#Петер Цанев

[vprki]

Иван Русев: Скулптурата е.... навсякъде около нас. Ако можеш да гледаш.

Повод за забележителната изложба „Самоопределение на скулптурата“ в галерията на СБХ на „Шипка“ 6 е 70 годишнината на скулптура Иван Русев. Звучи невероятно Иван на 70… Не е за вярване, защото той като една от най-значимите фигури в съвременната ни скулптура съхранява момчешки дух на неуморност, на страст да твори и открива светове с безспирно любопитство.

Основният материал в неговите скулптури е камъкът и производните му пясък, пръст, както и много други, минал е през стотици тонове камък. Преди „Самоопределение на скулптурата“, измислена с въображение и познание,  сътворена като идея от него и съмишлениците му Иван Русев имаше изложба „Бяло“ в интимното пространство на галерия „Арте“- скулптури и рисунки. На пръв поглед беше каменна изложба, но с дълбоки послания За нея проф. Станислав Памукчиев написа: „Иван щедро ни дарява с вечност... дарява ни с обещанието на камъка“. /целия текст за експозицията може да прочетете във „въпреки.com” тук/. Изключително е присъствието му като автор е Мраморната му експозиция в Южния парк, както и бронзовата скулптура на Махатма Ганди.

На 9 дка е разположен  Мраморният град в с. Илинденци с начало на изграждането му преди вече 26 години. В този амбициозен проект се включват десетки български и скулптори от цял свят и артисти от почти всички сфери на визуалните изкуства. Резултатът е смайващ и вдъхновяващ – това е от най-уникалните пространства у нас, създадено от творец.

Подобен е подходът на Иван Русев към настоящата изложба в пространството на най-голямата зала на „Шипка“ 6. Въздейства провокативно в най-хубавия смисъл на понятието в обективното ни представяне на скулптурата и изкуството, споделено с група съмишленици от различни поколения - Галя Благоева, Габриеле Бергер, Димитър Николов, Елена Иванова, Ивайло Аврамов, Кирил Кузманов, Петер Цанев, който е и куратор на изложбата.

Проектът „Самоопределения на скулптурата“ търси и описва нов вид пространства в изкуството на скулптурата. Авторите в изложбата представят художествени стратегии с акцент върху процесите на самоопределяне на ниво автономна мотивация и вътрешно регулиране на границите на изкуството.

Експозицията ни посреща при влизането залата с думи на всеки от тях как чувства скулптурата. Иван Русев:  „Скулптурата е.... навсякъде около нас. Ако можеш да гледаш.“; Галя Благоева: “Скулптурата е … присъствие.“; Габриеле Бергер: „Скулптурата е ... разбиране на хаоса чрез реда. Безкрайността на хаоса е ред. Не е ли хаосът агломерация от минимални системи, които са безкрайността на реда в рамките на минимума. Скулптурата е най-малката възможност за ред в определена среда.“; Димитър Николов: „Скулптурата е … видима и невидима, красива, груба, ръбата и продълговата. Говореща и спореща. Тя е легнала, седнала и изправена в полета, села, градове, планини и реки. Обречена е на вечен затвор, наречен форма.“; Кирил Кузманов: „Скулптурата е … преминаващото през мен, преминавам през него.“; Ивайло Аврамов: „Скулптурата е ... перманентен процес на пространствена и материална реконтекстуализация.“; Петер Цанев: „Скулптурата е … преустановяване на пространството в образа на обекта. Въпросът е как един обект може да се прояви в пространството на един образ.“

От ляво на дясно: Кирил Кузманов, Ивайло Аврамов, Галя Благоева, Иван Русев, Габриеле Бергер, Димитър Николов, Елена Иванова и Петер Цанев

За изложбата кураторът и участник в нея проф. Петър Цанев, когото проф. Станислав Памукчиев определи преди време по повод негова експозиция като “изтънчен мислител и голям артист“ написа: „По случай своята 70-годишнина Иван Русев инициира проект, фокусиран върху базисните условия на скулптурата. Той избира да покани група автори от различни поколения, които споделят отстранено наблюдение към себе си и изследват изкуството като форма на мисловни действия, подчертаващи процеса на самоопределяне на творческия акт. Проектът „Самоопределения на скулптурата“ търси и описва нов вид пространства в изкуството на скулптурата. Авторите в изложбата представят художествени стратегии с акцент върху процесите на самоопределяне на ниво автономна мотивация и вътрешно регулиране на границите на изкуството.

Елена Иванова и Иван Русев

Изложбеното пространство е организирано от българска художничка и  прекрасна сценографка Елена Иванова. Тя въвежда зрителите в сложен лабиринт от смислови връзки и гледни точки, както към отделните творби в експозицията, така и към специфичното присъствие на отделните автори, като отстоява деликатна дистанция към нетеатралната същност на минималистичното и постминималистично изкуство.

В изложбата работите на най-младите участници Галя Благоева и Димитър Николов хвърлят мост към класическите минималистични императиви, заложени от Габриеле Бергер и Иван Русев. Хоризонталните мраморни плочи на Николов и вертикалните бели въжени правоъгълници на Благоева създават усещане за левитиращи структури, които произвеждат множества от пространства с пленителна светлинна цялост.

Ивайло Аврамов

Ивайло Аврамов подлага на изпитание разбирането ни за скулптурата, като предлага тотално реконтекстуализиране на част от съществуващите архитектурни елементи на сградата, а именно на две от колоните в изложбената зала, превръщайки ги в автономни скулптурни обекти, които базират своята елегантна естетическа цялост на логиката и процесите на няколко въведени от него идеални рационални функции.

Една от творбите на Кирил Кузманов

От своя страна Кирил Кузманов конструира паралелно пространство от различно форматирани образи, които не само оспорват илюзиите за триизмерност, но повторно въвеждат скулптурата като парадоксални уплътнения и пластични сенки в необятната територия на визуалното.“

Припомняме, че Иван Русев стана първият носител на възродената след 34 години Национална награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“ ноември 2021, която му беше връчена в ГХГ „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил. В щастливия момент от наградата, споделен с колеги и приятели си приказвахме с него в автобуса на връщане към София. Припомняхме си заедно дългите години на приятелство, на общите ни преживявания от незабравимите срещи с изкуството му, за обичаните ни хора, които не са вече на Земята…А Ивайло Аврамов беше удостоен с високото отличие на следваща 2022 година. Сега си припомнихме и нашия разговор с Кирил Кузманов през 2017 по повод изложбата му галерия „Райко Алексиев“ „Сладолед в акция“ и предишната му „Издишай“ в същото пространство 2011.

Произведенията на Иван Русев на изложбата в СБХ

„Творческият път на Иван Русев е свързан с продължителна и последователна защита на съвременните параметри на скулптурата. Системният му стремеж към възможно най-чист изказ, интересът към текстурите на естествените материали и впечатляващият размах на неговото въображение несъмнено го определят като един от в��дещите протагонисти на постминималистичната тенденция в българската скулптура през последните четири десетилетия. Деликатното метафизично присъствие на интуиция, която не поставя граница между изкуството и природните феномени, превръща работите на Иван Русев във философски метафори, при които процесът на създаване е неделим от смисъла и значението на самите скулптурни произведения.“ Пише още за него проф. Петер Цанев.

Скулптурният парк в Илинденци

В годините много сме писали за Иван Русев, разговаряли сме за българското изкуство, за мястото му в публичната среда и винаги сме го откривали, като че ли отново и като забележителен творец, и като светла, свободна и неуморна личност. Имали сме възможност със Стефан Джамбазов (1951-2021) много пъти да посещаваме Скулптурния парк и да наблюдаваме как расте. През пленерите и скулптурите пръснати по хълма, през Форума и Мраморния град, който продължава да се изгражда, за да се стигне сега до своеобразната галерия от живописни творби в Творческия дом на Арт центъра. Стефан Джамбазов е автор-режисьор на документалния филм „Прости форми“ (2004), посветен на скулптора.

Иван Русев в ателието си

Всъщност, без да е преувеличено, си давам сметка как почти три десетилетия животът ни като хора, при��трастени към изкуството, без да сме изкуствовед��, но с познания е белязан от личността, творческата мощ на Иван Русев. Преди доста години, когато за първи път имах шанса да видя ателието му на ул. „Латинка“, признавам, бях зашеметена. Не само от творбите му, но и от озарението, което струеше в това пространство. Парадокс или не, тези дни споделих тогавашните си усещания в ателието на Иван с Ивайло Аврамов. А той като скулптор, който се фокусира и  върху архитектурните елемент ми обясни за това как влиза светлината в това пространство, как е измислено и само по себе си е произведение на изкуството, в което се създава изкуство…

И още за Иван Русев и неговия път  - 2021 година той издаде  книга - албум „Разказ за Пътя и Каменни истории“.

За нея тогава за нас той сподели: „Написването на настоящия труд беше провокирано от приятелското настояване на скулптора Цветослав Христов да събера и да осмисля натрупания си творчески и житейски опит, свързан най-вече с голямата програма „Илинденци“. Неговата идея беше този материал да послужи, макар и късно за моите години, за подготвянето на докторантура към Художествената академия. Погледнаха скептично на тази амбиция, но ме завладя мисълта да споделя със следващите поколения вълнуващия път, който изминах през последните няколко десетилетия. Време, съвпаднало с интересни, но и трудни времена на промени и преход за държавата ни на света като цяло. Период, в който творческият процес беше поставен пред голямо предизвикателство. Моят разказ, обаче, доказва как изкуството може да оцелява и да се развива и в този труден период на политически промени и житейски изпитания.“

Книгата систематизира и изследва с подчертано чувство за историчност опитът и действията, довели до появата �� утвърждаването на Арт център “Илинденци”, като място за култура от световна величина през последните повече от 20 години. В нея са представени детайли за организираните през годините събития, за процеса на общуване и обмен, за творческия процес и натрупвания, за механизмите на действие и личностите, привличани за участие през годините, както и биографични истории от утвърждаването на Иван Русев като един от най-значимите ни съвременни творци.

Иван Русев на фотоизложбата в галерия “Българи

Авторът последователно ни въвежда в своя свят на търсения, преследвани и постигнати цели по Пътя на изкуството. Първата част предлага увлекателен разказ за израстването и формирането на бъдещия скулптор, както и извеждането на смелата за времето си идея за създаване на частен център за изкуство в България. В тази първа част специално място е отделено на неговия род, чиито корени са от Велико Търново, имат и роднински връзки със Стефан Стамболов. Иван Русев споделя, че неговата майка Мария Русева му дава много снимки от богатия семеен архив, който може да бъде определен и като част от Българската история в контекста на Следосвобожденска България, която тръгва мощно напред, преодолявайки робското минало. През 2017 година Иван Русев представи тези забележителни семейни документи с фотоизложба в галерия „Българи“.

На откриването на изложбата „Самоопределение на скулптурата“ на 4 юли 2024 в СБХ беше лаконичен: „От позицията на моите 70 години разбрах и знам много отдавна, че между поколенията трябва да има мостове. Нека аз, Елена Иванова и Габриеле Бергер да бъдем точно тези мостове на поколенията.. Преди много години вече имахме един колективен проект в Илинденци, в който участваха двама, които са тук Габриела и Кирил Кузманов (тогава много млад). Ние отдавна работим в екип, отдавна в Илинденци се случват много неща и е пълно с млади хора.“ В обичайния си стил той благодари на много хора – на екипа на СБХ, на близките си, „които ме изтърпяха и тази година“…

От ляво на дясно: Ивайло Аврамов, Кирил Кузманов, Габриеле Бергер и Иван Русев на откриването на изложбата в СБХ

И за финал на този текст нещо лично и не съвсем. В края на юни се чухме с Иван Русев за някои уточнения за предстоящата „Самоопределение на скулптурата“ в СБХ. Разбира се, казах му, че ще се чуем на 1 юли, когато е рожденият му ден! А Иван ми отговори: „Какъв рожден ден, аз тогава започвам да редя изложбата с колегите!“ Това е, иначе, има още много…

Изложбата „Самоопределение на скулптурата“ в СБХ продължава до 30 юли. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Виолета Апостолова – Лети, Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ е смел художествен експеримент

 „Мястото е специално, защото това е бивш храм и самото пространство е сакрално. Според мен, това което е плюс на проекта, е, че той не се противопоставя на музея – напротив, ние държахме за една приемственост.“ Каза за „въпреки.com” д-р Иван Кънчев, художник, изследовател в областта на визуалните изкуства, малко преди откриването на изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ или съвременно изкуство в Националния археологически музей при БАН, на която той е куратор заедно с проф. Станислав Памукчиев и проф. Петер Цанев.

И продължи: “Тук има минало, настояще, живи, мъртви, индивидуалности, Аз-ове. Тук всичко е анонимно – не знаеш кой го е правил това нещо. Има едно противоречие, но самите произведения от нашата изложба доста добре стоят и не обиждат средата. Тук не може да обиждаш тази среда. Трябва да има почит, почит към мъртвите. В този смисъл, да има приемственост. Да, аз много държа на това: да има приемственост, държа на традицията – естествено тя трябва да се разширява, надгражда, да е в контекста на съвремието. Затова тук хем има симбиоза, а пък има и противоречие.“ Каза още Иван Кънчев.

Иван Русев "Епохи"

Такава изложба не е имало досега – да живеят в едно пространство невероятни артефакти от хил��долетия, открити по нашите земи и съвременни произведения на изключителни автори. Изложбата им не е обособена в определена зала в музея, а тя се слива по свой път в него с гениалността на древното изкуство.

Иван Кънчев

Как се реди изложба в такова сакрално пространство? Кураторите са имали своите сериозни притеснения. Иван Кънчев признава с почит към колегите си: .“Аз лично бях притеснен, но с професорите Памукчиев и Цанев редихме изложбата. Мисля, че доста добре се справихме. Много е трудно. Но сме намерили мярката – нито е прекалено, нито пък … То си е за притеснение, кой е редил такава изложба? Тя не е обособена в определена зала в музея, което, всъщност, е приносът. Има една много широка основа – присъстват много разнопосочни автори и това е ценното: с различни медии, с различни насоки. Това са върхове – ние сме ги подбирали да имат наистина творчески принос, нивото е страхотно. В този широк смисъл – като няма противоречие, има цялостност, вече самият музей е разгледан като СЪД. Това за първи път се прави в България. Като друг принос също се утвърждава жанрът СЪД (защото в предишен проект ние обособихме жанра в реализираната изложба в галерия „Райко Алексиев“ на СБХ, юни 2021).

Зиятин Нуриев "Хаван"

Съдът като отделно нещо, сега говоря как да се разширява – не само гърненца да правим и купички, а да има съвременни интерпретации. Може да изглежда, че нещата са извън темата, но те не са. Защото и човекът е СЪД, и музеят е СЪД. Просто мащабът е много голям – мащаб като медии, мащаб като творци, като насоки и като цялостност на разбирането и на концепцията. Супер е, не защото съм част от това. И още повече: тук са водещи автори в България, така че какво можеш да кажеш на Емил Попов или на Станислав Памукчиев, на Захари Каменов или Зиятин Нуриев? Тук въпросът не е да кажеш, а просто да мълчиш.  Това е!“

Захари Каменов "Обиталище на светове", изумителна творба...

За нас всичко започна преди повече от година, когато ни поканиха да се включим като медия в реализирането на идеята  „Съдът – отправна точка за творчество“, дългосрочен артистичен проект, който има амбицията и волята да открива форми на изкуство, които тематизират базисни антропологични съдържания в пресечните точки между утилитарно и духовно, както го бе формулирал проф. Станислав Памукчиев. И малко, но съществено отклонение – седмици преди това той ни сподели идеята и я коментирахме на една изложба, не си спомням коя точно, в галерия „Арте“. Тогава сред присъстващите бе и изкуствоведката Ружа Маринска (1944-2022), на която също го разказа. А тя, Светла ѝ памет, веднага усети, разбра, но и с присъщия ѝ скепсис, в добрия смисъл на думата, каза, вероятно перефразирам: „ Не е правено такова нещо, внимавайте. Дано ви разберат и съдействат от музея. Няма да е лесно…“.

Отляво на дясно: Иван Кънчев, Станислав Памукчиев, Христо Павлов, директор на Националния археологически музей към БАН, Петер Цанев и Митко Димитров

Тогава организаторите формулираха идеята си за изложбата в Националния археологически музей към БАН така: „Втората изложба от проекта с название „Съдът вместилище – защитено време“, ще се реализира в пространството с много силния, ангажиращ исторически и културен контекст на Националния археологическия музей. Отговорна и амбициозна задача за намиране на артистичен отговор на изключително предизвикателната идея за влизане в Музея. Проектът получи съгласие и подкрепа от ръководството на Археологическия музей, за активно взаимодействие в търсене на живи форми на общуване с публиката.

Валентин Господинов "Мотив" IV /л/ и "Мотив" V /д/

Тематичният и естетически обхват на изложбата, по своя първоначален замисъл, търси вдъхновение и творческа енергия от дългата историческа и духовна памет на човечеството, като настоява за онези извечни ценности, стоящи устойчиво в психичната и духовна архитектура на човека от изначалното време до днес. Творческите решения и интерпретации, изследват връзките и отношенията: материя –  култура; утилитарно – свещено; историческо време – вечност. Търсят се пресечни точки между функционално – приложно и ритуално – мистично, митологично – духовно. Изложбата „Съдът вместилище – защитено време“ има потенциал да създаде културно събитие. Тя се включва в актуалните световни практики на артистични намеси в музейните пространства, със събирането и смесването на времена, културни кодове и исторически контекст. Проектът има като своя основна цел съхраняването на духовна памет, търсенето на ценностен гравитационен център в свръхдинамиката и разпадащите се устои на съвременния свят.

Венко Колев (1915-1997) "Космос"

С днешна дата след изключително сериозна работа по реализация на проекта имаме в центъра на София забележителна изложба и участието на Валентин Господинов, Емил Бачийски, Емил Попов, Захари Каменов, Зиятин Нуриев, Ивайло Аврамов, Иван Кънчев, Иван Русев, Кирил Кузманов, Красимир Русев, Митко Димитров, Оливия Михалтиану, Павел Койчев, Петер Цанев, Роберт Цанев, Свилен Блажев, Станислав Божанков, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Цветослав Христов. И специалното почетно участие на проф. Венко Колев (1915-1997) – знакова фигура за българската керамика, която формира своята естетика, като изцяло черпи от пластовете археология и културна история. В изложбата са включени негови творби от 60-те и 70-те години на ХХ век, част от колекцията му, включена в Музейната сбирка на Националната художествена академия. Изумителни работи, а е прекрасно, че Националното училище за приложни изкуства в Троян носи неговото име.

Станислав Памукчиев /л/ и Петер Цанев /д/

Кои бяха думите на проф. Станислав Памукчиев при представянето на изложбата, часове преди са открие за широката публика: „Най-интересното в цялата история е кои са причините да имаме любопитството и да пожелаем да влизаме в свещени пространства. Всички ние сме потопени в ситуацията на забвението, в което съдържанията са отместени, подменени, пространствата са сепарирани, цялото общество – сегментирано. И в тази особеност на съвременния цивилизационен фон като че ли търсенето на опорни точки, търсенето на сградно-устойчиви, базисни съдържания се превръща все повече и повече в актуална тема – ако иска човечеството да познае обичта в себе си и да продължи своя път. Има, разбира се, и чисто артистични, и чисто професионални предизвикателства как да отговориш на силата на едно културно наследство, което по принцип то няма стигане, то е толкова високо в своите измерения, тъй че всеки опит да се интерпретира, да се догонва е на ръба на кощунственост.

Павел Койчев "Мъж и жена"

Това усилие в неговия аспект на успяване/неуспяване е също белег на съвременността – до каква степен ние можем да бъдем в актуалния разговор, да бъдем в автентичния разговор за дългото време, за духовното падане, доколко я пренасяме в себе си или още по-, носталгията по едно изгубено време и в цялост ни кара да сме чувствителни; и да искаме още един път и още един път.

Станислав Памукчиев "Пратеник"

Много е красив този контекст – това наистина е сакрално място, свещено място. И, обръщам се към авторите да дойдат, да гледат, да се опитат да намерят своя допир, своята точка, в която те могат да се включат по най-добрия възможен начин. Публиката, ако внимателно гледа, ще открие следите на едно такова трескаво съзнание, което се опитва да се интегрира – къде успешно, къде по-малко успешно, къде проблемно – всичкото това нещо е заложено като капани в цялото пространство. И да се надяваме, че това е един от начините да събудим отново и погледа, и преоценката към основната експозиция с нейните съдържания. Можем ли освен ние да отговорим на предизвикателството на тези изключителни артефакти, можем ли с нещо да подсетим и да събудим погледа, отново да го върнем към тях? Другото, което искам да кажа: в основата на целия проект е да държим устойчиво това съдържание на духовна памет.“

Цветослав Христов "Семейство"

В годините, както е известно на нашите читатели, винаги сме имали специален интерес към артист от ранга на проф. Памукчиев като художник, куратор, мислител. А темата за това преди нас и как ние като човешки същества се вписваме в нея, е сакрална и смисъл за него и творчеството му. /тук може да прочетете в две публикации във „въпреки.com”, едната е по повод съвместната им изложба с проф. Емил Попов в галерия „Арте“, а другата е за негова експозиция в същата галерия, а иначе те са доста повече./

Но да предадем и думите на проф. Петер Цанев, споделени за изложбата в Археологическия музей: “Тази много сложна изложба, този проект, който, според мен, като риторика надхвърля параметрите на самото художествено събитие. Тази изложба не трябва да бъде гледана като изложба, като изложба в музея, а в друг контекст. Има едно много голямо противоречие – то е заложено в проекта.

Роберт Цанев Лъкът на Одисей" II

Обаче, от една страна, авторите, които са поканени, голяма част от тях са от най-утвърдените и находчиви български художници. Разбира се, трябва да спомена проф. Венко Колев, който в някаква степен създава този проект с въпросите, които повдига. Концепцията е свързана с това: от една страна, проф. Памукчиев каза за тези мостове, за това разширено представяне на изкуството в този изключителен музей. И от друга страна – съвременното изкуство, което също и като предизвикателство, и като мост се разполага между тези двете. Тоест, връщайки понятието съвременно изкуство, ние сме наясно, че самото съвременно изкуство се самодефинира като антиинституционално.

Венко Колев (1915-1997) "Свещник"

Един от най-мощните жанрове на съвременното изкуство и професионалната критика, тоест, не анти-контра-музея, а в защита на противоречията с музейното. Тази изложба обаче не върви по тази пътека – на този вид съвременност, която се конфронтира с музея. Трябва да разглеждаме тази изложба като структура на модерността, където, според мен, в някои работи, в някои ситуации изпъкват работите на съвременните автори. Разбира се, това е друг разговор, дълъг разговор – за концепцията на самата изложба. Надявам се, че и художествената критика, специалисти на културната антропология и история ще намерят различни точки на противоречия, на конфликт. Така че тази изложба трябва да бъде разглеждана като един теоретичен експеримент.“

Станислав Божанков "Портретувани фосили - четири портрета (цикъл)

В годините не само във „въпреки.com” сме раз��азвали и изследвали и гледните точки и виждания на проф. Петър Цанев, както и кураторските му проекти, много от които съвместно с проф. Станислав Памукчиев. Дълга история, която може да проследите при нас. В този контекст и в контекста на изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ в Националния археологически музей уточняваме, че за мнозинството от участниците в нея сме писали по повод на техни изложби и преди всичко за погледа им към света, човека и  изкуството.

От каталога: Стоян Дечев "Енколпион" и Оливия Махалтиану WKW на Белия Дунав Кремс

Към изложбата има великолепен каталог-диалог, както го наричат организаторите, в който всеки автор е изложил мотивацията си за участието си и гледната си точка към темата. Той е под редакцията на богослова Митко Димитров. Издание, с прекрасни текстове, които остават не само заради авторите и кураторите, но и като възможност да разберем и осъзнаем себе си в нашия свят, но това е въпрос на чувствителност. Няма как да я вменим на никого, който изпада в екстаз от висок пилон и байраци…Времена!

От каталога: Емил Попов "Съд без предназначение"

Но да не влизаме в подробности, нелицеприятни, поне за мислещите хора. Ще цитираме думи на проф. Емил Попов от каталога: „Мисля, че психологическата причина да се прави изкуство е непроменлива от изначалното време до днес. Човекът е белязан от Създателя да реагира на реалността чрез линия, цвят и форм�� в пространството, като създава образи от думи, звуци или пластични материални форми, родени от порива на душата и дарбата му. Затова, като гледаме произведение, създадено преди хиляди години, отчитаме спонтанно колко е силно. Но и не виждам съществена разлика между мен и древния човек, направил скулптура някога.“

Иван Кънчев "Чиния - преминаваме"

Бихме могли още дълго да пишем за тази изключителна изложба „Съдът вместилище – защитено пространство“ в Националния археологически музей към БАН като лични усещания, по-важното е да се види, преживее и осмисли, особено сега. Дълга тема. Подобни връзки древно и съвременно сме виждали в различни музеи по света, дори малки, регионални. Май сме позакъснели, но важното, че днес ни се случва. Дълбоко се надяваме, че това няма да бъде прецедент не само за Археологическия музей, защото миналото като артефакти не е застиналост и то се нуждае от диалог със съвременното. Иначе ни чака агресивното незнание и то не рядко от високо държавническо ниво. Кой, както иска да го разбира.

От каталога: Националният археологически музей

И за финал – тази изложба е и съновидение. Не сте ли се сънували в античността, облечени в красивите хитони, носещи на рамо красив съд, поне за жените, или…Тази изложба ни дава и това – въображението да бъдем Там, но като хора на 21-ви век. Възможно ли е? Участниците в нея се опитват да ни кажат и това. Въпрос на чувствителност и въображение е да го разберем…

Изложбата продължава до 17 де��ември. Не я пропускайте! ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com”: Всички посочени линкове са към текстове с разговори с мнозинството от участниците в изложбата, публикувани при нас.

[vprki]

„Паралелни траектории“ – изложба  Храмово Светилище на Станислав Памукчиев

 „В изкуството има едно вълнение, една приповдигнатост - щастлива възможност за хората, които се занимават с него. Не говорим за оная страна на изкуството, в която то се превръща в тежко изпитание. Но то е тежко изпитание поради непосилната, висока цел.“ Каза преди години за „въпреки.com” художникът проф. Станислав Памукчиев по повод изложбата си „Криптоси“ в Галерия „Арте“, 2015 година.

И продължи тогава: „А когато имаш висока цел извън баналностите, препитанието, профанното, ежедневното, повседневното, когато имаш нещо, което е над това, ти по някакъв начин си щастлив. А когато получиш и самочувствие и мислиш, че се докосваш и нещо правиш, това е такова удовлетворение. Творческата натура се люшка в екзалтацията между  високия патос на докосване до едни по високи измерения и до драмата от непостигането на тези измерения. Това е изключително вълнение. Микеланджело в своите бележки пише: “Животът ми премина в едно вълнение.” Е, прекрасно е, нали…”, каза Станислав Памукчиев.

Станислав Памукчиев и неговите криптоси в галерия "Арте", 2015

И до ден днешен смятаме, че този разговор с него беше изключителен. Припомняме го, защото в момента сме свидетели, съпреживяваме изключителния му проект „Преминаване – траектории във времето“  по повод 70-годишнината му и представя нови творби и селекция на етапни произведения от 45-годишната творческа практика на художника. Проектът се развива в две паралелни експозиции на две отделни локации – галерията на СБХ – Шипка 6 и галерия „Арте“, София.

Първата изложба „Паралелни траектории“ се разгръща в трите зали на първия етаж в галерията на „Шипка 6“. Представя последните непоказвани голямоформатни картини: цикъл „Процесии“, развитие на дългогодишния проект „Завръщане“; нови адаптирани в мащаба на пространството, значими за автора пластични инсталации: „Проходи“ и „Междинни полета – стълбата“; мултимедиен проект „Междинни полета – кула убежище“; видеоинсталация „Думи във времето“, звукова инсталация „Процесия на звука“, създадена специално за изложбата от композитора Асен Аврамов. Кураторът на изложбите проф. Петер Цанев при откриването я определи като „Светилище“.

„Тази изложба е изключителна, защото, разбира се, е свързана с една 70-годишнина и това обръщане назад към създаденото през десетилетията за всеки творец е много голямо изпитание. Художниците се отнасят по различен свой път към своето собствено художествено наследство и аз винаги съм се учудвал на това, че великите творци съумяват да изградят един уникален и не по-малко гениален в значимостта на самите творби начин, по който да обвържат себе си и живота си със своето творчество“, каза още проф. д-р Петер Цанев. В годините от десетилетия не сме пропускали изложба на Станислав Памукчиев, както и негови��е кураторски проекти, водили сме дълги разговори. Повечето са публикувани и могат да се прочетат при нас. А вече в далечната 2004 година Стефан Джамбазов създаде и филма „Преминаване“ за художника.

Но настоящата изложба на Станислав Памукчиев „Паралелни траектории“ на „Шипка“ 6 е експозиция не правена по нашите ширини с такава мощ, талант, смисъл. Тя е космос, в който съдбата отреди да имаме шанса да влезем и да го усетим с цялото си същество. Личното ми предчувствие е, че след като я преживеем, оставяйки и сами в пространството ѝ, ще се слеем, всеки по свой път, в прозренията на художника за самите нас като човешки същества.

Това е първият текст при нас за изложбата – явление не само в художествения живот, феномен, който тепърва ще осмисляме. В тази посока публикуваме изключителното слово на режисьора пр��ф. Иван Добчев на откриването:

Проф. Иван Добчев /л/ и проф. Петер Цанев /д/

Станислав Памукчиев още преди 30 години тръгва да „завръща“ в архетипното време. Дълго и упорито изчистваше от палитрата си всякакви цветове, за да стигне до тази негова, любима монохромност, просмукана от Светлината.

„И светлината свети в мрака и мракът не я обзе.“

Всичко в тази изложба е просмукано от Светлината на Сътворението. И тази Светлина не е в познатата игра на светлини и сенки, които знаем от реалистичната живопис. Светлината на Памукчиев е на квантово ниво, тя се стеле над черните дупки на Вселената, процежда се през пепелищата и въглените, утаява се в утайките от стопена плът, кал, човешка и животинска пот, сълзи, екстременти…Като Джаксън Полък и Памукчиев разстила платната си на пода и като един демиург се вихри над тези бели чаршафи, за да ги насели с белезите от живеенето.

Неговите картини са безконечни пътувания „по следите на изгубеното време“, метафизични прозрения за човешкото, тук на Земята, в което не угасва онуй „копнение в духа“ по Изхода. В неговите криптоси са се утаили нашите и на прадедите ни мечтания за безсмъртието.

И накрая, в унисон с невероятната музика на Асен Аврамов, която звучи по 8 часа в това преобразено пространство, ще ви прочета едно стихотворение на Ани Илков, който усеща тези неща по същия начин.

Зверовете на Август

архаичният бяс

зрелостта на мъглите

отрицателният атлас

На кръвта към звездите

ето кое ни убива

ни обвива и спим

мъртвите са наистина

а наужким ний бдим

(тъй Йоан беше в Патмос

и видя как горим):

игровото начало

живоидният гваш

танцувалното тяло

(нито докрай циганин

нито докрай наш -)

е, на ти още

още искаш ли, на’

вино, в което кисне

горгонална глава:

зрелост-та на мъглите

сперманентният бог

озверял сред звездите

огънят чийто скок

ела ела аз говора

жертвай ме – аз съм скот:

този нож който вдигаш

(жезълът който си)

той е знаел да съзижда

с кръв от живи очи

о, звезди о, яйцелност

бъбрек слезка сърце

Разпусни ме, отделност

разгадай ме, небе:

зверовете на Август

яростните звезди

как над всяка баналност

жертвен огън дими

и каквото и правиш

и където да си

виждаш мощното здраве

на небето, Иди

(краят следва в рая)

Иван Добчев

След него ни се иска да помълчим. Само ще припомним, че по покана на проф. Иван Добчев Станислав Памукчиев сътвори (буквално) сценографията на забележителния му спектакъл „Антигона“ по Жан Ануи в театър „София“, 2015.  Тогава художникът сподели за „въпреки.com”: „Това беше приключение, изведено от стереотипи. Макар че Иван Добчев ме поиска такъв, какъвто съм. Трябваше да адаптирам моя свят към света на театралното. Провокацията бе да усвоя едно друго пространство, да се мащабирам отново в другото. Да се включа в един друг съдържателен текст, в повествование, на което аз трябва създам визуалната среда. Някои неща ги преживях драматично като трансформации. Когато съм мислил моите неща, съм включвал едни съдържания, а те в театралната логика получиха други значения. Огромни сита, които бяха моя инсталация преди 5-6 години, се превърнаха, макар и много условно, в седемте врати на Тива.

“Антигона“ - снимка архив на театър “София”

Това е решителна трансформация – по тях взеха да се катерят актьори, да говорят на тях, зад тях, нещо което промени средата им, тяхното мълчание. Изведнъж те започват да се местят, издуват, театърът ги оживи. Огромна фуния, която в моята работа е проход, който поглъща, в театъра започна да изхвърля пепел и пушек. Под формата на майтап казах на Иван – "изгони ми духчетата от работата”. Тоест преформатирането, прегрупирането на тези енергии беше предизвикателно, оживи ме, накара ме да се премисля още един път. По-скоро намесата ми в театъра беше моето усещане за безвремие, което създаде визуалното внушение на „Антигона” на Добчев.“

Асен Аврамов и Станислав Памукчиев

Изложбата „Паралелни траектории“ е и голямата сцена на Станислав Памукчиев, неговата, като артист от невероятна класа. В осемте часа, когато експозицията е отворена за посетители звучи в пространството ѝ великолепната музика на композитора Асен Аврамов, специално написана, поканен от художника, което отбеляза и Иван Добчев. „Като започнах да пиша това произведение, реших, че то трябва да обедини точно пространството, а не да илюстрира отделни картини, отделни стилистични търсения, похвати или философски гледни точки на Станислав“, сподели Аврамов по време на откриването на изложбата. Той  дава глас на представените творби с произведението, което е направил и то е, наистина, осем часа и започва в момента на отварянето на изложбената галерия и завършва в момента на затварянето на изложбената галерия.

Станислав Памукчиев, снимка: Николай Василев

„Започваме от жизнената природа и някак си отиваме в големия космос, каквато смятам, че е като цяло и философията на Станислав Памукчиев за пътя на човека, на човешкото и разбира се – на изкуството“, бяха думите на Асен Аврамов. ≈

Текст: Стефан Джамбазов (1951-2021, цитираните текстове са негови) и Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов

[vprki]

Изложба – посвещение на скулптора Никола Терзиев–Желязото

„Тази изложба не е ретроспективна експозиция, посветена на Никола Терзиев, нито отбелязва конкретни дати и събития, които са свързани с него, а представлява съвременна изложба в режим на художествено изследване.“ Пише проф. Петер Цанев, художник и преподавател в НХА, един от участниците в експозицията в галерия „Средец“ на Министерство на културата.

И продължава: „Художници от различни поколения, работещи �� различни посоки и направления, представят творби, с помощта на които търсят контакт с особената нематериална „тежест“ на формата в изкуството на Никола Терзиев. Това е изложба изследване, опитваща се да установи онтологични взаимодействия с творбите на художника.

Изкуството е инструмент за възприемане на изкуството. Изкуството е най-сложният и най-истинският инструмент за разбиране на изкуството. Ето защо тази изложба е изследване, посветено на непокорното и непредвидимо проучване на художествените феномени, които дълбаят изкуството отвътре. Без инструкции и без зададени граници всяка една творба пътува към друга творба в пълно отдаване и ангажиране със света на формите, за да стане форма и за да живее като форма.

Никола Терзиев-Желязото

Целта на тази изложба е да провокира интерес към изкуството на Никола Терзиев извън историческите артикулации и обобщаващи наративни структури. Изложбата събира съмишленици, обединени около усещането за неуловимите прозрения на въображението и закрепването му към богатството и плътността на материята, където идеите се оформят и обработват в глина, камък, метал, дърво стъкло, хартия, восък, платно и т.н. Това е изложба за силата на формата и формообразуващото въображение на твореца, което надхвърля параметрите на културата, в която се намира. Напомняне, че не може да има аналогия между въображението и културата, защото въображението е това, което винаги недостига в една култура.

Изложбата е напомняне за фигурата на твореца, който понякога като безмълвен храм оставя след себе си следи от свещени ритуали. Напомняне за уникалната освобождаваща способност на художествените форми да поставят под въпрос пътищата, чрез които светът се преживява. Напомняне, че за Никола Терзиев скулптурната форма е най-първичният и най-честен инструмент за влизане в духовните пространства на изкуството.“ Заключава Петер Цанев.

Част от участниците в изложбата, посветена Никола Терзиев-Желязото от ляво на дясно: Захари Каменов, Людмил Георгиев, Любен Генов, Слав Недев, Станислав Памукчиев, Иван Кънчев, Станислав Божанков, отпред дъщерята на скулптора Стела Терзиева

Изложбата (9 – 26 април) е проект на Сдружение за изобразително изкуство „Съдът – смисъл и форма“ с куратори Иван Кънчев и Захари Каменов. За изложбата творбите на Никола Терзиев–Желязото (1927-2006) са предоставени от колекцията на д-р Бянов. Редом до творбите на забележителния скулптор в експозицията са произведенията (по азбучен ред) на Анжело Красини, Венко Колев (1915 – 1997), Емил Бачийски,  Емил Попов, Захари Каменов,  Зеятин Нуриев, Зоран Мише,  Иван Кънчев, Иван Русев, Любен Генов, Людмил Георгиев, Петер Цанев, Петър Дочев (1934 – 2005), Роберт Цанев,  Слав Недев, Станислав Божанков и Станислав Памукчиев.

Скулпторът Ивайло Аврамов пред творбите на Петър Дочев и Никола Терзиев-Желязото

В центъра на пространството на галерията специален акцент в експозицията до скулптура на Желязото е знаменитата творба Петър Дочев с любимия му кръг „Без име“, 2002, смесена техника, злато, шперплат. /Изложба по повод неговата 90 годишнина се открива на 29 април в галерия „Райко Алексиев“, може да прочетете тук./

Припомняме, че Иван Кънчев, един от кураторите на изложбата, когото определят като явление в съвременното българско изкуство, ни представи две уникални изложби по повод 50 годишния си юбилей. „Синьо…? в галерия „Средец“ (декември 2022) и в началото на 2023 година като нейна втора част „С почит към тракийската керамика“ в „Арте“. Тогава при откриването на изложбата проф. Петер Цанев каза: „Той е изследовател не само в полето на пластичните изкуства, но и в полето на изкуствознанието. Той създаде, написа една гранд��озна диалогична енциклопедия на българската скулптура. Връщам се към нея, защото той там, като че ли за първи път в българското изкуствознание постави важен въпрос на българските скулптори, с които той говори „какво мислят за религията, дали са религиозни, дали вярват в Бог“.  Един много директен въпрос, който отвори едно ново пространство по отношение на мястото на българското изкуство, не толкова като сфера, като претенция, а по-скоро като начин, по който изкуството може да бъде възприемано. За Иван Кънчев изкуството е път, пространство, Вселена, а не толкова обект, предмет или нещо, което подлежи на някакъв култ.“ /Целия текст във „въпреки.com” може да прочетете тук./

Никола Терзиев-Желязото "Скръб"

Той беше любезен да ни предостави откъс от най-новата си книга-изследване  със съавтор Захари Каменов от 2024 – “Посвещение на Никола Терзиев –  Желязото”, изд. „Магоарт”, София. Публикуваме го с известни съкращения.

За Никола Терзиев–Желязото

(1927–2006)

„Кирил и Методий в Благоевград са светски. Единият е духовен, със свити ръце, гледа под очи, вглъбен, затворен. А другият защитава словото, говори с вдигната ръка. Старал съм се колкото може по-малко да е жестът, да не са илюстративни, да не разказват, а да внушават с обема си. Това е монументалността!“

Никола Терзиев е един от най-българските, най-самобитните и най-одухотворените скулптори, които оставят от най-значимите класически произведения. Той издига българската скулптура на друго духовно ниво. Авторът успява да изгради във времето свой емоционално-образен свят. Вълнуват го особеностите на националната душевност. Търси българския тип. Творчеството му е повлияно от образите на Йордан Йовков. В него откриваме и повеи от пластиката на Древен Египет и праисторията. Той създава много характерни, почувствани и идеализирани скулптури със си��волично значение. Те са събирателен образ. /От първите произведения на Никола Терзиев са „Момиче с две стомни“ (1953), „Родопска девойка“ (1954), „На полето“ (1956) и „Очакване“ (1959). Те са събирателен, опоетизиран образ на младата българка. Изразяват нейната красота и душевна чистота. Там авторът разкрива нови психологически състояния на селския образ. Някои от впечатляващите кавалетни пластики на Н. Терзиев са „Фигура на поп Андрей“ (1966), „Женска фигура“ (1966), „Маргарита“ (1983), „Автопортрет“ (80-те години), „Спомен“ (1990), „Седнала фигура“ (1995) и „Автопортрет“ (1997). - б.а./.

Никола Терзиев "Автопортрет"

Никола Терзиев има собствен почерк, уникално разбиране за монументалната форма и специфичния ѝ живот. С вроден усет към нея той реализира стойностни паметници на българската скулптура. /Това са „Стефан Караджа“ 1969 (Русе), „Филип Тотю“, 1972 (гр. Две могили, област Русе), фигури от „Пантеона на възрожденците“, 1978 (паметник-костница, Русе), „Св. св. Кирил и Методий“, 1980 (Благоевград) и „Захари Стоянов“, 1989 (Русе). – б.а../.

Неговите малки пластики и миниатюри също са внушителни. Никола Терзиев твори в областта на кавалетната и монументалната пластика, релефа и миниатюрата. Изработва портрет, фигура, голо тяло и композиция. Произведенията му са от бронз, камък, керамика, дърво и кост. Знаменателни са теракотите на Никола Терзиев. /С особено силно внушение са съзерцателните автопортрети на Никола Терзиев от печена глина. Те са изящни и лаконични – с изтънчена естетика. От тях струи духовна чистота, хармония и първична сила. Той е от първите скулптори, които успешно експонират портретни глави на една точка върху постамента. Нестандартният подход използва и при миниатюрата. – б.а./.

„А Кирил и Методий в Благоевград са светски. Единият е духовен, със свити ръце, гледа под очи, вглъбен, затворен. А другият защитава словото, говори с вдигната ръка. Старал съм се колкото може по-малко да е жестът, да не са илюстративни, да не разказват, а да внушават с обема си. Това е монументалността!“ (Никола Терзиев)

Никола Терзиев-Желязото

 „Обемът трябва да напъва отвътре“ (Никола Терзиев)

Никола Терзиев е роден е на 27 септември 1927 г. в Русе. През 1953 г. завършва скулптура във ВИИИ „Н. Павлович“ при проф. Любомир Далчев, а преди това учи графика при проф. Илия Бешков и декоративно-монументална живопис при проф. Георги Богданов.

Никола Терзиев е един от най-българските, самобитните и одухотворените скулптори, който оставя от най-значимите класически произведения. Той издига българската скулптура на друго духовно ниво. Авторът успява да изгради във времето свой емоционално-образен свят. Вълнува го особеностите на националната душевност. Търси българския тип.

Никола Терзиев-Желязото "Седнала фигура"

За него акад. Светлин Русев пише: „Кольо Желязото не беше просто голям, самобитен изключителен скулптор – нещо повече – беше от онези малцина избрани, целунати от Бога, в които земното и духовното живееха в един дом. Нещо сакрално излъчваше тази скулптура, в която времето и човешката опитност бяха оставили духовни натрупвания, синтез, простота, монументалност и дълбочина, доброта и човечност… В България не са малко талантливите скулптори, не са много истински реализиралите се със своя следа, но след Иван Лазаров – толкова български, толкова пластически и духовно чист, до святост скулптор не познавам! … Ние никога не сме имали мярка за своите духовни първенци. Не знам дали някога ще дойде времето да разберем каква награда на съдбата е да имаш в духовния дом на нацията изкуството на Никола Терзиев“.

През есента 2018 година в галерия „Нюанс“ по повод 90 години от рождението на скулптора бе експонирана изложбата „С почит към учителя“ - Никола Терзиев – скулптура и Иван Кънчев – съдова керамика.

От изложбата, посветена на Никола Терзиев-Желязото

Всички тези подробности са в контекста на изложбата в галерия „Средец“, която е към края си. Убедени сме, че красивите и смислени културни събития не могат да бъдат само ОТ – ДО. Те оставят следите си и привличат и млади талантливи автори да се включат и да участват в художествените процеси, които се развиват в десетилетията, в столетията, дори в хилядолетията...

В известна степен по наши наблюдения в кратката, все още, история на Сдружението за изобразително изкуство „Съдът – смисъл и форма“ учредено на 22 март 2021 година в София от д-р Иван Кънчев, Анжело Красини, Захари Каменов, проф. Емил Попов, проф. Станислав Памукчиев, доц. Емил Бачийски, доц. Роберт Цанев, Станислав Божанков, Диана Драганова-Щир, проф Валентин Ангелов и проф. Петер Цанев, се стреми последователно именно да изследва, да показва в изложби. В този контекст припомняме и направената с въображение, артистичност и познание експозиция изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ или съвременно изкуство в Националния археологически музей при БАН миналата година с куратори проф. Станислав Памукчиев, проф. Петер Цанев и Иван Кънчев.

Част от художниците, които участваха и в изложбата в Националния археологически музей към БАН от ляво на дясно: Станислав Памукчиев, Любен Генов, Иван Кънчев и Станислав Божанков

„Мястото е специално, защото това е бивш храм и самото пространство е сакрално. Според мен, това което е плюс на проекта, е, че той не се противопоставя на музея – напротив, ние държахме за една приемственост.“ Каза за „въпреки.com” д-р Иван Кънчев, художник, изследовател в областта на визуалните изкуства, малко преди откриването на изложбата „Съдът вместилище – защитено пространство“ или съвременно изкуство в Националния археологически музей при БАН, на която той е куратор заедно с проф. Станислав Памукчиев и проф. Петер Цанев.

Такава изложба не е имало досега – да живеят в едно пространство невероятни артефакти от хилядолетия, открити по нашите земи и съвременни произведения на забележителни автори. Изложбата не бе обособена в определена зала в музея, а се сля по свой път в него с гениалността на древното изкуство.

От изложбата, посветена на Никола Терзиев-Желязото

Тогава за „въпреки.com” Иван Кънчев каза: “Тук има минало, настояще, живи, мъртви, индивидуалности, Аз-ове. Тук всичко е анонимно – не знаеш кой го е правил това нещо. Има едно противоречие, но самите произведения от нашата изложба доста добре стоят и не обиждат средата. Тук не може да обиждаш тази среда. Трябва да има почит, почит към мъртвите. В този смисъл има приемственост. Да, аз много държа на това: да има приемственост, държа на традицията – естествено, тя трябва да се разширява, надгражда, да е в контекста на съвремието. Затова тук хем има симбиоза, но има и противоречие.“ /Целия текст може да прочетете тук./

От изложбата, посветена на Никола Терзиев-Желязото

Важен е контекстът, както го направиха и с великолепната изложба, посветена на Никола Терзиев-Желязото. Творби от различно време се срещат в галерийното пространство разговорът за изкуството продължава. Не са необходими много думи…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[vprki]

Различни, но общност или новото галерийно обединение KARE

Изминалата 2022 ни дари с много силни изложби, програми и инициативи в областта на визуалните изкуства. Създадоха се и нови галерийни обединения, като KARE на картата на столицата, район ”Оборище” в самия край на годината. Това са Галерия „Аросита“, Goethe-Institut Bulgarien, Depoo, Little Bird Place, POSTA SPACE , ПУНТА, КО-ОП и Charta Gallery.

Тези пространства с различна „възраст“ и история като артистична биография прекрасно съжителстват и превърнаха района в градски пейзаж за съвременно изкуство. През декември във „въпреки.com”  публикувахме текст на проф. Станислав Памукчиев за изложбата на проф. Петер Цанев в новооткритата  галерия „Харта“  ECTOPLASTICONES.

От изложбата ECTOPLASTICONES на Петер Цанев в галерия "Харта"

Сега ще отбележим други три изложби в този район, които заслужават специално внимание, а и те могат да се видят до средата на януари. Не ги пропускайте!

Художничката Нора Ампова представя нова – десета поред – самостоятелна изложба „Тахион“, в галерия „Аросита“. Теоретичната частица тахион, която вдъхновява авторката е способна да се движи по-бързо от скоростта на светлината и да пътува във времето и пространството. Името идва от гръцкото „тахи“, което означава бърз. „Макар, че съвременните физици отхвърлят теорията за хипотетичната частица тахион, аз съм изключително привлечена от идеята за нейното съществуване,“ споделя Нора. „За мен бе естествено да я превърна в център на моите послед��и произведения.”

От изложбата "Тахион" на Нора Ампова в галерия "Аросита"

В изложбата “Тахион”,  Нора Ампова представя 33 творби, които създава през изминалата година в околностите на Женева. „От началото на годината създавам малки колажи, които изграждам режейки перспективни парчета и наслагвайки пространствени измерения,“ пише още художничката във въведението към експозицията си. „В изложбата „Тахион“ съм  развила част от сюжетите, създавайки нови живописни произведения на платна, някои от които в монументален размер.  Чрез тях аз разкривам различни отрязъци от време, от минало и бъдеще, от спомени и фикции. Често пъти в композициите поставям фигура или обект, чрез който би могло да се осъществи това многопластово пътуване. Колкото повече разгръщам тази тема в платната си, толкова повече се замислям дали тахионът не е всъщност от другата страна? Не е ли той зрителят, който мечтае за своята супер сила, чрез която да пътува във времето и пространството?“ Пита риторично художничката и себе си.

От изложбата "Тахион" на Нора Ампова в галерия "Аросита"

Чрез произведенията си, Нора Ампова разкрива различни отрязъци от време, от минало и бъдеще, от спомени и фикции. Често пъти в композициите тя поставя фигура или обект, чрез ко��то би могло да се осъществи това многопластово пътуване. Отбелязват от галерията.

Припомняме, че през април-май 2021 година Нора Ампова имаше много интригуваща изложба “Истории от облака” в столичната галерия „Нюанс“. Тогава  младата изкуствоведка Андре-Филипа Зидарова написа за „въпреки.com”: „Любопитно е заглавието – авторката споделя, че темата на изложбата е обвързана, както с виртуалния облак над нас, съхраняващ цялата информация от Интернет, така и с реалния – с пейзажа и с небето. Те в период на самоизолация, през какъвто почти всеки от нас премина в последно време, се превръщат в богат извор на вдъхновение и понякога в единственото позитивно нещо за деня, което пък ни кара да се запитаме кога външният свят се превърна толкова трудно достъпен. Творбите на Нора изобразяват и лични спомени и снимки, завинаги станали част от виртуалния облак.“ /Целия текст може да прочетете тук./

От изложбата "Тахион" на Нора Ампова в галерия "Аросита"

През 2014, Нора Ампова се дипломира като магистър специалност живопис в Националната художествена Академия в София. През 2013 завършва бакалавър пак там, като през 2011 специализира 1 семестър изящни изкуства в Хертфордширския университет, Великобритания. Тя е сред учениците на изключителния художник и преподавател в НХА проф. Андрей Даниел /1952-2020/.

От изложбата "Тахион" на Нора Ампова в галерия "Аросита"

Припомняме и, че Фондация „Въпреки” с подкрепата на Програма „Култура” на Столична община и Министерството на културата 2018 година реализира проект със заглавие „Учители и ученици в изобразителното изкуство”. Реализирани  бяха седем изложби в София, Кюстендил и Варна на професорите Андрей Даниел, Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Николай Майсторов и техни ученици. Идеята беше не само да се направят изложби, а и да се осмисли връзката между учителя и неговите ученици в дискусии в рамките на изложбите, които бяха и видеодокументирани. Тогава частта „Проф. Андрей Даниел и ученици” се реализира в четири художествени пространства – ГХГ „Борис Георгиев“, столичните „Академия“ на НХА, „Стубел“ и галерия-книжарница Софияпресс към СБХ. Взеха участие със свои творби почти 100 ученици от различни поколения на Андрей. Сред тях беше и Нора. И като че ли, неслучайно, когато беше изложбата ѝ в галерия „Нюанс“ преди почти две години в непосредствена близост до нея в СГХГ беше и забележителната изложба на проф. Андрей Даниел, любимия ѝ учител, „Между две епохи“, който вече не беше между нас…

Вера Млечевска, снимка: Стефан Марков

Част от самостоятелните изложби на Нора Ампова са и в галерия Little Bird Place, “Пълно вътрешно отражение” 2021-2022. Тази галерия, както отбелязва изкуствоведката и куратор Вера Млечевска има най-консистентното поведение. „Показва работи, които имат връзка с природата, продават, но и поддържа определен кръг от автори. Следва ги, подкрепя ги.“ Писали сме във „въпреки.com” за повечето великолепни изложби в пространството ѝ, за които може да прочетете при нас. И тя е част от това KARE на галерийното обединение. В момента там е изложбата „Безспир“ на Антоанета Куик, Ралица Големанова и Николай Стефанов. Откри се в с��щия ден 15 декември, когато бяха избрали този ден и „Аросита“, „Харта“ и „Depoo“. Пак подчертаваме, че това е прекрасно и за авторите и за публиката, която пътешества макар в кратки разстояния в различните изяви на художниците. А взаимодействието и разбирателството между галеристите създава усещането, че живеем в един по-добър свят, благодарение на изкуството. Ако в днешното ни време на кошмари, можем да си позволим радостта от тази глътка въздух.

На снимката от ляво на дясно: Антоанета Куик, Росен Узунов, галерист на Little Bird Place, Ралица Големанова и Николай Стефанов при откриване на изложбата "Безспир"

Но да се върнем към изложбата в Little Bird Place. “Безспир” превежда зрителя през кръговрата на живота такъв, какъвто може да бъде наблюдаван и в растителния и животинския, и в човешкия свят. Текст, материя, картина и звук се съчетават в синхронизирано преживяване, провокиращо размисъл над началото и края на жизнения цикъл и емоционалната натовареност, с която всеки етап се свързва. 

 Вдъхновена от източния поглед над живота, изложбата поставя под въпрос разглеждането му като бавно умиране, в което живата материя губи клетки и ежедневно се приближава към края си, или като надпревара със смъртта, обусловена от вкопченост в неосъществимо физическо безсмъртие. Вместо това, тя насочва към идеята за постоянно преминаване на живота в различни форми, което не е лично и емоционално, а е естествен процес, неподвластен на човешка намеса. Макар че живата материя преминава и през края на цикъла, нова форма се заражда непрестанно, независимо дали одухотворена или не.

 От изложбата "Безспир" в галерия Little Bird Place

Замислена и изпълнена като сайт-спесифик изложба, “Безспир” съдържа седем точки от житейския кръговрат и предлага кръгово преживяване, символизиращо безкрайността на цикъла, в който началото е край, а краят — начало. Зрителите са свободни да започнат пътешествието си от която точка преценят; началото и краят се сливат в нескончаем цикъл. Изложбата съчетава поеми, запечатани върху дърво; асамблажи и инсталации с растителни и животински елементи и намерени обекти; и черно-бяла аналогова фотография. Пространствено отделена от тях, но всъщност обединяваща седемте точки, видео инсталация превежда зрителите през метаморфозите в кръговрата. Комбинацията от различните медии позволява разказване на истории на няколко нива — визуално и директно, както и чрез по-дълбоко ниво на взаимосвързаност, което илюстрира присъствието на вечността в настоящия момент.  Отбелязват във въведението към изложбата двете Ралица и Антоанета.

Антоанета Куик, Зачатие (детайл)

И малко повече за авторите: Антоанета Куик е икономист по образование и артист по желание. Съчетавайки опита си от няколко професионални полета от страната и чужбина, от 2019 г. работи като арт мениджър и куратор в галерия Little Bird Place. Първият ѝ самостоятелен проект като куратор и първо публично представяне на работите ѝ, е изложбата “20х20 Транс Формат” (2020 г.) в Little Bird Place, последвана от “Референтни Рамки” (2021 г.) и “Безспир” (2022 г.). Дълбоко вдъхновена от природата и съзнанието, Антоанета съчетава естествени елементи с намерени предмети в асамблажи, колажи и инсталации. Творбите й провокират размисъл над всеобщата свързаност и лутането между крайностите в търсене на баланс и симбиоза между човек и природа.

Камен Старчев и Ралица Големанова на изложбата "Безспир", съпроводена и с нейни текстове

Ралица Големанова е творчески продуцент и сценарист на документални филми (“Нямаш място в нашия град”, 2022 г., копродукция с HBO MAX, селекции на десетки филмови фестивали). Привлечена от силата и пластичността на езика и необятните възможности за превода му към визуалното, тя се занимава с творческо писане под различни форми. И в писането, и в създаването на визуални творби Ралица търси нови перспективи към теми, съчетаващи социални и психологически аспекти.

Николай Стефанов и Ралица Големанова, Безспир, 2022, дигитално видео

Николай Стефанов е режисьор и оператор, експериментиращ с разнообразни визуални стилове и формати. Последният му документален филм “Нямаш място в нашия град” беше селектиран на най-добрите фестивали за документално кино в света и разпознат от публиката като нестандартно заснета и силна човешка история. Той беше представен третото издание на Международния фестивала  София ДокуМентал през септември, организиран от Балкански документален център и фондация “Конрад Аденауер”. В работата си с изображения, независимо дали статични или движещи се, Николай се фокусира върху задълбочено изследване на светлината в различните й форми и начина, по който чрез нея могат да се разказват истории.

Изложбата Limited Prints Only в галерия Depoo

Както вече отбелязахме в същото време в галерия „Depoo“ се откри изложбата Limited Prints Only, която представя селекция от лимитирани серии на графични отпечатъци, фотографски и дигитални принтове.

Тези произведения са финансово достъпни и са един чудесен начин за притежание на произведение на съвременното изкуство от утвърдени или от обещаващи млади художници. Както и възможност за създаване на нова колекция от произведения на изкуството, добавяне на разнообразие към вече съществуваща или допълване на колекция която обхваща цялостното творчество на определен художник. В нея участват Асен Янев, Алекси Иванов, Алина Папзова, Александър Лазарков, Александър Вълчев, Антон Терзиев, Анна Бачева, Бранко Николов, BILOS, Виолета Велизарова, Васко Славков, Десислава Христова, Добромир Иван, J.PANK, Живко Мутавчиев, Иван Нинов, Ивайло Стоянов, Кристина Славкова, Мия Момчилова, Николай Лазаров, Николай Петров GLOW, Петър Чиновски, Росен Тошев, Сашо Виолетов, Сашо Стоицов, Светлана Мирчева, Теди Лихо, Теодор Генов, Хейс Ванхее, Филип Попов, Явор Боянов, Ясена Попова, Яник Мартин. Всички творби са подписани, номерира и сертифицирани за автентичност.

Изложбата Limited Prints Only в галерия Depo

Част от творбите са реализирани със любезното съдействието на галерия КО-ОП и отпечатани в новото им печатно пространство. Още едно доказателство, че това галерийно обединение не е просто създадено в един ден да се откриват изложбите им, а заедно да работят в професионалното и смислено представяне на българското съвременно изкуство и не само. Пак ще повторим създаването на KARE си е знаменателно събитие за визуалното ни изкуство във време, когато в гилдията, както е било, вероятно, винаги сложно да приеме и разбере другия. Тази, бихме я нарекли смела група галеристи и куратори го прави с радост. Да я последваме, ако можем…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на галериите

P.S. на „въпреки.com”: Когато с нашата фондация „Въпреки” реализирахме нашия проект  „Европа в една софийска улица” по Програма „Европа“ на СО през 2017 година в пространството на ул. „Цар Самуил“ и улиците „Солунска“ и „Денкоглу“ много ни се искаше галериите, които са в него да обединят усилията си да работят заедно. Последваха проектите ни  „Европа през младите в изкуството”, 2018 и „Толерантността като култура“, 2020. Не се получи, независимо че имахме подкрепата на Столична община. Може би, защото бяхме някак си „външни“. Вероятно има и други причини, но това си остава идея, останала в миналото. И затова сега сме щастливи с това KARE, макар и в друг район на столицата ни, но не по-малко емблематичен с пейзажа на София от различни времена, а и с куража на талантливи хора. Стефан Джамбазов, Светла му памет е някъде в Небесата щастлив. Беше пристрастен и към тези локации на столицата ни, а и на галериите, които доживя да види и обича.

[vprki]

Станислав Памукчиев: Петер Цанев е изтънчен мислител и голям артист

 „Петер Цанев не престава да ни изненадва, да ни вкарва в сложни, интелектуални лабиринти, в абсурдни, парадоксални ситуации. Този път с нов медиум, восък, стоплен от ръката и жеста на художника.“ Каза проф. Станислав Памукчиев при откриването на изложбата на колегата си от НХА при откриването на изложбата му в столичната галерия „Харта“  ECTOPLASTICONES.

Това е ново, елегантно пространство на ул. Врабча“, на която в прекрасно съжителство няколко галерии превърнаха района в артистичен градски пейзаж за изкуство.

А Станислав Памукчиев, който е и куратор на изложбата на Петер Цанев започна провокативно, каквато е и самата изложба: „ Не усещате ли?... В тази болезнена белота, болнична стерилност, херметична лаборатория се случва нещо...не усещате ли?... Леко мирише на озон. Казват така миришела ектоплазмата...? Халюцинация или мистификация? Спиритичен сеанс или акт на регресия в изначалната психопамет. Манипулация, мистична спекулация или фикцията на художника, жрец, магьосник. Не, Петер Цанев – изтънчен мислител и голям артист. Очаквали сте изненада...и я получавате. Какво се е случило? Какво е това изкуство...? А ако прочетете и текста на художника, ще получите сърцебиене и учестено дишане. Забравих да попитам...какъв е този куратор??? В този особен случай, кураторът свенливо се самоопределя по - скоро като екторезонатор!

Разбира се, всичко е коректно предложено като съвременно изкуство. Както той самият цитира теоретиците за актуалната доминация на т.н обектно – ориентирана онтология на съвременното изкуство. Да, така е – това са концептуални обекти. Петер, облечен в тези одеяния, предрешен, се вмъква в съвременната култура, за да я оспори отвътре в нейната същина – в нейната спектакуларност и това да е тук и сега. Той настоява, че тя...културата е никъде и навсякъде, сега, но и винаги. Петер Цанев целенасочено ни вади от ускорителя на линейно - историческото време и ни затваря в капсула на безвремие...вечност. Вкарва ни в капсула, в която времената и пространствата се смесват, асансьор, който ни спуска в подземията на нашата психичност. Връща ни там...в тъмните ъгли на подсъзнанието, където минават и се срещат атавистични и архетипни сенки. Там, където душата трескаво търси и се опитва да разпознае местата, където е била, кого е срещала, как е узрявала...?!

Peter Tzanev-Ectoplasticones, Medium-Beeswax, white ink -02

Какво прави художникът...? Художникът е душевен и духовен спелеолог – работник в мината или в трюмовете, както се е изразил поетично мистикът Джон Лили /1915-2001, психоаналитик, изследовател на съзнанието –б.р./. Художникът се връща, слиза до границата на възможността да се познава, там където достига единствено сублимиралата духовна интуиция, където среща и потъва в безформието на изначалната психична плазма...Копае, кърти и вади на светло, тази безформена каша, тя се втвърдява и уплътнява, добива форма, стреми се към изначално зададен биоморфен и антропоморфен код. Човек прави опит да се саморазпознае в тази застинала форма. Този ектопластичен акт на екстеоризация и материализация на психична плът е свръхмерното духовно усилие на проникване и разтваряне, на поява и вълнение при срещата с тайната на СЕБЕ. Разбира се, формата, крайният резултат е винаги недостатъчен. Формата изпитва тъга пред непосилния метафизичен хоризонт. Тук е драматичната колизия на художника ектопластик – как да получи форма – свидетелство за безформеното, неназовимото, феноменалното, безграничното, свещеното, Абсолюта... Как да изразиш, въведеш и познаеш тази свещена материя е неразрешеният, неразрешим въпрос. Петер Цанев като ловък навигатор работи изключително успешно, с двоичен код, с парадоксално събиране, сдвояване на свещеното с профанното. Събиране на невидимото с най-баналното, битово профанно, икейско - бриколажното. И сигурно това одомашняване е оневиняващото, единствено възможно поведение – отговор на дързостта да погледнеш в изначалната тайна на битието.

Станислав Памукчиев и Петер Цанев при откриване на изложбата в галерия "Харта"

Да благодарим на Петер за тази дързост, за поредния негов опит да ни заведе там, където граничното среща безграничното и няма последен отговор.“

Проф. Станислав Памукчиев

Проф. Петър Цанев пише във въведението към изложбата си: „Днес повече от всякога е необходимо да върнем изкуството като психологически инструмент на изкуството. Всяко изобретяване на нов художествен медиум дава на изкуството нов вид тяло. Ние трябва да преразгледаме нашите идеи за живот в нови тела като осигурим на изкуството различни видове неизвестни тела. Аз предлагам радикално хуманизиране на идеята за живот в нови тела, като предоставям на изкуството различен вид психическо тяло – психоплазмено тяло. Идеалният медиум е естетическо божество, което организира просветлението в светилището на изкуството. Аз предлагам нов ектопластичен медиум за психоплазмена чувствителност като напълно нов начин за общуване с въображението. Нека изпитаме нашите непроявени плазмени импулси, рязко пометени от трептящите остатъци на живота ни, като вълни от непреживяна материя“.

Изложбата на Петер Цанев е част от двадесетгодишното му пътуване в света на "ектопластичното въображение", посветено на превръщането на вътрешните психични състояния в нов вид артистичен медиум. Всяко изобретяване на нов медиум дава на изкуството ново тяло.  Ектопластиконите (Ectoplasticones) представляват парадоксален опит за изобретяване на нов медиум с абсолютно изкупителни характеристики. Петер Цанев прокламира радикално хуманизиране на идеята за нови тела в изкуството с инкорпорирането на необитаемо психично тяло – психоплазмено тяло. Психоплазменото тяло на  Ектопластиконите трябва да се разбира в рамките на теологичното откровение на изкуството, което не може да избяга от скритостта на образите. Ектопластиконите сякаш изпълняват невъзможна антропологична мисия, изстреляни като ембрионална орбитална станция по траектория от праисторията до настоящата реалност.

Peter Tzanev-Ectoplasticones, Medium-Beeswax, white ink -022

Ектопластиконите са аналитични проекции на спекулативната природа на изкуството. Тяхната двойна поява се осъществява чрез объркваща демонстрация на първичен визуален език, който от една страна естетизира институционалните кодове на музейната култура, а от друга страна обезсилва историческите инструменти, произвеждащи илюзията за автентичност. По презумпция всяка идея за изкуство е историческа, но концептуализирането на дълбока темпоралност, която се ускорява в свръхразширената възраст на изкуството като регресивно преживяване, неизбежно провокира размиване на границите между история и фикция. Ектопластиконите са обвити в един вид анимистична чувствителност и предполагат проникването на духовни вярвания и материални практики, като „емпатийно рисуване“, което трябва да ги дистанцира от тоталния презентизъм на съвременната култура и от произведенията на съвременното изкуство, изградени като информационни събития. В същото време Ектопластиконите се намират във времевата траектория на уникален продукт, който е законно регистрирана търговска марка, което означава, че името на марката е защитено и официално регистрирано в държавна агенция за патенти и търговски марки и има правна подкрепа, която предхожда създаването на показаните артефакти.

Изкуството винаги парадоксално запазва формата на изгубеното. След доминацията на изкуството като обект и концепция през втората половина на 20-ти век, която инструментализира представите за репрезентация, съвременният глобален стил от първите две десетилетия на 21-ви век наложи изкуството под формата на събития и информация за събития. Удивителните инструменти на ритуала, наречен модерно изкуство, са неутрализирани в музея за модерно изкуство. Това са модерни магически инструменти за трансформиране на света, които по думите на Борис Гройс  /1947, руски философ и теоретик на културата. От средата на 70-те години на миналия век публикува активно в съветския самиздат статии в областта на философията и теорията на изкуството. През 1981 г. емигрира в Германия. Понастоящем е професор по философия, теория на изкуството и теория на медиите в Държавното висше училище в Карлсруе и гост-професор в Нюйоркския университет –б.р./ сега се намират като произведения на изкуството в колекциите на западното изкуство до подобни инструменти за магически практики, използвани от древните народи. Инструментите на съвременното изкуство от самото начало са създадени като музейни инструменти, изключващи всякакви възможни магически функции с изключение на суеверната вяра във вечността на музейната институция. Пишат от галерия „Харта“ по повод изложбата на проф. Петер Цанев.

Станислав Памукчиев и Петер Цанев представят поредния си проект, 2015

Сега като че ли все повече художници и куратори търсят общия смисъл и обединяващата посока на много от изложбите. Стремят се да създадат драматургия на съответната изложба и тя да изследва, а и да разказва истории дори и когато са самостоятелни. Както казваше проф.Андрей Даниел /1952 – 2020/ в разговор за „въпреки.com“ задачата на хората, които създават изкуство, е да синтезират смисъл за себе си и околните, иначе тяхното съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация. Има различни кураторски подходи в търсене на подобен смисъл. В някои случаи кураторите формулират една значима, според тях, тема и я защитават с експозиция, но има и друго, когато куратор и художник вървят в една посока на непрекъснато търсене, новаторство и все по-дълбоко в необозримото във въображението на човека, изразяващ се чрез изкуството. В този контекст Станислав Памукчиев и Петер Цанев са, сякаш, неуморни, както в общите съвместни кураторски проекти и сериозни текстове, така и, когато единият е куратор, другият автор. Само припомняме, че през април тази година Петер Цанев беше куратор на забележителната изложба на Станислав Памукчиев „Кула Убежище“ в галерия Галерия +359 в пространството на Водната кула в квартал „Лозенец“.

Уточняваме, че галеристът на „Харта“ Владо Илиев е и на Галерия +359, т.е. тази вълнуваща „размяна“ не е случайна…И това е много хубаво!

Станислав Памукчиев в галерия "Арте", 2015

Много е важно, според нас в контекста на изложбата на Петър Цанев да припомним още нещо важно. Преди години по повод на забележителната си изложба „Криптоси“ в галерия „Арте“, март 2015 Станислав Памукчиев каза за „въпреки.com”: „В изкуството има едно вълнение, една приповдигнатост - щастлива възможност за хората, които се занимават с него. Не говорим за оная страна на изкуството, в която то се превръща в тежко изпитание. Но то е тежко изпитание поради непосилната, висока цел. А когато имаш висока цел извън баналностите, препитанието, профанното, ежедневното, повседневното, когато имаш нещо, което е над това, ти по някакъв начин си щастлив”. С днешна дата, а и тогава със Стефан Джамбазов, да е Светла паметта му, си казахме, че този разговор, тогава, със Станислав Памукчиев е изключителен за неговото творчество и изкуството изобщо. Той сподели и още: „Когато получиш и самочувствие и мислиш, че се докосваш и нещо правиш, това е такова удовлетворение. Творческата натура се люшка в екзалтацията между високия патос на докосване до едни по високи измерения и до драмата от непостигането на тези измерения. Това е изключително вълнение. Микеланджело в своите бележки пише: “Животът ми премина в едно вълнение.” Е, прекрасно е, нали…”, каза тогава художникът и добави: „В изкуството нищо не се ражда от нищо. Това не е въпрос да седнеш и да го измислиш. В творческия акт изплува всичко онова, което си натрупал като личен и колективен опит.“

Изложбата на Петер Цанев продължава до 15 януари 2023 година. Заслужава си и може би за миг ще се върнете в едни състояния, описани в „Една одисея в космоса през 2001 година“ на Артър Кларк, но само, ако сте я чели… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: архив на галерия „Харта“ и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Визуализации на невидимото в търсене на смисъл

Все повече стават изложбите, които не просто показват творчеството на един или повече художници, а търсят смисъл в изобразителното изкуство. Далеч назад като че ли остават ОХИ-тата /Общи художествени изложби/ от времето на соца, когато основното им предназначение беше да покажат продукцията на членовете на СБХ. Не че и там нямаше добри творци и творби, но те някак се загубваха в общия поток на най-разнопосочни стилове, тенденции и изображения.

Сега като че ли все повече художници и куратори търсят общия смисъл и обединяващата посока на много от изложбите. Стремят се да създадат драматургия на съответната изложба и тя да изследва, а и да разказва истории дори и когато са самостоятелни. Както казваше Андрей Даниел /1952 – 2020/ в разговор за „въпреки.com“ задачата на хората, които създават изкуство, е да синтезират смисъл за себе си и околните, иначе тяхното съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация. „Като растение ще си поникваме и ще си умираме, без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа у останалите, у всички. Да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е“.

Жорж Папазов - “Видение”, 1950 - те - снимка Стефан Джамбазов

Има различни кураторски подходи в търсене на подобен смисъл. В някои случаи кураторите формулират една значима, според тях, тема и я защитават с експозиция. В тази посока, безспорно най-амбициозната изложба в момента в София е „Невидимото. Визуализации отвъд паметта, въображението и симулираната реалност“ в галерия „Райко Алексиев“ с куратори професорите Станислав Памукчиев и Петер Цанев. Двамата художници и преподаватели не за първи път създават подобни провокативни проекти. Сред техните съвместни кураторски изяви са изложбите „Неразказаната абстракция“ и двете части на експозицията „Спорът за реалността“.

Иван Русев - “Кладенец” - снимка Стефан Джамбазов

В сегашната изложба те продължават своите теоретико – естетически търсения. В анотацията й пише: „Понякога изкуството поражда въпроси, продиктувани от желанието на окото да вижда това, което не може да бъде видяно. Този взор към невидимото конструира присъствия, които правят възможни появите на непостижимото и необятното. Най-опияняващата фикция на изкуството е визуализацията на невидимите, енигматично закрити съдържания. „Визуализацията“ предизвиква интереса на философи, теолози, хора на изкуството, психолози, невролози, като придобива полемични асоциации, които я разграничават от понятия като въображение, ментален образ или халюцинации.

Станислав Памукчиев - “Нощите”, 2016 - снимка Стефан Джамбазов

Опитите за проглеждане в невидимото минават през свръхсетивното и извънопитното, през непосилното усилие на: взиране в бездната на пространството; в мрака на времето и безвремието; обръщане нагоре и поглеждане лицето на бога; потъване в себе си, в бездната на психичното и екзистенциалния мрак; среща с феноменологичното, с чудото на сътворението; взиране в нищото, празното, отсъстващото; изправяне пред безпределността на научното; разтваряне в сянката на изкуството. Независимо от днешната разширена употреба на думата „визуализация“ в глобалната съвременна култура, нещо от нейната първоначална връзка с присъствието на невидимото се запазва. Нещо, което може да открием като вечен стремеж на изкуството да се превръща в прозрачна медия и прозорец към невидимото“.

Николай Райнов - “Пейзаж от Дьовлен”,1920 - снимка Стефан Джамбазов

Изложбата обхваща исторически период от 100 години. Най-ранната творба в експозицията е създадена през 1920 година от Николай Райнов, а някои работи са с��ециално проектирани, за да бъдат реализирани в галерията само дни и часове преди откриването на изложбата. Със свои произведения участват 32 български художници, които са представители на различни поколения (шестима от тях са избрали да бъдат част от колективната творческа идентичност на две арт групи – 7+1 и Съпромат). Някои от художниците като Николай Райнов (1889-1954) и Жорж Папазов (1894-1972) са свързани със световния модернизъм от първата половина на ХХ век – съответно с модерния теософски мистицизъм и сюрреализма, а други като Петър Дочев (1934-2005), Иван Георгиев – Рембранда (1938-1994) и Васил Симитчиев (р. 1938) работят паралелно с развитието на постминимализма, неоекспресионизма и концептуалното изкуство, характерни за последните три десетилетия на ХХ век.

Петер Цанев - “Трансцендентен нихилизъм”, 2020 - снимка Стефан Джамбазов

Без това да е цел на проекта, присъстват автори, родени през 1940-те, 1950-те, 1960-те, 1970-те и 1980-те години, а най-младите художници са родени в средата на 1990-те. В изложбата могат да бъдат видени рисунки, живописни картини, скулптури, обекти, инсталации, видеотворби, интерактивни и перформативни ситуации, но най-важното в тази изложба е това, което е най-трудно да бъде видяно, а именно възможностите за визуализиране на невидимото. Авторите са: Атанас Парушев, Васил Симитчиев, Вито Валентинов, Галя Благоева, Георги Георгиев-Жорррас, Група 7 + 1, Даниела Ляхова, Емил Попов, Жорж Папазов, Ивайло Аврамов, Иван Георгиев – Рембранда, Иван Русев, Йордан Кацамунски, Калина Димитрова, Кирил Кузманов, Красимир Добрев – Доктора, Надежда Ляхова, Николай Райнов, Николай Петков, Лика Янко, Петер Цанев, Петър Дочев, Станислав Памукчиев, Стоян Дечев, Съпромат, Филип Попов, Христо Антонов, Цветан Кръстев.

Петър Дочев - “Кръг I, II” - снимка Стефан Джамбазов

Когато говорим за драматургия на изложбите, трябва да отбележим и личния разказ при експонирането им. Такива са живописните изложби „Нахлуване в пейзажа“ на Аделина Попнеделева в галерия „Сердика“ и „Пълна анонимност“ на Гълъб Гълъбов в галерия „Стубел“. Аделина Попнеделева е написала за своята изложба: „Попаднах в една градина, в която мечета, тигърчета и маймунки бяха разположени върху клоните на дърветата, под храстите, на тревата. Внучето било пораснало, но на баба му било свидно да изхвърли милите плюшковци. Това е сюжетът на изложбата, а темата е невинността. Невинността, която децата загубват, когато бъдат обучени в понятията за добро и зло, за правилно и неправи��но, за красиво и грозно, за естетика и кич, когато вече са в света на двойствеността.

Аделина Попнеделева - “Луси в небето с диаманти” - снимка архив

Играчките са символ на детството, както и на носталгията по този най-невинен период от нашия живот. Тъй като в голямата си част са направени от възрастни хора, те всъщност показват променящото се разбиране за невинност на порасналите вече деца. Използването на детската невинност е явление, което има своите прояви отдавна, както чрез образи на деца-герои, които са експлоатирани за идеологически цели, така и за лансиране на супер комерсиални модели на поведение например от компанията Уолт Дисни, от създателите на куклите Барби и Кен, от авторите на комикси и играчки в стил аниме.

Аделина Попнеделева - “Зелен лъв в цинобърово поле” - снимка архив

И ако в по-романтични времена суровата дива природа е била символ на възвишеното, в съвременния цивилизован свят, пейзажът е по-скоро културен, създаден с намесата на хората в природните дадености. И въпреки това в изкуството продължава да се налага позицията, че за да се доближиш до възвишеното произведенията непременно трябва да бъдат драматични, дори трагични, с преобладаващи  мрачни, дори заплашителни и зловещи тонове, а естетическа позиция свързана с красотата и радостта от живота се смята едва ли не за комерсиална. Нахлуването на играчките в пейзажа е нашествие на човешки представи в сътворения от хората свят, динамиката на понятията за добро и зло, съпротива срещу наложени критерии и може би желание за завръщане към невинността“, написа проф. д-р Аделина Попнеделева.

Гълъб Гълъбов - снимка Стефан Джамбазов

А Гълъб Гълъбов таза разказа своята история: „В своята непригодност към живота често откривам или скрити заплахи, или смешки - доколкото на мен са ми смешни. Това са частици образност или усещания за неща, заседнали в моя спомен или въображение; мисли, които ме вкарват в някакво преживяване. Понякога си правя изв��ди –  горчиви или насмешливи заключения, насочени към мен самия.

Две от картините на Гълъб Гълъбов от изложбата в “Стубел” - снимка Стефан Джамбазов

Не търся нищо конкретно, позиционирам себе си в композицията, а после проследявам случващото се. Друг път просто отпадам от картината - тя си има своя логика. Променям изразните средства с цел да провокирам нови усещания, поставяйки се в състояние "извън зоната на комфорта"; търся подмолните намерения на разказа си. Наградата е, когато ужасът от полусдъвканите мисли или чувства изчезне и картината е в състояние да ми съобщи нещо важно – за скритото си намерение или  за истинската причина зад заглавието“.

Ото Дикс - “Ранен войник”

И още една изложба, на която заглавието е „Изкуство и политика – конфронтации и съжителства“ в галерия „Структура“. Представените творби са на художниците Ото Дикс, Хана Хьох, Йозеф Бойс, Гюнтер Юкер, Герхард Рихтер и Антони Райжеков. Ото Дикс (2 декември 1891 - 25 юли 1969) е един от най-големите германски художници, живописец и график, известен с безмилостните си и сурово реалистични изображения на германското общество през Ваймарската република и бруталността на войната. Когато избухва Първата световна война, Дикс доброволно се присъединява към немската армия. Назначен е в полеви артилерийски полк в Дрезден. През есента на 1915 той е назначен за подофицер на картечница на Западния фронт и участва в битката при Сома.

Ото Дикс - “Ленс е бомбардиран”, 1924

През ноември 1917 неговото звено е прехвърлено на Източния фронт до края на военните действия с Русия, а през февруари 1918 е разположено във Фландрия. Обратно на Западния фронт, той се бие в германската пролетна офанзива. Печели Железен кръст (втора степен) и достига ранг на сержант. През август същата година е ранен в шията и малко след това взима уроци за пилотно обучение. Участва в Fliegerabwehr-Kurs („Курс за отбранително пилотиране“) и след преминаване на медицинските тестове е прехвърлен в авиационно-заместителния отдел Schneidemühl в Позен. Уволнен е от служба на 22 декември 1918. Дикс е силно засегнат от ужасите на войната. Той представя своите травматични преживявания в много последващи произведения, включително портфолио от петдесет офорта, наречени Der Krieg (Войната), публикувано през 1924, което е представено в изложбата. Впоследствие той отново се позовава на войната във „Военният триптих“, рисуван от 1929-1932.

Ото Дикс - “Череп”, 1924

Защо една галерия за съвременно изкуство като „Структура“ би се заинтересувала да показва военни графики от 20-те години на миналия век?, пита Мария Василева, изкуствовед и галерист на „Структура“. И заявява: „Отговорът изглежда все по-ясен във време на социално напрежение, политически борби и пандемия. Бруталната истинност в творбите на Ото Дикс, нетърпящият индиферентност почерк, гротескните образи, които ни карат да преживеем ужасите на войната без да сме нейни свидетели, ги превръщат в една постоянна аларма. И тя не засяга само фронтовите действия, но всички безумия на съвременния свят, които независимо от натрупания исторически опит продължават да се случват. 

Герхард Рихтер - “Чичо Руди”

Към серията на Ото Дикс „Войната“ добавяме още няколко произведения на забележителни германски художници, които не остават равнодушни към случващото се по света: Хана Хьох, Йозеф Бойс, Гюнтер Юкер и Герхард Рихтер. За да приближим времето, в изложбата е включена и творбата на Антони Райжеков „Пандемичнa звукова карта“, 2020, вдъхновена от ситуацията около коронавируса и възможните манипулации, свързани с гражданските свободи /неговата звукова среда допълва и подсилва внушението от представените творби – б. р./“. И се получава визуализация на човешката драма от преди и сега… ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Спорът за реалността…” предлага задълбочен теоретичен дебат за съвременната ни култура

Книгата „Спорът за реалността. Съвременна българска живопис и скулптура“ беше представена неотдавна в столичната галерия „Структура”. Изследването представя най-мащабния проект, реализиран досега в България, посветен на развитието на българската живопис и скулптура през второто десетилетие на ХХI-ви век.

Книгата е в две части. Едната е каталог на творбите, включени в изложбата „Спорът за реалността. Съвременна българска живопис и скулптура“, състояла се в София от 5 декември 2017 г. до 18 януари 2018 г., в изложбените зали на СБХ, Шипка 6, ет. 1 и 2, и от 15 май до 18 юни 2018 г. в галерия „Райко Алексиев“, с участието на 90 автори от различни поколения. Втората част на книгата включва текстове на кураторите на изложбата Станислав Памукчиев, Петер Цанев и Кирил Василев /на снимката горе при откриването на първата изложба по проекта/, които предлагат критически прочит на сложните и противоречиви процеси в съвременната българска живопис и скулптура. Проектът е иницииран и осъществен от СБХ, и е получил подкрепа в рамките на културния календар на Софийска община и Наградата Гауденц Б. Руф. Книгата е издадена от издателство „Сиела“, 2019 година.

Представянето на книгата започна с разговор с кураторите, които очертаха тематичните линии и концептуални рамки на проекта. Модератор на дискусията бе поетът и литературен критик Марин Бодаков, с неговото живо и пластично отношение към проблемите на съвременната култура. В разговора активно се включи писателят Захари Карабашлиев в своето лично артистично качество и като главен редактор на издателство „Сиела“. Любен Генов, участник в изложбата и председател на СБХ, ангажирано защити качеството на този мащабен и представителен за институцията проект.Разговорът се превърна в тричасова оживена дискусия, с критичен патос върху актуални проблеми на съвременната живопис и скулптура, върху тяхното ново битие, в обкръжението на съвременните медии и постоянно променящата се социо-културна ситуация.

Пластиката на Цветослав Христов “Ангелски хроники” и картината на Любен Генов “Разгънат интериор” бяха част от изложбата по проекта в галерията на “Шипка” 6

Предлагаме ви извадки от текстове на тримата автори, които представят свои проблемни тези и създават отправни точки за критичен дебат върху съвременната култура.В своя аналитичен текст „Реалността е посланието“, проф. Петер Цанев очертава предмета на изследването:„Основната изследователска претенция на проекта „Спорът за реалността“ е насочена към смислопораждащия контекст на образите, чрез които присъства реалността в българската съвременна живопис и скулптура. Проектът е уникален не само като мащаб, но преди всичко по отношение на това, че за първи път в най-новата история на България се прави опит за цялостен критически анализ на светогледите, които конструират моделите на самото изкуство като съзнание и специфична форма на мислене“, пише проф. Цанев.

Петер Цанев - “Преустановяван�� на обекта” от изложбата на “Шипка” 6

И още: „Изложбата „Спорът за реалността“ успява да очертае типологията на различни мирогледи, които се наблюдават в съвременната българска живопис и скулптура и да анализира имплицитните позиции на отделните автори по философски въпроси като природата на реалността и границите на човешкото познание. Обобщаващият извод, който може да се направи от така предложената типология е, че се очертава една постепенна еволюция от есенциалистко представяне на реалността към неесенциалистки форми на възприятие и репрезентиране.“ И продължава: „В началото на XXI век живописта и скулптурата  отново поставят  въпроса за притежаването на образите, с претендираща за господство роля, като се опитват да доминират над възможните взаимодействия на изкуството с видимостта на света. Въпросът за това кой притежава образите е фундаментален, когато се опитваме да отговорим на въпросите какво поражда и контролира представите за изкуството и представите за творба на изкуството.“ Според Петер Цанев: „Можем да направим спекулативното твърдение, че реалността е основният жанр на съвременното изкуство. Доколкото зад възобновените традиции на живописта и скулптурата надничат претенциите на  изкуството  като свръхприсъствие, свръхсъзнание и свръхсъстояние на формата и пространството, то зад съвременното изкуство и неговото преодоляване стоят очаквания за появата на изкуство, което може да предложи нов вид проникване в реалността“.

Скулптурата на Божидар Козарев “Прокуденият” присъства и на корицата на книгата. Творбата беше включена в изложбата на “Шипка” 6

В своя културологичен анализ в текста „Завръщането на живописта след края на изкуството“, Кирил Василев извежда своите наблюдения до изводите: „Днес художниците не са единственият производител на образи, както беше в миналото. Нещо повече, те загубиха съревнованието с фотографията, киното,  телевизията, интернет за производство на образи. Това, което им остава, както вече споменах, е да настояват, че единствени са способни да уловят без-образното и да го явят в платната си (нещо, закоето  настоява  Лиотар в  естетическите си текстове) или да крадат образи, да  ги  отвличат и  деконструират,  да създават пространства на нон-сенса, на блокираното консуматорско желание, което винаги се нуждае от илюзията за реалност, за присъствие. Същата операция по присвояване и деконструиране на образи се извършва и по отношение  на историята на самата живопис, на нейните собствени образи и стилове.  Те също  биват  десубстантивирани, лишени от присъствие, превърнати в най-обикновени формули, които могат да се използват както художникът намери за добре. Може би затова критици като Бари Швабски използват термина „маниеризъм“, за да характеризират съвременната живопис“, пише Кирил Василев.

“Крава” на Антон Цанев на втората изложба в галерия “Райко Алексиев”

И още: „Затова е съвсем разбираемо недоволството на не малко зрители, които твърдят, че съвременната живопис ги оставя хладни, че в нея не виждат алтернатива на модернизма, същинска оригиналност и т.н. Това е съвсем вярно описание на преживяването пред картините на съвременните художници.Оригиналността при тях е оригиналност на индивидуалната игра с готовите образи и стилове, не оригинален отговор на въпроса за същността на живописта изобщо. Тази неудовлетвореност и дистанцираност пред картините е целена. Задачата на художниците днес е как да задържат вниманието на зрителя без да го въвличат в дълбоко естетическо съзерцание, а по-скоро да го задържат, за да се върне този поглед изстуден и ироничен върху потока от образи, който ни залива във всекидневието, т.е. да преобразува всекидневната реалност, в която сме потопени. Повече от това съвременната живопис не може да ни даде. Това може да е един от симптомите за нейния край, но и за начина й на съществуване след края. Дали  живописта отново  ще  стане способна да изразява най-дълбоките ни копнежи, решения и интуиции за себе си, другите и света, никой не би могъл да каже.“

Станислав Памукчиев - “Предците” от изложбата на “Шипка” 6

В своя текст „Артистичният избор между истина и постистина“, проф. Станислав Памукчиев накратко представя авторите и произведенията в отделните изложби и стига до някои общи характеристики и изводи за процеса:„Изкуството днес е с разколебана функция на производството на парадигмална истинност. Живеенето в подменена и манипулирана реалност, осъзнаването на недостига на дълбока, екзистенциалнапотопеност в пластовете на смисъла, създава усещането за хаотична тревожност. Нашата взряност и вслушаност в смисъла е замърсена и заглушена от шума на агресивните модели на ситуативното хоризонтално живеене, удавено в консумативно удовлетворение и илюзорни представи за щастие. В класическата философия истината и смисълът могат да бъдат прозряни единствено  в  „неситуативната  тоталност на битието“ (по Георги Каприев). Това е причина значими автори да търсят изход със завръщане към представи за изначална, космологична, митологична и библейска онтологичност. Това не е носталгия към историческото, а творческо въставане и опит за неговото преодоляване. Утопичен проект на рестартиране, който ползва силуетите на дългата културна традиция.

Младите художници при откриването на изложбата по проекта в галерия “Райко Алексиев”

Неудовлетвореността  от живеенето в обусловена и манипулирана социално-битова, политическа и културна реалност,  поражда  мотивирането на друга линия на артистично поведение с критично напрежение, иронично - подривни и игрови действия, реакция, отговор и проекция на социална виталност с открит полемичен нерв. Тази платформа ползва силуети от втора, паралелна история на изкуството, започнала с културния парадокс на Марсел Дюшан и дадаистите, и подплатена с философиите на деконструктивизма“, пише проф. Памукчиев. И още: „Независимо дали се работи с подривни или игрови стратегии, с раздразненост и критицизъм, или със завръщане по следите на изгубения онтологичен порядък, и в двете културни стратегии се работи „с отскок“, с отстраненост от една потопена в хаоса, тотално секуларизирана, обладана от страстите на консуматизма, от колективните заблуди за успех и щастие, подменена и манипулирана реалност. Тревожната социална, нравствена, екзистенциална реакция към свят, застрашен от саморазпад е отговорността на днешния художник, на неговия личностен и артистичен избор“, е гледната точка на Станислав Памукчиев. Авторите на книгата „Спорът за реалността...“ приемат предизвикателството да предложат цялостен анализ на светогледите, които доминират в съвременната българска живопис и скулптура и да създадат предпоставки за задълбочен теоретичен дебат за съвременната култура. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Трима извън реалността

„Гледам, слушам и не вярвам на очите и ушите си. Става въпрос за анонсите на изложбата „Спорът за реалността” с куратори: Станислав Памукчиев, Кирил Василев и Петер Цанев в предаването „Денят започва с култура” по БНТ”. Това пише в свое мнение изпратено на „въпреки.com” за изложбата в СБХ на ул. „Шипка” 6 в София и реакциите около нея художникът и концептуален артист Илиян Лалев. Публикуваме неговия текст изцяло, както и заглавието му в рамките на нашата рубрика, верни на призива на кураторите за дискусия, като сме готови да дадем място и на други мнения. Освен това, той се е постарал да го напише, за разлика от други, предпочитащи предимно вербалната изява…

„Още с първото изречение по телевизията започна фундаменталното  разминаването с реалността /действителността/ дори на понятийно, включително философско ниво. Оказа се , че кураторите говорят за смислова субективно - сетивна категория  „реалност”, /демек субективен емпиричен идеализъм, ала Бъркли –„Esse est percipi” (съществуването е усещане)/. Бих приел това твърдение, както и, че „няма независимо битие”, но този „спор за реалността” беше воден през XVII век, а и малко по- късно ни  беше обяснено, че в експозицията са включени работи само от последното десетилетие на XXI век, а не от някое музейно депо.

Част от присъстващите на откриването на изложбата

После беше обяснено, че „това” не било реалистично изкуство и не било реализъм!?!? Какъв спор за реалността тогава? После се заговори за това, че в изложбата се говорело /тафтологията не е случайна/ на различни езици /медии/ и съжителствали автори, които не сме били виждали или те не са се виждали  отдавна, което било нещо не виждано. Тук е мястото да отбележа, че проблемът с различните езици /медии/ беше приоритет на изложбите в края на XX, а не в началото на XXI век /имам пред вид в България/. И пак тук е мястото да отбележа, че в епистоларния анонс за изложбата в СБХ е отбелязано, цитирам: „Проектът „Спорът за реалността” за пръв път поставя в центъра на дебата за съвременното изкуство въпроса за смисъла и съдържанието като структуроопределящи създаването и прочита на художествения образ”, а по телевизията, всъщност се акцентираше върху красивото и естетичното /т.е. формата/. Другото ново било, че напролет щяло да има следващ проект със същото наименование, но само за млади /ще припомня, че през цялото време се говореше за невероятното съжителство на стари и млади, особено на 80 - годишните).

Расим /Красимир Кръстев/ - Old Paintings, Буше, Диана си почива след баня, 2015 - 1640. От серията маслена живопис, отработено моторно масло, петрол, платно

Уважаеми, куратори, за да не създам грижи на някои колеги /с които говорих и те са на подобно на моето мнение, но се страхуват за бъдещето си/, ще си позволя да дам примери от моята практика:

1. Илина Коралова, (живее в Германия, изкуствовед), 1995 г., за изложбата   „Подробности от интериора”, цитирам : „В процеса на работата всеки артист открива за себе си двете начала в изкуството - интуитивното и мисловното. Всеки артист според личната си интелектуална и емоционална настройка определя своето поведение и път в многообразието от артистични реакции. Моите лични предпочитания винаги са били насочени към художници, умеещи да балансират между вродения усет и придобитото познание. „Иван Иванов” е художник, който успява да примири тези две позиции в творчеството си, да открие границата между чисто визуалния изказ и интелектуалната основа… „Интересът на „Иван Иванов” към всяка нова технология или средство за създаване на художествения продукт винаги е обвързан с ясна и точна аргументация. Всеки експеримент се осъществява след внимателно обмисляне/осмисляне на артистичната позиция. А тя се основава на тезата, че в основата на всяко произведение стоят мисленето, мотивацията и провокацията.”

2. Още в концепцията на проекта „Острови по течението” в галерия „Райко Алексиев” 2014 г., написах, че това не е : „изложба на единомишленици”, и че метафората „остров” показва личния субективен,  прочит на собствената художествена територия , интерпретиран с предпочитаната  от автора медия.

Красимир Добрев - “Контра”, 2015

3. От 2015 г. в град Велико Търново започнах устойчивия във времето проект : „Мащаби в …”, съответно; „Мащаби в локалното” 2015 г., „Мащаби в социалното. Изкуството като реакция” 2016 г. „Мащаб 1:1. Нов  социален реализъм” на Шипка 6, в чиито ясни концепции и  манифест са записани цели и задачи свързани с преодоляването  на възрастови граници /е, не поканихме 80 - годишни, но поканихме доайена Владо Иванов и художници, които показват често и такива, които показват по - рядко /,  стилови и концептуални различия с цел създаване на критична маса от артисти, които да реагират по художествен начин на действителността - реалността, такава каквато е, за да изпратят своите послания към съответните институции, което ми създаде много проблеми. Трябва да отбележа, че един от настоящите куратори не позволи да бъдат експонирани в друга изложба на СБХ точно тези съществени, но полемични творби. Пак там /в концепциите/ е записано, че между „красивото и истината сме избрали второто”! Между другото, и Станислав, и Петер бяха поканени да участват в последната изложба „ М 1:1.Нов социален реализъм”, но  отказаха с мотива, че не са социални и не са реалисти.

Красимир Терзиев - “Нощ за ден I и II”, 2017

Буди недоумение и твърдението колко голяма и трудна била изложбата, защото е на два етажа. Ами те, изложбите на „Шипка”  преди бяха на всичките четири етажа, при това много често с един „куратор”. Едно от най-неприемливите неща, които чух в предаването /освен клишетата „вертикали и хоризонтали”, големината заради двата етажа, на  които е експозицията, записване на изказванията при евентуален дебат и др./ бяха изречени от водещия, който цитира един от кураторите, а именно, че някой от „участниците били надскочили себе си”?!  Абсурд!! КОЙ определя нивото на художника? Много моля, да бъдат посочени тези, които са надхвърлили нивото си. Бих искал да отбележа, че в изложбата „Мащаби в социалното, Изкуството като реакция”, която също беше на два етажа, беше включен пърформанс -„Антиконформизъм и изкуство”, /в споменатото интервю се говори много за антиконформизъм и конфронтация/ реализиран извън изложбената зала на групата „Многоточие”, което според специфичната лексика на разговора би трябвало да означава, че изложбата се е развила освен „хоризонтално и вертикално”, да речем и… „диагонално”.

Ива Яранова - “Декрет”, 17 и “Царевичност”, 2017

Искам  да отбележа, че никъде не коментирам нито участниците /в голяма степен те присъстват и в споменатите по-горе други изложби/ , нито самата изложба. Сигурен съм, че е много добра. Просто напоследък първенците ми идват в повече. Искам също да припомня, че няколко месеца по - рано на „Шипка”6 беше показана изложбата „М 1:1.Нов социален реализъм”, достатъчно дебатирана и презентирана в различни сайтове в Интернет. Всъщност прави са кураторите с твърдението, че за тях, реалността е смислова /субективна категория/. Просто затваряш очи и тя престава да съществува, а ти оставаш извън нея!

P.S. Пиша всичко това, защото разбрах, че ще има дебат в рамките на проекта, а изказванията ще се записват /имам лош опит със записани изказвания/ и за да спестя труда на кураторите им предоставям  готово написано изказване”, написа Илиян Лалев. А самата дискусия е в четвъртък – 14 декември от 17 часа на втория етаж в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Изложбата „Седем - извън трафика“ - интригуваща, креативна, дискусионна...

В галерията на Съюза на българските художници на "Шипка" 6, в три от залите на първия етаж, се представя една уникална, стойностна изложба, наречена: "Седем – извън трафика", с автор на идеята проф. Станислав Памукчиев и подготвена от седем куратора. /на снимката/.

„Седем извън трафика“ е ново експериментално развитие в практиките на кураторските изложби в СБХ, продължение на вече историзираните три издания на „10 х 5 х 3“ (2001, 2006, 2010) и „7 х 5 х 3“ (2021) – мащабни изложби, които представиха 37 проекта за съвременна българска живопис на изявени изкуствоведи и теоретици.

Поредната изложба е ново експериментално развитие в практиките на кураторските изложби, като проектът амбициозно и с въображение привлича артистичните познания и натрупания опит на седем визуални артисти,  които имат ярко присъствие в художествения живот. Те са много различни като автори, за които в годините сме писали не само за техни лични представяния като автори, но и за посоките им изкуството и гледната им точка към света, в който живеем - Красимир Русев, Симеон Стоилов, Генади Гатев, Петер Цанев, Правдолюб Иванов, Иво Бистрички, Венелин Шурелов. Някои от тях са и преподаватели в НХА. В този проект, вдъхновение от години за проф. Станислав Памукчиев и като ярък творец, като преподавател и като художник, който максимално следи развитието на художествения ни живот, той влага и усещането си за „извън трафика“, където, може би, е стаено и живее по-сложното, по-неконвеционалното. И то не е затворено само в художествените интерпретации и изяви на избраните автори от кураторите, а търси и смисъла в живота ни тук и сега чрез изкуството.

От изложбата

Публикуваме неговия текст, който дава и ясната представа и разбиране за идеята му за проекта: „

Днес изкуството място за съзерцание ли е, или територия на разголена саморефлексия? Територия на естетическо удобство ли е, или на екзистенциално напрежение, на усетена подмяна и дефицити на откровение, споделеност, автентичност на личното и колективно живеене? Сцена на истината или на усетената неистина?

Днес всичко е позволено, всевъзможни са езиковите форми, които се застигат, смесват, обръщат и разиграват в еклектичен визуален шум. Шум, в който високо и ниско, културно и контракултурно търсят утеха в ново естетическо приключение. В тази посткултурна ситуация загубата на очертана идентичност е заменена от симулацията на удовлетвореност, от илюзорна фасада. Това състояние поражда необходимостта от спонтанни, дълбоко лични артистични жестове, мотивирани от разкриване и разпознаване в базисните измерения на живота.

Проф. Станислав Памукчиев

В своите високи примери изкуството носи съпротива срещу илюзорните представи и заблуди, срещу заместването на истината с артистичните спекулации и симулативния спектакъл. Появата на призиви за автентичност са основание за създаването на този мащабен проект.

„Седем - извън трафика“ е ново експериментално развитие в практиките на кураторските изложби в СБХ, продължение на вече историзираните три издания на „10 х 5 х 3“ (2001, 2006, 2010) и „7 х 5 х 3“ (2021) – мащабни изложби, които представиха 37 проекта за съвременна българска живопис на изявени изкуствоведи и теоретици. Новият проект „Седем извън трафика“ е отворен за всички форми на съвременното изкуство и се доверява на артистичната активност, професионализма и кураторския опит на седем съвременни художници с категорично присъствие на художествената сцена. Поканените Венелин Шурелов, Генади Гатев, Иво Бистрички, Красимир Русев, Петер Цанев, Правдолюб Иванов, Симеон Стоилов са от най-доказаните артисти, смело експериментирали в различни посоки на съвременната визуална култура и реализирали многобройни запомнящи се кураторски изложби.

От изложбата

Идеята за „Седем - извън трафика“ се мотивира от актуални развития и процеси, проектът се концентрира върху появата на назряващ проблем, свързан с масовизацията и официализацията на формите на съвременното изкуство в условията на глобално информационно насищане, довели до доминантни модели и конвенции в представите за съвременно изкуство.

Резултатът от реализацията на „Седем -  извън трафика“ е интригуващ, проблемен, креативен, дискусионен. По изразителен начин кураторските тези и селекции натрупват аргументи в основната тематична линия на търсене и откриване на автентична творческа енергия. В много широк диапазон се допълват методи и артистични практики от най-различен характер: от индуциране на творческа креативност с навлизане в бездната на психичното и отключване през образи на дълбинни съдържания („Невъзможни свидетелства“, Петер Цанев) до професионалните трансфери на стандарти, схеми, клишета, на тяхното заемане и нова употреба в изразени индивидуални практики („Трансфер“, Иво Бистрички); от разголване на първични инстинкти, страсти, страхове, обсесии („Нов пловдивски реализъм“, Правдолюб Иванов) до разтварянето в свръхтехнологизирана, дигитализирана действителност като нов психологически и ментален феномен („В насрещното“, Венелин Шурелов); от генеалогията на образа като креативна инспирация, вдъхновена от досега с природното и социалното, с тайната на сътворението („IN SITU“, Красимир Русев) до личностното въставане срещу „политическата“ коректност, спекулации и спектакуларност на съвременната култура („Краят на мечтите“, Генади Гатев), за да стигнем до психичната и духовна компресия в творческия акт като имплозия и постигане на ново качеств�� на артистичния резултат („Имплозия“, Симеон Стоилов).

Петер Цанев /л/ и Правдолюб Иванов /д/ на изложбата

В създадената, относително нова културна ситуация откриването на автентични и автономни поведения е въпрос на внимателно професионално вглеждане, на идейна, естетическа и културна свръхчувствителност. В търсенето, намирането и доказването на неочаквано, неординерно артистично поведение се крие енергията на този проект за смело, дълбоко личностно аргументирано изкуство. Днес, в условията на социокултурна подмяна, илюзорно щастие и привидна свобода, проектът „Седем - извън трафика“ активира усилието за откровение и творческо разкриване в дълбокия смисъл и съдържание, в базисните основания на нашето лично и колективно живеене.“

За нас са изключително интересни личните концепциите и избори  на кураторите, които осветляват чрез индивидуалния им поглед и търсения осмислянето на този мащабен и силен проект. Публикуваме резюмета от тяхната мотивация и аргументация като участници и съмишленици, колкото и да са различни като автори.

От изложбата

IN SITU,  куратор: Красимир Русев

In situ  е латински израз, който се превежда буквално „на място“ или „в позиция“. В широк смисъл може да означава и „локално“, за да се опише къде се случва събитието, и да се използва в много различни контексти. В археологията се изразява в консервиране на открита находка на нейното първоначално място.

Тази експозиция е убежище на художници, чието творчество носи външно изразен, обективистичен ирационален характер. Произведенията са носители на енергиите на индивидуализма, реализирани извън изложбените пространства, демонстрираният подход в повечето случаи е част от речника на авторите, роден от досега с природната и социална среда.

Визуални артисти: Иво Бистрички, Станислав Памукчиев, Петер Цанев, Владимир Иванов, Кристо и Жан Клод.

ИМПЛОЗИЯ, куратор Симеон Стоилов

В началото бе камъкът…

Проф. Станислав Памукчиев /л/, Любен Генов /ц/ и Симеон Стоилов /д/

Сгъстяването на творческата енергия води до състояние на избухване в обратна посока – навътре към автора, до една своеобразна имплозия. Именно към този процес ми се иска да насоча вниманието в този проект. Тук акцентът не е толкова върху крайния резултат, а по-скоро върху състоянието на авторите по време на творческия процес, върху вътрешното им налягане и медитативното съсредоточаване по време на създаване, върху менталното им състояние и как то рефлектира върху произведенията им.

Визуални артисти: Бора Петкова, Вито Валентинов, Стела Василева, Симеон Симеонов.

КРАЯТ НА МЕЧТИТЕ, куратор Генади Гатев

Кураторският проект „Краят на мечтите“ е историческо пътешествие, или по-скоро изследване на усещанията, творческите възгледи и импулси на автори, отразяващи в творчеството си характера и устойчивостта на средата. В проекта се преплитат едновременно визуалното начало и текстът, като опит да се намери отношението на автора към характеристиките на самото пространство.

Визуални артисти: Антон Терзиев, Димитър Яранов, Динко Стоев, Ния Пушкарова, Свилен Стефанов, Донка Павлова, Хубен Черкелов, Лора Ставрева, Станимир Генов.

Генади Гатев

НЕВЪЗМОЖНИ СВИДЕТЕЛСТВА: ОБРАЗИ И СИТУАЦИИ МЕЖДУ РАДИКАЛНОТО ПРИЕМАН И РАДИКАЛНАТА МЕНТАЛИЗАЦИЯ, куратор Петер Цанев

В проекта са представени модели на взаимодействие между изкуството и арт терапията със свои цели и основания. Това са модели, фокусирани върху поредица от операции, свързани с рецепция на образи, които включват ролята на арт терапевта като основен конститутивен медиум. Тази конститутивна роля все още остава недостатъчно проучена, защото представлява съзнание за едно изчезващо съучастие.

Визуални артисти: Вяра Границка, Августина Станоева, Петер Цанев.

НОВ ПЛОВДИВСКИ РЕАЛИЗЪМ, куратор: Правдолюб Иванов

Заглавието „Нов пловдивски реализъм“ е амбициозна претенция, спъната в локална топография. Самоиронията в него е опорната му точка, а самото то има за цел да служи като лост за повдигане на интереса на публиката на СБХ към една група млади творци, които от няколко години споделят не само ателиетата си в 5-етажна порутена сграда в центъра на Пловдив, не само работят някои от проектите си заедно, но и категорично афишират един нов реализъм, смущаващ и предизвикващ.

Визуални артисти: Димитър Шопов, Мартина Вачева, Мич Брезунек, Вълко Чобанов, Велизар Димчев, Виктория Янкова.

Иво Бистрички /л/ и Венелин Шурелов /д/

ТРАНСФЕР, куратор: Иво Бистрички

Оригиналът е повод за създаване, преосмисляне в нов контекст, доразвиване на авторски интерпретации. Оригиналът е текстът, художественият образец, оригиналът е есенция от историята, времето, в което сме живели. Така всяко време създава нови образи, но като препратки на вечно вълнуващи и съзидателни теми. Като спирала, която описва нашето съществуване, но всеки път по нов начин.

Визуални артисти: Васил Колев, Нено Белчев, Павлин Радевски, Богдан Александров, Александър Вълчев, Симеон Шивачев.

В НАСРЕЩНОТО, куратор: Венелин Шурелов

„В насрещното“ представя три художнички, работещи в гранични медии и пространства. Опитът им във виртуални среди, VJ културата, театралната сцена, мултимедийни и сайт-специфик инсталации показва как те преосмислят, преработват и реконтекстуализират връзките между изкуство, технологии и общество. Техните опити се вписват в една по-обща идея за изграждане на мрежа от алтернативни медии като начин за разширяване на общественото мнение чрез представянето на ненормативни образи и теми.

Визуа��ни артисти: Ивелина Иванова, Илияна Кънчева, Михаела Добрева, Венелин Шурелов.

В гръб: Венелин Шурелов и Иван Добчев на изложбата

Проектът „Седем – Извън трафика“ е реализиран от Фондация „Поддържане на изкуството в България“ и Съюза на българските художници с финансовата подкрепа на Национален фонд „Култура” по програма „Визуални изкуства“.

Изложбата продължава до 3 ноември.

От редактора: Не пропускайте експозицията в пространствата на галерията на СБХ, но при условие, че имате въображение и желание да сте „Извън графика“…Иначе си оставате в Трафика, удобно е, но е скучно... ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Елена Спасова, архив на СБХ

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Виждаш повече от това, което виждаш

„Можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“. С това изречение завършва текстът на проф. Станислав Памукчиев за изложбата „Минимализъм BG“ в обновения изложбен център на СБХ в София на „Шипка” 6 в София. Една доста интересна и провокативна изложба, която не се приема еднозначно, но продължава до 2 април.

А Станислав Памукчиев добавя: „В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическия американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“.

Изложбата „Минимализъм BG” беше представена преди това в изложбени зали „Рафаел Михайлов“ във Велико Търново и в зала „2019“ в Пловдив през 2019 година. Но според присъстващите на откриването в София, тук е най-добре експонирана. Мащабният проект - изложба „Минимализъм BG” се фокусира върху значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представя и остойностява творческите усилия и открития на десетки художници, работещи последователно и съсредоточено в трудната недефинирана територия на крайно абстрахиране, редукционизъм и радикално освобождаване от всяка описателност на образа. Артистична територия на разтваряне във феномена на чистата форма и пластически материал, на разкриване на техния психологически и духовен актив. Изкуство, което носи като висока мярка чистотата на естети��еска цел, положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „Колкото по-малко, толкова повече“ следва вродения ни импулс към простота, вглъбености истина.

Станислав Памукчиев, Любен Генов и Красимир Русев /един от кураторите/ - /от ляво надясно/ при откриването на изложбата

Проектът „Минимализъм BG” е значим с опита да намери очертанията на специфичен и автономен резултат, със своя емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Творчески резултат, роден в различно време и социокултурен климат от този в американската и западната култура от 60-те и 70-те години на миналия век, пише в анотацията за изложбата. Участници са: Атанас Парушев, Биляна Рубинова, Богдан Александров, Валери Чакалов, Валентина Лапчева, Веско Велев, Георги Димитров, Даниела Олег Ляхова, Данил Йорданов, Деян Вълков, Димитър Чолаков, Димитър Грозданов, Емил Миразчиев, Иван Кънчев, Ивайло Василев, Иво Бистрички, Илиан Лалев, Йордан Парушев, Кольо Мишев, Кольо Карамфилов, Красимир Добрев – Доктора, Красимир Русев, Константин Райчев, Красимир Карабаджаков, Любен Генов, Милко Павлов, Милен Джановски, Надежда Олег Ляхова, Николай Бузов, Николай Карамфилов, Николай Найденов, Николай Петков, Надя Генова, Петър Дочев, Петер Цанев,Румен Богданов, Румен Жеков, Румен Стоилов, Свилен Блажев, Симеон Шивачев, Станислав Памукчиев, Сашо Стоицов, Стоян Куцев, Симеон Стоилов, Стойко Даскалов, Станимир Генов.

Това е изложба, която наистина трябва да се види и осмисли. А ето и текстът на проф. Станислав Памукчиев, секретар на секция „Живопис” при СБХ, един от инициаторите за тази изложба: „Проектът - изложба /Минимализъм BG/, има своята предпоставеност в развитието на нефигуративното изкуство в България. Предпоставеност в сложните и противоречиви, но емоционално и творчески живи процеси на разкриване, усвояване и работа със силата на пластическия идиоматичен език, с феномена на формата и живописната материя. В историята на българския пластицизъм, усилието за догонване и пресичане с идеите на модернизма, даде тласък на продуктивна динамика, на нови артистични практики, на разширяващи се граници в разбирането за живопис. 

Крайната фаза на освобождаване от сюжет, отказа от изобразяване, от всеки наратив и осъзнаването на психологическия актив и феноменологична тайна на визуално - пластичното, на неговата самодостатъчност и намирането на цел вътре в самото себе си, създаде естетическия и духовен максимализъм на абстрактното изкуство. Последната фаза на това разбиране и артикулиране на изкуството роди минимализма. Той се появи закономерно като реакция и коректив на попарта - с неговата парадоксална „иконология“ на масовата култура, и на абстрактния експресионизъм като екстремни прояви на психичното в полето на визуалното изразяване. Тези революционни процеси, преобърнали света на изкуството са вдъхновени в опияненията, в утопиите и контраутопиите на Новия свят, във фикцията за свобода, родена върху дългата и уморена културна история на Запада.

Като почти всичко в новото българско изкуство, създадено в сложната симбиоза между онаследеното, разпознатото като уникално свое, и привнесения културен и цивилизационен опит, така и българският абстракционизъм и минимализъм са хибриден конструкт, неартикулиран и интуитивно постигнат. В практиките и опитите за минимално изкуство е постигнат специфичен автономен резултат в усилието за догонване, ускорено внедряване и усвояване на езикови форми идващи като заразителен пример от световната сцена. Можем по-скоро да говорим за инвенции от минимализма и тяхната интерпретация в българския контекст. Можем да говорим за влияние, за заемане на езикови форми и тяхното попълване със съдържания, специфично родени и отглеждани по тези географски, исторически и духовни топоси. В тези сложни релации прозира интуитивния порив към минималното, към празното, скритото и невидимото, към естетическа аскеза. Изкуството на крайно редуцирани и опростени форми, търси пътищата на неосъзнатото влечение и разкриване в измеренията на безпределното и неназовимото, на влечението към енигматично закрити съдържания, докосващи и тревожещи нашето съзнание, разравящи нашите психични и духовни пластове.

Формите на минималистично изкуство в България, са създадени в различен от западния социокултурен контекст, имат свои опорни точки в духовно онаследеното и създават специфичен културен резултат, със своя автономна емоционална и духовна температура, със свое самосъзнание. Като пример: еволюцията на творческата програма на Петър Дочев в посока на краен идеопластичен синтез, носи своя естетически формален максимализъм, но устойчиво пази дълбок вътрешен духовно онаследен порив към абсолют, към метафизичен хоризонт на духовно разкриване.

В началото на 90-те години, след смяната на политико - икономическата и социокултурна ��итуация, тези процеси на развитие в българското изкуство, бяха недостатъчно обговорени и остойностени. Критиката в това време възторжено приветстваше радикално различните поведения, нови езици и медии, поощри виталността, но и арогантността на всичко, което не носеше белези на културна памет. Картината и пластическото като проблем, бяха декласирани. В тази „следреволюционна“ ситуация, качественият резултат на много артисти - „еволюционисти“, на тяхното честно, съсредоточено усилие в посока на разкриване силата на абстрактно-пластичен идиоматичен израз, на неговата концептуализация, на разширяване границите на живописта, на нови практики и артикулации, остана в периферията на теоретичния интерес. Напрежението между пластично и концептуално бележи целият период на културен преход. 

В тази сложна, противоречива, но и продуктивна ситуация, бяха направени редица значими и мащабни проекти, които изведоха и защитиха резултата на този вътрешен процес на развитие в новата българска живопис. Основната програма на секция „Живопис“ на СБХ, се опитваше да следва отблизо всички актуални развития. Посоките на нефигурални, информални, неоабстрактни изразявания, бяха представени и утвърждавани в десетки значими изложби. Проекти като: „Посоки в абстрактното“/куратори Мария Василева, Диана Попова/, СБХ, Шипка 6, 1995г.; „Графит, пепел, ръжда“/Ст. Памукчиев/, АТА център, 1996 г.; „Пластическият образ на 90-те“,/Св. Стефанов, Руен Руенов/НДК, 1996 г.; „ Плюс/Минус живопис“/Искра Траянова/, СБХ, Шипка 6, ХГ Варна, 1996-7г.;  „Картината“, СБХ, Шипка 6, 1998 г.; „Култура/субкултура“/Искра Траянова, Елисавета Мусакова/, ХГ Варна, 1999 г.; „Граници на живописта“/ Д. Грозданов, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 1999 г.; „Граници на фигуративността“/Филип Зидаров/,СГХГ, 2000 г.; „ЖивописНО“,СБХ, Шипка 6, 2001г.; „Формално/Неформално/Д. Грозданов, Б. Климентиев/,СБХ галерия „Райко Алексиев“, 2001 г.; „Българска живопис след 1989 г.,/Руен Руенов/, НДК, 2002 г.; „Ахрома“ /Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2002г.; „Автор – формат“/Симеон Стоилов/, СБХ, галерия „Райко Алексиев“, 2002 г.; „Лични митологии“, СБХ, Шипка 6, 2005 г.; „Пластично – Концептуално“/Чавдар Попов, Искра Траянова/, която обиколи изложбени пространства в Полша, Нидерландия, Германия, Австрия, Словакия/, 2006-7 г.; „Илюзии за ума и очите. Между хиперреализма и абстракцията“, /Мария Василева/, СГХГ, 2009 г.; „Пластическият образ на 90-те години“/Руен Руенов, Св. Стефанов/; „Огън“ /Ст. Памукчиев/, „Небе“ /Иво Бистрички/, част от проекта „Идея за дом“, СБХ, Шипка 6, 2012 г.; „Неразказаната абстракция“, /Петер Цанев, Ст. Памукчиев/, СБХ, Шипка 6, 2014 г.; Август в изкуството, ХГ Варна /Румен Серафимов/, 2015 г.; „Спорът за реалността“, /Ст. Памукчиев, Петер Цанев, Кирил Василев/ СБХ, Шипка 6 и галерия „Райко Алексиев“, 2017-18 г.; „Територия SACRA” /Красимир Русев/, Зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  „По другата повърхност“, /Красимир Русев/, зала Р. Михайлов, В. Търново, 2017 г.;  Мащабен проект с три издания, „10х5х3“, СБХ, Шипка 6, /2003, 2007, 2011г./, представи актуални визии  за живописта на 30 активно работещи изкуствоведи и куратори.

В тази последователност от големи изложби и изследователски проекти, закономерно „Минимализъм BG” се появи, като посочи и изследва специфичен и значим сегмент от широката панорама на новата българска живопис. Изложба, която представи, защити и остойности творческите усилия, авторските открития на десетки художници, работещи в трудната, неразличима, недефинирана територия на краен редукционизъм, на радикално освобождаване от наратив и разтваряне във феномена на чистата форма и пластическият материал. Живопис, която разкрива своя психологически и духовен актив, която носи като висока мярка чистотата и самодостатъчността на естетическата цел положена в абсолюта на минималния израз. Максимата „колкото по-малко, толкова повече“ следва интуитивния импулс към простота, вглъбеност, истина.

Особеното автономно, артистично качество на десетки художници, дали тласък на значими процеси в новата българска живопис, очаква да бъде видяно и оценено, да бъде теоретично защитено като специфичен резултат. Резултат появил се в много различни времеви и социокултурни условия спрямо тези, в които се е родил на Запад. Ако американският минимализъм е реакция – отговор на свъхиндустриализацията, масовото производство и потребление, на тоталната комерсиализация и масова култура, то появата на тези форми в българското изкуство е по-скоро културен проблем на приобщаване. Ако за Доналд Джъд „Първата битка, която води художникът е да се освободи от старото европейско изкуство“, тоест, освобождаване от културна норма, то за българския художник битката е за усвояване и приобщаване към културна норма, за преодоляване на предразсъдъци онаследени от предишното време, в процеса на ново творческо разкриване.

В изложбата „Минимализъм BG“, се съдържа въпросът за амбивалентния характер, диспозиция, различие и самостойно качество на тези развития в българската живопис. Ако за класическият американски минимализъм, спекулативната теоретична мисъл изведе формулата „Виждаш само това, което виждаш“ /Франк Стела/, то за „Минимализъм BG”, можем с немного уговорки да кажем „Виждаш повече от това, което виждаш“, завършва проф. Станислав Памукчиев. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Различният живот на фотографията

Едва ли можем да си представим вече съвременния живот без фотографията. Не само с апарати, но и с телефони хората правят снимки. На себе си на фона на забележителности, които са посетили. Но отново със себе си на преден план. Има и други снимки, които обаче използват фотографията като изкуство. Било, за да документират определени събития, било за да използват фотографската техника за визуални произведения.

А има и художници, които използват фотографията като помощно средство – да заснемат хора, природа или обекти, които след това прерисуват. Нещо пък което други художници напълно не приемат, защото според тях се губи живата връзка и усещане от контакта на художника с природата или човека. Споровете за природата на фотографското изображение не са престанали през годините. Поводите за това са зачестили изложби със снимки. „Фотография след фотографията” се нарича изложбата в столичната галерия ONE MONEV /на улица „Иван Вазов” 14, София - ъгъла на улица „6-ти септември”/. Тя е с участието на: Алла Георгиева, Генади Гатев, Иван Богданов, Иван Кюранов, Йоана Ангелова, Йоана Калудова, Калоян Богданов, Лиляна Караджова, Людмила Магдалена, Петер Цанев, Петко Дурмана, Росен Тошев, Росица Гецова и Свилен Стефанов.

Генади Гатев

Куратор е Генади Гатев и той пише в анотация за изложбата: „Днес все по-трудно бихме могли да дефинираме същността на фотографията или да определим нейния характер. От XIX век тя наложи поддържането на визуален ред, който се предполага, че е универсален и същевременно неутрален. Въпросът: „Дали фотографията е изкуство или не?” съпътства цялата нейна история, докато през 30-те години на XX век Валтер Бенямин трансформира въпроса в: „Дали фотографията не промени самата природа на изкуството ?”, пише кураторът и участник в изложбата. И още: „Технологичната среда промени не само изкуството, а трансформира пространството, промени съзнанието, усещанията и възприятията. Реалността се трансформира в илюзия за реалност, където изображенията поддържат илюзията за участие в случването - участие в постистория, постистина или .....постизкуство !? Това извежда на преден план въпросът за преосмисляне на събитията, тоест излизане от илюзията за участие. Дали фотографията която ни доведе до това състояние, сега би могла да ни предложи алтернатива на съвременността и излизане от средата, където всичко е възможно, където липсват норми, критерии и правила !?

Авторите в изложбата се стремят да отговорят на този въпрос, като ни показват едно ново интерпретиране на изображението. Това е изложба в която със средствата на медията се преосмисля характера на самата идея за изкуство. Произведенията в изложбат�� не са просто фотографски изображения. Те съдържат в себе си усещането за състояние на неопределеност, състояние на компресирано време и хипертрофирано пространство. Те са илюзорни, утопични и спекулативни, като същевременно носят желание за излизане от халюцинацията на съвременността и преосмисляне на съществуването. Визуалното изживяване е извън рамката на една истина, отвъд определената хронология на историята и отвъд субективността.

Съвременното изкуство със средствата на фотографията ни приканва към постоянни трансформации. Сега, фотографската среда се сблъсква с това, което е отвъд нея: това, което отваря експериментални начини за възприемане и реагиране на неопределеността. Работите включени в експозицията ни показват, че за фотографията не всичко още е казано, а и не би могло бъде казано напълно. Единственото, в което може да сме сигурни е, че след фотографията, отново идва ….фотографията”, пише Генади Гатев, куратор на изложбата. Наистина в нея има различни подходи към фотографията – от чисто политическото послание, през документалното изображение, до трансформирането в някакво съвсем друго, почти нямащо общо с действителността. Към произведенията всеки автор е бил поканен да напише свой текст, в който той обяснява своя подход и търсения в тази област. Не публикуваме всички текстове, но те могат да се прочетат на изложбата.

Генади Гатев - „Коректно/некоректно изображение”

Ето как формулира своето участие Генади Гатев. „Коректно/некоректно изображение” е заглавието на неговата творба, която представлява дигитален печат върху алуминий: „Две сходни фотографии експонирани една до друга върху алуминиев лист създават впечатлението за дагеротипно изображение от  началото на фотографията. Едното изображение е документална фотография направена в Париж на 23 юни 1940 година. Фотографията запечатва ,,културната разходка“ на Адолф Хитлер, архитекта Алберт Шпеер, скулптора Арно Брекер и висши военни на Третия райх в окупираната френска столица. Същото изображение е частично дигитално модифицирано, като е загубило своята достоверност, и по скоро носи характеристиките на следвоенната deadpan фотография  и индустриалната археология във фотографиите на Бернд и Хила Бехер. За съвременния зрител, исторически достоверното изображение се оказва политически некоректно, за разлика от другото, дигитално модифицирано изображение което е напълно политически коректното,  но визуално некоректно. Възможна ли е изобщо коректността, или е просто налагане на нова некоректност?”, пита в своя текст Генади Гатев.

На това място трябваше да има снимка от серията на Росен Тошев, но платформата Tumblr, на която качваме нашия сайт, като един морален стожер, блокира публикуването й заради трогателна грижа за подрастващите... За това слагаме снимка на Росен Тошев /д./ и Красимир Добрев /л./, които се забавляват искрено /може би от въпросната ситуация или за нещо друго подобно.../ А вие не пропускайте изложбата !

Особено е мястото на еротиката в политиката и в изложбата. Изключително интересн�� и провокативна е серията на Росен Тошев „Путин в сърцата ни”. Заснети са пет голи дами на различна възраст, които държат пред скута си като смокинов лист портрет на Путин. В текста под снимките са цитирани мнения за руския президент, но художникът изрично подчертава, че моделите от фотографиите не са автори на изложените цитати. А ето ги и цитатите: Альона Алепина: „Путин е най-яркият еротичен сън за руските жени...”. Александра Петроградская: „Путин е и силен, и умен. Мисля, че е създаден от висши сили...”. Алекандра Величевич: „Като много други руснаци и аз нося Путин в душата си. Той е и в душите на двете ми деца...”. Лилия Шалапова: „Путин просто е забележителен с умението си винаги да върши това, което е обещал. И той изглежда вълнуващо, въпреки своите 65 години. У нас, в Русия, всички го обичат...”. Нелли Кириенко: „Путин е пример за подражание на всички руски мъже. Той е очарователен, харизматичен, надежден и се интересува от култура. Също така е умен и богат...”. Според социологическо проучване на агенция „Левада-център”, 20% от руските жени биха се омъжили за Путин, ако им се предостави такава възможност...или както се казва в заглавието на статия в руското онлайн издание www.rambler.ru, „Руските жени ще бъдат верни на Владимир Путин”...  Дълбоко вярвам, че изкуството, по своята същност, е аполитично. Понякога то борави и с политически символи. И понякога това е наложително. „Путин в сърцата ни”...или просто игра на думи..., пише Росен Тошев.

Петко Дурмана - снимка от серията “Последната събота”

С политически символи борави и Петко Дурмана в неговата серия „Последната събота”. „Тази серия от три инфрачервени фотографии е заснета през 2009-та година пред Университета Ълстър в Белфаст, от където всяка година в последна събота на август тръгва парада на Кралските Черни (Royal Black Institution), институция на проте��тантите-лоялисти (юнионисти), която произхожда от Оранжевия Орден (Orange Order). Парадът е най-големият за годината и на практика с него приключва сезона на протестантските маршове и паради и накрая винаги завършва в анклавите на Белфаст, населени изцяло от протестантите - лоялисти (юнионисти). Парадът на Последната събота включва от малки деца до много възрастни, но предимно мъже.

Заради продължилият десетилетия конфликт в Северна Ирландия, столицата Белфаст и някои други градове като Дери (Лондондери) са разделени на анклави, които най-често се разделят от улици, но понякога от тухлени стени и телени заграждения, които постоянно се охраняват от тежко въоръжена полиция и специални части. Ежегодният парад на Кралските Черни в края на август и другите подобни паради имат за основна цел да демонстрират кой контролира града и Северна Ирландия, и да сплотяват протестантите, но и служат за информиране на посветените за промените, които са настъпили в йерархията на институцията, както и на различните тайни общества и паравоенни групи, свързани с нея. Това става най-вече със знамената и банерите, които участващите в парада носят, символите избродирани по наметалата и лентите им, ордените и други символи, но дори и с татуировките на по-младите участници. В инфрачервените фотографии тази символика се размива и донякъде изгубва значението си, обезсмисляйки символите, заради които са загинали хиляди по време на Събитията в Северна Ирландия, но от друга страна се засилва драматичната красота на самия акт на парада. За пост-комунистическите общества в Източна Европа  подобен парад навява мрачни, а напоследък носталгични спомени, но за британските и ирландските общества през 2019-та година той връща зловещата сянка на терора и разделението, разбудени отново от случващия се БРЕКЗИТ”, пише Петко Дурмана.

В изложбата обаче има и други фотографии, в които конкретното изчезва почти напълно. Такива са снимките на Йоана Ангелова от нейната серия „Отражения” /снимката в началото на текста/. „Чрез снимките си се опитвам да разкрия онова, което виждам „с очите на своя разум“. В думата „отражение“ могат да бъдат открити не едно или две значения. По този начин обозначаваме образ на предмет в гладка, огледална повърхност; друг път влияние или последица; а също така и възпроизвеждане. Но аз по-скоро разглеждам отражението като самостоятелна реалност, която съвсем не се свежда до отразяваните обекти.

Все пак думата „рефлексия“ означава отражение, но и размишление. Означава самоанализ на собствените мисли и преживявания като по този начин съдържа в себе си белези и на външното, и на вътрешното. Животът е пряко свързан с качествата на водата. Това бе и причината да направя макрофотографии именно на водни текстури. Изграждайки абстрактни форми се опитах да заснема изображения, чрез които в последващ етап да получа образи подобни на цветните модели създадени поради отраженията от огледалата на калейдоскопа. Когато насочим този пъстроцветен цилиндър срещу светлина, в него се редят изящни фигури, които в действителност са огледален образ на разноцветни обекти с различна форма. Същевременно е истинско и не съвсем. Зависи как го възприемаме” написа Йоана Ангелова.

Иван Богданов - “Неяснота”

А Иван Богданов под своята „Неяснота” е поставил този текст: „Смятам тази дума за подходяща, поради постоянния ужас от вечно дебнещото и неясно бъдеще. В едно свое интервю Вим Вендерс коментира дигиталната фотография, отбелязвайки, че тя отпуска снимащия, който е престанал да вижда, това което вижда, поради възможността за безброй кадри, компютърна постпродукция и устройства усъвършенствани да снимат в необичайна и дори немислима до скоро среда. Поставен в тези благоприятни условия, този който снима започва лесно да забравя за важността на обекта и неговите състояния.

Съвременната технология лесно заслепява с качеството на изображението, неговия размер, способността за безкрайно цветно коригиране и не на последно място материалната стойност на използвания инструмент. Разбира се, това е съвсем елементарно за разбиране, но именно поради своята достъпна понятност, тези фактори са пропускани и лесно човек се оказва оплетен у тях. Започнах да експериментирам с различни прозрачни повърхности, които манипулирах. Мокрех прозрачни плаки, чупех стъкла, които слепвах отново, за да мога да ги използвам, но трудно успявах да избягам от предметността на капките или пукнатините.

След поредица от неуспешни опити, които така и не ме доведоха до целта - откъсване от определимото и разпознаваемото, попаднах на вазелина. Нанасях го с четка върху стъклото на колата и започвах да снимам, първоначално на някое оживено място в града. Тези кадри напомняха за сън, в който не мога да виждам добре, но имах силно усещане за присъствие. Мътните очертания на обектите настояваха за някакво съществуване или по-скоро за нещо, което силно искаше да съществува. Желание за живеене, което копнееше да бъде запазено. И така изображенията, които виждате сега пред вас, трябва да представляват само едни догадки, носещи следи от живеене, което е готово за свободно допълване.”

Свилен Стефанов - “Портрет на Хубен и Тушев”

Още един художник и изкуствовед, който се изкушава от фотографията е проф. Свилен Стефанов. Той също участва в изложбата с „Портрет на Хубен и Тушев”. А ето какво е написал под своята снимка: „Цветна аналогова фотография върху фотохартия, темпера, цветно ксерокопие върху хартия, дигитална фотография, цветен фотопроцес върху фотохартия. Първичният фотографски образ е създаден от мен през 1999 г., а целта е участие в изложбата „Нова българска живопис 2“ в галерия XXL, с куратор Хубен Черкелов. Фотографията е надживописвана с темпера и изложена заедно със серия подобни групови или индивидуални портрети (с участници Руен Руенов, Габриела Петрова, Борис Сергинов, Аделина Попнеделева, Иван Кюранов, Добромир Иван, Георги Донов и др.).Така тази хибридна образност носи претенцията да бъде живопис, която финално (концептуално унизително) е трансферирана чрез цветен ксерокс върху обикновен канцеларски лист (A-4).

Двадесет години по-късно разпечатката с двойния портрет е заснета д��гитално и работата е финализирана като машинен фотопроцес върху фотохартия. През 1999 г. портретът е поставен в живописна изложба, а през 2019 година е опредметен отново, вследствие на покана, отправена от куратора Генади Гатев за участие във фотографска експозиция. Това не бива да обърква зрителят, доколкото, независимо от началната и финалната медия, категорично определям това произведение като принадлежащо на полето на живописта. Подобно твърдение идва по причина, че сърцето ми най-често остава студено към художествените претенции на фотографията, но и защото употребявам последната единствено като технически преносител на информация, т.е. като муле на живописният образ, който винаги е стоял на най-високия пиедестал на моите мисли и чувства.

Красимир Добрев пред своя картина на изложбата „Ленива проходимост или за прерисуваната фотография като живопис” също в галерия „One Monev”

От въпросната 1999 г. умишлено не съм си разрешавал подобна хермафродитна структура на образа, а причините за това могат да бъдат открити в дълги години писания и преправян (от Красимир Добрев, Красимир Карабаджаков и мен) манифест „Прерисуваната фотография като живопис. Ленива проходимост или непроходимост днес“, който е достъпен в архива на електронното списание „Фикус“, написа Свилен Стефанов. А по повод на този манифест имаше и изложба в същата галерия „One Monev”, за която „въпреки.com” публикува и разговор с единия от участниците – Красимир Добрев. „Тревожният елемент е, че живеем в епохата на копи – пейст. Изследователският момент започва да се губи при копи пейст. Той е важен, но по-важен е изследователският момент. И започват да изчезват обратните връзки”, каза тогава художникът Красимир Добрев.

И добави: „Искаме да не се загуби чувството за автентичния откривателски усет на художника. Защото започвам да не различавам кой е авторът. Но не бива да се приема на сериозно всичко, което правим”, каза Красимир Добрев. За манифеста художникът каза, че е по-скоро закачка, въпреки че тримата изповядват тези принципи. „Държа да кажа, че манифестът не е на сериозно, времето на манифестите отдавна е отминало. Ние не размахваме с колегите Свилен Стефанов и Красимир Карабаджаков изисквания какво трябва да се прави или не трябва да се прави. Накрая казваме, че всеки може да си прави това, което си иска. Но ние съобщаваме, че има тревожен момент”, каза Добрев.

Още една от творбите на Красимир Добрев от тогавашната изложба

Тревожният момент според него е, че се поява масов подтик сред художниците, дори и младите, да са свързани с дигиталния образ. Красимир Добрев не отрича стойността на фотографията, както професионалната, така и любителската, но не приема ленивото й трансформиране в живописта. Уж под формата на някакво псевдоноваторство или иновативност. Според него е възможно по някакъв начин да бъде включван и фотообраз, но само ако има контекст и то не само изобразителен, но и смислов. При това не просто прерисуван или надрисуван. „Връзката с фотографията е, че напоследък се забелязва млади хора и не толкова млади, които тръгващи да правят изкуство го свързват с дигиталния фотоапарат. И прехвърляйки го в изображението, което може да бъде много интересно, виждаме една безпомощност, че не може да се изработи онова единствено и уникално, случващо се само при изобразяването от един субект - художник”, отбеляза тогава Красимир Добрев. А сегашната изложба добавя и още аргументи към съвременното разбиране и спорове за фотографията. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Николай Маринов: Искам да провокирам децата да фантазират

„Това е много тънка работа. Не смея да твърдя, че преподавайки на студентите и на децата създавам художници. Защото това е много лично и вградено във всеки”. Споделя за „въпреки.com” художникът Николай Маринов, преподавател в Националната художествена академия, учител и ръководител на детска школа по изобразително изкуство.

Поводът за нашата среща с него е изложбата му в столичната галерия „Сезони” под надслов “Образи, Пространства, Хоризонти“, създадена специално за нейното пространство. Но за това малко по-късно. А художникът продължава: „По-скоро ролята е навигаторска - показваш различни неща, които на теб ти харесват, показваш различни моменти, в които си се намесил в конкретни случаи и други моменти, в които не си се намесил. Например, детето е сложило един фон, който е доста неравноделно намесен, доста емоционално нанесен - голяма част от учителите биха го накарали да го повтори. Лично аз намирам за необходимо той да го остави точно така, защото това е първият жест, първата емоция. Тя е по - чистата от втората, а и от третата”.

Гергана Георгиева - “Лисица”

Разговаряме с него в едно от близките кафенета до Художествената академия. В първия момент е малко притеснен, защото се е забавил заради въпросите на студентите си, но и за това малко по-късно. Сега говорим за децата. Той е автор на Методика за художествено надарени деца. Това е по-малка методика от голямата методика за работа с деца, т.е. това е методика за работа в художествени школи. Николай Маринов е преподавател в катедрата „Психология на изкуството, теория и практика на художественото образование и общообразователни дисциплини“ в НХА. Категоричен е, че „трябва да бъде подкрепяно детето, което има нужда да се изразява по този начин. Защото това е начин на изразяване и не е задължително всяко дете, което се изразява по този начин да стане непременно художник. Но и родителите, които пращат на подобни школи децата си и за в бъдеще те не станат художници, да знаят, че не са загубили своето време и средства. Това определено им е помогнало, независимо каква професия ще има детето им като възрастен -

със сигурност тя ще е творческа!

Независимо в какво поле в ще се развива детето! Винаги децата ще обичат да рисуват и винаги ще обичат да се изразяват по този начин. Това е една от посоките. В никакъв случай навлизането в личното пространство не е полезно. Острото пряко влизане е вредно, но когато един художник умее да осъществи този диалог между възрастен и дете, винаги е от плюс, както се казва „талантливият от всичко може да се научи”. Споделя художникът вижданията и опита си в дългогодишната си практика с деца в школа „Резонанс” към едноименната галерия в Пловдив и като учител в 133 СОУ „Пушкин” в София. При него този професионален и личен интерес за подобни занимания с децата и със студентите, които подготвя за работа с малките художници е от десетилетия. Заедно с това са и неговото усещане и емоция в собственото му творчество като художник.

Алекс Стоянова - “На пързалката”

„Най - интересно ми е, когато ми представят неочаквани решения, което се случва доста често. Ти можеш да очакваш определена фигура, която да прави определено нещо, но виждаш, че детето е решило да ти направи нещо съвсем различно. Можеш да очакваш, например за Свети Валентин плюшено мече със сърце, а то ти е нарисувало пингвинче, което държи голяма роза или се опитва да направи някаква форма.

Не винаги това, което очакваш, се случва точно така.

В това е чарът на заниманието. Определено се опитвам да ги науча на нещо. В тази методика задачите, които обсъждам със студентите не ги поставям на децата, но всяка идея си има някаква структура, т.е. ние работим за определена насока. Повечето рисунки от художествени школи са първо в по-голям формат, второ има изображения на човешки фигури, трето около тях има различни неща - пространство, превозни средства, сгради, имат някаква фабула. Някои от тях са по - обстоятелствени, други сглобяват по-добре геометрично. Това са все различни неща, върху които се работи, т.е. ако искаме да работим за пространство и дълбочина в тази рисунка, ние поставяме задачата така, че детето като бъде въвлечено в нея да може да стигне до идеята, че нещата са близко или далече. А като работи с цветове ще стигне до идеята, че се изгражда добре, когато се противопоставят цветовете - топло и студено. А когато търси да направи реалистично определени неща, то ще стигне до извода, че трябва да потърси и помощ, да има светлина, да има светлосенки. В тази възраст всичко това е особено чаровно. Естествено, децата не могат да рисуват като възрастни,

даже е вредно да рисуват като възрастни.

Десислава Колева - 10 години

Това не говори добре за едно дете, все пак Пикасо се е научил на 16 години да рисува като Рафаело, а не на 11, например. Другата посока в тази методика е акцентът на художниците, които подобно на Пикасо искат да правят своите проекти с деца, като преподаватели или като участници със съвместни проекти. Някои от тях са чисто социални -  да се спечели, за да се съберат средства за някои деца - чисто хуманитарни подбуди. Моето изследване в докторската ми дисертация /“Развитие на идеята за “детско изкуство” през втората половина на ХХ-ти век”/ е точно в тази посока и изследва български художници, които взаимодействат с детството в широк мащаб на различни нива. Някои взаимодействат на стилистична основа със своите деца, докато растат и рисуват, други се връщат към своето детство и взаимодействат със себе си в миналото, със своите спомени. Дори и такова взаимодействие на пръв поглед да ��е може да бъде уловено. Правил съм интервюта с художници, при които случките от детството са оформящи за тяхното развитие и рефлектират върху това, което правят като творци. Това е ценно за нашите студенти. Също така показвам и детски рисунки на български художници, които са се утвърдили и са били талантливи и като деца. Техните герои тогава са били тримата мускетари, докато в сегашните деца героите са други. Но определено на студентите е много интересно да видят детски рисунки на изявени български художници”. В тази посока са и кураторските му проекти в галерията на СБХ „Стратегии в контекста на детството” от 2007 г. и „Кутии за сънища” от 2011 г. Не е сигурен дали всички негови студенти ще станат преподаватели, но е убеден, че може да открият нещо свое в целия този курс като взаимодействие със своето детство, към стилистиката на децата – линиите, петната, които децата правят по свой начин. Да преоткрият, защото е категоричен, че талантливият човек може от всичко да се научи.

Николай Маринов - “Двоен портрет”

Изложбата на Николай Маринов в галерия „Сезони” обхваща последните 10 години и някои картини са свързани с определени негови детски рисунки, които са запазени отпреди 40 и повече години, като ги вплита в сегашната си стилистика. „Един от проблемите, които ме вълнуват е този за светлината, как да се прави, как да се изобрази. Тя не може да се хване току - така. Трябва да се изобрази с опорни точки и едната е клоширането точно на тези детски рисунки, определени елементи от околната среда – автомобили, къщи. Имам един автопортрет на 8 години, в който самото ми лице е доста по - далеч от снимката, която съм гледал да го правя, но рисунката, която е залепена си е 1:1 от осемгодишната ми възраст. Представлява една къща с двор, където пространството се наслагва, т.е.хем го има, хем го няма. Това е интересното. Има една ограда, която е реална, ще стърчи във въздуха, но идеята е да се покаже, че има пространство, може би къщата има обширен двор. В този аспект и в следващи неща ми се иска да търся подобни взаимодействия. Интересът ми е към триизмерни конструкции. Опитвал съм и такива с кубчета да изграждам определени структури, но това предстои.

Част от изложбата на Николай Маринов в галерия “Сезони”

Моят стремеж е да изобразя светлината

със залепването на принтове на мои детски рисунки. Оригиналът е само в моя автопортрет на 8 години, а в другите залепвам, някои се повтарят, принтове на детски рисунки и се стремя да изразя светлината. Споменът ми е за една много голяма светлина в моето детство, както е казал Фройд: „детството не само има отношение към живота на възрастния, но и то го определя”. Може би точно това определение на моя живот като възрастен ме привлича към детството дори и в учителската професия, която е много неглижирана. За България не е престижно добър художник да е учител, някак отива на втори план, особено да се занимаваш с деца. Докато в световен мащаб не е така. Има световноизвестни художници, които са се занимавали, рисували са с децата - Пикасо, Марк Ротко са работили с деца, Жан-Мишел Баскиа  с неговите графити-арт също”. Вдъхновено споделя Николай Маринов, а за себе си казва, че си е учител.

Николай Маринов - “Бяла стая”

Според него проблемът в училище е, че разполага с едно определено време. Това говори на студентите си, че в училището трябва да се занимаваш 90% с други неща извън рисуването - да осигуриш дисциплина, да ги наблюдаваш какво правят, защото това е доста голяма група към 25 деца. И за методиката, и за това, което ти можеш да им дадеш остават другите 10%. Докато в организацията на своя школа 95% от нещата са свързани с това какво да правиш, за да бъдат още по - добре мотивирани децата да работят. „Може би образованието има различни варианти, но за в бъдеще трябва да има проекти, които да са свързани с децата –

да усетят изкуството в определено ателие.

Ние сме свързани с Академията и сме по учебник на проф. Петер Цанев, той е доста близък до ръководствата за художествена школа, т.е. мога да взема учебника и част от неговите задачи да дам в школата. Той е доста амбициозен за училища като 133-то, които са в топ 10 в София, но всичко се решава и от енергията на самия художник. Може би трябва да има много млади хора, които да се занимават с това. И да имат мотивация, и да са сигурни за заплатата си. Човек се изморява особено от излишни действия, които са свързани с други дейности - дисциплина, мотивиране на деца, които нямат чак такъв интерес”. Споделя опита си Николай Маринов. В този контекст казва и какво го е забавило при студентите му, за да закъснее малко за нашата среща. Показал им е презентацията си с десет бързи задачи, които могат да бъдат направени в рам��ите на два часа. Една художествена школа работи в по - голям формат  около 2-2.30 часа. „Моята идея беше да им поставя задача да разнообразят дългите два часа с много планове, с много детайли в пейзажа или в композицията. Това са задачи, които децата усещат чисто емоционално. Например кукерите в този сезон и интересен повод да се направи интересна фигура, да се пресъздаде движение, да даде особеност във всеки костюм. Друга тема е циркът, трета тема е правенето на маски, всяко дете да си я сложи на лицето, правенето на малки фигурки от пластилин и още и още идеи”.

Николай Маринов - “Вечер”

За себе си признава, че не е класическият художник, който  си стои в ателието и си прави картини за изложби. Рисува до четири часа след обед, после му идват гости, на другия ден става рано и пак рисува. Според него стереотипът на художника трябва се пречупва от време на време. „Всеки си има някакъв начин, аз и без да ходя в школата мога да се справям финансово, но самото общуване с децата дава едно разчупване - не мислиш за своите проблеми, т.е. ако сте се ядосали за нещо и влезете в час и после се върнете към това, за което сте се ядосали, няма да е същото. Две години не бях учител, когато си писах дисертацията, усети се някаква празнота - сериозния текст го написах, като се върнах отново в училището.

Има някакво вътрешно превъртане

на нещата в повече, когато се работи с деца. Лечебната сила е да ги превърташ по - малко в съзнанието си. Децата дори и да те ядосат няма да направят, както го правят възрастните…”. Казва с усмивка художникът и почти философски обобщава личната си мотивация да се посвещава на децата: „Трудно мога да дефинирам нещата, но предстои да напиша книга за художници, които искат да водят своя школа. Най-малкото, което искам да дефинирам е да бъдат творци. Всеки човек може да бъде творец, колкото повече творци има на този свят, толкова по-малко злини и комплекси ще витаят наоколо”.

Съвсем естествено стигаме до темата за неговите учители, завършил е Художествената гимназия „Цанко Лавренов” в Пловдив, после НХА при проф. Валентин Колев и проф. Божидар Бояджиев. Но споделя, че приема за свои учители художници, които са починали много преди той да се роди. „Харесвам художниците от Ренесанса, художниците преди Ренесанса, които както ги правят леко несръчно нещата – дори са ми по-любими от ренесансовите художници. Харесвам Брьогел, например. В неговите работи има едно спокойствие, към което се стремя – светлина и спокойствие. Бароковите художници, които противопоставят светлината – Рембранд, Караваджо противопоставят светлината, за всеки етап от изкуството може да се каже нещо, липсата на силни контрасти при ренесансовите художници. Самото поставяне на човека в центъра е една огромна революция, на която стъпва европейското общество – човекът е мерната единица. Интересни са ми и художниците, след като е изобретена фотографията…”, казва Николай Маринов. И той като дете е ходил в детска школа в Пловдив. Негови учители са Ан��стасия Ножарова - първата му учителка, след това е приет в художествена гимназия. Там са Иван Поповски, Любомир Самарджиев, лека му пръст, който особено му е повлиял, Иван Кирков е гледал негови неща и си говорили за композиция, за гледната точка в композицията, за режисурата в самата картина. В тази група са и пловдивските художници от 70-те години.

Явор Найденов - 10 години

Откъс от разговора с Николай Маринов можете да чуете тук

На финала на нашия разговор го питаме, все пак как открива, как разбира кои деца са талантливи да бъдат художници. „Според литературата и моите наблюдения има определени признаци, които говорят за детето, което иска да се изразява чрез рисуване. Но винаги номер едно е неговата мотивация, неговото желание да се изразява по този начин. Има и други по - формални неща - начинът, по който рисува, техниката и как изобразява детайли. Т.е. неговият повествователен талант – кои неща го впечатляват от действителността и решава точно тях да направи и да ги пренесе. Умението да разказва с рисуването, да разказва определени неща, които се случват. Децата имат памет в себе си за много истории и после ги забравят, като станат възрастни. Цветността - някои деца рисуват само петна. Освен реалистичното за пресъздаване на събития и случки, характерни образи има и друг вариант да изграждат с декоративно изразяване, т.е.да измислят интересни орнаменти, украси и да си служат с тях, да изобразят простото, за да изградят сложното”.  А на какво все пак иска да ги научи в по-широк смисъл, извън конкретната техника или нарисувана история. „Искам да ги провокирам да фантазират, да измислят разни неща, да виждат образи, да смесват необичайни цветове, да търсят ирония, да има хумор… Един художник не създава друг художник, въпреки всичко, което се говори, ако трябва да включа вашето въпреки, свободата си съществува, въпреки всичко. Съществува, щете, не щете!”. И е прав. Това е! ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и личен архив

[vprki]

Мартиан Табаков: Ние не живеем с изкуството, то е нещо отделно от нас

„Ние тук правим само паметници. Може да се прави скулптура в градско пространство като чисто изкуство, просто като намеса. Нещо, което тук почти го няма. Като скулптор, като човек, който се разхожда из града, виждам много неща, които ме дразнят. Така че напълно се интересувам от тази дискусия, която водите. Има някаква разпиляност при нас, иначе съм виждал по света много неща, които са различни”. Това казва младият скулптор и художник Мартиан Табаков по повод дискусията „Скулптурата и градът”, инициирана и осъществена неотдавна от „Медиа въпреки”, издател на сайта „въпреки.com”.

И продължава: „Някой иска да си направи нещо такова с някакви парички, лесно се достига това, монтира си паметник, където пожелае - говори с този, говори с онзи и хоп – паметниче. Приятничко, но то става в някакъв затворен кръг от хора.

И няма цялостна концепция

за това къде да има такива места, как да стане. Един пример е за този паметник при Женския пазар в София - някакво свободно място и те - хоп, това място е хубаво, едно паметниче да сложим. Малко несериозно като ситуиране. Първо, на мен въобще не ми харесва като паметник. Второ, това просто е някакво случайно място, което се е образувало там и са решили да го попълнят. Има и един друг пример - отстрани на Академията при галерията. Въпросът е, когато се прави паметник, те хващат каренцето за паметника, правят го да изглежда що - годе прилично. Слагат му плочици, слагат му не знам какво си. Няма цялостна концепция, на едно определено място се прави нещо дето що - годе да е хубавичко, но не е обосновано добре”, казва младият скулптор.

Мартиан Табаков със своя учител проф. Емил Попов

Мартиан Табаков завърши неотдавна Националната художествена академия като бакалавър, сега му предстои и магистърска защита пак там и отново под ръководството на проф. Емил Попов, скулптор, с когото сме разговаряли във „въпреки.com” и за когото ще стане дума и по-нататък. Мартиан е преподавател и в Националната гимназия за приложни изкуства "Свети Лука" в София, което е завършил преди години в специалност „метал”. Сега преподава рисуване и изобразително изкус��во. Събрали се млад отбор преподаватели и било много приятно. Директората на училището Лилия Балева, с която също сме водили разговор във „въпреки.com”, поощрява идването на млади хора и си е направила добра селекция, според Мартиан.

Питаме го за проблемите в образователната система във връзка с изкуството. „Ходил съм в чужбина и тук. Децата в чужбина ги водят от малки. Те още не могат да си кажат името, но отиват пред някоя картина. И почват да пеят песнички, да е забавно. Нищо не разбират сигурно от картините, обаче те влизат в тях и по-късно като по - възрастни търсят това приятно изживяване, което са имали в галерията. И израстват заедно с изкуството по този начин. А тук някак си

изкуството е като че ли нещо отделно,

дето всеки е чувал изкуство, но какво е то никой не се е сблъсквал и интересувал от него”, казва младият преподавател. Той е поел тази работа, защото смята, че също се учи по този начин. Допълва неговите търсения, придобива увереност и за себе си. Добавя, че са много приятни децата и вижда в тях надежда за бъдещето. „Това, което виждам в училище са едни много свежи деца - чисти. И лека - полека лека нещата се променят. Училището за приложни изкуства е едно безопасно място, после те се сблъскват с една по-сурова действителност и някои от тях се отказват”, казва той. 

Това е част от нещата, които направи Мартиан на пленера в Долно Камарци

Познаваме Мартиан Табаков от неговите работи преди малко повече от година от пленера в Арт център „Вихрони” в село Долно Камарци. Тогава един колекционер и ценител Тодор Стайков организира и финансира този пленер за завършващите студенти от академията, който вече стана традиционен /беше осъществен и тази година/ отново в Арт центъра на проф. Вихрони Попнеделев. На Мартиан тогава му бяха направили впечатление изоставени черни учебни дъски в купения от Вихрони училищен стол. Поиска разрешение от художника да ги използва и ги изрисува. Резултатът стана ясен при закриването на пленера - забележителен. Каза, че е отишъл в онзи стол и изпитал нужда да ги оползотвори по някакъв начин. Не може да обясни как при него стават нещата и в живописта. Просто му е приятно да се занимава и с това.

„Някак си при мен

оставям си ръката да ме води,

стигам да някакви резултати и тогава с главата продължавам. Нарисувам си нещо, после някаква комбинация от неща. Започва да ми става интересно и точно затова се занимавам и с музика малко. И с текст. В общи линии гледам отвсякъде да ги добавя нещата, за да сглобя нещо. Това е някакъв комплексен процес от събиране на неща, които са ми интересни и сглобяването им”, обяснява художникът, скулптор, а и музикант. „Бях тръгнал да правя едни музикални скулптури в ателието, когато изработвам някаква скулптура. В един момент осъзнах, че тези предмети, инструменти, с които правя скулптури имат интересен звук или интересен техен си живот и звукът е част от него. И в един момент усетих, че самите звуци, които се случват по време на един процес са много интересни и лека полека почнах да правя предмети точно с тази цел, за да мога да извличам звук от тях и да правя атмосфера. Те са основно от метал за момента, но мисля лека - полека да доразвивам проекта. Той също се върви паралелно с другите проекти”, споделя Мартиан , който има и номинация за дебют в Националните театрални награди „Икар” за 2016 година за авторска музика и изпълнение на живо в „Росмерсхолм“ от Хенрик Ибсен, реж. Явор Кирилов, Театър – Студио Персона.

Скулптурните фигури на Мартиан Табаков бяха сред най-впечатляващите творби на изложбата в галерия “Васка Емануилова” в София

Всъщност музиката идва при него и по посока на семейството. Баща му е известният композитор и диригент Емил Табаков. А негов брат - 17 години по-големият Юлиян Табаков, един много интересен артист, с когото във „въпреки.com” също сме правили разговор. „За музикалното влияние мисля, че е някаква комбинация от неща. От малък съм ходил на концерти, слушал съм много музика, живея в тази среда и въпреки, че не съм професионален музикант, някак си се съчетаха нещата. Почнаха да се сглобяват в тази насока. Скулптурата и изобразителното изкуство вземат превес над музиката. И при брат ми е така”, казва Мартиан. Опитвали се да го учат на виолончело, на пиано, на цигулка, но нищо не станало.

„Като видя ноти страшно се спъвам.

Направо ме съсипваха тези ноти”, признава скулпторът и музикант, който свири по слух и интуиция. С брат му си контактуват добре. Той доста пътува, но си помагат. „Той е важна част от моето развитие, много съм се влиял от него като малък. Ходех по купони с него, всички казват, спомняме си те като беше малък, пък сега сме приятели. Той гледа да запази свободата си и това е важно. Опитвам се и аз да пазя свободата си. Това е деликатна тема, не знам как се пази свободата, но тя е от най - важните неща за твореца”, твърди Мартиан Табаков.

Напоследък доста се занимава с рисуване. Опитва се да съчетае рисуването със скулптурата. Рисува различни предмети и гледа да ги намеси в пространството. Магистратурата, която ще защити скоро е комбинация, ще има и триизмерни обекти. Нещо подобно на посоката в Долно Камарци. „Не трябва да се слага всичко, трябва да се сглобяват нещата, те сами се свързват. Възможно е в едно да присъства и скулптура, и изобразително изкуство, и музика, и литература, стига да не е насилено, да идва естествено”, казва той. Донякъде се опитва да направи и това, което показа и в Галерия „Васка Емануилова” на изложбата „Скулптурният обект като зрител” с куратор проф. Петер Цанев, също преподавател в НХА. Там пред галерията и на едни тенискорт Мартиан беше направил експресивни фигури, които дават една особена динамика и на градската среда. „Първото нещо там беше по-малка галерията и усетих, че за темата трябва да дам тези работи. Така се получи, че трябва да са отвън работите. И добре се съчетаха нещата. Обичам такава намеса, това е различно от синтетичната галерийна среда”, признава Мартиан, който търси галерия, за да покаже някои от тези и свои нови работи скоро в София.

Както вече стана дума, скулпторът е ученик на проф. Емил Попов, който му е и научен ръководител на магистратурата. Впрочем, Емил Попов още в Долно Камарци споделяше пред нас възхищението си от неговия студент. Даже негови рисунки присъстваха в изложбата в столичната галерия „Арте” на преподавателя и неговите ученици. А на какво Емил Попов го е научил, питаме Мартиан. „Той ни учи да действаме някак си въпреки цялата ситуация, която върви против такива художествени акции. Да можем да се справяме с тази ситуация, да я преодоляваме. Това е, което ни учи основно. Което си е важно, защото такава ситуация като тукашната може да те помете. Сурова е обстановката в нашата страна, както и да я гледаме. Трудно се намира добра среда, за да порасне нещо хубаво в този смисъл. Причината е, че защото изкуството е нещо отделно от всекидневието, от живота ни. Като този пример, който дадох - ние не живеем с изкуството, имаме някаква далечна представа за него, то е еди - какво си, но примерно въобще не се интересуваме от това. Защото

животът е суров тук за хора, които се занимават с изкуство.

Така ми се струва, ама той е суров, защото цялостно не са съвсем уредени нещата. Но това е дълга и широка тема. Трябва всичко да се намести и тогава всичко ще си пасне и за изкуство, в този смисъл казвам. Мисля, че за да се наместят и оправят има нужда от човешки ресурс.

Има много хора, които отиват в чужбина примерно да се образоват и след това някои от тях се връщат, други не. Обаче ми се ще да се връщат повечето от тях. Защото точно от такива хора, които са видели малко свят, има нужда тук. Аз бях също за една година в чужбина, там много ми се опресни акълът. Когато отидеш малко настрана от родината, тогава успяваш да видиш отстрани нещата. Малко по - безпристрастно и осъзнаваш някои неща, които иначе не е възможно да усетиш, докато си на място. И е хубаво да има хора, които с освежен поглед да могат да подкрепят ситуацията. Трябва всички заедно да искаме да го оправим, за да се оправи всичко. Има много свежи хора, които имат интерес да подобрят обстановката и мои приятели, които също се стремят към това. И лека - полека би трябвало да почне да се променя обстановката”, твърди Мартиан.

За себе си смята да се откъсне малко от образователната среда, в която е живял до сега. Преподаването е друго нещо. Иначе като творец иска да действа и малко самостоятелно. Първата му стъпка е да с�� намери ателие, което се оказва, че не е съвсем лесна работа в София. Повечето от нещата трябва сам да извървиш, да ги преживееш, казва той. Би искал и да поработи в чужбина. „Иска ми се да съм гъвкав. Ако се залостя тук, това може би забавя творчески процеси. Хубаво е да е гъвкав човек, да може да се съобразява и с такава ситуация, и с онакава ситуация. Освен това е винаги полезно да се отделиш, да погледнеш отстрани. За това бих живял в чужбина една - две години, може би и повече. Но пак да се върна. Брат ми така е прекарал доста години в чужбина и това му е помогнало много”, признава Мартиан Табаков. А ние очакваме следващите му изяви вероятно скоро. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: С изложби, акции, лекции, книги се конструират нови „активни борци“

„Повод за следващите страници е книгата „Въведение в българското съвременно изкуство 1982-2015“ от Весела Ножарова, издадена през 2018 година от издателство „Жанет 45“ и вече официално представена в София, Пловдив и Варна”. Това пише изкуствоведът, критик и художник Димитър Грозданов в свой отзив, предоставен на „въпреки.com”.

Публикуваме неговото мнение изцяло, като сме готови да дадем място и на други гледни точки за тази книга и въобще за българското съвременно изкуство, както сме правили многократно. Вероятно има някои неточности в нея, които отбелязва Димитър Грозданов, въпреки че това е разбираемо за такъв всеобхватен труд, но е важно да се чуят различни позиции. Изкуствоведът продължава: „Консултанти на книгата са д-р Мария Василева, д-р Светлана Куюмджиева и Диана Попова. Съиздател е фондацията „Отворени изкуства“, Пловдив. От уводните думи става ясно, че това е резултат от поредица лекции за съвременното изкуство в България. Събитията са разгледани в контекста на конкретния исторически момент. При прочитане става ясно, че книгата има и други консултанти освен посочените, и че особено в хронологията и фактологията някои данни идват от константни източници. В крайна сметка се изяснява, че книгата нямаше да бъде възможна без Веселина Сариева, „чиито усилия доказаха, че един човек може да промени света, в който живее, а с него и живота на всички останали“ („Въведение в българското съвременното изкуство 1982-2015“, стр. 7). Остава непотвърдено кой е този човек, но вероятно авторката на книгата има предвид Веселина Сариева.

Любен Фързулев /Костов/

Допълнителен мотив да пиша за въпросния труд, бе един разговор с Любен Костов (така е посочено името в книгата на художника, който днес е известен с името Любен Фързулев, и с когото работехме в ранните години, визирани в труда на Весела Ножарова). Той ми обърна внимание върху някои дискусионни моменти в книгата. Така например т. нар. „Падане на член 1.“, акция на Любен Костов пред Археологическия музей, е през 1989 година, а не през 1990 г. и спонсор не е ЦК на ДКМС. Последното уточнение е важно, понеже ЦК на ДКМС по това време спонсорираше редица „новаторски“ прояви, и явно искаше да подготви своите бъдещи трансформации и да легитимира сегашните си идеолози. Също така Любен Фързулев (тогавашен Костов) отбеляза, че Секция 13 към СБХ е подценена и неглижирана. Тя не е продължител на К(в)МХ или АМХ, а е една нова секция със свои цели и намерения. Съответно изложбата „Обект по български“ не е през 1993 година, а през 1992 година и не е възможно да е правена от Секция 13, която не е съществувала преди 1992 година, след като е основана на 2.2.1993 година.

За 25 години от основаването си Секция 13 има 20 изложби като от самото си начало предизвиква опозиция. В началото това е К(в)МХ, чието основаване се мотивира от желанието да се увеличи възрастовата граница за членуване (35 години) в АМХ и „старите“ да запазят позиции. Лично аз (Д. Г.) се солидаризирам с изказаното мнение. После „борбата” срещу Секция 13 е продължавана от ИСИ (Институт за съвременно изкуство), чиито членове участват в изложбите на секцията и така се пренебрегват имена като например Георги Пенчев, който бе най-възрастният участник в Секция 13, а дори Любомир Янев, който също съвсем не е за пренебрегване.

На страница 48 репродукцията с ауспусите е от инсталацията на Антони Софев, а така, както е ситуирана излиза, че е на Албена Михайлова (чиито интерес към ауспусите съществуваше от по-практически аспект). „За съжаление никой не се допита до мен“ казва Любен Фързулев (или Костов, това е без значение). Все пак Любен Ф. (К.) ме насочи към внимателно взиране в някои детайли и неточности. Тези изводи се отнасят и към други раздели на книгата, както и към подбора на факти и имена. Не ми се ще да пропусна отсъствието на Пенка Минчева, която 14 години концептира „Процес – Пространство“ и симпозиума Ломеа (който е главно насочен към инсталациите и лендарта), и участва по цял свят в авторитетни изложби с прояви, видеа и т. н., както и е носител на различни награди. Същото се отнася и за Димитър Чолаков. Оставаме с впечатлението, че има нещо преднамерено в несъответствието. За сметка на това доста хора и събития са споменати обилно, а някои от тях нямат особено отношение към процесите, особено в ранните години, които книгата визира. Ще подчертая, че в онези години бяхме само няколко човека, които работеха в новите жанрове, а сега излиза, че „дървото е отрупано с гарджета“, някои от които са определени като фундаментални.

Книгата „Въведение в българското съвременното изкуство 1982-2015“ е в раздели, които целят фактология. Целта е широк обхват и да се осветят генезиса, развитието, терминологията, теоретизирането... По всички тези обстоятелства би трябвало да има дискусия днес, след като книгата е из��язла. Авторитетните консултанти с приставката „д-р“ пред имената им изисква това. Като начало дискусия предизвиква твърдението, че това е първата пространна история на българското изкуство от края на ХХ век и началото на ХХI век. Струва ми се, че е толерантно да споменем и имената на Свилен Стефанов, Галина Лардева, Чавдар Попов, Петер Цанев и Елена Панайотова и други, които по-пространно и по-малко конкретно се занимават с периода. Акцентирам върху Галина Лардева, която след първата си книга издаде и втора, наречена „Художественото произведение като автопоетическа система“ (2017 г., издателство “Жанет 45″). Във втората си книга тя не споменава български имена, но има предвид и тях в теоретико - историческата си обосновка. Този труд е забележителен и съветвам всеки, който има възможност да го прочете.

Някъде в страниците на „Въведение в българското съвременното изкуство 1982-2015“ е цитиран и Недко Солаков, който умно отбелязва, че у нас няма ъндърграунд (за разлика от СССР), защото нямало съпротива от държавата. Това е така от гледна точка на профанното разбиране на социологията. Истината е, че съществува една ситуация на ентропия, която попива в себе си доста енергии. В изграждането на новата „мекота и хуманност“ участва и самият Недко. Нужно ли е да споменавам пак имената на Славка и Борис Деневи, Иванка Сокерова, Галин Малакчиев и т.н., та чак до Веселин Димов до времето на 80-те години на ХХ век? През 1984-85 г. с Борис Климентиев правихме едно изследване на провинция, групи и т.н., което постави под съмнение „привилегирования живот“ на българските художници, мит, често разпалван от апологетите на българската специфика. Изследването е публикувано в списание „Изкуство“, но все едно че го няма – никой не го чете.

„Въведение в българското съвременното изкуство 1982-2015“ на Весела Ножарова е книга от 300 страници с албумен раздел, индекс на имената и хроника. Тя има свои издател и съиздател, консултанти и явни и неявни съветници. С други думи книгата е защитена, и въпреки, че няма редактори, определено е бронирана от авторитетни имена. Първият раздел „Началото“ започва с творбата „Воден змей“ на Веселин Димов, правена на симпозиума по скулптура в село Кости през 1983 година. Тази конкретност на историческата граница определено поставя „водната инсталация“ в началото на новото изкуство в България. Определенията представляват проблем, игнориращ преки исторически явления, включващи работи на Ванко Урумов, Милко Божков, Свилен Блажев и други. За тези явления се е писало, но явно те не са достатъчно институционализирани или Институциосъвременноизкуствонализирани, за разлика от скулптурния симпозиум на СБХ, където инсталацията се появява. Впрочем, за системата на „одържавеното“ изкуство на СБХ неведнъж се говори в книгата и винаги с отрицателна оценка. Конвенцията е осъдена. Не бих искал да ставам апологет на СБХ, но само изброени от автора събития от „Воден змей“, през „Земя и небе“, до редица други изложби, които са споменати, а някои неясно защо са пропуснати, говорят че СБХ е доста експлоатиран от „новаторите“, като чрез него проличават и различията. Той е носител на различни идеи и инициативи от новаторски характер. Достатъчно е да споменем само Младежката изложба в средата на 90-те години, където сред кураторите бе и Весела Ножарова.

Весела Ножарова

Какво обаче представлява анти-конвенцията, която е предмет на книгата? „Тъпото на нашата система беше, че имахме относителна свобода... И така се случи, че липсата на натиск такъв, какъвто е имало в Съветския съюз и в други социалистически държави, роди и липсата на нашенския ъндърграунд“, казва Недко Солаков („Въведение в българското съвременното изкуство 1982-2015“, стр. 12-13). Трудно е да се възрази на тази мисъл, как се „ражда липсата на нещо“. Мисля, че тук авторката на книгата би могла да си позволи пластичност и да не се предоверява на подобни категорични обосновки днес, когато би трябвало да сме изживели своите комплекси. Проблемите за „натиска“, за СБХ, АМХ, К(в)МХ и т. н. трябва да се разглеждат семантично, а не вулгарно-исторически. Пример за това е Хубен Черкелов, който е от основателите на група XXL, но и председател на К(в)МХ, както и други, които бяха в бюрото на СБХ, в управителните му съвети и т.н., т.е. не се гнусяха да обслужват системата. Така биха могли да се разгледат и някои от членовете на Група „Ръб“ дори, а и много други... Т. нар. „езопов език“, за който се говори в книгата на Весела Ножарова е съществен за някои, а за други - не. За Магда Абазова, Николай Майсторов, този език е структурен, а за някои той се изразява в постулат на карикатура. В този контекст имаше „привилегировани“, а имаше и притиснати, притиснати до степен на притеснени – без жилища, без ателиета, без доходи, без титли и т.н. Именно това беше ъндърграундът у нас, по български специфичен, различен от ъндърграунда в СССР (в този смисъл имаше доста разлики между Москва и Рига например).

Чекмеджето “Строго секретно” /д./ на Недко Солаков от книгата

Ако се смята, че „чекмеджето“ е някакъв ъндърграунд, то вероятно с чекмеджета и ъндърграунди можем да се затрупаме, или сме затрупани вече, и нашият ъндърграунд би могъл да се нарече „ъндър - чекмедже“.  Може би е по-добре да се спрем на конкретности в текста отколкото на общи разсъждения, които са отделен въпрос. Впрочем що се отнася до „чекмеджето“ наречено „Строго секретно“ (стр. 56) в текста се отбелязва, че изложбата „Край на цитата“ (1990 г.) в Северното крило на Софийския университет остава трайно в историята именно заради него. Аз не си спомням чак толкова голяма сензация. Мисля че по-интересен беше фактът, че някои от авторите тук си хвърлиха книжките за членство в БКП и така се „пречистиха“ в изложбата. Любопитно, нали? По подобен начин се пречистиха и Група „Ръб“, които поканиха Недко Солаков да открие изложбата „Идеалът“.

Група “Ръб” подреди преди две години своя изложба - музей в Баня “Старинна” в Пловдив

Що се отнася до името на групата една от основателките на „Ръб“ твърди, че Кольо Карамфилов не е кръстник, но аз отлично си спомням, че той измисли името, защото бях против тази дума като символ на едно ново движение. Твърди се, че аз съм консолидирал авторите на „Ръб“, но ето че в случая това не е вярно – аз само им написах платформата, програмата и т.н., а те си пиеха в кръчмата „Крушата“, докато в действителност основните събирания бяха в един апартамент на ул. „Тракия“ в Пловдив. Енергия получаваха и от Стефан Акрабов, който вече беше открил галерията си, чиито първи куратор бях аз, а след мен Албена Михайлова. Галериите, които се отвориха по това време нямаха нищо общо една с друга, въпреки че се включиха в обща ситуация, като само „Акрабов“ бе програмно некомерсиална, поне до времето, когато я концептирах. Група „Ръб“ няма кой знае колко опит в реализацията на идеите ми. Сега, от тази книга, стр. 70, разбирам, че изложбата „Тухлата“ в Галерия „Акрабов“ през януари 1993 г. е резултат от акция в тухлена фабрика в Брацигово (където практически няма тухлена фабрика). Аз за тази акция някъде през лятото на 1993 г. чух нещо, но не съм виждал никаква документация. А за изложбата и акция „Тухлата“, в галерия „Акрабов“ през месец януари 1993 година има един куп статии и рецензии. Това беше изложба с международно участие, която се готвеше още от 1992 г., когато по пощата се изпращаха тухли. След края на 1992 година художниците ги върнаха в Пловдив. Както отбеляза Руен Руенов тогава „ръбовете“ за първи път чуваха за автори като Ангел Ахрянов, Магда Абазова, Никола Николов, Саркис и ��руги. От участниците в изложбата те не бяха чували за никого, освен за себе си.

Димитър Грозданов

За моя голяма чест в книгата съм споменаван неведнъж. Що се отнася до списание „Изкуство“/Art in Bulgaria“ и до фестивала „Процес-Пространство” най-сетне ми се „изясни“, че двата феномена нямат „ясна профилираност“ според Весела Ножарова. Какво иска да каже с това авторката (или нейните наставници), не ми става ясно. Не ми е ясно и защо тя (или нейните наставници) не си направиха списание и фестивал, щом знаят какви трябва да бъдат. Толкова е просто – основават ги и ги поддържат няколко десетилетия!!! Що се отнася до конференцията през 1992 г. в Пловдив наречена „Изкуство на Балканите – Средновековие и съвременност“, то тя се проведе в две последователни години, а не само веднъж. Тогава нямахме пари да издадем албум, камо ли за нещо друго, щом аз и Иванка Гергова, сега доктор и професор, бяхме и готвачи, и камериери. Тук бих включил и недописаната история на „11.11.88“, „11.11.89“, която има и неспоменато в книгата „11.11.90“, което се проведе в блок 743 в квартал „Люлин“, където поне един от консултантите присъстваше. Тук липсва пространност, за разлика от писанията за някои от авторите, където е изредено CV-то им от момента, в който са проходили.

Струва ми се, че достатъчно се разпрострях върху проблемите на фактологията в книгата, и все пак ми се ще да спомена центрове като Ямбол, Силистра (при Ангел Станев), Генерал Тошево, Габрово (при Никола Николов), Велико Търново (не само с група Дупини), Трявна (при Дянко Колев и Орфей Миндов), Илинденци, Русе, Търговище, Пазарджик и т.н, които са отпаднали от интересите на книгата. Аз, а и не само аз, съм писал за тях. Писал съм и за „Художникът и театъра“, 1986 г., както и за Авторския плакат, 1987, Галерия Раковски 125, която беше по идея на Красимира Димчевска и Алекси Начев, а не както пише в книгата. Не разбирам тази амбиция да се подменя фактологията и дори и да се измисля, както за акция „Тухлата“. Напомням, че идеите ни от онова време (явно вече далече от историята) бяха за процес и за коректност, а не както излиза впоследствие. Сега, чрез изложби, акции, лекции, филми, започват да се конструират нови „активни борци“, което е истинска спекулация и е жалко. Що се отнася до лекции, стоящи в генезиса на новото е добре да се спомене и гостуването на проф. Негошивин в Художествената академия в края на 70-те години, който говореше за поп-арт, да не говорим за изложбата „Художникът на работа в Америка“. Абсолютизирани са тук „постиженията“ на изложбата „Изкуство за промяна. 1985 - 2015”, за която реакцията бе силно мотивирана, за да се присъединявам сега и аз.

Дървена машина за рисуване на Любен Костов / Фързулев от изложбата “Изкуство за промяна”. в СГХГ

Тези страници са достатъчни, за да подкрепят оптимизма ми свързан с книгата „Въведение в българското съвременното изкуство 1982-2015“ на Весела Ножарова. На представянето на книгата в София издателите й декларираха, че има и неин превод на английски, за да се популяризира изкуството ни в чужбина. Използвам случая, за да благодаря от името на нашата културна общественост, която има нужда от подобни стимули. Именно затова си позволих и известни опити за корекции, защото там, където отиват посланията на книгата трябва да има и други мнения. Сигурно така мислят и още хора, особено Любен Фързулев (споменат в книгата като Любен Костов).

П. П.: По повод превода на книгата на Весела Ножарова на английски, бих искал и моят отзив да бъде преведен, но явно това ще остане за по-нататък. ��амо да отбележа, че фотографският ми портрет, който е публикуван в книгата не е от 80-те години на ХХ век, а е от 90-те години на ХХ в. Излиза, че съм останал доста красив през годините, каквито са и основните изводи от книгата „Въведение в българското съвременното изкуство 1982-2015“ на Весела Ножарова”, написа Димитър Грозданов. ≈

Текст: Димитър Грозданов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Владия Михайлова: Внимателно да преценяваме каузите или протестите, зад които заставаме

„Ние живеем в общество, което е все по-фрагментирано. Битката за глас в публичното пространство е реална политическа битка, абсолютно навсякъде. Видяхме какво стана в Испания. Непрекъснато сме свидетели на протести, някои от които имат основания, но други са безпочвени и/или крият други цели...”. Казва за „въпреки.com” Владия Михайлова, куратор в галерия “Васка Емануилова”, филиал на СГХГ и културолог.

И продължава: „Внимателно трябва да се преценяват каузите или протестите, зад които да се застане. Това може да бъде много спекулативна територия. Не по-малко спекулативно може да бъде и изкуството в публичното пространство. Мисля, че отдавна вече е време да започнем да изграждаме нови, съвременни критерии за присъствието на изкуството в града. Важно е да говорим образовано за това. Еднакво неработещи ми се струват както елитарната позиция, че само експертите и избрани хора имат глас, как трябва да се подхожда към естетическия облик на пространството, така и другата крайност, при която всичко подлежи на обществени обсъждания и гласът на гражданите е най-меродавният съдник. И двете позиции могат да бъдат манипулирани и водят до изкривявания и едностранчивост. Важно е

не само да се назовават или посочват нещата, а да се обясняват.

Да се работи за това да се създаде по-добра комуникация за съвременното изкуство. В момента наблюдаваме интересен феномен. Голяма част от рекламните съоръжения използват естетика, близка до съвременното изкуство, някои представляват директни цитати или заемки. По какъв начин това образова публиката? Да кажем, че въпросът е отворен. Със сигурност обаче при това положение се измества основният фокус на изкуството – да бъде цел само по себе си, да се ползва от свободата да създава и показва съдържания. Изкуството е мощен визионерски инструмент. За да е силно и убедително трябва смелост и самостоятелност. Разсъждавайки по-малко като куратор и повече като културолог, мога да си представя някакви възможни обяснения за ситуацията в момента - например отсъствието на пазар на изкуство и силна, съвременна институционална среда в България. Художниците работят в сферата на криейтива в най-широк смисъл, така, както видимостта на една или друга работа или пък изложба зависят повече от пиарите, отколкото от почти напълно липсващите художествени критици. Време е най-малкото реално да си дадем сметка с какво се сблъскваме и в какъв капан попадаме. Първо това обрича изкуството на маргиналност, второ изгражда лош имидж на страната ни, трето обрича художниците на много ниско ниво на реализация.

Радвам се, че беше одобрен проектът на Пламен Деянофф

за мястото на мавзолея, макар и той да не е първият, който се реализира там. Да не забравяме преди няколко години акцията на Иван Мудов, която беше критически коментар към кичозния, бутафорен стил в строителството и реставрацията на културното наследство. Има разлика обаче между акцията и поставянето на обект за по-продължително време в града. Надявам се, че мащабът на проекта за Бронзовата къща да бъде добър пример за начина, по който съвременното изкуство може да присъства в града.”

В галерия “Васка Емануилова” са експонирани творби и на скулпторката 

Разговаряме с Владия в малкия й кабинет в галерия „Васка Емануилова”, която вече десетилетие е част от артистичното пространство на района на парка „Заимов”. Подготвя нови текстове и концепции за предстоящи проекти не само като изложби, но и като нови виждания за представянето на съвременното ни изкуство. Но се връщаме към конкретните неща около темите, които я занимават и върху които работи вече десетилетие. За някои от тях малко по-късно. „Тази година ние направихме нещо, за което аз съм изключително доволна, че галерия „Васка Емануилова” беше подкрепена, както и във всички свои усилия, от Софийска градска художествена галерия с директор Аделина Филева. Това трябва да се подчертае, защото един филиал не може сам. В случая обаче той има собствен образ, част е от една осмислена и цялостна политика и това е много важно за неговото присъствие в художествения живот”, казва тя.

И добавя: „През 2017 г. заедно с нашите партньори от Студио Прожектиране в УАСГ спечелихме проект по програма „Европа” на Столична община, който се занимаваше с изкуството в публично пространство („Изкуство в публично пространство – какво, къде, как, кой, защо”). Не толкова правенето ни занимаваше, колкото как това става в страната, какви са съвременните модели, какво се разбира под изкуство в публичното пространство, имаме ли такова присъствие в България и как то се урежда чисто нормативно. Оказа се, че концепция за изкуство в публичното пространство или въобще за публично изкуство, което пък е визуалният еквивалент, такъв е терминът „public art” – няма в България.

Тя е сведена до представата за поставяне на паметници,

на възпоменателни плочи, на знаци или пък на реклама в града, но не и на художествени произведения, които работят със съвременна естетика, участват в художествения живот на съвременното изкуство и които макар и да имат временно присъствие в града са част от неговата естетическа среда. Не трябва да забравяме, че те участват и във визуалното образование на публиката и в цялостния културен живот, защото публичното пространство е изключително мощна медия. То е това, което прави изкуството живо, присъствено във всекидневието на хората по съвсем непосредствен начин. В България подобни проекти се случват все още на случаен принцип. Понякога е много по-лесно да се осъществят извън София, защото софийската среда като столична среда, където има много преплитане на политики и интереси е по-сложна за управляване и менажиране, отколкото средата на други градове.

Паркът “Заимов” и скулптурите в него

Изводите, които аз направих за себе си на базата на проекта, който осъществихме са няколко: първо, че на хората, публиката, зрителите, чието мнение, да не забравяме, понякога много успешно се манипулира, им е интересно да има визуални обекти в градското пространство, които ги провокират, които им казват нещо ново и променят средата, в която те живеят. От социологическото изследване, което направихме за парк „Заимов” стана ясно, че те

предпочитат произведенията да се сменят, да се поставят временно.

Вторият извод е, че неразбирането на публиката не се дължи на това, че нещо е просто грозно или хубаво, а на начина, по който обектът е комуникиран и е стигнал до главите, сърцата, умовете и очите на хората.  Ако нещо просто се намира навън, това още не значи, че то комуникира. Ролята на хората, които се занимават с изкуство е да работят за неговото активно и адекватно присъствие в града, което достига и се стреми да убеди или изкуши публиката, да й създаде навици, да я привлече на своя страна.

Да вземем като пример скулптурите в парк „Заимов”. Те са поставени през 2001 година с помощта на Министерство на културата и на Столична община. Резултатът от нашето социологическото проучване показа, че хората не ги възприемат. Те дори не ги виждат. Ако социолозите не попитат за тях, посетителите на парка не биха казали, че скулптурите са част от средата. От друга страна, ние всички виждаме как те оформят пространството на този парк. Къде е проблемът? Може би трябва да се започне от очевидното –

скулптурите нямат табели, което означава и ясно авторство.

По интересното е, че те нямат и ясен собственик. Паркът се поддържа от дирекция „Зелени системи” на Столична община, но те не се грижат за скулптурите, които, от своя страна, не са заведени нито към дирекция „Култура”, нито към фонда на някоя конкретна институция, нито към районната община /”Оборище”- б. а./. Има някаква мъгла от гледна точка на това кой в крайна сметка ги стопанисва. Това, че те оформят характера на парка като скулптурен парк абсолютно никъде не е записано като реален статут и не се менажира. Тогава какво можем да очакваме от хората – те, просто да разберат? Каквото и да им се предложи по този начин едва ли биха го разбрали. Резултатът е, че посетителите на парка употребяват тези произведения по всекидневен начин: седят върху тях, драскат, рушат ги. Изразяват се по един такъв хаотичен начин, но реално това е същият анонимен и хаотичен начин, по който тези скулптури са оставени на произвола на средата. Неразбирането на публиката е огледало, а не причина за тяхното състояние.”

Тези колони в парка “Заимов” са на скулптора Иван Русев, но никъде не е отбелязано неговото име

Владия Михайлова е категорична и обоснована в мненията си не само заради вече не малкия си опит като уредник и куратор с пристрастие към съвременното изкуство и особено към мястото и ролята на младите артисти. Сред запомнящите се проекти, реализирани в галерия „Васка Емануилова” е и „Скулптурният обект като зрител” с участието на Станислава Иванова, Айсен Сапунджи, Мартиaн Табаков, Антон Цанев и Боряна Черкелова и куратор проф. Петер Цанев през септември миналата година. /Изложбата е част от образователната програма „Опити” за съвременна скулптура и архитектура, която галерия „Васка Емануилова” провежда всяка година в сътрудничество със Студио Прожектиране - б. р. /.Тогава галерията излезе и навън, макар и само около нея, но все пак и в пространството на парка „Заимов”. Припомняме си тази изложба, както я бяха представили тогава организаторите: „Представата за скулптура се променя във времето така, както и разбирането за нейните обществени и художествени функции. През вековете и историята на изкуството скулптурата е била ритуал��н обект, въплъщавала е идеалите за красота и хармония, означавала е присъствието на богове и императори, декорирала е палатите на аристокрацията, изразявала е абстрактните идеи на авторите чрез пластичната си форма и т.н. Съвременното отношение към скулптурата е свързано с осмислянето на всички тези предишни значения, но и с убеждението за това, че скулптурата съществува в мрежа от различни връзки: между обект и пространство, зрител и творба, между други тела и обекти в града”. Но се връщаме и към днешния ден и предизвикателствата му и по специално в София, нашия град, нашата столица по-скоро като възможности за преодоляване на административни трудности от гледна точка на нормативна уредба.

Една от скулптурите на Мартиан Табаков пред галерия “Васка Емануилова”

„Не мисля, че Столична община е големият виновник, която трябва да хулим, да хвърляме бомбички с боя или други неща по нея. Столична община, както и всички институции в България са в процес на сложна и доста трудна вътрешна трансформация. Много неща не зависят от Столична община, а са решени в законите, които в крайна сметка регулират цялостно държавата. Може би най - очевидното е, че Столична община има нужда от синхрон между различните си дирекции, което пряко се отразява върху начина, по който се вземат решенията. Например, през 2015 година аз, както и други хора участваха в написването в актуализирането на наредбата за паметниците. Тогава на нас ни се виждаше много прогресивно да се сложи думата „художествена инсталация”. Но начинът, по който това вече функционира съобразно другите наредби, начинът, по който се описват административните пътеки, е все още крайно неразработен.

Вярвам, че на Столична община никак не й е лесно

да се ориентира в множеството желания, да припознае множеството интереси и да реагира винаги във всеки случай. Но трябва да се работи за по-добър диалог и бавно, с течение на времето, което администрацията изисква да се правят съществени промени. Това е пътят”. Подчертава с убеденост Владия Михайлова.

Антон Цанев, Букви, 2016 - 2017, снимка архив от акция в парк "Заимов"

Според нея сегашната администрация на Столична община наистина върши много добра работа. „Те се стремят да се вслушват. София може да бъде прецедент на национално ниво като пример за друг тип взаимоотношения на общината с различните граждански групи и с обществото като цяло. Проблемите не са едноизмерни. В момента има добри условия за диалог, но той трябва да бъде възприет и през критиката, така както и през одобрението. Една чиста апологетика никога и на никого не върши работа”. Няма как да не се съгласим с нея и да отчетем, че Столична община е изключително ангажирана и последователно подпомага различните изяви, процеси, събития в областта на културата и изкуството в града ни чрез програмите си и то винаги чрез диалог, разбиране и откритост пред цялото общество. Понякога тази откритост не носи само позитиви, но както казва и Владия Михайлова: Това е пътят! А за галерията, както и за Владия и колегите й предстоят важни събития: на 13 декември се открива изложбата „Разместване на пластовете. Младо изкуство в музея” в СГХГ, която се осъществява във връзка с десет години активна художествена дейност на галерия „Васка Емануилова” по програмите за млади автори и съвременно изкуство.  А на 20 декември в галерия „Васка Емануилова” ще покажат какво са направили в тези години за изследване на архива на голямата ни скулпторка, чието име носи това артистично пространство в съжителство с парка „Заимов”, където са експонирани и нейни творби. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов