#Иглика Василева

[vprki]

Мария Коева: Високата литература изисква добър преводач, не може иначе

 „Много не се вълнувам от награди. Не бях кандидатствала за „Христо Г. Данов“, освен навремето за „Одисей“ на  Джеймс Джойс, превод на Иглика Василева (изд. Фама, 2004) – но и тогава кандидатурата, която представих, беше за превода, а не за заслугата на издателството. Не ми е комфортно да се самопредлагам, сама да изтъквам дейността си, но този път се реших. Оценка за работата е, признание. Може би, и с годините ставам по-суетна. Да, приятно ми стана „Фама” да се обяви за „издателство на годината” – споделя за „въпреки.com” преводачката от френски език и издателка Мария Коева по повод наградата „Хр. Г. Данов“ на издателство ѝ „Фама+“ , 2023.

И продължава: „Другата награда е за превод, тя е персонална и не ми е първата, но пак се зарадвах. А също и защото се привлича вниманието върху Албер Камю, който през последните години ми е най-важен – и в издателско, и в преводаческо отношение.“ – казва тя с усмивка.  Мария Коева получи  награда от Съюза на преводачите, 2023 за ярки постижения в областта на превода на художествена литература за забележителното ѝ умение да предаде на български език удивително точно и издържано текста на една пиеса, която надхвърля драматургията и навлиза във философията – прочутата драма на Албер Камю „Калигула“ (изд. ФАМА+).

Повече обаче ме зарадва това, че беше отличена книга на „Фама” от български писател. За две награди: „13 века България” и „Хеликон”  беше номиниран романът „Плът и крафт” от Васил Панайотов, много качествен и интересен автор.“

Разговаряме с нея в малкото, но уютно пространство на офиса ѝ в центъра на София. Макар и в приземен етаж носи атмосферата на книги, на срещи и разговори за литература.

За работата си в издателството разказва: „Имам вкус към систематичност и подреденост, което, може би, невинаги е качество, защото  понякога изпадам в педантизъм. Това предопределя издателската ми дейност. Отделни поредици, последователно представяне на някои автори. Навремето, през 1992-ра, „Фама”, стартира с библиотека „Хексагон” и с нея се утвърди. Това беше първата издателска поредица у нас (имам предвид в частното книгоиздаване след 89-а) , едновременно с „30 забравени любовни романи” на изд. „Хермес”. След това се нароиха много, но съм доволна, че бях „първопроходничка”, така да се каже. Поредицата беше за модерна френска проза – все пак това е първата ми специалност, – но в нея присъстваха само възлови автори от световно значение, много от тях недопустими дотогава за издаване у нас. Бекет, Сартр, Камю, Жан Жьоне, Жан Кокто, Симон дьо Бовоар, Борис Виан... И то не с по едно произведение, а повече, за да я по-пълна картината. Бекет присъства с 8 книги, Сартр с 3, Симон дьо Бовоар и тя с толкова, Жан Жьоне с 6, Борис Виан с още повече... Общо заглавията са около 60. Прекратих поредицата или по-точно пренасочих я към създадената по-късно библиотека „Класика”, неограничена откъм епоха и националност на авторите. Но още ми е мила, а и се помни. Наскоро един читател ми писа по Фейсбук как имал всичко от нея без една книга; успях да му я набавя, а той прати снимка – всичките книги подредени върху паркет, а до тях той, по чорапи.

Общо взето, действам последователно, разработвам и поддържам определени автори – с неиздавани творби, но и с преиздания на онези, които би трябвало винаги да присъстват на пазара. Камю, Чарлс Буковски, Оруел, Сартр, Хенри Милър...   По едно време се бях впуснала във Франсоаз Саган – някъде десетина книги излязоха. От Чарлс Буковски са повече – над петнайсет и още неиздавани предстоят. Сега съм подхванала Ани Ерно, нобелистката от 2022 г. – смятам, че е недооценена. Разбира се, тя не е лесна авторка, някои дори я отричат, но има съвършено оригинален, особен начин на писане – отстранен, хладен, някак обективистичен; в същото време се разкрива изцяло, страстно, без задръжки.  Имам договор за 4 книги освен първата, която издадох („Младият мъж“, превод Мария Коева. Изд. Фама, 2022).  Втората, „Просто страст”, излезе миналото лято. Тази година ще пусна още една.

Мария Коева

Гледам все пак да не се ограничавам до строги критерии и до поредици, оглеждам се и ако изникне нещо, което ми се струва интересно или необходимо и полезно, се захващам с радост. Например, преди няколко години издадох „Политически коректни приказки за лека нощ”, авторът е британец, Джеймс Фин Гарнър. Класически приказки („Червената шапчица”, „Спящата красавица”, „Снежанка...” и пр.), преразказани според днешните често нелепи и смехотворни изисквания за политкоректна ре��. Ужасно забавна книга. Продаде се, но без да получи вниманието, което заслужава. И не щеш ли, преди  два месеца изведнъж започна да се търси стремително – а тиражът вече е изчерпан. После разбрах защо – в телевизионно предаване с водещ известна личност друга известна личност казала, че ѝ била любимо четиво. Но мен не ме бива в маркетинга, промоциите и рекламата...

Друга книга, която направих с удоволствие, но и с чувство за морален дълг, беше сборник с избрани мисли и карикатури на Волински – главния редактор на „Шарли Ебдо”, застрелян заедно с десет свои колеги при терористичното покушение над сатиричния вестник през януари 2015 г. Голяма гордост ми е „Следеният човек” от Веселин Бранев, наистина безподобна книга, на която едноименният документален филм на Димитър Коцев – Шошо даде нов подем и ме подтикна към трето издание, което продължава да се продава с успех.

Но ето, преди месец излезе украинската книга „Забранен“ (Сергий Дзюба, Артемий Кирсанов, 2023), романизирана биография на Васил Стус, който е смятан за най-добрия съвременен поет на Украйна. За мой срам изобщо не го бях чувала. А той дори е бил предложен за Нобелова награда, и то не от кого да е, а от Хайнрих Бьол.  /1938–1985 – украински учител, писател и дисидент. От 2-годишен живее в Сталино, днешен Донецк. Аспирант по специалността „Теория на литературата“ в Киев. 1965 е изключен от аспирантура. Арестуван 1977 и 1980. Умира в лагер „Перм-36“. От 2005 е Герой на Украйна. Неговото име носи Донецкият университет, преди да бъде окупиран от Русия –б.р./. Като художествена стойност книгата не е нещо особено, но съдбата на Васил Стус е страшна –  убит е в лагер, и то не по Сталиново време, а през 1985 година, т.е. дори вече по времето на перестройката или малко преди нея. Защо става всичко това – защото той е учител и иска да преподава на украински, пише стиховете си на украински. Някои ръкописи е успявал да прехвърли през граница, издавани са негови стихосбирки в Германия и Франция. От 30-ина годишна възраст почват да го ��лачат по лагери, един път, втори път, забранява му се да работи. Ист��рията е потресаваща. Такива неща трябва да се знаят и припомнят. А са продадени има-няма  80 бройки от тази книга – търговците просто не я взимат. Не знам дали е въпрос на липса на интерес, не знам дали е въпрос на някакъв неутралитет – защото да се взима и продава тази книга вече е израз на някакво отношение, но това е!“ – с тъга и огорчение казва Мария Коева.

И една подробност – в офиса, който е в стара софийска сграда тръбите за топлото са външни и стоят някак си като инсталация. Боядисани са в жълто и синьо, а тя с усмивка уточнява, че това оцветяване е отпреди агресията на Русия срещу свободна и независима Украйна…

Тя като гражданин, като хуманист, като издател, ангажирана с проблемите на света се вълнува от проблемите, които връхлитат върху живота ни в глобален и общочовещки план.  „Издала съм и други книги във връзка с тази недопустима война, например „Путин, главен историк“ (Никола Верт, изд. Фама+, 2022), авторът е много сериозен съветолог. /(1950) – френски историк, руснак по произход –б.р./. От него бях издала преди години „Островът на канибалите“ (Фама, 2011) – за Гладомора. Не се търсят – или не, колкото заслужават.

Всеки момент ще излезе още една, от известния френски геополитик Мишел Фуше, за развитието на границите между Украйна и Русия, на съдбата (Мишел Фуше . Украйна – Русия. Мисловна карта на двубоя. Фама +, 2024) /(1946) – френски географ, геополитик, държавник. Автор на над 20 научни труда. Цитираната книга е написана малко след руското нашествие в Украйна на 24 февруари 2022 г. б.р./. Сериозни книги от сериозни учени,  но  кратки, предназначени за широка публика и много позна��ателни. Внасят яснота в сегашните събития. Навремето издадох „КГБ на власт“  от Тиери Волтон – тогава издавах повече политически и исторически книги. Тиери Волтон /„КГБ на власт. Системата Путин“, 2009, Тиери Волтон (р. 1951) е историк, журналист, публицист, политически коментатор и университетски преподавател по история на Студената война. Той е сред най-авторитетните анализатори на комунистическата система, на която е посветил няколко труда, преведени на множество езици. –б.р./ е съветолог, голям капацитет, голямо име, авторитетен преподавател. Тази книга мина незабелязано. А аз си мислех, че ще предизвика скандал. Има схеми – точно кой е олигарх, как е станал такъв, кои от тях с кои личности от правителството или от Думата са свързани, какви материални интереси споделят. Продаде се, но никакъв особен интерес.“ – споделя Мария Коева.

Огорчава ме, че няма достатъчно търсене на подобни книги, че  изглежда, няма достатъчна нужда от тях” – казва с категоричност Мария Коева и в гласа ѝ и се усеща убеденост в смисъла да ги има тези книги.

Впечатление прави великолепната поредица “Златна класика“ с избрани шедьоври:  на Херман Хесе, Оскар Уайлд, Вирджиния Улф, Михаил Булгаков, Самюъл Бекет, Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Оруел, Волтер, Мопасан, Владимир Набоков, Олдъс Хъксли, Кафка… 

„Вече са  на брой 30-40. В нея присъстват само най-важни, безспорни произведения, шедьоври, никакво размиване. Отпреди една-две години започнах да включвам и български автори, но пак само най-блестящото, задължителни четива, така да се каже. Първите две бяха „Крадецът на праскови“ и „Старопланински легенди“.  Просто ми направи впечатление, че големите наши класици имат, общо взето, два вида издания: или учебникарски, или луксозни, а��адемични. Но не и такива, които да са хем на достъпна цена, хем да стоят красиво в библиотека. А ученическите издания – те са си за учениците, които но воля да ги мачкат и драскат (с учебна цел, разбира се) – като гледам  сега как самата аз в школските си години съм съсипала с надраскани бележки прекрасно томче на Яворов, илюстровано и с твърди корици!

Но ето и тук нещо любопитно – една от книжарските вериги продава нашите издания на „Старопланински легенди” и „Крадецът на праскови” в пъти по-добре от останалите. Нямам пряк контакт с кн��жарите и мога само да гадая защо е така. Единственото ми обяснение е, че ги слагат на по-видно място.

Миналата година пуснах Вапцаров, Ботев, Гео Милев. Най-първозначни, базисни неща, които всеки трябва да познава и да му се иска да ги има като материални книги – те са представителни, дори имат луксозен вид, а струват по 9 лв. Поемата „Септември“ на Гео Милев, която много харесвам – гениално, просто гениално произведение.  Можеш да не четеш критическите статии на Гео Милев, но „Септември“ и поезията…” Не мога да не съглася с Мария, защото си мисля, без да обиждам някого, но тази прекрасна литература не се предава по най-добрия начин в училище, а твърде много дори в наше време се обрича на идеологическа пропаганда, без знание и задълбоченост. Дълга тема…

Това е красива поредица. Идеята е да събира шедьоври, онази висока литература, която духовният  човек би трябвало да е прочел и да я държи в библиотеката си. А като издател Мария Коева пояснява: „Но и тук има разделение – например в „Златна класика” са на Камю големите шедьоври : „Чужденецът“, „Чумата“, „Разбунтуваният човек“ и „Митът за Сизиф“. Останалите му творби (досега 7, а предстоят още) – са в другата ни поредица, „Класика”, пак придирчива, но не чак толкова. При Оруел –  в „Златна” са „1984” и „Фермата на животните”, но не и„Да застреляш слон”, „Бирмански дни”, „Пасторска дъщеря”.  Така е и с Набоков, Борис Виан, Самюъл Бекет, Хенри Милър... Това може би е мое разграничение, може би не е. Целта ми е самата поредица да изразява един вид критерий, да е ясно кое от даден автор е най-значимото.“

Тук се вмъквам, защото имам лични пристрастия към Албер Камю (1913-1960 Лауреат на Нобелова награда за литература, 1957). Към него в моите гимназиални и студентски години имаше някакъв изключителен интерес от страна на нашето поколение. Не говоря за Мария като специалист по френски език, споделям го принципно. И той като автор някак в много от нас остана. За мен, признавам ѝ, като се каже „Камю“, това са много лични книги, към които човек се връща непрекъснато.

„За мен също. Може би е за нашето поколение, не мога да преценя как е за следващите. А ти не забравяй, че имаше толкова малко смислени неща, издавани навремето. И Камю, понеже беше обявяван за ляв, не се водеше точно екзистенциалист, ето, той излиза у нас още 60-те години. Докато първото сериозно издание на Сартр беше чак 1987 г., (не броя „Думите”, автобиографичен текст за ранните му години). Тогава работех в издателство „Народна култура“, трябваше рецензенти, които да обяснят как той критикувал буржоазното общество и затова можело да бъде издаван, с обстоен, идеологически обосноваващ изданието предговор. Камю хем някак е свързан с комунистическата идея – поне така се водеше навремето, хем не е. Той е от вида хуманисти, светли личности, които не са много през ХХ век. Може би затова ни е останал като пристрастие до ден днешен.“ – казва Мария Коева не само като негов в последните години ексклузивен преводач, одобрен от наследниците му и чуждестранните издателства.

Албер Камю

Съдбата на Албер Камю е сложна, дори трагична. Той  и Ръдиард Киплинг (1865-1936)  са най-младите писатели, удостоени с Нобеловата награда за литература. Формулировката за наградата на Камю е „за неговото значимо литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена“.

„Камю е хуманист и във философията си, и в живота. Но „хуманист” звучи банално. Той е нещо повече. Той е човечен, състрадателен, стреми се да разбере, а не да напътства, не да изказва постулати. В него има любов. Любов към хората, но и към градове, към камъни и пустини, към морето, към живота и каквото той предлага... Той не мрази, не съди, но вижда злото и го разголва, разчленява го с почудата на добрия човек. Затова е толкова светъл. Тази обхватна любов си проличава особено силно в есетата му от сборника „Единения” и в предстоящия – „Лято”.

В едно от есетата, които ще излязат през април, той не точно опровергава, но поставя под въпрос този етикет, който му е лепнат – за абсурда – и без да го казва съвсем направо, след „Митът за Сизиф” той носи едва ли не като клеймо идеята за абсурда.  И казва, че един писател, може да говори за нещо, което стои пред неговото поколение, но това не значи, че застъпва определена идея.  „Софокъл, като е писал „Едип“, да не би да е убил баща си и да е посегнал на майка си?”  Цитирам приблизително. Иронизира различните мнения, уж и на специалисти, които обичат да поставят етикети и рамки, дори на велики умове.

Албер Камю

А неговият собствен ум е чудовищно, плашещо велик. Коректорката, а тя е начетена и задълбочена, ми каза: „Като мравка се чувствам пред него”. Толкова точно.  Но Камю не е недостъпен, не е високомерно далечен – когато го четеш, ставаш сякаш по-умен, по-чувствителен, по-благороден. Струва ми се, така е с големите умове, с големите писатели – променят те, чрез тях виждаш повече. Спомням си съвсем ясно как, превеждайки „Погнусата” от Сартр, се промених духовно, душевно. Тогава бях малко над 30-те, не бях се замислила за много неща – изведнъж започнах да виждам света и хората другояче."

Мария Коева като издател и като авторитетен преводач работи и с много добри  свои колеги и ни обяснява важни детайли от този процес.

„Високата литература си изисква добър преводач, не може иначе. Аглика Маркова, Любомир Илиев, Марин Загорчев, Здравка Петрова, Павел Боянов, Галина Меламед, Людмил Люцканов, Богдан Русев... Тук е моментът да вметна нещо във връзка с преводите. Например за „Лолита“ на Владимир Набоков поръчах нов превод, излезе през 2022-ра. Защото старият, аз него го издавах и преиздавах в хода на годините, беше от руски, а това не е редно, книгата е писана на английски. В��преки че преводът е авторизиран, въпреки че си го е правил самият Набоков, просто не е редно. Това, което издавам от Набоков – защото винаги, когато предоговарям „Лолита“, правоносителите ми искат договори за още 2 произведения. А извън „Лолита” Набоков изобщо не се харчи, той наистина е труден автор, но виртуозен, брилянтен, празник за ума. Но аз се отклонявам, а мисълта ми беше за новите преводи на вече издавани произведения. Понякога е, за да се постигне по-високо качество, каквото големите автори заслужават. Забележителен е новият превод на Аглика Маркова на приказките и притчите от Оскар Уайлд или този на „Великият Гетсби” Фицджералд, дело на Павел Боянов. (Той впрочем получи за него и награда на СПБ за млад преводач.)

А във връзка с Камю – защо са нови преводите? Разбира се, това е прекрасна задача, която аз с удоволствие и гордост изпълнявам. Но не бих имала тщеславието по своя инициатива да тръгна да превеждам книгите наново при наличието на добри текстове, каквито бяха предишните: на Георги Панов на „Чужденецът“ и на Надежда Станева на „Чумата“. Обаче това беше изискване на наследниците. Случаят е любопитен. Тези два романа аз издавах още от 90-те години в една поредица, после в друга, в трета, но без ��рекъсване, защото смятам, че са от насъщните. Тук трябва да се поясни, че във Франция  авторските права на писателите, които вече не са между живите, се държат от съответното издателство, а то се договаря с наследниците – в случая това беше „Галимар”, най-авторитетното в страната. Не знам какво се е случило, дали наследниците на Камю са били недоволни от стопанисването, но някъде през 2017-2018 прехвърлиха управлението на правата на една британска литературна агенция. И изискванията вече бяха да не издавам само „Чумата“ и „Чужденецът“, а да се изгради и изпълни по-пространна програма. В началото се съпротивлявах, това означаваше време, ограничение в други издателски посоки – но после осъзнах, че е много смислено начинание. Първият договор беше за 8 произведения, после се разбрахме за допълнителни 3, сега предстои да подпишем споразумение за още едно: пиесата „Бесове”, по мотиви от Достоевски. Ще има и други, живот и здраве.

Другото изискване беше: нови преводи на „Чужденецът”, „Чумата” и „Митът за Сизиф”. Не знам дали са се консултирали със специалист относно наличните тогава, или принципно е било възприето становището, че толкова отдавнашни  преводи са „остарели”. Впрочем според теорията преводите „остаряват” дори за 40 години… Вероятно е така. Има и нещо друго, което установих: налице са немалко неточности, които се дължат понякога на простата причина, че тогава не е имало достъп до достатъчно справочници. Така или иначе смятам, че решението беше разумно. В договорите има изрична клауза аз, поименно, да бъда преводач или – по моя преценка, - само редактор на съответното произведение. Поискаха ми СV и библиография на преводите, едва след това ме „назначиха”, така да се каже. Навярно са прави – добре е един автор да има един преводач. Всеки преводач си има свой почерк, свой набор от думи, ако щеш – ако са различни, ако има разнобой, цялостното творчество няма да бъде издържано в един дух, в един тон. Държат ме много изкъсо, предварително трябва да пращам на агенцията преведения текст, за да бъде одобрен. Същото е и с кориците. Но е благодатна дейност. А любопитното е, че в търговско отношение Камю върви много добре – по-добре отколкото преди двайсет години. Разбира се, сега пускам и творби, които се издават за първи път на български или са малко известни и за тях интересът е оправдан, но не стихва интересът към основните и отдавна познати творби.“

Много любопитна история, но с правила. Само ще отбележа, че едва ли читателите предполагат какви усилия се крият зад всяка преведена книга като логистика, като взаимоотношения, като авторски права и т.н.

„Фама“ не е голямо издателство, но бих го нарекла бутиково, защото там са издава висока литература и смислена и важна публицистика на световни експерти и журналисти. Как се справя Мария Коева сред големите издателства, а и сред стотиците, поне по статистиката на АБК. И в този контекст издателката е и самоиронична в признанията си.

„Справям се, защото издавам книги, които нямат аналог. Ако издавах, да речем, трилъри, може би нямаше да се справя. Не изразявам никакво пренебрежение към жанра, и аз обичам да чета трилъри – но ми липсва усет какво се харесва на широката публика. Има множество добри автори на трилъри. Обаче, ако искаш да си купиш Камю, опираш до мен. Не е многобройна публиката, но е постоянна. Има си термин даже, по аналогия с bestseller – longseller, книга, която се продава дълго. Както е и с Чарлс Буковски. Това са уникални автори, тяхна книга не можеш да заместиш със съседната изложена на щанда. Та, постоянно ми се налага да правя допечатки. Даже в последните месеци установявам, че не мога да пускам новите книги, защото все нещо свършва и трябва да се допечатва. А складът ни не е необятен, от чисто физически съображения се налага да ограничавам производството.

Пробвала съм с ширпотреба,  не ми се получава. През 90-те години имаше една вълна – „исторически любовни романи“. И аз също пуснах два. На всички останали издателства се харчат, моите – не. Да се чудиш. Дали търговците ме възприемат само като издателка на автори като Камю, Сартр и Буковски и им се струва съмнително да издавам нещо по-комерсиално? После правих още един-два опита – не и не!“ – през смях споделя Мария Коева издателските си неудачи. И почти примирено казва, че явно няма търговски нюх, като дава примери как отказала навремето да издава Даниел Стийл, а по-късно �� Фредерик Бегбеде…

Мария Коева

„За Бегбеде стана ето как, ще го разкажа, защото е интересно. Трябва да е било преди 2002-ра година, защото още се боравеше с франкове, книгата на Бегбеде беше озаглавена „9.99 франка”. Бях във Франция със стипендия на тяхното министерство н�� културата, те дават такива на чуждестранни преводачи. Вече познавах хората в главните издателства, всъщност дами, които се занимаваха с договорите за авторските права, те ми симпатизираха, помагаха ми. Бегбеде излизаше в „Грасе”, там на длъжност беше една очарователна жена, Мари-Елен д’Овидио. И тя ми казва: „Виж сега, тук един автор го продаваме шеметно, вземи да го издадеш у вас, ще спечелиш.” Прочетох книгата, хареса ми, но си викам – у нас рекламен бизнес още не съществува съвсем, даже терминология няма... А се оказа, че хич не е така. И други подобни издънки имам. За Даниел Стийл, както и да е, тя не ме вълнува и не съжалявам, но за Бегбеде ме е яд...” – добавя със смях.

Говорихме си за още много неща, свързани с литературата, за трудностите пред издателите, особено в 90-те години, когато се редели на опашка за хартия, а тя била вестникарска. Сега се „разглезили“ с хубавата хартия и изданията имат красив и достоен полиграфически вид.

На финала на нашия разговор я питам какво би искала да каже още, което съм пропуснала.

„Радва ме интересът на театрали към пиеси, които съм издала. Често ми се обаждат във връзка с предстоящи постановки. За Самюъл Бекет, и то не само с основните две пиеси, но и с по-експериментални текстове и адаптации. Последно, преди няколко дни – за „Слугините” от Жан Жьоне.  Миналата година поискаха от Галя Меламед правата върху превода ѝ на „Мухите” от Сартр. „Калигула” не е в моя превод, но няма значение, важното е, че се играе. „При закрити врата” присъства на три софийски сцени. Литературата живее и има глас.”

Питър О'Тул и Ричард Бъртън в "Томас Бекет"

Но заедно не пропуснахме да си говорим и за поезията на Пол Елюар, за драматургията на Жан Ануи и за желанието ѝ да издаде знаменитата му пиеса „Бекет или Божията чест“. Преди много, много години тя ни зашемети във филмовата ѝ англо-американска адаптация „Томас Бекет“ (1964) с участието на Ричард Бъртън като Томас Бекет, архиепископ на Кентърбъри, Питър О'Тул като Хенри II, крал на Англия, сър Джон Гилгуд в ролята на Луи VII, крал на Франция.

Но всичко предстои. Мария Коева като преводач и издател продължава… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[designis4lovers]

"Oбичам книги, чието достойнство може да се извлече и обобщи в страница или две. Обичам изречения, които не се размекват, дори армии да минават през тях. Обичам думите да са силни и сурови - това бяха схващанията на Бонами и те му бяха спечелили враждебността на онези, чиито предпочитания клоняха повече към свежия полъх на утрото, които отварят прозореца със замах и зърват как маковете са изпъстрили слънцето, и не могат да удържат възторга си пред удивителната плодовитост на английската литература. Това Бонами изобщо не го понасяше. Обвинението срещу него бе, че литературните му вкусове влияят на приятелствата му, карат го да мълчи, да бъде потаен и придирчив и да се чувства добре в компанията само на един-двама млади мъже, които мислеха като него."

"Стаята на Джейкъб" - Вирджиния Улф

Преводач: Иглика Василева

[laharpechimere]

пъзелът “перфектност”

Отварям пиесата “Аркадия” и откривам сведението на автора за нея: най-добрата и амбициозна, която е правил. Нека възнаградя тази му гордост и да се разтворя пред нея. Разтварящият се съм аз, тъй като книгата е обитавана от науки, течения в изкуството, много литература, а аз се лутам и озъртам: това ми е познато; това не е по моята част. Но в “Аркадия” всичко е, защото това е да си книга. Да съдържаш, удържаш и даваш на малкото човече, намерило си пътека до теб. 

Най-силният или пък най-умният човек не може да си представи и удържи енергията, насочена към написването на една книга. Разбира се, от книга на книга интензитетът е менлив, но тази ме накара да се замисля за това. Сигурно не е вярно. 

Но тази история се нагърбва и със задачата да ни позволи да надникнем през две времеви линии: една в началото на XIX век и другата, около 180 години по-късно, но в една и съща стая в един не толкова различен свят, подчинен на познати правила.

Искрите между Просвещението и Романтизма палеха горните пластовете на човешко взаимодействие и то тънеше хитроумно, все още чудейки се за основни философски и научни проблеми. Но това ли е подходящото убежище за този искрящ ум? Сред дворовете на Аркадия или в едната стаичка, която независима от времето, съдържа всички отговори?

Подобни и още много въпроси пали книгата. Образова без снизхождение. Защо да не се опитаме да сглобим този предначертан пъзел? Може и да се получи нещо.

ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere​

(издание на Лист, 2017. Превод Иглика Василева)

[kinderlist]

“Вдовицата и папагалът” е четвъртата книга, която излезе в поредицата “Детски шедьоври от велики писатели” на издателство “Лист” и която аз купих моментантално и прочетох крачейки. Историята е единственото детско произведение на Вирждиния Улф (1882 - 1941), което тя написва през 1923г. за семейния вестник, издаван от нейния племенник Куентин Бел. За българските читатели произведението се публикува за пръв път от издателство “Лист”. Преводът е на Иглика Василева, а илюстрациите от Чавдар Николов. ОПАКОВКА: Историята разказва за една възрастна вдовица, която се оказва ту бедна, ту богата (материално) и тези хартиени дантелени подложки, които съм ползвала за опаковката, много ми напомнят на нея. Независимо от материалното положение на повечето баби, при тях винаги се намират подобни аксесоари (бутафорни или не), които обогатяват и понякога облагородяват обстановката.

[vprki]

Ю Дзиен: "Понякога пиша стихове, защото се страхувам."

Избрана поезия от съвременния китайски поет на неформалната поетична сцена Ю Дзиен излезе на български език. Книгата, озаглавена "Давам име на една врана" е с марката на издателство за поезия „ДА“ в превод и подбор на Веселин Карастойчев. Оформлението на великолепното издание е на Надежда Олег Ляхова, а снимката на корицата е на самия автор Ю Дзиен.

След Бей Дао преводачът Веселин Карастойчев и Издателство за поезия „ДА“ представят на български един забележителен съвременен китайски поет.

Ю Дзиен е роден през 1954 г. „на юг от облаците“, както се превежда името на югозападната китайска провинция Юннан. През 1966 г., когато започва Културната революция, родителите на Ю Дзиен са изпратени на превъзпитание, а той прекарва дните си, скитайки с приятели из улиците на родния Кунмин – централния град на Юннан. Шестнадесетгодишен започва да работи като заварчик във фабрика извън града. През 1980 г. е приет във Факултета за китайски език и литература на Кунминския университет, а през 1985 г. заедно с Хан Дун започват да списват самиздат списанието с авангардна насоченост „Те“, което бързо придобива култов статут и става трамплин за дебюта на Ю Дзиен в официалните литературни издания. През 1989 г. е отпечатана първата му стихосбирка „Шейсет стихотворения“, последвана от „Давам име на една врана“ (1993), „Един гвоздей пробива небето“ (1999), сборника с есеистична проза „Ръкописи върху палмово лико“ (2001) и др., общо над 50 книги с поезия, проза, спомени и размишления.Автор на документални филми като „Изумруденозелената спирка“ и „Роден край“ и на редица фотографски изложби.

Носител е на редица награди и отличия: литературната награда „Лу Сюн“; Годишната медийна награда за най-добър поет, пишещ на китайски език; Наградата за поезия на списание „Народна литература“; Първа награда на немския конкурс за африканска, азиатска и латиноамериканска литература, организиран от LITPROM, за немския превод на поемата „Досие № 0“; Голямата годишна награда (2021) за преводна съвременна световна литература на Университета Оклахома, САЩ, и други.

Стихосбирката на Ю Дзиен "Давам име на една врана" беше представена на 9 юни в Центъра за източни езици и култури към Софийския университет „С. Климент Охридски“, зала „Проф. Емил Боев“ от преводача Веселин Карастойчев с участието на Силвия Чолева, основател на издателството за поезия „ДА“ заедно с Калоян Игнатовски Иглика Василева. Преводачът споделя пред БНР, че това издание е най-пълното в световен мащаб, доколкото му е известно и по думите на Ю Дзиен, с когото той е общувал активно, докато �� работил върху книгата.

Публикуваме в резюме представянето на изданието и поезията на Ю Дзиен от преводача, защото е важно да научим повече за поета, за уникалната поетична култура на Китай и най-вече за смисъла да се чете поезия и да се открива света, човешкия талант чрез поезията.

„Ю Дзиен ми изпрати всичките си издадени произведения – стихове. Сигурно съм имал повече възможност от всекиго, не съвсем заслужено, да прочета всички тях. Става въпрос за една съвременна, модерна поезия. Под съвременна и модерна разбирам поезия, която се опитва да отиде отвъд границите на представите ни за стихове. Тоест, всяко едно от тези стихотворения по някакъв начин е саботаж срещу класическото разбиране за поезия.

Веселин Карастойчев

В случая със съвременните китайски поети това е двоен саботаж – става въпрос, от една страна, за най-разгърнатата поетическа културна традиция, каквато е китайската; и те с абсолютно право се гордеят. И, от друга страна, именно става въпрос за това какво представлява модерната поезия, по какъв начин тя ни стъписва. И благодарение на тези стихове, всъщност, става ясно, че поезията просто няма граници, границите са в нашето съзнание – в съзнанието на пишещите, в съзнанието на читателите, в съзнанието на преводачите, нещата са поставени по такъв начин. Вярвам на тази поезия, в която нещата са поставени по такъв начин – в нея има предизвикателство, има органичност, има такова подреждане на думите, така че да се възпламени стихът, когато трябва; когато не трябва, пък да бъде различен като цвят, като аромат и т.н. Китайската поезия е идеалният кандидат за постмодерно писане, доколкото китайските поети могат да черпят от своите собствени ресурси, които са бездънни, но и да черпят от съвременните ресурси на другите поезии. В този смисъл Ю Дзиен е постмодерен поет, макар че моето скромно разбиране за постмодернизма е, че това нещо идва след модернизма и го продължава, а не, че има толкова собствена физиономия, тоест школа.

Представете си: Ю Дзиен започва да пише през 80-те години на миналия век, това са няколко поколения, които не са м��гли да получат нормално образовани�� в училищата, в университетите; това са млади хора, които са жадни за нещо ново, нещо свежо, различно. Онези, които могат да си спомнят 80-те години на ХХ век при нас, особено късните 80-те години, горе- долу могат да си представят за какво става въпрос. Това поколение китайски поети се самоизгражда – благодарение, първо, на своята езикова интуиция. Тоест, тази формула за таланта – при тях процентът е много по-голям, те няма как да станат по друг начин поети, освен да разгърнат своя талант като интуиция. Да прочетат някой друг стих, примерно на американското бийт-поколение, който е вмъкнат в статия, в която са критикувани въпросните американци. Да предусетят. или да открият някакви стари издания на Кафка, или пък някакви почти апокрифни издания на Бекет. Тоест, те благодарение на своята интуиция успяват да извлекат основите на модерността, така както я познаваме в Европа. В България не сме добре запознати с модерността, няма едно поетапно и спокойно школуване в модерността, ние също трескаво навлизаме в нея, наваксваме. В този смисъл се радвам, че български поети, на които държа и имат модерен усет, харесват този тип поезия – това за мен е голяма отрада.

В неговото творчество се проследяват няколко етапа, които показват именно въпросното школуване, или практикуване на модерността, така както само един човек, който много иска да пише, да взривява думите, да ги оцветява по различен начин, да им дава друг привкус, друг придъх.

Книгата (всъщност съм и съставител на книгата) – тя е се състои от 4 дяла, които не са рязко обособени. Рязката граница, бразда, както говорихме със Силвия, би влошила нейното излъчване. Първият дял включва стихотворения от един негов дълъг цикъл, при който той номерира всяко произведение: Творба № 1 и т.н. Аз наричам този процес зануляване, това е зануляване на всичко, което е известно преди него като поезия. Едно отхвърляне на китайската класика, на европейската модерна класика и опит за скок в поезията ей-така – абсолютно непреднамерен. Той започва от нулата и оттам започва да изгражда своята поезия, започва да се самоизгражда като барон Фон Мюнхаузен, издига се с косите нагоре. Пътьом той попива някои елементи от европейската, въобще западноевропейската модерна литература – аз поне разчитам в неговата поезия на влияние от бийт-поколението, влияние от дадаизма, от сюрреализма и т.н. И това влияние е едно органично влияние – това е резултат от езиковия бунт, който би трябвало да има при всеки поет. В развитието на този бунт той използва различни оръжия от арсенала на модернизма. И по никакъв начин не можем да кажем „Ето, тук той е много повлиян от еди-кого си; ето пък това представлява негова версия на еди-кого си или нещо подобно“.

Силвия Чолева

Тук Силвия Чолева прави лично уточнение не като издател, а като литератор със специално отношение и познание за поезията: „В този смисъл аз не бих го нарекла постмодернист, точно заради това, което казваш. В постмодернизма дори има скрити цитати… При него е органично, това е вътре в него…“.

А Веселин Карастойчев продължава: „Ю Дзиен вкарва различни цитати, също и от китайската класика. Дадох ги в курсив, защото сметнах, че е кощунство да сложа бележка под линия и да напиша „Това е цитат от еди-кого си и да цитирам знаменито стихотворение: това би навредило на четенето. Съвременният, модерният читател би могъл интуитивно да добави тези неща.

Всъщност, в основите на модерните течения стои позоваването на китайската класика. В поезията на такива автори като Ю Дзиен виждаме, че китайската литература се завръща или влиза в руслото на съвременната литература с всичките предимства, които тя има. А това са предимствата на непрекъснатата традиция. Което, от една страна, е добър стимул да черпиш от нея, но, от друга страна, което не е малко важно, е идеална мишена за изопачаване, преакцентиране, иронизиране, ако трябва… Защото в някакъв смисъл класиката е мъртва – тя е мъртва, защото вече ние живеем в едно съвсем друго време, дезинтегрирано време. Ние сме като Разполовения виконт, няма как да върнем тази хармоничност, този баланс, тази прекрасност, тази бавност на времето, с което се характеризира китайската класика от времето на династия Тан, което е златното време. Това е първият дял.

Във втория дял са прекрасните по-дълги стихотворения. Те са своеобразно продължение на този стил на зануляването. Само че той започна да натрупва нещата и в съчинителна връзка да добавя нови и все нови неща. Това са стихотворения, които се самопораждат пред нас. Поне на мен немалка част от тях ми импонират, още повече че, както казва един друг именит китайски съвременен поет, „за нас стихотворението е кратък роман, а романът е дълго стихотворение“. Тоест, тези стихове на Ю Дзиен са точно такава илюстрация – те са едни кратки романи или дълги стихотворения, както искате. Та, това е следващият му етап, който е много стъписващ. Паузата е още по-стъписваща, особено за китайския читател. Тя е удар по неговите възприятия, защото при китайския език още от древността до днес няма пауза между думите – причината на това не е пазене на място и обем, а е в самото китайско възприятие, което е органично. Китайците възприемат света какъвто е, без тези паузи между нещата. Когато европеецът каже „Това е“, ние де факто извличаме въпросното нещо от действителността, подчертаваме го с пунктирана, двойна или не знам каква линия.

При китайците, по-точно при древните китайци това не е било така – там действителността, реалността е била тотална и това се е запазило. Та, съответно, в тези стихове ударът е двоен. Срещал съм този трик при един друг поет Му Му тиен от 20-те години на ХХ век, и, понеже съм имал възможност да общувам с Ю Дзиен съм го питал това от него ли го научихте. А той отговори „Ама аз не съм чел нещата на Му Му тиен“. Той казва, че се връща към сунското стихосложение. А по време на династията Сун има един стих, в който отделните редове не са с еднакъв на брой йероглифи, не са симетрични, а са по-с��ободни. Условно казано, това е свободен стих. Той е заимствал от там съответния прийом, който има нов живот в съвременната поезия като колаж. Колажното писане е интуитивно най-близко до съвременния човек, защото при нас нещата са като колаж. Дори, когато човек си пусне по телевизията филм, ще види, че нещата се прекъсват – от прогнозата за времето, от реклама, следват войната в Украйна. Това колажно писане би трябвало да импонира на съвременния читател. Това е вторият дял.

В следващия дял той започва да пише много кратки стихотворения. Пише ги в паузата, между другото. Тези кратки стихотворения-записки (като бележките, които залепваме, за да не забравим нещо). Виждаме един друг Ю Дзиен – той може да бъде абсолютен майстор на миниатюрата. Можех да превеждам ощ�� от тези кратки стихотворения, но книгата щеше да стане много голяма. Стихотворенията са минимум около 150.

Веселин Карастойчев

В четвъртия дял са стихотворенията, които той написа по време на Ковид кризата. На мен те много ми допаднаха. Видях ги в момента, в който ги пусна, може би бях от първите му читатели; сториха ми се много ценни. Под името на този дял – „Песни под карантина“ – съм вкарал и по-новите негови стихотворения, възможно най-новите.

Между отделните дялове има някои негови мисли, които подсказват и показват как той вижда нещата, поезията, има и някои негови афоризми. За него всичко може да бъде поезия. Даже има стихотворение за бирената капачка. От всяко нещо той може да направи поезия. Някои негови стихотворения са демонстрация именно на това негово умение: когато превеждах, си спомнях Константин Павлов и, има едно негово стихотворение „Репетиция“, в което той демонстрираше как се появява самото стихотворение.“

Преводачът в тази среща не само въвеждаше в поезията на Ю Дзиен и избора си и като съставител, а създаде повод да се говори и коментира поезията, разбира се, в контекста на китайската. Една такава вечер създава и смисъл на четенето, на откриването на другия чре�� литературата и бързаме да се срещнем с този глас и словото му. Веселин Карастойчев беше и много самоироничен, независимо, че неговите преводи, включително и този, са забележителни.

„Естествено, аз мога да говоря още скучни неща. Обаче искам да ви обърна внимание върху един елемент от неговата поетика – това е елементът на моментното озарение. При него поетът слиза от сцената, слиза от подиума: няма го тоя размах, няма този поетически жест. Поетът слиза от сцената, понякога се навежда да си завърже връзките на обувките и да погледне на света по друг начин. Въпросното моментно озарение идва от вглеждането му в баналния живот, който многократно се повтаря. Въпросът е в баналността на всекидневието. Затова в неговата поезия има едно слизане от възвишеното, небесното надолу към земното. Моментното озарение идва от китайската менталност на чан будизма, където се твърди, че, за да получиш озарение, за да прогледнеш, не ти трябва да четеш много, не ти трябват интелектуални знания и натрупвания, не ти трябват школувания и прочее. Трябва ти да достигнеш до истинския облик на нещата. И поезията е един от тези начини – това пречистване, което, дори да почва от зануляване на лириката (лирика е равно на нула, лиричност е равна на нула), оттам, обаче, се изгражда съвсем различна модерна поетика, в която лиричността отсъства, но просто е една модерна поетика. Така че, разчитам на силата в неговите стихове, не толкова на умозрителното им възприемане. И се надявам, че ще ви допаднат. Ако ви допаднат, това е заради Ю Дзиен, ако не ви допаднат – е заради мен.“

Заглавието на книгата е по едно от стихотворенията на Ю Дзиен „Давам име на една врана“. А преводачът обясни и разказа: „В това заглавие има два елемента, които са много важни – първото е „давам име“, или именуването – студентите китаисти знаят, че конфуцианството призовава да се изправят наименованията, което означава, всичко да отговаря на своето име: бащата да отговаря на това какво трябва да бъде бащата, детето да отговаря на също. Така че самото именуване е важен мотив в китайската мисъл. Но същевременно има един паметник, който се нарича „Шанхай дзин“, т.е. „Каталог на планините и моретата“, та там се казва, че „нещата крещят, извиквайки своето име“, пример за абсолютно интуитивно, без всякакви намеси и влияния. Както кукувицата е кукувица, защото кука, бухалът е бухал… Има го и в това заглавие, в което самата врана се изказва. А защо е врана – защото този вид птици са недолюбвани не само в България, а и по целия свят. Изглежда самият им цвят предразполага такова отношение. Както ние си имаме „врана неразбрана“, така в Китай враната по-скоро носи прокоба. Както гарванът „грачи грозно, зловещо“, няма как гарванът да бъде славей.  Въпросното стихотворение е една негова лична история. Изглежда като малък една от белите му е била да разтуря гнезда на врани, та сега това е поетическа молба за прошка. Но това също е илюстрация на стихотворение, което израства така, от себе си. Враната, кръжейки наоколо. Аз му предложих няколко заглавия за стихосбирката, но той каза „Това е чудесно!“.

И призивът на преводача към читателите на стихосбирката на Ю Дзиен „Давам име на една врана“: „Не се опитвайте да четете книгата от кора до кора. Това е доста наситена книга. Четете, докато ви е приятно или интересно…“.

А ние ще завършим с един цитат от китайския поет в неговия Речник, публикуван след стиховете му:

ПОЕЗИЯ

Защо е поезия? Вместо да я няма?

Един облак? Една врана? Или пещ в крематориум?

Понякога пиша стихове, защото се страхувам. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Белослава Димитрова и личен архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Литературните наградите на Портал Култура като смисъл

В Деня на Народните будители Портал Култура връчи за осма година награди за принос в литературата и хуманитаристиката. Обичайно в пространството на книжарница Гринуич между книги, в което се организират и техни премиери. Събитието е на пръв поглед скромно, не светско, но е среща на приятели съмишленици, талантливи хора, които дълбоко се вълнуват, преживяват не само с творчеството си какво се случва с нас тук и сега.

Тези хора са общност, но за това ще стане дума малко по-късно в текста. Журито в състав Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, проф. Калин Янакиев, писателката Теодора Димова, писателят Деян Енев, литераторът проф. Божидар Кунчев /на снимката горе/ са прочели 120 книги в областите на художествената литература и хуманитаристиката. Съвсем не лек труд и вглъбяване, за да дадат своята оценка и направят своя избор. В тези награди се оглежда времето ни, а и пространството, в което живеем, както каза една талантлива авторка по повод на наградите. А ето ти и тях с цитати от награждаващите членове на журито и наградените с някои коментари и уточнения от нас.

„Имам честа да връча първата награда за проза. Това не е първата награда, която ще получи този роман, той е получавал много други и много по-престижни награди. Аз съм изключително щастлив да я връча на Георги Господинов за неговия роман „Времеубежище““, каза проф. Калин Янакиев.

Журито от ляво на дясно Тони Николов, Теодора Димова, Деян Енев, проф. Калин Янакиев

И продължи: „Този роман ни запознава с една много дълбока диагноза на нашето време, която чувстваме по някакъв начин и у нас. Вместо да живеем в настоящето и да отиваме към бъдещето не така, както преди 30 години, когато отивахме дежурно към него като към някакво утопично, светло и глупашко бъдеще, вместо да се борим за бъдещето си, да можем да живеем в настоящето и да правим бъдещето си, ние и европейските хора, но и българите започнахме да бягаме. Започнахме да се опитваме да се приютяваме в нещо, което вече не може да бъде приют, защото ние сме принудени да излезем от приюта, от уюта, за да се развържат нашите пътища. Да вървят по хълмове, да се изкачват, да слизат и да вървим напред. Вместо това и Европа и България от известно време ги обхвана един глупашки консерватизъм, който се опитва да ни приюти в нещо, което не може да ни бъде приют и по провидение не ни е дадено да ни бъде приют. Тази книга е дълбоко иронична, тя е бляскаво иронична, тя е по-дълбока, според мен, по-страшна антиутопия от тези, които ни поднасяше Мишел Уелбек, които станаха звездни за цяла Европа. Смело ще кажа, че за мен тази книга е по-голяма, по-дълбока, по-страховитата и невероятно майсторски и истински крещящо поднесена антиутопия. Българската антиутопия – връщането към миналото, което и до този момент и съвсем действително разделя българите на две партии. Едната партия, която иска да се върне в комунистическото минало и другата, която непременно иска да се върне в едно минало, което никога не е знаела, което знае само от романтическите учебници по история за славното ни, великото ни, златното ни средновековие. Щастлив съм да връча тази награда на Георги Господинов.“

Това е втората награда, която получава Георги Господинов за „Времеубежище“ в България след Националната награда на НДФ „13 века България“ за Роман на годината. Повече може да прочетете тук и тук.

Георги Господинов

Писателят благодари и каза изключителни важни неща за времето ни, за себе си и за всички нас. „По-лесно е да получиш награда навън, отколкото тука. Този роман не беше свръх бляскаво приет от българската литература. Това е втората ми награда в България. Важна ми е тази награда, защото когато писах романа точно с тази идея, че има много късо време, за да се случат нещата, които се случват в момента. На мен ми се щеше да съм го написал преди да се случат. Давах си някакви 5-6 години напред, когато вирусът на миналото ще започне да завладява света и безпаметието, което е свързано с този вирус на миналото. Нещата се случиха по-бързо. Това не е никакво пророчество, просто тревожността беше във въздуха последните години и това го знаем от 2016 и особено в годините след това. Аз съм от поколението, което до 20-та си годишнина беше лъгано с чека на бъдещето. А сега ни се случва да живеем във времена, в които ни лъжат с чека на миналото. И двата чека са неподписани, те са празни. Най-лесно се дават празни чекове. Всички тези франкещайновски майстории – обещано минало, обещано бъдеще не се получиха. Беше нормално да не се получат.Този роман е за времето и затова минало и бъдеще са някак еднакво безутешни, еднакво празни стаи. Аз обичам миналото – в него има миризми, има трудност, бъдещето е празна стая. На мен не ми се скача на Марс, не ми се пътува на корабите на Мъск, не ми е интересно вече. Миналото е хубаво, когато е в единствено число, миналото е лична работа, но когато се опитваш да връщаш в миналото цели народи, тогава миналото става идеология. Йосиф Бродски казваше, че бъдещето е пропаганда, доживяхме и времето, когато и миналото е пропаганда. И затова исках тази книга да бъде някакво просветено мислене за времето, за миналото, от което сме направени, но не бива да остава. За миналото, което може да преживяваме, да изтанцуваме, да разкажем, но от което след това трябва да излезем и както казва Гаустин в романа да затворим добре вратата, за да не смесваме времената. Журито е от хора, които чета и от които се уча. Българската част на книгата е най-трудно написаната. Много исках да се прочете, защото тя ми беше най-лична и най-близка и най-травмираща в някаква степен. Това е много важна награда за мен. Благодаря.“ Георги Господинов има таланта, мъдростта, добротата да каже най-смисленото и да го обобщи така, че да ни провокира и ние не само като негови читатели да се замислим по-дълбоко за всичко, което ни се случва и къде сме ние в него като съучастници в не лицеприятното, а може би, въпреки него се стремим да бъдем други…

Някак си като медия Портал Култура не само с наградите си успява да ни направи общност. Дълга тема е, че не сме чак толкова много. Но тези награди дават надежда. Формулировката за наградата на романа „Времеубежище“ („Жанет 45“, 2020) на Георги Господинов е заради „неподражаемото му майсторство да се гмурне в дълбините на миналото и да ни накара да се запитаме има ли памет изобщо, щом бъдещето вече не е в състояние да ни приюти, а настоящето става все по-проблемно“.

Бяха връ��ени и две втори награди в категорията „Проза“. Едната на Албена Стамболова за сборника с разкази „Драки и къпини“ (ИК „Факел“, 2020) заради „художественото внушение, с което голямото време на разказа бива пронизано от човешки истории“, а другата за книгата с разкази на Алберт Бенбасат „Изгубени вещи“ (ИК „Колибри“, 2020) заради „умението му да превърне наглед простите неща в разкази, където изгубените вещи прерастват в истории“.

За книгата на Албена Стамболова Теодора Димова, преди да ѝ връчи наградата каза: “Странна и необичайна е, каквито са всички книги на Албена Стамболова. Те не се вписват в никакви рамки, в никакви течения. Те са абсолютно самостойни и за тях е много трудно да се говори. В „Драки и къпини“ се разказва за една къща в село Боженци от мига на зърването на тази къща до откупуването ѝ, до ремонтните дейности, реставраторските дейности. Но тези дейности са само пролог да се разказва нещо друго, да се описва нещо друго, което е много трудно да се артикулира. Описва се една атмосфера и дух. Всеки опит да се разкаже атмосфера и дух е сложен.

Албена Стамболова

Тази книга е като поезия. Албена разказва за едни къпинови храсти, но всъщност говори за нещо необятно, което е в небето над Боженци и в цялото село Боженци. Докато четях тази книга си мислех, че тя се е вградила в тази къща и сянката си. Колко беше голямо учудването ми, когато стигнах буквално до последното изречение на книгата: „Позволих си да напиша тази книга, за да прибера сянката си от тази къща“. Къщата в Боженци става метафора на нашия човешки живот, в който ние се вграждаме, в който един ден рано или късно трябва да вземем сянката си оттам.“ А в отговор и благодарност за наградата Албена Стамболова каза други много важни неща в контекста на наградите, времето и обществото: „Портал Култура е част от една общност от проекти, издания, книгоиздаване. Това за мен извънредно важно. Дейността, мисията на този цял комплекс е свързан с днешния празник и най-вече с образователния проект 1000 стипендии, защото мисията на целия комплекс, на целия замисъл да създава общност, което е изключително важно в нашето общество и през образованието тази общност има да се създаде едно по-кохерентно, по-смислено общество. За това съм щастлива, че тази книга се свързва с Комунитас, с 1000 стипендии, със сп. „Християнство и култура“, защото духовността, образованието, културата могат да ни направят по-плътни, по-мислещи, отколкото сме в момента. Колкото до книгата ми, тя е за място, а не за време. Благодарение на нея открих как пространствата могат да се разрояват, да се умножават, според погледа, който се отправя към неща, към хора, като преживяване с различни неща. Тази книга е биографична. Благодаря за наградата.“

Писателят Деян Енев връчи другата втора награда за проза на Алберт Бенбасат като го определи като прекрасен разказвач за неговите „Изгубени вещи“. Книга за непроменливото в нашия бързо променящ се свят, която е палитра от разказвачески техники през сатиричното, носталгичното, драматичното. И заяви и като познавач, че е световен разказ „Малка Финландия“ в книгата на Алберт Бенбасат. А авторът с присъщото му чувство за хумор и самоирония отбеляза в благодарността си за наградата, че празникът на Народните будители е на следващия ден след така оспорвания и, все пак, отбелязван Хелуин, когато се правим на чудовища.

Алберт Бенбасат

„По-добре е веднъж в годината да сме като чудовища, отколкото да бъдем чудовища цяла година. Ние с нашите тревоги и грижи за българската книжовност и култура се опитваме да бодем обществото, за да има достойно отношение към хората на книгата, литература��а, културата, изкуството и не сме толкова Будители, колкото бОдители. Цял живот се мъча се да издигам книгата. Смятам се за бОдител, но не като чудовище. Не обичам да пиша за бъдещето, а за това какво сме преживели и как това влияе на настоящето. А книгата дължа на моята внучка.“

В категорията „Хуманитаристика“ първа награди получи книгата на Камен Рикев „Защото е на скрито. Християнският светоглед в творчеството на Далчев“ (София, 2020) за „аргументираното му изследване на християнското усещане в сътвореното от Атанас Далчев, както и на духовните хоризонти, наситили със смисъл живота на търсещото човешко съзнание“. Втората награда спечели книгата на Илия Граматиков „Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: сюрреалистични прочити на музикалната история“ (София, 2020) заради „неговия прочит на музикалните творби като звуков еквивалент на Борхесовата вселена“.

За книгата на Камен Рикев Тони Николов прочете аргументацията на проф. Божидар Кунчев, член журито, който не присъстваше на награждаването.

Тони Николов

“Мисля, че книгата на Камен Рикев ще бъде на едно от първите места в критическата литература за Далчев. Авторът е успял убедително да открие християнския светоглед на Далчев в творчеството на поета. Замислил се е какво Далчев мисли човечеството, света и Бога и е искал да разбере. По какъв начин модерната личност е в състояние да стигне до тайнството на истинския живот, що е тайнство, що е истински живот. Рикев е стигнал дълбоко и многостранно в творчеството на Атанас Далчев. Разкрил е спецификата на онова, което е тема на мисленето на Далчев, изповяданото от него с измеренията на истинния, вълнуващ прочит на Далчев като познание за човешката участ, за тайната, чудото на човека и човешките мъки. Талантлив литературовед е Рикев.“ Наградата прие неговия брат, защото Камен Рикев е преподавател в Полша. Беше прочетено неговото послание, което е специална оценка за Портал Култура: „Трогнат съм от високото отличие. Радвам се, че ги има Портал Култура, сп. „Култура“, „Християнство и култура“, съставни част от българската култура, въпреки напук на всичко днес.“. Съвсем в нашия контекст като медия – само го вмъкваме с уважение към нашите приятели и колеги от Портал Култура.

За втората награда книгата на Илия Граматиков "Инструменталните концерти на Георги Арнаудов: Сюреалистични препрочити на музикалната история". Тони Николов каза: „Необичайна книга за Георги Арнаудов, а самото издание е решено по новаторски библиофилски начин.“ За нея може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Илия Граматиков /д/ и проф. Калин Янакиев /л/

А Илия Граматиков след благодарностите за наградата подчерта, че във време на изопачаване на смисъл портал Култура доказва, че има смисъл.

Голямата специална награда на Портал Култура получи преводачката Иглика Василева заради „големия ѝ принос към българското слово, както и заради изключителното ѝ майсторство в превода на „Одисей“ на Джеймс Джойс и на големи творби на англоезичната класика“. Призът аргументира Теодора Димова: „Българската литература е голям длъжник на преводачите на български език. Преводачите на български език са тези, които разчитат и разширяват границите на езика много повече, отколкото българските писатели. В интервю по повод на превода си за „Одисей“ на Джеймс Джойс Иглика Василева казва: „Дали българският език ще може да го поеме. Българският език е богат, гъвкав, но недоразвит.“ Това е тревожно за нас, българските писатели. Трябва да организираме дискусии, разговори, да си обясняваме какво точно означава този недоразвит език, защото това е едно от нашите задължения. За да си голям преводач трябва да имаш истинско смирение пред чуждия текст. За смирението на преводачите българските писатели могат само благородно да завиждат и да се учат на него. Много награди има Иглика Василева като преводач. На нея дължим над 60 превода на знаменити писатели. Казвам го с възхищение и благодарност.“

А Иглика Василева благодари и сподели в Деня на Народните будители:

Иглика Василева

„Моите будители са поколението преводачи преди мен - Кръстан Дянков, Жени Божилова Пенка Пройкова, Тодор Вълчев. Възхищавам се от тях, защото са работили в трудно време. Обичам да превеждам от студентските години. Не мога да кажа аз ли избрах превода, той ли избра мен. Живеем в една такава любов много, много години. Писател да стана, не се престраших. Но съм преводач на художествена литература. Има допирни точки с писателската.“ Повече за Иглика Василева и гледната ѝ точка към превода може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Специалната награда бе присъдена на Златомир Златанов заради „непоколебимото постоянство, вдъхновение и ерудиция, с които четири десетилетия гради мостове между модерната европейска и българската поезия, проза и есеистика“.

Беше прекрасно събитие на фона на всичко, което ни се случва всекидневно политически, ковидно и какво ли още не. Но смисълът е смисъл и е важно да продължаваме напред точно заради тази общност и заедност. Маските не пречат, имаме очите си и сърцата си, които разбират.

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков

P.S.Очаквайте текст във „въпреки.com”, посветен на литературните награди на „Перото“.

[vprki]

Критичен поглед: Ще запомним Владо с усмивката и младия му смях

В навечерието на Коледа едно издание събра разнородна публика – поети, университетски преподавател и приятели на автора Владимир Трендафилов - „Получих живота си“ (Издателство за поезия „ДА“, 2019). Книгата е съставена от Кристин Димитрова и съдържа практически всички стихове на Владо, включително и някои непубликувани досега, непубликувани преводи и забележителен послеслов на Кристин, емоционален и проникновен. Само авторът вече не е между нас, но някои от участниците в събитието долавяха присъствието му. Мнозина сякаш чуваха неповторимия му смях. Това написа за „въпреки.com” проф. Николай Аретов, литературовед и преподавател /на снимката горе заедно с Кристин Димитрова и Силвия Чолева/.

В подобни случаи често прибягваме до клишето „…беше необикновена личност“ или нещо подобно. Тривиално, но за Владимир Трендафилов то е напълно вярно. Не само необикновена, но и многостранна – поет, преводач, университетски професор, литературен историк и темпераментен критик. Това традиционно подреждане е доста проблематично, не съм сигурен как би го направил Владо, кое би поставил на първо място. Вероятно по различно време би поставял на първо място различни неща. Не знам, не съм сигурен.

Владимир Трендафилов /1955 - 2019/ - снимка архив

Не с��мо ролите (ипостасите), в които влизаше Владо бяха различни, но и в тях той беше доста различен. Имал съм възможност, особено в по-ранния му период, да наблюдавам отстрани топлите му отношения със студентите, за които той беше не само неоспорим авторитет, но и близък приятел. Когато на представянето на книгата Евгения Панчева говори за Владимир Трендафилов - изследователя на английската литература и нейната българска рецепция – наред с другото, тя подчерта и желанието му да бъде разбираем за читателите си, което, дори е пораждало и възражения („Много ясно пишеш, подриваш авторитета на гилдията.“). Бих прибавил и донякъде бароковия характер на неговите литературоведски текстове, които не държаха на лаконизма, съзнателно търсеха ефектната фраза и държаха да я изведат на преден план. Допускам, че такива са били и лекциите му, в които задълбочените наблюдения са се редували с интересни литературни истории. Подобни са и наблюденията му върху българската литература от миналото. На няколко пъти съм се чувствал засрамен, когато в разговор с него се окажеше, че той е чел български книги от миналото, които аз, българистът, познавах много по-бегло или дори не бях чел.

Подобно бе критическото му писане – задълбочено, ефектно, ясно. Ролята, в която влизаше Владо, обаче бе малко по-различна. Към съвременниците, или поне към значителна част от тях, той бе строг, на места ироничен, да не кажа жлъчен. Подобно разграничаване между историческите и критическите текстове не е и не трябва да бъде изключение, но при Владо то е подчертано. За критика Владимир Трендафилов полемиката и критичността, открито заявена и понякога доста заострена, са не просто присъщи, но и съзнателно търсени. И, закономерно, те пораждаха реакции, нерядко също доста заострени. В тези полемики можеше да се долови и Владовия смях, в който да се долови и саркастичен, дори сардоничен елемент.

Преводачът Владимир Трендафилов е нещо по-различно. От самото начало на пътя при него ерудицията се допълва от майсторството, което при стиховете достига до виртуозност, оценена единодушно от познавачите – тук май място за полемики и съмнения няма. Така ни го припомни и Иглика Василева при представянето на книгата. В спомена си Иглика влезе в неочаквана, поне за мен, роля – на дебютиращия преводач, който внимателно изслушва и приема бележките на всъщност по-младия редактор Трендафилов.

Издателката и поетеса Силвия Чолева, Кристин Димитрова и Иглика Василева /д./

Не мога да забравя и пеенето на Владо, придружено с ентусиазирания му акомпанимент на китара. Преди години това беше почти задължителен елемент от купона, негова кулминация. В един момент песните на Владо изчезнаха, а на моя подкана той отвърна нещо от типа на „Това вече не е моят начин на изразяване“. Че изпитвам носталгия по пеенето му е ясно, но го споменавам, защото ми се струва важно това, че Владо имаше различни „начини на изразяване“, че ги редуваше, влизаше в нови, отказваше се от доскорошни.

Поезията на Владо несъмнено е един от тях. Особено съкровен. Не знам откога е започнал да пише стихове, научих за тях сравнително късно, при първите им публикации. Не е сметнал за необходимо, не е споделил, въпреки че точно по това време – началото на 90-те имахме чести и дълги разговори за какво ли не. По-странното е, че и Кристин не е знаела за последните му опити, намерила ги е сред текстовете му, когато него вече го е нямало. А за мен двамата са пример за безпрецедентна житейска и творческа хармония. Струва ми се, че оттук може да тръгне търсенето на ключ към поезията на Владо. Търсене, което обещава да бъде дълго и да не достигне до някакъв ясен финал. Завиждам на тези, които твърдят, че разбират докрай поезията на Владо. Не съм от тях, допускам дори, че и стиховете му не очакват това от мен, те едва ли могат да бъдат преведени на някакъв делничен или дори критически език.

Графичното оформление е на Надежда Олег Ляхова

Струва ми се, че за разлика от другите му начини на изразяване, стиховете на Владо не са насочени към някаква по-широка или по-тясна публика, поне не на първо място. Задължителната за всяко говорене и писане диалогичност тук е друга. Марин Бодаков подхвърли идеята за търсене на връзка между несъзнаваното и съзнателния аз (не си спомням точно думите му, дано не ги преиначавам). /”Стихотворенията на Владо, от книгите и ръкописите, бяха преди всичко съобщения от него до самия него. Съобщения от неговото несъзнавано към властта на неговото съзнавано. Не! Съобщения от неговото премълчано до неговото изразено” – точен цитат от думите на Марин Бодаков – б.р./. Подобен е и моят прочит на тези стихове; видения, страхове и откровения идват отнякъде и поетът се стреми да се освободи от тях, съобщението до нас, читателите, се като че ли е на второ място. Допускам, че сред имплицитните читатели е и Литературата, с която поетът търси диалог, а и мястото си в нея.

Марин Бодаков е и редактор на книгата ...

Един друг ипостас на Владо, друг негов начин на изразяване, беше интересът му към ирационалното. Той също се долавя в поезията му. Както и във всяко друго отношение, и то��и интерес стъпва върху сериозна ерудиция. Малкото, което знам за различните пътища към ирационалното, до голяма степен го дължа на Владо, както и на Юлиан Антонов, с когото се запознах покрай Владо и който също вече не е между нас. И двамата бяха отзивчиви и сладкодумни консултанти при книжовните ми срещи с непознатото, да се изразя съзнателно неясно.

На четвъртата корица на книгата „Получих живота си“ стои цитат от Милена Кирова, който провокира различни реакции и уточнения. Според Милена „Противно на едно възможно очакване, поезията на Владимир Трендафилов не е „професорска“, т.е. не е ерудитска, самодоволно зареяна в простора на безкрайното знание.“ Така е, с уточнението, че тя е преминала през ерудицията, знае за нея, знае за една друга представа за поезията, която отхвърля всичко декоративно, знае и за начините, по които словесните украшения могат да бъдат зачеркнати. Или използвани крайно пестеливо, както е с няколкото рими в цялата стихосбирка.

Кристин Димитрова сподели, че когато Силвия Чолева й е предложила датата 20 декември за представяне на книгата, това е било своеобразен знак от съдбата, защото този е сватбеният им ден с Владо...

А това, че Владимир Трендафилов владее огромен репертоар от поетически изразни средства и украшения, е очевидно в преводите му, включително и в преводите, включени в „Получих живота си“. В тях Владо умело влиза в обувките на поети от миналото и по-ново време и успешно говори с техния език, където е необходимо звънят многобройни поетически звънчета и всевъзможни украшения.

Книгата и вечерта, посветена на нея, завърши с блестящо преведеното от Владо и Кристин стихотворение на Лий Хънт „Джени ме целуна“. Трудно ми е да си представя по-подходящ контрапункт и на доста мрачните понякога стихове на предишните страници. Така и ще запомня Владо, с усмивката и младия му смях. ≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: А за финал добавяме финала на послеслова на Кристин Димитрова от „Получих живота си”: „Тази поезия не носи успокоение. Тя не е и написана с тази цел. Голяма част от нея дори не е напускала бележника. Често пъти е писана с поглед, вперен в черния прозорец от детството, но никога в отстъпление пред него. Оставена ни е от един висок човек, който ходеше с едри крачки и вдигната глава. Не защото животът му спести нещо, а защото Владо така и не му се даде”.

[vprki]

Н. Пр. Майкъл Форбс: „С „Одисей“ Джойс извършва просветителско дело

„Избрахме този подарък за Софийския университет по случай неговата 130 годишнина, за да споделим и продължим просвещението“ каза Н. Пр. посланикът на Република Ирландия Майкъл Форбс  при откриването изложбата, посветена на знаменития ирландски писател Джеймс Джойс във фоайето в подножието на Аулата на СУ „Св. Климент Охридски”.

И продължи: „Откриването на тази изложба е участието, приносът на Ирландия към 130 годишнината на Софийския университет. Ние учим история поотделно, изучаваме ирландска история, изучаваме българска история и сякаш съществуваме независимо. Преди 150 години един нов университет бива открит в Дъблин – Дъблинският университет, така както преди 130 години е отрит Софийският университет. Възникването на университетите създава една цяла плеяда от нови интелектуалци и писатели. Изучаваме Просвещението през 17-ти и 18-ти век, но истината за мен е, че през 19-ти век се появява един нов процес на просвещение, в който се създават тези университети. Това се отразява много силно на съществуващата тогава средна класа. Дело на тези писатели е да просветят тогавашната средна класа и поколенията, които идват след това чак до началото на 20-ти век. Открива се един нов университет в България преди 130 години, открива се Университетът в Дъблин преди 150 години и Джеймс Джойс отива точно в този университет да следва“.

Експозицията чрез богат и интересен снимков и текстови материал с включените в нея 22 пана проследяват живота и творчеството на писателя, както и неговото влияние върху съвременната литература. Изложбата е благодарение на посолството на Ирландия в България и на посланик Майкъл Форбс, който има специални пристрастия към литературата и е предан приятел на учените и преподавателите в катедрата по англицистика �� американистика. Той подкрепя и искрено се интересува и от магистърската програма „преводач-редактор“ на Факултета по славянски филологии и сме били свидетели колко активно се включи в модула за представяне на ирландската литература.

Според посланика Дъблинският университет помага за това, което Джойс създава в творчеството си и стига и до нас. „Това е делото на университетите да предават от поколение на поколение и да просвещават. Джойс, създавайки „Одисей“ извършва едно от най-просветителските дела. Тази книга символизира просвещението и днес продължаваме да я четем и процесът на просвещение също продължава. Днес празнуваме делото на Университета, делото на Джойс и нестихващия процес на просветление“, убеден е Н. Пр. Майкъл Форбс. Красивите фотопана от изложбата са придружени и с български превод на текстовете, но поставени така, че да не нарушават общото усещане за експозицията, представяща изключителната личност на писателя, наистина неподвластна на времето. С благодарност за съдействието на Ирландското посолството и лично на посланик Форбс публикуваме факсимилета от тях. Джеймс Джойс е роден в Ратгар, предградие на Дъблин, на 2 февруари 1882 г.

Семейството: „Джон и Мей Джойс имат още девет деца след Джеймс. Джеймс е много близък с майка си и смъртта ѝ през 1903 г. му се отразява тежко, но въпреки това той отказва да изповядва римокатолическата вяра, която е много важна за нея“.

Дъблин: През цялото детство на Джойс Дъблин е административен център на британското управление в Ирландия. Той е такъв от приемането на Акта за съюза от 1800 г., по силата на който двете страни са обединени. Градът е поле за съревнование между различни културни движения, много от които се стремят да формират по-самостоятелно бъдеще за нацията. Ранните творби на Джойс се отличават с неудовлетвореност от застоя и изолираността на града, но по-късно той говори с топлота за неговата красота, колоритна история и горещо гостоприемство. Джойс напуска Дъблин през октомври 1904 г. с бъдещата си съпруга Нора Барнакъл. Той се завръща рядко, за последен път през 1912 г. В романа „Одисей“ е обрисуван един от най-подробните и нежни градски портрети в литературата, макар че Джойс не е написал нито ред в Дъблин“.

Политика и независимост: „Джойс се гордее, че е ирландец, и желае да види страната си независима, но е и скептичен към склонността на политическите движения често да отричат личната свобода. Джойс вярва, че личната страст е мотивиращата сила за всичко, включително за изкуството и философията.“.

16 юни 1904 година: През 1902 г. Джойс отива в Париж да учи медицина и да пише, но се завръща у дома през 1903 г., тъй като майка му е на смъртно легло от рак. На 10 юни 1904 г. той среща красивата Нора Барнакъл, докато се разхожда по ул. „Насау“ в Дъблин, и на 16 юни те излизат на първата си среща. Действието на романа „Одисей“ се развива през този ден, 16 юни 1904 г., в чест на деня, в който целият му живот се променя. От публикуването на „Одисей“ досега 16-ти юни се отбелязва от читатели по целия свят като Блумсдей — деня на Блум. Романът „Одисей“ започва в еднo топлo юнскo утро през 1904 г. Студентът по медицина Бък Мълиган се изкачва на върха на кулата, където живее, и започва да се бръсне. Той извиква Стивън Дедалус да се присъедини към него. Кулата е истинско място — днес там е уреден музей на Джойс“.

“Дъблинчани” на български език беше приета с радост от доброволката - служителка в Кулата на Джойс

И тук ще направим малко отклонение от изложбата. Имали сме шанса преди две години да посетим Кулата на Джеймс Джойс в Сидикоув в южната част на залива на Дъблин в Ирландско море. Тя е построена 1804 година като отбранително съоръжение срещу нападение на Наполеон. Поканен от приятели 22 - годишният Джеймс Джойс през 1904 година живее за кратко там и започва на това място писателската си кариера. Историята е драматична и някъде от това място започва и неговото изгнание в чужбина. Тук се пазят негови вещи, между които вратовръзка, подарена му от Самюел Бекет, посмъртните му маски, ръкописи, книги. Като сериозни хора, подготвили се за пътуване в Ирландия носехме със себе си сборника разкази на Джойс „Дъблинчани” на български език, подарихме го на музея…Много се зарадваха.  Но да се върнем към изложбата и нейните текстове, където като че ли още веднъж откриваме Джойс и като бунтар, винаги верен на себе и възгледите си за свободния човешки дух си, доста неприемливо за тогавашна Католическа Ирландия.

Нора Барнакъл: „Когато Джеймс Джойс среща Нора Барнакъл през лятото на 1904 г., тя работи като камериерка в хотел в Дъблин. Нора е от Голуей в западната част на Ирландия, и макар че не е толкова начетена или образована като Джойс, тя е практична и забавна и двамата се влюбват. Приятелите и семействата им не ги смятат за идеална двойка, но през октомври същата година те напускат Ирландия като имигранти. Това е смело и рисковано решение от страна на Нора, тъй като перспективите на Джойс в страните от континентална Европа са несигурни, а по принципни съображения той е против брака. Много черти от характера на Нора са пресъздадени в един от най-запомнящите се образи, създадени от Джойс — Моли Блум от „Одисей“. Раждат им се две деца и накрая двамата сключват брак в регистрационната служба в Кенсингтън през 1931 г.“. И още в този контекст за индивидуалната и творческа свобода на писателя.

Дъблинчани: „Дъблинчани“, сборник от четиринайсет кратки разказа, е първата художествена книга на Джойс. Той започва да я пише през лятото на 1904 г., докато все още живее в Дъблин, и продължава да работи върху книгата през първите си години в Пола, Рим и Триест, завършвайки последния разказ „Мъртвите“ в Триест през 1907 г. Заради безкомпромисния портрет на тъмните страни на съвременния живот, изобразен в книгата, Джойс среща огромни трудности при намирането на издател, склонен да я публикува. Един дъблински издател я публикува през 1912 г., но веднага решава да унищожи всички екземпляри, които е отпечатал поради опасения от противоречия. Накрая книгата е публикувана в Лондон през 1914 г.“.

Н. Пр. Майкъл Форбс и проф. Евгения Панчева при откриването на изложбата в СУ “Св. Климент Охридски”

И тук отново ще спрем за малко с цитатите, за да предадем думите на проф. Евгения Панчева, ръководител на Катедра „Англицистика и американистика“ във Факултета по класически и нови филологии на Софийския университет: „Днешното събитие е посветено на 90-годишния юбилей на катедра „Англицистика и американистика“ и 130-годишния юбилей на Софийския университет. Това е нашият съвместен начин да отбележим тези чудесни поводи“.  Тя отдаде специално внимание на именитата ни преводачка Иглика Василева, благодарение на която имаме прекрасното издание на „Одисей“ и на младия преподавател в катедрата Джонатан Макрийди, който води бакалавърски курсове  Практически английски език – I и II част, Ирландска култура, Въведение в „Одисей“ на Джеймс Джойс. С името на Иглика Василева като преводач стоят редица големи произведения като „Одисей” на Джеймс Джойс, романи на Вирджиния Улф, проза на Уолт Уитман, заглавия на Владимир ��абоков, Пол Остър, Иън Макюън, Джон Банвил, Лорънс Дърел, Е. Л. Доктороу, Айрис Мърдок и Хенри Джеймс. Преди време в разговор с нея за „въпреки.com” тя сподели, че има пристрастия към ирландската литература. Може би, защото освен, че владее перфектно езика и самата тя прилича на ирландка с красивата си рижа коса.

„Моята слабост, някак си тръгна от Джойс, независимо, че преди това бях превеждала една прекрасна ирландска разказвачка Мери Лавин, защото тогава в тези три години /когато превежда „Одисей” на Джеймс Джойс/ аз толкова много неща изчетох. А човек като знае повече и любопитството му се увеличава. По същия начин започнах да ровя ирландски автори, най-различни. Защото в литературната критика за Джойс се споменават и други, сравняват го с различни автори. Аз почнах да издирвам тези автори, много им е различна литературата. Има един лаф, не знам колко е верен, нямаше как да го проверя. Един английски критик казал за ирландската литература, за ирландските писатели „Ние ги научихме на езика, а те сега ще ни учат как се пише!”. Действително в ирландската литература има много повече душа, което допада на хората. Все пак, те са били 700 години под английско иго, загубили са си езика, за разлика от нас. И като всеки народ, който познава страданието, той е интересен, по-дълбок, по-състрадателен и с много повече топлота и човечност има в романите им“, каза Иглика Василева. Не случайно през 2016 година беше член на международното жури на престижната в цял свят награда за книги на английски език или в превод на английски на град Дъблин.

Не бихме искали да ви разкажем всичко за тази изложба, представяща личността на големия писател. Тя трябва да се види, да се проследи, тя по свой си ирландски начин стимулира човек да прочете книгите на Джеймс Джойс. Това е тяхна културна политика, която сме усетили в Ирландия като отношение към нейните писатели, които са и гордост, но и изучаването им, познанието за тях е непрекъснат процес за приобщаване към литературата и изкуството още от най-млада възраст. И го правят, без грам излишен патос, а като достижение на човешкия дух и талант. И затова текстовете към изложбата откриват по вдъхновяващ, макар и в кратки експозета и частици от живота на считания за един от най-влиятелните писатели на ХХ век, но мощно присъстващ и в сегашния Джеймс Джойс.

Защо е важен „Одисей“?: „Някои смятат романа „Одисей“ на Джойс за най-важната книга на ХХ в. Много хора са чували за нея, но далеч по-малко наистина са я прочели, защото ѝ се носи слава, че е много трудна. Това е необикновена книга; Джойс експериментира с правилата на традиционния роман и изисква от читателите си да се потрудят здраво, за да разгадаят някои от дори най-простите елементи на сюжета и фабулата. В основата си обаче „Одисей“ е книга за героизма на всекидневието. Някои части от романа, които ни се струват неясни, изглеждат така, само защото не сме свикнали да ни се показват толкова познати неща по такъв ярък и честен начин“. Това важи за цялото му творчество, в което е дълбока връзката между стилистичното му новаторство и благоговението пред обикновените човешки преживявания и необходимостта честно да ги пресъздава. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Четем с очакване за времето, когато отново ще се прегърнем

В последната година, особено след обявяването на извънредното положение заради Covid - 19 на 13 март 2020 сме писали и продължаваме да пишем какво ни спасява в изолация и невъзможност да прегърнем приятелите си. И пак ще го повторим – изкуството, но с условието да имаме сетива и жизнена необходимост, иначе – знаете си, всеки по своему. И затова в този контекст и не само ще коментираме три книги на издателство „Colibri”.

Те не са романи, но се четат като романи и ни обогатяват, помагат ни да се вгледаме в себе си и в света, да оценим големите, а и собствения си живот, независимо къде се намира в скалата на успелите или по-важно на осмислящите. Но да започнем по ред за тези книги – много различни и провокиращи към размисъл и оценка, преведени блестящо от авторитетни преводачи. А ето кои са книгите: Майкъл Кейн „Трябваше да взривим проклетите врати … други житейски уроци“, превод Надя Баева, Исабел Алиенде „На жените с обич“, превод Катя Диманова и Една О’Брайън „Джеймс Джойс“, превод Иглика Василева. Ще ги разгледам поотделно, но връзката ще направи всеки, както умее. А заслугата е на издателството, че ни повежда в тези пътища, които съпреживяваме с авторите.

Винаги съм смятала и не само аз, че сър Майкъл Кейн, забележителният актьор е аристократ по рождение. Това съм откривала в безбройните му роли в киното, в театъра не го познавам. Но в книгата му „Трябваше да взривим проклетите врати … други житейски уроци“ открих един съвсем друг човек – минал през бедността в Лондон, трагедията на Втората световна война, страха и ужаса на младежа в Корейската война и трудността без специално образование да доказва десетки и десетки години, че е можещ, че продължава напред! „Трябваше да взривим проклетите врати“. Това е заглавието на автобиографията на актьора сър Майкъл Кейн. Приели сме в житейските борби по-скоро термина „да се блъскаш в стената“, но тя не се отваря, а просто чупи глави и остава болката и неосъщественото. Сър Кейн въвежда вратите – може да са заключени и железни, но ще се отворят, ако силно пожелаеш и не се отклоняваш от целта, въпреки! Това е реплика, която са си разменили на снимачната площадка на филма „Италианска афера“. Майкъл Кейн решава, че това е страхотна метафора за неговия творчески и житейски път.

Майкъл Кейн през годините... - снимка архив

Книгата се чете като интригуващ роман  и съвсем не като пикантна автобиография на кинозвезда. Тя е добронамерено помагало как хората, всеки един от нас, да се научат да се справя с успехите, с провалите, които да ни научат, че трябва много труд, за да се реализират целите или просто да си добър, където и да си като професионалист и да достигаш целите си. Това не е книга за възхода на артиста, а  за всеки човек, където и да се намира в стълбицата на постиженията или просто на живота, който ни е даден. Важното е да сме щастливи с това, което правим, колкото и да е скромно понякога.  Майкъл Кейн ни въвежда и в един друг свят – на изключителни режисьори, актьори и не само. 

С невероятно уважение и респект се отнася към всички, които правят киното или казано по-просто – чиито имена изтичат в дългите надписи след края на филма, но без тях е невъзможно той да не бъде това, което е и да завладява публиката по света. Чрез неговия поглед, отношение научаваме толкова много за знаменитите личности в киното, много, от които също като него са стояли на опашките за прослушвания с надеждата да ги оценят…Сред тях са Шон Конъри, Питър О’Тул…Ще стои загубил вяра в кръчма заедно със свои нещастни събратя, които извън опита си като начинаещи артисти пишат и пиеси – единият е …Джон Озбърн, другият е … Харолд Пинтър! Но след време един младеж ще потърси съветите на Майкъл и това е Том Круз. А когато знаменитият актьор решава, че е време да се отдаде на мемоарите си, на градината си, на семейството си далеч от камерите ще се появи самият Джак Никълсън да го призове, че не му е време да се отказва. И Майкъл продължава.

Майкъл Кейн във филма “Зулу” - снимка архив

Майкъл Кейн се ражда на 14 март 1933 като Морис Микълуайт в Лондон, като син на разносвач на риба и чистачка по домовете, детството му съвсем не е охолно и блестящо. Напуска училище на 15 години и след като сменя поредица ниско платени занаяти, се записва в армията и служи в Корея по време на Корейската война. При завръщането си намира работа по обява като сценичен работник в театър. Театърът започва да го увлича, и скоро младежът си намира агент, който го съветва да смени името си с „Кейн” по популярна пиеса. През следващите години Майкъл Кейн се снима в повече от 100 телевизионни драми, и обикаля Англия с различни театрални компании. Филмът, с който Кейн става известен на зрители от цял свят е приключенският епос от 1964, разказващ за историческата битка от 19-те век в Южна Африка между британските войници и местните войни от племето Зулу – „Зулу” (1964). 

Майкъл Кейн с един от “Оскарите” си - снимка архив

Въпреки, че „Зулу" има голям успех, Кейн става звезда от първа величина с други два филма „The Ipcress File” (1965) и като изпълнител на главната роля в „Алфи” на следващата година (наскоро излезе едноименният римейк на филма с Джъд Лоу). По това време Кейн вече олицетворява новата порода британски актьори от средата на 60-те, човек от работнически произход, с очила и кокни акцент. Въпреки, че се снима в няколко отлични филма, предимно през 60-те, сред които „Gambit” (1966), „Funeral in Berlin” (1966), „Play Dirty” (1968), „Битката за Британия” (1969), „Too Late the Hero” (1970), „The Last Valley” (1971) и „Хванете Картър” (1971) (появи се слаб римейк със Силвестър Сталоун), актьорът не отказва и предложения за участие във филми под средното ниво.

С Шон Конъри в „The Man Who Would Be King” - снимка архив

Но и силните му роли не секват - Кейн играе великолепно заедно с Шон Конъри в „The Man Who Would Be King” (1975) и оставя незабравимо впечатление като германски полковник в „Орелът кацна” (1976). Ролите му в „Да образоваш Рита” (1983) и „Хана и нейните сестри” (1986) (за която той спечели първия си Оскар) са сред най-силните му моменти през 80-те, заедно с поредното доказателство за комедийния му талант в „От мошеник нагоре”, където със Стив Мартин правят незабравим дует измамници. Не можем да пропуснем филми като „Звезден глас” (1998), за който печели Златен глобус, „Правилата на дома” (1999) (неговият втори Оскар) и „Last Orders” (2001) – все филми приети с аплодисменти от зрители и критика. 

Майкъл Кейн и Елтън Джон в кампанията за ваксиниране срещу Covid - 19 - снимка архив

Сред последните роли на Майкъл Кейн, бяха в „Остин Пауърс в Златния член”, „Италианска афера”, „Тихият американец”, (отново номинация за Оскар). Последваха „Уморените лъвове”, „Омагьосване”, „Батман в началото” и „The Weather Man” с Николас Кейдж. Майкъл Кейн се превръща в истински властелин на поддържащите роли. И остарява толкова красиво и не спира! Е, книгата му разказва за всичко това и е пример как да изживеем живота си – да правим това, което обичаме, каквото и да е то и да има нещо по-голямо от това – любимите ни хора. Поучително и вдъхновяващо! А последната му роля (засега) вече на 87 години е великолепният клип, в който двамата със 73-годишния Елтън Джон опитват с усмивка да убедят хората във Великобритания да се ваксинират. Книгата е част от великолепната поредица на „Colibri” „Амаркорд“, посветена големите имена на световното кино.

В контекста на темата, че натрупаните години не са пречка да се работи за смислени каузи, които са важни не само за отделния човек, но и за света е новата книга на Исабел Алиенде „На жените с обич“ с подзаглавие „За нетърпеливата любов, дълголетието и добрите вещици“. Пиша тези страници през март 2020 г., затворена вкъщи заради кризата с коронавируса… Ала вместо да изплете роман ала Гарсия Маркес, под надслов „Любов по време на коронавирус“, Исабел Алиенде създава донякъде автобиографична книга. В типичния си стил, по изключително увлекателен и забавен начин, тя поднася размишленията си за мястото и ролята на жените в обществото, за дълголетните им борби за равноправие и справедливост, споделя женския си възглед за феминистката революция, „може би най-важната, най-дълбоката в историята на човечеството“. И за пореден път завладява с бляскавия си талант на разказвачка и с умението да обрисува незабравими образи, отбелязват от издателство „Colibri”.

Глен Клоуз и Мерил Стрийп в “Къщата на духовете” - снимка архив

Когато преди вече повече от 25 години гледах филма „Къщата на духовете“ по романа на Исабел Алиенде с режисьор Биле Аугуст и звездните актьори Мерил Стрийп, Глен Клоуз, Уинона Райдър, Антонио Бандерас, Ванеса Редгрейв, Джеръми Айрънс и други бях зашеметена. После прочетох романа и така започна завинаги очакваната ми среща с писателката. Станах една от милионите ѝ читателки по света. Това не е толкова важно, важни са книгите ѝ, с които пътуваме в световете на изключителни хора, които преодоляват жестоки събития в политически, обществен, човешки план, единствено водени от невероятния си дух, умението си да обичат, да са водени от емпатията, заложена в сърцата им. Във всички книги на Исабел Алиенде винаги има нещо автобиографично като лично преживяно или разказано ѝ от близки и обичани хора. Но вероятно „Паула“ е най-личната ѝ книга в памет на дъщеря ѝ, отишла си от нашия свят едва на 28 години вследствие на тежко генетично заболяване. Младата жена ще се появява и в други нейни романи и писателката ще продължава да разговаря с нея, така както го е правила дългите мъчителни дни в болницата. Разбираемо, това е най-страшното, което може да се случи на една майка.

Исабел Алиенде с дъщеря си Паула - снимка архив

И в „На жените с обич“ Паула е тук, дори Исабел Алиенде продължава да разговаря с нея с убедеността, че ако дъщеря ѝ би била жива, би подкрепяла и участвала в каузите на майка си, във фондацията ѝ за защита и закрила на жените. В почти всичките си творби Исабел Алиенде разказва по неповторимия си начин за Чили, за Латинска Америка, за страдащите особено жени и момичета в Африка, в Азия, подложени на нечовешки издевателства единствено, защото са жени. Независимо, че от десетилетия живее в САЩ. винаги описаните ѝ преживявания, героите ѝ са свързани с магичния свят на  южно-американския континент, белязан с мъки и страдания, с потресаваща бедност и с безнаказан терор, насилие и престъпност, но в него все пак си проправят път добротата и любовта. Или, както казва героинята й Лусия Марас от романа й „Отвъд зимата“ /2018 г., издателство „Colibri” в превод на Маня Костова/: „Не земното притегляне, а спояващата сила на любовта държи света в равновесие“.

Исабел Алиенде - снимка архив

Исабел Алиенде е чилийска писателка, родена на 2 август 1942 г. в Лима, Перу в семейството на дипломати и е една от най-известните съвременни романистки. От деветдесетте години на миналия век всяко ново заглавие я поставя в топ десет на най-продаваните автори в света. Носителка е на Националната награда за литература на Чили за 2010, на литературната наградата на Ханс Кристиан Андерсен (Дания, 2012 ), през 2014 получава Президентския медал на свободата от Барак Обама и много други в целия свят. И ние имаме шанса нейните книги много бързо и в прекрасни издания да се появяват и в България, главно благодарение на „Colibri”.  След Военния преврат на 11 септември 1973 година животът на Исабел Алиенде се преобръща драматично и поема в нова посока, както и на много нейни сънародници - една от главните теми в книгите ѝ след журналистиката и сатиричните разкази. „Момиче, остави журналистиката, по-добре седни да пишеш художествена литература с тази развита фантазия, която притежаваш", ѝ казал някога самият Пабло Неруда. Днес тя не маха томовете му от работната си маса. Всеки нов роман започва точно на датата осми януари и целият ѝ живот творчество вървят в стила „магически реализъм", характерен за латиноамериканската литература.

Пабло Неруда - снимка архив

Исабел Алиенде споделя в свое интервю как създава всяка своя книга. Животът й има две лица – едното е мълчаливо и интимно, а другото е пренаселено и изпълнено с емоции. Тя започва всяка своя книга на точно определена дата – 8 януари, защото това е датата, на която всяка година е пишела писма до своя дядо, който умира през 1982 година. Тези писма са събрани в нейната първа книга „Къщата на духовете"… _„Ние дори не осъзнаваме колко сме силни, докато не се изправим пред една трагедия. Човешкият капацитет за оцеляване е неизчерпаем.“ _Написала е тези думи отдавна, но като мисъл присъстват във всяка от книгите ѝ. Заради пандемията и затворения начин на живот се обръща към нещо, в което дълбоко вярва. Това е феминизмът като начин на живот. Преминава през много изпитания, които й дават тласък да защитава правата на жените. Създава фондация „Исабел Алиенде", за да отдаде почит на дъщеря си. Фондацията има за цел „подпомагане на програми, които насърчават и запазват основните права на жените и децата, за да се чувстват защитени."

Исабел Алиенде - снимка архив

Писателката засяга и темата за самоизолацията, в която са били принудени да пребивават, оцеляват и да се адаптират хората, като разказва как самата се е справила с пандемията, заедно с последния си съпруг Роджър. Но нека цитираме още малко Исабел Алиенде от финала на „На жените с обич“: „Всичко започна като здравна криза, но е нещо далеч по-мащабно, това е кризата на лидерство, на човешки взаимоотношения, на ценности и начин на живот на планетата. Не можем да продължим да бъдем цивилизация, основаваща се на необуздания материализъм, алчността и насилието. Дошло е времето за размисъл. Какъв свят искаме?.....когато коронавирусът отмине, ще изпълзим от бърлогите си и предпазливо ще навлезем в една нова нормалност; тогава първото нещо, което ще направим, ще бъде да се прегърнем на улицата. Колко ни е липсвал контактът с хората! Ще се радваме на всяка среща и ще се вслушаме в поривите на сърцето.“ Колко ни се иска да вярваме в думите на голямата писателка.

В края на миналата година излезе и друга важна книга на издателството на ирландската писателка Една О’Брайън „Джеймс Джойс“. Писателката от десетилетия се бори за правата на жените в родината си, но затова малко по-късно.  В тази биография тя се опитва да разкаже за сънародника си Джеймс Джойс, като се стреми да го направи по-разбираем за публиката. Писателката се обръща към него в опит да разтълкува творчеството му, проследявайки тежкия му житейски път. Не го прави с преклонение, дори на места е доста суров негов съдник. Една О’Брайън ни описва Джойс като човек още от ранни ��одини угнетен от църквата, държавата и семейството, но макар и смазан от догмите им, човек успял да напише творби, които „трогват сърцата на хора и ангели“. 

Джеймс Джойс и Нора Барнакъл - снимка архив

От арогантен младеж, през „хлътването му“ по Нора Барнакъл, бурната им сексуална връзка, децата, скиталчествата, безпътството, разврата и неспасяемото затъване в дългове до болезнената му привързаност към родния Дъблин, на който непрекъснато се обяснява в любов. Независимо, че е поел тежкия път на изгнаничеството и не рядко говори с презрение към сънародниците си. Необичайно малка по обем (повечето биографии на Джойс са над 500) книгата на Една О’Брайън ни представя великия Джойс, без да ни спестява нито едно от прегрешенията му спрямо близки, деца и приятели, които той без угризения принася в жертва на творчеството си. Но тя успява да извади на преден план Джойс художника – като млад и като по-възрастен. Много синтезирано и силно Една О’Брайън  дава ценен ключ към духа и изкуството на този безспорен ирландски класик, едно от най-ярките имена в литературата на 20-ти век.

Джеймс Джойс - снимка архив

През цялото детство на Джойс (роден e 1882 г.) Дъблин е административен център на британското управление в Ирландия. Той е такъв от приемането на Акта за съюза от 1800 г., по силата на който двете страни са обединени. Градът е поле за съревнование между различни културни движения, много от които се стремят да формират по-самостоятелно бъдеще за нацията. Ранните творби на Джойс се отличават с неудовлетвореност от застоя и изолираността на града, но по-късно той говори с топлота за неговата красота, колоритна история и горещо гостоприемство. Джойс напуска Дъблин през октомври 1904 г. с бъдещата си съпруга Нора Барнакъл. Той се завръща рядко, за последен път през 1912 г. В романа „Одисей“ е обрисуван един от най-подробните и нежни градски портрети в литературата, макар че Джойс не е написал нито ред в Дъблин.  Гордее се, че е ирландец, и желае да види страната си независима, но е и скептичен към склонността на политическите движения често да отричат личната свобода. Джойс вярва, че личната страст е мотивиращата сила за всичко, включително за изкуството и философията. Неслучайно и до днес част от сънародниците му в свободната повече от век Ирландия смятат, че той е пренебрегнал родината си, избирайки да живее в Италия, Франция или Швейцария.

Бюст на Джойс в един от големите паркове на Дъблин - снимка Стефан Джамбазов

През 1902 г. Джойс отива в Париж да учи медицина и да пише, но се завръща у дома през 1903 г., тъй като майка му е на смъртно легло от рак. На 10 юни 1904 г. той среща красивата Нора Барнакъл, докато се разхожда по ул. „Насау“ в Дъблин, и на 16 юни те излизат на първата си среща. Действието на романа „Одисей“ се развива през този ден, 16 юни 1904 г., в чест на деня, в който целият му живот се променя. От публикуването на „Одисей“ досега 16-ти юни се отбелязва от читатели по целия свят като Блумсдей — деня на Блум. Романът „Одисей“ започва в еднo топлo юнскo утро през 1904 г. Студентът по медицина Бък Мълиган се изкачва на върха на кулата, където живее, и започва да се бръсне. Той извиква Стивън Дедалус да се присъедини към него. Кулата е истинско място — днес там е уреден музей на Джойс.  Имали сме шанса преди години да посетим Кулата на Джеймс Джойс в Сидикоув в южната част на залива на Дъблин в Ирландско море. Тя е построена 1804 година като отбранително съоръжение срещу нападение на Наполеон. Поканен от приятели 22 - годишният Джеймс Джойс през 1904 година живее за кратко там и започва на това място писателската си кариера. Историята е драматична и някъде от това място започва и неговото изгнание в чужбина. Тук се пазят негови вещи, между които вратовръзка, подарена му от Самюел Бекет, посмъртните му маски, ръкописи, книги. Той започва да пише и разказите си „Дъблинчани“ през лятото на 1904 г., докато все още живее в Дъблин, и продължава да работи върху книгата през първите си години в Пола, Рим и Триест, завършвайки последния разказ „Мъртвите“ в Триест през 1907 г.

Служителката в кулата, където е живял Джойс в Дъблин, входът за която е свободен, а грижата е на доброволци, беше очарована, че оставихме издание на български език на “Дъблинчани” от Джойс /книгата е на “Колибри”/ - снимка Стефан Джамбазов

Заради безкомпромисния портрет на тъмните страни на съвременния живот, изобразен в „Дъблинчани“, Джойс среща огромни трудности при намирането на издател, склонен да публикува книгата. Един дъблински издател я отпечатва през 1912 г., но веднага решава да унищожи всички екземпляри, които е отпечатал поради опасения от противоречия. Накрая книгата е публикувана в Лондон през 1914 г. Една О’Брайън върви по творческите стъпки на Джойс, изследва сложните му взаимоотношения с хората, съсредоточава се върху максимализма в писането му и дълбоката му непримиримост към другите с егоистичния му нрав. Кратки са приятелствата му, но сред тях има невероятни личности, запленени от таланта му, които не без усилия прощават греховете му. Сред тях е вълнуващата фигура на друг знаменит ирландец, избрал изгнаничеството пред родината си, също - Самюел Бекет.

Една О’Брайън - снимка архив

Една О’Брайън (родена 1930) е многократно награждавана ирландска авторка на романи, пиеси и разкази, приветствана като един от най-задълбочените хроникьори на женския опит през ХХ век. Носителка е на ирландската награда PEN за литература, медала „Одисей“ на Университетския колеж в Дъблин и Наградата за цялостни постижения на Ирландската литературна академия. Дебютният й роман от 1960 г. „Момичето от провинцията“ е забранен в родната й Ирландия заради новаторския подход към илюстрирането на женската сексуалност.

Посмъртната маска на Джойс е изложена в кулата - снимка Стефан Джамбазов

А Една О’Брайън  пише в предпоследната глава „Той и другите“ на книгата: „Истината е, че онзи Джойс, когото те виждат, представлява само малка част от това, което е бил. Никой не е познавал Джойс, само той себе си, а и никой не би могъл. Неговото въображение било като метеор, умът му непрекъснато търсел трескаво да трупа нови и нови познания, думите му се разпуквали в главата му, образите се тълпели край него като „сенките пред входа на преизподнята“. Онова, към което се стремял – да изтръгне тайната от живота –можело да стане само чрез езика, защото както сам твър��и, историята на човечеството е история на езика.“ Джеймс Джойс умира на 13 януари 1941 година след тежка операция в Цюрих, Швейцария. И продължава: „Преди операцията разговарял с Джорджо (сина му) за двете неизменни беди, които съпътствали целия му живот – страха от полудяване и недостига на пари. Нито за миг и дума не отронил за смърт, а когато веднъж го попитали за живота на оня свят, той отвърнал, че той и за живота на тоя няма никак добро мнение“. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[laharpechimere]

Властелинът на думите

Всяка гледна точка е ценна. Всяко писмо, всеки ред в дневника ѝ. И дали след всичко това ще разбера Улф като творец, личност? А тя искала ли е изобщо това?

Тази биография е написана от сина на Вита Саквил-Уест (вдъхновителят зад “Орландо” и нейно много близко същество), която не претендира за обемност или изчерпателност на литературния мастит, излязал през перото ѝ. Тук, въпреки хронологичната фрустрация след всеки излязал роман или есе, видях Улф като... щях да кажа “човек”, но като че ли я виждам (чета, усещам, мисля като) така най-много в творбите ѝ. Тук тя е въплътена в собствения си живот и от сянка на сянка чувам за... Джини.

Никълсън разказва за една случка с дамата:

Това, разбира се, беше урок по наблюдателност, но и напътствие: “Ако не хванете идеите за крилата и не ги забодете като пеперуда, много скоро ще престанат да ви навестяват”. Това беше съвет, който не забравих цял живот.

Участваме и във велия ред на кръга “Блумсбъри”, за които Вирджиния след време прави заключението:

“Дързостите на едно поколение се превръщат в баналности за следващото.”

Издание, което ме очарова с извадките и публикуваните писма от споделяне с различни душеприказчици до клюкарстване и иронизиране.

Всичко, за което пиша досега съдържа корена “дума”. Толкова свято и нужно нещо за писателката и именно заради това почувствах огромен прилив на емпатия и състрадание, четейки тези редове:

“Вече нямам власт над думите, вече нищо не мога да направя с тях.”

Съкрушаващо е да наблюдаваш или четеш за този велик смисъл на живота, който я мята, върти и блъска, но привидно бива опитомен сред страници на шедьоври като “Към фара”, “Годините”, “Вълните”, “Мисис Далауей”, “Собствена стая” и пр.

Нейните творби са тачени от мен и именно заради това чета около една творба на година. На спокойствие и с трепет. А магията ѝ е неописуема, чувствали ли сте го?

Може би заради това властта наистина не е над думите ѝ, а стои надвесена над вас, над мен, читателя.

ваша арфа,

Химера

посети инстаграма ми: @laharpechimere​

(издание на Колибри, 2019. Превод Иглика Василева)

[kinderlist]

„Детски шедьоври от велики писатели“ е поредица на издателство „Лист“, която не само събира под общ знаменател творбите на световни класици, но и подбира едни от най-добрите съвременни български преводачи, художници и илюстратори за работата по изданието. От утре на книжния пазар излиза осмата книга от поредицата и ако още не сте измислили коледни подаръци, то аз ви препоръчвам тази колекция.

КНИГА: “Котаракът и дяволът” на Джеймс Джойс, с преводач Иглика Василева и илюстратор Чавдар Николов. Книгата запознава порасналите читатели с едно друго лице на автора на “Одисей”, а за децата е мост към световната класика.

ОПАКОВКА: “Котаракът и дяволът” включва две истории, които писателят Джеймс Джойс разказва на внука си в писма. Едно от тях е било придружено от платнена котка пълна с бонбони, за която авторът споменава в началото на книгата и която ме вдъхнови за опаковката.

[vprki]

Критичен поглед: Време за стойностно кино в София

След като във Варна завърши 36-ият фестивал на българския игрален филм „Златната роза”, фестивалната вълна се прехвърля в София. Но за разлика от Варна тя няма да е само за български филми и е в рамката на кино-литературния фестивала CineLibri. При откриването му Жаклин Вагенщайн, основател и директор на CineLibri, връчи почетна награда на Иън Макюън, един от най-мощните гласове в съвременната белетристика, за неоценимия му принос към изкуството на литературната адаптация /на снимката - архив на фестивала/.

Конкурсната програма на CineLibri включва 9 филма, в т.ч. филма омнибус „8 минути и 19 секунди“, който се състои от шест късометражни новели, вдъхновени от сборника „И всичко стана луна“ на Георги Господинов. Това е първата българска продукция в историята на фестивала, която ще се състезава за наградата за най-добра екранизация. Да припомним, че този фестивал беше създаден през 2015 година по повод 25 – годишнината на издателство „Колибри”. Тогава Жаклин Вагенщайн каза: „Основното е, че ще бъде първият в света литературен кинофестивал CineLibri, който е посветен на екранизациите. Идеята е в този фестивал да се покажат най-добрите екранизации на книги. Искаме фестивалът да е многогодишен – горе-долу 70% от нашите книги са филмирани. С голям подбор може да запълним много години”.

Ефектен визуален пърформанс (Полиформа студио, танц и хореография Дорина Пунчева и Цветан Апостолов) ознаменува четвъртото издание на CineLibri - снимка архив на фестивала

И това наистина се оказва вярно. Това е вече четвърто издание и второ с международен конкурс. Концепцията на фестивала е върху идеята за диалога между изкуствата и че те не съществуват поотделно, а книгите оживяват на големия екран. Творческият екип на първото международно издание на кино-ли��ературния фестивал CineLibri, което се състоя през 2017 година, беше пък отличен с Наградата на Столична община за ярки постижения в областта на културата. А на четвъртото издание на фестивала, също с финансовата подкрепа на Столична община, ще има над 300 прожекции на 49 филма с национални премиери, много специални гости, събития и емоции. Тематичен фокус тази година е любовта във всичките й измерения, което обяснява и мотото на фестивала: Любов между редовете. По традиция част от филмите в програмата на CineLibri се излъчват и извън столицата. Тази година каузата на фестивала приобщава градовете Пловдив, Варна, Габрово, Търговище, Стара Загора, Велико Търново, Благоевград, Каварна и Враца.

Иън Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“ - снимка Стефан Джамбазов

Британският писател, киносценарист и общественик Иън Макюън откри CineLibri 2018 с една от най-интригуващите литературни адаптации, създавани някога - „На плажа Чезъл“. Освен че е специален гост на фестивала, Макюън беше удостоен с титлата Доктор хонорис кауза на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Макюън, който тази година навърши 70 години, е не само блестящ стилист, експериментатор и изследовател на човешкото поведение със средствата на художествената словесност, но и прокламатор на най-висшите достижения на цивилизацията, човек с критично мислене и активна гражданска позиция. Неговата академична лекция в Софийския университет беше за свободата на словото. Престижното фестивално жури е съставено от петима професионалисти с безспорно международно признание. Председател е Мартичка Божилова от АГИТПРОП, изтъкнат продуцент, носител на множество награди, в т.ч. „Златна мечка” от Берлинале 2018. Сред останалите арбитри са големият френски романист, режисьор и сценарист Давид Фоенкинос и популярният холандски писател и продуцент Херман Кох. Актьорската гилдия е представена от британската звезда Майкъл Маккел. Петият член на журито е Анди Делиана – продуцент и преподавател по режисура в New York Film Academy.

„На плажа Чезъл“ - снимка архив

Останалите филми в конкурса са отбрани продукции, които вече привлякоха вниманието на световната критика и спечелиха адмирациите на публиката, а някои от тях са удостоени с награди на едни от най-големите международни кинофоруми: френско-канадската криминална драма „Ще се видим там горе“ на режисьора Албер Дюпонтел - удостоена с пет награди „Сезар“ екранизация на едноименния шедьовър на Пиер Льометр, носител на „Гонкур”; френско-белгийската продукция „Корнелиус, виещият мелничар“ на режисьора Ян Льо Кьолек (екранизация по романа „Мелничарят, който виеше срещу луната” на Арто Паасилина), интелигентната мистерия „Чудноватият дом“ на режисьора Жил Паке-Брене, адаптация по романа на Агата Кристи; френско-белгийският трилър „Липсващото досие“ на режисьора Ерик Зонка, адаптация по бестселъра на Дрор Мишани; комедийният романс „Джулиет гола“ на Джеси Перец по романа на Ник Хорнби; пленителната френска драма „Обещанието на зората“ на Ерик Барбие, адаптация по автобиографичния роман на Ромен Гари, с Пиер Нине и Шарлот Генсбург; амбициозната американска продукция „Чайка“ по пиесата на А. П. Чехов, адаптация на режисьора Майкъл Мейер с участието на Сърша Ронан и Анет Бенинг; копродукцията „Съпругата“ на режисьора Бьорн Рунге (екранизация по романа на Мег Уолицър с участието на забележителната Глен Клоуз).

“Аз съм ти, Адриана” - снимка архив

Но освен в конкурсната програма, 11 български филми ще бъдат показани на  CineLibri. Част от тях са литературни адаптации, други са вдъхновени от постиженията на бележити артисти, а две от продукциите стават повод за написването на книги, които ще се появят на пазара през 2019 г.Сред фестивалните заглавия на 2018 г. е „Безкрайната градина“ на Галин Стоев. Създаден по мотиви от пиесата „Приятнострашно“ на Яна Борисова, филмът е дебют в игралното кино на един от най-големите ни театрални режисьори и представлява съвременна градска драма, под чиято повърхност пулсират невидими светове и се раждат неочаквани чувства. В паралелната програма на CineLibri присъства и режисьорът Петър Попзлатев с филма „Аз съм ти, Адриана”, ефектна екранизация по „Роман без заглавие” на Димитър Димов и „Адриана“ на Теодора Димова. Ще бъдат показани още „Възвишение“ на режисьора Виктор Божинов по романа на Милен Русков, удостоен с Европейска награда за литература. Последният филм на Николай Волев „Извън пътя” също е част от българския фестивален модул. По случай 100-годишнината от рождението на един от най-великите филмови стилисти на всички времена – Ингмар Бергман, CineLibri организира изискана галавечер в зала „България” на 13 октомври, съпроводена с филмова музика, почерпка и много празнични изненади. В рамките на честването ще се състои премиерна прожекция на документалния филм „Лив Улман и къщата на спомените“ - парченца живот, подредени от журналиста Георги Тошев и оператора Румен Василев.

Петър Попзлатев - снимка архив на НДК

Както беше подчертано, две от документалните продукции, намерили място в тазгодишната програма на CineLibri, стават повод за написването на книги. Едната от тях е уебсериалът „Да се изгубиш нарочно“ (2018), дело на нашумелите влогъри Крис Захариев, Ясен Атанасов и Анастас Шипков. Необичайно приключение, което показва България такава, каквато никога не сте я виждали. Другото заглавие е „Червено, твърде червено“ (2018 ) на Божина Панайотова. След 25 години във Франция тя се връща в България с камера в ръка и едно съмнение: ами ако родителите й са сътрудничили на Държавна сигурност? Така се ражда този дълбоко личен филм, оценен високо на Берлинале и предизвикал майката на Божина да напише книга, която се очаква на българския пазар през 2019 г. Фестивалът предвижда и три документални филма, посветени на знакови български личности: „Симон срещу страха (Случаят Варсано)” на писателя Георги Тенев, филм за гениалния български поет и преводач Валери Петров и за Иглика Василева, изтъкната преводачка от английски език, отличена с множество награди.

Първата пресконференция за тазгодишната Киномания в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Филмът пък на режисьора Петър Попзлатев „Времето е наше” е избран за откриващ на тазгодишната Киномания в НДК. Така някак си режисьорът става връзка между двата кинофорума. За Киномания има още време – тя е между 15 и 29 ноември 2018 г. и за нея ще говорим още. Тази година киномаратонът ще премине под мотото „Големите филми преди големите награди”, с което организаторите искат да подчертаят добрата селекция от заглавия, които зрителите на Киномания виждат още преди световното им признание на най-престижните филмови награди. „Този филм има своя потребност да бъде документално приближен към най-важното събитие в новата българска история - чрез технологията на промяната да зададе няколко въпроса от философски порядък, да провокира всеки един българин да открие и продължи историята, която се опитах да разкажа във филма. Много трудно се прави филм от историческа значимост, в който се казват доста смели неща. Благодарен съм на екипа на НДК, че приеха филмът да открие този прекрасен кинофестивал”, сподели Петър Попзлатев при откриваща пресконференция за събитието.

Владимир Трифонов и Хермина Азарян - програматорите на Киноманията - снимка архив НДК

„Времето е наше” е вдъхновен от романа „Разруха” на Владимир Зарев, който според Попзлатев си остава „най-пълноценният художествен образ на Прехода”, един значим епизод от не толкова отдавнашната българска история. Затова и филмът е за паметта, за уроците на миналото, които не бива да бъдат забравени. Криминалната нишка пък е по мотиви от разкази на Димитър Шумналиев. Премиерните филми в зала 1 са откриващият филм на Кинофестивала в Кан „Всички знаят” (17 ноември), „Рудолф Нуреев: Бялата Врана” (23 ноември) - третият режисьорски опит на Ралф Файнс, „Папа Франциск: Човек на думата си” (24 ноември) – най-новият документален филм на Вим Вендерс, както и „Лоро” (25 ноември) – на италианския майстор Паоло Сорентино за Силвио Берлускони, които вече дават заявка за потенциални хитове. При гостуването си тази година на София филм фест Вим Вендерс сподели в отговор на въпрос на „въпреки.com”, че никога не си е представял, че ще прави филм за папа. „Но когато ти се обадят от Ватикана, не можеш да откажеш. Прекарах няколко следобеда с папа Франциск. Той е забележителен, най-смелият човек, когото съм срещал – безстрашен. Ние го снимахме с малък екип 8 – 12 души. Всеки път поздравяваше всеки един от, без да прави разлика кой е режисьорът, кой е от техническите служба. Така беше и когато се разделяше с нас след снимките. С почит и уважение се отнасяше към всеки”. Така че всички очакваме с голям интерес този филм. Зрителите ще имат възможност да се насладят и на селекция от филми на големия режисьор Ингмар Бергман, които ще бъдат показани преди официалната програма в периода 8-14 ноември. Киномания е част от Календара на културни събития на Столична община за 2018 г. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Давид Гросман: Всяка история, която пиша, е лична

„Всяка история, която пиша, е лична история. Дори и да не се е случило да мисля така,  когато свършва да пиша разбирам колко лична е била за мен. Измислих този герой, но по някакъв начин е мой продукт, от моята материя. Аз ставам той, след като съм го написал”, казва писателят Давид Гросман в разговор за сайта „въпреки.com”.

В случая става дума за книгата му „Един кон влязъл в бар”, която има награда Ман Букър за 2017 година. Изданието на български е от издателство „Колибри”, а Гросман беше гост на фестивала CineLibri с филм по предишна своя книга – „Ще бягаш ли с мен?”. Спомняме си преди време, когато книгата още непреведена на български език направи впечатление на чудесната българска преводачка Иглика Василева, която беше миналата година член на журито на международната награда за литература на английски език в Дъблин. Тогава Иглика ни сподели за тази книга и не беше удовлетворена, че остана извън наградите. Но пък по-късно „Един кон влязъл в бар” получи друга голяма награда. За книгата сме писали във „въпреки.com” още преди да излезе на български език /прочетете тук/.

На пръв поглед романът изглежда непривичен за Гросман, защото действието се фокусира върху специфичната взаимовръзка между актьор и зрител, ала постепенно на преден план излизат както взаимоотношенията на артиста със заобикалящия го свят, така и негови дълбоко потискани душевни конфликти. Стендъп - комикът Дов Гринщейн представя поредното си шоу в малък провинциален клуб, но вместо очакваните смешки, анекдоти и пикантни вицове, които също не липсват, посетителите получават и драматичния монолог на Довале – трънлив разказ за тъжното му детство, за житейските му разочарования и неблагополучия, в който – с иронични намеци и черен хумор – се вплитат елементи от нелеката израелска действителност. Заглавието на романа е заимствано от известен виц, който така и остава недовършен, а финалът на повествованието "захапва" за опашката началото, с което намеква, че няма значение дали действието се развива в Кейсария, в Натания или където и да е другаде, защото всяко място може да бъде своеобразна сцена в големия театър на живота, пише в анотацията за изданието.

Действието в книгата се развива в една вечер – има единство на време, място и действие по Аристотеловия принцип. И като че ли е изключително благодарна и за поставяне на сцена. Разговаряме с Давид Гросман в една поредица от определени по време интервюта с него в България. Едва ли можем да стигнем до същината на неговото творчество, още повече, че следващите колеги чакат. Но опитваме се, колкото можем, да се докоснем до неговите мотиви за творчество. Но най-напред за това дали тази книга може да бъде превърната в спектакъл, което беше и нашето усещане прочитайки я. Оказва се, че в Израел е една изключително успешна пиеса. Догодина ще бъде на сцената на Дойчес театър, във Франция, в Холандия, в Англия и различни продукции всеки път. Разбира се, че адаптацията за театър може да бъде преведен и в България, ако някой се заинтересува. А смятаме, че има и у нас изключително талантливи актьори, които да се заинтересуват от този текст, който надхвърля регионалните и географски ��араметри.

В тази книга преминава драмата и историята на Израел от днешна гледна точка. „Описвам една определена действителност, повлияна от нашата история. Всеки един от нас е плод на времето си, на епохата си. Историята е много присъстваща в настоящето. Когато пиша за един герой или характер, те са силно повлияни от наследството и действителността. Всяка от моите книги е по-различна от предишната. Това е комедия и трагедия едновременно” казва Давид Гросман. По думите му към стендъп комедията има определен интерес, което не е характерно за нашата страна. Но в класическите й образци в неговата родина, актьорите не докосват политиката и предпочитат да я ласкаят вместо да я критикуват. Докато при него в романа се получава и критика, и хумор, но и тъга. Неговият герой Довале е тъжен, но Гросман твърди за себе си, че не е. „Аз също съм тъжен, но не колкото той. Имам страшен късмет, защото не съм самотен човек. И имам много причини в живота си да бъда щастлив”, казва писателят.

Притеснява го, че Израел все още е във война със своите съседи, че нямат примирие с палестинците, че са окупирали един народ в продължение на 50 години. Бихме били по-безопасно място ако бяхме постигнали мир със съседите си. Светът става един свят на насилие, непредсказуемост – виждам Сирия, Ирак, Йемен, Судан, злото което правят хората със себе си, казва Гросман. Започнал е нова книга. А пише, защото се надява да промени живота си, пишейки. Текстът първо го показва на жена си - психолог. Не приема и антисемитизма. „Антисемитизмът винаги е бил, когато е имало евреи и когато е нямало евреи. Това е едно от най-грозните лица на расизма”, споделя писателят .  

Корените на фамилията Гросман са от семейство на поляци. Давид Гросман, роден в Йерусалим през 1954 г., е един от най-известните съвременни израелски писатели, автор на почти 40 творби, както публицистични, така и романи за деца и възрастни, три от които екранизирани. Особена популярност още с появата си придобива романът му „Ще бягаш ли с мен?“ (2000), по който е заснет и филм (с него авторът беше представен на фестивала Cinelibri 2017). Гросман е носител на най-значимите израелски литературни отличия: през 1998 г. бе удостоен със званието Кавалер на ордена за изкуство и литература на френското министерство на културата, а тази година му бе присъдена и една от най-престижните международни награди – Мен Букър за романа „Един кон влязъл в бар“. Издадена през 2014 г., творбата веднага се превърна в бестселър, претърпя три издания и бе преведена на 23 езика, а наскоро известният телавивски Камерен театър представи по нея успешна театрална постановка.

На края на разговора ни споделя за себе си, че не е религиозен, че е атеист, но се чувства неразделен от еврейството, от еврейската култура. Баща му е дошъл в Палестина през 30-те години, когато тази територия е под английско владичество, а майка му е родена също там преди създаването на Държавата Израел. Както се казва в родината му Давид Гросман е сабра, вид кактус, но от бодливото растение се раждат много красиви цветя. Да критикуваш, според него държавата Израел като политика е разбираемо, но да се иска да не съществува Държавата Израел е антисемитизъм и расизъм във висша форма. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Дъблин утвърди писането за големите теми през интимното преживяване

„Уникално е това номиниране за наградата от публичните библиотеки. В тази награда има и един демократизъм, в смисъл, че задачата на журито е един следващ етап”. Каза писателката Капка Касабова, член на журито за Международната литературна награда за книги на английски език или в превод на английски на град Дъблин. Това стана веднага след връчването на тази изключително престижна награда на церемонията, на която имахме удоволствието да присъстваме - Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов от „въпреки.com”.

Капка Касабова продължи: „Всъщност, библиотеките се борят за оцеляване в момента навсякъде по света. Има нещо много хуманно в това, защото библиотеките откакто има писменост, някакъв вид библиотека е мястото, което е разпространителят и съхранителят на литературата, на културата. А сега библиотеките са подложени на борба за оцеляване и тази награда е още по-смислена заради това. Първият етап не включва никакво жури, не включва нищо елитно, така да се каже. Това е предпочитанието на библиотекари от цял свят”. Участвали са с предложения за наградите 109 обществени библиотеки от 40 страни. Много от тях са предложили романи, които не са публикувани в техните държави. Всъщност това е първата селекция на книгите, написани на английски език или преведени на английски. От 10-те романа в късата листа 6 са преводни.  

Отново българка - Капка Касабова, беше член на международното жури в Дъблин след Иглика Василева миналата година

Членовете на журито, които е трябвало да изберат от над сто книги са Ellah Wakatama Allfrey от Южна Африка, литературна критичка, гост професор на Goshen College,Indians, бивш зам. главен редактор на списание Granta; Katy Derbyshire, родена в Лондон, но от 20 години живее и работи в Берлин, преводачка на съвременна германска литература на английски; българската писателка Капка Касабова, която пише на английски, живее и работи в Шотландия, наскоро излезе в България най-новата й книга „Граница”; Cris Morash, професор по ирландска литература в Trinity College в Дъблин; Jaume Subirana от Барселона, писател, критик и преводач, автор и редактор на книги за Каталунската култура; Hon. Eugene R. Sullivan, писател от САЩ, работи ��ато партньор на адвокатска фирма във Вашингтон. С литературната награда на Дъблин бяха удостоени анголският писател Жозе Едуардо Агуалуза и преводачът му от португалски Даниел Хан за романа „Обща теория на забвението” /”A General Theory of Oblivion”/. Книгата е предложена от библиотеката на столицата Бразилия на латиноамериканската страна, от градската библиотека на Риека, Хърватия и от две библиотеки на Португалия на градовете Оейрас и Порто. Наградата е 100 000 евро, като 75% отиват при автора и 25% при преводача, когато книгата е преводна.

В кратката листа фигурират автори като Орхан Памук в превод от турски на Екин Оклап, номиниран от библиотеката в Корк и градската библиотека за чуждестранна литература в Москва, на ирландката Анне Инрайт, предложена от библиотеките на Верия, Гърция, Дъблин, Милуоки, Единбург. Отбелязваме библиотеките, за да подчертаем как в цялостната картина на номинациите присъстват библиотеки от големите градове, но и от малките, които ценят не само националната си, но и световната литература. Това е тенденцията в целия дълъг списък на номинираните автори и книги, между които имена като Изабел Алиенде, номинирана от библиотеките в Лайпциг и Дунедън, Нова Зеландия за познатия й и в България роман „Японският любовник”; ирландецът Джон Банвил, номиниран от библиотеките в Осло и Милуоки; нобелистът Дарио Фо в превод на Антони Шугаар, предложение на националната библиотека в Рим. И сред номинираните книги са на още известни автори от цял свят като Милан Кундера, Роберт Харис, Джон Ървинг и ред други. Сред тях е и Георги Господинов с „Физика на тъгата” в превод на Анджела Родел, получил признание в много страни в преводите си на други езици – френски, немски, италиански, турски, а романът му беше в дългата листа за наградите. Предложението за Дъблинската награда за книгата на Господинов е на Националната библиотека „Св. Кирил и Методий”.

Джеймс Джойс - един от литературните символи на Дъблин

За нас е странно, че по някакъв начин не се включват в тази световна реномирана литературна награда на град Дъблин, избран от ЮНЕСКО за град на литературата, повече български публични библиотеки. Има ги в почти всеки град не само в големите. Липса на информация, на инициатива или просто незаинтересованост, отсъствие на любознателност – важно е да се потърсят причините. Това е много дълга и проблемна тема, по която тепърва ще пишем и мислим. Но на първо място остава горчивият привкус, че много български културни институции, най-вече в случая библиотеките, някак си със затворената си дейност, вечно оплакващите се за липса на средства, явно не са разбрали, че България е не само в Европа, но е и част от глобалния свят. И да поясним - номинирането на книгите не се прави срещу някаква такса. То се прави съобразно волята, вкуса и информираността на библиотекарите с едничкото условие - да пожелаят да го направят и изпратят екземпляр в офиса на организаторите в община Дъблин. Вероятно има начин да се следи и световният книжен поток, стига да има желание и компетентност! Пък и едва ли световен издател ще откаже да изпрати своя книга на съответния език за публична библиотека, стига да му бъде поискана…

Щастливите победители -  Жозе Агуалуза /д./, Даниел Хан и съпругата на писателя

С възторг и вдъхновено Капка Касабова споделя и като читател, и като писател: „Тези книги побират един свят, дори може би портрет на нашето време точно в този исторически момент. Предполагам, че всяка година е така с тази награда. Книгите са толкова различни, трудно е да се подходи, с каквото и да е предположение и очаквания, защото винаги си изненадан. Между тези книги имаше много приятни изненади. За мен като читател най-силните романи са тези, в които се третира нещо, което е глобално и има измерение на голямата история, но по интимен начин, по начин, който очовечава всички участници в тази голяма история. Точно, както каза Жозе Агуалуза /носителят на наградата – б.а./. Очовечаването е това, което литерат��рата прави за нас. За мен лично това бяха най-интересните произведения и, разбира се, печелившият роман е един от тях. Той не е голям като обем, но историята, за която става дума в него е голямата история, представена през една интимна призма на героите участници. Надявам се, че ще го прочетете, за да видите за какво става дума”, казва Капка Касабова.

А ето и кратката анотация за книгата на Агуалуза в хубавия каталог на конкурса: „В навечерието на Анголската независимост, Лудо се затваря в апартамента си за следващите 30 години. Тя се храни със зеленчуци и гълъби, изгаря мебели и книги, за да остане жива. Запълва времето си като пише историята на живота си по стените на дома си. Външният свят бавно достига до нея чрез гласове от радиото, от съседния апартамент. От бележка, закачена на крачето на птиче. Мярва й се мъж, който бяга от преследвачите си. Докато един ден не среща Сабалу, младо момче от улицата, което се покатерва на терасата й…”

А Капка продължава: „Това за мен е най-интересната тенденция в момента в световната фикция – стремежът при някои автори да се борави с големите теми, но не по помпозен и не по нравоучителен, а по човешки начин. Мисля, че имаме огромна нужда от такива книги, независимо дали са романи или документални. Разбира се, в дългата листа имаше и всякакъв вид други романи - и трилъри, и огромно разнообразие на жанрове, на провокации. Но аз говоря за това, което е за мен от най-голямо значение, тенденция, която смятам, че ще продължи през следващите години”, каза Капка Касабова.

Mansion House

Но да се върнем към самата церемония, състояла се на 21 юни във великолепната Кръгла зала на Mansion House в красивия, изпълнен с живот център на Дъблин. Тя е резиденция на управляващия столицата на Република Ирландия – Lord Mayor of Dublin. Тук е подписана декларацията за независимостта на Ирландия на 21 януари 1919 година и известно време там е заседавал Парламентът на страната. Преди да започне официалната част на огромна стена домакините припомниха победителите от 1996 година до миналата година. Самото откриване на церемонията беше много тържествено с уважение и почит към града, дал на света писатели като Джонатан Суифт Оскар Уайлд, Бернард Шоу, Джеймс Джойс, Самуел Бекет, Уилям Бътлър Йейтс, Шон О’ Кейси, много от тях нобелисти. Затова и през 2010 година е обявен за град на литературата от ЮНЕСКО. По много елегантен начин на голямата видео стена и две по - малки беше представено журито с кратки творчески биографии на всеки от членовете му, а след това в артистичен клип те споделиха усещанията си работата си. След това бяха представени десетте писатели и книгите им от финалната листа с по няколко вероятно най-важни изречения от текстовете им.

Маргарет Хейс от градската библиотека на Дъблин, ръководител на организацията по наградата представи тяхната история, а и обществената значимост за гражданите на града, който в този ден става и световна столица на литературата. В годината между връчванията на наградата Дъблин реализира три резиденции за млади писатели и преводачи, като те работят заедно. „Нашето въображение и креативност на целия екип създава партньорства не само в Европа, но и в света, среща едн�� с други много култури и характери. Това става не само за нас едно от най-хуманните и демократични събития в нашия свят, благодарение на литературата!”. И дойде тържественият момент, в който патронът на наградите Брендън Кар, Lord Mayor of Dublin след кратко слово, посветено на гражданите на града с уверението за продължаваща политика в областта на културата и изкуството обяви за победител анголския писател Жозе Едуардо Агуалуза и преводача от португалски Даниел Хан за романа „Обща теория на забвението” /”A General Theory of Oblivion”/ - /подробности за конкурса можете да прочете тук – б. а./.

Жозе Едуардо Агуалуза и Брендън Кар, Lord Mayor of Dublin, който връчи наградата на писателя

Както подобава в такива моменти писателят много развълнуван благодари за наградата на Дъблин, на преводача си, на съпругата си. Неговото слово на носител на този изключителен приз прочете Данаил Хан, като обяви, че в случая за малко говори с думите и вълнението на Агуалуза. Писателят от Ангола е вдъхновен от силното присъствие на колегите си от Африка с техните романи от Мозамбик, Нигерия и други страни. Тяхната литература като слово е опозиционна, но и преди всичко демократична. В нея е заложена мечтата на хората от този изстрадал континент децата им, младите хора да живеят в един по-добър свят. Тази литература, която в същността си е човечна облагородява самото ни живеене в глобален и общо човешки смисъл. Тя е и предизвикателство за младите преводачи да я открият и представят.

Капка Касабова

А Капка Касабова сякаш продължава мисълта на писателя за това колко е важна литературата в днешния сложен и не рядко трагичен свят на болка и страдание. „Дъблин е мястото - мечта за такава литературна награда. Самият факт, че от 22 години,  съществува тази награда без прекъсване означава много. Това е една награда антиотрова, антинационалистична награда, хуманна. Хуманизмът на Дъблин точно пасва на тази награда”, казва Капка. А  колкото за това, какво й носи запознанството с толкова книги от цял свят добавя: „Много ми носи това прочитане на толкова книги. Беше една много богата диета, литературна диета и действително до много от тези книги нямаше да стигна. Нямаше да чуя за тях или да се организирам да стигна до тях. Това беше уникален шанс да се запозная какво се случва с литературата в момента. И то не само в малкия свят на англоезичната литература, който е голям и същевременно малък, защото в него трудно проникват други литератури. Един уникален шанс, едно пиршество за мен, нали може така да се каже! Истории, гласове и стилове, толкова различни стилове и похвати”, каза Капка Касабова, с която във „въпреки.com” сме правили разговор по повод книгата й, излязла на български „Граница”/можете да прочетете тук/. Тя самата отиде на следващия ден на семинар, на който беше поканена за границите - една болезнена тема за Ирландия и във връзка с предстоящия Брекзит на Великобритания. А ние си мислехме за границите и в литературата. Когато и библиотеки от различни страни предлагат творби не само на свои писатели. Така Дъблин от��ово доказа, че граници в литературата няма. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов