комично това, че ксероксите и размножителната техника бяха под контрола на Държавна сигурност, решихме първия брой да го правим на документална фотохартия. Спомням си как прекарахме с Владо цяла една седмица в неговата баня, където в импровизирана фотолаборатория снимахме, мокрехме, сушихме, за да се получат най-накрая 2 тиража по 60 екземпляра „Глас” и „Мост”. Спомням си с интерес как разнасяхме „Мост” веднага след като приключихме. Бързането беше да не се разчуе и да не ни попречат по някакъв начин. Много щастлив се почувствах, когато в една пощенска кутия пуснах последния от тези екземпляри. Може би никога не съм се чувствал толкова щастлив! Успяхме, не ни попречиха, направихме го! Почти веднага ми се обади Румяна Узунова /1936-19958  от радио „Свободна Европа”. Изчетох на един дъх манифеста на „Мост”, с който започваше списанието. Той повече приличаше на стихотворение имаше едни силни думи, казани по адрес на режима и на тогавашните подкрепящи го литератори. И с това се започна.

Самиздатът не е нещо, което разчита на еднократния акт.

Самиздатът разчита на това хората, когато го прочетат и те да намерят отнякъде ксерокс да го размножат още в 10-20 екземпляра и да го предават нататък. Така се правеше. С удивление установявахме, че тези неща, които печатаме се четат от далечни за нас хора. Така тръгнаха изданията. После към „Мост” направих и една библиотека, една от първите книги беше на Силвия Чолева. Издавахме доста интересни неща и печатахме Владо Левчев, аз, Ани Илков, Румен Леонидов. После те продължиха да ги правят и когато падна режимът на Тодор Живков тези списания по някакъв начин се официализираха, станаха издания на „Екогласност”, неформалното сдружение, в което ние членувахме. Екипът на тези списания се сля с вестник „Литературен вестник”, той тръгна оттам с тези издания. Така се създаде „Литературен вестник” и така продължи и нататък. Много важни текстове се печатаха. Аз лично се гордея с един от тях и това е поемата „Смъртта на Тибалт” на Георги Рупчев /1957-2001/, която излезе в първия брой на „Мост”. След това и като отделна книжка в библиотеката с илюстрации на Николай Майсторов. Като говорим за илюстрации трябва да споменем Стефан Десподов /1950-2015/, който беше художникът на „Глас”, после продължи като художник и на „Литературен вестник”. Включиха се и Блага Димитрова /1922-2003/, Радой Ралин /1923 -2004/, Константин Павлов /1933 - 2008/, Биньо Иванов /1939 - 1998/ и много, много други и Миглена Николчина, която е тук. Имаше смисъл това усилие. Имаше смисъл да се покаже, че литературата не е само някаква обслужваща клика, загрижена за собственото си добруване и работеща за победата на социализма. Истинските литератори показваха други пътища и Самиздатът беше част от това! ”

Михаил Неделчев

И тук се намеси Миглена Николчина и с опита си като преподавател в Софийския университет как младите трудно разбират онова време и невъзможностите му да се изразяваш свободно и да получаваш информацията, която те интересува. Тя е автор на книгата „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години” /2012/. Започна с анекдот припомняйки си как приятели и колеги отивали рано - рано в Народната библиотека всеки да ксероксира разрешените 15 страници през 70- и 80-те години и когато прибягвали до хитрости да копират не само Самиздат, но и книгите, до които в онези времена нямали достъп.  Разказвала на студентите си още през 90-те и те я попитали

защо просто не са събрали пари да си купят един ксерокс,

вместо да се мъчат. Разбира се, трудно е да им се обясни, че тогава едва ли можеше да се купи свободно ксерокс, а и нямаше къде отпечаташ такива копия извън държавните институции. А Николчина през смях споделя: „Имам една библиотека с около 300 книги ксероксирани, освен Самиздат и недостъпни тогава книги. От друга страна, ние се сблъскваме с този проблем, че една забранена мисъл намира своя път. Срещала съм при Станислав Лем да казва, че забранената мисъл все пак ще намери някакъв път да пробие през забраните. Какво трябва да правим, когато тази мисъл се загуби във времето и в шаренията”.

За всички ни от години са интересни и задълбочени изследванията на доц. Пламен Дойнов, който разшири периметрите на Самиздат с проекта на НБУ за литературата на НРБ. И продължава думите на Едвин Сугарев: „Забравили сме, че не само писането, но и четенето е един политически акт. Това особено важи за епохата до 1989-1990 година. Писането е осмеляване, но

и четенето е било в значителна степен осмеляване.

Това, всъщност, създава самиздатските общности. Те не са големи алтернативни публичности, а са микро общности. Но са изключително влиятелни, защото бавно и постепенно променят обществото отвътре и дълбинно. Една такава общност е „Кръг 39” – тези две списания на Владимир Левчев и Едвин Сугарев са нещо като изданията на този кръг, на тази общност. Която всъщност не жадува нищо друго, много други неща жадува, но най-вече жадува една несанкционирана литературна комуникация, която има своя неизменен политически ефект. Дадох си сметка в моите изследвания, че биха могли да се появят други такива общности. Българската литературна история крие други такива общности, които са съществували и са били ситуирани в определено време и сред определен кръг от литератори. Така попаднах на Самиздат от 1960 г. от Веселин Тачев – поне 8 или 9 книжки на пишеща машина в село Щръклево, където е бил изпратен, за да не се пречка в Русе, а да бъде там редактор на многотиражка. Миналата година излезе антологията на този Самиздат 1963 - 1965 година, изключително качествен Самиздат. Типичен лирически Самиздат и в повечето случаи няма особени алтернативни политически послания, но само на пръв поглед. Когато зачетем стиховете на съвсем младите тогава двайсетинагодишни Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Владимир Попов, Здравко Кисьов и други можем да кажем, че това е другата младежка лирика в България от 60-те години. И една от най-потресаващи самиздатски книги е на самия Веселин Тачев „40 капки черна кръв” от 1963 година, която влиза в диалог с най-доброто тогава от Константин Павлов, Николай Кънчев. Това е една общност от ново поколение ситуирани около Русе поети, които чрез осмеляването /много е хубава тази дума, която каза Едвин Сугарев/ имат шанс да осъществят своя алтернативна комуникация. И публичните четения са Самиздат и аудио запазеното е Самиздат.

За Самиздата трябва да мислим като за система от острови – 

архипелази, разпръснати във времето на комунистическия режим. 1978-79 година тогавашните великотърновски студенти имат едно несанкционирано самиздатско издание, което успява да излезе в цели 5 броя – „НЛО”. Техен водач е Красимир Крумов - Грец /1955 - 2015 и кинорежисьор/, сегашният професор от великотърновския университет Димитър Михайлов и други. В един момент е спрян с намесата на Държавна сигурност. Тези острови на Самиздата вероятно са разпръснати в цялата тайна публичност в литературата на НРБ. Проблемът е, че много от тези жестове на самиздаване представляват едно желание на тези автори просто да публикуват. Тук не става дума затова, че те са се обръщали срещу комунистическата власт, че са срещу нея. Но самият акт, че искаш да говориш от себе си, не срещу, а от себе си, без разрешение, е било недопустимо политическо престъпление. И се надявам тепърва да конструираме този жест”. Това е изводът на Пламен Дойнов, който се е посветил с изключителна последователност да разкрие и разкаже за „тайните” и недоизказаното в българската литература като процеси, като гражданско и художествено поведение на авторите.

И някак вгледани в собствената си история на Самиздат в контекста на днешния ден участниците от наша страна като че ли позабравиха за участието и присъствието на Петр Поспихал, но той се намеси, за да разкаже една по-драматична история не само на личния си опит в Самиздата, но и на изключителните личности от тогавашната чехословашка дейност, въпреки репресиите. И не само това, а и как в днешното не по-малко сложно време нещата имат своето продължение. „Между всички списания, които съм донесъл има едно интересно студентско списание списвано от премиера на Чехия, който наскоро подаде оставка - Бохуслав Соботка, когато е бил на 18 години в малко моравско градче. Преди две години се видяхме случайно и аз му споделих, че ще има изложба на Самиздат в Прага и в Бърно. Каза - интересно и ми разказа своята история. И към тази изложба прибавихме и неговите неща. Този случай не го знае никой и даже, като ми го разказваше смяташе, че не би трябвало да се хвали, защото това е било отдавна и е бил много млад. Много е интересно, защото човек, който проби в политиката и двайсет и няколко години по-късно се оказва, че се занимавал с подобни неща. Както се казва на български има такава мая.

В Самиздат има издадени и пощенски марки.

С мой колега през 1986 година си казахме за 10 години „Харта 77” трябва да направим нещо, което да е уникално. Мислих за различни идеи и измислих пощенска марка. Помолих Полша и на границата през планината ги пренесохме, напечатахме ги, върнахме ги. Голяма част от тиража попадна в ръцете на тайната полиция. Бяха абсолютно нелегални пощенски марки, защото те трябва да си имат някакви атрибути. Интересно е, че имаше някаква разпоредба на Централната дирекция на Чехословашките пощи, че трябва да проверяват писмата дали не са маркирани с тези марки и че трябва да ги спират. Интересно явление! При Збигнев Янас /полски дисидент, съратник на Лех Валенса/, който осигуряваше тогава печатането останаха някакви екземпляри и преди няколко години подари един екземпляр на Барак Обама, преди време на Буш младши – топ подаръци.

Петр Поспихал, Михаил Неделчев и Едвин Сугарев /от ляво надясно/

В края на 60-те години имаше свобода, която даваше възможност да се печата почти всичко. Аз бях тогава на 8 години, така че със своите впечатления не мога да конкурирам по-възрастните. В началото на 70-те години спряха практически всичко – списания, спряха книги в издателства, практически нищо не можеше да се издава, само пропаганда и исторически книги. И само такива, които бяха извън контекста за свободата. Тогава най-известните чехословашки писатели бяха в мат. Това засегна хора като Милан Кундера, Вацлав Хавел и много други. Като ръкописна литература възникна първият Самиздат – авторски, литературен и систематично започна да се прави през 1970 година. После от „Харта 77” /На 7 януари 1977 г. неколцина интелектуалци, музиканти, духовници и атеисти публикуват обща декларация, която се позовава на заключителния документ от Хелзинки /1975Г./ и в която се настоява за спазване на човешките права в комунистическа Чехословакия. Движението допринася не на последно място за падането на комунистическия режим – б.а./ се получава информационен бюлетин как може да има комуникация между активните хора.

Някой пише на пишеща машина, разпространява. Някой друг получава и разпространява, и с такава вълна копията се умножават. Някои текстове бяха размножени до 10 000 екземпляра, някои до десетки само. Така се получаваха толкова самиздатски издания, че след 1989 година, когато се систематизираха – има цяла гражданска библиотека. Тя съдържа повече от 11 000 самиздатски книги. От някои има и повече екземпляри.

Интересен е този чехословашки самиздат в сравнение с полския – 

той е без финансовите потоци. Например, когато взимах от Вацлав Хавел или брат му Иван Хавел някакви книги от неговата „Елица Петлице”, там си има някаква цена с молив написана, чисто като разход за комплектуване, много ниски. Смяташе се за абсолютно неетично някой да печели от това, беше невъзможно. Ако бихме разбрали, че някой препродава с надценка, нямаше да му даваме повече книги. Каква беше разликата с Полша - Самиздат в Полша беше подобен. След 1976 година в техните градове със стачки, с протести, още нямаше „Солидарност”, но беше като предчувствие, просто нямаше общо име, но имаше звена с много активни хора. Тогава те започнаха да издават Самиздат, печатан някъде на офсет по домове, скрито. След създаването на „Солидарност”, след август 1980 година имаше 16 месеца в Полша свободно време, не съвсем свободно, но свободно. Тогава те успяха да вкарат страшно много машини за печат и доста умни хора между тях разбираха, че това няма да е завинаги и, че някой ще го спре в един ден. Подготвиха се за конспирация и направиха тайни печатници. След въвеждане на военното положение на 13 декември 1981 година, около 10 000 активисти попаднаха в затвора. Това доста унищожи активната сила на „Солидарност”, но 2-3 месеца по - късно отново се появи Самиздат в големи тиражи навсякъде.

Какво явление се получава –

той се търгува като стока.

Той не е чешки, словашки или като българския – там се получава съвсем вторичен пазар на печат. На полската витрина има и „Тигодник Мазовше” – седмично ��писание на 4 – 8 страници, не е голямо, но е интересно. Това показва колко мощна е била тази дистрибуция и то всяка седмица. За младите ще е по-разбираемо – това опира до корупция – откъде може да се вземе толкова хартия за такъв печат, имаше квоти, държавата не дава. Полиграфичните комплекси получават толкова, колкото е по план. Но има корупция – някъде се събират пари, на някому се дават и той забравя малко хартия, един камион някъде го разтоварва нощно време. Всички го знаем този начин. Получава се много интересно явление. Разликата е огромна. Ние като искахме 80-те години нещо да разпечатваме в по-голям тираж, го носехме в Полша. Носехме го в планината, където си правихме срещи на границата. Имахме два комплекта багажи един и същи цвят, даже якетата ни бяха еднакви, ако някой гледа да не може да разбере, че сме си сменили нещо. Не бих искал да ви разказвам всички подробности, но според мен е интересно. Още едно нещо искам да кажа – това е явление, което приключи 1989 година, обаче получава се в нашите общества, че чрез Самиздат и подобни явления показваме някаква способност да се самоорганизираме, когато практически няма такава възможност.

Преди две години, след толкова години, пак срещнах чист Самиздат. За бежанците - тогавашната ситуация беше страх, не ги искаме и т.н. Стотици бежанци стигнаха до Чехия и нямаха нищо. Някои кръгове, включително и нашето семейство, организираха някаква помощ – преспиване, купувахме им билети за Германия и т.н.

И се появи Самиздат „Бежански лист” - уникално явление.

Помолих по-малката ми дъщеря /и двете му дъщери са родени в България/ да разбере кой го издава. И тя стига до информация, че този Самиздат е издаван от дъщерята на един човек, подписал „Харта 77 ” навремето. Значи пак същата традиция, ако евентуално се наложи пак ще намерим път!”, категоричен и Петр Поспихал. Говореше на великолепен български език, който е учил сам, идвайки в България като посланик. Познава ни и ни обича, идва често, има много приятели. А тази дискусия даде важен знак, че и във времето на интернет, на социалните мрежи трябва, налага се да се осмеляваме да не бъдем поданици, а граждани. Стана дума и за това, че тези Самиздат издания ги няма в библиотеките, някои хора си ги пазят в къщите за спомен или като уникалност за себе си. Но те трябва да се знаят, да се четат, а не да са личен сантимент. Т�� са и урок за смелост и осмеляване, иначе нещата се повтарят и понякога може би и по-зловещо. Тук ост��вяме многоточие и заради българските медии, и заради гражданското ни общество, ако го имаме… ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Литературният фестивал ще бъде отново заедно с Панаира на книгата

Между 12 и 17 декември тази година в програмата на петото издание на Софийския международен литературен фестивал в НДК ще участват 12 чуждестранни писатели, а от българска страна – 60 автори и 21 модератори. Освен срещи с тях, програмата включва обзорни дискусии, изложби;  литературен конкурс за студенти; богата детска програма, съпътстващи събития и др. Организатор е Асоциация „Българска книга” и по същото време там ще бъде и Панаирът на книгата.

Всяка година събитието има международен фокус, като тази година ще представи литературата на Вишеградската четворка - Полша, Словакия, Унгария и Чехия. Основната част от събитията от фестивалната програма ще се случат в Мраморно фоайе на НДК, паралелно с Панаира на книгата. От Полша гостуващите писатели са: Кая Малановска, Кшищов Варга, Еугениуш Ткачишин-Дицки; от Словакия: Михал Хворецки, Яна Беньова, Петер Били; от Унгария: Виктор Хорват, Ласло Мартон, Дьорд Драгоман, от Чехия: Михал Айваз, Ива Прохазкова, Милош Урбан. Стремежът на организаторите от новия екип с програмен директор Вера Петрова /на снимката/ е събитието да бъде платформа за съвременна литература и култура, която се фокусира върху диалога между писателите и обществото, популяризира четенето и езика и разкрива многобройните взаимовръзки на литературата с останалите изкуства.

Срещите с автори са програмирани на тематичен принцип, като част  от тях са: „Вземи се в ръце. Психология на съвременния градски човек” - среща с полската писателка Кая Малановска, психотерапевтката Албена Стамболова и писателите Момчил Николов и Владимир Полеганов (14 декември). Също и  „Постдеградация или реконструкция на личността: на каква цена?” - разговор между Михал Хворецки (Словакия), Ангел Игов и Димитър Кенаров (15 декември), „Приток на енергия: авторките в най-новата българска литература“ – разговор с авторките Амелия Личева, Лора Динкова, Любов Кронева, Ирена Иванова (Рене Карабаш), Яница Радева други.

Вера Петрова представи програмата на Литературния фестивал пред журналисти

По време на дискусиите ще бъдат обсъдени актуалните тенденции в самопубликуването у нас – един нов бизнес модел, който все повече набира своята популярност с участието на авторите: Ралица Генчева, Деси Нико, Алекс Ненов и други любимци на читателската публика и носители на престижни награди, които добиват известност под определението „самопубликуващи се“ (14 декември). Ще се разбере повече за „поколението Милениум“ нови илюстратори от България, коит�� са илюстрирали десетки книги в чужбина, но трудно се срещат с българските книгоиздатели. Както и една дискусия, която ще върне времето назад, когато някои рискуваха свободата си, за да достигне написаното от тях до хората. Книгите на чешките дисиденти пропътуваха разстоянието Прага - София заедно с Петр Поспихал /бивш посланик на Чешката република в България 1993-1998 г. – б.а./, някогашния дисидент от Бърно, сподвижник на Вацлав Хавел, защото литературата е само едно от лицата на дисидентството. Дискусията ще премине с участието на: Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Миглена Николчина, Михаил Неделчев, Петр Поспихал, Пламен Дойнов - „Самиздат: творческата мощ на дисидентската литература от ХХ век“ и изложбата на „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“  (14 декември).

Още през май беше обявено в клуб “Перото”, че литературата на страните от Вишеградската четворка - Полша, Словакия, Унгария и Чехия ще бъде фокус на Софийския международен литературен фестивал

Детската програма е важен модул в програмата на фестивала и предлага различни по формат събития. Целта е да се постигне образователно – забавният момент в общуването между децата и книгите. Сред акцентите са проектът „От деца за деца“, който представя книга, изцяло написана и илюстрирана от деца, среща с писателките Юлия Спиридонова – Юлка, Петя Кокудева, чешката писателка Ива Прохазкова, „Приказки за горите и животните“ – събитие с кауза, организирано от WWF България. По време на ателие „Шарената черга“ илюстраторката Мария Вълкова ще покаже на децата как е  нарисувала картинките за книгата на Йордан Радичков.

Предвидените в програмата изложби са в НДК и ще бъдат представени с дискусии:  „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“  (14 декември) и „Поколението Милениум – илюстратори. Трудната среща с българския издател“ (13 декември). Съпътстващите фестивалната програма събития включват: концерт на „Стругаре“ (17 декември); екранни импровизации с филми от страните на Вишеградската четворка, селектирани и предоставени от филмовия и музикален фестивал Mediawave (Комаром, Унгария - 12 и 15 декември); връчването на наградите на Асоциация „Българска книга“ „Златен лъв“ (15 декември); финал на студентския литературен конкурс „Моята среща с културата на ... (една Вишеградска страна)“. Финалистите ще четат собствени есета на полски, словашки, унгарски или чешки език с екранен превод на български. Връчването на дипломите на курсистите от Творческа академия „Заешка дупка“ ще се случи също на фестивалната сцена (17 декември). Откриването на Софийския международен литературен фестивал е на 12 декември в Мраморно фоайе, НДК, етаж 2,  със  „Среща на поколенията“, на която Владимир Зарев, Ани Илков и Владимир Левчев ще представят част от дебютантите на 2017 г.: Антон Стайков, Боян Крачолов, Десислава Николова, Марианна Георгиева; модератор: Тодора Радева.

Може би трябва да се помисли дали Литературният фестивал и Панаирът на книгата трябва да бъдат по едно и също време в НДК

Програмата е богата, но остава въпросът дали съжителството между Литературния фестивал и Панаира на книгата е най-подходящо. Миналата година литераторът Светлозар Желев в текст за „въпреки.com” по повод четвъртото издание на фестивала изказа мнение, че е по-добре такова събитие да бъде отделено и предложи това да става около 24 май. Защото, както написа той /целият текст можете да прочетете тук/: „Сблъсъкът на литературната програма на самия Панаир и Литературния фестивал, провеждането му във фоайето на Националния дворец на културата продължава да бъде един от големите системни проблеми на фестивала”. И още: „Едни от най-добрите български писатели също участваха в рамките на фестивала. Но заради сблъсъка на програмите на панаира и фестивала интересът към много от събитията беше безумно малък”. Тази година също и в Панаира на книгата има съпътстваща литературна програма, която макар и да не се дублира с тази на фестивала, прави едновременното присъствие на публика доста трудно в събитията през целия ден и то на две места. И както написа Светлозар Желев за миналия фестивал: „Аз продължавам да смятам, че трябва да бъде направен един по-широк разговор и в крайна сметка Софийският международен литературен фестивал да заеме своето отделно място в българския литературен живот. Това по възможност да не бъде през декември. Месец май е идеален за това, преди базара на книгата, около 24 май, може би най-доброто време, през което трябва да се случи този фестивал. Това не е само мое мнение, а мнение на колегите и авторите. Софийският международен литературен фестивал трябва да бъде отделно събитие, което да заеме своята полагаща му се част в българския литературен контекст”. Такъв разговор не се случи, може би причината е в българското председателство на ЕС, където събитията в НДК през първата половина на следващата година очевидно ще бъдат строго ограничени за широка публика, но може би след време е редно да се помисли за тази идея. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Ярослав Годун: Да се опознаваме, въпреки че нямаме обща граница

„Следващата 2018 година е специална, както за България, така и за нас поляците в исторически контекст. България ще чества 140 години от Освобождението, Полша 100 години Независимост”. Казва за „въпреки.com” Ярослав Годун,  директор на Полския институт в София.

И продължава: „Тогава ще честваме и сто години дипломатически отношения между нашите страни. Имам една идея, как по специално ще отбележим тези важни събития, но е още твърде рано да говорим за нея. Освен това ще имаме много културна, образователна, историческа програма, която през следващата година ще представим”.

Полският  институт в София е от най-старите в Европа и в света,  

той е един от четирите най-стари института заедно с Лондон, Будапеща и Букурещ. Институтът в София започва дейността си от 1949 година под друго име – културно-информационен център. От 1994 година всички центрове в света приемат името Полски културен институт в определения град, не само в столици, защото имаме в Петербург, Дюселдорф и Лайпциг. В момента действат 24 полски института в света – 19 в Европа и пет извън нашия континент – Токио, Ню Делхи, Пекин, Тел Авив и Ню Йорк. Отдавна се готвим за този разговор с пан Годун. Срещали сме се често на различни събития, които организира Институтът под негово ръководство, но той пътува много из страната и е много зает. Но му дойде времето и разговаряме като приятели, защото обичаме, ценим и се възхищаваме от полската култура и изкуство.

Адам Загаевски беше гост на Софийския международен литературен фестивал в края на миналата година

„Продължавам дейността на моите предшественици , т.е. изграждането на добри връзки между обществата, между академичните и културни центрове, както и между интелектуалците от двете ни страни. Нашата дейност е много широка, тъй като имаме проекти в областта на музиката, на киното, на литературата, както и проекти свързани с полската история, но и историята, която обединява България и Полша. Издаваме преводи на полска литература – поезия, проза, хуманитаристика, разбира се, без добрите преводачи това не би могло да се случи, но същевременно и

голямата подкрепа, която получават българските издателства

от Института на книгата в Полша, но също и от Полския институт в София. Не бихме могли да говорим за тази широка издателска дейност, ако Институтът на книгата в Полша, който действа от 2006 г., не подкрепя уреждането на авторските права и преводите. Това е огромна помощ за издателите не само в България, но и по света. Това е частта, която е свързана с подготовката на издаването, след което следва нашата работа да представим книгите – каним автори, гости от Полша. Правим го не само в София, но и цяла България. Гостите, които идват в България имат възможност не само да се срещнат със своите читатели, но и да създадат контакти с български писатели, поети, преводачи и това е практичната страна на този обмен и диалог”. Споделя опита си Ярослав Годун.

Заедно си припомняме какво знаменателно събитие беше гостуването на забележителния поет Адам Загаевски на Софийския международен литературен фестивал в НДК през декември и премиерата на поетичната му книга „Невидимата ръка” в превод на Силвия Борисова на издателство „Да”. А директорът на Полския институт допълва: „Адам Загаевски е един от най-известните полски живи поети. Идването му в България беше за първи път. Това не беше само празник на поезията, но и голямо събитие за културата. Освен, че е поет, той е и есеист �� преводач, един от най-близките приятели на Чеслав Милош /лауреат на Нобелова награда 1980 г. – б.а/.” Предстои следващият Софийски международен литературен фестивал през декември, посветен на литературата на Вишеградската четворка, където отново Полша ще присъства с литературата си. Но за това събитие, когато му дойде времето…

Ярослав Годун при представянето в клуб “Перото” при НДК на предстоящия международен литературен фестивал в София тази година

Признаваме на Ярослав Годун, а и той го знае колко полските дипломати от мисията в София развълнуваха всички ни с техните рецитации на българска поезия миналата година на 3 март и тази на 24 май. Идеята за тази инициатива е негова. Този жест на поляците ни накара наново да усетим вълнуващите български слова като истински близки и част от нас като душевност и литература, вдъхновила много поколения. Припомниха ни го по начина, по който те умеят истински да ценят родната си култура и като словесно наследство. „За първия клип бяхме много изненадани /можете да го видите тук – б.а./. Ние знаехме защо го правим. Искахме

да подчертаем колко е важна свободата за всеки народ.

От наша страна това беше един символичен жест, чрез който искахме да покажем, че с години трябва да се борим за свободата. Ние, поляците знаем колко дълго България е била под Османско робство, дори не години, а пет века. Полша за 123 години изчезва от картата на Европа. И стихотворението „Хаджи Димитър” на Христо Ботев беше такъв символичен жест да напомним и на поляците, и на българите и да направим връзката между тях за важността на свободата. И в двата клипа участваха единствено дипломати, а във втория клип, който заснехме тази година по случай 24 май беше по-лесно да ги убедим да вземат участие. Тогава бяха откъси от различни произведения, български. В началото, когато им го предложихме, те казаха, че не са актьори и стихотворението „Хаджи Димитър” е трудно за тях. Но всички се срещнахме и решихме, че ще направим всичко от наша страна, за да бъде както трябва. Участва посланикът на Полша, участва военното аташе, даже той беше със своята официална военна униформа, което беше знак за уважение и почит, както и останалите дипломати. Наша идея беше клипът да се разпространи в социалните мрежи – в рамките на един час, от качването му в Youtube беше видян от над 2000 души. В момента има над 260 хиляди гледания в социалните мрежи Facebook и YouTube. И след това тръгна като снежна топка – всички медии го отбелязаха. И от един символичен жест, който искахме да направим, той се превърна в медийно шоу, но не само това. На посланика му звъняха много политици от най-висок ранг по телефона, а и му изпращаха и писмени благодарности. Получихме над 2000 благодарствени писма от българи. Това е извън коментарите в социалните мрежи. Тази година се представихме в национални български носии, които са част от вашата традиция, което отново беше забелязано от медиите. Дори забелязаха, че дипломатите бяха облечени в носии от различните региони на страната ви. Допълнителният елемент във втория клип беше появата ни с нашите семейства, чрез което искахме да покажем, че празникът трябва да се празнува и с най-малките, с децата. И се празнува с тях /можете да го видите тук – б.а./”.

Полските дипломати с техните семейства бяха с български носии, когато четоха на български език откъси от стихотворения на наши поети в клипа им за 24 май - снимка архив на Полския институт

Според нас Ярослав Годун говори много хубаво български, а той малко се притеснява, че езикът му не е толкова добър – учи го от година и половина, откакто е тук. Най-трудно му е членуването, в полския го няма, особено в мъжки род. Успокояваме го, че за много българи това си е проблем, а той през смях казва, че така му казала и неговата учителка, както и професори от Университета. Убеден е, че за

да опознаеш страната и хората й трябва да познаваш езика.

И затова нашият разговор върви и на полски, и на български къде с преводач, къде не. А и ние улавяме полските думи покрай филмите, покрай дните, прекарани в неговата родина. По този начин говорим за сериозни неща, но взаимно малко се и забавляваме. И ние му разказваме за времето, когато като юноши сме гледали „Пепел и диамант” на Анджей Вайда или как родителите са ни чели, например, „Янко, малкият музикант” на Хенрих Сенкевич, за любимия ни полски магазин на тогавашния бул. „Руски”, сега „Цар Освободител”, където сме си купували плочи, които другаде не можеха да се намерят… Не пропускаме и времето на Военното положение в Полша, когато пращахме и носехме подаръци на наши полски приятели, а после в тежката зима на 1990/1991 година те ни пращаха… Но сега гледаме в дните пред нас, пак заедно.

В коридора на Полския институт са подредени плакати с важни събития, организирани от института

„Един от най-важните проекти, които ще реализираме тази година е полският филмов фестивал „Кинотека”. Това не значи, че досега не са били представяни полски филми. Филмите ще бъдат показани в рамките на една седмица, където ще покажем съвременно полско кино, което досега не е било представяно в България. Първото издание на фестивала „Кинотека” ще е посветено на Анджей Вайда със специален акцент, като покажем и първите му филмови етюди от 50-те години, а фестивалът ще завърши с прожекции на негови студенти от основаното от него филмово студио. По този начин ще покажем силната връзка между началото на кариерата на Вайда и неговите последователи и ученици. Фестивалът ще бъде от 17 до 24 септември в кино G 8. Други акценти от програмата са участията на полски формации в джазовите фестивали във Варна и в Банско. През летните месеци в галерията на Полския институт ще може да бъде разгледана

документалната изложба „Като феникс от пепелта”

за унищожаването и възстановяването на Варшава 1939 – 1955 година. По време на Втората световна война Кралският замък във Варшава е тотално унищожен. Той, както и сградите около него са възстановени по пощенски картички от онова време. Изложбата представя огромния принос на обикновените хора, на жителите на Варшава за възстановяването на града”. Разказва пан Годун тази изключителна история на столицата на Полша. Да, Варшавското „Старе място” (Старият град) е новопостроено след войната, но поляците от руините му го пресъздават отново с неговата атмосфера и красота.

Част от документалната изложба “Папа на свободата” - снимка архив на Полския институт

В Белене ще представят документалната изложба „Папа на свободата”, посветена на Йоан-Павел Втори, която беше показана и в Полския институт, в Плевен, в момента е във Варна. Кметът на Белене се обърнал с молба към Института тази изложба да бъде показана по време на Дните на Белене. Това е и поводът да поговорим за изключителната личност на папа Йоан-Павел Втори, който е от фигурите, които промениха света с доброта и последователност. Ярослав Годун допълва и като поляк, и като богослов по образование, че Папата на свободата е първият не италианец възкачил се на Светия престол след 455 години. Но се връщаме към днешния ден и предстоящото в програмата на Полския институт.

„През октомври ще се проведе и Второто издание на проекта „Поезия в метрото”. Миналата година представихме полска и българска поезия /тогава гостува голямата полска поетеса Кристина Домбровска/, тази година мислим той да бъде разширен. Ще бъде представена поезия от страните, които имат културни центрове в България, част от европейската мрежа на културните институти. ��иналата година бяхме инициатори, сега пак сме инициатори и заедно с другите страни от EUNIC - Bulgaria искаме да представим на български език съвременна европейска поезия тук в София, в метрото”.

Полската поетеса Кристина Домбровска и Ярослав Годун при откриването на първото издание на “Поезия в метрото”

Някак естествено разговорът ни се насочва към предстоящото председателство на България на Съвета на Европейския съюз през първата половина на следващата година и културната му програма. Ярослав Годун в различни форуми по този повод сподели опита на родината си от 2011 година, когато във втората й половина Полша председателства Съвета на ЕС. „Съвети няма да давам и никой няма да дава съвети. Важното е да знаем какво да направим, особено че това председателство идва с шест месеца по-бързо за България заради БРЕКЗИТ. Това е много важно и не говорим само за политически аспект, но и за представянето на страната в Европа, защото това е голяма възможност за промотиране на държавата. Следя много внимателно дискусиите около председателството и се чуват гласове, че България има много малко време за подготвяне на културната програма.Тя е много важна, за да може всички българи да се почувстват участници и да участват. Всички да са съпричастни и да се включат в това председателство.

Културната програма извън страната е голяма възможност,

това е уникален шанс. Колкото повече време има за подготовка, толкова по-добре може да бъде представена тази програма и хармонизирана с другите събития в различните сфери. Полското председателство беше през втората половина на 2011 година, още през 2009 г. година бяха определени главните акценти.   Съгласно резолюцията от 5.08.2009 г., предложена от министъра на културата и националното наследство и одобрена от Министерството на външните работи, за подготовката и реализирането на Националната културна програма на полското председателство беше определен ��а отговаря Националният аудиовизуален институт. А Институтът „Адам Мицкевич” беше натоварен да подготви и реализира Културна програма извън страната в рамките на полското председателство. Водещ девиз и същевременно основно послание на Националната културна програма в рамките на полското председателство 2011 беше „Изкуството – за социална промяна”. Този девиз изразяваше убеждението, че в наше време културата е неразделна част от социалния процес. Програмата имаше за задача да насърчи потребителите на културата и творците на изкуство към изграждането на креативна нагласа, която да повиши художественото и социално съзнание и да провокира критическа рефлексия върху културата и цивилизацията.

Реализирайки тези намерения, Програмата подчертаваше ролята на неправителствените организации, на културните инициативи, идващи „отдолу”, а също акцентираше върху темата за Източното партньорство. Културната програма в чужбина и начинът на нейното реализиране премина така, че да проличи колко е свежа, нова и безпрецедентна; поляците и полските творци да бъдат възприемани като творчески и съзидателни личности, а Полша – като страна с голям потенциал и вдъхновение”. Споделя Ярослав Годун, който тогава е ръководител на Полския институт в Киев. Разказва и много за конкретни събития, организирани по време на полското председателство, като няколкократно подчертава ролята на културата като най-авторитетно представяне на страната. Друга тема е как вървят нещата у нас, ще ги коментираме, когато трябва. Само ще отбележим, че винаги можем да се поучим от опита на другите, но при едно условие, ако поискаме.

А ние продължаваме приятния си разговор с директора на Полския институт в София. На български ни казва, че се чувства  много добре в България, защото хората са много открити като общество. „Българите са отворени към чужденците. Имате и прекрасна природа, тя е изключителна, както и забележително наследство още от античността. Тук може да видим как се е развивала тази част на Европа и какво влияние е имало християнството”. Малко го изненадваме като го питаме за децата не само, защото забелязваме, че отстрани на бюрото в кабинета му има окачени малки рисунки, вероятно на неговите деца, но и защото е награден с Почетното отличие за заслуги към закрилата правата на детето INFANTIS DIGNITATIS DEFENSORI като признание за заслугите му за популяризиране и закрила правата на децата. Свързваме го и с личността на изключителния педиатър, психолог и педагог Януш Корчак, който тръгва доброволно с децата без родители, за които се грижи в едно сиропиталище за нацисткия лагер на смъртта в Треблинка, за да не ги изостави, за да бъде до тях. Унищожен е заедно с тях през 1942 г.

„Сложен въпрос. Много обичам децата и смятам, че

децата са тези, които изграждат света.

Ако разговаряме с едно дете като с възрастен, то започва да разбира, че има влияние върху развитието на света, разбира, че е личност. Детето е личност. В последните години обръщаме сериозно внимание на дейността на Януш Корчак.  2012 година беше година на Януш Корчак. Започнахме да говорим за това, че детето има свое мнение, свое присъствие като личност. Чрез книгите на Януш Корчак имахме възможността да покажем неговата дейност и да представим неговата литература. Наградата, която получих беше огромна изненада за мен, разбира се, много се зарадвах, че я получих. Но най-вече съм удовлетворен, причината е моята работа в Украйна, където бях преди да дойда в България. Януш Корчак е бил свързан с Украйна. По време на Първата световна война е бил в Украйна като завеждащ отделение в лазарета на дивизия. В Киев е създал първия детски дом за деца, останали без родители. На мястото, където е бил този дом поставихме плоча в негова памет. Освен това организирахме много срещи с разговори за защита на детските права с полския омбудсман за защита правата на децата, избира се от Полския парламент. Той се занимава само с правата на децата. Когато работех в Украйна /2010-2014 г./ направихме срещи с полския омбудсман, защото в украинското законодателство нямаше такъв пост. Говорихме за това, че ако имат желание да направят нещо, като вземат нашия опит и да покажем как работихме, за да стигнем до това как да пазим и защитаваме правата на децата. Това не беше лесно, защото когато работех в Украйна тогава начело на страната беше Янукович. Тогава там работех и за полското председателство на Съвета на Европейския съюз и за Киев имаше специална програма. Само в Украйна имахме над 400 различни културни мероприятия, а през 2012 година се проведе Евро футбол в двете ни страни. Също една възможност двете страни да правим мероприятия заедно за туристите, а след това съм и свидетел на украинската революция на Майдана. Тези три неща за един дипломат са огромен опит като свидетел на промените, които стават пред очите му”. Споделя пан Годун с вълнение за преживяното. Подобни преживявания е имал и по времето, когато е бил ръководител на Полския институт в Букурещ и отговарял и за Молдова. Дълги, интересни и драматични истории в биографията му на дипломат, но преди всичко на човек отворен към променящия ни се свят.

Ярослав Годун е категоричен в това, което е важно за него като дипломат в България. „До края на моя мандат искам на първо място Полският институт да продължи да изгражда добри отношения между двете ни държави, защото по този начин изграждаме и един по-добър свят. Второ, чрез тази дейност даваме възможност и на двата народа да се опознаят, въпреки че нямаме обща граница. Това има влияние и върху останалите отрасли като икономиката, например. Знаете колко полски туристи идват на българското Черноморие и обичат да идват тука. Това е реалност. Пример са и полските трамваи и автобуси, пример, че българите оценяват полското производство и качество. Това има влияние и върху политиците, дори вашата дейност да разказвате за културата и образованието има смисъл за това, което правим”.≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Време за стойностно кино в София

След като във Варна завърши 36-ият фестивал на българския игрален филм „Златната роза”, фестивалната вълна се прехвърля в София. Но за разлика от Варна тя няма да е само за български филми и е в рамката на кино-литературния фестивала CineLibri. При откриването му Жаклин Вагенщайн, основател и директор на CineLibri, връчи почетна награда на Иън Макюън, един от най-мощните гласове в съвременната белетристика, за неоценимия му принос към изкуството на литературната адаптация /на снимката - архив на фестивала/.

Конкурсната програма на CineLibri включва 9 филма, в т.ч. филма омнибус „8 минути и 19 секунди“, който се състои от шест късометражни новели, вдъхновени от сборника „И всичко стана луна“ на Георги Господинов. Това е първата българска продукция в историята на фестивала, която ще се състезава за наградата за най-добра екранизация. Да припомним, че този фестивал беше създаден през 2015 година по повод 25 – годишнината на издателство „Колибри”. Тогава Жаклин Вагенщайн каза: „Основното е, че ще бъде първият в света литературен кинофестивал CineLibri, който е посветен на екранизациите. Идеята е в този фестивал да се покажат най-добрите екранизации на книги. Искаме фестивалът да е многогодишен – горе-долу 70% от нашите книги са филмирани. С голям подбор може да запълним много години”.

Ефектен визуален пърформанс (Полиформа студио, танц и хореография Дорина Пунчева и Цветан Апостолов) ознаменува четвъртото издание на CineLibri - снимка архив на фестивала

И това наистина се оказва вярно. Това е вече четвърто издание и второ с международен конкурс. Концепцията на фестивала е върху идеята за диалога между изкуствата и че те не съществуват поотделно, а книгите оживяват на големия екран. Творческият екип на първото международно издание на кино-литературния фестивал CineLibri, което се състоя през 2017 година, беше пък отличен с Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата. А на четвъртото издание на фестивала, също с финансовата подкрепа на Столична община, ще има над 300 прожекции на 49 филма с национални премиери, много специални гости, събития и емоции. Тематичен фокус тази година е любовта във всичките й измерения, което обяснява и мотото на фестивала: Любов между редовете. По традиция част от филмите в програмата на CineLibri се излъчват и извън столицата. Тази година каузата на фестивала приобщава градовете Пловдив, Варна, Габрово, Търговище, Стара Загора, Велико Търново, Благоевград, Каварна и Враца.

Иън Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ - снимка Стефан Джамбазов

Британският писател, киносценарист и общественик Иън Макюън откри CineLibri 2018 с една от най-интригуващите литературни адаптации, създавани някога - „На плажа Чезъл“. Освен че е специален гост на фестивала, Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Макюън, който тази година навърши 70 години, е не само блестящ стилист, експериментатор и изследовател на човешкото поведение със средствата на художествената словесност, но и прокламатор на най-висшите достижения на цивилизацията, човек с критично мислене и активна гражданска позиция. Неговата академична лекция в Софийския университет беше за свободата на словото. Престижното фестивално жури е съставено от петима професионалисти с безспорно международно признание. Председател е Мартичка Божилова от АГИТПРОП, изтъкнат продуцент, носител на множество награди, в т.ч. „Златна мечка” от Берлинале 2018. Сред останалите арбитри са големият френски романист, режисьор и сценарист Давид Фоенкинос и популярният холандски писател и продуцент Херман Кох. Актьорската гилдия е представена от британската звезда Майкъл Маккел. Петият член на журито е Анди Делиана – продуцент и преподавател по режисура в New York Film Academy.

„На плажа Чезъл“ - снимка архив

Останалите филми в конкурса са отбрани продукции, които вече привлякоха вниманието на световната критика и спечелиха адмирациите на публиката, а някои от тях са удостоени с награди на едни от най-големите международни кинофоруми: френско-канадската криминална драма „Ще се видим там горе“ на режисьора Албер Дюпонтел - удостоена с пет награди „Сезар“ екранизация на едноименния шедьовър на Пиер Льометр, носител на „Гонкур”; френско-белгийската продукция „Корнелиус, виещият мелничар“ на режисьора Ян Льо Кьолек (екранизация по романа „Мелничарят, който виеше срещу луната” на Арто Паасилина), интелигентната мистерия „Чудноватият дом“ на режисьора Жил Паке-Брене, адаптация по романа на Агата Кристи; френско-белгийският трилър „Липсващото досие“ на режисьора Ерик Зонка, адаптация по бестселъра на Дрор Мишани; комедийният романс „Джулиет гола“ на Джеси Перец по романа на Ник Хорнби; пленителната френска драма „Обещанието на зората“ на Ерик Барбие, адаптация по автобиографичния роман на Ромен Гари, с Пиер Нине и Шарлот Генсбург; амбициозната американска продукция „Чайка“ по пиесата на А. П. Чехов, адаптация на режисьора Майкъл Мейер с участието на Сърша Ронан и Анет Бенинг; копродукцията „Съпругата“ на режисьора Бьорн Рунге (екранизация по романа на Мег Уолицър с участието на забележителната Глен Клоуз).

“Аз съм ти, Адриана” - снимка архив

Но освен в конкурсната програма, 11 български филми ще бъдат показани на  CineLibri. Част от тях са литературни адаптации, други са вдъхновени от постиженията на бележити артисти, а две от продукциите стават повод за написването на книги, които ще се появят на п��зара през 2019 г.Сред фестивалните заглавия на 2018 г. е „Безкрайната градина“ на Галин Стоев. Създаден по мотиви от пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова, филмът е дебют в игралното кино на един от най-големите ни театрални режисьори и представлява съвременна градска драма, под чиято повърхност пулсират невидими светове и се раждат неочаквани чувства. В паралелната програма на CineLibri присъства и режисьорът Петър Попзлатев с филма „Аз съм ти, Адриана”, ефектна екранизация по „Роман без заглавие” на Димитър Димов и „Адриана“ на Теодора Димова. Ще бъдат показани още „Възвишение“ на режисьора Виктор Божинов по романа на Милен Русков, удостоен с Европейска награда за литература. Последният филм на Николай Волев „Извън пътя” също е част от българския фестивален модул. По случай 100-годишнината от рождението на един от най-великите филмови стилисти на всички времена – Ингмар Бергман, CineLibri организира изискана галавечер в зала „България” на 13 октомври, съпроводена с филмова музика, почерпка и много празнични изненади. В рамките на честването ще се състои премиерна прожекция на документалния филм „Лив Улман и къщата на спомените“ - парченца живот, подредени от журналиста Георги Тошев и оператора Румен Василев.

Петър Попзлатев - снимка архив на НДК

Както беше подчертано, две от документалните продукции, намерили място в тазгодишната програма на CineLibri, стават повод за написването на книги. Едната от тях е уебсериалът „Да се изгубиш нарочно“ (2018), дело на нашумелите влогъри Крис Захариев, Ясен Атанасов и Анастас Шипков. Необичайно приключение, което показва България такава, каквато никога не сте я виждали. Другото заглавие е „Червено, твърде червено“ (2018 ) на Божина Панайотова. След 25 години във Франция тя се връща в България с камера в ръка и едно съмнение: ами ако родителите й са сътрудничили на Държавна сигурност? Така се ражда този дълбоко личен филм, оценен високо на Берлинале и предизвикал майката на Божина да напише книга, която се очаква на българския пазар през 2019 г. Фестивалът предвижда и три документални филма, посветени на знакови български личности: „Симон срещу страха (Случаят Варсано)” на писателя Георги Тенев, филм за гениалния български поет и преводач Валери Петров и за Иглика Василева, изтъкната преводачка от английски език, отличена с множество награди.

Първата пресконференция за тазгодишната Киномания в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Филмът пък на режисьора Петър Попзлатев „Времето е наше” е избран за откриващ на тазгодишната Киномания в НДК. Така някак си режисьорът става връзка между двата кинофорума. За Киномания има още време – тя е между 15 и 29 ноември 2018 г. и за нея ще говорим още. Тази година киномаратонът ще премине под мотото „Големите филми преди големите награди”, с което организаторите искат да подчертаят добрата селекция от заглавия, които зрителите на Киномания виждат още преди световното им признание на най-престижните филмови награди. „Този филм има своя потребност да бъде документално приближен към най-важното събитие в новата българска история - чрез технологията на промяната да зададе няколко въпроса от философски порядък, да провокира всеки един българин да открие и продължи историята, която се опитах да разкажа във филма. Много трудно се прави филм от историческа значимост, в който се казват доста смели неща. Благодарен съм на екипа на НДК, че приеха филмът да открие този прекрасен кинофестивал”, сподели Петър Попзлатев при откриваща пресконференция за събитието.

Владимир Трифонов и Хермина Азарян - програматорите на Киноманията - снимка архив НДК

„Времето е наше” е вдъхновен от романа „Разруха” на Владимир Зарев, който според Попзлатев си остава „най-пълноценният художествен образ на Прехода”, един значим епизод от не толкова отдавнашната българска история. Затова и филмът е за паметта, за уроците на миналото, които не бива да бъдат забравени. Криминалната нишка пък е по мотиви от разкази на Димитър Шумналиев. Премиерните филми в зала 1 са откриващият филм на Кинофестивала в Кан „Всички знаят” (17 ноември), „Рудолф Нуреев: Бялата Врана” (23 ноември) - третият режисьорски опит на Ралф Файнс, „Папа Франциск: Човек на думата си” (24 ноември) – най-новият документален филм на Вим Вендерс, както и „Лоро” (25 ноември) – на италианския майстор Паоло Сорентино за Силвио Берлускони, които вече дават заявка за потенциални хитове. При гостуването си тази година на София филм фест Вим Вендерс сподели в отговор на въпрос на „въпреки.com”, че никога не си е представял, че ще прави филм за папа. „Но когато ти се обадят от Ватикана, не можеш да откажеш. Прекарах няколко следобеда с папа Франциск. Той е забележителен, най-смелият човек, когото съм срещал – безстрашен. Ние го снимахме с малък екип 8 – 12 души. Всеки път поздравяваше всеки един от, без да прави разлика кой е режисьорът, кой е от техническите служба. Така беше и когато се разделяше с нас след снимките. С почит и уважение се отнасяше към всеки”. Така че всички очакваме с голям интерес този филм. Зрителите ще имат възможност да се насладят и на селекция от филми на големия режисьор Ингмар Бергман, които ще бъдат показани преди официалната програма в периода 8-14 ноември. Киномания е част от Календара на културни събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив