#Александър Митрев

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ - Ида Даниел: Стремя се към театър, който създава ситуация на момента

„Томас Бернхард особено за нас е изключително актуален. В цялото това време, в което го проучвахме, той не само ни ставаше все по-актуален, но и ние вече си говорим за него като за един приятел, на който дори можем и да се подхилкваме какви ги измислял и по какъв начин е успявал да провокира”. Споделя за „въпреки.com” Ида Даниел, поетеса, театрална режисьорка.

И продължава: „Ние сме му фенове като един наш съвременен приятел. Това, което го прави актуален за нас е неговата борба срещу загърбването на някакви факти, които са съществували в обществото, когато той е действал. Ние забелязваме, че обществото си затваря очите пред факти, които доближават и вече са тука. Всички те са свързани с някакъв вид екстремизъм на негрижата едни към други, на желанието да се отчуждаваме, да е ясно кой кой е, кое е мое, кое не е мое, кой е от нашите, кой не е от нашите…”.

Разговаряме с нея в малко тъмното пространство на ДНК в НДК, след като сме имали шанса, благодарение на нея да гледаме почти генерална репетиция на спектакъла „Повече не или така нареченият Бернхард” по нейна идея и концепция  и на Александър Митрeв. Текстовете са на знаменития австрийски писател и драматург Томас Бернхард /1931-1989 г./, нейни и на Митрeв. Преводите са на проф. Владко Мурдаров и Александър Андреев. Интересно ни е как са стигнали до тези текстове и са решили да направят своето представление, първото у нас по текстове на Бернхард, независимо от многото му преводи у нас и мечтите на преводачите му да бъде поставян в българския театър. Но за това малко по-късно.

Александър Митрев в  „Повече не или така нареченият Бернхард”

„Историята е следната: Сашо, Александър Митрев /двамата често работят заедно – б.а./ беше започнал да чете Томас Бернхард и постепенно беше изпаднал в пълна обсесия да чете, да чете и да чете. И един ден, докато неговата дъщеря и моят син си играеха той започна и на мен да ми чете… И постепенно през слушането на Бернхард и през неговото четене си казахме „има нещо тука”. Започнахме много хипотетично да си говорим колко силен ни се струва, но колко лесно неговата сила може да бъде отхвърлена с един жест „Ах, той говори за някакви минали неща…”. А всъщност ние усещахме, че

тези неща не са минали, а се завръщат с пълна сила.

Беше много интересно това да си говорим, доколко е възможно той да се появи на българска сцена по какъв начин и в един момент си казахме „нека да превърнем тези наши разговори в едно реално театрално проучване, да видим докъде ще стигнем”. Това е много свързано с нас, с всичко не само с един жест на сцената, който за мен е важен и много ясно обосновава защо и какво прави сценичното действие върху този, който гледа. Някакъв пакт, някакъв договор между сцената и публиката – за мене се основава в модуса „щяхме”. Но вътре има и много екзистенциална искреност в това къде се намираме точно ние, които правим представлението, точно ние в България, много е искрено”.

Ида сякаш е усетила как се чувстваме и сме преживяли в току-що гледания спектакъл, като че ли само за нас. Той се води от Александър Митрeв и той говореше само на нас, че това е театрално изследване и оттам е и това „щяхме”, а всъщност е „разказваме”. Такъв е спектакълът – той ще говори на теб, колкото са зрителите в залата и всеки ще го разбира като лично послание към него. След като сме въвлечени в този експеримент за разбиране на Бернхард и с цитати от негови т��орби на финала актрисите Цветомира Даскалова и Деница Даринова от пиесата „Мъртвец” на Бернхард влязоха в нашето време доста години след края на Втората световна война емоционално, силно и почти смразяващо, особено на фона на пречупените кръстове, които виждаме и днес изписани и по стени в София.

Спектакълът „Повече не или така нареченият Бернхард” поставя и друга тема, за която говори Ида. „Махалото е имало своята обратна точка в някакъв момент. Ние се занимаваме и с това в колко различни страни сме живели с Бернхард и ние, и затова много присъства

усещането за Изток и Запад, за социализъм и капитализъм.

Чудим се дали това са две махала, които са се срещнали през 90-те години за малко…2000-та – не знам. Разсъждаваме. Това беше първата пиеса, която Александър ми я прочете - пиесата „Мъртвец”. Това е една поредица от много кратки пиеси на Бернхард , които той нарича драмолети. Пиесата „Мач”, която също споменаваме е също драмолет, пиесата „Клаус Пейман отива да си купи панталони и идва с мен да яде” е също драмолет. Има още няколко драмолета, посветени на режисьора Клаус Пейман, с когото много са работили заедно”.

Питаме я защо според нея у нас не се поставят пиесите на знаменития Бернхард. Разказваме й как преди почти три години при представянето на драматургични текстове на Елена Алексиева, издадени от Black Flamingo в пиесата си „Бернхард в Ада” тя всъщност коментира защо не обичат да поставят негови пиеси. „Моето обяснение е свързано с тази преграда, която и ние усещаме. Бернхард е говорил много конкретно на своето общество в конкретен исторически момент, който е не само близо до Втората световна война, така както ние сме близо до началото на прехода, но е и във време, в което обществото все още е приемало интелектуалеца като легитимен свой критик. 60-те – 80-те години е все още време, когато обществото би чуло, ако някой му се кара, би чуло, ако някой е недоволен от него. Имам чувството, че в момента, а и въобще след 2000-та година повечето държавни общества се занимават с това как да неутрализират този вид критика. Тя или се превежда в някакви популярни телевизионни предавания и така тя олеква и става всекидневна и по някакъв начин самото й изговаряне по телевизора свършва работа или голяма част от нашето занимание, пък и последната книга публикувана с авторство на Бернхард „Моите награди”. В нея той разсъждава защо получава награди – иска ли ги или не ги иска. В наше време толко��а голям конфликт, личен, с наградите не се наблюдава. То съществува, но

България някак си не се обижда, когато някой откаже награда.

Докато Австрия по някакъв начин се обижда. Ето министърът на културата излиза, въпреки, че Бернхард си приема наградата. Има някаква сложност. Имам чувството, че поради тази причина не само неговите пиеси, но много от пиесите, които са насочени като лазери към някакви обществени недостатъци не могат да имат тази сила, която са имали, когато са се появявали. Това е легитимна причина защо да се постави Бернхард.

Цветомира Даскалова и Деница Даринова интерпретират в спектакъла текст от пиесата „Мъртвец” на Бернхард

В Полша има режисьор,Кристиян Лупа, който изключително много поставя Бернхард. Той поставя цели романи. Това са едни гигантски епични постановки, но Полша продължава да бъде едно общество, което е отворено към самокритика по някакъв начин. А театърът е част от обществото”. Ида Даниел признава, че няма идея как ще бъде приет спектакъла и все пак споделя, че се надява да бъде разбран. „Нямаше да положим толкова усилия затова да открием подхода, което по някакъв начин е приятелски подход, както открихме, че Бернхард не е просто мърморещ. Той е изключително симпатичен и симпатизиращ на хората човек”. Това е нейният и на екипа й жест или повик към този автор невинаги разбиран не само в своята родина, но много актуален и днес, когато хуманността и разбирането на другия, на различния не са леко занимание за европейския човек.

В този контекст или просто така е устроена Ида Даниел споделя, че не може да каже какво не й харесва в съвременния ни театър. „Понякога се чудя какво занимава хората. Това, което мен ме занимава отдавна не са нови форми, но това е театър, който по-малко преразказва някакви истории, повече създава ситуация на момента, не става дума да преразкажем или да се превъплътим в някакъв образ. Става дума да заразим всички с това, което в момента много ни засяга. Какво ще бъде средството, ще разберем на момента. Някак си фокусът е изместен в срещата между публиката и това, което извършваме в ситуацията”. Лаконично го обяснява режисьорката.

Във всички представяния на Ида заедно с образованията й, в спектаклите й има и едно уточнение – внучка на Леон Даниел. Няма как да не я попитаме за тази нейна връзка от най-ранните й детски години, а и за баща й - забележителния худ��жник Андрей Даниел. „Имах страшния късмет най-после в много късна негова възраст да успее да преподава на два режисьорски класа. В единия клас беше Анна Данкова, в моя клас беше Йосиф Шамли и Ивайло Димитров, в другия клас беше и Димитър Касабов в НБУ. Това бяха много, много интензивни две години. Случваше се и в културен дом „Средец”, два магистърски класа към НБУ – много интензивни, адско съсредоточаване върху що е то действие, що е то конструкция. За мен изключителният жест беше разходката и отварянето на вратите за това кое е ценно у Станиславски, кое от Станиславски е ползвал Леон, когато е работил, по какъв начин Брехт е обогатил неговата гледна точка към Станиславски, по какъв начин неговите преподаватели в Ленинград са обогатявали през Майерхолд и други формалисти, така наречени по онова време начина, по който да се проведе едно действие, което както казваше той да е далеч над пълзящия натурализъм. За мен това настояване да можеш

да извършиш нещо на сцената над пълзящия натурализъм

е най-големият урок”. Ида е и един от асистентите на Леон Даниел в последната му постановка в Народния театър „Посещението на старата дама” на Дюренмат. А най - последната е „Случка в зоопарка” на Едуард Олби в „Сълза и смях” през 2005 година.

Откъс от разговора с Ида Даниел можете да чуете тук

Ида Даниел се включва често и в уъркшопи като този преди време във Варна в рамките на Международния театрален фестивал “Варненско лято” със съдействието на “Арт офис”

Но Ида се връща и към едни други уроци извън театъра. „Ако говорим за семейната среда, тя непрекъснато не е спирала от самото начало отпреди да бъда студентка на Леон. Аз бях ученичка на нашите неделни обеди, където всеки един от нас и баща ми, и дядо ми, и брат ми, и аз, пък и майка ми, и баба ми Грети /съпругата на Леон Даниел – б.а/ си говорехме за целия свят, за позицията, нашата във всяко едно отношение. В отношението на едно смесено семейство между евреи и българи, едно семейство смесено между изкуствата. Аз започнах като пишеща, брат ми винаги е бил музикант, майка ми също е художник и идва от художническо семейство /дъщеря ��а художника Стоян Сотиров ��б.а./. Какво е село, какво е град, какво е чужбина, какво е България, какво се случва в Израел, какво е да си ляв, какво е да си десен, този преход за една година ли ще свърши, за 40 години ли ще свърши…Това са едни изключително конкретни разговори. Моментите, в които дядо ми ни четеше интервютата си преди те да бъдат публикувани. В цялото това нещо баща ми е бил опорна точка и с това как мисли и как говори, в какви спорове ние можем да влизаме, с какъв детайл можем да сме съгласни или не един с друг. Но и невероятната разнообразност и в същото време настоятелност на неговите изложби и картини – едни визуални не само разсъждения, а и удари, шокове, смехове, сълзи, истории…”.

И ние споделяме нещо с Ида, може би знае, може би не, колко специални за нас са учениците на баща й Андрей Даниел. Те са свободни като творци, не го копират и оценяват, че той ги е научил да бъдат себе си. Обичат го или по-точната дума е обожават го. А тя е лаконична: „Той човек, който трябва да е обичан”. А за дядо й Леон Даниел й разказваме как много театрали казват за него, че той е техният учител, без да е бил преподавател във ВИТИЗ. А тя реагира спонтанно. „Леон е имал тази практика да допуска млади практици да стоят до него и да водят режисьорските му бележки по време на репетициите. По този начин много хора са прекарвали цели процеси с него, което в театъра е много ценно – да следиш един процес от позицията на наблюдател, да можеш да сверяваш собствените си очаквания и идеи с това какво се провежда”.

В момента Ида Даниел отново учи, този път в Германия. За нея това е втора магистърска степен „Съвременен танц и пърформанс”. Неин професор е Бояна Кунтс, философ на съвременния танц и пърформанс. Програмата е на английски и ще продължи известно време. Същия факултет преди няколко години завършва Ива Свещарова и тя я запалва по това място. То е известно със своите немски програми, от които излизат групи като „Шиши поп”, „Римини протокол” – групи, които през 90-те години влизат в така наречения пост драматичен жест в театъра, в който пърформърът е повече себе си, отколкото чуждия образ и се занимава повече с това, което го интересува, отколкото с нещо друго.

„За мен това е един период на пренареждане,

откриване на много ��ови хора, теми, подходи, глед��и точки, по-гъста среда, в която всеки има своите занимания. Страшно е свързана със съвремието ни, непрекъснато се обсъждат и преобсъждат настоящите тревоги, но е радостно като цяло. В Гийсен, на север от Франкфурт, имам още година. За мене беше необходимо тъй като интересът ми е към съвременния танц и пърформанс и си казах, че имам нужда да попадна в една конкретна гъста среда, в която да мога да говоря за това, да мога да опитвам, да се уча от колеги и всъщност това се случва. Обменяме изключително интензивно. Не бих го нарекла нова посока - бих го нарекла засилване, възможност за задълбочаване, защото в един момент ми се стори, че са ми се изчерпали възможните подходи и източници, от които да черпя накъде…”.

Като че ли за малко заедно с Ида напуснахме пространството на ДНК със спомените й и с мечтите й за бъдещето. Връщаме се и тя уточнява, че „Повече не или така нареченият Бернхард”  е продукция на „Нейно величество тенджерата под налягане” и ДНК. Много са благодарни на Австрийското посолство, което ги финансира за този проект и на Министерство на културата. Тези две институции са тези, които подкрепиха проекта заедно с ДНК. Музиката е на Тодор Стоянов и Александър Даниел. Средата е на Тита Димова - Вантек. А премиерата е на 14 януари в ДНК. Заслужава си, ще разберете и миналите, и сегашните времена. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов