#Великденско вино

[vprki]

Проф. Камелия Николова: Радваща е отдавна чаканата ориентация към най-новото в европейската драматургия

Тази година фестивалът има едно много силно издание. Селекцията на български спектакли в по-голямата си част представя най-доброто от сцените в страната през изтеклия сезон. По-важното за мен обаче е, че тя успява да улови и да подчертае чрез включването им във фестивалния афиш някои от най-значимите тенденции и посоки в театъра в България днес. Пише театралният критик, изследовател и преподавател проф. Камелия Николова в обзорен коментар в блога на МТФ Варненско лято“.

Както вече отбелязахме в предишен текст във „въпреки.com” за фестивала в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, които са с важен обобщаващ акцент.

Безспорно една от най-открояващите се тенденции е голямото разнообразие от моноспектакли на българската сцена и съответно те имат значително присъствие в програмата на фестивала. Този интерес напоследък към формата на моноспектакъла има своето актуално и многопосочно обяснение, но тук бих искала да спомена само два особено важни елемента от него.

Боян Арсов в "Луцифер"

Става дума, от една страна, за все по-отчетливото съсредоточаване и на зрителското внимание, и на театралните екипи върху ярките и силно въздействащи на публиката актьорски личности, върху техния талант и изпълнителско майсторство и, от друга – за характерния за нашето време интерес към личните истории, към вглеждането в интимния свят на отделния човек и преживяването му в самота на света и случващото се около него. Като най-впечатляващи пости��ения в тази част на фестивалната програма, която видяхме до днес (остават още няколко спектакъла), бих откроила изключително силните изпълнения на Боян Арсов в „Луцифер“ (Сатиричен театър, автор Хосе Варлета, режисьор Николай Младенов), на Димитър Ангелов в „Докато смъртта ме раздели“ от Дъг Райт (SPAM Studios, режисьор Надя Панчева), на Светлана Янчева в „О, щастливи дни“ на Бекет (ТР Сфумато, режисьор Маргарита Младенова), на Марион Дърова в движенческия пърформанс „Saline Nebula” (хореографи Станислав Генадиев и Виолета Витанова) и на Владимир Пенев във „Великденско вино“ на Константин Илиев (Народен театър, режисьор Явор Гърдев).

Владимир Пенев във "Великденско вино"

От международната програма тук без колебание трябва да бъдат посочени и много оригиналният моноспектакъл „Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор и Център „Трафо“, Унгария, и яркият специфичен моноспектакъл в областта на традиционния танц (както бих го определила) „Морски фар“ на известния фламенко изпълнител Едуардо Гереро от Испания.

„Моят славен живот с баба“ на Ласло Гьондьор

Другата много важна тенденция, която фестивалната селекция на български спектакли прояви, е радващата и отдавна чакана ориентация на някои от театрите, театралните формации и отделни артисти към най-новото в европейската драматургия в момента и към повдигането и коментирането на най-актуалните и значими теми и въпроси, пред които е изправено европейското общество днес – темите за различието и толерантността, за войната, новата цензура и автоцензура в публичността и изкуството.

Радина Вълканова (Путин) и Кремена Деянова (момичето) в "Хага"

Много силно впечатление както на специалистите, чуждите селекционери и гости на фестивала, така и на публиката тук направиха  „Племе“ от Нина Рейн на Театър „Българска армия“ и режисьора Зафир Раджаб, „Хага“ от Саша Денисова на Народния театър и режисьора Галин Стоев и „Странна случка с куче през нощта“ по романа на Марк Хадън на Русенския театър и режисьора Боян Иванов.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Бих могла да продължа и с други интересни и провокативни участия, но сега да спрем до тук. В заключение – едно много силно издание на фестивала, с поглед към най-важните и горещи теми на света и обществото днес.

Проф. Камелия Николова

Припомняме, че в рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“ с модератор проф. Камелия Николова. Тя заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Савас Пацалидис, проф. Камелия Николова и Томаш Ясай

Панелисти и техните теми бяха: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Още в началото на 32-ия МТФ „Варненско лято“(1-15 юни) на 2 юни започна серията от разговори, срещи и дискусии в рамките на програмата му. Първата от тях беше посветена на театъра на режисьора Иван Станев (1959–2023). За неговата работа в полето на театъра, превода, поезията и драматургията разговаряха актрисата Жанет Спасова, режисьорът Явор Гърдев и културологът Александър Кьосев. Представяме ви въвеждащото изказване на модератора на разговора  проф. Камелия Николова.  Целият разговор ще бъде достъпен в скоро време на онлайн платформата за театър и дебати „СЦЕНАрт“. /Текстът за тази първа дискусия на фестивала е подготвен от Десислава Василева./

Иван Станев

Особено ми е приятно, че първият от серията разговори, които традиционно провеждаме по време на фестивала, ще бъде посветен на Иван Станев, един емблематичен режисьор и интелектуалец, който прави впечатляваща кариера в Германия през последните три десетилетия, а преди това, в началото на своя театрален път в България в средата и края на 80-те години на ХХ век се налага като дързък и непримирим реформатор на театъра у нас. Ще направим този разговор с някои от най-близките му колеги и хора, които през изтеклото време се опитвахме да следим работата му както в България, така и в Германия и Франция. Тази година на 29-и юни Иван щеше да навърши 65 години, ако не ни беше напуснал така рано и ненадейно през декември 2023 г.

Участниците в разговора не се нуждаят от представяне. Жанет Спасова е сред най-интересните и най-успешните театрални актриси в Германия днес и едно от емблематичните имена на експерименталния театър в България от втората половина на 80-те години на ХХ век, с който започва директното отхвърляне на идеологически дисциплинирания модел на театралното изкуство у нас и създаването на нов театрален език. След дипломирането си във ВИТИЗ (НАТФИЗ) през 1984 г. тя се включва в групата на Иван Станев, създадена през същата година от режисьора с няколко от състудентите му актьори, и бързо се налага като водеща фигура в неговите дръзки новаторски представления. От 1989 г. Жанет Спасова играе в Гер��ания, където продължава работата си с Иван Станев и се превръща в едно от знаковите лица на Франк Касторф и ръководения от него театър Фолксбюне в Берлин.

От ляво на дясно: Жанет Спасова, проф. Камелия Николова, проф. Александър Кьосев и Явор Гърдев

Следващият участник в нашата дискусия е известният културолог проф.  Александър Кьосев, който също така е от хората, които от самото начало следяха и се интересуваха от това, което прави Иван Станев и участваха в разгорещените дебати за неговите експерименти през 80-те и 90-те. В днешния ни разговор той ще се фокусира основно върху поемата на Иван „Moon Lake” и нейния български вариант.

Третият участник в нашия разговор е водещият днес български театрален режисьор Явор Гърдев. В началото на своята кариера той участва като актьор в един от спектаклите на Иван Станев. Явор Гърдев ще говори както за въздействието, което  оказва върху него театърът на Иван, така и преди всичко за перформативния обрат в неговите преводи и авторски текстове от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век.

Иван Станев е знаково име в най-новата история на българския театър. Той е, както споменах в началото,  един от големите реформатори на театъра у нас от средата и края на 80-те години на ХХ век и знакова фигура в отхвърлянето на официалния естетически канон на сцената преди политическата промяна през 1989.

Можем много да говорим за дръзката �� целенасочена акция, за пробива в тялото на нормативния театрален модел, на установения начин на правене на театър, който Иван Станев пръв започна у нас още в средата на 80-те години на миналия век. За дързостта, за постоянството, с което той се опита да прави нов театър, да променя театралния език, да предлага нови театрални идеи. Всичко започва още в студентските години на Иван Станев, още по времето когато учи режисура от 1979 до 1984 г. в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), в класа на Гриша Островски. Тези години се оказват трудни за него. Още във втори курс той прави като курсова работа едно представление, което смайва и изненадва, но в крайна сметка не се харесва особено на неговите преподаватели – „Пътека за дивеч“ на Франц Ксавиер Крьоц. Завършва задочно и бързо се сблъска с действителността в средата на 1980-те години в България, когато подобни опити за бърза и радикална смяна на театралния език, на приетата театрална парадигма, за заявяването на нови театрални идеи се приемат трудно и се наказват.

Екипът на спектакъла „Любовта към трите портокала“ (1984)

Тук е важно да спомена, че първите опити за подриване на старата театрална система у нас започват с формиране на алтернативни театрални групи на дебютиращите през 80-те години млади експериментално настроени режисьори, като началото на тази тенденция поставя именно Иван Станев. След завършването си той обединява около себе си група актьори, негови състуденти, сред които е и Жанет Спасова, които увлича с идеите си за създаване на театрална лаборатория и за търсене на нов театрален език. Групата отива в един от репертоарните театри, но се бори да запази максимална самостоятелност и да работи като лаборатория вътре в него. Така през 1984 г. в театъра в Ловеч се оформя групата около Иван Станев и се появява първото ѝ ярко и необичайно представление „Любовта към трите портокала” по Карло Гоци, последвано през 1987 г. от „Алхимия на скръбта“, което е спряно в Ловеч и е показано само четири пъти на Камерната сцена 49 в Театър „София“.

Последваха редица знаменити спектакли на Иван Станев. Ще спомена само най-важните от тях след вече посочените „Любовта към трите портокала“ (1984), „Алхимия на скръбта“ (1987) и „Раната Войцек“, която прави 1987/88 г. Хайнер Мюлер кани това представление в Германия на фестивал за спектакли по негови текстове. Точно това представление и това гостуване стават причина Иван Станев да бъде поканен в Германия и да остане да работи там. Следват „Представление и наказание“, което създава с българска група от актьори, между които е и съвсем младия тогава Самуел Финци, и „Хермафродитус“. Двата спектакъла гостуват в България през 1993 г. Спектакълът „История на окото“, който той поставя през 1999 г., беше копродукция с фестивала „Пасажи“ във Франция и беше селекциониран и показан в програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ през 1999 г.

Най-кратко бих определила тези спектакли и въобще театъра на Иван Станев като „негативен театър“, като театър, който иска да дразни, да заявява дръзко своето отричане и несъгласие, да разтърсва и събужда зрителя, да го изважда от неговото комфортно спокойно състояние. Именно с тази своя естетическа и рецептивна стратегия и с експериментите си в областта на театралния език в посока на перформативността, театърът на Иван Станев естествено и директно се вписва в най-актуалните развития на сценичното изкуство в Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век.

След разговора за Иван Станев от ляво на дясно: проф. Венета Дойчева, проф. Ромео Попилиев, проф. Камелия Николова, проф. Николай Йорданов, проф. Александър Кьосев, Жанет Спасова, проф. Цветана Манева и Явор Гърдев

Бих могла да продължа още дълго тази поредица от негови забележителни спектакли. Важно е да припомня обаче, че освен от създаването на театрални представления, Иван Станев преди всичко се интересуваше от съвременния свят, от разширяване на границите на театъра, от развитието дигиталните технологии и от новите възможности, които те дават на артиста да се самоизрази. Той създаде и много интересни пърформанси и артистични филми, редица от тях отличени с авторитетни награди.

Един голям и важен за съвременния театър режисьор, за когото разговора, убедена съм, днес само започваме.

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[vprki]

„Изберете театъра“ е призивът на Съюза на артистите

По традиция престижните отличия в областта на сценичните изкуства на Съюза на артистите в България се присъждат от 1974 година в Световния ден на театъра – 27 март. От 2002 година наградите се наричат ИКАР. Всички номинирани спектакли ще бъдат представени в рамките на ХVІІI-тото издание 2023 на Софийския театрален салон с мотото „Изберете театъра“.  

По традиция Салонът е част от Календара на културните събития на Столичната община, както и от Националния културен календар.

От ляво на дясно: проф. Румен Рачев, Росен Михайлов, деница Езекиева, Веселин Мезеклиев, Нели Горанова, проф. Борислава танева, Илко Ганев, Христо Мутафчиев и Анна Ангелова, снимка: Стефан Марков

Номинираните за наградата „Икар“ са вече известни, представени бяха преди дни на пресконференция, организирана от Съюза на артистите в България, както повелява традицията от години. Тези пресконференции са важни не само, защото се представят номинациите, излъчени от комисиите след много, много гледани и обсъждани спектакли, а заради първите анализи на експертите за видяното като тенденции, като промени и в каква посока вървят различните жанрове в сценичните изкуства. С днешна дата след пресконференцията и кратките анализи на членовете на трите комисии на 2 февруари можем да отбележим, че ситуацията е различна в сравнения с миналата година, най-малкото, една идея по-оптимистична. След стагнацията около Ковид пандемията, като че ли можем да си отдъхнем, поне от тази гледна точка. Иначе Софийският театрален салон, церемонията по връчването на наградите ИКАР отново ще е в предизборна ситуация, но ние Избираме театъра, кой, както иска да го разбира… Прекрасно мото, поздравления за избора на Христо Мутафчиев, председател на САБ, особено във времената, в които живеем!

Владимир Пенев с номинация за водеща мъжка за Поп Кръстьо във „Великденско вино“ от Константин Илиев, реж. Явор Гърдев, Народен театър „Иван Вазов“с номинация, снимка: Стефан ��. Щерев

Актьорът и преподавател Веселени Мезеклиев, член на Комисията, определила номинациите за най-добри постижения в областта на драматичния театър останал изненадан от поканата да се включи нея. Щастлив е че това му е дало възможност да  се изгледат много представления и да се види една картина, която представлява в момента българския театър. „Това, което ме е водило е да разсъждавам какво са направили колегите и театрите от гледна точка на контекста и приноса. Като казвам принос имам предвид принос към театъра и обществен принос. Забележителният английски актьор Иън Маккелън има една мисъл: „Ние артистите, когато не сме в репетиции, цял ден нищо не правим. Когато всички хора работят, ние стоим вкъщи и се готвим за това, което трябва направим вечерта. Длъжни сме да отидем там и дадем всичко от себе си на сцената. Хората цял ден са работили, мъчили са се, за да дойдат вечерта, за да ни гледат. Нашият принос към обществото е да дадем на тези хора кураж да продължат да правят това.“

Деян Донков с номинация за водеща мъжка роля за Орфей в „Орфей“, драматург Матиц Старина, реж. Йерней Лоренци (номинация за режисура), Народен театър „Иван Вазов“, снимка: Стефан Н. Щерев

Аз съм абсолютно възхитен от усилията на всички колеги. Казвам го най-честно, защото знам каква е цената, особено цената, която плащат колегите от провинцията, защото нещата за нас в София изглеждат различно. Поздравявам всички и им казвам, че те имат огромен принос към това да накарат хората да продължават да вършат това, което вършат всекидневно.“

Признавам, че неговите думи ме отведоха към по-специален прочит на театъра и социалния му смисъл и дори ме провокираха да проследя във времето от детските си години до днес вълнението, че отивам на театър.

Светлана Янчева с номинация за водеща женска роля за Уини в „О, щастливи дни“ от Самюел Бекет, реж. Маргарита Младенова (с номинация за режисура и Никола Тороманов за сценография), ТР „Сфумато“, снимка: Яна Лозева

Е, покрай журналистическата професия в областта на културата и изкуството съм доста по – и критична, и взискателна, и категорична, но това е друга тема. Членове на тази комисия са и, освен Мезеклиев: Анна Ангелова – журналистка от БНТ, Деница Езекиева – театровед, Ина Божидарова – театровед, доц. Мария Диманова – сценограф, Михаил Шишков - син – композитор.

Комисията, определила номинациите за най-добри постижения в областта на кукленото изкуство, е в състав: проф. Мая Петрова – сценограф, проф. Румен Рачев – режисьор и преподавател и Светломира Стоянова – театровед.

"Алиса в огледалния свят" с номинация за куклен спектакъл, режисьор Бисерк�� Колевска и за сценография на Свила Величкова, Държавен куклен театър – Варна, снимка: архив на представлението

„Убедителна е картината на прекрасното изкуство на кукления театър. Най-радостният факт е, че въпреки бедното и дълго Ковид настояще, Кукленият театър е жив и продължава да се усмихва, продължава да ни радва. В момента това изкуство, на което съм посветил живота си преживява период на особени търсения да синхронизира своето развитие, да влезе в ритъма на новото време, което изобилства с информация, значително по-забързано и динамично. Има великолепни неща. Всички колеги, особено в провинциалните трупи заслужават моят поклон.“ Не без вълнение сподели впечатленията си от изгледаното проф. Румен Рачев.

От ляво на дясно: проф. Румен Рачев, Росен Михайлов, Деница Езекиева и Веселин Мезеклиев, снимка: Стефан Марков

От своя страна авторитетният ни хореограф Росен Михайлов, член на Комисията, определила номинациите, излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства, сподели и сериозни проблеми. Той също призна като Веселин Мезеклиев, че е бил изненадан, когато е бил поканен в комисията. „Не, защото ме е страх да поема отговорност да участвам в такъв избор. Смятам, че  много трудно и деликатно, когато влизаш в ролята на оценител, в комисия, в жури, което да отличи постиженията на един или на друг. Никога не трябва да се забравя, че когато влезеш в тези обувки, това не те вдига над твоите колеги. Напротив, защото първото и най-важното нещо да си участник н такава комисия е, човек не може да бъде 100% обективен, защото всички ние сме субективни, но да се опиташ максимално твоята оценка да бъде обективно и най-важното е да не нарани някого. Това винаги е битка между равни, ако може да се каже, че е битка, защото когато един творец тръгва да прави нещо на сцената или, в което и да е изкуство не смята, че ще бор�� с някого. Така е, защото всеки от нас има най-големия си враг в самия себе си.

Стайко Мурджев с номинация за режисура за „Солунските съзаклятници“ от Георги Данаилов, Драматичен театър „Николай О. Масалитинов“ – Пловдив, снимка: Стефан Джамбазов

Всеки път преодоляваме самите себе си, за да правим нещата по-добре. Важно е да се разбере след тази дълга моя пледоария, че включването в една такава церемония, част от една традиция, каквито са наградите ИКАР с вече дълга история, нашата категория е сравнително млада, може би, малко повече от 10 години, имам предвид съвременния танц в България, си струва.Танцът в България, не е тайна за никого е пренебрегван. Няма да отварям дългата тема, че в България няма танцов театър, независимо от неговата форма. В този климат на бездомност, когато един по-голям брат, какъвто е театърът те припознае за нещо важно и нещо, което трябва да бъде следено и показвано на публиката е много важно, дава криле и дава мотивация за хората, които го правят и продължават. Това се вижда от сцените, има вече творци, които работят от няколко поколения и дори вече създават школи. Всъщност това ми беше най-интересно да участвам в тази комисия, че произведенията, които изгледахме се простираха от чисто сценични до произведения, които са по-скоро по-гранични, интердисциплинарни, мултимедии, в които танцът е представен по-скоро като аудио визуално произведение и  води към преживяване публиката в различни среди. Това показва, че българският танц се развива. Всяко едно от произведенията, които гледахме заслужаваше да бъде номинирано за няколко постижения, но накрая трябва да бъдат селектирани три. Радвам се, че тази селекция поне на 95% може да бъде нар��чена обективна.“

В тази комисия, освен Росен Михайлов са  Елена Ангелова – театровед, Зорница Стоянова, – хореограф, продуцент и режисьор, Нейтън Купър – актьор и Стефан Прохоров – режисьор и драматург.

Един от важните изводи за изминалата година, които направиха и другите членове на комисиите Деница Езекиева, Ина Божидарова и Светломира Стоянова е, че театрите привличат млади хора да експериментират.

Любо Киров, снимка: архив

По традиция бяха обявени и специалните награди ИКАР, определени от различните гилдии на САБ: излъчената от Гилдията за вариететно изкуство се присъжда на Николай Серафимов за постиженията му в областта на Вариететното изкуство и Мюзикхола; излъчената от Гилдията за атракционни и сценични изкуства се присъжда на Любо Киров за приноса му в музикално-сценичното изкуство;

Теодосий Спасов, снимка: Стефан Джамбазов

излъчената от Гилдията на музикалните артисти се присъжда на Теодосий Спасов за проведеното световно турне; излъчената от Гилдията на цирковите артисти се присъжда на Лукреция Марио Малеволти за високи постижения в конния жанр.

Председателят на Съюза на артистите в България Христо Мутафчиев обяви наградите, които не са с номинации, а се обявяват предварително като решение.

НАГРАДАТА НА АКТ-УНИМА за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Силва Бъчварова, художник и сценограф.

НАГРАДА ИКАР 2023 за преподавателска дейност се присъжда на проф. Анастасия Савинова, катедра „Сценическо движение“ в НАТФИЗ 

Мария Стефанова, снимка: архив на Народния театър "Иван Вазов"

НАГРАДА ИКАР 2023 за чест и достойнство се присъжда на актрисата Мария Стефанова. /разговор с нея по повод 80-та ѝ годишнина през 2019 година може да прочетете във „въпреки.com” тук . /

НАГРАДА ИКАР 2023 за изключителен принос към българския театър се присъжда на актьора Антон Радичев.

Антон Радичев, снимка: архив на Народния театър Иван Вазов"

Имената на всички номинирани спектакли и артисти са публикувани в сайта на Съюза на артистите в България на този адрес. https://uba.bg/ikar-nominations-2023/.

Институционални партньори на Софийския театрален салон са Министерството на културата, Столичната община и Националният фонд „Култура“. „Наградите ИКАР и Софийският театрален салон са важни стратегически събития, които дават възможност на всички софиянци да се запознаят с постиженията на извънстоличните театри. Съюзът на артистите представя пълна картина на постиженията в българския театър. Поздравявам ви и за това чудесно мото. Предполагам, че всички ние бихме направили точно това – да изберем театъра“. Каза на пресконференцията Нели Горанова, главен експерт в дирекция „Култура“ на СО.

Събитията се провеждат със съдействието на Благотворителната програма  „Българските добродетели“ на Група ГЕОТЕХМИН, Fibank, Фабрика „Ден и нощ“, Philip Morris, Nescafe Dolce Gusto, Nоuhau Salon, Hill Clinic.

Христо Мутафчиев, снимка: Стефан Марков

И важна подробност с днешна дата – по стечение на обстоятелствата познавам проекта, с който Съюза кандидатства за Културния календар на София за 2023. Много хора биха си помислили, че това се решава автоматически заради дългогодишния авторитет на наградите ИКАР и Софийския театрален сезон. Но не е така - екипът , начело с Христо Мутафчиев е подготвил великолепен проект, който развива негова много богата визия в различни посоки, свързани с младата публика, с хората със специфични потребности, с но��ите изисквания на времето, в което живеем. Освен представления Софийският театрален сезон, включва и редица паралелни прояви (дискусии, изложби, светлинни и интерактивни акции, представяне на книги, детски куклено-театрални ателиета, уъркшопи, онлайн събития), които обогатяват и разнообразяват цялата програма. Специален акцент е и 21 март – Международния ден на кукления театър.

Статуетката Икар, снимка: Стефан Марков

От 2019 година публиката има възможност он лайн да гласува за любимото си представление в областта на драматичния, кукления и танцов спектакъл.Това може да направите в сайта на САБ до 27 март на този линк. Официалната 49-а церемония по връчването на наградите великолепната статуетка, дело на талантливия скулптор Момчил Мирчев /за него във „въпреки.com” прочетете тук /, ще се проведе на 27 март в Народния театър „Иван Вазов“, а събитието традиционно ще се излъчи от Българската национална телевизия.

Припомняме, че за да се отбележи този най-важен за театралната общност празник по света се организират различни национални и международни събития. Едно от най-важните е създаването и разпространението всяка година на театрално послание, в което авторитетна личност споделя своите възгледи относно театъра и неговата духовна мисия. Първото послание с такава цел – да обиколи света, е било създадено от Жан Кокто през 1962 година. 27 март е обявен за Световен ден на театъра по инициатива на ЮНЕСКО през 1961 година. Автор на Посланието по случай Световния ден на театъра миналата година бе Питър Селарс, американският театрален, оперен и фестивален режисьор. „Театърът е творението на тази земя, което обема равнопоставеността между хора, богове, растения, животни, капките дъжд, сълзите и духовната обнова. И това пространство на равнопоставеност и внимателно вслушване се озарява от невидима красота, поддържа се живо чрез взаимодействието на опасности, хладнокръвие, мъдрост, действия и търпение. В „Аватамсака-сутра“ Буда изрежда десетте най-висши степени на търпение в човешкия живот. Най-мощната се нарича Търпението да възприемаш всичко като мираж. Театърът винаги представя живота на тази земя подобно мираж, за да провиждаме свободно, ясно и мощно отвъд човешкото самовнушение, заблуда, слепота и отрицание.“ С нетърпение и вълнение очакваме посланието за 2023 година и кой талантлив творец ще го представи по покана на Международния театрален институт. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков, Стефан Джамбазов, архив на театралните продукции

[vprki]

Критичен поглед: Бездните на човешкото

„Великденско вино“ на Константин Илиев е по общо признание най-радикално трагичният текст в българската драматургия. Още съзнателно многословното подзаглавие: „Обвиненията срещу свещенодякон Игнатий Левски и ловешките труженици, отправени от Кръстю Тотев Никифоров в долнокрайската черква „Света Богородица““ заявява, че изходната тема е залавянето и кончината на Васил Левски – тежко травматично събитие в българската история. Пише проф. Георги Каприев за януарския брой на списание Култура.

Текстът му е по повод премиерата на спектакъла „Великденско вино“ от Константин Илиев, режисьор Явор Гърдев, сценограф Павел Койчев, костюми Свила Величкова, музика Калин Николов, в ролите Владимир Пенев и Павлин Петрунов, вокали Владимир Пенев и студенти от класа на Пенко Господинов в Народния театър „Иван Вазов“ на 30.11.2022 г. Публикуваме го със съгласието на проф. Каприев и колегите от списанието. Това е и повод да разкажем малко повече за историята на пиесата с текстове, публикувани през годините във „въпреки.com” с акцент наш разговор с Константин Илиев 2017 година по повод неговата 80-та годишнина.

Владимир Пенев

Да бе останал дотук обаче, текстът не би могъл да бъде това, което всъщност е. Ходът на Илиев е сравнително бързо да премине отвъд фактологията, и досега документално неизбистрена. Той задълбава в основанията на човешкото съществуване, на човешкото изобщо. Изважда на показ немощта на „плътта“ и бодростта на „духа“ във взаимното им противене, смъквайки една по една опаковките от самооправдателни илюзии. Константин Илиев успява да изложи безмилостно пред ума и емоцията ущърбностите на всяко човешко съществуване, включително това на любезния зрител. Смогва да го доведе до личен потрес, който е началото на пътя към тяхното преодоляване.

Поради тази причина питането за историческата достоверност на повода за това задълбаване е свидетелство не само за наивност, а и за невладеене на кодовете на високата култура. Установимо е леко отклоняване и от библейския текст. Неговото атакуване би било резултат от също такъв смешен патос. Защото фундаментално антропологическото е по същината си транс-историческо, където именно е сърцевината на трагичното. Тъкмо това е демонстрирано до степен на очевидност във фантастичния „колаж“ между евангелския разказ за предателството и залавянето на Иисус и арестуването на Левски, а не търсенето на някакво пряко тяхно сравняване и следващи от тук несвестни изводи.

Георги Миладинов в първата постановка на “Великденско вино” в Театър “София” през 1980 година с режисьор Леон Даниел

Пиесата е завършена през 1979 г. В София вижда общо четири премиери. Не много, би могло да се каже, но пък има добър шанс – и с режисьорите, и с актьорите. През 1980 г. е поставена от Леон Даниел с Георги Миладинов в главната роля – играе се десет години. През 1993 г. се появява спектакълът на Иван Добчев с Велко Кънев и Цветан Алексиев и се играе също десет години. През 2017 г. излиза работата на Весела Василева със Свежен Младенов и Йордан Ръсин. Три силни постановки, потвърждаващи писаното от Леон Даниел за „Великденско вино“: „Добрата пиеса е като добър кладенец – колкото повече черпиш от него, толкова повече вода идва“. Сега в прилива са Явор Гърдев и неговият екип.

Спектакълът започва буквално на голо – актьорите се появяват по долни гащи и се костюмират пред публиката: няма как по-ясно да се акцентира условността. Показано е: ще се прави театър и нищо друго. Това „на голо“ се демонстрира и от аскетизма на съществените компоненти, правещи възможно представлението: костюмите на Свила Величкова са подвеждащо натуралистични, сведени при това до най-необходимото. Музикалната картина на Калин Николов е деликатна, подкрепяща решителните моменти, ставайки органична част от тях. Резюмето на споменатия аскетизъм се чете в сценографията.

От спектакъла "Великденско вино" в Народния театър, 2022 г.

Тя е дело на един, струва ми се, дебютант: големия, много големия Павел Койчев. Той разполага на сцената само няколко елемента: престол, аналой, камбанария, жертвеник. Всичко сглобено от пръти, пръчки и летви. Както Койчев умее дори с летливите си скулптури да изпълва залите така, че да стават внезапно тесни, така тези четири наглед рехави „обекти“ произвеждат мощно разгръщане: камерната зала на Народния театър добива неподозирани обеми.

Действието тръгва подвеждащо, неглиже. Поп Кръстю обмърворва липсата на миряни навръх Великден, както и сега, на Второ Възкресение, и примамва влудения си клисар Гечо Немия да дойде, че да го причасти, за да се потреби комката. Тежко ще тръгнат обвиненията му срещу съгражданите, срещу самия обесен, срещу българските работи изобщо, срещу всичко извън него самия. Постепенно защитите ще започнат да отпадат, терзанието да се интериозира, остротата да се насочи срещу собствения мрак и собствената нищета.

Павлин Петрунов

В моментите на този мощен поврат става най-добре видима работата на Павлин Петрунов. В по-голямата част от действието той е в задния план, полуосветен. Доколко присъствието и реакциите му са съществени за общото действие може да се забележи дори само чрез факта, че Владимир Пенев рискува в едри периоди да показва на част  от публиката гърба си, за да следи поведението на Петрунов. Осъден на немота и недъгавост, недоразбиращ, съчувстващ и съдещ Гечо е катализаторът на събитийните промени. Петрунов с неговата „константин-кисимовска“ експрес��вност и способността му да я изразява в статичност, стигаща до привиден ступор, плътно изпълнява сложната си задача.

Владимир Пенев

Решаваща на сцената е работата на Владимир Пенев. Явор Гърдев се опира на две негови особености, за да навлезе без подсказващи патерици в ядрото на трагедията. Едната е извънредно широкият диапазон, даващ му да е убедителен при резки преходи: способността за овсекидневяване на възвишеното и възвисяване на всекидневното, при което успоредява комичното и дълбоко драматичното. Другата е подходът на Пенев. Той нито представлява, нито се вживява, а потъва в ролята си. Неговият тип потъване му дава възможността да е изцяло персонажа, бидейки изцяло себе си.

Той е безостатъчно поп Кръстю, както е изграден от Константин Илиев и Явор Гърдев, и е докрай себе си, взрян в днешния ден и тежките дефицити на човешкото в него. То го възмущава, тревожи, покъртва. Владимир Пенев, внушителен до потресност, не ни пренася в истории с давност 140-150 или 2000 години. Чрез алюзия с тях той се съкрушава от слабостта и немощта на живия човек, включително своите собствени, от бездните на човешкото, но успоредно с това вижда здравия фундамент на неговата жизненост. Затова паметната последна реплика: „Изядохме те, изпихме те!“, зазвучава с цялата си драматична амбивалентност. Той е наистина ръфан от безогледния егоизъм, себичната лъжливост, низкия келепирджилък. Но това са думи, произнесени в олтара, след приемането на споменатата „комка“. Изядено и изпито е причастието. Изяденият и изпитият е станал част от причастените и те са станали негова част.

Владимир Пенев

„Великденско вино“ на Явор Гърдев и  неговия екип е дълбинен прочит на човешката участ и битието ни – обществено и лично, като безкомпромисно ни изправя пред същински трагичното. Същото трагично, което е прикривано с всички възможни механизми в един свят, заблуждаващ себе си, че се осъществява пълноценно в тук-и-сега: в епидермалното, ниско-чувствителното, преходното.

Текст: Георги Каприев

Припомняме, че Академия „Аскеер” удостои с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство Константин Илиев през 2017 година. Тя му бе връчена на 27-та церемония на театралните награди на 24 май в Театър „Българска армия”. Той е преди всичко писател-драматург, изцяло посветил се на театъра. Неслучайно в професионалните класации в началото на новото хилядолетие пиесата му „Великденско вино” беше определена за най-добрата за изминалия 20-ти век.

Свежен Младенов във “Великденско вино” в Театър “Възраждане”, постановка Весела Василева, през 2017 година

Не е слизала от сцените в продължение на 37 години, написахме тогава, а те вече са 42. Преди пет години за един месец имаше две премиери: В столичния театър „Възраждане“, с три номинации за наградата „Аскеер 2017“, включително и за най-добро представление. Константин Илиев намираше за отлична работата на режисьорката Весела Василева /номинация за изгряваща звезда/ и на изпълнителя на ролята на Поп Кръстьо - Свежен Младенов, който получи наградата за водеща мъжка роля.  По същото време се ��граеше и в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов”.  Там е дипломна работа на млад режисьор - Никола Станев, централният изпълнител също е  млад - Христо Пъдев. Пиесата тогава бе в репертоарния афиш на пет театрални формации. Самият Константин Илиев я е поставил в Пазарджишкия театър „Константин Величков” и  там се играе от 2011 г.

Константин Илиев

В нашия разговор с него преди пет години  се върнахме заедно към първото представление, което като зрители помним и до днес… А и разговаряхме малко след Великден и в годината, в която щяхме да отбележим 180 години от рождението на Васил Левски. „Първата постановка беше на Леон Даниел през 1980 година. Беше някакво трагикомично стечение на обстоятелствата. Никога не съм подписвал договори за контрактации, освен един - единствен път - с Телевизионния театър през 1979 г. Защо подписах и аз не мога да кажа сега.  Веднага съжалих, но ми се обади редакторката - да изпратя нещо, каквото и да е. Казах, че просто ще върна парите, те колко ли и да са били за малка пиеска по телевизията. Не ми искали парите, текст трябвало да се представи в счетоводството. Останах с впечатление, че в случая май не е толкова важно съдържанието на страниците, които ще представя, важно е да се спази процедурата по отчитането. Естествено, че не можех да си позволя да им изпратя някаква пълна безсмислица. От няколко години ме занимаваше темата Левски и бях събрал много материал. Да пиша голяма пиеса се бях отказал по наистина важни за мен причини, но въпреки това не исках да посягам на събраното само заради някакво отчитане. Поп Кръстьо обаче не влизаше в списъка на действащите лица на замислената пиеса. Така написах „Великденско вино“ . Казах по телефона на редакторката, че изпращам нещо, което е все пак пиеса, а не просто изписани страници. Тя се зарадва, но когато прочете написаното, дълбоко се обиди. Как така поп Кръстьо ще се появи на екрана да произнася монолози и то с обвинителен тон. Звук повече не чух от телевизията.“ Разказа тогава Константин Илиев.

Леон Даниел

Но срещата му с театралния режисьор, изключителния Леон Даниел остава паметна и до днес. “С Леон почти по едно и също време постъпихме в театър „София“ и вече доста месеци се гледахме с любопитство. Стигнахме до решението той да постави друга моя пиеса - „Босилек за Драгинко“. До настъпването на репетиционния период имаше още време, той прочете „Великденско вино“ и заяви, че иска да я прави. Добре, но къде? Спектакли  с един човек тогава не бяха на мода, май че почти ги нямаше. Казах му, че имам идея. Левият край на фоайето на театъра с витата стълба. В текста има ремарка за стълба и тя беше важна. Ходихме, гледахме, Леон каза: „Да. Става.“ Сега обаче трябваше да се получи съгласието на ръководството на театъра. Никакви приходи не можеха да се очакват от такова представление, а те разбира се и тогава бяха важни, но по същественото беше, че възникваха много неудобства. Трябваше да се изчаква публиката от голямата зала след вечерното представление да излезе от фоайето, тогава да се достроява, да се задържа сценичен персонал, гардеробиерки, техника по нощните часове. Директорът Кольо Георгиев, както и очаквахме, веднага каза да, той за такива подробности не се притесняваше, административната директорка обаче здраво се възпротиви. Съобрази обаче, че всичко ще се размине с две-три представления. Кой ще тръгне по сред нощ на театър. Спектакълът в изпълнението на Георги Миладинов и Николай Антонов се игра десет години, някъде около 150 представления. Започваше в 22 часа. Дъжд, сняг, публиката идваше.“

Константин Илиев при получаване на Голямата награда "Аскеер", 2017 г.

За Константин Илиев работата му с Леон Даниел е нещо много специално, приятелството му съкровена близост между сродни души, изповядващи любов и посветеност на театъра. Казали са най-важното и ценното един за друг. Константин Илиев е автор на предговора към „Игрите“ на Леон Даниел, а режисьорът е автор на предговора „Летописец на безвремието” към книгата с издадени през 1995 г. пиеси на драматурга.

„Леон създаде традиция за поставяне на ”Великденско вино”, много спектакли са в тази посока. Разбира се, има и доста наивни, несполучливи  опити, естествено е в такива случаи. Захващали са се и актьори, които сами са се опитвали да се режисират, трудно се стига така до добър резултат.“ Каза тогава Константин Илиев.

Велко Кънев във “Великденско вино” в постановката на Иван Добчев в Народния театър “Иван Вазов” през 1993 година

През 1993 г. ��ежисьорът Иван Добчев, /който винаги подчертава, че Леон Даниел е неговият учител, независимо че не е бил допускан за преподавател в тогавашния ВИТИЗ –б.р./ я поставя в Народния театър с незабравимия Велко Кънев в ролята на поп Кръстьо Никифоров /награда Аскеер за водеща мъжка роля 1994/ и Цветан Алексиев в ролята на Гечо Немия.

Във въведението си към спектакъла си на „Великденско вино“ режисьорът Явор Гърдев /който винаги отбелязва за свои учители в театъра Иван Добчев и Маргарита Младенова, при които отива след философията в Експерименталния им клас в Театралната академия –б. р./ пише:

Явор Гърдев на МТФ "Варненско лято", 2022 г.

„Преди да отбележим 150-тата годишнина от обесването на основателя на Вътрешната революционна организация – Васил Иванов Кунчев, имаме случай да възкресим присъствието на Левски във въображението си. От три години насам екипът на настоящия спектакъл, облегнат на солидните плещи на двамата си доайени – драматурга Константин Илиев и художника Павел Койчев, бавно и търпеливо очакваше възможността за среща с възкресеното в думите на Поп Кръстьо присъствие на Апостола. Именно в град София, където преди век и половина бе вдигнато бесилото, именно на улица “Дякон Игнатий”, ежедневно напомняща ни с името си кого сме изгубили на това бесило, ще чуем отново обвиненията на поп Кръстьо Тотев Никифоров към единствения неоспорим български герой. С пронизващите думи на Константин Илиев и сред образите на Павел Койчев ще потънем в споделената болка и радост от онова тихо, мъдро, дълбоко и истинско родолюбие, на което все още са способни творци като тях двамата. Дори във време, когато лицата на светците висят по прасците.“

Владимир Пенев

На финала на тази публикация ще цитираме Леон Даниел с думи за драматурга, написани през  1995 г. Днес звучат, като че ли още по-силно и вярно: „Константин Илиев не е съдник. Повтарям – за мен той е летописец. Най-близко е до Чехов. Както тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили на организма и… може би… се старае да им помогне с някоя от противоотровите на изкуството.” ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Н. Щерев, личен архив на Константин Илиев, Стефан Джамбазов и Росен Донев, архив на МТФ „Варненско лято“

P.S. на Зелма Алмалех: Имали сме щастието със Стефан Джамбазов да гледаме „Великденско вино“ в знаменита постановка на Леон Даниел, после в годините на Иван Добчев, на Весела Василева…На вълнуващия, талантлив спектакъл на Явор Гърдев бях сама, а толкова ми се искаше да го гледа и Стефан…Но знам ли какви са силите на духовната енергия?...

[vprki]

Константин Илиев: В България комерсализацията на театъра е държавна политика

„На въпроса какво не ми харесва в българския театър ще отговоря с нещо, което може би звучи вече банално, но трябва да се повтаря, защото ��ещата стават все по-зле. Не ми харесва, че докато в страните с истинска театрална култура хората се борят против комерсализацията като голямо зло, в България комерсализацията на театъра е държавна политика”. Това  с горчива ирония казва драматургът Константин Илиев в разговор за сайта „въпреки.com”.

И продължава: „Как другояче може да се определи тази културна политика освен като престъпление, което както всички големи престъпления през последните години, ще остане ненаказано. А пък последиците са налице.

Театрите водят един абсолютно ненормален живот.

Те работят, за да печелят пари. Това става с канене на звезди – мечки, така се наричат в България, които най - често с нищо не са по-добри от актьорите  в съответните театри извън столицата, но са популярни. Играят се 90% булевардни пиеси. (Друг е въпросът, че и в булевардния театър има различни нива. От пошлотии, до приемливи донякъде забавни сюжети.). По този начин се депрофесионализират хората на театъра, актьорите преди всичко, пък и режисьорите, защото не правят стойностна драматургия. Нито пък изобщо могат да отделят достатъчно време за работа, защото се работи за пари. И най важното - вкусът на публиката все повече и повече се принизява, а това ще има последствия за десетилетия напред. Много лесно се отива към депрофесионализация и насаждане на лош вкус , но много трудно би могло да се тръгне по обратния път. А пък се отива към всичко това, защото е по-лесно. Първо по бакалски съображения - да се дават все по-малко пари за култура и второ - на всички тези, които са призвани (колкото и идиотски да звучи в случая думата призвание) да ръководят културата, респективно театъра, така е по-лесно. Това е най-примитивният начин на организиране на някаква театрална дейност - отчитане на база приходи. Ако трябва да се преценява на базата на качество вече е по-тънка работа, иска повече познания, повече усилия. Това не се прави, така е най - лесно.

Откъс от разговора с Константин Илиев можете да чуете тук

Принципът на делегираните бюджети е примитивен.

Всичкото това прави българския театър в момента такъв, какъвто е. Зле стоят нещата, според мен. Това, че сега на 24 май ще направим едно красиво шоу не значи нищо. Истината не е толкова красива, тя си е грозна. На Пенчо Славейков  принадлежат думите, че театърът се прави, не за да се печелят пари. Не само Славейков, дори и един Стамболов, който не е човек на литературата и на театъра е казал, че театър трябва да има във всеки град. А сега непрекъснато се говори, че имало много театри в България. Защо не се погледне Германия, там  колко  театри има? Огромен брой и добре субсидирани, въпреки че и там театралите се оплакват от понижаване на субсидиите през годините на кризата.. Или по-малка страна като Финландия.  Над 50 субсидирани от държавата театри при 5 милиона население.

Като ме питате за състоянието на драматургията, аз не искам да правя оценки дали е за 2, 4, 5 или 6, но не е достатъчно това, което се показва. Трудно се създават значителни драматурзи и режисьори в такъв театър, какъвто е българският днес. Никакви конкурси, никакво обучение по сценично писане, доколкото то изобщо съществува, няма да реши въпроса. Тези професии се усвояват, както се казва, на терен. Когато младият режисьор отиде в театъра, трябва атмосферата там да го импулсира да създаде нещо колкото забавно, толкова и смислено за зрителите си, а не просто да напълни залата.

Драматургът  трябва да усети как актьорите възприемат текста му.

Предизвиква ли ги да търсят въздействащо изпълнение или им пречи. Става ли от това, което е написал театър или не става. Но когато мисълта на театралния директор е само в състоянието на касата, той няма да кани млади режисьори, нито ще експериментира с млади автори. Ще предпочете сигурното, макар и най-често посредствено“, споделя с болка Константин Илиев.  

Свежен Младенов /л./ във “Великденско вино” в Театър “Възраждане”, постановка Весела Василева - снимка архив на театъра

Тази година Академия „Аскеер” го удостоява с Голямата награда за цялостен принос към театралното изкуство „Аскеер 2017”. Тя ще му бъде връчена на 27-та церемония на театралните награди на 24 май в Театър „Българска армия”. Той е преди всичко писател-драматург, изцяло посветил се на театъра. Неслучайно в професионалните класации в началото на новото хилядолетие пиесата му „Великденско вино” беше определена за най-добрата за изминалия 20-ти век.

Не е слизала от сцените в продължение на 37 години,

а сега за един месец имаше две премиери: В столичния театър „Възраждане“, с три номинации за наградата „Аскеер 2017“, включително и за най-добро представление. Константин Илиев намира за отлична работата на режисьорката Весела Василева /номинация за изгряваща звезда/ и на изпълнителя на ролята на Поп Кръстьо - Свежен Младенов /номинация за водеща мъжка роля/.  По същото време се играе и в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов”.  Там е дипломна работа на млад режисьор - Никола Станев, централният изпълнител също е  млад - Христо Пъдев. Пиесата в момента е в репертоарния афиш на пет театрални формации. Самият Константин Илиев я е поставил в Пазарджишкия театър „Константин Величков” и  там се играе от 2011 г. Връщаме се заедно с него към първото представление, което като зрители помним и до днес… А и разговаряме малко след Великден и в годината, в която ще отбележим 180 години от рождението на Васил Левски.

Константин Илиев - снимка Стефан Джамбазов

„Първата постановка беше на Леон Даниел през 1980 година. Беше някакво трагикомично стечение на обстоятелствата. Никога не съм подписвал договори за контрактации, освен един - единствен път - с Телевизионния театър през 1979 г. Защо подписах и аз не мога да кажа сега.  Веднага съжалих, но ми се обади редакторката - да изпратя нещо, каквото и да е. Казах, че просто ще върна парите, те колко ли и да са били за малка пиеска по телевизията. Не ми искали парите, текст трябвало да се представи в счетоводството. Останах с впечатление, че в случая май не е толкова важно съдържанието на страниците, които ще представя, важно е да се спази процедурата по отчитането. Естествено, че не можех да си позволя да им изпратя някаква пълна безсмислица. От няколко години ме занимаваше темата Левски и бях събрал много материал. Да пиша голяма пиеса се бях отказал по наистина важни за мен причини, но въпреки това не исках да посягам на събраното само заради някакво отчитане. Поп Кръстьо обаче не влизаше в списъка на действащите лица на замислената пиеса. Така написах „Великденско вино“ . Казах по телефона на редакторката, че изпращам нещо, което е все пак пиеса, а не просто изписани страници. Тя се зарадва, но когато прочете написаното, дълбоко се обиди.

Как така поп Кръстьо ще се появи

на екрана да произнася монолози и то с обвинителен тон. Звук повече не чух от телевизията.

Георги Миладинов в първата постановка на “Великденско вино” в Театър “София” през 1980 година с режисьор Леон Даниел - снимка личен архив

С Леон почти по едно и също време постъпихме в театър „София“ и вече доста месеци се гледахме с любопитство. Стигнахме до решението той да постави друга моя пиеса - „Босилек за Драгинко“. До настъпването на репетиционния период имаше още време, той прочете „Великденско вино“ и заяви, че иска да я прави. Добре, но къде? Спектакли  с един човек тогава не бяха на мода, май че почти ги нямаше. Казах му, че имам идея. Левият край на фоайето на театъра с витата стълба. В текста има ремарка за стълба и тя беше важна. Ходихме, гледахме, Леон каза: „Да. Става.“ Сега обаче трябваше да се получи съгласието на ръководството на театъра. Никакви приходи не можеха да се очакват от такова представление, а те разбира се и тогава бяха важни, но по същественото беше, че възникваха много неудобства. Трябваше да се изчаква публиката от голямата зала след вечерното представление да излезе от фоайето, тогава да се достроява, да се задържа сценичен персонал, гардеробиерки, техника по нощните часове. Директорът Кольо Георгиев, както и очаквахме, веднага каза да, той за такива подробности не се притесняваше, административната директорка обаче здраво се възпротиви. Съобрази обаче, че всичко ще се размине с две-три представления. Кой ще тръгне по сред нощ на театър. След много неохотното й съгласие остана проблемът с техниката. Защото нищо нямаше във фоайето. Дори един контакт. Къде да закачиш прожектор, къде да го включиш. Нов театър, подът застлан с най-хубав  зелен мокет, лъскави ламперии, горе зад витата стълба е правителственият тракт, там е отредено Тодор Живков да влиза, когато благоволи да удостои някое от представленията на театъра с присъствието си. 

Техническият директор на театъра беше пословично опърничав човек. Големият немски режисьор Бено Бесон по време на работата си в старата сграда на театър „София“ беше го кръстил „Хер Не може“. Една дупчица нямаше да позволи да пробием в новите ламперии. Само че точно тогава Хер Не може се разболя и влезе в болница. А когато излезе, хвана се за главата, но всичко беше свършено. Заместваше го едно момче, железар по професия, но изключително кадърен и много обичаше театъра. Богдан, така се казваше. Богдан проби където трябваше, прокара жици. Направи го умело пък и един прожектор, където и да го поставиш, не може да загрози театрална сграда. Спектакълът в изпълнението на Георги Миладинов и Николай Антонов се игра десет години, някъде около 150 представления. Започваше в 22 часа. Дъжд, сняг, публиката идваше. Тогава нямаше толкова много сериали, но бяха пуснали „Робинята Изаура“. И Изаура не ни попречи.“ Така с усмивка си спомня драматургът за перипетиите около представлението и за успеха му.

Велко Кънев във “Великденско вино” в постановката на Иван Добчев в Народния театър “Иван Вазов” през 1993 година - снимка личен архив

И продължава: „В крайна сметка

пиесата пак е за Васил Левски през погледа на поп Кръстьо,

разбира се. За Левски, като се изключат простотиите, които разни идиоти пишат по стените във връзка с футболния отбор, никой не си позволява да каже лоша дума. Има и други много уважавани личности от онова време – Ботев, Бенковски , но все пак Левски си е Левски за българина. По спора за поп Кръстьо - виновен, невиновен, едно денонощие няма да ми стигне да кажа какво мисля. Толкова приказки са се изприказвали, чел съм и слушал какво ли не. Има хора, които твърде едностранчиво се опитват да представят нещата, а те никак не са прости и еднознач��и. Понеже и моето име се е споменавало в колкото патетично толкова и некоректно подобие на полемика, наложи се да изложа извън стила н�� сценичното писане какво мисля по въпроса. Една доста обширна студия за реалните обстоятелства около залавянето на Васил Левски. История, не литература. Тя излезе в издателство „Жанет 45“ през 2013 г. под заглавие „Великденско вино и Франкенщайн“. Който се интересува какво мисля за историческата фигура поп Кръстьо (защото Кръстьо Никифоров от пиесата е литературен герой) би могъл да я прочете. Една от причините проблематиката, свързана със залавянето на Васил Левски особено да ме занимава е, че съм роден в Горно Павликени, а това село е разположено  между Ловеч и Къкрина. Като дете съм играл под Пази мост, където е станала фаталната среща на Васил Левски и Никола Цвятков с двете заптиета. След средата на миналия век той беше напълно забравен, покрит с тръни и шубраци. Някогашните сътрудници на Ловешкия музей „Васил Левски“ твърдяха, че такъв мост изобщо няма, само местността се казвала така. Предложих им да ги закарам с колата, само на 5 километра от сградата на музея, където водихме споровете и да им го покажа, защото сами нямаше да го намерят. Не, няма такъв мост. Има – няма – почти двайсет години продължи тази история. 

През 1987 г. публикувах статия за Пази мост във в. „Народна култура“, през 2003 нова (вестникът междувременно промени името си на „Култура“). Най-после в музея дойдоха нови хора, увериха се, че мост има. Мястото беше разчистено, направиха се някакви, макар и малки укрепителни работи, постави се обозначение. Направи го местният Ротари клуб. Има още нещо, което ми се иска да бъде довършено. Да се уточни мястото, известно от литературата за Левски като „Гьолът“. Там е станало повторното събиране на него с придружителя му Никола Цвятков след срещата им със заптиетата. Сега от някакъв гьол на това място няма и помен, отново гъста растителност, но аз помня водата – кръгло езеро с около петдесет метра диаметър, Понятието „Къкринска Голгота“ отдавна е станало привично чрез изследванията на Димитър Страшимиров и станциите на тази Голгота  би трябвало да се знаят: Ловешкият Стратеш, Пази мост,  Гьолът, Къкринското ханче. Не са чак толкова местата, свързани с нашата история и литература, които заслужават памет и почитание. Само на двеста-триста метра от последното злощастно жилище на Яворов и Лора е къщата на доктор Кръстев, където той е списвал „Мисъл“. Сега там е кръчма. Вилата на доктор Кръстев в Костенец, място на многократни срещи на големи български писатели също беше оставена да се разруши. Кресливи хора в България колкото искаш – „патриоти“, „воеводи“ (кавичките в случая май че стават вече задължителни), но като резултат нищо смислено.“

Албена Георгиева и Владимир Пенев в “Нирвана” - постановка на Маргарита Младенова в НТ “Иван Вазов” през 1994 година - снимка архив на театъра

Връщаме се с Константин Илиев към него и съвместната му работата с режисьорите през всичките тези повече от 50 години, отдадени на театъра. Не иска да говорим за спрените му пиеси в днешния контекст, нито за злонамерените критики. За него работата му с Леон Даниел е нещо много специално, приятелството му съкровена близост между сродни души, изповядващи любов и посветеност на театъра. Казали са най-важното и ценното един за друг. Константин Илиев е автор на предговора към „Игрите“ на Леон Даниел, а режисьорът е автор на предговора „Летописец на безвремието” към книгата с издадени през 1995 г. пиеси на драматурга.

„Леон създаде традиция за поставяне на ”Великденско вино”,

много спектакли са в тази посока. Разбира се, има и доста наивни, несполучливи  опити, естествено е в такива случаи. Захващали са се и актьори, които сами са се опитвали да се режисират, трудно се стига така до добър резултат.“  

Стоянка Мутафова и Георги Калоянчев в “Одисей пътува за Итака” - постановка Иван Добчев в Държавен сатиричен театър, 1986 година - снимка личен архив

На въпроса, до каква степен постановките на неговите пиеси отговарят на представите му, отговаря, че това се случва много рядко. Но няма какво да се прави. На премиерата авторът трябва да се качи на сцената и да стисне  ръката на режисьора. Присъствието на автора на репетициите може да бъде полезно, но не винаги. Ситуацията - ето дошъл е авторът на репетиция и ще каже нещо, което режисьорът не знае или е диаметрално противоположна на тълкуванията му, е не просто притеснителна, а и непродуктивна.  С режисьорите, които имат оправдано високо самочувствие се работи добре. Леон винаги е настоявал да присъства на репетициите му. С Маргарита Младенова и Иван Добчев са били в най-близко сътрудничество. Любен Гройс винаги го е карал той да прави пред актьорите  първия прочит на пиесите си, които е поставял (те са четири на брой). С тези режисьори той е бил и близък приятел. Особено с Гройс и Леон Даниел. Защото много са важни разговорите не само в репетиционната зала, а и извън нея. Леон е осъществил 10 спектакъла по 6 негови пиеси („Великденско вино“ , „Босилек за Драгинко“, „Нирвана“, „Одисей пътува за Итака“, „Червено вино за сбогом“, „Прозорецът“). „Великденско вино“  четири пъти в три различни театъра.

Цветана Манева и Младен Младенов в “През октомври без теб” - постановка на Любен Гройс в Пловдивския драматичен театър, 1977 година - снимка личен архив

Константин Илиев е завършил немска филология в Софийския университет Св. Климент Охридски. От 1969 до 1972 е редовен аспирант в Хумболтовия университет - Берлин. Там защитава докторска дисертация на тема „Структура на драматическите творби на Фридрих Дюренмат”. Връщаме го и към онези години и с въпроса „Защо Дюренмат?”. И отново следва една интересна история…

„Избрах Дюренмат /1921-1990 г./

– първо защото го харесвам като автор, макар че се оказа много сложно в ГДР да пишеш за него. Възприемаха го по някакъв начин като опонент на Брехт /1898 – 1956 г./ , което не е вярно. Самият Брехт е писал за „Ромул Велики” /1949 г./ и то похвално и после не са контактували, защото Брехт твърде рано почина. Една пиеса като „Физиците” /1962 г./ на Дюренмат  беше поставяна във всички страни източно от Стената, но не и в ГДР, защото беше окачествена като отричаща, оспорваща Брехт. Това беше теза на проф. Ханс Майер, който избяга в Западна Германия, но забрави да си вземе тезата и тя остана в ГДР. Така че, като отидох в Берлин, никой не искаше да ми става научен ръководител. На всичко отгоре точно тогава (това беше в края на 1968 г.) Дюренмат беше писал за Чехословакия и за Пражката пролет, а пък е ясно какво беше писал. Каквото трябваше. И те ме гледаха все едно, че съм побъркан. Най-накрая се съгласи една достойна жена – Инге Дирзен, професор в катедрата по немска филология и точно да ми стане ръководител я наказаха и изпратиха в едно миньорско селище – Битерфелд, да изучава живота.  Защото не се беше отнесла положително към тогавашния така наречен Битерфелдски почин, който протичаше под лозунга „Миньоре, хващай перото!”. Разни интелектуалци ще създават новата ни литература. Не! Работническата класа ще свърши и това. Тя може всичко. А пък професор Дирзен – няма как да стане. Няма ли. Хайде в Битерфелд при миньорите. Тогава един възрастен професор заяви, че макар да не е специалист по театър и драматургия, формално ще ми бъде научен ръководител. Така защитих тази докторска дисертация. Тя беше за структурни проблеми, всъщност от областта на теорията и техниката на драмата, за да избягна идейната страна на пиесите на Дюренмат, но това никак не беше лесно. Смисълът на цялото упражнение беше, че исках да работя като драматург на театър, а не ми се позволяваше с формалното възражение, че нямам документ за театрално образование.“ И така става. От 1973 г. Константин Илиев работи непрекъснато като драматург на театър. До 1978 в Благоевград, после в Драматичен театър "София”. От 1995 до 2007 г. е главен драматург на Народния театър "Иван Вазов". От 2008 г. до сега ангажиментите му са свързани с театъра в Пазарджик. Не е писал за конкретен театър или конкретен режисьор. Според него една пиеса, един текст трябва да бъде такъв, че да може да бъде въплъщаван на сцената от различни хора.

Татяна Лолова и Красимир Доков във “Франческа”, постановка на Маргарита Младенова в НТ “Иван Вазов”, 2002 година - снимка личен архив

Питаме го какви са разбиранията му за добра драматургия. Константин Илиев е лаконичен: „Като тръгнем от Аристотел и минем през Брехт, та до някой от съвременните автори, Дейвид Мамет например - съвсем различни времена, но и при тримата е едно, макар и изречено с различни думи. Аристотел: „Фабулата е душата на драмата”. Брехт се съгласява с него и буквално го цитира, макар да има съвсем други представи за драматичното и да въвежда понятието антиаристотелева драматургия. Мамет казва сюжет, но има предвид същото. Нещо, което се случва, история. Това е съществено, от там нататък са нужни много други неща, но…“, не довършва той. Да оставим многоточието му и за размисъл, обърнат не само към съвременната българска драматургия, но и към киното и литературата.

Последната реплика в пиесата “Наблюдателите” е: “Театър. Думата е театър”...

Константин Илиев е носител и на Международната Хердерова награда, връчена му във Виенския университет на 9 май 1996 г. Тогава той предлага, както е по регламент, за стипендиант съвсем младия тогава Георги Тенев, белетрист и драматург. Последната пиеса на Константин Илиев е „Наблюдателите”. „Държа много на нея. И за да го кажа с две думи - не се разбирам с режисьорите напоследък. Изглежда мислим различно. За театър, а може би и изобщо. Затова я публикувах само като книга под същото заглавие („Наблюдателите“) в издателство „Жанет 45”. Там са още две от по-новите ми неща: „Бетовен 21” и  „Златни мостове и Секвоя”.

Предпочитам този текст да се чете,

докато намери режисьора си, отколкото да бързам да видя на сцената нещо, което е далеч от намеренията ми.“ Константин Илиев изрича нещата с истинските им имена и състояния – човек на духа, не само на театъра. Държеше нашият разказ за раз��овора ни да е лаконичен. Но няма как да е така при този негов толкова интересен и богат живот. На финала ще цитираме Леон Даниел с думи за драматурга, написани през  1995 г. Днес звучат, като че ли още по-силно и вярно: „Константин Илиев не е съдник. Повтарям – за мен той е летописец. Най-близко е до Чехов. Както тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили на организма и… може би… се старае да им помогне с някоя от противоотровите на изкуството.” ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов, личен архив на Константин Илиев и архив на театрите

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Левски и ние – 30 години по-късно

„Левски и ние” е заглавието на един документален филм, който направих преди 30 години в Студия за телевизионни филми „Екран”. Тогава пак имаше кръгла годишнина от рождението на Васил Левски – 150 години. Сега отбелязваме 180 – та му годишнина. И е интересно да се види колко неща са се променили и същевременно – не са.

Годината беше 1987 - време, когато зрееше промяната, която дойде след две години. Тогава някак си Левски събираше точно въжделенията на хората за промяна. За това и споровете около това дали трябва на всяка цена да се търси гроба му или по-цивилизованото отношение към Левски, като голям национален капитал, а не само като икона за поклонения, бяха изключително яростни. Изразител на „гроботърсачите” беше писателят Николай Хайтов, а на учените, които искаха да се говори за истинския принос на Левски в нашата история като политическа и човешка личност с изключителни качества беше проф. Николай Генчев. Тогава беше излязло и дългогодишното му аналитично изследване в книгата му „Васил Левски”, която предизвикваше изключителен интерес, особено сред студентите.

272 аудитория на Софийския университет “Св. Климент Охридски” беше препълнена за дискусията с проф. Николай Генчев - кадър от филма “Левски и ние”

Незабравима беше срещата на проф. Генчев със студентите в препълнената 272 аудитория на Софийския университет, която след две години щеше да се превърне отново в централно място за студентски дискусии и протести. Всичко това го има във филма. Както и споровете около поредния провален конкурс за паметник на Левски, който и никога не се реализира. И може би по-добре, защото тези в Карлово и София, и другите по-малки са напълно достатъчни. Или както каза един от студентите на дискусията с проф. Генчев: „Защо трябва да му строим гори и паметници, трябва да го присадим тук” и посочи главата си. Така че онова време беше пълно с емоция и с различни опити на хората да изразят своето отношение към Левски и чрез него към обществото, в което живеехме. Различни бяха начините, които хората намираха като подходящи за себе си – едни плуваха с лодки по Дунав, друг правеше пешеходен тур из България, самодейци му строяха паметник край Габрово, мъж си беше поставил образа му на къщата си… Някои начини да изразят своето уважение бяха може би леко наивни, но чисти в своя стремеж. И бяха далече от официозните мероприятия.

И още от дискусията - кадър от филма “Левски и ние”

Може би точно за това този филм не беше излъчен тогава по БНТ. Трябваха „юбилейни” филми. И най-интересното е, че вече 30 години „Левски и ние” не е излъчен цялостно по националната ни телевизия, на която е собственост. Непрекъснато се искат да бъдат използвани малки откъси, но никога филмът не е излъчен цялостно. Може би Левски продължава да бъде отново онази взривоопасна фигура, каквато беше през онези години. Току виж някой патриот, който сега отгоре на всичкото е на власт, се обидил, че Николай Генчев не се съгласява с Николай Хайтов и спорът възникне отново, въпреки че и двамата са отдавна покойници. Впрочем, във филма участваше и още един също покойник – братът на алпиниста Христо Проданов, който живееше в Карлово. И той си спомняше във филма, че пред паметника на Левски в града на Апостола са държали речи и партизанка, и бранник през годините, а самият Христо Проданов е взел със себе си в последния си поход към Еверест портретче на Левски. Д-р Желю Желев, бъдещият първи демократично избран президент на България, също беше написал есе за Левски и в първия вариант на филма имаше и кратко интервю с него, което впоследствие беше изрязано по настояване на тогавашното ръководство на СТФ „Екран”, за да може филмът да предаден на БНТ. Но както се оказа, пак не беше излъчен.

Но да се върнем отново към отношението на хората към Левски тогава и сега. Някак си през онези години Левски беше надежда и опора на различното мислене. А сега като че ли ни е безразличен. Да, има събития, които се правят във връзка със 180 – годишнината от рождението му, но са някак служебни и официозни или лишени от въображение. В Столичната библиотека е подредена експозиция „Образът на Апостола в българската и световната литература и в изобразителното изкуство”. За съжаление, обаче, наред с книгите /впрочем книгата на Николай Генчев я няма във витрините/ са подредени репродукционни изрезки на табла в малки формати. Разбирам, сложността да се намерят автентични картини, но съм убеден, че при желание и упоритост, биха могли да се покажат.

Една от витрините на изложбата в Софийска градска бибилиотека

БНТ пък вместо да покаже доста от документалните филми за Левски /не само „Левски и ние”/, които притежава във фонда си, за да се види отношението към Левски през годините, се �� опитала да направи „иновативно” и „креативно” предаване „Левски в моя град”. Вижда се очевидната предпоставеност на тезата, че се търси непременно дали Левски е бил в този град. А самото участие на учениците е явно организирано, а не спонтанно, което не разкрива особен интерес. Това, че кадърът се разделя и минава от черно-бяло в цветно е по-скоро претенциозно и не допринася за автентичността, която липсва. А и не знам дали е по-важно за младите хора да разберат дали Левски е създавал комитет в съответния град, отколкото да се докоснат до измеренията на неговата личност. Впрочем, имало е много различни опити да се създаде добър игрален филм за Левски, завършвал почти винаги с провал. Да не говорим за 133 - метровия паметник на Левски, който искаха да му строят край Свиленград, за да гледал към Турция. Слава богу, че тази нелепа история позаглъхна, надявам се завинаги.

Константин Илиев

Искам да припомня откъс от разговора с драматурга Константин Илиев във „въпреки.com”, в който става дума за знаменитата му пиеса „Великденско вино”, определена за най-добрата пиеса на изминалия 20 век, която продължава да се играе по нашите сцени: „В крайна сметка пиесата пак е за Васил Левски през погледа на поп Кръстьо, разбира се. За Левски, като се изключат простотиите, които разни идиоти пишат по стените във връзка с футболния отбор, никой не си позволява да каже лоша дума. Има и други много уважавани личности от онова време – Ботев, Бенковски, но все пак Левски си е Левски за българина. По спора за поп Кръстьо - виновен, невиновен, едно денонощие няма да ми стигне да кажа какво мисля. Толкова приказки са се изприказвали, чел съм и слушал какво ли не. Има хора, които твърде едностранчиво се опитват да представят нещата, а те никак не са прости и еднозначни”, каза Константин Илиев.

Проф. Николай Генчев - кадър от филма “Левски и ние”

И ми се иска да завърша с думи на проф. Николай Генчев от филма „Левски и ние” от прословутата дискусия в Софийския университет преди повече от 30 години, за която стана дума: „Днешната, съвсем настоящата реакция по отношение на Васил Левски също е пълна със социални терзания и социални желания. Трябва ни този Левски, който е против това, против което ние се борим, сегашните генерации се борят. Този Левски, който удовлетворява нашите разбирания за добро, за човечност, за порядъчност, за ред, за сигурност, за гаранции. Който ще ни осигури прогрес и напредък. Но всяко поколение се изменя. Както своите искания, така и отношението към Левски. Този образ има една особеност, която точно Вазов е забелязал – че колкото повече минава времето и колкото повече се въртим около него, колкото повече, както е казал Вазов, чоплим неговата биография, толкова повече оре��лът около него нараства. Защото той наистина е една неповторима и гениална политическа личност. А за какво ни трябва, всеки знае за какво ни трябва Васил Левски. Но не в този смисъл да казваме на децата – ти няма да чупиш пейката, защото Васил Левски не би я счупил. А в този смисъл, че той е един национален капитал, който в историческата памет и в националното съзнание създава национално самочувствие, създава възможност да видим кое е лошо и добро, създава ни възможности и като личности да се съизмерим, като народ да се съизмерим. Това е голямата измерение на Левски”, каза тогава проф. Николай Генчев. Тези думи важат и сега, и трябва да открием неговото измерение и в днешния ден. И не служебно, а дълбоко личностно и дори интимно… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов