#Майкъл Форбс

[vprki]

Неподражаемият живот на Бърнард Шоу в изложба и филм

„Сега, когато се научихме да летим във въздуха като птици, да плуваме под водата като риби, ни остава само едно – да се научим да живеем на земята като хора.” Това е един от знаменитите афоризми на драматурга Бърнард Шоу, споделен преди повече от век. Звучи актуално, дори болезнено и като прибавим изключителното развитие на технологиите за тези десетилетия…

В централното фоайе на Националната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ е експонирана изложба, посветена на Бърнард Шоу, организирана от Посолството на Ирландия в София, която ще продължи до 22 ноември. При откриването й беше представен ирландският документалният филм, озаглавен на английски „Judging Shaw“ /���Оценката на Шоу“/, създаден през 2017 година, с режисьор Гери Хобън. А през живота на световния драматург ни води популярният ирландски актьор Габриел Бърн, роден в годината, когато писателят умира - 1950. Подобно на героя си актьорът е емигрант ирландец, който е трябвало да напусне родината си, за да бъде оценен. Но за разлика от Бърнард Шоу той се връща и се снима, режисира филми и телевизионни продукции. Но за филма малко по-долу.

„Националната библиотека е най-подходящото място за тази изложба и филм, които са създадени, за да отбележат публикуването на новата биография на Джордж Бърнард Шоу от Кралската ирландска академия, написана от писателя критик и академик Финтан О’Тул. Шоу е бил съвременник на Оскар Уайлд, онзи друг ирландец, който е въздействал като писател и на  сцената, първоначално в Лондон, а след това и извън него. Творбите и на двамата остават и до днес в репертоара на международния театър“. Каза при откриването на изложбата Н. Пр. Майкъл Форбс, посланик на Ирландия.

Н. Пр. Майкъл Форбс, посланик на Ирландия

И продължи: „Шоу е бил нещо повече от човек на словото. Той е бил политическа сила, глас на бедните, разочарованите и озлобените. Най-простият му цитат по отношение на бедността силно демонстрира гледната му точка, дори в перспектива: „Най-голямото зло и най-лошото от престъпленията е бедността“. Той е използвал художественото си творчество и известността си като писател, за да преследва политическите си каузи.“ Посланикът припомни, че един от най-ранните театрални успехи на Шоу е пиесата „Героят и войникът“, посветена на Българо-сръбската война от 1885 година. Както във всички пиеси на Шоу, и в тази има силна критика към войната и към онези, които водят войни, заедно с обичайния му присмех към управляващите класи. На премиерата в Лондон на 21 април 1894 присъства и Оскар Уайлд. Но в нея драматургът представя българите съвсем не в благоприятна светлина. Напротив! А може би днешен контекст по-широко бихме погледнали на сарказма на автора, независимо че на времето българските студенти в Германия и тогавашната Австро – Унгарска империя са били силно възмутени… През 1976 година пиесата се играе с огромен успех във Виена, с което се отбелязва 120 години от рождението на Бърнард Шоу. С нея отбелязват и 150 - ият му рожден ден в австрийската столица. А още през 1958 година снимат филм по нея в Западна Германия, като в главната женска роля е знаменитата българска оперна певица със световна слава Люба Велич. Филмът има множество награди, между които и номинация за наградата Оскар за чуждоезичен филм…

Джордж Бърнард Шоу е роден в бедност в Дъблин през 1856 г.,  умира в Англия през 1950, където заминава едва на 15 години.  Неговите творби са изключително влиятелни и продължават да имат резонанс и днес, тъй като сме изправени пред продължаващите предизвикателства на бедността и неравенството на хората и пола - винаги темата на неговата работа и коментари. Известен е и със своенравието си дори в такъв личен детайл – не харесва името Джордж и така остава известен на света като Бърнард Шоу, а и в началото на кариерата си като журналист се подписва с G.B.Sh. Кариерата си на драматичен писател започва с пиесата си „Къщата на вдовеца“, която включва в цикъла „Неприятни пиеси“. В този цикъл са включени още 2 пиеси: „Обичаният мъж“ (1893) и „Професията на госпожа Уорън“ (1894). Последната е забранена за поставяне на сцената и трябва да минат 8 години, за да може лондонската публика да я види. Вторият цикъл „Приятни пиеси“ обхваща: „Героят и войникът“(1895) – действието на пиесата се развива в България по време на Сръбско-българската война, „Кандида“ (1894), „Избраникът на съдбата“ и „Никога не може да се каже“ (1894). Третият цикъл са 3 пиеси за пуритани: „Ученикът на дявола“ (1898), „Цезар и Клеопатра“ (1899) и „Промяната у капитан Брасбоунд“ (1899). Към същия период от творческата му дейност се отнасят и комедиите „Човек и свръхчовек“ (1903), „Другият остров на Джон Бул“ (1904), „Майор Барбара“ (1905), „Дилемата на лекаря“ (1906), „Женитба“ (1908), „Неравен брак“ (1909), „Разобличението на Бланко Поснет“(1908), „Андрокъл и лъвът“ (1912), „Пигмалион“ (1913). През периода 1912 – 1918 г. Шоу пише едноактни пиеси (с 1 действие) на злободневни теми. След войната създава пиесите „Домът на разбитите сърца“ (1919), „Връщане в Матюзалем“ (1920), „Света Йоанна“ (1923), „Кола с ябълки“ (1929), „Много е хубаво, за да бъде вярно“ (1931), „Милионершата“ (1935), „На скалите“ (1933), „Женева“ (1938), „В щастливите дни на Карл Чарлз“ (1939).

„Критиката на Шоу срещу войната, кампаниите му през целия му живот срещу бедността и неравенството, както и в полза на феминизма го прави една от най- радикалните известни личности през 20-ти век“, подчерта посланик Форбс. Според него драматургът е човек надраснал времето си, но не е лишен от провали. През 20-те и 30-те години той вярва в полезността на диктатори като Сталин, Хитлер и Мусолини, които да „свършат нещата“. След опустошенията, причинени от такива диктатори и най-вече ужасяващия Холокост, Шоу бързо осъзнава грешките си. И все пак на работната му маса, както видяхме във филма редом с портрета на Махатма Ганди е и портретът на Сталин. Още през 1931 година драматургът е на посещение в Съветска Русия, когато Сталин кани западноевропейски интелектуалци. Шоу е възхитен, без да подозира, че в това време хората от Украйна умират от глад, невинни са изпращани на смърт и в зловещи лагери и това е политиката на Сталин и тези около него. След време големият германски драматург Бертолд Брехт ще напише колко много харесва драматургията на Шоу и колко дълбоко не приема възгледите му да харесва диктаторите, между които Мусолини и Хитлер.

В изложбата в Народната библиотека големи пана със снимки и важни текстове на български и английски разказват дългата история на Бърнард Шоу, признат за един от значимите драматурзи на времето си, чиито пиеси и до днес са в репертоара на световните театри. Сред фотографиите има и негови, самият той 50 години силно се е увличал от фотографията. Той е първият писател, който получава Нобелова награда за литература през 1925 година и Оскар за сценария на филма „Пигмалион“ /1938/ на 11-та церемония на наградите през 1939 година с режисьори Антъни Аскуит и Лесли Хауърд /номинация за най-добър филм/ и с Уенда Хилър /номинация за главна женска роля/. /След няколко десетилетия историята се повтаря, но в обратен ред - Боб Дилън печели Оскар през 2001 г. за песента Things Have Changed от филма „Вундеркинди“, режисьор Къртис Хенсън с Майкъл Дъглас /с номинация за главна мъжка роля/ и Нобелова награда за литература 2016 година/.

Но „Пигмалион“ в друга своя версия като мюзикъл „Моя прекрасна лейди“, филмиран през 1964 година, печели цели 8 награди „Оскар“, включително за най-добър филм. Първоначално Бърнард Шоу отказва да даде разрешение пиесата да бъде адаптирана като мюзикъл. Едва след смъртта му /1950/ поетът Алан Джей Лернър и композиторът Фредерик Лоу се залавят с музикалната адаптация. Но тъй като основната история в „Пигмалион“ не е любовна, а това противоречи на обичайната конструкция на мюзикъла, те изпитват сериозни затр��днения. Спират проекта за близо 2 години, но след това само за 5 месеца създават бляскавата версия на мюзикъла „Моя прекрасна лейди“, който жъне огромен успех на премиерата през март 1956 година в Театър „Марк Хелингър“ в Ню Йорк. Не може да не отбележим, че последната постановка на забележителния ни театрален режисьор Леон Даниел в Народния театър „Иван Вазов“ беше „Пигмалион“ с Рени Врангова в главната роля. Спектакъл, който продължава да е на сцена.  „Професията на госпожа Уорън“, забранена от цензурата навремето в Англия, е поставена 1946 година отново в Народния театър от големия театрален режисьор и преподавател Кръстьо Мирски, а в главната роля е знаменитата Олга Кирчева. Остава незабравимо превъплъщението на Емилия Радева като Жана Д`Арк в „Света Йоана“ в Театъра на Българската армия, постановка на Елка Михайлова. В този спектакъл моментното присъствие на Петър Слабаков на финала в ролята на войника, който подава кръста на Жана на кладата беше завинаги запомнящо се.

Във филма, посветен на Бърнард Шоу видяхме знаменитите английски актьори Джема Артертън и Ралф Файнс, историците Финтан О’Тул /изследовател на драматурга/, Рейчъл Холмс и Диармейд Феритер и авторката и комик Дара О’Брайян. Но най-вече самия Шоу – хрониките са запазили неговите изяви, разходките му градината, присмехулния му израз, достолепието му. А всичко това по специален начин е съхранено от куклата направена в негова памет, грижливо съхранявана, но уж в застиналия поглед се излъчва онзи негов саркастичен поглед към света. Куклата е марионетка, дрехата й изцяло копира в умален вид обичайното облекло на писателя. Защо марионетка – може би заради усещането за движение, като че ли е жива, а може би идеята е за „конците“, с които времената формират по свой си път съдбата. Парадоксален живот и творчество, дори смъртта на Джордж Бърнард Шоу е като че ли част от неговия неподражаем modus vivendi /от лат. начин на живот/, когато на 94 година пада от стълба, докато кастри дърво в градината на ��ома си. Но не много преди това вече е казал: „Само глупак може да празнува годините, в които смъртта приближава.”

Бърнард Шоу в стаята на писателите в Музея на восъчните фигури в Дъблин

„За българската публика феноменът на творците, които напускат страната си в търсене на по-голяма сцена, е познат. В миналото родените в Ирландия писатели и художници често са се местили  в по-голям град, далеч от остров Ирландия, за да се обърнат към широкия свят. В случая на Шоу и на Уайлд тази по-голяма сцена е била Лондон, докато за ирландците Джеймс Джойс и Самуел Бекет е била Париж“, напомни Н. Пр. Майкъл Форбс. А както преди време в различни публикации във „въпреки.com”, посветени на Ирландия и Дъблин, /можете да видите тук и тук/ сме написали: „Писателите на Изумрудения остров са дълбоко свързани с драматичната история на родината си и заедно с това са граждани на света, защото са били и активни граждани не рядко критикуващи сънародниците си, но и личности разбиращи, изследващи и разказващи за човека, където и да е той. Това се усеща в целия Дъблин, а вероятно и в цялата страна, и не само. 

Музеят на ирландските писатели се помещава в красива сграда, в която е живяла прословутата фамилия Джеймисън в края на 19-ти и началото на 20-век, създала марката на прословутото уиски и до днес емблема на Ирландия. В 1914 г. е дарена на града за средище на културата и изкуството. В съседство е изящният дом на Градската художествена галерия. Там присъстват големите им писатели от векове, творящи изкуството на литературата - Джонатан Суифт, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу (Нобелова награда за литература 1925 г. и Оскар за сценария на „Пигмалион” (1938 г), Уилям Бътлър Йейтс (Нобел 1923 г.), Джеймс Джойс, Шон О’ Кейси, Самуел Бекет (Нобелова награда 1969 г.) и още, и още“.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Н. Пр. Майкъл Форбс: „С „Одисей“ Джойс извършва просветителско дело

„Избрахме този подарък за Софийския университет по случай неговата 130 годишнина, за да споделим и продължим просвещението“ каза Н. Пр. посланикът на Република Ирландия Майкъл Форбс  при откриването изложбата, посветена на знаменития ирландски писател Джеймс Джойс във фоайето в подножието на Аулата на СУ „Св. Климент Охридски”.

И продължи: „Откриването на тази изложба е участието, приносът на Ирландия към 130 годишнината на Софийския университет. Ние учим история поотделно, изучаваме ирландска история, изучаваме българска история и сякаш съществуваме независимо. Преди 150 години един нов университет бива открит в Дъблин – Дъблинският университет, така както преди 130 години е отрит Софийският университет. Възникването на университетите създава една цяла плеяда от нови интелектуалци и писатели. Изучаваме Просвещението през 17-ти и 18-ти век, но истината за мен е, че през 19-ти век се появява един нов процес на просвещение, в който се създават тези университети. Това се отразява много силно на съществуващата тогава средна класа. Дело на тези писатели е да просветят тогавашната средна класа и поколенията, които идват след това чак до началото на 20-ти век. Открива се един нов университет в България преди 130 години, открива се Университетът в Дъблин преди 150 години и Джеймс Джойс отива точно в този университет да следва“.

Експозицията чрез богат и интересен снимков и текстови материал с включените в нея 22 пана проследяват живота и творчеството на писателя, както и неговото влияние върху съвременната литература. Изложбата е благодарение на посолството на Ирландия в България и на посланик Майкъл Форбс, който има специални пристрастия към литературата и е предан приятел на учените и преподавателите в катедрата по англицистика и американистика. Той подкрепя и искрено се интересува и от магистърската програма „преводач-редактор“ на Факултета по славянски филологии и сме били свидетели колко активно се включи в модула за представяне на ирландската литература.

Според посланика Дъблинският университет помага за това, което Джойс създава в творчеството си и стига и до нас. „Това е делото на университетите да предават от поколение на поколение и да просвещават. Джойс, създавайки „Одисей“ извършва едно от най-просветителските дела. Тази книга символизира просвещението и днес продължаваме да я четем и процесът на просвещение също продължава. Днес празнуваме делото на Университета, делото на Джойс и нестихващия процес на просветление“, убеден е Н. Пр. Майкъл Форбс. Красивите фотопана от изложбата са придружени и с български превод на текстовете, но поставени така, че да не нарушават общото усещане за експозицията, представяща изключителната личност на писателя, наистина неподвластна на времето. С благодарност за съдействието на Ирландското посолството и лично на посланик Форбс публикуваме факсимилета от тях. Джеймс Джойс е роден в Ратгар, предградие на Дъблин, на 2 февруари 1882 г.

Семейството: „Джон и Мей Джойс имат още девет деца след Джеймс. Джеймс е много близък с майка си и смъртта ѝ през 1903 г. му се отразява тежко, но въпреки това той отказва да изповядва римокатолическата вяра, която е много важна за нея“.

Дъблин: През цялото детство на Джойс Дъблин е административен център на британското управление в Ирландия. Той е такъв от пр��емането на Акта за съюза от 1800 г., по силата на който двете страни са обединени. Градът е поле за съревнование между различни културни движения, много от които се стремят да формират по-самостоятелно бъдеще за нацията. Ранните творби на Джойс се отличават с неудовлетвореност от застоя и изолираността на града, но по-късно той говори с топлота за неговата красота, колоритна история и горещо гостоприемство. Джойс напуска Дъблин през октомври 1904 г. с бъдещата си съпруга Нора Барнакъл. Той се завръща рядко, за последен път през 1912 г. В романа „Одисей“ е обрисуван един от най-подробните и нежни градски портрети в литературата, макар че Джойс не е написал нито ред в Дъблин“.

Политика и независимост: „Джойс се гордее, че е ирландец, и желае да види страната си независима, но е и скептичен към склонността на политическите движения често да отричат личната свобода. Джойс вярва, че личната страст е мотивиращата сила за всичко, включително за изкуството и философията.“.

16 юни 1904 година: През 1902 г. Джойс отива в Париж да учи медицина и да пише, но се завръща у дома през 1903 г., тъй като майка му е на смъртно легло от рак. На 10 юни 1904 г. той среща красивата Нора Барнакъл, докато се разхожда по ул. „Насау“ в Дъблин, и на 16 юни те излизат на първата си среща. Действието на романа „Одисей“ се развива през този ден, 16 юни 1904 г., в чест на деня, в който целият му живот се променя. От публикуването на „Одисей“ досега 16-ти юни се отбелязва от читатели по целия свят като Блумсдей — деня на Блум. Романът „Одисей“ започва в еднo топлo юнскo утро през 1904 г. Студентът по медицина Бък Мълиган се изкачва на върха на кулата, където живее, и започва да се бръсне. Той извиква Стивън Дедалус да се присъедини към него. Кулата е истинско място — днес там е уреден музей на Джойс“.

“Дъблинчани” на български език беше приета с радост от доброволката - служителка в Кулата на Джойс

И тук ще направим малко отклонение от изложбата. Имали сме шанса преди две години да посетим Кулата на Джеймс Джойс в Сидикоув в южната част на залива на Дъблин в Ирландско море. Тя е построе��а 1804 година като отбранително съоръжение срещу нападение на Наполеон. Поканен от приятели 22 - годишният Джеймс Джойс през 1904 година живее за кратко там и започва на това място писателската си кариера. Историята е драматична и някъде от това място започва и неговото изгнание в чужбина. Тук се пазят негови вещи, между които вратовръзка, подарена му от Самюел Бекет, посмъртните му маски, ръкописи, книги. Като сериозни хора, подготвили се за пътуване в Ирландия носехме със себе си сборника разкази на Джойс „Дъблинчани” на български език, подарихме го на музея…Много се зарадваха.  Но да се върнем към изложбата и нейните текстове, където като че ли още веднъж откриваме Джойс и като бунтар, винаги верен на себе и възгледите си за свободния човешки дух си, доста неприемливо за тогавашна Католическа Ирландия.

Нора Барнакъл: „Когато Джеймс Джойс среща Нора Барнакъл през лятото на 1904 г., тя работи като камериерка в хотел в Дъблин. Нора е от Голуей в западната част на Ирландия, и макар че не е толкова начетена или образована като Джойс, тя е практична и забавна и двамата се влюбват. Приятелите и семействата им не ги смятат за идеална двойка, но през октомври същата година те напускат Ирландия като имигранти. Това е смело и рисковано решение от страна на Нора, тъй като перспективите на Джойс в страните от континентална Европа са несигурни, а по принципни съображения той е против брака. Много черти от характера на Нора са пресъздадени в един от най-запомнящите се образи, създадени от Джойс — Моли Блум от „Одисей“. Раждат им се две деца и накрая двамата сключват брак в регистрационната служба в Кенсингтън през 1931 г.“. И още в този контекст за индивидуалната и творческа свобода на писателя.

Дъблинчани: „Дъблинчани“, сборник от четиринайсет кратки разказа, е първата художествена книга на Джойс. Той започва да я пише през лятото на 1904 г., докато все още живее в Дъблин, и продължава да работи върху книгата през първите си години в Пола, Рим и Триест, завършвайки последния разказ „Мъртвите“ в Триест през 1907 г. Заради безкомпромисния портрет на тъмните страни на съвременния живот, изобразен в книгата, Джойс среща огромни трудности при намирането на издател, склонен да я публикува. Един дъблински издател я публикува през 1912 г., но веднага решава да унищожи всички екзе��пляри, които е отпечатал поради опасения от противоречия. Накрая книгата е публикувана в Лондон през 1914 г.“.

Н. Пр. Майкъл Форбс и проф. Евгения Панчева при откриването на изложбата в СУ “Св. Климент Охридски”

И тук отново ще спрем за малко с цитатите, за да предадем думите на проф. Евгения Панчева, ръководител на Катедра „Англицистика и американистика“ във Факултета по класически и нови филологии на Софийския университет: „Днешното събитие е посветено на 90-годишния юбилей на катедра „Англицистика и американистика“ и 130-годишния юбилей на Софийския университет. Това е нашият съвместен начин да отбележим тези чудесни поводи“.  Тя отдаде специално внимание на именитата ни преводачка Иглика Василева, благодарение на която имаме прекрасното издание на „Одисей“ и на младия преподавател в катедрата Джонатан Макрийди, който води бакалавърски курсове  Практически английски език – I и II част, Ирландска култура, Въведение в „Одисей“ на Джеймс Джойс. С името на Иглика Василева като преводач стоят редица големи произведения като „Одисей” на Джеймс Джойс, романи на Вирджиния Улф, проза на Уолт Уитман, заглавия на Владимир Набоков, Пол Остър, Иън Макюън, Джон Банвил, Лорънс Дърел, Е. Л. Доктороу, Айрис Мърдок и Хенри Джеймс. Преди време в разговор с нея за „въпреки.com” тя сподели, че има пристрастия към ирландската литература. Може би, защото освен, че владее перфектно езика и самата тя прилича на ирландка с красивата си рижа коса.

„Моята слабост, някак си тръгна от Джойс, независимо, че преди това бях превеждала една прекрасна ирландска разказвачка Мери Лавин, защото тогава в тези три години /когато превежда „Одисей” на Джеймс Джойс/ аз толкова много неща изчетох. А човек като знае повече и любопитството му се увеличава. По същия начин започнах да ровя ирландски автори, най-различни. Защото в литературната критика за Джойс се споменават и други, сравняват го с различни автори. Аз почнах да издирвам тези автори, много им е различна литературата. Има един лаф, не знам колко е верен, нямаше как да го проверя. Един английски критик казал за ирландската литература, за ирландските писатели „Ние ги научихме на езика, а те сега ще ни учат как се пише!”. Действително в ирландската литература има много повече душа, което допада на хората. В��е пак, те са били 700 години под английско иго, загубили са си езика, за разлика от нас. И като всеки народ, който познава страданието, той е интересен, по-дълбок, по-състрадателен и с много повече топлота и човечност има в романите им“, каза Иглика Василева. Не случайно през 2016 година беше член на международното жури на престижната в цял свят награда за книги на английски език или в превод на английски на град Дъблин.

Не бихме искали да ви разкажем всичко за тази изложба, представяща личността на големия писател. Тя трябва да се види, да се проследи, тя по свой си ирландски начин стимулира човек да прочете книгите на Джеймс Джойс. Това е тяхна културна политика, която сме усетили в Ирландия като отношение към нейните писатели, които са и гордост, но и изучаването им, познанието за тях е непрекъснат процес за приобщаване към литературата и изкуството още от най-млада възраст. И го правят, без грам излишен патос, а като достижение на човешкия дух и талант. И затова текстовете към изложбата откриват по вдъхновяващ, макар и в кратки експозета и частици от живота на считания за един от най-влиятелните писатели на ХХ век, но мощно присъстващ и в сегашния Джеймс Джойс.

Защо е важен „Одисей“?: „Някои смятат романа „Одисей“ на Джойс за най-важната книга на ХХ в. Много хора са чували за нея, но далеч по-малко наистина са я прочели, защото ѝ се носи слава, че е много трудна. Това е необикновена книга; Джойс експериментира с правилата на традиционния роман и изисква от читателите си да се потрудят здраво, за да разгадаят някои от дори най-простите елементи на сюжета и фабулата. В основата си обаче „Одисей“ е книга за героизма на всекидневието. Някои части от романа, които ни се струват неясни, изглеждат така, само защото не сме свикнали да ни се показват толкова познати неща по такъв ярък и честен начин“. Това важи за цялото му творчество, в което е дълбока връзката между стилистичното му новаторство и благоговението пред обикновените човешки преживявания и необходимостта честно да ги пресъздава. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов