#дисиденти

[vprki]

Българският проект „Съседите“ е на висотата на Венецианското биенале

Българският павилион с комисар д-р Надежда Джакова на 60-ото Венецианско биенале се открива днес 19 април от 17 часа в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Забележителният български проект „Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде”.

Още от обявяването на „Съседите“ на 4 януари т.г., че ще представа страната ни на Венецианското биенале за изкуство, 2024, разказваме за предстоящото изключително събитие. Срещнахме ви с авторите /водещата снимка/ на проекта художниците и изследователите Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова и куратора Васил Владимиров. /Може да прочетете във „въпреки.com” тук, тук, тук и тук./

60-то Венецианско биенале на изкуствата с куратор Адриано Педроза под мотото Stranieri Ovunque – „Чужденци навсякъде“ отваря официално врати за публика на 20 април 2024г.  Интересно е, че от създаването си досега Биеналето се е провеждало на нечетна година. Заради пандемията от covid -19 поредността се промени и сега това е второто откриващо се на четна година.

Предварителните откривания на отделните национални павилиони са на 17, 18 и 19 април. Специално за откриването на Българския павилион пристига министърът на културата Найден Тодоров. Заедно с него ще бъде и зам.-министър Амелия Гешева.

Първите, които са видели вече подредена инсталацията в българския павилион, са едни от най-авторитетните журналисти  Йелена Совронич, Empire Lines, Лора Къминг, завеждащ секция критика на „Обзървър“ и Табиш Кан от FAD. 23 световни медии с 500 млн. аудитория са писали за българския павилион още преди откриването му. Проектът е квалифициран като една от сензациите на тазгодишното биенале. Още при представянето му на 4 януари т.г. се уверихме, че „Съседите“ ще представи страната ни на висотата най-стария и престижен форум за съвременно изкуство, основан през 1895. Той е и платформа – най-голяма за представяне на изкуство, създателите му както и на срещата им с публиката.

Надежда Джакова

Българският комисар Надежда Джакова беше сред хората, които първи успяха да разгледат Биеналето. „Преобладаващата насока тази година са връзките, които павилионите правят между неразказаното минало и имагинерното бъдеще. Зрителят е потопен в мултимедиен свят от образи на исторически личности и събития, премесен с въображаеми светове от бъдещето.  В този общ разказ българският павилион отправя сериозната си позиция, връщайки ни към недалечните събития от периода 1945-1989, към темите за паметта, травмата и колективното лечение, с ясното послание на авторите Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян, че споменът не може да бъде заличен, дори и потискан“.

Кураторът на „Съседите“ Васил Владимиров споделя, че „българският проект представя неразказани истории  на „чужденци в родината си“, които са били подложени на преследване, лишаване от свобода без съдебен процес и са преживели лагери за принудителен труд заради религия, политически убеждения, дори външен вид. Проектът документира систематичното преследване, което засяга политически дисиденти, много от тях с леви убеждения, селяни, които са искали да запазят земята си, художници, странни хора, турски, ромски и мюсюлмански малцинства и безброй об��кновени хора, които се отклонявали от тесните правила на режима. Проектът не само служи като трогателен мемориал за жертвите, но също така предлага критична рефлексия върху потисническия политически климат от миналото и сегашното институционално колебание да се изправи срещу неговото наследство“.

„ „Съседите“ отразяват една брутална реалност, която продължава да властва по целия свят. България представя тревожна арт инсталация на Венецианското биенале на изкуствата 2024 г.“  Коментираха и представиха българския от STIR,  многократно награждавана глобална медийна къща и кураторска агенция. Това е разностранна организация с дигитални и физически платформи, която е основана през 2014 г., за да раздвижи творческата мисъл, практиката, дискурса и индустрията, като същевременно насърчава, разпространява и насърчава творчеството и иновациите в областта на дизайна, архитектурата, изкуството и творчески технологии по целия свят. Основава се на разчупване на бариери и преодоляване на граници между дисциплини и географски области, за да останем в синхрон с нашето съвремие и да осъзнаем нашия принос към това, което идва.

STIR е абревиатура на see, think, inspire, reflect (гледай, мисли, вдъхновявай, отразявай).

В подготовка

В навечерието на откриването на Венецианското биенале на изкуствата, кураторът Васил Владимиров обсъжда представянето на българския проект „Съседите“ с автора на STIR Ману Шарма.

Инсталацията изследва спомените на оцелели от политическо насилие в комунистическа България от 1945 до 1989 г. в нова мултимедийна инсталация „Съседите“, пише STIR.

„Съседите“ отговарят на темата на Венецианското биенале на изкуствата 2024 г. „Чужденци навсякъде“, като изравят премълчаните спомени на оцелели от държавно насилие от българската социалистическа епоха (1945-1989)“, казва пред платформата Владимиров. „Той изследва обезпокоителното наследство на репресиите, при които лица, смятани за инакомислещи  от управляващата комунистическа партия, са третирани като чужденци в собствената си страна. Въпреки надеждите за правосъдие, обезщетения и признаване на страданието им след идването на демокрацията, техните истории оста��ат непознати, затвърждавайки статуса им на аутсайдери.“

В подготовка, на снимката Красимира Буцева

Създаден от визуалната художничка Красимира Буцева, мултимедийния артист Джулиан Шекерян и  Лилия Топузова, преподавател по история и творческа нехудожествена литература в Университета на Торонто, The Neighbors съчетава предмети, които обикновено се свързват с домашния бит, с артефакти, открити в трудови лагери, което означава, че травматичните спомени от държавното преследване проникват във всяка част от живота на затворника, дълго след като е бил освободен.

Произведението използва намерени предмети, звуково изкуство и видео изкуство, за да предаде историите на хора в България, които са били преследвани от правителството заради политическите си възгледи. Започвайки с „Кървавия четвъртък“ от 1945 г. – трагичен момент в българската история, когато комунистическите съдилища съдят и екзекутират по бърза процедура повече от 100 министри, депутати и политици – България става свидетел на брутален тоталитарен режим, продължил до края на 80-те години, пише STIR.  Не е ясно колко хора са били изпратени на смърт, затвор или изгнание по време на масовите чистки, започнали от комунистите, но според някои оценки само броят на загиналите е над 20 000 души.

В подготовка на павилиона

The Neighbours е базиран върху академичното изследване на съавтора Лилия Топузова върху травмата, причинена от комунистическата история на България. Владимиров разширява това, като казва на STIR: „Тези прозрения са отразени в трите стаи на изложбата, всяка от които представлява различни отговори на травма: гласовият, неохотният или пренебрегнатият и мълчаливият и забравен.“

Буцева и Шекерян  също са работили интензивно с оцелели от държавно насилие в България, като всеки е допринесъл със своя богат опит за производствения процес на The Neighbours.

Проектът в българския павилион на Биеналето на изкуствата във Венеция кани публиката да навлезе в тревожното пространство, където ще стане свидетел на истински истории за преследване и оцеляване, но също така и на устойчивост и твърд отказ. Въпреки че тези истории са български, те отразяват една брутална реалност, която продължава да властва по целия свят.

Препоръката на The Art Newspaper за Венецианското биенале за изкуство е непременно да се посети Българския павилион. Apollo-magazine.com отбелязва пет павилиона, които задължително трябва да се разгледат: Германския, Румънския, на Обединени Арабски емирства, на Дания, България и САЩ!

Да пожелаем успех и на добър час на екипа и цялостното представяне на българското участие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, архиви на Българския павилион на Венецианското биенале

P.S. на „въпреки.com”: През 2024 е единадесетото национално участие на България на Венецианското биенале за изкуство. (първото е през 1910, следват представяния през 1942, 1948, 1964, 1993, 1999, 2007, 2011, 2019 и 2022).

[iso91]

Франция ще използва изкуствен интелект за сигурност на Олимпиадата

Франция ще използва изкуствен интелект за сигурност на Олимпиадата

Стана ясно, че Франция ще получи помощ от изкуствен интелект, за да гарантира сигурността на Олимпиадата през 2024 г., която ще се проведе догодина. Ето подробностите! Въпреки че подпомогнатата с изкуствен интелект система за наблюдение на граждани, разпространена в огромната мрежа от камери в Китай, често е критикувана от западните държави, този път можем да видим подобно приложение във Франция. Подготвяйки се за Олимпийските игри през 2024 г., Франция планира да приеме от парламента законопроекта за система за сигурност, подпомагана от изкуствен интелект. Законопроектът, който се планира да бъде обсъден следващата седмица, включва член, който включва откриването на "ненормални" граждани с помощта на изкуствен интелект. Въпреки че тази ситуация беше остро критикувана от леви организации и партии, френското правителство изглежда доста категорично по отношение на законопроекта. Влезе в Dystopia във Франция Въпреки че се твърди, че системата за наблюдение на гражданите, която се използва активно в Китай днес, намалява нивото на престъпността чрез откриване на престъпници и подозрително поведение до известна степен, всъщност зад тази технология се крие сериозно нарушение на човешките права. Изкуственият интелект, който нарушава неприкосновеността на личния живот и обработва данните на гражданите без тяхното съгласие, може да бъде използван от китайското правителство за маркиране на дисиденти. Въпреки че се твърди, че изкуственият интелект, който се иска да бъде тестван по повод Олимпиадата във Франция през 2024 г., няма такава функция, левите партии в парламента са категорично против законопроекта. Системата за наблюдение, която е предназначена за използване в райони, където човешката дейност е интензивна, особено в търговски центрове, спортни и културни събития, се разглежда като система срещу правото на хората да се събират и демонстрират свободно. Със системата, която се планира да влезе в сила на 31 декември 2024 г., западна страна, различна от Русия, ще започне да използва цялостна система за наблюдение, поддържана от раз��ознаване на лица, за първи път. Read the full article

[eu-ukraine]

Показ фільму про Стуса адвокат Медведчука погрожує заборонити через суд

Адвокат Віктора Медведчука пригрозив, що домагатиметься через суд заборони показу фільму про Стуса, якщо стрічка міститиме "недостовірну інформацію" про його клієнта. Про це пише німецьке видання DW. У розвиток скандалу, що розгорівся навколо зйомок ... Читати далі »

[vaseljenska]

Протести против Мадура широм света

Протести против Мадура широм света https://is.gd/7GkzMQ

[nenastiewrites]

Птах не полетів. Поетика дисидента

Почну з того, що кінострічку Романа Бровка «Заборонений» мені випало переглянути у старенькому, радянського зразка кінотеатрі у рідному містечку. Можливо, провінційна аудиторія така невибаглива, а може, загальна атмосфера подертого кінопалацу доповнювала враження – однак, наприкінці фільму усі глядачі підвелися з місць і довго аплодували аж до кінця титрів, прикрашених сумною «Колисковою» у виконанні популярного гурту «Без обмежень». Виникає враження, що кіно гідне, хоча, насправді, це слово можна вжити лише стосовно ідеї стрічки.

Трагічна доля культурного покоління шістдесятників на прикладі яскравого його представника Василя Стуса розказана у трьох частинах, що охоплюють основні періоди життя поета: «Київ», «Суд», «Віра». При цьому багато кінокритиків відзначають незрозумілий монтаж непов’язаних між собою сцен, а також те, що про перше ув’язнення поета не згадується взагалі. Але ж і фільм не є документальним.

У поєднанні з відео-хронікою пейзажів Києва у першій частині глядачам намагаються розповісти історію молодого Стуса у виконанні дебютанта Дмитра Ярошенка. Поет не приймає сукупність умовностей радянської влади: палить «Комсомольську правду», читає проукраїнські вірші на заборонених літературних вечорах, наривається на бійку із міліцією. Окрім того знайомиться з майбутньою дружиною, гуляє з нею парком, вчить танцювати джаз, згодом робить їй пропозицію. Переломний момент сюжету наступає на прем’єрному показі «Тіней забутих предків» - реальна історія, коли дисиденти «зірвали» перегляд, закликаючи глядачів виступати проти радянського терору.

Все б нічого, та от сам Стус видається якимось неживим. Ніби актор і поезію читає у потрібній манері, намагаючись наслідувати автора. Та от враження вкритого пилом плоского портрету у шкільному кабінеті літератури не зникає. Хоча тут і варто відзначити влучне поєднання українських пісень, поезій Стуса і вишиванок, що перемежовуються із суворим та сірим радянським побутом 70-тих.

Кінострічка стала широко відомою через скандал із Віктором Медведчуком, про якого згадують як про «адвоката» поета у другій частині. Кажуть, сцену кілька разів вирізали, і знову повертали. Однак, вона не несе у собі жодних емоцій. З обличчя актора, який грав адвоката, зчитується лише байдужість. Таким само флегматичним видається і Стус, що виголошує палку промову про внутрішню незалежність та боротьбу Бога з дияволом. В усьому іншому, сцена у суді дійсно походить на те, що нам відомо про такі випадки за радянських часів.

Спочатку фільм планували назвати «Птах душі» – однойменно до збірки поезії, написаною Стусом під час ув’язнення. Третя частина власне присвячена цьому епізоду з життя поета. Тут з’являється КГБшниця Віра Холод у виконанні Євгенії Гладій – повна протилежність головному героєві, не лише сюжетно. Та мотивація героїні залишається не до кінця зрозумілою: чи то Холод насправді полюбляла поезію Стуса, чи то так сильно хотіла вислужитися перед партією. Однак, характер персонажки розкрито яскраво, на відміну від рис головного героя. Недоречною, хоча безумовно цікавою, є і лінія тюремних наглядачів, що перебувають у гомосексуальних стосунках. І в решті, ця історія видається щирішою за усе, що розповіли до цього про Стуса.

Фільм не можна назвати невдалим хоча б зважаючи на реакцію залу. Однак, переконати пересічного глядача, що Стус – справді геній, не вдалося. Що є виною тому: чи то скованість сюжету, чи то обмежений хронометраж, чи недостатність бюджету (а на фільм витратили 38 млн гривень) - незрозуміло. На жаль, стрімка хвиля потужної ідеї розбилася о реалії сучасного вітчизняного кінематографу.

[vagonta]

Люди, що зруйнували СРСР. Дисиденти

Посилання на джерело: Читати далі »

[mihaylovblog]

България в сп. “National Geographic” (1980 г.)

Годината е 1980. “Нешънъл джиографик” обръща поглед към България за втори път след Втората световна война след статиите от 1965 и 1977г.

Авторът на статията “Българите” е Бойд Гибънс, който прави интересна разходка из страната, която е най-изявен съюзник на СССР в годините на Студената война.

Отправна точка за репортажа се оказва обезлюдяващото с. Горна Сушица в Пирин. Авторът описва типичната сцена от селския живот – площадът, полупразният магазин, паметникът в чест на Съветската армия. Както и кметството, където се намира единственият телефон, който рядко звъни.

По прозорците висят нанизани червени чушки, а до тях – найлонови навеси, под които съхне тютюн.

Както Гибънс отбелязва, след 36 години комунистическо управление, България е постигнала много неща, с които може да се гордее: асфалтирани пътища, добре развита образователна система.

Когато обаче българинът пусне радио или телевизия, той научава първо не българските, а съветските новини.

Ежегодно се провеждат също няколко манифетстации – за 1 май, 9 септември и 7 ноември. На тях хиляди хора, носещи карамфили и снимки на Георги Димитров, Ленин и Сталин, маршируват под погледите на висшите партийни деятели.

Според Гибънс, в България има повече камиони, отколкото автомобили. Шосетата са добри, а катастрофите – рядкост. Повечето хора обаче се движат пеша, въпреки че в големите градове има тролейбуси и автобуси. Често срещани са също каруците с автомобилни гуми, теглени от коне и магарета.

Българите той определя като пестеливи, свикнали на лишения и ограничения.

В магазините често липват най-необходими стоки, а понякога снабдяването с тях отнема седмици. Най-продавано е свинското месо, а най-популярният колбас – луканката, е истнски деликатес с цена от 11 лв за килограм.

Най-добрите български храни, плодове и зеленчуци се изнасят за СССР и страните от комунистическия блок.

Както Гибънс посочва, средностатистическият българин печели до 1800 долара годишно, плащайки високи цени за предмети от бита: 350 долара за малък хладилник, 500 долара за телевизор.

Прави му впечатление също как всички заключват чистачките на колите си, за да не им ги откраднат. Редят се на дълги опашки за продукти, книги и др.

Заплащането на труда и професионалното израстване често зависи не от уменията, а от роднинските връзки. Точно тук авторът на статията цитира пословичната за времето на социализма максима «Ние лъжем, че работим, те лъжат, че ни плащат».

Гибънс съобщава също за ергенския данък, който плащат всички мъже и жени в страната, които не са сключили граждански брак – 5% върху доходите им, ако са на възраст до 30г и 10 % - след 30-та им година.

На фона на всичко това авторът на статията описва привилегиите, които ползват всички партийни функционери: вили, коли, доходи от по 300 долара месечно. Техните деца влизат по право в университетите и то в една страна като България, в която висшето образование се цени високо, а приемните изпити са тежки.

Все пак българите са намерили начин да се справят с лишенията. Това е черната борса и връзките.

В заключение Гибънс отбелязва, че въпреки всеобщия страх от комунистическия режим, все пак има българи, които се осмеляват да му се противопоставят. Това са българските дисиденти, начело с Георги Марков и Владимир Костов.

Снимки и текст: Бойд Гибънс, https://www.nationalgeographic.com

[bregalnicki]

Васил Маневски: СТРУМИЧКИТЕ СТРЕЛАНИ СТУДЕНТИ Ме боли вистината за стреланите студенти,Опеана во многу драми, романи, поеми, песни.Докажани смели, родољуби, а не дисиденти,Гордост на Струмица и на Македонците чесни. Васил МАНЕВСКИ(Аманет)

[zhitomir]

«Коронавірус - лохотрон!». У Житомирі ковід-дисиденти влаштували акцію під дверима мерії. ВІДЕО

При виникненні пандемії коронавируса по всьому сві��у почали з'являтися люди, які заявляють, що нової хвороби COVID-19 не існує. Більш того, вони закликають не дотримуватися карантину і самоізоляції. В Україні в цілому і в Житомирі зокрема також присутні, так звані, ковід-дисиденти (за аналогією з ВІЛ-дисидентами). Це люди, які заперечують існування COVID-19. При цьому вони активно відстоюють свою точку зору, виходять на мітинги, закликають порушувати встановлені правила самоізоляції. Так, сьогодні група хлопців з організації "Автономні націоналісти" влаштували акцію протесту на Михайлівській, навпроти входу до Житомирської міської ради. «Коронавірус це лохотрон і ми не соромимося про це заявити», - сказав на камеру учасник акції Олег Піонтковський. Житомирські Автономні націоналісти вимагають від влади припинити продовження карантину: «Досить пудрити людям голови!». from Журнал Житомира http://zhzh.com.ua/news/2020-07-28-7429 Читай Новости Житомира на zhzh.info

[vprki]

Писането и четенето на самиздатската литература беше осмеляване

Писането в Самиздат е осмеляване, но и четенето на такава литература е осмеляване. Това заявиха някои от участниците в дискусията „Самиздат: творческата мощ на дисидентската литература от ХХ век“ и изложбата „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“ по време на петия литературен фестивал в НДК. Наред с българските участници, гост беше Петр Поспихал, дисидент и издател на такава литература, по-късно съветник на президента Вацлав Хавел и посланик на Чешката република в България /1993 – 1998 г./.

А Едвин Сугарев продължи тази своя мисъл: „Осмеляването е самото писане. Осмеляваш се да направиш нещо, което другите не правят, не смеят да правят. Нещо, което е извън затворената кутийка, в която сте натикани. Осмеляваш се да кажеш нещо, което другите не смеят да кажат. Осмеляваш се да бъдеш свободен, осмеляваш се да бъдеш личност, защото тогава системата не търпеше личностите. Това за мен е важното за Самиздат. Това, че сме решили да го направим, не толкова какво сме написали, какви манифести, какви естетически концепции сме защитавали... Това не е важно само за онова време, важно е и за сегашното време, когато изкуството е пресирано от масовата култура и също така не се търпят особено много различните, особено много индивидуалностите”.

Наред с дискусията имаше изложба от такива издания, предоставени специално от Петр Поспихал в София. Но и модераторът на дискусията проф. Михаил Неделчев се беше постарал и донесе с един куфар подобна литература на български език, за да ги покаже на публиката. „Концепцията на изложбата е без много коментари и обяснения, за да може да се разбере какво означава явлението Самиздат за по-младите хора, които не помнят тези времена. За тях е малко екзотично”, каза Поспихал.

И добави: „Особено сега във века на интернет, на мобилните телефони как да се обяснява на някого, че ние толкова бавно преписвахме книги. И то по такъв начин, че всяка една буква се пишеше с един удар на клавиатурата на пишеща машина и с едно огромно усилие се тиражираха, например, 12 екземпляра. И не само това. Така се преписваха проза, романи, фейлетони, списания и информационни бюлетини. Цялата тази култура на

Самиздат беше източник на нашето разбиране за свобода.

Това е една от целите на нашата дискусия. Ние имаме истински проблем как да обясним на наблюдателите на сегашното време за миналото. И как ние, които идваме от някакво минало, да разбираме съвременните тенденции, съвременните очаквания. Как ние – старите, младите, всички да се стремим към едно по-хубаво бъдеще. Проблемът е широк и засяга цялото общество”.

Петр Поспихал

Поспихал е роден 1960 година в Бърно. Завършва професионално печатарско училище. Още на 17 години се включва активно в движението „Харта 77“, заради което лежи за пръв път в затвора за 11 месеца. Впоследствие отново продължава дейността си, свързана с дисидентски културни прояви и Самиздат. Осъден отново, прекарва в затвора година и половина. През 1987 г. е преследван и арестуван трети път за организиране на погранични срещи с полски дисиденти, но е освободен вследствие на многобройни прояви в негова защита в различни страни по света. През 1989 г. е един от основателите на революционното движение „Граждански форум“, а след 1990 г. е пряк сътрудник на Вацлав Хавел, който го изпраща посланик в България. Уникалната си колекция от произведения на дисидентската литература ��ревръща в подвижен музей. Донесе я в София заедно със съпругата си Магдалена в няколко чанти, за да я представи в рамките на фестивала, чийто фокус тази година беше литературата на Вишеградската четворка – Чехия, Словакия, Полша и Унгария. Дискусията с негово участие беше интересна, важна за всички нас, помнещите и четящите в онези години, а още повече за младите хора. От българска страна участваха Едвин Сугарев, Владимир Левчев /създадели на Самиздат изданията преди промените „Глас” и „Мост”/, проф. Миглена Николчина, доц. Пламен Дойнов и проф. Михаил Неделчев. При нас нещата със Самиздат се случват по-късно, но като изследовател на явлението Пламен Дойнов разкри и по-ранни факти в литературната ни история за този феномен, но затова малко по-късно.

И преди да се върнем отново към разказаното от Петр Поспихал, което е документалната история на това какво значи да искаш да си свободен и да не се страхуваш, ще цитираме още от думите на Едвин Сугарев. Той много същностно определи не само като литератор, но и като гражданин, какво означаваше тогава преди 1989 година Самиздат, а и не само тогава: „Важно е не заради технологията, не заради самото наличие на тези малки книжки, които на фона на книжния пазар панаир стояха със своите опърпани корици, недооформени. Важно е заради мотивите, които стоят зад тях. Важно е затова, защото зад това стои нещо, което бих определил като осмеляване”. Принципи, които са валидни за всяко време от битието ни, ако искаме да бъдем преди всичко граждани, въпреки системата. Едвин Сугарев продължава: „Как се правеше Самиздата и как се стигна до него. Стигна се много просто. В края на 1988 и началото на 1989 година започнаха да се оформят

първите дисидентски групи в българското общество,

както това се наричаха неформални групи, а и се опитваха да оспорват правата на режима по един или друг начин. Тогав�� всички ние до този момент апострофирахме режима чрез личния си живот, чрез собственото си битие, чрез нежеланието да се спазват неговите норми. Но това не беше достатъчно и видяхме възможността да се направи в България нещо подобно, което отдавна се правеше и в Чехословакия, и в Полша, и в Съветския съюз, тогава. С Владо Левчев, с когото се познавахме много отдавна, участвахме в една акция, свързана с покойния дисидент и поет Петър Манолов /1939-2016/, който беше арестуван от милицията и тя беше иззела целия му писателски архив. В отговор на това той беше започнал гладна стачка. Подготвихме едно открито пис��о за него и търсехме разни хора да го подписват. Имаше невероятни откази тогава. Дано тези, които са отказали, си го спомнят това.

Едвин Сугарев

Накрая внесохме писмото в комунистическия официоз „Работническо дело” и с това акцията приключи. С това започна и Държавна сигурност да се интересува от нас. И покрай тези истории с писмото, Мишо Неделчев си спомня, че трябва да се опитаме да пробием чрез самиздатски издания. С Владо започнахме паралелно две такива – „Мост” и „Глас” като идеята беше да ги правим заедно като отделни издания. Беше много комично това, че ксероксите и размножителната техника бяха под контрола на Държавна сигурност, решихме първия брой да го правим на документална фотохартия. Спомням си как прекарахме с Владо цяла една седмица в неговата баня, където в импровизирана фотолаборатория снимахме, мокрехме, сушихме, за да се получат най-накрая 2 тиража по 60 екземпляра „Глас” и „Мост”. Спомням си с интерес как разнасяхме „Мост” веднага след като приключихме. Бързането беше да не се разчуе и да не ни попречат по някакъв начин. Много щастлив се почувствах, когато в една пощенска кутия пуснах последния от тези екземпляри. Може би никога не съм се чувствал толкова щастлив! Успяхме, не ни попречиха, направихме го! Почти веднага ми се обади Румяна Узунова /1936-19958  от радио „Свободна Европа”. Изчетох на един дъх манифеста на „Мост”, с който започваше списанието. Той повече приличаше на стихотворение имаше едни силни думи, казани по адрес на режима и на тогавашните подкрепящи го литератори. И с това се започна.

Самиздатът не е нещо, което разчита на еднократния акт.

Самиздатът разчита на това хората, когато го прочетат и те да намерят отнякъде ксерокс да го размножат още в 10-20 екземпляра и да го предават нататък. Така се правеше. С удивление установявахме, че тези неща, които печатаме се четат от далечни за нас хора. Така тръгнаха изданията. После към „Мост” направих и една библиотека, една от първите книги беше на Силвия Чолева. Издавахме доста интересни неща и печатахме Владо Левчев, аз, Ани Илков, Румен Леонидов. После те продължиха да ги правят и когато падна режимът на Тодор Живков тези списания п�� някакъв начин се официализираха, станаха издания на „Екогласност”, неформалното сдружение, в което ние членувахме. Екипът на тези списания се сля с вестник „Литературен вестник”, той тръгна оттам с тези издания. Така се създаде „Литературен вестник” и така продължи и нататък. Много важни текстове се печатаха. Аз лично се гордея с един от тях и това е поемата „Смъртта на Тибалт” на Георги Рупчев /1957-2001/, която излезе в първия брой на „Мост”. След това и като отделна книжка в библиотеката с илюстрации на Николай Майсторов. Като говорим за илюстрации трябва да споменем Стефан Десподов /1950-2015/, който беше художникът на „Глас”, после продължи като художник и на „Литературен вестник”. Включиха се и Блага Димитрова /1922-2003/, Радой Ралин /1923 -2004/, Константин Павлов /1933 - 2008/, Биньо Иванов /1939 - 1998/ и много, много други и Миглена Николчина, която е тук. Имаше смисъл това усилие. Имаше смисъл да се покаже, че литературата не е само някаква обслужваща клика, загрижена за собственото си добруване и работеща за победата на социализма. Истинските литератори показваха други пътища и Самиздатът беше част от това! ”

Михаил Неделчев

И тук се намеси Миглена Николчина и с опита си като преподавател в Софийския университет как младите трудно разбират онова време и невъзможностите му да се изразяваш свободно и да получаваш информацията, която те интересува. Тя е автор на книгата „Изгубените еднорози на революцията. Българските интелектуалци през 1980-те и 1990-те години” /2012/. Започна с анекдот припомняйки си как приятели и колеги отивали рано - рано в Народната библиотека всеки да ксероксира разрешените 15 страници през 70- и 80-те години и когато прибягвали до хитрости да копират не само Самиздат, но и книгите, до които в онези времена нямали достъп.  Разказвала на студентите си още през 90-те и те я попитали

защо просто не са събрали пари да си купят един ксерокс,

вместо да се мъчат. Разбира се, трудно е да им се обясни, че тогава едва ли можеше да се купи свободно ксерокс, а и нямаше къде отпечаташ такива копия извън държавните институции. А Николчина през смях споделя: „Имам една библиотека с около 300 книги ксероксирани, освен Самиздат и недостъпни тогава книги. От друга страна, ние се сблъскваме с този проблем, че една забранена мисъл намира своя път. Срещала съм при Станислав Лем да к��зва, че забранената мисъл все пак ще намери някакъв път да пробие през забраните. Какво трябва да правим, когато тази мисъл се загуби във времето и в шаренията”.

За всички ни от години са интересни и задълбочени изследванията на доц. Пламен Дойнов, който разшири периметрите на Самиздат с проекта на НБУ за литературата на НРБ. И продължава думите на Едвин Сугарев: „Забравили сме, че не само писането, но и четенето е един политически акт. Това особено важи за епохата до 1989-1990 година. Писането е осмеляване, но

и четенето е било в значителна степен осмеляване.

Това, всъщност, създава самиздатските общности. Те не са големи алтернативни публичности, а са микро общности. Но са изключително влиятелни, защото бавно и постепенно променят обществото отвътре и дълбинно. Една такава общност е „Кръг 39” – тези две списания на Владимир Левчев и Едвин Сугарев са нещо като изданията на този кръг, на тази общност. Която всъщност не жадува нищо друго, много други неща жадува, но най-вече жадува една несанкционирана литературна комуникация, която има своя неизменен по��итически ефект. Дадох си сметка в моите изследвания, че биха могли да се появят други такива общности. Българската литературна история крие други такива общности, които са съществували и са били ситуирани в определено време и сред определен кръг от литератори. Така попаднах на Самиздат от 1960 г. от Веселин Тачев – поне 8 или 9 книжки на пишеща машина в село Щръклево, където е бил изпратен, за да не се пречка в Русе, а да бъде там редактор на многотиражка. Миналата година излезе антологията на този Самиздат 1963 - 1965 година, изключително качествен Самиздат. Типичен лирически Самиздат и в повечето случаи няма особени алтернативни политически послания, но само на пръв поглед. Когато зачетем стиховете на съвсем младите тогава двайсетинагодишни Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Владимир Попов, Здравко Кисьов и други можем да кажем, че това е другата младежка лирика в България от 60-те години. И една от най-потресаващи самиздатски книги е на самия Веселин Тачев „40 капки черна кръв” от 1963 година, която влиза в диалог с най-доброто тогава от Константин Павлов, Николай Кънчев. Това е една общност от ново поколение ситуирани около Русе поети, които чрез осмеляването /много е хубава тази дума, която каза Едвин Сугарев/ имат шанс да осъществят своя алтернативна комуникация. И публичните четения са Самиздат и аудио запазеното е Самиздат.

За Самиздата трябва да мислим като за система от острови – 

архипелази, разпръснати във времето на комунистическия режим. 1978-79 година тогавашните великотърновски студенти имат едно несанкционирано самиздатско издание, което успява да излезе в цели 5 броя – „НЛО”. Техен водач е Красимир Крумов - Грец /1955 - 2015 и кинорежисьор/, сегашният професор от великотърновския университет Димитър Михайлов и други. В един момент е спрян с намесата на Държавна сигурност. Тези острови на Самиздата вероятно са разпръснати в цялата тайна публичност в литературата на НРБ. Проблемът е, че много от тези жестове на самиздаване представляват едно желание на тези автори просто да публикуват. Тук не става дума затова, че те са се обръщали срещу комунистическата власт, че са срещу нея. Но самият акт, че искаш да говориш от себе си, не срещу, а от себе си, без разрешение, е било недопустимо политическо престъпление. И се надявам тепърва да конструираме този жест”. Това е изводът на Пламен Дойнов, който се е посветил с изключителна последователност да разкрие и разкаже за „тайните” и недоизказаното в българската литература като процеси, като гражданско и художествено поведение на авторите.

И някак вгледани в собствената си история на Самиздат в контекста на днешния ден участниците от наша страна като че ли позабравиха за участието и присъствието на Петр Поспихал, но той се намеси, за да разкаже една по-драматична история не само на личния си опит в Самиздата, но и на изключителните личности от тогавашната чехословашка дейност, въпреки репресиите. И не само това, а и как в днешното не по-малко сложно време нещата имат своето продължение. „Между всички списания, които съм донесъл има едно интересно студентско списание списвано от премиера на Чехия, който наскоро подаде оставка - Бохуслав Соботка, когато е бил на 18 години в малко моравско градче. Преди две години се видяхме случайно и аз му споделих, че ще има изложба на Самиздат в Прага и в Бърно. Каза - интересно и ми разказа своята история. И към тази изложба прибавихме и неговите неща. Този случай не го знае никой и даже, като ми го разказваше смяташе, че не би трябвало да се хвали, защото това е било отдавна и е бил много млад. Много е интересно, защото човек, който проби в политиката и двайсет и няколко години по-късно се оказва, че се занимавал с подобни неща. Както се казва на ��ългарски има такава мая.

В Самиздат има издадени и пощенски марки.

С мой колега през 1986 година си казахме за 10 години „Харта 77” трябва да направим нещо, което да е уникално. Мислих за различни идеи и измислих пощенска марка. Помолих Полша и на границата през планината ги пренесохме, напечатахме ги, върнахме ги. Голяма част от тиража попадна в ръцете на тайната полиция. Бяха абсолютно нелегални пощенски марки, защото те трябва да си имат някакви атрибути. Интересно е, че имаше някаква разпоредба на Централната дирекция на Чехословашките пощи, че трябва да проверяват писмата дали не са маркирани с тези марки и че трябва да ги спират. Интересно явление! При Збигнев Янас /полски дисидент, съратник на Лех Валенса/, който осигуряваше тогава печатането останаха някакви екземпляри и преди няколко години подари един екземпляр на Барак Обама, преди време на Буш младши – топ подаръци.

Петр Поспихал, Михаил Неделчев и Едвин Сугарев /от ляво надясно/

В края на 60-те години имаше свобода, която даваше възможност да се печата почти всичко. Аз бях тогава на 8 години, така че със своите впечатления не мога да конкурирам по-възрастните. В началото на 70-те години спряха практически всичко – списания, спряха книги в издателства, практически нищо не можеше да се издава, само пропаганда и исторически книги. И само такива, които бяха извън контекста за свободата. Тогава най-известните чехословашки писатели бяха в мат. Това засегна хора като Милан Кундера, Вацлав Хавел и много други. Като ръкописна литература възникна първият Самиздат – авторски, литературен и систематично започна да се прави през 1970 година. После от „Харта 77” /На 7 януари 1977 г. неколцина интелектуалци, музиканти, духовници и атеисти публикуват обща декларация, която се позовава на заключителния документ от Хелзинки /1975Г./ и в която се настоява за спазване на човешките права в комунистическа Чехословакия. Движението допринася не на последно място за падането на комунистическия режим – б.а./ се получава информационен бюлетин как може да има комуникация между активните хора.

Някой пише на пишеща машина, разпространява. Някой друг получава и разпространява, и с такава вълна копията се умножават. Някои текстове бяха размножени до 10 000 екземпляра, някои до десетки само. Така се получаваха толкова самиздатски издания, че след 1989 година, когато се систематизираха – има цяла гражданска библиотека. Тя съдържа повече от 11 000 самиздатски книги. От някои има и повече екземпляри.

Интересен е този чехословашки самиздат в сравнение с ��олския – 

той е без финансовите потоци. Например, когато взимах от Вацлав Хавел или брат му Иван Хавел някакви книги от неговата „Елица Петлице”, там си има някаква цена с молив написана, чисто като разход за комплектуване, много ниски. Смяташе се за абсолютно неетично някой да печели от това, беше невъзможно. Ако бихме разбрали, че някой препродава с надценка, нямаше да му даваме повече книги. Каква беше разликата с Полша - Самиздат в Полша беше подобен. След 1976 година в техните градове със стачки, с протести, още нямаше „Солидарност”, но беше като предчувствие, просто нямаше общо име, но имаше звена с много активни хора. Тогава те започнаха да издават Самиздат, печатан някъде на офсет по домове, скрито. След създаването на „Солидарност”, след август 1980 година имаше 16 месеца в Полша свободно време, не съвсем свободно, но свободно. Тогава те успяха да вкарат страшно много машини за печат и доста умни хора между тях разбираха, че това няма да е завинаги и, че някой ще го спре в един ден. Подготвиха се за конспирация и направиха тайни печатници. След въвеждане на военното положение на 13 декември 1981 година, около 10 000 активисти попаднаха в затвора. Това доста унищожи активната сила на „Солидарност”, но 2-3 месеца по - късно отново се появи Самиздат в големи тиражи навсякъде.

Какво явление се получава –

той се търгува като стока.

Той не е чешки, словашки или като българския – там се получава съвсем вторичен пазар на печат. На полската витрина има и „Тигодник Мазовше” – седмично списание на 4 – 8 страници, не е голямо, но е интересно. Това показва колко мощна е била тази дистрибуция и то всяка седмица. За младите ще е по-разбираемо – това опира до корупция – откъде може да се вземе толкова хартия за такъв печат, имаше квоти, държавата не дава. Полиграфичните комплекси получават толкова, колкото е по план. Но има корупция – някъде се събират пари, на някому се дават и той забравя малко хартия, един камион някъде го разтоварва нощно време. Всички го знаем този начин. Получава се много интересно явление. Разликата е огромна. Ние като искахме 80-те години нещо да разпечатваме в по-голям тираж, го носехме в Полша. Носехме го в планината, където си правихме срещи на границата. Имахме два комплекта багажи един и същи цвят, даже якетата ни бяха еднакви, ако някой гледа да не може да разбере, че сме си сменили нещо. Не бих искал да ви разказвам всички подробности, но според мен е интересно. Още едно нещо искам да кажа – това е явление, което приключи 1989 година, обаче получава се в нашите общества, че чрез Самиздат и подобни явления показваме някаква способност да се самоорганизираме, когато практически няма такава възможност.

Преди две години, след толкова години, пак срещнах чист Самиздат. За бежанците - тогавашната ситуация беше страх, не ги искаме и т.н. Стотици бежанци стигнаха до Чехия и нямаха нищо. Някои кръгове, включително и нашето семейство, организираха някаква помощ – преспиване, купувахме им билети за Германия и т.н.

И се появи Самиздат „Бежански лист” - уникално явление.

Помолих по-малката ми дъщеря /и двете му дъщери са родени в България/ да разбере кой го издава. И тя стига до информация, че този Самиздат е издаван от дъщерята на един човек, подписал „Харта 77 ” навремето. Значи пак същата традиция, ако евентуално се наложи пак ще намерим път!”, категоричен и Петр Поспихал. Говореше на великолепен български език, който е учил сам, идвайки в България като посланик. Познава ни и ни обича, идва често, има много приятели. А тази дискусия даде важен знак, че и във времето на интернет, на социалните мрежи трябва, налага се да се осмеляваме да не бъдем поданици, а граждани. Стана дума и за това, че тези Самиздат издания ги няма в библиотеките, някои хора си ги пазят в къщите за спомен или като уникалност за себе си. Но те трябва да се знаят, да се четат, а не да са личен сантимент. Те са и урок за смелост и осмеляване, иначе нещата се повтарят и понякога може би и по-зловещо. Тук оставяме многоточие и заради българските медии, и заради гражданското ни общество, ако го имаме… ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[deiphobahileev]

Сънувам, че отивам при Бретон

Сънувам, че отивам при Бретон да се консултирам по належащи организационни въпроси. Сварвам го във вихъра на автоматичното писане и не крие раздразнението си, че го прекъсвам в такъв момент. Виж, аз не съм Митеран, алафрангите и чаепитията с дисиденти от периферни региони не са моята чаша чай. Мексико? Това е друго, сюрреалистична страна парекселанс, вие обаче не сте Мексико, най-много Хондурас с…

[radiobg-london]

Застреляха журналистка при размирици в Северна Ирландия

Застреляха журналистка при размирици в Северна Ирландия

Журналистка беше застреляна при безредици в Северна Ирландия в четвъртък вечер. 29-годишната Лайра МакКий е убита в Лондондери.

“Смятаме, че това е терористичен акт, извършен от агресивни републикански дисиденти”, каза пред журналисти заместник-полицейският началник Марк Хамилтън. По думите му зад нападението най-вероятно стои Новата Ирландска републиканска армия – групировка, отцепила се от…

[njakoimisli-blog]

Чухте ли за това какви гадове са тия от спецслужбите на северна корея - подслушват целият свят, дори и ръководителите на съюзниците Оланд, Меркел (а Британеца?!) - чакай не бяха ли американците - все ги бъркам. А, сетих се - СКорейци бяха тия гадове от Виетнам - нали се сещате там имаше война и те разпръскваха всякаква гадост над джунглата, после се изсипаха незаконно в Ирак, където избиха сума-ти народ, и на много други места пускаха "умни" бомби, които убиват само лошите хора, добрите не - не и това бяха американците - все ги бъркам. СК не бяха ли монсанто, хели-бъртън и онези банки, с��ъртно наказание и затвори с мъчения  - не и това бяха американците - все ги бъркам. Много жалко, че това не са северно-корейците, тогава, основано на факти, ��яхме да имаме прекрасен образ на враг, към когото щяхме да имаме обоснование да таим вражески настроения, а не абсолютно необоснован антиАмериканизъм и всички тези неизвестно откъде  ирационално появили се настроения. А, да. Сев.Корея продадоха на всички диктатури от Китай до Бахрейн, софтуера с които местните диктатори да могат притискат своите опозиционери и дисиденти, а да и още продаваха масово въоръжение на Либия, ОАЕ и други местни, нали се сещате от тия които режат глави, и химическо оръжие във вид на паста за зъби продаваха на Асад и Ирак - чакай не бяха ли германците - все ги бъркам. Че какво тогава са направили северно-корейците?! А сетих се. Те правят тестове с някакви ракети! Ако ги бяха използвали срещу градовете в Ирак - гарантираме им място в съвета на безопасност на ООН. Много са тъпи - те поробяват собственият си народ - толкова ли са зле - трябва не своя, а чуджите народи да поробват! Не виждат ли какво правят "европейците" последните 600 години? Не виждат колко много избихме в Африка, Америка, Азия, Австралия - навсякъде, но не и собствения си народ. А сега им пращаме нашите концерни които ограбват и това което е останалото. Ясно че в КНДР няма плазмени телевизори, джипове и мобилни телефони. От собственият си народ не можеш да забогатееш?! А как злоупотребяват с властта там! А! Умира бащата и го наследява синът - какъв ужас, можете ли да си представите нещо такова тук, да не говорим пък в северна америка! Горкият Путин няма син, и затова му се налага сам да управлява. (превода е по слух)

[yakymenko]

МОЯ МОЛОДІСТЬ - УГС!

(До 30-річчя заснування Спілки 07.07.1988)

Тут круглу дату в "ДНР", в Росії та підпільні комуністи в Україні святкують. Сто років Ленінському комсомолу (1918-2018). Навіть у стрічці бачу в деяких друзів "Моя молодость - комсомол!". І навіть ролик з піснею з Ютюбу: "И Ленин такой молодой, И юный Октябрь впереди!..". Українці із Совка цю пісню пам'ятають. От мені цікаво, а якщо я святкуватиму річницю Гітлерюґенда або Пластунського руху діяспорних українців, то чи мене Фейсбук забанить?..

Ну, я теж був комсомольцем. Така була епоха! Пам'ятаю, як я, 14-річний підліток (7-й клас середньої школи, 1979 рік), хвилювався, коли нас усіх зняли з уроків і повели до Заводського райкому комсомолу у Дніпродзержинську (тепер місто Кам'янське, Дніпропетровська область). Перед тим днем ми всі купили по Статуту ВЛКСМ (російською, звісно, мовою) і студіювали його. Перед вступом до комсомолу, нам пояснили, вас на райкомі комсомолу питатимуть чи знаєш ти Статут. Напам'ять я не знав Статуту, але орієнтувався, ги. І хвилювався, чи мене приймуть... Взагалі, все це виглядало як іспит з предмета "комсомол".

Ну, зайшов я у великий кабінет, а там за червоним столом - керівники (старі і молоді, ти їх не знаєш)! А ти хвилюєшся, а тебе запитують, а ти розказуєш навіщо хочеш в комсомол... Коротше, прийняли мене, хух, аж упрів!.. Ага, і перший тобі такий серйозний особистий документ - червона книжечка нового комсомольця. Ти - комсомолець!

...Знали б ті райкомівці, що через 40 років (мені скоро 54) Андрій Якименко їх би всіх там, комуністів, в кабінеті, й порішив би з кулемета!..

Так от, мій комсомол - несправжній якийсь. Він - офіційний, без душі. "Так треба, всі так роблять..." - якось так.

А от справжня моя молодість політика була вже через 10 років. Мені 24. Я вступив до УГС - Української Гельсинської Спілки!

12 листопада 1989 року на майже підпільній явочній квартирі у Дніпродзержинську УГСівець Петро Розумний нас, гурт 5-6 неофітів-націоналістів, прийняв до УГС і ми створили Кам'янську міську філію УГС.

Ось засновники Кам'янської УГС (12.11.1989, м. Дніпродзержинськ, Дніпропетровська область):

Владислав Вейссенберг, голова філії

Андрій Якименко, писар філії

Валерій Чорномаз

Кость Харагезов

Ярослав Гриджин

Олег Барков

(Барков під питанням, чи був присутній, решта ж перелічених - точно пам'ятаю, що були на явочній квартирі на установчих зборах міської філії УГС).

А ось стаття з "Радіо Свобода" (26.10.2018) для тих, хто хоче більше знати про УГС - Українську Гельсинську Спілку:

«Історики до 30-річчя УГС: організація зіграла величезну роль у відновленні Української держави.

7 липня 1988 року у Львові було засновано Українську Гельсинську Спілку (УГС), яка об’єднала правозахисні групи, що діяли на той час в Україні. Головою УГС був обраний колишній політв’язень, політик і громадський діяч Левко Лук’яненко. До керівних структур організації увійшли дисиденти радянської доб��, правозахисники, активісти патріотичних рухів, які вважали своїм завданням не лише захист прав людини, а й відновлення української незалежної держави. 26 жовтня у Києві зібралися ветерани УГС та науковці, щоб відзначити 30-річчя спілки і нагадати українцям про її роль у відновленні Незалежности України.

Створення Української Гельсинської Спілки було проголошено на 50-тисячному мітингу у Львові, вона стала найбільшою в Україні правозахисною організацією. Спілка виникла не з нуля: ще у листопаді 1976 року в Україні дисиденти, політв’язні радянської доби, правозахисники створили Українську Громадську Групу (УГГ) сприяння виконанню Гельсинських угод (які у 1975 році підписали уряди 35 держав, включаючи СРСР), котрі були покликані «забезпечити виконання високих принципів демократії і прав людини», згідно з цими документами. Серед членів УГГ були відомі дисиденти, інтелектуали, такі як Микола Руденко, Петро Григоренко, Левко Лук'яненко, Іван Кандиба, Надія Світлична, В'ячеслав Чорновіл, Василь Стус, Святослав Караванський, Оксана Мешко, Олесь Бердник та інші.

Як свого часу УГГ, так і її правонаступниця УГС, попри проголошену на той час очільником СРСР Михайлом Горбачовим «гласність», опинилась «під ковпаком» у КДБ. За даними Українського інституту національної пам’яти, через кілька днів після проголошення УГС у КДБ УРСР було створено групу для протидії Спілці. Як зазначив у виступі на конференції 26 жовтня директор інституту Володимир В’ятрович, КДБ бачило серйозну небезпеку з боку УГС для існування комуністичної тоталітарної системи в радянській Україні.

«Українська Гельсинська Спілка була однією з найвідоміших опозиційних організацій національно-демократичного руху кінця 1980-х - початку 1990-х років. У документах КДБ УГС фігурувала як найнебезпечніша для комуністичного режиму структура.

І в КДБ не помилилися: УГС вивела український національно-демократичний рух на новий рівень, її активісти були серед тих, хто привів його до перемоги - відновлення Незалежности України в 1991 році: на парламентських виборах 1990 року 12 членів Спілки було обрано народними депутатами України», - наголосив В’ятрович.

Як зазначив політик і громадський діяч Василь Куйбіда, який нині очолює Національну академію держуправління при президентові України, базові принципи декларації УГС лягли в основу Декларації про державний суверенітет, як�� Верховна Рада України проголосила 16 липня 1990 року, а автором Акту проголошення незалежності України 24 серпня 1991 року став голова УГС Левко Лук’яненко.

«Не слід забувати, що за участи і впливу Спілки було проведено численні вшанування жертв комуністичних репресій по всій Україні, відбулось перепоховання Василя Стуса, Юрія Литвина і Олекси Тихого, відбулися «Живий ланцюг єднання» та сотні мітингів за вихід зі складу СРСР і недопущення підписання нового Союзного договору», - наголосив Куйбіда.

Радіо Свобода поцікавилось у ветеранів УГС, що спонукало їх, ризикуючи особистою свободою і безпекою, об’єднатись для захисту прав людини і задля відновлення суверенної Української держави. За словами політика і громадського діяча Богдана Гориня, який очолює Львівську філію УГС, українські патріоти розуміли, що мають взяти відповідальність і продовжити справу попередніх поколінь учасників національно-визвольних змагань.

Богдан Горинь: «Ми мали таке відчуття, що ми повинні це робити. Ми збагнули, що не можемо вчинити інакше, що ми повинні поводитись так, як ми би поводились у вільній країні. А інші щоб це бачили і брали приклад з нас: виступили би за дотримання прав і свобід людей, підтримали би наші вимоги до влади зупинити репресії, боролись би за відродження державности України», - каже Горинь.

Девіз десантно-штурмових військ «Ніхто, крім нас» до певної міри відповідає тодішнім настроям членів Спілки, додає Олександр Ткачук, віце-голова Ветеранського об’єднання УГС.

«Фактично, ми були одні. Як згадував Євген Сверстюк, коли він повернувся з ув’язнення, одного дня ішов по вулиці і побачив, як його знайомий перейшов на інший бік вулиці, побачивши самого пана Євгена. Тож громадянська сміливість мала бути, щоб займатись правозахисною діяльністю і щоб при цьому боротись за державність», - зазначив Ткачук.

Досвід Української Гельсинської Групи та Української Гельсинської Спілки актуальний дотепер, його використовують, серед інших, правозахисники, які борються за звільнення українських політв’язнів у Росії.

Відомий український письменник Сергій Жадан раніше у публікації для Радіо Свобода відзначив величезну ролю руху «шістдесятництва», створених ними організацій для відновлення Української держави. На його думку, чимало українців «виростали в їхній присутності, на їхніх книжках, на їхніх політичних програмах, на досвіді їхньої боротьби, їхніх ілюзій, їхніх компромісів та розчарувань». Як і шістдесятникам, так і патріотам України у наш час доводиться відстоювати і захищати Україну, наголошує Жадан».

https://www.radiosvoboda.org/a/29565618.html

На світлині:

Дисиденти і колишні політв'язні радянського режиму (зліва направо): Михайло Горинь, Левко Лук'яненко, В'ячеслав Чорновіл, 1988 рік. Головою УГС було обрано Лук'яненка.

30.10.2018

[palankaonline]

ПРАВА ТАЈНА УЖАСНОГ НЕУСПЕХА ТВ СЕРИЈЕ О НЕМАЊИЋИМА НЕШТО НАШЕ, А, ОПЕТ, КАО ДА ЈЕ ТУЂЕ Много се и са разлогом прича о ТВ серији РТС-а ”НЕМАЊИЋИ, РАЂАЊЕ КРАЉЕВИНЕ”, која из недеље у недељу вређа добар укус, здрав разум и патриотска осећања милиона српских гледалаца. И свака епизода понаособ изазива бурне реакције и силне протесте, који никако да посустану, већ се само повећавају и умножавају. И неуверљивост ликова, и начин њиховог говора, и декламовање уместо праве глуме, и неумесни дијалози, и бизарне грешке, и недостатак ма какве емоције између јунака серије и српског гледалишта, и досадњикаво препричавање историјских лекција на нивоу средње школе, и претерана и погрешна психологизација личности које зато више подсећају на наше савременике него на митске фигуре из славне прошлости, и трапаво држање војника и војсковођа, и несхватљиво ”пајтање” чланова Немањине фамилије са њим (у реалности – недодирљивим владаром), и статисти који трагикомично отаљавају своје задатке, и празан ход у причи, и недостатак црквене и духовне димензије (и ма какве узвишености ове епохе, познатог као ”доба вере”), и блескасто понашање разноразних саветника и учитеља жупанове породице, и несхватљиво лоша подела улога (довољно је навести пример Немањине браће), и спуштање важних историјских личности (на пример, византијских царева) на ниво данашњих политичара, и костимирана маскарада (где ниједног тренутка не заборављамо да су пред нашим очима глумци, а не оне историјске личности које они треба да представљају), и визуелно сиромашни кадрови, и лоша (више документарна) оптика директора фотографије, и вишак кожуха и индијанских костима из вестерна а мањак средњовековне елеганције и оновремене краљевске раскоши, и максимално умањивање црквених активности како српске властеле тако и нашег народа, и фолкло��не епизоде са играчицама које се врте и кезе пред камерама невешто глумећи некакав ”еротични плес” (и то уз већ хиљаду пута одслушану музику која увек представља средњовековну епоху), и апсолутно погрешно изабран глумац за централну личност првих неколико епизода (никад лошији и ружнији Младен Нелевић у улози оснивача највеће српске династије свих времена), и сасвим савремени уличарски жаргон који би био недопустив и почетком двадесетог века, а камоли пре осам векова… све су то очигледне мане и недопустиве грешке поменуте серије. Због тога се ми из недеље у недељу згражамо, а господари нашег (?) јавног (?) сервиса (?) се љуте на нас и називају нас свакаквим именима, не желећи да прихвате ниједну једину грешку на свој рачун – и тиме само додатно распаљују страсти, на општу штету. Али, питање које се непрестано поставља и остаје без одговора је – КАКО ЈЕ МОГУЋЕ ДА ЈЕДАН ИНАЧЕ ОДЛИЧАН СЦЕНАРИСТА И САСВИМ ДОБАР РЕДИТЕЉ МОГУ ДА НАПРАВЕ ОВАКВУ ГЛУПОСТ, И ТО СА БУЏЕТОМ ОД НЕКОЛИКО МИЛИОНА ЕВРА? Ја сада желим да одговорим управо на ово питање, јер је оно кључно и тиче се саме суштине ове катастрофе националних размера и готово несагледивих последица. ПРАВИ РАЗЛОЗИ ОВАКВЕ ПРОПАСТИ СЕРИЈЕ О ”НЕМАЊИЋИМА” Проблем је у томе што су сценарио за ову серију бирали они југословенски, а не српски устројени и васпитани људи (као што су Горан Марковић и несрећни Милан Влајчић), и што су исти овакви људи писали текст, продуцирали и снимали читаву ту карикатуру од ”Немањића”. Југословени, са погрешним разумевањем свега оног аутентично српског. И то је комплетан одговор на сва најважнија, суштинска питања које узалуд постављамо, све надајући се некаквој промени и бољитку у следећим епизодама серијала. Југословени духом, стилом и укусом не могу, по дефиницији, да разумеју ништа што се догађало пре 1918-те (а део њих не досеже ни до оног што се дешавало пре Другог светског рата). И једни и други су ограничени на југословенски, синкретистички, помодно-модерни и вештачки однос према свету, људској психологији, улози духовности у нашим животима, смрти, учешћу у рату, према моралу, унутрашњем животу и свему оном што нас чини словесним бићима. Једноставно, не разумеју. Не схватају да може и другачије од онога како они (југословенски, атеистички, либерално-индивидуалистички или марсистичко-колективистички) мисле, осећају и делују. Не могу да буду виши и бољи, па ни српскији од самих себе. ”Немањићи” су убедљиви доказ да југословенска свест аутоматски деформише сваку грађу, да је то оптика која скраћује и банализује историјску перспективу. Па је тако побуна против ове серије, у ствари, спонтана народна побуна против те врсте свести, против деформисаног и несрпског југословенства које је на власти у нашој (али не и српској) култури већ пун век. Тако да аутори ове серије (у продукцији Радио Телевизије Југославије, лажно именоване као Радио Телевизија Србије, што, нажалост, никако није), убеђен сам, нису били свесно злонамерни – али је то неизбежни и неизлечиви синдром патолошке југословенске свести која може да схвати и разуме само оно унутар последњих седамдесетак или највише сто година. Та свест не може да обухвати ништа пре свог почетка, иначе аутори ове врсте одмах постају потпуно изгубљени, као да то више нису они из њихових ранијих и другачијих пројеката (што не сежу тако далеко у прошлост). Зато су тако крупне и фрапантне грешке. Гордан Михић свакако није дебил, нити је неталентован, већ је окован кобном и суженом свешћу југословенства, а то је јаје са челичном љуском из кога ништа српско не може да се испили. А некакав ”РТС” (који би то заиста и био) и није крив, јер он и не постоји, сем именом и као жеља да тако нешто (кад-тад) добијемо. За сада (и одувек) је то југословенска телевизија, са седиштем у Београду… Сценариста ”Немањића”, као ни његове колеге по духу ”братства и јединства” у Титу (или у расрбљеном краљу Александру) није се лечио од оваквог погледа на свет, нити се преобразио и покајао, те пати од препознатљивог синдрома југословенске свести. Па зато они, овакви, могу да раде само оно што припада такозваној модерној епохи… ШТА ЈЕ ТО, У СТВАРИ, ”ЈУГОСЛОВЕНСТВО”? Југословенство је посебна врста историјске кратковидости, тако не његови носиоци не могу да разумеју ни владику Николаја Велимировића, ни генерала Милана Недића, а камоли оно што се догађало деценијама или вековима пре тога. И они, овако научени, напросто НЕ МОГУ ДА СХВАТЕ ДА ПОСТОЈИ ДРУГАЧИЈА СВЕСТ ОД ЊИХОВЕ. Што би наш народ рекао: „Да будала зна да је будала, две би памети имао”. Отуд све оно антицрквено и антидуховно у њима, у име првог (међуратног) и другог (поратног, титоистичког, па онда и пост-комунистичког) југословенства. Лутајући између интелектуалне и популарне културе, сценариста ”Немањића” уопште нема осећај за ону нашу аутентичну – духовну културу. И све је онда само имитација, поза, глуматање и симулакрум. Како да југословенски одређени уметници и интелектуалци схвате теме Свете (Високе) Србије и наше Цркве? Чак и ако су талентовани и искусни професионалци. У питању је дух (”Испитујте дух, од кога је?”), а не техникалија или интелигенција… Они српству и нашој средњовековној прошлости не могу да приђу из своје, њима једино познате и блиске позиције – сем кроз симулакрум – и за њих су онда сви Срби најразличитијих времена увек као ”рођени у последњих сто година”. Па би зато Хајдук Вељко у њиховој визији личио или на Љубу Земунца (и некаквог ”витеза асфалта”, како се то данас каже) или на каквог разбарушеног титоистичког ”народног хероја” (попут Саве Ковачевића или Крцуна), а Цар Душан би више подсећао на глумца који га игра него што би поменути глумац могао да се уживи и заиста дочара додељени му лик највећег српског владара. А митрополит и владар попут Његоша би за овакву скраћену оптику био потпуно незамислива фигура, баш као и Свети Сава. Напросто, југословенским редитељима и сценаристима се у оваквим ситуацијама ”гаси светло” и онда тапкају по магли или мраку, не досежу ни до 19. века, а камоли у епохе које му претходе. Осакаћена, помодна и артифицијелна (нигде у свету не постоји сем у нашем случају) ”југословенска свест” увек види само оно што собом носи, па тако, уместо аутентичности некадашњих Срба, тражи по сваку цену – све оно психоаналитичко, нецрквено, неповерљиво, критичко, банално и прозаично… и сваки наш предак онда постаје, очас посла, човек из овог времена, који, по правилу, у себи крије неку дубоку патологију и неку озбиљну ману невидљиву његовим необавештеним савременицима. Данас код нас постоје, мање-више, само два жанра: неозбиљност и спрдање или очајавање и кукање (од ауторског филма до турбо-фолка). Зато ми на камари имамо хрпу (за приказивање ранијих српских епоха) апсолутно неупотребљивих стваралаца, често веома вештих занатлија (када је реч о неким другим и новијим темама), али трагично немоћних када требају да дочарају ранија, и од нашег сасвим другачија времена. И то није тако само на филму, већ и у позоришту, науци, култури, друштву, политици… С тим да је реч о невероватно прилагодљивим и жилавим мајсторима преживљавања у свим околностима, који су, истовремено и парадоксално, ”добитници” и ”дисиденти”. Они су све узели, комплетан спектар животних жанрова само за себе. Све су узурпирали: и привилегије и лажну слободоумност. На руку им ��де ”дух епохе” (још од самог почетка њихове свевласти, пре тачно једног века). И као што се у међувремену изгубила суштинска разлика између левице и деснице (обе су данас, најчешће, у служби банкара и моћника на власти), па су оне онда међусобно различите исто колико и пепси и кока кола, без унутрашњег напона и идеолошке или програмске специфичности. Само су им различите етикете и стил, цитати и начин на који заводе клијенте и народ. Идеолошко-маркетиншки брендови, производи који се продају и тргују обећањима и причама. РАЗМАЖЕНА ДЕЦА ТИТОИЗМА Живимо у ”спљоштеном друштву” (како га назива Зоран Миливојевић), у коме потпуно исти људи хоће да буду и несхваћени и награђени, глумећи жртве док истовремено добијају све могуће награде, аплаузе и донације – попут, рецимо, оног смешног Ивана Меденице, што се, у великој удобности и апсолутној безбрижности, јавно печи и изиграва велику жртву у друштву ”које не схвата значај уметности”… Такви су и Небојша Брадић, Борка Павићевић, Горчин Стојановић, Латинка Перовић, Милета Продановић, Горица Мојовић, Давид Албахари, Вида Огњеновић, Раде Шербеџија, Мирјана Карановић, Ђорђе Балашевић, Оља Бећковић, Горан Марковић, Теофил Панчић, Биљана Србљановић, Владимир Арсенијевић, Филип Давид, Србијанка Турајлић, Драган Бујошевић… све тобоже ”осујећени”, а све од реда југословенски фанатици и екстремисти. Као живи зид, крути бедем и агресивна препрека обнови неке другачије културе, опточене истинском духовношћу и оним што из нашег Предања можемо да научимо о ”српској идеји”. Сви набројани – и толики други, њима слични (малограђански, снобовски ”анти-паланчани”, по Константиновићевој ”Библији” њихове секте) – имају ”југословенски вирус” и припадају тој (по српство кобној) завереничкој групи (легиону), све разбарушени ”маргиналци на власти”, а у добитничким и више него удобним, неочекивано безбрижним позицијама. Уцвељени, а нимало обесправљени, са филмографијама и раскошним биографијама, испуњеним наградама и аплаузима власти и опозиције. Собом заузимају цео спектар, и моћних и бунтовника, мало им је да буду само једно од та два. Несхваћени академици, салонски јуришници југословенске носталгије за такозваним ”златним временима” из Титове епохе (када су они још лакше и неприкосновеније харали, маскирани у дисиденте – са по којим забрањеним, а ипак снимљеним филмом и исто таквом представом, књигом, изложбом…). То је све југословенски психолошки модел, препознатљиви хибрис југословенства. И нико од њих, из већ описаних разлога, не домашује ништа старије од сто година, ништа српско и пре-југословенско. Нико, па ни Гордан Михић. И зато долази до неспоразума који се, ван овакве анализе, не може разумети. Рецимо, Гордан Михић се не изругује свесно епохи коју описује (и притом је уопште не разуме) и зато је толико повређен – јер је, ето, ”неправедно нападнут” (како он то види и тумачи), а трудио се да буде што пристојнији, у оквиру својих граница и могућности, унутар југословенске, хипер-секуларне идеолошке опне у којој се налази. Тако да он сигурно интимно мисли да је у ствари ”прешао на српску страну”, поставши сценариста једне велике српске и православне теме; јер не грди и не исмева оно о чему пише (бар он тако сматра) и успут вероватно мисли да је то врхунац онога што се може постићи пишући о српском средњовековљу, да нема вишег и бољег од тога. Он, једноставно, не може да схвати какви су то људи били, ти Срби из тринаестог и четрнаестог века – због свести која га стеже, онако заробљеног у југословенском матриксу… С тим да постоје два матрикса: онај ужи, титоистички, са нешто краћим ужетом (од седам деценија), а ту је и онај дужи матрикс, што обухвата читавих сто година и досеже до 1918-те (ту је, зато, и нешто дужи ланац). Па онда постоје неки југоносталгичари што умеју да се вешто и уверљиво баве темама које претходе ”ери седам Титових офанзива”, а неки, за разлику од њих, могу да се баве само оним што се догађало од 1945-те до данас (па не домашују ни дешавања између 1941. и 1945. године, посебно не када је српски, а не ”братскојединствени” део ондашњих ратника у питању). Али, обе групе имају идентични проблем са оним што се догађало пре Првог Децембра Осамнаесте (и ритуалног самоубиства српске државе, културе и друштва)… Зато ми на малим екранима гледамо, уместо средњовековних људи, костимиране и нашминкане воштане фигуре које празнослове и декламују. Пошто карактеристике данашњих емоција не одговарају онима из тринаестог века, Михић те наше претке смањује и банализује – да би били ”уверљивији”. Не могу сентимент ”звиждука у осам”, занос ”омладинских радних акција”, носталгија за ”шездесетим” и тинејџерска лежерност најновијих времена да домаше неупоредиво већу и потпуно другачију духовну и душевну активност код других и од нас различитих људи. И отуд све оно што нас толико нервира, јер у овом Франкенштајну од ”Немањића” осећамо сву наказност такве ”операције” прилагођавања њих, онаквих – нама, оваквима (”Јеси ти, царе, нормалан?”, ”кад отегне папке”, ”причврљи”, неукусна прича о чукљевима…). ЈУГОСЛОВЕНСТВО КАО НАШ НАЈВЕЋИ, ЈОШ УВЕК НЕПОКАЈАНИ ГРЕХ Чекала се прва права српска, а уместо ње смо добили још једну југословенску серију (иако се радња догађа пре осам векова). С тим што аутори и продуценти ове серије очигледно не разумеју разлику између очекиваног и оног нама сада понуђеног, пошто живе у замрзнутом (и уназад и унапред) времену. И мисле да су сви пре нас и да ће сви после нас углавном бити слични нама и нашем свету (осим по костимима, одећи, технологији, формалним обичајима и сценографији). За њих је све исто као сада, пошто живе у ”југословенској вечности”, изнад прошлости и будућности, наводно ”мудрији”, ”освешћенији” и ”разумнији” од свих претходних и потоњих поколења… Наш мученички владика Варнава Настић рече једном да је основна особина смртног греха ”гордости” – ”губљење осећаја за реалност”. Тај грех нам се, нажалост, догодио, пуном силином, 1918-те, када је један од нас пожелео да буде ”краљ три народа”, уз ненормално велики его, сав испуњен нереалностима, неразумевањима и заблудама свих врста. Кад је урадио оно што му је постављено као замка (са отровним сиром понуде која се не одбија у по нас смртоносној мишоловци), он је једноставно склоњен са историјске сцене. Хтео је да буде највећи наш краљ, раван цару Душану, а постао је антисрпски владар. Не чак ни ”најгори српски” – пошто је одбио да уопште буде ”само српски владар”. Било му је премало, па је узео ”веће”, а изгубио – све. На коцкарски сто своје мегаломаније он је бацио Србију и српски народ, а играо је са махерима и преварантима највишег нивоа, којима је био апсолутно недорастао. И све је прокоцкао. А цар Душан Немањић је задржао и српску к��аљевску круну уз ону ”царску ромејску”, чисто да се подсетимо наизглед сличног, а суштински сасвим различитог случаја у нашој историји (да не буде неке забуне по том питању)… Срби су тада, Осамнаесте, непосредно после пробоја Солунског фронта и ослобођења свих простора на којима су живели наши сународници – изгубили све што смо одувек имали, а други (којима смо поклонили независност и будућу сувереност) су добили све оно што никада нису имали! Када је о томе реч, и овдашње окретање према Европској Унији има много сличности са југословенством. У оба случаја је реч о утапању Србије у нешто веће од ње саме, туђе свему нашем. И многи међу нама, још неизлечени од вируса југословенства, опет хоће да се ратосиљају Србије као државе и себе као ”само Срба” (као да је то нешто ”примитивно”, ”премало” и ”непоштено”, некако ”шовинистичко” и ”назадно”, јер су тако научени). Напоменућу, притом, да ниједан народ на свету нема ту и такву, бизарну (југословенску) аутошовинистичку и деструктивну свест као некадашњи Срби, а сада Југословени. Као некакви добровољни јањичари, што сами, у зрелим годинама, ускачу у корпе на коњима освајача (данас: међународне заједнице). Југословенство је наша клетва, наш усуд и НАШ ГРЕХ пред Богом, прецима, историјом и будућим генерацијама. То је наша издаја и наш велики Пад. Дух југословенства и титоизма се овде код нас изгледа само пребацује из једног облика у други и не одустаје. Па више (формално) немамо Југославију, али зато имамо: TANJUG, Jugoslovensko dramsko pozorište, Jugoslovensku Kinoteku, фамозни Bitef… и толико тога, споља и изнутра несрпског и неаутентичног, југословенског. Просто да човек не поверује колико је таквих нео-југословенских анахронизама, опасних за наш духовни развој и културни живот. Плус латиница (која је, по први пут, у Србију присилно уведена као окупационо писмо од стране аустроугарских трупа, па је онда, после Пирове победе на крају Великог рата, само даље настављено са њом у новој држави). Латиница је убедљиви доказ колико смо заробљени, јер се у међувремену код нас појавио прави правцати нагон за латиницом (као бољим, лакшим и прикладнијим писмом), некакав неиздрживи порив, готово наркоманска потреба и ужасна идентификација са агресором. Прихватили смо нешто горе од уобичајене ропске свести: истинску идентификацију са окупатором. У нашем случају латин��ца искључиво служи као ”анти-ћирилица”. Наши Југословени зато цене и, чак, воле своје окупаторе, са жељом да буду што сличнији њима и да им се како-год умиле. Са све оним огавним фразама из дијапазона југословенске варијанте мазохистичког ”стокхолмског синдрома” (”Тако нам и треба”, ”Заслужили смо да нас бомбардују”, ”Ма, ми смо обична *овна”). Такви међу нама, на свим странама идеолошко-политичке (и културно-уметничке) сцене хоће да буду исто што и наши непријатељи, њима што сличнији. А кад коначно оду међу њих, с оне стране наших граница, тамо их верно слушају и брзо се, практично без отпора, претопе у послушне грађане ових држава… Да, постоје разне југословенске секте, попут вируса грипа или сиде, који се преобликују, мутирају и стално нападају. А то (у суштини) несрпско и (по последицама) антисрпско југословенство се јавља, често, и у парадоксалним формама, па чак и међу квази-православним ”ванземаљцима” (космополитски нарогушеним против своје Отаџбине и ”светосавског национализма”, а увек, на речима, против наводног ”етнофилетизма”). За њих је племенито родољубље само самољубље, шовинизам, мржња према другима. И онда користе, као и најгори ”другосрбијанци”, ону (српској историји туђу) пропагандистичку фразу како је ”патриотизам – последње уточиште ниткова”. Нажалост, овакво југословенство на свим нивоима рађа и себи одговарајуће противнике, који српство своде на најпримитивније облике и искључиво негативан однос према свему новом, непознатом и не-само-српском. Па се напросто уједињује и међусобно потпомаже то (јединствено) зло са два лица. Терајући нас све даље и даље из сопствене мисије и нашег правог места у историји и надисторији… И НА КРАЈУ, УМЕСТО ЗАКЉУЧКА И не заборавимо, све док имамо југословенску лаж у себи, не можемо да будемо довољно ефикасни против усташке (шиптарске, монтенегринске…и сваке друге) лажи. Лаж се, наиме, као што знамо – побеђује само истином! P. S. И да се не каже да нисам објективан и да не могу да нађем ништа што завређује похвалу у овој ТВ серији, изузео бих из ове моје критике – уводну шпицу ”Немањића”, уз мистични, чудесни глас Дивне Љубојевић. Да је и остатак серијала урађен у том духу, онда би мој текст био ведра и радосна апологија, а не овако суморно објашњење разлога оваквог, незапамћеног неуспеха.

ПРАВА ТАЈНА УЖАСНОГ НЕУСПЕХА ТВ СЕРИЈЕ О НЕМАЊИЋИМА - Царса НЕШТО НАШЕ, А, ОПЕТ, КАО ДА ЈЕ ТУЂЕ ПИШЕ: Драгослав Бокан Много се и са разлогом прича о ТВ серији РТС-а ”НЕМАЊИЋИ, РАЂАЊЕ КРАЉЕВИНЕ”, која из недеље у недељу вређа добар укус, здрав разум и патриотска осећања милиона српских гледалаца. И свака епизода понаособ изазива бурне реакције и силне протесте, који никако да …

, via Милан «Паланка на вези» Милошевић - Google+ Posts

[interregnum-intermarium]

Нацiональний Корпус вiдвiдав конференцiю в польському Сеймi «Розбита Iмперiя»

25-26 листопада в Колумновiй залi Польського Сейму вiдбулася пiдсумкова конференцiя циклу «Розбита Iмперiя», що стартувала в Києві, продовжилася у Тбілісі та завершилася у Варшаві.

Левову частку доповідей заходу, який присвячено виборюванню незалежності народами колишньої Російської імперії й Радянського Союзу, було присвячено саме питанням польсько-української співпраці. Цей факт тим більш цікавий, що конференцію проведено під патронатом Міністерства закордонних справ Республіки Польща, очолюваного Вітольдом Ващиковським, що в Україні має славу опонента радше ніж прихильника цієї взаємодії.

Проте безпосередні організатори й ведучі заходу – голова фундації «Незалежність» Марчін Дибавський, а також відомі польські дисиденти та громадські діячі Ядвіга Хмєльовська та Пьотр Хлєбовіч, які очолювали автономний Східний Відділ підпільної «Солідарності, що бореться», не залишали сумнівів у своїх геополітичних симпатіях. Маріуш Патей, директор Інституту ім. Романа Рибарського й постійний учасник конференцій Групи сприяння розбудові Інтермаріуму, заснованої лідером Національного Корпусу, народним депутатом України, заступником голови Комітету безпеки й оборони України Андрієм Білецьким, також допомагав з організацією заходу.

Конференцію було розділено на кілька тематичних блоків: шлях до незалежності народів Міжмор'я; перші націон��льно-визвольні кроки та зріла боротьба за незалежність у ХХ ст.; «фермент на Сході»: Українська, Білоруська, Кримська народні республіки та Закавказька демократична республіка; спадкоємність старшого й теперішнього покоління борців за незалежність та підбиття підсумків конференції. Відповідно, крім поляків,  захід відвідали представники України, Білорусі, Грузії, Литви, Татарстану, а також кримські татари.

Перший день конференції завершився панельною дискусією молодого покоління борців за незалежність з регіону, в якій також брав участь Посол Грузії в Польщі Ілля Дарчіашвілі, а після цього – показом фільму «Дружба в тіні Кремля» про розслідування обставин загибелі польського президента Леха Качинського у зв'язку з його критикою розв'язаної Путіним війни – де-факто проти мирного населення Грузії.

На конференції «Розбита імперія» Україну представляли делегація від українського студентства, Олена Семеняка (Національний Корпус), Євген Білоножко (головний редактор Інтернет-порталу Polonews, полiтичний експерт), а також доброволець не однієї війни в регіоні Ігор «Тополя» Мазур та Анатолій Шолудько (УНА-УНСО). Усі спікери з України так чи інакше поділяли ідею розбудови Інтермаріуму й «історичного» порозуміння з польським народом.

Виступ Олени Семеняки природним чином стосувався новітніх українських національно-визвольних змагань, але не тільки українських. Розкриваючи геополітичну програму Національного Корпусу, вона обґрунтувала тезу про те, що, як би це парадоксально не звучало, справжню незалежність народи Центрально-Східної Європи зможуть здобути лише в рамках повноцінної регіональної інтеграції: «Адріатично-Балто-Чорноморська інтеграція: від незалежності до суверенітету».

Зважаючи на те, що конференцію було присвячено не тільки передісторії, а й конкретним методам здобуття незалежності народами регіону, Олена Семеняка зосередилася на наступному аспекті проблематики: «Польсько-українська співпраця як ключ до суверенного Міжмор'я». По суті геополітичний  характер свого виступу вона підкреслила і в ході спілкування з журналістами місцевого телеканалу.

Крім того, з огляду на присутність на конференції членів правлячої партії Польщі «Право і справедливість», Олена Семеняка закликала польську сторону налагоджувати співпрацю з українськими політичними союзниками, пам'ятаючи про те, що нинішні президент та уряд України налаштовані лише на некритичне прийняття будь-яких і��іціатив Євросоюзу й Заходу в цілому, в тому числі спрямованих проти польської культурно-демографічної й економічної політики.

Звичайно, представниця Національного Корпусу, відомого своєю всебічною співпрацею з польськими прихильниками Інтермаріуму, не могла оминути казус «історичної війни» між Україною та Польщею, розв'язаної безвідповідальними політиками та істориками винятково в інтересах Кремля.

В рамках ранкового ефіру на радіо W-Net, який ширша громадськість мала змогу послухати 27 листопада о 9:00 за польським часом, Олена Семеняка підсумувала три основні фактори, що спричинили загострення відносин між Україною та Польщею. Перший – об'єктивний історичний, що зобов'язує перенести вину з цілих народів на окремих розпорядників наказів проти цивільного населення з обох боків. Другий фактор – кар'єризм чиновників, які роблять заручником своїх короткострокових владних амбіцій майбутнє Польщі й України. Нарешті, третій чинник – геополітичний, пов'язаний з прагненням українських можновладців знайти нового господаря після Кремля замість того, щоб підтримати автномістські прагнення Польщі бодай у рамках Ініціативи Трьох Морів. Корінь окремих недружніх щодо України дипломатичних кроків варто шукати саме тут, а не лише в диверсіях Москви або електоральних спекуляціях політиків.

Серед польських спікерів, варто відзначити доповідь Здзіслава Янечека про наднаціональний польсько-український альянс Юзефа Пілсудського і Симона Петлюри та їхній спільний похід на захоплений більшовиками Київ «за нашу і вашу свободу» як важливий прецедент практичної розбудови Міжмор'я в минулому столітті та виступ Вітольда Добровольського про співпрацю польських та українських націоналістичних кіл з 2014/15 рр., чільне місце в якій належить середовищу, що сформувалося навколо часопису SZTURM, з польського боку, та Національного Корпусу з українського.

Окремої уваги заслуговують виступи Єжи Таргальського, що, серед іншого, докладно дослідив методи та діяльність кремлівської дипломатії, чию безпринципність можливо порівняти хіба що з ідеологічною всеядністю її представників та інспіраторів на зразок Александра Дугіна. 

Єва Палаш та Малгожата Завадська доповнили картину гібридної війни Кремля аналізом діяльності пацифістичних товариств, які, наприклад, вчать дітей Балтії читати вірші про російський Севастополь, та православ'я як політичного інструмента на службі в самозваного «Третього Риму».

Доповідь Маріуша Патея про розробки теоретиків економічної інтеграції Міжмор'я, доповнена виступом Войцеха Матияшяка про балто-чорноморський транспортний коридор, істотно посилила інтерес учасників до практичної реалізації Інтермаріуму. Голоси Білорусі, Грузії, Польщі та інших країн регіону, не кажучи про Татарстан, що спільно вшанували жертв Голодомору, як ніколи переконливо засвідчили, що означає «природний союзник», якому не треба нічого пояснювати.

Підсумки конференції, підбиті Ядвігою Хмєльовською, Пьотром Хлєбовічем, Єжи Таргальським та Марчіном Дибавським, задали чітку настанову на розбудову Інтермаріуму, політичну співпрацю адекватних польських та українських сил, діячів і посадовців, а також спільне вироблення східноєвропейської культурно-цивілізаційної матриці, яка би відрізнялася як від антизахідної лінії російських консерваторів дугінського зразка, так і від ідеалів мультикультуралізму. Можна з усією впевненістю стверджувати, що наднаціональна спільнота новітніх польських та українських еліт, готових спрямувати майбутнє регіону в правильне русло, сформована.