#специално юбилейно издание

[vprki]

Греди Асса: Продължавам да вярвам в пътуването, а не в пристигането…

 „Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Живописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия.“ Каза за „въпреки.com” неподражаемият и прекрасен художник проф. Греди Асса.

Планирахме с него да се срещнем за този наш разговор преди изложбата му в Градската художествена галерия в Созопол, част от Програмата на 40-ото юбилейно издание на Празниците на изкуствата „Аполония“ или по време на вълнуващите събития на Фестивала. По лични мои малко екстремни причини тези планове не можаха да се реализират, за съжаление. Затова му зададох няколко въпроса по мейла преди това, една идея обстоятелствени, като в свободен разговор, все едно, че сме срещнали очи в очи…

Греди Асса при откриването на изложбата в Созопол

Годината е специална за теб не само заради юбилейната ти годишнина. Всъщност, тя започна в края на миналата, когато се откри изложбата ти в „Ракурси“ „Край езерото“ и с нея влезе в 2024. После последва изключителната ти юбилейна в СГХГ „Пътувания“. След нея във Велико Търново и както се обяви, че тази година си носителят на Националната награда за живопис „Захарий Зограф“ в Самоков. А сега предстои изложбата ти в ГХГ в Созопол в рамките на 40-ото юбилейно издание на „Аполония“, фестивал, с който си свързан много. В традиционния анонс, който правим с Маргарита Димитрова, артистичния директор на Фондация „Аполония“ преди Фестивала тя сподели, че в ателието ти е видяла творбите ти, които ще покажеш в Созопол, създадени специално. Беше зашеметена, открила е нещо, което не е виждала досега – тъга, неистово усещане за времето, в което живеем…

Маргарита Димитрова и Греди Асса в Созопол

Ти винаги ни изненадваш с различния си поглед, с новаторството ти. Но какво е това специално, с което тръгна към тази изложба за „Аполония“? Кой е новият ти разказ, защото в годините съм се уверила, че всяка твоя картина е разказ или приказка, видение или реалност?

Благодаря ти за топлите думи и за припомнянето на важните събития, които белязаха тази моя година. Влизането в седмото десетилетие за мен не е преминаване към точка на пречупване. Важните неща, които ме вълнуват са непроменими. Живописта остава голямата ми любов, на която посвещавам времето си, мислите си и цялата си енергия. Когато вляза в ателието, прахът от всекидневието изчезва. Радвам се, че си уловила желанието ми да се променям и винаги да експериментирам с нов подход. Този жест е обратното на рекламисткото убеждение, което се пренесе и върху живописта, че един автор трябва да се държи като бранд: да бъде мигновено разпознаваем. Тази тиражирана версия на себе си е досадна.

"Черно море"

Експериментът движи напред изкуството. Влизането в предвидим калъп или в някакво злобод��евие, едва ли радва публиката. В изложбата „Пътешествия: острови, морета“, която със съдействието на Иво Милев /той бе куратор на юбилейната изложба „Пътувания“ на художника в СГХГ- б.а./  подредихме за „Аполония“, отправната ми точка е беше картината „Хоризонт“. Бях я нарисувал, когато получих предложението да участвам в това 40-ото издание на Фестивала. И започнах работа в тази посока. Обикновено работя в серии. Това ми позволява да навлизам в дълбочина и да усложнявам търсенията си.

"Хоризонт"

Въпросът ти за разказа, който стои зад всяка картина е много важен. Доскоро в нашето съсловие  имаше съгласие, че наративният пласт в живописта е преодолян етап от историята ѝ. Постмодерният край на разказите бе приет с ентусиазъм. Аз също съм се стремил работите ми да внушават, а да не разказват. Днес постмодернизмът е „стара новина“. На негово място все още няма равностойно по влиятелност течение. Напоследък разполагам картините си между фикцията и реалността. Те са двете страни на една монета. Не могат една без друга и вместо да се противопоставят, се преплитат.

"Фрегата"

В твоите „Пътувания“ откри ли своето търсено място? Ще те цитирам:„Основният проблем на евреите е, че те, ходейки по земята, ��се търсят земя. Може би този проблем стои някъде дълбоко и в моите работи. Струва ми се, че те много по-малко са свързани с конкретни места и много повече с броденето между тях, с пътешествието.“ Ателието ли е това място, домът ти, Пустинята, Исландия, Париж, Гърция, Созопол, срещите с приятелите в Долно Камарци, например, или работата със студентите в НХА?

"Пасаж"

Продължавам да вярвам в пътуването, а не в пристигането до конкретно място. Обичам хората, с които са свързани местата, които изброяваш. Те придават емоционална плътност на пространството на дома, на местата за приятелско общуване, на учебната зала. Привързвам се към места, когато имам потребност непрекъснато да преживявам гледките им.  Трите реда разноцветни планини в далечината, които се променят с всеки час от деня и се виждат от къщата  ни близо до язовир Сопот, са моята медитация.

И, все пак, какво се случва, когато си сам пред бялото опънато платно или лист хартия? Накъде тръгваш, тогава?

"Среща"

Когато съм  пред платното, обикновено ме напътстват множеството рисунки, които съм правил преди това. Често това е подсъзнателен процес на припомняне и нямам нужда от патерицата на листа. Замислям картините си като цикли. Така имам възможност да експериментирам с различни подходи. Когато съм натрупал много часове работа, съсредоточен върху дадена проблематика, достигам в дълбочината на мисловния пласт на картината.

"Големият остров"

Нямаше как да видя на живо изложбата на Греди в Созопол. Но великолепните снимки, които им изпратиха със съпругата му Жана Асса, тези, които сподели художникът Чавдар Гюзелев и фотографиите на Тихомира Крумова, която документира вълнуващо фестивала Аполония“ показват красотата и атмосферата на изключителната експозиция в Художествената галерия на Созопол.

Все пак споделям тук какво написа на стената си във фейсбук доц. Георги Лозанов, което заслужава да се чете и препрочита, защото не е просто приятелски възторг, а дълбокият художествен, философски, лично преживян смисъл на изкуството на Греди Асса.

"Танцуващият ледник"

„Едно от ненадминатите естетически удоволствия в Созопол на тази 40-а Аполония носят картините от изложбата на Греди Асса „Пътувания: острови, морета“. Живопис, създадена сякаш от въздух и светлина, която привлича погледа, за да го освободи от умората на задължителните гледки, преди да го пусне отново да обикаля релефите на реалността. Реалността обаче ни най-малко не е изключена от картините, а задвижва в тях лични преживявания, работа на паметта, културни препратки, митологични архетипи… Външният предмет – в случая на моретата и островите, е влязъл в Аза и е станал негово вътрешно въображаемо, напуснал е физическия си прототип и е придобил трансцедентална лекота. На практика това значи живопис, която пресреща фигуралното и абстрактното, докато се загуби разликата помежду им.

"Малкият остров"

Но с островите е още по-особено. Островът е суша, на която искаш да стъпиш и вода, която ти пречи да го направиш. Той е суша и вода, но не поотделно, както ни се явяват в своята наличност, а събрани от аза в невъзможно трето, което е по силите само на метафората. Островът е естествено възникнала метафора на себе си и в този смисъл той може да съществува само в изкуството. Художникът казва за него, че е „копнеж, илюзия, фикция, идея, мираж…“, което е валидно за живописта му като цяло – тя дава метафорично битие на нещата, за да ни ги покаже такива, каквито те са за нас. Така че, каквото и да рисува Греди, в последна сметка рисува острови.“

"Вълна"

Но годината не е приключила за експозициите на Греди Асса – предстои в ГХГ „проф. Васил Захариев“ през октомври в Самоков, когато ще му бъде връчена на официална церемония Националната награда за живопис „Захарий Зограф“. Надявам се, че в избора му на тази изложба художникът ще покаже и от картините, които представи в Созопол. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: личен архив, Тихомира Крумова, архив на „Аполония“

P.S на „въпреки. com“: В годините сме писали много за изложбите на проф. Греди Асса, неуморен и изключително талантлив, различен автор, за вълнуващите лични разговори и срещи.  Благодарим за още много неща, най-вече за изкуството му, за споделените моменти, за приятелите, за липсите, за отношението към света, за доверието и приятелството.

Желаем му здраве, обич, вдъхновение!

[vprki]

Силно присъствие на моноспектакли на МТФ „Варненско лято“

Програмата на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ е калейдоскоп от български и международни продукции, от жанрове, стилистики и сценични форми. Тя има цел да открои спектакли по различен признак – значими теми за общността, иновативност на театралния език, артистично майсторство.  Каза за „въпреки.com” дни преди откриването на форума проф. Николай Йорданов, театровед и преподавател, директор на фондация VIAFEST, в навечерието на МТФ „“Варненско лято“ и Световен театър в София.

Целия текст може да прочетете тук. Сега се връщаме към неговите думи по-скоро като въведение към това, което съпреживяхме в няколко от дните на 32-ото издание на фестивала, което продължава до 15 юни. В рамките на Международния театрален фестивал „Варненско лято“ винаги се отделя специален акцент за място и за рефлексия върху по-общи проблеми на театъра и обществото. Тази година на 6 юни в сътрудничество с Фондация Homo Ludens се проведе конференцията на тема „Цензурата в изкуството: преди и сега“. ��я заслужава специално внимание и в следващ текст ще ви я представим подробно. Само уточняваме посока ѝ. Изкуствата от всички епохи се сблъскват с ограничения, които в по-голяма или по-малка степен обществото им налага. Историята на изкуствата ясно ни показва различните граници на артистичната свобода, а религиозната, моралната и идеологическата цензура са познати инструменти за контрол в авторитарните и тоталитарни общества. Какви са границите на свободата и несвободата пред артистите днес в условията на демократично обществено устройство? Съществуват ли съвременни форми на цензура и кои са те? Може ли да се постави знак на равенство пред всички познати ни форми на цензура? И не на последно място, в условията на военни конфликти как се променя разбирането ни за цензура и автоцензура?

Модератор на дискусията беше проф. Камелия Николова, а панелистите и техните теми: Тони Николов: „Мемоарите и пренаписването на историята като цензура“; Томаш Яшей: „Обратно към държавния социализъм? Невидимите форми на цензура днес в унгарските изпълнителки изкуства.“; Савас Пацалидис: „Кой има право да съди театралното изкуство?“

След представянето на трите доклада, бе проведена и дискусия по темата между всички участници, която също заслужава да бъде коментирана. Само допълваме, че тази тема, поне според нас, е своеобразно продължение на конференциите от фестивалните издания 2022 „Лабиринт на паметта: Театър и време“ и 2023 „Преосмисляне на театралното наследство от времето на комунизма“.

Припомняме, че по повод 30-ото юбилейно издание на МТФ „Варненско лято“ 2022 година проф. Николай Йорданов каза за „въпреки.com”:

Николай Йорданов

„Винаги съм мислил театъра като убежище за хуманността. Дълбоко вярвам, че той е важен за изграждането на ценности – не в този позитивистичен смисъл, че театърът допринасял за образоваността и култивираността на човека, а в смисъла, че истински стойностният театър изправя човека пред екзистенциалните дилеми, пред конфликтите на обществото, пред последствията от изборите, които прави отделният индивид…“ И екипът на VIAFEST остава верен на този свой професионален и морален избор. Уверили сме в годините и като журналисти и в партньорство, особено след създаването на Въпреки. И, когато коментираме фестивала не можем да не подчертаем, че и самата му програма като съставяне, независимо от обективни трудности е драматургически обоснована – кой спектакъл е избран, как следва в дните и защо. И винаги присъства независимия сектор като избор, главно на младите театрали. В този контекст отбелязваме и блога на фестивала, който изгражда картината на форума, която заслужава да бъде проследена и, за да разберем къде сме и като вълнение не само от/в театъра, но и като за екзистенциално усещане за света, в който живеем. Затова в разбирателство с главния му редактор Ангелина Георгиева публикуваме част от отзивите в него, предимно на чуждестранните гости.

Ангелина Георгиева

Международни театрални специалисти и журналисти се запознаха с български театрални продукции на фестивала „Варненско лято“, както специално организирана среща в пространството на Социалната чайна във Варна. И тук излезе важна новина, според нас. Следващата програма, по която ще работят в Театрална работилница „Сфумато“ е „Рей Бредбъри“, обяви проф. Маргарита Младенова. И уточни: „Не за фантаста Бредбъри, а за неговата антиутопия“. Програматори и изследователи от Германия, Гърция, Унгария, Хърватия и Чехия бяха специални гости на тазгодишното издание на програма „Шоукейс“ в рамките на 32-ия международен театрален фестивал „Варненско лято“, която се проведе с подкрепата на Национален фонд „Култура“ и в сътрудничество с фондация „Арт Офис“. От 2007 г. насам програмата преследва целта да стимулира обмена и сътрудничеството между българския и европейския театър.

Маргарита Младенова

Между 3 и 6 юни гостите имаха възможност да се запознаят с шест специално подбрани оригинални и новаторски български продукции, представени с превод на английски език. Те се включиха в среща-разговор с поканените артисти, а на 6 юни взеха участие и в панелната дискусия „Цензурата: преди и сега“, организирана от фестивала.

„Фестивалът представя широка картина на театъра в България, като показва както големите репертоарни театри, така и независимата сцена. Хората тук са щедри, приятелски настроени и позитивни, което засилва преживяването“, сподели Ейрини Мундраки, главен драматург на Националния театър в Атина, ръководител на неговия отдел за международни сътрудничества, както и преподавател в университетите на Атина и Пелопонес. Жаклин Добрева я попита за впечатленията ѝ от фестивалния шоукейс.  „Особено бях впечатлена от естетиката на постановката „О, щастливи дни“ от Бекет под  режисурата на Маргарита Младенова. Сценографията, която наподобява подобен на черна дупка калейдоскоп, през който наблюдавахме Уини, беше изключително интелигентна.

Рашко Младенов и Светлана Янчева в "О, щастливи дни"

Мисля, че за първи път гледам и Уили представен на сцената, което е рядкост в други постановки. Изпълнението на актрисата беше динамично и въздействащо, балансирайки между сантименталност и рационално сценично присъствие. Познавам работата на Театрална работилница „Сфумато“ и харесвам начина, по който Маргарита насочва режисьорската си стрела.

Не мога да не отбележа и играта на младия актьор в „Докато смъртта ме раздели“ (Димитър Ангелов), която също беше забележителна. Той изигра множество различни персонажи с невероятен финес. Въпреки че има части от постановката, които се нуждаят от по-детайлна и прецизна работа, талантът му беше очевиден.

Унгарската постановка „Моят славен живот с баба“ (Център за съвременни изкуства „Трафо“ – Унгария| Ласло Гьондьор & Ева Катона) имаше много интригуваща концепция. Идеята ми се стори наистина обещаваща, но за съжаление драматургичният материал подаде твърде много въпроси, без да ги изследва в дълбочина. Също така мисля, че мултимедията, видеата и физическото присъствие на актьора не взаимодействаха достатъчно органично.

Ейрини Мундраки

Много ми хареса спектакълът „Странна случка с куче през нощта“. Идеята с осиновяване на кученеце на финала ме изненада приятно. Много ми хареса актьорът (Стоян Радев на водещата снимка заедно с Калоян Желев), който изигра ролята на бащата. Той играеше ясно и точно, а изпълнението на младия актьор също беше на ниво, предвид сложността на ролята.

Присъствах и на постановката на Галин Стоев „Хага“ /може да прочетете тук и тук/ и я намерих за озадачаваща, особено по отношение на по-широкия въпрос за намиране на жизнено пространство във всяка страна или ситуация, която е под атака. Това ме накара да се замисля за по-дълбоките последствия. Но не мога да не спомена, че имаше някои изключителни моменти, като например сцената с балета.

За първи път посещавам театралния фестивал „Варненско лято“. От години чувам за  него, но никога не съм имала възможност да го преживея. Радвам се, че съм тук в тази обогатяваща и провокираща мисленето атмосфера.“

Желка Турчинович е селекционер на Хърватския театрален шоукейс. Тя казя пред Жаклин Добрева впечатленията си от фестивалната шоукейс програма.“Много ми е приятно, че имам възможност да гледам спектаклите от шоукейса на театралния фестивал „Варненско лято“. Харесвам такъв тип събития, защото в рамките на няколко дни мога да видя различни представления с интересни театрални поетики.

Желка Турчинович

Много ми харесаха спектаклите „Странна случка с куче през нощта“ (спектакъл на Драматичен театър „Сава Огнянов“ – Русе, по романа на Марк Хадън, сценична адаптация: Саймън Стивънс, превод: Любов Костова,режисьор: Боян Иванов) и „Племе“ (Театър „Българска армия“ от Нина Рейн, превод: Сава Драгунчев, режисьор: Зафир Раджаб). Представленията предлагат съвременна режисура, много добра актьорска игра, а темите, които засегнаха, са интересни и актуални. Забелязах и акцент върху ��оноспектакли тази година.

Надя Панчева /л/, Димитър Ангелов и Марион Дърова /д/

Силно впечатление ми направи спектакълът „Докато смъртта ме раздели“ (Spam Studios, от Дъг Райт, превод: Любов Костова, превод на заглавие: Стайко Мурджев, моноспектакъл на Димитър Ангелов, режисьор: Надя Панчева), който предлага интригуваща история, с много добра актьорска игра. Освен че актьорът имаше енергията да издържи цялото представление, той е въздействащ и автентичен.

За мен беше много интересно да присъствам на дискусията: „Цензурата: преди и сега“. Получи се страхотен разговор. Имахме възможността да чуем интересни тези и, разбира се, да направим разликата между цензурата по времето на социализма и днес. Мисля, че шоукейс програмата е много добре организирана и с разбиране и познания ни показва съвременния български театър.“

Томаш Ясай

Томаш Ясай е театрален критик и куратор от Унгария, главен редактор на Revizor, онлайн платформа за театрална критика. Той споделя с Десислава Василева свои впечатления от фестивалната програмата „Шоукейс“.

„Аз съм унгарски театрален критик и преподавам в университета Сегет. Преподавам история на театъра и драмата, анализ на спектакъл и театрална критика. Не съм за първи път на фестивала във Варна, така че виждам панорамно какво се случва в българския театър през последните години. Вместо да коментирам една по една постановките, които гледах, ми се иска да видя какво ги свързва.Това, което е много впечатляващо за мен тази година, е, че има много моноспектакли. Тази тенденция може да е свързана с финансови причини, но мисля, че става въпрос повече за артистични из��ори и решения. Тези артисти изследват самата форма: как човек може да стои сам на сцената и какви истории си струва да бъдат разказани. Тази тенденция не е характерна само за българските театри. Виждам същата тенденция и по европейските театри. Вероятно е свързано с пандемията от COVID и произтичащите от нея мерки за безопасност. Въпреки че преминахме пика на пандемията, последиците от нея остават.Това са само лични предположения, не мога да ги докажа или да твърдя, че съм правил проучване, но моноспектакълът – някой да стои на сцената и да разказва своята история – стана изключително модерен през последните години. Друга ярка тенденция на тазгодишния фестивал във Варна е присъствието на пиеси от англоезичния свят. Повечето от тези пиеси са съвременни. Например гледахме спектакъла „Вуйчо Ваньо“ – адаптация на Саймън Стивънс на едноименната пиеса от Чехов. Видяхме също „Странна случка с куче през нощта“, отново адаптация, този път на роман, от Стивънс и „Докато смъртта ме раздели“ – пиеса от Дъг Райт, който изпрати много мило съобщение до актьора и го чухме след представлението.

Ако приемем насериозно думите на Маргарита Младенова, която каза на вчерашната ни среща, че „Бекет предстои“, можем да смятаме Бекет за един от нашите съвременници. Пиесата му „О, щастливи дни“ също първоначално е написана на английски.

Калоян Желев и Стоян Радев в „Странна случка с кучето през нощта“

Така че за мен беше изненада да видя толкова много моноспектакли, повечето от които поставят оригинални англоезични текстове. Дори в пиеси като „Странна случка с кучето през нощта“, където има много герои на сцената, има една много важна фигура в центъра. Този тип пиеси аз наричам монодрама с много актьори на сцената. Това са двете основни тенденции, които забелязах.“

Немският театрален журналист Дитер Топ споделя пред Анита Ангелова впечатленията си от спектаклите „Странна случка с куче през нощта“ и „Хага“, част от програмата „Шоукейс“.

„Аз съм журналист от Германия и работя за организацията Културен форум Европа. Наскоро имах удоволствието да присъствам на фестивал в Букурещ и имах няколко свободни дни преди да се отправя към следващия си фестивал. Чух за Международния театрален фестивал „Варненско лято“ и ето ме тук.

Дитер Топ

Бях особено заинтересован да видя български театър, защото пътувам много и съм гледал много представления от различни страни, но засега само две от България. Познавам спектакъла „Странна случка с куче през нощта“ от неговата премиера в Русе и още тогава бях много впечатлен. Спектакълът се занимава със специфична тема – отношението към  деца със специални нужди. Но той не е само за това, а и за развиване на съчувствие и разбиране към тези деца, за това да ги обичаме такива, каквито са. Историята се фокусира върху момче, което не може да се отдалечава повече на 50 метра от дома си, но внезапно събра смелост да си купи билет, да се качи на влак, да отиде до Лондон, да намери майка си, да реши всички проблеми и накрая да се върне у дома. Посланието беше чудесно и представлението много ми хареса. В рамките на фестивала гледах спектакъла, с който се откри шоукейса – „Хага“. Намирам го за превъзходен. Напомни ми за „Великият диктатор“ на Чаплин, защото, както Чаплин казва: „Трябва да накараме хората да се смеят на диктаторите“. Точно това прави украинската авторка и най-вече режисьорът Галин Стоев, който вече работи във Франция. Той е много известен и се вижда защо. Представлението беше поразително и показва как да гледаме на диктаторите.

Галин Стоев и Саша Денисова след премиерата на "Хага" в Народния театър "Иван Вазов", септември 2023

Особено сега, когато Европа все повече се отклонява към крайно дясното с наближаващите избори, диктатурата сякаш заплашва отвън. Нека се надяваме на най-доброто и че хората ще станат по-отворени, че няма да не се заразяват от фалшиви новини, че ще използват своя разум и ще се доверяват на официалните медии. „Хага“ беше едно от най-впечатляващите представления, които съм гледал през последните няколко месеца.

Нека споделя една тайна с вас. Повече от 30 години организацията, за която работя – Културен форум Европа, връчва награда за културни постижения. След като гледах „Хага“, писах на борда на организацията, предлагайки да връчим на режисьора, на авторката на пиесата и на представлението нашата награда. Имам добро предчувствие за това и обещавам да работя за тази идея заедно с други, които я споделят. Ще останем във връзка по този въпрос.“

Тони Николов

Журналистът и философ Тони Николов, главен редактор на Портал Култура и списание „Култура“, беше сред участниците в панелната дискусия „Цензурата: преди и сега“. Пред Анита Ангелова той споделя впечатления и от гледаните от него спектакли от фестивалната програма.

„Двата спектакъла, които гледах тази вечер – „Племе“ и „Saline Nebula“ (идея: Виолета Витанова и Станислав Генадиев, изпълнява: Марион Дърова), са много интересни. „Племе“ разгръща проблема за съвременната идентичност, разпадайки я. Постановката хваща добри акценти на предела на трудността – през езика на глухонемите, през жестовия език, към реалния език и в сблъсъка между двата се създава полето на интерпретация на спектакъла.

Това, което беше невероятно в изпълнението на Марион Дърова, е пречупването на човешкото тялото. Самата му безпомощност по някакъв начин го възнася. Физически театър до пределна степен на трудност. Бих искал да я поздравя за това, което направи.

"Племе"

Вижда се промяна в развитието на Международния театрален фестивал „Варненско лято“.  Това, което прави впечатление, е, че се наблюдава появата на тематични връзки между селектираните спектакли. Проблемът за идентичността е един от тях. Връзката по такъв начин е направена, че логично преминава от едно към друго. Видях тази тема в „О, щастливи дни“, в „Племе“, както и сега в пърформанса на Марион Дърова. Може би това е разликата от предишни години и може би към това ще се върви и занапред. Възможно е да се направи една по-голяма селекция, която от политематична ще премине към монотематична линия.“

Савас Пацалидис е театрален критик и професор от Гърция, главен редактор на онлайн списанието Critical Stages, издавано от Международната асоциация на театралните критици. Той споделя с Десислава Василева впечатления от фестивалната програма „Шоукейс“.

„Дойдох на фестивала, за да пиша за него за онлайн изданието Critical Stages. За четвърти път отразявам този красив фестивал във Варна.

Савас Пацалидис

Той представя голямо разнообразие от стилове и представления, което го прави по-оживен, по-привлекателен и по-интересен. Някои от предаванията са по-близки до моя вкус и ги харесвам повече; други харесвам по-малко, но това се случва на всички фестивали. Не можете наистина да харесвате всичко. Някои пиеси те докосват повече; някои те докосват по-малко. Не за първи път се чувствам така. Всеки път, когато идвам тук, имам това чувство. Тръгвам си, като си спомням някои спектакли повече, други по-малко, но като цяло атмосферата ми харесва. Много компактен и красив фестивал.

От всичко, което гледах, най-много ми хареса „Племе“. Мисля, че режисьорът се е справил много добре с пиесата на Нина Рейн. Доколкото разбрах, той е много млад и също така е актьор в Народния театър.

От ляво на дясно: Савас Пацали, Зафир Раджаб, режисьор на "Племе", Албена Тагарева, Арт офис и Станислав Генадиев

Той е многообещаващ творец. Наистина ми хареса начинът, по който е подходил към „Племе“ – с различните групи хора, техните чувства и как се държат един към друг. Хареса ми и кинематографичният дизайн на сцената с отворите и вратите, позволяващи панорамна гледка към всички хора, замесени в една и съща история. Бяха изобразени различни състояния и то по интересен начин.  Актьорската игра, особено на двамата млади мъже (Симеон Дамянов и Ясен Атанасов), беше много добра, те страхотни актьори. „Племе“ е моят фаворит тази година.“

Очаквайте още текстове при нас за МТФ „Варненско лято“ в контекста на случващото се в българския театър и не само… ≈

„въпреки.com”

Снимки: Росен Донев, архив на VIAFEST и театралните продукции

[vprki]

Милко Божков: Картината добива своя смисъл в очите на тези, които я гледат

В годините сме писали много за  изключителния художник Милко Божков, за изложбите му, за невероятното му присъствие като автор и свободомислещ човек. От миналото лято досега след мащабната му ретроспективна изложба живопис, графика и рисунка в ГХГ– Варна в рамките на Десето юбилейно издание на “Август в изкуството” последваха две забележителни негови експозиции в София, както и представянето на луксозен албум с негови репродукции в СГХГ. Сега изкуството му засиява с изложбата „Милко Божков.P.S.“, заемаща три зали на „Ш��пка“ 6.

За новата си мащабна експозиция с лаконичното заглавие "P.S."/ "Послепис" Милко Божков споделя пред "Артефир" на Програма „Христо Ботев“ на БНР: "Пост е, докато един художник нарисува картината, след това скриптум е, когато зрителите я гледат. Картината добива своя смисъл в очите на тези, които я гледат."

В изложбата се срещат различни жанрове и техники. "Най-ранната работа в тази експозиция е от 80-те години и картините стигат до наши дни. Голяма част от експозицията са етапите, подготовката и реализацията на три библиофилни книги. Първата е „Елегия“ по един древноегипестки поет, втората – "Думи и графити" с Борис Христов и третата е без текст – само литографии. На мен ми беше любопитно да ги видя, събрани заедно със съмненията, задраскванията, отказванията от един образ и преминаването към друг", казва художникът. „Елегия“, подготвяна от 1983 до 1987 година, отпечатана в 20 екземпляра, като във всеки отпечатък текстовете са написани ръкописно от Милко Божков.

Куратор на изложбата е Пламен Моневски /на водещата снимка заедно с художника и Любен Генов/, който във въведението към нея пише много емоционално с обич и възхищение пред изкуството на Милко Божков. Припомняме, че изключителната изложба на художника „Салонът на природата“, ��дъхновена от стихове на Борис Христов беше експонирана първо през септември 2021 година в Арт център Плевен с уредник Пламен Моневски, а в края на същата година в СГХГ. Изложбата бе придружена от великолепното издание на Методий Петриков (изд. Методиеви книги, 2020) и Giclee арт принтове на живописните творби върху хартия Hahnemühle Museum Etching.

Изложбата на Милко Божков, която се откри на 18 април в залите на СБХ на „Шипка“ 6, е плод на тригодишна подготовка от няколко негови приятели.

„Начинът за осъществяване на този проект бе воден от една единствена дума - ,,отношение"... Към автора, към творбите, към подбора, към представянето, към зрителя ...и най- вече към ,,цялото".

Чрез изложбата подготвения зрител може да добие един общ поглед за духовното ниво на автора,за многопластовата му, сложна в психологическо отношение живопис,за търсенията и намиранията, както и да се види протичането на неговата  мисъл и интуиция във времето/Промяната/. На физическо ниво – занаят. Там всичко е ясно...За Милко тайни няма нито в една от представените техники - графика, акварел, живопис. И тава го нарежда до Автори като Стоян Цанев  в графиката, Никола Маринов в акварела и Иван Вукадинов в живописта.

За младите художници събитието в прагматичен план може да бъде използвано като учебник от висок клас. Изложбата не си поставя никакви цели.                                      

Тя Е.

Частица от Милкобожковата хармония!

А там думите са излишни.“

Пламен  Моневски

На пръв поглед изложбата „Милко Божков. P.S.“, заемаща три зали на „Шипка“ 6, представя многобройни творби, изпълнени с различни техники – живопис с масло и акварел, графика – офорт, литография, акватинто, преге, също и рисунки. Но всъщност всички те, или в много голямата си част, са свързани етапи в един и същ процес по създаването на крайното произведение. Тук са и оригиналните цинкови плочи на графиките.

В централната зала, фронтално срещу входа, е единствената картина, рисувана специално за изложбата. Тя представя автора такъв, какъвто е в момента – по-абстрактен, философски минималистичен. До тази творба е композицията „Тайната вечеря“ – с абстрактно изобразени символи на апостолите, различими в тънките цветни линии за всеки, подчинени на схематично изобразено то им място около трапезата на Исус. Паднал долу, под реда на апостолите, е Юда, изобразен чрез кесията му, натежала от сребърниците и срама, с огледална повърхност, в която всеки зрител би могъл да види лицето си, и с надписа „Един от нас ще...“ вместо Христовото „Един от Вас (ще ме предаде…).

Това е само фрагмент от изложбата, в която кураторът Пламен Моневски представя в съвършена композиция творческия процес  при художника Милко Божков, като преминава през различни етапи и знакови творби. Някои от тях са показвани само в Люксембург и са собственост на колекционери, сега са и пред публиката у нас.

Припомняме и откъс от текста на изкуствоведа Румен Серафимов, написан за „въпреки.com” миналата година и включен в прекрасния албум, обгръщащ красиво забележителното изкуство на Милко Божков, озаглавен „МИЛКО БОЖКОВ И НЕГОВАТА АРКАДИЯ“

„Милко Божков е една от най-ярките личности в изключително силното поколение, което влиза в изкуството ни в началото на 1980-те години и внася в него истински съвременен дух въпреки ограниченията ��а тоталитарната естетическа нормативност. Той е в основата на много ��ови явления, стилови посоки и иновативно изразяване у нас, и се оказва, че мисленето му е адекватно на хипермодерното разбиране и осъзнаване за необходимостта от преоткриване на сериозните духовни идеи в съвременното изкуство. Мисля, че винаги в изкуството си Милко Божков е изобразявал местата и състоянията, които са му носили хармония и в които се е чувствал щастлив. От самото начало той визуализира представата си – осъзната или интуитивна, конкретизирана или абстрактна – за своята лична Аркадия (с това име са назовани немалко негови картини и графики). Открива я преди всичко в детството си, от което в творбите му се явяват незаличими в съзнанието му образи – реката, върбите, поляните, хълмовете, дворовете, птиците, сезоните, луната. Като човешки или ангелски фигури от друго времево и пространствено измерение, в сцените на един голям автобиографичен цикъл (2012–2013 г.) преминават почти незабележимо бродираните силуети на майката и бащата, на някогашното момче, и носят своя носталгичен романтизъм.

„Онези жълти и горещи детски лета…Сълза се отронва в пепелта на душата ми и я прави на кал. Де е Господ, да я омачка отново!“ – пише в прекрасните си текстове Милко Божков. Понякога той вгражда деликатно текст в картината като изумителния стих на средновековна китайска поетеса: „Недей, недей докосва с крак най-горното стъпало!

Милко Божков изрисува поезията на Борис Христов и светлините на пейзажа.

Напразно тревожиш безкрая, човече –

нима съзвездията по крилете на Калинката

не ти разкриват, че върху твойта длан

е кацнала Вселената – и вече си пристигнал… Борис Христов

В преситената с виртуална реалност и всякакви спекулации образна среда, той съхранява все по-ценното ръкотворно и сетивно отношение към пластическия език, запазва класическата картинност с всичко трайно и стойностно в нея, извайва „скъпоценна“ живописна материя, която носи радост и наслаждение от всяка мазка и линия, от всеки жест. На фона на съвременния визуален  маниеризъм у нас, в който самоуверено шества външноефектната, но повърхностна и в повечето случаи празна, инфантилна игра с концептуални конструкти, изкуството на Милко Божков носи светлината на висококласично художествено „вчувстване“ в същността и образния живот на един богат интелектуален и душевен свят. С изключителната си дарба и забележителна ерудиция той е способен да създава висококултурно изкуство, в което с удивителна мъдрост смесва, съпоставя и интерпретира времена, култури, естетически, морални и философски категории.

В него, с неизчерпаемите преображения на формата той сякаш събира разпилените, но все още живи територии и оцелели свидетелства на чистия, универсален дух. Затова, когато съзерцавам изкуството на Милко Божков, се връщам към онази красива, мистериозна фраза: Et in Arcadia ego! („И аз бях в Аркадия!“).“

А ние като публика сме огрени от сиянието на неговата експозиция „Милко Божков.P.S.“

Изложбата му в залите на СБХ на „Шипка“ 6 продължава до 24 май, а ще бъде и част от програмата на „Нощта на музеите“ на 18 май. Преживейте я, потопете се в нейното сияние!  ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Виолета Апостолова – Лети

[vprki]

Автор на легендарното списание Art Monthly  се срещна с екипа на „Съседите“

Световно известното британско списание за съвременно изкуство Art Monthly подготвя обширен материал за проекта „Съседите“, с който България ще се представи на 60-ото юбилейно издание на Венецианско биенале за изкуство. Информира комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова.

Авторитетната писателка и режисьорка Жулиет Жак (Juliet Jacques) прекара няколко дни с екипа на проекта – Лилия Топузова, Красимира Буцева и Джулиан Шехирян и техния куратор Васил Владимиров.

Тя имаше време да надникне в творческата лаборатория на артистите и да разговаря за начина, по който се създава мултимедийната инсталация, интерпретираща чрез намерени обекти и свидетелски разкази от концентрационните лагери край Ловеч и Белене,  темата на куратора Адриано Педроза - Stranieri Ovunque („Чужденци навсякъде“). Мотото на Венецианското биенале през 2024 г. отвежда към темите за миграцията, изгнанието и „чуждестранния произход“.

От ляво на дясно: Лилия Топузова /в гръб/, Васил Владимиров, Красимира Топузова, Джулиан Шехирян и Жулиет Жак

Жулиет Жак имаше възможност да се потопи в атмосферата на мултимедийната инсталация чрез работната възстановка на стаите в специално нает за целта склад. В него артистите прекарват почти денонощно последните оставащи дни до заминавате им за Венеция.

Красимира Буцева /л/ и Жулиет Жак /д/

Проектът изследва механизмите на индивидуалната памет, като концентрира художествено изследване, свидетелски разкази, теренни проучвания, етнография и технологии в символното изграждане на три стаи – дневна, спалня и кухня. Дневната говори с гласовет�� на помнещите. Спалнята символизира онези, които помнят, но не говорят, а кухнята е посветена на оцелелите, които не помнят и мълчат, както и на загиналите. Тя е боядисана в бяло.

Лилия Топузова /л/ и Жулиет Жак /д/

Един от често задаваните въпроси към комисаря на българското участие д-р Надежда Джакова е очаква ли се проектът да бъде разбран от хора, които никога не са живели при комунизъм. Според нея, фактът, че проектът е създаден от хора, които не са живели преди 1989, / с изключение на Лилия Топузова, но тогава тя е била още дете – б.р./ им дава необходимата дистанция, трезвост, емоционалност, която не е обременена. Д-р Джакова се надява, че по този начин и публиката да възприеме проекта – без предразсъдъци и обремененост.

Art Monthly е основано през 1976 г. и е най-дълго утвърденото списание за съвременно изкуство във Великобритания. Отличителна характеристика на интервютата в изданието, е че те осигуряват непосредствен достъп до мисловните процеси на художника и предлагат разкази за променящия се творчески процес.

60-ото Венецианско биенале за изкуство ще се проведе от 20 април до 24 ноември 2024 година. Националният павилион на Република България се организира от Министерството на културата на България и се продуцира от Националната галерия и комисаря Надежда Джакова.

Припомняме, че наскоро комисарят на българското участие д-р Надежда Джакова, заедно с част от авторите, спечели конкурса за представяне на България на Биеналето за изкуство бяха във Венеция за среща с италианския екип. Предстои да бъде уточнено пространственото позициониране на експозициите в Зала „Тициан“ (Sala Tiziano) в Centro Culturale Don Orione Artigianelli, близо до Моста на Академията. Центърът е построен 1423 година, основан като манастир и посветен на грижите за болни хора, паметник на културата, както подробности около откриването на Биеналето и програмата на официалната делегация от българска страна. 

От ляво на дясно: Красимира Буцева, Васил Владимиров, Джулиан Шехирян и Лилия Топузова

„Съседите“ е в контекста на мотото, избрано от куратора  Адриано Педроза за разглеждане на темата “Чужденци навсякъде” на 60-ото издание на Венецианско биенале за изкуство през 2024 година. С публикации във „въпреки.com” ви срещнахме с авторите на проекта „Съседите“. /Може да прочетете тук, тук и тук/. Наши гости в следващи текстове ще бъдат и кураторът Васил Владимиров, комисарят за участието ни във Форума д-р Надежда Джакова, председателят на журито за българския избор проф. Венелин Шурелов, както и негови членове. Всичко предстои…Дели ни само месец до откриването на 60-ото Венецианско биенале. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив на Българското участие на Венецианското биенале

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: „Софийски музикални седмици” отбелязват 50-годишен юбилей с богата програма

Над 60 концерта с повече от 340 артист - изпълнители от 22 държави включва 50-то юбилейно издание на Международния фестивал „Софийски музикални седмици”. Откриването е на 23 май в зала „България” с изпълнение на Камерен ансамбъл „Софийски солисти” и Софийска филхармония със солист пианиста Людмил Ангелов под диригентството на Пламен Джуров, директор и художествен ръководител на фестивала. В програмата са творби на Шопен, Александър Розенблат, Бизе – Шчедрин и Панчо Владигеров.

На пресконференцията преди началото на фестивала един от организаторите Момчил Георгиев представяйки програмата каза, че първоначално имали намерение за около 50 прояви, които да се свържат знаково като брой с юбилея на фестивала, но са се оказали повече. А закриването е на 30 юни отново в зала „България” с премиери на творби от Михаил Големинов, Емил Табаков, Майкъл Типет, Гия Канчели в изпълнение на Камерния ансамбъл „Софийски солисти” под диригентството отново на Пламен Джуров и солисти цигуларите Минчо Минчев и Николай Минчев, както и Мирослав Димов – ударни инструменти.

Проф. Пламен Джуров

Самият фестивал през годините е претърпял различни трансформации, но както каза Людмил Ангелов на пресконференцията още като ученик в Музикалното училище този фестивал е бил за него голямо преживяване. Гостуването на световни артисти от музикалната сцена е създавало усещането за специално събитие, което се е запазило и сега, когато вече самият той е канен. Началото на „Софийски музикални седмици” е през 1970, но идеята за основаването им се заражда доста по-рано, в средата на 60-те години на ХХ век, във връзка с вече придобилия популярност Международен конкурс за млади оперни певци в гр. София, проведен за първи път през 1961.

В основата на модела на „Софийски музикални седмици” от основателите е заложена идеята София да бъде мястото, където „Изтокът да среща Запада”. Именно тя е формообразуваща за концепционната стратегия на фестивала, обосновава международния му характер още от самото му създаване, а същевременно представлява и ключ към неговото структуриране. От самото си начало Международният фестивал „Софийски музикални седмици” представлява европейски по своята същност проект, замислен по модела на авторитетни форуми от световната фестивална практика. Даже се разказва анекдотична случка, когато  „патриарсите” на българската музика /Владигеров, Пипков, Стайнов, Кутев, Големинов и др./ обсъждали името на фестивала. И Богомил Стършенов /с голям принос за създаването и утвърждаването на Седмиците/ изброявал: „Пражка пролет”, „Варшавска есен”, „Руска зима”, а Любомир Пипков го прекъснал  с фразата: „При това положение най-добре е да кръстим нашия фестивал „Сиромашко лято”. „Днес ми звучи като прокоба…”, отбелязва Пламен Джуров припомняйки случката в свой текст по повод на юбилея.

Людмил Ангелов

И въпреки това, Софийски музикални седмици, както вече стана дума, предлагат с чест и този път богата програма. Те са под знака на 140 години от утвърждаване на София за столица на България, а съорганизатори са Министерство на културата, Столична община, Софийска филхармония. Фестивалът е част от Календара на културните събития на Столична община за 2019 година. Композитор във фокус е Панчо Владигеров, артист във фокус - Людмил Ангелов, ансамбъл във фокус - камерното дуо, жанр във фокус - вокалната музика, страна във фокус - България, инструмент във фокус - виолончелото. Ще бъдат отбелязани годишнини от рождението на: Станислав Монюшко - 200, Хектор Берлиоз - 150, Панчо Владигеров - 120, Георги Димитров - 115, Димитър Тъпков - 90, Васил Казанджиев - 85, Георги Бадев – 80. Ще има световни премиери на творби от Албена Петрович Врачанска, Алекс Вела Григори, Атанас Атанасов, Васил Казанджиев, Георги Андреев, Георги Арнаудов, Димитър Тъпков, Емил Табаков, Михаил Големинов, Станислава Стайчева, Румен Бояджиев-син, Явор Гайдов. Много са събитията, не само концерти, но и представяне на книги, компактдискове, майсторски класове, с които всеки ��оже да се запознае на официалните фестивални страници: http://www.sofiaweeks.com/ и https://www.facebook.com/sofiamusicweeks/

Ако се върнем пак към текста на Пламен Джуров, той свързва „Златния период” на фестивала с името на Петър Ступел. И добавя: „Златният” период започна да увяхва след 1992 г., когато се раздържавяваха (по-точно съкратиха) множество структури на музикалната организация. С решение на новосъздаденото Министерство на културата фестивалът беше преобразуван във фондация в обществена полза. Няколко години след тази трансформация Министерството поддържаше финансово фестивала в почти прилични размери, но вече липсваше поддържащата роля на Концертна дирекция и София концерт. Уви, всяко ново правителство и общинска управа намаляваше финансовата подкрепа на фестивала.  Петър Ступел не можа да понесе тази „реформа” и през 1996 г. просто показа един празен бял лист и каза, че в такива условия не може  да се организира фестивално издание, което да прилича на предишните. И беше прав…”, пише Пламен Джуров.

Пламен Джуров и “Софийски солисти”

Но и продължава за фестивала „в преход”: „Преходът наричам с друга дума – „оцеляване”… Физическо и юридическо оцеляване на  личност�� и обществени структури. „Софийски седмици” оцеляха. В по-малък мащаб, с по-малко амбиции и ограничени възможности. Но не се пропусна нито едно издание в трудните години на преход. Недостигът на „рекламни звезди” и на световно известни колективи се замести от нови посоки - образователни (майсторски класове, ателиета, научни и бизнес-конференции), смесени проекти и най-вече разширяване на репертоарната стилистика. Естествено, още има носталгични спомени по шумни, предизвикателни гастроли, но надявам се и в тази посока може да се гледа с надежда. Значими състави (оркестри, балетни и оперни трупи) идват като подарени, както бе с гостуването на оркестъра на Мариинския театър с Валерий Гергиев. За българската страна е немислимо финансирането на подобен състав, измеримо в стотици хиляди левове. Но Гергиев помни, че първият му задграничен гастрол е точно в София с оркестъра на БНР и то в рамките на „Софийски седмици”. Той с благодарност направи личен подарък на София, за да се състои този фантастичен концерт преди две години.

Всъщност марката “Софийски седмици" продължава да е твърде привлекателна за голяма част от артистите, с които преговаряме. Те самите го казват. Парадоксът е в това, че останалите източни фестивали /„Пражка пролет”, „Варшавска есен” и др./ запазиха привлекателната си мощ и се доразвиха. В последните години „избуя” и фестивалът „Енеску” в Букурещ. Той се превърна в дестинация на международния туризъм, привлече най-прочути колективи от Европа и Америка. Инстинктът „оцеляване” обхвана и повечето български музиканти. Разселиха се по целия свят. Днес никой не може да каже колко наши сънародници са в чужди музикални колективи. Да, преди време направихме любителско преброяване на българските концертмайстори по света. С помощта на колеги от целия свят изброихме малко под 70. Но колко са другите хиляди инструменталисти, певци, балетисти - днес никой не знае.  И така в последните години фестивалът се утвърди като обединяваща сцена за българи от България и Европа. Много от тях привличат и колегите си от чужбина за съвместни проекти - Пламена Мангова, Албена Данаилова, Сузана Клинчарова, Павлина Доковска и множество други.  И сега „Софийски музикални седмици” са привлекателна сцена за активните ни колеги, които постоянно работят в България.

Албена Данаилова

От няколко години програмната конструкция се държи и дължи на доброволното сътрудничество на музикалните институти, на личности, които ги ръководят и представляват. На първо място е Софийската филхармония - не само със собствените си програми, но и гостоприемството си за проекти на НМА „Панчо Владигеров”, НБУ и голяма част от чуждите културни центрове в София. Съхрани се и връзката с „Варненско лято” и фестивала на камерната музика в Пловдив. Безспорен прогрес! Това което се постигаше навремето с административно разпореждане, сега се постига с осъзнато сътрудничество и взаимодействие между музиканти - съмишленици. И така - 50 години упоритост и всеотдайност от няколко различни поколения музиканти и организатори, 50 години последователно представяна на безкрайния свят на музикалното изкуство”, завършва своя „юбилеен” текст Пламен Джуров. А ние сме убедени, че и този път фестивалът „Софийски музикални седмици” ще защити високите критерии, които сам си е поставял през годините. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Пиесата „Урок по самота“ от Мартина Новакова и Мигел Валентин спечели конкурса на НБУ

Драматургичният текст „Урок по самота“ на българо-испански литературен тандем Мартина Новакова и Мигел Валентин спечели петото юбилейно издание на Конкурс за нова пиеса на Нов български университет на тема „Свободата“, съобщиха от НБУ /на снимката горе – проф. Пламен Дойнов „връчва“ наградата на Мартина Новакова/.

„Щастлив съм, че точно днес се случва тази церемония – първи март, защото това е може би празникът на надеждата. Той е във време, в което имаме силна нужда от такава надежда, но както е известно – надеждата не е достатъчна – трябва да си поне номиниран. Т.е. трябва да получиш шанс тази надежда да се сбъдне, мечтата да се сбъдне и Нов български университет е точно такова място, което събира хората, които искат да работят заедно, да се чуват взаимно – с други думи – да създава среда. Това е място, където другите да чуят твоите думи и ти да чуеш другите – взаимно да се чувате.“ С тези думи Ректорът на НБУ проф. Пламен Дойнов, д.н., се обърна към финалистите в Конкурса за нова пиеса и посочи мотивите на журито, с председател проф. Виолета Дечева, д.н., за избора на победител – „За свободата, с която се движи тази пиеса в драматургичната форма и градското пространство.“

Проф. Виолета Дечева и Мартина Новакова

А проф. Виолета Дечева каза: „Лабораторията за писане на пиеси на нашия конкурс е много важна негова фаза, тя е отличаваща го от всички останали конкурси, които съществуват на територията на нашата родина, защото дава възможност авторите в нея да работят една седмица с изявено име в областта на театъра, литературата, драматургията, и да срещне онези, които могат и онези, които знаят, с онези, които биха искали да бъдат част от писането на драматургия, да бъдат част от театъра и развитието на драматургията в съвременния свят. Това е уникална възможност – уникална за България, където връзката между знанието, моженето и реализацията е скъсана – не само в областта на драматургията. Този конкурс имаше голямата цел да се опита да събере тези прекъснати нишки между хората, които пишат пиеси, онези, които ги поставят на сцената и онези, които знаят какво е драматургията или театъра през времето. Този университет е най-доброто възможно място за подобна инициатива.“

Проф. Виолета Дечева благодари за подкрепата на Ръководството на НБУ, на Централния фонд за стратегическо развитие към Настоятелството и на Столична община, в чийто културен календар Конкурсът присъства две години. Проф. Дечева отбеляза, че проектът е реализиран с подкрепата на проф. Богданов, д.н. /Богдан Богданов /1940 – 2016/, учредител на Нов български университет – б. р./, с когото неведнъж обсъждали необходимостта университетът да направи опит да подкрепи развитието на драматургията в България. Темите на предишните четири издания на конкурса бяха: „Справедливостта“ /2017/, „Родината“ /2018/, „Тайните“ /2019/ и „Парите“ /2020/.

Проф. Пламен Дойнов

Мартина Новакова от своя страна благодари на журито за оценката и възможността да участва в Конкурса: „Тази пиеса е един скок към свободата. Цялото това преживяване оставя след себе си много надежда, че можем да пишем за това, което най-много ни вълнува и вълнува тези, до които стига. Беше невероятна чест да се запознаем – с Георги Господинов, с останалите участници, да имаме този изключително открит, искрен диалог, който понякога липсва в тези среди – мое лично усещане, липсва. Мисля, че трябва да се подкрепяме много – един друг – да пишем драматургия, за да има българска драматургия.“ Седем млади драматурзи от България, Испания и Северна Македония редактираха през последните дни своите текстове на тема „Свободата“ под менторството на писателя и драматург Георги Господинов в Лабораторията за писане на пиеси. Мартина Новакова и Мигел Валентин с „Урок по самота“, Митко Бояджийски със „С човешко лице“, Деница Пенчева с „Богоявление“, Кристина Беломорска с „EXODUS: Отвътре-навън“, Владо Трифонов с „Нещастен син на некадърно време“, Мая Кисьова с „Моят театър. Един урок на Сара Бернар“ и Калина Терзийска с „Ейяфятлайокутл“.

Мартина Новакова (София, 1993) е бакалавър по „Испанска филология“ от Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по „Театрално творчество“ с почетна диплома от Университет Карлос III в Мадрид, с ръководител Хуан Майорга. Разбира театъра като преживяване и обича да смесва и взаимства от различни театрални форми като театър на предметите, сайт специфик, вербатим и театър на сетивата. Обича да работи в мултидисциплинарни екипи, в които ролите на артистите не са ясно разграничени. В последните години участва в множество проекти, семинари и обучения с драматурзи и режисьори като Хосе Санчис Синистера, Енцо Корман и Карлос Туньон.

Автор е на пиесите: „(Dis)placement, история за миграциите на птици и хора, поставена в Ла Нау, Валенсия (2019); „Препострояване на вече несъществуващо място“, в съавторство с Мигел Валентин, Мадрид, (2019); „Паноптикум или Паметта на предметите“, Аудиторио де Леганес, Мадрид (2018); „Low Cost“, документално-сетивен пърформанс, вдъхновен от социалните измерения на туризма в България Център за култура и дебат Червената къща, София (2017). Също така превежда пиеси от испански на български език, между които са „Рейкявик“ от Хуан Майорга и „Тъмният камък“ от Алберто Конехеро. През 2020 година печели стипендия Фулбрайт, както и конкурса ЕURODRAM България с пиесата си „Паноптикум или Паметта на предметите“.

По време на Лабораторията за писане на пиеси

Мигел Валентин (Мадрид, Испания) завършва „Аудиовизуална комуникация“, „Театър“ в Куарта Паред, магистър е по „Театрално творчество“ с ръководител Хуан Майорга и магистър по „Културен мениджмънт“. Пише поезия и драматургия. Започва да режисира през университетските си години. Три от пиесите му са „Пустинята“ (научно-фантастична пиеса, разказана с предмети), „Кучекоткариба“ (три монолога за съвместното съжителство) и „Бар Хамлет“ (мъжка фантазия в дискотека). Често работи и като актьор. В последните години работи по различни проекти. Участва в електронния рецитал на поемата си „Селфи 32“, заедно с Хавиер Талаванте, в рамките на „Конхунтос“, проект на срещи между артисти и учени, режисиран от Алфредо Миралес и съфинансиран от фондация „Даниел и Нина Карасо“ и университета Карлос III, Мадрид. Координатор е на театралната трупа „Чат на живо“ в МедиаЛаб Прадо, в междупоколенческия лагер „От 0 до 99“ в хибриден формат (онлайн/на живо).

Мигел Валентин и Мартина започват да работят заедно върху „Препострояване на вече несъществуващо място“ – документална пиеса за затвора Карабанчел в Мадрид, написана за фестивала „Ефимера II“ на списание „La gran belleza“, като по-късно създават и радио версия на пиесата. Сътрудничат си и в документална театрална работилница за климатичните промени „Аргансуела 2059“ в сътрудничество с издателство Епиская и колектив HUL, Мадрид. „Урок по самота“ е поема, ритуал и обиколка. Случва се по улиците на град от сенки и статуи. Това е поема за писател, обвързал се със страната си и с един човек, и загинал, в опит да защити едно oт двете. Този ритуал ще те спаси от любовната история, която не можеш да забравиш. Ще те накара да скочиш от въображаема скала в средата на един парк. По време на обиколката ще се срещнеш с много поети, и с една поетеса, които ще ти разкажат нещо важно за самия теб. Каним те да скочиш от Лефкада и да се почувстваш свободен. Самотно свободен. На три. Едно... Две... Три!

Георги Господинов

На церемонията в НБУ Георги Господинов се обърна към авторите: „Не спирайте да се вълнувате, докато създавате пиесите си, защото само вълнението предизвиква вълнение. Създайте общност, с която да говорите за театър, за писане, за тенденции. Приемете правото си на провал. Особено вие, които започвате да пишете сега. Имате право на провал, имате право на грешки и това трябва да ви освободи, за да направите нещо различно. Дори и да се провалите с трясък.“ Авторът на наградената творба получи диплом и парична награда от Ректора на НБУ. Пиесите, достигнали до финала на Конкурса, ще бъдат публикувани в специално създадена поредица на Издателството на НБУ. Конкурсът се осъществява с подкрепата на Централен фонд за стратегическо развитие към Нов български университет. ≈

Снимки: архив на НБУ

[vprki]

Критичен поглед: Филмовото наследство на Източноевропейския преход

Едно от първите филмови събития, състояло се в Европа в периода на отпускане на противоепидемичните мерки и възвестилата се „нова нормалност“, беше годишният Симпозиум на фестивала за Източноевропейско кино goEast, който по принцип се провежда през пролетта в немския град Висбаден като една от фестивалните секции. Написа за „въпреки.com” Мариана Христова, киновед, специалистка в областта на аудиовизуалното наследство.

По обясними причини, тазгодишното юбилейно 20-то фестивално издание премина в онлайн формат, но за Симпозиума такъв вариант беше невъзможен, защото той представя и дискутира архивни филми, някои, от които налични само на аналогови 35 милиметрови копия. Благодарение на тази негова „традиционност“, както и на упоритостта на организаторите да представят програмата в класическа прожекционна среда, събитието дочака по-благоприятни времена и се проведе във физически вариант от 24 до 27 юли в Германския филмов музей във Франкфурт на Майн, макар и в камерна атмосфера: 15 гости-участници и още едва толкова зрители, заради санитарните ограничения за вместимост на залата. Въпреки ситуационните неудачи – полупразния по принуда салон, задължителните маски  и дистанционните онлайн включвания на някои от поканените, не успели да пристигнат поради пътните ограничения (най-вече от страни извън Европейския съюз като Русия и Украйна), Симпозиумът на goEast за пореден път направи впечатление с дълбочина на изследователските търсения, актуалност и безупречен професионализъм.

“Разпад” (САЩ/СССР, 1990, реж. Михаил Беликов)

Основната тема, формулирана като „Филмово наследство в преход. Централна и Източна Европа 1985 -1999” разглежда трудната производствена и архивистка съдба на киното от региона, направено в последните години преди разпада на Източния блок и през 90-те в съвършено нов контекст: ситуация на политически трусове, довели до колапс и новоизграждане на филмовата индустрия. Разпускането на държавните институции води до изчезването на централизираното филмово финансиране през 90-те години и до необходимостта от намиране на нови възможности за продуциране. Международните копродукции и участието на телевизията във филмопроизводството предлагат алтернативи, но се изисква време за професионална подготовка, психологическа и чисто практическа адаптация към новата пазарна реалност. 

„Моят двадесети век“ (Унгария/ Германия, 1989, реж. Илдико Енеди)

Последиците за аудиовизуалната културната памет на страните, преминали през този преход са огромни, тъй като филмите от периода не са били архивирани систематично и това днес затруднява практиките на съхранение, както и научните изследвания. Оказва се също, че доста филми от 90-те на 20-ти век, макар да принадлежат към една относително скорошна епоха, са с неуреден легален статут, трудно достъпни, застрашени от изчезване поради правни пречки при съхранението им, или направо неоткриваеми. Като че само писмени следи са останали от документалните филми на един от най-успешните съвременни румънски режисьори Кристи Пую, заснети през 90-те – сред тях и дипломния му филм от Висшето училище по визуални изкуства в Женева „25. 12. Букурещ, Северната железопътна гара“ – които кураторките на Симпозиума Шама Шахадат (преподавател по славянска литература от Университета в Тюбинген) и Маргарете Вах (преподавател по медийни науки в Университета в Зиген) са искали да покажат, но така и не намират копия. 

Хелейн Геритсен

Други два ключови филма от периода, видени от директорката на goEast Хелейн Геритсен във филмовия център „Довженко“ в Киев – „Разпад“ (САЩ/СССР, 1990, реж. Михаил Беликов) и „Глад 33“ (Украйна, 1991, реж. Олес Янчук) са дигитализани със средства от Франкфуртския музей специално за събитието, за да могат да бъдат включени и показани в програмата от цифрови копия с качествено изображение. От началото на новото хилядолетие архивите в световен мащаб започват процес на дигитализация, а в последните години страните от Централна и Източна Европа се включват все по-активно в зависимост от възможностите в отделните страни. Добър пример в Полша е студио „ТОР”, собственост на режисьора Кшищоф Зануси, което притежава авторските права на значими полски класики, включително от късните 80-те и 90-те години, поради което има право да ги дигитализира и предостави за свободно гледане в ютюб канала си с безупречно качество. Студиото, обаче, беше закрито наскоро и засега е по-скоро изключение в Източна Европа, на фона на затруднените практики в повечето останали страни, които бяхa предмет на обсъждане в дискусиите и част от лекциите. 

„Глад - 33“ (Украйна, 1991, реж. Олес Янчук)

А и, както не веднъж подчертахме в съвместната рубрика на „въпреки.com“ и Българска национална филмотека, посветена на аудиовизуалното наследство, дигитализацията донякъде решава проблема с достъпа до филмите, докато те могат да се прожектират на формата, на който са прехвърлени, но не осигурява дълготрайното им съхранение. Почти перманентната криза и институционални неразбории, с които се сблъскват филмовите архиви на голяма част от страните от региона, застрашават филмовото изкуство на прехода, заедно с документалните свидетелства за него от изчезване. По тази причина намерението на фестивала goEast e да превърне темата в една нестихваща дискусия и в следващите си издания да провокира дебати и обмяна на опит между филмовите архиви на Чехия, Украйна, страните от Прибалтийския и Кавказкия регион.

„Псета“ (Полша, 1992, реж. Владислав Пасиковски)

Още по-интересна беше филмовата програма, портретираща времената на Перестройката и последвалото турбулентно десетилетие на 90-те: предчувствието за скорошния разпад, падането на Берлинската стена, отварянето към Запада и трансформацията на системата и обществата, заедно с които се отприщиха корупцията, насилието и организираната престъпност. Може би най-красноречиво илюстративен по темата за внезапната смяна на довчерашния видимо осигурен живот с нова свирепа реалност е криминалният трилър „Псета“ (Полша, 1992, реж. Владислав Пасиковски), в който двама приятели и колеги от тайните служби по време на комунистическия режим тръгват по противоположни пътища в посттоталитарния хаос и рано или късно се оказват смъртни врагове. Краят на 80-те и началото на 90-те са времена на пробуждане, но и на несигурност, бедност и отчаяние за страните от Централна и Източна Европа. 

„Ден за хляб“ (Русия, 1998, Сергей Дворцевой)

Показателен е документалният „Ден за хляб“ (Русия, 1998, Сергей Дворцевой), в който на по-малко от 100 км от Санкт Петербург социалният живот е сведен до задружно бутане на вагони с хляб, празнодумства, напивания и препирни в бакалията между оределите жители на занемарено селце. Дезориентацията е всекидневен спътник на постсоциалистическото съществуване, а неволните участници в него постоянно изглеждат на ръба на нервен срив. Нещо повече, в позицията на губещ от Студената война, Източният блок е принуден да се приспособи към вече установената западна реалност, да се нагоди към чужд доминантен модел, което от много се възприема като унизителен неуспех. В една от дискусиите се прокрадна мнението, че неглижирането на наследството от този период, вероятно не се дължи само на практически и финансови затруднения, но и на подсъзнателното нежелание да съхраним свидетелствата от буквалното срутване на системата, от този колосален провал на източноевропейския обществен проект, заради който сме в неизгодната позиция на второстепенни играчи и до днес, в рамките на съвременния уж общоевропейски проект. За съпротивата да осмислим и съхраним общата си история намеква и епичният „Погледът на Одисей” (Гърция/ Франция/ Италия/ Германия, 1995, реж. Тео Ангелопулос), който директно се занимава с темата за ранното филмово наследство на Балканите и неговата разпокъсана съдба.

„Погледът на Одисей” (Гърция/ Франция/ Италия/ Германия, 1995, реж. Тео Ангелопулос), както и горната снимка в текста

Голяма част от показаните филми хвърлят критичен, омерзен, дори невъздържано гневен поглед назад към несправедливостите, престъпленията и безчовечността на тоталитарния режим. Може би най-умерен, макар и категоричен в обвиненията си е „Аз, графинята“ (България, 1989, реж. Петър Попзлатев) за Сиси Графинята, реална софийска градска легенда от 60-те, изселвана и целенасочено маргинализирана от тогавашните власти, заради „неморалния“ й вид, поведение и наркотична зависимост. Брутално - експлицитен е „Чекист“ (Русия/ Франция 1992, реж. Александър Рогожкин) в методичното изобразяване на масовите разстрели, извършвани от съветската разузнавателна служба ЧК непосредствено след Октомврийската революция. Разярен е тонът на споменатия вече „Глад - 33“ – първият и единствен засега филм по темата за насилствената колективизация на селското стопанство в Съветския съюз, довела до издевателства, глад и канибализъм през 1933 година. В порива си да изобличат незабавно безчинствата на току-що падналата власт, последните два филма се провалят в артистичен план, прилагайки автоматично моделите на пропагандната визуална и словесна реторика. Може би авторите им са имали необходимост от време да се отърсят от естетическите й влияния, за да са способни на отстранен, оригинален поглед. 

„Чекист“ (Русия/ Франция 1992, реж. Александър Рогожкин)

На техен фон първият филм за аварията в Чернобил „Разпад“, за който също вече стана дума, изпъква с многопластовост и философска дълбочина, защото не се фокусира само върху конкретните събития, а анализира отдавна започналия процес на обществен разпад и го свързва с конкретния провал в атомната централа. Документалният „Свидетели“ (Полша, 1986, Марсел Лозински) за безнаказания антисемитизъм при Погрома в Келце през 1946 година, който е най-голямото следвоенно покушение над евреите в Полша, също въвежда постепенно и деликатно в тема, която до скоро е била табу – подход, който не натрапва внушения, а оставя пространство за размисъл.

„Есен“, 1987, реж. Евгени Юфит

Друга открояваща се тенденция сред филмите от периода е ентусиазмът за формални и авангардни експерименти, които до скоро не са били възможни. Сред пионерите в тази посока са радикалните движения Паралелно кино (Москва) и Некрореализъм (Ленинград), които се появяват по време на Перестройката и безцеремонно се гаврят с иконите на социалистическата пропаганда („Трактора“, 1987, реж. Игор и Глеб Алейников), дегероизират „геройската“ смърт („Есен“, 1987, реж. Евгени Юфит) или чисто и просто свеждат действителността до нонсенс („Нанайнана“, 1985, реж. Евгени Кондратев). В тази линия се вписват още „Моят двадесети век“ (Унгария/ Германия, 1989, реж. Илдико Енеди), който ни повежда на ексцентрично и приказно черно-бяло пътешествие из предходния век; както и сюрреалистично - еротичния „Градината“ (Словакия, 1995, реж. Мартин Шулик), който се задява с митологични наративи в идилична среда, сякаш в нарочен ескапистки контраст със свръх политизирания заобикалящ контекст.

„Градината“ (Словакия, 1995, реж. Мартин Шулик)

Естетически неуверени и финансово неподплатени, но същевременно преливащи от енергия и покорителски хъс, придобит от внезапното усещане за творческа свобода, филмите на прехода в Източна Европа, погледнати днес, достоверно резонират тогавашния политически, обществен и културен пейзаж. Симпозиумът на фестивала goEast даде ясен знак, че е време да ги припознаем като безценно аудиовизуално наследство с важна роля в процесите на осмисляне на най-близката ни история, пък и на неизменно свързаното с нея настояще.

Текст: Мариана Христова

Снимки: архив на Симпозиума

[vprki]

Критичен поглед: Фестивалът за опера и балет в Стара Загора стана на 50 години

Да присъстваш макар и една вечер на фестивала, който помниш от години и да се убедиш, че традицията е жива – това е много обнадеждаващо за бъдещото на музикалния живот у нас! Написа Невена Коралова, дългогодишен музикален редактор в редакция „Класическа музика“ на БНТ по повод 50-то юбилейно издание на Фестивала за оперно и балетно изкуство в Стара Загора за „въпреки.com”.

„Организаторите – домакини не само са задържали фестивала на картата на сериозните и полезни културни  събития у нас, но се стремят да  разнообразят и увеличат броя на участващите артисти и състави  с интригуващи оперни продукции. Как оцеля през годините Фестивалът за оперно и балетно изкуство в Стара Загора? Накратко казано – трудно, но с желание и много усилия от страна на организаторите, фестивалът се развива в правилна посока, която според мен,  следва приблизително модела на фестивала, в чието създаване и планиране навремето активно участваше и диригентът Димитър Димитров /1929 – 1999/.

Неуместно е да говорим какво и как е било преди години – времената са различни, възможностите сега, особено във финансово отношение, са доста сложни и предполагам по - скромни. Въпреки това, държа да отбележа, че включените във фестивала три представителни оперни заглавия - „Африканката” от Джакомо Майербер /диригент Ивайло Крънчев, режисьор Вера Немирова/,  премиера на Старозагорската опера и изобщо първо изпълнение в България, „Таис” на Масне /режисьор Ромуалд Вича - Покойски, диригент Жозе Мария Флоренсио/ – гостуване на Балтийската опера – Гданск, „Ромео и Жулиета” от  Чайковски и „Шопениана” /хореография Анелия Дескова/ - премиери на  балета на Старозагорската опера и „Фалстаф” от Верди /диригент Павел Балев, режисьор Нина Найденова/ – спектакъл на Пловдивската опера, ми дават основание да смятам, че в бъдеще  Фестивалът за оперно и балетно изкуство ще се обогатява с още  повече музикални събития, привличащи интереса на публиката.  

“Африканката” от Джакомо Майербер /диригент Ивайло Крънчев, режисьор Вера Немирова/

Тази година доминиращата тема на фестивала бяха юбилеите

90 години от рождението на диригента Димитър Димитров, 100 - годишнината на диригента Руслан Райчев, 70 години Балет на Старозагорската опера и 120 години от рождението на Панчо Владигеров и юбилейна гала вечер и среща с изкуството на мецосопраното Стефка Минева. Присъствах на вечерта, посветена на Димитър Димитров – диригентът, който от 1959 - та близо 40 години остана верен на Старозагорската опера, като половината от тези години успешно съвместяваше работата си на главен диригент и  директор; музикален деец, който не обичаше да се „шуми”  около него и който успя да осъществи амбициозното си намерение - театърът, който ръководи да има собствен облик. Поканата към мен беше да представя заснетия от преди повече от 35 години телевизионен запис на операта „На��уко” от Верди под палката на маестро Димитров. В музикалния живот на България изкуството му е било винаги високо оценявано, затова и националното радио и националната телевизия проявяваха специален интерес да запишат или заснемат негови постановки. Той стои и зад идеята, след откриването на новата сграда на операта, провеждащите се дотогава „Декемврийски музикални дни” в Стара Загора да се превърнат в значимо музикално събитие, наречено „Фестивал на оперното и балетно изкуство”.

„Таис” на Масне /режисьор Ромуалд Вича - Покойски, диригент Жозе Мария Флоренсио/ – гостуване на Балтийската опера – Гданск

Голямата зрителна зала, с удобна и технически добре оборудвана сцена, даваше възможност да се представят мащабни постановки. Нашите оперни театри участваха с най-доброто от репертоара си. Малко по-късно идеята се разшири и започнаха да гостуват и оперни състави от чужбина. Така музикантското съсловие у нас, посещавайки фестивала, имаше възможност да се ориентира как се развива оперното изкуство, ако не по света, то поне в някои страни на Европа. Не съм сигурна дали Фестивалът щеше да има толкова дълъг живот (макар на приливи и отливи),

ако Маестро Димитров, не се грижеше

и здраво „дирижираше” провеждането на фестивала. Имаше подкрепата на колегите си от театъра, а и на местните хора, които тогава отговаряха за културния живот в Стара Загора. Преди излъчването на видеозаписа на „Набуко”  в залата на Старозагорската опера, публиката се срещна с някои от изпълнителите, участвали в постановката – Евдокия Здравкова - Хорозова ( в ролята на Абигайл), Петя Балджиева (Фенена), Мария Клинчева (Ана), Александър Марулев ( Главен жрец ). В разговора те изтъкваха най-вече всекидневната, изключително прецизната работа на Маестрото с всеки един от солистите, споделиха как под неговата палка не само премиерните спектакли, но и „редовите” представления през сезона  са били винаги на ниво. Димитър Димитров успяваше да поддържа самочувствието и професионализма на  оркестрантите със симфоничните концерти, които включваше задължително в календара на театъра. Той казваше: „едно е да си в „кошарата” и да имаш съпровождаща функция, друго е да си на сцената и да свириш симфонична музика - изискванията са различни. Моите оркестранти трябваше да имат стимул и аз, с тези концерти, им го осигурявах ”. 

„Шопениана” /хореография Анелия Дескова/

В предаването „Уловени мигове” на редакция „Класическа музика” на Българската национална телевизия (към края на 20 век беше само Българската телевизия ), Димитров сподели как още в началото на кариерата си в Старозагорската опера се наложило да подготви премиерата на българско произведение – балета „Кърджалии” от младия тогава композитор Иван Димов. Следващият сезон, наред с класическите оперни заглавия, отново е работил и над българско произведение. Срещите му с творчеството на нашите композитори продължили през годините, а Маестрото запазил интереса си към българските сценични произведения, осъзнавайки важността на популяризирането им. Определено композиторите ни и от по-старото поколение, а и по-младите (които тогава са били почти връстници на Димитров) са гледали и слушали новите си опуси за първи път на старозагорска сцена, преминали под неговата палка.

Освен прожекцията на „Набуко”, същата вечер във фоайето на операта се откри изложба със снимки и афиши от премиерни спектакли,  от гостувания на Маестрото в чужбина - самостоятелно и с  колектива на операта. Изложбата е направена професионално и с почит към твореца Димитър Димитров, като разбира се  предложените експонатите са само част от стотиците оперни заглавия, „преминали през ръцете“ му. По инициатива на Съюза на учителите – ветерани в Стара Загора, беше учредена подписка за поставяне на мемориален знак на диригента Димитър Димитров. В подписката се включи и публиката, присъстващи на възпоменателната вечер. Надявам се тази  благородна идея да се осъществи до следващия фестивал“. Гледа с надежда на бъдещето музикалния форум в Стара Загора Невена Коралова.

P.S. Малко история от Зелма Алмалех

Оперното изкуство в Стара Загора води началото си от 27 февруари 1925 г., когато в града е поставена операта „Гергана“ на Маестро Георги Атанасов. Появяването на извънстолична опера само няколко години след откриването на оперния театър в София /1922/ е истинско културно събитие в страната. Постепенно дейността на Старозагорската опера се разширява и гастролира из цяла Южна България, нарича се Южнобългарска опера. Изиграва просветителска роля, като пропагандира изкуство, непознато до момента, към което българската публика проявява предразположение и посреща с нарастващ интерес. Независимо от трудностите през Втората световна война операта не прекъсва дейността си. През 1971 г. е построена новата модерна сграда на операта по проект на архитектите Михаил Соколовски, Борис Камиларов и Цанко Хаджистойчев. Това е първата сграда в България, строена специално за опера, извън София. През 1991 г. пожар унищожава сградата на операта. Изпепелени са безценни декори и сценични костюми, а кристалните полилеи, внесени специално от Италия, са унищожени. За старозагорци, израснали с изкуството на операта това е истинска трагедия.След дълги години на събиране на средства за възстановяване на сградата, включително чрез дарения от родолюбиви граждани и главно с финансова помощ от Община Стара Загора, най-после ремонтът приключва. На 5 октомври 2010 г. (празника на Стара Загора), с премиера на операта „Кармен“ от Жорж Бизе отново отваря врати най-красивата оперна сграда в България.

Анна Томова - Синтова в нейни роли

Наричат Стара Загора град на липите, град на поетите,

но бих добавила и град на операта.

И това, го знам от детството си, когато баба ми и дядо ми са ми разказвали колко често са ходили на оперни спектакли още преди войната. Баба не можеше да каже колко пъти е ходила с приятелките си на „Мадам Бътерфлай“ на Пучини, отивали не само заради прекрасната музика, но и да поплачат за съдбата на Чо Чо Сан…А в града са родени едни от големите оперни звезди не само на България, но и на Европа и света. Наричат Христина Морфова /1889 – 1936/ българския славей за изявите на европейската оперна сцена. Днес музикалното училище в града носи нейното име. Стара Загора е родното място на Анна Томова – Синтова, една от най-забележителните певици на нашето време с изключително богат репертоар, любима изпълнителка на самия Херберт фон Караян. А излиза за първи път като малко момиченце като детето в „Мадам Бътерфлай“. Тя е от малцината, а може би и единствена от световните певци, която има в репертоара си италиански, немски, руски, френски композитори.  Нейните роли в операта едва ли могат да бъдат изброени. Заедно с това Синтова има богат камерен репертоар и изключителен ораториален с Реквиемите на Моцарт, Верди, Брамс, Миса Солемнис и Девета симфония на Бетовен, „Сътворението“ и „Годишните времена“ на Хайдн. Преди много години, когато беше вече част от трупата на Щатсопера в Източен Берлин, тогава една вечер беше Татяна в „Евгений Онегин“, а след няколко вечери Маршалката в „Кавалерът на розата“ на Рихард Щраус.

И две от най-големите ни оперни певици, мецосопрани тръгват от Стара Загора – Стефка Минева и Веселина Кацарова. Неслучайно един от важните акценти на 50-то юбилейно издание на фестивала тази година беше честването на 70 - годишнината на Минева._ _Съдбата от ранно детство я свързва със Старозагорската опера. Родена в семейството на едни от първите тенори на операта в Стара Загора – големия певец Миньо Минев и сопраното Йовка Бунарджиева - Минева, Стефка Минева от ранна възраст  свързва живота си с изкуството. Започва да учи балет, а в гимназията се разкриват гласовите й възможности, подплатени с артистичност, чувствителност и голяма музикалност.  През 1993 г. в Стара Загора й е присъдена Международната награда на името на Христина Морфова.  През 1999 г. е удостоена със званието „Почетен гражданин” на Стара Загора. Нейният репертоар по световните сцени включва всички мецосопранови партии. В концерта в нейна чест участваха нейните любими партньори от оперната сцена Мария Белчева, Татяна Шиварова, Калуди Калудов, Нико Исаков, Александър Крунев, както и младите талантливи последователи на високото изкуство Беса Лугичи и Веселин Михайлов. Специален гост на концерта беше и сръбското мецосопрано Саня Анастасия. Концерта дирижира маестро Владимир Бошнаков.

Юбилейната гала на Стефка Минева

Веселина Кацарова е родена на 18 юли 1965 г. в Стара Загора. На възраст от четири години получава първите си уроци по пиано в музикалното училище „Пионерски дом“. На 14 започва да посещава музикалната гимназия „Христина Морфова“. От 1984 г. учи пеене. Тогава завършва и обучението си по пиано и започва да следва в музикалната академия „Панчо Владигеров“ в София, където взема уроци по пеене в класа на Реса Колева. Дебютира в Старозагорската опера с Хабанера от операта „Кармен“ на Жорж Бизе. През 1988 г. Херберт фон Караян я открива за световната сцена и я кани да се присъедини към Виенската държавна опера. Преди три години беше поканена от директора на Старозагорската опера Огнян Драганов да работи с артистите. По този повод за „въпреки.com” тя сподели: „Искам хората да придобият малко здравословно самочувствие, това че са нужни на този град, да им се обърне достатъчно внимание. Искам, нямам право, но ще го споделя, да се занимава някой със солистите, да получават роли, които могат да пеят. Искам да се обърна към Стара Загора, към нейната публика с молбата: „Това е елитно изкуство, нека да уважаваме класическата музика!”.

Вера Немирова /л./ и Веселина Кацарова /д./ след премиерата на “Африканката”

В годините, когато Строзагорската опера беше загубила дома си за артистите беше много трудно. Балетът почти не присъстваше, но откакто преди три години

примабалерината Силвия Томова го оглави

нещата силно се промениха. Красив репертоар с много чуждестранни изпълнители международен балетен екип. Неслучайно тази година в рамките на Новогодишния музикален фестивал в НДК на 17 декември в зала 1 ще гостува балетният спектакъл „Дон Кихот“ на Лудвиг Минкус на Държавната опера в Стара Загора с художествен ръководител прима балерината Силвия Томова. За трите години, от които е на тази позиция тя възроди по блестящ начин балета на най-стария ни оперен театър в България. Звезди от световна величина участват в този спектакъл. Сред тях блестят солистите на Щатсбалет Берлин примабалерината Яна Саленко и нейният партньор Мариан Валтер. Хореографията и режисурата са на Аршак Гарумян, също гост от Щатсбалет Берлин, сценографията и костюмите на италианеца Салваторе Русо.  Яна Саленко е сред най-високо ценените прими на международната балетна сцена и е постоянен гост-солист в Кралската опера „Ковънт Гардън“ - Лондон и Мариинския театър - Санкт Петербург. В спектакъла участва международната балетна трупа на Държавна опера Стара Загора. При представянето на представлението Силвия Томова разказа звездната биография на двамата солисти. Самата тя също е възпитаничка на знаменитата Петербургска  балетна школа. Извън знаменитите солисти Силвия Томова специално подчерта, че силата на спектакъла е и самата трупа на корди балета, от който тя не скри гордостта си и с право.

Всичко това ми припомня как преди повече от 20 години на един семинар на EBU /European Broadcasting Union/ в Пиран /Словения/ музикални експерти от различни европейски страни ме питаха като представител на България дали ще се възстанови сградата на операта в Стара Загора, града на толкова световни артисти от музикалната сцена. Е, това е вече минало. Тук е мястото да спомена и подкрепата на общината за културата и изкуството в града на липите в лицето на кмета Живко Тодоров и зам. кмета по хуманитарни дейности Иванка Сотирова и не само за операта, но и за другите културни институции в града като кукления театър и неговия Международен фестивал за куклено изкуство за възрастни „Пиеро“, Джаз фестивала с директор тромпетиста Венцислав Благоев и много други. Така се прави! ≈

Снимки: архив на Старозагорската опера и "въпреки.com"

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Балет „Арабеск“ с наградата „Аполон Токсофорос” на “Аполония”

Балет „Арабеск“ получи наградата „Аполон Токсофорос” при откриването на 35-тото юбилейно издание на  Празници на изкуствата „Аполония” в Созопол. Статуетката се връчва традиционно от фондация „Аполония” на творци със забележителен принос не само в българското, но и в световното изкуство.

Прието е наградата да е индивидуална, но след приза на Българската компания „Агитпроп” през 2008 година на 24-я фестивал на изкуствата Аполония  отново престижният приз е за артистична трупа, каквато вече повече от 50 години е „Арабеск“. Наградата на Фондация „Аполония” се присъжда за изключителен принос в развитието на българската култура и разпространението й зад граница. Тя беше връчена на директора на трупата Боряна Сечанова, забележителна хореографка, при откриването на 35-тото издание на фестивала от артистичния директор на фондация „Аполония“ Маргарита Димитрова /на снимката горе/.

Съвсем естествено трупата откри Празниците в Амфитеатъра на Созопол с различни свои постановки през годините, за да ни припомнят част от върховите моменти на „Арабеск“ във времето. Те са много повече, казваме го без условности, защото в годините сме следили и сме се възхищавали на новаторската смелост и преданост на екипа, въпреки трудностите. Преди две години Празниците на изкуствата „Аполония“ бяха открити с балета „Ромео Жулиета“ с музика на Сергей Прокофиев, постановка на Боряна Сечанова, с която започна знаменателната 50 годишнина на трупата. По този повод тогава тя сподели за „въпреки.com”: „Арабеск” за мен e всичко. 17 години съм вече в „Арабеск” – това е изключително дълъг период. Всеки път си казвам: „Да, стига вече, защото идва младо поколение. Една такава трупа трябва да живее на бързи обороти!.  Но по някакъв начин непрекъснато се оказва, че все още имам някаква визия, някаква идея за тях какво ще се случи. Като мое семейство е вече „Арабеск”! Много е трудно особено в последните 20 години, защото „Арабеск” се занимава със съвременен тип изкуство. Спектаклите са различни. У нас по-традиционно се възприема класиката и класическия балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактн��, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.„Арабеск” е вид пространство за култура”.

Арабеск танцува, както любимите на българската публика „Болеро“ на Морис Равел /включено в програмата за откриването на „Аполония“, хореография Маргарита Арнаудова/   и  „Нестинарка“ на Марин Големинов, създадени в началото на седемдесетте години, така и най-новите постановки на  Боряна Сечанова, Маргарита Градечлиева, Мила Искренова, Олеся Пантикина, Галина Борисова, Росен Михайлов, Асен Наков. На всеки три години Балет Арабеск организира конкурс за съвременна хореография върху българска музика за наградата на името на Маргарита Арнаудова – един от най-ярките хореографи и дългогодишен директор на трупата. Изключително талантлива, тя за жалост много млада напусна нашия свят, но остави изключително наследство като артист и творчески максималист. Остана завинаги емблемата на „Арабеск“.

Боряна Сечанова с наградата

За връзката си с нея и за ролята в личната и творческа биография Боряна Сечанова сподели преди време за „въпреки.com”: „Маргарита Арнаудова е личността, формирала уникалния облик на балет „Арабеск”, а заедно с това и облика на съвременния танц в България. За жалост почина твърде млада на 53 години преди повече от 20 години. Но присъствието й, духът й се усещат в атмосферата на скромните пространства, в които продължават приемниците й. Дали точно тръгвам от Маргарита Арнаудова – не съвсем. Аз съм танцувала в Националната опера и някак си и първите ми спектакли като хореограф са също в операта. Но с Маргарита Арнаудова ме свързва съдбовна случка. Когато се върнах от Москва /при проф. Олга Тарасова – през 1990 г. се дипломира със специалност Балетна режисура в ГИТИЗ – б.а./ и вече бях завършил хореограф и исках да работя като хореограф, но в операта се отнесоха така: „Ах, хореограф, ела си като балерина! После ще видим”. А Маргарита ми даде възможност да направя своята дипломна работа тук в „Арабеск”. Това за мен беше много голям жест, защото „Арабеск” беше специално място. Тя много подбираше хората, с които работи. В „Арабеск” определен брой български хореографи са поставяли, „Арабеск” работеше и с чужди хореографи, разбира се, с Маргарита Арнаудова. Това от нейна страна беше много голям жест. След това вече втори жест, който тя направи след като видя един мой спектакъл. Бях направила „Три сестри” на Чехов за „Пантданс театър” – частен театър в онези години, един от основателите му е актьорът Николай Сотиров ме покани като хореограф в този театър. Няма да забравя на премиерата Маргарита Арнаудова беше с Олеся Пантикина /дъщеря й – б.а/ и бяха изключително впечатлени от спектакъла. Може би, след това вече тя ме покани да й бъда асистент в работата й в Нов български университет като преподавател. След като Маргарита почина, аз взех този курс като преподавател. Така срещата ми с нея е била за много малко. Аз съм играла, когато тя е поставяла в операта „В сянката”. Играла съм като балерина, но не за „Арабеск”. Когато се върнах от Москва исках да поставя „Сватба” на Стравински. Маргарита каза: „Не, няма да направиш сега „Сватба”, защото не са такива времената. Стравински е, все пак, един авангарден автор”. Това е било 1990- 1991 година, може би. А когато ме покани за асистент и аз не знаех, че тя е толкова болна по това време,  каза, че вече мога да направя „Сватба” на Стравински…“.

В албума, издаден миналата година по повод 50 годишнината на трупата хореографката Мила Искренова, която е и изследовател и историк на балета беше написала: „Трупата е ято, устремено към неизвестното. Постоянно мигриращо към хоризонта на мечтите си. Виртуални мечти. Мечти с неясните образи на Смелостта и Красотата. Мечти на деца, готови да откриват живота. Прости мечти. Чисти.“.

Честита награда, „Арабеск“! ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Време е за балкански джаз

„Разбира се, че има балкански джаз. Всички балкански музиканти, които свирят джаз, в тази музика инкорпорират тези мелодии. Редовно всички, които знам, имат подобно влияние. И аз съм един от тях”. Това каза специално за „въпреки.com” известният и любим не само на българската публика музикант Влатко Стефановски /на снимката/. Той беше сред участниците в юбилейния 20 Джаз фест в Банско тази година.

А за себе си каза: „Аз не свиря джаз, не свиря класически джаз, но импровизацията ми е свойствена. Импровизацията е елемент от джаза, който най-много харесвам”. Зададохме му този въпрос, защото сред участниците тази година има и доста балкански, не само български участници. И някак си се откроява линия на една специфичност, която ни прави общност. Това към което се стремим и в културен, но и в политически смисъл. Още повече пред предстоящото българско председателство на ЕС с акцент към Западните Балкани. А музиката е също това, което ни свързва.

Думите на Влатко Стефановски можете да чуете тук

Тихомир Яксич

Тихомир Яксич, диригент и баритон саксофон на „Мамбо Старс бенд” от Сърбия също беше съгласен. „Има балкански джаз. Има в България, има в Сърбия, Македония, има балкански джаз. Характерното за него е интересни ритми, които няма в друга част на света, които характеризират нашата балканска музика. Нашите джаз музиканти са дали нов облик на джаза. Този джаз може да се наложи в света. Дълго време се говореше за бразилски джаз, после имаше кубински джаз, пък сега е дошло време за балкански джаз. И добре се приема в света”, казва музикантът и добавя няколко имена сред които, разбира се, Теодосий Спасов, Влатко Стефановски и други музиканти от Босна, и от Сърбия. Има бъдеще, казва Тихомир Яксич.

Урош Перич

А словенецът Урош Перич, който се представи на феста с този състав също потвърждава, че може да се говори за балкански джаз, въпреки че самият той изпълнява прекрасно песни на Рей Чарлз и на други американски легенди. „Има, има балкански джаз. Корените му са в циганската, румънската, българската музика. Балкански етно джаз. Има интерес в света, защото е нещо интересно. През 70-те години кубинският джаз беше интересен в Америка, сега е балкански джаз. Има добри инструменталисти, добри солисти, добри мелодии, добра хармония и това е важно”, каза Урош Перич за „въпреки.com”.

Любомир Денев, Весела Морова и Петър Момчев на репетиция преди концерта в Банско

Попитахме и един българин – Любомир Денев, също участник в тазгодишния Банско джаз фест, с когото публикуваме и отделен разговор за това може ли да се говори за балкански джаз /прочетете тук/. „Може да се говори за балкански джаз. Тук на Балканите има специфични музикални елементи във фолклора, които се поддават много успешно на претворяване с джазовия идиом. Това обогатява жанрово и създава една собствена физиономия на джаза в този регион – и български, и македонски, и сръбски, и турски елементи. Определено това не е отсега, това е много стара тенденция. Милчо Левиев е може би първият, който вкара балкански, български фолклорни елементи още при работата му с Дон Елис в Америка и преди това още с „Джаз Фокус 65”. Това трябва винаги да се подчертава, че „Джаз фокус 65” е първият джазов състава на Балканите, който прави пробив и внася такива елементи по много успешен и талантлив начин. Аз особено на младини съм последовател на тази тенденция на Милчо Левиев, учил съм се от него. Още първото ми трио от 1976-77 година, на първия джаз фестивал в София показвах точно такива неща. Първата ми плоча „Любомир Денев и джаз трио” и Петко Томов, флейта е основно с такива пиеси с българско звучене и има много отзиви в чужбина. И сега да отворите в интернет ще намерите, даже и на руски, и на английски, където това се подчертава като една положителна тенденция.

По време на концерта на Влатко Стефановски в публиката имаше и художничка, която направи негов портрет

В света се налага общо едно предпочитание, вече трудно може да се говори за чист американски джаз. Във всички фестивали в Западна Европа се преориентираха към етно музика, повечето са етно фестивали, дори и Монтрьо, във Франция, в Германия, в Холандия фестивалите се превърнаха в етно фестивали. Лично аз съм малко разочарован и то не от това, че има етнически елементи, а в това, че твърде много се експонират и вече някои фестивали се превърнаха в панаирджийство, честно казано. Но изглежда, че продуцентите и организаторите на тези фестивали в желанието си да привлекат повече публика, в желанието си да направят обновяване се канят чисто фолклорни музиканти от Иран, от Близкия Изток, от Индия, от Турция, от България, от Македония. Влатко Стефановски какъв успех има, даже имаха много успешно предаване по MEZZO с Теодосий Спасов и със Скопска филхармония. Това е тенденция в целия свят в момента. Ето и на Джаз фестивала в Банско също я има тази тенденция”, казва Любомир Денев.

При откриването на юбилейния 20 - ти Банско Джаз фест д-р Емил Илиев покани всички кметове на града, които са помогнали за неговото осъществяване

И така, връщаме се на фестивала в Банско. Както вече стана дума това е неговото юбилейно двадесето издание. Разбира се, че не е лесно да се организира такъв фестивал вече 20 години. Камелия Тодорова разказва как е дошла идеята от д-р Емил Илиев, който има клиника в София, а и в Банско. При изпращането на пациентите, той винаги иска да има и концерт. Много са нещата, с които се занимава д-р Илиев, но музиката и то джазът е едно от нещата, които според него помагат не само в работата, но и в живота. Неговият девиз е: „Стреми се да правиш повече за хората, от колкото за себе си. Това ще те направи по-щастлив и удовлетворен от живота!”.

Хилда Казасян

А в разговор за „въпреки.com” преди време беше казал: „С много упоритост, трябва да имаш дървена глава, за да издържиш всичко, но в крайна сметка фестивалът ми носи огромна радост, защото когато прочетеш след края му писмата на всеки участник и ти пишат, че едно от най-хубавите им  прекарвания по света е било именно тук в Банско и в България, това ме прави наистина щастлив. Второ, като видиш, че през уикенда за една нощ в Банско и съседните населени места са дошли над 20 000 души да уважат това събитие, това показва как се развива този град. Това е моята отколешна мечта. Това, разбира се, е една радост”, споделя д-р Илиев мотива си защо вече ��олкова години  прави този джаз фестивал, станал емблема. Но с характерния си максимализъм иска да го развива и неведнъж е казал, че мечтата му е Банско фестивалът да бъде като този в Монтрьо - Швейцария. Това каза преди четири години д-р Емил Илиев за „въпреки.com” в разговор, който можете да прочетете тук. В него освен за конкретната програма тогава, той говори за това как се е развил неговия живот и като почитател на джаза.

Камелия Тодорова

А колкото за Монтрьо и неговата мечта да стане този фестивал като швейцарския, има още време. Това не е въпрос само за програмиране и артисти, а и за зали. Дълго време се говори за покрита зала в Банско, защото сегашното читалище макар и ремонтирано, не може да отговори на съвременните изисквания на изпълнители и публика. Хубаво е, че има една демократичност на фестивала. Всеки може да присъства на концертите на площада безплатно, да идва и да си отива, да яде кебапчета, пие бира или вино. Но все пак, както каза и Камелия Тодорова, при една покрита зала може да има възможност и за избор. А защо не и със заплащане при някои звезди. Така че хората да си направят избор дали да видят някои от редовните гости на фестивала безплатно или да видят срещу билет рядко посрещана група или изпълнители от съответната класа.

При откриването на феста в читалището имаше изложба на Елена Панайотова /на снимката нейна творба/ и на Ан дьо Колбер - Христофоров, които дадоха една допълнителна подкрепа на музиката

Иначе за фестивала в Банско характерното е разнообразието на стилове и търсения. Както каза Любомир Денев: „Фестивалът в Банско все още поддържа едно разнообразие. Може да се чуе истински по-класически джаз със суингиране, с импровизации, с блусови елементи. Има го и театралното, както и италианците „Спагети суинг”, които правят спектакъл-шоу, което е много добре премислено драматургически, много добре отработено и демократично. Това е много добър контакт с публиката, една много успешна форма. Трудно може да се каже, че е джаз, вече самото понятие се размива, променя се в положителен смисъл, обогатява се. Има елементи от театрална музика, и елементи от камерна музика, фолклорни елементи. Това е добре, защото действително е важно публиката да бъде привлечена, да е интересно на хората, да е привлекателно”.

Христо Йоцов

На 20-то издание имаше както винаги много и различни изпълнители. Който е бил, видял, чул и си отишъл, за да се върне отново. Едва ли можем да изброим всички музиканти, но все пак не можем да не споменем Марио Станчев, благодарение на който на фестивала освен участие има и прекрасно пиано. А и ред още други прекрасни български и чуждестранни джазови изпълнители дойдоха в Банско – Христо Йоцов, Живко Петров, Михаил Йосифов, Димитър Семов, Димитър Карамфилов, Петър Момчев, Веселин Веселинов – Еко, Хилда Казасян, Весела Морова, Васил Петров, Пати Остин и ред други. Хубавото е и че самите банскалии коментираха на кой концерт да отидат и ни питаха за изпълнителите. А имаше и още нещо. Един случай, който също говори за атмосферата и хората на този фестивал. Христо Йоцов се оказа, че е забравил телефона си на едно близко кафене на открито. Върна се и не го намери. Всички се притеснихме, че няма да си го намери. А освен телефоните, там си е записвал и някои идеи за музика. Когато го видяхме на следващия ден и притеснено го попитахме се оказа, че всичко е наред. Човек, който намерил телефона звъннал на последния номер, който бил набран. А това бил телефонът на Хилда Казасян. И телефонът се върнал при Христо. Така че освен за джаз, има надежда и за хората… ≈

Текст: Стефан Джамбазов и Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов