#награди Перото

[vprki]

Литературните награди като modus vivendi

Традиционно около 1 ноември, Деня на Народните будители се раздават литературните награди на Портал Култура, Литературен клуб „Перото“ на НДК, връчва се и призът за разкази на името на Йордан Радичков от  (роден на 24 октомври 1929) от община Берковица. Оказа се, че в този период има и други връчени литературни отличия…, между които и Националната награда „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“, анулирана през май…

В годините сме публикували текстове за трите основни конкурса, може да намерите във „въпреки.com”, без да е необходимо да уточняваме линкове, достатъчна е търсачката. Призьорите за 2024 са известни, но държим , все пак, да откроим важни моменти за наградите като драматургия, поведение и смисъл в концепцията на организаторите.

В Деня на Народните будители Портал Култура връчи за единайста година награди за принос в литературата и хуманитаристиката. Обичайно в пространството на книжарница „Гринуич“ между книги, в което се организират и техни премиери. Събитието е на пръв поглед скромно, не светско, но е среща на приятели съмишленици, талантливи хора, които дълбоко се вълнуват, преживяват не само с творчеството си какво се случва с нас тук и сега.

От ляво на дясно: Калин Янакиев, Божидар Кунчев, Теодора Димова, Деян Енев и Тони Николов

Тези хора са общност, но за това ще стане дума малко по-късно в текста. Журито е в постоянен състав Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, проф. Калин Янакиев, писателите Теодора Димова и Деян Енев, литераторът проф. Божидар Кунчев. Те в продължение на година изчитат издадените у нас стотици книги художествената литература (проза) и хуманитаристиката. Съвсем не лек труд и вглъбяване, за да дадат своята оценка и направят своя избор. В тези награди се оглежда времето ни, а и пространството, в което живеем, както каза една талантлива авторка по повод на наградите.

Портал Култура в ежегодните си награди е единствен в страната, който дава приз за хуманитаристика, Това е едно от най-стойностните журита в България, те са ясни и застават с лицата си, зад решенията си аргументирано с подготвени слова, в които не дават просто оценки, а анализират. Всички негови членове, участващите в него и четящите книгите са категорични творци, с име, хора, които са извън конюнктурата. Това не е конюнктурно жури – каквито има в момента не малко в България.

Емануил Видински

Припомняме наградите за 2024: В категорията „Проза“ Първа награда получи Емануил А. Видински за романа „Дом за начинаещи“ („Жанет 45“, 2023 г.) заради „неподражаемото му майсторств�� да превърне болките от съвременността в художествено преживяване“ /за нея във „въпреки.com” може да прочетете тук/

Втората награда (тя у от няколко години) в категория „Проза“ бе присъдена на Алберт Бенбасат за „Когато големите станат малки“ (Колибри 2023 г.) заради „разказваческото му умение да пресъздаде перипетиите на цяло едно поколение“. Той за втори път е носител на тази награда след 2021 на осмото издание за книгата си „Изгубени вещи“. Тогава наградата му връчи Деян Енев, като го определи за прекрасен разказвач за неговите. Книга за непроменливото в нашия бързо променящ се свят, която е палитра от разказвачески техники през сатиричното, носталгичното, драматичното.

Теодора Димова и Алберт Бенбасат

И заяви и като познавач, че е световен разказ „Малка Финландия“ в книгата на Алберт Бенбасат. А авторът с присъщото му чувство за хумор и самоирония отбеляза в благодарността си за наградата, че празникът на Народните будители е на следващия ден след така оспорвания и, все пак, отбелязван Хелуин, когато се правим на чудовища. И тази година реагира със самоирония, независимо че разбираемо бе развалнуван и трогнат от отличието. Теодора Димова, която му връчи наградата нарече „Когато големите станат малки“ „роман прегръдка“, приобщава ни към най-скъпите си същества…

В категория „Хуманитаристика“ първа награда получи Пламен Дойнов за монографията „Освен терора. Моделиране на новия писател на НРБ (1944–1956)“ (НБУ, 2023 г.) заради „проницателното описание на битието на българския писател във време на творческа несвобода“. Това е тема, върху която от години като изследовател работи проф. Пламен Дойнов и е автор на много ценни не само литературоведски, но и историко-философски издания за онова време /за някои от тях може да прочетете при нас тук/.

Втората награда спечели книгата на Бойко Пенчев „Прогресисти и консерватори“ (УИ „Св. Климент Охридски“) заради „прецизния прочит на отношенията между нашето и чуждото, както и на сложните процеси в българското литературно поле“.

Тони Николов и проф. Георги Фотев

Голямата специална награда на Портал Култура получи социологът проф. Георги Фотев заради „огромния му принос към българската социология и безкомпромисното отстояване на истината в трудни времена“.

Специалната награда на Портал Култура получи писателят Ани Илков заради „постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света и бъдещето“. В годините неведнъж сме публикували текстове за него, може да прочетете тук, тук и тук. За нас той е от специалните хора не само талантлив и задълбочен литератор, но и личност, самовзискателна, чужда на компромиси. Наградата му връчи проф. Калин Янакиев, който бляскаво аргументира избора на журито:  „Специалната награда за литература, за поезия в случая: Имам честа да връча специалната награда на Ани Илков „Заради постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света на бъдещето. За мен е голяма чест и удоволствие да връча тази награда на големия поет Ани Илков, с когото се запознахме през онези бурни години в навечерието на 10 ноември 1989 година. Имам чувството, че бяхме от една разширена компания. Той бе една от големите звездните фигури, с типичния профил на онези интелектуалци в края на 80-те и в началото на 90-те години – едновременно оригинален, зримо оригинален и поетически талант, съчетан със социално-политическа активност, безкомпромисно бунтарство и колкото и да е парадоксално склонност към исторически задълбочавания.

Ани Илков

Това е профилът на типичния интелектуалец от онова време и един от звездните му представители е Ани Илков. Той е автор на 8 стихосбирки, на 1 книга с публицистика, на монографии, на многобройни преводи от английски език на фундаментални английски автори. Но освен това той, наистина, може да бъде наречен с думите на Йордан Евтимов „баща на поезията и на поетите на 90-те години“. Но и в общ план Ани Илков може да бъде наречен баща на поетите на 9—те години, защото той е . Неговият парадоксален и много ярък талант един от вдъхновителите и основателите на един от първите и свободен Литературен вестник. За мен винаги е било най-поразяващото неговите взривяващи езикови метафорични синтези – синтез на природа и култ, на родова архетипика, на езикова археология и на словотворчество. Един синтез на метафизика и обиграно просторечие. Това е поетичен език на парадоксалисти, защото автора, когото награждаваме днес обича парадоксите. Поетичен език, пронизан от издевателска печал, но през искрени сълзи. Невероятни синтези на метафизика и ирония. Невероятно ярък автор, автор опознаван веднага сред множеството други! Връчвайки му тази награда, не мога да не отбележа, че той е от най-безкомпромисните ни публицисти.Щастлив съм да връча тази награда на поета, публицист и активен гражданин Ани Илков!“ /на водещата снимка/.

Тони Николов и Ина Кънчева

А специалната награда на Фондация „Комунитас“ за принос към гражданското общество бе присъдена на певицата Ина Кънчева заради „нейната неуморна дейност в подкрепа на мла��ите таланти и добрите примери в българското общество“.

На същата дата 1 ноември бе оповестена и Националната литературна  награда за разкази „Йордан Радичков“ в Берковица. Отличието е за Деян Енев, присъдено за сборника „Шейсет разказа“ („Жанет 45“) /за него във „въпреки.com“ може да прочетете тук/. Той е носител на награда „Йордан Радичков“ и през 2019 година, ще получи статуетка на скулптора Емил Попов и финансова премия от Община Берковица от 1500 лева. Той не присъства на церемонията. Допълваме – защото бе на връчването на наградите на Портал Култура, както отбелязахме и там имаше ангажимента да връчи първата награда за проза на Емануил Видински и се аргументира със сериозен анализ за романа му „Дом за начинаещи“.

Деян Енев, Тони Николов и Емануил Видински

А Деян Енев за книгата си бе и в краткия списък с номинираните за проза в наградите на Литературен клуб „Перото“, които бяха връчени за десети път но 4 ноември. И тук правя едно отклонение за колегиалността и разбирателството. Мирослав Боршош преди десет години като изпълнителен директор на НДК и Светлозар Желев създадоха това прекрасно пространство „Перото“. Учредиха и литературни награди, които да се връчват на 1 ноември, но вече ги имаше наградите на Портал Култура и двете организации се разбраха отличията на „Перото“ да се връчват на следващия ден. Тази година 2 ноември беше събота и те се връчиха на 4 ноември, понеделник. За съжаление, в годините оттогава много неща се промениха в съдбата на „Перото“, най-неприятното беше, че се затвори и стана единствено пространство за специални събития срещу сериозно заплащане, разбира се,  решение на друго ръководство…Избледняха и надписите по стълбите към клуба с различни заглавия на емблематични световни книги и авторите им…

Светлозар Желев и Стефан Цанев на "Аполония", 2023, снимка: Тихомира Крумова

Сега се появиха отново със стихове на Стефан Цанев, който тази година е Носител на голямата награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст. А ние се надяваме отново литературен клуб „Перото“ да се оживи, да събира хората. Оттам се излъчваше предишния вариант на предаването на БНТ „Библиотеката“ с великолепните си рубрики, в които разбирахме какво да четем, какво не и защо, благодарение на незабравимия Марин Бодаков и Силвия Чолева. Този поглед и принципна оценка липсват много…

Адрияна Петкова, изпълнителен директор на НДК връчва наградата на Евгени Черепов

Припомняме тазгодишните награди на „Перото“ с уточнението, че през годината, както и Портал Култура информират за дългия и краткия списък на номинираните. И ние като читатели не само „сверяваме часовниците си“, но се стремим да прочетем и пропуснатото. Припомняме наградите на „Перото“. Детска литература – Юлия Спиридонова за „Кръстьо: Частен детектив в Долната земя“ („Фют“); Дебют – Неда Узунколева за романа „Днес не ми се излиза” („Рива“) /наградата за проза в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“ 2024/. ; Поезия – Мария Калинова за стихосбирката „Слънце – техника“ („Versus“); Проза – Евгени Черепов за романа „Извън обхват” („Жанет 45“); Превод – Мари Врина-Николов за преводите на френски език на „Кротките“ от Ангел Игов, „Балканска рапсодия“ от Мария Касимова, „Глиненият цар“ от Добромир Байчев, „Там, където не сме“ на Георги Господинов и „Зверски кротка“ от Амелия Личева. /наградата ѝ и се присъжда за втори път/. Носител на голямата награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст – Стефан Цанев.

От ляво на дясно: Младен Влашки, Оля Стоянова, Светлана Стойчева-Андерсон, Петър Чухов и Тодор П. Тодоров

Журито определило наградите бе в състав: проф. Младен Влашки, проф. Светлана Стойчева-Андерсон, доц. Тодор. П. Тодоров, Оля Стоянова и Петър Чухов.

Сега за нелицеприятната история тази година за Националната награда „Роман на годината“, организирана и връчвана от НДФ „13 века България“. Тя  се връчва от 2011 година и е учредена по идея на тогавашния изпълнителен директор на Фонда художника проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) , „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019), „Поразените“ от Теодора Димова (2020), „Времеубежище“ от Георги Господинов (2021), „Опашката“ (2022) от Захари Карабашлиев (2022) „Хагабула“ от Тодор Тодоров (2023).

По статут издателствата предлагат на Фонда до 31 януари предложения, като осигуряват екземпляри от книгите за журито, което се пази в дълбока тайна. Кои са членовете се разбира в деня на връчването на наградите, който по традиция е на 11 май с ��дно изключение през 2020, когато наградата бе връчена на 11 юни заради противоепидемичната ситуация, причинена от Covid-19.

Елена Алексиева

Тази година на 11 май с Наградата „Роман на годината“ бе удостоена Елена Алексиева за „Вулкан“ („Жанет 45“), но това бе за много кратко. Елена Алексиева обяви, че ще върне наградата. Тя реагира така,  след като станаха ясни нарушения в регламента при избора на роман на годината, защото Борис Минков, който е редактор на романа, е и член на журито, а това е нарушение на устава на НДФ „13 века България“. Сигналът бе подаден от  журналистката Веселина Седларска във фейсбук, която има издадени книги в „Сиела“ и е редактор на романа на Захари Карабашлиев "Рана". Не е необходимо да цитирам целия ѝ текст, защото малко след това в друг пост коментира каква ѝ е пенсията съотнесена към наградата. Но към това нямат никакво отношение нито Елена Алексиева, нито Борис Минков.

Последва реакция на проф. Амелия Личева: "Снощното решение на журито на конкурса „Роман на годината“ не може да бъде подминато. И тук няма да говоря като литератор, който има своето мнение за номинираните книги. Ще подкрепя Веселина Седларска и ще апелирам за две неща, ако искаме литературните ни награди да имат някакъв минимален авторитет.

Първо. Никога повече анонимни журита. Няма нужда да ги научаваме в деня на награждаването. Ако от началото знаехме състава на журито, скандалът щеше да се избегне. Второ. Незабавна реакция от страна на Фонда и замесените, защото е нарушен Уставът и това компрометира и тази българска литературна награда.

Цитирам Устава: Чл.18. (1) Членовете на Журито подписват декларация за необвързаност с кандидатурите. (2) Председателят на Журито няма право да участва в други журита на литературни конкурси за съответната година. Чл. 20. Председателят на Журито следи за спазване изискванията за кворум, законното взимане на решенията и работата на ��урито в съответствие с настоящия Статут.

Иначе, ако сме се заразили от политиците и ще се държим, сякаш за нас правилата не важат, нека си го кажем открито."

Елена написа тогава, споделяйки написаното от проф Личева: „Преди малко подкрепих и споделих поста на Амелия Личева, в който тя цитира членове от устава на наградата "Роман на годината" на НДФ "13 века България", с които до момента не бях запозната – и няма как да съм била, – но които очевидно са нарушени драстично. Ето защо не намирам в себе си морални основания да приема избор, направен по този начин, и отказвам наградата. Единственото, което искам да подчертая, е убедеността си в професионалните качества и морала на Борис Минков, който е редактор на романа и член на журито. Сигурна съм, че в своите действия и решения той е бил напълно добросъвестен. За съжаление това не отменя допуснатите груби нарушения“, коментира тогава Елена Алексиева, която за втори път бе определена за победител в конкурса след 2019 г., когато го спечели с романа си "Свети Вълк".

"Гафът е безспорен и е изцяло в градината на организаторите", заяви тогава и издателят на „Вулкан“ Манол Пейков, управляващ издателство "Жанет 45". Той се изказа в защита на етичността на редактора Борис Минков, като предположи, че той просто не е провидял конфликта на интереси. "Свалям шапка на Елена Алексиева, която можеше (като други нейни колеги по света и у нас, попадали в подобни ситуации в други епохи) съвсем спокойно да си налегне парцалите и да изчака бурята да отмине – но избра да постъпи принципно и достойно.“

Манол Пейков

Впоследствие организаторите на конкурса решиха заради нарушението той да бъде анулиран и да се проведе отново.

В началото на септември Манол Пейков в открито писмо до НДФ "13 века България" заяви, че оттегля всички шест номинации на издателство "Жанет 45" (между които са, освен „Вулкан“ на Елена Алексиева, на Емануил Видински „Дом за начинаещи“ и „Тук живее Йожи” – Надежда Радулова), на което е управител и собственик, от участие в конкурса на Фонда за най-добър роман на годината за 2024-та. Причина за този акт бе несъгласието му цялата вина за разразилия се преди месеци скандал да бъде хвърляна върху доц. Борис Минков. Подхода на организаторите за разрешаване на проблема като обявят нов конкурс и извадят единствено Минков от състава на журито той определи като "неприемлив, непрофесионален, неетичен и несправедлив".

Припомням всичко това, защото държа да кажа, че Фондът си изми ръцете от отговорността. Колкото до Борис Минков – той е изключителен литератор, преподавател  и от тези редки хора по нашите земи, че никога дори и като редактор не би подкрепил роман, ако оценява друг по-високо. Но всеки съди по собствената си камбанария, както е казал народът.

Е, сега всичко е наред за Роман на годината е определен „Рана“ на Захари Карабашлиев („Сиела“) от журито в състав проф. Пламен Дойнов, проф. д-р Мюмюн Тахиров, проф. Ивайло Христов, д-р Яница Радева и проф. Милена Кирова – председател. Писателят, който не присъства на протоколната церемония веднага обяви, че дарява паричната ѝ стойност за благотворителност. Разбираемо.

Тъжното е, че от времето след Греди Асса при връчването на тези награди не се говори за литература, а се превърна в протоколно събитие с малки изключения. В първите години на Наградата бе регламентирано носителят ѝ да бъде член но журито следващата година. Ами, тайната?

Бисера Йосифова, Найден Тодоров и Милен Миланов

Всяко обявяване на награда е празник, така трябва да бъде като среща и радост за хората, които са избрали да бъдат, да я преживеят. Независимо, че организаторите бяха избрали пространството СГХГ, където в момента е изключителната изложба „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. Изпълнителният директор на Фонда изкуствоведката Бисера Йосифова го спомена, но…Всеки човек си има своя modus vivendi, литературните награди – също… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Авторитетен менторски екип в 9-ото издание на Академия „Заешка дупка“

За 9-та поредна година Академия за писатели „Заешка дупка“ събира едни от най-добрите ни поети и писатели, които в продължение на два месеца ще учат приетите курсисти как да пишат по-добре, след което ще им помогне да издадат техните дългомечтани книги. Това съобщение изпрати на „въпреки.com” Ирена Иванова (Рене Карабаш), писателка, режисьор, актриса, една от създателките на Академията.

Тази година Академията за първа година организира едновременно присъствени и онлайн класове по писане и има специален гост от Сиатъл, САЩ – етнохореолога и култур��лога Даниела Найберг, която ще изнесе специална лекция на курсистите в Академията, на тема „Символи и знаци с примери от вълшебните приказки“.

Директорът на Националния център за книгата, Светлозар Желев,  ще им разкаже за пътя на книгата от ръкописа до нейното издаване и ще им разкрие качествата, които е добре да притежава един ръкопис и възможните пътища за неговия успех.

Носителят на специалната награда на ЕС за литература, Тодор П. Тодоров (за романа  „Хагабула“ „Жанет 45“), и носителката на множество литературни награди, Елена Алексиева /Любим наш автор, за който сме писали неведнъж във „въпреки.com”, може да прочетете тук – б.р./, са менторите на присъствения клас по творческо писане. Онлайн класът, специално организиран за хората, които не могат да си позволят да идват до столицата, за да посещават занятията, ще се поведе от писателите Йорданка Белева и Николай Терзийски.

Поезията е оставена в ръцете на Иван Ланджев, Георги Гаврилов, Петър Чухов и Азиз Таш. А душевното и творческо здраве на курсистите е поверено на Станислава Ивкова, която за поредна година е ментор в класа по Терапевтично писане, в който курсистите ще изкарват своите блокирани емоции и страхове на белия лист и ще се приближават страница след страница до своя най-автентичен личностен и творчески аз.

Приемът в Академията продължава до 25-ти септември, а официалният ѝ старт е на 7-и октомври, 2024г. Академията ще приключи в края на месец ноември с „Голямото литературно четене“, с което Академията завършва всяко свое издание, качвайки на сцена своите таланти. Цялото пътешествие ще продължи два месеца, а за най-смелите и работливи курсисти ще продължат с редакцията на техните ръкопис – най-важната ръка която Академията подава от години на пишещите хора у нас.

Светлозар Желев

Без съмнение „Заешка дупка“ е една от малкото литературни организации в България, които са приели за своя кауза да помагат на хората на перото да станат професионални писатели, да издадат книгите си и да се докоснат до своите любими поети и писатели. И най-хубавото е, че основателката на „Заешка дупка“, писателката и сценаристка Рене Карабаш, не се отказва от тази мисия и всяка година води битка с вятърните мелници, за да продължи да помага, заедно със своите ментори на тези, които имат нужда от помощ в сферата на писането. И резултатът е на лице – мнозина  от курсистите реализират успешно своите книги след завършването на Академията и печелят отличия от най-престижните ни литературни конкурси.

През 2025-та Академията ще навърши 10 години от своето начало през 2015-та, когато сложи началото на своята обучителна дейност под името „Валери Петров“, съвместно с Националния дворец на културата.

Повече за Академия „Заешка дупка“ и как да се запишете в нея можете да видите в официалния й сайт: http://zaeshkadupka-academy.com.

Рене Карабаш

Девет години никак не са малко, за да се съхрани и да продължава това, наистина, смело начинание като Академия „Заешка дупка“, особено в нашенския контекст. Затова поканихме на Ирена Иванова (Рене Карабаш) да ни припомни малко от историята.

„Академията стартира преди 9 години като Творческа Академия „Валери Петров“. Организирахме пилотното ѝ издание с Димитър ��тоянович, Лъчезар Аврамов и Илиян Любомиров, в партньорство с НДК. По това време заедно с поета Илиян Любомиров, по-известен като Августин Господинов, правехме литературни четения из страната и след всяко четене при нас идваха млади поети, които искаха нашата писателска помощ или съвет за издаване на техните ръкописи. Тогава си дадохме сметка, че има ужасна нужда от подобна Академия – място на което тези талантливи хора да получат професионално обучение по творческо писане, да попаднат в писателска среда, да направят добри контакти с любимите си поети и писатели и да се качат един ден на сцената заедно с тях.

Така след като пилотното издание на Академията приключи, поех щафетата сама и се заех с тази не лека задача. Казвам не лека, защото за тези 9 години не веднъж съм искала да се откажа като организатор. Имала съм безсънни нощи, в които съм правила програми, приемала съм курсисти, съставяла съм договори и какво ли още не. Налагало се е да инвестирам в нея средства без гаранция, че ще стартира, тъй като Академията не е финансово подпомогната от държавата и самата тя като механизъм се случва на принципа perpetuum mobile. И тук не обвинявам държавата, че не ни помага, напротив. Веднъж спечелих проект от НФК за подкрепа на Академията, но сумата която ни дадоха накрая беше абсолютно недостатъчна да покрие разходите ни и хонорарите на менторите. А аз държа заплащането на авторите, които преподават в нея да е достойно, защото това е достойна професия, която трябва да се оценява високо.

От позицията на писател съм изключително радостна от това, което се случи за тези 9 години, и продължава да се случва. От Заешката дупка излязоха изключителни поети и писатели, които успяха да наложат имената и книгите си, спечелиха не малко литературни награди и бяха публикувани в литературни антологии и списания. Успехът на тези пишещи хора, изграждането на този мост между тях и издателите, между тях и писателите, между тях и сцената, е онова, което ме кара да продължавам борбата с вятърните мелници.

И наричам това смисъл.“

Самата Рене Карабаш е автор на книги с поезия и проза. За поетичната ѝ книга „Хълбоци и пеперуди“, 2015 издателство „Жанет 45“ Марин Бодаков (1971-2021) пише тогава: „Животът и поезията се обичат, но са разделени. Затова стихосбирката на Рене Карабаш е въже за двойно самоубийство. Жилаво и неумолимо, и истински обичливо въже.“

През 2018 с логото на същото издателство беше публикуван романът ѝ „Остайница“, за който Владимир Зарев пише: „Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека.“ Така се случи, че първият човек, който ни говори за нея беше изумителната преводачка от български на френски проф. Мари Врина- Николов (Признавам, че често тя ни изпреварва с прочита на най-новите книги на български автори, особено младите.) Припомняме, че в края на 2023 година френският превод на романа "Остайница" спечели наградата за превод на Френския PEN клуб, която бе връчена на преводачката Мари Врина-Николов.Малко по-късно английският превод на романа ѝ, от преводачката Изидора Ейнджъл спечели наградата за превод Gulf Coast Translation Prize в Америка. За този роман Рене Карабаш беше удостоена и с литературната награда на името на Елиас Канети.

Мари Врина-Николов и френското издание на "Остайница"

Още с излизането на романа прекрасният ни кинорежисьор Костадин Бонев беше запленен от него и ни е споделял какъв филм носи тази литература. Сложният път е извървян, независимо, че трудностите, както обикновено продължават, но сподели за нас в неформален разговор, че първите снимки започват в края на октомври.Филмът е копродукция между България, Италия, Румъния и Албания.

Споменаваме всичко това само като малък щрих за Рене Карабаш, а има още много, но за това в следващ наш разговор нея за литература, за кино, за живота ни…

Сега е важно 9-ото издание на Академия „Заешка дупка“, вероятен шанс за талантливи хора, а и за открития, дори на себе си, Въпреки. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Академия „Заешка дупка“ и Стефан Марков

[vprki]

С поглед към отминалата 2023- част II

На нас, всички, ни се случи нещо изключително през отминалата 2023 – наградата „Букър“, която получиха Георги Господинов и Анджела Родел за романа „Времеубежище“ и неговия превод на английски. Хубаво е да си даваме сметка, да сме щастливи, че българската литература е оценена, разбрана, обичана в света. И преводът на романа на различни езици е на витрините на книжарниците в много страни сред топ книгите.

Когато човек се обръща с поглед, не толкова като равносметка, а като емоции и преживявания, помни и никога няма да забрави дати, дни. Ще го съпътстват, както беше с вълнението и щастието в навечерието на 24 май миналата година. „Честит празник! Честито чудо на езика!“ Каза Георги Господинов на български език при получаване на изключителната литературна награда Международния Букър за 2023 заедно с преводачката Анджела Родел за романа „Времеубежище“ в Лондон. Журито на миналогодишното издание на отличието беше с председател френската писателка, носителката на “Гонкур” Лейла Слимани, която обяви печелившата книга на церемония в Скай Гардън, Лондон, на 23 май, късно вечерта, минути преди да настъпи ��ай-светлият ни празник 24 май. Тя каза за „Времеубежище“: “Това е задълбочена работа, която изследва много актуален въпрос: Какво се случва с нас, когато спомените ни изчезнат? Георги Господинов успява чудесно да се справи, както с индивидуалните, така и с колективните съдби, и именно този сложен баланс между интимното и универсалното ни убеди и докосна”.

Лейла Слимани /л/, Анджела Родел и Георги Господинов при получаване на наградата "Букър"

А сутринта след получаването на наградата Георги Господинов написа на стената си във фейсбук: „Честит празник! Честито чудо на езика! Имах щастието да произнеса тези думи на български снощи на връчването на Букър в сърцето на Лондон! В навечерието на най-хубавия празник! Написах тази книга с трийсетте букви на кирилица. Благодаря на всички, които вярваха в нея! Благодаря на читателите си, с които сме заедно от години. Беше и е дълъг път. Благодаря на писателите преди мен, от които съм се учил! На българските писатели за всичко изстрадано и написано. За радостта, която видях в България след обявяването на наградата снощи. Радостта заради книга е чиста радост. Благодаря ви! Възможно е! Иска ми се това да отвори вратата към българската култура и да ни даде кураж.“ /Повече за наградата през миналата година може да прочетете във „въпреки.com” тук./.

Припомняме, че в разговор за „въпреки.com” по повод удостояването ѝ с наградата за превода на “Физика на тъгата” от Георги Господинов на първите награди на литературен клуб “Перото” в НДК (2015), Анджела Родел каза: „Българската литература има значение за света. Георги Господинов има страхотен език. Той е поет и това си личи в прозата му. Георги има много тънко разбиране за ритъм, за звучене на езика, обича да играе с езика и на микро ниво нещата са много пипнати при него. Красиво самото писане, не само смислово, структурата на езика е красива и изпипана. Тя е много майсторска на всяко ниво. Той има интересни идеи, но и как да ги каже и начинът му на изразяване е много красив. Разбират го. Той говори за социализма, говори за разни неща, които за нас не са познати, не сме живели през такъв период. Но той говори на общочовешки език за детството, за носталгията, за което всеки човек има разбиране. Той говори за социализъм чрез някакви общочовешки емоции и чувства. Затова,  въпреки че е много българска неговата тематика, той е лесен за разбиране от американците. И не само в Америка, а и от италианци, и французи и германци…”. Почти пророчески думи… А в последните дни на 2023  година научихме, че  Анджела Родел е превела и една от великолепните книги на проф. Вера Мутафчиева, Светла ѝ памет, „Случаят Джем“ и тя ще има своята публика по света.

Романът „Времеубежище“ със логото на издателство „Жанет 45“ излезе в България през април 2020 във времето на извънредна ситуация заради Ковид-19 /във „въпреки.com” може да прочетете тук/.

Когато Георги и Анджела в Лондон получиха статуетката за наградата „Букър“ от ръцете Лейла Слимани, едва ли сме предполагали, че ще имаме шанса да се срещнем и общуваме с нея по време на 11-ото издание на Международния литературен фестивал през декември в НДК, когато тя беше сред участниците. Фестивалът беше изключителен, но за него малко по-късно в текста.

Връщаме се в септември, когато в рамките на „Празниците на изкуствата Аполония“ Георги Господинов проведе втория си майсторски клас по творческо писане след този през 2021 година. Седем бяха младите автори, които той избра да се включат в него - Александър Арнаудов, Анжелина Бъчварова, Ани Динева, Емилия Найденова, Камелия Панайотова, Михаела Илиева и Христина Йорданова. В двора на Градската галерия на Созопол той не само ги представи, а и в разговор с литератора Иван Ланджев сподели и за международния Букър и за чудото на езика, което е негова специална тема. ��На български език може да се говори за големите неща по същия начин, по който го правят и другите езици. Наградата за "Времеубежище" в действителност е радост заради книга и именно това я прави още по-важна.“ Сподели тогава Господинов. За младите участници в майсторския му клас, някои, от които вече и с дебютни книги каза, че се е постарал да им предаде от личния си опит. „Колко е трудно ще бъдеш в часовете самота по пътя на писането и кои са най-важните неща, които ще останат накрая - като развиването и запазването на чувствителността, която човек има. Тази чувствителност е и най-същественото, за  пишещия.“ За заниманията  по творческо писане  научихме от него и от прочетеното от участниците. Едно от упражненията, които им е задал, е да пишат за спомена си от първия страх (за това ще стане дума по-късно в текста), който цял живот носим със себе си. Другото – да напишат историята на своето име, защото всяко име има история. А трето – текст върху годината, в която са родени. Младите автори бяха поколението от края на 80-те до края на 90-те. Всички зададени от писателя текстове са писани в рамките между 12 и 13 минути.

Георги Господинов на "Празниците на изкуствата Аполония" в Созопол, 2023

Господинов сподели тогава и, че най-доброто на писането е възможността да минаваш нататък и да произвеждаш памет. Винаги е хубаво, обаче, да тръгнеш от изгубената родина на детството. А когато пишеш за нея, трябва да се върнеш в онова тяло, в онази своя височина. Тук не по-малко важно е да не забравяш, че ако се забелязваш, то е защо си стъпил на раменете на гиганти.

Припомняме, че в рамките на „Аполония“, 2023 традиционно беше много силна литературната програма. Отбелязахме вече в първата част на обзора ни присъствието на нобелистката Светлана Алексиевич. Всички литературни вечери бяха изпълнени с публика, щастлива, че е сред автори, сред книги и разговаря за тях за времето, за живота ни, за това какви сме и кои сме като памет и човечност, къде се срещат тъгата и радостта…Кой казва, че не се чете? Този риторичен въпрос ни връща към 11-ия Международния литературен фестивал и 50-ото издание на Панаира на книгата в края на годината в НДК.

Мирослав Пенков /л/ и Захари Карабашлиев /д/

Всяка среща с рамките на Литературния фестивал в Мраморното фоайе на НДК бе преди всичко празник на литературата за публиката, винаги препълнила пространството. А дългите опашки за автографи от авторите на представяните книги е едно от доказателствата. Амбицията на програмния екип на Софийския международен литературен фестивал за 2023 година с мотото „Създаваме истории. Създаваме история.“ проф. Амелия Личева и доц. Дария Карапеткова беше да се поканят автори, които са прицелени в различни публики, работят в разнообразни жанрове и не на последно място - правят опити да обяснят съвремието и да посочат възможни траектории за онова, което ни очаква в бъдеще. Реализираха по вдъхновяващ начин. И ще продължим да пишем за тази най-книжната седмица в София не само на декември, а и на годината, защото срещата с автори, преводачи, издатели, най-вече с книгата не е само фестивално събитие (в добрия смисъл на думата), а лично преживяване с творба,  което съвсем не е моментно. А продължава във времето и се чете и препрочита.

Във „въпреки.com” вече написахме за срещата с писателя Мирослав Пенков, автора, който ни покори още съвсем млад преди години със сборника си разкази „На изток от Запада“ и се завърна от Америка специално за премиерата на новия роман „Река в лабиринта“. Тя бе  представена в разговор с колегата му Захари Карабашлиев, главен редактор на издателство „Сиела“, което издава и книгите на Пенков. Специално внимание отделихме и на македонската писателка, поетеса и преводачка Лидия Димковска при представянето поетичната ѝ книга “(Не)удобството на съществуването”, публикувана от Издателство за поезия ДА на 11-ия Софийски международен литературен фестивал.

Силвия Чолева /л/ и Лидия Димковска /д/

Единствената поетична книга в програмата му, представена в разговор с издателката, поетеса и журналист Силвия Чолева. „Всички си мислим, че поезията не се чете, че е за елита. Аз мисля, че поезията се чете! Поетичните книги може и да не са бестселъри, но винаги съм изненадана колко читатели има на представянията на стихосбирките ми по света.“ Каза Лидия Димковска.И продължи: „Ако пишеш по теми, които са универсални, но се изразяваш по индивидуален и личен начин, книгите стигат до читателите. Моята литература със сигурност е вдъхновена от живота, който живеем, от света, в който живеем, от реалността. Не пиша за нищо абстрактно, което хората да не разбират и да не усещат, моите чувства са и ваши чувства. Мисля, че винаги мога да се надявам на заедност с моите читатели и читателки, с българските си читатели.“

На финала на Литературния фестивал, както вече знаете беше срещата с Лейла Слимани и Георги Господинов, с модератор Георги Ангелов, журналист, един от водещите ни преводачи от френски. (Много ми липса, а и не само на мен като водещ в предаването „Библиотеката“ на БНТ, но това е друга история).

Лейла Слимани, Георги Ангелов и Георги Господинов

Френско-мароканската писателка Лейла Слимани е сред най-известните писатели и романисти във Франция и франкофонските страни, лауреат на наградата "Гонкур", 2016 за романа ѝ "Нежна песен" (превод Р. Стефанова). В България са публикувани и „Уханието на цветя в нощта“ (превод Зорница Китинска), 2023 „ В градината на змея“ (превод К. Кавалджиев), 2017  от издателство „Леге Артис“. През 2023 г. писателката оглави журито на международната награда "Букър", чийто лауреат е Георги Господинов с романа си "Времеубежище" в превод на Анджела Родел. Сблъсквала се е с расизма и пише за трудния живот на жените в Мароко. Слимани е писателка и журналистка със силна гражданска позиция.

„Когато пишем сме доста по-добри хора, отколкото, когато не пишем, тогава сме доста по-проблемни. Ако прочетете книгите на Лейла Слимани и епитафите към тях, ще видите, че тя познава повече централната източно европейската литература, дори повече от самите нас. Милан Кундера е един от любимите ѝ автори, Чехов, Толстой. Казвам го, защото ние винаги сме предубедени, че кой ще чете писателите от нашия регион. Това е интересът към перифериите, който минава през английската, американската, но има друга чувствителност, която минава през образците на тази периферия.“ Каза Георги Господинов.

Анджела Родел и Георги Господинов при получаване на наградата "Букър"

За романа „Времеубежище“ Лейла Слимани сподели: "Прочетох го на практика на един дъх, за един ден. В този роман се почувствах уютно, защото препраща към свят, който познавам и обичам, към мои любими автори. Стори ми се едновременно много смешен и изключително меланхоличен. Много ме затрогна." А и двамата с Георги Господинов идват от "периферна", поне в евроцентристките ни представи, култура, макар и тя да пише на един от най-разпространените езици и да е носител на най-престижната френска награда за литература. Доколко обаче можем все още да говорим за център и периферия, когато става въпрос за литературата? "Струва ми се, че това е било така преди 50 години, но все по-малко отговаря на действителността. Днес светът се разширява. Чуват се нови гласове било от Африка, от централна Европа или от Азия и това е нещо хубаво." Убедена е писателката, която, все пак, от 17 годишна живее във Франция. Пише на френски и споделя, че не пише на арабски. Двамата ги обединява и нещо друго – самотата на писане и четене. Със сигурност не само тях…

Лейла Слимани и Георги Господинов

„Важна е темата, защото книгата се пише в самота, губиш приятели, не отиваш някъде с приятели на кръчма. Но е важно с кого сядаш на една маса. Но има и нещо друго – ние пишем в самота книгите си, но, всъщност, непрекъснато си говорим с други автори, с други гласове – Пруст, „В търсене на изгубеното време“, и Томас Ман, и Чехов, и Бродски, и Борхес. Докато пишем книгите си, това е работа в главата с други гласове, в други стаи. Особено състояние, но си говориш с други хора. Докато пишех „Времеубежище“, „Вълшебната планина“ беше до мен по ред причини, става дума за навечерие на войната, тревожност. Усещането днес е нещо подобно и липсва възможността за нормален разговор. Всичко те вбесява в другия. Искам да ме чуеш, искам да крещя по-високо от теб. Това го има в Томас Ман. И усещането, което имаме за повторение днес не е случайно. Нещата не са по-малко тревожни.

Писането е работа срещу омразата, защото като чуваме историята на Лейла или моята история, някак си не можеш да мразиш, ако си нормален. Не можеш да мразиш човек, който ти е разказал за него си и за дъщеря си. Не можеш да мразиш човек, който разбираш, че говори искрено за себе си и за детството си, например. Това, което прави литературата е да те кара да разбираш и дай, Боже, да ти дава щастие.“ Сподели Георги Господинов. Но се върна, благодарение на въпрос на Георги Ангелов и към прословутата си фраза от преди години „Четящият човек е красив“ и защо трябва да се чете. „Това, което съм се опитал през тези 20-30 години да правя е да твърдя, че четенето е ценност и, че когато четеш правиш поне три неща: Първо: Произвеждаш смисъл за себе си, разбираш себе си и света; Второ: Знаем от Шехерезада – отлагаш края. Като четеш роман, като прочетеш книга, като разказваш история, отлагаш края, печелиш още един ден и още сто неща, които могат да се изброят. Най-важното е, че четенето е политически акт така го казах 2013 година, когато ми беше тази фраза и не беше казана случайно тогава. Четенето е политически акт, защото произвежда съпротива срещу политическия кич, срещу кича на национализма. В 21-ви век сме – четящият човек е красив и смислен.“ Каза не за първи път Георги Господинов.

Лейла Слимани

За Лейла Слимани писането е мистерия, възможна единствено в тъмнината и самотата, но също така огледало, в което показва на обществото собствения ѝ образ. "Литературата, според мен, говори за отношението ни с другите, за това какво е да живееш в общество, така че неизбежно се отнася към политиката. Дори когато говорим за семейството – то е политическо пространство. Малко са областите от живота, които не са политически и понеже литературата обхваща целия човешки живот, няма как и тя да не е политическа. Литературата дава власт. Тя може да бъде подривен, политически или също така феминистки акт – четящата жена има тайни, не знаем за какво мисли. Четящата жена вече не е съпруга и майка, затворена в границите на домашното. (тя определя себе си като феминистка, помнейки детските си години в Мароко, когато на жените е било забранено дори да четат). Литературата дава смисъл, връща ни към форма на самотата. Когато четем се затваряме в себе си. Имаме вътрешен живот, а той е много важен. Литературата отваря нови хоризонти. Вече не съществува само реалното, възниква нова действителност, която става възможна чрез книгите."

За Георги Господинов „Писането, всъщност, е работа срещу омразата. Това, което прави литературата, според мен е да те кара да разбираш другия.” И двамата са убедени, че в нашия свят на тревожност, на войни и ужас единственият отговор, който може да се ��аде на тираните и фанатиците, е щастието, обичта, радостта.

Обединява ги и още нещо – отношението към миналото, за което Георги Господинов говори още през 2021 година, когато получи наградата за проза на Портал Култура. “Миналото сочи напред, защото е пред очите ни, а бъдещето, като не се вижда, то е отзад. За писателя е естествено да се интересува от миналото. В миналото има миризми, като си има неща за всички сетива. Бъдещето е малко като празна стая,  която стои там отпред, но трябва да я населяваш с нещо. Естествено е миналото да ни вълнува. Аз не пиша исторически романи, тези които сега четата „Физика на тъгата“ и са на 20 за тях той звучи като исторически роман. Това минало, което ме интересува е миналото, което е още топло, още населяваме. Миналото, в което майка ми и баща ми са там, дядо ми и баба ми. Това е минало, което аз съм виждал и съм го чувал, разказано им от тях. Това минало ме интересува. В някаква степен бъдещето, което ме интересува е също толкова близо. Не ме интересува дали след 100 години ще колонизираме Марс или не. Бъдещето, което ме интересува…ние се борим да спасим следващите пет години. Това е истината, нека си го кажем! Ние се борим да имаме пет години, след това 10 години. Не може да говорим за след 100 години какво ще бъде.“

„Аз харесвам топлото минало, което можем да докоснем... Харесвам историите на баба ми. За мен това не е минало. Това е настоящето на моя дух. Писането ни дава възможност да си върнем това, което е изчезнало.  Харесвам моето минало, с моите спомени, аромати и цветове. То за мен е убежище Когато мисля е за близкото, а не за след 100 години.“ Сякаш го допълни Лейла Слимани.

В края на срещата, която според нас беше и като незабравима история от приказките на Шехерезада, благодарение на цялостното излъчване на Лейла Слимани. Георги Ангелов попита и двамата писатели за личните им страхове. Те и така отговориха в личен, интимен план. Но Георги Господинов сподели и, че обмисля следващата му книга да бъде посветена на страховете. „И то на първите страхове. Ние сами произвеждаме страховете си и понеже имаме въоб��ажение, те стават по-големи от самите нас”. Думите му ни върнаха към майсторския му клас в Созопол, когато е дал тази задача на курсистите си. Може би я е обмислял още тогава или те са го провокирали – ще разберем…

Георги Господинов и Лейла Слимани

По-подробно разказахме за тази среща, защото тя ни връща и към книгите през годината – за паметта, която още можеш да пипнеш, за самотата, която не е само писателски избор и за нас самите, които продължаваме да живеем в свят на диктатори…През годината отбелязахме в текстове при нас не малко книги /за част от тях може да прочетете тук, тук, тук и тук/, но едва ли е достатъчно, защото е необятна тема.

За финал на този текст ще бъдем по-делови. Не за първи път подчертаваме, че съжителството по този начин на Панаира на книгата и Международния литературен фестивал е мъчително, меко казано. Мраморното фоайе на НДК е като гаров перон с шумовете на другото събитие, не по-малко важно и смислено, но различно. Дворецът има n-броя зали, където Литературният фестивал да се провежда в близостта, интимността в срещите с авторите.

Публиката в Мраморното фоайе в НДК

И още нещо за Панаира и неговите организатори – докога издателство „Еделвайс“ ще присъства на ��анаира на книгата и на Алея на книгата? Издателство, което издава книги, отричащи Холокоста, пропагандиращо човеконенавистни идеи. И организаторите да не го обясняват като "друга гледна точка" и "свобода на словото". Припомняме, че съоснователят и първи президент на Асоциацията на българските книгоиздатели от 1994 до 2005 и директор на Панаира от 1995 до 2005 година Раймонд Вагенщайн не допусна издателството "Жар-птица", по-късно "Жарава 2002" на Волен Сидеров за подобна литература на територията на форума, който се провеждаше тогава в зала 3 на НДК. Той си стоеше отвън във фоайето и един от малцината спрели на импровизирания му щанд бе тогавашният президент Георги Първанов.

Част от публиката, препълнила Мраморното фоайе на НДК на срещата с Лейла Слимани и Георги Господинов. В центъра Крум Крумов, вляво Невена Дишлиева-Кръстева снима

Защо споменавам всичко това? Защото миризмите от близкото ни минало, за които говорят двамата писатели са не само курабийките на баба с канела, или на сладкото ѝ със стръкче индрише, или на книгата с пожълтели страници „Без дом“ на Хектор Мало със стария правопис, който бързо ще научиш, за да я прочетеш и цял живот да съпреживяваш съдбата на дядо Витали и малкия Реми… Това са други истории, но винаги някак, свързани с книгите.

Следва продължение. Налага се трета част, има защо…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на наградата "Букър" и "Аполония"

[vprki]

Георги Господинов: Честит празник! Честито чудо на езика!

 „Честит празник! Честито чудо на езика!“ Каза Георги Господинов на български език при получаване на изключителната литературна награда Международния Букър за 2023 заедно с преводачката Анджела Родел за романа „Времеубежище“ в Лондон.

Журито на тазгодишното издание на отличието беше с председател френската писателка, носителката на “Гонкур” Лейла Слимани, която обяви печелившата книга на церемония в Скай Гардън, Лондон, на 23 май, късно вечерта, минути преди да настъпи най-светлият ни празник 24 май. Тя каза за „Времеубежище“: "Това е задълбочена работа, която изследва много актуален въпрос: Какво се случва с нас, когато спомените ни изчезнат? Георги Господинов успява чудесно да се справи, както с индивидуалните, така и с колективните съдби, и именно този сложен баланс между интимното и универсалното ни убеди и докосна".

Лейла Слимани, Георги Господинов и Анджела Родел

А сутринта след получаването на наградата Георги Господинов написа на стената си във фейсбук: „Честит празник! Честито чудо на езика!

Имах щастието да произнеса тези думи на български снощи на връчването на Букър в сърцето на Лондон! В навечереието на най-хубавия празник! Написах тази книга с трийсетте букви на кирилица. Благодаря на всички, които вярваха в нея! Благодаря на читателите си, с които сме заедно от години. Беше и е дълъг път. Благодаря на писателите преди мен, от които съм се учил! На българските писатели за всичко изстрадано и написано. За радостта, която видях в България след обявяването на наградата снощи. Радостта заради книга е чиста радост. Благодаря ви! Възможно е! Иска ми се това да отвори вратата към българската култура и да ни даде кураж.“

Георги Господинов

Наградата “Букър” е най-важното събитие в литературния и издателски свят. Връчва се от 1969 година, а нейни носители са Салман Рушди, Маргарет Атууд, Казуо Ишигуро, Джулиан Барнс. През 2005 започва да се връчва и международният “Букър” само за книги в превод. Първият носител е Исмаил Кадаре. Олга Токарчук печели наградата в годината, която получава Нобел, 2018. С тази номинацията, която стана ясна (дългия списък) в края на ануари Георги Господинов се нареди до други номинирани автори през годините като Марио Варгас Льоса, Милан Кундера, Орхан Памук, Амос Оз, Ани Ерно и други. В началото на пролетта беше обявен  и краткият списък за наградата с автори от Испания, Южна Корея, Франция, Кот д’Ивоар и Мексико и за първи път и от България.Заедно с Георги Господинов за наградата бяха номинирани Мариз Конде за "Евангелието според Новия завет"; Чун Мйънг Гуан за Whale ("Кит"); Гауз за Standing Heavy, Гуадалупе Нетел за Still Born ("Мъртвороден") и Ева Балтазар за Boulder ("Скала").

"Ню Йоркър", "Гардиън" и "Файненшъл Таймс" го обявиха %Времеубежище“ за една от книгите на 2022 година. Рецензии се появиха в "Таймс", "Ню Йорк Таймс", "Уолстрийт Джърнъл“. Translated by Angela Rodel (Congrats, Angela!), published by W&N, London. Bookerprize.

Написаха тогава организаторите на наградата. При получаването ѝ Георги Господинов благодари на организаторите, на преводача Анджела Родел, на своите читатели и на издателство "Жанет-45", които издават книгата. Той нарече "Времеубежище" едновременно "политическа и човешка книга". Той поздрави и останалите номинирани, като каза, че всички книги са невероятни и трябва да се прочетат.

Анджела Родел и Георги Господинов

Припомняме, че в разговор за „въпреки.com” по повод удостояването ѝ с наградата за превода си на “Физика на тъгата” от Георги Господинов на първите награди на литературен клуб “Перото” в НДК, Анджела Родел каза: „Българската литература има значение за света. Георги Господинов има страхотен език. Той е поет и това си личи в прозата му. Георги има много тънко разбиране за ритъм, за звучене на езика, обича да играе с езика и на микро ниво нещата са много пипнати при него. Красиво самото писане, не само смислово, структурата на езика е красива и изпипана. Тя е много майсторска на всяко ниво. Той има интересни идеи, но и как да ги каже и начинът му на изразяване е много красив. Разбират го. Той говори за социализма, говори за разни неща, които за нас не са познати, не сме живели през такъв период. Но той говори на общочовешки език за детството, за носталгията, за което всеки човек има разбиране. Той говори за социализъм чрез някакви общочовешки емоции и чувства. Затова,  въпреки че е много българска неговата тематика, той е лесен за разбиране от американците. И не само в Америка, а и от италианци, и французи и германци…”. /Целия разговор може да прочетете тук./

Думите ѝ тогава, сякаш, са били пророчески. И сега за 2023 Георги Господинов за следващия си роман „Времеубежище“ заедно с Анджела Родел са носители на изключителната световна награда за литература „Букър“.

На този наш толкова прекрасен и любим празник 24 май, в който Георги Господинов и Анджела Родел ни дариха огромна радост, вълнение и, без да е пресилено, самочувствие, цитираме няколко много важни хора, според нас.

Издателят Манол Пейков: Честит празник на Георги Господинов, който през всичките тези години уверено крачеше след таланта, а не след егото си. Който винаги стоеше високо и никога не се изкуши да слезе до нивото на хулителите и завистниците си (защото, както добре знаем, "никой не е пророк в собственото си село"). Който освен голям писател е и голям човек – той притежава онази ц я л о с т н о с т на личността, която често се оказва дребната на пръв поглед и невидима за мнозина разлика между успеха и величието.

Честит празник на Анджела Родел, която дойде в България, привлечена от магията на неравноделния многоглас на народната ни музика – и превърна не само страната ни, но и нашия език в свой втори дом. Ролята на добрия преводач е понякога съвсем буквално да п р е в е ж д а читателя, през непознати за него земи и нрави, през чужди за сетивата и логиката му култури и все��ени на съотнасяне. Тъкмо за това говори великият португалски писател Жозе Сарамаго, когато казва, че "писателите създават националнaта литература, а преводачите – световната".“

Мари Врина-Николов

Мари Врина-Николов, преводач на Георги Господинов на френски език: „На този ден на българската култура (има ли много култури по света, които се честват публично, официално? )  плача, сълзите си от радост... ЗаГеорги Господинов, в когото вярвам от 1999 и издаването на „Естествен роман“, но и чрез него и благодарение на Анджела Родел, за българската литература, че най-накрая признахме, че има своето място в "Световната Република на буквите". Признание и освещаване, което чакам четиридесет години... Да,. Искам да благодаря на издателите, които ми се довериха, когато им давах текстовете на Георги Господинов. Тогава кой повярва в него: Robert Strick от Phebus, първият му френски издател („Естествен роман“), Anne Bourguignon (Арлеа), за Азбуката на жените, Много голямо благодаря на Armand de Saint-Sauveur (Интервали) за този страхотен, страхотен текст, който е „Физика на тъгата“ (когато великите издатели, които имаха средствата да го направим, искаха да се откажем да "поемем този финансов риск) и за „Всички наши тела“, Ауроре Туя (Галимар) за Страната на миналото (която за мен си остава "Абритемпс", по-близо до Time Shelter) и Norman Gourrier-Warnberg за сборниците с разкази „Всичко е Луна“,  със стихове „Там, където не сме“, което ще се появи тази есен. Днес е нашият празник на всички нас, които обичаме книжовността и се борим за признание на тези, които все още несправедливо са в сенките.

Най-хубавият празник на буквите днес е с изумителен подарък - убежище, „Времеубежище“, много по-мощно от бомбоубежище, признато заслужено във високите етажи на световната литература с наградата Букър! Благодарим на Георги Господивов и на Анджела Родел за този п��дарък!“

Хелле Дагард и Георги Господинов

Хелле Дагард, преводач на Георги Господинов на датски език: „Днес е 24 май, Денят на славянската азбука и Ден на българската култура, прекрасен ден в чест на азбуката, толкова много велики автори и изследователи са предавали истории за това и подсказки. Най-актуалното е че Георги Господинов издигна българската литература на света. И както каза в благодарствената си реч в Лондон вчера при присъждането му на наградата „Букър“: „Докато разказваш истории, живееш. Имайте това предвид!

Честито на Деня, честит 24 май!“

Припомняме и още много важно, дори съкровено за нас от „въпреки.com” за Георги Господинов, „Времеубежище“ и не само… Въпреки социалната ни изолация ни в дните на COVID – 19 през април излезе от печат новият роман на Георги Господинов „Времеубежище” /изд. „Жанет 45“/.  Тогава за нас, не толкова заради пандемията, а защото тежката диагноза на Стефан Джамбазов изискваше много сила и кураж, „Времеубежище“  ни даде радостта от прекрасна литература, но и смисъл да продължим напред, Въпреки. Тогава Георги написаза романа си: „За човек, който обича света от вчера, този роман не беше лесен. Той се разделя с една мечта по миналото или с това, в което то се превръща. Писах (и трих) за смесването на времена, когато паметта, лична и обща, си събира багажа и си тръгва. За новата обсесия на Гаустин и дискретното чудовище на миналото, което идва срещу нас. За времеубежищата, които строим, когато сегашното не н�� е вече дом”. /За текста при нас тогава може да прочетете тук./

Георги Господинов и Анджела Родел

Благодарим ти, Георги, благодарим ти Анджела за щастието и възторга, които изживяваме, кой от Небесата, кой от Земята… Благодарим и на още една личност, специална за нас - Биляна Курташева, жената до писателя, негова съпруга, блестящ литератор и редактор. Духовната енергия пулсира, тя никога не се губи! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: архив на Booker prize и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Будителите се оказаха като че ли повече от събудените

Изминалата седмица освен с фокус върху местните избори премина и под знака на Деня на народните будители. За учениците това беше добро дошло, защото на някои от тях им се събраха четири почивни дни. А пък за други Денят на будителите беше повод да раздадат различни награди. Институции, съюзи и медии връчиха награди по своето разбиране за будителство, които като че ли останаха повече като гилдийно отличие за наградените, а не толкова факт за публиката.

И все пак имаше няколко конкурса, които заслужават да бъдат споменати. Това са Годишните награди на Портал „Култура” и наградите на литературен клуб „Перото” в НДК. Интересно беше, че в някои случаи имаше повторение на наградените, независимо от различните журита. Както каза проф. Светлозар Игов /на снимката горе/, носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото” това озна��ава, че се създава обща литературна среда, която може обективно да оцени постиженията на авторите. И още едно „дублиране” на наградите – Елена Алексиева взе призовете и в двата конкурса за романа си „Свети Вълк” /изд. „Факел Експрес”/.А тя стана по-рано тази година за същия роман и носител на Националната награда за български роман на годината на Национален дарителски фонд "13 века България". Така че "Свети Вълк" получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас.

Елена Алексиева и журито на конкурса на Портал “Култура”

Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете. А както отбеляза Елена Алексиева при получаването на наградата от „Перото” много важно е обаче тази литература да стига освен до българския читател, но и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят за издаването на наши автори в техните страни и приемат тази своя дейност като мисия. Една от тях е чудесната датчанка Хелле Далгор, която получи наградата на „Перото” за преводите си от български на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“ от Георги Господинов. В наше поздравление до нея, тя отбеляза, че много се радва, но не би могла да получи това признание, ако ги нямаше чудесните творби на Георги Господинов. А в разговор за „въпреки.com” преди време беше казала: „За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”.

Хелле Далгор

Останалите награди на „Перото” бяха в следните категории: За поезия - „Книга на разкаянията и утешенията“ от Цочо Бояджиев /„Жанет 45“/; За детска литература: „Роботът Чапек на планетата с трите слънца. Книга първа. Роботски приключения“ от Марин Трошанов и Петър Станимиров /„Кибеа“/; За дебют: „Глиненият цар“ от Добромир Байчев /„Развитие“/. В конкурса на Портал „Култура” също бяха присъдени и още награди: Специална награда за Боян Папазов; Специалната награда на фондация „Комунитас“ за „личен принос към независимата журналистика“ на Силвия Великова и за „Хуманитаристика” на Ромео Попилиев за книгата му „Цензурата по времето на комунизма“ /„Рива”/ и на Даниел Вачков за „Аварии и катастрофи. Хроника на социалистическата индустриализация“ /ИИБМ, „Сиела“/.

Ромео Попилиев

Иска ни се да цитираме откъс от един текст на Ромео Попилиев за „въпреки.com”, който е свързан с темата за събуждането, но за ставащото и неставащото в българския театър: „Това, което не може да се отрече е, че нашият театър произвежда спектакли с ударно темпо. Бълването на множество и количество създава една своеобразна истерична обстановка и представлява нещо подобно на невротичния ефект, създаван от социалните мрежи, препълнени от свобода и привидно външно разнообразие, но също така и от нарастващото безпокойство от винаги и въпреки всичко изпречващия се въпрос: „И какво от това?”. И още: „И какво в крайна сметка се случи в българския театър? Както изглежда, то ще продължи да се случва, но е време театърът да стане, т.е. да се събуди и изправи от съня на случването си”.

Част от присъстващите при връчването на наградите на “Перото” в НДК

И още нещо свързано с Будителите и събудените. Това беше дискусията в Софийска градска художествена галерия „Музеят – възможен или невъзможен”, организиран от фондация „Въпреки”, подкрепена от Национален фонд „Култура”. Тя беше за съвременния музей и неговата публика, но и за създаване най-сетне на Музей на близкото минало. Дълги години се говори за такъв музей, даже бяха направени опити в това отношение, които не доведоха до резултат. А годините минават и все повече от младите нямат представа за онова време. Появиха се и отделни частни музеи, които интерпретират доста повърхностно и търговски тази проблематика. Дори те, според мнения изразени в дискусията, стимулират носталгията по онова време, а не неговата оценка от съвременна гледна точка. Даден беше и пример, че музеят представляващ ретроапартамент с пет стаи в Димитровград изглежда привлекателен, но никъде не става дума, че тук са живели няколко семейства – с обща тоалетна, баня и кухня… А пък музеят с ретросоцавтомобили в Пещера не отчита, че за кола в онези години се чакаше десет и повече години.

Николай Папучиев и Тодор Петев имаха презентации на дискусията “Музеят - възможен или невъзможен” в СТХГ

Същевременно мненията за такъв музей са разнопосочни – от изключителната нуждата от него, до известно отрицание от гледна точка, че темата е все още много гореща за нашето общество. Както и за това какво би съдържал – дали това да е музей с предмети от онова време или дигитално представяне. Дали да е с предимно историческо и хронологическо подреждане или по-скоро тип арт-инсталация, която да бъде сменяна и да провокира емоционално интереса. Но пък участващите в дискусията бяха категорични, че подобен музей би трябвало да е синтетичен и едва ли само битът и предметите от това минало са достатъчни, въпреки, че и те са необходими в някаква степен. Отчетено като грешка беше разрушаването на бившия мавзолей на Георги Димитров, но и мненията бяха, че в подземията му сега биха могли да се използват за подобна експозиция, колкото и да е малко пространството. Но има и други начини да се разшири – включително и с известно стъклено надграждане на бетонната плоча. Хубаво е, че сега това пространство се използва за съвременно изкуство по програма „Навън” на Програма „Култура” на Столичен общински съвет.

Част от присъстващите на дискусията в СГХГ

Журналистът, писател и бивш министър Юлиан Попов беше споделил в свое мнение за „въпреки.com”: „Може би най - доброто място за подобен музей, или част от него, са подземията на мавзолея на Георги Димитров. Тези подземия сами по себе си са уникален експонат и трябва да бъдат отворени за образователни посещения. Затварянето им е отнемане от паметта ни. Превръщането им в пространство за несвързани с миналото, което ги е породило културни забавления би било извращение с паметта ни”. Искаме да цитираме и две мнения от дискусията – на проф. Евгения Иванова и на проф. Евелина Келбечева. „Може би – вместо музей – определеното за него пространство би могло да се изпълни със сменящи се експозиции и арт инсталации, представени от различни  гледни точки”. Това написа проф. Евгения Иванова, преподавателка, писателка, доктор на науките за култура, антрополог и културолог.

И добавя: „Не съм специалист по музейно дело, но съм сигурна, че музеят предполага минало. Никак не съм сигурна обаче дали „близкото ни минало“ (ако визираме периода на комунизма, каквато, очевидно, е идеята) не е по-скоро настояще. Развихрилите се страсти български по повод учебниците по история, достигнали чак до парламента, като че ли, потвърждават това. Чак толкова неистова страст в защита на един период от време едва ли предполага той да е минало”. Тодор Петев, един от презентаторите в дискусията, пък отбеляза, че е присъствал на национална среща на учителите по история, които са се разделили в това дали това минало трябва да се представя само като фактология или с оценка на периода…

Проф. Евгения Иванова /ц./ също беше на дискусията

„Копнежът по „тогава“ е толкова ясно видим, та няма да се учудя, ако хипотетичният музей се привиди на мнозина като възвърнат рай – обетована земя, напълнена с толкова умилително познатата комунистическа ширпотреба. Умилителната памет, впрочем, произвежда нова ширпотреба: салам „Народен“ или баничарница „БКП“ („банички, кифлички, пирожки“) с петолъчка за емблема. Колебая се ��оя употреба на миналото е по-кичозна: баничарницата „БКП“ в Красна поляна или  баничарницата „Александър Македонски“ в Прилеп. Виждала съм и супермаркет „Филип Македонски“. В Битоля. За някои македонци античността също е настояще...”, е мнението на Евгения Иванова.

А проф. Евелина Келбечева отбеляза по темата „Музеят – възможен или невъзможен”: „Възможен, ако се ангажира държавата. В никакъв случай не трябва да е „класически” музей. Подземието на бившия мавзолей е мега подходящо пространство. Подкрепям Евгения Иванова за поредица от дигитални изложби,които освен това могат да бъдат интерактивни. И да пътуват из цялата страна. Не виждам смисъл в банални експозиции за всекидневието. Не само че е крайно време, но е и крайно необходимо. Имаме много know how вече в Източна Европа, както прекрасни примери, така и посредствени. Единственото предимство на нашето вечно забавяне е, че съществуват тези примери”.

Цветозар Томов представи оптимистично социологическо изслуедване по темата

А надежда за интереса на хората дава и социологическото изследване, специално поръчано по проекта и осъществено от социолога и журналист Цветозар Томов с жители на София. На въпроса нужен ли е Музей на близкото минало 35,7% от интервюирането отговарят, че е много необходимо, а 47,2% са на мнение, че това е необходимо, но се съмняват, че в момента е възможен обективен разказ за близкото ни минало. А ако все пак се създаде такъв музей, 45,3% заявяват, че ще го посетят непременно, а 39,1% - по-скоро да, когато им се отвори удобна възможност. На въпроса дали в България е възможно да се създаде такъв музей, в който да се съчетават изкуство, дигитални технологии и автентични експонати, чрез които да се създаде максимално реална представа за живота в онова време 54% смятат - Да, определено. Така че, интересът на хората съществува, остава и да се реализира тази експозиция, която и финансово може да се изплати. ≈

Текст: екип на „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което определяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това на тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на годината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „Аквариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената отстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на поета Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йехошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за съвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като Киномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероятния му екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителното събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в изминалата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега какво се случи с тази сфера на изкуството през изминалата година. На първо място е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си ��рисъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски музикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала като извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в компанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична община да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от различни поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Теодора Димова е носителят на Голямата награда за литература на Софийския университет

Писателката Теодора Димова стана носител на Голямата награда за литература на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, с която беше удостоена днес.Това е поредната и изключително престижна награда, която получава талантливата, изящна като човек и литератор Теодора Димова. Перото ѝ носи болка, разбиране, обич към човека и света около нас.

Обичаме книгите ѝ, за тях, за изявите ѝ като гражданин, литератор сме писали не веднъж. И ще продължаваме, защото написаното от нея като писател, като публицист е глас на добротата, познанието, емпатията, който дава смисъл и мотивира. Няма да пускаме линкове към многобройните публикации във „въпреки.com”, свързани с нея, с литературата ѝ, с човечността ѝ. Всеки би могъл да ги открие, ако пожелае да се докосне до мъдрото ѝ слово, до надареността ѝ да обича.

Теодора Димова

Публикуваме думите на писателката, казани буквално преди часове, при връчването на наградата в Аулата на Алма Матер. Препечатваме ги от Портал Култура, където Теодора Димова е колумнист с прекрасни текстове. И препрочитайте думите ѝ, те облагородяват в нашия сложен и не добър свят. А надсловът ѝ в изреченото от нея в Аулата на Софийския университет, който е завършила и тя е „Др��матизмът на писането“.

Уважаеми господин Ректор, уважаеми членове на Академичния съвет, колеги, приятели,

За мен е истински вълнуващо да получа наградата за литература на Софийския университет. Преди много години, когато учех тук и завършвах факултета по класически и нови филологии, последното нещо, което ми е минавало през ума, е, че един ден ще застана на това място, за да изкажа думи на благодарност за честта, с която ме удостоявате. Признанието е голямо, затова и благодарността ми е голяма.

Проф. Анастас Герджиков, ректор на Софийския университет "Св. Климент Охридски" и Теодора Димова при връчването на наградата

Литературните награди станаха много. Някои от тях, малко на брой, не само запазват престижа си, но с всяка следваща година го надграждат. Други често го изгубват заради снижаване на критериите, заради злоупотреба с медийното отразяване или заради лобиране на определени литературни кръгове, които на нашата малка територия са особено ясно проследими. Случаят с наградата, която вие ми връчвате, е различен. Вашата награда е учредена в самия край на миналия век и вече е с над 20-годишна история. Нейни носители са Вера Мутафчиева,  Йордан Радичков, Ивайло Петров, Константин Павлов, Антон Дончев, Валери Петров, Екатерина Йосифова, имена на творци, които са си тръгнали от този свят, но са иззидали тук темелите на съвременната литература и на българското светоусещане. Още докато бяха сред нас, ние ги възприемахме като живи класици, а сега, когато са прекрачили отвъд, литературната история им отдава дължимата почит. Вашата награда се връчва от Академичния съвет, в който влизат 40 професори, доценти, доктори, студенти, специалисти от почти всички факултети на най-престижния ни Университет. Безпристрастната оценка и безкомпромисният подбор на това широкоспектърно жури създават уникална аура около тази награда и правят така, че тя да се отличава от останалите. Карат също нейните носители да се чувстват приласкани, поканени, приютени във вашата общност, общността на Алма Матер – майката хранителка, богинята майка, изобразявана в ранните векове чрез образа на две езически богини, а в Средновековието чрез образа на Дева Мария.

Теодора Димова

С течение на времето и възрастта писането започва да ми се струва все по-странно, все по-необяснимо, почти мистично занимание. Като че ли неговото обяснение наместо да се прояснява в съзнанието ми, напротив, все повече се замъглява и отдалечава от мен. Как се ражда един роман – този въпрос често ми е задаван от журналисти и от приятели. Преди години някак можех да разкажа – от писането трябва да се премахне романтичният му ореол, то е черноработничество, неблагодарен и ежедневен труд, нерядко изпълнен с раздразнение, досада, чувство за пълна безпомощност. Писането изисква самодисциплина, духовна аскеза, концентрацията на хирург по време на операция, съсредоточеността на свещеник по време на богослужение. Писането не търпи пустословието, бохемската фриволност, пресметливостта, техническата обиграност. То не трябва да се съобразява с външни критерии като харесване или нехаресване, успех или провал, известност или забрава. Всеки роман е като отделен човек, появява се по уникален начин, има собствена съдба точно така, както е и при хората. Романът, който последно е написан, е по правило най-близкият, най-скъпият. Най-общо – писането е навлизане навътре в себе си, стигането до някакво второ сърце и заставането до него в мълчание.

Теодора Димова

Но напоследък започнах да долавям, че има нещо друго, по-трудно изречимо, по-трудно артикулируемо в отговора на това защо започваме да пишем. И точно него ще се опитам да напипам, доколкото мога, с всичките рискове на този опит.

Като че ли ненаписаните още романи се намират в друго измерение или друга действителност в цялостен, завършен вид. Писателят трябва да прозре през пелените, които отделят двете измерения и да снеме върху хартията онзи, написания вече, готов, завършен, цялостен роман. Това виждане през пелените обаче е кратко, трае не повече от една светкавица време. За това време писателят не може да види цялото, вижда само части от него или само най-главното. Останалото трябва да възстанови по спомен или по интуиция. Това е добре познатото Платоново учение за анамнезиса, отнесено обаче не към ученето, а към художественото творчество.

Тук идва особената сложност на писането, защото ако не можеш да си припомниш видяното, ако интуицията ти блокира и не знае в коя посока да тръгне? И най-лошото – ако изобщо забравиш, че е имало светкавица, че си провидял частица от онзи готов, написан, завършен роман, чието сваляне в този свят е твоята жизнена задача?

Теодора Димова

В процеса на писане писателят е особено уязвим, раним. Затова той трябва да живее в своеобразна аскеза. И именно чрез тази негова уязвимост и ранимост могат да навлязат споменът или интуицията и ако те успеят да се впишат, да се включат в картината, която се е разкрила по време на светкавицата, тогава романът е в съзвучие с онзи, който е горе.

Тази уязвимост и ранимост, това придвижване слепешката, по спомен, по интуиция, е трагически акт. Ако не е трагически, ако не е пламтящ, ако не е на живот и смърт, е по-добре да не се състои. Писането ражда нещо, което до този момент не е съществувало в познатия ни свят, то се зачева в тайнство и неговият край е неизвестен. Веднъж започнеш ли да пишеш, ти ставаш слуга на своето писане.

Ние нямаме сетивата, нямаме и думите, с които да описваме неща отвъд този свят, не са ни дадени, този свят е нашето обиталище. Или по-точно дадени са ни в зародиш, неразвити и нашата задача е да ги развиваме, да ги обгрижваме, да не ги оставяме да залинеят. Това също е част от писателската аскеза. Някога писателите са писали прави. Ако не това, днес ние сме длъжни да бъдем изправени. Тук аскезата преминава в отговорност.

Теодора Димова връчва наградата на Портал Култура за проза на Захари Карабашлиев за романа му "Опашката", 2022

Описах частица от драматизма на писателския труд. Наградата увенчава този труд с глътка радост. Но наградата не е най-голямата радост. Въпреки всичко най-висшата радост е драматизмът на самото писане. Ако пишехме за награди, нямаше изобщо да съществува литература.

Приемам вашата престижна награда както с благодарност, така и с радост. Но самото споменаване на думата радост ни напомня, че времето, в което живеем, е изпълнено с трагизъм. Близо до нас се води война и загиват мирни граждани и деца. Всяка война е жестока, но тази е безчовечно жестока. Една огромна страна нападна независима държава и започна да ��бстрелва домовете на мирни хора, да връзва ръцете им отзад, да ги разстрелва и след това да ги заравя с булдозери в масови гробове. Благодарение на медиите тази брутална война се води пред очите ни. Русия започна тази война сякаш изпраща армията си на учение. Героизмът на украинския народ предизвиква възхищение, но много по-силна е болката от трагедията, която е принуден да преживява. Никоя литература, никое изкуство не може да обхване и опише тази трагедия. Пред нея можем само да мълчим със сведена глава.

Поемам тази награда със сведена глава в знак на благодарност и признателност към вас, но и в знак на болка заради страданията на нашите братя и сестри. Ако трябва да повторя думите на д-р Мартин Лутър Кинг „имам една мечта“, моята ��ечта е един ден писателите да пишат така и да имат такова влияние в обществото, че да не позволяват на никого повече да започва война.

Проф. Анастас Герджиков, Теодора Димова, проф. Мария Стойчева, доц. Бойко Пенчев и проф. Амелия Личева при връчването на наградата

Тук трябва да замълчим и да се замислим кои сме, какви сме и как ще продължим като хора в желанието си да постигаме самоуважение…

Поздравления, Теодора Димова, и благодарим. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на СУ „Св. Климент Охридски“, Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[vprki]

„Поразените“ от Теодора Димова с френската литературна награда „Фрагонар“

Българската писателка, есеист и драматург Теодора Димова стана носител на престижната френска награда „Фрагонар“ за романа си „Поразените“, който се появи на френски език в началото на годината в превод от Мари Врина-Николов. Церемонията по връчването на наградите се проведе на 19 май 2022 година, съобщиха от издателство „Сиела“.

Публикуван за пръв път през 2019 г. (ИК „Сиела“), „Поразените“ разказва за тежката съдба на три жени и едно дете, които преминават през ужаса на деветосептемврийския преврат. У нас книгата донесе на Димова най-голямата литературна награда Роман на годината на Национален дарителски фонд „13 века България“ за 2019 година и литературна награда „Перото“ в категория „Проза“ през 2020.       

Новоучредената френска награда „Фрагонар“ има за цел да допринесе за по-широкото разпространение на чуждестранна литература, да подкрепи нефранкофонски автори и техните преводачи и чрез литературата да „запознава с нови култури и различна действителност“.

В журито на престижния приз участват писатели като носителят на „Гонкур“ Матиас Енар и Ален Мабанку, преводачката Якута Аликавазовис, Аньес Коста от парфюмерийната къща „Фрагонар“, по чиято иниациатива е учредена наградата.

Романът на Теодора Димова беше топло посрещнат и от френските медии. „Теодора Димова пише с перо, потопено в човешката душа, вътрешният механизъм, който произвежда виновни“, пишат от френското списание „Ебдоскоп“.

„Да пише, за Теодора Димова е истинска отговорност, за да унищожи „манипулираната памет“ и да поеме отговорността на цяло едно поколение, което трябва да „предаде паметта за истината на хората, които ще живеят след нас. За да не живеят в унизителния свят на лъжата“, казва за романа Габриел Наполи в „Ан атандант Надо“.

Теодора Димова е член на журито на годишните награди за литература и хуманитаристика на Портал Култура, снимка: Стефан Марков

Романът „Поразените“ от Теодора Димова на издателство „Сиела“ бе избран за девети носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България” за 2019 година.

„Поразените“ от Теодора Димова е роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат. „Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни. Но поразени ли са наистина „Поразените”? Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.В какво се изразява поражението и в какво победата?”, написа тогава Теодора Димова.

На премиерата на "Поразените", 2019, Теодора Димова, проф. Михаил Неделчев/ц/ и проф. Веселин Методиев, снимка: Стефан Джамбазов

А проф. Амелия Личева, когато излезе романът в своя рецензия за „въпреки.com” отбеляза /целия текст можете да прочетете тук /: „Поразените“ на Теодора Димова повдига много въпроси – за грозната подмяна, която след 9 септември 1944 г. бавно започва да променя облика на България и от цветна, нормална страна я превръща в сива, безлична колония; подмяна, в която много от интелектуалците, свещениците, предприемачите, на които се е дължал и духовният, и икономическият прогрес на България от онова време, биват унищожени, а семействата им – изселени, маргинализирани, заклеймени. Сред видимите, публичните оцеляват най-вече тези, които се продават на новата ��ласт (в романа натрапчиво се стрелват образи на хора, които много бързо са сменили убежденията си и са приели новата идеология, за да живеят необезпокоявани).

Снимка: Стефан Джамбазов

 „Поразените“ на Теодора Димова повдига много въпроси – за грозната подмяна, която след 9 септември 1944 г. бавно започва да променя облика на България и от цветна, нормална страна я превръща в сива, безлична колония; подмяна, в която много от интелектуалците, свещениците, предприемачите, на които се е дължал и духовният, и икономическият прогрес на България от онова време, биват унищожени, а семействата им – изселени, маргинализирани, заклеймени. Сред видимите, публичните оцеляват най-вече тези, които се продават на новата власт (в романа натрапчиво се стрелват образи на хора, които много бързо са сменили убежденията си и са приели новата идеология, за да живеят необезпокоявани). Той говори и за примирението, подчинението, които са не по-малко опасни от продаването на душата, защото легитимират новото и му осигуряват комфорт. В романа се прокарва и онази много важна нишка на паметта, която не позволява станалото да бъде простено, която гарантира, че достойнството може да бъде запазено дори в мизерията, в унижението, в пълната безнадеждност. В този смисъл много важен е образът на Райна, но не толкова младата Райна от първата част, колкото възрастната, която постепенно губи паметта си, но в озаренията, в проблясъците си спомня деня след чутите присъди от Народния съд и поклонението на жените в черно, на вдовиците със свещи в ръка и молитва на уста пред ямата, в която са заровени неизстиналите трупове на техните мъже. Тази памет (която за внучката е по-скоро фантазия, а не реалност) – внушава романът на Теодора Димова – не просто трябва да се съхрани, за нея трябва да се говори, защото само така травмата може да бъде осмислена и да има шанс да се върви напред, ако катарзисът се е случил”.

Мари Врина-Николов, снимка: Стефан Джамбазов

Преди време пред нас в многобройните ни разговори за българската литература преводачката Мари Врина-Николов, беше споделила колко е завладяна от романа на Теодора Димова и с какво удоволствие го превежда. Припомняме, че  френската българистка и преводач, професор по българска литература във Франция и основател на първата бакалавърска програма по български език в Париж – Мари Врина-Николов – бе удостоена с наградата за превод „Етиен Доле“ за 2021 г., присъждана от Сорбоната. Тази награда, учредена на името на Etienne Dolet, велик хуманист от XVI век, преводач и автор на първия трактат за превода на френски език, има за цел да привлече общественото внимание към съществения принос на превода за културата и знанието.

Теодора Димова в Софийския университет "Св. Климент Охридски" на публичния дебат „Интелектуалците, комунизмът и демокрацията. Ненамираемата идентичност“, снимка: Стефан Марков

А Теодора написа в профила си във фейсбук: „С благодарност към Editions des Syrtes, Мари Врина Николов, Олимпия Верже, Нели Младенов, Славяна Иванова и целия екип, с който работихме над френското издание!“.

Поздравления с обич за Теодора Димова и Мари Врина-Николов !≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: За наградите за литература с радост и тъга по Марин

Традиционно вече от години в Месеца на Народните будители се обявяват наградите за литература на Литературен клуб „Перото“ на НДК и на Портал Култура. Важно е да се припомни, че преди време двете организации се разбраха колегиално и с приятелски жест едни към други церемониите по връчването на наградите да са на различни дати – на Портал култура на 1 ноември, Деня на народните будители, а на „Перото“ на 2 ноември, ден след празника.

Специално отбелязваме този факт, защото, за жалост, такива взаимоотношения не се наблюдават често в родния ни пейзаж, в който толерантността е изключение. Двата конкурса, ако могат да се нарекат така ги обединява и нещо много важно, според нас, номинациите и журитата са известни преди церемониите за връчване на наградите, а не в последния момент. Портал Култура обявява дълги си списък още в края на май или началото на юни, късия през септември, а Литературен клуб „Перото“ достатъчно като време преди това. Журито на наградите на Портал Култура е постоянно, на „Перото“ е различно, но се знае също доста предварително, като в него влизат призьорите за проза и поезия от предходната година. Приемаме този факт и като привличане на читателите към добрата и смислена литература, което е знаменателно за смисъла за популяризиране на четенето и то на български произведения.

Някои биха се запитали защо реагираме със закъснение. Отдавна е отразено. Но не забравяйте, че има и осмисляне на това, което ни се случва. За жалост, ние бързо забравяме, но правим класации кой първи и кой най-първи в културните събития. Това не може да е обективно. Въпрос на чувствителност и гледна точка към света и не само към изкуството. Това не е фотофинишът на 100 метра в леката атлетика, например. Времето ще покаже и ще оцени. Да не бързаме, иначе си е ПР, който както иска да го разбира. Важен е смисълът, но и за него се изискват сетива. Но да се върнем към литературните награди. Те казват важни неща. За наградите на Портал Култура във „въпреки.com” може да прочетете тук.

Журито на Литературен клуб „Перото“ от ляво на дясно доц. Дарин Тенев, проф. Светлана Стойчева-Андерсон, Силвия Чолева, Теодора Димова и Белослава Димитрова, снимка: Стефан Марков

Журито на награди „Перото” през 2021 г. беше в състав: проф. д-р Светлана Стойчева-Андерсон, Теодора Димова – носителка на Награда „Перото” 2020 г. в категория „Проза” за романа „Поразените“/издателство „Сиела“/, Силвия Чолева, Белослава Димитрова – носителка на Награда „Перото” 2020 г. в категория „Поезия” за стихосбирката „Месо и птици“ /издателство за поезия ДА/, и доц. д-р Дарин Тенев. Кои бяха номинираните във всяка от петте категории: „Проза”, „Поезия”, „Детска литература”, „Дебют” и „Превод от български на чужд език”. Селектираните заглавия са публикувани в периода 1 юли 2020 г. – 30 юни 2021 г.: Категория „Проза“:„Прекъсването на Самсара“, Елена Алексиева /Издателска къща „Жанет 45“/, „Вечерна сватба“, Иван Станков /Издателство „Хермес“/ и „Телогинариум“, Ясен Григоров /Издателство „Точица“/; Категория „Поезия“:„Аорист“, Виктор Самуилов /Издателска къща „Жанет 45“/, „Писмо в небето“, Владимир Левчев /Издателска къща „Жанет 45“/ и „Малкият свят, големият свят“, Надежда Радулова/Издателска къща „Жанет 45“/; Категория „Детска литература“:„Нарисува за децата“, Зорница Христова/Издателство „Точица“/, „Приспивни песни за феи и чудовища“, Сотир Гелев /Издателство „Ентусиаст“ и „Един ден в музея“, Тодор Петев, Зорница Христова/Издателство „Точица“/; Категория „Дебют“:„Чакам в кафенето”, Биляна Генова /Издателство„Колибри“/, „Ела и ме спаси“, Емилия Милчева/Издателска къща „Жанет 45“/ и „Отвор“, Румен Павлов /Издателство „Екрие“/; Категория „Превод от български на чужд език“: Виктория Лефтерова за преводите на испански на„Портретът на моя двойник“ (Siruela, 2020), съвместно с Eнрике Гил-Делгадо и „Сестри Палавееви в бурята на историята“ (Hoja de Lata, 2020), съвместно с Енрике Малдонадо, Джузепе дел Агата за преводите на италиански на „Времеубежище“ от Георги Господинов (Voland, 2021) и „Избрани стихотворения“ от Владимир Левчев (Bompiani, 2021) и Рейнал Перес Васкес за превода на испанскина „Седмият жест“ от Цветанка Еленкова (Vaso Roto, 2021).

Великолепен избор на журито. В скоба не можем да не отбележим, че участието на Силвия Чолева в журито автоматически отнема номиниране на поетични книги на издателство за поезия ДА, тъй като тя е издателят. А в изминалия период, който е определен по статут за наградите в него бяха издадени забележителни стихосбирки на български автори или в превод.

А ето и наградените с малък коментар за някои от тях.

Проф. Светлана Стойчева-Андерсон /л/ и Зорница Христова /д/, снимка: Стефан Марков

Наградата „Перото“ в категория „Детска литература“ отиде при Зорница Христова и книгата „Нарисува за децата Вадим Лазаркевич: Биография“ на издателство "Точица". В категорията „Поезия“ отличие спечели Виктор Самуилов за „Аорист“. За преводите на италиански на „Времеубежище“ от Георги Господинов и „Избрани стихотворения“ от Любомир Левчев приз в категория „Превод“ получи Джузепе дел Агата. Елена Алексиева е лауреат на наградите в категория „Проза“ за сборника разкази „Прекъсването на Самсара“. „Отвор“ на Румен Павлов стана победител в категорията „Дебют“. Великолепната книга на Зорница Христова, посветена на художника Вадим Лазаркевич не просто ни върна в детството с любимите му илюстрации, а ни и напомни с каква обич към тях ни говореха нашите родители. В неговите разказани приказки в цветове и незабравими образи, споделени с децата със смях и обич се открива красивото, доброто, смешното. Предадохме ги на децата, а те сега на техните деца, нашите внучета.

Дни преди наградата за проза на „Перото“ Елена Алексиева беше удостоена с Голямата награда за „Прекъсването на Самсара“. във второто издание на Националната литературна награда за сборници разкази „Йордан Радичков“ 2021в Берковица. За книгата редакторът ѝ Борис Минков, литературен историк, критик и преподавател написа: “Като редактор много отдавна не бях чел книга с такова вълнение и нарастващо удоволствие. Разнообразни във фокуса и направата си разкази, внимателно уплътнени във възможностите си да изненадват, с двойствена атмосфера.“ А Минков е допълнил радостта си от литературата на Елена Алексиева с пожеланието „Да живее славно „Прекъсването на Самсара“! Само ще добавим, че той като литератор е много взискателен към словото и, за да напише тези свои изречения е дълбоко развалнуван от разказите на Елена Алексиева, включени в изданието. Това е забележителна оценка за писателката. А тя вече не малко години е безспорно едно от най-ярките имена в съвременната ни литература. Още от самото начало нейните творби ни вдъхнаха надеждата и вярата за един талантлив и задълбочен автор и винаги с нетърпение очаквахме разказите ѝ, романите ѝ, драматургията ѝ. И Елена не ни разочарова нито за миг, без да сме литературни критици, а читатели, които обичат книгите и с интерес и любопитство следят българската литература.

Елена Алексиева, снимка: Стефан Марков

Седмици преди връчването на тези награди книгата имаше своята премиера в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, която се превърна в диалог между Елена и присъстващите. Тогава тя каза нещо много силно, което продължаваме да преживяваме и осмисляме. „Ние тук се страхуваме да бъдем щастливи“. Всъщност, всеки един от нас е странен или по-скоро различен и това ни прави индивидуалности. Елена Алексиева във всички свои произведения и всички нейни герои са себе си за добро или за лошо в света, в който живеем или сме живели. Тя носи в творчеството си познания за света, за човека, като го разказва с красивия и богат език на добрата литература. Всеки един от разказите в „Прекъсването на Самсара“ стига до дълбините, скрити в човешката природа, която ние цял живот, уж, се стремим за откриването на себе си и все някак си не успяваме да стигнем до хармонията с егото си, преди всичко. Нараняваме другите, страхувайки се да не разберат демоните ни, от които ние се страхуваме най-много, а и нерядко дори подсъзнателно усещаме, че трудно ще ги овладеем. Само любовта е тази, която може да ни помогне, проблемът е дали я разбираме като наша лична сила. Обикновено я искаме от другия, а така го лишаваме от нашата. Елена го е разбрала и ни го разказва по нейния начин с надеждата да открием своята Нирвана. Това занимава и изследва като писател-сърцевед Елена Алексиева не само в разказите от този сборник. Тя е носител на отличието за „Проза“ на „Перото“ и през 2019 година за романа си „Свети вълк“, който тогава беше победител и конкурса за Роман на годината на НДФ "13 века България“ и на Портал Култура.

Забележителният роман на Георги Господинов „Времеубежище“ в превод на Джузепе дел Агата стана носителят на най-престижната италианска награда за литература “Премио Стрега Еуропео”. Той е първият българин, удостоен с наградата, и първият писател от Източна Европа, който я получава. Отличието беше връчено на церемония в Торино на 17 октомври като финален акцент от Международния панаир на книгата - едно от най-големите литературни събития в Италия. Романът “Времеубежище” спечели в конкуренция с други четири книги на авторитетни автори като носителя на “Гонкур” Ерве Льо Телие, немската писателка Ане Вебер - отличена с Немската награда за литература, румънската легенда Ана Бландиана. Книгата на Георги Господинов е определена за победител от жури, съставено от 20 италиански писатели - носители и финалисти на наградата “Стрега” през годините. “Времеубежище” излезе в Италия през юни, в издателство “Воланд”, в превод на Джузепе Дел Агата, който също е отличен за работата си по превода на романа с награда на „Перото“.

И сега идва тъгата. Тази година журито на Награди „Перото“ отреди и една извънредна награда в жест на преклонение към делото и живота на Марин Бодаков, поет, журналист, критик, преподавател. „Това което мен най-много ме плаши е нашата тяга към автопровинциализация. Да сме самодоволни, да сме самодостатъчни и в тази тяга ми се струва, че са и корените на всяко едно тоталитарно мислене”, беше казал преди години Марин Бодаков за „въпреки.com”. Сега, когато сме в шока и болката, че Марин така внезапно и безмилостно напусна нашия свят, всяка негова дума, всичко споделено в поезията му, в критическите му текстове, в разговорите ни, е безценното богатство на душата му. А той беше невероятно щедър човек, раздаваше познание, човечност, доброта. Осиротяхме всички, но най-вече прекрасната му съпруга Зорница Христова, чудните им момичета Анна и Ния, майка му. Огромна болка!

Анна Бодакова /л/ и Пени Раева /д/, директор на НДК, снимка: Стефан Марков

Светът ни обедня… Наградата в негова памет прие по-голямата му дъщеря Анна и каза: „Марин не беше, Марин е! Той продължава да бъде с нас, най-вече чрез думите си, които той направи смисъл на живота си. Продължава да успокоява, да дава смисъл, да дава насока. Той заслужава да си спомняме за него, колкото и да боли. Да ходим на местата, на които той е ходил като „Перото“ и да четем думите му“. А Силвия Чолева написа, когато Марин почина изведнъж на 8 септември т.г.: „ Марин Бодаков ще остане не само в паметта на приятелите си,а в паметта на българската литература с огромната работа, която той свърши за нея.“

Георги Борисов, поет, преводач есеист, публицист, собственик и създател на издателство „Факел Експрес“ и главен редактор на забележителното списание „Факел“ получи наградата за цялостен принос за 2021 година на Национален център за книгата и Литературен клуб „Перото“. И той каза нещо много лично за Марин: „Ще направя един постскриптум към Марин Бодаков. Той е жив, продължава да е жив. Това, което дъщеря му каза е вярно. Той всеки ден ще бъде до нея, тя ще чува неговите думи. Но той продължава да живее чрез нови книги. Няма и година, когато той ми препоръча един издател от Велико Търново, негов приятел Ненко Денчев. Аз дадох ръкопис и той излезе точно сега, ето го. Изключително ми е мъчно, че го няма Марин Бодаков, за да му благодаря.“

За своята висока награда Георги Борисов, не без вълнение сподели: „От всички награди, които ми е поднасяла съдбата, а те не са чак толкова много, тази е най-неочакваната за мене. Първо, защото е в съдбоносни дни за нацията ни и второ, защото става дума за физическо оцеляване, на никого не му е до награди, особено в така наречената духовна област.

Георги Борисов, снимка: Стефан Марков

Защото за повечето наши съграждани нещата са свързани с масовата култура, като се почне от всенародното чалкаджийство и се свърши до телевизионните веселби в този дух. Стават, обаче, и чудеса. Отпишат някого и той вземе, че оживее, а лекарите казват, че само духът го крепи. Същевременно всеки врял и кипял лекар ще ви отговори, че далеч по-лесно се лекува тялото, отколкото духът. Не дай си, Боже духат да заболее. Нищо тогава не може да спре болестта на живото и здраво тяло. Като дългогодишен служител на словото смея да твърдя, че тъкмо то Словото с главна буква, високата литература и вдъхновената книга имат чудотворната сила да крепят и целят нацията ни в дни на върховно изпитание, когато всичко се руши и разпада, а самонадеяната простащина, егоизмът, потребителската лакомия и животинската мъст са на път да ни затрият като народ и като хора. Смея да заявя, че докато не спре да се самоизтребват и да се самоизбиват българите няма да се издигне и държавата ни, която всички плюем. Мисля за всички ония, за които времето не достигна да получат същата тази награда или самото време все още ги пренебрегва, пардон, неглижира. В този миг, сега и тук аз съм от малцината, облагодетелствани от съдбата. Това го дължа и на тях – на заслужено и незаслужено забравените и на авторите и читателите на незабравимото списание „Факел“, на издателство „Факел Експерс“, но преди всичко на словото и на неговия кървав бисер – поезията“. Тук трябва да замълчим и да се размислим над думите на Георги Борисов, колкото и да ни заболи…Но поезията в тези депресиращи времена ни спасява, условието е да останем насаме с нея. В този контекст напомняме, че тази година Софийска община в деня на София 17 септември за ярки постижения в културата в област литература връчи наградата си за поетичната книга на Цочо Бояджиев „Кухата сърцевина на живота“, издателство за поезия „ДА“.

Случват се и други прекрасни неща, извън нашенските литературни награди. Спрвка – Париж… В рамките на фестивала Un Week-end à l'Est, чийто партньор е Българският културен институт, на 25 ноември, от 16 часа, в Inalco - Langues O' предстои литературна среща с писателите Теодора Димова и Георги Господинов, заедно с Мари - Врина Николов, в чийто превод са издадени на френски език.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Яна Лозева на водещата снимка на Марин Бодаков

[vprki]

Йордан Д. Радичков спечели наградата „Рашко Сугарев“ на НДФ „13 века България“

Йордан Д. Радичков е удостоен с първа награда за разказа „Кучешки живот“ на двайсет и четвъртото издание на конкурса за къс разказ на млади писатели „Рашко Сугарев“ 2021, на Национален дарителски фонд „13 века България“. Втората награда е за Ралица Райкова, за разказа „Солта на земята“ и трета награда за Елеонора Бойчева, за разказа „Пейката“.

Наградата се връчва традиционно на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Миналата година заради извънредното положение, наложено на 13 март връчването на наградите на двайсет и третото издание по изключение се състоя  в тесен кръг в галерия „Средец” на Министерството на културата при спазване на всички санитарни противоепидемични норми на 18 юни. За него може да прочетете тук. Тази година хубавото събитие беше на Деня, но поради сложната обстановка, свързана с разпространението на Ковид-19, събитието се проведе камерно в зала „Проф. Васил Геров“ в централния офис на Фонда, както информираха оттам. 

Писателят Деян Енев, член на журито, връчи поотделно грамотите на отличените. Слава Иванова – изпълнителен директор на Фонда, поздрави всеки от тях, поднесе книги – издания на Фонда, и пожела нови творчески успехи. Така по причините, които така безапелационно промениха живота ни в последните вече почти 14 месеца нямаше как да проведем разговор на живо с лауреатите и членовете на журито, които са постоянни – писателите Димитър Коруджиев, Георги Величков, Теодора Димова и Деян Енев. Затова разговорът ни с наградените стана по мейл.

Деян Енев и Теодора Димова, членова не журито, снимка Стефан Джамбазов

Малко повече си „говорихме “ с Йордан Д. Радичков.

Имате три сборника с разкази на тази млада възраст, а решихте да участвате в конкурса на името на Рашко Сугарев на НДФ „13 века България“. Защо? И друг път сте кандидатствали, без да бъдете награден на финала. С какво е важна за Вас тази награда?

Предполагам, че всеки конкурс е възможност човек да си свери часовника и да напомни за себе си. И може би всеки конкурс в сферата на изкуството прави по-видими участващите творби, техните автори и напомня за тях. Защото публиката не е длъжна да следи непрестанно какво се издава и какво се появява на литературния хоризонт. А информацията, поради обективни причини, все по-трудно достига до по-широк кръг от хора. Ето, сега се случи, жури с председател Димитър Коруджиев, Георги Величков, Деян Енев и Теодора Димова, да отсеят няколко разказа. И така и се случи, че чак интервю да се взима от наградения човек. Та по този повод мога да застана пред публиката и да ѝ се поклоня, да ѝ кажа моето име и да споделя с нея моя къс разказ, който може да се прочете тук. Що се отнася до това с какво наградата на името на Рашко Сугарев е важна или някоя друга награда е важна или какво е важно въобще – това зависи от всеки един от нас и важността, която приписваме на дадено явление.

Винаги съм гледал на наградите на името на даден човек, като възможност да се напомни и за дадения човек. И наградените виждам като знаменосци на тоя човек. А писатели от ранга на Рашко Сугарев само ще спечелим, ако продължаваме да четем.

Деян Енев /л/, Йордан Д. Радичков /ц/ и Слава Иванова., фотограф Цветан Игнатовски

Преди време връчваха наградата в книжарница на „Хеликон“ заедно с нейните годишни награди. По този повод неин представител разкази как един посетител го помолил да го посъветва за хубава книга и книжарят му препоръчал един сборник с разкази. А човекът казал, че иска книга, а не разкази…Коментарът Ви?

Едва ли съм аз този, който ще може да разкрие тайната защо до днес разказите и сборниците се смятат за нещо по-малко пълнокръвно от романа. Впрочем в този въпрос къде се нареждат повестите и новелите? Доколкото съм се интересувал по време на образованието ми и като редови читател, любопитен към настроенията на публиката, знам, че това не е от вчера и може би това следва да бъде коментарът ми: това не е от вчера.  

Смята се не само от литераторите, че разказът е най-трудният жанр за писане. Така ли е, според Вас?

Не съм сигурен кое изкуство се създава лесно и кой е най-лесният жанр в литературата. За себе си мога да кажа, че се чувствам комфортно в полето на късия разказ, тъй като там чувствам най-голяма свобода. 

На кого първо давате да прочете Ваш разказ? На кого ��ярвате в оценката?

Първо гледам, ако сам мога да прочета написания разказ. Ако сам не успея да го прочета гледам много-много да не го тиражирам и разпращам. Ако се престраша да го изпратя на някого – има на кого. Безкомпромисните ми читатели, макар да мога да ги преброя на едната си ръка, не крият от мен слабостите на един текст и за това мога само да им благодаря. Що се отнася до разказа „Кучешки живот“ – него първо прочетох на двете кучета у дома, на които и го посветих. През цялото време те ме гледаха много умно и когато привърших прочита и двете бяха напуснали стаята. Това приех като знак за тяхното пълно доверие в мен.

Деян Енев, Ралица Райкова /ц/ и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Ралица Райкова е родена в София през 1999 година. Завършила 9 ФЕГ „Алфонс дьо Ламартин“ и е студентка в трети курс в специалност Information-communication в Université de Lorraine, Франция. Тя каза следното за себе си: В продължение на няколко години бях стипендиант по проект „1000 стипендии“ на Фондация „Комунитас“ в област „Литература“. Носител съм на голямата награда на Националния литературен конкурс „Петя Дубарова“ за 2017 г., на трета награда на Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ 2018 г. и на втора награда за 2021г. Мои разкази са публикувани в списанията „Култура“, „Страница“, „Море“ и „Пламък“, както и в Портал Култура, а поезия - в „Литературен вестник“. 

Имам също така публикувани преводи от френски и английски език за сп. „Християнство и култура“. По-сериозно се захванах с писането на разкази в гимназията. В началото основен стимул ми беше проектът 1000 стипендии, който представляваше възможност да изляза извън рамките на училището и да експериментирам с есета и художествена литература. Като човек, който винаги е обичал да чете, писането за мен е естествен начин на изразяване. Не бих го определила като някакъв избор, тъй като, както с повечето неща, писането на разкази дойде постепенно и дори някак незабележимо. В един момент човек просто осъзнава колко много има за разказване и колко интересно е да опитваш да сглобяваш истории от думи – и се захваща за работа.

В личен творчески план, наградата на НДФ „13 века България“ е голямо признание. Подобен стимул е особено важен за младите автори, към които се обръща конкурсът. Благодарна съм за това признание.

Елеонора Бойчева /л/, Деян Енев и Слава Иванова/д/, фотограф Цветан Игнатовски

Елеонора Бойчева е на 32 години от град Лом и сподели съкровено: Майка съм на Цветелин и Изабел, съпруга, практикуващ психолог и душеприказчик. Пиша от момента, в който се научих да пиша. Историите ми нямат възрастови, географски и душевни граници. Печелят сърца и конкурси на национално и международно ниво. Някои от тях скоро събрах в дебютната си книга „Стриптийз“, която се радва на неочакван за мен читателски интерес. Може би, защото е много честна и чиста като послание. Създадох си място в социалните мрежи – страничка, която също носи името „Стриптийз“ и в която раздавам хляб за душата. От всички роли, обаче, в които имам честта да се изявявам, най-специална, за мен, е тази на майка. Защото единствено с децата човек расте на всички нива. Този конкурс за мен е показател и знак, че се движа във вярната, за мен, посока. Оценката, която получих, участвайки в него е усмивката на имена от ранга на Рашко Сугарев пред това, което правя. И ще продължавам да правя! Късият разказ е моята форма на изказ. Участието и наградата в този конкурс ми го доказаха! Чест е за мен! 

А членът на журито Деян Енев беше лаконичен: Мисля, че и тази година със сигурност наградихме трите най-добри творби. В разказа си "Кучешки живот" Йордан Д. Радичков виртуозно преодолява стената между аз и ние. В разказа "Солта на живота" на Ралица Райкова поезията и реализмът образуват висококаратова сплав. А разказът "Пейката" на Елеонора Бойчева е образец за емпатия.

Значима е личността на Рашко Сугарев, на името на когото е конкурсът. Писателят Георги Величков, член на журито, но и приятел на Рашко Сугарев в спомена си за него, който прочете преди три години, каза: „Рашко не се бореше със словото, той живееше с него”. А преди време беше определил писателя като скромна личност, („пришълец от друга планета"), който не е искал много от живота, имайки предвид мисълта на Сенека: „Беден е не този, който има малко, а този, който иска да има повече”.

Носители на наградата са били такива имена на писатели като Алек Попов, Георги Господинов, Йордан Ефтимов, Ангел Игов, Стоил Рошкев, Милена Авонеди, Борис Минков, Оля Стоянова, Димитър Ганев, Николай Фенерски, Владимир Полеганов, Йорданка Белева, Силвия Томова, Васил Георгиев, Андон Стайков, Александър Шпатов, Антон Терзиев, Яница Радева, Росен Карамфилов и други. ≈

Текст: Зелма Алмалех

През 2021 НДФ „13 века България“ ще връчи Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ за десети път. Наградата е учредена, когато изпълнителен директор на Фонда беше художникът проф. Греди Асса. На 19 април 2021 журито определи шестимата номинирани от общо 33 участници в конкурса: „Времеубежище“ с автор Георги Господинов на издателство „Жанет-45“ /за него във „въпреки.com” може да прочетете тук, „Гълъбария“ с автор Стефан Коспартов на издателство „Сиела“, „Мястото Янтара“ с автор Керана Ангелова на издателство „Фабер“, „Поздрави от Хадес“ с автор Яница Радева на издателство „Жанет-45“, „Резиденцията“ с автор Георги Тенев на издателство „Колибри“, „Сянка“ с автор Васил Панайотов на издателство „Сиела“. Кой е романът на годината ще разберем по традиция на 11 май в клуб „Перото“ на НДК. 

[vprki]

Обявиха петимата финалисти за Европейска литературна награда „Димитър Димов“

Двама български и трима чуждестранни европейски писатели ще се състезават за Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ тази година. Венцислав Божинов, Джамал Уариаши, Дубравка Угрешич, Момчил Николов и Франсоа-Анри Дезераблса петимата финалисти във второто издание на конкурса, а победителят сред тях ще бъде излъчен по-късно през 2020 година, съобщиха организаторите.

„Белези“ (изд. „Рива“) на българина Венцислав Божинов, „Глад“ (изд. „Колибри“) на холандеца Джамал Уариаши, „Лисица“ (изд. „Колибри“) на хърватката от български произход Дубравка Угрешич, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус”) на французина Франсоа-Анри Дезерабл и „Чекмо“ (изд. „Сиела“) на българина Момчил Николов са петте романи финалисти във второто издание на престижния конкурс Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“. Експертното жури на наградата избра петте произведения финалисти за 2020 г. между общо 37 романа – 24 български и 13 чуждестранни европейски, номинирани от 21 български издателства. Журито е в състав Теодора Димова (председател); Мари Врина - Николов, проф. д-р по български език и литература и по теория на литературния превод в INALCO, Париж; поетът, литературовед и драматург проф. Пламен Дойнов; критикът, есеист и публицист Митко Новков и Свилен Спасов – един от инициаторите и учредител на фестивала ВарнаЛит. Името на победителя измежду петимата финалисти ще стане известно по-късно през 2020 година. Победителят ще получи парична награда в размер на 10 000 лева (5000 евро), грамота и специално изработена статуетка.

Писателката Теодора Димова, дъщеря на Димитър Димов, при връчването на наградата на името на баща й в Художествената галерия във Варна - снимка Ивайло Начев - архив на събитието

Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ има за цел да отличава романи с висока художествена стойност от български и чуждестранни автори от континента Европа, издадени на български език в рамките на предходната календарна година – в случая 2019 г. Това е и първата награда, за която се състезават едновременно родни и чуждестранни автори, издадени на български. Наградата е учредена през 2018 г. под патронажа на кмета на Община Варна Иван Портних. През 2019 г., в навечерието на 110-тата годишнина от рождението на своя патрон, бе обявен и първият носител на Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“: французинът Жером Ферари с романа „Проповед за падането на Рим“ (изд. „Факел Експрес“), отличен с престижната френска литературна награда „Гонкур“ през 2012 г.

Жером Ферари с наградата - снимка Ивайло Начев - архив на събитието

Относно мотивацията за избора си на победител миналата година, журито сподели, че се е спряло на Жером Ферари заради умелото художествено пресъздаване на изпитанията пред европейската идентичност и убедителното изобразяване на обременената от своята история Европа. Освен Ферари, за първата Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ се състезаваха още руснакът Дмитрий Глуховски с „Текст“ (изд. „Сиела“), българинът Добромир Байчев с „Глиненият цар“ (изд. Конкурс за непубликуван български роман „Развитие“), литовецът Саулюс Шалтянис с романа „Дневникът на еврейската принцеса“ (изд. „Наука и изкуство“) и британката Тайе Селаси с романа „Отивам си е възвратен глагол“ (изд. „Жанет 45“).

Жером Ферари и Мари Врина - Николов -  снимка Ивайло Начев - архив на събитието

А ето и кратки анотации за петте номинирани книги и бележки за техните автори:

„Белези“ (изд. „Рива“) от Венцислав Божинов: Романът „Белези“ е третата поред книга на Венцислав Божинов след сборниците с разкази „Пеперуди в рогата“ (2011) и „С аромат на тютюн“ (2017).

„Да из��убиш любовта, наранява.

Да изгубиш смисъла, наранява.

Да изгубиш себе си, наранява.

Животът винаги (или поне понякога) дава втори шанс – да намериш любовта, смисъла и себе си;

да се родиш повторно.

Но остават белезите.

Героят на романа „Белези“ преминава през тежко изпитание. Губи всичко – любима, работа, смисъл на живота, а раните стават все по-дълбоки и непоносими.

Достигайки до почти пълно самоунищожение, той неочаквано получава възможност за ново начало – получава утробата, в която да се пресъздаде и от която да се роди отново.

Животът на Мъжа е неотменно свързан с Жената – тя е любовта, смисълът, истината, сътворението. Загубата ? оставя непоносима болка.

Срещата с Жената – реалната и митичната – е Спасението. Любовта към жената, изгубила белезите на женствеността си, показва истинската същност на това чувство – обичаш не физическото тяло, обичаш Човека и страданието му.

Но дори когато си получил шанса да се спасиш и да продължиш напр��д – белезите остават. За да ти напомнят за страданието и за цената на щастието”.

„Глад“ (изд. „Колибри“) на Джамал Уариаши, Нидерландия: Джамал Уариаши (1978) е роден в Амстердам. Детството му преминава – по собствените му думи – „съвсем тривиално в типично мултикулти семейство“. Майка му е нидерландка, а баща му е с марокански произход. Уариаши учи в една от добрите амстердамски гимназии, от която е изключен в 11-и клас. Между 2000 и 2008 г. следва психология в Амстердамския университет. Известно време работи като (онлайн) терапевт. Днес е писател на пълен работен ден. През май 2016 г. в Нидерландия излизат почти 600-те страници на романа „Глад“. За него една години по-късно Джамал Уариаши получава Наградата за литература на Европейския съюз. Книгата е преведена на десет езика, а филмовите права са продадени на „НЛ Филм“.

„Александър Ласло, един от двамата главни герои в романа „Глад“, добива известност с дейността си за хуманитарна организация, която работи в лагерите на глада в Етиопия. Повратният момент идва с решението му да осинови няколко сирачета от лагерите и да ги отгледа в Нидерландия. Филантропът изпада в немилост, когато едно от осиновените му деца го обвинява в сексуални посегателства. Осъден е на десет години затвор. В опит да спаси честта си след излизането си на свобода Александър Ласло моли Орели Линдебом – негова партньорка до момента на арестуването му, а понастоящем телевизионна журналистка и майка на двегодишно момиченце – да му помогне да напише книга, в която да разкаже живота си и да изложи радикалните си и непопулярни идеи. Предложението му ще има драматични последствия”, пише в анотацията.

„Може да се запитате: искам ли наистина да чета книга, в която се защитава педофилията? Но когато резултатът е голяма литература, по-добре не се доверявайте на критик, който се задоволява само да съди”. (Де Стандаард)

„Огромна книга. Един от най-смелите и изненадващи романи от последните години”. (Алгемеен Дагблат)

Този проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа” на Европейската комисия.

Дубравка Угрешич - снимка Стефан Джамбазов

„Лисица“ (изд. „Колибри“) на хърватката от български произход Дубравка Угрешич: „От минните полета на Балканите, през Централна и Западна Европа, Русия и Япония, та чак до Гранд Каньон… От потънали в забвение имена на руския авангард, през Булгаков и Набоков, та чак до българска ��ародна песен… Наслагват се пластове география, история, литература, традиции и култура. Дубравка Угрешич разсъждава за „това, как се създават разказите“ и как животът пише романи, за личностното съществуване като низ от бележки под линия. Реално и въображаемо преливат едно в друго, вплитат се автобиографични мотиви, елементи на есе, критическа статия, публицистична проза. Това мощно разножанрово повествование удивява с невероятната ерудиция на авторката, с умението й остро, проницателно и иронично да подлага на „дисекция“ социалния свят и човешкия манталитет, с бликащата оригиналност на асоциациите и хрумванията. И току отнейде надникне рижа лисица – като символ или метафора, митично същество, „тотем на писателите“, като самотен боязлив обитател на запустели места”.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.

„Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус”) на французина Франсоа-Анри Дезерабл: Франсоа-Анри Дезерабл, роден през 1987-а в Амиен, се прочува още с дебютния си сборник новели за Френската революция „Покажи главата ми на народа“ (2012) и с първия си роман „Еварист“ (2015) - и двата отличени неколкократно.

Третата му книга „Някой си господин Пекелни“ (2017) влиза в списъците на всички големи френски литературни награди, стига до финалната селекция за „Гонкур“ и получава Голямата литературна награда на град Сент Етиен за 2017 г. Още същата година започва издаването ѝ на чужди езици, немски, руски, полски, английски и пр.

„Изграден на три равнопоставени взаимопроникващи се нива, романът „Някой си господин Пекелни“ справедливо може да бъде наречен литературоведски детектив. В търсене на доказателства за реалното съществуване на един малък човек, господин Пекелни, бегло споменат в романизираната автобиография „Обещанието на зората“ на легендарния мистификатор Ромен Гари, авторът проследява сложната, изпълнена с тайни и загадки съдба на самия Гари и отдава почит на литературата като възможност да се доближим до истината и да я поддържаме в паметта си. Въпреки преплитането на реалност и фикция”, пише в резюме за книгата.

За предишния си роман “Последната територия” Момчил Николов спечели наградите на НДФ “13 века България” и на литературен клуб “Перото” при НДК - снимка Стефан Джамбазов

„Чекмо“ (изд. „Сиела“) на българина Момчил Николов: „Момчил Николов се завръща с най-лудия роман за свободата, който сте чели – едно неспирно приключение от края на Народна Република България и началото на Прехода, което обхваща цялото земно кълбо!”, пише в резюмето за книгата. А самият автор отбелязва: „Спокойният живот не беше за нас. Всичко трябваше да бъде необикновено, диво, откачено, едно голямо приключение, в което щяхме да се впуснем заедно. И мисля, че решението за това общо голямо приключение беше взето точно тогава, на това място – в музея на чекпойнт „Чарли”.Разбрах, усетих го, че каквото и да направя, накъдето и да тръгна, тя щеше да ме последва. Толкова я искахме и двамата тая свобода, че направо можехме да останем като експонати в тоя музей, нищо че не бяхме преодолявали Берлинската стена. Друга стена бяхме преодолели ние, не по-малко трудна – тая, дето е във всеки човек и го кара да спира пред нея, да я заобикаля, да избира по-лесния път – там, където всички вървят, а препятствия поне на пръв поглед не се мяркат.” /Рецензия за книгата можете да прочетете във „въпреки.com” тук/.

И така, очакваме по-добрите времена, когато ще може да бъде връчена за втори път Европейската литературна награда „Димитър Димов”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

НДФ „13 века България“ събира новите предложения за „Роман на годината”

До 31 януари се приемат предложения за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България“ 2020. Националният дарителски фонд „13 века България“  отново обявява конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината. В него могат да кандидатстват издатели и автори на български романи, публикувани през 2019 година. На 11 май 2020 г. Фондът ще връчи за девети пореден път Националната награда за български роман на годината „13 века България” /на снимката – Елена Алексиева, последната засега носителка на наградата/.

Участие в конкурса могат да вземат български романи, издадени през 2019 г. Те ще бъдат предоставени на жури, определящо шест номинации, от които ще се излъчи и лауреатът на наградата - почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Наградата се връчва от 2011 година и е учредена по идея на тогавашния изпълнителен директор на Фонда художника проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) и „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019). Книгите следва да бъдат предоставени в срок до 31 януари 2020 в шест екземпляра, на адрес: София 1421, кв. Лозенец, пл. „Проф. Васил Геров“ №1, НДФ „13 века България“. За конкурса: Роман на годината „13 века България“. За допълнителни въпроси на телефони 02 963 48 07; 0889 648 927.

Слава Иванова, изп. директор на НДФ “13 века България” и Боил Банов, министър на културата при връчването на наградата за Роман на годината 2019 на фонда

Но извън тази информация и покана към българските издателства и автори искаме да припомним малко повече за тази награда и спечелилите я през годините, както и за интереса и отношението на НДФ „13 века България“ към съвременната българска литература. Вече в далечната 1998 година Фондът учредява Националната литературна награда „Рашко Сугарев“, която е за най-добър публикуван къс разказ от автори до 35 години. Тя е учредена в памет на писателя Рашко Сугарев (1941 – 1995), майстор на късия жанр, когото писателят Георги Величков определя като „пришълец от друга планета“. Отличието се връчва на 23 април – Световния ден на книгата, авторското право и четящите хора. Първият носител на наградата е тогава 30 - годишният Георги Господинов за разказа си „Осмата нощ“. След 15 години става вторият носител на наградата „Роман на годината“ с „Физика на тъгата“ /издателство „Жанет 45“/. Георги е най-превежданият български писател и познат на света не само с „Физика на тъгата“, но и с „Естествен роман“ и сборниците си разкази. Многобройни са наградите му, както за него, така и за преводачите му на различни езици. А анимационният филм, реализиран в Канада по неговия разказ „Сляпата Вайша“ на художника и аниматор Теодор Ушев беше с номинация за Оскар през 2017 година. Ушев реализира и филм по „Физика на тъгата“, който е номиниран тази година отново в най-престижните награди на Американската академия, след като обра множество престижни награди по света. Очакваме паметната вечер в Бевърли Хийлс с нетърпение и вълнение. За щастие имахме шанса да го гледаме на откриването на Киномания 2019 в зала 1 на НДК, благодарение на екипа на организаторите. Преживяване, което не се забравя.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в клуб “Перото” на НДК

Писали сме за него, но да се върнем към наградата „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“. През 2014 година призът е за „Апарат” /издателство „Сиела“/ от Васил Георгиев. Авторът през 2009 година печели втора награда на литературния конкурс за къс разказ „Рашко Сугарев“. За 2017 година „Последната територия” на  Момчил Николов спечели наградата за роман на годината. Но още през 2002 година писателят, когато е на 32 години е удостоен с голямата награда на конкурса на името на Рашко Сугарев за разказа си „Фабиен“. Когато Николов спечели приза на шестото издание на конкурса „Роман на годината“ през 2017 година членът на журито литераторът и преподавател доц. д-р Борис Минков /носител на втора награда 1998 година на името на Рашко Сугарев/ написа за „въпреки.com” в анализ за представените романи: 

Момчил Николов при получаването на наградата за “Последната територия”

„Независимо от това, че използва тягата на един трафаретен модел в съвременната литература – загубата на паметта и разколебаването на идентичността, романът „Последната територия“ / издателство „Сиела“/ е забележителна книга, защото притежава изострено чувство за съвременност. При това чувството за съвременност тук намира израз не само в широките панорамни перспективи на актуални не-места, зони (универсални магазини, площади, увеселителни заведения, тоалетни, летища,масови транспортни средства), но и като плъзгащо се, проникващо бавно под кожата на едно индивидуално съзнание, което във всеки един момент се мъчи да преподреди себе си. Осезанията на индивидуалното съзнание пулсират между неврастенията, клаустрофобията, неудовлетвореността, битовите страхове, фиксирани в мисълта за това какво би се случило, ако се счупи макар и само единствен елемент от инструментално подръчния ни свят. Постижение на книгата е изразът на двойствено внушение на тази клаустрофобия – както като стягаща, така и като отваряща сетивата“. Анализът на Борис Минков може да прочетете тук.

Емилия Дворянова с наградата за “При входа на морето”

За наградите „Роман на годината“ 2015 „При входа на морето” /издателство „Обсидиан“/ на Емилия Дворянова и 2016 „Една и съща река“ /издателство „Жанет 45“/ на Здравка Евтимова написа за „въпреки.com” и като председател на журито, запозната с всички кандидатстващи творби тогава проф. Миглена Николчина, поетеса, писателка и преподавателка. Тя обобщи: „Въпреки обичайните ни оплаквания, трябва да признаем, че българският роман днес има своята публика може би повече от когато и да било. За това допринесоха награди, конкурси, всеотдайността на някои издатели, но също и социалните мрежи, които – това също трябва да признаем – успешно контрираха безхаберното отношение на масовите медии към литературата. Липсата на сериозна културна политика от страна на държавата направи възвръщането – или възникването – на днешната романна аудитория естествено, така че полагането в началото на тези процеси на „Естествен роман“ на Георги Господинов придобива допълнителен смисъл. Къде обаче стоят самите автори в това развитие, диктуват ли го, или са диктувани от него, какво движи търсенията им? Ако компромисите и стратегиите за заобикаляне на идеологическите императиви определяха условията на творците по времето на стария режим, дали днес един диктат не е просто заменен от друг, идеологическото клише от надеждата да се продаваш; и дали този нов диктат не е по-неумолим от предишния? Е, малко прекалено, но представително. За съжаление някои от често предлаганите социални антидепресанти – национализъм, расизъм, политически екстремизъм с авторитарен уклон, религиозен фанатизъм - са по-опасни от болестта. 

И докато Господ се бави с астероида, дали романът не би могъл  да предложи нещо по-милостиво? Продукцията от миналата година /2015/ показва, струва ми се, че може. Получилият наградата на фонд „13 века“ роман „При входа на морето“ на Емилия Дворянова илюстрира това като прави меланхолията като такава свой сюжет и от самото сърце на отчаянието – онова почтено и човешко, твърде човешко отчаяние, което не търси вината у другите – от самото сърце на отчаянието извлича разказа на надеждата. Днешните обстоятелства ме принуждават да правя изявления, които иначе намирам за пълна безвкусица – аз съм атеистка. Но ако неприсъстващата експлицитно в романа на Дворянова религиозност й е позволила да запази високите си критерии за художествено майсторство, за вътрешен живот и за лишено от комплекси човешко съчувствие, то аз съм за този вид религиозност“.

Здравка Евтимова

На следващата година по повод наградата на Здравка Евтимова за „Една и съща река“ проф. Николчина написа: „Към всичко, към своите човеци с мъка в очите и с нож в ръката, към тези безмилостни и невинни мутанти на социалния провал на 21 век, Здравка Евтимова има таланта – или инстинкта - да подхожда с безподобен език и непредвидими фабулни ходове в една сплав на гротесковото с притчовото, която прави Евтимова една от най-ярките и неподражаеми фигури в съвременната ни литература“. Двата текста на проф. Миглена Николчина може да прочетете тук и тук.

За 2018 година „Хавра” /изд. „Сиела”/ на Захари Карабашлиев беше обявен за Роман на годината в седмия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”. Тогава за „въпреки.com” председателят на журито проф. Амелия Личева, литературоведка, поетеса и преподавателка написа: „В този смисъл ролята на професионалната литературна критика по наместване на критериите за това кое е добра литература и кое не, кое е литературно събитие и кое не, е изключително важна. Наградите изпълняват и такава функция и шестте номинации на НДФ „13 века България“ имат подобен наместващ характер. Съчетаването на съвремие с исторически разказ имаме в „Хавра“. С този свой втори роман Карабашлиев доказа, че успехът му не е случаен, че умее да влиза в епохи и стилове, че владее езици, които му позволяват да избегне капаните на уж познатите сюжети и да направи един наистина майсторски и стойностен роман. Накратко: когато конкуренцията е силна, и победителят има защо да се радва, и останалите могат да са доволни от номинациите си”. В своя анализ тя коментира и ролята на редактора, като се аргументира с присъствието на интересни и важни романи, участници в конкурса, в които обаче се усеща, а е необходима редакторска работа. Анализът на проф. Личева може да прочетете тук.

Захари Карабашлиев

Само бихме добавили, без да се задълбочаваме в темата, че след промените у нас през 1989 година на редакторската работа се гледаше като но вид цензура не само в литературата, но и в киното, например. А световният издателски опит и то от много десетилетия показва обратното. Достатъчно е да прочетем благодарностите дори на световни автори в книгите им, които за щастие имаме възможност и то сравнително бързо да четем сега след оригиналните им издания в родните им страни, но това е дълга тема.

За 2019 година, както каза председателката на журито Амелия Личева, три от номинираните романи са обърнати назад към миналото в много широки граници – това са на Христо Карастоянов, Стефан Коспартов и Румяна Захариева. Другите три романа са  обърнати към нашето съвремие в търсене на себе си и всякакъв тип идентичности. Това са произведенията на Рене Карабаш, Галин Никифоров и Елена Алексиева. Специално за нейния роман „Свети Вълк” /издателство „Факел Експрес“, награда за роман на годината 2019/  отбеляза, че той освен срещане на човешкото е и срещане с божественото и опит за осмисляне на съвременна България. А друг член на журито – Светлозар Желев беше написал при излизането на романа: „Това е роман-лабиринт. Водовъртеж, който те всмуква и отнася, без да остави на читателя възможност да избяга. Шеметен бяг, лудо препускане, вълчи вой – и паноптикум от блестящи образи… Или просто: Елена Алексиева в най-зрялата си, завършена, стилистично изградена, езиково и психологически плътна и монолитна, експериментална и екстраординерна творба. Книга, която трябва да достигне до колкото може повече читатели. Гордост за всяка национална литература”. Наградата Роман на годината на НДФ „13 века България“ за Елена Алексиева имаше своето продължение – тя стана носител и на Голямата специална награда на Портал „Култура”, и на наградата за Цялостен принос към българската литература на „Перото”. Така че „Свети Вълк” получи наградите на трите най-авторитетни конкурса за литература у нас през миналата година.

Проф. Амелия Личева и Владимир Зарев са били често членове на журито за наградата

Разбира се, без да коментираме само ще споменем, че както и в повечето конкурси винаги има много засегнати и обидени, защото, според тях не са били оценени подобаващо. Също дълга тема. Но тук ще си позволим да цитираме Тео Ушев, за който стана вече дума, макар и в друг контекст. Това са негови думи при срещата му в СГХГ със студенти и ученици: „Никога не трябва да се приемат неуспехите персонално. Много хора ги приемат лично. А когато имате неуспех, той не е персонален за вас. Приемате го като стечение на обстоятелствата. Ако става дума за жури, приемете, че точно това жури не харесва вашата работа. Това не означава, че вие сте лош артист или че вашият проект е по-лош. Просто не става. Друго жури пък ще го хареса. И това е често – недейте да си мислите, че когато се появите ще ви дадат Голямата награда. В изкуството няма най-хубаво или по-малко хубаво. Има нещо, което се харесва от повече хора или от по-малко хора“. Така е и в случая всеки един от нас като читател има своя български Роман на годината, разбира се, при условие, че чете и го вълнува как се развива българската съвременна литература. И да не забравяме това, което каза Елена Алексиева при връчването на една от наградите й, че най-важното е българската литература да стига освен до българския читател и до чуждестранния. И тук е мястото на няколко преводачи от български език, които се борят за издаването на наши автори в техните страни и приемат тази своя дейност като мисия. А мисията, която си поставя НДФ „13 века България“ е да представя и награждава най-доброто в българската литература от различни поколения чрез авторитетните журита и да поддържа интереса към съвременната ни литература. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Съвременната ни литература има защо да бъде четена, а и превеждана

Поетът Иван Цанев /на снимката в ляво/ е носител на Наградата за цялостен принос на четвъртото издание на Литературните награди „Перото” в НДК. Статуетката му бе връчена от миналогодишния носител на наградата „Перото“ за цялостен принос – Владимир Попов. В останалите категории наградените са: Проза – Кристин Димитрова; Детска литература – Сотир Гелев; Поезия – Мирела Иванова; Превод – Хайри Хамдан; Дебют – Наталия Делева. Статуетките, които получиха всички наградени, са дело на скулптора проф. Емил Попов. Специално за „въпреки.com” проф. Амелия Личева, член на журито, направи анализ на тазгодишния конкурс.

Наградите, които Националният център за книгата в НДК раздава вече за четвърти път, на��ират скорост и започват да си извоюват място сред останалите сериозни литературни конкурси. Още повече, че те са фокусирани в няколко категории, две от които почти нямат конкуренция – за детска литература и за превод на българска литература. Тези категории не са случайни за Националния център, защото още с неговото раждане в приоритетите му залегна да подкрепя преводи на български автори в чужбина и да поощрява детската книга с всякакъв тип форуми, издаване на специален каталог, дискусии и пр.

Сотир Гелев взе наградата за детска литература

И като че ли тъкмо този тип действия стимулираха особено детските автори, които най-после се почувстваха забелязани. Те отприщиха и вълна от рецензии, интервюта, и в момента

детската литература има своето абсолютно пълноценно присъствие

в литературния живот. Шестимата писатели, които тази година обединиха журито на наградите „Перото“, бяха Сотир Гелев с „Как Лора се научи да брои до десет“, Елена Павлова с „Камен и пиратите от 5 Г“, Мая Дългъчева с „Топлото човече“, Иван Раденков с „Котаракът Франт и загадъчният остров“, Елена Алексиева с „Приказките на господин Кабода“ и Виктор Самуилов с „Нъцки”. Като изключим книгата на Елена Алексиева, която е писана по-скоро за възрастна публика, останалите заглавия наистина покриват всички изисквания за детско писане – съобразяване с възрастта и вкусовете на детето, близки теми, изнамиране на адекватен, образен и разпалващ въображението език.

Статуетките за наградата “Перото” са на скулптора проф. Емил Попов

Нещо повече, много е важно, че повечето заглавия са вгледани в съвремието и дори когато въвеждат приказното начало, го правят с пълното съзнание, че тези приказки трябва да поговорят на съвременните деца, както е в „Как Лора се научи да брои до десет“. Няма как да се подмине и фактът, че с романи като „Камен и пиратите от 5 Г“ българската детска литература от днешния ден продължава и най-добрите традиции на детското писане, познато ни от книги като култовата „Войната на таралежите“ на Братя Мормареви. И не на последно място, впечатлява умението на автори като Мая Дългъчева да вплитат социални послания в детските книги и да подготвят децата за справяне с най-тежкото, което им предстои да изживеят в детството – загубите на обичаните баба или дядо или любимо животно. Тези загуби неусетно се вклиняват в законите на детския свят и по един неочакван начин стават поносими и заредени с неподозирана енергия.

Хайри Хамдан

Сред преводните заглавия

целта на журито беше да открои, от една страна,  преводачи, благодарение на чиито лични усилия българската литература присъства на съответния пазар (какъвто е случаят с Мари Врина и налагането на български имена във Франция), или на Петър Кръстев, който неуморно запознава унгарската публика с важни български писатели и заглавия. Но и да отличи важни преводачески постижения за периода, какъвто е преводът на  арабски на 60 съвременни разказа на 46 автори в антологията „В началото бе епилогът“, дело на Хайри Хамдан, или да поощри Иво Панов и Алиреза Пурмохаммад за превода им на персийски на един важен за българското националното осъзнаване текст като „История славянобългарска“. И най-сетне, желанието беше да се заговори и за няколко по-нетрадиционни пробива, какъвто е случаят с гръцкия превод на Александра Йоаниду на „Физика на тъгата” от Георги Господинов. Защото Гърция е страна, в която съвременната българска литература е много слабо позната и това насочване към нея трябва да се забележи, както и да посочи появата на още една преводачка на английски след Анджела Родел, а именно Изидора Анжел с превода й на английски на „Една и съща нощ” от Христо Карастоянов.

Наталия Делева с наградата за дебют

Дебютите тази година

затвърдиха една тенденция, която е много радостна в съвременното българско писане и която говори за професионализирането на българската литература. Те, в голямата си част, не отстъпваха на утвърдените имена, а в някои случаи бяха и по-добри от книгите на автори, които вече издават трета, четвърта книга. Неслучайно през 2018 в номинациите за „Роман на годината“ на Национален дарителски фонд „13 века“ попаднаха два дебюта. Единият от тях, „Невидими“ на Наталия Делева, е и сред номинациите за „Перото“. Причините са много, но най-вече, защото това е книга, която говори за една малко присъстваща тема в българското писане – социално онеправданите, децата без родители, но и бежанците, всички онези други, които се опитваме да изтласкваме от погледа си, и при това го прави на един много овладян и бягащ от клишетата език. Интересен опит да съчетае една съвременна история с родовата памет предлага „Отлъчване“ на Николай Терзийски, който също демонстрира заявка за трайно присъствие в литературата ни. Сред поетичните дебюти особено внимание заслужават „Завой“ на Иван С. Вълев, и „Моментът преди порастване”на Лилия Йовнева, защото става дума за много зрели, дълбоки книги, с отработен личен стил, които поне за мен са сред силните поетични книги изобщо в годината, а не просто сред дебютите.

Наградата за поезия Мирела Иванова получи от миналогодишния носител на приза Александър Секулов

Що се отнася до категорията „Поезия“,

в нея част от номинациите са за поети, чиито нови книги продължават техните разпознаваеми стилистики и задоволяват очакванията на почитателите им – Мирела Иванова, Елин Рахнев, Владимир Левчев. Силна и интересна като експеримент е „Дендрариум“ на Александър Шурбанов, но тя е по-скоро сборник със стихове, писани в годините, а не точно нова книга. Важно и запомнящо се е и името на Златозар Петров, който припомня най-добрите традиции от едно по-класическо писане. Сред отличените заглавия в прозата са няколко романа – „Хавра“ на Захари Карабашлиев, който получи две от големите награди през годината и по интересен начин спои две стилистики, два сюжета, които дадоха възможност на българското настояще и минало да заговорят заедно и поотделно, при това в един широк контекст на европейското; „Мир вам“ на Емилия Дворянова, която създава една силна притча, разположена между утопичното и антиутопичното, написана на въздействащ и силен, както Дворянова го умее, език. Интересен експеримент и като тема, и като поетично писане, въведено в романовия жанр, демонстрира Рене Карабаш с „Остайница“.

Кристин Димитрова

Радостно е

силното присъствие на разказа като жанр.

Завръщането към него наблюдаваме в световен план, но и българската литература не изостава в това отношение. Деян Енев трайно се изявява в него, като новият му сборник „Дърводелецът“ представлява и своеобразен експеримент, доколкото разчита по-скоро на фрагмента, на оголената ситуация, а оттам читателят е този, които може да завърши както иска тези необичайни истории, уловили неочаквани моменти и състояния. Йорданка Белева пък в своите истории предпочита да се концентрира върху емоцията, върху тъгата и страданието, и да види света и човека през тях. А разказите на Кристин Димитрова са по-скоро разкази за хората и това какво им се случва и как го понасят (или не съумяват да го понесат), отколкото разкази за актуалното. В този смисъл Кристин Димитрова е сред онези български писатели, които се вълнуват от екзистенциалното и удържат основите на жанра на разказа в чисто литературното, а не го сближават с журналистическото. И то на език, който умее да бъде лаконичен, да напряга до непоносимост емоциите и в същото време с един детайл да ги преобръща в другата им крайност. Общият извод от това кратко представяне на номинираните заглавия е, че съвременната българска литература укрепва и има защо да бъде четена, а и превеждана навън.

Текст: Амелия Личева

Снимки: архив на НДК

[vprki]

Критичен поглед: Будителите, авторитетите и литературните награди

Около Деня на будителите бяха обявени доста литературни награди. Отличените и техните фенове се зарадваха и ги обявиха за справедливи. Незабелязаните промърмориха и почнаха да си задават обичайните въпроси. Пише за „въпреки.com” проф. Николай Аретов, литературовед и преподавател за смисъла на наградите и награждаването, за основателността им, за начина за номиниране, за журита, лобита и прочие…

Интересни ми бяха списъците с номинациите, които очертават една по-богата и, поради това, може би малко по-точна картина. Външният наблюдател може да се попита – колко награди е здравословно да получи един автор (една книга).

Някой, не без основание, подхвърли, че по журито може да отгатне наградените и обратно. Пробвах се, успях само отчасти, малко над 50%. Не особено добър резултат, ако се има предвид ограничения кръг на журиращи и наградени. По-успешни бяха прогнозите ми за издателите – там изненади трудно могат да се появят.

Владимир Попов с наградата за цялостен принос на литературен клуб “Перото” при НДК

Наградите, разбира се, са поне два вида – за конкретна книга и за „цялостно творчество“. Вторите са си жест, понякога без актуална причина, от известна гледна точка носителите им не са за завиждане, а естетическите пристрастия на журитата са по-открито заявени. Отличаването на Иван Цанев (Портал Култура) и Владимир Попов („Перото“), освен справедлива оценка за двама значими поети, са знак и за разместване на йерархиите – „тихите лирици“ излизат (компенсаторно?) пред „гражданските“.

Иван Цанев получи Голямата специална награда на Портал Култура за 2017 г.

Относително близо до тях е и друг забележителен поет – Борис Христов, отличен с Награда за хуманитаристика „Проф. Б. Богданов“ (НБУ). Ценя високо Борис Христов, но тук не познах, бях заложил на няколко други имена, едно от които бе Ивайло Знеполски. Е, той не е пропуснат (Портал Култура).

Не бях заложил на Надежда Александрова (една от специалните награди на портал „Култура“), но се зарадвах, въпреки че една част от мотивировката ме смути „заради… дейността ѝ като директор…“

Проф. Божидар Кунчев връчи на Надежда Александрова специалната награда на Портал Култура

По-лесна бе за отгатване държавната награда "Св. Паисий Хилендарски" – Владимир Зарев (след Светлин Русев, Богомил Райнов, Анжел Вагенщайн, Антон Дончев, е и други). Както се посочва в съобщенията,тя се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. Естествено е да има такава линия в културата и културната политика. Друга нейна проява, за мен по-безспорна, е отличаването на Милен Русков за „Чамкория“ с наградата „Елиас Канети” на община Русе. (Отделен въпрос е, че според статута ѝ „всяка предложена творба, … трябва да съответства по хуманизъм и космополитност на идеите на нобеловия лауреат Елиас Канети“).

Наградата на “Перото” е поредно авторитетно отличие тази година на Момчил Николов за романа му “Последната територия”

Радвам се, че се отличават и романи, които не са „свързани с българската история и традиции“, какъвто е случаят с Момчил Николов и „Последната територия”. Романът определено тръгва по не особено пренаселена пътека в българската литературна гора. Затова и трудно намирам думи, за да го характеризирам, дори за себе си.

И нещо друго, което на някого може да изглежда положителна тенденция. Политическите пристрастия като че ли леко отстъпват (друг е въпросът какво ги замества). Последните книги на носителя на държавната награда бяха посрещнати с патетични отзиви от критици, които като че ли стоят на доста различни обществени и естетически позиции. Всъщност промяната се забелязва и при рецензентите, и при авторите. Какво пък, всеки има право да се развива.

Александър Секулов взе наградата за поезия на “Перото”

Пропускам немалко наградени по простата причина, че, за съжаление, не познавам книгите им. Но пожелавам успех на Александър Секулов „Море на живите” („Перото“), на Петър Крумов и "Катафалка, два носорога" („Перото“, за дебют), на Маргарит Минков "Весел гъделичкащ смях 2" („Перото“, за детска литература, получена от съставителя й Севдалин Генов), на Иван Станков за „Улици и кораби” и Димитър Бочев за „Несъгласни думи” (Портал Култура) и, най-искрено на Мари Врина („Перото“, за превод).

Често ми се е случвало да се питам – справочниците добросъвестно ни съобщават за наградите от миналото, но дали ги по��ним и дали имат връзка с личната ни оценка за тях (а ако имат – дали това не просто следване на някакви авторитети). Със сигурност съм ги чувал, но не мога да изброя по памет наградите на Томас Ман, например. А и те вече едва ли имат значение за днешната публика и за мен. Казвам „вече“, защото си давам сметка, че при първите ни срещи с големите, включително и с Томас Ман, някой ни е убедил, че той е голям писател, като може би е изброил и наградите му.

Милен Русков

По друг повод наскоро се сетих и за европейските награди за литература. Звучат авторитетно, посрещат се с интерес. И публиката някак пропуска факта, че те се присъждат в полите на Витоша /става дума за българската отличена книга, както и всяка страна си предлага своята – б.р./. Идеята звучи демократично – експертите от всяка страна са най-компетентни да отсеят най-доброто. Същевременно потоците авторитет и символен капитал текат и в двете посоки. Външните структури, които присъждат наградите (смятат, че) са направили най-точния избор; вътрешните оценители и особено наградените пък се чувстват оценени от по-висш авторитет.

Христо Карастоянов, Димитър Бочев и Ивайло Знеполски /от ляво надясно/ бяха сред наградените в конкурса на Портал Култура

За мен най-интересни са чуждите награди за актуална чужда литература от типа на „Букър“). Не защото са непременно по-обективни, а защото ме насочват към автори и книги, които без тях бих пропуснал. (Е, пропускам и повечето от посочените, времето и силите не са ми неограничени.)

Щях да завърша с ефектната фраза, че най-високата награда е името ти да бъде дадено на награда – както е с Вазовата награда например. Но се сетих за многобройните местни награди, едва ли мога да ги изброя. Още по-малко – носителите им, нерядко номинирани по земляческа линия.

Друг възможен ефектен финал би бил въпросът какви награди са получили будителите. Ефектен, но демагогски – кой да награди Ботев например, а приживе той има и само едно съвсем кратко и безименно споменаване от „критиката“. Времето наистина е било друго. Но и по-късно, колко ли награди е получил Димчо Дебелянов… ≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Литературният фестивал ще бъде отново заедно с Панаира на книгата

Между 12 и 17 декември тази година в програмата на петото издание на Софийския международен литературен фестивал в НДК ще участват 12 чуждестранни писатели, а от българска страна – 60 автори и 21 модератори. Освен срещи с тях, програмата включва обзорни дискусии, изложби;  литературен конкурс за студенти; богата детска програма, съпътстващи събития и др. Организатор е Асоциация „Българска книга” и по същото време там ще бъде и Панаирът на книгата.

Всяка година събитието има международен фокус, като тази година ще представи литературата на Вишеградската четворка - Полша, Словакия, Унгария и Чехия. Основната част от събитията от фестивалната програма ще се случат в Мраморно фоайе на НДК, паралелно с Панаира на книгата. От Полша гостуващите писатели са: Кая Малановска, Кшищов Варга, Еугениуш Ткачишин-Дицки; от Словакия: Михал Хворецки, Яна Беньова, Петер Били; от Унгария: Виктор Хорват, Ласло Мартон, Дьорд Драгоман, от Чехия: Михал Айваз, Ива Прохазкова, Милош Урбан. Стремежът на организаторите от новия екип с програмен директор Вера Петрова /на снимката/ е събитието да бъде платформа за съвременна литература и култура, която се фокусира върху диалога между писателите и обществото, популяризира четенето и езика и разкрива многобройните взаимовръзки на литературата с останалите изкуства.

Срещите с автори са програмирани на тематичен принцип, като част  от тях са: „Вземи се в ръце. Психология на съвременния градски човек” - среща с полската писателка Кая Малановска, психотерапевтката Албена Стамболова и писателите Момчил Николов и Владимир Полеганов (14 декември). Също и  „Постдеградация или реконструкция на личността: на каква цена?” - разговор между Михал Хворецки (Словакия), Ангел Игов и Димитър Кенаров (15 декември), „Приток на енергия: авторките в най-новата българска литература“ – разговор с авторките Амелия Личева, Лора Динкова, Любов Кронева, Ирена Иванова (Рене Карабаш), Яница Радева други.

Вера Петрова представи програмата на Литературния фестивал пред журналисти

По време на дискусиите ще бъдат обсъдени актуалните тенденции в самопубликуването у нас – един нов бизнес модел, който все повече набира своята популярност с участието на авторите: Ралица Генчева, Деси Нико, Алекс Ненов и други любимци на читателската публика и носители на престижни награди, които добиват известност под определението „самопубликуващи се“ (14 декември). Ще се разбере повече за „поколението Милениум“ нови илюстратори от България, които са илюстрирали десетки книги в чужбина, но трудно се срещат с българските книгоиздатели. Както и една дискусия, която ще върне времето назад, когато някои рискуваха свободата си, за да достигне написаното от тях до хората. Книгите на чешките дисиденти пропътуваха разстоянието Прага - София заедно с Петр Поспихал /бивш посланик на Чешката република в България 1993-1998 г. – б.а./, някогашния дисидент от Бърно, сподвижник на Вацлав Хавел, защото литературата е само едно от лицата на дисидентството. Дискусията ще премине с участието на: Владимир Левчев, Едвин Сугарев, Миглена Николчина, Михаил Неделчев, Петр Поспихал, Пламен Дойнов - „Самиздат: творческата мощ на дисидентската литература от ХХ век“ и изложбата на „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“  (14 декември).

Още през май беше обявено в клуб “Перото”, че литературата на страните от Вишеградската четворка - Полша, Словакия, Унгария и Чехия ще бъде фокус на Софийския международен литературен фестивал

Детската програма е важен модул в програмата на фестивала и предлага различни по формат събития. Целта е да се постигне образователно – забавният момент в общуването между децата и книгите. Сред акцентите са проектът „От деца за деца“, който представя книга, изцяло написана и илюстрирана от деца, среща с писателките Юлия Спиридонова – Юлка, Петя Кокудева, чешката писателка Ива Прохазкова, „Приказки за горите и животните“ – събитие с кауза, организирано от WWF България. По време на ателие „Шарената черга“ илюстраторката Мария Вълкова ще покаже на децата как е  нарисувала картинките за книгата на Йордан Радичков.

Предвидените в програмата изложби са в НДК и ще бъдат представени с дискусии:  „Самиздат – дисидентски книги от Чехия и Полша“  (14 декември) и „Поколението Милениум – илюстратори. Трудната среща с българския издател“ (13 декември). Съпътстващите фестивалната програма събития включват: концерт на „Стругаре“ (17 декември); екранни импровизации с филми от страните на Вишеградската четворка, селектирани и предоставени от филмовия и музикален фестивал Mediawave (Комаром, Унгария - 12 и 15 декември); връчването на наградите на Асоциация „Българска книга“ „Златен лъв“ (15 декември); финал на студентския литературен конкурс „Моята среща с културата на ... (една Вишеградска страна)“. Финалистите ще четат собствени есета на полски, словашки, унгарски или чешки език с екранен превод на български. Връчването на дипломите на курсистите от Творческа академия „Заешка дупка“ ще се случи също на фестивалната сцена (17 декември). Откриването на Софийския международен литературен фестивал е на 12 декември в Мраморно фоайе, НДК, етаж 2,  със  „Среща на поколенията“, на която Владимир Зарев, Ани Илков и Владимир Левчев ще представят част от дебютантите на 2017 г.: Антон Стайков, Боян Крачолов, Десислава Николова, Марианна Георгиева; модератор: Тодора Радева.

Може би трябва да се помисли дали Литературният фестивал и Панаирът на книгата трябва да бъдат по едно и също време в НДК

Програмата е богата, но остава въпросът дали съжителството между Литературния фестивал и Панаира на книгата е най-подходящо. Миналата година литераторът Светлозар Желев в текст за „въпреки.com” по повод четвъртото издание на фестивала изказа мнение, че е по-добре такова събитие да бъде отделено и предложи това да става около 24 май. Защото, както написа той /целият текст можете да прочетете тук/: „Сблъсъкът на литературната програма на самия Панаир и Литературния фестивал, провеждането му във фоайето на Националния дворец на културата продължава да бъде един от големите системни проблеми на фестивала”. И още: „Едни от най-добрите български писатели също участваха в рамките на фестивала. Но заради сблъсъка на програмите на панаира и фестивала интересът към много от събитията беше безумно малък”. Тази година също и в Панаира на книгата има съпътстваща литературна програма, която макар и да не се дублира с тази на фестивала, прави едновременното присъствие на публика доста трудно в събитията през целия ден и то на две места. И както написа Светлозар Желев за миналия фестивал: „Аз продължавам да смятам, че трябва да бъде направен един по-широк разговор и в крайна сметка Софийският международен литературен фестивал да заеме своето отделно място в българския литературен живот. Това по възможност да не бъде през декември. Месец май е идеален за това, преди базара на книгата, около 24 май, може би най-доброто време, през което трябва да се случи този фестивал. Това не е само мое мнение, а мнение на колегите и авторите. Софийският международен литературен фестивал трябва да бъде отделно събитие, което да заеме своята полагаща му се част в българския литературен контекст”. Такъв разговор не се случи, може би причината е в българското председателство на ЕС, където събитията в НДК през първата половина на следващата година очевидно ще бъдат строго ограничени за широка публика, но може би след време е редно да се помисли за тази идея. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Последната територия” на Момчил Николов стана Роман на годината

„Последната територия” /изд. „Сиела”/ на Момчил Николов беше обявен за Роман на годината в шестия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината на НДФ „13 века България”. Наградата беше връчена на автора /д./ на церемония в клуб „Перото” на НДК от изпълнителния директор на фонда Митко Тодоров /л./. Преди тайното гласуване за наградата от журито, един от членовете му – доц. д-р Борис Минков, преподавател, литературен критик, изследовател и писател, подготви специално за „въпреки.com” своя анализ под формата на читателски бележки, озаглавени „Романът у нас днес”. 

Най-напред е необходимо да се каже, че романовата продукция през 2016 година създава впеча��ление за репрезентативна пълнота. Това не означава непременно наличие на множество силни и добре написани романи, макар че в сравнение с предишни години може д а се забележи и подобна тенденция. По-съществено е обаче, че представените 45 заглавия /Първоначалният замисъл на този текст предполагаше в него да се вплетат наблюдения за всички романи, предложени на вниманието на журито. В хода на работата това намерение се оказа непостижимо в обема и времето, с което разполагах. В крайна сметка използвах бележките си за около половината от книгите, което не означава, че останалите романи не са също така симптоматични и диалогично плътни спрямо общата картина. Ще се постарая в близко време да напиша отделни материали за по-интересните от тях. - б. а. / издават една цялостна симптоматика, едно относително интензивно уплътняване на тематични и стилови ниши – хомогенно и представително както в успехите, така и в неудачите. И може би в това се съдържа смисълът на подобни награди – в опита за вторично (контекстуално) уплътняване на един диалог, който авторовите стилистики и взаимни прочити далеч не винаги успяват да създадат.

Борис Минков

Както на всеки подобен конкурс, и в този е налице една немалка редица от книги без каквато и да е писателска настройка и опит: показателен е примерът с романа на Христо Янев „Единственият начин“ /изд. „Лексикон”/, рекламиран на четвърта корица по следния начин: „за първи път в историята на световната литература футболист и треньор по футбол дебютира като писател“. За съжаление към тази редица могат да бъдат добавени и произведения на литературно подготвени хора, например „До последен дъх“ на Георги Янев: безпомощен опит за белетризиране на биографията на възрожденската фигура на Димитър Матевски – текст сякаш без предварителен план, безвъпросно потънал в безкраен оптимизъм и безоблачен патриотизъм. Или „Небесен огън“ /изд. „Летера”/ на Георги Стоянов – семейна сага, която прави злополучен опит да разказва така, сякаш не само „Буденброкови“, но дори и „Гераците“ още не са се появили.

Отказ от оригиналност

Прави впечатление, че в условията на усилена медийна агресия литературните произведения твърде лесно се отказват от оригиналност – било заради идеята да се представят като лесно разпознаваеми, като се стремят да уподобяват вече консенсусно признати като утвърдени художествени модели, било като услужливо се вживеят в ролята на филмова подложка. Особено обезпокоителен е този отказ от оригиналност у най-младите. Например Антония Атанасова в дебютната си книга „Моно“ /Университетско издателство/ забива в капсулирането на „Бюро Изгубени вещи“ – буквално в посоката и смисъла на „Физика на тъгата“. Не е ясно в кой момент уподобяването на учителя преминава в плагиатство: фразата „Хобито ми е да правя списъци“ идва на всичкото отгоре в добавка към съвсем бегло набелязаната тема за лабиринтите на Дедал. Лично за мен книгата приключва с израза „Мехлемът на емпатията“, доколкото доскоро непознатото в българския език романтическо понятие стана парола (впрочем неуместно разбирана) за една средно голяма литературна глутница /Образец за неподготвената и неправомерна употреба на „емпатия“ може да се види в прозата на Керана Ангелова. Например: „Но пък знае ли човек дали тъкмо емпатията на пишещия не е начинът да сътвори нещо, което да грее от човещина, да му се не види!“. – Но ето че наред с проклятието, което се поражда и у читателя на тази образцова боза, е налице фактът, че българската литература сякаш се концентрира, някак се вплътнява в средоточието на доста абсурден и наивен, но очевидно продуктивен разговор.Ако някой наистина се интересува от емпатията, препоръчвам книгата на РюдигерЗафрански „Романтизъм. Една немска афера“ (2007) – чувството за хумор на Георги Господинов вероятно би определило Зафрански като ротвайлер с обратна захапка. Важното е, че диалогът върви!- б.а. /

В романа си „Софийски дует“ /ИК „Жанет 45”/ младият Иван Димитров продължава разговора за опита на литературната мистификация приблизително от мястото, до което достигнаха през 90-те тогавашните млади: до опита на опиянение, в който субектът едновременно се потапя в историята, разтваря се в нея, изчезва, но и излиза в екстатичен екстаз от самия себе си като някой друг. За съжаление независимо от широката си книжна култура Иван Димитров не е в състояние дори да погледне към парадоксите на изграждане на една в крайна сметка романтическа по своя генезис субектност. Така вместо автоироничен текстът „Софийски дует“ е високопарен; вместо да въздейства въз основа на една стаена и неизчерпаема любов към работата писането, което (подобно феномена на града) е навсякъде, той издава творческа самовлюбеност, която струи от всяко изречение. Всички мистификационни „колена“ с „предговори“, благодарствени посвещения (те, разбира се – без мистификационни кавички), „бележки“, „интервюта“, самоцелното преобръщане на фрагментите в частта „Пролет“ водят към едно неестествено преекспониране на писателската фигура: конкретно към фигурата на убития писател Йордан Константинов, но и изобщо към писателския фетиш. Жалко за добре школувания кинематографичен поглед на Иван Димитров и за изгубения темпо-ритъм, който градско пространство е в състояние да придаде на разказа.

Карнавални какофонии?

Струва ми се, че сам по себе си е радостен фактът, че в романовата продукция на миналата година съществуват не опити за карнавално смесване на сериозното и глупавото. Разбира се, без консенсусна поддръжка от филологическата доктрина /Впрочем в такъв консенсус, който свърза зоните на интереси от първото десетилетие на прехода, разполагащи се около Бахтин и Българското възраждане, бе създаден и отгледан популярният роман „Възвишение“ на Милен Русков. – б.а./ тези опити не могат да имат дори минимален читателски успех, дори и те да бяха предприети от значително по-обиграни автори като Красен Камбуров („Осияние днес“ – изд. „Летера”, 2014) или Симеон Янев („Биографии на отрепки“ – изд. „Сиела”, 2013).

Част от публиката при връчването на наградата в клуб “Перото”

Тук заслужава внимание едно причудливо четиво от Стоян Николов - Торлака: „Май ше ни бъде“ (с подзаглавие Северозападен роман) /изд. „Попов мост”/. – Четенето, от една страна, е усложнено с почти маниакално настояване на диалекта, поставен някъде на ръба на разбираемото (но без смелост да отиде отвъд разбирането), а, от друга страна, е олекотено от схемата на телевизионния сериал и неизменното експлоатиране на изкуствения конфликт между селото и глобализационното настояще. Впрочем дългото тлеене на това изкуствено противопоставяне е също важен симптом.  Още от времето на движението Sturm und Drang (от последните десетилетия на ХVІІІ) е програмно ясно, че и самата селска идилия има урбанистичен (= сантиментален) произход.

Независимо от кое място в романа се вземе проба, доминантата на смешното следва един и същ модел: „Бабичкоро си е бабичкор и не влаза у никви рамки. Он Дарвин ги не е систематизирал като отделен вид, па я ли?“. – Всичките четиристотин страници се въртят около намерението на намаханата Юбица да развива селски туризъм (с предвидими недоразумения, трудности, конфликти, частични успехи). Иначе казано – това е разпознаваемата схема на Михаил Вешим от „Английският съсед“ (не че някога – с изключение на панаирджийския моритàт в средноевропейската и съответно на лубока или балагана в руската традиция – подобна формула се е отличавала с оригиналност). Този модел се отличава с лесна склонност към гримасничене и жест��кулиране на повествователния субект, например в отказа за озаглавяване: „Глава десета. Нема да я кръстим никък от съпричаснус със Свилен, оти е кисел“. На места този разказ става все пак доста бодър и свеж разказ, особено около монологичните партии на така наречената Мошнапемперюга (наивно - смешен псевдо - фолклорен образ за плашене на децата, някаква чудовищно антропоморфизирана реплика на нощна пеперуда). За съжаление всичкото това усилие се стича (само) във внушението, че всички (в този северозападен край) са, ако мога да си позволя шегата, „маса яки кияци” / Ед. ч. кияк – вероятно от орнаментално „завитата“ топка на дървената тояга (кривак) – ругателно обръщение от северозапада.-б.а./, тоест независимо от това, че във всеки момент се бият, трепят, карат, подливат вода един на друг, те са готини, понеже са естествени (= неподправени) хора.

Подобно на романа на Стоян Николов - Торлака, романът „Медии“ на Емил Кръстев предприема експеримент от сказов тип. Само че намеренията за сатирично поставяне на мишената са доста по-различни. „Медии“ събира монологичната вътрешна реч на двама неравностойни (но еднакво отхвърлени) протагонисти: бабичка, която благодарение на криминалните машинации на любимия си внук (когото, разбира се, е отгледала съвсем сама) е останала на улицата, и празен кашон от най-ново поколение широкоекранен телевизор. Бабата е работила 30 години (паралелно с израстването на внука) като печатар и е развила интересна сантиментална привързаност към всичко, което шумоли и разказва като вестник (съответно това е профил и характеристика на заблудите й, настройка на речта и начините, по които тя „сюжетира“ света). Кашонът Каши, с който/когото бабата води интензивен (но може би въображаем!) диалог – разговор, изпълнен със спорове, противодействащи медийни и рекламни образи и сблъскващи се визии за заобикалящата ни среда, е за съжаление твърде обвързан с клошарската проблематика (и като традиция, и конкретно в този роман), за да може да „действа“ самостойно и фантасмагоричният му заряд да се развихри свободно, така че е необходимо да бъде „влачен“ през цялото време на разказа от рамковата конвенция на диалогичното сливане, от условията на диспута между печатните и интерактивните медии.

Така целият „нюбългарски език“ (понякога любопитен в своите невъзможни построения, понякога безпомощно напънат), който е приписан на кашона Каши, за съжаление, виси. Сякаш самият кашон - всезнайко поема ролята на бездомния просяк, който се моли на случайните минувачи/читатели да проявят снизходителност към несвързаното му бръщолевене, да му дарят символно доверие, което може би ще го доближи до мечтаната от всички кашони утопична страна (Евро)Буниленд. Така както трябва да се моли по пътя към целта да не завали реален или езиков дъжд от романови дискурси или други гласове, от който картонената му езикова настройка да се разкапе.

Казано по друг начин – макар че трябва да бъде откроено като отявлен и смел езиков експеримент, повествованието в „Медии“ е твърде патетично и нравоучително, за да подхожда на карнавалния опит на езиковото струпване. Самото то се изчерпва твърде бързо, колкото и основателно да е поставено като специфична оптика и езикова настройка. Тук прекаленост, демонстративност на езиковите карнавали е понесена към внушението, че една сякаш истинска култура си е отишла (или поне е останала бездомна) за сметка на следващите – все по-агресивни псевдо-култури, надграждащи симулакри върху симулакрите.

Интересно е в този план да се мисли например и романът „Кибермодернизъм“ /изд. „Фабер”/ на Стоил Рошкев – новата книга на автор, който със сигурност знае (и показва, че знае) как функционира карнавалното бръщолевене на менипеята. За съжаление претенцията това уж празнично разюздано бръщолевене да се разположи на утопичния фон на една константна в своята устойчивост „Черноморска република Стара планина“ не е удачно. Потокът на речта не е нито достатъчно пълноводен, нито е стегнат в обща интенционална система така, че да се долавят пулсациите на разказването.

Митопоетически фиксации

Тази потенциална проблематична ниша може да бъде попълвана особено дълго от романовите повествования, участващи в конкурса. За очертаване на диапазона в използване на митологическото като два антипода тук могат да бъдат очертани „Видение в Мемфис“ /ИК „Знаци”/ на Керана Ангелова и „Пътуването“ /изд. „Хермес”/ на Ангел Г. Ангелов. В  първия случай митологичното има еднозначната цел да опрости света и след като му издаде сертификат за истинско (неповторимо) чудо, да го сложи в джоба си – един олекотен роден Паулу Коелю. През фетишизиране на случайностите и щастливите съвпадения, през парада на цветята и звездите, трасиращ още от раждането човешкия (само привидно обикновен) живот Керана Ангелова търси внушенията за безграничната сила на женската виталност. Добрата новина е, че тук (за разлика например от „Слънчогледи за Мария“) тази безграничност е видяна в перспективата на една крехка краткосрочност: единичния човешки живот.

Във втория тип повествование – напротив, търси опит за интерпретиране на митологическото, като то се представи в безкрайната си усложненост. Като сюжетна канава Ангел Г. Ангелов предлага утопията на Острова – територия с неустойчиви параметри, в която е поставена пост - фаталната жена Остина. „Пътуването“ предприема може да се каже безразсъден опит над архетипалната структура на едно „всеслучване“ да се надгради психологизъм, който трудно сработва в условията на общия иносказателен тон.

Физическата конкретност на вечната женска фигура е разтворена в/чрез абстрактните мъжки типове (Автора, „наричан често Писача“, Лечителя, когото Остина нарича Мъчителя, Инструктора, Моряка, Лудия, Манипулатора). После свръх-претенцията на романа продължава: Пътят, Лао Дзъ, интерпретации на мита за Сизиф, свръх - товар (основно на равнище на семантиката) на комплекса заспиване/сънища/събуждане. /Показателно е, че темата за пространството на сънищата в романите от настоящия конкурс е също дисертабилна. За сравнение още: романите на Христо Карастоянов и Момчил Николов (в тези книги сънищата са изведени до добър цялостен концепт). Разбира се, и без сънища не минава и книгата на Керана Ангелова. Но също тези на Мирослав Пенков, Георги Бърдаров, Емил Андреев. - б.а./. Сегашният човек (за разлика от предишните си версии, за които „Пътуването“ пази парчета от съновидения) съзнава тъкмо тази своя свръх - натовареност. „Женското“ решение на това свръх-натоварване е насочването към „луксозния бит“, за чиято цел „мъжът е подходящо сечиво“. – Любопитно замислено, но къде се стича всичко това?

Като потенциален повествователен мотор, който би могъл да зададе ритъм и да каптира повествованието е щрихирана (отново след едно солидно забулване и усложняване) историята за Амур и Психея – основополагащо продуктивно ядро в западната култура, чиято последна интензивност може да се види в културния контекст на Средна Европа около 1900 г. / За сравнение: „Traumnovelle“на Артур Шницлер, която Кубрик използва в последния си филм „Широко затворени очи“.- б.а./. Но какъв е днешният отпечатък на тази митопоетическа история – това за съжаление не става ясно. Напротив – експериментът на „Пътуването“ тече в посока навсевремието(буквално и преносно хоризонтът на това всевремие се измерва с хилядолетия – перспективата на живеенето на Остина). Това, че от време на време се говори за Мрежата (обвит в мистичен синтаксис дериват на интернет), че в джоба си тези архетипални перс��нажи имат телефони, че „дронове се стрелкат над островния израстък“, че повествованието намеква за заразяване на Остина с ХИВ-вирус – всичко това само влошава състоянието на романа.

Трудността (в известен смисъл невъзможността) на книгата да въздейства се определя и от една конструктивна слабост – синтактичните постройки. Например в синтактично огънати изречения не е рядкост да срещнем моменти, в които зад местоимението „той“ може да стои както „Автора“, така и „Лечителя“; зад „тя“ – жената, но например също и Пръстта, Водата, … Честотата на подобни къси съединения говори, че става дума не за технически пропуски, а за интенционална хватка. Така е и на финала – с едно образцово объркване между „лице“ и „езерно дъно“ (и двете „то“). Дълбок концепт, в който лесно се затъва, а измъкването е не само утопично, но и не носи удовлетворение.

Журито на конкурса /от дясно наляво/: Боян Биолчев, Здравка Евтимова, Борис Минков, Пламен Дойнов и Деян Енев

Обработване на близкото минало

Частично покриваща тема в тази перспектива е тенденцията за преекспониране на детството: територия, която е динамично напрегната между неосъзнаването (неразбирането) и просветлението, свързана с особена интензивност на преживяването и една характерна свръх сетивност. Показателни, твърде силно обвързани в това отношение са книгите на Антония Атанасова, Керана Ангелова _/Вярна на своята обичайна практика да произвежда сентенции, повествователната инстанция във „Видение в Мемфис“ мисли детството като „букварът на живота“. –б.а./, _Дияна Боева. Любопитна е интерпретацията на детската свръх сетивност при фигурата на Маноло от „Последната територия“ /изд. „Сиела”/ на Момчил Николов. Тук детското компенсаторно откритие за живеенето в паралелните светове на сънищата е неслучайно също пренапрегната пружина, особено в сравнение с отличното балансиране при разгръщането на другия основен персонаж в „Последната територия“. Друг любопитен експеримент с детската оптика може да открием в иначе свръх - съвременния роман „Нашата книга“ /изд. „Хермес”/ на Емил Андреев, където ролята на повествователен субект се поема от 18-годишно (според епилога) момиче, родено в Лондон в момента на романовото случване: магическата дата 12.12.2012 г. Читателят обаче остава излъган в очакванията си, че тази повествователна роля е натоварена със специфична функция; тя в известен смисъл има значение основно като рамково алиби: момичето е получило ръкопис от дядо си – писателя - плейбой Стоян Русински, който в това рамково „сегашно“ време (2030 г.?) отново се е запилял нанякъде.

Но онова, което обединява безспорно всички опити за представянето на близкото минало, е усилието да се оформи образ преди всичко на неблагонадеждния, на вървящия срещу течението аутсайдер, а не конформиста. Убедително водещи в своята фреквентност топоси са потъпкването на Пражката пролет и преименуването на българските турци. Разнообразието на типологично сходни картини е впечатляващо: от неособено убедителната дисидентстваща баба на Роза в романа на Керана Ангелова, която слиза с внучката си от автобуса в знак на протест срещу шофьора му, псуващ чехите като „мръсни евреи“ до пластичния езиков портрет на чешкото/словашкото в българската памет от книгата на Христо Карастоянов; от сълзливото усилване и фалшивото документализиране на изселването на турците от североизточна България в „Писма за оригами“ на Дияна Боева /изд. „Ерго”/ до цялостното портретиране на един от персонажите (Фехим) в „Послепис“ /ИК „Жанет 45”/ от вездесъщия Карастоянов през призмата на българската му (а не турска!) принадлежност.

В повечето от опитите за преосмисляне на миналото се наблюдава един характерен проблем: общата, до голяма степен вече улегнала нагласа (разбира се – идеологически нормирана) за времето на социализма предполага потапянето на всяко случване в едно особено безвремие, в една характерна безрелефност на разказа. В същото време героическата (псевдо-романтическа) нагласа предполага предопределена съдбоносност: например във „Видение в Мемфис“, където уж само звездите и розите могат да въртят часовника, фигурата на Тодор Живков се явява, за да може почти единственият мъжки персонаж в книгата да го почерпи (сериозно-подигравателно) с пуканки.Подобен е случаят с изкуственото финално „разтърсване“ в „Писма за оригами“ във връзка с обрата през ноември 1989 г.

Струва ми се, че пукнатините в „Писма за оригами“ на Дияна Боева“, в известен смисъл дори може да се каже амнезията в нейния разказ за миналото са показателни за проблемите на днешния исторически разказ за близкото минало. Романът настоява, че под формата на своеобразната семейна сага откроява два времеви пласта (50-те и 80-те години на ХХ век): дневниковите записки на Ели Хаджидимитрова от времето на нейното принудително изселване в добруджанско село през 50-те и тяхното активно „четене“ от следващото поколение през 80-те. Само че „разликата“ между времевите пластове не е защитена по никакъв начин – нито като вътрешна логика на събитията (доколкото изобщо има събития), нито стилово, нито като изграждане на образа на властта.

Вместо това повествованието бърза да натрупа (особено в началото) ключови за масовата култура от времето на социализма топоси: напълно ненужно с оглед на художественото им функциониране, но затова пък с подчертана носталгична наслада: предметите от миналото, обвитите в носталгия марки са дадени в курсив. Пукнатините зейват, когато в също такъв курсив е изписан и Варшавският договор (подобно например на марките дъвки) – всичко това се влива колекционерската екзотика, която трябва да ни развлича и умилява. /Впрочем магистрална вина за този инфантилно-развлекателен характер на личните колекции носи проектът „Аз живях социализма“/ИК „Жанет 45”/. Той (разбира се, умишлено) зададе подобен полу-инфантилен, полу-идиотски тон спрямо социалистическото колекциониране. – б.а/. По никакъв начин обаче не става дума например за това, че колекцията принципно работи с дефицита, а чрез дефицита се задейства комуникацията. Тоест номерът на притежанието е в размяната и следователно същественото не е в това „да се намесят роднини, които пътува[т] до Чехословакия, ГДР и Турция“, които да доставят дефицитните номера на колекция от картинки от дъвки. Ето тук например едно възможно акцентиране на размяната би предоставило и възможност да се надмогне тежката монотонност и безрелефност на разказването.

Криминално-шпионската нишка, заплетена около бащата на Ирена с „реалното“ ухажване на нейната осъдена на изселване с цел превъзпитание майка и мнимата му смърт е отчайващо неавтентична и в крайна сметка самоцелна. Стилизацията на дневника (основната платформа на разказа) – неубедителна, незащитена. Образът на вярната на семейството домашна помощница – туркинята Мевледа, свързваща двата повествователни пласта (50-те и 80-те години), има напълно тривиални настройки (една вярна на семейството социалистическа Робиня Изаура). Дори и страхът от Голямата екскурзия прокънтява кухо в този образ.

За окуражаване на дебютиращата авторка си заслужава да се изтъкнат и някои любопитно замислени ходове: неравната (неравностойна така или иначе) връзка между Ирена (дъщерята на Ели) и Богомил – изначално далеч от всякакви (книжни и други) представи за любов, връзката им постепенно се самонаглася и укрепва в хода на постъпателното узнаване, на общия битов и социален опит, поместена в контекста на една домашно-интериорна представа за живеенето, без при това да настоява на щастливия край. Само че в решаващи моменти идеята за това урегулиращо се от само себе си битово живеене се компрометира от фетишизирането на интериора и предметите на потребление (лукса на ѝмането), както и от образите на праволинейните партийци, които не стават дори и за карикатура. Отчасти работещ е лайтмотивът за правене на нещо с ръцете като противотежест на вербалния (класов) тормоз: оригамите и „завързалките“; вшиването на магически (лични) предмети в кантовете на дрехите; нараняването на ръцете с фиби и т. н.

Особен случай на художествено трансформиране на социалистическото минало представлява „Трусът“ /ИК „Жанет 45”/ на Илия Николчин. Ако се вгледаме в поетическата структура на този роман, писан в средата на 70-те години и публикуван за първи път през 2016 г., може да усетим как тече промяната на конвенциите за художественост. Въпреки че от перспективата на един общ тематичен поглед романът е съсредоточен към времето на разкулачването на селяните от българския северозапад, той всъщност говори преимуществено за много други неща. – Например за пластичното амбивалентно присъствие на добитъка в битийната пълнота: от ругателен полигон до най-чувствителен уред за промените („някои земльотресения ги усещат само животинките“), решително далеч отвъд традиционното за българската литература сантиментално вчувстване. Или съзнателно пренавитата цялостна представа за кибичеството: Асен – един от централните персонажи, не просто е „махараджата на кибиците“, контрапункт на емблематичния за времето ентусиазъм, но и наблюдаваща общностна среда на самия себе си, око, което в известен смисъл се явява контрапункт на повествователната перспектива. Разнопосочното говорене за кибиците, наситеното им пасивно-активно присъс��вие достига и описанието на една „скрита безработица“ – ето това е чисто художествен начин чрез пластическо описване (вместо назоваване) да се работи с понятия в техния синхронен и диахронен срез. Постепенно изникват топоси на времето, които са закотвени дълбоко в езиковите построения (например „комисия за констатиране последиците от труса“). В този контекст на активно мислене за средата с разгръщане на общностни пъстри картини (пазари, вечеринки) и с щрихиране на сблъсък между два типа родова памет е поставена и любовната история. – Никакви опити за преки внушения – не защото текстът е имал да преминава през иглените уши на цензурата, а защото художественото внушение работи по принципно различен начин: в случая чрез онази пълнота на живеенето, в която се врязва трусът, за да преобрази света.

Номинираните (по азбучен ред)

Васил Георгиев, ”Екс орбита”, ИК „Хермес“

Новият роман на Васил Георгиев заслужава да бъде отличен заради смелостта да експериментира със съвременните социални теории и особено с техните езици, да взима ироническа дистанция спрямо тях и да търси местата, на които се късат нишките на техните утопични построения. Любопитна и заредена с парадокси е общата футуристична концепция на „Екс орбита“ за изострен дефицит на енергийни ресурси при/въпреки свръхразвитието на технологиите в края на ХХІ век. Уж глобализираният свят се движи с несравнимо различни скорости и по безумно тесни обществени коридори, а свободният избор и просвещенският проект имат значение единствено като исторически понятия, спрямо които персонажите се съотнасят като отклонения. Индивидът е все по-непосредствено обвързан с големите структури, които внушават диктата на един нов феодализъм и притъпяват съзнанието. В условията на автопилотен сепаратизъм средностатистическите индивиди (независимо от различните си стартови позиции, принадлежности и коридори) мечтаят за бъдещето, в което следите от заблудите им ще се стабилизират, например ще дойде „фюжън-енергията“ и светът ще светне. В същото време на личната сигурност и те��есна неприкосновеност в тези условия също се гледа като на ресурс, който е принципно недостатъчно неравномерно разпределен.

Използването на подобна платформа крие рискове в плана на чисто литературната пластика. Иначе казано, съществува опасност сетивният и светогледният опит на персонажите да се разгръща в хода на повествованието като непосредствен израз на футуристичния модел. Основната противотежест, която романът като цяло успява да запази спрямо резонансите между пространството на идеите и пространството на възприятията, е ироничното отстояние спрямо всяка концепция за възможна подредба на света.С тази противотежест на ироничното книгата трябва да се справя и с потенциалните доминанти на антиутопията, които биха направили самото романово писане етюдно, моделно, сериозно. Замисълът на „Екс орбита“ предполага пукнатините и кръпките на световния ред рефлектират в словесния пачуърк, който Васил Георгиев владее изключително добре още от първите си книги. Владее го дотолкова добре, че на места се самоопиянява в лекотата на водене на разговори. Добронамерените читатели ще харесат това високомерие като част от играта на книгата – недоверчивите ще се отдръпнат.

 Георги Бърдаров, „Аз още броя дните”, изд. „Сиела“

Тази книга е до голяма степен продукт на телевизионен формат. Това предполага, че нейната изначална липса на автентичност е била (съзнателно и целенасочено) усилена в медийните канали паралелно с чисто лабораторното й обработване. Моделната интрига за влюбените, принадлежащи на две от враждуващите страни на гражданската война в Босна (той е сърбин, тя е мюсюлманка), прониква практически във всяко едно решение на романовото повествование. Спомням си как преди пет-шест години Анджелина Джоли представи на фестивала Берлинале авторския си филм „Земя на кръв и мед“, който в общи линии настояваше на същата куха и сърцераздирателна история:упражняване на приблизително същата идеологическа реторика, същата емоционално приповдигната претенция за уникална художественост и граждански хуманизъм. С единствената разлика, която вече говори в полза на дебютния роман на Бърдаров: поне като заявка неговата книга надхвърля холивудското противопоставяне между добри и лоши, като вследствие на това се размиват и границите между палачи и жертви. Извеждането на този мотив като възлов, както и неговото втъкаване в разколебания и разколебаващия образ на преводача Зоран, в неговото програмно (твърде програмно) потъване в пиянство, може да се да се посочи като основно достойнство на „Аз още броя дните“.

Въпреки претенциите, че романът се основава на разностранно проучване на историческата ситуация и военните действия, тези необходими усилия се усещат само на равнище на общата информация. Нищо специфично, нищо извън обхвата на информационните необходимости не навлиза в повествованието. Дори псевдо-автентичните интервюта с жертви и палачи, които би трябвало да всяват шок и потрес, са изцяло изплакнати от конкретност, от реални топоси на войната, от проблемна есенциалност. /По отношение на формулирането на същностната проблематика на войната в Бивша Югославия, на нейното „тръгване“, случване и завръщане в културата са написани немалко книги. Например книгите на на Дубравка Угрешич се радват на добра рецепция у нас. По никакъв начин не личи те или други текстове, например на Миленко Йергович да са въздействали за написването на книгата. Разбира се, не трябва да забравяме, че всеки телевизионен формат следва своите ментори. – б.а/. Но фразьорството в интервютата идва не от недостига на автентичност, а от неотклонното следване на апелите за вчувстване. Дефицитът на хронотопна правдоподобност се компенсира със спомени от Зимните олимпийски игри в Сараево (1984) и сръбска популярна музика – тези пространства се явяват общи места в заговарянето на читателската аудитория; същевременно те са общи и за персонажите и повествователния субект (и той – свързан любовно-фатално с меда и кръвта на Сараево). Наред с компенсирането на специфична „югославска атмосфера“ тези общи места, разбира се, работят отново на равнище на сантименталното съпричастяване. Работят за оформянето на романа като удобна подложка на тривиален филм.

 Мария Станкова, „А бог се смее”, изд. „Лексикон“

Своеобразен дневник на съвременна гастарбайтерка, пикаресково фиксиран най-напред и завинаги в яденето. Наред с лесно предвидимото авантюрно разгръщане първоличното повествование търси да опише границите на физическото изтощение, на глада и лишаването от сън, от минимално необходимите грижи за тялото, лишаването от дом.

Суровото чувство за хумор спасява тази книга. Колкото и да е лишен от оригиналност, периодично завръщащият се разговор с един прагматичен и отстранено наблюдаващ бог произвежда серия от добри афористични изрази и успява да „изстуди“ до необходимото разказа. Малко по-слабо въздейства хуморът в разгръщането на проблематиката около отмъщаващата прислужница, която чрез изпълнението на заповедите посочва тяхната неуместност и блокира съдържащата се в безогледното разпореждане агресия. За съжаление твърде скоро ситуациите, кризите и решенията започват да се повтарят. Изниква въпросът накъде води всичко това: просто да потвърди подозрението, че всичко в западния свят е подредено в услуга на местното (и на един привилегирован от новата политическа коректност слой „вносно“) население, докато за всички останали новопристигащи уредбата представлява капан, който действа просто и безотказно.

Добър и пластичен детайл – виртуалната представа, която персонажът развива, за своя собствена стая (като своеобразна улична реплика спрямо представата за собствената стаята на жената у Виржиния Улф?) – подвижен идеал, място, на което разказващата си представя, че се завръща. В противовес на тази представа родината не е родина, а само поредната временна дестинация. За съжаление следването на този лайтмотив в хода на разказа става твърде еднообразно. Темата за старостта, смъртта и бедността, които не прощават на никого, е добре намерена, отличава се с продуктивност, но й липсва дълбинно разработване.

За съжаление твърде бързо романът заорава в клишета за Другия (например дълголетието и нестихващата потентност на италианците), което пречи на намеренията за представяне на географската и менталната извънпоставеност на аз-а. Хепиенд-ът също обърква очакванията за изграждане на аз-а като Друг (макар и като вероятно временно състояние).

Момчил Николов, „Последната територия”, изд. „Сиела“

Независимо от това, че използва тягата на един трафаретен модел в съвременната литература – загубата на паметта и разколебаването на идентичността, романът „Последната територия“ е забележителна книга, защото притежава изострено чувство за съвременност. При това чувството за съвременност тук намира израз не само в широките панорамни перспективи на актуални не-места, зони (универсални магазини, площади, увеселителни заведения, тоалетни, летища,масови транспортни средства), но и като плъзгащо се, проникващо бавно под кожата на едно индивидуално съзнание, което във всеки един момент се мъчи да преподреди себе си. Осезанията на индивидуалното съзнание пулсират между неврастенията, клаустрофобията, неудовлетвореността, битовите страхове, фиксирани в мисълта за това какво би се случило, ако се счупи макар и само единствен елемент от инструментално подръчния ни свят. Постижение на книгата е изразът на двойствено внушение на тази клаустрофобия – както като стягаща, така и като отваряща сетивата.

Особено силно ядро „Стратегията на охлюва“ – представянето на „софийския“ живот на централния персонаж преди загубването на паметта заедно с неговия (авто)биографичен генезис. Тук разточителният повествователен метраж е чудесно мотивиран заради природата на дългото всекидневно траене, а авторефлексията тлее, пулсира, бумти в отличен темпоритъм. За съжаление добрата мотивация абдикира в момента, в който се явява сръбският гангстер, наел персонажа Николов за заснемането на уж рекламни клипове. На това място презумпцията за романа като услужлива кино-подложка безжалостно започва да гризе една от може би най-силните литературни настройки в българската литература от последното десетилетие. Преди този момент обаче е разгърната една ключова (романтическа по своя произход) идея за възможното постигане на „идеалната територия“, трансформираща се островно пространство на писането. Последващият в третата част разказ за известния психоаналитик Маноло (двойник на първоличния персонаж Николоф) – роден с малформации вследствие на (зло)употребата на лекарството талидомид, който като компенсация за своя делник като социопат живее в сънищата като реално паралелно пространство, частично отстъпва в ��воята убедителност, на първо място заради изместването на перспективата в посока на един всевиждащ и всезнаещ повествователен глас.

И все пак острият поглед за детайла и усетът за разгръщането на детайла в комплексен портрет успяват да противодействат на филмовите клишета и дори да ги представят в анатомичен разрез. Потенциално слабите места на книгата произтичат от последователното свързване на информационното наплитане, тоест докато погледът блуждае много ефективно, няма никакво блуждаене при строежа на интригата, никакви слепи улици независимо от големия книжен обем (а това загубване на читателя изгражда специфично романовия диалогизъм).

Недялко Славов, „Камбаната”, ИК „Хермес“

„Камбаната“ впечатлява с последователността, с която първоличният жизнен опит е романтизиран и потопен в пасторалията на разказа за природата, синхронно живееща с човешката (естествена и чиста) душа. Романтически демони събират и сблъскват разрухата и съзиданието в душата на Вено, наречен от свой съкилийник Самурая (от онова чувство на идилична споделеност, което персонажът определя като „сам-у-рая“): ексцесията на яростта преобразява мигновено, докато доброто действа бавно и подрежда своите сламки с мравкообразна подемна сила. Новият роман на Недялко Славов предлага щедро възможности да бъде четен във формàта на рекламни текстове, например „роман-притча за завръщането“

Напълно излишно поставяне на релсите на историческите събития от близкото минало: „Ония [комунистите] бяха безверници, но безверието е и съмнение. Тия [новите] нямат нищо.“ (93). Впрочем на същото място самата поетическа интуиция подсказва на повествователния субект, че това идеологически постановено деление на „преди“ и „след“ е непродуктивно. Защото „човек е като копринена буба“ – като „всеядно животно изяжда[ме] времето и роним тор след себе си“ (пак там).

Когато повествованието представя телесната гмеж на мематите, в него – независимо от популисткото послание (селото е хубаво, но мародерите от гетото – неразличими в своята магмена слятост - паразитни, безбожни, бесовски изчадия, са лоши), има тяга. Но когато интригата се насочва към темата за ипотекирането на камбаната, внушението става твърде пряко и насилено. Поп Танас казва буквално следното: „Те това искат. /За този тип реторика е особено характерна липсата на конотат зад обобщеното „те“. – б. а./. […] Да ипотекират вярата ни. И нея да олихвят“ (115). Още по-изкуствено се появява решението на централния персонаж да отиде в града, за да участва в нелегални боеве със залагания. Изобщо прекаляването с християнската добродетелност /Апелирането към тази неясна и дребнаво спекулираща християнска добродетелност е едно от симптоматичните слаби места на съвременната българска литература. - б.а./ дърпа след себе си други изкривявания на автентичното. Тук аргументът, че жанровата разновидност на притчата не се нуждае от опората на автентичното, не е валиден, защото същевременно книгата полага усилия да работи с конкретни апели на деня като днешното обезлюдяване на българското село или някогашните злоупотреби в ТКЗС-тата.

Ясно е, че със своите еднозначно насочени послания тази книга ще има немалко предани читатели. И не е лошо да е така. Защото покрай посланията в типа на Blut-und-Boden – реториката средностатистическият читател ще има възможност да привикне да възприема и чисто литературната тъкан. А по-подготвеният читател ще може да си даде сметка колко неимоверно голям е делът на романтическите кьорфишеци в съвременното мислене. Впрочем този начин на приемане на литературна таблетка с голямо количество родно заквасено мляко е обичайна процедура, което българската литература – нееманципирана по отношение на голямата политика, упражнява упорито още от Любен-Каравелово време. И няма кой да дръпне внезапната спирачка, защото ако не излети сам, ще бъде глобен като отродител или безбожник.

Христо Карастоянов, „Послепис”, изд. „Жанет 45“

Любопитно е как повествование в подчертано сказов маниер избира озаглавяването послепис. Основната хватка на книгата се съдържа в уловената процесуалност по „догонване“ на гласовете, в процедурата на присещане от дума на дума. Парадоксът на улавянето е допълнително усилен от това, че „Послепис“ е заглавие на разказ, написан някога от един от персонажите (Фехим, наречен Фичката). В текста на романа този разказ е преразказан с добре изиграна несръчност – колеблив опит за „послеписно“ разбиране на приятеля, за проникване в неговия свят, който някога е бил вероятно общ. Тематично „послеписът“ въвежда пространство, в което сънищата управляват будното състояние и заличават разликата спрямо него, изтриват входовете към общо преживяната и в този смисъл консенсусно случила се „действителност“ и подхвърлят динени кори от паралелно възможни сюжети, други имена, други развръзки.

Драскотините на паметта карат плочата на разказа да „прескача“, да повтаря фрази. Чрез фокусните настройки на повествованието се внушава, че не винаги има кой да отиде до грамофона и да вдигне иглата. Казано по друг начин, разказването може без нас, но ние не можем без разказването: без него сме загубени като в сън на непозната автогара. От простата платформа на масата като диалогична равнина сказовият маниер на повествователно (сякаш безкрайно) наплитане достига буквално и преносно до отдалечени територии: подземните светове на Ню Йорк, пожара в дубайски хотел; пространствата на виртуалните чат-румове, тексткритическото четене на Ботевата поезия. Това почти световно завъртане около масата едновременно отваря виждането и го потапя в монотонност. Събеседниците в романа на Карастоянов биха могли да изведат като своя парола настояването „По монотонността ще се разпознаем“. Когато успява да представи релефа и структурата на тази монотонност, повествованието изглежда убедително; когато се конфигурира в подредбата на „равносметка на живота“ – звучи, за съжаление, досадно, дори малко поучително. Друг е въпросът, че поучителността е много съществена част от цялостното възпитание и закалка (както на „някогашното“, така и на „сегашното“ ни живеене), така че в този смисъл тя естествено би следвало да прониква и в атмосферата на цялото.

И така, фикционалното нагъване на историите разчита основно на динамиката между последователното „вкутийчване“ на сънищата и автентичността на звуковия „запис“, в който читателят разпознава едновременно себе си (с каталожните топоси от времето на социализма – училищни екскурзии, казарми, любови и пак казарми, грамофонни плочи и пак казарми, …) и някогашния „сказов“ Карастоянов.

С това свършват записките на Борис Минков на 11 май в 6.00 часа. След десет чàса журито в състав: проф. дфн Боян Биолчев (председател), доц. д-р Борис Минков, Деян Енев, Здравка Евтимова и доц. дфн Пламен Дойнов трябваше да реши за наградения. А той, както вече съобщихме, е Момчил Николов за романа си „Последната територия” /изд. „Сиела”/, за който сме писали и във „въпреки.com”. Можете да прочетете рецензията на проф. д-р Миглена Николчина тук. Авторът Момчил Николов е носител и на Голямата награда на НДФ „13 века България“ в Националния литературен конкурс за публикуван къс разказ „Рашко Сугарев“ за автори до 35-годишна възраст през 2002 година. Припомняме романите и авторите на отличените с наградата на Фонда в предишните издания на конкурса за роман на годината: „Лятото на неудачниците“ от Галин Никифоров, 2011; „Физика на тъгата“ от Георги Господинов, 2013; „Апарат“ от Васил Георгиев, 2014; „При входа на морето“ от Емилия Дворянова, 2015, и „Една и съща река“ от Здравка Евтимова, 2016. Успех на Момчил Николов, който беше приятно изненадан от наградата! ≈

Текст: Борис Минков

Снимки: Стефан Джамбазов