#Албер Камю

[vprki]

Мария Коева: Високата литература изисква добър преводач, не може иначе

 „Много не се вълнувам от награди. Не бях кандидатствала за „Христо Г. Данов“, освен навремето за „Одисей“ на  Джеймс Джойс, превод на Иглика Василева (изд. Фама, 2004) – но и тогава кандидатурата, която представих, беше за превода, а не за заслугата на издателството. Не ми е комфортно да се самопредлагам, сама да и��тъквам дейността си, но този път се реших. Оценка за работата е, признание. Може би, и с годините ставам по-суетна. Да, приятно ми стана „Фама” да се обяви за „издателство на годината” – споделя за „въпреки.com” преводачката от френски език и издателка Мария Коева по повод наградата „Хр. Г. Данов“ на издателство ѝ „Фама+“ , 2023.

И продължава: „Другата награда е за превод, тя е персонална и не ми е първата, но пак се зарадвах. А също и защото се привлича вниманието върху Албер Камю, който през последните години ми е най-важен – и в издателско, и в преводаческо отношение.“ – казва тя с усмивка.  Мария Коева получи  награда от Съюза на преводачите, 2023 за ярки постижения в областта на превода на художествена литература за забележителното ѝ умение да предаде на български език удивително точно и издържано текста на една пиеса, която надхвърля драматургията и навлиза във философията – прочутата драма на Албер Камю „Калигула“ (изд. ФАМА+).

Повече обаче ме зарадва това, че беше отличена книга на „Фама” от български писател. За две награди: „13 века България” и „Хеликон”  беше номиниран романът „Плът и крафт” от Васил Панайотов, много качествен и интересен автор.“

Разговаряме с нея в малкото, но уютно пространство на офиса ѝ в центъра на София. Макар и в приземен етаж носи атмосферата на книги, на срещи и разговори за литература.

За работата си в издателството разказва: „Имам вкус към систематичност и подреденост, което, може би, невинаги е к��чество, защото  понякога изпадам в педантизъм. Това предопределя издателската ми дейност. Отделни поредици, последователно представяне на някои автори. Навремето, през 1992-ра, „Фама”, стартира с библиотека „Хексагон” и с нея се утвърди. Това беше първата издателска поредица у нас (имам предвид в частното книгоиздаване след 89-а) , едновременно с „30 забравени любовни романи” на изд. „Хермес”. След това се нароиха много, но съм доволна, че бях „първопроходничка”, така да се каже. Поредицата беше за модерна френска проза – все пак това е първата ми специалност, – но в нея присъстваха само възлови автори от световно значение, много от тях недопустими дотогава за издаване у нас. Бекет, Сартр, Камю, Жан Жьоне, Жан Кокто, Симон дьо Бовоар, Борис Виан... И то не с по едно произведение, а повече, за да я по-пълна картината. Бекет присъства с 8 книги, Сартр с 3, Симон дьо Бовоар и тя с толкова, Жан Жьоне с 6, Борис Виан с още повече... Общо заглавията са около 60. Прекратих поредицата или по-точно пренасочих я към създадената по-късно библиотека „Класика”, неограничена откъм епоха и националност на авторите. Но още ми е мила, а и се помни. Наскоро един читател ми писа по Фейсбук как имал всичко от нея без една книга; успях да му я набавя, а той прати снимка – всичките книги подредени върху паркет, а до тях той, по чорапи.

Общо взето, действам последователно, разработвам и поддържам определени автори – с неиздавани творби, но и с преиздания на онези, които би трябвало винаги да присъстват на пазара. Камю, Чарлс Буковски, Оруел, Сартр, Хенри Милър...   По едно време се бях впуснала във Франсоаз Саган – някъде десетина книги излязоха. От Чарлс Буковски са повече – над петнайсет и още неиздавани предстоят. Сега съм подхванала Ани Ерно, нобелистката от 2022 г. – смятам, че е недооценена. Разбира се, тя не е лесна авторка, някои дори я отричат, но има съвършено оригинален, особен начин на писане – отстранен, хладен, някак обективистичен; в същото време се разкрива изцяло, страстно, без задръжки.  Имам договор за 4 книги освен първата, която издадох („Младият мъж“, превод Мария Коева. Изд. Фама, 2022).  Втората, „Просто страст”, излезе миналото лято. Тази година ще пусна още една.

Мария Коева

Гледам все пак да не се ограничавам до строги критерии и до поредици, оглеждам се и ако изникне нещо, което ми се струва интересно или необходимо и полезно, се захващам с радост. Например, преди няколко години издадох „Политически коректни приказки за лека нощ”, авторът е британец, Джеймс Фин Гарнър. Класически приказки („Червената шапчица”, „Спящата красавица”, „Снежанка...” и пр.), преразказани според днешните често нелепи и смехотворни изисквания за политкоректна реч. Ужасно забавна книга. Продаде се, но без да получи вниманието, което заслужава. И не щеш ли, преди  два месеца изведнъж започна да се търси стремително – а тиражът вече е изчерпан. После разбрах защо – в телевизионно предаване с водещ известна личност друга известна личност казала, че ѝ била любимо четиво. Но мен не ме бива в маркетинга, промоциите и рекламата...

Друга книга, която направих с удоволствие, но и с чувство за морален дълг, беше сборник с избрани мисли и карикатури на Волински – главния редактор на „Шарли Ебдо”, застрелян заедно с десет свои колеги при терористичното покушение над сатиричния вестник през януари 2015 г. Голяма гордост ми е „Следеният човек” от Веселин Бранев, наистина безподобна книга, на която едноименният документален филм на Димитър Коцев – Шошо даде нов подем и ме подтикна към трето издание, което продължава да се продава с успех.

Но ето, преди месец излезе украинската книга „Забранен“ (Сергий Дзюба, Артемий Кирсанов, 2023), романизирана биография на Васил Стус, който е смятан за най-добрия съвременен поет на Украйна. За мой срам изобщо не го бях чувала. А той дори е бил предложен за Нобелова награда, и то не от кого да е, а от Хайнрих Бьол.  /1938–1985 – украински учител, писател и дисидент. От 2-годишен живее в Сталино, днешен Донецк. Аспирант по специалността „Теория на литературата“ в Киев. 1965 е изключен от аспирантура. Арестуван 1977 и 1980. Умира в лагер „Перм-36“. От 2005 е Герой на Украйна. Неговото име носи Донецкият университет, преди да бъде окупиран от Русия –б.р./. Като художествена стойност книгата не е нещо особено, но съдбата на Васил Стус е страшна –  убит е в лагер, и то не по Сталиново време, а през 1985 година, т.е. дори вече по времето на перестройката или малко преди нея. Защо става всичко това – защото той е учител и иска да преподава на украински, пише стиховете си на украински. Някои ръкописи е успявал да прехвърли през граница, издавани са негови стихосбирки в Германия и Франция. От 30-ина годишна възраст почват да го влачат по лагери, един път, втори път, забранява му се да работи. Историята е потресаваща. Такива неща трябва да се знаят и припомнят. А са продадени има-няма  80 бройки от тази книга – търговците просто не я взимат. Не знам дали е въпрос на липса на интерес, не знам дали е въпрос на някакъв неутралитет – защото да се взима и продава тази книга вече е израз на някакво отношение, но това е!“ – с тъга и огорчение казва Мария Коева.

И една подробност – в офиса, който е в стара софийска сграда тръбите за топлото са външни и стоят някак си като инсталация. Боядисани са в жълто и синьо, а тя с усмивка уточнява, че това оцветяване е отпреди агресията на Русия срещу свободна и независима Украйна…

Тя като гражданин, като хуманист, като издател, ангажирана с проблемите на света се вълнува от проблемите, които връхлитат върху живота ни в глобален и общочовещки план.  „Издала съм и други книги във връзка с тази недопустима война, например „Путин, главен историк“ (Никола Верт, изд. Фама+, 2022), авторът е много сериозен съветолог. /(1950) – френски историк, руснак по произход –б.р./. От него бях издала преди години „Островът на канибалите“ (Фама, 2011) – за Гладомора. Не се търсят – или не, колкото заслужават.

Всеки момент ще излезе още една, от известния френски геополитик Мишел Фуше, за развитието на границите между Украйна и Русия, на съдбата (Мишел Фуше . Украйна – Русия. Мисловна карта на двубоя. Фама +, 2024) /(1946) – френски географ, геополитик, държавник. Автор на над 20 научни труда. Цитираната книга е написана малко след руското нашествие в Украйна на 24 февруари 2022 г. б.р./. Сериозни книги от сериозни учени,  но  кратки, предназначени за широка публика и много познавателни. Внасят яснота в сегашните събития. Навремето издадох „КГБ на власт“  от Тиери Волтон – тогава издавах повече политически и исторически книги. Тиери Волтон /„КГБ на власт. Системата Путин“, 2009, Тиери Волтон (р. 1951) е историк, журналист, публицист, политически коментатор и университетски преподавател по история на Студената война. Той е сред най-авторитетните анализатори на комунистическата система, на която е посветил няколко труда, преведени на множество езици. –б.р./ е съветолог, голям капацитет, голямо име, авторитетен преподавател. Тази книга мина незабелязано. А аз си мислех, че ще предизвика скандал. Има схеми – точно кой е олигарх, как е станал такъв, кои от тях с кои личности от правителството или от Думата са свързани, какви материални интереси споделят. Продаде се, но никакъв особен интерес.“ – споделя Мария Коева.

Огорчава ме, че няма достатъчно търсене на подобни книги, че  изглежда, няма достатъчна нужда от тях” – казва с категоричност Мария Коева и в гласа ѝ и се усеща убеденост в смисъла да ги има тези книги.

Впечатление прави великолепната поредица “Златна класика“ с избрани шедьоври:  на Херман Хесе, Оскар Уайлд, Вирджиния Улф, Михаил Булгаков, Самюъл Бекет, Жан-Пол Сартр, Албер Камю, Оруел, Волтер, Мопасан, Владимир Набоков, Олдъс Хъксли, Кафка… 

„Вече са  на брой 30-40. В нея присъстват само най-важни, безспорни произведения, шедьоври, никакво размиване. Отпреди една-две години започнах да включвам и български автори, но пак само най-блестящото, задължителни четива, така да се каже. Първите две бяха „Крадецът на праскови“ и „Старопланински легенди“.  Просто ми направи впечатление, че големите наши класици имат, общо взето, два вида издания: или учебникарски, или луксозни, академични. Но не и такива, които да са хем на достъпна цена, хем да стоят красиво в библиотека. А ученическите издания – те са си за учениците, които но воля да ги мачкат и драскат (с учебна цел, разбира се) – като гледам  сега как самата аз в школските си години съм съсипала с надраскани бележки прекрасно томче на Яворов, илюстровано и с твърди корици!

Но ето и тук нещо любопитно – една от книжарските вериги продава нашите издания на „Старопланински легенди” и „Крадецът на праскови” в пъти по-добре от останалите. Нямам пряк контакт с кн��жарите и мога само да гадая защо е така. Единственото ми обяснение е, че ги слагат на по-видно място.

Миналата година пуснах Вапцаров, ��отев, Гео Милев. Най-първозначни, базисни неща, които всеки трябва да познава и да му се иска да ги има като материални книги – те са представителни, дори имат луксозен вид, а струват по 9 лв. Поемата „Септември“ на Гео Милев, която много харесвам – гениално, просто гениално произведение.  Можеш да не четеш критическите статии на Гео Милев, но „Септември“ и поезията…” Не мога да не съглася с Мария, защото си мисля, без да обиждам някого, но тази прекрасна литература не се предава по най-добрия начин в училище, а твърде много дори в наше време се обрича на идеологическа пропаганда, без знание и задълбоченост. Дълга тема…

Това е красива поредица. Идеята е да събира шедьоври, онази висока литература, която духовният  човек би трябвало да е прочел и да я държи в библиотеката си. А като издател Мария Коева пояснява: „Но и тук има разделение – например в „Златна класика” са на Камю големите шедьоври : „Чужденецът“, „Чумата“, „Разбунтуваният човек“ и „Митът за Сизиф“. Останалите му творби (досега 7, а предстоят още) – са в другата ни поредица, „Класика”, пак придирчива, но не чак толкова. При Оруел –  в „Златна” са „1984” и „Фермата на животните”, но не и„Да застреляш слон”, „Бирмански дни”, „Пасторска дъщеря”.  Така е и с Набоков, Борис Виан, Самюъл Бекет, Хенри Милър... Това може би е мое разграничение, може би не е. Целта ми е самата поредица да изразява един вид критерий, да е ясно кое от даден автор е най-значимото.“

Тук се вмъквам, защото имам лични пристрастия към Албер Камю (1913-1960 Лауреат на Нобелова награда за литература, 1957). Към него в моите гимназиални и студентски години имаше някакъв изключителен интерес от страна на нашето поколение. Не говоря за Мария като специалист по френски език, споделям го принципно. И той като автор някак в много от нас остана. За мен, признавам ѝ, като се каже „Камю“, това са много лични книги, към които човек се връща непрекъснато.

„За мен също. Може би е за нашето поколение, не мога да преценя как е за следващите. А ти не забравяй, че имаше толкова малко смислени неща, издавани навремето. И Камю, понеже беше обявяван за ляв, не се водеше точно екзистенциалист, ето, той излиза у нас още 60-те години. Докато първото сериозно издание на Сартр беше чак 1987 г., (не броя „Думите”, автобиографичен текст за ранните му години). Тогава работех в издателство „Народна култура“, трябваше рецензенти, които да обяснят как той критикувал буржоазното общество и затова можело да бъде издаван, с обстоен, идеологически обосноваващ изданието предговор. Камю хем някак е свързан с комунистическата идея – поне така се водеше навремето, хем не е. Той е от вида хуманисти, светли личности, които не са много през ХХ век. Може би затова ни е останал като пристрастие до ден днешен.“ – казва Мария Коева не само като негов в последните години ексклузивен преводач, одобрен от наследниците му и чуждестранните издателства.

Албер Камю

Съдбата на Албер Камю е сложна, дори трагична. Той  и Ръдиард Киплинг (1865-1936)  са най-младите писатели, удостоени с Нобеловата награда за литература. Формулировката за наградата на Камю е „за неговото значимо литературно творчество, което с прозорлива сериозност осветлява проблемите на човешката съзнателност в днешните времена“.

„Камю е хуманист и във философията си, и в живота. Но „хуманист” звучи банално. Той е нещо повече. Той е човечен, състрадателен, стреми се да разбере, а не да напътства, не да изказва постулати. В него има любов. Любов към хората, но и към градове, към камъни и пустини, към морето, към живота и каквото той предлага... Той не мрази, не съди, но вижда злото и го разголва, разчленява го с почудата на добрия човек. Затова е толкова светъл. Тази обхватна любов си проличава особено силно в есетата му от сборника „Единения” и в предстоящия – „Лято”.

В едно от есетата, които ще излязат през април, той не точно опровергава, но поставя под въпрос този етикет, който му е лепнат – за абсурда – и без да го казва съвсем направо, след „Митът за Сизиф” той носи едва ли не като клеймо идеята за абсурда.  И казва, че един писател, може да говори за нещо, което стои пред неговото поколение, но това не значи, че застъпва определена идея.  „Софокъл, като е писал „Едип“, да не би да е убил баща си и да е посегнал на майка си?”  Цитирам приблизително. Иронизира различните мнения, уж и на специалисти, които обичат да поставят етикети и рамки, дори на велики умове.

Албер Камю

А неговият собствен ум е чудовищно, плашещо велик. Коректорката, а тя е начетена и задълбочена, ми каза: „Като мравка се чувствам пред него”. Толкова точно.  Но Камю не е недостъпен, не е високомерно далечен – когато го четеш, ставаш сякаш по-умен, по-чувствителен, по-благороден. Струва ми се, така е с големите умове, с големите писатели – променят те, чрез тях виждаш повече. Спомням си съвсем ясно как, превеждайки „Погнусата” от Сартр, се промених духовно, душевно. Тогава бях малко над 30-те, не бях се замислила за много неща – изведнъж започнах да виждам света и хората другояче."

Мария Коева като издател и като авторитетен преводач работи и с много добри  свои колеги и ни обяснява важни детайли от този процес.

„Високата литература си изисква добър преводач, не може иначе. Аглика Маркова, Любомир Илиев, Марин Загорчев, Здравка Петрова, Павел Боянов, Галина Меламед, Людмил Люцканов, Богдан Русев... Тук е моментът да вметна нещо във връзка с преводите. Например за „Лолита“ на Владимир Набоков поръчах нов превод, излезе през 2022-ра. Защото старият, аз него го издавах и преиздавах в хода на годините, беше от руски, а това не е редно, книгата е писана на ��нглийски. В��преки че преводът е авторизиран, въпреки че си го е правил самият Набоков, просто не е редно. Това, което издавам от Набоков – защото винаги, когато предоговарям „Лолита“, правоносителите ми искат договори за още 2 произведения. А извън „Лолита” Набоков изобщо не се харчи, той наистина е труден автор, но виртуозен, брилянтен, празник за ума. Но аз се отклонявам, а мисълта ми беше за новите преводи на вече издавани произведения. Понякога е, за да се постигне по-високо качество, каквото големите автори заслужават. Забележителен е новият превод на Аглика Маркова на приказките и притчите от Оскар Уайлд или този на „Великият Гетсби” Фицджералд, дело на Павел Боянов. (Той впрочем получи за него и награда на СПБ за млад преводач.)

А във връзка с Камю – защо са нови преводите? Разбира се, това е прекрасна задача, която аз с удоволствие и гордост изпълнявам. Но не бих имала тщеславието по своя инициатива да тръгна да превеждам книгите наново при наличието на добри текстове, каквито бяха предишните: на Георги Панов на „Чужденецът“ и на Надежда Станева на „Чумата“. Обаче това беше изискване на наследниците. Случаят е любопитен. Тези два романа аз издавах още от 90-те години в една поредица, после в друга, в трета, но без прекъсване, защото смятам, че са от насъщните. Тук трябва да се поясни, че във Франция  авторските права на писателите, които вече не са между живите, се държат от съответното издателство, а то се договаря с наследниците – в случая това беше „Галимар”, най-авторитетното в страната. Не знам какво се е случило, дали наследниците на Камю са били недоволни от стопанисването, но някъде през 2017-2018 прехвърлиха управлението на правата на една британска литературна агенция. И изискванията вече бяха да не издавам само „Чумата“ и „Чужденецът“, а да се изгради и изпълни по-пространна програма. В началото се съпротивлявах, това означаваше време, ограничение в други издателски посоки – но после осъзнах, че е много смислено начинание. Първият договор беше за 8 произведения, после се разбрахме за допълнителни 3, сега предстои да подпишем споразумение за още едно: пиесата „Бесове”, по мотиви от Достоевски. Ще има и други, живот и здраве.

Другото изискване беше: нови преводи на „Чужденецът”, „Чумата” и „Митът за Сизиф”. Не знам дали са се консултирали със специалист относно наличните тогава, или принципно е било възприето становището, че толкова отдавнашни  преводи са „остарели”. Впрочем според теорията преводите „остаряват” дори за 40 години… Вероятно е така. Има и нещо друго, което установих: налице са немалко неточности, които се дължат понякога на простата причина, че тогава не е имало достъп до достатъчно справочници. Така или иначе смятам, че решението беше разумно. В договорите има изрична клауза аз, поименно, да бъда преводач или – по моя преценка, - само редактор на съответното произведение. Поискаха ми СV и библиография на преводите, едва след това ме „назначиха”, така да се каже. Навярно са прави – добре е един автор да има един преводач. Всеки преводач си има свой почерк, свой набор от думи, ако щеш – ако са различни, ако има разнобой, цялостното творчество няма да бъде издържано в един дух, в един тон. Държат ме много изкъсо, предварително трябва да пращам на агенцията преведения текст, за да бъде одобрен. Същото е и с кориците. Но е благодатна дейност. А любопитното е, че в търговско отношение Камю върви много добре – по-добре отколкото преди двайсет години. Разбира се, сега пускам и творби, които се издават за първи път на български или са малко известни и за тях интересът е оправдан, но не стихва интересът към основните и отдавна познати творби.“

Много любопитна история, но с правила. Само ще отбележа, че едва ли читателите предполагат какви усилия се крият зад всяка преведена книга като логистика, като взаимоотношения, като авторски права и т.н.

„Фама“ не е голямо издателство, но бих го нарекла бутиково, защото там са издава висока литература и смислена и ��ажна публицистика на световни експерти и журналисти. Как се справя Мария Коева сред големите издателства, а и сред стотиците, поне по статистиката на АБК. И в този контекст издателката е и самоиронична в признанията си.

„Справям се, защото издавам книги, които нямат аналог. Ако издавах, да речем, трилъри, може би нямаше да се справя. Не изразявам никакво пренебрежение към жанра, и аз обичам да чета трилъри – но ми липсва усет какво се харесва на широката публика. Има множество добри автори на трилъри. Обаче, ако искаш да си купиш Камю, опираш до мен. Не е многобройна публиката, но е постоянна. Има си термин даже, по аналогия с bestseller – longseller, книга, която се продава дълго. Както е и с Чарлс Буковски. Това са уникални автори, тяхна книга не можеш да заместиш със съседната изложена на щанда. Та, постоянно ми се налага да правя допечатки. Даже в последните месеци установявам, че не мога да пускам новите книги, защото все нещо свършва и трябва да се допечатва. А складът ни не е необятен, от чисто физически съображения се налага да ограничавам производството.

Пробвала съм с ширпотреба,  не ми се получава. През 90-те години имаше една вълна – „исторически любовни романи“. И аз също пуснах два. На всички останали издателства се харчат, моите – не. Да се чудиш. Дали търговците ме възприемат само като издателка на автори като Камю, Сартр и Буковски и им се струва съмнително да издавам нещо по-комерсиално? После правих още един-два опита – не и не!“ – през смях споделя Мария Коева издателските си неудачи. И почти примирено казва, че явно няма търговски нюх, като дава примери как отказала навремето да издава Даниел Стийл, а по-късно и Фредерик Бегбеде…

Мария Коева

„За Бегбеде стана ето как, ще го разкажа, защото е интересно. Трябва да е било преди 2002-ра година, защото още се боравеше с франкове, книгата на Бегбеде беше озаглавена „9.99 франка”. Бях във Франция със стипендия на тяхното министерство н�� културата, те дават такива на чуждестранни преводачи. Вече познавах хората в главните издателства, всъщност дами, които се занимаваха с договорите за авторските права, те ми симпатизираха, помагаха ми. Бегбеде излизаше в „Грасе”, там на длъжност беше една очарователна жена, Мари-Елен д’Овидио. И тя ми казва: „Виж сега, тук един автор го продаваме шеметно, вземи да го издадеш у вас, ще спечелиш.” Прочетох книгата, хареса ми, но си викам – у нас рекламен бизнес още не съществува съвсем, даже терминология няма... А се оказа, че хич не е така. И други подобни издънки имам. За Даниел Стийл, както и да е, тя не ме вълнува и не съжалявам, но за Бегбеде ме е яд...” – добавя със смях.

Говорихме си за още много неща, свързани с литературата, за трудностите пред издателите, особено в 90-те години, когато се редели на опашка за хартия, а тя била вестникарска. Сега се „разглезили“ с хубавата хартия и изданията имат красив и достоен полиграфически вид.

На финала на нашия разговор я питам какво би искала да каже още, което съм пропуснала.

„Радва ме интересът на театрали към пиеси, които съм издала. Често ми се обаждат във връзка с предстоящи постановки. За Самюъл Бекет, и то не само с основните две пиеси, но и с по-експериментални текстове и адаптации. Последно, преди няколко дни – за „Слугините” от Жан Жьоне.  Миналата година поискаха от Галя Меламед правата върху превода ѝ на „Мухите” от Сартр. „Калигула” не е в моя превод, но няма значение, важното е, че се играе. „При закрити врата” присъства на три софийски сцени. Литературата живее и има глас.”

Питър О'Тул и Ричард Бъртън в "Томас ��екет"

Но заедно не пропуснахме да си говорим и за поезията на Пол Елюар, за драматургията на Жан Ануи и за желанието ѝ да издаде знаменитата му пиеса „Бекет или Божията чест“. Преди много, много години тя ни зашемети във филмовата ѝ англо-американска адаптация „Томас Бекет“ (1964) с участието на Ричард Бъртън като Томас Бекет, архиепископ на Кентърбъри, Питър О'Тул като Хенри II, крал на Англия, сър Джон Гилгуд в ролята на Луи VII, крал на Франция.

Но всичко предстои. Мария Коева като преводач и издател продължава… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и личен архив

[contra-spem--spero]

“Да започнеш да мислиш, означава да започнеш да се разяждаш.”

- “Митът за Сизиф”, Албер Камю

[7bizarre]

Защото кой би се осмелил да твърди, че вечното щастие може да компенсира човешкото страдание за един миг. - ''Чумата'' Албер Камю

[mihaylovblog]

„Какво е щастието, ако не простата хармония между човека и живота, който води.“ 110 години от рождението на Албер Камю (1913 – 1960) Снимка: www.britannica.com

[selen-o-phile]

Светът умишлено се е самоосакатил от онова, което го прави вечен - природата, морето, планините, вечерния размисъл.

Албер Камю, "Изгнанието на Елена"

[lifequotes21]

Да дадеш, да жертваш всичко, без да очакваш нищо в замяна, това е любовта.

Албер Камю

[dilyanaaaaaaaaaa]

“Единственият начин да пребориш един несвободен свят, е да станеш толкова свободен, че самото ти съществуване да се превърне в бунт.”

- Албер Камю

[proekt-prosper]

" Какво е щастието, ако не простата хармония между човека и живота, който води. "

- Албер Камю

[b0reau]

"Моят проблем е, че разбирам всичко."

Албер Камю

[contra-spem--spero]

“Завинаги ще бъда чужденец на себе си.”

- “Митът за Сизиф”, Албер Камю

[didkababy]

Да не бъдеш обичан е просто лош късмет, а да не можеш да обичаш - това е нещастие. Албер Камю

[mihaylovblog]

„Не върви пред мен, може да не те последвам. Не върви зад мен, може да не те водя. Върви до мен и ми бъди приятел.“ 63 г. от смъртта на Албер Камю (1913 – 1960) Снимка: https://www.newyorker.com/

[tzitat]

Преди да срещне абсурда, обикновеният човек живее със своите цели, с грижата за бъдещето или оправданието (няма значение от страна на кого или на какво). Той оценява своите възможности, разчита на това, което ще му се случи по-късно, на пенсията си, на работата на синовете си. Вярва, че все още нещо в неговия живот може да бъде направлявано. Всъщност той действува, сякаш е свободен, ако ще всички факти да се обединяват, опровергавайки тази свобода. Абсурдът разклаща всичко из основи. Представата, че „аз съм“, моят начин да действувам, като че ли всичко има смисъл (дори в случаите, когато казвам, че нищо няма смисъл), всичко това се опровергава по невероятен начин от безсмислието на възможната смърт. Да се мисли за утрешния ден, да се определя една цел, да имаме предпочитание, всичко това предполага вяра в свободата дори когато понякога се убеждаваме, че не я усещаме. Но в този момент осъзнавам, че тази висша свобода, свободата „да бъдеш“, която единствено може да стои в основата на истината, не съществува. Тук единствена действителност е смъртта. След нея играта свършва. Аз вече не съм свободен да се продължа, а съм роб, и то роб без надежда за вечна революция, без убежище в отричането. А кой без революция и без отричане може да бъде роб? Може ли да съществува пълноценна свобода без увереност във вечността?

Митът за Сизиф (Албер Камю)

[disappear--with--the--night]

В този свят няма истина, само любов. Царство на Абсурда, спасението от него е в любовта

Албер Камю

[sconotes]

— Послушай, в наши годы смешно говорить о любви. Мы нравимся друг другу, вот и все. Любовь приходит позже, когда ты стареешь и теряешь силы. А в наши годы только воображаешь, будто любишь. Вот и все, и говорить тут не о чем. Албер Камю "Счастливая смерть"

[lifequotes21]

Онзи, който е лишен от смелост, винаги намира философия, която да го оправдае.

Албер Камю