#Портал Култура

[vprki]

Здравейте, граждани – по Георги Мишев или за наградите на Портал Култура и не само…

Писателят Георги Мишев е носителят на Голямата награда на Портал Култура в 10-ото издание на призовите отличия, връчвани винаги на 1 ноември – Деня на Българските будители /на снимката синът му Михаил Вешим я приема/. Това вече е известно от информациите по медиите. Но в нашия стил и посока държим по-аналитично да коментираме смисъла и отзвука му.

Аргументация за наградата му, изписана на традиционно връчваните дипломи е „За приноса му към българското слово и неговия „миграционен цикъл“, превърнал се в класика на българската белетристика и на българското кино“. Изчете я проф. Калин Янакиев, член на журито, който каза пред публиката в книжарница „Гринуич“, пространството, където обичайно се връчват тези награди: „Днес е особен празник, уникален празник в България. Той е празник на будителите, защото в България много често много хора спят и трябва да бъдат будени. Един от тези будители, които даже дълги десетилетия прави това  и за него Голямата награда за цялостно творчество. Нямаше спор в журито и това е Георги Мишев с неговите 28 книги и 16 филма по негови сценарии или литературни произведения.“   Проф. Янакиев припомни, че Георги Мишев още във времето на социализма разказваше, уж, за малкия човек, но не подчиняващ се на така наречената тогава „малка правда“ да бъде себе си, да се самоиронизира, да иронизира и по своему да не се съгласява. Разказваше за тези хора със симпатия, цветно и има стоя принос към българското слово тогава и сега. И хората четяха Георги Мишев, гледаха филм��те по негови сценарии, цитираха ги, измисляха вицове в техен контекст. 

проф. Калин Янакиев

Но заедно с това писателят беше и гражданин, застана начело на  Русенския клуб. После, след промените много изведнъж се присламчиха към него, но човекът тогава и досега си остава Георги Мишев. На първия митинг след 10 ноември 1989 година , изпълнил площада пред църквата „Свети Александър Невски“ писателят се обърна към хилядите присъстващи: „Здравейте, граждани“! Хората, ние, които от нашето поколение бяхме там помним тези незабравими моменти, защото осъзнахме, че вече не сме поданици. Но това беше преди цели 34 години… Граждани, сякаш, е изгубила смисъла си в днешно време е болката и огорчението на проф. Калин Янакиев, за жалост го знаем…

Наградата на Георги Мишев бе дадена на сина му писателя Михаил Вешим, който получи наградата на Портал Култура за проза, но за това малко по-късно в текста. Той прочете думите на баща си по повод наградата, които публикуваме, благодарение на колегите и приятелите от Портал Култура. А на 3 ноември Георги Мишев отбеляза своите 88, но както каза синът му „той е здрав и с акъла си“. И все пак в грипно време не е разумно да се събира с много хора, допълни Михаил Вешим преди да прочете краткото писание на татко си по повод отличието.

Георги Мишев при получаване на Голямата награда за литература на Софийския университет, 2006, снимка: архив на СУ

„В днешния виртуален наш живот човек не знае добро ли, зло ли отсреща иде… В случая днешното е добро и заслужава благодарности, макар да не знам на кого точно… Все пак се разбира, че иде от Портала на господин Тони Николов и неговите съмишленици, които долавят настъплението на пустинния климат в културата.

Наблюденията ми на пустинята са най-вече от литературната гилдия, там цари обезлюдяване и суховей. На младини срещах по улиците отвън достолепни мъже като Константин Константинов, Симеон Радев, Бешков и Каралийчев, Далчев и неистовия Радой.

Сега сме като във вица за седемте самураи, които били трима: „Няма хора, брато!”.

Е, не е чак дотам – един Марко влачи диканята на иронията по Пернишко; Борис Христов самотен броди из Родопите, русчуклиите Цаневи са в залеза на гроздобера…Но всичко ни е наред – издателства хиляда, книжарници бол и бол, панаири пролет и есен, самиздат и рецензии за кум и сват.

Соцреализмът е още на въоръжение в поделенията на Боян Ангелов; Гранитски и Анчев са в класово-партийни ризници, за които няма бронебойни патрони; от страниците на „Словото днес” се носят есенции като от одеколон „Красная Москва”.

Накрая за тандемите. С моя антином, автора с обърнатата фамилия, всъщност не сме тандем, не караме едно и също колело. Всеки си има превоз, сам си избира посоки и маршрути. Ако пукне гума, гледа сам да се оправя. Тъй си е открай време, но някога нямаше телевизия, интернет и телефон в джоба, трябваше само да научиш буквите. На мен като старши, не ми се е налагало да викам: „Мишо бре, чети!” Помня навремето в салона на БИАД се случих до Илия Бешков, на сцената дъщеря му Павлина свиреше на пиано. Бешков до мен плачеше…

Признавам, моето бащинско отношение е по-сдържано. Пък и у нас нямаме ��иано…“

А ние още се опитваме за броим Дивите зайци, дето ги няма и, вероятно, Георги Мишев ни гледа насмешливо, без да си вярва, че е пророкувал някога. А режисьорът Едуард Захариев и любимият ни актьор Филип Трифонов ни гледат Отгоре насмешливо, че нещо не се справяме…Така дълго можем да си говорим за книгите и филмите на Георги Мишев…

 Но да се върнем към Първата наградата за проза на Портал Култура, с която бе удостоен Михаил Вешим за книгата си “Химия на шегата“, издателство „Сиела“, 2022 г. Наградата му връчи писателката Теодора Димова, член на журито и каза:

Теодора Димова

„Наградата за проза отива при Михаил Вешим за неговата автобиографична книга „Химия на шегата“ заради неподражаемото му майсторство да разкаже миналото през шегите на времето. Хуморът на Мишо Вешим е нещо, което му идва отвътре, което е толкова естествено за него, колкото и дишането. Хуморът за Мишо Вешим е неустоимо привлекателен и жизнен път. Ако той трябва да тръгне по някоя  друга писта на магистралата, която е лишена от самоирония и чувство за хумор, той няма да иска да върви по подобна писта. Освен това неговият хумор е добронамерен, заразителен, привличащ, творящ. Неговият хумор облагородява, сплотява и повдига на друго ниво. Ако ние можехме да стоим малко по-дълго на това друго ниво, на което той ни е повдигнал само, ако не се сгромолясахме така в собствената си сериозност и чувство за величие, обществото ни като цяло щеше да е далеч, далеч по-привлекателно и нямаше да има настоящите характеристики, в които ние с недоумение и погнуса днес се вглеждаме. Честито на Мишо Вешим!“

Михаил Вешим

А той беше лаконичен и смутен, за тези, които го познаваме от детските му години. Но това е друга история…: „Заглавието на моята книга „Химия на шегата” е очевидно намигване към по-известна, по-награждавана и по-сериозна книга – „Физика на тъгата”. Ако бях намигнал с другото око към писателя Георги Господинов, можех да я кръстя и „Смехоубежище” – такова заглавие също щеше да ѝ подхожда. Защото от половин век аз се крия в моето Смехоубежище, то ме спасява, то ме опазва, то ми помага да приемам с усмивка и провалите, и похвалите.Чувствам се като паднал от Космоса, от което много се вълнувам. Не е често хумористи да получават награди, смятат ги за несериозни, а тази на Портал култура сериозна. С усмивка приемам и тази награда, няма опасност да си навиря носа от прекалено писателско самочувствие.“

Припомняме, че Михаил Вешим и книгата му „Химия на шегата” бяха номинирани за наградата Роман на годината на НДФ „13 века България“. За нея литераторката и психоаналитик Росица Чернокожева написа за „въпреки.com���: „Михаил Вешим не се побоява да нарича нещата с истинските им имена. За пребоядисалите се комсомолци и партийни деятели в първи в редицата на демократите слез 1989 г. И тогава хората отново си казват: „Какво го мислехме – какво стана.“ Голямото майсторство на Михаил Вешим в тази книга е, че през лично преживяното, през чувствата, той казва много досега завоалирани истини и личното и общественото се вплитат в една неразделима амалгама. Книга, която не може да ни остави равнодушни. Защото, говорейки автобиографично, Михаил Вешим отразява живота на няколко поколения. И ако неговият дядо е заръчал в първия учебен ден на баща му: „Не си губи молива“, баща му – на него: „Не си губи ключа“, то Михаил Вешим заръчва на младите: „Не си губете любопитството“.“

Журито от ляво на дясно: Тони Николов, проф. Божидар Кунче��, Теодора Димова, проф. Калин Янакиев и Деян Енев

Преди да коментираме наградата на Портал Култура за хуманитаристика държа да отбележа нещо важно. Колегите са единствените, които дават този приз. Освен това журито е известно и постоянно – Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, литераторът проф. Божидар Кунчев, философът проф. Калин Янакиев и писателите Теодора Димова и Деян Енев. Те изчитат огромен брой текстове, публикуват дългия списък с избора си през май-юни, а в края на септември – краткия. Нелека задача, те си знаят…Но винаги очакваме при връчването награди техните аргументации, които са урок за отношение и познание.

Първа награда за хуманитаристика е за Антоанета Дончева за книгата ѝ „Самюел Бекет: Сияйното отсъствие“ (издателство „Изток-Запад“, 2022) за нейния проницателен прочит на поетиката Бекет и на социалната и персонална ентропия в неговото творчество. Наградата връчи проф. Божидар Кунчев като представи ��воята гледна точка като избор на журито.

проф. Божидар Кунчев

„Самият факт, че е поискала да пише за Бекет, заслужава да я приветстваме. Защото за него са написани безчет страници, защото творчеството му е ангажирало вниманието на едни от най-значимите представители на изкуството, на критиката и литературата, на философията. Но Антоанета Дончева заслужава да ѝ благодарим, защото книгата ѝ е плод  на безспорната ѝ  дарба да осмисли на свой ред делото на един от най-големите в световната култура. Трудът на Дончева е колкото за творчеството на Бекет, за изключителната самобитност на таланта му, толкова и за модерната епоха с нейните абсурди, с кризата на човешкото, с изгубените ориентири и релативизма в мисленето и практиките на човека, заради които светът стана безспорен. “Самюъл Бекет: сияйното отсъствие“, както е озаглавен този труд, не приема интерпретациите, според които сътвореното от Бекет е плод на отчаянието. Дончева изрично изтъква, че той не трябва да се възприема едностранчиво като „пророк на отрицанието“, тъй като подобно възприемане опростява творчеството му. В завършека на книгата си тя не пропуска да отбележи, че „Бекет ни предупреждава за настъпващото личностно и социално изгнание във време без край и в пространство без география“. Авторката подчертава, че „това предупреждение трябва да бъде чуто от всички, но най-вече от учените в хуманитарните и социалните науки“.

Завидна е голямата ерудиция на Антоанета Дончева, която ѝ позволява да навлезе в същината на много и различни проблемни полета, на въпроси и дилеми, без чието вярно тълкуване ще се разминем  с истината за Бекет и с това, което беше и продължава да бъде по един или друг начин нашето модерно, постмодерно и не знам как още да го нарека некачествено време. Не крия, че прочетох книгата с интерес и внимание, което не ме изостави до последния ред. Написаното от Дончева ме срещна с темите и проблемите, ангажирали и моето съзнание като човек и литератор. Книгата откроява облика на личност, обзета трайно от тревогата за болестите на света, за смъртоносните му пропадания в голямото Нищо. Тя откроява въздействащия образ на Бекет, приобщаващ ни към своето разбиране за моралните, социалните и духовните недъзи на света. На този Бекет заявил в един разговор: “Още никой не се е осмелил да каже какво в действителност означава да съществуваш на този свят“. Но тук трябва да отбележа, че той се осмели. Убедително го доказва и книгата на Дончева.

Мостът наименован на Самюел Бекет в Дъблин, снимка: Стефан Джамбазов (1951-2021)

Толкова мрачните интонации в творчеството му и въобще всичко в него, заради което сочат Бекет като емблематична фигура в литературата на абсурда,  говорят за сложно устроената му личност. Вярно е, че, както пише Дончева, Бекет е творец от времето, когато „европейският човек е загубил вярата си в основополагащи цивилизационни постулати, превърнал се е в тотално объркат, безпомощен и обезверен субект, вследствие на травматичния опит от войните, фашизма и комунизма…“. Но да не забравяме, че той бе неизменно личност с изявена гражданска позиция, със съзнание и поведение, което нито веднъж не бе загърбило усилията да се намали злото, да се намери излаз от поредното затъване в Нищото. Участието му в Съпротивата на Франция, изявената му съпричастност към делото на Вацлав Хавел и какво ли не още разкриват, че авторът на „В очакване на Годо“ беше една необикновена човешка и творческа индивидуалност. За Бекет неговият приятел  Емил-Мишел Чоран казваше: „Във важните неща със сигурност не се поддава на никакво влияние. Във всичко останало, в несъщественото, е беззащитен, по-слаб от всички нас, по-слаб от своите герои дори…“

Ето, за този „по-слаб от всички нас“, но същевременно и много по-силен от нас Бекет е книгата на Антоанета Дончева. Едно компетентно, с много идейни внушения изследване, заслужаващо напълно да бъде отличено с награда.“

проф. Георги Каприев и Антоанета Дончева, зад тях проф. Георги Фотев

Преди да публикуваме думите на Антоанета Дончева ще припомним, че тя написа текст за „въпреки.com”, който публикувахме на 13 април 2021, когато светът отбеляза  115 години от рождението на Самюъл Бекет, на писателя, създал „В очакване на Годо“ и „Краят на играта“, който преди малко по-малко от сто години сподели: „Единственият начин да се възродим е да отворим очите си за хаоса!“  – и превърна тези думи в свой творчески манифест. По-късно, когато книгата ѝ бе вече факт и представена за нея при нас написа проф. Александър Шурбанов (може да прочетете тук).

При получаването на наградата на Портал Култура Антоанета Дончева много развалнувана за високата оценка каза: “Първо искам да благодаря на уважаемата комисия, че оцени труда ми и лично на проф. Божидар Кунчев за прекрасните думи. Благодаря на фондация „Комунитас“ и на нейния председател Светослав Божилов, както и на всички приятели, които тази вечер са тук. 

Аз съм радостна и тъжна едновременно.  Радостна съм, че 70 години след като Бекет става популярен в целия свят и се приема за драматурга, който е оказал най-силно влияние в театъра на ХХ век в България се появи първата монография за него и аз имам честта да бъде неин автор. Тъжна съм, че неговите текстове са толкова актуални и днес, защото творчеството на Бекет представя човечеството в най-тежките му дефицити – на дъното на социалната и личностна деградацията.

Самюел Бекет

Най-точният и изчерпателен отговор на въпроса защо творчеството на Самюъл Бекет е предмет на това изследване дава неговият последовател и приятел, и също носител на Нобелова награда за литература – Харолд Пинтър, което ще цитирам, защото изразява най-адекватно мотивите този текст да бъде създаден. „Защото, колкото по-далеч отива във всичко, което пише, толкова повече е от полза за мен. Аз не искам философии, трактати, догми, вероизповедания, решения, истини, отговори. Не искам нищо от това, което лесно се продава или разбира. Защото той е най-смелият и безмилостен писател и колкото повече набутва носа ми в мръсотията, толкова повече съм му благодарен. Той не ме съблазнява, не ме будалка, не ме води по отъпкани градински пътека, не ме подмамва, не ми предлага утешение, изход или откровение, не мe улеснява, не ми продава нещо, което не искам да купя, не се интересува дали го харесвам и разбирам или не, не прави заключения и не се кълне в нищо. Е, аз ще купя неговата стока, ще захапя куката, ще тръгна след него, защото той не остави нито един камък непреобърнат и нито един червей неизваден на показ. Бекет показа раждането на друг вид красота и защото всичко, написано от него, е прекрасно“.

Антоанета Дончева

Тъжна съм, както казах, но не съм обладана от безнадежден песимизъм, защото Бекет гениално внушава, че дори най-черната визия не е израз на враждебност и нихилизъм,  защото гениалният творец и голямото изкуство могат да направят чудеса, правейки възможна идеята, че модерният човек може да бъде възвишен и в най-голямата нищета и мизерия. Какво получава, какво остава от човека в творчеството на Бекет? – ще запита Карл Рагнер Гиеров (при връчването на Нобеловата награда на Бекет 1969): „Просветление. В творчество на Бекет черното се оказва сиянието на деня, защото нещата, които хвърлят най-дълбока сянка са тези, които отразяват източника на най-ярката светлина. (…) Изобразяването на човешката деградация, на която сме свидетели в драматургията и романите на Бекет, може би в най-голяма степен от всичко познато до този момент, не би била възможна, ако се отречени човешките ценности." Завърши с цитат Антоанета Дончева

Останалото е мълчание и размисъл…, но ако го можем ние, днешните хора, избрали да бъдат граждани, а не поданици. Този кръг на приятели и съмишленици на Портал Култура е част от този смисъл.

Деян Енев /л/ и Красимир Димовски /д/

Втората награда в категория „Проза“ бе присъдена на Красимир Димовски за „Ловецът на русалки“ („Хермес“, 2022) заради „силата на художественото внушение, с което тези три новели за любовта и яростта биват потопени в „голямото време“ на разказа“.

Пламен Антов/л/ и Тони Николов/д/

Втората награда в категорията „Хуманитаристика“ спечели книгата на Пламен Антов „Фрагментът. Фрагментарно“ („Ерго“, 2022) заради „реабилитирането на фрагмента като жанр, осъществено в най-добрите традиции на българската литература“.

Теодора Димова и Аглика Маркова

Специалната награда бе връчена на преводачката Аглика Маркова за „големия ѝ принос в превода на емблематични творби на англоезичната класика“.

Специалната награда на Фондация „Комунитас“ за принос към гражданското общество бе присъдена на Манол Пейков заради „неговата издателска дейност, както и заради изключителния му личен пример в доброволчеството и дарителството, вдъхновяващ българското общество“.

Манол Пейков

И финално в много лични думи – първоначалната ми идея за този текст беше да  ко��ентирам и наградите на Литературен клуб „Перото“ на НДК, но остава за следваща публикация. Но не мога да не отбележа, че и при тях предварително знаем кои са в журито и как се развива процесът – дълга лист, кратък лист и т.н., за разлика от наградата за Роман на годината на НДФ „13 нека България“, където до последно журито се пази в тайна, случайно някой да не му повлияе…

Иначе за наградите на Портал Култура – те са важни за всички нас, защото ги определят хора, които са не само експерти в областта си, но и граждани и личности, които застават с лицата си зад избора си. Споменавам това и, защото като се кача в сутрин в метрото искам да видя усмихнати лица, Въпреки, по Михаил Вешим. А и, защото и аз като Антоанета Дончева, не така професионално и аналитично, но разбирам колко е актуален Бекет и не случайно присъства на театралната ни сцена с интерпретацията на режисьорите, които си позволяват тази смелост. 

“В очакване на Годо” от Бекет в знаковата постановка на Леон Даниел, копродукция на ТБА и Академията за изкуство „Аполония“ - 1988 - снимка архив на Театър “Българска армия”

В този контекст - някъде Отвисоко ни гледа  с ироничната си усмивка Леон Даниел (Антоанета Дончева знае). Освен това в рамките на току-що приключилия  фестивал за кино и литература CineLibri гледахме игралния филм „Първо танцувай“, биографичен за Самюел Бекет. Но и за това в следващи текстове. Какви ли не размисли провокират наградите на Портал Култура! Това е  положението…, кой както иска да го разбира! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[designis4lovers]

Има ли идеално местообитание за поета? Какво ти дава изместването на собствения ти център и живота в чужбина?

Всяко местене е възможност да преразгледаш и подредиш себе си наново. За мен това е колкото изморително, толкова и живително. Последните пет години от живота ми минаха между България и Великобритания. Един от най-близките ми приятели скоро се пошегува, че за мен са характерни ежегодните миграции до Англия. Дори на мен вече ми е трудно да следя колко пъти съм се местил.

Иначе идеалното местообитание за поета според мен не е място, а време. Важно е да имаме време да оставаме сами с мислите си. Да разполагаме с няколко часа, изцяло наши, и да правим това, което обичаме – аз слушам музика, разхождам се из града, чета и пътувам.

[gostivarpress]

Конкурсот за финансирање проекти од култура за 2023 година ќе се објави во понеделник

Конкурсот за финансирање проекти од култура за 2023 година ќе се објави во понеделник

Во понеделник 17 октомври во 8:00 часот ќе биде отворен системот за електронско аплицирање на Конкурсот за поддршка на проекти од национален интерес во културата за 2023 година. Системот за аплицирање ќе биде затворен на 17 ноември во 16:00 часот. Оваа година електронското аплицирање целосно ќе се спроведува преку националниот портал „Е-услуги“, информираше на денешната прес-конференција…

[bregalnicki]

Култура – Не е злато се што сјае

Култура – Не е злато се што сјае

Уредничка напомена: До нашата редакција по електронски пат пристигна текст кој се однесува за моменталната состојба на културните збиднувања во Кочани. Текстот содржи мислења и ставови кои се лични на авторот на овој текст, кој што во рамки на законските рамки нагласи дека сака да остане анонимен. Како интернет портал се оградуваме од тврдењата во овој текст и секаква реакција или демант на…

[macedoniantimes]

Повик за соработници-волонтери на нашиот портал www.macedoniantimes.com од Македонија и странство

Повик за соработници-волонтери на нашиот портал www.macedoniantimes.com од Македонија и странство

Почитувани пријатели, неодамна започна со работа нашиот и ваш нов интернет портал Macedonian Times (Encourage the world). Порталот третира теми поврзани со-општините во Македонија; -Бизнис можности, економија, граѓани, политика, здравство, спорт, образование, историја, идентитет и култура во Македонија; -Македонци во светот; -Глобални теми од политика, геостратегија, НАТО, ЕУ, САД, Русија,…

[kletamaikabalgaria]

(via Българският гений, удивил света - епизод на ИСТОРИЯ.BG (video) - Клета Майка България) 

Продължаваме дискусията за българския гений, която започнахме в навечерието на Бъдни вечер. В студиото тази вечер са журналистът Кирил Вълчев от Дарик радио, Тони Николов - главен редактор на портал "Култура", Дими Стоянович - водещ на Култура.БГ и младият рекламист Делян Момчилов. С тях припомняме легендарни български учени като авиоконструктора и боен пилот Асен Йорданов, откривателя на лекарството срещу детски паралич - нивалин - проф. д-р Димитър Пасков, акад. Цветан Цветков и неговия екип създатели на космическа храна, което ни направи третата космическа страна. В списъка с имената на талантливите български учени са още физикът проф. д-р Кръстьо Кръстев - откривател на електромагнитната пулсация, физикът акад. Георги Наджаков - откривател на фотоелектретите.           Заповядайте и на нашият YouTube канал

[kreditnalonline]

Туристически трансфери – непознатата Европа

България, стратегически портал между Изтока и Запада

България е едновременно европейска, балканска, черноморска и дунавска страна. Местоположението й я прави крайна цел за все повече туристически трансфери. Разположена в източната част на Балканския полуостров, страната граничи с Черно море на изток, с Гърция и Турция на юг, с Република Македония и Сърбия на запад и с Румъния на север. Географското местоположение поставя страната на пътя между Европа и Азия и определя нейната стратегическа позиция на политическата карта на света. От друга страна излазът й на Черно море, чрез пристанище Варна и Бургас, я свързва с всички черноморски държави и спомага за икономическия обмен помежду им.

Пристанище Варна

Това закътано ъгълче на Европа е останало затворено и непознато за широкия туристически поток по света. Днес, хиляди трансфери се насочват към международните летища Варна, Бургас, София и Пловдив. Поради несигурната политическа обстановка в страни, утвърдени като туристически дестинации за европейците, през 2016 г. България се озова начело в класацията по посещаемост, сред 23 други ваканционни държави. Доста по-ниските цени за 3-, 4-, 5-звездни хотели в луксозни курорти, привличат хиляди туристи към Летище Варна и Бургас през лятото, или София и Пловдив през зимата.

Историята никога не е безинтересна при  трансфери в България

България има древна история, толкова древна, че началото й се губи далеч във времето преди месопотамската и египетската цивилизации. Вече е доказано, ч�� тези земи са населявани от първата протоевропейска цивилизация от т.нар. Варненска култура, отпреди 8 хиляди години. А всеки четвърти българин генетично е потомък на това автохтонно население.

През Първото българско ца��ство Св. Константин-Кирил Философ създава и защитава на църковен събор в Рим употребата на азбуката глаголица, а брат му Методий я доразвива в днешната кирилица и създава писмена школа. Така азбуката, чрез църковно-славянски свещени писания,  разпространява православието и нашия език далеч на североизток. Няколко века по-късно, Византия пада под ударите на Османската империя. Втората българска държава скоро след това (1185–1396 г.) също е завладяна от турската армия и губи суверенитета си в продължение на пет века – насилственото налагане на мюсюлманството по тези земи в онези далечни времена и до днес е оставило отпечатъка си върху малцинствените групи у нас. Руско-турската война от 1877-1878 г. довежда до създаването на Трета българска държава. Но скоро територията на България е разделена на три – Мизия, Тракия, Македония. Българите не се примиряват с това решение на Великите сили и без разрешението им обединяват държавата си с цената на много жертви.

След Първата световна война България като съюзник на Германия е съсипана от репарации, с откъснати територии и остава в днешните си тесни граници. След Втората световна война страната става част от Източния блок и в нея е установен комунистически режим. Но след „перестройката“ в СССР, през 1990 г. България навлиза в преход към демокрация, тя е парламентарна република. Днес страната е член на Европейския съюз и НАТО, и външна граница пред миграционните потоци от Близкия изток.

Bulgarian arts Bulgarian arts. The roots of Bulgarian art came from Ancient Thracian time. It shows the spirit, beauty and temper of Bulgarian people.

Нови перспективи в променящия се свят

Особено благоприятно е транспортното положение на България. Като външна граница на Европейския съюз, България е кръстопът и транзитна територия между Западна Европа, Близкия изток, отвъд черноморските бивши съветски републики и страните от Средиземноморието. Добре развита мрежа от шосейни, железопътни, речни и морски пътища осигурява достъп до всяка точка на страната и извън нея. Широк достъп осигуряват трансфери за ваканционен туризъм, а също пътувания с пр��родонаучна, промишлена и търговска насоченост. Развиващата се пазарна икономика в България е привлекателна за чуждестранни инвеститори. Страната е домакин на традиционни изложения, предназначени за професионалисти или широка публика. Те предоставят уникален шанс за местния и чуждестранен бизнес да осъществят нови контакти, да предложат своите програми, да сключат сделки. Участието в изложения или конгреси в тази част на света дава възможност да се покаже висока конкурентноспособност в широк спектър услуги. Високите технологии и 4G-интернет, превръщат България в бързо развиващ се IT-център на Европа и онлайн пазар на стоки и услуги. Международни резервации за летните и зимни курорти, с удобни трансфери от/до Летище Варна, Бургас, София или Пловдив, на цени, които напълно ще задоволят и най-взискателния пътник, увеличават ежегодно приходите от туризъм. Остава да пожелаем на света – добре дошли в древната и модерна България!

Материалът Туристически трансфери – непознатата Европа е публикуван за пръв път на Кредит в знание.

[vprki]

Литературните награди като modus vivendi

Традиционно около 1 ноември, Деня на Народните будители се раздават литературните награди на Портал Култура, Литературен клуб „Перото“ на НДК, връчва се и призът за разкази на името на Йордан Радичков от  (роден на 24 октомври 1929) от община Берковица. Оказа се, че в този период има и други връчени литературни отличия…, между които и Националната награда „Роман на годината“ на НДФ „13 века България“, анулирана през май…

В годините сме публикували текстове за трите основни конкурса, може да намерите във „въпреки.com”, без да е необходимо да уточняваме линкове, достатъчна е търсачката. Призьорите за 2024 са известни, но държим , все пак, да откроим важни моменти за наградите като драматургия, поведение и смисъл в концепцията на организаторите.

В Деня на Народните будители Портал Култура връчи за единайста година награди за принос в литературата и хуманитаристиката. Обичайно в пространството на книжарница „Гринуич“ между книги, в което се организират и техни премиери. С��битието е на пръв поглед скромно, не светско, но е среща на приятели съмишленици, талантливи хора, които дълбоко се вълнуват, преживяват не само с творчеството си какво се случва с нас тук и сега.

От ляво на дясно: Калин Янакиев, Божидар Кунчев, Теодора Димова, Деян Енев и Тони Николов

Тези хора са общност, но за това ще стане дума малко по-късно в текста. Журито е в постоянен състав Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, проф. Калин Янакиев, писателите Теодора Димова и Деян Енев, литераторът проф. Божидар Кунчев. Те в продължение на година изчитат издадените у нас стотици книги художествената литература (проза) и хуманитаристиката. Съвсем не лек труд и вглъбяване, за да дадат своята оценка и направят своя избор. В тези награди се оглежда времето ни, а и пространството, в което живеем, както каза една талантлива авторка по повод на наградите.

Портал Култура в ежегодните си награди е единствен в страната, който дава приз за хуманитаристика, Това е едно от най-стойностните журита в България, те са ясни и застават с лицата си, зад решенията си аргументирано с подготвени слова, в които не дават просто оценки, а анализират. Всички негови членове, участващите в него и четящите книгите са категорични творци, с име, хора, които са извън конюнктурата. Това не е конюнктурно жури – каквито има в момента не малко в България.

Емануил Видински

Припомняме наградите за 2024: В категорията „Проза“ Първа награда получи Емануил А. Видински за ром��на „Дом за начинаещи“ („Жанет 45“, 2023 г.) заради „неподражаемото му майсторство да превърне болките от съвременността в художествено преживяване“ /за нея във „въпреки.com” може да прочетете тук/

Втората награда (тя у от няколко години) в категория „Проза“ бе присъдена на Алберт Бенбасат за „Когато големите станат малки“ (Колибри 2023 г.) заради „разказваческото му умение да пресъздаде перипетиите на цяло едно поколение“. Той за втори път е носител на тази награда след 2021 на осмото издание за книгата си „Изгубени вещи“. Тогава наградата му връчи Деян Енев, като го определи за прекрасен разказвач за неговите. Книга за непроменливото в нашия бързо променящ се свят, която е палитра от разказвачески техники през сатиричното, носталгичното, драматичното.

Теодора Димова и Алберт Бенбасат

И заяви и като познавач, че е световен разказ „Малка Финландия“ в книгата на Алберт Бенбасат. А авторът с присъщото му чувство за хумор и самоирония отбеляза в благодарността си за наградата, че празникът на Народните будители е на следващия ден след така оспорвания и, все пак, отбелязван Хелуин, когато се правим на чудовища. И тази година реагира със самоирония, независимо че разбираемо бе развалнуван и трогнат от отличието. Теодора Димова, която му връчи наградата нарече „Когато големите станат малки“ „роман прегръдка“, приобщава ни към най-скъпите си същества…

В категория „Хуманитаристика“ първа награда получи Пламен Дойнов за монографията „Освен терора. Моделиране на новия писател на НРБ (1944–1956)“ (НБУ, 2023 г.) заради „проницателното описание на битието на българския писател във време на творческа несвобода“. Това е тема, върху която от години като изследовател работи проф. Пламен Дойнов и е автор на много ценни не само литературоведски, но и историко-философски издания за онова време /за някои от тях може да прочетете при нас тук/.

Втората награда спечели книгата на Бойко Пенчев „Прогресисти и консерватори“ (УИ „Св. Климент Охридски“) заради „прецизния прочит на отношенията между нашето и чуждото, както и на сложните процеси в българското литературно поле“.

Тони Николов и проф. Георги Фотев

Голямата специална награда на Портал Култура получи социологът проф. Георги Фотев заради „огромния му принос към българската социология и безкомпромисното отстояване на истината в трудни времена“.

Специалната награда на Портал Култура получи писателят Ани Илков заради „постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света и бъдещето“. В годините неведнъж сме публикували текстове за него, може да прочетете тук, тук и тук. За нас той е от специалните хора не само талантлив и задълбочен литератор, но и личност, самовзискателна, чужда на компромиси. Наградата му връчи проф. Калин Янакиев, който бляскаво аргументира избора на журито:  „Специалната награда за литература, за поезия в случая: Имам честа да връча специалната награда на Ани Илков „Заради постмодерното начало в поезията му и начина, по който мисли света на бъдещето. За мен е голяма чест и удоволствие да връча тази награда на големия поет Ани Илков, с когото се запознахме през онези бурни години в навечерието на 10 ноември 1989 година. Имам чувството, че бяхме от една разширена компания. Той бе една от големите звездните фигури, с типичния профил на онези интелектуалци в края на 80-те и в началото на 90-те години – едновременно оригинален, зримо оригинален и поетически талант, съчетан със социално-политическа активност, безкомпромисно бунтарство и колкото и да е парадоксално склонност към исторически задълбочавания.

Ани Илков

Това е профилът на типичния интелектуалец от онова време и един от звездните му представители е Ани Илков. Той е автор на 8 стихосбирки, на 1 книга с публицистика, на монографии, на многобройни преводи от английски език на фундаментални английски автори. Но освен това той, наистина, може да бъде наречен с думите на Йордан Евтимов „баща на поезията и на поетите на 90-те години“. Но и в общ план Ани Илков може да бъде наречен баща на поетите на 9—те години, защото той е . Неговият парадоксален и много ярък талант един от вдъхновителите и основателите на един от първите и свободен Литературен вестник. За мен винаги е било най-поразяващото неговите взривяващи езикови метафорични синтези – синтез на природа и култ, на родова архетипика, на езикова археология и на словотворчество. Един синтез на метафизика и обиграно просторечие. Това е поетичен език на парадоксалисти, защото автора, когото награждаваме днес обича парадоксите. Поетичен език, пронизан от издевателска печал, но през искрени сълзи. Невероятни синтези на метафизика и ирония. Невероятно ярък автор, автор опознаван веднага сред множеството други! Връчвайки му тази награда, не мога да не отбележа, че той е от най-безкомпромисните ни публицисти.Щастлив съм да връча тази награда на поета, публицист и активен гражданин Ани Илков!“ /на водещата снимка/.

Тони Николов и Ина Кънчева

А специалната награда на Фондация „Комунитас“ за принос към гражданското общество бе присъдена на певицата Ина Кънчева заради „нейната неуморна дейност в подкрепа на младите таланти и добрите примери в българското общество“.

На същата дата 1 ноември бе оповестена и Националната литературна  награда за разкази „Йордан Радичков“ в ��ерковица. Отличието е за Деян Енев, присъдено за сборника „Шейсет разказа“ („Жанет 45“) /за него във „въпреки.com“ може да прочетете тук/. Той е носител на награда „Йордан Радичков“ и през 2019 година, ще получи статуетка на скулптора Емил Попов и финансова премия от Община Берковица от 1500 лева. Той не присъства на церемонията. Допълваме – защото бе на връчването на наградите на Портал Култура, както отбелязахме и там имаше ангажимента да връчи първата награда за проза на Емануил Видински и се аргументира със сериозен анализ за романа му „Дом за начинаещи“.

Деян Енев, Тони Николов и Емануил Видински

А Деян Енев за книгата си бе и в краткия списък с номинираните за проза в наградите на Литературен клуб „Перото“, които бяха връчени за десети път но 4 ноември. И тук правя едно отклонение за колегиалността и разбирателството. Мирослав Боршош преди десет години като изпълнителен директор на НДК и Светлозар Желев създадоха това прекрасно пространство „Перото“. Учредиха и литературни награди, които да се връчват на 1 ноември, но вече ги имаше наградите на Портал Култура и двете организации се разбраха отличията на „Перото“ да се връчват на следващия ден. Тази година 2 ноември беше събота и те се връчиха на 4 ноември, понеделник. За съжаление, в годините оттогава много неща се промениха в съдбата на „Перото“, най-неприятното беше, че се затвори и стана единствено пространство за специални събития срещу сериозно заплащане, разбира се,  решение на друго ръководство…Избледняха и надписите по стълбите към клуба с различни заглавия на емблематични световни книги и авторите им…

Светлозар Желев и Стефан Цанев на "Аполония", 2023, снимка: Тихомира Крумова

Сега се появиха отново със стихове на Стефан Цанев, който тази година е Носител на голямата награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст. А ние се надяваме отново литературен клуб „Перото“ да се оживи, да събира хората. Оттам се излъчваше предишния вариант на предаването на БНТ „Библиотеката“ с великолепните си рубрики, в които разбирахме какво да четем, какво не и защо, благодарение на незабравимия Марин Бодаков и Силвия Чолева. Този поглед и принципна оценка липсват много…

Адрияна Петкова, изпълнителен директор на НДК връчва наградата на Евгени Черепов

Припомняме тазгодишните награди на „Перото“ с уточнението, че през годината, както и Портал Култура информират за дългия и краткия списък на номинираните. И ние като читатели не само „сверяваме часовниците си“, но се стремим да прочетем и пропуснатото. Припомняме наградите на „Перото“. Детска литература – Юлия Спиридонова за „Кръстьо: Частен детектив в Долната земя“ („Фют“); Дебют – Неда Узунколева за романа „Днес не ми се излиза” („Рива“) /наградата за проза в конкурса за дебютна литература „Южна пролет“ 2024/. ; Поезия – Мария Калинова за стихосбирката „Слънце – техника“ („Versus“); Проза – Евгени Черепов за романа „Извън обхват” („Жанет 45“); Превод – Мари Врина-Николов за преводите на френски език на „Кротките“ от Ангел Игов, „Балканска рапсодия“ от Мария Касимова, „Глиненият цар“ от Добромир Байчев, „Там, където не сме“ на Георги Господинов и „Зверски кротка“ от Амелия Личева. /наградата ѝ и се присъжда за втори път/. Носител на голямата награда "Перото" за цялостен принос към българския литературен контекст – Стефан Цанев.

От ляво на дясно: Младен Влашки, Оля Стоянова, Светлана Стойчева-Андерсон, Петър Чухов и Тодор П. Тодоров

Журито определило наградите бе в състав: проф. Младен Влашки, проф. Светлана Стойчева-Андерсон, доц. Тодор. П. Тодоров, Оля Стоянова и Петър Чухов.

Сега за нелицеприятната история тази година за Националната награда „Роман на годината“, организирана и връчвана от НДФ „13 века България“. Тя  се връчва от 2011 година и е учредена по идея на тогавашния изпълнителен директор на Фонда художника проф. Греди Асса. Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) , „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019), „Поразените“ от Теодора Димова (2020), „Времеубежище“ от Георги Господинов (2021), „Опашката“ (2022) от Захари Карабашлиев (2022) „Хагабула“ от Тодор Тодоров (2023).

По статут издателствата предлагат на Фонда до 31 януари предложения, като осигуряват екземпляри от книгите за журито, което се пази в дълбока тайна. Кои са членовете се разбира в деня на връчването на наградите, който по традиция е на 11 май с едно изключение през 2020, когато наградата бе връчена на 11 юни заради противоепидемичната ситуация, причинена от Covid-19.

Елена Алексиева

Тази година на 11 май с Наградата „Роман на годината“ бе удостоена Елена Алексиева за „Вулкан“ („Жанет 45“), но това бе за много кратко. Елена Алексиева обяви, че ще върне наградата. Тя реагира така,  след като станаха ясни нарушения в регламента при избора на роман на годината, защото Борис Минков, който е редактор на романа, е и член на журито, а това е нарушение на устава на НДФ „13 века България“. Сигналът бе подаден от  журналистката Веселина Седларска във фейсбук, която има издадени книги в „Сиела“ и е редактор на романа на Захари Карабашлиев "Рана". Не е необходимо да цитирам целия ѝ текст, защото малко след това в друг пост коментира каква ѝ е пенсията съотнесена към наградата. Но към това нямат никакво отношение нито Елена Алексиева, нито Борис Минков.

Последва реакция на проф. Амелия Личева: "Снощното решение на журито на конкурса „Роман на годината“ не може да бъде подминато. И тук няма да говоря като литератор, който има своето мнение за номинираните книги. Ще подкрепя Веселина Седларска и ще апелирам за две неща, ако искаме литературните ни награди да имат някакъв минимален авторитет.

Първо. Никога повече анонимни журита. Няма нужда да ги научаваме в деня на награждаването. Ако от началото знаехме състава на журито, скандалът щеше да се избегне. Второ. Незабавна реакция от страна на Фонда и замесените, защото е нарушен Уставът и това компрометира и тази българска литературна награда.

Цитирам Устава: Чл.18. (1) Членовете на Журито подписват декларация за необвързаност с кандидатурите. (2) Председателят на Журито няма право да участва в други журита на литературни конкурси за съответната година. Чл. 20. Председателят на Журито следи за спазване изискванията за кворум, законното взимане на решенията и работата на Журито в съответствие с настоящия Статут.

Иначе, ако сме се заразили от политиците и ще се държим, сякаш за нас правилата не важат, нека си го кажем открито."

Елена написа тогава, споделяйки написаното от проф Личева: „Преди малко подкрепих и споделих поста на Амелия Личева, в който тя цитира членове от устава на наградата "Роман на годината" на НДФ "13 века България", с които до момента не бях запозната – и няма как да съм била, – но които очевидно са нарушени драстично. Ето защо не намирам в себе си морални основания да приема избор, направен по този начин, и отказвам наградата. Единственото, което искам да подчертая, е убедеността си в професионалните качества и морала на Борис Минков, който е редактор на романа и член на журито. Сигурна съм, че в своите действия и решения той е бил напълно добросъвестен. За съжаление това не отменя допуснатите груби нарушения“, коментира тогава Елена Алексиева, която за втори път бе определена за победител в конкурса след 2019 г., когато го спечели с романа си "Свети Вълк".

"Гафът е безспорен и е изцяло в градината на организаторите", заяви тогава и издателят на „Вулкан“ Манол Пейков, управляващ издателство "Жанет 45". Той се изказа в защита на етичността на редактора Борис Минков, като предположи, че той просто не е провидял конфликта на интереси. "Свалям шапка на Елена Алексиева, която можеше (като други нейни колеги по света и у нас, попадали в подобни ситуации в други епохи) съвсем спокойно да си налегне парцалите и да изчака бурята да отмине – но избра да постъпи принципно и достойно.“

Манол Пейков

Впоследствие организаторите на конкурса решиха заради нарушението той да бъде анулиран и да се проведе отново.

В началото на септември Манол Пейков в открито писмо до НДФ "13 века България" заяви, че ��ттегля всички шест номинации на издателство "Жанет 45" (между които са, освен „Вулкан“ на Елена Алексиева, на Емануил Видински „Дом за начинаещи“ и „Тук живее Йожи” – Надежда Радулова), на което е управител и собственик, от участие в конкурса на Фонда за най-добър роман на годината за 2024-та. Причина за този акт бе несъгласието му цялата вина за разразилия се преди месеци скандал да бъде хвърляна върху доц. Борис Минков. Подхода на организаторите за разрешаване на проблема като обявят нов конкурс и извадят единствено Минков от състава на журито той определи като "неприемлив, непрофесионален, неетичен и несправедлив".

Припомням всичко това, защото държа да кажа, че Фондът си изми ръцете от отговорността. Колкото до Борис Минков – той е изключителен литератор, преподавател  и от тези редки хора по нашите земи, че никога дори и като редактор не би подкрепил роман, ако оценява друг по-високо. Но всеки съди по собствената си камбанария, както е казал народът.

Е, сега всичко е наред за Роман на годината е определен „Рана“ на Захари Карабашлиев („Сиела“) от журито в състав проф. Пламен Дойнов, проф. д-р Мюмюн Тахиров, проф. Ивайло Христов, д-р Яница Радева и проф. Милена Кирова – председател. Писателят, който не присъства на протоколната церемония веднага обяви, че дарява паричната ѝ стойност за благотворителност. Разбираемо.

Тъжното е, че от времето след Греди Асса при връчването на тези награди не се говори за литература, а се превърна в протоколно събитие с малки изключения. В първите години на Наградата бе регламентирано носителят ѝ да бъде член но журито следващата година. Ами, тайната?

Бисера Йосифова, Найден Тодоров и Милен Миланов

Всяко обявяване на награда е празник, така трябва да бъде като среща и радост за хората, които са избрали да бъдат, да я преживеят. Независимо, че организаторите бяха избрали пространството СГХГ, където в момента е изключителната из��ожба „Европа в България. Отражения на европейски художествени направления в българското изкуство от Освобождението до средата на ХХ век“. Изпълнителният директор на Фонда изкуствоведката Бисера Йосифова го спомена, но…Всеки човек си има своя modus vivendi, литературните награди – също… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

 „Фрагментите“ на Николай Янакиев са образци от ярките му следи в изкуството

В годините при нас сме писали по различни поводи  за талантливия художник Николай Янакиев. В разговор с него преди време той каза: „Всяка картина е автопортрет на моментното ми състояние“. А сега изложбата му „Фрагменти по пътя“ в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 за 70 годишния му юбилей го представя като артист с въображение и неуморност да твори.

Картините в експозицията „Фрагменти по пътя“ в голямата си част са създадени в периода 2020 – 2024.

Още преди 20 години, Светлин Русев казва за творчеството на Николай Янакиев, тогава петдесетгодишен: „Овладяният живописен усет на художника не е краснопис за всички, а музикален ритъм, хармоничните вариации на един свят с много емоционални, смислови, пластически измерения.И не външната приятност, а вътрешният емоционален живот му осигури на Ники движение в един свят, в който истински поданик е живописта. Национален, без да е битово фолклорен, универсален, без да е стилово-пластически подражателен, Ники Янакиев се разхожда в света на изкуството сред много ценители и почитатели в една територия, без географски и национални граници – света на изкуството и неговите приятели!“

Настоящата изложбата на Николай Янакиев  в галерията на СБХ откри философът проф.Георги Каприев. С негово съгласие, за което му благодарим, публикуваме словото му, което е представено и при нашите колеги и приятели от Портал Култура.

Николай Янакиев навърши преди месеци 70 години, колкото и да не е за вярване, видиш ли го как изглежда, движи се и работи. А той работи неистово интензивно. Пътят му в изкуството е колкото количествено дълъг, толкова повече качествено плътен. Понеже не може да го покаже, дори да го маркира в цялостта му, с „Фрагменти от пътя“ той ни открива представителни следи от него.

В залата присъстват три „древни“ работи, от студентските му години. Искам да обърна внимание на двата „интериора“, единият от които не е никакъв интериор. Сравнението между тях показва как за малко време Николай Янакиев преминава от високо овладяно техническо умение към самостоятелно, автентично художествено мислене. Мислене чрез цвета и структурата – едновременно.

През разгръщането, обогатяването на това мислене и усложняването на неговото изразяване може да бъде промислен неговият живот в изкуството. Затова той решава да не прави „ретроспектива“, а да изгради и тази изложба от неща, създадени главно през последните години, носещи и „резюмиращи“ в себе си целия този път.

Колоритът, в чието владеене Николай Янакиев е труден за конкуриране виртуоз, при него отдавна не е самоцел, а изглежда и никога не е бил. Цветът е неотделим, същностен компонент на формата, тоест на онова, което прави нещото да е това, което е, и на онова, което трябва да бъде. Не външният му обем, а обемът на неговото битие. Тази е причината Янакиев да внушава цветова интензивност дори чрез „ахроматичните“ си работи. Това мислене и неговите търсения свидетелстват за себе си във всичките му работи, съставящи тази светеща, сияйна експозиция.

Фрагментите от пътя са допълнително фрагментирани чрез представянето на образци от тематични цикли. Значим за разшифроването на големия път е цикълът, откровено озаглавен „Пътувания във времето“ – опити за осмислянето на историческото през неговото действие в настоящето, органично продължени в „Отражения“. Възлова за неговия начин на гледане на света е работата „Сътворението“.

Богословски грамотният зрител отнася това понятие към сътворяването на света, към библейския шестоднев. Николай Янакиев обаче се концентрира върху последния „ден“ от него: създаването на човека. Човекът при него, в съгласие с книга „Битие“ (1:27; 2:7), са двама едновременно: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена го сътвори; И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа“ – Адам и Ева. Тяхното сътворяване неслучайно ще включи при Янакиев и прегрешението, и прогонването от рая. Негов „обект“ е сега живият човек, същият, който разчитаме и в „Райските градини“.

Ключ към разбирането е женското тяло – трайна негова тема. Янакиев ни води към „откритието“, че тъкмо то, голото женско тяло, отвъд и преди всичко останало, води към собствено присъщото на човека – към познаването на началата му, на неговите принципни основания. Към същинската форма на човека. Това предопределя деликатността на присъствието на телесното при Николай Янакиев, замълчаването пред тайната на човека. Тишината, в която става възможно да се усети неговият цвят, неговият вкус, неговата сила, неговата дълбочина.

Едва от този хоризонт зазвучават в пълната си хармония и цветовите взривове на неговите карнавали, и полетите на неговите хвърчила. Онези шумно-уютни места на взривяване на цвета в онова богатство, сложност и притегателност, с които Николай Янакиев бива разпознаван и от повърхностите познавачи на българското и европейското изобразително изкуство. Всичките му „фрагменти“ са подбрани образци от видимите следи, оставяни от издиганията му, от неговите извисявания.

Изложбата ясно казва и доказва: Николай Янакиев продължава да настъпва по пътя, по онзи най-съществен път, който не спира, привличайки – навътре към човешкото, навътре в човешкото с неговите дълбини, с неговата красота. Пътят продължава, Николай!

Проф. Георги Каприев

Припомняме, че преди малко повече от две години на 23 юни 2022 г. Николай Янакиев  откри в галерия „Нирвана“ самостоятелна изложба с лаконичното име „Изложба живопис“. Представени бяха 33 платна, които изискват специално внимание. Поне според мен те свидетелстват за ново ниво по спиралата на неговите търсения и открития. Написа тогава отново проф. Георги Каприев /може да прочетете тук/.

Георги Каприев и Николай Янакиев на откриването на изложбата "Фрагменти по пътя" в СБХ

А разговорът ни с него за „въпреки.com“, който цитирахме по-горе, беше по повод изложбата му през март 2018 в галерия „Арте“. Тогава той ни сподели, че смятал да става скулптор. Щял да кандидатства това, защото му вървяла много скулптурата – имал пространствено виждане. И всички мислели, че ще кандидатства скулптура. „Обаче с един мой съученик се засякохме в трамвая и се заговорихме за приемните изпити в Художествената академия. Той ме посъветва да не кандидатствам живопис, защото Светлин Русев щял да взема курс и ще бъде голяма навалица. След тази случайна среща вече знаех какво ще кандидатствам, дилемата беше решена, защото до този момент се двоумях дали да бъде живопис или скулптура. Кандидатствах живопис, приеха ме, и така”, казва художникът.

И въпреки живописта, той от време на време се връща и към старата любов скулптурата „Един артист трябва да умее не само добре да бърка боята, но и да мачка глината”, убеден е Николай Янакиев в ползата от пространственото виждане. А какво мисли за прогласяваната понякога смърт на живописта, заради концептуалното изкуство? „Това никога ня��а да стане. Живописта ще продължи да живее, както и една от вечните теми в изкуството, голото тяло. Просто не мога да си представя, че един ден живописта няма да я има”, категоричен бе художникът преди шест години…

И сега в пространството на голямата зала 2А на галерията на СБХ неговата живопис ни завладява и мощно ни привлича да се потопим в този свят.

Изложбата на Николай Янакиев „Фрагменти по пътя“ продължава до 15 ноември. ≈

„въпреки.com“

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Нова постоянна експозиция “Графика и рисунка” в ГХГ във Варна

Градската художествена галерия “Борис Георгиев” - Варна, отвори вратите на най-новата си постоянна експозиция - “Графика и рисунка”. В едно наситено с произведения пространство тя представя най-значимите български художници с постижения в тази изобразителна сфера от периода 1970 – 2000 година - силен творчески период в развитието на българската графика.

В личен план това съвпадна с пребиваването ни в морския град за 32-ия МТФ „Варненско лято“. Но винаги, независимо какво ни отвежда във Варна, отделяме специално време да посетим галерията. Свърза ни приятелство, общи проекти, емоционални преживявания, но това е друга тема… Селекцията от произведения представя високи образци на българското изкуство от последните три десетилетия на ХХ век. Откриването бе на 6 юни, но ден преди това успяхме да разгледаме експозицията, благодарение на изкуствоведа и уредник в галерията Румен Серафимов. А минути преди откриването на път за поредния спектакъл от театралния фестивал заедно с колегата Тони Николов, журналист, философ, главен редактор на портал Култура и списание „Култура“ отново съпреживяхме това, почти интимно пространство на графиката с великолепни образци и автори.

В тези последни три десетилетия на миналия век Варна се превръща в активен и водещ център в графичното изкуство - припомнят съставителите от екипа на Галерията. В легендарния ателиен комплекс в някогашната фабрика “Вулкан“ е създадена графична база за висок и дълбок печат. През 1981 г. във Варна се провежда първото издание на Международното биенале на графиката, което продължава да функционира и до днес като голямо и важно визуално събитие, което в онзи първи период импулсира българските художници и особено варненските да сътворяват изразителни и новаторски графични произведения. През 2023 се проведе неговото 22-ро издание. Поради това експозицията акцентира творчеството на варненските художници, които са доказали изключително високото си професионално равнище.

Давид Перец

Колекцията представя 70 творби от 35 български автори от три творчески поколения. Показани са всички стилови и пластически направления в нашето графично изкуство – фигуративизъм, експресионизъм, сюрреализъм, абстракционизъм, както и доминиращите класически графични техники – офорт, суха игла, акватинта, мецотинто, литография.

Георги Баев

Критерият на селекцията е свързан изцяло с високата художествена стойност на творбите и с безспорната творческа репутация на авторите - посочват уредниците в Галерията.

В подбраната разнообразна палитра от индивидуални графични маниери и начини на изразяване се очертават типологично следните стилово-пластически подходи:

Стоян Цанев

Категоричното, виртуозно и богато, линеарно изграждане на фигурите и сцените – Стоимен Стоилов, Стоян Цанев, Румен Скорчев, Христо Градечлиев, Венцеслав Антонов, Явор Цанев, Тодор Тачев, Борислав Кузманов. Свободното експресионистично и по-живописно третиране на формата и пространството – Ванко Урумов, Тодор Панайотов, Мария Чакърова, Захари Каменов, Веселин Начев, Калия Йорданова, Борислав Стоев. Имагинерното и надреално интерпретиране на образния свят – Георги Лечев, Петьо Маринов, Николай Николов, Любомир Йорданов, Ада Митрани, Роберт Баръмов. Минималистичното и ��аконично представяне на абстрактните структури като изчистен знак – Иван Нинов, Владимир Иванов, Георги Баев, Юлий Минчев, Златка Дъбова, Мария Зафиркова.

Милко Божков

Полихромната звучност и живописната наситеност на един поетичен метафоризъм – Давид Перец, Милко Божков, Сашо Анастасов, Валери Чакалов. Концептуалното конструиране и рационалното структуриране на пластическите форми – Димитър Трайчев, Недко Буцев.

Венцеслав Антонов

Представената по този начин колекция ще даде възможност на зрителите да се запознаят с върхови образци на българското графично изкуство, с творчеството на едни от най-значимите съвременни наши художници, със стиловите тенденции и явления в националната графика, с новаторското и високопрофесионално мислене и изразяване на доказани български артисти и особено на варненските.

Стоимен Стоилов

Новата експозиционна зала, посветена на графиката и рисунката, ще даде благотворна възможност за образователни занимания на ученици и студенти в областта на изучаването и опознаването на графичните техники и художествените стилове в тази визуална сфера.

Николай Николов

Поради сравнително малкото изложбено пространство на залата е възприет принцип на аранжиране, при който се разполагат по-голям брой творби на ограничена експозиционна площ. Това наситено експониране се среща в някои европейски художествени музеи и позволява представянето на по-богата колекция от графики и рисунки. По този начин е създадено активно внушение на няколко мащабни композиции от черно-бели и цветни графични изображения, показващи стиловото разнообразие на съвременната българска графика. В подреждането на работите се прилагат принципите на естетическа съпоставка и съотношение между тях според пластически признаци и качества – линеарност, живописност, черно-бяло (ахроматично), цветно (полихромно), фигуративно, абстрактно, знаково, символично, наситеност или изчистеност в композицията, балансираност на отделните редове и на общата съвкупност от три реда.

Димитър Трайчев

Не малко от тези великолепни автори са вече в Отвъдното, но творбите им представят таланта им, изяществото им като графици, независимо, че са отдадени предимно на живописта, плаката…За част от тях сме писали във „въпреки.com” по повод техни изложби, за срещи на различни форуми не само в областта на визуалните изкуства. И тази експозиция отново ни върна във времето и заедно с това ни вдъхна и усещане за бъдеще…С малко въображение си представихме образователните часове в залата на галерията и любопитните очи на децата… ≈

„въпреки.com”

Снимки: архив на галерията

[vprki]

С Тони Николов по стъпките на Димчо Дебелянов в София

В градинката пред църквата „Свети Седмочисленици“ пое маршрутът, който неговият автор и водещ Тони Николов беше озаглавил „Смърт сред белоцветните вишни“. Посветен на творчеството на Димчо Дебелянов,  философът и журналист избра,  за да ни разкаже за софийските му лични и художествени трепети.

Припомняме, че Тони Николов е носител на Наградата на София, 2022 година за книгата си „Спомнена София“. А в следваща си „Бленувана София“ в есето си „Града в града“ пише: „Опитах да покажа как нашите стъпки винаги се оказват „стъпки другаде“, продължение на стъпките, които други преди нас са оставяли по същите тези улици. Воден от убеждението, че „спомненото писане“ е като обиколка безкрай, в която често не откриваме онова, което сме си поставяли за цел да намерим, но пък за сметка на това изникват толкова други неща, които не сме подозирали.

За мен София се превърна в нещо като „вътрешен град“, из който човек броди в унес, докато някой спомен не го пробуди. Няма безцелно скитане. Всеки миг носи открития.

Накъде – в една или друга посока – могат да ни отведат случайно намерени стари пощенски картички? И къде ли е нявгашният двор с белоцветните вишни на Димчо Дебелянов, изсечени, но съхранили се и оцелели в колективната памет?“ /повече може да прочетете във „въпреки.com” тук/.

Тони Николов на премиерата на книгата „Бленувана София“, 2022

В края на миналата година излезе и третата „Незабравена София“. За нея писателката Теодора Димова написа: „Различна е от предишните две книги на Тони Николов за софийските потайности. Издигната е на ново ниво, където художественото въздействие върху читателя е по-масирано, по-мощно, детайлите са подбирани с хирургическа точност, наративът е все така целеустремен, но неговото рало потъва по-надълбоко в нелечимите български рани…“

Благодарение на Тони Николов откриваме по много специален начин нашия град, историята му чрез съдбата на позабравени или не личности, изградили европейското лице на столицата още време, дълго потулвано и тенденциозно забравяно, сякаш, несъществувало…Неговите истории-есета преди книгите се публикуват в Портал Култура. И той продължава да ни въвежда в особената красота на града ни и как и къде да забавим забързаните си стъпки по неговите улици…

Къщата на ул. "Венелин", където е живял Димчо Дебелянов

Тони Николов поведе, независимо от дъжда дошлите за събитието по стъпките на безсмъртния поет Димчо Дебелянов из центъра на София на 15 май. Литературната разходка в рамките на програмата на Фондация "Прочети София" с изпълнителен директор Тодора Радева „Литературни маршрути", както бе обявено започна пред църквата "Свети Седмочисленици". Той заедно с гостите си в срещата се спря пред къщата на ул. "Венелин", където е живял поетът. След това групата се отправи към кино "Одеон", изградено на мястото, където в началото на ХХ век е била къщата на командира на Шести пехотен полк полковник Петър Петрунов, в чийто двор са расли белоцветни вишни. В тази двуетажна сграда Дебелянов е бил наемател заедно с други поети. Той се влюбил в чернооката дъщеря на хазяина си Елена Петрунова, но тази любов завършва трагично.

В края на разходката Тони Николов всички погледнаха и към разположената от другата страна на бул. "Васил Левски" къща - музей на скулптора Иван Лазаров, пред която е изложена скулптурата на майка на Дебелянов, която напразно очаква своя син, загинал по време на Първата световна война… Тони Николов любезно ни предостави за публикация великолепното си есе „Смърт сред белоцветните вишни“, в което изящно разказва тази история.

СМЪРТ СРЕД БЕЛОЦВЕТНИТЕ ВИШНИ

Един прочут адрес: „Патриарх Евтимий“ 1, на ъгъла с някогашния булевард „Фердинанд“ (днес бул. „Васил Левски). В крайната стая, която гледа към „Васил Левски“, живее пролетарският поет Димитър Полянов, по-сетне официозна фигура в литературата на НРБ. Прозорецът към „Патриарх Евтимий“ е на квартирата на писателя Константин Константинов, а стаята на Димчо Дебелянов е гледала към големия и зашумен вътрешен двор. При него често нощува Людмил Стоянов, който е все несретен и няма къде да се приюти, затова отсяда по приятелски – без да плаща наем.

Пред кино "Одеон"

През 1911 г. това е било съвсем накрай града. Почти незастроено място – с малки къщурки, рехаво пръснати до гората, до която се е стигало по Самоковското шосе, или към казармите на Шести пехотен полк, разположени на мястото на днешното НДК. Какво чудно тогава, че командирът на подразделението полковник Петрунов е решил да си вдигне къща точно тук, явно е бил свикнал да го буди звука на войнишка тръба. Сутрин по „Патриарха“ са трополели файтони и гальоти със стоки, шопи с магаренца са носели мляко за продан в големия град, а малко по-надолу – вече по „Царя“ – по-претенциозната публика е закусвала с „капуцинер“ и виенски кифлички. 

„Златният стандарт“ на новопоставените жълти павета със сигурност е контрастирал с прахоляка и калта в частта, където се намираме. Тогавашна писателска компания е избрала това място за свой пристан. Константин Константинов (Душечка) е сдържан, внимателен и леко потаен, такъв е и в прозата си. Георги Райчев е експанзивен, невротичен и сприхав. А Димчо, ако се доверим на самия Константин Константинов, е също трудно описуем: „Неговото винаги полуобърнато на една страна лице е удължено от рядка червеникава брада, с малки присвити, винаги живи и най-често засмени очи. Той цял беше в импулси, в порив, шеговит, понякога хаплив, неотразимо увлекателен събеседник, разбира се, категоричен в преценките си, както е винаги на тая възраст, безусловно честен и откровен, дори с риск да стане неприятен. Той обичаше веселбите и приятелските гуляи и тогава биваше неизчерпаемо духовит и остроезичен“.

След 1908 г. сърцето му е сломено от любовна мъка по Иванка Дерменджийска, която той излива в стиховете си. И все по-често подписва шеговитите си стихове с „Амер“ – горчивината взема връх в него.

Тони Николов показва плана на къщата на семейство Петрунови

Нанасяйки се в дома на „Патриарх Евтимий“ 1, Дебелянов обаче се променя. Приятелите скоро отгатват, че на сърцето му лежи нова любов. По онова време той се е захванал да превежда от френски придобитата от мен „Афродита“ от Пиер Луис – скандално еротичен роман на известен поет символист, решил да пресъздаде в проза дебрите на древногръцката чувственост. Константин Константинов свидетелства: „Той работеше усилено, пушеше непрекъснато, целият напрегнат и обзет от работата си, и когато дохождаха приятели, често ни четеше по някоя и друга страница или рецитираше френски и руски стихове“.

Димчо Дебелянов не е бил човек на интимните излияния, той трудно разкрива сърцето си. В приятелския му кръг все пак се дивят и гадаят защо с такава страст се е нахвърлил върху романа на Пиер Луис. Самият Душечка подозира, че пръст в тази промяна навярно има черноокото момиче с гарванови коси от горния етаж, но не е сигурен в догадката си. Докато не настъпва потресаващата развръзка.

И пак от него научаваме как в полунощ на една юнска вечер той се връща вкъщи, като по пътя настига Дебелянов, който също се прибира. Споменът на Душечка е за една много хубава, почти пролетна нощ – „с много мирис на зеленина и закъснели славеи“. Изведнъж стигайки там, където днес е паметникът на патриарх Евтимий, те се спират в почуда: светят всички прозорци на дома, в който са квартиранти, което озарява по тревожен начин тънещото в мрак площадче. Непрекъснато влизат и излизат хора, чуват се неясна глъч и сподавени изплаквания. От горния етаж се разнасят писъци и тропот.

„Разбрахме – разказва Константин Константинов – че нещо лошо се е случило и бързо изтичахме горе. Вратата на една от стаите беше разтворена и пред нея стоеше стражар. Без да разбираме още какво е станало, влязохме в стаята. Тя беше стая със спуснати транспаранти и един лек, остър мирис се носеше из въздуха. На едно легло, покрита с покривката си, лежеше Елена Петрунова със затворени очи и спокойно лице, досущ като заспала, а на белия чаршаф на завивката, тъкмо над гърдите ѝ, имаше мътночервено разлято петно. На една кушетка до другата страна, седнал напреко и опрян с гръб към стената, но полуизвит надолу, хъркаше, друсайки се цял, стегнат в униформа, но без ботуши, полковникът. Един голям револвер лежеше на земята.“

Според първата от тях бащата обезумял от гняв, научавайки за пламналата обич между дъщеря си и несретния поет квартирант, небрежен към външността си и влачещ се из гуляйджийски компании. Осемнайсетгодишната Елена била сериозно момиче, вече записала романска филология в Университета и добре владеела френски. Явно Димчо е намерил път към сърцето ѝ, обръщайки се с молба да му помогне в превода. За останалото можем само да гадаем. Ала е лесно да си представим как суровият полковник, патриархален от мозъка до костите си, би реагирал, ако е попаднал в стаята на дъщеря си на някои от първите страници на романа „Афродита“: „Тя лежеше  самичка на разхвърляното легло, покрита само от едната страна с широката вълна на своята коса. Тая коса беше блестяща и гъста, мека като кожата на шуба, по-дълга от крило, гъвкава, неизбродна, пълна с живот и топлота. Тя застилаше половината гръб, простираше се под корема и блестеше чак до коленете на гъсти и овални къдри“.

А има и далеч по-дръзки и еротични пасажи. За времето си това е огромен скандал.

Тони Николов разказва, зад него е Тодора Радева

Едва ли самият Димчо, докато се трудел над ръкописа „в тихия двор“, е могъл и да допусне „под шъпот и смях в белоцветните вишни“, каква клокочеща бездна от тъмни страсти ще отприщят преводаческите му занимания с хубавата Еленка. Нито що за трагедия ще бликне от тях. Както и на какви обвинения – и без това мъчен от угризенията си – той ще бъде подложен впоследствие.

Не друг, а доскорошният му приятел Димитър Полянов доста злостно го обвинява в порнография. Заради това, че бил превел – от желание за голям хонорар – най-порнографската книга от френската литература, с което сам натиснал спусъка на трагедията.

Димчо е покъртен, разтърсен от тези жестоки думи. Най-близките му приятели добре знаят колко етичен човек е той, известно е „дълбокото му и нравствено целомъдрие“ (Константин Константинов). Той винаги и навсякъде носи със себе си едно Евангелие, издадено в Пловдив през 1886 г. Откриват това прокъсано от четене Евангелие и във фронтовата му раница след неговата смърт.

Версията на семейство Петрунови е доста по-прозаична. Полковникът бил останал вдовец с пет дъщери, три от които невръстни, трудно се справял с отглеждането им, бил в нервен срив. Родственици му предлагали да се задоми повторно, но пък това срещнало съпротивата на най-голямата му дъщеря Елена. Ето как в разпрата между тях, в която се чуло да си говорят на доста висок глас, се стигнало и до фаталния изстрел.

Така ли е било, няма да узнаем никога. 

Самият Константин Константинов споделя в „Път през годините“ колко е бил объркан в онази страшна нощ, от което се заличили и спомените му. Не помни колко дълго са стояли с Димчо в стаята на Елена. Не помни, казал ли е неговият приятел нещо там вътре. Спомня с само как, не можейки да останат повече в този дом на смъртта, те бродят в мрака по „Царя“, продължават, без да знаят къде отиват, и по „Цариградското шосе“.  И си спомня единствено как Димчо Дебелянов непрекъснато повтаря с някакъв чужд и угаснал глас: „Брей! Какво стана... Брей... Какво стана...“ И така до безкрай.

Думи, преминаващи в беззвучно стенание. Докато далеч от казармите не изсвирва утринната тръба. И всичко отново потъва в кошмарна мъгла.

В архива на Дебелянов се пази некрологът на Елена Петрунова. Съвсем кратък и лаконичен:

Със съкрушено сърце и дълбока скръб съобщаваме на роднини и приятели, че многообичаната ни сестра и внучка Елена Петрунова предаде Богу дух нощес в 1 часа след полунощ в най-цветущата си 18 годишна възраст. Мир на праха ѝ. Семейства: Полковник Петрунов, Петрунови, Трувчеви, Кръстеви.

Писателският кръг търси нов пристан и си намира квартира две улици по-надолу –  на „Венелин“ 29, където Димчо се настанява в мансардата. Но нервите му са така разстроени, че приятелите му не знаят как да го удържат, за да не посегне на себе си. Стигало се дотам, нощем да връзва единния си крак за кревата, за да не скочи през прозореца. Йордан Мечкаров, друг от най-близките му хора, разказва как Димчо всеки ден ходел на гроба на Ленчето и молел другарите си да го придружат. И посред нощ на гробищата ридаел, захлупен над гроба, докато околните, изплашени от тази шекспировска скръб, не го отведели със сила.

Резултатът от тази скръб, освен преводът на Пиер Луис, било стихотворението „Последна скръб“, напечатано, колкото и да изглежда странно, на литературната страница на сп. „Смях“:

Ти смътно се мяркаш

из морната памет,

кат бродница сънна

в бездънна гора – 

аз тръпна след тебе

и тръпно ме мамят

в мъглите вечерни

две черни пера.

След сетната среща

да срещна забрава,

подемах се, падах

и страдах навред.

Нощта ме разлюби,

денят отминава,

ни радост донесъл,

ни весел привет.

И ето, погребал

в тъга непобедна

надежди и младост

в безрадостен склеп –

аз гасна, аз гасна

с утеха последна –

на спомена в здрача

и плача за теб.

Докато съзерцавах мястото на трагедията, си мислех колко удачно е, че то днес не е продължение на механата „Хладна почивка“, а е именно филмотечно кино, където показват стари филми, обвеяни от блянове, любов и скърби.

Минете ли оттам, обърнете внимание на стената откъм бул. „Васил Левски“, осеяна с графити на котки и тагове. Всъщност зад нея някога е бил големият, потънал в зеленина двор на къщата, където Димчо Дебелянов пише едно от най-красивите стихотворения в българската литература:

Помниш ли, помниш ли тихия двор,

тихия дом в белоцветните вишни?

Ах, не проблясвайте в моя затвор,

жалби далечни и спомени лишни –

аз съм заключеник в мрачен затвор,

жалби далечни и спомени лишни,

моята стража е моят позор,

моята казън са дните предишни!

Напомняме, че Програмата на „Литературни маршрути“ продължава на 22 май от 18:30 ч., когато писателката, поетесата и преводачката Яна Букова ще ни разходи в „корема на кита“ с маршрута, посветен на поета Константин Павлов.

На 29 май от 18:30 ч. при паметника в Докторска градинка ще започна маршрутът Софийските страници на Лора Шумкова, посветен на нея, която напусна нашия свят твърде млада миналата година. Шестият „Литературен маршрут“ на 2 юни от пролетното издание на Програмата ще бъде посветен на една малко позната личност в България, с много интересна съдба. Историята на новозеландския поет Кевин Айърланд ще ни разкаже журналистът Владимир Дворецки, който е и преводач на книгата „Назад-напред“, в която Айърланд разказва за времето, в което е живял в България. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Лично-то на Никола Енев, споделено в изложба…

Никола Енев за пръв път представя изложба в столичната галерия „Арте“, като живописните му платна са създадени специално за пространството ѝ. В пейзажите си авторът търси абстрактната недоизказаност на природния мотив, в пестеливите композиционни решения се стреми към определена емоционалната знаковост.

Чрез тоналния регистър на ненаподобителни цветови послания Никола Енев съпреживява удивителния смисъл на нашия видим свят, опитвайки се да открои там категорични духовни императиви. Колко далече е доброто от нас? И дали ние все още съхраняваме сетива за него в хаоса на всекидневието ни, за да го познаем, когато то се появи! Пишат от галерията във въведението към изложбата. Традиционно за експозициите в „Арте“, че те са специално подготвени за пространството ѝ и нашите наблюдения от години показват, че някак, като че ли за първи път прекрачваме прага ѝ… И сега с изложбата на Никола Енев усещанията са подобни не само, защото художникът за първи път излага в творби в пространството ѝ.

И още нещо, характерно за избора на галеристката Гергана Борисова при откриването на изложбите – обича да кани за представянето им личности, които не изкуствоведи, а фигури с пристрастия и познаване на изобразителното изкуство. Това виждаме и в други галерии, което само по себе си открива нов поглед към художественото и се преодолява гилдийното стесняване на събитието. Изложбата на Никола Енев откри с прекрасно слово изящната ни писателка Теодора Димова на 5 март. Приятелство от ученически години я свърза с художника, както и с брата му близнак Деян Енев, с когото са и колумнисти в Портал Култура. Публикуваме текста ѝ за експозицията, който прие своя образа на страницата на приятелите ни от интернет изданието ѝ.

Теодора Димова и Никола Енев

Лично-то на Никола Енев

Изложбата на Никола Енев в галерия „Арте” се открива със заглавието „Лично”. Кратко и ударно заглавие, понеже най-интересните неща в изкуството са винаги най-личните. Преди време писах за неговото живописно платно „Портрет на моя брат”, което буквално ме прикова към себе си. Портретът представляваше пет отделни фигури, видени като през мъгла, на фона на каменен свод. Гледах дълго този портрет, защото с неговия брат сме съученици и приятели, но аз никога не го бях виждала така, както Никола го е изобразил, защото това е неговото „лично“. Ако го няма „личното“, то от изкуството остава много малко, може би не остава нищо.

Никола Енев е много по-познат като скулптор, който работи със стъкло, отколкото като живописец. Стъклените му фигури представляват абстрактни, красиви и нежни видения, уловени в цветове, форми, напластявания и неподвластни на думите, нещо като вкаменен акорд или миг, разтеглен до вечност. Територията на един писател се разпростира до думите, техния смисъл, ритъм и музика. Отвъд тях започва неизразимостта на цветовете и формите, които, колкото и живописно да се описват, никога не могат да стигнат до същността им.

– Как рисуваш една картина, Кольо? Имаш ли предварителна идея, знание, интуиция какво ще излезе от нея?

– Чакам картината да започне да ме води, тогава нещата се получават.

– Да, но когато още нищо не си нарисувал, когато картината още не съществува?

– Все пак имам някаква идея към какво се стремя.

Изключително ме вълнува процесът, когато само за миг творецът е зърнал бъдещото си произведение или го е чул, или си го е представил и след това, след като краткото видение изчезне, той започва да напипва слепешком пътя към него. Как знаеш нещо, което никъде не съществува? Още не е нарисувано? Още не е написано? Това е дарът на художника, даден му е даром, останалото е труд, 99-процента труд според онази сентенция, приписвана на Айнщайн.

Една след друга Никола ми показва картините, които ще нареди след няколко дни в галерията, картини на дървета, на гори, на реки, морски пейзажи, натюрморти. Всички те са в пастелни цветове, полуабстрактни, полуреални, но не съвсем, трябва да направиш вътрешно усилие, за да доловиш формите, за да разбереш с разума си какво виждаш. След това първоначално усилие те вече са „снети” в теб и започват своето емоционално въздействие, за което се оказваш неподготвен, въздействат на подсъзнанието, където отново думите не са в силата си, в тези дълбини думите са изчезнали, трябва да полагаш вътрешното усилие да отместваш и разбулваш пласт след пласт. И колко странно! Неусетно ти е станало приятно да наблюдаваш тази картина, да си в нейната примка, там в дълбокото и несигурното, в пространството, където думите са заглушени, в подземния свят на една гора например или в притегателното царство на една ваза с цветя в неизвестен ден, на неизвестно място.

Най-накрая Никола ми показа трите портрета – триптих от големи платна, в средата – Христос анфас, от двете му страни две мъжки глави в профил. Никола отрони загадъчно – „темата за предателството”. Кой от двамата е Юда, попитах объркано, защото съвсем буквално не можех да откъсна погледа си от лицето на Христос или по-точно от очите Му – където и да застанеш, те се взират в теб, гледат те, проникват до сърцето ти, говорят ти, разбират те – пронизващи и милващи. Как се постига този ефект, попитах. Не знам, почти една година работих над тази картина, отвръща Никола, лаконичен като повечето художници.

Христос те гледа в очите, както е на иконите, а Юда е в профил, както е според иконографския канон. Но продължавах да се питам защо профилите са два? Нали затова авторът е озаглавил изложбата си „Лично“. Това е неговото лично усещане, че Юда е навсякъде около нас и ни дебне. Впил е поглед в Иисус, но не с любов или надежда, а изучаващо. След като му се е доверил и е станал Негов ученик, по-късно се е разочаровал. Имал е други очаквания. Но струва ли си да си сложи този камък на шията и да Го предаде. И кого предава всъщност – Иисус или себе си? Тридесетте сребърника, които са му предложили, ще му стигнат ли да си купи въже? Клонът, на който ще окачи въжето, ще издържи ли тежестта на предателството?

Всички тези въпроси трябва да се изобразят с четка и бои. Трябва да се влезе в душата на предателя, да се изобрази в погледа му и то така, че зрителят да усети тези въпроси и да спре стъписан пред тях. Затова казваме, че картината е прозорец към човешката душа, към нейните тайни, към нейната вселена, прозорец, през който проглеждаме отвъд лепкавата измамност на видимото. И за миг спираме стъписани.

Мигът на това стъписване се изработва бавно и се нарича катарзис. Той се извършва в ателието на художника. Затова атмосферата в ателието е толкова различна от атмосферата в изложбената зала. Ателието е не само работилница, не само лаборатория, но и изповедалня. Първото впечатление е, че в ателието е разхвърляно, но там е мястото, където хаосът се подрежда. В изложбената зала виждаме вече подредения хаос. За да се усети истински и цялостно душата на художника, преди да се разгледат завършените и подредени картини, трябва да се надникне в ателието му.

Никола Енев

Само на пръв поглед живописта е двуизмерно изкуство. Истинската картина има не само дълбочина, но и душа. И това не е само душата на изобразения персонаж, не е и само душата на художника. Художникът показва пред зрителя своята лична представа за света. Личното го прави личност. Това го прави и творец. И колкото личното е по-истинско, толкова творецът е по-ярък.

Теодора Димова

Връщаме се във времето в кратък цитат от написаното през 2018 година от писателката, което тя припомня в началото на текста. „Тази картина наскоро Никола Енев пусна във фейсбук без никакъв коментар, само със своето заглавие – Портрет на моя брат. Първо ми се стори свръхнеобичайно, защото Никола работи главно със стъкло, прави фигури или скулптори или най-точно видения от стъкло, не зная каква друга дума да кажа за неговите произведения, те не могат да се изразяват с думи, така както трудно се разказва музика с думи. Но със стъкло можеш. Със стъкло можеш да изразяваш най-вече музика.

Деян Енев /л/ и Никола Енев /д/

Познавам Деян Енев и неговия брат близнак Никола от деца. Никола е не по-малко известен от брат си, но е художник и не се появява по медиите въобще. Учихме заедно в английската гимназия, после те служиха в казармата (май един след друг), после пътищата ни се разделиха, после нашите пътища с Деян пак се пресякоха и щастливо продължават да се пресичат и досега. Когато познаваш един човек от дете, знанието ти за него е някак много по-различно, отколкото ако го познаваш само като възрастен. Трудно ми е да определя каква е точно разликата. Но най-общо – запазва се нещо от лекотата, очарованието и лъчезарността на детството, не забелязваш остаряването, защото в съзнанието ти е запечатан детският образ, жестове, усмивка, звучност на гласа. Деян и Никола продължават (по някакъв начин) да бъдат онези деца-близнаци, които всички харесвахме. И двамата са художници – единият рисува с думи, а другият успява дори без думи.“

Никола Енев и Гергана Борисова

Изложбата „Лично“ на Никола Енев в галерия „Арте“ продължава до 19 март. А откриването ѝ попитах Деян Енев ��ой от двамата е по-голям от двамата. Писателят гордо отговори: „Аз – с 10 минути!“ ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

Цветан Стоянов и спорът за „духа на мястото“ през 60-те години, дебатът продължава…

 „След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.“ Пише Тончо Жечев в предговора си към неговите „Съчинения в два тома“ (1988).

В рамките на 31-то издание на МТФ „Варненско лято“ (1-10 юни), както винаги, организаторите от фондация Via  Fest с директор проф. Николай Йорданов оставят място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 4 и 5 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens те проведоха конференция на тема „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.  И съвсем не случайно в програмата му бе включен и специален акцент върху творчеството и личността на Цветан Стоянов. Във фокуса на панелните доклади и дискусиите бе театърът, но без да се изпуска от поглед цялата културна ситуация и особено „съседните“ изкуства – литературата, танца и киното.

Конференцията

Участваха панелисти, които представиха интересни случаи, ситуации или тенденции през този почти половинвековен период.  С доклади се включиха изследователи на театъра и танца от Полша, Чехия, бившата ГДР, но не малко български и международни гости  дискутираха по темите. Организаторите ще издадат сборник от конференцията, за да могат изказаните възгледи и мнения да достигнат до по-широк кръг хора не само представители на културната ни общественост. Има множество интересни литературоведски и изкуствоведски изследвания за периода на комунизма, но за българския театър историята за тези години все още не е  написана. Сложно е, защото театърът е изкуство, което е съсредоточено в определен момент и остават главно спомените и критиката, но подвластни на тогавашната конюнктура.

Проф. Пламен Дойнов

Сега публикуваме предоставения ни от автора текст „Цветан Стоянов и спорът за „духа на мястото“ през 60-те години“ от Тони Николов, философ и журналист, главен редактор на Портал Култура и сп. “Култура”. Той бе панелист в третия модул на конференцията заедно с проф. Пламен Дойнов, ректор на НБУ и Александър Донев от Института за изследване на изкуствата на БАН. Модератор на този панел бе проф. Николай Йорданов, който ги представи: „Проф. Пламен Дойнов е драматург и свързан с театъра, той е водещ изследовател на литературните процеси. Каним го като човек, който е реализирал много проекти и на доста книги върху литературата на този период.“ /Припомняме, че в годините сме разказвали и коментирали в различни публикации изключителната изследователска дейност на Пламен Дойнов, които може да прочетете във „въпреки.com“ тук, тук, тук и тук/. Неговата темата бе „Соцреалистическият канон в българската драматургия: конструиране, пренаписване, изличаване“.

Конференцията, на снимката от ляво на дясно: проф. Николай Йорданов, ��роф. Патрис Павис (Франция) и д-р Йенс Рихард Гирсдорф (Канада)

„Тони Николов, който се занимава много дълбоко с българската история, намира постоянно интересни случаи, които ги разказва увлекателно, издал е вече няколко книги /може да прочетете във „въпреки.com“ тук/.  Ще ни занимае с един много интересен казус, който днес бихме го превели като конфликт между локалното и глобалното, но дали е така той ще ни разкаже.“ Каза проф. Николай Йорданов като въведение към доклада на Тони Николов, който уточни за чуждестранните гости: „Две – три изречения за встъпление към темата, говорим за НРБ от началото на 60-те, период на пропукването и размразяването с емблематични фигури от един интелектуален кръг Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев и Здравко Петров. Цветан Стоянов, автора, за когото ще говоря, си отива от нашия свят на 41 години през 1971 година. В българските условия той има много важно място: първо като преводач на абсолютно емблематични текстове – първите преводи на Емили Дикинсън, на Стайнбек, на Елиът, освен това той е литературовед и писател. Българската публика го познава с трудно публикуваната му книга за Достоевски „Геният и неговият наставник“ (издадена 1978), която приживе даже 1971 година не може да излезе по повод кръгла годишнина на Достоевски. Тази книга е много важна за българската култура, което показва и нейният превод на френски от Мари Врина-Николов с предговор на нашия сънародник Цветан Тодоров и го доказа и една от последните книги на Юлия Кръстева, която е също от този литературен кръг през 60-те години, за Достоевски, в която се вижда този диалог с Цветан Тодоров (1939-2017), който се води с десетилетия. Това е книга, представете си, след пандемията и след изваждането на нейното досие. Полемиката е между Юлия Кръстева и Цветан Тодоров, тогава Боров през 60-те в тогавашното им битие.“

Тони Николов

ЦВЕТАН СТОЯНОВ И СПОРЪТ ЗА „ДУХА НА МЯСТОТО“ ПРЕЗ 60-ТЕ ГОДИНИ

Историческата перспектива към разказа за културната парадигма на НРБ е невъзможен без „микроразказите“, които взривяват догматиката на социалистическия реализъм и задават полетата на нови „доминанти“, припознати в края на 80-те дори като „постижения“ на режима.

Един от тези спорове в средата на 60-те ще отеква дълго и в следващите десетилетия – този за „котловинното“ и „световното“ в български контекст. Дебат, различен от казионните „априлски“ дискусии в НРБ за „революционното“ срещу мрачното буржоазно минало. Става дума за дискусия, организирана не от казионния Съюз на писателите или от ЦК на БКП, а вътре в рамките на най-стойностния интелектуален кръг от онова време (Цветан Стоянов, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев, Здравко Петров), емблематична за търсенията на поколението на 60-те. Десетина години по-късно това ще има преки последици – включително чрез „подправянето“ на социалистическия реализъм с националното, което вече става норма във времето на Людмила Живкова някъде към средата на 70-те години на ХХ в. и честванията на „1300 години България“. И то във всички сфери на културата, включително и в театъра.

***

И така, що за дебат  е това? След 1956 г. посланията на комунистическата идеология започват да избледняват и на сцената все повече излизат защитници на „националното“ (като Георги Джагаров). Началото на дискусията е поставено от литературния критик Кръстьо Куюмджиев в „Национална традиция и новаторство“ / Кръстьо Куюмджиев, „Профили с черно и бяло“, София, Български писател“, с. 5-57./ – статия, публикувана в кн. 11 на сп. „Септември“ през 1964 г. В статията си Куюмджиев настоява: „Художественият талант е не само национален, той е даже регионален, свързан  със „собствената си котловина“.

На снимката от ляво на дясно: Цветан Стоянов, Тончо Жечев и Кръстьо Куюмджиев

Тончо Жечев „задълбочава“ същите тези положения в статията си „Иво Андрич и краят на един призрак“ (1964) / Препубликувана в Тончо Жечев, в: „История и литература“, София, „Български писател“, 1982, с. 349-362. / , доразвивайки ги и в доклада си „Националната самобитност и литературното развитие“, изнесен на теоретична конференция в СБП в края на 1965 г. / Доклад, доразвит в „История и литература“, с. 416-468./  Изглежда дори (според едно свидетелство на Антоанета Войникова), че тъкмо той е в основата на тази теза. В спора спорадично се включва и Здравко Петров, за което можем да съдим по неговите „Ненавременни размишления“. / Здравко Петров, „Личности и съдби“, София, „Български писател“, 1970, с. 307-308./

На тези твърдения литературоведът и преводач Цветан Стоянов реагира със статията си „По повод „духа на мястото“ (1965) / Цветан Стоянов, съчинения в два тома, том 1, София, „Български писател4, 1988, с. 188-193. / , Спорът е сложен – не само с твърдоглавите догматици, но и със съмишлениците от своя кръг, избрали „локалното“ пред „универсалното“.

Спорът се предхожда и от разгърнатата Цветан-Стоянова концепция за „световна литература“, изразена в поредица от статии във в. „Народна култура“, в която той се опитва да картографира онези литературните творби, чиято липса на български език би била пагубна за нашата култура. /„Изоставаме в издаването на световната класика, Съчинения, том 1, с. 246-263./

Дискусията лъкатуши: ту събира, ту разделя съмишленици, докато не бива спряна от „догматиците“, които по-сетне  очаквано се преформулират. Ето защо е интересно – дори с днешна дата – да се осмислят аргументите и на двете страни.

„Котловинната теза“ на Тончо Жечев и „апологията на провинцията“ у Кръстьо Куюмджиев

Прави впечатление, че статията на ��уюмджиев започва с „иделогическа увертюра“, позовавайки се на разгромната реч на др. Тодор Живков срещу дейците на културата, в която са заклеймени „някои критици“. Под фигурата на тези „критици“ в речта на Живков пряко е упоменат Цветан Стоянов, което активизира срещу него „идеологическа канонада“ и специално „внимание“ от страна на службите (телефонът му се подслушва, има „активни мероприятия“). От друга страна така Живков открито позиционира Цветан Стоянов като „водач на модернизма“.

За да заостри тезата си, Кръстьо Куюмджиев се позовава в огромната си статия на „притчата на един брамин“. Той си позволил да пътува по море, но изгубил кастата си. И то защото „тънката мрежа от условности, предразсъдъци и закостенели традиции, които образуват традиционния тип на брамина, не издържа прясна въздушна струя.“ Ето я аналогията, върху която Куюмджиев настоява – съдбата на този брамин нямало да ни интересува, ако не се запитаме какво би станало с националното ни изкуство, което тръгвайки навън, няма как да не изгуби своята националност, да се изтръгне от корените на своето съществувание, да изгуби традицията си, чийто продукт е самата тя.

Явор Гърдев на конференцията

Ненадейно тезата е подкрепена от догматици като Иван Бурин и дори от Георги Караславов. Постепенно тя придобива сила е и на път да стане нова „идеологическа норма“. Самият Куюмджиев разказва, че когато Иван Бурин разбира, че някои млади поети се поддават на „екзистенциализъм“ и „интелектуализъм“, той гневно се провиква: „Не даваме Яна на турска вяра!“ Парадоксално е да се види как „младите консерватори“ се вливат в лагера на „догматиците“, което може би не бива да ни учудва днес.

Ала още по-интересно е как след това самият Куюмджиев громи епигонството. Първи го отнася Серафим Северняк с разказа „Дядовите Стойнови момчета“, а сетне – забележете – вече цитирания Иван Бурин заради финала на стихотворението „С твоя глас майко“:

И с гроба гръдта ми да диша

с вярата на комунистите,

и моят стих да мирише

на жълта дюля листето.

Стихове, които, категоричен е Куюмджиев, са позорно слаби.

Далеч по-фино и излага мотивировката си Тончо Жечев, тръгвайки от Иво Андрич. Той смята, че Андрич се е подиграл на провинциалния летописец на Вишеград, дал му е „урок по европеизъм и вярност към традицията“ (става дума за романа „Мостът на Дрина“). И най-интересното – в това Андрич бил много сроден с Любен Каравелов. Ала забележете – Каравелов имал дори редица предимства пред Андрич. „На чужденеца Каравелов ще даде толкова релефна и богата представа за българина и българите, каквато Андрич едва ли успява да внуши за босненци. В помощ на Каравелов е първичната мощ на езика, недокоснатите теми и характери, дивата свежест на патриархалните нрави“.

Проф. Камелия Николова на конференцията

Така, според формулата на Тончо Жечев, „най-хубавото в българската литература е свързано с разказа, мемоара и фейлетона – с конкретното наблюдение и непосредстевеното отреагиране“ (а другите форми, включително драмата, са „вторични и си остават в кръга на просветителските идеи в историята на културата ни.

В заключение Тончо Жечев съзира праобраза на нашите отношения към други култури и „нашите войни с призраци“ (културни войни) през „Българи от старо време“ на Каравелов:

Дядо Либен: карикатурно-славянофилското гледище: „московците, като хванат, не пущат. А ингилизите са такива глупаци, каквито светът не е създавал. Дойде ингилизинът в някой дюкян да си купи хляб и сирене и ти не можеш да го разбереш. Той ти говори едно, а ти му даваш друго! А знаете ли и това, че повечето ингилизи са и неми като немците!“.

И „модерното“ карикатурно-европейско гледище през Хаджи Генчо: „Тия са – казва той - просвещени и образовани люде; тия и турски знаят и затова ти трябва да им дадеш само онова, което е ново – нека да  турско, нека да е гръцко, нека да е циганско, само да е ново“.

Сиреч „новото“ е нефелно. Един от „призраците на българската култура.“

Аргументите на Цветан Стоянов

Те в най-общ вид са формулирани още в статията „Българско, наистина българско“ (1963). Вътре правят впечатление много неща, включително мотото от Рабиндранат Тагор: „Онзи, който има нужда да се възбужда, когато говори за своята родина, обича своята възбуда повече от своята родина“.Трудно можем да си представим по-провокативно начало. 

Първото издание

Следва питането: „кое е национално, как трябва да се разбира националното?“ – включително заради спора за поезията и свободния стих. „Какво е национално и по какъв начин се съотнася към съвремеността?“ След което Цветан Стоянов нанася първия удар: „все още има автори като Николай Стайков – а може и други, може би по-добри писатели – които продължават  да търсят националното в застиналата форма. За тях „българското“ е орнамент – „тежко жито златно“, „небето като бухлата люляка“, „щурчета с гъдулки“ и т.н.

И пътьом удря и Иван Бурин за цитираните по-горе стихове – „да обвързваш комунистическата поезия и дюлевата миризма е не само безвкусно, а и абсурдно! Хубав панаир би станал комунизмът, ако всеки помъкнеше в него одърът, на който е израсъл“.

Затова Стоянов не крие, че предпочита опитите на Константин Павлов, на Стефан Цанев и на Любомир Левчев (тогавашния), защото ��е мъчат да изразят родината изобщо, родината чрез днешната родина. „За мен това е българско, наистина българско, пише Цветан Стоянов. Да се постигне то е много трудно, иска лутане и блъскане и не дава гаранции“.

Теза, още по-задълбочена в статията му „По повод „духа на мястото“ (1965).

Дали българската култура трябва да си остане „танцова котловина“ – чрез ансамбли, потури и шевици – един своеобразен културен „Балкантурист“?

За целта той преосмисля понятието „регионалност“. За него Алеко Константинов е разбираем и „без свищовлийския му духовен аристократизъм“ (израз на Тончо Жечев от в. „Литературен фронт“).

Алеко Константинов

Свищов, настоява Цветан Стоянов, съвсем не е единствената и съдбовна тема за Алеко. И дори заостря дебата, твърдейки че „Алеко е най-нерегионалния автор“. И съвсем не напомня на изтънчения брамин (за който споменава Куюмджиев).

„Алеко е дистанцията, пътешественикът в българската литература. Никой не е отскачал повече от своето „място“ . Иначе защо Алеко ще обръща бай Ганьо към света? Той настоява, че именно Алеко дава най-широките географски координати на българската култура, „неговият пергел е най-разтворен. Той отвежда българското до Прага, Виена, Петербург и Ниагара.“

Ето защо, настоява Цветан Стоянов „българското“ е „регионално“, но не като релеф или климат, а в степента, в която то е попило историчното. И изтъква, че и Тончо Жечев не разбира „котловината като монада“. Напротив, тя е материал към „човека и човечеството“.

След което дава множество примери: Кукуш ли е определящ за Смирненски? Томас Ман се връща към Любек, но кое е „регионалното“ за Брехт? Пруст е парижки автор. А Сент-Екзюпери? Да не би негов „регион“ да е кабината на самолета? Кой е „геният на мястото“ при Стендал? И кое от Шекспир ни обяснява Стратфорд на Ейвън?

Ето защо и твърденията как не можем да смаем Европа с новаторство, че идеите и формите идват от там, а ние можем да внесем само балкано-българска специфика, според него са тъжни и жалки. Защото ни превръща наистина в „културен Балкантурист“. А културата не е цирк, в нея никой не държи да смае никого.

Цветан Стоянов

И двата пътя, настоява Цветан Стоянов, са български пътища, не бива заради едното да отричаме другото.

Затова този дебат продължава и до ден днешен.

Тони Николов

От 2019 година, сегашното 31-во издание на МТФ „Варненско лято“ отново се разгърна във всичките раздели амбициозно, с въображение, с професионален максимализъм и с не малко чуждестранни гости и участници след пандемичния ограничаващ период почти две години.  Наситени дни с  великолепен театър като селекция, професионални разговори, срещи и приятелства.

Цитираната конференцията сложи важно начало на важен процес, който изисква много работа не само от театроведи и изследователи. В този контекст форумът очерта една сложна картина на онова време в областта театъра и другите изкуства, разгледана, аналитично осмислена от съвременна гледна точка. В последващи текстове във „въпреки.com” ще се опитаме да представим основните доклади и авторите им, както и дискусиите.≈

P.S. на „въпреки com”: Цветан Стоянов умира само на 41 години вследствие поредица от лекарски грешки. За него поетът Константин Павлов казва: „Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството – в едно от своите медицински превъплъщения – го убиха“. В спомените на поета той е битувал еднакво уютно и в чуждите държави, и в различните векове, а като човек Цветан Стоянов е бил мек и деликатен.“

На софийската улица „Гогол“ № 6, родната къща на Цветан Стоянов, е поставена паметна плоча с надпис: „Общението свърши, но красотата… остава, Вселената е пълна с нея“, цитат от есето му „Броселиандовата гора“.

„въпреки.com“

Снимки: архив на МТФ „Варненско лято“, Стефан Марков и Стефан Джамбазов

[vprki]

Георги Господинов: Иван Теофилов остава от светлата страна на живота

Две години продължава красивия разказ „За радостта и езика” от картини, преизпълнени с живот. В деня на премиерата в СГХГ на книгата Иван Теофилов навърши 92 години. За нейното създаване разказаха той, Георги Господинов, редакторът Тони Николов и композиторът Кирил Дончев, който изпя песни по текстове на Теофилов от постановките на Леон Даниел „Сизиф и смъртта“ и „На приказки с Карел Чапек“.

Книгата „За радостта и езика”, издадена от Фондация „Комунитас“ е част от проект, който започва преди повече от четири години с идеята да се направи поредица не от литературни анкети, каквито има, а от разговори от хода на времето с хора, които са допринесли наистина много за българската култура. Първата е „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ (с  Атанас Стаматов), 2020. Втората е именно тази с разговорите между двама поети Иван Теофилов и Георги Господинов.

Редакторът на изданието и главен редактор на Портал Култура Тони Николов сподели, че е бил двойно щастлив, когато те са се съгласили с предложението. „Защото веднага си представих как нашето поколение на 60-те, разговоря с поколението на 30-те. И Иван е може би автентичната връзка между тези две поколения, които съществуват във времето, но някак си не се свързват”.

Ще си позволим без редакторска намеса да публикуваме казаното с много вълнение по различен начин от Иван Теофилов и Георги Господинов с убеждението, че не много често звучат такива гласове на мъдрост и обич в родното ни не малко отровено пространство от нелюбов…

„Благодаря на всеки един в залата за вниманието към нашата книга. Живея от години в изолация и сега изведнъж толкова много хора, може да си представите какво е състоянието ми в момента. Благодаря на фондация „Комунитас“, трогнат съм от поканата на Тони Николов за тази книга, на която той стана и редактор. Приятно съм изненадан от прецизното оформление на Надежда Олег Ляхова и сърдечно ѝ благодаря. Благодаря и се извинявам на моите големи деца Маша и Ани, които изтормозих с капризите и болестите си в това почти двегодишно писане. Искам с най-топли, най-човешки думи на признателност да благодаря на добрия човек и приятел, държа да подчертая тази дума, световно известния писател Георги Господинов.“ Каза изключително развалнуван, дори малко смутен, сякаш, от вниманието и на многобройната публика изпълнила голямата зала на СГХГ.

От ляво на дясно: Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

И продължи: „Изненада ме предварителната му подготовка. Запознат е с подробностите от книгата ми, задаваше въпросите присърце и в потока на ситуациите усетих все по-нарастващия му интерес. Навярно по между ни се беше получило нещо като духовно братство и това осезаемо се усеща в книгата. Георги я определи разговор, споделяне и тя е именно такава. Това не знач��, че сме се запилели във времето на Пушкин, когато размяната на писма, т.е. и епистолярния роман е бил компаньонска игра, но книгата ни съвсем не е игра, а оптика на въжделенията и преживелиците, проклятието и издръжливостта на едно дяволско дълго битие. Вкъщи имам две анкетни книги на Иван Сарандев за Емилиян Станев и на Христо Гочев за Христо Фотев. И двете книги конкретно се занимават с творчеството на авторите. Аз още от самото начало се заиграх с детството, с облика на махалата, с описание на фамилията ни и неминуемо зазвучаха и съществуващите събития – войната, 9 септември, национализацията, която засегна и семейството ни и върволици театрални и литературни преживелици и пипала, всякакъв сорт митинги и откровен хайдутлук на 30 годишната ни оправия на родната ни демокрация, разказани в многобройно изтръгнатите доби в ранимите пластове на паметта.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Когато бях малък много обичах да правя разни мъчни неща, например къща от кибритени клечки. Този процес беше упорит акт, но едновременно насърчавах, обезкуражавах, пленявах и, ако къщата се получеше, засиявах. Знаех, че си е струвало труда. Оттогава в сърцето си нося костеливо ядро, една загадка, все така неразгадана и все така нападана от неспокойния дух – писането. Благодаря ви!“

От своя страна Георги Господинов не по-малко развалнуван разказа интимно, сякаш като на много близки хора за приятелството за духовната му връзка с Иван Теофилов.

Георги Господинов, снимка: Стефан Марков

„Какво остава след като прочетем тази книжка. Можеш да извървиш един цял живот с разгроми, с възходи, с падения и, когато погледнеш този живот, да не го намразиш, да запазиш, да вървиш от светлата страна на живота. Това Иван Теофилов го може повече от моето поколение. Какво друго? Щедростта на Иван – за няколко поколения в българската поезия, аз не обичам тази дума баща и той не я обича, но той е окуражител. Това е много важно. Окуражител! След първите ми стихотворения и стихосбирки Иван ми се обади, видяхме се в „Литературен вестник“, каза ми няколко хубави думи. За мен това беше много! Така е направил с поетите от предишното поколение - поетите на 80-те. Това е щедрост. Шедрост, която по нашите земи я няма много. Какво друго остава след тази книга? Остава аристократизмът. Винаги съм възприемал Иван Теофилов за висок човек, за много висок човек – буквално и метафорично. И този аристократизъм, също чужд до известна степен на нашите земи, беше много важен за нас.

Младият Иван Теофилов, снимка: архив

Тази идея да се съхраниш, да съхраниш поезията и да съхраниш себе си, да останеш нормален ще видите как минава през цялата книга. Има едни прекрасни истории в книгата, любими мои, които при Иван, освен всичко друго имат много силна самоирония. Само той може да каже, аз съм си извадил негови думи, вкусни щях да кажа, но само Иван може да каже: „Приятно, трудно се обоначих!“ Иван може да каже за „червен чук“, има такъв герой или „тотален дървеняк“ или такъв образ „гаргите се точеха и падаха като влачени черни парцали“ или „литературни аркашки“ или нещо много красиво „бяхме боси“ или „неудържимо възкликнал народ“.

Публиката в СГХГ, снимка: Стефан Марков

Затова кръстихме тази книга „За любовта и езика“. Нарекохме я така, защото Иван остава от светлата страна на живота. Кръстихме я така защото цитираме един любим стих на Иван Теофилов на Уолъс Стивънс „Езикът и радостта бяха нашият господар!“ Това е, което остава след тази книга. Искам да пожелая на Иван да бъде здрав, да бъде все така различен. Това, че беше различен, беше много важно за нас като поколение.  Ще видите в книгата как Иван обича да живее в самотата си, в самотата намира някакъв път към себе си. Иван е имал късмета и ще видите част от тези хора да бъде в кръг с най-прекрасните и светли хора на тези десетилетия. Това са малки острови на съпротива, които съхраняват, които ни държат нормални. Това са художниците. Иван има много убежища.. Когато има погром в театъра, той бяга в поезията, когато в поезията е притиснат, той може да намери убежище в театъра. Малко хора знаят, но Иван е един от първите или неговата пиеса „Крали Марко“, мисля, че е първата българска пиеса, която се представя на най-престижния фестивал в Европа – Единбургския фестивал. Негов преводач е бил Петър Увалиев…

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

На мен любимата ми част от тази книга е детството. Иван може дълга да говори за детството си. За него детството е, както той казва е винаги в съседната стая. Детството е единственото чудо, което е в началото и единственото чудо, което може да ни се случи в живота. Ще видите онзи епизод как чете Виктор Франкъл на една калайдисана тавичка, полагайки я на светлината от луната, докато сирените вият и всички тичат към бомбоубежището.Той не се изправя. И накрая остава това светло достойнство. Достойнство! Последното, което искам да кажа е да благодаря на Иван, че никога не ни разочарова! Страшно важно е това!“ Каза още Георги Господинов. ( на финала на този текст ще публикуваме много кратък откъс от „За радостта и езика” и ще разберете защо именно съм избрала него –б.а)

От ляво на дясно: Руси Чанев, Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

В тази знаменателна вечер на 24 март актьорът Руси Чанев прочете откъси от книгата. Тони Николов уточни, че изборът му не е случаен, тъй като актьорът е направил „прощъпалника” си в Бургаския театър по времето, когато Иван Теофилов е бил драматург там в знаменитото време на „великата четворка“ Леон Даниел, вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов. Оттам, от онези години тръгва и композиторът Кирил Дончев, който заедно със сина си Антони Дончев, на пианото, изпълниха песни по текстове на Иван Теофилов. В СГХГ прозвучаха песни от спектаклите „Сизиф и смъртта” и „На приказки с Карел Чапек”, поставени на сцена преди десетилетия от Леон Даниел.

Кирил Дончев /л/ и Антони Дончев /д/, снимка: Стефан Марков

Припомняме, че преди седем години по повод 85 годишнината на Иван Теофилов ��яхме особено щастливи във „въпреки.com” след години мълчание той се съгласи да даде интервю нас, за което много ни помогна дъщеря му Маша. Тогава той каза: „Приятелствал съм с неимоверно много хора… Едни  са ме радвали, други  огорчавали. А някои дори напълно съм забравил. Ами  дълъг живот…”, признава Иван Теофилов, който е роден в Пловдив. „Между най-важните са пловдивските ми приятелства с художниците Христо Стефанов, Йони Левиев, Жоро Слона, Димитър Киров и най-вече дългогодишната ми дружба с Енчо Пиронков и Атанас ��галевски, който почина неотдавна в Ню Йорк. В съприкосновението си с тях се чувствах  от ден на ден все по-уверен и благодарение на това общуване някак неусетно  изградих и  личната си естетика. И веднага след това щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел   на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм  в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм… А за сбъдването ми в литературата  най-вече дължа на знаменитата сива къща на проф. Тодор Боров до малките пет кьошета в София, където синът му, днешният именит френски писател и учен Цветан Тодоров /1939-2027 разговорът ни с Теофилов бе 2016 – б.а./, тогава едва 23 годишен, ни събираше. И спорехме, и мечтаехме, и дишахме въздуха  в кабинета на професора, с високите, зазидани стени от безбройни лавици  с книги… И най-сетне приятелството с творческата ми самота, която се оказа и най-продължителна…”, споделя Иван Теофилов.

Леон Даниел, рисунка на Андрей Даниел, снимка: Стефан Джамбазов

А за приятелството си с Леон Даниел добавя: „В Бургаския театър станахме приятели с Леон Даниел. Аз бях на 26, а Леон на 30  години, но така се получаваше, че аз действително се чувствах момче, а вероятно поради рано изявения си талант, пък и с поведението си в театъра той неволно бе придобил облик на солиден човек.  Следвал философия и завършил режисура в Ленинград, той беше обременен неимоверно от идеи и намерения, и търсеше непрекъснати поводи да ги сподели или впрегне в работа. Пък и целият му живот беше подчинен на мисълта му! Не рядко думите му течаха като написано слово и оставах с убеждението, че в него просто витаят излишъци от мисловна енергия…Леон беше уникален човек и гениален режисьор.

Може би от онези режисьори, които са раждат на сто години веднъж. Към него чувствах някакво странно, почти магнетично усещане за  близост. Пък и  животът ни следваше навсякъде. Сякаш имахме  належаща нужда един от друг. И не напразно заживяхме като дачници по високите махали на Гинци, изпълвайки затаените звездни вечери с приглушено четене на театрални есета и стихове или съпреживявайки артистичните визии с още незасъхнали бои на Андрей Даниел (1952-2020)…

Иван Теофилов, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Ето и Леоновото откровение за мен, отразено в трети том от съчиненията му: „Иван е в малкия кръг от хората, с които се чувствам най-просто и естествено, с които обичам да имам обща работа, пред когото мога да изразя недоволството от себе си, от него, от целия свят… Той е неизменно това, което е бил - човекът, който е писал стихове за любимите ми спектакли, приятелят, който винаги се обажда, когато съм в беда, съседът ми от село Гинци, авторът на вероятно най-доброто, което направих в младостта си - „Поетът и планината”…”, сподели тогава Иван Теофилов. Целия разговор може да прочетете тук.

И на финала на този текст – обещания откъс от „За радостта и езика”:

Георги Господинов: Веднага ми идва на ум изречението от онзи негов (на Джеръм Дейвид Селинджър – б.а.) прекрасен разказ, „На Есме – с любов и омерзение“, с пожеланието на малката Есме „И да се върнете от войната с непокътнати способности…“. Цяло чудо е, че след всички ужаси на тази война някакви хора са оцелели с непокътнати способности. Ти си в махала с много съседи евреи, какво се случваше с тях?

Георги Господинов и Иван Теофилов в Литературен клуб "Перото", 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Иван  Теофилов: На 8 март 1943 г. ортамезарските евреи бяха вдигнати посред нощ и откарани с оскъден багаж в еврейското училище „Макаби“ в очакване за експулсиране. Пловдивският митрополит Кирил реагира веднага, изпрати протестна телеграма до цар Борис III, кълнейки се, че ще последва еврейските си съграждани, ако нещо с тях се случи… След два дни министърът на вътрешните работи отложи постановлението и евреите се прибраха по домовете си.

Помня като сега тази призрачна вечер. Писъците на Естер и Зелма из дрезгавините под смрачената асма на комшулука ни. Бяхме изскочили вкупом на двора и вкупом крещяхме по полицаите, които влачеха като бохчи към пътната врата двете ни съседки. А баба ми безпомощно кълнеше: „Чумата да ви смете, проклети да сте, хаир да не видите…“.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Оттук нататък на евреите не се позволяваше да излизат от къщите си, освен в определеното време между 10 и 12 часа, колкото да се видят помежду си. Гледката беше неописуемо объркана… развълнувана, нагъчкана тълпа, накичена с жълти, бакелитови звезди, и всеки бърза, провира се из човешките пролуки, търси близките си. Някаква обезумяла хавра от настръхнал говор, примесен с откъслечни викове на шпаньолски, на български, както се случи. Два часа изтормозен калабалък, и накрая само за миг улицата тотално опустяваше…

Беше ми станало навик всеки ден да излизам на улицата. Сядах на тротоара пред аптека „Илиев“ и зяпах със свито сърце тази почти Брьогелова картина. Още първия ден бях зърнал в проехтялата ��авалица къдравата глава на своя приятел Джеки. Гмурвайки се в тълпата, крещях с изпънати жили: „Джеки… Джеки…“. Той ме чу. Размаха сигнално ръце и с бухналите си къдрици изчезна в небитието на тълпата…

Не помня да съм плакал по-горчиво в живота си, както в тоя паметен ден…

И в грохота на този военизиран кошмар ненадейно зачестиха навиците на самотните ми бягства. Някакво жаждащо увлечение към скривалищата на мечтите ми. И незнайно откъде надошлата възбуда ли, халюцинация ли от настоятелни лирични изблици, с възникналия пиетет към молива и хартиения лист…

И чудото на първото сбъднато стихотворение. И настъплението на следващите ритмични импровизации. Откъсването на първите страници с домашни ученически упражнения в една стара тетрадка от сто листа и изпълването ѝ с инстинктивните ми прояви… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

P.S.  на „въпреки.com”: Водещата снимка на публикацията е на Стефан Джамбазов от 2016 година, когато Иван Теофилов получи наградата на Литературен клуб „Перото“. Тя е и на корицата на книгата. Същата година поетът получи наградата на София, на Портал Култура, Литературната награда на Софийския университет и на Фондация „Аполония“  Аполон Токсофорос.

Иван Теофилов с поетесата Мирела Иванова при получаването му на Наградата на София, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Беше щастлив. Но и да припомним, че Теофилов отказа да получи орден "Стара планина" 2011 година от президента Георги Първанов с думите: "Получих съобщение по телефона от прeзидентството, че съм награден с орден "Стара планина" – втора степен. Искам да уведомя нашата общественост, че се отказвам от наградата. Проследявайки премеждията на творческия си път в тази държава, имам достатъчно основания за отказа си… Не желая награди от ничия власт. Държа на своята маргиналност. Убеден съм, че съчетанието художник-власт е противоестествено и гибелно за твореца."

[vprki]

Проектът „Хербариум“ открива индивидуалния творчески акт на артиста

Проектът "Хербариум" (Herbarium) изследва работната среда в съвременната култура, в която се създават и обменят идеи. Фокусът на "Хербариум" е да се състави колекция, запечатала в кутии (40х40х10, 40х20х10 или 20х40х10) креативната енергия на различни поколения творци по целия свят. Представя идеята му на страницата на проекта кураторът Ирина Баткова.

Съдържанието на всяка кутия е придружено от описание и звуков файл с гласа на автора. Поканените от куратора на "Хербариум" художници могат да предложат двама нови участници - така проектът проследява обменът на творческа енергия ��ежду авторите. Развитието на колекцията няма ограничения във времето, тя нараства експоненциално с всеки нов участник, докато не бъде обявена заключителната изложба. Сериите видео портрети H Talks се заснемат по време на подготовката на всяко представяне на колекцията "Хербариум" в работната среда на визуалните артисти. В кратките филми с режисьор Милена Кънева, художниците описват творческия процес при реализацията на идеи и концепции за света и хората, темите, които ги вълнуват, креативната енергия, която ги кара да продължават напред. Информацията, събрана в процеса на развитието на колекцията и виртуалният архив са достъпни за всички изследователи, куратори, студенти, галеристи или любители на изкуството, които се интересуват от не толкова видимите механизми, чрез които функционира съвременната култура.

Ирина Баткова

С днешна дата, след две забележителни изложби, които представиха резултатите от творческия експеримент Herbarium collection поздравяваме Ирина Баткова, която е авторитетен куратор на европейската и не само артистична сцена. В годините сме писали за различни нейни проекти, за уме��ието ѝ да работи в екип, да привлича интересни, различни от масовия поток артисти и ще продължим.

Първата експозиция на колекцията, озаглавена „Хербариумът като място за съхранение на идеи“ се представи април – май 2021 в Софийския арсенал – Музей за съвременно изкуство. Тя включваше 55 автори от България, Италия, Франция, Япония, Нидерландия, Испания, Полша, Финландия, Турция и Австрия.  За тази изложба може да прочетете по-подробно и в публикацията на Евения Атанасова -Тенева, известна журналистка и доктор по изкуствознание в Портал Култура. Специално я отбелязваме, защото на 14 януари тази година по повод на втората изложба „Нидерландски автори в колекцията на Хербариум“ (13 декември 2022 – 27 януари 2023)  в галерия „Мисията“ на Държавния културен институт към Министъра на външните работи тя беше дискутант в събитието,  организирано от Културния център на Софийския университет в рамките на инициативата РЕ-ТУР съвместно с Института с директор Снежана Йовева -Димитрова. Експозицията в „Мисията“ се реализира в сътрудничество и подкрепа на Посолството на Кралство Нидерландия в София.

Н. Пр. Симон ван дер Бург, посланик на Кралство Нидерландия в България, Снежана Йовева-Димитрова и Ирина Баткова

В нея са представени художници, които живеят и работят в Нидерландия - Андреа Фрекман, Леви ван Велув, Лили Хюстън-Хертерич, Михаела Лакова, Лола Гьолер, Нан Уанг, Бернднаут Смилде, Фунда Байсал, Лариса Дейвид, Еден Миценмахер, Рене Беекман,  Мари Чивиков, Мерве Кълъчер и Анжелика Фалкелинг. Кураторът Ирина Баткова и режисьорът на H Talks Милена Кънева документираха срещите с осем художници в техните работни студиа в Ротердам, Хага, Амстердам и Миделбьорг. В кратките филми визуалните артисти разсъждават върху различни аспекти от реализацията си на артистичната сцена и засягат много важни теми, свързани с възможността да запазиш творческата си независимост в свят, в който всекидневното оцеляване изисква все повече сили и енергия.

Н. Пр. Симон ван дер Бург, посланик на Кралство Нидерландия в България

В рамките на изложбата се състоя и премиерата на видеопортретите на Еден Миценмахер, Андреа Фрекман и  Мари Чивиков на 21 януари в Кино G8.

Разговорът за съвременното изкуство, за неговото място и роля в обществото, за визуалните артисти като част от глобалния свят беше, сред творбите на художниците в галерийното пространство на „Мисията“, неговото място и роля в обществото беше интересен, смислен. Той надхвърли конкретния повод и професионално, дори във философски контекст изследва и в темите за паметта, за навлизането или бягството от личния спомен, за свободата и ограниченията…

Проектът „Хербариум“ (Herbarium) изследва работната среда в съвременната култура, в която се раждат и обменят идеи. Колекцията към проекта документира енергията на творческия акт независимо дали той е фиксиран моментен порив или прецизно обмислен жест. „Хербариум“ е събирателна дума, карфица за набождане на образи, мисли, думи, емоции, спомени, обекти, или накратко – тя описва изследователския подтик на визуалния артист към създаване на нови модели на възприятие. За резултатите от творческия експеримент „Хербариум“ Ирина Баткова сподели: „Тук е представен част от един архив. Идеята и за този проект от самото му начало е желанието ми винаги да кажа нещо ново и се надявам на това. Мислила съм много върху тази идея. Как биха реагирали авторите, когато ги поставим в едно малко пространство и какво биха обобщили от работата си в това пространство. Включиха се 55 автори от 17 държави от най-различни поколения. Всички реагираха по един много добър начин, включително и във филмите, които се появиха впоследствие. Разказаха каква идея им е дошла, когато са видели кутията и това малко пространство, което е много интересно. Започнах работа с всички тези хора по време на Ковида в режим на ограничения. Кутиите карат хората да правят интересен самоанализ на работата си,  включително и личен, което не съм предполагала, че ще чуя за тези 15-20 минути. Те са решени като монолог, аз само задавам въпросите. Получи се много интересна връзка между образ и думи. Всички имаха пълна свобода какво да сложат в кутията, единственото ограничение беше само размерът ѝ. Филмите са много важна част от нашата работа по какъв начин работят тези хора, как се чувстват и то съвсем свободно да го споделят. Сцената е глобална, те са граждани на света.“

Ирина Баткова и Анна Благова на РЕ-ТУР-а в галерия "Мисията"

Тя припомни, че целта е да се изследва същността на творческия процес при съвременни визуални артисти от различни поколения и държави. Разказа, че художниците, които са включени в проекта от Нидерландия успяват да се издържат с работа по различни проекти, не искат да са зависими от политиката на галеристи или институции. Често в самите им ателиета се правят изложби. За тях най-важното е обменът на идеи.

Евгения Атанасова (автор на седем филма за световноизвестния български художник Христо Явашев-Кристо и на книгата „Кристо, Владо. Росен и плаващите кейове“) призна, че първото, с което я е заинтригувала още първата изложба в САМСИ е било заглавието на проекта „Хербариум“. Още като дете обичала да прави хербарии, запленена от работата на дядо ѝ, професор по биология. Той  съхранявал в подобни дървени кутии колекциите си от препарирани пеперуди и други насекоми, част от тях са в Природонаучния музей. Отвъд тази формална част на проекта постепенно е открила разнообразието от авторски почерци и творчески индивидуалности.

Евгения Атанасова /д/ на РЕ-ТУР-а в галерия "Мисията

Евгения Атанасова, която е защитила докторат по изкуствознание, се спря и на взаимовръзката творец-публика. При работата си по своята дисертация „Категорията „време“ в творчеството на Кристо и Жан-Клод“ /тя е автор на седем филма за Кристо и на книгата „Кристо, Владо. Росен и плаващите кейове“ –б.р./  в разговори с изключителния артист той ѝ разказал по повод на проекта за опакованите в розово острови в залива Бискейн край Маями през 1983 година любопитна история. Една госпожа се възхитила, че те ѝ приличат на гигантски балони от препарата „Персил“ във водата, а друга по-късно категорично не ги харесала точно по същата причина, че ѝ приличат на петна от „Персил“. Вероятно тогава е била много популярна рекламата на този прах за пране. Самият Кристо оприличавал работата си като водни лилии. Бил и категоричен, че никой не може да каже на твореца как да създава произведенията си, какви цветове да използва, а и да обяснява. Това е негово лично усещане и право.

Тя е много респектирана от идеята за свободата в проекта на Ирина Баткова. Как артистът, ограничен от заданието в задължителното малко пространство на кутиите, успява да бъде свободен в изразяването си и да представи изкуството си, вълненията си от света и себе си. Заедно с творбите, с филмите, с текстовете, написани от всеки участник, сякаш се вплитат и конкретните образи на художественото с личностното присъствие на конкретния автор. Всичко това не е просто запечатан (хербаризиран) момент, а умалената вселена на човека, който всъщност ни разказва история по различни пътища.

В споменатата по-горе публикация за първата изложба по проекта „Хербариум“ Евгения Атанасова пише: „Парадоксално или не, експозицията, която иска да запечата мигове в кутия, е проект с много измерения и с развитие във времето. Редом с творбите на авторите, посетителите могат да видят и чуят на място или онлайн продуцирани и режисирани от Милена Кънева интервюта с художниците в ателиетата им. Кураторката Ирина Баткова невидимо ги провокира да размишляват не само върху личното преживяване на артистичната задача, но и да споделят възгледите си за съвременното изкуство, за работата си като творци.

Евгения Атанасова /л/ и Надежда Олег Ляхова /д/

„Хербариум“ е изложба, която разпалва изследователска страст. Форматът ѝ подтиква към разглеждане с проучващо око, взиране, вслушване, желание за разбиране и повторен поглед. В произведенията има детайли и послания, които изискват чувствителност и настройка за лично преживяване. Дават воля на въображението ни и насърчават към опит за диалог с творците. Докато се взираме в кутиите, разбуждаме откривателя у нас.“

Анна Благова, която отговаря за комуникацията в Културния център на Софийския университет каза, че идеята им за проекта РЕ-ТУР е да доближат публиката до изкуството. „Каним куратора и външен дискутант, който да въведе гостите в темата на изложбата и да потърсим други гледни точки. Вече имаме 20 издания на РЕ-ТУР, но в галерия „Мисията“ сме тук за първи път.“

Ирина Баткова и Снежана Йовева-Димитрова

Ирина Баткова е поетеса, писателка и независим куратор. Тя е основател и куратор на сдружение Art Project Depot, платформа за съвременно изкуство и култура. Нейните изследователски интереси са разнообразни, но се фокусират върху пресечните точки между съвременно изкуство и архитектура, дизайн, пърформанс, видео и нови медийни практики. Тя е куратор на широка гама от изложби, на места като: Виена Künstlerhaus; Цистерна Базилика, Истанбул; Държавен музей на ориенталското изкуство, Москва; Софийски арсенал-музей за съвременно изкуство; Център за съвременно изкуство "Баня Старинна", Пловдив; Пристанищен склад No.5, Варна; Акбанк Санат, Истанбул. Нейни текстове са публикувани в каталози на изложби и различни международни издания за изкуство.Ирина Баткова е куратор на българския павилион и автор Михаил Михайлов за 59-та международна изложба La Biennale di Venezia 2022. В годините сме писали не малко за различните ѝ проекти, които респектират с новаторския ѝ поглед, задълбоченото ѝ познание и перспектива за развитие във времето, както е и „Хербариум“.

Милена Кънева

Милена Кънева започва кариерата си като актриса в България, а след това в Италия работи като журналист, news producer, режисьор и продуцент на документални филми. Създател и арт директор е на филмовите фестивали DANUBEFILM, MIGRANT Film Festival и кинофестивала Mestiere Cinema. Основава MK Production през 1999, с която създава документални филми, сред които е Total Denial, за който е наградена от Вацлав Хавел с наградата „Vaclav Havel Human Rights award” и за който печели други престижни награди. Снима документални репортажи и филми в Бразилия, Руанда, Бирма, Еквадор на тема човешки права, а като журналист към WTN ( Worldwide Television News) и APTN прави многобройни арт репортажи от Венецианското Биенале и кинофестивалите в Кан, Венеция и Берлин.

Обича да се шегува, че живее там, където е поставила куфара си.

И двете ни създават силни и смислени емоции като публика. Какво ли още са замислили, за да ни изненадат?... ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Владимир Дворецки

P.S. на „въпреки.com”: Изложбата „Нидерландски автори в колекцията на Хербариум“ в галерия „Мисията“ и  последвалият РЕ-ТУР в пространството ѝ са поредната великолепна инициатива в дейността на Държавния културен институт към Министъра на външните работи с директор Снежана Йовева-Димитрова за създаване на партньорства и осмисляне и за публиката на Културната дипломация като мост на разбирателство в нашия глобален свят, Въпреки!

[vprki]

Критичен поглед: Щастливи, щастливи дни

 „Всички високи сънища на театъра на XX век – от копнежа по „разрушаване на привидностите“ на Антонен Арто през „тоталния театър“ на Питър Брук до „играта с реалностите като подривна дейност“ на Хайнер Мюлер – са въплътени, случени в драматургията на Самюъл Бекет.“ Написа Маргарита Младенова във въвеждащия си текст към премиерния си спектакъл „О, щастливи дни“ на Самюел Бекет в Театрална работилница „Сфумато“.

"О, щастливи дни", третата премиера за новия сезон на ТР„Сфумато“ и се състоя на три дати 25 ноември, 2 и 13 декември. Изумително представление, което те вкарва в не само в разтърсващата драматургия на Бекет, но и в личностното ти скрито усещане за себе си и света, което не смееш да признаеш, а още по-малко да изречеш.

Маргарита Младенова е озаглавила въведението си „…А денят не свършва…“. А той, наистина, свършва… Но тя продължава да ни води в Бекетовата вселена за познанието на човека. „Неговите поетични „театрални машини“ – едновременно човеци и паднали ангели, заклещени в своите битийни капани – заровени в земята; живеещи в кофи за боклук или в цилиндри – са реплика на мъчениците от Дантевия „ад“. Само че наказани без грях. Наказани да живеят.

Театърът на Бекет може да се нарече жесток театър, театър на неизбежното. Театър за губещия човек, „захвърлен“ в битието, обречен на „вечното днес“. Човекът, взет в неговата чиста идентичност с въпросите без отговор, възпаленото съзнание, безсилно да развърже неразрешимите възли между отиващия си живот и всепроникващата смърт. Нещата и нищото.Устата като полудяла, езикът като отклик на абсурдното човешко битие, натрошен от паузи, през които се провижда – какво?! Болката като modus vivendi; като спасение от празнотата. Другият като единствена опора.

Сред галерията Бекетови клоуни – особено място заемат двамата „щастливци“ – Уини и Уили. Подобно вселенската душа от Чеховата „Чайка“ Уини не знае „коя е и какво я чака“, но е побрала „целия живот, целия живот, целия живот“ и носи тежката му благословия като чудо, пред което е отговорна. Като препълнена скъпоценна чаша, от която не бива да се прахоса нито капка. Няма хленч, няма ропот. Има надежда в скрития смисъл на това точно ти – да си жив. Защото „можеше да е вечния студ“, да те няма.

През нейното храбро „винаги нещо остава“ просветва великата жал на Бекет към анонимното човешко същество и удивлението му пред онова, което ни „помага да живеем с раните си“. Въпреки всичко. Досега.“

Маргарита Младенова, снимка: Стефан Джамбазов

Признавам, че като зрител, спектакълът на Маргарита Младенова ме разтърси дълбоко, натъжи, облагороди и самата не повярвах на сълзите си. Но това е големият театър, не ни се случва често, особено тук. Само ще добавя, че драматургията и цялото творчество на Самюел Бекет носи заряда, дълбочината, психологизма да се взривяваш в безнадеждността си като човешко същество, въпреки постоянния си стремеж към щастие, колкото и да е ефимерен…И Маргарита Младенова ти го представя заедно с великолепно подбрания си творчески екип: актьорите Светлана Янчева и Рашко Младенов, сценография Никола Тороманов и музика Христо Намлиев. Преводът е на Антония Парчева. Снимките на спектакъла са на Яна Лозева.

Публикуваме текста на проф. Георги Каприев в Портал Култура, наши приятели и партньори, за спектакъла на Маргарита Младенова. Написаното от него винаги заслужава внимателен прочит.

ЩАСТЛИВИ, ЩАСТЛИВИ ДНИ

Има около дузина пиеси в световната драматургия, наложили се като несъмнените „пробни камъни“ за режисьори и актьори. „О, щастливи дни“ на Бекет е от вече 60 години една от тях. Отколе��ното твърдение на Пеги Ашкрофт, че за актрисите Уини е това, което е Хамлет за актьорите, практически не се подлага на съмнение. Стотиците постановки на пиесата, някои от които са приети за категорични образци, поставят пред страховито изпитание всеки, който би се захванал тепърва с нея. Повечето режисьори и актриси предпочитат просто да забравят съществуването ѝ. Не и Маргарита Младенова, не и Светлана Янчева.

Светлана Янчева

Проблемите започват от преддверието: от търсенето на херменевтичния ключ. Бекет помага много малко за неговото намиране. Той говори за странността като необходимо условие за пиесата: за нужното съчетаване на странното и практичното, на мистериозното и фактическото, в което е същината и на комичното, и на трагичното в текста. Доколкото съм способен да преценя, Младенова изминава много голяма част от пътеките към разбирането на тази странност, твърде деликатно подсказвани от Бекет.

Известно е, че заглавието е „заето“ от достатъчно макабрения „Сантиментален разговор“ (Colloque sentimental) на Пол Верлен, където се срещат думите „Ah ! les beaux jours de bonheur indicible“, като спомен за мигове, вече забравени поне от единия сред двамата мъртви, чиит�� думи чува само нощта. При Верлен небето е почерняло, а надеждата се е превърнала в отчаяние. Изглежда при Бекет не е точно така, макар изходните обстоятелства да внушават обратното.

Неговата Уини е вкопана в земята: първо до кръста, после до шия, а единственото живо същество, с което има възможност да общува, е нейният съпруг Уили, който реагира нечленоразделно или с отделни думи, стига изобщо да е чул въпроса. Появява се споменът за една преминала покрай тях двойка Шауър или Кукър (според Бекет от немските глаголи schauen и gucken – гледам и надзъртам), задала въпроса за „идеята ѝ“ и „какво иска да каже“, без да получи отговор, разбира се.

Тук едва ли се имат предвид зрителите, а по скоро една двойка, върху която Бекет размишлява цял живот: Вергилий и Данте. Неслучайно Белаква е героят на първите му публикувани разкази и неслучайно този образ се появява и по-късно. Разказвачът в Company даже се пита дали старият лютиер вече е стигнал до рая. Белаква е героят на Данте, вкаменен в ембрионална поза заради своята инертност и леност приживе. Инертността на камъка, неговото бавно, но необратимо потъване е навярно водещата антропологическа визия на Бекет.

Въпросът за рая е сериозен, защото Белаква е поставен от Данте в преддверието на чистилището, в което „човешкият дух се пречиства и става достоен да се качи на небето“. Западно-християнската идея за чистилището предполага някакъв срок за пречистване: състоянието в него не е вечност, не е и време, а еоничност, sempiternitas. В такава перманентност или дълготрайност нито каузалните връзки, нито историите, включително личните, притежават характера на протичащите във времето.

Самюел Бекет

Забелязано е, че структурата на човешкото съществуване при Бекет има формата на шестване в miseria sempiterna – в перманентна нищета – при масивна лишеност от персонални идеологии, илюзии, планове и памет, където разпадналата се човешка самотъждественост се компенсира чрез „протезна идентичност“ (Антоанета Дончева). Казано в резюме, тя се набавя чрез поддържана ритуалност на действията, съответно общуване с конкретни предмети и на най-първо място чрез логорейно говорене, без оглед на наличие или неналичие на смисъл.

Светлана Янчева и Рашко Младенов

Тези пътеки са проходени, повтарям, в работата на Маргарита Младенова и са вкарани в действие от Светлана Янчева, която през последните години е на такова професионално ниво, че изглежда може наистина всичко. Нейната Уини е командареща, скандалджийка, достатъчно агресивна, във всеки случай в по-първите отсечки от действието. От време на време цитира „старите времена“ или „старите думи“, „стария начин на изразяване“, но без самосъжаление или даже ясен спомен. Тя е енергично ангажирана с организирането на предметите и навикването на Уили, който – макар и мудно – реагира на разпорежданията.

Постепенно, с нюансирани преходи, това състояние се напуква. Започват да отпадат клишетата: не толкова словесните, колкото поведенческите. Промъква се нещо като съмнения в себе си, формалните подвиквания към Уили започват да издават копнеж по действително общуване или поне по артикулиран спомен за него, зазвучава нещо като автентичност. Отвъд всяко „нормално всекидневие“, оттатък всички възможни или въобразени опаковки, в епицентъра на тоталната miseria някак колебливо проблясва неотстранимо човешкото, пък било то и в най-малкия си общ знаменател.

Рашко Младенов

Постигането на Уини не е възможно без силно присъствие на Уили. Определянето на „О, щастливи дни“ като моноспектакъл издава дълбинно неразбиране на текста. Уили е едновременно онзи и онова, който/което поддържа съществуването в тази ситуация и го прави възможно. Неговото дишане, сумтене, туткане, мълчание и даже отсъствие мотивират действието. Той ще излази от „дупката“ си чак накрая, когато ще се появи песента. Гротеската-човек на Рашко Младенов е в синхрон с ритъма, граден от Светлана Янчева, или по-точно е градивна част от този общ ритъм.

Симптоматично е, че Маргарита Младенова не тръгва към заложеното от Бекет чрез предписването за заключителен акорд на валсовия дует от „Веселата вдовица“. Тя се отказва от предложената възможност да въведе във финала някакъв, пък бил той и крехък сантимент, някакво внушаващо оптимизъм милосърдие. Мотивирането и извеждането на този решаващ ход е кулминацията в прецизно свършената работа на Рашко Младенов.

В „О, щастливи дни“ на „Сфумато“ има още две активно действащи лица. Едното от тях е с деликатно присъствие – музикалното акцентиране, внимателно въведено от Христо Намлиев. Другото е, напротив, масивно налагащо се: сценографията на Никола Тороманов. Тя е безспорно най-умната, най-ефектната и най-ефективната сред сценографските решения на множеството „Щастливи дни“, минало пред очите ми. Рамката на сцената, в която се разгръща действието, е строго очертан кръг, запълван с максимален аскетизъм, в който предметите от първата част се чувстват „уютно“ – заговарят без излишни външни шумове. Във втората част главата на Уини се подава от нещо като цилиндрична хралупа, напомняща зеница или леща. Накрая кръгът тълкува себе си: той се затваря като фотографска бленда. Става ясно: не ние, зрителите, сме гледали, а сме били гледани и изобразявани – от един безмилостен обектив с твърде голямо фокусно разстояние.

„О, щастливи дни“ на Младенова/Янчева/Младенов/Тороманов/Намлиев не внушава щастие в баналния смисъл на тази дума. Не подкрепя самозаблуди и не предлага илюзии. Всъщност прави точно обратното – за да постави въпроса за оголено човешкото, за човешката същина. Техният спектакъл е обаче „щастлив ден“ за българския театър. ≈

Текст: Георги Каприев

Снимки: Яна Лозева, архив на ТР „Сфумато“

P.S. на „въпреки.com”: Припомняме, че на 13 април 2021 година се навършиха 115 години от рождението на Самюел Бекет. Тогава за нас доц. д-р Антоанета Дончева, философ и преподавател написа великолепен текст, който може да прочетете тук .  След малко повече от година излезе и книгата ѝ „Самюъл Бекет: сияйното отсъствие“ с подзаглавие „Социална и персонална ентропия в творчеството на Самюъл Бекет“, за която може за прочетете тук .

Припомняме и, че през сезон 1991/1992 „О, щастливи дни“ на Бекет е поставена в Сатиричния театър в копродукция с Унгарския културен институт в София с режисьор Гриша Островски и в ролите Татяна Лолова (тя е удостоена за образа на Уини с наградата Ааскер 1992 за водеща женска роля) и Петър Пейков. През 2018 година Марий Росен постави “Щастливият Бекет” като необичаен спектакъл. Тогава той покани на едно колективно преживяване, вдъхновено от поетичния свят на автора-абсурдист Самуел Бекет и неговата последна пиеса „О, щастливи дни” (1960). В нея е скициран един от най-поразителните образи на човешката ситуация в неговия свят – жизнерадостната Уини посреща и изпраща всеки ден, зарита до кръста в земята с неизменната черна чанта до себе си. Докато изпълнява обичайните всекидневни ритуали, тя все повече потъва надолу. Екипът на Марий Росен замени оригиналния текст на пиесата с текстове, които самата публика е създала чрез отговорите си в анкета към спектакъла. Актрисата Ани Вълчанова превърна Уини в образ, който дава глас на личните отговори и възприятия на всеки от зрителите към големите теми на Бекет: как тече времето, как живеят вещите, как разбираме думите, как чувстваме, как помним…