#Леон Даниел | Explore Tumblr posts and blogs

vprki · 1 year ago

Text

Джон Малкович ще поставя у нас „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу

През следващия театрален сезон 2024/2025 световноизвестният американски актьор, режисьор и продуцент Джон Малкович идва в България в подготовка на бъдещия си спектакъл „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу, съобщават от Народния театър „Иван В��зов“.

Това беше договорено в рамките на поредица от разговори между Малкович и директора на Народния театър Васил Василев. Това е първият от няколко предстоящи съвместни проекта между режисьора и театъра. Предварителните срещи с трупата на Народния театър ще се проведат през новия театрален сезон 2023/2024, а репетициите ще започнат през септември 2024 година. Действието на комедията „Оръжията и човекът“ на Бърнард Шоу се развива в България, като по-голямата част от героите са българи. В основата на сюжета е битката при Сливница по време на Сръбско-българската война през 1885 г. „Оръжията и човекът“ се играе за първи път през април 1894 година в Лондон.

Министърът на културата Кръстю Кръстев /д/ връчи на Джон Малкович /л/ плакет „Принос в развитие на културата“. На снимката и Асен Терзиев /ц/

Пиесата е превеждана в България, но десетилетия не е официално публикувана, едва през 2018 в книга на издателството на Софийския университет "Св. Климент Охридски". По ръкописен превод е поставена 1995 година във Врачанския театър от Николай Поляков със заглавие "Шоколадовият войник". Доста по-късно, 2010 той я поставя отново в Русенския театър със същото заглавие...Според изследователи на творчеството на нобеловия лауреат Шоу това е просто един антивоенен фарс, но навремето българските студенти в чужбина са освирквали спектаклите в различни столици на Европа и са протестирали срещу фриволното представяне на сънародниците си. Но, със сигурност, точно сега поставянето на тази пиеса на българска сцена е важно за всички ни в контекста на днешния ни ден. Дълга тема…

Бърнард Шоу

Бърнард Шоу (1856-1950) виден ирландски писател – драматург, есеист, театрален критик, общественик и пътешественик. Носител на Нобелова награда за литература (1925). Един от основателите на Лондонското училище по икономика и политически науки, вторият (след Шекспир) по популярност драматург в английския театър. Един от двамата в историята на човечеството, другият е Боб Дилън (2016), удостоени и с Нобелова награда, и с „Оскар“. Шоу става Нобелов лауреат през 1925 г. „за творчество, белязано от идеализъм и хуманизъм, за искряща сатира, често съчетана с изключителна поетична красота“, а получава „Оскар“ през 1939 г. за сценария на филма „Пигмалион“ с режисьор Антъни Аскуит , който е екранизация на едноименната му комедия (1913). Бърнард Шоу е вторият ирландец удостоен с Нобеловата награда за литература след поета Уилям Бътлър Йейтс (1923), следват през 1969 Самюел Бекет и 1995 Шеймъс Хийни. Парадокс или не – двама са забележителни драматурзи, а другите – изящни поети, изключително почитани в родната им Ирландия, независимо, че всеки един от тях има различен път къде и как да бъде себе си като автор…

И едно уточнение - последната пиеса, поставяна в Народния театър на Бърнард Шоу е „Пигмалион“ (1998), постановка на Леон Даниел, която се играеше до скоро.

Джон Малкович и Ингеборга Дапкунайте в Народния театър

Припомняме, че Джон Малкович гостува на сцената на Народния театър заедно с една от най-популярните литовски актриси – Ингеборга Дапкунайте в спектакъла „В самотата на памуковите полета“ от Бернар-Мари Колтес, на режисьора Тимофей Кулябин в средата на февруари. Тогава във втория ден от турнето си в София, докато на Голяма сцена течеше логистичната и техническа подготовка, Малкович и Дапкунайте споделиха очакванията си за срещата с българската публика. Световноизвестният американски театрален и филмов актьор, който има в кариерата си над 70 филма и множество театрални роли и награди, и литовската актриса Дапкунайте, която снима и играе в целия свят, работят заедно повече от 30 години, като „В самотата на памуковите полета“ е последният им съвместен проект, чиято премиера бе през 2022 година, който Кулябин режисира на сцената на театър „Дайлес“ в Рига и България бе част от световното турне на представлението.

Сандро Милър и Джон Малкович в Националната галерия „Квадрат 500”

В дните, когато Малкович гостуваше в София на 17 февруари в Национална галерия „Квадрат 500” се откри изложбата „Малкович, Малкович, Малкович: Почит към майсторите на фотографията” на американски фотограф, двукратен носител на международната награда за фотография на фондация „Lucie” Сандро Милър. Той и холивудският актьор Джон Малкович пресъздават най-емблематичните образи във фотографията от ХХ и ХXI век в серията „Малкович, Малкович, Малкович: Почит към майсторите на фотографията“. Изложбата включва 61 цветни и черно-бели фотографии, в които актьорът се превъплъщава в образите на известни личности. Той демонстрира хамелеонските си способности, влизайки невероятно сполучливо в образите на Алберт Айнщайн, Че Гевара, Джон Ленън, Анди Уорхол Ърнест Хемингуей, Мерлин Монро... Благодарение на неговия огромен талант и удивителния фотографски подход на Милър портретите поглеждат с уважение към историята на това изкуство.

Аплодисменти след "Адска комедия: Признанията на един сериен убиец"

И да не забравяме, че само преди дни на 23 юли бе бляскавият финал на 31- вия Международен театрален фестивал „Варненско лято“ с гостуването на спектакъла "Адска комедия: Признанията на един сериен убиец" с участието на Джон Малкович. Представлението е международен музикално-театрален проект, който събира звезди от световна величина. Неподражаемият филмов и театрален актьор Джон Малкович си партнира със знаменитите сопрано-певици Чен Райс и Сузане Лангбайн в спектакъл, надникващ дълбоко в противоречията на човешката природа. Автор и режисьор е Михаел Щурмингер с участието на оркестъра „Виенска академия“, диригент: Мартин Хазелбьок. Той бе представен в рамките на Програма „Интермецо“ и се осъществява съвместно от Международен музикален фестивал “Варненско лято” и Международния театрален фестивал „Варненско лято“.

Джон Малкович в "Адска комедия: Признанията на един сериен убиец"

Споделяме, че това издание на МТФ „Варненско лято“, организиран от фондация Via Fest беше забележително, особено след сложната ситуация около противоепидемичните мерки заради Ковид-19, и за него във „въпреки.com” може да прочетете тук, тук и тук.

И като сме на вълната на фестивала припомняме как бяхме буквално зашеметени от двата спектакъла, благодарение на сътрудничеството на организаторите с платфо��мата StageRussia“ „Онегин“ по Александъ Пушкин на режисьора Тимофей Кулябин, (2019) предната 2018 година предизвика вълнение в българските театрални среди с постановката си върху Чеховите „Три сестри“, пак продукция от тази платформа.

"Онегин" на Тимофей Кулябин

През миналата година в началото на декември бе неговата премиера на сцената на Народния театър „Иван Вазов“ на постановката му „Нора“ на Хенрих Ибсен. По-късно, както вече отбелязахме гледахме спектакъла му „В самотата на памуковите полета“. И сега, както съобщиха от театъра неговото присъствие в България ще продължи.

До края на месеца световноизвестните режисьори Оскарас Коршуновас и Тимофей Кулябин последователно ще гостуват в България и ще проведат поредица предварителни срещи с актьори и други представители на Народния театър във връзка със спектаклите, които подготвят за Голяма сцена на Народния театър. Текстовете, които ще бъдат поставени на първата ни сцена, вече са избрани, а премиерите ще бъдат през сезон 2024/2025.

Радина Кърджилова в "Нора" на Тимофей Кулябин в Народния театър

За Оскарас Коршуновас това ще бъде първи спектакъл, създаден в България, с български актьори. Тимофей Кулябин вече е работил с актьори от трупата на Народния театър – при реализацията на спектакъла „Нора“ по Хенрик Ибсен, както припомнихме.

Стремежът на Народния те��тър е такъв тип творчески работилници и работни срещи да се провеждат ежегодно в творческата база на театъра извън столицата. По този начин, освен че значително се ускорява процесът по подготовка на спектаклите – част от програмата на театъра за устойчиво позициониране на европейската театрална сцена, артистите получават възможност за обмяна на опит и идеи в неформална среда.

Оскарас Коршуновас

Оскарас Коршуновас е един от най-значимите литовски и европейски режисьори. Роден е през 1969 г. През 1999 г. основава независимия театър ОКТ („Театър на Оскарас Коршуновас“). Спектаклите му се играят по цял свят, като негови постановки често са част от програмата на фестивала в Авиньон. Още с първия си спектакъл „Тук ще бъде там“, 1990 г., печели награда на Единбургския фестивал. През 2001 г. получава престижната Европейска награда „Нови театрални реалности“. През 2009 г. му е присъдено почетно звание Кавалер на Френския орден за литература и изкуства. Кавалер е и на Ордена „Полярна звезда“, Швеция. Удостоен е с отличието „Златния кръст“, Полша.

Тимофей Кулябин

Тимофей Кулябин е роден през 1984 г. През 2007 г. завършва режисьорския факултет на Държавен институт за театрално изкуство в Москва. От 2007 г. работи в Новосибирския академичен театър „Красный факел“, а през 2015 г. оглавява театъра, като става най-младия главен режисьор в Русия по това време. Ръководи театър „Красный факел“ до февруари 2022 г., като през това време реализира поредица постановки, в които предлага радикални съвременни интерпретации на класически текстове, което му носи редица театрални награди, сред които и „Златна маска“. Поради антивоенната си позиция Кулябин е принуден да напусне поста главен режисьор на театър „Красный факел“, а постановките му в Русия са отменени. Понастоящем живее в Европа, където създава постановки за емблематични театрални институции като „Дойчес театър“ в Берлин, театър „Дайлес“ в Рига, „Шаушпилхаус“ в Цюрих, „Резиденцтеатър“ в Мюнхен и други.

Очакваме с нетърпение да научим какво ще поставят в България в следващия сезон.

Репетиция на "Хага"

Но сме пред прага на настоящия театрален 2023/2024, който ще открие в Народния театър на 19 и 20 септември с премиерните представления на постановката на пиесата на украинската авторка Саша Денисова „Хага“, с режисьора Галин Стоев /във „въпреки.com” може да прочетете подробности тук./ . Само ще цитираме едно изречение на Галин Стоев за предстоящата премиера: „Текстът на „Хага“ ми дава възможност да сложа пръст в раната“.≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Росен Донев, архив на Народния театър

#Джон Малкович #Тимофей Кулябин #Оскарас Коршуновас #Народен театър

1 note · View note

vprki · 2 years ago

Text

Георги Господинов: Иван Теофилов остава от светлата страна на живота

Две години продължава красивия разказ „За радостта и езика” от картини, преизпълнени с живот. В деня на премиерата в СГХГ на книгата Иван Теофилов навърши 92 години. За нейното създаване разказаха той, Георги Господинов, редакторът Тони Николов и композиторът Кирил Дончев, който изпя песни по текстове на Теофилов от постановките на Леон Даниел „Сизиф и смъртта“ и „На приказки с Карел Чапек“.

Книгата „За радостта и езика”, издадена от Фондация „Комунитас“ е част от проект, който започва преди повече от четири години с идеята да се направи поредица не от литературни анкети, каквито има, а от разговори от хода на времето с хора, които са допринесли наистина много за българската култура. Първата е „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ (с Атанас Стаматов), 2020. Втората е именно тази с разговорите между двама поети Иван Теофилов и Георги Господинов.

Редакторът на изданието и главен редактор на Портал Култура Тони Николов сподели, че е бил двойно щастлив, когато те са се съгласили с предложението. „Защото веднага си представих как нашето поколение на 60-те, разговоря с поколението на 30-те. И Иван е може би автентичната връзка между тези две поколения, които съществуват във времето, но някак си не се свързват”.

Ще си позволим без редакторска намеса да публикуваме казаното с много вълнение по различен начин от Иван Теофилов и Георги Господинов с убеждението, че не много често звучат такива гласове на мъдрост и обич в родното ни не малко отровено пространство от нелюбов…

„Благодаря на всеки един в залата за вниманието към нашата книга. Живея от години в изолация и сега изведнъж толкова много хора, може да си представите какво е състоянието ми в момента. Благодаря на фондация „Комунитас“, трогнат съм от поканата на Тони Николов за тази книга, на която той стана и редактор. Приятно съм изненадан от прецизното оформление на Надежда Олег Ляхова и сърдечно ѝ благодаря. Благодаря и се извинявам на моите големи деца Маша и Ани, които изтормозих с капризите и болестите си в това почти двегодишно писане. Искам с най-топли, най-човешки думи на признателност да благодаря на добрия човек и приятел, държа да подчертая тази дума, световно известния писател Георги Господинов.“ Каза изключително развалнуван, дори малко смутен, сякаш, от вниманието и на многобройната публика изпълнила голямата зала на СГХГ.

От ляво на дясно: Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

И продължи: „Изненада ме предварителната му подготовка. Запознат е с подробностите от книгата ми, задаваше въпросите присърце и в потока на ситуациите усетих все по-нарастващия му интерес. Навярно по между ни се беше получило нещо като духовно братство и това осезаемо се усеща в книгата. Георги я определи разговор, споделяне и тя е именно такава. Това не значи, че сме се запилели във времето на Пушкин, когато размяната на писма, т.е. и епистолярния роман е бил компаньонска игра, но книгата ни съвсем не е игра, а оптика на въжделенията и преживелиците, проклятието и издръжливостта на едно дяволско дълго битие. Вкъщи имам две анкетни книги на Иван Сарандев за Емилиян Станев и на Христо Гочев за Христо Фотев. И двете книги конкретно се занимават с творчеството на авторите. Аз още от самото начало се заиграх с детството, с облика на махалата, с описание на фамилията ни и неминуемо зазвучаха и съществуващите събития – войната, 9 септември, национализацията, която засегна и семейството ни и върволици театрални и литературни преживелици и пипала, всякакъв сорт митинги и откровен хайдутлук на 30 годишната ни оправия на родната ни демокрация, разказани в многобройно изтръгнатите доби в ранимите пластове на паметта.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Когато бях малък много обичах да правя разни мъчни неща, например къща от кибритени клечки. Този процес беше упорит акт, но едновременно насърчавах, обезкуражавах, пленявах и, ако къщата се получеше, засиявах. Знаех, че си е струвало труда. Оттогава в сърцето си нося костеливо ядро, една загадка, все така неразгадана и все така нападана от неспокойния дух – писането. Благодаря ви!“

От своя страна Георги Господинов не по-малко развалнуван разказа интимно, сякаш като на много близки хора за приятелството за духовната му връзка с Иван Теофилов.

Георги Господинов, снимка: Стефан Марков

„Какво остава след като прочетем тази книжка. Можеш да извървиш един цял живот с разгроми, с възходи, с падения и, когато погледнеш този живот, да не го намразиш, да запазиш, да вървиш от светлата страна на живота. Това Иван Теофилов го може повече от моето поколение. Какво друго? Щедростта на Иван – за няколко поколения в българската поезия, аз не обичам тази дума баща и той не я обича, но той е окуражител. Това е много важно. Окуражител! След първите ми стихотворения и стихосбирки Иван ми се обади, видяхме се в „Литературен вестник“, каза ми няколко хубави думи. За мен това беше много! Така е направил с поетите от предишното поколение - поетите на 80-те. Това е щедрост. Шедрост, която по нашите ��еми я няма много. Какво друго остава след тази книга? Остава аристократизмът. Винаги съм възприемал Иван Теофилов за висок човек, за много висок човек – буквално и метафорично. И този аристократизъм, също чужд до известна степен на нашите земи, беше много важен за нас.

Младият Иван Теофилов, снимка: архив

Тази идея да се съхраниш, да съхраниш поезията и да съхраниш себе си, да останеш нормален ще видите как минава през цялата книга. Има едни прекрасни истории в книгата, любими мои, които при Иван, освен всичко друго имат много силна самоирония. Само той може да каже, аз съм си извадил негови думи, вкусни щях да кажа, но само Иван може да каже: „Приятно, трудно се обоначих!“ Иван може да каже за „червен чук“, има такъв герой или „тотален дървеняк“ или такъв образ „гаргите се точеха и падаха като влачени черни парцали“ или „литературни аркашки“ или нещо много красиво „бяхме боси“ или „неудържимо възкликнал народ“.

Публиката в СГХГ, снимка: Стефан Марков

Затова кръстихме тази книга „За любовта и езика“. Нарекохме я така, защото Иван остава от светлата страна на живота. Кръстихме я така защото цитираме един любим стих на Иван Теофилов на Уолъс Стивънс „Езикът и радостта бяха нашият господар!“ Това е, което остава след тази книга. Искам да пожелая на Иван да бъде здрав, да бъде все така различен. Това, че беше различен, беше много важно за нас като поколение. Ще видите в книгата как Иван обича да живее в самотата си, �� самотата намира някакъв път към себе си. Иван е имал късмета и ще видите част от тези хора да бъде в кръг с най-прекрасните и светли хора на тези десетилетия. Това са малки острови на съпротива, които съхраняват, които ни държат нормални. Това са художниците. Иван има много убежища.. Когато има погром в театъра, той бяга в поезията, когато в поезията е притиснат, той може да намери убежище в театъра. Малко хора знаят, но Иван е един от първите или неговата пиеса „Крали Марко“, мисля, че е първата българска пиеса, която се представя на най-престижния фестивал в Европа – Единбургския фестивал. Негов преводач е бил Петър Увалиев…

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

На мен любимата ми част от тази книга е детството. Иван може дълга да говори за детството си. За него детството е, както той казва е винаги в съседната стая. Детството е единственото чудо, което е в началото и единственото чудо, което може да ни се случи в живота. Ще видите онзи епизод как чете Виктор Франкъл на една калайдисана тавичка, полагайки я на светлината от луната, докато сирените вият и всички тичат към бомбоубежището.Той не се изправя. И накрая остава това светло достойнство. Достойнство! Последното, което искам да кажа е да благодаря на Иван, че никога не ни разочарова! Страшно важно е това!“ Каза още Георги Господинов. ( на финала на този текст ще публикуваме много кратък откъс от „За радостта и езика” и ще разберете защо именно съм избрала него –б.а)

От ляво на дясно: Руси Чанев, Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

В тази знаменателна вечер на 24 март актьорът Руси Чанев прочете откъси от книгата. Тони Николов уточни, че изборът му не е случаен, тъй като актьорът е направил „прощъпалника” си в Бургаския театър по времето, когато Иван Теофилов е бил драматург там в знаменитото време на „великата четворка“ Леон Даниел, вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов. Оттам, от онези години тръгва и композиторът Кирил Дончев, който заедно със сина си Антони Дончев, на пианото, изпълниха песни по текстове на Иван Теофилов. В СГХГ прозвучаха песни от спектаклите „Сизиф и смъртта” и „На приказки с Карел Чапек”, поставени на сцена преди десетилетия от Леон Даниел.

Кирил Дончев /л/ и Антони Дончев /д/, снимка: Стефан Марков

Припомняме, че преди седем години по повод 85 годишнината на Иван Теофилов бяхме особено щастливи във „въпреки.com” след години мълчание той се съгласи да даде интервю нас, за което много ни помогна дъщеря му Маша. Тогава той каза: „Приятелствал съм с неимоверно много хора… Едни са ме радвали, други огорчавали. А някои дори напълно съм забравил. Ами дълъг живот…”, признава Иван Теофилов, който е роден в Пловдив. „Между най-важните са пловдивските ми приятелства с художниците Христо Стефанов, Йони Левиев, Жоро Слона, Димитър Киров и най-вече дългогодишната ми дружба с Енчо Пиронков и Атанас Згалевски, който почина неотдавна в Ню Йорк. В съприкосновението си с тях се чувствах от ден на ден все по-уверен и благодарение на това общуване някак неусетно изградих и личната си естетика. И веднага след това щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм… А за сбъдването ми в литературата най-вече дължа на знаменитата сива къща на проф. Тодор Боров до малките пет кьошета в София, където синът му, днешният именит френски писател и учен Цветан Тодоров /1939-2027 разговорът ни с Теофилов бе 2016 – б.а./, тогава едва 23 годишен, ни събираше. И спорехме, и мечтаехме, и дишахме въздуха в кабинета на професора, с високите, зазидани стени от безбройни лавици с книги… И най-сетне приятелството с творческата ми самота, която се оказа и най-продължителна…”, споделя Иван Теофилов.

Леон Даниел, рисунка на Андрей Даниел, снимка: Стефан Джамбазов

А за приятелството си с Леон Даниел добавя: „В Бургаския театър станахме приятели с Леон Даниел. Аз бях на 26, а Леон на 30 години, но така се получаваше, че аз действително се чувствах момче, а вероятно поради рано изявения си талант, пък и с поведението си в театъра той неволно бе придобил облик на солиден човек. Следвал философия и завършил режисура в Ленинград, той беше обременен неимоверно от идеи и намерения, и търсеше непрекъснати поводи да ги сподели или впрегне в работа. Пък и целият му живот беше подчинен на мисълта му! Не рядко думите му течаха като написано слово и оставах с убеждението, че в него просто витаят излишъци от мисловна енергия…Леон беше уникален човек и гениален режисьор.

Може би от онези режисьори, които са раждат на сто години веднъж. Към него чувствах някакво странно, почти магнетично усещане за близост. Пък и животът ни следваше навсякъде. Сякаш имахме належаща нужда един от друг. И не напразно заживяхме като дачници по високите махали на Гинци, изпълвайки затаените звездни вечери с приглушено четене на театрални есета и стихове или съпреживявайки артистичните визии с още незасъхнали бо�� на Андрей Даниел (1952-2020)…

Иван Теофилов, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Ето и Леоновото откровение за мен, отразено в трети том от съчиненията му: „Иван е в малкия кръг от хората, с които се чувствам най-просто и естествено, с които обичам да имам обща работа, пред когото мога да изразя недоволството от себе си, от него, от целия свят… Той е неизменно това, което е бил - човекът, който е писал стихове за любимите ми спектакли, приятелят, който винаги се обажда, когато съм в беда, съседът ми от село Гинци, авторът на вероятно най-доброто, което направих в младостта си - „Поетът и планината”…”, сподели тогава Иван Теофилов. Целия разговор може да прочетете тук.

И на финала на този текст – обещания откъс от „За радостта и езика”:

Георги Господинов: Веднага ми идва на ум изречението от онзи негов (на Джеръм Дейвид Селинджър – б.а.) прекрасен разказ, „На Есме – с любов и омерзение“, с пожеланието на малката Есме „И да се върнете от войната с непокътнати способности…“. Цяло чудо е, че след всички ужаси на тази война някакви хора са оцелели с непокътнати способности. Ти си в махала с много съседи евреи, какво се случваше с тях?

Георги Господинов и Иван Теофилов в Литературен клуб "Перото", 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Иван Теофилов: На 8 март 1943 г. ортамезарските евреи бяха вдигнати посред нощ и откарани с оскъден бага�� в еврейското училище „Макаби“ в очакване за експулсиране. Пловдивският митрополит Кирил реагира веднага, изпрати протестна телеграма до цар Борис III, кълнейки се, че ще последва еврейскит�� си съграждани, ако нещо с тях се случи… След два дни министърът на вътрешните работи отложи постановлението и евреите се прибраха по домовете си.

Помня като сега тази призрачна вечер. Писъците на Естер и Зелма из дрезгавините под смрачената асма на комшулука ни. Бяхме изскочили вкупом на двора и вкупом крещяхме по полицаите, които влачеха като бохчи към пътната врата двете ни съседки. А баба ми безпомощно кълнеше: „Чумата да ви смете, проклети да сте, хаир да не видите…“.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Оттук нататък на евреите не се позволяваше да излизат от къщите си, освен в определеното време между 10 и 12 часа, колкото да се видят помежду си. Гледката беше неописуемо объркана… развълнувана, нагъчкана тълпа, накичена с жълти, бакелитови звезди, и всеки бърза, провира се из човешките пролуки, търси близките си. Някаква обезумяла хавра от настръхнал говор, примесен с откъслечни викове на шпаньолски, на български, както се случи. Два часа изтормозен калабалък, и накрая само за миг улицата тотално опустяваше…

Беше ми станало навик всеки ден да излизам на улицата. Сядах на тротоара пред аптека „Илиев“ и зяпах със свито сърце тази почти Брьогелова картина. Още първия ден бях зърнал в проехтялата навалица къдравата глава на своя приятел Джеки. Гмурвайки се в тълпата, крещях с изпънати жили: „Джеки… Джеки…“. Той ме чу. Размаха сигнално ръце и с бухналите си къдрици изчезна в небитието на тълпата…

Не помня да съм плакал по-горчиво в живота си, както в тоя паметен ден…

И в грохота на този военизиран кошмар ненадейно зачестиха навиците на самотните ми бягства. Някакво жаждащо увлечение към скривалищата на мечтите ми. И незнайно откъде надошлата възбуда ли, халюцинация ли от настоятелни лирични изблици, с възникналия пиетет към молива и хартиения лист…

И чудото на първото сбъднато стихотворение. И настъплението на следващите ритмични импровизации. Откъсването на първите страници с домашни ученически упражнения в една стара тетрадка от сто листа и изпълването ѝ с инстинктивните ми прояви… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Водещата снимка на публикацията е на Стефан Джамбазов от 2016 година, когато Иван Теофилов получи наградата на Литературен клуб „Перото“. Тя е и на корицата на книгата. Същата година поетът получи наградата на София, на Портал Култура, Литературната награда на Софийския университет и на Фондация „Аполония“ Аполон Токсофорос.

Иван Теофилов с поетесата Мирела Иванова при получаването му на Наградата на София, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Беше щастлив. Но и да припомним, че Теофилов отказа да получи орден "Стара планина" 2011 година от президента Георги Първанов с думите: "Получих съобщение по телефона от прeзидентството, че съм награден с орден "Стара планина" – втора степен. Искам да уведомя нашата общественост, че се отказвам от наградата. Проследявайки премеждията на творческия си път в тази държава, имам достатъчно основания за отказа си… Не желая награди от ничия власт. Държа на своята маргиналност. Убеден съм, че съчетанието художник-власт е противоестествено и гибелно за твореца."

#Иван Теофилов #Георги Господинов #Тони Николов #Кирил Дончев #Антони Дончев #Критичен поглед

0 notes

vprki · 2 years ago

Text

Критичен поглед: Бездните на човешкото

„Великденско вино“ на Константин Илиев е по общо признание най-радикално трагичният текст в българската драматургия. Още съзнателно многословното подзаглавие: „Обвиненията срещу свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстю Тотев Никифоров в долнокрайската черква „Света Богородица““ заявява, че изходната тема е залавянето и кончината на Васил Левски – тежко травматично събитие в българската история. Пише проф. Георги Каприев за януарския брой на списание Култура.

��екстът му е по повод премиерата на спектакъла „Великденско вино“ от Константин Илиев, режисьор Явор Гърдев, сценограф Павел Койчев, костюми Свила Величкова, музика Калин Николов, в ролите Владимир Пенев и Павлин Петрунов, вокали Владимир Пенев и студенти от класа на Пенко Господинов в Народния театър „Иван Вазов“ на 30.11.2022 г. Публикуваме го със съгласието на проф. Каприев и колегите от списанието. Това е и повод да разкажем малко повече за историята на пиесата с текстове, публикувани през годините във „въпреки.com” с акцент наш разговор с Константин Илиев 2017 година по повод неговата 80-та годишнина.

Владимир Пенев

Да бе останал дотук обаче, текстът не би могъл да бъде това, което всъщност е. Ходът на Илиев е сравнително бързо да премине отвъд фактологията, и досега документално неизбистрена. Той задълбава в основанията на човешкото съществуване, на човешкото изобщо. Изважда на показ немощта на „плътта“ и бодростта на „духа“ във взаимното им противене, смъквайки една по една опаковките от самооправдателни илюзии. Константин Илиев успява да изложи безмилостно пред ума и емоцията ущърбностите на всяко човешко съществуване, включително това на любезния зрител. Смогва да го доведе до личен потрес, който е началото на пътя към тяхното преодоляване.

Поради тази причина питането за историческата достоверност на повода за това задълбаване е свидетелство не само за наивност, а и за невладеене на кодовете на високата култура. Установимо е леко отклоняване и от библейския текст. Неговото атакуване би било резултат от също такъв смешен патос. Защото фундаментално антропологическото е по същината си транс-историческо, където именно е сърцевината на трагичното. Тъкмо това е демонстрирано до степен на очевидност във фантастичния „колаж“ между евангелския разказ за предателството и залавянето на Иисус и арестуването на Левски, а не търсенето на някакво пряко тяхно сравняване и следващи от тук несвестни изводи.

Георги Миладинов в първата постановка на “Великденско вино” в Театър “София” през 1980 година с режисьор Леон Даниел

Пиесата е завършена през 1979 г. В София вижда общо четири премиери. Не много, би могло да се каже, но пък има добър шанс – и с режисьорите, и с актьорите. През 1980 г. е поставена от Леон Даниел с Георги Миладинов в главната роля – играе се десет години. През 1993 г. се появява спектакълът на Иван Добчев с Велко Кънев и Цветан Алексиев и се играе също десет години. През 2017 г. излиза работата на Весела Василева със Свежен Младенов и Йордан Ръсин. Три силни постановки, потвърждаващи писаното от Леон Даниел за „Великденско вино“: „Добрата пиеса е като добър кладенец – колкото повече черпиш от него, толкова повече вода идва“. Сега в прилива са Явор Гърдев и неговият екип.

Спектакълът започва буквално на голо – актьорите се появяват по долни гащи и се костюмират пред публиката: няма как по-ясно да се акцентира условността. Показано е: ще се прави театър и нищо друго. Това „на голо“ се демонстрира и от аскетизма на съществените компоненти, правещи възможно представлението: костюмите на Свила Величкова са подвеждащо натуралистични, сведени при това до най-необходимото. Музикалната картина на Калин Николов е деликатна, подкрепяща решителните моменти, ставайки органична част от тях. Резюмето на споменатия аскетизъм се чете в сценографията.

От спектакъла "Великденско вино" в Народния театър, 2022 г.

Тя е дело на един, струва ми се, дебютант: големия, много големия Павел Койчев. Той разполага на сцената само няколко елемента: престол, аналой, камбанария, жертвеник. Всичко сглобено от пръти, пръчки и летви. Както Койчев умее дори с летливите си скулптури да изпълва залите така, че да стават внезапно тесни, така тези четири наглед рехави „обекти“ произвеждат мощно разгръщане: камерната зала на Народния театър добива неподозирани обеми.

Действието тръгва подвеждащо, неглиже. Поп Кръстю обмърворва липсата на миряни навръх Великден, както и сега, на Второ Възкресение, и примамва влудения си клисар Гечо Немия да дойде, че да го причасти, за да се потреби комката. Тежко ще тръгнат обвиненията му срещу съгражданите, срещу самия обесен, срещу българските работи изобщо, срещу всичко извън него самия. Постепенно защитите ще започнат да отпадат, терзанието да се интериозира, остротата да се насочи срещу собствения мрак и собствената нищета.

Павлин Петрунов

В моментите на този мощен поврат става най-добре видима работата на Павлин Петрунов. В по-голямата част от действието той е в задния план, полуосветен. Доколко присъствието и реакциите му са съществени за общото действие може да се забележи дори само чрез факта, че Владимир Пенев рискува в едри периоди да показва на част от публиката гърба си, за да следи поведението на Петрунов. Осъден на немота и недъгавост, недоразбиращ, съчувстващ и съдещ Гечо е катализаторът на събитийните промени. Петрунов с неговата „константин-кисимовска“ експресивност и способността му да я изразява в статичност, стигаща до привиден ступор, плътно изпълнява сложната си задача.

Владимир Пенев

Решаваща на сцената е работата на Владимир Пенев. Явор Гърдев се опира на две негови особености, за да навлезе без подсказващи патерици в ядрото на трагедията. Едната е извънредно широкият диапазон, даващ му да е убедителен при резки преходи: способността за овсекидневяване на възвишеното и възвисяване на всекидневното, при което успоредява комичното и дълбоко драматичното. Другата е подходът на Пенев. Той нито представлява, нито се вживява, а потъва в ролята си. Неговият тип потъване му дава възможността да е изцяло персонажа, бидейки изцяло себе си.

Той е безостатъчно поп Кръстю, както е изграден от Константин Илиев и Явор Гърдев, и е докрай себе си, взрян в днешния ден и тежките дефицити на човешкото в него. То го възмущава, тревожи, покъртва. Владимир Пенев, внушителен до потресност, не ни пренася в истории с давност 140-150 или 2000 години. Чрез алюзия с тях той се съкрушава от слабостта и немощта на живия човек, включително своите собствени, от бездните на човешкото, но успоредно с това вижда здравия фундамент на неговата жизненост. Затова паметната последна реплика: „Изядохме те, изпихме те!“, зазвучава с цялата си драматична амбивалентност. Той е наистина ръфан от безогледния егоизъм, себичната лъжливост, низкия келепирджилък. Но това са думи, произнесени в олтара, след приемането на споменатата „комка“. Изядено и изпито е причастието. Изяденият и изпитият е станал част от причастените и те са станали негова част.

Владимир Пенев

„Великденско вино“ на Явор Гърдев и неговия екип е дълбинен прочит на човешката участ и битието ни – обществено и лично, като безкомпромисно ни изправя пред същински трагичното. Същото трагично, което е прикривано с всички възможни механизми в един свят, заблуждаващ себе си, че се осъществява пълноценно в тук-и-сега: в епидермалното, ниско-чувствителното, преходното.

Текст: Георги Каприев

Припомняме, че Академия „Аскеер” удостои с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство Константин Илиев през 2017 година. Тя му бе връчена на 27-та церемония на театралните награди на 24 май в Театър „Българска армия”. Той е преди всичко писател-драматург, изцяло посветил се на театъра. Неслучайно в професионалните класации в началото на новото хилядолетие пиесата му „Великденско вино” беше определена за най-добрата за изминалия 20-ти век.

Свежен Младенов във “Великденско вино” в Театър “Възраждане”, постановка Весела Василева, през 2017 година

Не е слизала от сцените в продължение на 37 години, написахме тогава, а те вече са 42. Преди пет години за един месец имаше две премиери: В столичния театър „Възраждане“, с три номинации за наградата „Аскеер 2017“, включително и за най-добро представление. Константин Илиев намираше за отлична работата на режисьорката Весела Василева /номинация за изгряваща звезда/ и на изпълнителя на ролята на Поп Кръстьо - Свежен Младенов, който получи наградата за водеща мъжка роля. По същото време се играеше и в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов”. Там е дипломна работа на млад режисьор - Никола Станев, централният изпълнител също е млад - Христо Пъдев. Пиесата тогава бе в репертоарния афиш на пет театрални формации. Самият Константин Илиев я е поставил в Пазарджишкия театър „Константин Величков” и там се играе от 2011 г.

Константин Илиев

В нашия разговор с него преди пет години се върнахме заедно към първото представление, което като зрители помним и до днес… А и разговаряхме малко след Великден и в годината, в която щяхме да отбележим 180 години от рождението на Васил Левски. „Първата постановка беше на Леон Даниел през 1980 година. Беше някакво трагикомично стечение на обстоятелствата. Никога не съм подписвал договори за контрактации, освен един - единствен път - с Телевизионния театър през 1979 г. Защо подписах и аз не мога да кажа сега. Веднага съжалих, но ми се обади редакторката - да изпратя нещо, каквото и да е. Казах, че просто ще върна парите, те колко ли и да са били за малка пиеска по телевизията. Не ми искали парите, текст трябвало да се представи в счетоводството. Останах с впечатление, че в случая май не е толкова важно съдържанието на страниците, които ще представя, важно е да се спази процедурата по отчитането. Естествено, че не можех да си позволя да им изпратя някаква пълна безсмислица. От няколко години ме занимаваше темата Левски и бях събрал много материал. Да пиша голяма пиеса се бях отказал по наистина важни за мен причини, но въпреки това не исках да посягам на събраното само заради някакво отчитане. Поп Кръстьо обаче не влизаше в списъка на действащите лица на замислената пиеса. Така написах „Великденско вино“ . Казах по телефона на редакторката, че изпращам нещо, което е все пак пиеса, а не просто изписани страници. Тя се зарадва, но когато прочете написаното, дълбоко се обиди. Как така поп Кръстьо ще се появи на екрана да произнася монолози и то с обвинителен тон. Звук повече не чух от телевизията.“ Разказа тогава Константин Илиев.

Леон Даниел

Но срещата му с театралния режисьор, изключителния Леон Даниел остава паметна и до днес. “С Леон почти по едно и също време постъпихме в театър „София“ и вече доста месеци се гледахме с любопитство. Стигнахме до решението той да постави друга моя пиеса - „Босилек за Драгинко“. До настъпването на репетиционния период имаше още време, той прочете „Великденско вино“ и заяви, че иска да я прави. Добре, но къде? Спектакли с един човек тогава не бяха на мода, май че почти ги нямаше. Казах му, че имам идея. Левият край на фоайето на театъра с витата стълба. В текста има ремарка за стълба и тя беше важна. Ходихме, гледахме, Леон каза: „Да. Става.“ Сега обаче трябваше да се получи съгласието на ръководството на театъра. Никакви приходи не можеха да се очакват от такова представление, а те разбира се и тогава бяха важни, но по същественото беше, че възникваха много неудобства. Трябваше да се изчаква публиката от голямата зала след вечерното представление да излезе от фоайето, тогава да се достроява, да се задържа сценичен персонал, гардеробиерки, техника по нощните часове. Директорът Кольо Георгиев, както и очаквахме, веднага каза да, той за такива подробности не се притесняваше, административната директорка обаче здраво се възпротиви. Съобрази обаче, че всичко ще се размине с две-три представления. Кой ще тръгне по сред нощ на театър. Спектакълът в изпълнението на Георги Миладинов и Николай Антонов се игра десет години, някъде около 150 представления. Започваше в 22 часа. Дъжд, сняг, публиката идваше.“

Константин Илиев при получаване на Голямата награда "Аскеер", 2017 г.

За Константин Илиев работата му с Леон Даниел е нещо много специално, приятелството му съкровена близост между сродни души, изповядващи любов и посветеност на театъра. Казали са най-важното и ценното един за друг. Константин Илиев е автор на предговора към „Игрите“ на Леон Даниел, а режисьорът е автор на предговора „Летописец на безвремието” към книгата с издадени през 1995 г. пиеси на драматурга.

„Леон създаде традиция за поставяне на ”Великденско вино”, много спектакли са в тази посока. Разбира се, има и доста наивни, несполучливи опити, естествено е в такива случаи. Захващали са се и актьори, които сами са се опитвали да се ��ежисират, трудно се стига така до добър резултат.“ Каза тогава Константин Илиев.

Велко Кънев във “Великденско вино” в постановката на Иван Добчев в Народния театър “Иван Вазов” през 1993 година

През 1993 г. режисьорът Иван Добчев, /който винаги подчертава, че Леон Даниел е неговият учител, независимо че не е бил допускан за преподавател в тогавашния ВИТИЗ –б.р./ я поставя в Народния театър с незабравимия Велко Кънев в ролята на поп Кръстьо Никифоров /награда Аскеер за водеща мъжка роля 1994/ и Цветан Алексиев в ролята на Гечо Немия.

Във въведението си към спектакъла си на „Великденско вино“ режисьорът Явор Гърдев /който винаги отбелязва за свои учители в театъра Иван Добчев и Маргарита Младенова, при които отива след философията в Експерименталния им клас в Театралната академия –б. р./ пише:

Явор Гърдев на МТФ "Варненско лято", 2022 г.

„Преди да отбележим 150-тата годишнина от обесването на основателя на Вътрешната революционна организация – Васил Иванов Кунчев, имаме случай да възкресим присъствието на Левски във въображението си. От три години насам екипът на настоящия спектакъл, облегнат на солидните плещи на двамата си доайени – драматурга Константин Илиев и художника Павел Койчев, бавно и търпеливо очакваше възможността за среща с възкресеното в думите на Поп Кръстьо присъствие на Апостола. Именно в град София, където преди век и половина бе вдигнато бесилото, именно на улица “Дякон Игнатий”, ежедневно напомняща ни с името си кого сме изгубили на това бесило, ще чуем отново обвиненията на поп Кръстьо Тотев Никифоров към единствения неоспорим български герой. С пронизващите думи на Константин Илиев и сред образите на Павел Койчев ще потънем в споделената болка и радост от онова тихо, мъдро, дълбоко и истинско родолюбие, на което все още са способни творци като тях двамата. Дори във време, когато лицата на светците висят по прасците.“

Владимир Пенев

На финала на тази публикация ще цитираме Леон Даниел с думи за драматурга, написани през 1995 г. Днес звучат, като че ли още по-силно и вярно: „Константин Илиев не е съдник. Повтарям – за мен той е летописец. Най-близко е до Чехов. Както тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили на организма и… може би… се старае да им помогне с някоя от противоотровите на изкуството.” ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Н. Щерев, личен архив на Константин Илиев, Стефан Джамбазов и Росен Донев, архив на МТФ „Варненско лято“

P.S. на Зелма Алмалех: Имали сме щастието със Стефан Джамбазов да гледаме „Великденско вино“ в знаменита постановка на Леон Даниел, после в годините на Иван Добчев, на Весела Василева…На вълнуващия, талантлив спектакъл на Явор Гърдев бях сама, а толкова ми се искаше да го гледа и Стефан…Но знам ли какви са силите на духовната енергия?...

#Константин Илиев #Явор Гърдев #Владимир Пенев #Павлин Петрунов #Критичен поглед

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

Андрей Даниел и неговите острови…

Днес, 28 март 2022 година изключителният художник и преподавател в НХА Андрей Даниел трябваше да празнува своя 70 годишен юбилей, но преди малко повече от 2 години на 24 януари 2020 година отлетя към Отвъдното. Пак ще го празнува, но от Небесата, а звездата му ще огрява нощното небе над нас, докато сме тук на Земята.

Преди време в разговор за „въпреки.com” с проф. Андрей Даниел по повод 90 години от рождението на баща му режисьора Леон Даниел, беше казал: „Извинявайте, но не мога да говора за него в минало време”. Сега искам да повторя неговите думи по повод на самия Андрей – за него не може да говорим в минало време. Неговото присъствие остава и е знаково. Защото той не беше само изключителен художник, но и мъдрец, философ и педагог. И думите му за Леон Даниел, че силата му е била в неговия анализ, важат с пълна сила и за сина: „Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере от къде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината”, каза тогава Андрей Даниел за Леон Даниел. А сега припомням думите му, които се отнасят и за самия него. Андрей не е от художниците, които могат да спретнат набързо едно красиво пейзажче, някакъв интериор или пор��рет. Изкуството му минава през емоцията, но и през анализа, и образите са премислени, но и преработени като послания.

"Другото Рождество"

При Андрей няма случайни картини – образите са натоварени със смисли, но без да са изсушени от рационалното или назидателни. Андрей ти предлага своя свят, без да го натрапва. Но това не означава, че няма позиция и по обществените проблеми.

Съдбата избра Стефан Джамбазов, да е светла паметта му, да направи последните снимки на Андрей през декември 2019 по време на изложбата на негови ученици в пространството на галерия „Арт 36“ на улица „Славянска“ в София. И нея вече я няма, защото галеристката Камелия Минчева си тръгна от този свят няколко месеца след него…

В тези снимки в погледа на художника има любов, щастие, тъга, прозрение за света и за самия него. Той се радваше на работите на своите студенти, както винаги го е правил. Беше му трудно, болестта напредваше неумолимо, но той не ѝ се предаде до последно. Ръцете му отказваха, но прекарваше часове в ателието си, за да опитва да рисува, не отменяше часовете със студентите си в НХА и пътуваше към филиала на Академията в Бургас, за да поеме заедно с асистента си и негов ученик Константин Костов първия семестър на първокурсниците по живопис. За миг не се отказа да върви напред, ВЪПРЕКИ болестта и постепенния, и неумолим отказ на физиката му да следва полета на мисълта, на таланта, на посвещението му на изкуството и студентите му. За самия Андрей тази изложба беше страхотно преживяване и тогава сподели в отговор на въпроса ни дали е доволен от нея: „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, каза тогава художникът и преподавател.

Една от последните снимки на Андрей Даниел, декември 2019, снимка: Стефан Джамбазов

Това Е /беше/ Андрей – изключителен художник. И тук ще кажем нещо много лично като хора, които от деца следим и познаваме българското изобразително изкуство не като изкуствоведи, а като обичащи го и пътуваме и досега, за да видим и опознаем оригиналите на големите световни майстори. Картините на Андрей Даниел не могат да се опишат – те трябва да се видят и съпреживеят. И те даряват с възторга от човешкия талант, което си преживявал с творчеството на Марк Шагал, например. Андрей е от тази висока класа артисти, които с мощ разкриват своя личен поглед към библейските сюжети, към пейзажа, към градските пространства с човешкото присъствие в тях, независимо в кой град на света са, към музиката, към портрета на конкретната личност и още и още…Той беше /Е/ щедър човек в картините си, със студентите си, приятелите си и казваше, че е щастлив човек, защото прави това, което обича, защото има прекрасни деца Ида, Санди, Марко.

За себе си Андрей споделяше, че е щастлив човек заради родителите си, заради семейството си, заради студентите си, заради приятелите си, заради часовете в ателието си. Като човек беше надарен с огромна щедрост в отношението си към хората и света, независимо, че никога не му е било лесно и никога не направи компромис с изкуството си.

Андрей Даниел в Бургас, май 2019, снимка: Стефан Джамбазов

Споделяше за баща си, че въпреки трудностите, разбиването на прекрасната театрална трупа в Бургас – Леон Даниел, Юлия Огнянова, Вили Цанков, младите Методи Андонов, драматурга и поет Иван Теофилов, композитора Кирил Дончев, последвалите скиталчества в театъра, признанието с невероятните му постановки в Театъра на Българската армия и още и още; никога не е бил преподавател в НАТФИЗ, но и до днес много режисьори, актьори са категорични, че Леон е техният учител, че е бил щастлив човек. Точно в онова бургаско време, когато Андрей е ученик, Юлия Огнянова вижда уж детските му рисунки и ги запазва, разбирайки с нейната чувствителност, че това момче ще израсне като голям художник. Той беше един първите, които ни повярваха преди вече осем години, когато започнахме „въпреки.com”, бяхме разказвали за изкуството му в различните медии, в които бяхме работили и в различни моменти от времето, в което живя нашето поколение. Когато той напусна нашия свят, препрочитаме всичко с него и оценяваме шанса си, че сме били близо до Андрей и го откриваме отново и отново. Тогава в ателието му сред много картини, сред започнатите платна, а от стените ни гледаше усмихнатия Леон, Андрей каза: „Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа, у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е”.

След като Андрей Даниел напусна нашия свят фондация „Въпреки“ реализира проекта на Стефан Джамбазов /въпреки тежкото му заболяване/: Фотоизложба „Андрей Даниел – последните седем години“. Тя бе показана в галерия „Академия“ на НХА януари – февруари 2021. Имаше нещо символично в това, че тази изложба бе във времето, когато се навършваше една година от кончината на големия художник и преподавател, И то на място, което може да се каже, че беше дом на Андрей през годините – в срещите и контактите с колегите си и студентите в НХА. Галерия „Академия“ беше поредната спирка на тази пътуваща изложба след показването на част от нея на Празниците на изкуствата „Аполония“ в Созопол и цялостно във фоайетата на културния дом „Борис Христов“ в Пловдив по време на Пловдив джаз фест 2020. Последваха през април в Градската галерия „Борис Георгиев“ във Варна /много обичана от Андрей/ през април – май и в Градската галерия в Русе /родния му град / септември – октомври, но вече и Стефан беше в Отвъдното…Предстои представянето ѝ във Филиала на НХА в Бургас и в Българския културния център в Берлин, които се отложиха от миналата година заради пандемичната ситуация. После семейството ни реши тя да бъде дарена на НХА.

Галерия "Академия", януари 2021 снимка Стефан Джамбазов

В днешния ден не мога да говоря за Андрей Даниел като за човек, който го няма. Андрей, невъзможно е да ти кажа „сбогом“. Благодаря ти за смисъла… грееш от небесата!

В много мой личен и съкровен план си казвам същото и за Стефан. Неговата последна мечта беше да направи филм за Андрей. Написа сценарий по проект. Не беше одобрен, но той си мислеше как да го реализира. Датата, на която го завърши, е документирана в лаптопа му – 20 ноември 2020. Когато го отворя на екрана му се появява картината „Моят остров“ на Андрей Даниел и обичайния поздрав: “Welcome Stefan”. Стефан отлетя на 15 март 2021година.

На днешния рожден ден на Андрей Даниел публикувам този сценарий, вместо подарък…

Островите на Андрей Даниел

Стефан Джамбазов

Сценарий за документален филм

„Моят остров“ е озаглавена една картина на Андрей Даниел. На нея са изобразени различни предмети – самолет, параван, еврейски седмосвещник /менора/, слонче, палма, колона, нещо като цилиндър за кислород с отварачка за бутилки... И всичко това е разположено на един остров сред морска шир. Неща, които Андрей отново е зашифровал в своя философски свят.

"Моят остров"

Сега се вглеждаме в картината, когато вече една година го няма в нашия свят. И се питаме за предметите в нея, но дали има някой който да разтълкува тази картина? А и не само нея. Островите често присъстват в картините на Андрей. Има ги в „Голф игрище“, „Европа“ и някои други. В „Голф игрище“ се вижда една гола поляна на остров сред море. А в „Европа“ е един полуразрушен замък, който е единственото нещо, което се вижда на друг остров сред водата. Тези картини обаче ни дават една възможност за метафорично тълкуване на творчеството на Андрей Даниел и самия него. Какво е за него островът – повод за бягство от света или възможност за усамотение. Обграден от водата, островът затвор ли е, или освобождение? В неговия живот има пространства, които наистина можем да наречем острови.

Но да се върнем на фактите отвъд картината, с която започнах този текст. Тя присъстваше в изложбата в Градската галерия във Варна на изложбата по проекта ни на фондация „Въпреки“ - „Учители и ученици в изобразителното изкуство“, подкрепен от НФ „Култура“ и програма „Култура“ на Столична община. Андрей Даниел и неговите ученици бяха едни от участниците в проекта, а Андрей до голяма степен беше и негов вдъхновител. Та в тази изложба наред с творбите на около 100 негови ученици имаше и една негова картина. И тя беше точно „Моят остров“. Тогава в суматохата около подреждането и откриването на изложбата някак пропуснахме да го попитаме защо тази картина е избрал и какво е сложил в острова си. Но сега ни се отдава тази изключителна възможност да попитаме неговата съпруга Олимпия Даниел при подреждането на предстоящата ретроспективна изложба на художника в Софийска градска художествена галерия. Олимпия беше до последния час с Андрей, така както беше при подреждането на изложбата във Варна, а и на всички негови изложби от години.

При подреждането на изложбата "Андрей Даниел и неговите ученици", ГХГ "Борис Георгиев" във Варна, април 2018, снимка: Стефан Джамбазов

Тази изложба е един голям шанс за документален филм за този изключителен художник и мъдрец. Напоследък се питам защо изтървахме да направим нещо по-голямо за него приживе. И въпреки, че в последните години бяхме близо до него във връзка с наши текстове в сайта и проекти на фондацията, някак не се престрашихме да го уговорим да го снимаме за филм. Може би, защото имахме чувството, че още много години ще бъдем заедно, а и защото Андрей в нито един момент не изглеждаше като жив класик, на когото е дошло времето да бъде увековечен. Уви, оказа се, че времето му не се оказа толкова дълго… Но пък в тези контакти все пак при нас остана богат снимков архив, с част от която осъществихме пътуващата изложба „Андрей Даниел – последните седем години“, която ще бъде експонирана и на таблата в Градската градина по време на изложбата в СГХГ. Освен това притежаваме като архив аудиозаписи с Андрей Даниел и известно видеозаснемане от изложбата във Варна и изказване в друг филм за Б,ней брит във връзка с антисемитизма днес. Защото Андрей не беше безразличен към ставащото в обществото, но имаше свое гледище за ролята на твореца в това общество.

И тук се връщаме отново към островите в неговото творчество и живот. Ето какво беше споделил в разговор за „въпреки.com“, който притежаваме като ауд��оархив: „Ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, някои които са супер могъщи като таланти, като интелект, да синтезират за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация. Като растение, ще си поникваме и ще си умираме без да сме разбрали за какво става дума. В този смисъл, хората които се занимават с изкуство, според мен, имат тази задача да синтезират смисъл и оттам да се получава мотивация за живот, мотивация за работа у останалите, у всички, да се получава оня оптимистичен момент в общо взето цялата човешка трагедия, която е“. Това Андрей Даниел ни беше казал в своето ателие. Сега пак ще отидем в него, то е пусто, но все пак картините му стоят още тук. И оттук ще тръгнем към нашия филм. Той ще бъде на основата на подготовката за изложбата. В началото вероятно ще върви част от записа с Андрей Даниел като задкадров текст, а в картина ще видим товаренето на картините.

Практически целият филм ще бъде на основата на подготовката за изложбата. С пренасянето, разопаковането, подреждането и откриването. И тук ще се появяват приятелите художници – Филип Зидаров, Греди Асса, Ивайло Мирчев, Вихрони Попнеделев, Недко Солаков и ред други, които ще споделят разглеждайки картините за Андрей, и за конкретната творба. И тук отново ще се върнем към темата за островите. Защото, както стана дума, подреждането на изложбата ще бъде действието, основата, а вътре ще се вклиняват и отделни „острови“ на Андрей Даниел.

Андрей Даниел в ателието си, 2014, снимка: Стефан Джамбазов

Единият беше неговото ателие, а другият е ателието му в Националната художествена академия. Тук са студентите му, които още тъжат за него. При тях е неговият асистент и ученик художникът Константин Костов. А по стените още висят картини, на които присъства и техният учител. За него това беше щастие и мисия – работата му с учениците. И последната негова снимка, която му направих, пак беше от изложба на учениците му. В очите му има светлина и радост, но зад него се присъства и една сянка – скоро след това Андрей си замина в друг свят…

А ние имаме видеозапис с думи на Андрей Даниел за ролята на преподавателя от изложбата във Варна: „Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България. Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят“. И те наистина се чувстват свободни. Ще ��и видим отново в тяхното/негово ателие в Академията.

И още няколко „острова“ в живота на Андрей Даниел – баща му Леон Даниел, музиката, неговият еврейски произход и приятелите. За Леон казва: „Имах щастието да живея с този човек 55-56 години. Така, че това е много дълъг период , в който нещата са се трупали от простички, делнични неща и са се оформяли в един генерален смисъл. Той беше за мен геният в това да открива, да намира, да генерира смисъл. Не само за себе си, защото такова му е изкуството на него. Трябваше да измисля смисъл за поне 50 души около него, най-малко. За да ги мотивира да направят едно представление, а то пък да мотивира още няколко хиляди души. Много ми се иска да продължа неговия смисъл“, каза Андрей в един от нашите разговори, от който имаме запис. А иначе художникът е рисувал няколко пъти баща си като едната фреска е изключителна на стената на зала „Миракъл“ в Театър „Българска армия“.

Фреската пред зала "Миракъл" в ТБА, снимка: Стефан Джамбазов

А Андрей ни беше казал още за бащи си: „Неговата сила беше невероятната му способност да прави анализ. Той се научи да прави анализ, имал е склонност, но в следването си е получил някаква невероятна методология и се е научил да използва тази своя способност и да я сложи в ред със своята методология. Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере от къде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината. Не рядко като я намереше и я назоваваше абсолютно. И се оказваше, че не бил прав!? Всички казваха – ти не си прав! Сега, когато го няма всички са много съгласни с това, че това му е огромната сила. И това му е приносът и в театъра, и в дай Боже в нещо по-широко в това, което наричаме култура. Аз така си мисля. Защото за съжаление в нашата страна тая способност да правим анализ и да стигаме до причината на причините май че я нямаме. Или е много рядко срещана. Не искам да говоря за него като за човек, който го няма. Извинявайте!“.

За музиката: „Музиката, поезията, живописта са ужасно сродни неща според мен. Особено музиката и живописта. Даже имат по някой път понятия, с които се обясняват – тон, гама. Типичното обяснение е, че е трудно да се превежда от едно изкуство в друго. Но за мен е много любопитно да се опитва човек с едни средства да възбуди други рецептори. И това ме е забавлявало – как може с картина да получиш усещане за музика. Вероятно и музикантите имат подобни нужди, защото знаем, има произведения, които се занимават с картини“.

И за еврейския си произход: „Eврейският ми произход има огромно значение. Той ме определя като такъв, какъвто съм. Много вероятно е доста от нещата, които говор�� и които мисля да не бяха такива, ако не бях евреин. Това е усещане за различност в най-добрия смисъл, възможност да подчертаеш някаква различност, възможност да откриеш разликата. Общо взето чрез разликата човек се самоопределя, а на мен ми е дадено по рождение възможност да се самоопределя. И чрез тази разлика да бъда по-уникален. Винаги ми е помагала тази разлика, въпреки че хора, които живеят със самочувствието, че живеят в своя етническа среда, могат да си помислят и че ми е пречело. Но аз мисля, че тези пречки само са допринасяли за по-стереоскопичното виждане на света. Аз не познавам други среди освен България. Това, за което си говорим е навсякъде проблем, това е проблем не за евреина, а за този, който е решил, че има някаква различност. Но в същото време аз след като съм се родил и съм живял по този начин, за мен няма никакъв проблем. И аз се чувствам прекрасно“.

Андрей Даниел, снимка: Стефан Джамбазов

Пазим гласа му на запис, имаме и видеоархив на някои от думите му, за фотоархива ни не става и дума, толкова е богат през годините. Идеята е подготовката на изложбата в СГХГ да бъде основа на действието, както вече стана дума, а в него да се вклиняват отделни „острови“ – било с кадри, записи и снимки на Андрей или пък епизоди от други места, като например в ателието му в Националната художествена академия. А на изложбата в галерията, както и със снимки навън в Градската градина, ще видим и част от публиката, която ще реагира. А като говорим за приятелите от Академията Ивайло Мирчев, Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Греди Асса не можем да не споменем и изкуствоведа Филип Зидаров – основният провокатор и създател на група „Градът“ преди повече от 30 години, както и художника Недко Солаков, също участник в групата. А това беше знакова група за онова време в София, когато свободната проява на художническа инициатива беше почти немислима. Вероятно всички ще дойдат на изложбата и ще кажат думи за Андрей. Хубавото е, че няма да има нужда да ги уговаряме. Те сами ще спират край нас докато снимаме, защото се познаваме прекрасно и ще споделят само това, което им е в мислите и сърцата. Защото това няма да бъде традиционен биографичен филм, а иновативно смесване на пластовете – понякога рошави, подхвърлени някак между другото думи и оценки. Но носещи по-голям емоционален и смислов заряд, точно защото са спонтанни. И това ги прави по-искрени и дълбоки от специално нагласените намислени интервюта, както обикновено се прави в някои филми за починали хора на изкуството…

За времето от тогава много неща се случиха. Изложбата „Между две епохи“ на Андрей Даниел в СГХГ беше изключителна! Екипът на галерията издаде и великолепен каталог. Съдбата ни подложи на големи изпитания в глобален план, които не спират. Дори, сякаш става по-страшно и безнадеждно. За личните загуби и болезнени разочаровани не е време за споделяне сега. Днес празнуваме на Земята и на Небето твореца Андрей Даниел!

ЧЕСТИТ РОЖДЕН ДЕН, АНДРЕЙ! ≈

Текст: Стефан Джамбазов и Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

#Андрей Даниел #Стефан Джамбазов #Леон Даниел #НХА

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Дюренмат, звездите и сцената

На третата вечер след брака си Лоти Гайслер се събужда посред нощ и открива, че Фриц не е до нея в леглото /двамата са на снимката горе – б. р./. Намира го на покрива на къщата им, легнал по гръб, загледан в звездното небе. За съпруга ѝ наблюдението на звездите, съзерцанието на звездното небе над Нюшател се превръщат в истинска зависимост през целия му живот. Само тя го нарича Фриц и с нея най-близките му приятели. Но не само те знаят за тази дълбока, обсесивна страст към звездите на съпруга й Фридрих Дюренмат - драматург, писател, художник, чиято 100 - годишнина от рождението му се чества тази година. Написа за „въпреки.com” проф. Виолета Дечева, театроведка и преподавателка в Нов български университет.

Телескопът, който той е притежавал в дома си в Нюшател е станал почти задължителен предмет на анализ в текстовете, които са му посветени, използван е за метафора, изразяваща неговия интерес към науката. Така както е почти задължително, когато се пише за него, да се каже, че е син на пастор от Конолфинген, област Ементал, Швейцария, за да се обяснят позициите му към религията или морала. Иначе казано,

наука, религия, морал са темите,

които по учебник вървят в пакет с името Дюренмат. Това е така и когато се пише за произведенията му приживе, и вече тридесет години след смъртта му. Не му се размина и тази година, когато преди рождения му ден на 5 януари, сериозните издания в немско-езичния свят отбелязаха едновековния му юбилей.

Фридрих Дюренмат с любимия си папагал - какаду - снимка архив

Приносът в театъра, литературата, драматургията и есеистиката на един от най-значимите автори на 20 век бе обясняван отново чрез тези задължителни квалификации и образи. От едната страна човек можеше да прочете автори, които ги припомниха като познавачи на творбите му, от една повече или по-малко меко дистанцирана гледна точка. Тоест така сякаш наблюдават и пишат за астероида 14041, който беше наречен на негово име през лятото на 2000 година. От другата страна са текстовете на онези, които премесиха полагаемата почит към класическия му статут с доза скептичност към неговата значимост днес. А имаше и такива, които се запитаха недвусмислено дали неговото име е сред любимите автори на хората днес. Запитаха се с присъщатата на подобна недвусмисленост реторическа умелост, която съвсем спекулативно пропуска очевидното. А именно, че класическите и любимите автори по-често обитават различни територии, които се картографират институционално, а не есенциално. Разбира се, няма как клишетата да не преследват един вече столетник като Дюренмат. Не е трудно, обаче, точно него да си представим като Нобеловия лауреат Швитер от пиесата му „Метеор“, който се появява отново и отново след погребението си и все не може да умре. Но в случая да поиска окончателно да намери смъртта си като прочете за себе си пак същите клишета, на които се е съпротивлявал приживе.

Подобна годишнина има и друга страна. След юбилейните тържества и текстове около 5 януари в тази посветена на Дюренмат година имаме шанс да препрочетем отново наследството му. Най-малкото, защото двайсети век, от който то е част, е вече история. История, която предстои да се осмисля. Особено важно е това за произведенията на Дюренмат. Не само, защото от тях много може се да разбере за този век на „новия човек“, революции и войни. Но и защото в тях днешният читател или зрител може да открие все така важните въпроси на съществуването му (в модерността) и днес.

Една от картините на Дюренмат с поглед към небето - “Нечестив метеор”, 1980 - снимка архив

Но да се върнем към зависимостта от всекидневното страстно взиране на Фридрих Дюренмат в звездното небе, с която започнах. Можем да видим в него желание за трансцендиране на писателската гледна точка. Но можем да го видим и като фигура на копнежа, на непреодолимото му желание да разбере не какво става там, а да разбере какво става тук. Да погледне оттам, откъм звездите към земята, към човешкия опит, към съществуването. Тази фигура на копнежа би свидетелствала също за доверието на Дюренмат в силата на съзнанието да впише човека в действителността, доверявайки се на реалността на мисленето, мислещо мисълта. Тя с основание би го сближила с размислите на Хана Аренд за човешката ситуация и модерността, и би потвърдила пристрастността му към Киркегор, за когото така и не написал дисертацията, която планирал.

С всеки свой текст Дюренмат по различен начин пробва да изрази с поглед откъм звездите начина, по който действа модерният човек, защото само така според него може да се разгадае поне отчасти „кой е той“. В известната му фраза, че вижда своята задача, задачата на пишещия човек в това

да противопоставя на света - светове,

можем да разпознаем игровата му страст да създава тези светове, като се опитва да наблюдава всеки от тях откъм звездите. Така сякаш мести писалището си от съзвездие на съзвездие – от Орион на Андромеда, например. А може би не е случайно, че любимата му огромната маса, на която всеки ден майсторял текстовете си (Тук майсторенето трябва да се разбира и в буквалния смисъл, защото той изрязвал и лепял ново изречение или коригиран абзац върху вече напечатаната страница. Която иначе е написана първо с молив. Той е пишел с молив. Това „правене“ на текстовете има много общо с и рисуването му. Той е и художник. – б.а.), той поставил „да виси“ над езерото Нюшател. Казано иначе, местоположението на този ключов в живота му топос също може да се разбира като фигура на „звездната“ гледна точка на Дюренмат към сцената.

Друга творба на Дюренмат, “Минотавър” - снимка архив

Световете на пиесите, които той противопоставя на познатия/те ни, са направени от „ключови думи“. Така той нарича репликите на героите си в пиесите, които пише: „Ключови думи за актьора“. Като „противопоставя“ би трябвало тук да се разбира в смисъл, че „дава“ тези светове и на актьора, и на зрителя като играчка, като средство, като инструмент за познаване на света, който (пост)модерният човек обитава. Те го получават така, както едно дете получава топката за игра. Едва ли е случайно, че именно топката е образа, с който той обяснява жанровата определеност на модерната пиеса.

Пиесата е като топка,

казва той, едната половина е комедия, другата трагедия и никога човек не знае, коя е отгоре, коя отдолу. Да, сцената се оказва тази топка, този затворен въобразен свят на играта и преобразяването, създаден от драматурга за изпробване, за изследване на отворения извън нея.. Затова би било по-добре при поставянето на Дюренмат категоричните послания на представлението да отстъпят пред игровите „хипотези“. И тогава театърът ще функционира, според Дюренмат така, както телескопът в ръцете на астронома. Само че доверието в откритията на науката се печели чрез доказване на функционалността им извън лабораториите, докато доверието в откритията на театъра се печели чрез доказване на функционалността им в играта на сцената.

Как се случва това ли? Чрез домисляне на историята (или мита, в смисъла на Аристотел) докрай, казва Дюренмат. А добрата драматургична история в (пост)модерния свят може да бъде довършена докрай според него единствено чрез намесата на случайността и хрумването, или чрез възможно най-лошия обрат. Дюренмат не се интересува дали историята на сцената има нещо общо с реалностите извън нея, с „действителността“ и „истината“, които да бъдат открити, разбулени на сцената чрез историята. За него важното е зрителят да се довери на вероятното и необходимото в развитието на играта, за да открие своята истина за ставащото, вместо да търси чрез нея да му се открие абсолютната истина или справедливостта. Само в случай, че човек приеме тези правила, може да приеме за напълно правдоподобна историята, в която някой, който застрелва друг пред очите на всички посетители на един ресторант, може да бъде оправдан. Както се случва в последния роман на Дюренмат „Правосъдие“. Или да бъде убит друг срещу един милион, макар цял един град да твърди, че справедливостта не се купува и никога никой не би убил за пари. Както се случва в „Посещението на старата дама“.

Фридрих Дюренмат, “Черно възнесение”, 1983 - снимка архив

Историите, или действието в тези му произведения най-често са тълкувани от гледна точка на морализаторстването на Дюренмат, свързано с темата за справедливостта. Почти неизменно се намесва и фигурата на бащата - пастор. Без никакво съмнение

справедливостта е тема, която цял живот го занимава.

Но и двете истории, в които по различен начин се включва „възможно най-лошият обрат“, можем да разберем по-добре чрез фигурата на „топката“, на „телескопа“. Тоест като игровата форма, която Дюренмат дава на зрителя или на читателя, за да наблюдава как и защо е възможно да се постъпи именно по този начин. Това е опит да се разбере как действа човек, за да се доберем до разбирането за това кой е този човек. Създаването на подобна игрова форма в прозата или в драмата се води не е от желание за морализаторстване, а от безкрайното любопитство към действията на човека и към тяхната природа. Само то може да обясни увлечението му да създава все нови и различни версии на своите пиеси, непрекъснато да пише нови варианти и на радиопиесите, и на романите си. Без никоя от тях да се смята за окончателна. Значимостта на изкуството е в създаването на подобни неочаквани игрови форми е бил убеден Дюренмат. Това разбиране обяснява и твърдението му, че изкуството трябва да е толкова леко, че да не може да го хване критическата везна, везната на критиката. Тоест да се прави изкуство там, където човек най-малко очаква. Както той постъпва всъщност с криминалния жанр или с комедията.

Вече трябва да е станало ясно, че зад обичайния портрет на мрачния швейцарец седи образът на писател, наблюдаващ човешкото поведение в съвременния свят с безкрайното любопитство едновременно на детето и учения, на философа, художника и актьора. А зад застиналия класически образ на морализаторстващия пасторски син се очертава фигурата на един

весел мислител и хедонист,

с безкрайно чувство за хумор и с вкус, колкото към работата в езика, толкова и към добрите вина. Всъщност световно известният щвейцарски автор (Дюренмат е казвал, когато го наричали по този начин, че само Вилхелм Тел може да се нарече най - известният швейцарец в света. Как да знае, че днес по-известен от Вилхелм Тел в света ще стане само сънародникът му Роджър Федерер?- б.а.), на чието име бе кръстен през юли 2000 г. астероид 14041, с чийто лик е изсечена тази година монета, цитиран от американски президент (Джими Картър в своя реч цитира една от прочутите “Десет точки към “Физици”, а именно: “Това, което засяга всички, може да бъде решено само от всички”. Твърдение несъмнено валидно и днес. – б.а.), човекът - паметник и учебникарска класика с вид на скучен морализатор с очила и костюм, има странна съдба.

Макс Фриш и Фридрих Дюренмат - снимка архив

Той е само на 25 години, когато първата му пиеса „Писано е“ е поставена в Шаушпил Цюрих. За изненада на младия автор, току що отказал се от идеята си да става художник и решил да се посвети на писането, пиесата му е посрещната с фурор. Макс Фриш, тогава на 35 години, го обявява за младия гений на швейцарската литература. Оттогава до края на живота на Фриш, те често обядват заедно - например в прочутия ресторант Кроненхале в Цюрих, известен с клиенти като Пикасо, Уорхол, Джакомети, Хоровиц и много други или като мястото, където доктор хонорис кауза Исак Колер извършва пред очите на всички своето убийство в романа на Дюренмат „Правосъдие“. С Фриш те остават много добри приятели, каквито и сенки да пропълзяват над двамата най-известни швейцарски автори било във взаимоотношенията им, било в публичните им изяви.

Дюренмат зад голямата си маса - снимка архив

За десет години Дюренмат става един от най-известните немско-езични автори. През това време са се появили пиесата му „Ромул Велики“ (1949), романът му „Съдията и неговият палач“ (1952) и „Подозрението“ (1953), радиопиеси, множество новели и разкази като „Тунелът“, „Минотавърът“, „Умирането на питията“ и т.н. През 1956 г., когато Дюренмат е на 35 години, след премиерата на „Посещението на старата дама“, той е вече известен извън пределите на Европа. Тази пиеса го прави известен отвъд океана, а сетне и в целия свят. Постановката ѝ на Бродуей, преводите в Америка, го превръщат в звезда.

Дюренмат със семейството си - снимка архив

Финансовите затруднения на семейството Дюренмат най-сетне приключват с хепиенд. Той може да си позволи къщата в Нюшател с изглед към езерото, където живее с жена си, трите си деца, какаду и куче. Тя е любимото място на Дюренмат - неговият замък, неговата крепост, неговата площадка за наблюдение на звездите, неговото ателие за р��суване, неговото царство за писане. Там е неговият любим килер с вина, зареждан всеки месец от Франция, неговото място за среща с приятели. Той рядко напуска царството си. Йонеско е сред гостите, които Дюренмат често приема в дома си. Негово е твърдението, че след гениална история като тази на „Старата дама“ той би се отказал да пише. По нея се снима филм, пише се либрето за опера.

Леон Даниел постави отново „Посещението на старата дама“ в Народния театър “Иван Вазов” през 2004 година - снимка архив

Историята за милиардерката Клер Заханасян, най - богатата жена на света, която се връща в родното си градче Гюлен, за да отмъсти на Ил за това, че я е изоставил бременна, като се е оженил за дъщерята на бакалина, и до днес продължава да привлича вниманието към гениалната пиеса на Дюренмат. „Посещението на старата дама“ е пиесата, която е понесена от истинска вълна, заляла театралните сцени в страните от двете страни на Берлинската стена, през Китай и Япония до Австралия.

Тази вълна преминава и през България.

Постановката на Леон Даниел с Леда Тасева и Иван Кондов през 1962 г. е легендарна. (За рецепцията на Дюренмат в България виж: Дечева, В. Дюренмат и сценичната му интерпретация в България. София:Сонм, 2002. Както и Константинов, В. “Der Dichter und sein Henker. Zensurstreichungen in Dürrenmatts Roman "Der Verdacht" В: https://liternet.bg/publish/katalog/about/d/f_diurenmat.htm и други. – б.а.) Подобен успех след нея преживява единствено „Физици“ (1962). „Физици” е последната пиеса на вълната на успеха, която минава през световните сцени, включително и в България. През 70-те Дюремнат преживява провал след провал при премиерите на следващите си пиеси. Казано накратко, Дюренмат познава и славата, и обругаването.

Още една от картините на Дюренмат - снимка архив

На 49 години е световноизвестен. Получил е всички големи литературни награди. Но и инфаркт. Живее с тежък диабет. И с постоянните депресивни пристъпи и алкохолизма на жена си, актрисата Лоти Гайслер. За пръв път в архива му могат да се прочетат прекрасните писма, които ѝ е писал. Едната от дъщерите му заминава за Америка и не се връща 25 години. Почти двайсет години – до смъртта си, когато е на 69 години - води война на всички фронтове. Новите му пиеси не се играят с успех. Само последният му роман „Правосъдие“ раздвижва вниманието около него, но той пише най-вече есета и проза. След смъртта на Лоти Гайслер се жени за журналистката Шарлоте Кеер, която ревностно бди и над него, и над произведенията му. Трудно е да се каже, че е в забрава, но на него вече се гледа като на жив паметник. Умира от сърдечен арест малко преди да навърши 70 години – през декември 1990 г. През 90-те беше почти забравен. Интересът към него се върна през последните 10 години.

Центърът Дюренмат в Нюшател - снимка архив

През октомври 2020 г., малко преди юбилея му се появи нова биография. Неин автор е Улрих Вебер. Той ръководи Центъра Дюренмат в Нюшател, където се съхранява пълния архив на швейцарския драматург. Пое го от основаването му през 2000 г., когато е взето решението къщата на автора в Нюшател да се превърне в Център Дюренмат, преобразуван от известния швейцарски архитект Марио Бота. Улрих Вебер (Улрих Вебер беше в България през 2004 г., когато се откри изложбата „Дюренмат в България“, по покана и инициатива на г-жа Леа Коен. Изложбата, на която бях поканена да съм консултант, бе част от голям проект, който той инициира и ръководи в Центъра Дюренмат за рецепцията на швейцарския автор в Източна Европа. В Центъра се състоя и конференция, посветена на рецепцията на Дюренмат в България. – б.а.) го менажира и до днес. Най-интересното в тази биография от над 700 страници са не особено изненадващи открития, макар че има много документи от архива му, които се оповестяват за пръв път, а детайлите. Те именно могат да помогнат да се погледне по различен начин към картината, в която е вписван досега Дюренмат. И в този смисъл е интересно, че тази така подробно представяща го биография не създава портрет. Тя показва един по-скоро изплъзващ се образ. Някои отбелязаха това като недостатък на книгата. За мен е предимство.

Част от експозицията в Центъра Дюренмат в Нюшател - снимка архив

Писателят - герой, който пише „Правосъдие” е част от този образ, който се опитах да опиша и тук. В края на романа той се пита как е можел да постъпи един или друг от героите му, кой е виновен, кой създава законите, кой предоставя свободата. И напуска работния си кабинет, „който е вече празен, освободен от бремето на моите създания. Четири и половина. На небето за пръв път виждам Орион. Кого ли преследва Орион?” (Дюренмат, Фр., Правосъдие. Превод Ал. Андреев. Пловдив: Хр. Г. Данов. 1989 г. – б.а.) Не се знае какъв би бил възможно най-лошият обрат в история, която би започнала с този въпрос. Но е сигурно, че когато една нощ, през 1985 година в четири половина, когато Шарлоте Кеер се е събудила и не открила съпруга си Фридрих, е знаела много добре, къде да го намери. На покрива на къщата им, легнал по гръб, загледан в звездното небе. ≈

Текст: Виолета Дечева

Снимки: архив

#РЕФЛЕКСИИ #Виолета Дечева #Фридрих Дюренмат #Леон Даниел #театър #Макс Фриш

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

Константин Илиев: В България комерсализацията на театъра е държавна политика

„На въпроса какво не ми харесва в българския театър ще отговоря с нещо, което може би звучи вече банално, но трябва да се повтаря, защото нещата стават все по-зле. Не ми харесва, че докато в страните с истинска театрална култура хората се борят против комерсализацията като голямо зло, в България комерсализацията на театъра е държавна политика”. Това с горчива ирония казва драматургът Константин Илиев в разговор за сайта „въпреки.com”.

И продължава: „Как другояче може да се определи тази културна политика освен като престъпление, което както всички големи престъпления през последните години, ще остане ненаказано. А пък последиците са налице.

Театрите водят един абсолютно ненормален живот.

Те работят, за да печелят пари. Това става с канене на звезди – мечки, така се наричат в България, които най - често с нищо не са по-добри от актьорите в съответните театри извън столицата, но са популярни. Играят се 90% булевардни пиеси. (Друг е въпросът, че и в булевардния театър има различни нива. От пошлотии, до приемливи донякъде забавни сюжети.). По този начин се депрофесионализират хората на театъра, актьорите преди всичко, пък и режисьорите, защото не правят стойностна драматургия. Нито пък изобщо могат да отделят достатъчно време за работа, защото се работи за пари. И най важното - вкусът на публиката все повече и повече се принизява, а това ще има последствия за десетилетия напред. Много лесно се отива към депрофесионализация и насаждане на лош вкус , но много трудно би могло да се тръгне по обратния път. А пък се отива към всичко това, защото е по-лесно. Първо по бакалски съображения - да се дават все по-малко пари за култура и второ - на всички тези, които са призвани (колкото и идиотски да звучи в случая думата призвание) да ръководят културата, респективно театъра, така е по-лесно. Това е най-примитивният начин на организиране на някаква театрална дейност - отчитане на база приходи. Ако трябва да се преценява на базата на качество вече е по-тънка работа, иска повече познания, повече усилия. Това не се прави, така е най - лесно.

Откъс от разговора с Константин Илиев можете да чуете тук

Принципът на делегираните бюджети е примитивен.

Всичкото това прави българския театър в момента такъв, какъвто е. Зле стоят нещата, според мен. Това, че сега на 24 май ще направим едно красиво шоу не значи нищо. Истината не е толкова красива, тя си е грозна. На Пенчо Славейков принадлежат думите, че театърът се прави, не за да се печелят пари. Не само Славейков, дори и един Стамболов, който не е човек на литературата и на театъра е казал, че театър трябва да има във всеки град. А сега непрекъснато се говори, че имало много театри в България. Защо не се погледне Герм��ния, там колко театри има? Огромен брой и добре субсидирани, въпреки че и там театралите се оплакват от понижаване на субсидиите през годините на кризата.. Или по-малка страна като Финландия. Над 50 субсидирани от държавата театри при 5 милиона население.

Като ме питате за състоянието на драматургията, аз не искам да правя оценки дали е за 2, 4, 5 или 6, но не е достатъчно това, което се показва. Трудно се създават значителни драматурзи и режисьори в такъв театър, какъвто е българският днес. Никакви конкурси, никакво обучение по сценично писане, доколкото то изобщо съществува, няма да реши въпроса. Тези професии се усвояват, както се казва, на терен. Когато младият режисьор отиде в театъра, трябва атмосферата там да го импулсира да създаде нещо колкото забавно, толкова и смислено за зрителите си, а не просто да напълни залата.

Драматургът трябва да усети как актьорите възприемат текста му.

Предизвиква ли ги да търсят въздействащо изпълнение или им пречи. Става ли от това, което е написал театър или не става. Но когато мисълта на театралния директор е само в състоянието на касата, той няма да кани млади режисьори, нито ще експериментира с млади автори. Ще предпочете сигурното, макар и най-често посредствено“, споделя с болка Константин Илиев.

Свежен Младенов /л./ във “Великденско вино” в Театър “Възраждане”, постановка Весела Василева - снимка архив на театъра

Тази година Академия „Аскеер” го удостоява с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство „Аскеер 2017”. Тя ще му бъде връчена на 27-та церемония на театралните награди на 24 май в Театър „Българска армия”. Той е преди всичко писател-драматург, изцяло посветил се на театъра. Неслучайно в професионалните класации в началото на новото хилядолетие пиесата му „Великденско вино” беше определена за най-добрата за изминалия 20-ти век.

Не е слизала от сцените в продължение на 37 години,

а сега за един месец имаше две премиери: В столичния театър „Възраждане“, с три номинации за наградата „Аскеер 2017“, включително и за най-добро представление. Константин Илиев намира за отлична работата на режисьорката Весела Василева /номинация за изгряваща звезда/ и на изпълнителя на ролята на Поп Кръстьо - Свежен Младенов /номинация за водеща мъжка роля/. По същото време се играе и в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов”. Там е дипломна работа на млад режисьор - Никола Станев, централният изпълнител също е млад - Христо Пъдев. Пиесата в момента е в репертоарния афиш на пет театрални формации. Самият Константин Илиев я е поставил в Пазарджишкия театър „Константин Величков” и там се играе от 2011 г. Връщаме се заедно с него към първото представление, което като зрители помним и до днес… А и разговаряме малко след Великден и в годината, в която ще отбележим 180 години от рождението на Васил Левски.

Константин Илиев - снимка Стефан Джамбазов

„Първата постановка беше на Леон Даниел през 1980 година. Беше някакво трагикомично стечение на обстоятелствата. Никога не съм подписвал договори за контрактации, освен един - единствен път - с Телевизионния театър през 1979 г. Защо подписах и аз не мога да кажа сега. Веднага съжалих, но ми се обади редакторката - да изпратя нещо, каквото и да е. Казах, че просто ще върна парите, те колко ли и да са били за малка пиеска по телевизията. Не ми искали парите, текст трябвало да се представи в счетоводството. Останах с впечатление, че в случая май не е толкова важно съдържанието на страниците, които ще представя, важно е да се спази процедурата по отчитането. Естествено, че не можех да си позволя да им изпратя някаква пълна безсмислица. От няколко години ме занимаваше темата Левски и бях събрал много материал. Да пиша голяма пиеса се бях отказал по наистина важни за мен причини, но въпреки това не исках да посягам на събраното само заради някакво отчитане. Поп Кръстьо обаче не влизаше в списъка на действащите лица на замислената пиеса. Така написах „Великденско вино“ . Казах по телефона на редакторката, че изпращам нещо, което е все пак пиеса, а не просто изписани страници. Тя се зарадва, но когато прочете написаното, дълбоко се обиди.

Как така поп Кръстьо ще се появи

на екрана да произнася монолози и то с обвинителен тон. Звук повече не чух от телевизията.

Георги Миладинов в първата постановка на “Великденско вино” в Театър “София” през 1980 година с режисьор Леон Даниел - снимка личен архив

С Леон почти по едно и също време постъпихме в театър „София“ и вече доста месеци се гледахме с любопитство. Стигнахме до решението той да постави друга моя пиеса - „Босилек за Драгинко“. До настъпването на репетиционния период имаше още време, той прочете „Великденско вино“ и заяви, че иска да я прави. Добре, но къде? Спектакли с един човек тогава не бяха на мода, май че почти ги нямаше. Казах му, че имам идея. Левият край на фоайето на театъра с витата стълба. В текста има ремарка за стълба и тя беше важна. Ходихме, гледахме, Леон каза: „Да. Става.“ Сега обаче трябваше да се получи съгласието на ръководството на театъра. Никакви приходи не можеха да се очакват от такова представление, а те разбира се и тогава бяха важни, но по същественото беше, че възникваха много неудобства. Трябваше да се изчаква публиката от голямата зала след вечерното представление да излезе от фоайето, тогава да се достроява, да се задържа сценичен персонал, гардеробиерки, техника по нощните часове. Директорът Кольо Георгиев, както и очаквахме, веднага каза да, той за такива подробности не се притесняваше, административната директорка обаче здраво се възпротиви. Съобрази обаче, че всичко ще се размине с две-три представления. Кой ще тръгне по сред нощ на театър. След много неохотното й съгласие остана проблемът с техниката. Защото нищо нямаше във фоайето. Дори един контакт. Къде да закачиш прожектор, къде да го включиш. Нов театър, подът застлан с най-хубав зелен мокет, лъскави ламперии, горе зад витата стълба е правителственият тракт, там е отредено Тодор Живков да влиза, когато благоволи да удостои някое от представленията на театъра с присъствието си.

Техническият директор на театъра беше пословично опърничав човек. Големият немски режисьор Бено Бесон по време на работата си в старата сграда на театър „София“ беше го кръстил „Хер Не може“. Една дупчица нямаше да позволи да пробием в новите ламперии. Само че точно тогава Хер Не може се разболя и влезе в болница. А когато излезе, хвана се за главата, но всичко беше свършено. Заместваше го едно момче, железар по професия, но изключително кадърен и много обичаше театъра. Богдан, така се казваше. Богдан проби където трябваше, прокара жици. Направи го умело пък и един прожектор, където и да го поставиш, не може да загрози театрална сграда. Спектакълът в изпълнението на Георги Миладинов и Нико��ай Антонов се игра десет години, някъде около 150 представления. Започваше в 22 часа. Дъжд, сняг, публиката идваше. Тогава нямаше толкова много сериали, но бяха пуснали „Робинята Изаура“. И Изаура не ни попречи.“ Така с усмивка си спомня драматургът за перипетиите около представлението и за успеха му.

Велко Кънев във “Великденско вино” в постановката на Иван Добчев в Народния театър “Иван Вазов” през 1993 година - снимка личен архив

И продължава: „В крайна сметка

пиесата пак е за Васил Левски през погледа на поп Кръстьо,

разбира се. За Левски, като се изключат простотиите, които разни идиоти пишат по стените във връзка с футболния отбор, никой не си позволява да каже лоша дума. Има и други много уважавани личности от онова време – Ботев, Бенковски , но все пак Левски си е Левски за българина. По спора за поп Кръстьо - виновен, невиновен, едно денонощие няма да ми стигне да кажа какво мисля. Толкова приказки са се изприказвали, чел съм и слушал какво ли не. Има хора, които твърде едностранчиво се опитват да представят нещата, а те никак не са прости и еднозначни. Понеже и моето име се е споменавало в колкото патетично толкова и некоректно подобие на полемика, наложи се да изложа извън стила на сценичното писане какво мисля по въпроса. Една доста обширна студия за реалните обстоятелства около залавянето на Васил Левски. История, не литература. Тя излезе в издателство „Жанет 45“ през 2013 г. под заглавие „Великденско вино и Франкенщайн“. Който се интересува какво мисля за историческата фигура поп Кръстьо (защото Кръстьо Никифоров от пиесата е литературен герой) би могъл да я прочете. Една от причините проблематиката, свързана със залавянето на Васил Левски особено да ме занимава е, че съм роден в Горно Павликени, а това село е разположено между Ловеч и Къкрина. Като дете съм играл под Пази мост, където е станала фаталната среща на Васил Левски и Никола Цвятков с двете заптиета. След средата на миналия век той беше напълно забравен, покрит с тръни и шубраци. Някогашните сътрудници на Ловешкия музей „Васил Левски“ твърдяха, че такъв мост изобщо няма, само местността се казвала така. Предложих им да ги закарам с колата, само на 5 километра от сградата на музея, където водихме споровете и да им го покажа, защото сами нямаше да го намерят. Не, няма такъв мост. Има – няма – почти двайсет години продължи тази история.

През 1987 г. публикувах статия за Пази мост във в. „Народна култура“, през 2003 нова (вестникът междувременно промени името си на „Култура“). Най-после в музея дойдоха нови хора, увериха се, че мост има. Мястото беше разчистено, направиха се някакви, макар и малки укрепителни работи, постави се обозначение. Направи го местният Ротари клуб. Има още нещо, което ми се иска да бъде довършено. Да се уточни мястото, известно от литературата за Левски като „Гьолът“. Там е станало повторното събиране на него с придружителя му Никола Цвятков след срещата им със заптиетата. Сега от някакъв гьол на това място няма и помен, отново гъста растителност, но аз помня водата – кръгло езеро с около петдесет метра диаметър, Понятието „Къкринска Голгота“ отдавна е станало привично чрез изследванията на Димитър Страшимиров и станциите на тази Голгота би трябвало да се знаят: Ловешкият Стратеш, Пази мост, Гьолът, Къкринското ханче. Не са чак толкова местата, свързани с нашата история и литература, които заслужават памет и почитание. Само на двеста-триста метра от последното злощастно жилище на Яворов и Лора е къщата на доктор Кръстев, където той е списвал „Мисъл“. Сега там е кръчма. Вилата на доктор Кръстев в Костенец, място на многократни срещи на големи български писатели също беше оставена да се разруши. Кресливи хора в България колкото искаш – „патриоти“, „воеводи“ (кавичките в случая май че стават вече задължителни), но като резултат нищо смислено.“

Албена Георгиева и Владимир Пенев в “Нирвана” - постановка на Маргарита Младенова в НТ “Иван Вазов” през 1994 година - снимка архив на театъра

Връщаме се с Константин Илиев към него и съвместната му работата с режисьорите през всичките тези повече от 50 години, отдадени на театъра. Не иска да говорим за спрените му пиеси в днешния контекст, нито за злонамерените критики. За него работата му с Леон Даниел е нещо много специално, приятелството му съкровена близост между сродни души, изповядващи любов и посветеност на театъра. Казали са най-важното и ценното един за друг. Константин Илиев е автор на предговора към „Игрите“ на Леон Даниел, а режисьорът е автор на предговора „Летописец на безвремието” към книгата с издадени през 1995 г. пиеси на драматурга.

„Леон създаде традиция за поставяне на ”Великденско вино”,

много спектакли са в тази посока. Разбира се, има и доста наивни, несполучливи опити, естествено е в такива случаи. Захващали са се и актьори, които сами са се опитвали да се режисират, трудно се стига така до добър резултат.“

Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев в “Одисей пътува за Итака” - постановка Иван Добчев в Държавен сатиричен театър, 1986 година - снимка личен архив

На въпроса, до каква степен постановките на неговите пиеси отговарят на представите му, отговаря, че това се случва много рядко. Но няма какво да се прави. На премиерата авторът трябва да се качи на сцената и да стисне ръката на режисьора. Присъствието на автора на репетициите може да бъде полезно, но не винаги. Ситуацията - ето дошъл е авторът на репетиция и ще каже нещо, което режисьорът не знае или е диаметрално противоположна на тълкуванията му, е не просто притеснителна, а и непродуктивна. С режисьорите, които имат оправдано високо самочувствие се работи добре. Леон винаги е настоявал да присъства на репетициите му. С Маргарита Младенова и Иван Добчев са били в най-близко сътрудничество. Любен Гройс винаги го е карал той да прави пред актьорите първия прочит на пиесите си, които е поставял (те са четири на брой). С тези режисьори той е бил и близък приятел. Особено с Гройс и Леон Даниел. Защото много са важни разговорите не само в репетиционната зала, а и извън нея. Леон е осъществил 10 спектакъла по 6 негови пиеси („Великденско вино“ , „Босилек за Драгинко“, „Нирвана“, „Одисей пътува за Итака“, „Червено вино за сбогом“, „Прозорецът“). „Великденско вино“ четири пъти в три различни театъра.

Цветана Манева и Младен Младенов в “През октомври без теб” - постановка на Любен Гройс в Пловдивския драматичен театър, 1977 година - снимка личен архив

Константин Илиев е завършил немска филология в Софийския университет Св. Климент Охридски. От 1969 до 1972 е редовен аспирант в Хумболтовия университет - Берлин. Там защитава докторска дисертация на тема „Структура на драматическите творби на Фридрих Дюренмат”. Връщаме го и към онези години и с въпроса „Защо Дюренмат?”. И отново следва една интересна история…

„Избрах Дюренмат /1921-1990 г./

– първо защото го харесвам като автор, макар че се оказа много сложно в ГДР да пишеш за него. Възприемаха го по някакъв начин като опонент на Брехт /1898 – 1956 г./ , което не е вярно. Самият Брехт е писал за „Ромул Велики” /1949 г./ и то похвално и после не са контактували, защото Брехт твърде рано почина. Една пиеса като „Физиците” /1962 г./ на Дюренмат беше поставяна във всички страни източно от Стената, но не и в ГДР, защото беше окачествена като отричаща, оспорваща Брехт. Това беше теза на проф. Ханс Майер, който избяга в Западна Германия, но забрави да си вземе тезата и тя остана в ГДР. Така че, като отидох в Берлин, никой не искаше да ми става научен ръководител. На всичко отгоре точно тогава (това беше в края на 1968 г.) Дюренмат беше писал за Чехословакия и за Пражката пролет, а пък е ясно какво беше писал. Каквото трябваше. И те ме гледаха все едно, че съм побъркан. Най-накрая се съгласи една достойна жена – Инге Дирзен, професор в катедрата по немска филология и точно да ми стане ръководител я наказаха и изпратиха в едно миньорско селище – Битерфелд, да изучава живота. Защото не се беше отнесла положително към тогавашния така наречен Битерфелдски почин, който протичаше под лозунга „Миньоре, хващай перото!”. Разни интелектуалци ще създават новата ни литература. Не! Работническата класа ще свърши и това. Тя може всичко. А пък професор Дирзен – няма как да стане. Няма ли. Хайде в Битерфелд при миньорите. Тогава един възрастен професор заяви, че макар да не е специалист по театър и драматургия, формално ще ми бъде научен ръководител. Така защитих тази докторска дисертация. Тя беше за структурни проблеми, всъщност от областта на теорията и техниката на драмата, за да избягна идейната страна на пиесите на Дюренмат, но това никак не беше лесно. Смисълът на цялото упражнение беше, че исках да работя като драматург на театър, а не ми се позволяваше с формалното възражение, че нямам документ за театрално образование.“ И така става. От 1973 г. Константин Илиев работи непрекъснато като драматург на театър. До 1978 в Благоевград, после в Драматичен театър "София”. От 1995 до 2007 г. е главен драматург на Народния театър "Иван Вазов". От 2008 г. до сега ангажиментите му са свързани с театъра в Пазарджик. Не е писал за конкретен театър или конкретен режисьор. Според него една пиеса, един текст трябва да бъде такъв, че да може да бъде въплъщаван на сцената от различни хора.

Татяна Лолова и Красимир Доков във “Франческа”, постановка на Маргарита Младенова в НТ “Иван Вазов”, 2002 година - снимка личен архив

Питаме го какви са разбиранията му за добра драматургия. Константин Илиев е лаконичен: „Като тръгнем от Аристотел и минем през Брехт, та до някой от съвременните автори, Дейвид Мамет например - съвсем различни времена, но и при тримата е едно, макар и изречено с различни думи. Аристотел: „Фабулата е душата на драмата”. Брехт се съгласява с него и буквално го цитира, макар да има съвсем други представи за драматичното и да въвежда понятието антиаристотелева драматургия. Мамет казва сюжет, но има предвид същото. Нещо, което се случва, история. Това е съществено, от там нататък са нужни много други неща, но…“, не довършва той. Да оставим многоточието му и за размисъл, обърнат не само към съвременната българска драматургия, но и към киното и литературата.

Последната реплика в пиесата “Наблюдателите” е: “Театър. Думата е театър”...

Константин Илиев е носител и на Международната Хердерова награда, връчена му във Виенския университет на 9 май 1996 г. Тогава той предлага, както е по регламент, за стипендиант съвсем младия тогава Георги Тенев, белетрист и драматург. Последната пиеса на Константин Илиев е „Наблюдателите”. „Държа много на нея. И за да го кажа с две думи - не се разбирам с режисьорите напоследък. Изглежда мислим различно. За театър, а може би и изобщо. Затова я публикувах само като книга под същото заглавие („Наблюдателите“) в издателство „Жанет 45”. Там са още две от по-новите ми неща: „Бетовен 21” и „Златни мостове и Секвоя”.

Предпочитам този текст да се чете,

докато намери режисьора си, отколкото да бързам да видя на сцената нещо, което е далеч от намеренията ми.“ Константин Илиев изрича нещата с истинските им имена и състояния – човек на духа, не само на театъра. Държеше нашият разказ за разговора ни да е лаконичен. Но няма как да е така при този негов толкова интересен и богат живот. На финала ще цитираме Леон Даниел с думи за драматурга, написани през 1995 г. Днес звучат, като че ли още по-силно и вярно: „Константин Илиев не е съдник. Повтарям – за мен той е летописец. Най-близко е до Чехов. Както тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили на организма и… може би… се старае да им помогне с някоя от противоотровите на изкуството.” ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов, личен архив на Константин Илиев и архив на театрите

#Константин Илиев #Великденско вино #театър #Леон Даниел #Любен Гройс #Маргарита Младенова #Иван Добчев #Аскеер #награди

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Сценографска изложба опитва да прокара мост през времето

Изложбата няма претенция да очертае определени теми и тенденции, а създава обща среда на две поколения. Среща големите имена на българската сценография, появили със своите новаторки търсения в средата на 50-те години на XX век и развили своите идеи в театралната практика през следващите две десет��летия, с най-младите, които сега прокарват своята пътека в театъра. Пише специално за „въпреки.com” театроведката проф. Анна Топалджикова по повод изложбата „Мост през времето” на секция „Сценография” на СБХ в стол��чната галерия „Райко Алексиев”.

Особено ценно е усилието на организаторите на изложбата сценографите Петър Митев и Хана Шварц с участието на театроведката Розалия Радичкова да издирят уникални експонати, запазени най-вече в частни колекции (тъй като в повечето театри не са положени грижи да ги съхранят) на големите наши сценографи: Ангел Ахрянов, Хосе Санча, Младен Младенов, Стефан Савов, Иван Цонев, Георги Иванов, Асен Митев, Георги Ножаров, Асен Стойчев, Радостин Чомаков, Бояна Чомакова, Тодор Станилов, Вера Мачева, Милка Начева, Николай Николов. Тук се докосваме до поставянето на един важен и закъснял в разрешаването си проблем. Наложително е създаването на музей на българската сценография, където тези уникални произведения да бъдат реставрирани, съхранени и достъпни за зрители и изследователи. Те са творения на изкуството и спомен за изкуството - този по-добър свят на нашата Аркадия, на нашия Изгубен рай, към който ни връщат сънищата.

Театралното мислене, култура на изображението, творческите открития на сценографите са съществена част от успеха на постановки, емблематични за историята на българския театър. Едно от откритията на сегашната изложба са скиците за нереализирания проект на Георги Иванов за "Хамлет" в Народния театър с режисьор Боян Дановски от 1970 година. С артистична линия е очертана лека, прозирна конструкция, вплела в разнопосочното си цяло спираловидна стълба. Сценографските проекти на Хосе Санча за първите постановки на Сатиричния театър през 50-те години на миналия век на "Баня" от Маяковски и "Кралят отива на война" от Борис Априлов и Венцеслав Георгиев, постановки на Стефан Сърчаджиев връщат спомена за големия испански художник, работил в този театър. Той е автор и на емблемата му, остроумно въплътил в нея карнавалната фигура на кукера с камшика на сатирата в ръка. Скиците му за костюми на "Ах, тези привидения" от Едуардо де Филипо, постановка Боян Дановски, предлагат фарсово решение на образите.

Асен Митев - “Посещението на старата дама” от Дюренмат, реж. Леон Даниел

Подобно внушение имат и ярките карикатурни скици на Георги Ножаров за костюмите на "Женитба" от Гогол и "Службогонци" от Иван Вазов. Проектите на Ангел Ахрянов за постановката на Леон Даниел "Добрият човек от Сечуан" от Брехт сами по себе си имат висока естетическа стойност на картини, прекрасни със стилизацията на източната традиция на изображението. Сценографските решения за постановките на Леон Даниел на "Еснафи" на Горки и на "Процесът" на Кафка потвърждават професионалното му мислене на архитект като ключ към създаването на функционална среда за театралното действие. Конструктивистичните идеи определят и сценографските идеи на Стефан Савов за "Ревизор" от Гогол с режисьор Методи Андонов и "Сако от велур" от Станислав Стратиев, постановка на Младен Киселов. За съжаление рядкост са запазените сценографски макети, един от тях виждаме тук, направен прецизно и красиво. Графичната рисунка на сегмент от декора на "Сако от велур" е изящно композирана миниатюра. Тя е част от метафоричния образ на спектакъла като модел на обществото - лабиринт от стълби и врати, зад които зее празнота. Проектът на Асен Митев за "Посещението на старата дама" от Фридрих Дюренмат в постановка на Леон Даниел представя оригинално сценографското решение в духа на Брехтовия коментар - иронична и артистично "нахвърляна" импровизирана игра на линии. Безспорна историческа стойност имат едни от малкото запазени екземпляри от богатата колекцията на Вера Мачева с детайлно изработени от художничката кукли в костюми от различни епохи.

Арх. Иван Цонев - кукли

Куклите от постановката "Часовникарят" от Иван Теофилов и "Пинокио" по Карло Колоди връщат спомена за наскоро напусналия ни голям сценограф на кукления театър Иван Цонев, съавтор в създаването на едни от най-забележителните постановки в историята на Столичния куклен театър - "Петя и вълкът" по симфоничната приказка на Прокофиев с режисьори Атанас Илков и Николина Георгиева, "Съкровището на Силвестър" от Анжел Вагенщайн, постановка на Атанас Илков, "Мизантроп" от Молиер на големия театрален режисьор Любен Гройс, "Крали Марко" с автор и режисьор Иван Теофилов. За съжаление поради лошото им състояние прекрасните кукли от "Мизантроп" отсъстват от изложбата. Тук ще дам знак за внимание към един кризисен момент - лошото съхраняване на изящните кукли е нанесло вреда на паметта за нашия театър, за която е нужно да се полагат грижи. Тези особено ценните уникати непременно трябва да бъдат реставрирани.

Радостин Чомаков - “Княз Игор” от Бородин

Оперната сценографията на Радостин Чомаков въвежда в атмосферата и създава визуален образ на музиката чрез монументалния декор на "Кармен" от Жорж Бизе, имресионистичната визия за „Златното петле”на Римски -Корсаков и футуристичното решение на "Чудният мандарин" на Бела Барток. Скиците за костюмите на Бояна Чомакова отличават собствения поглед на художничката през чувството за хумор. От гледна точка на историята тези проекти носят ценно познание за традицията на възкресяване на епохата и стила на произведението, която революционно преодоляват, но понякога и цитират най-новите сценографски идеи за оперния спектакъл.

Откриването на изложбата беше посветено на важно и радостно събитие: Годишната награда на Секция “Сценография” на СБХ беше връчена на големия сценограф Младен Младенов, за принос в развитието на сценографията и театралното изкуство в България. Младен Младенов завършва живопис през 1958 г., но завинаги се влюбва в театъра при срещата си с творческия екип на Бургаската трупа. Сценограф е на едни от най-високите постижения на българската сцена "Поетът и планината" от Иван Теофилов, "Хамлет" и "Дванайсета нощ" от Шекспир, постановки на Леон Даниел; "Януари", "Опит за летене" от Радичков на режисьора Крикор Азарян и други. Младен Младенов е необикновена личност с огромен принос за българския театър. Сценографският му талант съчетава в себе си художник и режисьор. Острият му аналитичен ум, театрален усет и въображение го правят незаменим партньор на режисьорите, с които работи, провокатор, активен дразнител за техните решения. Сценографските му идеи са резултат от творчески тандем със силни творци и са родени от диалога в процесите на спора и противопоставянето. Изложбата представя проектите за "Чудак" от Назъм Хикмет и "Океан" от Александър Щейн с режисьор Леон Даниел, "Опит за летене" от Йордан Радичков и "Последен срок" по Валентин Распутин с режисьор Крикор Азарян, "Завръщане у дома" на Харолд Пинтър с режисьор Стоян Камбарев.

Сценографските творби на Младен Младенов продължават да привличат зрителите

Не бих могла да направя по-точен и проникновен анализ на изкуството на Младен от съвременника на активния живот на неговото творчество на сцената, големия театровед проф. Любомир Тенев: “Младен Младенов е ироник – остър, студен, подигравателен, той ненавижда всяка сантименталност, всяка нота на утешителна илюзия сред суровостта на живота. В неговия декор има жесток и същевременно хуманен бунт. За него ��уманистичният бунт, хуманистичният патос е нещо много сериозно и не могат да бъдат заменени със сантиментална красивост. Красотата е сурова истина и тя е над всичко и най-вече в мъката по човека. И затова при него ще видите иронична деформираност, и студена експресивност, и търсене на единство между живописност и конструктивност, и подчертана театралност. Той е трезв до трагизъм и лишен от илюзии. Неговата любов към човека е скрита.” (Текстът е цитиран в един от обяснителните текстове към експонатите в изложбата: “Българска сценография”, “Срещи във вечерни часове” изд. “Наука и изкуство”1978 г .)

Стефан Савов - “Ревизор” от Гогол, реж. Методи Андонов

Рисунката и сценографският проект на нашите художници класици (използвам термина пред вид основополагащата роля, която имат в своето време, макар повечето от тях да са модернисти и да експериментират в една скована от идеологически канони среда) съжителстват в тази изложба с изкуството на най-младото поколение сценографи. Oще на пръв поглед е различимо влиянието на новите технологии, които променят не само възможностите за изображение, но и логиката на мисленето за театралното пространство и спектакъла. Въвеждането на анимацията, дигиталното изображение, инсталацията, новите варианти на използването на светлината като структуриращ елемент на спектакъла дават нови гледни точки към театралността. Но разбира се, средствата са продуктивни, когато идеите и творческата енергия ги задействат.

Николета Алексиева - “Всичко ни е наред” от Дорота Масловска, реж. Десислава Шпатова, фотограф Иван Дончев, НТ “Иван Вазов”

Организаторите на изложбата са отворили широко вратите за достъп, отправяйки предложение към близо 30 млади сценографи, на което са се отзовали половината. На фона на донякъде небрежното представяне на голяма част от сценографските проекти на това поколение ще откроя работите на няколко души, които разбират присъствието на произведенията си в пространството на галерията като необходимост да вложат усилие, да проявят въображение и професионално умение.

Златка Вачева очевидно е приела поканата като сериозен ангажимент и провокация за ново произведение. Изработила е специално за изложбата камера обскура, за да представи чрез нея ефекта на театъра на сенките на спектакъла "Dans de Tout", създаден от френско-български екип, ситуиран в Амиен, Фанция и да даде възможност на зрителя активно да участва в задействането на фигурите в черната кутия. Макетът е направен прецизно, с фантазия и изобретателност. Сценографията на Златка Вачева изгражда поетичен образ на въображаемия свят на един човек, затворен в себе си.

“Кавказкият тебеширен кръг” - макет

Представените снимки на костюми от постановката на "Антигона" от Жан Ануи в театър "София" на Петя Боюкова имат своя естетическа стойност като художествена фотография, въплътила духа на спектакъла. Съзвучни със силното сценографското решение на Станислав Памукчиев /което не присъства на изложбата – б. ред./, те пренасят през времето архетипни модели и отпращат към едно митологическо време. Човешката фигура е превърната в неотделима част от средата, върху нея е рисувано, черното е оставило протекли следи.

Сценографският макет и снимките от "Кавказкият тебеширен кръг" от Брехт, постановка на Маргарита Младенова във Варненския драматичен театър „Стоян Бъчваров”дават представа за игрови, импровизационен вариант на сценографското решение на Ивайло Николов и Ива Гикова. Леката дървена конструкция, подвижна и с възможности за трансформации е оригинално съчетана с огромни юргани пачуърк, които са "активирани" чрез непрестанни превръщания в елементи на декора и на костюма.

Момчил Тасев - “Дзага”, персонаж от филмова продукция “Лили рибката”

Откроява се и представянето на трима художници, завършили сценография, но представили се с инсталации. Изплетената от метална тел обемна и същевременно въздушна фигура "Жираф" на Ева Вентова е предназначена за открити пространства в градска среда. Към нея е прибавен заснетият материал на оригиналния процес и фазите на изработването му. "Рибок" е костюм от филмовата продукция "Лили рибката", превърнат в централна фигура на инсталация на Момчил Тасев, създадена специално за изложбата. Тя препраща към сюрреалистичните видения на Луис Карол в книгите му за Алиса. Инсталацията на Владимир Илиев "Състояния" търси сетивно въздействие чрез светлинни ефекти, които променят визията към две отдалечаващи се в пространството фигури. Чрез фотоси от спектакли са представят още няколко сценографи, завършили Националната художествена академия и НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов", между които будят интерес работите на Бояна Бъчварова върху "Ескориал" на Мишел де Гелдерод и на Мая Петрова върху "Пилето" по Уилям Уортън. Трудно ми е да споделя впечатления за останалите сценографски проекти по плътно окачените на стената снимки с репортажен характер.

Ангел Ахрянов - “Еснафи” от Максим Горки, реж. Леон Даниел

Изложбата оставя впечатление за два типа отношение към професията на сценографа. Среща ни с прецизност на изобразителната култура и театралното мислене, фокусирано върху текста и визуалния образ на спектакъла на поколението, реализирало се в театъра в периода между средата на 50-те и средата на 70-те години на миналия век. И от друга страна с богатството на изразните средства и техническите възможности, до които имат достъп поколението на последното десетилетие, съчетано с известна небрежност и многопосочност, а понякога и разконцентрираност на погледа. Именно това реене на погледа между многото варианти на възможни идеи, решения, изразни средства и изобилие от информация дава силен тласък на тези, които съумяват да го използват като творческа провокация. ≈

Текст: Анна Топалджикова

Снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Анна Топалджикова #сценография #изложба #Мост през времето #Леон Даниел #Ангел Ахрянов #Младен Младенов

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Огромната сила на Леон Даниел беше в неговия анализ

„Мисля без да съм сигурен, не съм влизал в главата на неговите душмани, но беше невероятната му способност да прави анализ. Той се научи да прави анализ, имал е склонност, но в следването си е получил някаква невероятна методология и се е научил да използва тази своя способност и да я сложи в ред със своята методология”. Това казва художникът Андрей Даниел в спомен за своя баща режисьора Леон Даниел за причината за неговите проблеми по времето на соца.

На 17 февруари се навършват 90 години от неговото рождение. Тези думи са по повод сложната съдба на Леон Даниел като човек, който не е вървял по каноните на онова време, въпреки своята принадлежност към лявата идея. Андрей Даниел продължава: „Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере от къде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината. Не рядко като я намереше и я назоваваше абсолютно. И се оказваше, че не бил прав!? Всички казваха – ти не си прав! И вероятно това е причината. Сега, когато го няма всички са много съгласни с това, че това му е огромната сила. И това му е приносът и в театъра, и в дай Боже в нещо по-широко в това, което наричаме култура. Аз така си мисля. Защото за съжаление в нашата страна тая способност да правим анализ и да стигаме до причината на причините май че я нямаме. Или е много рядко срещана”, казва Андрей Даниел в един спомен за своя баща пред хора, които също го уважават. И добавя, че несъгласията на баща му след демократичните промени с много неща не са били политически, а манталитетни.

Откъс от думите на Андрей Даниел можете да чуете тук

Снимка от следването на Леон Даниел /първият от дясно/ в Петербург/Ленинград /от 1947 до 1952/. В средата с цигарата е любимият актьор на Айзенщайн - Николай Черкасов - снимка личен архив

Андрей Даниел признава, че за него винаги е много трудно да говори за баща си. „Сложно е да даваш представа за един човек, който е толкова безбрежен. За мен е много трудно. Вероятно съм имал невероятен късмет да се родя в неговото семейство. Съвсем естествено да навляза в един свят, който е бил света неговия и на майка ми. Защото те са били заедно преди аз да се родя. Имам спомени за тях двамата още от невръстните си години. Понеже съм от Русе, даже с баща ми сме родени в една и съща къща в Русе, която за съжаление не съществува. И имаше неща да ни свързват – орехът с негови снимки и мои. Полека - лека започнах да разбирам какво значи Ленинград, театър и всички други възможни приказки около това. Защото той беше следвал в Ленинград/Петербург и това явно това беше определило страшно много неговият характер, мислене. Беше попаднал при един велик по неговите думи професор Вейсбрен, който в ония Сталински времена не се е ползвал с най-голямото доверие. Бил е съратник на Майерхолд - съратник в дискусии театрални. На този човек са дали само един курс да води в театралната академия в Петербург и баща ми попадат в този курс, което е било голям късмет”, спомня си Андрей. Освен неговия спомен за Леон Даниел, искаме да добавим и мисли от срещите с него и с хора, с които е работил и живял, публикувани в сайта „въпреки.com”. Защото мнозина театрали и не само те признават, че Леон Даниел им е бил учител, въпреки че никога по-рано не са го допуснали да преподава в НАТФИЗ.

Кирил Дончев и Иван Добчев при представянето на тритомника с текстове на Леон Даниел на издателство “Захарий Стоянов”

Първи спомен/свидетелство на режисьора Иван Добчев /целият разговор с него тук/: „Леон Даниел не е само духовният ми учител, а същинският учител – аз избягах от Академията година и ходех при него да бъда като асистент. Да ходя, да правя записки…Това, което съм научил от Леон са разговорите с него след репетиции. Дълго сме разговаряли, коментирали. Аз съм задавал въпроси върху това – имам цели тетрадки пълни със записи, почти от устата му – как говори, как води репетицията. Така човек може да научи, а и ако изповядва това, което прави този режисьор и му е близко. Той знае къде е попаднал. Моят формален художествен ръководител беше Енчо Халачев, аз не мога да му понасям спектаклите. Какво да правя там? Леон Даниел не можа да стане преподавател в Академията. Веднъж опитаха, но неговият начин да селекционира, да проверява артистите се оказа невъзможен за тази Академия и той си тръгна”, отбелязва режисьорът. Но за много български театрали и не само за тях Леон си остава Учителят.

Леон Даниел /правият в ляво/ по време на курсова работа при следването си в Петербург/Ленинград - снимка личен архив

А Андрей Даниел продължава, че след Русе отиват в Бургас, където се случват велики неща за българския театър. Срещат се няколко души – Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, все прекрасни артисти, току що излезли от тогавашния ВИТИЗ. Така че се е получило някакво наистина специално място. „Много по-късно разбрах, че това специално театрално явление до голяма степен е предшествало и чешки, и унгарски, и такива авангардни явления. Може би е следвало само Брехтовото, което е в Германия. И се случва веднага след това в България - Бургас. Това е все пак някаква утеха в тези времена в които трябва да се утешаваме и че тук се е случвало нещо”, казва Андрей Даниел. И добавя: „В Бургас си спомням ред представления. Въпреки че съм бил пет - шест годишен. Всичко това е в непрекъснатия контакт с баща ми. Той не е бил фокусиран, а едно присъствие, което е полека – лека е образувало моя свят, пространството и вероятно е почнало да създава и някакъв смисъл в мен. Помня тревогите около края на този щастлив период, когато разни цензори от София дойдоха и почнаха да се месят, да спират представления, да се бъркат в репетиционни периоди и най-безцеремонно да се месят в неща, които въобще никога разбираха, нито усещаха даже и считаха за враждебни, разбира се. Помня тези неща. Помня и как хората на Бургас бяха толкова ангажирани със своя театър, те го обичаха, той си беше нещо тяхно. Започнаха и някакво задочно сражение с хората от София по различни уж някакви публични дискусии, обсъждания, спектакли и които бяха пълни и с предатели, които са приказвали и глупости. Което е помогнало театърът да бъде разформирован. Но си спомням, когато някой път съм придружавал баща ми и майка ми, когато сме се връщали от театъра вкъщи, надвечер от близките етажи хората директно контактуваха и са питаха какво става, докъде я докарахте, кой дойде, какво става? Не знам на какво се дължи, на хората, на бургазлиите ли, по-нататък такова нещо не съм виждал”, признава Андрей Даниел.

Леон Даниел - рисунка Андрей Даниел

Втори спомен/свидетелство на поета, драматург и преводач Иван Теофилов /целият разговор с него тук/: „Имах щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм…”. Връщаме се към „онова време”, когато пиесата му „Поетът и Планината” с реж. Леон Даниел е свалена от репертоара на Военния театър. „Постан��вката „Поетът и планината” беше свалена след седмото представление, на което присъства Тодор Живков с членове от ЦК. Това беше може би най-скандалното събитие в областта на изкуството през 60-те години. На всяко представление пред театъра имаше тълпи от желаещи да видят спектакъла, охранявани от милиция. След този случай по какви ли инстанции не бях разкарван, за какво ли не бях бит и на какво ли не бях оприличаван. Ровеха се дори в битието ми. В продължение на години станах постоянна мишена за соцкритиката”, казва Иван Теофилов.

Много са перипетиите в живота на Леон Даниел след бургаския период. След тази постановка и на „Хамлет” Леон Даниел е бил поканен да напусне Военния театър. Някъде към 1964 година отива да си види близките в Израел. Заминали със съпругата си /за сведение на незапознатите през времето на соца в западна страна не можеше да замине цялото семейство. Някой оставаше за „заложник” – б.а./. След което заминали, Андрей и баба му останали и се чуло, че Леон е избягал. Дядото на Андрей се притеснил, починал от инфаркт, но баба му отказала да съобщи това в Израел, за да не разваля пътешествието на семейството. Но те разбрали и се върнали. Андрей бил на 12 – 13 години и тези неща можел да съпреживява. В това време през 1964-65 година Радой Ралин подал ръка на Леон и започнали да правят малки филмчета преди кинопрегледа – знаменитите „Фокуси”. И след това бил поканен в театър „София”, който тръгнал като Театър за поезия и естрадата. Създали го заедно с Андрей Чапразов. Тогава през 1965-66 година били освободени много артисти от държавните театри /то и други нямаше – б.а./ и министерството на културата направило този театър, както и Сълза и смях.

Андрей Даниел и Ида Даниел

Трети спомен/свидетелство на внучката му, режисьорката и поетеса Ида Даниел /целият разговор с нея тук/: „За мен изключителният жест беше разходката и отварянето на вратите за това кое е ценно у Станиславски, кое от Станиславски е ползвал Леон, когато е работил, по какъв начин Брехт е обогатил неговата гледна точка към Станиславски, по какъв начин неговите преподаватели в Ленинград са обогатявали през Майерхолд и други формалисти, така наречени по онова време начина, по който да се проведе едно действие, което както казваше той да е далеч над пълзящия натурализъм. За мен това настояване да можеш да извършиш нещо на сцената над пълзящия натурализъм е най-големият урок”. Но Ида се връща и към едни други уроци извън театъра. „Ако говорим за семейната среда, тя непрекъснато не е спирала от самото начало отпреди да бъда студентка на Леон. Аз бях ученичка на нашите неделни обеди, където всеки един от нас и баща ми, и дядо ми, и брат ми, и аз, пък и майка ми, и баба ми Грети /съпругата на Леон Даниел – б.а/ си говорехме за целия свят, за позицията, нашата във всяко едно отношение. В отношението на едно смесено семейство между евреи и българи, едно семейство смесено между изкуствата. Аз започнах като пишеща, брат ми винаги е бил музикант, майка ми също е художник и идва от художническо семейство /дъщеря на художника Стоян Сотиров –б.а./. Какво е село, какво е град, какво е чужбина, какво е България, какво се случва в Израел, какво е да си ляв, какво е да си десен, този преход за една година ли ще свърши, за 40 години ли ще свърши…Това са едни изключително конкретни разговори. Моментите, в които дядо ми ни четеше интервютата си преди те да бъдат публикувани. В цялото това нещо баща ми е бил опорна точка и с това как мисли и как говори, в какви спорове ние можем да влизаме, с какъв детайл можем да сме съгласни или не един с друг. Но и невероятната разнообразност и в същото време настоятелност на неговите изложби и картини – едни визуални не само разсъждения, а и удари, шокове, смехове, сълзи, истории…”.

"На приказки с Карел Чапек", 1970-71 в Чешкия център в София /от ляво надясно/ Кирил Дончев, Жоржета Чакърова, Леон Даниел, Меглена Караламбова и Ицко Финци - снимка личен архив

След 1968 година възниква нов проблем. Актьорът Иван Чипев написал донос, че Леон Даниел не бил съгласен с интервенцията в Чехословакия, казва Андрей. И отново режисьорът трябвало да напусне театъра. Даже обсъждали дали да не бъде заточен в Белене. Защитили го хора, които го ценели. Никой не посмял да го изключи от БКП, но останал особен член на тази партия. Пратили го във Враца. И този театър се е оказал възможен да дава смисъл на хората. Много от актьорите били поканени и в софийски театри. И в същото време Пазарджишкият театър го поканил като нещо като консултант. И така минали 5-6 години. Неговите близки приятели и съратници като Кирил Дончев, Ицко Финци правели неистови опити да бъде поканен в софийски театри, което не се получавало. Накрая бил поканен в Музикалния театър, което изобщо не му е било работата. Но характерът му бил такъв, приемал всичко мъжки. Превърнал Музикалния театър за три-четири години в едно от най-интересните места в София. Поставил „Човекът от Ламанча”, „Хубавата Елена”„Уестсайдска история”, и въобще раздвижил този театър. Артистите разбрали, че не само могат да пеят, но са и артисти. После следва Театър „София” и Военният театър, където идва един от неговите най-благодатни периоди.

Леон Даниел е заедно с Шекспир, Брехт и Бекет във фреската на Андрей Даниел пред камерна зала “Миракъл” в Театър “Българска армия”

Четвърти спомен/свидетелство на актьора и режисьор Ивайло Христов /целият разговор с него тук/: „Най-добрият урок от Леон не е един, те са много. От доста хора съм имал възможност да взема. И може би най-много от него, защото работихме 13 години. А 13 пиеси с Леон Даниел е все едно, че си завършил 8 пъти ВИТИЗ. Това горе-долу така се изчислява. И уроците от него са страшно много, но те не са свързани само с театъра, а и в чисто човешки план. Защото ние общувахме не само в театъра, а и извън театъра. Така, че надали едно нещо мога да кажа”, казва Ивайло Христов.

Пети спомен/свидетелство на режисьора Пламен Марков /целият разговор с него тук/: „Леон пък, беше голямата фигура, с която се срещнах, когато бях направил своята първоначална петгодишна младежка кариера, режисьорска. Засякохме се, бяхме в една обща режисьорска колегия с него и Краси /Спасов – б.а./ в Театъра на армията. Там бях три - четири години и това бяха постоянни уроци. Кабинетите ни бяха един до друг, той проявяваше неочаквано силна симпатия към мен, като към младия колега. Той ми е споделял понякога неща, които никъде не съм чел да е споделял и даже не вярвам, че на някой друг ги е разказвал. Никой от нас не е перфектен, но Леон беше много мощен ум, много аналитичен ум. Винаги добронамерен!”.

“В очакване на Годо” от Бекет в знаковата постановка на Леон Даниел, копродукция на ТБА и Академията за изкуство „Аполония“ - 1988 - снимка архив на Театър “Българска армия”

„Не искам да говора за него като за човек, който го няма. Извинявайте”, казва развълнувано Андрей Даниел. И ние си го спомняме като жив. Когато направи една от своите последни постановки – „Посещението на старата дама” от Фридрих Дюренмат, която постави за втори път, тогава в Народния театър „Иван Вазов” през 2004 година, той сподели неща, които са важни и днес. Леон Даниел не обичаше да говори пред микрофон, но имаме шанс да сме запазили тези негови думи на запис от пресконференцията преди премиерата на спектакъла: „Инфлация, девалвация са били винаги характерни за човечеството, но в момента има кризи, война и не знам какво си. Щом свършат кризите и войните, светът се оправя, девалвацията спира. Началото на 20-ия век създава нова ера, в която инфлацията, девалвацията стават постоянни спътници на обществото. Мир, война, въоръжени конфликти, невъоръжени конфликти, както се казваше студени войни… Инфлацията, девалвацията непрекъснато си продължават. И в най-мирни и щастливи уж времена. Чехов първи според мен откри този нов закон на 20 век. Откри. Не става откритие, ами напипа, усети, сподели със света. Че светът девалвира човечността. Най-зрелите му произведения са едни продължения на Човешката комедия от Балзак и на Божествената комедия на Данте. Комедии, комедии, които никак не са комични. Човечността девалвира.

„Посещението на старата дама” от Фридрих Дюренмат в постановката на Леон Даниел в Народен театър “Иван Вазов” - снимка архив НТ “Иван Вазов”

В Средата на века Дюренмат констатира заедно с почти всичките си съвременници. И той колкото е съсед с Брехт, толкова е съсед и с Бекет. По едно и също време се създават произведенията на абсурда, на Брехт и Дюренмат, който не стои по средата, но той си има независим път, както всеки голям автор. Но че в него има абсурдният момент на съвременния свят, който така ярко беше обрисуван от абсурдистите, това е точно така. При него девалвацията вече става катастрофална. Не напразно едно от най-добрите му произведения е посветено на Древния Рим, накрая на Древния Рим – „Ромул Велики”, в което девалвацията е вече абсурдна – стига се до самоизяждане. Лично аз започнах това да го забелязвам не теоретично, а практично живеейки в наши дни. Усещам вече, пиесата не е за нещо, което става някъде там отвъд, както мислехме когато бяхме на 28-30 години. А правя нещо, което става с мен, около мен в света, който сега съществува. Че личността девалвира. И страшната констатация на Дюренмат е, че човечността не може да умре, но тя не може и да живее. Следователно тя зомбира. Това именно ме тласна – „Ще я поставиш, ще я поставиш”. Каквото и да ти струва. Паралелно с това цялата любовна история в пиесата с три думи – се получава също, че любовта не може да умре, но не може и да живее. Тия думи ги казва главната героиня. И тя зомбира. Това превръщане на реалността в нещо кошмарно е характерно за това много добро произведение на Дюренмат. И това ме привлича към нея, към тази пиеса. Божествената комедия на Данте вече се превръща в една фарсова комедия, човешка комедия, фарсова трагедия. В това отношение той е близък до Бекет, според мен, толкова, колкото е близък и до Брехт”. Думи на Леон Даниел от преди 13 години. Важни и значими и днес. Даже още повече.

Думите на Леон Даниел можете да чуете тук

А Андрей Даниел добавя: „Имах щастието да живея с този човек 55-56 години. Така, че това е много дълъг период , в който нещата са се трупали от простички, делнични неща и са се оформяли в един генерален смисъл. Той беше за мен геният в това да открива, да намира, да генерира смисъл. Не само за себе си, защото такова му е изкуството на него. Трябваше да измисля смисъл за поне 50 души около него, най-малко. За да ги мотивира да направят едно представление, а то пък да мотивира още няколко хиляди души. Много ми се иска да продължа неговия смисъл”, казва Андрей. И завършва: „Въпреки всичко, той казваше - аз имах прекрасен живот, аз живях щастливо”… ≈

Текст: Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов и личен архив

#РЕФЛЕКСИИ #Леон Даниел #Андрей Даниел #театър #Иван Добчев #Иван Теофилов #Ида Даниел #Ивайло Христов #Пламен Марков #Кирил Дончев #Йосиф Сърчаджиев #Ицко Финци

0 notes

vprki · 8 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ - Ида Даниел: Стремя се към театър, който създава ситуация на момента

„Томас Бернхард особено за нас е изключително актуален. В цялото това време, в което го проучвахме, той не само ни ставаше все по-актуален, но и ние вече си говорим за него като за един приятел, на който дори можем и да се подхилкваме какви ги измислял и по какъв начин е успявал да провокира”. Споделя за „въпреки.com” Ида Даниел, поетеса, театрална режисьорка.

И продължава: „Ние сме му фенове като един наш съвременен приятел. Това, което го прави актуален за нас е неговата борба срещу загърбването на някакви факти, които са съществували в обществото, когато той е действал. Ние забелязваме, че обществото си затваря очите пред факти, които доближават и вече са тука. Всички те са свързани с някакъв вид екстремизъм на негрижата едни към други, на желанието да се отчуждаваме, да е ясно кой кой е, кое е мое, кое не е мое, кой е от нашите, кой не е от нашите…”.

Разговаряме с нея в малко тъмното пространство на ДНК в НДК, след като сме имали шанса, благодарение на нея да гледаме почти генерална репетиция на спектакъла „Повече не или така нареченият Бернхард” по нейна идея и концепция и на Александър Митрeв. Текстовете са на знаменития австрийски писател и драматург Томас Бернхард /1931-1989 г./, нейни и на Митрeв. Преводите са на проф. Владко Мурдаров и Александър Андреев. Интересно ни е как са стигнали до тези текстове и са решили да направят своето представление, първото у нас по текстове на Бернхард, независимо от многото му преводи у нас и мечтите на преводачите му да бъде поставян в българския театър. Но за това малко по-късно.

Александър Митрев в „Повече не или така нареченият Бернхард”

„Историята е следната: Сашо, Александър Митрев /двамата често работят заедно – б.а./ беше започнал да чете Томас Бернхард и постепенно беше изпаднал в пълна обсесия да чете, да чете и да чете. И един ден, докато неговата дъщеря и моят син си играеха той започна и на мен да ми чете… И постепенно през слушането на Бернхард и през неговото четене си казахме „има нещо тука”. Започнахме много хипотетично да си говорим колко силен ни се струва, но колко лесно неговата сила може да бъде отхвърлена с един жест „Ах, той говори за някакви минали неща…”. А всъщност ние усещахме, че

тези неща не са минали, а се завръщат с пълна сила.

Беше много интересно това да си говорим, доколко е възможно той да се появи на българска сцена по какъв начин и в един момент си казахме „нека да превърнем тези наши разговори в едно реално театрално проучване, да видим докъде ще стигнем”. Това е много свързано с нас, с всичко не само с един жест на сцената, който за мен е важен и много ясно обосновава защо и какво прави сценичното действие върху този, който гледа. Някакъв пакт, някакъв договор между сцената и публиката – за мене се основава в модуса „щяхме”. Но вътре има и много екзистенциална искреност в това къде се намираме точно ние, които правим представлението, точно ние в България, много е искрено”.

Ида сякаш е усетила как се чувстваме и сме преживяли в току-що гледания спектакъл, като че ли само за нас. Той се води от Александър Митрeв и той говореше само на нас, че това е театрално изследване и оттам е и това „щяхме”, а всъщност е „разказваме”. Такъв е спектакълът – той ще говори на теб, колкото са зрителите в залата и всеки ще го разбира като лично послание към него. След като сме въвлечени в този експеримент за разбиране на Бернхард и с цитати от негови творби на финала актрисите Цветомира Даскалова и Деница Даринова от пиесата „Мъртвец” на Бернхард влязоха в нашето време доста години след края на Втората световна война емоционално, силно и почти смразяващо, особено на фона на пречупените кръстове, които виждаме и днес изписани и по стени в София.

Спектакълът „Повече не или така нареченият Бернхард” поставя и друга тема, за която говори Ида. „Махалото е имало своята обратна точка в някакъв момент. Ние се занимаваме и с това в колко различни страни сме живели с Бернхард и ние, и затова много присъства

усещането за Изток и Запад, за социализъм и капитализъм.

Чудим се дали това са две махала, които са се срещнали през 90-те години за малко…2000-та – не знам. Разсъждаваме. Това беше първата пиеса, която Александър ми я прочете - пиесата „Мъртвец”. Това е една поредица от много кратки пиеси на Бернхард , които той нарича драмолети. Пиесата „Мач”, която също споменаваме е също драмолет, пиесата „Клаус Пейман отива да си купи панталони и идва с мен да яде” е също драмолет. Има още няколко драмолета, посветени на режисьора Клаус Пейман, с когото много са работили заедно”.

Питаме я защо според нея у нас не се поставят пиесите на знаменития Бернхард. Разказваме й как преди почти три години при представянето на драматургични текстове на Елена Алексиева, издадени от Black Flamingo в пиесата си „Бернхард в Ада” тя всъщност коментира защо не обичат да поставят негови пиеси. „Моето обяснение е свързано с тази преграда, която и ние усещаме. Бернхард е говорил много конкретно на своето общество в конкретен исторически момент, който е не само близо до Втората световна война, така както ние сме близо до началото на прехода, но е и във време, в което обществото все още е приемало интелектуалеца като легитимен свой критик. 60-те – 80-те години е все още време, когато обществото би чуло, ако някой му се кара, би чуло, ако някой е недоволен от него. Имам чувството, че в момента, а и въобще след 2000-та година повечето държавни общества се занимават с това как да неутрализират този вид критика. Тя или се превежда в някакви популярни телевизионни предавания и така тя олеква и става всекидневна и по някакъв начин самото й изговаряне по телевизора свършва работа или голяма част от нашето занимание, пък и последната книга публикувана с авторство на Бернхард „Моите награди”. В нея той разсъждава защо получава награди – иска ли ги или не ги иска. В наше време толкова голям конфликт, личен, с наградите не се наблюдава. То съществува, но

България някак си не се обижда, когато някой откаже награда.

Докато Австрия по някакъв начин се обижда. Ето министърът на културата излиза, въпреки, че Бернхард си приема наградата. Има някаква сложност. Имам чувството, че поради тази причина не само неговите пиеси, но много от пиесите, които са насочени като лазери към някакви обществени недостатъци не могат да имат тази сила, която са имали, когато са се появявали. Това е легитимна причина защо да се постави Бернхард.

Цветомира Даскалова и Деница Даринова интерпретират в спектакъла текст от пиесата „Мъртвец” на Бернхард

В Полша има режисьор,Кристиян Лупа, който изключително много поставя Бернхард. Той поставя цели романи. Това са едни гигантски епични постановки, но Полша продължава да бъде едно общество, което е отворено към самокритика по някакъв начин. А театърът е част от обществото”. Ида Даниел признава, че няма идея как ще бъде приет спектакъла и все пак споделя, че се надява да бъде разбран. „Нямаше да положим толкова усилия затова да открием подхода, което по някакъв начин е приятелски подход, както открихме, че Бернхард не е просто мърморещ. Той е изключително симпатичен и симпатизиращ на хората човек”. Това е нейният и на екипа й жест или повик към този автор невинаги разбиран не само в своята родина, но много актуален и днес, когато хуманността и разбирането на другия, на различния не са леко занимание за европейския човек.

В този контекст или просто така е устроена Ида Даниел споделя, че не може да каже какво не й харесва в съвременния ни театър. „Понякога се чудя какво занимава хората. Това, което мен ме занимава отдавна не са нови форми, но това е театър, който по-малко преразказва някакви истории, повече създава ситуация на момента, не става дума да преразкажем или да се превъплътим в някакъв образ. Става дума да заразим всички с това, което в момента много ни засяга. Какво ще бъде средството, ще разберем на момента. Някак си фокусът е изместен в срещата между публиката и това, което извършваме в ситуацията”. Лаконично го обяснява режисьорката.

Във всички представяния на Ида заедно с образованията й, в спектаклите й има и едно уточнение – внучка на Леон Даниел. Няма как да не я попитаме за тази нейна връзка от най-ранните й детски години, а и за баща й - забележителния художник Андрей Даниел. „Имах страшния късмет най-после в много късна негова възраст да успее да преподава на два режисьорски класа. В единия клас беше Анна Данкова, в моя клас беше Йосиф Шамли и Ивайло Димитров, в другия клас беше и Димитър Касабов в НБУ. Това бяха много, много интензивни две години. Случваше се и в културен дом „Средец”, два магистърски класа към НБУ – много интензивни, адско съсредоточаване върху що е то действие, що е то конструкция. За мен изключителният жест беше разходката и отварянето на вратите за това кое е ценно у Станиславски, кое от Станиславски е ползвал Леон, когато е работил, по какъв начин Брехт е обогатил неговата гледна точка към Станиславски, по какъв начин неговите преподаватели в Ленинград са обогатявали през Майерхолд и други формалисти, така наречени по онова време начина, по който да се проведе едно действие, което както казваше той да е далеч над пълзящия натурализъм. За мен това настояване да можеш

да извършиш нещо на сцената над пълзящия натурализъм

е най-големият урок”. Ида е и един от асистентите на Леон Даниел в последната му постановка в Народния театър „Посещението на старата дама” на Дюренмат. А най - последната е „Случка в зоопарка” на Едуард Олби в „Сълза и смях” през 2005 година.

Откъс от разговора с Ида Даниел можете да чуете тук

Ида Даниел се включва често и в уъркшопи като този преди време във Варна в рамките на Международния театрален фестивал “Варненско лято” със съдействието на “Арт офис”

Но Ида се връща и към едни други уроци извън театъра. „Ако говорим за семейната среда, тя непрекъснато не е спирала от самото начало отпреди да бъда студентка на Леон. Аз бях ученичка на нашите неделни обеди, където всеки един от нас и баща ми, и дядо ми, и брат ми, и аз, пък и майка ми, и баба ми Грети /съпругата на Леон Даниел – б.а/ си говорехме за целия свят, за позицията, нашата във всяко едно отношение. В отношението на едно смесено семейство между евреи и българи, едно семейство смесено между изкуствата. Аз започнах като пишеща, брат ми винаги е бил музикант, майка ми също е художник и идва от художническо семейство /дъщеря на художника Стоян Сотиров –б.а./. Какво е село, какво е град, какво е чужбина, какво е България, какво се случва в Израел, какво е да си ляв, какво е да си десен, този преход за една година ли ще свърши, за 40 години ли ще свърши…Това са едни изключително конкретни разговори. Моментите, в които дядо ми ни четеше интервютата си преди те да бъдат публикувани. В цялото това нещо баща ми е бил опорна точка и с това как мисли и как говори, в какви спорове ние можем да влизаме, с какъв детайл можем да сме съгласни или не един с друг. Но и невероятната разнообразност и в същото време настоятелност на неговите изложби и картини – едни визуални не само разсъждения, а и удари, шокове, смехове, сълзи, истории…”.

И ние споделяме нещо с Ида, може би знае, може би не, колко специални за нас са учениците на баща й Андрей Даниел. Те са свободни като творци, не го копират и оценяват, че той ги е научил да бъдат себе си. Обичат го или по-точната дума е обожават го. А тя е лаконична: „Той човек, който трябва да е обичан”. А за дядо й Леон Даниел й разказваме как много театрали казват за него, че той е техният учител, без да е бил преподавател във ВИТИЗ. А тя реагира спонтанно. „Леон е имал тази практика да допуска млади практици да стоят до него и да водят режисьорските му бележки по време на репетициите. По този начин много хора са прекарвали цели процеси с него, което в театъра е много ценно – да следиш един процес от позицията на наблюдател, да можеш да сверяваш соб��твените си очаквания и идеи с това какво се провежда”.

В момента Ида Даниел отново учи, този път в Германия. За нея това е втора магистърска степен „Съвременен танц и пърформанс”. Неин професор е Бояна Кунтс, философ на съвременния танц и пърформанс. Програмата е на английски и ще продължи известно време. Същия факултет преди няколко години завършва Ива Свещарова и тя я запалва по това място. То е известно със своите немски програми, от които излизат групи като „Шиши поп”, „Римини протокол” – групи, които през 90-те години влизат в така наречения пост драматичен жест в театъра, в който пърформърът е повече себе си, отколкото чуждия образ и се занимава повече с това, което го интересува, отколкото с нещо друго.

„За мен това е един период на пренареждане,

откриване на много нови хора, теми, подходи, гледни точки, по-гъста среда, в която всеки има своите занимания. Страшно е свързана със съвремието ни, непрекъснато се обсъждат и преобсъждат настоящите тревоги, но е радостно като цяло. В Гийсен, на север от Франкфурт, имам още година. За мене беше необходимо тъй като интересът ми е към съвременния танц и пърформанс и си казах, че имам нужда да попадна в една конкретна гъста среда, в която да мога да говоря за това, да мога да опитвам, да се уча от колеги и всъщност това се случва. Обменяме изключително интензивно. Не бих го нарекла нова посока - бих го нарекла засилване, възможност за задълбочаване, защото в един момент ми се стори, че са ми се изчерпали възможните подходи и източници, от които да черпя накъде…”.

Като че ли за малко заедно с Ида напуснахме пространството на ДНК със спомените й и с мечтите й за бъдещето. Връщаме се и тя уточнява, че „Повече не или така нареченият Бернхард” е продукция на „Нейно величество тенджерата под налягане” и ДНК. Много са благодарни на Австрийското посолство, което ги финансира за този проект и на Министерство на културата. Тези две институции са тези, които подкрепиха проекта заедно с ДНК. Музиката е на Тодор Стоянов и Александър Даниел. Средата е на Тита Димова - Вантек. А премиерата е на 14 януари в ДНК. Заслужава си, ще разберете и миналите, и сегашните времена. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

#РЕФЛЕКСИИ #Ида Даниел #Леон Даниел #Андрей Даниел #театър #НДК #ДНК #Александър Митрев #Томас Бернхард

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

Стефан, който обича/ше/ артиста или неговите фотоизложби

Фотоизложбата на Стефан Джамбазов „Андрей Даниел – последните седем години“ продължава своя живот, въпреки че него го няма сред нас, но е тук. Последната ѝ засега спирка беше в Българския културен институт в Берлин. Трябваше да бъде преди една година, но противоепидемичната ситуация я отложи…

Но ще се върна малко във времето. Галеристи, приятели предлагаха на Стефан да направи фотоизложба, след като виждаха неговите снимки в сайта ни за култура и изкуство „въпреки.com”, а той със смях и самоирония отказваше с претекста, че не е професионалист и го прави за удоволствие. Но когато почина изключителният художник и преподавател проф. Андрей Даниел, с когото ни свързваше приятелство, общи проекти, Стефан каза: „ Да направим фотоизложба за него…“. Самият Стефан беше вече с диагноза за коварно онкологично заболяване. Беше минал първата сложна операция, първата химеотерапия…Проектът беше приет. Първата изложба с част от фотографиите бе под формата на винили на оградата на Градската художествена галерия, затворена заради пандемията на Празниците на изкуствата „Аполония“ 2020. Същата година в цялостния си вид бе по време на Пловдив Джаз Фест в Дома на културата „Борис Христов“ в града. В началото на 2021 година бе в галерия „Академия“ на НХА, най-естественото ѝ пространство, защото Академията е единственото място, където е работил Андрей, като преподавател и учениците му са стотици. /за това може да прочетете тук /. Стефан беше вече много болен, ракът напредваше безмилостно, колкото и той да не му се даваше.

Фотоизложбата в БКИ в Берлин, снимка: Ирина Джамбазова

Последва покана от изкуствоведа Румен Сер��фимов фотоизложбата да бъде експонирана в прекрасното пространство на Градската художествена галерия „Борис Георгиев“ във Варна, много любима на Андрей. Стефан подготви всичко, нови текстове, допълнителни фотографии и в средата на 15 март отлетя от нас. Мина през Ада, но нито веднъж не се оплака, работи до последния си миг. Обещах му да продължа и продължавам… Последва представянето на изложбата в Градската галерия в Русе като част от съпътстващата програма на 60-то юбилейно издание на „Мартенски музикални дни“, което се състоя през септември – октомври в Русе заради пандемичната обстановка. Андрей се завърна, тогава, в родния си град, където е роден и знаменитият му баща театралният режисьор Леон Даниел. И сега дойде Берлин, макар и с една година закъснение по ясни причини. Когато предстоеше и не бяха предвидими всички обстоятелства около пандемията от Covid-19 и многобройните му модификации Стефан казваше, че едва ли би имал сили да пътува до Германия, но бе уверен, че Борислав Петранов, директор на БКИ в Берлин ще направи изло��бата… И тя сега е в Берлин, в пространството, където бе последната изложба на Андрей Даниел приживе.

Борислав Петранов, директор на БКИ, Берлин, снимка: Димитър Пейчев

Бе прекрасно събитие, което се откри на 4 май. Дойдоха много български художници, които живеят и работят в Берлин, не малка част от тях ученици на Андрей, и техни германски колеги и приятели. Сред гостите беше и знаменитата ни оперна режисьорка Вера Немирова с международен авторитет, поставяла спектакли на най-престижните европейски сцени. Борислав Петранов и изкуствоведката Искра Траянова, която работи в БКИ бяха озаглавили събитието „В памет на Андрей Даниел и Стефан Джамбазов“. Подреждахме заедно експозицията, Искра окачаше таблата. Вълнувахме се заедно, разказвайки си истории за тези двамата, които толкова обичаме и ценим, всеки по своему. Благодаря им за професионализма, подкрепата и вярата, че правим заедно нещо красиво. Те, двамата, Андрей и Стефан бяха с нас, дадоха ни смисъл и щастие, че сме с тях и те с нас сега и завинаги.

Ида Даниел, дъщерята на Андрей Даниел, на изложбата в Берлин, снимка: Ирина Джамбазова

Дни преди да се открие изложбата в Берлин, на 28 април в галерията на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ в София се откри друга „Емил, Юлиян и Мартиан…“ през обектива на Стефан Джамбазов, посветена на диригента и композитор Емил Табаков и синовете му визуалните артисти Юлиян, сценограф, и Мартиан, скулптор, автори и на пърформанси. Изложбата представя лични моменти от творческия процес и преживявания на артистите от фамилията. Снимките се вглеждат в срещата на творчеството с публиката, когато усилията на репетицията в концертната зала или в ателието се показват в блясъка си. В тези моменти са важни близките, обичащи, вълнуващи се, вероятно, и критични. За това разказват снимките на Стефан, направени в периода 2015 – 2021 година, преди всичко с обич към артиста и радост от красивата връзка между бащата, забележителен музикант и синовете му, талантливи и много различни художници. Фотодокументацията за тримата е много богата, но подбрах фотографиите, които най-ярко представят тримата творци и разказват истории за тях самите.

НГПИ "Св. Лука", снимка: Стефан Марков

Как тръгна идеята за тази фотоизложба? Една вечер, разглеждайки за кой ли път богатия архив на Стефан и разговаряйки в мислите си с него, реших, че си заслужава да се подготви тази изложба. Не бих искала зрителя да гледа на нея като експозиция в негова памет, а като красива част от разказа му за любовта му към изкуството и творчеството. Юлиян Табаков издаде прекрасен каталог за изложбата си „Портрет на умиращ титан”, посветил го е на Стефан…Изложбата на Юлиян се откри на 5 март 2021 година в галерия „Райко Алексиев“. Тогава Стефан снима за последен път. След 10 дни напусна нашия свят.

Със снимките и текстовете си в нашия сайт въпреки.com Стефан създаде част от съвременната ни художествената история. Без да е професионален фотограф, през годините той създаде забележителен архив с тънка чувствителност към привидно незначителните моменти, воден от стремежа да улови състоянията на хората около нас, несмутени от присъствието на фотографа. Снимките са репортажни и през тях преди всичко прозира талантът на Стефан като документалист. Заключителните фототабла на изложбата са на фотографа Стефан Марков - на каталога към изложбата на Юлиян Табаков „Портрет на умиращ титан”, посветен на Стефан Джамбазов.

Мартиан Табаков /л/, Ненко Атанасов/ц/ и Лилия Балева, снимка Стефан Марков

Фотоизложбата за първи път беше показана в НГПИ „Св. Лука“, защото Юлиян и Мартиан Табакови са я завършили. Мартиан за кратко е бил и учител. Дизайнът на фототаблата и плакатите са на доц. Ненко Атанасов, преподавател в НХА, който също е възпитаник на училището. Той е и дизайнер на таблата и рекламните материали на фотоизложбата „Андрей Даниел – последните седем години“.

Традиционно от години Лилия Балева, директор на НГПИ „Св. Лука“ и колегите ѝ организират прекрасни изложби в галерията на училището. Срещат учениците с изкуството на именити български художници, представят ��реподавателите като творци, както и какво създават децата в различните специалности. Две години галерията не разтваряше вратите си за експозиции и събития заради пандемията. Започнаха в началото на април с представянето на специалността „Детски играчки“ – великолепно преживяване като среща с въображението на учениците в сфера близка до тях, която да е живот и здраве, може да ги отведе в различни светове. Само един пример – Юлиян Табаков е завършил тази специалност, която, вероятно, е сложила началото на красивия му път не само в сценографията и костюмографията и като авторитетен и търсен вече европейски артист.

Мартиан Табаков, снимка: Стефан Марков

При откриването на фотоизложбата „Емил, Юлиян и Мартиан…“ отново галерията беше препълнена от учениците, любопитни, интересуващи се от тези преди тях. От „героите“ беше само Мартиан. Маестро Емил Табаков имаше гастроли в чужбина, а Юлиян – изложба в Стокхолм, където често работи като сценограф…

Тази изложба може да се види от 19 май в галерията на Софийска филхармония в зала „България“, където е едно от специалните места в изключителната кариера на таткото – Маестро Емил Табаков. Заповядайте!

От изложбата в НГПИ "Св. Лука", снимка: Стефан Марков

Имах щастието да бъда 45 години със Стефан в красивия живот на любовта, на вълнението и радостта от изкуството. Предлагам и вие да се докоснете до неговия поглед и усетите през въображението си неговата емоция и мисъл…≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Ирина Джамбазова и Стефан Марков

Борислав Петранов и Зелма Алмалех, снимка: Ирина Джамбазова

#Стефан Джамбазов #Борислав Петранов #Лилия Балева #фотоизложба

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Методи Андонов е „извънредна“ фигура в българската култура

Методи Андонов живя 42 години и успя да създаде през тях две дъщери, 30 постановки на сцените на Бургаския, Сатиричния театър и учебния театър при ВИТИЗ, четири филма и няколко поколения актьори, белязани от таланта и всеотдайността му. Вече 48 години се уверяваме, че той беше и Е „извънредна“ фигура в българската култура. Написа за „въпреки.com” театроведката Богдана Костуркова.

На 16 март 2022 година празнуваме 90 години от рождението на Методи Андонов – театрален и кино режисьор, преподавател и приятел.

Често употребяваше думата „извънредно“ – за черта от дарованието на някой актьор, за проявление на някой драматург, за наблюдение, което отключва изненадващо художествено решение. Той носеше именно това извънредно, уникално и пленяващо качество да бъде самобитен и безразсъдно смел в търсенията с убеждението, че няма граници за проникновението във върховния театрален образ на една голяма идея. Най – удивителното в неговата дарба е в завидното за годините професионално майсторство, в щедростта на художествената инвенция и смелостта на дръзновението.

Георги Калоянчев и Методи Андонов на репетиция на "Старчето и стрелата" от Никола Русев

Най-рядкото негово качество беше мъжеството да се освобождава от инерцията на навика, от придобитите вече сръчности и да застава свободен, творчески взискателен и безкомпромисен пред новата художествена задача – пише за него Севелина Гьорова /1934-2007/ в книгата си „Режисьорите за своята професия“.

Още в Бургаския театър се очертава разликата между Методи Андонов и останалите трима от „четворката“ /Леон Даниел, Вили Цанков и Юлия Огнянова – б.р./. Той върви по пътя на развиването и оползотворяването в театъра на някои забравени елементи на старите народни театрални прояви . уникалното, самобитното, националното в нашата художествена чувствителност го занимават сериозно. Като театрален режисьор той особено настойчиво се занимава с проблемите на един освободен от битовизъм, но не и от бита театър, достатъчно празничен и извисен, без да къса със своите корени. Яркост, хиперболизиран жест, пародия бележат началото на театралните търсения на Методи Андонов в Сатиричния театър. Като ученик на Боян Дановски /1899-1976/ се повлиява от пристрастието му към Брехт, но го интерпретира по свой самобитен начин – приближава го към игровата стихия на театъра, която му е близка. Умението му да провокира актьорите да търсят в себе си, да ги накара сами да стигнат до решението, което е изградил за тях в постановката, да изгражда жив процес на взаимно допълване и провокация на въображението между актьор и режисьор.

Методи Андонов и Стефан Мавродиев по време на снимките на "Козият рог"

Стефан Мавродиев пред Анна Топалджикова за студията ѝ „Методи Андонов – театър и ритуал“ споделя, че е имал чудовищен инстинкт за театър, талант на провокатор – запраща те накъдето той иска, но ти създава усещането, че сам си стигнал до там….От написаното от Анна Топалджикова става ясно, че Методи Андонов иска да създаде специфичен театрален език на основата на българските ритуални практики и да го срещне с различни драматургични текстове. Той въвежда в постановките си характерни за естетиката на ритуалния театър жестови и вокални знаци, постига уникална сетивна, образна и смислова цялост на спектакъла – това се реализира най- плътно в „Суматоха“ от Йордан Радичков и в „Старчето и стрелата“ от Никола Русев – режисьорът постига представата за непознат, странен свят, безвъзвратно останал някъде във времето и същевременно успява да го направи осезаемо съвременен…

"Суматоха" на Йордан Радичков, постановка Методи Андонов

Маската, или своеобразната нейна интерпретация, присъстват в много от постановките на Методи Андонов. Още като асистент режисьор на Боян Дановски в „ „Дървеница“ от Маяковски Методи Андонов се е срещнал с идеята за актьора, чиято визия и пластика напомнят куклата. Той търси в „Михал Мишкоед“ от Сава Доброплодни пластиката и ритмичността на марионетката, а в следващите си постановки „Смъртта на Тарелкин“ от Сухово – Кобилин и „Ревизор“ от Гогол прилага в различен естетически ключ механизираното движение на куклата. Маската в нейната стилизираност и обобщеност е предпочитано средство в търсенето на актьорска техника за отдалечаване от психологията и преживяването. Комичното изкривяване много често отвежда в постановките на Методи Андонов до пантомимични етюди. Театралната трансформация на ритуала, ритуалната образност и действие, търсенето ( и намирането) на принцип за театър в първообразите на нашите народни зрелища – навярно това е отличителната черта на режисьора Методи Андонов, която той развива в театралната си практика, за да постигне в последните си години своята идея за абсурден театър, където ритуалът зазвучава със своя знакова характеристика. Да си припомним една изповед на Методи Андонов за това, което особено цени в творчеството:

„Смъртта на Тарелкин“ от Сухово – Кобилин, постановка на Методи Андонов

„…Импровизацията!...Вдъхновената! Театралната „лудост“! Буйството на фантазията, изненадата, учудването пред неочакваната ситуация, абсолютната неизвестност как точно ще реагираш и …светкавицата на находката… И бурята в салона. Ужасно ми липсва това в съвременния наш театър. Разбира се, аз знам, че импровизацията е нож с две остриета. Знам колко пошлост и безвкусица се крие под нейното прикритие. Но трябва ли заради мръсната вода да хвърляме и бебето, изкъпаното…“.

"Чичовци" на Иван Вазов, постановка Методи Андонов

Йордан Радичков го е казал може би най-точно и образно – „Методи Андонов поема всеки попаднал в театъра, тъй както едно дете се хваща за ръка и се въвежда в църквата, за да му бъдат показани нейните тайни, нейните светци, както и раят и адът ѝ.“≈

Текст: Богдана Костуркова

Снимки: архив на Сатиричния театър и личен архив

P.S. на „въпреки.com”: Един от първите ни разговори, когато създадохме Въпреки преди осем години беше с дъщерите на Методи Андонов – Милена и Невена и внучката му Боряна Черкелова. Когато той умира, Милена е на 15 години, Невена на 9. Невена се връща в онова време. „Той беше на някаква скорост, на свръхскорост се движеше, излъчваше страшно много радост и вдъхновение. Убедена съм, че когато той е решавал нещо как ще го постави или заснеме, никой не е бил в състояние да го разколебае, не че не се интересуваше от другите. Даже нас ни е разпитвал за разни неща и се забавляваше много, според мен. Пита ни какво мислите за това, за онова, а какво ще кажеш, я виж тази снимка, я това да ти прочета – като с опитни зайчета и си правеше някакви изводи. Той не е имал проблем с творенето, не е губил там енергия.За мен беше изумително – постановките му в Сатиричния театър, които аз основно съм гледала на записи, не съм била родена или съм била съвсем малка, когато е поставял. Блика от театър като в някакво еуфорично състояние.“

Методи Андонов

Двете сестри са онези малки момичета, дъщерите на Александров от „Бялата стая”, а Невена играе и малката Мария в „Козият рог”, която преживява смъртта на майка си и неутешимо ридае, когато баща ѝ Караиван ѝ подстригва косата, за да я направи мъж, който да отмъщава на турците. Милена сега е кинорежисьор, Невена – журналист и продуцент. Двете работят заедно, пазят спомените за баща си и по своему търсят в себе си връзката с него, за да разберат и научат повече за него, което в детството са усещали по-интуитивно. Методи Андонов е от малкото български режисьори еднакво силен и запомнящ се както в театъра, така и в киното. Целият ни разговор, тогава, може да прочетете на https://въпреки.com/post/82560519832#more

#Методи Андонов #Богдана Костуркова #Рефлексии #театър #кино

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

Иван Добчев отново се връща към „Иванов“ на Чехов

„Само преди петдесет години, на тази същата сцена, тогава известна като аудитория 47, студентът ІІІ. курс „Режисура за драматичен театър“ Иван Добчев, показа годишната си курсова работа – спектакъл по „Иванов“ на А. П. Чехов. Тогава студентът Добчев беше „млад, силен, бодър, неуморим, пламенен” и идеята на Антон Павлович, че само след една година такъв един човек може да се превърне в пълно отрицание на самия себе си, го заинтригува много силно.“ Пише проф. Иван Добчев за „Иванов – Барабанов“, новия му спектакъл в Театър НАТФИЗ.

И продължава: „Възможно ли е един интелигентен, умен, образован човек като Иванов, издигнал такава висока мярка за живеенето, да се остави да го обхване меланхолията, да „падне под летвата си”, да се затъркаля по „наклонената плоскост”, да се даде на заобикалящата го посредственост, с безхаберната ѝ склонност да се въргаля в бита, във водката и сельодката, в консумеризма, където единствен хоризонт са Марфуткините стерлинги? Тогава този въпрос ме блъсна с цялата безизходица на такова едно изпадане. Чехов ни дава знак! Внимание, момчета – „на двадесет години всички сме герои, всичко започваме, всичко можем, а на трийсет вече се уморяваме и ставаме негодни за нищо”... Драматургичният материал ползва сюжетната структура на първата пиеса на Чехов „Иванов”, но в нея са вписани фрагменти и персонажи от „Вишнева градина” и „Чайка”. Идеята е да се изведе още ��о-категорично прословутия чехов тезис „Живеенето е най-големият враг на Живота”.

Живеенето, подчинено на удовлетворяването на страстта да натрупаш състояние, което да ти осигури безхаберно преживяване, живуркане, нищо-не-правене, наистина е най-големият враг на отдадения на голямата идея Живот – идеята да се посветиш на опазването и усъвършенстването на чудесното Божие творение – Животът, тук на Земята. Предупреждението на Чехов днес е по-валидно от всякога и в днешния прононсиран отвсякъде LIVESTILL младото поколение би трябвало да чуе сигналите за опасността за духовния човек, която се крие във всекидневно рекламираното модно, материално, луксозно живеене. Считам за свой дълг, освен трупането на чисто професионални умения, които чрез драматургията на Чехов са гаранция за най-високо качество, да предам на възпитаниците си и неговото духовно послание.“ Завършва проф. Иван Добчев.

Иван Добчев, снимка: Стефан Джамбазов

От септември той работи със студентите си по пиесата „Иванов“ на А. П. Чехов. Какъв е режисьорският прочит и каква е актьорската интерпретация на класическата творба ще можем да видим на 1 и 2 декември, 19.30 ч., Сцена 47, Театър НАТФИЗ. Съобщават от Театралната академия. В текстовете, изпратени до медиите от Десислава Димитрова, гл. експерт „Връзки с обществеността“ на НАТФИЗ са и интервюта на Яна Каменова и Диляна Костадинова (IV курс „Театрална продукция“) със студентите от класа на проф. Иван Добчев, както и с професора. Публикуваме интервюто на Яна Маринова с преподавателя и режисьор Добчев, без редакторска намеса, като си позволяваме да вмъкнем в курсив наши бележки, свързани с наши текстове във „въпреки.com” в контекста на казаното от него по повод на предстоящата премиера.

Иван Добчев: Заниманието с театър е спасение

- Поставяли сте „Иванов” в Димитровград, във Военния театър с Йосиф Сърчаджиев. Сега репетирате със студентите. Как се променя естеството на работа?

- Да работиш с професионални актьори е много по-различно, от колкото със свои студенти. Учениците вече си посветил в определена поетика и методология, по-лесно е. Сложността на работата със завършените актьори идва от това, че вече си имат амплоа, намерили са си маниер – няколко интонации и хватки, и така си карат. Това беше голям проблем в годините, когато бях млад режисьор. Много ми тежеше. Аз съм се учил от Леон Даниел. Присъствал съм на негови репетиции и съм усвоил стила му, методология и способността да увлича актьорите в определена поетика. / „Леон (Даниел) не е само духовният ми учител, а същинският учител, аз избягах от Академията година и ходех при него да бъда като асистент. Да ходя, да правя записки…Това, което съм научил от Леон са разговорите с него след репетиции. Дълго сме разговаряли, коментирали. Аз съм задавал въпроси върху това – имам цели тетрадки пълни със записи, почти от устата му – как говори, как води репетицията. Така човек може да научи, а и ако изповядва това, което прави този режисьор и му е близко. Той знае къде е попаднал. Леон Даниел не можа да стане преподавател в Академията. Веднъж опитаха, но неговият начин да селекционира, да проверява артистите се оказа невъзможен за тази Академия и той си тръгна”, каза Иван Добчев преди време за „въпреки.com”/

С младите актьори се работи трудно, когато трябва да ги въведеш в роля, която е обременена от възраст. Как един 22-годишен студент да изиграе 62-годишен старец? Това е проблем. Нужни са специални лекции, уроци и репетиции за това, как да се влезе в тази възраст, без да изглежда бутафорно и да е въпрос на грим и костюми. Това е друг начин на мислене, различен от маниера на младите. Например Иванов е 35-годишен, а Саша е 20-годишна. Става дума за млади хора, около студентските години, което е по-лесно.

Рафаел Бижев в ролята на Иванов, снимка: Теодора Тодорова

Но поетиката на Чехов изисква непрекъснато да се напомня, че това не е като в живота. Всяка една ситуация в неговите пиеси е извънредна и странна. Допускането на нещо на сцената е екстравагантно и въвеждането на даден реквизит не е случайно. Чехов го е превърнал във формула - когато в първо действие на сцената се появи пушка, то в четвърто: тя трябва да гръмне. В „Иванов“ пистолетът се появява доста рано, а в четвърто действие гръмва в главата на главния герой. Това се превръща в проблем за студентите, защото не всички потеглят и влизат в целите на този процес. Учебната атмосферата изисква да надграждат този процес, дори когато са извън репетиции. Нужно е да четат много литература, но не всички имат тази възможност.

- В този ред на мисли, вълнуват ли младите хора въпросите, които поставя Чехов?

- Оказва се, че да. Много от нещата преоткриват сами. В началото, като четат, може да не вникнат в текста. Но идва момент, когато потъват в смисъла - Какво се случва с една любов? Каква да бъде тази любов, за да не е банална? Как да не изглежда пошла и жълта? Тогава разбират, че това са неща, надживели времето си и като форма, и като средства за запазването на истинската любов. Колко страшно е именно такава любов изведнъж да изчезне?! Това е съвременно.

От спектакъла „Иванов – Барабанов“, снимка: Теодора Тодорова

- Ще разкажете ли какво се крие зад заглавието „Иванов - Барабанов“?

- Разкрива патоса на цялата пиеса. Иванов е различен от контекста на заобикалящия го свят. Средата го апострофира. Работната маса с книги и писма ще бъде залята с водка и кисели краставички, банички с лук. Нима тази голяма любов ще бъде опорочена с клюка, че единствената цел на Иванов е да вземе зестрата на Саша или Сара? И когато няма зестра, той ще ги разлюби… Тази пошлост, която го заобикаля като блато, убива истинските и чисти хора, смачква ги. Те много трудно оцеляват или стигат до самоубийство, както се случва с Иванов. Такава е тази гениална и велика формула на Чехов – „Най-големият враг на Живота е живеенето!“. Живеенето ние го наричаме оцеляване, битовизъм, а това са големите му врагове. Животът трябва да остане във високите измерения, не да ги допуска. Парите не могат да са оправдание, за това да го принизяваме. Тази тема днес е много актуална.

- Да се занимаваш с театър бягство ли е от блатото?

- Зависи. Заниманието с театър, или живопис е бягство, или предизвикателство, защото те са средства за спасение. Но ако се заемеш, трябва да се занимаваш с театър, който държи летва високо и казва – Елате, каня ви да се приповдигнете и да видите, че има друг по-висок смисъл в живеенето, от това да сме консуматори.

- Какъв е Вашият съвет към бъдещите кандидат - студенти?

- Винаги съм бил против това да се подготвят в школи. Особено някои актьори в провинцията, които са си изградили такъв имидж на „подготвящи“. Дори и да са талантливи и надарени децата, лошата подготовка им пречи същински да влязат в професията, защото те вече са повредени. Имал съм много примери за момичета и момчета, които идват от никъде, без подготовка. На изпитите е много видимо, че са чисти същества. С тях може да се работи в дадена поетика.

От спектакъла „Иванов – Барабанов“, снимка: Теодора Тодорова

Докато с клишираните в някакво амплоа или в друга някаква представа не е така лесно. Понякога се оказва напълно невъзможно. Когато за първи път с Маргарита Младенова бяхме поканени да вземем клас, имаше протест в Академията. Студентите не искаха да бъдат обучавани по тогавашния модел. В този момент ние направихме експериментален клас �� изцяло различна програма. За приемния изпит ние не искахме от кандидат-студентите да идват със заучени монолози. Вместо това им давахме текстове и по време на изпита, те ги четяха, или ги научаваха на момента. Тествахме дали имат дарбата, като работеха върху непознати материали. Най – блестящият пример, с който можем да се гордеем е Снежина Петрова, която завърши този клас. /За „въпреки.com”каза преди време актрисата, че не може да каже какво би станало с нея, ако е останела в класа, в който е била приета във ВИТИЗ, тогава. Но е много щастлива, че е отишла в класа на Младенова и Добчев. Това ѝ е дало изцяло нова перспектива към изкуството: „Грети и Иван те въвеждат в един храм. Те вярват, че театърът е храм и той става храм. И това е, няма връщане назад”, признава Снежина. Много са спектаклите, които е играла през годините под тяхна режисура./

- Какво може да очаква зрителят от скорошната премиера? Какво ще бъде по-различен „Иванов“ от всичките други?

- Както се разбира поставям „Иванов“ за четвърти път - в Пловдив, Димитровград, включително със студенти в Академията. Реализирал съм пиесата и в Сливен, но под друго заглавие „Свирепо настроение“. Тогава ситуациите в спектакъла превъплътиха събитията свързани със свалянето на Тодор Живков и така целият се изпълни с препратки към промените, ставащи в държавата. Нито една от постановките не прилича на тази, която вече съм направил в друг театър. Невъзможно е! Винаги има нещо друго, още едно, което не съм открил в предишните варианти и не съм успял да доведа до края. Дали защото съм се усъмнил, или не са ми стигнали силите, или въображението и съм го изоставил… Така че „Иванов“ ще бъде откритие – дори и за тези, които познават моите спектакли.

От спектакъла „Иванов – Барабанов“, снимка: Теодора Тодорова

Това е различно ново четене на Чехов като драматург. Тръгнал съм от „Без надзорщина“, ръкопис на пиеса, която Чехов пише в младините си. Тя е открита след смъртта му от неговата сестра. Това е огромна пиеса, около 400 страници. В нея се съдържат всички пиеси на Чехов. Героите са с други имена, но ситуациите са идентични. По тази причина си позволих, в този спектакъл, да вплета и други герои като Шарлота Ивановна от „Вишнева градина“.

Автор: Яна Маринова

Великолепна е идеята младите театроведи да подготвят текстове за предстоящите премиери в НАТФИЗ. Ние винаги с огромно удоволствие и респект публикуваме техни текстове, като оставаме верни на стила и изискванията, които сме си поставили във „въпреки.com”. А ето и екипът на спектакъла „Иванов – Барабанов“ по Чехов: превод, постановка и сценичен вариант Иван Добчев, сценография Ивайло Николов, костюми Сузи Радичкова, композитор Асен Аврамов, асистент Димитър Сарджев, плакат Янина Петрова и фотограф Теодора Тодорова. Участват студенти специалност „Актьорство за драматичен театър“, клас проф. Иван Добчев.

Действащи лица и изпълнители:

ИВАНОВ, Николай Алексеевич - Рафаел Бижев

АННА ПЕТРОВНА, негова жена, родена Сара Абрамсон - Дениза Павлова / Карина Илиева

ШАБЕЛСКИ, Матвей Семьонович, граф, негов вуйчо - Борис Върбанов

ЛЕБЕДЕВ, Павел Кирилич - Илиян Нонов

САША, негова дъщеря - Елена Траянова / Яна Зайкова

Д-р ЛВОВ - Боян Фераджиев /Алекс Иванов

КОСИХ, Дмитрий Никитич, акцизен чиновник - Кристиян Стоичков

БОРКИН, Михаил Михайлович, далечен роднина на Иванов, управител на неговото имение - Димитър Василев

АВДОТЯ НАЗАРОВНА, сводница - Мануела Минкова / Валерия Върбанова

СИМЕОНОВ-ПИШЧИК, собственик на имение - Марин Джишев

ЕПИХОДОВ, Семьон Пантелеич, деловодител - Николай Ганчев

ДУНЯША, прислужница - Яна Зайкова / Елена Траянова

ДУДКИН, стар ерген – Благовест Мицев

ПЕТРУША, лакей, старец на 87 години - Късин Ванг

ШАРЛОТА ИВАНОВНА, гувернантка - Ангела Канева

ЗАКАЧУЛЕНАТА, актриса от друга пиеса - Карина Илиева / Дениза Павлова

P.S. на редактора: В далечната 1975 година гледах спектакъла „Иванов“ на Иван Добчев в театър „Апостол Карамитев“ в Димитровград с талантливия актьор Николай Аврамов, светла му памет, в главната роля. Незабравимо представление, за което много съм разказвала на Стефан Джамбазов. Заедно почти не сме пропускали спектакъл на режисьора в София. Повече от 30 години, от самото начало на „Сфумато“ сме следили какво създават и как работят с младите Маргарита Младенова �� Иван Добчев.

Иван Добчев и Маргарита Младенова, снимка: Стефан Джамбазов

Често сме писали за тях и винаги е било нещо ново и различно. За нас, както и за техните театрални изследователи, те са явление в театъра ни и не само. Сега продължавам, макар и без Стефан, срещите с тяхното изкуство и гледната им точка към света, към човека, към случващото се с нас…

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Теодора Тодорова и Стефан Джамбазов

#Иван Добчев #Чехов #НАТФИЗ

0 notes

vprki · 3 years ago

Text

Фотоизложба „Андрей Даниел – последните 7 години“

“Тази изложба е опит за кратък репортажен разказ с визуални акценти от последните седем години на големия художник, преподавател и мъдрец проф. Андрей Даниел /1952 – 2020/. Имахме щастието да се виждаме по – често по различни поводи в тези последни негови години освен заради приятелството, но и във връзка с нашия сайт и фондация „Въпреки”. Разговорите и срещите ни бяха свързани с подготовката и откриванията на негови изложби, както и на учениците му, на които изключително държеше.

Обикновено говорим за първите седем години в живота на един човек. Но тук снимките показват някои моменти от последните седем – също важни и магични от земния му път. В тях за Андрей имаше много положителни емоции – признания, работа в Академията в София и филиала в Бургас, но и тежко боледуване. Но той не се предаде на болестта и работеше, и преподаваше до края… И беше щастлив. Защото твърдеше и вярваше, че хората на изкуството трябва да синтезират смисъл. „И ако не се научим да измисляме смисъл, да синтезираме за себе си и за околните, за много големи групи хора смисъл, то това съществуване ще бъде по-скоро някакъв вид вегетация”, каза в разговор с нас за сайта ни „въпреки.com” Андрей Даниел. А аз имах удоволствието и шанса през тези години да снимам някои събития от живота на художника. Предлагам и вие да се докоснете до тях и дано усетите през изображението неговата емоция и мисъл…”

Стефан Джамбазов

P.S. от Зелма Алмалех: Това е текстът на Стефан към изложбата, написан миналата година. От самото начало Международният музикален фестивал „Мартенски музикални дни“ е партньор на фондация „Въпреки“ за представяне на фотоизложбата. Андрей и забележителният му баща театралният режисьор Леон Даниел са родени в Русе. Планирахме заедно с русенските си партньори изложбата да е през март, но пандемичната ситуация наложи прекрасните музикални празници да са през септември…Стефан Джамбазов отлетя от земния ни свят на 15 март. Работи до последно със силен дух и безкрайна любов към изкуството. Мъжки се бори повече от две години и половина с коварна болест. Въпреки нея, беше щастлив, заедно гледахме напред и обмисляхме нови проекти с обич и преклонение пред изкуството. Вярвам, че са сега някъде двамата с Андрей и си говорят за смисъла…

Проектът на фондация „Въпреки“ е финансиран от Национален фонд „Култура“, а самата изложба в Русе е от 18 септември до 30 септември в Градската галерия на града.

Текст:"въпреки.com"

#Андрей Даниел #Стефан Джамбазов #изложба #Русе

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

РЕФЛЕКСИИ: Самюел Бекет – сияйното отсъствие

За пръв път се срещнах с театъра на Бекет през 1988 г., когато отидох да гледам „В очакване на Годо“ в Театъра на Българската Армия, постановка на режисьора Леон Даниел, с Ивайло Христов в ролята на Естрагон, Йосиф Сърчаджиев като Владимир, Атанас Атанасов – Поцо и Мирослав Косев – Лъки. Днес, от дистанцията на годините, мога с убеденост да кажа, че това е една от най-вълнуващите ми срещи с театъра, които съм имала. Написа за „въпреки.com” доц. д-р Антоанета Дончева, философ и преподавател.

На 13 април се навършиха 115 години от рождението на Самюъл Бекет, на писателя, създал „В очакване на Годо“ и „Краят на играта“, който преди малко по-малко от сто години сподели: „Единственият начин да се възродим е да отворим очите си за хаоса!“(1) – и превърна тези думи в свой творчески манифест. „Не може вече да се говори за човека, трябва да се говори за бъркотията… Това, което казвам, означава, че ще има нова форма на изкуство, която ще бъде от такъв вид, че ще приеме съществуването на хаоса и няма да се опитва да го представя като нещо друго“. (2)

Брилянтната постановката на Леон Даниел и играта на актьорите, спомням си детайлно сякаш е било вчера, оставиха цялата ни младежка компания буквално без дъх: не спирахме да се смеем, сълзите се стичаха от очите ми, не можех да си поема въздух. Това невероятно представление на най-известната пиеса на Бекет, ненадминато досега на наша сцена, беше постигнало точно този ефект, който драматургът е целял. Тогова още не знаех, че Бекет ще се превърне до голяма степен в моя съдба и че ще отделя десетки години от живота си, за да изучавам и анализирам текстовете му и не знаех, че никога повече няма да мога да се смея така искрено и безостатъчно на постановка по негов текст, където и да е било по света. Предполагам, че минаващите години имат нещо общо с този факт, но тогава, в онази далечна 1988 г., бяхме млади, луди и щастливи: спомням си, че когато постановката свърши и с групата приятели се разхождахме из нощна София, продължавахме да имитираме тъжно-веселите клоуни на Бекет, да повтаряме репликите и отново, и отново да се заливаме от смях. Днес този ден изглежда като необяснимо девствено докосване до текстовете на писателя, който е обявен едва ли не за пророка на безсилието, безизходността и безсмислието на човешкия живот. Но така работи паметта.

Да започнем от началото

Бекет твърди, че е роден на Разпети петък (13 април) 1906 г., въпреки че в акта му за раждане е отбелязана датата 13 май 1906 г. Той е вторият син на семейство от средната класа, живеещо в голяма къща с градина и тенис корт във Фоксрок, предградие на Дъблин. Баща му, Уилям Франк Бекет, е геодезист от хугенотски произход, а майка му, Мария Джоунс Роу, е медицинска сестра. Младият Самюъл посещава училището „Ърлсфорт хаус“ (Earlsfort House) в Дъблин, а на 14 години отива в Портора (Portora Royal School), същото училище, в което учи и Оскар Уайлд. Бекет става студент в Тринити Колидж, Дъблин през 1923 г. на 17-годишна възраст, където учи френски и италиански. Завършва първи по успех през 1927 г. и приема временно преподавателско място в Кампбъл Колидж (Campbell College) за два семестъра, преди да поеме лекции в Екол Нормал Супериор (École Normale Supérieure) в Париж. След изтичането на договора му се завръща отново в Дъблин, за да заеме поста асистент по френски език в Tринити Колидж.

По-късно го напуска и заминава за Париж, където ще прекарва останалата част от живот си, защото Ирландия му се струва задушаваща. Томас Макгрейви, поет и близък довереник на Бекет, го запознава в Париж с Джеймс Джойс и за известен период от време той става негов научен сътрудник. В Джойс Бекет открива творец, на когото истински се възхищава и от когото се учи, но осъзнава, че не може да го следва и трябва да намери свой собствен път. Еманципирането на младия Бекет от влиянието на Джеймс Джойс бележи големия поврат в неговите естетически търсения – светът на провала, отсъствието и празнотата, на човешкото безсилие, но гарнирани с много хумор и облени от мъждива светлина, е това, което го интересува и за което иска да пише. Тези търсения ще му открият една динамика на света, която обърква и възхищава неговите читатели и зрители и до днес. През 1931 г. Бекет се отправя на неспокойно пътешествие из Великобритания, Франция и Германия – посещава музеи, концерти, чете книги, пише стихове и разкази и се занимава със странна работа, за да се издържа. По време на пътуването си се сблъсква с много хора, които го вдъхновяват и се превръщат в прототипи на най-интересните му герои.

Забележителната библиотека на Тринити

През януари 1938 г. в Париж Бекет е почти смъртоносно намушкан с нож в гърдите. Докато се възстановява в болницата, той се запознава със Сузана Дешево-Думенил, студентка по пиано, жена с авангардни вкусове и лява политическа нагласа, която преди това се е срещала с Бекет в един тенис клуб. Двамата се женят през март 1961 г. След избухването на Втората световна война той остава във Франция и се присъединява към Френската съпротива, защото предпочита „Франция във война пред Ирландия в мир“. Трябва да отбележим този факт, защото в Съпротивата е мобилизирана само нищожна част от френското население. Бекет получава Кръст за храброст заради участието си във френската съпротива.

Творческите търсения на Бекет, въпросите и колебанията му относно бъдещето му като писател – поприще, което той избира въпреки яростната съпротива от страна на семейството си и което му коства много, стартират още по време на студентските му години. Приятелят му от Тринити Колидж - Алфред Перон, който е учил заедно с Жан-Пол Сартр в Париж, си спомня как една вечер Бекет се върнал в апартамента с алуминиева лента от печатарска машини, подобно на тия, които се използват, за да украсяват платформите на железопътни гари, на която изписал думите

PAIN PAIN PAIN ( болка, болка, болка)

и я залепил на стената срещу леглото си. Бекет превръща болката в крайъгълен камък на своето творчество и го дефинира като „зона на изчезване“. Още в първата му новела „Мечта за красиви е недотам красиви жени“ героят му Белаква, който е автобиографичен образ, изповядва: „за мен единственото реално нещо се намира в мълчанието между очите ми, между мен и теб… в пространството между крилете на гърба ми. Приемам само балансирането на ръба на постулатите – Мазох-Сад, Аз-Ти, Аз- Не-Аз. ...на върха на тези вълнуващи връзки аз живея мъртъв за себе си... в не-съществуване и не-сам, недокоснат от пулса на самотата…“(3) Тези думи ще се превърнат в творческа програма на бъдещия писател. Зоната на изчезване, в която обитават всички негови персонажи, е схизмата, която съществува между думите и нещата, духа и тялото, автора и читателя, илюзията и реалността, Аз-а и Не-Аз-а, езика и мълчанието. Този сложен концептуален комплекс изгражда „поетиката на отсъствието“, на привидната загуба на сакралното, често на оскверняването, които, обаче, ни насилват да ги търсим отвъд нея – в труднопостижимата рефлексия между присъстващо и отсъстващо.

След войната започва най-плодотворният творчески период за Бекет. В рамките на пет години той написва „Елевтерия“, „В очакване на Годо“, „Краят на играта“, романите „Малой“, „Малоун умира“, „Непоправимият“, „Мерсие и Камие“, две книги с разкази и книга с критики. На 3 януари 1953 г. е премиерата на пиесата му „В очакване на Годо“ в Театър на Вавилон (Le théâtre de Babylone), Париж, посрещната с бурно недоверие и смях и от критиците, и от зрителите. Вивиан Мерсие дори отбелязва, че Бекет е сътворил теоретично невъзможна драма, защото в нея нищо не се случва и то два пъти. Но по ирония на съдбата, „В очакване на Годо“ е призната от критиците за най-влиятелната англоезична драма. Драматургът успява да постигне онова ниво на отрицание, което влияе творците на писано слово и до днес. Пиесата е поставена около 400 пъти само за няколко години след появата си и е преведена на десетки езици.

Шестдесетте години на ХХ в. са период на промени за Самюъл Бекет. Той жъне огромен успех по целия свят, режисира, прави филми, пише радио-пиеси. През 70-те и 80-те години на ХХ в. продължава да работи в малка къща извън Париж. Там той може да се посвети изцяло на изкуството си, избягвайки публичността.

През 1969 г. му е присъдена Нобелова награда за литература,

въпреки че отказва да я приеме лично, за да избегне произнасянето на реч по време на церемонията. Интересен е фактът, че Бекет е бил предложен за наградата и предишната година, но една част от журито е била против, заради мрачните и песимистични послания на изкуството му. На следващата година Карл Рагнер Гиеров, основен застъпник на кандидатурата на Бекет, аргументира избора му с твърдението, че творчеството на писателя представя човечеството в най-тежките му дефицити – на дъното на социалната и личностна деградацията, но едновременно с това внушава по гениален начин, че дори най-черната визия не е израз на враждебност и нихилизъм, защото само там песимистичната мисъл на твореца и поезията могат да направят чудеса, показвайки възможната реабилитация за човека и пътя на спасение.

Самюел Бекет

Чрез иновативните форми на писане Бекет прави възможна идеята, че модерният човек може да бъде възвишен и в най-голямата нищета и мизерия. Какво получава, какво остава от човека в творчеството на Бекет? – ще запита Гиеров: „Просветление. В творчество на Бекет черното се оказва сиянието на деня, защото нещата, които хвърлят най-дълбока сянка са тези, които отразяват източника на най-ярката светлина. (…) Изобразяването на човешката деградация, на която сме свидетели в драматургията и романите на Бекет, може би в най-голяма степен от всичко познато до този момент, не би била възможна, ако се отречени човешките ценности.“ (4)

Творчеството му продължава да предизвикват разгорещени дебати, актуалността му нараства. Най-точният и изчерпателен отговор на въпроса защо написаното от Бекет е актуално и до днес, защо продължава да ни вълнува, да буди нестихващ интерес в читатели, критици, изследователи и театрали, дава неговият последовател и приятел и също носител на Нобелова награда за литература – Харолд Пинтър: „Защото, колкото по-далеч отива във всичко, което пише, толкова повече е от полза за мен. Аз не искам философии, трактати, догми, вероизповедания, решения, истини, отговори. Не искам нищо от това, което лесно се продава или разбира. Защото

той е най-смелият и безмилостен писател

и колкото повече набутва носа ми в мръсотията, толкова повече съм му благодарен. Той не ме съблазнява, не ме будалка, не ме води по утъпкани градински пътека, не ме подмамва, не ми предлага утешение, изход или откровение, не мe улеснява, не ми продава нещо, което не искам да купя, не се интересува дали го харесвам и разбирам или не, не прави заключения и не се кълне в нищо. Е, аз ще купя неговата стока, ще захапя куката, ще тръгна след него, защото той не остави нито един камък непреобърнат и нито един червей неизваден на показ. Бекет показа раждането на друг вид красота и защото всичко, написано от него, е прекрасно“. (5)

В музея на восъчните фигури има специална стая за писателите /първият вляво е Самуел Бекет/

В края на 80-те години на ХХ век Самюъл Бекет е с влошено здраве и се премества в малък старчески дом. Съпругата му Сузана умира през юли 1989 г. Животът му се ограничава до малка стая, в която приема посетители и пише. Умира на 22 декември 1989 г. в болница от респираторни проблеми само няколко месеца след съпругата си.

По време на дългогодишната си работа върху творчеството на Бекет често си припомнях казаното от Жак Дерида. Френският философ описва проблемите, които се появяват при интерпретацията на творчеството на Бекет по следния начин: когато съм със студенти и трябва да интерпретирам Бекет, аз избирам три изречения, върху които работим два часа и накрая се предавам, защото не е възможно, нито честно, нито дори интересно да формулирам някакъв смисъл, който се крие зад тях, защото именно композицията, риториката и ритъмът, дори на най-лишените от композиция негови текстове, са това, което остава накрая: най-интересното, най-същественото се крие точно там – в този остатък и той е ключът към вселената Бекет и неизменно стигаме до въпроса: Всъщност какъв е смисълът на този текст? Един абсурд. (6) Ако послушаме какво казва Дерида, би трябвало да се примирим с мисълта, че винаги ще има „остатък“, когато се срещаме с изкуството на Бекет, защото то ражда „грохот, тегоба, ярост, задуха, свирепо, напразно, непрекъснато усилие.“ (7)

И трябва да разберем: „пиесите на Бекет са абсурдни не заради отсъствието на всякакъв смисъл – тогава биха били нерелевантни, а заради разискването му. Те разгръщат историята на смисъла.“ (8)

Мостът наименован на Самюел Бекет в Дъблин

Който може да бъде изречен и така: опитай, провали се, опитай отново, провали се по-добре. ≈

Текст: Антоанета Дончева

Снимки Стефан Джамбазов и архив

Бележки: 1. Споделено от Бекет пред Том Драйвър през 1961 г. Вж. Tom Driver, Beckett by the Madeleine, In: Columbia University Forum, vol. 4 (Summer 1961), рр. 21-24.

2. Ibid.

3. S. Beckett, Dream of Fair to Middling Women, Dublin: Black Cat Press, 1992, pр. 167-168.

4. https://www.nobelprize.org/prizes/literature/1969/ceremony-speech/.

5. Писмо на Х. Пинтър от 1954 г. до приятел. В Samuel Beckett : the critical heritage, еds. Lawrence Graver, Raymond Federman, London : Routledge & Kegan Paul, 1979, p. 12.

6. A. Szafraniec, Beckett, Derrida, and the Event of Literature, Stanford: Stanford University Press, 2007. p. 12.

7. С. Бекет, Молой. Малоун умира. Неназовимото, прев. В. Маринов, М. Коева, П.Оббов, София: Фама, 2007, с. 138.

8. Т. Адорно, Естетическа теория, София: Агата, 2002, с. 225.

#СамюелБекет #АнтоанетаДончева #ЛеонДаниел #театър #Дъблин #Париж #Дерида

0 notes

vprki · 4 years ago

Text

За Андрей Даниел не може да говорим в минало време

Една година от деня, в който ни напусна големият художник и преподавател Андрей Даниел, се навършва на 24 януари. Хубаво е, че продължава и точно в този ден фотоизложбата „Андрей Даниел – последните седем години“ на Стефан Джамбазов в галерия „Академия“ на Националната художествена академия /продължава до 5 февруари/. Защото и НХА беше негов дом, където изживя щастливи мигове с изкуството и своите студенти. И за да почетем този ден ви предлагаме текста на Стефан Джамбазов, публикуван в новото онлайн издание на НХА „Изкуство и критика“.

Преди време в разговор с проф. Андрей Даниел по повод 90 години от рождението на баща му режисьора Леон Даниел, беше казал: „Извинявайте, но не мога да говора за него в минало време”. Сега искам да повторя неговите думи по повод на самия Андрей – за него не може да говорим в минало време.

Една от последните снимки на Андрей – в галерия „Арт 36” на изложба на негови ученици, декември 2019 - снимка Стефан Джамбазов

Напусна нашия свят на 24 януари 2020, но неговото присъствие остава и е знаково. Защото той не беше само изключителен художник, но и мъдрец, философ и педагог. И думите му за Леон Даниел, че силата му е била в неговия анализ, важат с пълна сила и за сина: „Да направи действен анализ, както това се казва като предмет в театъра. Кое защо става? Причинно-следствените връзки да се изяснят, да се тръгне по обратния път, да се стигне до корена на нещата. Да се разбере от къде тръгва всичко. Това свое качество той го използваше и извън театъра. Той можеше да направи и правеше анализ на положението, в което са намираме. Като общество, като култура, като отношения. И търсеше основата, търсеше причината”, каза Андрей Даниел за Леон Даниел. А сега ние припомняме думите му и за самия него. Андрей не е от художниците, които могат да спретнат набързо едно красиво пейзажче, някакъв интериор или портрет. Изкуството му минава през емоцията, но и през анализа, и образите са премислени, но и преработени като послания. При Андрей няма случайни картини – образите са натоварени със смисли, но без да са изсушени от рационалното или назидателни. Андрей ти предлага своя свят, без да го натрапва. Но това не означава, че няма позиция и по обществените проблеми.

Различни хора обвиняваха интелектуалците и хората на изкуството, че са дистанцирани от неотдавнашните протести срещу правителството. Обвиняваха ги в пасивност, в умора, в изхабяване, едва ли не в ретроградност заради това, че не споделяли агресивната нетърпимост към различното мнение. А преди време по време на предишните протести преди седем години Андрей Даниел каза в разговор за нашия сайт „въпреки.com” думи, които напълно важат и днес: „Човекът на изкуството трябва да съумява да създаде дистанция. Тази дистанция много често кара хората на изкуството да не участват пряко буквално в тези демонстрации, протести, думба – лумба и всякакви такива неща. По някакъв начин да се опитват да оставят документи за времето. Най-добре е тези документи да не са твърде много манипулирани от личните страсти. По-хубаво е да си отвориш рецепторите и да усетиш истинската сложност на нещата, основанията и на едните, и на другите, и на третите, цялата сложност на времето. За мен това е важната работа, която може да свърши човек. И това му е и задължението. Обществото, без да е в голям консенсус по този въпрос, спонсорира хората, които правят изкуство. Защото те не произвеждат хляб, сирене или нещо друго. Те произвеждат нещо доста имагинерно, абстрактно и неуловимо, което обаче един ден се оказва основа на някакви ценностни системи, оценки на времето, на смисъла, така че в края на краищата се оказва полезна тяхната дейност. Пак повтарям, за мен е много важна способността да създадеш нужната дистанция към събитията и хората, за да може да се получи арт”.

Леон Даниел в компанията на Шекспир, Брехт и Бекет на фреска от Андрей Даниел пред зала “Миракъл” в Театър “Българска армия” - снимка Стефан Джамбазов

И тук ми се иска да припомня и неговата изключителна преподавателска дейност в Националната художествена академия. Някак си тази дарба също е наследил от баща си. За Леон Даниел, който не е преподавал никога официално във ВИТИЗ, десетки режисьори и актьори го сочат като свой учител. А Андрей във време, когато все повече идеята за авторитетите девалвира, е сочен като неоспорим авторитет от своите студенти. При това той не създаваше от тях свои образи и подобия, а опитваше да извади най-доброто. „Да учиш студентите е ужасно относително нещо в изкуството. Разбира се, че има дисциплини, предмети, които са набор от фактология, набор от история на изкуството и т.н., които трябва да се учат. Другото, което прави изкуството изкуство е вкусът, усетът към реалността, истината, нещата, явленията. Това е нещо, което се създава, не съм сигурен дали от учителя се създава. Учителят надушва процесите в студента, че са започнали, че нещо ври и кипи там и започва да подпомага тези процеси. Много често тези процеси спират или въобще не започват, или тръгват накриво и тогава въобще нищо не става. Тогава някак си не могат да се поправят нещата. Затова е и толкова рисково това занимание. Защото, както се казва, смъртността на таланта е огромна и неочаквана. И не знаеш от какво изчезва така смисълът в една личност. Това за което си говорим е точно това – как да се съхран�� и да се създаде възможност непрекъснато да се синтезира смисъл”, каза Андрей в един от нашите разговори.

Андрей Даниел сред колеги преподаватели в НХА преди изпит - снимка Стефан Джамбазов

Някак си неговата личност неуловимо присъства и в търсенията на студентите му. Без да им налага своя почерк, той им дава и свободата, но и възможността да намерят себе си. И така определи своя преподавателски стремеж в Академията: „Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България. Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”.

Андрей Даниел с част от своите студенти на изложбата в галерия “Академия” по проекта на фондация “Въпреки” - “Учители и ученици в изобразителното изкуство” - снимка Стефан Джамбазов

Той успя да постигне това свое желание. И затова студентите толкова тъжаха за него, когато си замина. Но все пак той остана. И ние искаме с една фотоизложба да помогнем да бъде преодоляна забравата. Изложбата е от мои снимки и е озаглавена „Андрей Даниел – последните седем години”. В тези години имахме възможност да сме близо до него по наши проекти, един от които беше „Учители и ученици в изобразителното изкуство”, вдъхновен точно от Андрей Даниел и с участието на Емил Попов, Вихрони Попнеделев и Николай Майсторов. А сега в тази фотоизложба предлагаме моменти от битието на художника в ателието му в Академията, във филиала на НХА в Бургас, който Андрей изключително харесваше и помагаше за неговото утвърждаване, на негови изложби и на студентите му, до края на земния му път. Надяваме се чрез тези снимки, които бяха показани вече в Созопол, по време на Пловдив Джаз фест, сега в галерия „Академия” в София, а и на други места, да запазим спомена за Андрей Даниел жив, така както остава и неговото творчество…≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

#Критичен поглед #Андрей Даниел #галерия Академия #НХА #Национална художествена академия

0 notes