#Мари Врина-Николов

[vprki]

Георги Господинов е удостоен с Кавалер на Ордена за изкуство и литература на Франция

Заради заслугите си към френската и световна литература Георги Господинов става Кавалер на престижния Орден за изкуство и литература на Франция. Той се дава от министъра на културата на Франция и ще бъде връчен днес, 23 октомври от френския посланик у нас Жоел Мейер.

На церемонията в София специално за събитието ще присъства и преводачката на вси��ки книги на Господинов на френски Мари Врина-Николов.

„С награждаването на Господинов Франция отдава почит на един изключителен автор и европейски хуманист, чиито забележителни творби в превод спечелиха много читатели във Франция“, посочват от френското посолство у нас.

Как Франция приема книгите на българския писател?

Всяка от шестте книги на Георги Господинов, излезли там до момента, предизвиква възхитителен отзвук сред читатели, критици и дори съвременни философи като Жан-Люк Нанси. Френският е един от първите езици, на които през 2002 година излиза дебютният роман на Господинов „Естествен роман“. Посрещнат е изключително топло от френските медии. Списание „Livres Hebdo” публикува рецензия със заглавие „Българинът - на мода“, в която четем: „Естествен роман“ е наистина неидентифициран литературен обект и е почти невъзможно да бъде разказан. Едновременно смешен и ерудиран, пошъл и изискан, но блестящ във всяко отношение и новаторски по форма. Очевидно Господинов притежава богата култура (особено антична), но познава добре и Фуко, Перек, Бекет и френския нов роман“. Вестник „Нувел Обсерватьор” определя „Естествен роман“ като „оригинален и забавен“, а френскоезичният „Куриер” го нарича „машина за истории“.

При излизането на следващите книги на френски - сборника с разкази „И други истории“ (във Франция със заглавие „Азбука на жените“) и на романа „Физика на тъгата”, френският „Льо Монд” в специален очерк за автора пише, че книгите на Господинов се отличават с „размах, дързост и дълбочина на философските си търсения“. И също така, че „извеждат българската белетристика от комунистическия ѝ сън“.

Един от най-значимите съвременни френски философи Жан-Люк Нанси публикува в „Либерасион” възторжен отзив за „Физика на тъгата”, в който приветства романа на Господинов в блестящия превод на Мари Врина-Николов: „Трябва незабавно да се прочете „Физика на тъгата“, последната книга на Георги Господинов, преведена на френски. Трябва, защото с нея идват сноп хубави вести. Първата е за литературната жизненост на една страна и на един език, които дават сериозна заявка, че ще раздвижат средиземноморското пространство...“.

През 2021 година романът на Георги Господинов „Времеубежище“, носител на международен „Букър“, излиза в престижното френско издателство „Галимар“. „Фигаро Литерер” го нарича „блестящо бароково повествование, в което се преплитат разсъждения за времето, личната и колективната памет и забравата“. В същата статия българският писател е причислен към автори като Кафка, Кундера, Перек и Гогол.

Мари Врина-Николов и Георги Господинов в литературен клуб "Перото" на НДК

Стихосбирката „Там, където не сме“, излязла в края на миналата година във Франция, сега е в краткия списък на френската награда „Маларме”.

И тук не мога да не продължа с историята на нашето „Въпреки“, толкова свързано с Георги  и с Мари…Първият текст, публикуван във „въпреки.com” в началото на 2014 беше нашият разговор с тях двамата. Споменът ми е, че той се състоя в края на 2013, важно е да се помнят годините, защото те дават знака на времето. Припомнете си ги, особено в днешния контекст, но това е друга история. Ние със Стефан Джамбазов поехме смело начинание, без всякаква представа какво ни предстои…Но Георги Господинов и Мари-Врина-Николов бяха щедри и безкрайно добронамерени като орисници…Сега това не е толкова важно. И с двамата ни свързваше не само познанство и приятелство много преди това, а преди всичко познание за това, което правят, творят, създават. В годините, независимо в кои медии сме работили със Стефан сме разказвали за тях, коментирали творчеството на Георги, всеотдайността и изключителната любов на Мари към България, литература ѝ. И пак ще повторя, както в други наши текстове – гостували сме ѝ в дома ѝ Париж. Повярвайте, едва ли има български дом, в който да има такава библиотека с български автори…

Мари Врина-Николов при удостояването ѝ на Доктор хонорис кауза на Софийския университет "Св. Климент Охридски"

Няма тук да цитирам и да напомням всички публикации за Георги Господинов и Мари Врина-Николов във „Въпреки“, който иска може да ги прочете тук и тук.

Ще си позволя и малко лични моменти…На Празниците на изкуствата „Аполония“ 2021 беше първият Майсторски клас на Георги Господинов, ч��ст от програмата на любимия ни фестивал. Сложих си в багажа неговата „В пукнатините на канона“, която показва Георги Господинов като литературен историк и изследовател. Това не бе първата книга на автора, която излиза от границите на фикцията. Познаваме сборниците „Аз живях социализма“ и „Инвентарна книга на социализма“, на които той е съставител. Помнят и изследването за това как киното, радиото и рекламата влизат в стиховете на Вапцаров и поетите на 40-те. В тази си книга Господинов ни води с присъщия си език и стил, които познаваме, да разказва една друга история, историята на литературни и културни явления от миналия век до днес.Това е само уточнение. Носих я в Созопол през август, за да ми я надпише…Стефан Джамбазов си беше отишъл от нашия свят същата тази 2021 през март…С книгата тръгнах към Градската художествена галерия, където щяха да се провеждат часовете на Майсторския му клас. И на едно от кръстовищата в любимите улици на Стария Созопол се сблъскам с него и с проф. Божидар Манов. Бързо извадих книгата, тъкмо да не го притеснявам после с младежите, записали се за класа му. Признавам беше вълнуващ момент и за трима ни от тази неслучайна случайност на прекрасно място сред мирис на варящо се смокиново сладко и море. Георги я надписа и на двама ни със Стефан…

Георги Господинов

В ден като днешния, разбира се, може да се пише дълго за Георги Господинов, за Мари Врина-Николов и много прекрасни преводачи като Анджела Родел и много други от различни страни, за страхотните международни награди, които ни поставиха, заслужено, на световната литературна сцена. Дълбоко се надявам, че това няма да бъде мимолетно…

От архивите: Някога - горе Георги Господинов И Мари Врина, долу Емилия Дворянова, Теодора Димова и Алек Попов (1966-2024). Открита в интернет, моля, авторът на снимката да ни сподели кой е...

Само мога да кажа и на двамата Георги и Мари поздравления и благодаря! ≈

Текст: Зелма Аламех и издателство „Жанет 45“

Снимки: Тихомира Крумова, архив на "Аполония" и Стефан Марков

[vprki]

Авторитетен менторски екип в 9-ото издание на Академия „Заешка дупка“

За 9-та поредна година Академия за писатели „Заешка дупка“ събира едни от най-добрите ни поети и писатели, които в продължение на два месеца ще учат приетите курсисти как да пишат по-добре, след което ще им помогне да издадат техните дългомечтани книги. Това съобщение изпрати на „въпреки.com” Ирена Иванова (Рене Карабаш), писателка, режисьор, актриса, една от създателките на Академията.

Тази година Академията за първа година организира едновременно присъствени и онлайн класове по писане и има специален гост от Сиатъл, САЩ – етнохореолога и културолога Даниела Найберг, която ще изнесе специална ��екция на курсистите в Академията, на тема „Символи и знаци с примери от вълшебните приказки“.

Директорът на Националния център за книгата, Светлозар Желев,  ще им разкаже за пътя на книгата от ръкописа до нейното издаване и ще им разкрие качествата, които е добре да притежава един ръкопис и възможните пътища за неговия успех.

Носителят на специалната награда на ЕС за литература, Тодор П. Тодоров (за романа  „Хагабула“ „Жанет 45“), и носителката на множество литературни награди, Елена Алексиева /Любим наш автор, за който сме писали неведнъж във „въпреки.com”, може да прочетете тук – б.р./, са менторите на присъствения клас по творческо писане. Онлайн класът, специално организиран за хората, които не могат да си позволят да идват до столицата, за да посещават занятията, ще се поведе от писателите Йорданка Белева и Николай Терзийски.

Поезията е оставена в ръцете на Иван Ланджев, Георги Гаврилов, Петър Чухов и Азиз Таш. А душевното и творческо здраве на курсистите е поверено на Станислава Ивкова, която за поредна година е ментор в класа по Терапевтично писане, в който курсистите ще изкарват своите блокирани емоции и страхове на белия лист и ще се приближават страница след страница до своя най-автентичен личностен и творчески аз.

Приемът в Академията продължава до 25-ти септември, а официалният ѝ старт е на 7-и октомври, 2024г. Академията ще приключи в края на месец ноември с „Голямото литературно четене“, с което Академията завършва всяко свое издание, качвайки на сцена своите таланти. Цялото пътешествие ще продължи два месеца, а за най-смелите и работливи курсисти ще продължат с редакцията на техните ръкопис – най-важната ръка която Академията подава от години на пишещите хора у нас.

Светлозар Желев

Без съмнение „Заешка дупка“ е една от малкото литературни организации в България, които са приели за своя кауза да помагат на хората на перото да станат професионални писатели, да издадат книгите си и да се докоснат до своите любими поети и писатели. И най-хубавото е, че основателката на „Заешка дупка“, писателката и сценаристка Рене Карабаш, не се отказва от тази мисия и всяка година води битка с вятърните мелници, за да продължи да помага, заедно със своите ментори на тези, които имат нужда от помощ в сферата на писането. И резултатът е на лице – мнозина  от курсистите реализират успешно своите книги след завършването на Академията и печелят отличия от най-престижните ни литературни конкурси.

През 2025-та Академията ще навърши 10 години от своето начало през 2015-та, когато сложи началото на своята обучителна дейност под името „Валери Петров“, съвместно с Националния дворец на културата.

Повече за Академия „Заешка дупка“ и как да се запишете в нея можете да видите в официалния й сайт: http://zaeshkadupka-academy.com.

Рене Карабаш

Девет години никак не са малко, за да се съхрани и да продължава това, наистина, смело начинание като Академия „Заешка дупка“, особено в нашенския контекст. Затова поканихме на Ирена Иванова (Рене Карабаш) да ни припомни малко от историята.

„Академията стартира преди 9 години като Творческа Академия „Валери Петров“. Организирахме пилотното ѝ издание с Димитър Стоянович, Лъчезар Аврамов и Илиян Любомиров, в партньорство с НДК. По това време заедно с поета Илиян Любомиров, по-известен като Августин Господинов, правехме литературни четения из страната и след всяко четене при нас идваха млади поети, които искаха нашата писателска помощ или съвет за издаване на техните ръкописи. Тогава си дадохме сметка, че има ужасна нужда от подобна Академия – място на което тези талантливи хора да получат професионално обучение по творческо писане, да попаднат в писателска среда, да направят добри контакти с любимите си поети и писатели и да се качат един ден на сцената заедно с тях.

Така след като пилотното издание на Академията приключи, поех щафетата сама и се заех с тази не лека задача. Казвам не лека, защото за тези 9 години не веднъж съм искала да се откажа като организатор. Имала съм безсънни нощи, в които съм правила програми, приемала съм курсисти, съставяла съм договори и какво ли още не. Налагало се е да инвестирам в нея средства без гаранция, че ще стартира, тъй като Академията не е финансово подпомогната от държавата и самата тя като механизъм се случва на принципа perpetuum mobile. И тук не обвинявам държавата, че не ни помага, напротив. Веднъж спечелих проект от НФК за подкрепа на Академията, но сумата която ни дадоха накрая беше абсолютно недостатъчна да покрие разходите ни и хонорарите на менторите. А аз държа заплащането на авторите, които преподават в нея да е достойно, защото това е достойна професия, която трябва да се оценява високо.

��т позицията на писател съм изключително радостна от това, което се случи за тези 9 години, и продължава да се случва. От Заешката дупка излязоха изключителни поети и писатели, които успяха да наложат имената и книгите си, спечелиха не малко литературни награди и бяха публикувани в литературни антологии и списания. Успехът на тези пишещи хора, изграждането на този мост между тях и издателите, между тях и писателите, между тях и сцената, е онова, което ме кара да продължавам борбата с вятърните мелници.

И наричам това смисъл.“

Самата Рене Карабаш е автор на книги с поезия и проза. За поетичната ѝ книга „Хълбоци и пеперуди“, 2015 издателство „Жанет 45“ Марин Бодаков (1971-2021) пише тогава: „Животът и поезията се обичат, но са разделени. Затова стихосбирката на Рене Карабаш е въже за двойно самоубийство. Жилаво и неумолимо, и истински обичливо въже.“

През 2018 с логото на същото издателство беше публикуван романът ѝ „Остайница“, за който Владимир Зарев пише: „Тази интересна и разтърсваща книга заслужава голямо внимание, защото вярвам, че има силата да върне човешкото в човека.“ Така се случи, че първият човек, който ни говори за нея беше изумителната преводачка от български на френски проф. Мари Врина- Николов (Признавам, че често тя ни изпреварва с прочита на най-новите книги на български автори, особено младите.) Припомняме, че в края на 2023 година френският превод на романа "Остайница" спечели наградата за превод на Френския PEN клуб, която бе връчена на преводачката Мари Врина-Николов.Малко по-късно английският превод на романа ѝ, от преводачката Изидора Ейнджъл спечели наградата за превод Gulf Coast Translation Prize в Америка. За този роман Рене Карабаш беше удостоена и с литературната награда на името на Елиас Канети.

Мари Врина-Николов и френското издание на "Остайница"

Още с излизането на романа прекрасният ни кинорежисьор Костадин Бонев беше запленен от него и ни е споделял какъв филм носи тази литература. Сложният път е извървян, независимо, че трудностите, както обикновено продължават, но сподели за нас в неформален разговор, че първите снимки започват в края на октомври.Филмът е копродукция между България, Италия, Румъния и Албания.

Споменаваме всичко това само като малък щрих за Рене Карабаш, а има още много, но за това в следващ наш разговор нея за литература, за кино, за живота ни…

Сега е важно 9-ото издание на Академия „Заешка дупка“, вероятен шанс за талантливи хора, а и за открития, дори на себе си, Въпреки. ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на Академия „Заешка дупка“ и Стефан Марков

[vprki]

„Поразените“ от Теодора Димова с френската литературна награда „Фрагонар“

Българската писателка, есеист и драматург Теодора Димова стана носител на престижната френска награда „Фрагонар“ за романа си „Поразените“, който се появи на френски език в началото на годината в превод от Мари Врина-Николов. Церемонията по връчването на наградите се проведе на 19 май 2022 година, съобщиха от издателство „Сиела“.

Публикуван за пръв път през 2019 г. (ИК „Сиела“), „Поразените“ разказва за тежката съдба на три жени и едно дете, които преминават през ужаса на деветосептемврийския преврат. У нас книгата донесе на Димова най-голямата литературна награда Роман на годината на Национален дарителски фонд „13 века България“ за 2019 година и литературна награда „Перото“ в категория „Проза“ през 2020.       

Новоучредената френска награда „Фрагонар“ има за цел да допринесе за по-широкото разпространение на чуждестранна литература, да подкрепи нефранкофонски автори и техните преводачи и чрез литературата да „запознава с нови култури и различна действителност“.

В журито на престижния приз участват писатели като носителят на „Гонкур“ Матиас Енар и Ален Мабанку, преводачката Якута Аликавазовис, Аньес Коста от парфюмерийната къща „Фрагонар“, по чиято иниациатива е учредена наградата.

Романът на Теодора Димова беше топло посрещнат и от френските медии. „Теодора Димова пише с перо, потопено в човешката душа, вътрешният механизъм, който произвежда виновни“, пишат от френското списание „Ебдоскоп“.

„Да пише, за Теодора Димова е истинска отговорност, за да унищожи „манипулираната памет“ и да поеме отговорността на цяло едно поколение, което трябва да „предаде паметта за истината на хората, които ще живеят след нас. За да не живеят в унизителния свят на лъжата“, казва за романа Габриел Наполи в „Ан атандант Надо“.

Теодора Димова е член на журито на годишните награди за литература и хуманитаристика на Портал Култура, снимка: Стефан Марков

Романът „Поразените“ от Теодора Димова на издателство „Сиела“ бе избран за девети носител на Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България” за 2019 година.

„Поразените“ от Теодора Димова е роман за три жени и едно дете, които преминават през тежки за нашата история събития. Те са поразени от тоталитарния режим, установил се чрез съветската окупация след деветосептемврийския преврат. „Ние всички, родените преди ’89-а и след нея, всички ние, които имаме нещо общо с България, сме поразени от тези събития така, както сме поразени от Чернобилската авария. Мащабът на пораженията тепърва започва да излиза наяве. Това е печално известно на всички ни. Но поразени ли са наистина „Поразените”? Това е въпросът, който ме тревожеше и утешаваше едновременно, докато пишех за трите жени и за това дете.В какво се изразява поражението и в какво победата?”, написа тогава Теодора Димова.

На премиерата на "Поразените", 2019, Теодора Димова, проф. Михаил Неделчев/ц/ и проф. Веселин Методиев, снимка: Стефан Джамбазов

А проф. Амелия Личева, когато излезе романът в своя рецензия за „въпреки.com” отбеляза /целия текст можете да прочетете тук /: „Поразените“ на Теодора Димова повдига много въпроси – за грозната подмяна, която след 9 септември 1944 г. бавно започва да променя облика на България и от цветна, нормална страна я превръща в сива, безлична колония; подмяна, в която много от интелектуалците, свещениците, предприемачите, на които се е дължал и духовният, и икономическият прогрес на България от онова време, биват унищожени, а семействата им – изселени, маргинализирани, ��аклеймени. Сред видимите, публичните оцеляват най-вече тези, които се п��одават на новата власт (в романа натрапчиво се стрелват образи на хора, които много бързо са сменили убежденията си и са приели новата идеология, за да живеят необезпокоявани).

Снимка: Стефан Джамбазов

 „Поразените“ на Теодора Димова повдига много въпроси – за грозната подмяна, която след 9 септември 1944 г. бавно започва да променя облика на България и от цветна, нормална страна я превръща в сива, безлична колония; подмяна, в която много от интелектуалците, свещениците, предприемачите, на които се е дължал и духовният, и икономическият прогрес на България от онова време, биват унищожени, а семействата им – изселени, маргинализирани, заклеймени. Сред видимите, публичните оцеляват най-вече тези, които се продават на новата власт (в романа натрапчиво се стрелват образи на хора, които много бързо са сменили убежденията си и са приели новата идеология, за да живеят необезпокоявани). Той говори и за примирението, подчинението, които са не по-малко опасни от продаването на душата, защото легитимират новото и му осигуряват комфорт. В романа се прокарва и онази много важна нишка на паметта, която не позволява станалото да бъде простено, която гарантира, че достойнството може да бъде запазено дори в мизерията, в унижението, в пълната безнадеждност. В този смисъл много важен е образът на Райна, но не толкова младата Райна от първата част, колкото възрастната, която постепенно губи паметта си, но в озаренията, в проблясъците си спомня деня след чутите присъди от Народния съд и поклонението на жените в черно, на вдовиците със свещи в ръка и молитва на уста пред ямата, в която са заровени неизстиналите трупове на техните мъже. Тази памет (която за внучката е по-скоро фантазия, а не реалност) – внушава романът на Теодора Димова – не просто трябва да се съхрани, за нея трябва да се говори, защото само така травмата може да бъде осмислена и да има шанс да се върви напред, ако катарзисът се е случил”.

Мари Врина-Николов, снимка: Стефан Джамбазов

Преди време пред нас в многобройните ни разговори за българската литература преводачката Мари Врина-Николов, беше споделила колко е завладяна от романа на Теодора Димова и с какво удоволствие го превежда. Припомняме, че  френската българистка и преводач, професор по българска литература във Франция и основател на първата бакалавърска програма по български език в Париж – Мари Врина-Николов – бе удостоена с наградата за превод „Етиен Доле“ за 2021 г., присъждана от Сорбоната. Тази награда, учредена на името на Etienne Dolet, велик хуманист от XVI век, преводач и автор на първия трактат за превода на френски език, има за цел да привлече общественото внимание към съществения принос на превода за културата и знанието.

Теодора Димова в Софийския университет "Св. Климент Охридски" на публичния дебат „Интелектуалците, комунизмът и демокрацията. Ненамираемата идентичност“, снимка: Стефан Марков

А Теодора написа в профила си във фейсбук: „С благодарност към Editions des Syrtes, Мари Врина Николов, Олимпия Верже, Нели Младенов, Славяна Иванова и целия екип, с който работихме над френското издание!“.

Поздравления с обич за Теодора Димова и Мари Врина-Николов !≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[vprki]

Авторитетната датска награда „Цинклар“ за разказите на Георги Господинов

Българският писател Георги Господинов е тазгодишният носител на наградата „Цинклар“ за майстор на късия разказ, връчвана от Асоциацията на датските писатели. Отличието се дава на две години, от 2013 година насам, на световни и датски писатели за приноса им в жанра на разказа, съобщават от издателство „Жанет 45“.

С тази награда Господинов се нарежда сред имена като британския писател Джулиан Барнс, американските авторки на кратка проза Лидия Дейвис и Лори Мур, немската писателка Юдит Херман и други. Носителят на „Цинклар“ се избира от датско жури, съставено от писатели и критици. Наградата ще се връчи на специална церемония в Копенхаген на 10 септември, последвана от дискусия с автора. Призът е в размер на 100 000 датски крони. В мотивацията на журито се казва: „Със своите разкази, публикувани в най-различни контексти, Георги Господинов разширява границите на това какво може да бъде един разказ и как може да се разкаже една история. По отношение на стила, жанра и фикционалните си светове, неговите разкази се характеризират с невероятен жанров диапазон, който включва реализъм и фентъзи, философски размишления, криминална проза, научна фантастика. Удивителен е и начинът, по който историите могат да променят ритъма и тона си, да постигат неочаквани обрати от изречение в изречение. Да четеш Господинов е като да влезеш в машина на времето, която предлага разширяващо съзнанието пътуване през водовъртежа на историята и лабиринтите на човешкия ум“.

Георги Господинов, снимка: Фелия Барух

Наградата е признание и за датската преводачка на Господинов Хелле Далгор, превела както сборника с разкази „Сляпата Вайша“, така и всички романи на българския автор. Отличието е на името на един от най-обичаните датски и скандинавски писатели Фин Цинклар, който завещава голяма част от наследството си за създаване на награда, популяризираща жанра на късия разказ.

А ние ще се върнем малко във времето. Хелле Далгор получи 2019 година наградата на литературен клуб „Перото“ на НДК за преводите си от български на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“ от Георги Господинов. В наше поздравление до нея тогава, тя отбеляза, че много се радва, но не би могла да получи това признание, ако ги нямаше чудесните творби на Георги Господинов. А в разговор за „въпреки.com” /може да прочетете тук/ преди време беше казала: „За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”. Този наш разговор с нея беше на среща с Хелле и Георги Господинов в Къщата за литература и превод през 2018 година.

Тогава те каза, че съпругът ѝ казвал, че страда от думите и за думите. За това как най-точно да предаде значението на една дума на датски език. И самата тя търси да намери най-точния еквивалент, без да нарушава авторския текст. За това разговаряха на срещата в Къщата за литература и превод в София с писателя Георги Господинов. Хелле е превела книгите му „Естествен роман” и „Физика на тъгата”, а сега подготвя в превод томче с негови разкази, което трябва да предаде през октомври, за да излязат за Коледа. Хелле Далгор е една от най-всеотдайните преводачки на български книги, въпреки, че превежда и от руски език. Наред с Мари Врина – Николов, Джузепе дел Агата, Анджела Родел е сред малцината преводачи - мохикани, които се борят да налагат български автори в други страни.

Хелле Далгор, снимка: Стефан Джамбазов

Не познавахме Хелле Далгор п��-рано. Но както каза Георги Господинов: „Не знам от кога я познавам. Но Хелле е човек, който мислиш, че си познавал вечно”. И при нас се случи нещо подобно. Запознахме се с нея на една среща, която имахме с проф. Божидар Кунчев при паметника на Алеко на ул. „Витоша” и той се беше уговорил с Хелле. Малко след това същия ден се видяхме с Хелле на изложбата в софийската галерия „Spazio” на Изабел Врина – сестрата на Мари Врина. А на следващия ден отново срещнахме Хелле на церемонията по връчването на наградите на Столична община за ярки постижения в културата, където Георги Господинов получи Голямата награда за своето творчество.

Хелле Далгор и Биляна Курташева, съпругата на Георги Господинов, в Народния театър при връчването на Голямата награда на София за ярки постижения в областта на културата на писателя, снимка: Стефан Джамбазов

И в думите си благодари и на своята преводачка, която е в залата. По-късно отново бяхме с Хелле Далгор на въпросната среща в преводаческата къща. И имахме чувството, че се познаваме от години. А преди да замине Хелле ни написа възхитено в мейл колко много интересни културни събития има в София. За нея преводът не е хоби. Тя е превеждала не само Георги Господинов, а още от 80-те години и Генчо Стоев, Блага Димитрова, Виктор Пасков, Борис Христов, а сега иска да се обърне и към книги на Ангел Игов и Алек Попов, както и към стиховете на Георги Господинов.

Тогава беше донесла е в превод и една рецензия от в-к „Информашон”, един от влиятелните интелигентни вестници в Дания. Авторът Томас Тура е озаглавил рецензията си „Георги Господинов пише като сън”. И започва така: „Фантастичен роман от българина Георги Господинов опъва светеща нишка между Минотавъра, изоставен и заключен в лабиринта си, и тъгата и усещането за изоставеност, каквито изпитват всички хора”. И пита: „Роман или есе? Трудно е да се каже; вероятно – и двете”. И завършва аналитичната си положителна рецензия: „Вероятно става ясно, че считам книгата на Георги Господинов за отлична. Малко Пруст, малко Орхан Памук, Клаудио Магрис, е, и малко Томас Еспедал. Всъщност и ред други. Всичко това написано с проникновена любов към битието и в дълбока скръб както от предстоящото му, така и от постоянното му изчезване, поради което написано и със сдържан, но доловим за ухото молитвен зов. Думата „апокалипсис” се появява на много места в книгата и в много значения.

Георги Господинов в Къщата за литература и превод, снимка: Стефан Джамбазов

Всичко това написано и при силно облягане на дългата европейска романна традиция, в която неравното и нечистото са принципът на формата, а човекът – чудовище – главният герой: „Всички идващи от нищото и отиващи в нищото, безименни, нетрайни, оставащи вън от кадъра, вечно мълчащите”. В този смисъл и романът, конкретният роман на Георги Господинов, е капсула на времето. Препоръчва се на човека от настоящето и бъдещето.”, завършва рецензията. А Георги тогава репликира, че човек се променя според езика. На което Хелле отговаря: „Човек избира езика, съобразно ��арактера си”. А нейният наистина е топъл и няма нищо общо с представата ни за по-студените и дистанцирани скандинавци…

Поздравления и за двамата за авторитетната награда на името на писателя Фин Цинклар.

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и Фелия Барух

[vprki]

Обявиха петимата финалисти за Европейска литературна награда „Димитър Димов“

Двама български и трима чуждестранни европейски писатели ще се състезават за Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ тази година. Венцислав Божинов, Джамал Уариаши, Дубравка Угрешич, Момчил Николов и Франсоа-Анри Дезераблса петимата финалисти във второто издание на конкурса, а победителят сред тях ще бъде излъчен по-късно през 2020 година, съобщиха организаторите.

„Белези“ (изд. „Рива“) на българина Венцислав Божинов, „Глад“ (изд. „Колибри“) на холандеца Джамал Уариаши, „Лисица“ (изд. „Колибри“) на хърватката от български произход Дубравка Угрешич, „Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус”) на французина Франсоа-Анри Дезерабл и „Чекмо“ (изд. „Сиела“) на българина Момчил Николов са петте романи финалисти във второто издание на престижния конкурс Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“. Експертното жури на наградата избра петте произведения финалисти за 2020 г. между общо 37 романа – 24 български и 13 чуждестранни европейски, номинирани от 21 български издателства. Журито е в състав Теодора Димова (председател); Мари Врина - Николов, проф. д-р по български език и литература и по теория на литературния превод в INALCO, Париж; поетът, литературовед и драматург проф. Пламен Дойнов; критикът, есеист и публицист Митко Новков и Свилен Спасов – един от инициаторите и учредител на фестивала ВарнаЛит. Името на победителя измежду петимата финалисти ще стане известно по-късно през 2020 година. Победителят ще получи парична награда в размер на 10 000 лева (5000 евро), грамота и специално изработена статуетка.

Писателката Теодора Димова, дъщеря на Димитър Димов, при връчването на наградата на името на баща й в Художествената галерия във Варна - снимка Ивайло Начев - архив на събитието

Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ има за цел да отличава романи с висока художествена стойност от български и чуждестранни автори от континента Европа, издадени на български език в рамките на предходната календарна година – в случая 2019 г. Това е и първата награда, за която се състезават едновременно родни и чуждестранни автори, издадени на български. Наградата е учредена през 2018 г. под патронажа на кмета на Община Варна Иван Портних. През 2019 г., в навечерието на 110-тата годишнина от рождението на своя патрон, бе обявен и първият носител на Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“: французинът Жером Ферари с романа „Проповед за падането на Рим“ (изд. „Факел Експрес“), отличен с престижната френска литературна награда „Гонкур“ през 2012 г.

Жером Ферари с наградата - снимка Ивайло Начев - архив на събитието

Относно мотивацията за избора си на победител миналата година, журито сподели, че се е спряло на Жером Ферари заради умелото художествено пресъздаване на изпитанията пред европейската идентичност и убедителното изобразяване на обременената от своята история Европа. Освен Ферари, за първата Европейска литературна награда за роман „Димитър Димов“ се състезаваха още руснакът Дмитрий Глуховски с „Текст“ (изд. „Сиела“), българинът Добромир Байчев с „Глиненият цар“ (изд. Конкурс за непубликуван български роман „Развитие“), литовецът Саулюс Шалтянис с романа „Дневникът на еврейската принцеса“ (изд. „Наука и изкуство“) и британката Тайе Селаси с романа „Отивам си е възв��атен глагол“ (изд. „Жанет 45“).

Жером Ферари и Мари Врина - Николов -  снимка Ивайло Начев - архив на събитието

А ето и кратки анотации за петте номинирани книги и бележки за техните автори:

„Белези“ (изд. „Рива“) от Венцислав Божинов: Романът „Белези“ е третата поред книга на Венцислав Божинов след сборниците с разкази „Пеперуди в рогата“ (2011) и „С аромат на тютюн“ (2017).

„Да изгубиш любовта, наранява.

Да изгубиш смисъла, наранява.

Да изгубиш себе си, наранява.

Животът винаги (или поне понякога) дава втори шанс – да намериш любовта, смисъла и себе си;

да се родиш повторно.

Но остават белезите.

Героят на романа „Белези“ преминава през тежко изпитание. Губи всичко – любима, работа, смисъл на живота, а раните стават все по-дълбоки и непоносими.

Достигайки до почти пълно самоунищожение, той неочаквано получава възможност за ново начало – получава утробата, в която да се пресъздаде и от която да се роди отново.

Животът на Мъжа е неотменно свързан с Жената – тя е любовта, смисълът, истината, сътворението. Загубата ? оставя непоносима болка.

Срещата с Жената – реалната и митичната – е Спасението. Любовта към жената, изгубила белезите на женствеността си, показва истинската същност на това чувство – обичаш не физическото тяло, обичаш Човека и страданието му.

Но дори когато си получил шанса да се спасиш и да продължиш напред – белезите остават. За да ти напомнят за страданието и за цената на щастието”.

„Глад“ (изд. „Колибри“) на Джамал Уариаши, Нидерландия: Джамал Уариаши (1978) е роден в Амстердам. Детството му преминава – по собствените му думи – „съвсем тривиално в типично мултикулти семейство“. Майка му е нидерландка, а баща му е с марокански произход. Уариаши учи в една от добрите амстердамски гимназии, от която е изключен в 11-и клас. Между 2000 и 2008 г. следва психология в Амстердамския университет. Известно време работи като (онлайн) терапевт. Днес е писател на пълен работен ден. През май 2016 г. в Нидерландия излизат почти 600-те страници на романа „Глад“. За него една години по-късно Джамал Уариаши получава Наградата за литература на Европейския съюз. Книгата е преведена на десет езика, а филмовите права са продадени на „НЛ Филм“.

„Александър Ласло, един от двамата главни герои в романа „Глад“, добива известност с дейността си за хуманитарна организация, която работи в лагерите на глада в Етиопия. Повратният момент идва с решението му да осинови няколко сирачета от лагерите и да ги отгледа в Нидерландия. Филантропът изпада в немилост, когато едно от осиновените му деца го обвинява в сексуални посегателства. Осъден е на десет години затвор. В опит да спаси честта си след излизането си на свобода Александър Ласло моли Орели Линдебом – негова партньорка до момента на арестуването му, а понастоящем телевизионна журналистка и майка на двегодишно момиченце – да му помогне да напише книга, в която да разкаже живота си и да изложи радикалните си и непопулярни идеи. Предложението му ще има драматични последствия”, пише в анотацията.

„Може да се запитате: искам ли наистина да чета книга, в която се защитава педофилията? Но когато резултатът е голяма литература, по-добре не се доверявайте на критик, който се задоволява само да съди”. (Де Стандаард)

„Огромна книга. Един от най-смелите и изненадващи романи от последните години”. (Алгемеен Дагблат)

Този проект е финансиран с подкрепата на програма „Творческа Европа” на Европейската комисия.

Дубравка Угрешич - снимка Стефан Джамбазов

„Лисица“ (изд. „Колибри“) на хърватката от български произход Дубравка Угрешич: „От минните полета на ��алканите, през Централна и Западна Европа, Русия и Япония, та чак до Гранд Каньон… От потънали в забвение имена на руския авангард, през Булгаков и Набоков, та чак до българска народна песен… Наслагват се пластове география, история, литература, традиции и култура. Дубравка Угрешич разсъждава за „това, как се създават разказите“ и как животът пише романи, за личностното съществуване като низ от бележки под линия. Реално и въображаемо преливат едно в друго, вплитат се автобиографични мотиви, елементи на есе, критическа статия, публицистична проза. Това мощно разножанрово повествование удивява с невероятната ерудиция на авторката, с умението й остро, проницателно и иронично да подлага на „дисекция“ социалния свят и човешкия манталитет, с бликащата оригиналност на асоциациите и хрумванията. И току отнейде надникне рижа лисица – като символ или метафора, митично същество, „тотем на писателите“, като самотен боязлив обитател на запустели места”.

Този проект е финансиран с подкрепата на програма "Творческа Европа" на Европейската комисия.

„Някой си господин Пекелни“ (изд. „Аквариус”) на французина Франсоа-Анри Дезерабл: Франсоа-Анри Дезерабл, роден през 1987-а в Амиен, се прочува още с дебютния си сборник новели за Френската революция „Покажи главата ми на народа“ (2012) и с първия си роман „Еварист“ (2015) - и двата отличени неколкократно.

Третата му книга „Някой си господин Пекелни“ (2017) влиза в списъците на всички големи френски литературни награди, стига до финалната селекция за „Гонкур“ и получава Голямата литературна награда на град Сент Етиен за 2017 г. Още същата година започва издаването ѝ на чужди езици, немски, руски, полски, английски и пр.

„Изграден на три равнопоставени взаимопроникващи се нива, романът „Някой си господин Пекелни“ справедливо може да бъде наречен литературоведски детектив. В търсене на доказателства за реалното съществуване на един малък човек, господин Пекелни, бегло споменат в романизираната автобиография „Обещанието на зората“ на легендарния мистификатор Ромен Гари, авторът проследява сложната, изпълнена с тайни и загадки съдба на самия Гари и отдава почит на литературата като възможност да се доближим до истината и да я поддържаме в паметта си. Въпреки преплитането на реалност и фикция”, пише в резюме за книгата.

За предишния си роман “Последната територия” Момчил Николов спечели наградите на НДФ “13 века България” и на литературен клуб “Перото” при НДК - снимка Стефан Джамбазов

„Чекмо“ (изд. „Сиела“) на българина Момчил Николов: „Момчил Николов се завръща с най-лудия роман за свободата, който сте чели – едно неспирно приключение от края на Народна Република България и началото на Прехода, което обхваща цялото земно кълбо!”, пише в резюмето за книгата. А самият автор отбелязва: „Спокойният живот не беше за нас. Всичко трябваше да бъде необикновено, диво, откачено, едно голямо приключение, в което щяхме да се впуснем заедно. И мисля, че решението за това общо голямо приключение беше взето точно тогава, на това място – в музея на чекпойнт „Чарли”.Разбрах, усетих го, че каквото и да направя, накъдето и да тръгна, тя щеше да ме последва. Толкова я искахме и двамата тая свобода, че направо можехме да останем като експонати в тоя музей, нищо че не бяхме преодолявали Берлинската стена. Друга стена бяхме преодолели ние, не по-малко трудна – тая, дето е във всеки човек и го кара да спира пред нея, да я заобикаля, да избира по-лесния път – там, където всички вървят, а препятствия поне на пръв поглед не се мяркат.” /Рецензия за книгата можете да прочетете във „въпреки.com” тук/.

И така, очакваме по-добрите времена, когато ще може да бъде връчена за втори път Европейската литературна награда „Димитър Димов”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Хелле Далгор: С превода влизам в света на автора

„За преводаческата дейност казват, че била най-самотната. Но аз не мисля така. За мен това е голямо щастие и не смятам, че съм самотна. Аз влизам в света на автора”. Това казва преводачката и българистка, датчанката Хелле Далгор.

И добавя, че съпругът й казвал, че страда от думите и за думите. За това как най-точно да предаде значението на една дума на датски език. И самата тя търси да намери най-точния еквивалент без да нарушава авторския текст. За това разговарят на срещата в Къщата за литература и превод в София с писателя Георги Господинов. Хелле е превела книгите му  „Естествен роман” и „Физика на тъгата”, а сега подготвя в превод томче с негови разкази, което трябва да предаде през октомври, за да излязат за Коледа. Хелле Далгор е една от най-всеотдайните преводачки на български книги, въпреки, че превежда и от руски език. Наред с Мари Врина – Николов, Джузепе дел Агата, Анджела Родел е сред малцината преводачи - мохикани, които се борят да налагат български автори в други страни. Не познавахме Хелле Далгор по-рано. Но както каза Георги Господинов: „Не знам от кога я познавам. Но Хелле е човек, който мислиш, че си познавал вечно”.

Хелле Далгор и Георги Господинов на разговора в Къщата за литература и превод в София

И при нас се случи нещо подобно. Запознахме се с нея на една среща, която имахме с проф. Божидар Кунчев при паметника на Алеко на ул. „Витоша” и той се беше уговорил с Хелле. Малко след това същия ден се видяхме с Хелле на изложбата в софийската галерия „Spazio” на Изабел Врина – сестрата на Мари Врина. А на следващия ден отново срещнахме Хелле на церемонията по връчването на наградите на Столична община за ярки постижения в културата, където Георги Господинов получи Голямата награда за своето творчество. И в думите си благодари и на своята преводачка, която е в залата. По-късно отново бяхме с Хелле Далгор на въпросната среща в преводаческата къща. И имахме чувството, че се познаваме от години. А преди да замине Хелле ни написа възхитено в мейл колко много интересни културни събития има в София. За нея преводът не е хоби. Тя е превеждала не само Георги Господинов, а още от 80-те години и Генчо Стоев, Блага Димитрова, Виктор Пасков, Борис Христов, а сега иска да се обърне и към книги на Ангел Игов и Алек Попов, както и към стиховете на Георги Господинов.

Хелле Далгор и Биляна Курташева, съпругата на Георги Господинов, в Народния театър при връчването на Голямата награда на София за ярки постижения в областта на културата на писателя

И на срещата разказа как е тръгнал интересът й към българската литература и филология и изобщо към славянските езици. Към края на гимназията решила, че иска да учи руски език. Имала преподавател, който бил чел и Чехов, и Достоевски в превод на датски. Но тя искала да ги чете в оригинал. Не смеела обаче да каже за своето желание вкъщи, защото нейните родители били много консервативни. Започнала да се занимава и със старогръцки, защото искала да уча и латински език. И чак на Коледа казала на родителите си, че желае да вземе курс с руска филология. И майка й изпаднала в ужас да не би да е станала комунистка. Хелле й отговорила, че това няма нищо общо с комунизма, а иска да чете класическа руска литература в оригинал. И накрая успяла да й обясни, скъсала с идеята за латински и преминала към изкуствознание. А това защото при първия си престой в Москва се запознала с руски дисиденти художници и й станало много интересно. Накрая решила, че може да учи и друг славянски език. И попитала професора си по южнославянски езици, ако се върне след бременността си да следва българска филология, ще може ли? А той отговорил - да, да, ти си достатъчно умна, ти сама можеш да го направиш, аз ще проверя твоите писмени работи. Така че една година била горе - долу самоук. „Една година при нас беше една българска лекторка – Пиринка Пенкова. Тя е за мен голямата звезда. Защото успя да ми покаже най-различни страни на българската история, култура и четохме съвременна българска литература. Това беше подарък за мен”, спомня си Хелле.

Сред преводите на датски на “Естествен роман” и “Физика на тъгата” е и новото промоционално издание на разказа “Сляпата Вайша” преди излизането на сборника с разкази на Георги Господинов под същото заглавие на датски език

Първият й превод през 1974 година бил на Висоцки и било голямо предизвикателство. И той бил единственият писател, с когото не е общувала. Защото тя винаги иска да чуе автора и да му зададе въпроси. Издателството, където излязла книгата на Висоцки, било към общината - Husets Forlag. Първият й превод на български език бил на „Цената на златото” от Генчо Стоев, който направила заедно със своята учителка Пиринка Пенкова Петересн. Иначе това е първата книга излязла на български език в Дания след около 80 години, когато е публикувано „Под игото” от Иван Вазов, но в превод от руски език. Излезли в издателството и преводи на Йордан Радичков, Елин Пелин и Йордан Йовков, но не нейни. Според Хелле трябва нов превод на Елин Пелин. А тя направила подбор на стихове на Блага Димитрова – познавали се добре и решили заглавието на книгата да бъде „Глас”, „защото гласът е най-важен за един автор”, казва Хелле. Тя уредила Блага Димитрова да дойде за представянето на книгата си в Дания, но се оказало, че не искат да я пуснат от България. И разказва как се обадила на Любомир Левчев, тогава председател на Съюза на писателите и настояла да съдейства за идването на Блага. Левчев й отговорил, че не тя, а той трябва да бъде поканен. Самата Хелле обаче заплашила, че ще разкаже всичко на датските вестници. И след няколко дни Блага Димитрова й се обадила, че получила разрешение за идването си. Впрочем Хелле е имала и други премеждия с българските власти по повод на т.нар. „възродителен процес”, когато е пренасяла у нас нежелани книги за режима. А в Центъра по българистика, където ходела, имало хора, които се интересували с кого се среща.

За преводачите казва, че има различни две школи за превод. Според едната текстът трябва да бъде лесно разбираем за читателите. Но тя не е съгласна и не се поддава на такива внушения. За нея най-важното е да е максимално близо до авторовото внушение. Други пък превеждат по-комерсиална литература. Докато при нея е важен личният избор. Самата тя не живее от преводи и може да си го позволи. Има други доходи, има съпруг, който помага и не е принудена да взима евтини текстове. Така станало с „Физика на тъгата” от Георги Господинов. Обърнали се към нея от едно малко издателство в Копенхаген - Jensen&Dalgaard да превежда роман от един руски писател, живеещ в Естония /издателството няма роднинска връзка с Хелле, независимо, че нейната фамилия е същата/. Била чела този роман и според нея нямало никакъв смисъл да се харчи време и парите на издателството. И им казала, че има един български роман. Пратила им предложение, намерили немския превод и отговорили, че го искат. Излязъл през 2015 година, а после дошъл и английският превод и после положителни рецензии. Даже една от рецензиите излязла в един вестник след кръщенето на престолонаследника на Дания и затова бил в много голям тираж, смее се Хелле.

Част от ��рисъстващите на разговора в Къщата за литература и превод

Донесла е в превод и една рецензия от в-к „Информашон”, един от влиятелните интелигентни вестници в Дания. Авторът Томас Тура е озаглавил рецензията си „Георги Господинов пише като сън”. И започва така: „Фантастичен роман от българина Георги Господинов опъва светеща нишка между Минотавъра, изоставен и заключен в лабиринта си, и тъгата и усещането за изоставеност, каквито изпитват всички хора”. И пита: „Роман или есе? Трудно е да се каже; вероятно – и двете”. И завършва аналитичната си положителна рецензия: „Вероятно става ясно, че считам книгата на Георги Господинов за отлична. Малко Пруст, малко Орхан Памук, Клаудио Магрис, е, и малко Томас Еспедал. Всъщност и ред други. Всичко това написано с проникновена любов към битието и в дълбока скръб както от предстоящото му, така и от постоянното му изчезване, поради което написано и със сдържан, но доловим за ухото молитвен зов. Думата „апокалипсис” се появява на много места в книгата и в много значения.

Всичко това написано и при силно облягане на дългата европейска романна традиция, в която неравното и нечистото са принципът на формата, а човекът – чудовище – главният герой: „Всички идващи от нищото и отиващи в нищото, безименни, нетрайни, оставащи вън от кадъра, вечно мълчащите”. В този смисъл и романът, конкретният роман на Георги Господинов, е капсула на времето. Препоръчва се на човека от настоящето и бъдещето.”, завършва рецензията. Самият Георги Господинов е много доволен от реакциите в Дания на романа. Не само защото са положителни, а защото според него вникват в дълбочина, което изисква много внимателно и сериозно четене. Докато другаде рецензиите са били свързани повече със социализма, в Дания се анализира стилът на писане, самата книга, идеята. И самият превод бил отбелязан. А и датският език се оказал посредник за други преводи. Така било с исландското издание на „Естествен роман”. Понеже преводачът прочел романа на английски, не знаел български и книгата бил преведена през датското издание.

Георги Господинов показва превода на исландски на “Естествен роман”

Според Георги Господинов има два вида преводачи – едните, които питат и други, които не питат. Най-лошите му преводи са били от такива, които не питат. А Хелле е обратният случай. Тя намерила негови грешки в „Естествен роман”, а и пита за неща, които ни се струват напълно ясни, но за чуждия читател са неразбираеми. Преводачи като нея са най-добрите читатели, смята писателят. И започва в разговора анализ на заглавието на „Физика на тъгата”. На датски е преведено като „меланхолия”. „Защото все пак предава някакво душевно състояние. Това е нещо вътре в теб и част от твоето състояние. И на френски е меланхолия и разбрах, че съм на прав път”, казва Хелле. Когато пък преди време е излязла на датски език „Балада за Георг Хених” от Виктор Пасков е имало предната година два датски романа с балада в заглавието. И тя се обадила на Виктор и му казала – не искам да използвам тази дума и му предложила „Цигулка за Господа”. И той се съгласил. „Иначе гледам да съм близко до текста, но най-важно е авторът да се съгласи”, казва преводачката.

Защо все пак превежда Георги Господинов? „Естествен роман е прекрасен. Отказвам се от неща, които не са ми интересни. Това пресичане на време, сдвояване на егото, това беше европейско, небългарско и реших, че може да пусне корени в датското съзнание. И после „Физика на тъгата”. След това превежда от руски език романа "Месопотамия" на украинския писател Сергий Жадан, който харесва. И после се връща към разказите на Георги Господинов, които ще излязат под заглавието на единия - "Сляпата Вайша" /припомняме, че анимационният филм на Теодор Ушев по този разказ беше номиниран за "Оскар" - б.а./. "И сега разказите са по-сложни – хем е едно завършено цяло, но ти си имал време за плетене и бродерия”, обръща се Хелле с усмивка към Георги. Но казва, че й трябва време, за да премине от единия език на другия. И че не може да превежда едновременно от двата езика. Отбелязва, че понякога българският словоред започва да й влияе и на датския, особено когато е по-дълго извън страната си, както е било сега. А Георги репликира, че човек се променя според езика. На което Хелле отговаря: „Човек избира езика, съобразно характера си”. А нейният наистина е топъл и няма нищо общо с представата ни за по-студените и дистанцирани скандинавци… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Будителите, авторитетите и литературните награди

Около Деня на будителите бяха обявени доста литературни награди. Отличените и техните фенове се зарадваха и ги обявиха за справедливи. Незабелязаните промърмориха и почнаха да си задават обичайните въпроси. Пише за „въпреки.com” проф. Николай Аретов, литературовед и преподавател за смисъла на наградите и награждаването, за основателността им, за начина за номиниране, за журита, лобита и прочие…

Интересни ми бяха списъците с номинациите, които очертават една по-богата и, поради това, може би малко по-точна картина. Външният наблюдател може да се попита – колко награди е здравословно да получи един автор (една книга).

Някой, не без основание, подхвърли, че по журито може да отгатне наградените и обратно. Пробвах се, успях само отчасти, малко над 50%. Не особено добър резултат, ако се има предвид ограничения кръг на журиращи и наградени. По-успешни бяха прогнозите ми за издателите – там изненади трудно могат да се появят.

Владимир Попов с наградата за цялостен принос на литературен клуб “Перото” при НДК

Наградите, разбира се, са поне два вида – за конкретна книга и за „цялостно творчество“. Вторите са си жест, понякога без актуална причина, от известна гледна точка носителите им не са за завиждане, а естетическите пристрастия на журитата са по-открито заявени. Отличаването на Иван Цанев (Портал Култура) и Владимир Попов („Перото“), освен справедлива оценка за двама значими поети, са знак и за разместване на йерархиите – „тихите лирици“ излизат (компенсаторно?) пред „гражданските“.

Иван Цанев получи Голямата специална награда на Портал Култура за 2017 г.

Относително близо до тях е и друг забележителен поет – Борис Христов, отличен с Награда за хуманитаристика „Проф. Б. Богданов“ (НБУ). Ценя високо Борис Христов, но тук не познах, бях заложил на няколко други имена, едно от които бе Ивайло Знеполски. Е, той не е пропуснат (Портал Култура).

Не бях заложил на Надежда Александрова (една от специалните награди на портал „Култура“), но се зарадвах, въпреки че една част от мотивировката ме смути „заради… дейността ѝ като директор…“

Проф. Божидар Кунчев връчи на Надежда Александрова специалната награда на Портал Култура

По-лесна бе за отгатване държавната награда "Св. Паисий Хилендарски" – Владимир Зарев (след Светлин Русев, Богомил Райнов, Анжел Вагенщайн, Антон Дончев, е и други). Както се посочва в съобщенията,тя се присъжда за стимулиране на български творци и изпълнители на произведения, свързани с българската история и традиции. Естествено е да има такава линия в културата и културната политика. Друга нейна проява, за мен по-безспорна, е отличаването на Милен Русков за „Чамкория“ с наградата „Елиас Канети” на община Русе. (Отделен въпрос е, че според статут�� ѝ „всяка предложена творба, … трябва да съответства по хуманизъм и космополитност на идеите на нобеловия лауреат Елиас Канети“).

Наградата на “Перото” е поредно авторитетно отличие тази година на Момчил Николов за романа му “Последната територия”

Радвам се, че се отличават и романи, които не са „свързани с българската история и традиции“, какъвто е случаят с Момчил Николов и „Последната територия”. Романът определено тръгва по не особено пренаселена пътека в българската литературна гора. Затова и трудно намирам думи, за да го характеризирам, дори за себе си.

И нещо друго, което на някого може да изглежда положителна тенденция. Политическите пристрастия като че ли леко отстъпват (друг е въпросът какво ги замества). Последните книги на носителя на държавната награда бяха посрещнати с патетични отзиви от критици, които като че ли стоят на доста различни обществени и естетически позиции. Всъщност промяната се забелязва и при рецензентите, и при авторите. Какво пък, всеки има право да се развива.

Александър Секулов взе наградата за поезия на “Перото”

Пропускам немалко наградени по простата причина, че, за съжаление, не познавам книгите им. Но пожелавам успех на Александър Секулов „Море на живите” („Перото“), на Петър Крумов и "Катафалка, два носорога" („Перото“, за дебют), на Маргарит Минков "Весел гъделичкащ смях 2" („Перото“, за детска литература, получена от съставителя й Севда��ин Генов), на Иван Станков за „Улици и кораби” и Димитър Бочев за „Несъгласни думи” (Портал Култура) и, най-искрено на Мари Врина („Перото“, за превод).

Често ми се е случвало да се питам – справочниците добросъвестно ни съобщават за наградите от миналото, но дали ги помним и дали имат връзка с личната ни оценка за тях (а ако имат – дали това не просто следване на някакви авторитети). Със сигурност съм ги чувал, но не мога да изброя по памет наградите на Томас Ман, например. А и те вече едва ли имат значение за днешната публика и за мен. Казвам „вече“, защото си давам сметка, че при първите ни срещи с големите, включително и с Томас Ман, някой ни е убедил, че той е голям писател, като може би е изброил и наградите му.

Милен Русков

По друг повод наскоро се сетих и за европейските награди за литература. Звучат авторитетно, посрещат се с интерес. И публиката някак пропуска факта, че те се присъждат в полите на Витоша /става дума за българската отличена книга, както и всяка страна си предлага своята – б.р./. Идеята звучи демократично – експертите от всяка страна са най-компетентни да отсеят най-доброто. Същевременно потоците авторитет и символен капитал текат и в двете посоки. Външните структури, които присъждат наградите (смятат, че) са направили най-точния избор; вътрешните оценители и особено наградените пък се чувстват оценени от по-висш авторитет.

Христо Карастоянов, Димитър Бочев и Ивайло Знеполски /от ляво надясно/ бяха сред наградените в конкурса на Портал Култура

За мен най-интересни са чуждите награди за актуална чужда литература от типа на „Букър“). Не защото са непременно по-обективни, а защото ме насочват към автори и книги, които без тях бих пропуснал. (Е, пропускам и повечето от посочените, времето и силите не са ми неограничени.)

Щях да завърша с ефектната фраза, че най-високата награда е името ти да бъде дадено на награда – както е с Вазовата награда например. Но се сетих за многобройните местни награди, едва ли мога да ги изброя. Още по-малко – носителите им, нерядко номинирани по земляческа линия.

Друг възможен ефектен финал би бил въпросът какви награди са получили будителите. Ефектен, но демагогски – кой да награди Ботев например, а приживе той има и само едно съ��сем кратко и безименно споменаване от „критиката“. Времето наистина е било друго. Но и по-късно, колко ли награди е получил Димчо Дебелянов… ≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Eдинствено текстът доказва дали един писател и поет е по-добър или по-лош

Какво се случи през изминалата 2016 година в литературния ни пейзаж? Много е трудно да се изброят всички интересни книги, които излязоха, всички литературни събития, всички гостувания на автори, но със сигурност едно нещо остава като белязало цялата литературна година, и това са скандалите, които разкъсаха българския литературен фронт. Пише специално за „въпреки. com” Светлозар Желев.

Те започнаха покрай „Литературен вестник“, разделението вътре в редакцията, обидите, които бяха хвърлени между хората, които правят вестника, между тези, които го бяха създали, в лицето на Ани Илков, Едвин Сугарев, Румен Леонидов, и от друга страна пък тези, които ги наследиха – Георги Господинов, Пламен Дойнов, Бойко Пенчев, Амелия Личева и останалите, които все още са в „Литературен вестник“. Темата беше „Смяната на поколенията“, броят, който направи Силвия Чолева, в който публикува откритото писмо на Ани Илков срещу хората, които работят в момента в „Литературен вестник“. Този скандал продължи по-късно с намесата на Владимир Сабоурин, създаването на Манифеста за нова социална поезия, сатанизирането на Георги Господинов в социалните мрежи от определени хора, наричането му от страна на Милен Русков за връх на дясната литературна пирамида, и на Деян Енев на лявата такава.

Пак казвам, изключително грозни думи, изключителни обиди. Владимир Сабоурин пък получи две анонимни писма към него и съпругата му, с обиди и заплахи. Всичко това настрои хората и от двете страни един срещу друг, от много хора поискаха да се определят към кои са, което е грозно, жалко и тъжно. И много болезнено, за всички нас, които се опитваме да създадем единност и общество, което да се бори с истинските тежки проблеми – все по-намаляващия интерес към книгите и четенето, престижа на литературата, безумната абдикация на държавата от отговорността й към националната литература и култура и към творците.

Милен Миланов, председател на Фондация “А’Аскеер”, все пак успя да събере един до друг Боряна Кацарска, Палми Ранчев, Пламен Дойнов, Силвия Чолева и Ани Илков на традиционния поетичен Никулден в края на миналата година

Литературното поле се оказа един истински литературен фронт. С това и започнах. За огромно мое съ��аление за разлика от книгата на Ерих Мария Ремарк „На Западния фронт нищо ново“, на българския литературен фронт се появи за мен най-ужасяващата новина. На фона на мизерията, в която тъне българският писател, проблемът, който той има с реализацията на своите книги, с българския литературен пазар, с разминаванията между собствените си очаквания и случващото се на пазара, липсата на достатъчно внимание към творците, липсата на достатъчна финансова сигурност и възможност да правят това, което най-добре умеят, а именно да пишат, това, без което не могат да живеят. Писането създаде истински чудовища, които направиха от българския литературен контекст една разкъсана на малки парчета и групички територия, мразещи и обвиняващи се едни други, и ненамиращи възможност и желание да достигнат един до друг. Архипелаг от изолирани острови, населени с малки групи от хора или самотни творци -корабокрушенци.

За мен това беше голямото събитие, голямата драма, големият проблем, голямото случване, голямото присъствие, голямото отсъствие и голямата болка на литературната 2016 година. Отново да повторя, бяха хвърлени грозни думи, обвинения, бяха засегнати страшно много хора, не само като творци, но и чисто човешки, което унищожи целия смисъл от дискусия или разговор за проблемите в българското литературно поле. Този разговор и тази дискусия трябва да бъдат проведени. Това, което се случи, обаче, преряза много пътища и изгори много мостове. Дано през тази година успеем да ги изградим наново. Аз вярвам, че има възможност това да се случи.

Георги Господинов получи наградата си в “Перото” редом до своите “конкуренти” Цочо Бояджиев и Надежда Радулова, които покани на подиума заедно с него 

Излизайки от този скандал, нека се върнем към литературата, към словото, към единствения смисъл, единственото нещо, което доказва дали един писател и поет е по-добър или по-лош, дали има повече смисъл, дали има повече разбиране за литературата, дали е по-близък до читателите или е по-далече. И това е само и единствено текстът. Годината беше прекрасна в това отношение. Появиха се изключителни поетични книги, изключителни книги проза – романи и разкази. Едно от най-прекрасните неща беше, че в чужбина излязоха много преводи на български автори. Само в една Хърватия излязоха шест. Имаше и в Унгария, Франция, САЩ, Полша, Холандия, Сърбия. Българската литература, според мен, най-после е на световната литературна карта. За това спомогнаха други няколко много важни събития, всички свързани с името на Георги Господинов. Той беше номиниран за двете най-големи американски награди за преводна литература. Не зная дали може да осмислите какво означава това – български автор, български роман, номинирани за двете най-важни литературни награди за превод в Америка. Това е огромно постижение. Ако го прибавим към блестящите рецензии, които излязоха в Ню Йоркър,  в Ню Йорк Таймс за „Физика на тъгата“, превод на английски Анджела Родел, можем да кажем, че за първи път в Америка български автор и българско име застана до най-големите световни имена в литературата на това най-трудно литературно поле, американското и англоезичното.

Годината завърши още по-прекрасно, Георги Господинов получи наградата „Ян Михалски“ в Швейцария /преводът на френски е на Мари Врина - Николов/ за автор и произведение, което засяга темите за човечността и човешкото. Тази престижна награда е най-голямото признание, получавано от съвременен български автор в нашата най-нова история. Трябва да му се радваме, тряб��а да го адмирираме, трябва да се гордеем с него. Георги Господинов през 2016 година, а и преди това, е човекът, който наистина успява да прокара път за българската литература. Да му е честита и номинацията на Тео Ушев за „Оскар“ за анимационния филм „Сляпата Вайша“, по едноименния разказ на Георги. Да стискаме палци.

И много други книги бяха приети много добре в различни страни и литературни национални пазари. Чрез тях българската литература напредва по своя труден път. Другото много важно събитие беше изключителният прием на книгите на Вера Мутафчиева, „Случаят Джем“ и „Алкивиад Велики“ в Хърватия. Това отвори врати за още повече български автори, които да се случат там. През годините много български автори са били издавани в чужбина и са получавали прекрасни рецензии в едни от най-големите медии в чужбина – от „Льо Монд“ във Франция, през „Република“ в Италия, „Зюддойче цайтунг“ - та до Ню Йоркър, и много, много други медии. Имена като Алек Попов, Теодора Димова, Емилия Дворянова, Емил Андреев, Леа Коен, Владимир Зарев, Тодор Тодоров, Елена Алексиева, Захари Карабашлиев, Александър Секулов, който с прекрасния си роман „Островът“ спечели Наградата за детска литература на Сърбия, имат своята рецепция в страни по света. Но това, което направи Георги, е за първи път наистина българско име да застане редом до най-големите световни имена. Надявам се този път да продължи и много други български автори да минат по него.

От случилото се в България искам да спомена няколко много важни неща. Първо, това беше една от най-силните години за поезията в България. Излязоха изключителни, наистина много силни стихосбирки – на Надя Радулова, Георги Господинов, който спечели и наградата „Перото”, Боряна Кацарска, Владимир Сабоурин (стихосбирката „Работникът и смъртта“), Силвия Чолева, Палми Ранчев. Изключителни книги, които стигнаха до българския читател. Задължително искам да спомена стихосбирката на Цочо Бояджиев - след повече от двайсет години той отново издава стихосбирка. Искам да обърна внимание и на стихосбирката на Данила Стоянова – едно име, забравено за съжаление от широката публика и почитатели на поезията в България. Данила Стоянова е нещо изключително и се надявам тя да бъде четена от много хора.

Излязоха и прекрасни преводни книги. Олав Хауге /превод Мария Николова, издателство „ДА”/, Адам Загаевски /превод Силвия Борисова, издателство „ДА”/, за мен едно от най-големите литературни събития, които се случиха, Хели Лаксонен /превод Росица Колева и Марин Бодаков, издателство „Фабер”/, Имре Оравец /превод Марин Христов, издателство „Ерго”/,  много прекрасни преводни книги с поезия стигнаха до читателите. Това, което правят издателства като Ерго и издателството за поезия „ДА“ е нещо изключително и много, много важно за българския литературен контекст и за цялата общност, култивирайки един вкус към истинската поезия, правейки достояние на читателите преводите на такива блестящи имена в световната поезия.

В прозата също имаше много добри български романи. Искам да отбележа няколко от тях, а именно „Последната територия“ на Момчил Николов /издателство „Сиела”/, „Другият сън“ на Владимир Полеганов и „Перлите на Ади Ландау“ на Соня Тодорова /и двете на издателство „Колибри”/. Това са три книги и автори, за които съм сигурен, че много ще се говори. Три книги, готови за превод с абсолютно осигурена рецепция, според мен. Три имена, с които българската съвременна литература може да се гордее. Книгите са европейски, световни, излизащи извън границите на българското литературно писане и аз смятам, че тези три книги в много скоро време ще бъдат преведени и ще намерят своите читатели и почитатели и в чужбина.

В преводната литература също имаше уникални издания. Там наистина морето от книги наистина беше много голямо.  Бих искал да отделя няколко от тях. Първо, „Тесният път към далечния север“ на Ричард Фланаган /превод Владимир Молев, издателство „Колибри”/. Това за мен е едно от четирите най-големи литературни преводни произведения, които се появиха на български език през изминалата година. Носител на „Букър“, книга която спокойно, аз лично, с цялата отговорност, мога да сравня с „Цар Плъх“ на Джеймс Клавел. Книга дълбока, човешка, тъжна, потресаваща. Една книга, която се надявам колкото може повече български читатели да прочетат.

Другата книга, която за мен е истинско събитие е „25-ият час“ на Константин Вирджил Георгиу /превод Тони Николов, Фондация „Комунитас”/, неизвестен за нас до скоро румънски автор. Това е роман, писан през 1948 година. И за мен е най-силният написан за Втората световна война, за трагедията, за човешкото, за дехуманизацията. Един роман, който е наричан антиутопия, защото през 1948 година Георгиу говори за технократизацията на обществото, за унищожаването на човешкото и превръщането на човешките същества в статистика, в прости цифри. Това е голямата трагедия на 20-ти век. Той го разбира още по времето на Втората световна война. Много искам тази книга да бъде прочетена от всички, да бъде изучавана. Смятам, че тази дехуманизация, която се случва, е смразяваща. Затова трябва да се прочете от много читатели, за да ги накара да се замислят.

Има и прекрасни други книги, говорил съм много за тях. Ако към тези две книги прибавим и „Тирза“ от Арнон Грюнберг /превод Мария Енчева, издателство „Колибри”/, за мен поредният изключителен холандски писател, който излиза на български език след Херман Кох, Патрик Бювалда и Кони Палмен, автор, който трябва да бъде четен. Книга, която трябва да бъде прочетена, защото навлиза до най-дълбоките черни, грозни и зли същини на човешката природа. Една книга, която те кара да се замислиш и да разбереш баналността на злото, ако цитираме Хана Аренд /Hannah Arendt/, което се намира във всеки един от нас. Онова зло, с което всеки трябва да се бори. Затова препоръчвам много тази книга. Има още книги, които мога да изброявам, литературни събития, автори, които излязоха през 2016 година – „Ние, удавниците“ на Карстен Йенсен /превод Мария Змийчарова, издателство „Жанет 45”/, „Момчето с гълъбите“ на Меир Шалев /превод Емилия Юлзари, издателство „Колибри”/, „Лагерът на леките жени“ на Антон Балаж /превод Донка Нейчева издателство „Колибри”/ … Много интересни книги. Надявам се те наистина малко по малко да достигнат до българските читатели и да им бъде обърнато полагащото им се внимание.

Дубравка Угрешич, Адам Загаевски и Илия Троянов, гости на Международния литературен фестивал в НДК, бяха заедно и в предаването “Библиотеката” с водещ Георги Ангелов

Накрая искам да кажа няколко думи за гостувания на чужди писатели в България, което е една много важна част от литературния ни контекст. В България бяха Адам Загаевски, Меир Шалев, Хасан Бласим, Имре Оравец, Арнон Грюнберг, Хели Лаксонен, Дубравка Угрешич и много други. Това е нещо много, много важно. От една страна българските читатели могат да видят тези автори, могат да си поговорят и да се докоснат до тях. Чудесно е да можем да си сравним часовника с толкова големи литератури и творци. Надявам се това да продължи и през 2017 година. Аз лично съм оптимист и смятам, че тя ще бъде още по-добра литературна година. Много ми се иска заедно да я направим такава. И отново да кажа: Нека четем повече, защото живеем в една глобална стая, разстоянието между нас е едно сърце, а умовете ни го правят още по-малко, а книгите са тези, които носят светлината в сърцето и в ума. Така че, нека четем повече! ≈

Текст: Светлозар Желев

Снимки: Стефан Джамбазов