#Владимир Трендафилов

[particularlyno0ne]

[vprki]

Критичен поглед: Ще запомним Владо с усмивката и младия му смях

В навечерието на Коледа едно издание събра разнородна публика – поети, университетски преподавател и приятели на автора Владимир Трендафилов - „Получих живота си“ (Издателство за поезия „ДА“, 2019). Книгата е съставена от Кристин Димитрова и съдържа практически всички стихове на Владо, включително и някои непубликувани досега, непубликувани преводи и забележителен послеслов на Кристин, емоционален и проникновен. Само авторът вече не е между нас, но някои от участниците в събитието долавяха присъствието му. Мнозина сякаш чуваха неповторимия му смях. Това написа за „въпреки.com” проф. Николай Аретов, литературовед и преподавател /на снимката горе заедно с Кристин Димитрова и Силвия Чолева/.

В подобни случаи често прибягваме до клишето „…беше необикновена личност“ или нещо подобно. Тривиално, но за Владимир Трендафилов то е напълно вярно. Не само необикновена, но и многостранна – поет, преводач, университетски професор, литературен историк и темпераментен критик. Това традиционно подреждане е доста проблематично, не съм сигурен как би го направил Владо, кое би поставил на първо място. Вероятно по различно време би поставял на първо място различни неща. Не знам, не съм сигурен.

Владимир Трендафилов /1955 - 2019/ - снимка архив

Не само ролите (ипостасите), в които влизаше Владо бяха различни, но и в тях той беше доста различен. Имал съм възможност, особено в по-ранния му период, да наблюдавам отстрани топлите му отношения със студентите, за които той беше не само неоспорим авторитет, но и близък приятел. Когато на представянето на книгата Евгения Панчева говори за Владимир Трендафилов - изследователя на английската литература и нейната българска рецепция – наред с другото, тя подчерта и желанието му да бъде разбираем за читателите си, което, дори е пораждало и възражения („Много ясно пишеш, подриваш авторитета на гилдията.“). Бих прибавил и донякъде бароковия характер на неговите литературоведски текстове, които не държаха на лаконизма, съзнателно търсеха ефектната фраза и държаха да я изведат на преден план. Допускам, че т��кива са били и лекциите му, в които задълбочените наблюдения са се редували с интересни литературни истории. Подобни са и наблюденията му върху българската литература от миналото. На няколко пъти съм се чувствал засрамен, когато в разговор с него се окажеше, че той е чел български книги от миналото, които аз, българистът, познавах много по-бегло или дори не бях чел.

Подобно бе критическото му писане – задълбочено, ефектно, ясно. Ролята, в която влизаше Владо, обаче бе малко по-различна. Към съвременниците, или поне към значителна част от тях, той бе строг, на места ироничен, да не кажа жлъчен. Подобно разграничаване между историческите и критическите текстове не е и не трябва да бъде изключение, но при Владо то е подчертано. За критика Владимир Трендафилов полемиката и критичността, открито заявена и понякога доста заострена, са не просто присъщи, но и съзнателно търсени. И, закономерно, те пораждаха реакции, нерядко също доста заострени. В тези полемики можеше да се долови и Владовия смях, в който да се долови и саркастичен, дори сардоничен елемент.

Преводачът Владимир Трендафилов е нещо по-различно. От самото начало на пътя при него ерудицията се допълва от майсторството, което при стиховете достига до виртуозност, оценена единодушно от познавачите – тук май място за полемики и съмнения няма. Така ни го припомни и Иглика Василева при представянето на книгата. В спомена си Иглика влезе в неочаквана, поне за мен, роля – на дебютиращия преводач, който внимателно изслушва и приема бележките на всъщност по-младия редактор Трендафилов.

Издателката и поетеса Силвия Чолева, Кристин Димитрова и Иглика Василева /д./

Не мога да забравя и пеенето на Владо, придружено с ентусиазирания му акомпанимент на китара. Преди години това беше почти задължителен елемент от купона, негова кулминация. В един момент песните на Владо изчезнаха, а на моя подкана той ��твърна нещо от типа на „Това вече не е моят начин на изразяване“. Че изпитвам носталгия по пеенето му е ясно, но го споменавам, защото ми се струва важно това, че Владо имаше различни „начини на изразяване“, че ги редуваше, влизаше в нови, отказваше се от доскорошни.

Поезията на Владо несъмнено е един от тях. Особено съкровен. Не знам откога е започнал да пише стихове, научих за тях сравнително късно, при първите им публикации. Не е сметнал за необходимо, не е споделил, въпреки че точно по това време – началото на 90-те имахме чести и дълги разговори за какво ли не. По-странното е, че и Кристин не е знаела за последните му опити, намерила ги е сред текстовете му, когато него вече го е нямало. А за мен двамата са пример за безпрецедентна житейска и творческа хармония. Струва ми се, че оттук може да тръгне търсенето на ключ към поезията на Владо. Търсене, което обещава да бъде дълго и да не достигне до някакъв ясен финал. Завиждам на тези, които твърдят, че разбират докрай поезията на Владо. Не съм от тях, допускам дори, че и стиховете му не очакват това от мен, те едва ли могат да бъдат преведени на някакъв делничен или дори критически език.

Графичното оформление е на Надежда Олег Ляхова

Струва ми се, че за разлика от другите му начини на изразяване, стиховете на Владо не са насочени към някаква по-широка или по-тясна публика, поне не на първо място. Задължителната за всяко говорене и писане диалогичност тук е друга. Марин Бодаков подхвърли идеята за търсене на връзка между несъзнаваното и съзнателния аз (не си спомням точно думите му, дано не ги преиначавам). /”Стихотворенията на Владо, от книгите и ръкописите, бяха преди всичко съобщения от него до самия него. Съобщения от неговото несъзнавано към ��ластта на неговото съзнавано. Не! Съобщения от неговото премълчано до неговото изразено” – точен цитат от думите на Марин Бодаков – б.р./. Подобен е и моят прочит на тези стихове; видения, страхове и откровения идват отнякъде и поетът се стреми да се освободи от тях, съобщението до нас, читателите, се като че ли е на второ място. Допускам, че сред имплицитните читатели е и Литературата, с която поетът търси диалог, а и мястото си в нея.

Марин Бодаков е и редактор на книгата ...

Един друг ипостас на Владо, друг негов начин на изразяване, беше интересът му към ирационалното. Той също се долавя в поезията му. Както и във всяко друго отношение, и този интерес стъпва върху сериозна ерудиция. Малкото, което знам за различните пътища към ирационалното, до голяма степен го дължа на Владо, както и на Юлиан Антонов, с когото се запознах покрай Владо и който също вече не е между нас. И двамата бяха отзивчиви и сладкодумни консултанти при книжовните ми срещи с непознатото, да се изразя съзнателно неясно.

На четвъртата корица на книгата „Получих живота си“ стои цитат от Милена Кирова, който провокира различни реакции и уточнения. Според Милена „Противно на едно възможно очакване, поезията на Владимир Трендафилов не е „професорска“, т.е. не е ерудитска, самодоволно зареяна в простора на безкрайното знание.“ Така е, с уточнението, че тя е преминала през ерудицията, знае за нея, знае за една друга представа за поезията, която отхвърля всичко декоративно, знае и за начините, по които словесните украшения могат да бъдат зачеркнати. Или използвани крайно пестеливо, както е с няколкото рими в цялата стихосбирка.

Кристин Димитрова сподели, че когато Силвия Чолева й е предложила датата 20 декември за представяне на книгата, това е било своеобразен знак от съдбата, защото този е сватбеният им ден с Владо...

А това, че Владимир Трендафилов владее огромен репертоар от поетически изразни средства и украшения, е очевидно в преводите му, включително и в преводите, включени в „Получих живота си“. В тях Владо умело влиза в обувките на поети от миналото и по-ново време и успешно говори с техния език, където е необходимо звънят многобройни поетически звънчета и всевъзможни украшения.

Книгата и вечерта, посветена на нея, завърши с блестящо преведеното от Владо и Кристин стихотворение на Лий Хънт „Джени ме целуна“. Трудно ми е да си представя по-подходящ контрапункт и на доста мрачните понякога стихове на предишните страници. Така и ще запомня Владо, с усмивката и младия му смях. ≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: А за финал добавяме финала на послеслова на Кристин Димитрова от „Получих живота си”: „Тази поезия не носи успокоение. Тя не е и написана с тази цел. Голяма част от нея дори не е напускала бележника. Често пъти е писана с поглед, вперен в черния прозорец от детството, но никога в отстъпление пред него. Оставена ни е от един висок човек, който ходеше с едри крачки и вдигната глава. Не защото животът му спести нещо, а защото Владо така и не му се даде”.

[mykemuxo]

При(д)умици

Съмнението е висша форма на мнение

Трудно е да живееш бавно, също както е трудно да караш бавно колело: не виждаш размазано и затова се вторачваш във всеки детайл; напрягаш си цялото същество, за да запазиш равновесие; едва те е достигнала някоя мисъл и вече те е задми

случайност - едва ли

Портокалия. Макар и да изглеждат изкусително, не яжте портокалите по уличните портокалови дървета в тази страна - в тях живеят малки червейчета, които пеят тъжно фадо и ще ви направят тъжни отвътре 

Бон диа, Лисабон!

Порто. Красивата му рибейра има мирис на каменна влага и топъл въздух

Ючението е майка на знанието

A Poetic Spirit. Един е Гарванът на Е. А. По, шест са преводите му на български:

0. And my soul from out that shadow that lies floating on the floor            Shall be lifted—nevermore! (Оригиналът, 1845 г.)

1. Тая сянка ме смущава, с тия думи, що изрече...          Не ще бяга - Нивга вече!... (Елин Пелин, 1906 г.)  

2. знам — уви! — душата няма — към лазури и простор! —

пак да литне: — „Nevermore!“ 

(Георги Михайлов, 1945 г.)

3.  И душата ми от този черен, непрогледен мрак           ще се вдигне нивга пак! (Спас Николов, около 1967 г.)

4. (...)  И дали скръбно-черната дамга           ще изчезне? Нико-га! (Велико Боев, 1988 г.)

5.  А душата ми от тоя клюнест, сумрачен контур           ще се вдигне ли? Абсур. (Кристин Димитрова и Владимир Трендафилов, 1992 г.)

6. (...)  не ще се отърве от този плен          nevermore дори за ден! (Любен Любенов, 1993 г.)

пролетно почистване. « It's just a spring clean for the May queen »

[deiphobahileev]

Към едно In Memoriam

Към едно In Memoriam

  Този текст е предизвикан от некролога на Владимир Трендафилов, публикуван във в. „Капитал“ от 15 май 2019 г., чийто автор е Бойко Пенчев.

Нямам отношение към покойния Владимир Трендафилов, доколкото пътищата ни не се пресякоха в литературното поле нито веднъж през сравнително дългото ни съзнателно съвременничество.

Странно е наистина, че това не се случи през горещите ’90, когато всички пътища…

[vprki]

Критичен поглед: Споделяме свои акценти за годината, не правим класации – II част

Но да се върнем към книгите. Не можем да не забележим, че се издават много български автори. Друг е въпросът доколко това е литература. Сега е лесно – не рядко съответният пишещ си плаща и после си слага етикета писател или писателка, като описва светското събитие, където се е представил в клубове, „елитни“ резиденции и т.н. Но това е положението, а не са много издателствата, които не си позволяват да престъпят професионалните си критерии. Дълга тема.

Но има и книги, които истински вълнуват. Такава  е „Поразените” /издателство „Сиела”/на Теодора Димова, в която темата за т.нар. Народен съд е пречупена през личната история на три жени - много стойностна литература и като език, и разказ /прочетете за книгата тук/. Казваме разказ, защото в безспирния поток на новоиздадени романи няма разказ, а емоционални лични преживявания споделени съвсем не в контекста на това, което определяме като литература. Теодора е последователна в търсенията и развитието си като писателка, и като отношение към света и днешното ни вълнение, което няма как да не минава през миналото, ако не точно нашето, то през това ��а тези преди нас. Неслучайно тя беше удостоена с голямата награда на Националните награди за литература на името на Хр. Г. Данов. И още нещо – създаде международната награда за литература на името на баща си – любимия на поколения писател Димитър Димов.

Теодора Димова и Елена Алексиева при връчването на наградите на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

И като стигнахме до наградите искаме да отбележим големия победител в различните конкурси тази година - Елена Алексиева за романа си „Свети Вълк“ /изд. „Факел Експрес”/.  Тя спечели наградата в три от най-авторитетните конкурси – на Национален дарителски фонд „13 века България”, на Портал „Култура” и на литературен клуб „Перото” при НДК. Като добавим и Палми Ранчев за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” /„Жанет 45“/, който получи награда за проза в конкурса на Портал „Култура”, а беше и номиниран за наградите на „Перото”, става ясно съвпадението на вкусовете на различните журита. Към тези книги бихме прибавили и „Чудовището“ /изд. „Хермес”/ на Владимир Зарев, една много лична книга. Разбира се, има и други, а и много поетични, които също получиха награди, за които сме писали през годината.

Ромео Попилиев е с наградата на Портал “Култура” - снимка Стефан Джамбазов

Не можем да не отбележим, че продължава тенденцията за издаване на сериозна хуманитаристика и за изминалата година бихме откроила книгата на Ромео Попилиев „Цензурата по времето на комунизма“ /изд. „Рива”/, която чрез анализа на забранените или трудно допуснати на сцената театрални творби от времето на комунизма очертава по нов начин полетата на съпротива срещу режима, получила също награда в конкурса на Портал „Култура” /за книгата можете да прочетете тук/. Разбира се, и издателство „Критика и хуманизъм“ самоотвержено ни води и образова в световната хуманитаристика, амбициозни са и проектите на „Изток – Запад“. Една от книгите му излезе в края на годината и имаше премиера на панаира на книгата в НДК – „Рицар, поет и дипломат – книга за Коста Тодоров” от Паун Генов.

Тео Ушев и Георги Господинов преди премиерата на филма “Физика на тъгата” в НДК - снимка Стефан Джамбазов

Едно от важните неща през изминалата година безспорно са продължаващите преводи на „Физика на тъгата“ на Георги Господинов, включително и на албански, а полският превод на Магдалена Питлак бе удостоен с Националната награда за литература на Полша. А датската преводачка на Господинов Хеле Далгор получи годишната награда на „Перото“ за преводите си на датски език на „И други истории“ и „И всичко стана луна“. И тъй като тръгнахме към преводите, благодарение на българските великолепни преводачи и амбициозната политика на издателствата имахме възможност да се запознаем с прекрасни автори и книги. В това отношение дейността на издателства като „Колибри“, „Факел експрес“, „Парадокс“, „Жанет 45“, „Лист“, „��квариус“ и други е впечатляваща.

Белослава Димитрова получи наградата за поезия на поетичния Никулден от поетесата Федя Филкова, съпруга на Николай Кънчев и създателка на наградата в негова памет - снимка Стефан Джамбазов

И тук специално искаме да отбележим Издателство за поезия „ДА“, което във времена, когато поезията не е най-четената отстоява да представя най-талантливите български поети от новите поколения, както и най-доброто от световната поезия. Ще отбележим само поетичната книга на Белослава Димитрова „Месо и птици“, която получи наградата на традиционния поетичен Никулден на името на поета Николай Кънчев /прочетете тук/, както и поетичната книга на Владимир Трендафилов, преподавател, преводач „Получих живота си“, който напусна нашия свят преди месеци /можете да прочетете тук/. Изданието е под съставителството на съпругата му Кристин Димитрова, писателка, поетеса, преводачка, преподавателка, чиято великолепна поетична книга „Уважаеми пътници“ беше удостоена с наградата на името на поета Иван Пейчев. Сред наградите за поезия са и изданията на „Жанет 45“ – „Записки на жената призрак“ от Яна Букова на името на Иван Николов и наградата „Владимир Башев“ за Иван Ланджев за поетичната му книга „Ти, непрестанна новина“ /за връчването на наградата тук/.

Яна Букова получи наградата за поезия на името на Иван Николов от поетесата и издателка Божана Апостолова, създателка на тази награда - снимка Стефан Джамбазов

Някак естествено от литературата отиваме към киното, заради идеята на екипа на издателство „Колибри“ да създаде и кинофестивала CineLibri, посветен на литературните екранизации. Той стана истински празник на вдъхновението  на кинематографистите от литературата. Само ще споменем издаването на „Офицер и шпионин“ на Робърт Харис и едноименния филм с режисьор Роман Полански, с който беше открит фестивалът повече от месец преди световната му премиера. За книгата и филма сме писали и за историята може да прочетете тук. Впечатляваща беше и срещата с „Продавачът на вестници и цигари“ на австрийския писател Роберт Зееталер и едноименния филм от 2018 г. под режисурата на Николаус Лейтнер със забележителния Бруно Ганц в ролята на Фройд, една от последните му роли, преди да напусне нашия свят в началото на тази година /за книгата тук/. А романът „Жената от Йерусалим“ на израелския писател А. Б. Йехошуа е много специален поглед и много различен за това, което се знае за съвременен Израел и разбирането за конкретната човешка история. Тук отново тази особена история имахме възможност да видим и в едноименния филм на режисьора Еран Риклис.

Кадър от филма “Офицер и шпионин” - снимка архив

Когато говорим за кино, на първо място трябва да подчертаем усилията и прекрасния резултат на международните форуми и техните създатели и организатори. Споменахме CineLibri, чийто двигател е Жаклин Вагенщайн, но тук включваме и фестивалите с по-дългогодишна история като Киномания, организиран от екипа на НДК, София филм фест с невероят��ия му екип начело със Стефан Китанов – Кита и по-новия Master of Arts на Найо Тицин. Само да напомним, че София филм фест се откри с документалния филм „Да ходиш по вода“ на Андрей Паунов за проекта на Кристо „Плаващите кейове“, който свързва чрез плаващи пътеки италианския град Сулцано, на брега на езерото Изео, с големия остров Монте Изола /за филма можете да прочетете тук/.  А забележителното събитие на кинофорума безспорно беше с полския режисьор Павел Павликовски и филма му „Студена война“, носител на наградата за режисура на фестивала в Кан /за филма и режисьора прочетете тук/.

Кадър от филма на Тео Ушев “Физика на тъгата” по книгата на Георги Господинов

Сред великолепна селектираната програма на Киномания 2019  голямото вълнение беше възможността да гледаме анимационния филм на Тео Ушев по романа на Георги Господинов „Физика на тъгата“, вече номиниран за „Оскар“ и с множество авторитетни награди. Изключително е вълнението и преживяването от този филм. В него като че ли сме всички ние, минали през времето на 30 години преход, а и преди това. И остава това дълбоко „Аз сме…“, залутани в лабиринта на Минотавъра, а това е нашият живот, в който тъгата е основният ни белег, въпреки че всячески се опитваме да вървим напред. В програмата на Киномания редом с много документални филми за знаменити артисти безспорно филмът „Андрей Тарковски. Киното като молитва” на неговия син също Андрей беше специален подарък не само за киноманите. Той „дойде“ така естествено след като тази година книгата „Уловеното време“ („Запечатленное время“) на Андрей Тарковски на издателство „Колибри“ в превод на Владимир Игнатовски, част от поредицата „Амаркорд“ в библиотеката им, посветена на киното, имахме шанса да прочетем дори преди да е публикувана в Русия /можете да прочетете във „въпреки.com” тук/. И така в изминалата година си вървяха заедно киното и литературата…

Емануил Иванов - снимка архив

И тъй като фестивалът на Найо Тицин е изцяло с документални филми за хора, явления в културата и изкуството и много от тях са свързани с музиката, ще коментираме сега какво се случи с тази сфера на изкуството през изминалата година. На първо място е изключителният успех на 20 - годишния Емануил Иванов, който завоюва Първа награда на един от най-престижните международни конкурси в света – „Феручо Бузони” в Италия. Не всяко издание на конкурса дава първа награда в седемдесетгодишната /създаден е през 1949 година/ си история. За този не малък период на авторитетното си присъствие на световната пианистична сцена на конкурса са присъдени 31 първи награди. Затова призът за Емануил Иванов има изключителен блясък, а и дава широк хоризонт за младия музикант по пътя към световните сцени. Само да припомним, че през 1957 конкурса печели аржентинската пианистка Марта Аргерич едва на 16 години, една от големите изпълнителки на нашето време. Българското участие в този престижен конкурс има своя богата история. Сред призьорите в надпреварата са били изтъкнати наши пианисти като Иван Дреников /1964 г./, Божидар Ноев /1965 г./, Стела Димитрова / 1969 г./, Боян Воденичаров /1981 г./, Ралица Пачева /1999 г./, а в журито на конкурса са били проф. Люба Енчева, Константин Ганев, Любомир Пипков, Антон Диков. Младият пианист имаше и концерт-рецитал в рамките на Пиано Екстраваганца, в който доказа, че е изключителен и го чака невероятна световна кариера. Той имаше и своя концерт със Софийска филхармония.

Софийска филхармония и Найден Тодоров в Мюзикферайн - снимка архив

А филхармонията имаше невероятна година като солисти и диригенти - световни музиканти Анджела Георгиу, Елина Гаранча, Соня Йончева като репертоар и най-вече с концерта в Златната зала на Мюзикферайн във Виена на 5 декември с изцяло програма славянска музика, сред която „Рапсодия Вардар“ от Панчо Владигеров /прочетете тук/. Директорът и диригент на Софийска филхармония Найден Тодоров отбеляза при представянето на сезона: „Щастлив и горд съм, че ще бъда част от това събитие. Но, разбира се, това съвсем няма да е първият път, когато музиката на Панчо е била изпълнявана в тази зала. Още през 1921 година, когато той е бил едва на 22 години, негови произведения са били изпълнявани в Мюзикферайн не от друг, а от Виенската филхармония. Да, имаме с какво да се гордеем, но за тази цел трябва първо да помним…“, каза той. Изпълниха във Виена още и „Жар птица“ от Стравински, и симфонията „Из новия свят“ на Дворжак. Много може да се говори за музикалните постижения на българските артисти, продуценти, организатори, преподаватели.

Емил Табаков и Светлин Русев - снимка архив

Ще споменем и такива събития като Мартенски ��узикални дни в Русе – фестивал от световно равнище и беше странно, че след местните избори се оказа, че предишният кмет Пламен Стоилов е назначил ново ръководство за отбелязване на 60 - годишнината на фестивала като извадил от ръководството фигури несъгласни с този новаторски подход. От тази комисия отпаднаха тогава досегашният директор Ива Чавдарова, диригентът Пламен Джуров, цигуларят Светлин Русев и диригентът Емил Табаков. И това се случва във време, когато програмата за идната година вече е готова, артистите са ангажирани и всичко се движи в срокове. Първата работа на новия кмет Пенчо Милков беше да направи своя избор как да продължи фестивалът. Слава богу здравият разум победи и Ива Чавдарова, двигател на фестивала от десетилетия, ще продължи да бъде негов директор в ��омпанията на програмния съвет - Емил Табаков, Светлин Русев, Минчо Минчев, Мария Дуканова, Иван Кюркчиев, Михаил Дичев, Венцислав Илиев и Калчо Петков. В този контекст специално трябва да се отбележи, извън доказаната и непрекъснато развиваща се политика на Столична община да отделя средства за развитие на културата в София, дори повече от Министерството на културата и последователната политика на градове като Бургас и Стара Загора в подкрепа на културата и изкуството.

Снежина Петрова - снимка Стефан Джамбазов

Няма как макар и накратко да не коментираме случилото се в Пловдив като Европейска столица на културата 2019. Имаше много метаморфози, не винаги в най-добрата светлина, включително и отстраняването на хора от екипа, които практически бяха извоювали този престиж за града. Но там се реализираха прекрасни изложби и други събития, много от тях с авторитет от години. И все пак специално трябва да отбележим проекта на актрисата и преподавателка Снежина Петрова „Медея“, която освен свои колеги артисти привлече децата от различни етнически общности за този спектакъл, явление в културния живот на страната /можете да прочетете тук разговор със Снежина Петрова преди реализацията на проекта/.

“Последният човек” - снимка архив

И в този смисъл гостуванията на спектакъла в НДК доказаха широката политика на ръководството на НДК да привлича на своите сцени най-добрите спектакли в различните жанрове от различни градове на страната. Тази отвореност към колаборация в името на изкуството и културата, извън конкретното продуцентство на Двореца дава големи надежди. Така беше и с великолепния спектакъл на кукления театър на Стара Загора „Последният човек“ по „1984“ на  Джордж Оруел на Веселка Кунчева и много други. А пък Новогодишният музикален фестивал в своето 33-то издание под мотото „Музиката е енергия“ демонстрира по красив начин амбициите на ръководството на НДК да работи с други културни институции, независимо дали са от държавния сектор или от неправителствения сектор в името на голямото изкуство и за радост на публиката от различни поколения.

Не е възможно да се обхване всичко в изминалата година, в която извън щастливи моменти в изкуството, ни напуснаха и страхотни личности, но остава творчеството им и посланието им, че културата, познанието за нея ни прави свободни хора. Никакви патриотарски вопли, непризнаването на артистичното въображение, лошото администриране понякога на културните процеси не могат да спрат или санкционират изкуството. То е по-силно! ВЪПРЕКИ ! ≈

Текст: “въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

Капките от разрязания нар или мисленето като самота на Александър Шурбанов

В странното ни време, в което живеем с пандемията от Covid-19, всяка среща с изкуството и неговите създатели е като дар, дори маските не пречат да се диша свободно. Дори прегръдката става възможна, Въпреки! Така поканата на философа проф. Георги Каприев за премиерата на новата книга на Александър Шурбанов "Закуска с нар" се превърна в предчувствие за специално преживяване.

Каприев като човек възпитан и дълбоко уважаващ другите, когато има за какво беше отправил поканата си от името на всички, инициатори на събитието в Камерната зала на Народния театър „Иван Вазов“ – Александър Шурбанов, Илко Димитров, юрист и поет Ангел Игов, писател, преводач преподавател, Валентин Ганев, актьор и негова милост, както куртоазно се изрази. А, наистина тази премиера на книга на 10 май стана красиво събитие с много поезия и вълнуващи текстове, създадени и преживени дълбоко емоционално и смислено от Александър Шурбанов. Но поред. Публикуваме изцяло словото на проф. Георги Каприев, произнесено на вечерта, за което благодарим на колегите от Портал Култура, които дадоха своето съгласие.

Слово, произнесено на 10 май 2021 г. в Народния театър при честването на 80-годишнината на Александър Шурбанов и по повод на книгата му „Закуска с нар“. Нови стихотворения и приписки, изд. „Жанет 45“, 2021 г.

От ляво на дясно Илко Димитров, Ангел Игов, Александър Шурбанов, Георги Каприев, Валентин Ганев

Георги Каприев: Плати ли сметките?

Когато боговете вече са те призовали, виждаш – останали са куп несвършени дела. И купища въпроси: целуна ли жена си на прощаване, сбогува ли се с близки приятели, не можеше ли да разтегнеш сроковете? Но само един въпрос е зададен дваж: Плати ли сметките? Така се и казва стихотворението. Кои са тези сметки, кои са сметките, изплащани от Александър Шурбанов?

Заявено е, че двадесет и седем са книгите му: изследвания, поезия, есеистика, съставителства. Премълчано е числото на преводите – знаменитите му преводи. Остават неспоменати и неговите академични дейности, обемите на културното му присъствие. Какво остава ненаправено? И къде е заявявано и премълчавано всичко това? В „Закуска с нар“. Вместо да ползва достолепната си годишнина, за да издаде подбрани стари текстове, Шурбанов излиза (както вече акцентира Георги Цанков) със съвсем нова книга. Този път схемата е разделна. Напред вървят четири дяла поезия, следват ги четири дяла проза. В поезията си Шурбанов е деликатен, тих, съзерцателен. Иска да бъде чинар: да не се вълнува от загадките на битието и грижите за хляба (с. 43), да прелита като лястовиците покрай световната история (46). Стремежът към равновесие е доминиращ дори когато навлиза в собствено драматични теми.

От всичко това в прозата е останала деликатността, и то не в екстремни обеми. Темите са роящо се множество: екзистенциални тревоги, мисъл върху историята, литературата, преводачеството, размисли психологически, културологични, философски, богословски… Тук няма да се заема с проследяването им, а ще потърся отговора на един само въпрос: кой е този, който плаща сметките? Деликатно приписвайки го на Кристо, той изповядва критерия си за разлика между изкуството и занаята. Занаятчията постоянно мисли за ��потребата на творбата. Творецът създава неща, защото изпитва нужда да ги създаде. Ако насладата му се сподели и от други, би бил доволен, но не се интересува от това, докато създава (142). Без да подценява занаята, изборът му е за изкуството. Той иска да върши каквото трябва да върши, без да се интересува от резултата на действието си, намирайки удовлетворение в самото него. Деликатният и сложен Шурбанов програмно заявява: „Съотношението между действителност и фикция е сложно и деликатно“ (112). В хода по границите на този проблематичен баланс, мисълта му се насочва главно от най-острата форма на осезанието, болката. На тях, на осезанието и болката, може да се разчита, казва, защото са единосъщни с живота (209 и 214). Задачата, която си възлага, е да разчита „непрозрачната същност на света“ (95).

Георги Каприев

Същностната неяснота на света, неговата безформеност (100) е онова, в което навлиза погледът, в света, изгубил прозрачност и сигурност, станал относителен (191). Формулата на действието изглежда така: задължително е в някакъв момент континуумът на съществуванието да се прекъсне и полученият отрязък да се представи като смислова цялост – така от безсмислието се произвежда смисъл (110). „Плащането на сметките“ при Шурбанов е търпеливо производство на смисъл. Постиган въпреки непомерните количества лудост от всякакви видове, събрала се в човеците (143), и чрез усърдно превъзмогване на посредствеността, на която светът изглежда пределно ясен и справедлив (144) – територия на тържествуващата ентропия. „Плащането на сметките“ е упорито надмогване и подреждане на хаоса в космос (121).

��кептичен към „аб��трактните идеали на просветеното съзнание“ (120), Шурбанов все пак настоява, че изкуството започва оттам, където интересът към конкретното и материалното възхожда в интерес към абстрактното и духовното: определящ е не обектът, а онова, което се извлича от него (135). Съществена в този процес на порастване (177) е свободата да се говори без притеснения и предразсъдъци (117). Решаващо е смирението, преодоляването на гордостта – първия от смъртните грехове (169). Жизнено необходими са диренето и градежът на неразрушимата спойка в душите, живата памет, която дава шанс да не се разпилеем (156). Дирене в смирение, което обаче по никакъв начин не е примирение. Казано иначе: Александър Шурбанов взима страна в „титаничната борба на Бога срещу дявола“. Нали е преводач, превежда я така: в „борбата на святата божествена троица – Добро, Истина, Красота – срещу антитроицата на дявола – зло, лъжа, грозота“ (192). Умножаването на доброто, превземането на досегашни владения на злото съвсем не е пренебрежимо завоевание (195). Той влиза в нея с фундаментална предварителна увереност, основана впрочем в делото на Христа: злото няма да може да се умножи толкова, че да надделее докрай над доброто (193). Което от своя страна в превод изглежда така: „любовта е превъзхождащата всичко жизнеутвърждаваща сила“ (217). Любовта и смъртта именно са двете умонепостижими чудеса, които ни освобождават от затвора на егото. Но любовта е по-голямото чудо, защото за своето тържество тя не се нуждае от физическото ни унищожение (218). Освен ума и талантите си, Шурбанов има още едно оръжие в тази битка. То е отказът му да изобразява себе си като стожер на морала или наложителен пример за подражание, отдалечаването му от всяка възможност да застава в монументална поза. То е ревнивото съхраняване на зрънцето самоирония, чувството за хумор, което привлича и усилва въздействието му над нас, простосмъртните (по 221).“

Портал Култура 

Актьорът Валентин Ганев

Плати ли сметките?

Войната неизкарана докрай,

Стихотворението недописано,

Наръфаната ябълка – 

Търкулната на масата,

Чашата вино – недопита.

И ето боговете вече са те призовали.

Катурнатият стол лежи на пода

Като посечен боен кон.

Целуна ли жена си на прощаване?

Сбогували се с близки и приятели?

Плати ли сметките?

Какво те чака там с такава спешност?

Не можеше ли да разтеглиш сроковете?

С домашни дрехи тръгна,

Небръснат.

Не си отворил пощата.

Плати ли сметките?

Александър Шурбанов

P.S. на „въпреки.com”: Всеки от инициаторите на премиерата на забележителната книга на Александър Шурбанов, която е издадена и по повод на неговата 80 годишнина на 5 април, сподели своя прочит и своето вълнение. Всеки прочете „своите“ стихотворения и текстове от „Закуска с нар“. Така станаха и сякаш дочитащи, избраното от талантливия, интелектуален с присъствието си актьор Валентин Ганев. Атмосферата в залата беше специална – създаваща смисъл, което не се случва често. 

Преживяване за всички, а вероятно, най-много за самия Александър Шурбанов. Той е изключителен преводач, пре��расен поет, както и дългогодишен преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, уважаван от своите възпитаници. Като студент в Университета е от 1960-та година, като аспирант - докторант е от 1967-ма, като редовен преподавател от 1972-ра година. Пенсиониран е оттам на 68 години през 2009 г. и в Университета е изкарал голямата част от живота си в специалността „английска филология”. 

Редица са неговите студенти, които самият той не се наема да изброи, защото винаги ще бъде пропуснат някой. Но сред тях са Владимир Трендафилов, Кристин Димитрова, Ангел Игов, Надежда Радулова, Ивайло Дичев, Миглена Николчина, Теодора Димова, Миряна Башева и ред други водещи днес писатели, преводачи, литературоведи, социолози. Някои от тях напуснаха нашия свят, но имената им ще се помнят. 

Преди четири години в разговор за „въпреки.com“ години той ни разказва как Ангел Игов дошъл при него още като ученик и донесъл свои преводи, след което продължило тяхното сътрудничество и в Университета. Тогава го попитахме какво го огорчава и в живота, и в литературата. „В българския живот има достатъчно горчилка. Тя идва главно от една избуяла омраза между хората, нетърпимост, която за мен беше изненада. Тя дойде с политическата промяна в България, с едно освобождаване на мислите, на говоренето, на страстите, които бяха под похлупак преди това. Струва ми се, че аз, както и вероятно много други хора, не очаквах, че толкова озлобление има в душата на българина събрано. То е и пословичната българска завист, разбира се, винаги гледането в чинията на другия. Сега в новите условия, понеже всичко се разбърка и като че ли няма никакъв критерий за това какво е добро, какво е зло, какво е правилно, какво не е правилно, започна едно боричкане, което е грозно.“. Целият разговор с него може да прочетете тук.

И да завършим със „Закуска с нар“ и нещо кратко от преписките в книгата:

 Ножът минава напряко

през облото тяло на нара,

защото е тесен и твърд.

По острието и по моите пръсти

потича нещо,

което прилича на кръв.

Зимата пее своята зла песен

зад двойния стъклопакет.

Радиаторът в моята санирана стая

е включен на пет.

Всички бедствия на тази обла планета

са през девет земи –

сенки, пробягващи

по екрана на телевизора,

прозрачни, безименни,

космически мъглявини.

Само по пръстите ми какви са тия

тъмночервени петна?

Нищо, нищо, това са следите

на разполовения нар.

„МИСЛЕНЕТО Е ЗАБОЛЯВАНЕ НА САМОТАТА. Когато се събират в група хората най-често се веселят или скандират, или се бият, но във всеки случай престават да мислят.“≈

Текст: Георги Каприев и „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Варненският театър, съграден с любовта на гражданите, става на 100

Юбилеят е респектираща мярка за време, призвана да осмисли човешките дела. Етимологически „юбилей“ води началото си от Стария завет и староеврейската дума „йобел” – звук от рог, онзи рог (шофар на иврит), с който церемониално се възвестявали извънредни събития. 100-годишният юбилей на един театър несъмнено е такова извънредно събитие, не само за конкретния театър, а и за самото театрално изкуство. Написа за „въпреки.com” Виолета Тончева.

Варненският театър се вписва в този смислов контекст, още повече че през 2021 година. Съюзът на артистите в България също отбелязва своята 100-годишнина. А и Стоян Бъчваров, основоположник на Варненския театър, е един от основателите и на Народния театър и на САБ.  

Кметът Иван Церов слага началото

още с избирането си през 1909 година. Историческите хроники разказват, че варненци не само ратуват за свой театър, а със забележителна енергия и всеотдайност му издигат дом – един истински храм на изкуството, който музите обитават и днес. (Театрално-музикален продуцентски център Варна (ТМПЦ) - Драматичен театър "Стоян Бъчваров" и Държавна опера Варна). Основен двигател на идеята е кметът Иван Церов (26.03.1857 -18.01.1938), една високопросветена и родолюбива личност, учител по литература, автор на „Христоматия по българска литература”, „Аналитичен курс по теория на словесността”, преводач на руския драматург Александър Островски.

Иван Церов

Още на първото заседание след избирането му за кмет през 1909 г., той внася предложение за построяване на нова, с европейски вид и възможности театрална сграда: „Господа, бих приел предложението да стана кмет, но само при условие, че ми се обещае пълна подкрепа за моята училищна и строителна политика и съграждането на нов градски театър!“. Обявява се национален конкурс за театрална сграда, който спечелва арх. Никола Лазаров, завършил с държавна стипендия и отличие архитектура в Париж, един от най-добрите и най-пр��дуктивни архитекти на своето време. Изградените по негови проекти сгради в София и големите градове на страната съставляват днес значителна част от архитектурното наследство на България.

На 26 март 1912 г. кметът Иван Церов полага основния камък за театралната сграда с думите: „Днес се извършва голямо по значение и последствие събитие в хубавия ни град – полага се основният камък на градския театър. Той ще бъде онзи храм на сценичното изкуство и душевна красота, отдето да се възгласят на поколенията чистата човешка любов и правда. И в минути на радост и горчивини тук всеки ще почерпи това, що му е нужно – наслада и духовна сила…”.

Реч държи кметът Иван Церов през 1912 при първата копка за театъра

Ентусиазмът е голям, строежът бързо напредва, но след първите две години е изоставен, заради последвалите войни. Средствата са изчерпани и дълго време недовършената сграда стърчи без покрив в самия център на града. Междувременно, през 1921 г., по предложение на кмета Димитър Кондов, общинската управа отпуска годишна субсидия за поддържането на постоянна театрална трупа на Варна. За ръководната длъжност „директор-режисьор” е поканен именитият актьор от Народния театър Стоян Бъчваров, който сформира трупата и определя репертоарната политика. На 12 март 1921 г. театърът открива първия си сезон със съвременната пиеса „Инстинктът” от Анри Кестмекер. Спектаклите се играят в зала „Съединение”, сега сцена Филиал, тогава дървена пристройка към часовниковата кула, изпълнена по общинска поръчка от арх. Сава Димитриевич, където освен театрални представления се изнасят литературно-музикални вечери и концерти. През 1927 г. варненската общественост възобновява идеята за нова театрална сграда и подпомага финансово строежа с безпрецедентна дарителска кампания, в която „Фондовите марки за доизграждане на театъра се прибавят към всеки хляб, всеки билет за кино, за градско увеселение, за баня, за плаж. За по-малко от месец се събират 1 милион лева. И управителното тяло на Народната театрална кооперация отпуска заем от 2 милиона лева. При довършването на строежа се правят известни промени: сцената е разширена от двете страни и в дълбочина от арх. Дабко Дабков. Строежът е завършен от градския архитект Желязко Богданов“, документира голямото събитие краеведът Любомир Владков.

„Най-после! Слава богу! След дълги 20-годишнни превратности сградата на Варненския общински театър се довърши и на 5 юни 1932 г. тържествено се откри. Театърът бе украсен с разкошни народни знамена и зеленина, а залата – бляскаво осветена. Отслужи се водосвет от митрополит Симеон, при участието на епископ Андрей и шестима свещеници. Произнесоха се речи от началника на културното отделение при Министерството на народното просвещение Сава Чукалов, от варненския кмет Асен Бусев, който откри театъра, и от пишещия тези редове, чийто съкровен и непрекъснат копнеж се осъществяваше в този величав час, та радостта му беше необикновена“, четем в биографичната книга „Спомени“ на Иван Церов.

На знаменателната дата 29 октомври 1932 г., в издигнатата с любовта на един цял град театрална сграда, Общинската трупа открива новия театрален сезон с „Боряна” от Йордан Йовков, постановка на първия директор-режисьор Стоян Бъчваров. Истинско архитектурно бижу, емблематичната театрална сграда прави чест на Варна като една от архитектурните забележителности на България. Издигната неслучайно в сър��ето на града, тя символизира духовните стремления и порива към изкуство: „И в минути на радост и горчивини тук всеки ще почерпи това, що му е нужно – наслада и духовна сила…”, както развълнувано пророкува Иван Церов. Кметът Иван Церов, който е увековечен от скулптора Пламен Братанов, днес посреща зрителите пред своя театър.

Паметникът на Иван Церов на площада във Варна пред театъра

Стоян Бъчваров (27.07.1878-06.01.1949), един от пионерите на българския театър, актьор от национална величина, театрален директор и режисьор,

полага основите на професионалния театър във Варна.

По повод 35-годишнината от създаването си, Варненският драматичен театър приема Стоян Бъчваров за свой патрон и носи името му от 1957 г. Роден в село Медвен, Котленско, три месеца след като баща му е убит от турците, Стоян Бъчваров е закърмен с възрожденски дух от детските си години. Работи като дребен чиновник и учителства в родния си край, за да спести пари за средното си образование в Казанлъшкото педагогическо училище, след което завършва и Мъжката гимназия във Варна. Именно във Варна е запленен от театралното изкуство, на което посвещава целия си живот. Още като ученик е привлечен за стажант актьор в любителската театрална трупа на Иван Кожухаров.

През 1895 г. Иван Кожухаров, Стоян Бъчваров и Преслав Преславски основават Театрално дружество „Напредък“, което изнася представления в зала „Съединение“ (сега Сцена Филиал), общината дори отпуска субсидии и освобождава трупата от наем за залата. Играят „Службогонци“ от Иван Вазов, където Стоян Бъчваров жъне аплодисменти в ролята на Станчо Квасников, проявявайки за пръв път големия си комедиен талант. Той участва и в пътуващия театър на Матей Икономов, който представя в София с голям успех „На дъното“ от Максим Горки. Приет e в състава на новоучредения Народен театър в столицата, след което заминава на спе��иализация в Москва и Германия (1908). В Московския художествен театър и в Малий театър изучава изкуството на Станиславски, а в Мюнхен, Германия, се запознава с развитието на съвременните тенденции в европейския театър.

Основателите на Народния театър - първият горе вляво е Стоян Бъчваров

„Новото, което видях там, дойде да заглуши всичко онова, което съм видял досега“, споделя артистът след завръщането си. В търсене на нови предизвикателства, Стоян Бъчваров се включва в различни професионални трупи, като през 1909 г. основава, заедно с писателя Антон Страшимиров драматична трупа „Смях и сълзи“, в която той е режисьор и актьор. В следващите десетина години се утвърждава като един от водещите актьори на Народния театър. През 1910 г. основава и редактира сп. „Театър“, в което публикува и свои материали. През 1919 става един от учредителите на Съюза на артистите в България.

През 1921 г. Варненската община с кмет Димитър Кондов кани Стоян Бъчваров да застане начело на първата професионална театрална трупа в града. На 1 март същата година в. „Варненска поща“ пише: „Общината в града ни ангажира известния столичен даровит артист Стоян Бъчваров да устрои общинска театрална трупа, поддържана и субсидирана изключително от общината.“ . Така

Стоян Бъчваров вписва името си в театралната история

като първия директор-режисьор на първия професионален театър във Варна. В големия актьорски състав е привлечен Владимир Трендафилов и ред други известни имена по онова време. На 12 март 1921 г. с модната тогава пиеса „Инстинктът“ от Анри Кестмекер, постановка на Стоян Бъчваров, започва летописът на Варненския драматичен театър. Само за няколко месеца, през които за кратко е отстранен, а после възстановен на директорския пост, той поставя почти всички 38 пиеси, играни през първия театрален сезон. В репертоара, изграден предимно с творби от световната драматургия, той изпълнява главните роли: Аркашка в „Лес“ от Островски, Изидор Леша от „Интересът преди всичко“ от Октав Мирабо, ��лбер от „Парижкото кафене“ на Пол Гаво, Странджата от „Хъшове“ на Иван Вазов, Халерс от „Прокурорът Халерс“, Едип Цар от едноименната трагедия на Софокъл и т.н.

Варненската театрална трупа с директор - режисьор Стоян Бъчваров, началото на 1930-те

Впоследствие режисьорът Исак Даниел, за кратко и директор на Варненския театър, упреква в пресата Стоян Бъчваров за това „репертоарно наводнение“. От днешна гледна точка бихме могли да разберем ентусиазма на онези първи театрални години и желанието да се предложат на публиката колкото може повече постановки, предимно в достъпния жанр на комедията. В полза на това съображение говорят ниските цени на билетите, както и безплатните представления за работници един ден в седмицата. Не е без значение и фактът, че тъкмо по онова време в България възхожда кинематографът и на новосъздадения театър му се налага да се конкурира с бързо сменящите се филмови афиши.

Варненци високо оценяват всеотдайната работоспособност на първоучителя и забележителната продукция на трупата и се стичат в зала „Съединение“, за да гледат своя театър. В редакционна бележка на в. „Варненска поща“ от 1922 г. четем: „Повече от година, откакто Стоян Бъчваров сформира общински театър. С неизчерпаема енергия, нищожни средства и неблагоприятна обстановка с новоначинаещи сили, той даде много пиеси, изнесени изключително на неговите плещи.“ А театралният историк Вичо Иванов отбелязва в книгата си „Майстори на сцената“: „Той умееше да създава спойка с между участниците в пиесата. На тази атмосфера на взаимно зачитане в играта създател беше не само режисьорът Стоян Бъчваров, а и артистът и човекът Бъчваров. Тази театрална етика в колектива идеше направо от личността, от високата му артистична култура.“. На 11 март 1922 г. във Варна тържествено се чества 25-годишната театрална дейност на Стоян Бъчваров, за която отвсякъде пристигат поздравителни телеграми, включително от Н. В. Цар Борис III. Но през следващата година, след смяната на властта в общината, Стоян Бъчваров отново изпада в немилост. Макар и свален от поста директор-режисьор на Общинския театър, той остава във Варна и основава, заедно с голяма част от актьорите, Театър „Пробуда“, който изнася своите представления в препълнената зала на Кино „Ранков“.

Стоян Бъчваров

Заложил основите на професионалния театър във Варна в периода 1921-1923 г., Стоян Бъчваров надгражда постигнатото във втория си варненски период 1932-1935 г., в който е възстановен за директор-режисьор. На новата театрална сцена Стоян Бъчваров поставя най-напред „Боряна“ от Йордан Йовков, в която той изпълнява ролята на Златил. В добре подбрания актьорски състав Стоян Бъчваров реализира през трите сезона 77 премиери, от които 18 български, включително за деца. В репертоара влизат творби от Иван Вазов, Антон Страшимиров, Цанко Церковски, Ст. Л. Костов, Фридрих Шилер, Уилям Шекспир, Лев Толстой, Герхард Хауптман, Оскар Уайлд и др. Освен Стоян Бъчваров, като гост-режисьори се изявяват Хрисан Цанков и Юрий Яковлев. Връх в театралните усилия на Стоян Бъчваров е и провеждането през 1933 г. на Летни театрални тържества във Варна, в които за пръв път на една сцена се изнасят представления на Народния и на Варненския театър.

Тази първа по рода си национална театрална среща пред публика е

предшественик на театралния фестивал „Варненско лято“,

който от национален прераства в международен, за да се превърне в най-значимото театрално събитие у нас. Въпреки тези успехи, брожения сред актьорите и упреци от общинската управа за незадоволителни художествени и финансови резултати, стават причина Стоян Бъчваров отново да бъде освободен от длъжност. Той напуска за пореден и последен път града, в който започва блестящата си актьорска кариера, поставя основите на професионален театър, подпомага млади дарования и о��тавя след себе си незабравими театрални образи. Творческия си път големият артист продължава през следващите две години в Пловдивския театър, след което се завръща в Народния театър, където триумфира в големи и малки роли до края на живота си. Снима се също във филмите „Настрадин Ходжа и Хитър Петър“ на режисьора Александър Вазов, в ролята на Настрадин Ходжа (1939), „Българи от старо време“ на режисьора Димитър Минков, в ролята на Хаджи Генчо (1945) и др.

Стоян Бъчваров

„Играх всякакви роли, каквито харесвам и не харесвам. Играл съм и глупави, и скитници, и какви ли не, но сърцето ми никога не даде да се откажа от тия роли, защото смятах, че обиждам тая категория хора в живота", изповядва своето артистично и човешко кредо големият театрал Стоян Бъчваров. Той е женен за актрисата Николина (Коля) Бъчварова, с която имат две деца – Вили и Крум. Братът на Стоян Бъчваров, Димо, е първият кмет на село Медвен след Освобождението. Правнук на Стоян Бъчваров е известният актьор Ути (Стоян) Бъчваров – театровед и водещ на кулинарното предаване „Вкусно“ по БНТ. Неговата майка Галя Бъчварова е внучка на Стоян Бъчваров, също театровед, един от основателите на ТВ театър, когато директор на телевизията е Леда Милева. Другият внук Стоян (Румен) Бъчваров е актьор. Но на най-високото театрално поприще, редом със Стоян Бъчваров, се издига по-далечната му родственица Грациела Бъчварова, театралната легенда, посветила живота и творчеството си на Варненския драматичен театър.

На 12 март 2021 г. се навършва един век

от първото представление през 1921 г. на първия професионален театър във Варна. Точно 100 години по-късно, екипът ще поднесе премиерата на юбилейния спектакъл „100“, дело на режисьора Боян Иванов, хореографа Татяна Соколова, сценографа Елица Георгиева, с участието на всички актьори от сегашния състав. Отказът от обичайния концерт-спектакъл с конферансие, към който се прибягва в подобни случаи, роди идеята за атрактивен спектакъл, различен от всички други. Той е посветен основно на театъра, но не само на Варненския театър, а на актьора и на театъра въобще, без да се пренебрегва чувството за хумор. Спектакълът, вече без историческия фокус, ще влезе в постоянния репертоар на театъра.

В празничната програма преди премиерата на „100“ ще бъдат поднесени цветя пред паметника на кмета Иван Церов, радетел за построяване на Варненския театър и ще бъде открит бюст на патрона Стоян Бъчваров в партерното фоайе на театъра. Три изложби – костюмографска, с архивни театрални афиши и документална „100 години Варненски театър“ - ще посрещнат зрителите в паметния ден. В юбилейния летопис на Варненския театър, над който повече от година работи изтъкнатият театровед Никола Вандов, са отразени всички 1120 спектакли в 100-годишната история на театъра. В България няма друг театър с такава голяма продукция, твърди Вандов, който като автор на летописите на много от театрите в България, най-добре може да направи подобно сравнение. Подготвя се фотоалбум със снимки от 100 знакови постановки на Варненския театър.

Прояви, посветени на юбилея, ще има през цялата година, но основните акценти са през март. В партньорство с ГХГ „Борис Георгиев“ на 19 март в галерията ще бъде открита изложба живопис „Григорий Лебский – забравеният художник на театъра и операта във Варна“. Изкуствоведката и директорка на галерията Пламена Рачева ще представи този интересен творец, дошъл с белогвардейските емигранти в България, работил дълги години в театъра и операта на града. Друг партньорски проект между театъра и галерията е изложба сценография и живопис „Паралелни светове“, посветена на сценографа Тодор Игнатов (1951-2020), отдал целия си творчески път на Варненския театър.

„Любовникът от ZanziБар“, реж. Атанас Атанасов

На 27 март, Световния ден на театъра. проф. Пламен Марков, продуцент на документалния филм на НАТФИЗ "100 години Кръстьо Мирски“, ще говори за творчеството на видния режисьор и педагог, роден във Варна, поставял и във Варненския театър. Преди „Любовникът от ZanziБар“ от Ели Саги, постановка на Атанас Атанасов, с която бе открит юбилейният 100-тен сезон, ще бъдат връчени годишните награди на театъра „Златна маска“ 2021. Теодора Димова ще обяви регламента на националния конкурс на Варненския театър за нова българска драматургия, на който писателката е председател на журито.

През цялата година, в специалната рубрика „2021 – Варненският театър на 100“, в сайта и фейсбук страниците на театъра се възраждат имена, постановки, снимки и други документи от архива на театъра, Държавен архив Варна и РБ „Пенчо Славейков“. Прозвуча гласът на Стоян Бъчваров, съхранен в Златния фонд на БНР. Юбилейната програма започна още преди три години с излизането на книгата „Пристрастно. Театърът на Варна“ от Виолета Тончева и постановката „Драконът“ от Евгений Шварц, с която се завърна на варненска сцена големият режисьор Явор Гърдев, създал тук знакови постановки. Към „Драконът“ и „100!“ трябва да се добавят суперпродукцията „Отело“ от Шекспир на режисьора Пламен Марков, с чиято втора премиера започна юбилейната 2021 г. Премиерата на „Амадеус“ от Питър Шафър на режисьора Стайко Мурджев предстои през май, а с премиерата на „Тютюн“ по романа на Димитър Димов на режисьора Бина Харалампиева, с Калин Врачански в една от главните роли, се предвижда да започне новият театрален сезон през септември.

“Отело”, реж. Пламен Марков

В рамките на юбилейната програма значимо съпътстващо събитие през есента ще бъде презентацията на „Античният театър в България“ от видния археолог Александър Минчев. Неговата научна студия е публикувана в издателството на Университета в Кейбридж, сега се подготвя българското издание с премиера в България, с акцент, разбира се, върху античния театър в древния Одесос. Известно е, че в морския град, основан от гръцки преселници от Милет през VI в. пр. Хр., се преплитат тракийската и елинистичната култура. От археологически артефакти, като теракотени плочки с танцуващи менади или със заобиколения от музиканти бог Дионисий, може да се съди, че в Одесос са били познати Дионисиевите тържества, предшественици на театралните представления. Любопитен факт е, че при строежа на хотел „Мусала“, точно срещу сградата на Варненския театър, са открити зидове на масивна постройка с мраморна архитектурна украса и релефни изображения на класическите театрални маски – мъжка, комическа и женска, трагическа. Откъде ли идва точно такова разпределение на ролите... С поглед към миналото и с известно въображение, бихме могли да си представим как жителите на древния Одесос и техните наследници в съвременна Варна съпреживяват на едно и също място възторга и преклонението си пред театралното изкуство. Дори само мисълта за това е красива. И приляга на юбилея.≈

Текст: Виолета Тончева

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Хавра” на Захари Карабашлиев стана Роман на годината

„Хавра” /изд. „Сиела”/ на Захари Карабашлиев беше обявен за Роман на годината в седмия конкурс за Националната литературна награда за български роман на годината „13 века България”. Наградата беше връчена на автора на церемония в клуб „Перото” на НДК от зам. министъра на културата Румен Димитров. Тя е Почетната грамота с парично покритие в размер на 11 000 лв. /на снимката от ляво надясно: Румен Димитров, Захари Карабашлиев и Владимир Зарев/.

Преди гласуването за наградата от журито, проф. дфн Амелия Личева, преподавателка, литературна критичка и поетеса подготви специално за „въпреки.com” своя анализ за тазгодишния конкурс. Освен проф. Личева в журито тази година участваха: Владимир Зарев ― председател, доц. д-р Борис Минков, Марин Бодаков и доц. дфн Пламен Дойнов. Ето и номинираните романи: „Катафалка, два носорога“, Петър Крумов /изд. „Колибри”/; „Невидими“, Наталия Делева /ИК „Жанет 45”/; „Пътят към Тива“, Яница Радева /изд. „Парадигма”/; „Фини прахови частици“, Ангел Игов /ИК „Жанет 45”/; „Хавра“, Захари Карабашлиев /изд. „Сиела”/; „Чамкория“, Милен Русков /ИК „Жанет 45”/.

А ето и анализът на проф. Амелия Личева:

„Както обикновено, и тази година участниците в конкурса „Роман на годината“ бяха много. Първият извод, който следва да се направи от тази многобройност е, че модата да се пишат романи продължава да е твърде силна и заразителна у нас. Всъщност, не само в България,

навсякъде по света в момента е престижно да си писател.

Фейсбук - постовете и лайковете към тях накараха стотици хора да се изживяват като писатели и да превръщат дилетантските си  излияния в текстове, предназначени за публика, назовавайки тези азови псевдописания романи. Неслучайно в Европа е в особен разцвет и жанрът на биографиите на неизвестни личности, а у нас той се е клонирал в мемоаристика, създавана от знайни и незнайни писачи. Като добавим и огромния брой издателства, както и възможността за самиздат и реклама през Фейсбук, която може да гарантира дори и някаква читателска общност, пък била тя и от роднини, няма защо да се чудим на въпросния разцвет и на въпросната мода.

Амелия Личева и Владимир Зарев

Вторият извод, който може да се изведе от обилието е, че

все пак литературата се и професионализира,

защото голяма част от заглавията в списъка с участващите са прилични. Даже ако трябва да говорим за някаква специфика на тазгодишното издание на конкурса, тя като че ли е в силата на дебютните романи. Отвъд номинираните „Катафалка, два носорога“ на Петър Крумов и „Невидими“ на Наталия Делева, нека споменем още „Отлъчване“ на Николай Терзийски /ИК „Жанет 45”/, „Германката“ на Таня Шахова /изд. „Сиела”/и „Затвори съ��це“ на Константин Трендафилов /ИК „Жанет 45”/. Този факт е многозначителен. Очевидно е, че за да се напише роман, който да бъде забелязан, вече не е достатъчно да се пише просто в нормата и прилично, а трябва нещо повече.

Каквото в повече имаме при Петър Крумов, например, който успява да разкаже и история, и да удържи много добър език. Обвиняват Крумов в прекалена литературност, но откога добрата литература трябва да бяга от диалога с големите автори и теми? Залагайки на проблема за самотата и отчуждението, за абсурдността на съществуването, Крумов успява да разкаже историята на днешния млад човек в съвременното общество, при това да я разкаже така, че да достави удоволствие с начина си на повествование, със скритите иронии и препратки, с пълнокръвния си и неклиширан език. А точно надскачането на стереотипизираното говорене е нещо, което мнозина, понякога и утвърдени писатели, трудно постигат.

Изпълнителният директор на НДФ “13 века България” Митко Тодоров с номинираната и пристигнала от Лондон специално за церемонията Наталия Делева

Другата номинирана Наталия Делева насочва съвременната българска литература към теми, дълго останали отвъд полезрението й – децата без родители, ромите, бежанците, изобщо онеправданите, които не рядко са били обект на писателите хуманисти и за чиито гласове днешното писане също трябва да се бори. Като Делева в по-голямата част от романа си успява да избяга от клопките на клишетата и да разказва на един поетичен, но не патетичен език, което определено е сила на почерка й.

Обстоятелството, че толкова много се пише, както и че дебютанти се нареждат с лекота до мастити писатели, води до още едно недоволство, за което чувам  вече неведнъж.

Някои от добрите ни писатели се чувстват леко демотивирани

от ширещата се многотия и хвалбите, които получават почти всички автори.  Защото вече и читатели, и пишещи за литература са парцелирани и „обслужват“ по интереси. Разбира се, утвърдените писатели все още имат някакво предимство по отношение на по-масови оценки, но не се знае докога ще продължи това и дали авторът на „Дневник от панелните блокове“ /Никола Крумов – изд. „Пощенска кутия за приказки” – б. ред./ или Ивинела Самуилова /авторка на ИК „Хермес” – б. ред./ няма да ги изместят по продажби (ако вече не е станало), а и по читателска любов. В този смисъл ролята на професионалната литературна критика по наместване на критериите за това кое е добра литература и кое не, кое е литературно събитие и кое не, е изключително важна. Наградите изпълняват и такава функция и шестте номинации на НДФ „13 века България“ имат подобен наместващ характер.

Марин Бодаков, Борис Минков и Пламен Дойнов /от ляво надясно/ също са членове на тазгодишното жури

Разбира се, всички ще се питат имаше ли и други заглавия, които можеха да са вътре. Бързам да подчертая, че Алек Попов със своите „Сестри Палавееви“ не участва в конкурса, а измежду предложените шансове имаше „Рафаел“ на Леа Коен. Като тема романът на авторката безспорно отваря нова ниша в опита на литературата да чете миналото и неговата документална страна е много силна. Това, което не му достига, е литературност. Втората част, която е повече фикционална, отстъпва на първата, а и освен това романът има огромна нужда от редактор, за да се изчистят натрапващите се повторения. Описанието на един или друг персонаж или ключови детайли периодично се завръщат, без спомен, че това вече са въведени образи или пояснения. И със сигурност става дума за недоглеждане, а не за лайтмотивна техника. Подобни казуси за пореден път ни изправят пред въпроса

колко е важна фигурата на професионалния редактор

или на писателя-редактор. Роля, която вече се институционализира от някои издателства и у нас.

И накрая, няколко думи за останалите номинации през тенденциите, които те очертават и синхронът им с развитието на литературата по принцип. „Чамкория“ на Милен Русков се вписва в цялостния литературен проект на писателя и желанието му през литературата да възстановява контексти, езици, разбира се, правейки и разказ. Тук като че ли Русков има известна склонност да заиграва с ниското, което малко тласка към клишето, но това му гарантира и голяма публика. Смущаваща беше обаче саморедакцията на писателя, защото тя издава известна неустойчивост на намерението и прави двутомника да изглежда като чернова, която после е поправена с беловата.

„Пътят към Тива“ на Яница Радева е роман, с който българската литература за втори път (след „Сабазий“ на Кристин Димитрова) се присъединява към поредицата световни романи, които препрочитат някой мит и го осъвременяват. Психологизирането на мита, опитът да се покаже човешкото и предразположеността в него, която може би е по-силна от начертаното от съдбата при мотивациите и изборите, правят версията интересна. А е и умело стилизирана и красиво написана.

След „Кротките“ с „Фини прахови частици“ Ангел Игов се насочва към съвремието, към прехода, осмислянето на политическото през литературата. Една от най-силните страни на романа му е портретът на поколението на 80-те, който очертава, както и градското писане, което демонстрира в една литературна среда, в която това винаги е било сред липсите на българската литература.

Съчетаването на съвремие с исторически разказ имаме в „Хавра“. С този свой втори роман Карабашлиев доказа, че успехът му не е случаен, че умее да влиза в епохи и стилове, че владее езици, които му позволяват да избегне капаните на уж познатите сюжети и да направи един наистина майсторски и стойностен роман. Накратко: когато конкуренцията е силна, и победителят има защо да се радва, и останалите могат да са доволни от номинациите си”, пише проф. Амелия Личева. ≈

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Литературата на НРБ - няколко десетилетия по-късно

„Промените, настъпили в Европа след падането на Берлинската стена, изправят обществото, далеч не само в България, нито дори само в източната част на континента, пред необходимостта да осмислят миналото – и по-близкото и по-далечното. Неудовлетвореността от началния етап на дебата и понатрупаната зрялост водят до нов, мащабен проект за преосмислянето на „Литературата на НРБ“, осъществяван планомерно и категорично през последните десетина години (от 2007) от департамент „Нова българистика“ на Нов български университет под ръководството на Пламен Дойнов с дейното участие на Михаил Неделчев и останалите членове на департамента”.Това пише проф. Николай Аретов в анализ на проекта за „въпреки.com”.

Тази ревизия е динамичен и многостранен процес, който протича с различна интензивност в различните страни. Би било наивно да се очаква той да бъде завършен някога, още по-малко – да се постигне дори и относителен окончателен консенсус. Историографията отдавна трябва да ни е научила, че отношението към явленията, събитията и личностите от миналото винаги пораждат спорове. И винаги има нещо подозрително, когато тези спорове биват туширани. Начинанието събра около себе си респектиращ брой критици, които далеч не са съмишленици и очевидно не са еднакво проникновени.

Осмислянето на литературата, а и на другите изкуства от миналото е само един елемент от този важен дебат. Но много важен елемент, тъй като литературата (а и другите изкуства, на първо място вероятно киното) предлага някаква картина на миналото, за тази картина, подкрепена от образованието и други институции, се предполага, че има сериозно въздействие върху мисленето на хората. (В скоби казано, това въздействие най-често се мери на око и, пак на око, бива надценявано или подценявано.) Процесът на преосмисляне започна почти веднага след падането на Берлинската стена, дори малко по-рано, по време на Перестройката, когато дебатите в СССР катализираха по-плахи аналогични процеси и в България. Веднага след това дойде времето на категоричните полярни мнения (то далеч не е отминало), които не винаги са аргументирани, но и не винаги са грешни.

Николай Аретов и Пламен Дойнов при представянето на част от книгите от проекта в клуб “Максим” на ТБА в София

Големият проект се осъществява в няколко поредици, реализирани от различни издателства („Сиела”, „Пан”, „Издателството на НБУ”, ИК „Несарт - Милен Миланов” и „Кралица Маб”), получили за отделните заглавия финансова подкрепа от Национален фонд „Култура“, Фондация „А’Аскеeр“ и народния представител Никола Иванов. В основата на сборниците стоят научни конференции, организирани от НБУ. Освен „Литературата на НРБ“ към цялостния замисъл принадлежат още шест или дори седем книги (ако се включи „Годините на литературата“, която е с по-широк хронологически обхват). По сполучливото определение на Пламен Дойнов, това е „работливо“ литературознание, което не си спестява усилията да потъне във всички възможни свидетелства от епохата – лични архиви, протоколи от различни заседания на писателския съюз и партийни организации, документи на ДС, публикации в печата и пр. Този огромен корпус от текстове, значителна част от който достига до публиката за първи път, не само уплътнява и допълва, но в някои случаи и променя картината на българската култура. Допълнителна светлина върху процесите хвърлят честите и основателни сравнения с аналогичните явления в СССР, които са старателно следвани от тукашните решаващи фактори, вероятно в по-голяма степен отколкото в останалите източноевропейски страни. (Една плодотворна насока за бъдеща работа би било съпоставянето развитието на литературата през същия период в Югославия, Чехословакия, Полша, Румъния, а в някакъв смисъл – и в Гърция, и дори Турция.)

Амбицията на проекта е да надхвърли „новите прочити“ от 90-те години и да постави преосмислянето на една по-сериозна теоретична основа, заявена в първите издания – „Социалистическият реализъм: нови изследвания“ (2008) и „Соцреалистически канон /Алтернативен канон“ (2009), продължени по-късно с „НРБ - литературата: история, понятия, подходи“ (2012), „Литературите на СССР и НРБ: паралелни интерпретации“ (2013) и др. Преосмислянето се насочва към ключови явления от епохата – т. нар. Априлско поколение, което е на фокуса на вниманието не само в посветения му сборник, но и в много други текстове, както и емблематичния за епохата жанр на производствения роман, изследван от Мая Ангелова.

Михаил Неделчев - винаги активен, задълбочен и провокативен

Акцентите, които проектът поставя върху автори, книги и събития от миналото, заслужава не просто специално внимание, а и сравнение с другите, не така ясно заявени картини на процесите от миналото. Крайно интересни като четива, без да променят радикално познатата картина, са документалните сборници от поредицата „Червено на бяло: Литературен архив на НРБ“ – „Принудени текстове. Самокритика на български писатели (1946-1962)“ (2010), „Беседи с младите. Срещи и разговори на Димитър Талев, Христо Радевски, Георги Караславов, Никола Фурнаджиев, Камен Калчев, Емилиян Станев (1958 -1962)“ (2010), „Случаят „Люти чушки": 1968“ (2016). Към тях може да се прибави и сборникът „Другият „Тютюн”: документи и спомени“ (2011), съставен от Анна Свиткова и Пламен Дойнов, който до голяма степен повтаря предишен подобен сборник и потвърждава трайния интерес съм този случай. Същото до голяма степен важи и за историята около прочутата книжка на Радой Ралин и Борис Димовски, която също отдавна привлича вниманието далеч не само на литераторите и на преданите читатели.

Какви са акцентите в „алтернативния канон“ или в това, което Михаил Неделчев нарича „литература на стоическата нормалност“. С едно изключение, за което ще стане дума по-долу, това са автори и произведения, познати и ценени от публиката, които не са подминати от критиката и литературната история, но официалните оценки са занижени, понякога умишлено неточни и несправедливи – Пеньо Пенев, Константин Павлов, „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров, т. нар. „тиха лирика“ - Екатерина Йосифова и Иван Цанев, а също и поети като Христо Фотев, Иван Динков, Биньо Иванов, Иван Теофилов, Борис Христов и особено Николай Кънчев, на когото, са посветени няколко издания.

Борис Минков, ��ламен Дойнов и Божидар Кунчев - с внимание към миналото, но и към бъдещето

Всички те, след мъчителни забавяния, понякога осакатени от цензурата, са достигнали до читателите и се радват на един по-широк или по-тесен кръг от почитатели. Същото в някаква степен важи и за публицистиката на Константин Петканов, останала в някогашните вестници, за разлика от романите му, които след известна пауза също достигат до читателите и също имат своята публика. Практически непознати творби, а и автори, се откриват в последните книги от поредицата „Неиздадените” - „Самиздат. 1963–1966. Стихове от Веселин Тачев, Йордан Трендафилов, Иван Цанев, Здравко Кисьов, Димитър Вятовски, Димитър Горсов, Менча Соколова, Владимир Попов“ (2016) и „40 капки черна кръв. 1963“ (2016) от Веселин Тачев. Това са група млади русенски поети, които в началото на 60-те години трескаво търсят път към публиката. Някои от тях по-късно го намират, други потъват в забвение, от което днес ги изваждат новите им издания. Димитър Вятовски – централната фигура в тази група - е представен и в две други издания, подготвени от Иван Цанев, така че той се оказва почти единственото непознато име от епохата на НРБ, което в последно време намира място в ревизираната картина на българската литература от това време.

Представата, която проектът на НБУ изгражда, предстои да се допълва. Но и редът, по който тя е изграждана, заслужава внимание. На преден план излизат преди всичко поети, и то в определени възрастови граници, които оставят встрани Петър Манолов и младите от 80-те години (например Георги Рупчев и Иван Методиев, ако остана само при отишлите си). За момента встрани остават и големите фигури от по-ранния период, които несъмнено са част от литературата на НРБ – да спомена само Далчев и Багряна. И ако за тях двамата може да се твърди, че важните им творби са от предишния период, то това едва ли е вярно за големия романист Димитър Талев. Очевидно е, че белетристиката от епохата на НРБ не може да бъде сведена до „Тютюн“ и „Хайка за вълци“.

Един от критериите за въвеждане в алтернативния канон, не единствен, разбира се, е политически. Авторите трябва в някакъв момент да са правили опозиционни жестове или да е възможно да бъдат представени в подобна светлина. Тези жестове негласно анулират по-ранни жестове, текстове, а и реални убеждения, които са по-скоро с обратна насоченост. Движението в обратната посока по-трудно се приема. А не липсват случаи на значителни автори, възприемани някога като алтернативни, които след падането на стената завиват към наследниците на предишното статукво. А без автори като Виктор Пасков например картината на прозата от епохата на НРБ очевидно не е пълна.

Пред литературната история, разглеждаща този период, стоят поне още три големи предизвикателства. Първото, за него спомена и Тони Николов на едно от обсъжданията на книги от поредицата, е литературата на емигрантите. Пред последните две десетилетия тя постепенно достига до днешната българска публика, появиха се немалко сериозни изследвания, но цялостното ѝ осмисляне вероятно предстои. Второто и като че ли по-слабо познато предизвикателство е литературата, писана в лагерите и затворите. Третото вероятно е и най-проблематично, то може да се формулира с въпроса дали и доколко по това време са съществували радикални опити за експерименти в литературата, които не са допуснати до официалните издания, а и, евентуално, не са търсили път към тях. Това трето предизвикателство би отвело и до по-общия въпрос – доколко са радикални експериментите в българското изкуство като цяло, не само през периода на НРБ и не само в литературата. Отдавна се пишат сериозни сравнителни изследвания за българския модернизъм, но, струва ми се, този въпрос, обикновено деликатно се заобикаля.

Задълбоченото разглеждане на емигрантската и лагерната литература отвежда до един друг кръг от въпроси, понякога болезнени. Имам предвид поетиката, езика на тази литература, видян в сравнение с поетиката и езика на казионната литература, а и на литературата от предвоенния период. В каква степен несъмнено искрени и изстрадани произведения, при това посветени на важни проблеми, намират адекватен литературен изказ. А и как днешните читатели, формирани от други образци, възприемат тази литература. Апологетичните писания, които не липсват, струва ми се не са особено полезни и се възприемат главно от една сравнително тясна публика, която и без тези писания споделя възторга им.

Друг проблем, който изскача от разглеждането на литературата на НРБ и който не е чужд и на следващия период, е формирането на литературен престиж чрез участие в политическия живот и чрез изразяване на ясни политически ангажименти, по това време – с управляващата партия. Най-ясният пример е, разбира се, Априлското поколение, а и поетите-партизани. Интересно е, че част от този престиж след това се запазва и сред хора, които повече или по-малко категорично отхвърлят идеите и средствата, с които е граден този престиж.

Рядко, трудно и мъчително, но и през епохата на НРБ престиж се гради и чрез опозиционни жестове. По време на Перестройката този престиж излезе на преден план и дори в някаква степен се официализира, падането на Берлинската стена не го проблематизира, дори напротив. И до днес се повтарят митологизираните сюжети за изключване от Партията и Съюза, на бунтарско гласуване на събрания и пр. И не се достига до болезнения въпрос – дали заслужаващият адмирация граждански жест прави литературата на автора по-добра. По-ясният, но също подминаван въпрос е несъгласията с управляващите априлци, изказвани „отляво“, от предишното сталинистко поколение във властта.

Екатерина Йосифова /л./ и Иван Цанев /д./ на премиерата на “Балът на тираните” от Пламен Дойнов в клуб “Максим” на ТБА в София - мястото, където бяха представени много от книгите на проекта със съдействието на Милен Миланов и фондация “А’ Аскеер”

През 90-те години като че ли отново се опита да проработи механизмът за пренасяне на авторитетът от предишни опозиционни прояви върху творчеството на автора. Двата примера, които веднага изскачат в паметта ми и които заслужават сериозно осмисляне, са карикатуристът Тодор Цонев и поетът Йосиф Петров. В един момент и двамата бяха на гребена на вълната, след това публиката намери (или бе насочена към) други фаворити. Сходни процеси се наблюдават и при по-новите автори, като същественият елемент вече е не толкова политическият ангажимент, колкото достъпът до медиите и възможността да се произвеждат скандали. Впрочем, тези два елемента не са в конфликт, дори напротив, политическите ангажименти помагат на достъпа до медиите, били те обвързани с властта или „опозиционни“. Щях да напиша, че това е нещо ново в сравнение с периода на НРБ, но се разколебах – в лицето на чуждите радиостанции и тогава представя имаше опозиционни медии, които не само подриваха официалните йерархии, но и градяха свои.

Големият и плодотворен проект „Литературата на НРБ“ убедително защитава тезата си за двете литератури от това време. (Нещо подобно всъщност твърди и Ленин за „буржоазната“ култура.) Те може да са и повече, трудно ми е да поставя заедно, да кажем, алтернативните Константин Павлов и Христо Огнянов. Един от съществените въпроси е как различните тенденции се борят и се взаимодействат и как по-късните поколения се отнасят към тях. В същност точно по времето на НРБ, но на други места се предприемат опити за проблематизиране на ценностите, каноните и йерархиите в изкуството. Следващата стъпка е поставянето на акцента върху възприемането на творбите (вътрешно присъщите им качества) и решително разширяване на плурализма. Едновременно съществуват не само различни тенденции в изкуството, но и различни публики, всяка със своите пристрастия и йерархии. Въпреки че понякога сме склонни да надценяваме ролята им, критиката и историята на изкуството далеч не са невинни в изграждането на тези йерархии и вероятно им предстои мъчително да се пренасочат от декретирането на ценностите към по-внимателно вслушване в пристрастията на публиката и по-задълбоченото им осмисляне. А публиката винаги има свои фаворити, включително и по времето на НРБ, някои от тях наложени от идеологията и критиката, други – в осъзната или не до там осъзната съпротива срещу тях. ≈

Текст: Николай Аретов

Снимки: Стефан Джамбазов