#Пламен Деянофф

[vprki]

Програма „Навън” подкрепи „Един човек” на Венелин Шурелов

Високотехнологичната интерактивна инсталация „Един човек“ /на колажа/ е първото предложение за подкрепа по програма „Навън” за временни художествени инсталации в градска среда. Творческият съвет на Столична община одобри предложението на 15-членна комисия, която избра „Един човек” с автор Венелин Шурелов сред 18 проекта, съобщиха от Столична дирекция „Култура”.

Това е в резултат на първата сесия на програма „Навън“ за подкрепа на временни художествени инсталации в градска среда - площадка „Мавзолей“. Програмата ��а Столична община, приета през месец юли тази година в изпълнение на стратегията „София - творческа столица“, подкрепя финансово реализацията на непредставяни досега иновативни произведения на съвременните визуални изкуства в публично пространство, които да подпомогнат създаването на нови публики и отворен дискурс на срещата с изкуството. Програмата възникна след интереса миналата година на проекта „Бронзовата къща” на Пламен Деянофф на това място. Скулптурната инсталация фокусира различни аспекти на изкуството в градска среда и взаимовръзката му с обществените процеси, съвременната урбанистика, отношението към историята, паметта и културното наследство.

“Бронзовата къща” на Пламен Деянофф привлече интереса на столичани и гости на София - снимка Стефан Джамбазов

Високотехнологичната интерактивна инсталация на Венелин Шурелов ще бъде монтирана също на мястото на бившия мавзолей. Тя представлява антропоморфна модулна стоманена конструкция с височина 12 метра с двустранно разположени 56 броя LED екрани. Визуалното съдържание ще включва кадри от всекидневието на площад „Княз Александър I“ и данни за София. Изображенията, които ще се генерират от компютърен алгоритъм ще представят отражение на града в реално време. Програма „Навън“ ще финансира проекта с 81 100 лв., а LED екраните ще бъдат предоставени от автора на Столична община за развитие на платформа за екранни изкуства. Предложението трябва да премине съгласувателна процедура с Министерство на културата,  Националния институт за недвижимо културно наследство и Направление „Архитектура и градоустройство“ на Столична община, преди да бъде внесено за одобрение от Столичен общински съвет.

“Един човен” - скица

Доц. д-р Венелин Шурéлов е завършил „Сценография” в Националната художествена академия, България – PhD (2009). Съосновател и преподавател в магистърска програма „Дигитални изкуства”, НХА (2008-); Съосновател, част от кураторския екип и технически организатор на DA Fest – Международен фестивал за Дигитално изкуство (2009-) - /за изданията на феста можете да прочетете във „въпреки.com” - тук, тук, тук и тук/. Съосновател на Фондация ДА ЛАБ (2018), „Subhuman theatre" (2004-) и арт група „Via Pontica” (2002-2005).

Венелин Шурелов пред кинетичната си инсталация “Горе - Долу”, показана на последния „DA Fest” в изложбата „DA10BG: Актуално” - снимка Стефан Джамбазов

Венелин Шурелов е автор на различни интерактивни инсталации /пърформанси, някои от които са „Машина за рисунки” (2005), „Фантомат” (2008), „Orthoman” (2009), „Tabula Rasa” (2010), „Стрелбище” (2012), „Ротор” (2016) – представен в Арс Електроника център, Линц. През 2011 г. реализира кибер лекцията „Man Ex Machina”, а през 2016 г. поставя пърформанс инсталацията „Post-Everything”, като гост-лектор в университета Таусън, САЩ. Неговите проекти са многообразни и включват рисунка, интерактивна инсталация и пърформанс, дигитални технологии, видео и арт теория. Той има редица сценографски проекти, самостоятелни и общи изложби, както и участия във фестивали в България, Европа и САЩ. Награждаван е многократно за работата си в областта на театъра и съвременното изкуство. Живее и работи в София. Шурелов има ред постановки като сценограф, носител е на две награди „Икар” – за „Хамлет”, постановка на Явор Гърдев /2013 г./;  и за „Напразните усилия на любовта” на Крис Шарков и „Канкун” на Стилян Петров /2014/. В последните две заедно със съпругата си Елица Георгиева.

Венелин Шурелов - снимка Стефан Джамбазов

Преди време в разговор за „въпреки.com” /целият текст можете да прочете тук/ Венелин Шурелов така определи своите търсения: „При всички произведения подхождам индивидуално спрямо всеки проект. Интересувам се от технологии дотолкова, доколкото те са свързани с едно изкуство, което е в постоянно развитие, в постоянна динамика, в процес на развитие, който не се установява. Той е зависим от процесите. На себе си май често повтарям, че има някакви общи положения. Има някакви базисни принципи, свързани с комуникативността на едно произведение, базисни принципи с твоята лична ангажираност и посветеност. Това са някакви предпоставки, които възпитават в теб определена чувствителност. Те не са рецептура, те са нещо, което се оформя в движение. Тяхната незабележимост и неустановеност не изисква необходимост да се анулира тя. Някак си тя е важна, тя е част от съставките – случайността, спонтанността, рискът, неувереността – това е част от един сложен подход към една тема и представяне”. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на проекта

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Бронзовата къща” проправя път за съвременната скулптура в града

Една провокативна и интересна идея събуди столичното гражданство. И хубавото е, че това става с предварителни дискусии, а не със следварителни ругателства, колкото и някои да казват, че са закъснели разговорите. Става дума за „Бронзовата къща” на художника и скулптор Пламен Деянофф /на снимката/. Всъщност обговарянето и представянето на идеята е част и от нейната реализация.

В интерес на истината, когато възникна идеята за поредица от дискусии, бяхме малко скептични – за какво са пък чак толкова обсъждания. Но сега сме убедени, че е имало смисъл. Защото хората не само се запознават с идеята /което може да направят и от един писмен материал/, но и участват във вземането на решенията. Особено, както когато те са представени пред професионалната общност. Разбира се, може да има и различни мнения, което е нормално, но това е част, както стана дума, от реализацията. И целта на тези дискусии е убеждаването, а не скандалът. Така, както се получи в тези дискусии, организирани перфектно от Дирекция „Култура” на Столична община.

Дискусията в Университета по архитектура, с��роителство и геодезия /УАСГ/  

Преди време сайтът „въпреки.com” проведе дискусия на тема „Скулптурата и градът” в Софийска градска художествена галерия /можете да прочетете тук/. Тогава младият скулптор Андрей Врабчев изрази една своя гледна точка към публичното изкуство в града и как то се осъществява извън България: „��рябва да се сътрудничи с местната общност. Един конкурс там минава с изключително сътрудничество, обсъждане и работа с местната общност. И в тази работа, аз мога да убедя „леля Пенка”, че моето решение, което й се вижда странно е добро и, че то носи смисъл. Така аз повдигам обществото на нивото на творците, а не правя обратното, на което сме свидетели в цялата наша държава. Ние правим услужливи неща заради бюджет, заради това, че хората си го харесват и т.н. Нека да си признаем, че ние носим вина за това, което се случва. Трябва да можем да кажем не. Ние не казваме не”, каза тогава скулпторът. На тази дискусия стана дума и за нещо друго по повод на монументите, които изникват на различни места в градовете ни. Скулпторът Йоханнес Артинян заяви, че ние живеем в смесица между гробище и Дисниленд и това трябва да се преодолее. Освен това се оказва, че хората предпочитат не да има несменяеми монументи на величия от по-близкото или по-далечно минало, а мобилни инсталации и обекти, които да се сменят и провокират и интереса, но и живото усещане за естетика в съвремието.

На тези условия отговаря „Бронзовата къща”. Тя ще има точно времево измерение – от 1 януари 2018 година до 31 декември същата година, както стана ясно на дискусиите и е във връзка с Европейското председателство на България и с обявената от ЕС „2018 – Европейска година на културното наследство“. Освен това тя е предвидена да бъде на знаково място – мястото на бившия Мавзолей. Помним споровете около неговото разрушаване и предложенията да бъде превърнат в нещо друго. Но така или иначе, фактът си е факт. И това празно място трябва да се осмисли. Чуват се напълно неприемливи мнения на празната плоча да се сложел паметник на Аспарух или някакво друго величие. Но ние трябва да живеем в бъдещето, а не в миналото и не е нужно ��а стигаме до патриотичните изцепки на съседни нам държави. Трябва да сме съвременна нация с поглед към бъдещето и какво ще сложим точно на това място също е послание и възпитание. Още повече, че то е срещу Княжеския дворец, където са и част от Националната художествена галерия и Етнографския музей. И някак си мястото е алтернатива на триъгълника на властта с неговите тежки тоталитарни постройки, които каквото и да се направи с тях са непоклатими във времето като египетските пирамиди. Главният архитект на София Здравко Здравков, който подкрепя поставянето на „Бронзовата къща”, направи уговорки на дискусия, че съдбата на това място ще се реши с нов градоустройствен план. Но независимо какъв ще бъде градоустройственият план, най-добрият вариант все пак като че ли е на това място да има съвременно изкуство. С временни проекти, които да се конкурират с конкурс!

Главният архитект на София Здравко Здравков, директорът на Дирекция “Култура” на СО Биляна Генова, Пламен Деянофф и  заместник -посланикът на Австрия Томас Щьолцл /от ляво надясно/ на дискусията в УАСГ

Колкото за конкурса, имаше въпроси защо този проект – „Бронзовата къща” не е бил избран с конкурс. Просто други проекти не е имало, но това не значи, че оттук нататък това няма да става така. Всъщност „Бронзовата къща” проправя пътя за съвременното изкуство в градска среда в София и това е попътно на много европейски и не само столици и градове в света. При представянето на проекта Пламен Деянофф посочи много такива примери, за които е ставало дума и в нашата дискусия „Скулптурата и градът” /прочетете тук/. А колкото до самата инсталация /бих я нарекъл по-скоро така, отколкото скулптура/ авторът, който е от Велико Търново я свързва точно с българската народна традиция. И всякакви възражения, че става дума за чужд художник, или външна намеса /каквато е подкрепата на австрийското правителство и посолство/ Пламен Деянофф, който живее и работи във Виена, но и в България, каза на финала на една от дискусиите: „Националностите нямат никакво значение в съвременния свят. За всички в Австрия, аз съм австрийски художник, роден в България. За България съм български художник, живеещ в Австрия. И това е точно така, участвал съм в различни биеналета и никога не е ставало дума къде съм роден и къде съм израснал”, казва Пламен.

Иначе неговият път към „Бронзовата къща” е дълъг – 12 години. Той тръгва от текстове на Льо Корбюзие, в които наред с писанията си за средновековната българска архитектура, той споделя с възторг, че Търново е най-чистият град в Европа с най-бели къщи, когато бил в него. „Защото търновчани два пъти годишно си варосвали домовете – по Нова година и за Великден. Толкова било чисто, че всеки германец би се впечатлил. И споменава, че е имало две сини къщи. Сега, ако отидете в Търново, една бяла къща няма. Те са розови, жълти, зелени… Искаме да възстановим белите къщи както някога, ще им върнем старите керемиди и старите прозорци с дограми по старата технология”, казва в един разговор за „ArtSofia” Пламен Деянофф, който е свързан и с Арбанаси, където купува къщи, които иска да превърне в архитектурен музей.

„Бронзовата къща" е най-високата скулптура-сграда в света. Композицията е висока 14 м, а основата й е с размер 7х7 м. Състои се от над хиляда ръчно отлети бронзови елементи. Скулптурата е вдъхновена от дърворезбите от времето на българското Възраждане, а прецизната обработка на бронза напомня на археологическите паметници, открити по нашите земи. Във фасадата на Бронзовата къща откриваме препратки и към Хрельовата кула в Рилския манастир. Бронзовата къща ще е функционален архитектурен обект. Във вътрешното й пространство ще има зала, която ще е отворена за широката публика и се предвижда да бъде сцена на различни събития – концерти, театрални представления, изложби и други значими събития. Община София ще използва „Бронзовата къща“ за своя годишен културен календар. И се надяваме, че тя наистина би станала място, в което през следващата година да има поредица от важни и интересни културни събития. И наистина това място да стане за култура, която да загърби отрицателната енергия там, натрупвана през годините на тоталитаризма… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: „Един човек“ на Венелин Шурелов свързва миналото с бъдещето

Очакваният проект на Венелин Шурелов „Един човек”, експониран на площадката на бившия мавзолей на Георги Димитров в София, най-сетне е факт. Коронавирусът можа да го забави, но не и да го анулира. Това е първият проект приет от 15 - членно жури по програма „Навън” на Столична община за временни художествени инсталации в градска среда. Програмата възникна след интереса към проекта „Бронзовата къща” на Пламен Деянофф на това място /можете да прочетете във “въпреки.com” тук/. Петя Чалъкова, доктор по изкуствознание, написа за „въпреки.com” за проекта на Венелин Шурелов.

Високотехнологичната интерактивна инсталация представлява антропоморфна модулна стоманена конструкция с височина 12 метра с двустранно разположени 42 LED екрана. Визуалното съдържание включва кадри от всекидневието на площад „Княз Александър I“ и данни за София. Изображенията, генерирани от компютърен алгоритъм представят отражение на града в реално време. Интересът на медиите и зрителите е по две ключови причини. Едната е свързана с опита на столичани с художествените инсталации, разположени на открито в градската среда - не съвсем „обяздена” територия у нас.

Втората причина е мястото, на което от програма „Навън“ са избрали да разполагат произведенията на подкрепените участници в конкурса. Идеята на програмата е за срок от година да оживи градската среда, с произведение на изкуството, което е спечелило одобрението на независимо жури. Творбата е с предварително зададен темпорален характер и създадена на базата на определени предварителни технически условия и параметри. Освен, че има своя времева рамка, произведението е представено пред взискателната софийска публика на една от определяните като ключови точки в града, а именно площадката „Мавзолей“ - мястото, останало след събарянето на бившия Мавзолей, в който дълги години се съхраняваха останките на бивш комунистически лидер. /По темата за мястото, под което са инсталациите за поддържането на някогашния мавзолей на Георги Димитров и неговото бъдеще като евентуален Музей за близкото минало, обговорено и коментирано в дискусия по проект на фондация „Въпреки“ може да прочетете тук и тук във „въпреки.com“/ .

Ситуирането на изкуство на открито не е нова практика в световен план и не е нещо невиждано и нечувано у нас, макар и не чак толкова често явление. Все пак, има места в града, които са се превърнали в нарицателни по своя характер и взаимодействието с тях винаги се забелязва. Това са полемични ареали - арена на мнения, разнопосочни позиции и разбирания за света. Поставени на тези ключови места, артистичните проекти се превръщат в „опонент” на местата за противоборство на ценности и културни разбирания. Самото място, без съмнение, е емблематично, но днес то бива все по-често митологизирано, в по-голяма степен, отколкото е реалната му социална стойност. В буквалния му прочит, към момента, става дума за една бетонна площадка, която граничи с паркинг от едната страна, а от другата с градски парк.

В метафоричен смисъл, това малко пространство, изчистено урбанистично петно, граничи с Българската народна банка, с добре познатия хотел „България“ с Народния театър „Иван Вазов“ и не на последно място с Националната художествена галерия. В тази си позиция, празното петно изглежда почти като кулминационна точка в сложната социална и културна  градска структура. Този цивилизационен елемент се отразява и в реакциите на хората, които имат отношение към мястото по една или друга причина. Всичко това прави от малкото бетонно петно, поле за полемика между настоящето и миналото, между справедливото и измамното. В общественото пространство това поле се определя като „силно чувствително”. Въпросът е накъде, обаче, ни води тази „свръхчувствителност” към едно останало изпразнено от смисъл и значение градско петно.  Всичко това прави „Един човек” изцяло зависим от контекста, в който е попаднал, съвсем не случайно, - напротив, напълно нарочно.

Освен образи, върху “Един човек” се експонират информации и позиции, дори генерирани от самия софтуер, което доближава инсталацията до изкуствения интелект

Този проект е стремеж и артистичен опит да се предефинират подобни ареали чрез демократизиране на публичната среда. Бившата площадка на Мавзолея при Градската градина в София е едно пренаситено с идеологически наслоения място, медийно клише на кьоше. Преекспонирането му прави проекта не само навременен, но и много полезен за окото на обществото. Това затворено в своя мумифициран спомен пространство ще се превърне за период от година в медия, отворена за света. Инсталацията може да бъде разчетена и като разказ за попадналия на правилното място, в правилното време, образ на изкуството. Дали е грешна постановката на тази художествена интерпретация или не, ще говорят само последствията от намесата, които предстои уважаемата публика да следи изкъсо до края на 2021 г. Това виртуално тяло е опит за възстановяване на реда в едно деградирало пространство - остатък от разрушено наследство, с натрупани един върху друг исторически пластове, утайки, и идеологически наслоявания.

В плоските екрани на яркото съоръжение се вижда отражението на живота, такъв какъвто е в едноизмерния си образ на настоящето. „Един човек“ ще предава на живо всекидневието около себе си, в някой случаи безмълвно, в други по силен и въздействащ начин. Епично издигналото се екранно тяло всъщност вече ни е поставило с едната си страна в миналото, а с другата – в бъдещето. Самото тяло е настанено удобно на празната площадка - изходна позиция за постоянно случващото се настояще. Това произведение е нещо много повече от полемичен образ, случайно поставен върху руините на отдавна отминал идеологически спор. Публиката ще има възможността още веднъж да подреди приоритетите си, когато преминава през градската среда.

На кръгъл час всеки, който застане на подходящото място за обхват на камерите, м��же да бъде експониран в цял ръст върху инсталацията

Вероятно с тази инициатива програма „Навън” се старае да извърши един ключов преход за изкуството, доста закъснял, но отдавна чакан от всички нереализирани и замръзнали във времето, блокирани под тежестта на градския призрак, творби. Произведението е наситено със собствен смисъл и в същото време остава поставено в една изходна позиция, бидейки неизбежно подчинено на контекста, в който е изградено. Това е творб��-двойник, на всичко, в което е можело да се превърне празното пространство в сърцето на столицата.

Събирателен образ на паралелната реалност, на идеализираната представа за едно свободно изкуство, което не се подчинява на цензурата, което е независимо, зародено от идеята на твореца, а не по поръчка на властта. Разбира се, днес е много трудно да си представим аполитично изкуство. Но, ако можехме, вероятно „Един човек“ би бил идеалният проект за тази роля - извисен, неутрален, безучастен наблюдател, комуникатор на обективните обстоятелства около температурата на въздуха, предавател на моменти от живота на София.

Преекспонирането на историята и привързването към псевдо-митологичните образи на антиутопиите вкочаняват обществото, понякога го правят зависимо, а друг път го объркват в преценките. Интервенции като тези, които правят артистичните намеси, неизбежно ни поставят в ситуация на преоценка на ценностите. Поставят ни въпроса директно „Кое е важното за нас сега?“ В случая, обективният феномен е, че за първи път в България се появява възможност за изграждането и показването пред публика на художествен образ, който кореспондира със световните примери от сферата на Дигиталните изкуства.

Венелин Шурелов очаква гражданите и гостите на София, които да припознаят “Един човек” като свой и себе си....

В поредица от интервюта Венелин Шурелов дава примери за творби, които са повлияли върху неговия труд като видео скулптурите на Нам Джун Пайк и телекомуникационните проекти на Кит Галоуей и Шери Робиноуиц, Робърт Адриан, Масаки Фуджиката, Карстен Николай, Knowbotic Research, Cityspeak на Джейсън Люис. Другата роднинска линия следва развитието на съвременното изкуство и по-специално реакциите спрямо технологиите. В родословното дърво на инсталацията са записани още кибернетиката на Норберт Винер, медийната теория на Маршал Маклуън, естетиката на системата на Джак Бърнам, лед диодните инсталации на Джим Кембъл, подслушващата програма на Бен Рубин и Марк Хенсън, „Одисея 2001“ на Стенли Кубрик, „Близки срещи от трети вид“ на Стивън Спилбърг, „Блейд рънър” на Ридли Скот, Таймс Скуеър на Ню Йорк и Токийските квартали Шинджуку и Шибуя.

Към тези примерите можем да добавим още много други, именно защото историята трябва да се помни. И не само - тя трябва да служи за вдъхновение, за пример, за източник на познание. Но дали тя иска от нас да се превръщаме в нейни верни слепи поклонници? Все пак следва и да се живее, извън подчинението на материята и по възможност в будно състояние. Творбата на Венелин Шурелов ни улеснява в тази задача, защото отброява времето секунда по секунда, показва актуалните дата и час и не пропуска нито един детайл от средата, в която се е наместила удобно и в която, да се надяваме, ще погостува известно време.

Текст: Петя Чалъкова

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Венелин Шурелов е забележителен артист не само в дигиталните изкуства. Той е инициатор и основен двигател на DA Fest. Това е международен фестивал, чиято цел е да срещне българската аудитория с разнообразни артистични тенденции и изследвания в полето на дигиталното видео, саунд арт, нет арт, мултимедийни пърформанси и инсталации, роботика и генеративни системи и други интердисциплинарни форми. Венко, както го наричат приятелите, е преподавател в НХА и един от най - изявените ни сценографи. „Откривател“ е и на особени на, пръв поглед, феномени в живота ни, които ние отминаваме или приемаме за всекидневие, но заслужават специално внимание. За това може да прочетете във „въпреки.com” тук.

[vprki]

Критичен поглед: За историята, преработена чрез изкуството

Столичната галерия „Структура“ отново провокира своите посетители с най - новата си изложба, озаглавена „Структури на мисълта“. Събитието е част от официалната програма на Австрийското председателство на Съвета на Европейския съюз, пише за „въпреки.com” студентката по изкуствознание в НХА Андреа - Филипа Зидарова.

Участници в експозицията са осем изявени австрийски автори - Сабине Битер и Хелмут Вебер (които работят заедно), Кристоф Вебер, Франц Вест, Соня Гангл, ВАЛИ ЕКСПОРТ, Хеймо Зоберниг и Мария Ханенкамп. Куратор на про��кта е  Валтер Зайдл, в ��сътрудничество с изкуствоведката и галеристка Мария Василева. Двамата не за пръв път работят заедно. Кураторът Валтер Зайдл я създава специално за пространството на галерия „Структура” – като архитектурни дадености и като изложбена политика. Експозицията се състои от фотография, видео, рисунки, скулптури и инсталации. Голям интерес поражда работата на Сабине Битер и Хелмут Вебер, също изработена специално за експозицията, която представлява фотоколаж върху тапет, като за отправна точка авторите избират паметника на проф. Валентин Старчев „1300 години България“. Произведението авторите наричат „Справяне с историята“ и то не само представя паметника, но и историята на периода от онова време, с помощта на снимки /на снимката горе – Валентин Старчев, Хелмут Вебер и Сабине Битер при откриването на изложбата/.

„Сабине и Хелмут са хора с изключително добра теоритична подготовка. Те не са само художници – интересуват се от историята, от архитектурата и как тя въздейства и осмисля живеенето през всички политически ситуации, които се случват“, коментира Мария Василева за двамата автори. Преди да започнат подготовката и реализацията на своя проект, те обикалят из България и изследват различни паметници от времето на социализма и модернизма. В крайна сметка се спират върху монумента на проф. Валентин Старчев „1300 години България“ и неговото събаряне – все още един много пресен спомен в съзнанието на културната ни общественост. Именно това е и една от причините да изберат точно него. Дори обсъждат идеята със самия професор Старчев в неговото ателие, както и с историци на архитектурата и културолози.

Кураторът Валтер Зайдл

Проектът е свързан с паметника, но не напълно. „Той е широкообхватен, метафоричен, свързан е с нашето отношение към миналото и към паметта, с историята като цяло и за това как ние се опитваме да заличим части от нея. Може би събаряйки паметници още повече подчертаваме тяхното присъствие“, казва Мария Василева за него. В разговор със Сабине Битер на въпроса дали според нея е трябвало да бъде съборен паметникът „1300 години България“ тя отговаря, че това е било грешка. „Трябва да бъдат оставяни и местата, които са противоречиви, които създават конфликтни ситуации и провокират дебати, защото те представляват живата плът на града“, категорична е и Мария Василева.

Сабине Битер и Хелмут Вебер

Беше ми интересно да я питам по какво, според нея, се различава нашето отношение и възприемане на паметника на Старчев от това на австрийците. „Ние сме много по-вторачени в конкретната ситуация. Събарянето на този паметник наистина раздели обществото на части, дори раздели интелектуалците. Това беше голяма победа на политическата власт над интелектуалния елит, а ние бяхме много неподготвени. Прекалено вкопани сме в личните си битки, докато Сабине Битер, Хелмут Вебер и Валтер Зайдл, които по принцип се занимават с изследване на такъв тип проблеми по целия свят, гледат по-отвисоко на нещата, затова и могат да видят проблемите, които събарянето на този паметник носи. А те се отразяват не само върху настоящия момент, но и върху бъдещето“, каза Василева.

Събарянето на монумента на Старчев повдига и други интересни въпроси, например, дали исторически паметник може да живее на мястото на друг такъв. Променя ли се наистина историята или в крайна сметка всичко си остава същото? Много дебати провокира скорошното откриване на Бронзовата къща на Пламен Деянофф, която се намира на мястото на Мавзолея. Мария Василева подкрепя проекта на Деянофф и в разговор я попитах дали смята, че след време нещо може да се експонира и на мястото на паметника „1300 години България“. „Възможно е, но важното е да не се забравя какво е живяло там преди. Тази памет трябва да се поддържа жива, защото това е структурата на града“, споделя тя.

Мария Ханенкамп - “Без название”

Проектът на Сабине Битер и Хелмут Вебер „Справяне с историята“ е само малка част от общата изложба в галерия „Структура“. Както подсказва заглавието на експозицията, тя е свързана с мисленето и определено го провокира. Тя е минималистична, изчистена, редуцирана и по този начин сякаш дава възможност на посетителя да я доразвие. По думите на куратора Валтер Зайдл предоставя „празни зони“ или „зони на отсъствие“, които чакат да бъдат запълнени от зрителя. Работата на Мария Ханенкамп представлява една празна рамка. Самата тя е съставена от фрагменти, от различни части от рамки , след това боядисани в бяло, като полето вътре е празно - картина, състояща се единствено от рамка. В това пространство може да бъде експонирано всичко, което въображението е способно да сътвори, и тази празнина е необходима, защото означава липса на ограничения, означава полет и предизвикателство. Прозорец, през който всеки вижда и забелязва нещо различно. По този начин зрителят става автор и същевременно участник в някаква история. Това пространство, през което се вижда стена, не е празно, ангажирано е, очаква да бъде запълнено. Това е възможност за проекция на визия, възможност за асоциация. Както природата, така и мисълта не търпи липси.

Творбата на Мария Ханенкамп притежава и психологически характер. Както пише и кураторът на изложбата Валтер Зайдл, работата ѝ може да се свърже и с идеята на Фройд за „wunsch“ (желание) и с психоаналитичните теории на Жак Лакан, който казва, че желанието при човек е свързано с отсъствие и моменти на липса. Във връзка с това, кураторът пише: „Работата на Ханенкамп откровено препраща към психоаналитичния случай на липса: инсталация, която се състои от бели фрагменти от рамки с различни размери, широчини, дължини и имитационни орнаменти от 20 век. Въображението на зрителя е стимулирано да запълни празното място (липсата) на несъществуващото изображение, която извиква безкрайна верига от желания, основана на исторически разнородните типове орнаменти и приписваните им властови дискурси.“

Хеймо Зоберниг - два обекта “Без название”

Подобни асоциации у зрителя предизвиква и творбата на Хеймо Зоберниг, която представлява едно празно бяло платно. Белият цвят съдържа в себе си всички останали цветове. А бялото платно съдържа всички ненарисувани неща. И тук отново имаме повече свобода, платното е без рамка, а тя е вид ограничение. Другата работа на Зоберниг в изложбата е одеяло на бели и черни квадрати, върху което посетителите могат да седнат, да отдъхнат и да прекарат време в галерията, насочвайки вниманието си и към останалите произведения, част от експозицията, и към самата архитектура на галерията. Шахматният мотив е често срещан в творчеството на Хеймо Зоберниг; той го използва и в своите живописни скулптури или подиуми. По думите на куратора по този начин авторът „се обръща към рационалистичния дух на Просвещението и типичните за него черно-бели подове. Одеялото като текстил извиква представа за триизмерността на художествените жестове и подкопава традиционната употреба на боите, като рефлектира върху архитектурата на галерийното пространство.“

Кристоф Вебер - “още неозаглавен”

Интересни са и скулптурите на Кристоф Вебер. И двете работи са направени от бетон и, както коментира кураторът Валтер Зайдл, те сякаш отхвърлят асоциациите, които бетонът като материал обикновено поражда. Той е едновременно силен, но и крехък и чуплив, както коментира и изкуствоведът Мария Василева, напомня на несигурността, която хората притежават. Едната работа на Вебер представлява куб от бетон с голяма пукнатина в средата, а другата е наречена „Увит бетон“ и е точно това – бетон, брезент и забити в стената пирони. Скулптурите на автора почти винаги са съставени от няколко части, които „чрез движението си често получават „гещалт“ с мекота, която не подсказва какъв е истинският им материал“, по думите на Зайдл.

ВАЛИ ЕКСПОРТ представя 17- минутно видео, създадено през 80те, което има и политически, и социален характер, като тя се занимава с проблема на женското тяло. Франц Вест, който в момента има ретроспективна изложба в центъра „Жорж Помпиду“ в Париж, се занимава с абстрактна скулптура; работите му са изработени от материали като гипс, папие маше, алуминий, тел; той често покрива различни предмети с марля и гипс, създавайки едни неопределими обекти, които имат интерактивен характер. Мария Василева ги определя като „физическо продължение или продължение на невроните на тялото или пък патерици, които са необходими на днешния човек, за да успее да се пригоди към средата, в която съществува“. Соня Гангл се занимава с фотографските качества на рисунката, като през нея се вглежда в най-обикновени и на пръв поглед незабележими предмети от всекидневието.

Соня Гангл - “Без название”

Изложбата „Структури на мисълта“ изследва човешкия ум посредством различни, нестандартни начини и има дълбоко психологически характер. Авторите, участници в изложбата, са много добре подбрани - едновременно на пръв поглед доста различни, но в работата на всички има нещо общо. Тя изисква, приканва и очаква намесата на публиката, изчистена и редуцирана е нарочно; доказва, че едно произведение никога не може да остане незавършено или непълно, защото липсата в изкуството просто не съществува. Изложбата в галерия „Структура“ продължава до 8 декември. ≈

Текст: Андреа - Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Владия Михайлова: Внимателно да преценяваме каузите или протестите, зад които заставаме

„Ние живеем в общество, което е все по-фрагментирано. Битката за глас в публичното пространство е реална политическа битка, абсолютно навсякъде. Видяхме какво стана в Испания. Непрекъснато сме свидетели на протести, някои от които имат основания, но други са безпочвени и/или крият други цели...”. Казва за „въпреки.com” Владия Михайлова, куратор в галерия “Васка Емануилова”, филиал ��а СГХГ и културолог.

И продължава: „Внимателно трябва да се преценяват каузите или протестите, зад които да се застане. Това може да бъде много спекулативна територия. Не по-малко спекулативно може да бъде и изкуството в публичното пространство. Мисля, че отдавна вече е време да започнем да изграждаме нови, съвременни критерии за присъствието на изкуството в града. Важно е да говорим образовано за това. Еднакво неработещи ми се струват както елитарната позиция, че само експертите и избрани хора имат глас, как трябва да се подхожда към естетическия облик на пространството, така и другата крайност, при която всичко подлежи на обществени обсъждания и гласът на гражданите е най-меродавният съдник. И двете позиции могат да бъдат манипулирани и водят до изкривявания и едностранчивост. Важно е

не само да се назовават или посочват нещата, а да се обясняват.

Да се работи за това да се създаде по-добра комуникация за съвременното изкуство. В момента наблюдаваме интересен феномен. Голяма част от рекламните съоръжения използват естетика, близка до съвременното изкуство, някои представляват директни цитати или заемки. По какъв начин това образова публиката? Да кажем, че въпросът е отворен. Със сигурност обаче при това положение се измества основният фокус на изкуството – да бъде цел само по себе си, да се ползва от свободата да създава и показва съдържания. Изкуството е мощен визионерски инструмент. За да е силно и убедително трябва смелост и самостоятелност. Разсъждавайки по-малко като куратор и повече като културолог, мога да си представя някакви възможни обяснения за ситуацията в момента - например отсъствието на пазар на изкуство и силна, съвременна институционална среда в България. Художниците работят в сферата на криейтива в най-широк смисъл, така, както видимостта на една или друга работа или пък изложба зависят повече от пиарите, отколкото от почти напълно липсващите художествени критици. Време е най-малкото реално да си дадем сметка с какво се сблъскваме и в какъв капан попадаме. Първо това обрича изкуството на маргиналност, второ изгражда лош имидж на страната ни, трето обрича художниците на много ниско ниво на реализация.

Радвам се, че беше одобрен проектът на Пламен Деянофф

за мястото на мавзолея, макар и той да не е първият, който се реализира там. Да не забравяме преди няколко години акцията на Иван Мудов, която беше критически коментар към кичозния, бутафорен стил в строителството и реставрацията ��а културното наследство. Има разлика обаче между акцията и поставянето на обект за по-продължително време в града. Надявам се, че мащабът на проекта за Бронзовата къща да бъде добър пример за начина, по който съвременното изкуство може да присъства в града.”

В галерия “Васка Емануилова” са експонирани творби и на скулпторката 

Разговаряме с Владия в малкия й кабинет в галерия „Васка Емануилова”, която вече десетилетие е част от артистичното пространство на района на парка „Заимов”. Подготвя нови текстове и концепции за предстоящи проекти не само като изложби, но и като нови виждания за представянето на съвременното ни изкуство. Но се връщаме към конкретните неща около темите, които я занимават и върху които работи вече десетилетие. За някои от тях малко по-късно. „Тази година ние направихме нещо, за което аз съм изключително доволна, че галерия „Васка Емануилова” беше подкрепена, както и във всички свои усилия, от Софийска градска художествена галерия с директор Аделина Филева. Това трябва да се подчертае, защото един филиал не може сам. В случая обаче той има собствен образ, част е от една осмислена и цялостна политика и това е много важно за неговото присъствие в художествения живот”, казва тя.

И добавя: „През 2017 г. заедно с нашите партньори от Студио Прожектиране в УАСГ спечелихме проект по програма „Европа” на Столична община, който се занимаваше с изкуството в публично пространство („Изкуство в публично пространство – какво, къде, как, кой, защо”). Не толкова правенето ни занимаваше, колкото как това става в страната, какви са съвременните модели, какво се разбира под изкуство в публичното пространство, имаме ли такова присъствие в България и как то се урежда чисто нормативно. Оказа се, че концепция за изкуство в публичното пространство или въобще за публично изкуство, което пък е визуалният еквивалент, такъв е терминът „public art” – няма в България.

Тя е сведена до представата за поставяне на паметници,

на възпоменателни плочи, на знаци или пък на реклама в града, но не и на художествени произведения, които работят със съвременна естетика, участват в художествения живот на съвременното изкуство и които макар и да имат временно присъствие в града са част от неговата естетическа среда. Не трябва да забравяме, че те участват и във визуалното образование на публиката и в цялостния културен живот, защото публичното пространство е изключително мощна медия. То е това, което прави изкуството живо, присъствено във всекидневието на хората по съвсем непосредствен начин. В България подобни проекти се случват все още на случаен принцип. Понякога е много по-лесно да се осъществят извън София, защото софийската среда като столична среда, където има много преплитане на политики и интереси е по-сложна за управляване и менажиране, отколкото средата на други градове.

Паркът “Заимов” и скулптурите в него

Изводите, които аз направих за себе си на базата на проекта, който осъществихме са няколко: първо, че на хората, публиката, зрителите, чието мнение, да не забравяме, понякога много успешно се манипулира, им е интересно да има визуални обекти в градското пространство, които ги провокират, които им казват нещо ново и променят средата, в която те живеят. От социологическото изследване, което направихме за парк „Заимов” стана ясно, че те

предпочитат произведенията да се сменят, да се поставят временно.

Вторият извод е, че неразбирането на публиката не се дължи на това, че нещо е просто грозно или хубаво, а на начина, по който обектът е комуникиран и е стигнал до главите, сърцата, умовете и очите на хората.  Ако нещо просто се намира навън, това още не значи, че то комуникира. Ролята на хората, които се занимават с изкуство е да работят за неговото активно и адекватно присъствие в града, което достига и се стреми да убеди или изкуши публиката, да й създаде навици, да я привлече на своя страна.

Да вземем като пример скулптурите в парк „Заимов”. Те са поставени през 2001 година с помощта на Министерство на културата и на Столична община. Резултатът от нашето социологическото проучване показа, че хората не ги възприемат. Те дори не ги виждат. Ако социолозите не попитат за тях, посетителите на парка не биха казали, че скулптурите са част от средата. От друга страна, ние всички виждаме как те оформят пространството на този парк. Къде е проблемът? Може би трябва да се започне от очевидното –

скулптурите нямат табели, което означава и ясно авторство.

По интересното е, че те нямат и ясен собственик. Паркът се поддържа от дирекция „Зелени системи” на Столична община, но те не се грижат за скулптурите, които, от своя страна, не са заведени нито към дирекция „Култура”, нито към фонда на някоя конкретна институция, нито към районната община /”Оборище”- б. а./. Има някаква мъгла от гледна точка на това кой в крайна сметка ги стопанисва. Това, че те оформят характера на парка като скулптурен парк абсолютно никъде не е записано като реален статут и не се менажира. Тогава какво можем да очакваме от хората – те, просто да разберат? Каквото и да им се предложи по този начин едва ли биха го разбрали. Резултатът е, че посетителите на парка употребяват тези произведения по всекидневен начин: седят върху тях, драскат, рушат ги. Изразяват се по един такъв хаотичен начин, но реално това е същият анонимен и хаотичен начин, по който тези скулптури са оставени на произвола на средата. Неразбирането на публиката е огледало, а не причина за тяхното състояние.”

Тези колони в парка “Заимов” са на скулптора Иван Русев, но никъде не е отбелязано неговото име

Владия Михайлова е категорична и обоснована в мненията си не само заради вече не малкия си опит като уредник и куратор с пристрастие към съвременното изкуство и особено към мястото и ролята на младите артисти. Сред запомнящите се проекти, реализирани в галерия „Васка Емануилова” е и „Скулптурният обект като зрител” с участието на Станислава Иванова, Айсен Сапунджи, Мартиaн Табаков, Антон Цанев и Боряна Черкелова и куратор проф. Петер Цанев през септември миналата година. /Изложбата е част от образователната програма „Опити” за съвременна скулптура и архитектура, която галерия „Васка Емануилова” провежда всяка година в сътрудничество със Студио Прожектиране - б. р. /.Тогава галерията излезе и навън, макар и само около нея, но все пак и в пространството на парка „Заимов”. Припомняме си тази изложба, както я бяха представили тогава организаторите: „Представата за скулптура се променя във времето така, както и разбирането за нейните обществени и художествени функции. През вековете и историята на изкуството скулптурата е била ритуален обект, въплъщавала е идеалите за красота и хармония, означавала е присъствието на богове и императори, декорирала е палатите на аристокрацията, изразявала е абстрактните идеи на авторите чрез пластичната си форма и т.н. Съвременното отношение към скулптурата е свързано с осмислянето на всички тези предишни значения, но и с убеждението за това, че скулптурата съществува в мрежа от различни връзки: между обект и пространство, зрител и творба, между други тела и обекти в града”. Но се връщаме и към днешния ден и предизвикателствата му и по специално в София, нашия град, нашата столица по-скоро като възможности за преодоляване на административни трудности от гледна точка на нормативна уредба.

Една от скулптурите на Мартиан Табаков пред галерия “Васка Емануилова”

„Не мисля, че Столична община е големият виновник, която трябва да хулим, да хвърляме бомбички с боя или други неща по нея. Столична община, какт�� и всички институции в България са в процес на сложна и доста трудна вътрешна трансформация. Много неща не зависят от Столична община, а са решени в законите, които в крайна сметка регулират цялостно държавата. Може би най - очевидното е, че Столична община има нужда от синхрон между различните си дирекции, което пряко се отразява върху начина, по който се вземат решенията. Например, през 2015 година аз, както и други хора участваха в написването в актуализирането на наредбата за паметниците. Тогава на нас ни се виждаше много прогресивно да се сложи думата „художествена инсталация”. Но начинът, по който това вече функционира съобразно другите наредби, начинът, по който се описват административните пътеки, е все още крайно неразработен.

Вярвам, че на Столична община никак не й е лесно

да се ориентира в множеството желания, да припознае множеството интереси и да реагира винаги във всеки случай. Но трябва да се работи за по-добър диалог и бавно, с течение на времето, което администрацията изисква да се правят съществени промени. Това е пътят”. Подчертава с убеденост Владия Михайлова.

Антон Цанев, Букви, 2016 - 2017, снимка архив от акция в парк "Заимов"

Според нея сегашната администрация на Столична община наистина върши много добра работа. „Те се стремят да се вслушват. София може да бъде прецедент на национално ниво като пример за друг тип взаимоотношения на общината с различните граждански групи и с обществото като цяло. Проблемите не са едноизмерни. В момента има добри условия за диалог, но той трябва да бъде възприет и през критиката, така както и през одобрението. Една чиста апологетика никога и на никого не върши работа”. Няма как да не се съгласим с нея и да отчетем, че Столична община е изключително ангажирана и последователно подпомага различните изяви, процеси, събития в областта на културата и изкуството в града ни чрез програмите си и то винаги чрез диалог, разбиране и откритост пред цялото общество. Понякога тази откритост не носи само позитиви, но както казва и Владия Михайлова: Това е пътят! А за галерията, както и за Владия и колегите й предстоят важни събития: на 13 декември се открива изложбата „Разместване на пластовете. Младо изкуство в музея” в СГХГ, която се осъществява във връзка с десет години активна художествена дейност на галерия „Васка Емануилова” по програмите за млади автори и съвременно изкуство.  А на 20 декември в галерия „Васка Емануилова” ще покажат какво са направили в тези години за изследване на архива на голямата ни скулпторка, чието име носи това артистично пространство в съжителство с парка „Заимов”, където са експонирани и нейни творби. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов