#конкурс за нова пиеса

[vprki]

Пиесата „Урок по самота“ от Мартина Новакова и Мигел Валентин спечели конкурса на НБУ

Драматургичният текст „Урок по самота“ на българо-испански литературен тандем Мартина Новакова и Мигел Валентин спечели петото юбилейно издание на Конкурс за нова пиеса на Нов български университет на тема „Свободата“, съобщиха от НБУ /на снимката горе – проф. Пламен Дойнов „връчва“ наградата на Мартина Новакова/.

„Щаст��ив съм, че точно днес се случва тази церемония – първи март, защото това е може би празникът на надеждата. Той е във време, в което имаме силна нужда от такава надежда, но както е известно – надеждата не е достатъчна – трябва да си поне номиниран. Т.е. трябва да получиш шанс тази надежда да се сбъдне, мечтата да се сбъдне и Нов български университет е точно такова място, което събира хората, които искат да работят заедно, да се чуват взаимно – с други думи – да създава среда. Това е място, където другите да чуят твоите думи и ти да чуеш другите – взаимно да се чувате.“ С тези думи Ректорът на НБУ проф. Пламен Дойнов, д.н., се обърна към финалистите в Конкурса за нова пиеса и посочи мотивите на журито, с председател проф. Виолета Дечева, д.н., за избора на победител – „За свободата, с която се движи тази пиеса в драматургичната форма и градското пространство.“

Проф. Виолета Дечева и Мартина Новакова

А проф. Виолета Дечева каза: „Лабораторията за писане на пиеси на нашия конкурс е много важна негова фаза, тя е отличаваща го от всички останали конкурси, които съществуват на територията на нашата родина, защото дава възможност авторите в нея да работят една седмица с изявено име в областта на театъра, литературата, драматургията, и да срещне онези, които могат и онези, които знаят, с онези, които биха искали да бъдат част от писането на драматургия, да бъдат част от театъра и развитието на драматургията в съвременния свят. Това е уникална възможност – уникална за България, където връзката между знанието, моженето и реализацията е скъсана – не само в областта на драматургията. Този конкурс имаше голямата цел да се опита да събере тези прекъснати нишки между хората, които пишат пиеси, онези, които ги поставят на сцената и онези, които знаят какво е драматургията или театъра през времето. Този университет е най-доброто възможно място за подобна инициатива.“

Проф. Виолета Дечева благодари за подкрепата на Ръководството на НБУ, на Централния фонд за стратегическо развитие към Настоятелството и на Столична община, в чийто културен календар Конкурсът присъства две години. Проф. Дечева отбеляза, че проектът е реализиран с подкрепата на проф. Богданов, д.н. /Богдан Богданов /1940 – 2016/, учредител на Нов български университет – б. р./, с когото неведнъж обсъждали необходимостта университетът да направи опит да подкрепи развитието на драматургията в България. Темите на предишните четири издания на конкурса бяха: „Справедливостта“ /2017/, „Родината“ /2018/, „Тайните“ /2019/ и „Парите“ /2020/.

Проф. Пламен Дойнов

Мартина Новакова от своя страна благодари на журито за оценката и възможността да участва в Конкурса: „Тази пиеса е един скок към свободата. Цялото това преживяване оставя след себе си много надежда, че можем да пишем за това, което най-много ни вълнува и вълнува тези, до които стига. Беше невероятна чест да се запознаем – с Георги Господинов, с останалите участници, да имаме този изключително открит, искрен диалог, който понякога липсва в тези среди – мое лично усещане, липсва. Мисля, че трябва да се подкрепяме много – един друг – да пишем драматургия, за да има българска драматургия.“ Седем млади драматурзи от България, Испания и Северна Македония редактираха през последните дни своите текстов�� на тема „Свободата“ под менторството на писателя и драматург Георги Господинов в Лабораторията за писане на пиеси. Мартина Новакова и Мигел В��лентин с „Урок по самота“, Митко Бояджийски със „С човешко лице“, Деница Пенчева с „Богоявление“, Кристина Беломорска с „EXODUS: Отвътре-навън“, Владо Трифонов с „Нещастен син на некадърно време“, Мая Кисьова с „Моят театър. Един урок на Сара Бернар“ и Калина Терзийска с „Ейяфятлайокутл“.

Мартина Новакова (София, 1993) е бакалавър по „Испанска филология“ от Софийски университет „Св. Климент Охридски“ и магистър по „Театрално творчество“ с почетна диплома от Университет Карлос III в Мадрид, с ръководител Хуан Майорга. Разбира театъра като преживяване и обича да смесва и взаимства от различни театрални форми като театър на предметите, сайт специфик, вербатим и театър на сетивата. Обича да работи в мултидисциплинарни екипи, в които ролите на артистите не са ясно разграничени. В последните години участва в множество проекти, семинари и обучения с драматурзи и режисьори като Хосе Санчис Синистера, Енцо Корман и Карлос Туньон.

Автор е на пиесите: „(Dis)placement, история за миграциите на птици и хора, поставена в Ла Нау, Валенсия (2019); „Препострояване на вече несъществуващо място“, в съавторство с Мигел Валентин, Мадрид, (2019); „Паноптикум или Паметта на предметите“, Аудиторио де Леганес, Мадрид (2018); „Low Cost“, документално-сетивен пърформанс, вдъхновен от социалните измерения на туризма в България Център за култура и дебат Червената къща, София (2017). Също така превежда пиеси от испански на български език, между които са „Рейкявик“ от Хуан Майорга и „Тъмният камък“ от Алберто Конехеро. През 2020 година печели стипендия Фулбрайт, както и конкурса ЕURODRAM България с пиесата си „Паноптикум или Паметта на предметите“.

По време на Лабораторията за писане на пиеси

Мигел Валентин (Мадрид, Испания) завършва „Аудиовизуална комуникация“, „Театър“ в Куарта Паред, магистър е по „Театрално творчество“ с ръководител Хуан Майорга и магистър по „Културен мениджмънт“. Пише поезия и драматургия. Започва да режисира през университетските си години. Три от пиесите му са „Пустинята“ (научно-фантастична пиеса, разказана с предмети), „Кучекоткариба“ (три монолога за съвместното съжителство) и „Бар Хамлет“ (мъжка фантазия в дискотека). Често работи и като актьор. В последните години работи по различни проекти. Участва в електронния рецитал на поемата си „Селфи 32“, заедно с Хавиер Талаванте, в рамките на „Конхунтос“, проект на срещи между артисти и учени, режисиран от Алфредо Миралес и съфинансиран от фондация „Даниел и Нина Карасо“ и университета Карлос III, Мадрид. Координатор е на театралната трупа „Чат на живо“ в МедиаЛаб Прадо, в междупоколенческия лагер „От 0 до 99“ в хибриден формат (онлайн/на живо).

Мигел Валентин и Мартина започват да работят заедно върху „Препострояване на вече несъществуващо място“ – документална пиеса за затвора Карабанчел в Мадрид, написана за фестивала „Ефимера II“ на списание „La gran belleza“, като по-късно създават и радио версия на пиесата. Сътрудничат си и в документална театрална работилница за климатичните промени „Аргансуела 2059“ в сътрудничество с издателство Епиская и колектив HUL, Мадрид. „Урок по самота“ е поема, ритуал и обиколка. Случва се по улиците на град от сенки и статуи. Това е поема за писател, обвързал се със страната си и с един човек, и загинал, в опит да защити едно oт двете. Този ритуал ще те спаси от любовната история, която не можеш да забравиш. Ще те накара да скочиш от въображаема скала в средата на един парк. По време на обиколката ще се срещнеш с много поети, и с една поетеса, които ще ти разкажат нещо важно за самия теб. Каним те да скочиш от Лефкада и да се почувстваш свободен. Самотно свободен. На три. Едно... Две... Три!

Георги Господинов

На церемонията в НБУ Георги Господинов се обърна към авторите: „Не спирайте да се вълнувате, докато създавате пиесите си, защото само вълнението предизвиква вълнение. Създайте общност, с която да говорите за театър, за писане, за тенденции. Приемете правото си на провал. Особено вие, които започвате да пишете сега. Имате право на провал, имате право на грешки и това трябва да ви освободи, за да направите нещо различно. Дори и да се провалите с трясък.“ Авторът на наградената творба получи диплом и парична награда от Ректора на НБУ. Пиесите, достигнали до финала на Конкурса, ще бъдат публикувани в специално създадена поредица на Издателството на НБУ. Конкурсът се осъществява с подкрепата на Централен фонд за стратегическо развитие към Нов български университет. ≈

Снимки: архив на НБУ

[vprki]

Критичен поглед: С тъга, но и с надежда

Много пъти сме писали какво отне пандемията от Covid-19 на хората на изкуството не само в България, отне и на нас като публика. И, сякаш, сега малко по малко ситуацията се променя към добро. Но смеем ли да се зарадваме след преживяното в последните месеци, повече от година.

Продължава тъжната гледка на по-рехавите театрални, музикални зала заради задължителния процент посетители, прикрити зад маските си. Не рядко ни е трудно да се познаем. Отложиха се фестивали, церемонии, чествания, премиери не само театрални. И все пак имахме и великолепни срещи, макар и пред екраните на компютрите си. Екипът на фондация Viafest“ в сложната ситуацията на противоепидемични мерки и извънредна ситуация от 13 март тази и миналата година и  успяха да направят за публиките знаменити събития Световен театър в София и Международния театрален фестивал „Варненско лято”, които продължава онлайн,  макар че 2020 беше през есента. 

Липсваха ни атмосферата във Варна, очакванията пред софийските театри, но както ни показаха организаторите винаги има вариант, когато имаш познания, когато правиш нещата с любов към изкуството да възнаградиш публиката с изключителни спектакли. Не бихме могли много от тях да ги видим на живо, но имахме страхотния шанс да ги съпреживеем пред компютрите и да се почувстваме част от публиката на световния театър, който се прави с въображение, със смелост в контекста на днешния ден и емоциите и вълненията на съвременния човек. Все пак, както съобщиха „въпреки.com” организаторите тази година ще го има Международният театрален фестивал „Варненско лято“, но през юли, а не през юни, както беше досега, макар и в по-скромен вариант.

През 2020, Съюзът на Българските артисти успя през септември, а не на 27 март, Международния ден театъра, да връчи театралните награди Икар, макар и онлайн. Наградите Аскеер не се състояха. И тази година празникът на Икарите нямаше как да бъде на 27 март заради продължаващата пандемична обстановка. 

Но традиционното поздравление към театралите по света, през 2021 споделено от знаменитата английска актриса Хелън Мирън беше повече от вдъхновяващо:  „Измина една твърде тежка година за представленията на живо, за много творци, технически служби и създатели на театралното изкуство, сблъскани с трудностите в една професия, вече преизпълнена с несигурност. Вероятно именно тази постоянна несигурност ги е приучила да оцеляват чрез духовитост и кураж и в тази пандемия. В тези нови обстоятелства въображението им вече се преобразува в изобретателен, забавен и прочувствен начин за общуване, до голяма степен благодарение, разбира се, на Интернет. Откакто са на тази земя, хората си разказват истории един на друг. И прекрасното ни единение чрез театъра винаги ще продължава да съществува, докато ни има нас. Творческият импулс на писатели, художници, танцьори, певци, актьори, музиканти, режисьори никога не ще бъде задушен, а в най-близко бъдеще ще разцъфне пак с нова енергия и разбиране за света ни“.

Елена Телбис

Церемонията по връчване на театралните награди на САБ „Икар“ се състоя салона на Народния театър „Иван Вазов“ на друга знаменатална за България дата 11 май, когато почитаме  паметта на Св. св. Кирил и Методий. През 2021, съюзът на артистите в България отбелязва сто години от създаването си. Създадената по този повод документална фотоизложба може да видите изложена в градинката на „Кристал“. Фондация „Академия Аскеер" успя д връчи своите театрални награди в 30-то си издание в Театъра на Българската армия на 23 май. Наградените са известни, поздравления за всички, както и за тези, които бяха номинирани. И тук ще цитирам Христо Мутафчиев, носител на „Аскеер“ за водеща мъжка роля за Райчо в „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“, споделил в социалните мрежи: „Още веднъж поздравявам Малин Кръстев и Свежен Младенов за достойната компанията в номинациите за Аскеер 2021! Честит празник, колеги!“. За моноспектакъла „Плач на ангел“ може да прочетете във „въпреки.com” тук.

Важно е да уточним, че наградите Икар се връчват за предходната година, докато обичайно Аскеер се връчва за постижения в по-широк период – тази година е от 1 март 2020 до 30 април – дни преди церемонията.  Не е често явление наградите на двете организации да се препокриват, дори понякога сме си мислили, че това не е случайно, без да вярваме в конспиративни теории. Но театралните награди, определени с различни комисии бяха единодушни в най-важната категория за най-добро представление, както и за съвременна българска драматургия - „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев” и отново „Боклук“ от Елена Телбис, дебютната пиеса на актрисата, спечелила  миналата година конкурса за съвременна драматургия на името на легендарната актриса Славка Славова на театъра. В анонса към премиерата на спектакъла през ноември м.г. беше  публикувано кратко интервю с Елена с кратки въпроси, тип ученически лексикон. Публикуваме откъс.

„Боклук” спечели нашия конкурс за съвременна драматургия на името на легендарната актриса Славка Славова. Какво направи, когато разбра, че си нашата призьорка?

Започнах да ходя нервно и безцелно из апартамента. Сигурно отстрани е било смешно, защото той не е особено голям. Да не кажа, че е малък.

А кога и как реши, че искаш да напишеш тази своя пиеса?

Прочетох че стартира новото издание на конкурса и веднага се попитах: „Що ли да не напиша една пиеса?“. Откъде това одързостяване – не знам.

Вече мислиш ли да пишеш отново? И ако да, какво?

Пиша и сега. Уча кинорежисура и подготвям сценарий за късометражен филм. Пише ми се стендъп. Просто има много материал в държавата.

От ляво на дясно Анастасия Лютова, Елена Телбис и Светлана Янчева в „Боклук

Към тези отличия е и актрисата Анастасия Лютова, която получи „Аскеер “ за водеща женска роля за Андромеда в „Боклук“. Конкурсът за съвременна драматургия на Театър 199 „Валентин Стойчев“ дава път на великолепни текстове, които неведнъж печелят или са сред номинираните за „Икар“ и „Аскеер“ още от 2007 година в лицето на Яна Борисова.

Въпреки трудните времена заради пандемичната обстановка, театрите не само в София подготвяха премиерите си и наградите са професионалната  оценка на гилдията и специалистите. А публиката остава вярна на любимците си дори преодолявайки разбираемите си страхове от заразяване с Covid-19. Позволявам си да коментирам всичко това отново и отново, защото тепърва ще оценяваме какво ни сполетя и как ще продължим живота си, който едва ли ще бъде същият какъвто е бил преди пандемията. Това, както и наградите, е повод да напиша и за церемониите, които винаги сме очаквали не само с любопитство да разберем кои са победителите, а и да присъстваме и съпреживеем спектакъла, който са ни подготвили организаторите, за да почетат колегите си. 

Александър Кадиев

За съжаление, тази година радостта от празника, освен за наградените, я нямаше. Без да звучи като противопоставяне, церемонията за Икарите беше запазила стила си отново с режисьор Стоян Радев, но водещият, актьорът Александър Кадиев не успя да надскочи с присъствието си елементарното тв-шоу. Може би това идва от текста, който са му подготвили или просто от неговото ново амплоа, след спечеления Икар за поддържаща роля 2014 година в спектакъла „Скъперникът“ на Молиер с режисьор Лилия Абаджиева в „Малък театър зад канала“…

За жалост церемонията за връчване на наградите „Аскеер“ /сценарий Александър Чобанов, режисьор Иван Урумов. Клиповете за заснети и подготвени от Евгения Косева и двама оператори. Всички те са ангажирани от ТБА – б.а./ беше, меко казано, разочароваща, измислена и създадена, без въображение и някак формално – трябва нещо там да се случва на сцената. Само припомням, че в годините режисьори на церемонията са били режисьори като Александър Морфов, Теди Москов, Владимир Люцканов, Диана Добрева…

Някъде в социалните мрежи прочетох мнение „Добре, че на сцената имаше оркестър…“. Но Врачанският симфоничен оркестър стоеше на сцената вяло, като за изпълнения по задължение, независимо, че на пулта беше маестро Максим Ешкенази. Геговете на водещия Веселин Ранков да го нарича Веско Ешкенази и уж да разбере едва, когато знаменитият ни цигулар се появи на сцената, за да свири бяха нелепа шегичка. В цялостната картина на случващото се на сцената от страна на организаторите от Фондация „Академия Аскеер“ се усещаше, сякаш, формалност, досада, умора, която рококо костюмите и перуките не можеха да преодолеят. 

Диана Добрева получава награда от цигуларя Васко Василев

Пиша това с лека тъга за 30-го издание на наградите „Аскеер“. А всичко започна толкова бляскаво смислено в трудната и сложна 1992 година. Сред вдъхновителите на това прекрасно начинание на Театър на Българската армия и новоучредената тогава Фондация бяха и тво��ци като кинорежисьорът Георги Дюлгеров и Ивайло Христов, тогава актьор в трупата на театъра. В годините тази идея се развиваше, появяваха се нови категории и празникът беше истински и вълнуващ в навечерието на 24 май. Давам си сметка, че в днешно време е много сложно финансово да се реализира церемонията, но едва ли това е единствената причина да е разочароваща.

Въпреки всичко, с надежда очакваме, че скоро, много скоро няма да сме с маски в театралните зали, няма да има принудително празни кресла и ще се прегърнем, че сме заедно и споделяме театъра. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Архив на САБ, на Народен театър „Иван Вазов“ и Театър 199 „Валентин Стойчев“

А ето и наградените:

Национални награди ИКАР 2021

Дебют: Поля Йорданова за Наташа в „Мечтата на Наташа“ от Ярослава Пулинович, реж. Ана Батева, Драматичен театър „Рачо Стоянов” – Габрово;

Водеща мъжка роля: Валери Йорданов за Рамадан Дервишов в „Караконджул“ по „Дервишово семе” от Николай Хайтов, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов”;

Водеща женска роля: Ирини Жамбонас за Марта в „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, реж. Стоян Радев, Малък градски театър „Зад канала”

Поддържаща мъжка роля: Александър Тонев за Санчо Панса в „Дон Кихот“ от Мигел де Сервантес, реж. Маргарита Младенова, Драматично-куклен театър „Константин Величков” – Пазарджик;

Поддържаща женска роля: Радена Вълканова за ролята ѝ в „Капитал(на) грешка“ по Йодьон фон Хорват, реж. Иван Пантелеев, Народен театър „Иван Вазов;

Режисура: Диана Добрева за „Синът“ от Флориан Зелер, Народен театър „Иван Вазов”; 

Сценография: Мира Каланова (сценография), Марина Райчинова (костюми) за „Закуска в Тифани“ по Труман Капоти, реж. Диана Добрева, Драматичен театър „Николай Масалитинов” – Пловдив;

Авторска музика: Христо Намлиев за „Портокалова кожа“ от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър „Възраждане”

Най-добър спектакъл: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев“;

Драматургичен текст, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите: „Боклук“ от Елена Телбис;

Критически текст, излъчени от Гилдията на театроведите, критиците и драматурзите: Румяна Николова „Модел на функциониране на българския театър в периода 1944-1989 година“,  изд. „П. Венедиков“, 2020;

Постижение в кукленото изкуство, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство от Комисия в състав: Мая Бежанска – актриса; Никола Вандов – театровед; Петя Караджова – сценограф: Петър Пашов за режисурата на „Пиано на луната“ по мотиви от Валери Петров, Театър „Ателие 313“ ;

Куклен спектакъл, излъчени от Гилдията на творците в кукленото изкуство: „Гарвин Магьосникът“ от Яна Борисова, реж. Вежен Велчовски, Общински куклен театър – Благоевград;

Вариететно и атракционно изкуство излъчени от Гилдия атракционни и сценични изкуства и Гилдия за вариететно изкуство: Вили Кожухарова за постижения в областта на каучук акробатиката;

Съвременен танц и пърформанс, излъчени от Гилдията за съвременни изпълнителски изкуства: Марион Дърова за “Wo Man”, ДНК, Национален дворец на културата;

Дублаж, излъчени от Гилдията на актьорите, работещи в дублажа: при жените Гергана Стоянова за Елиза и Мария във „Влад“ и всички жени в „Ориент експрес“, при мъжете Любомир Младенов за Клод Трепани в „Дървосекачи“;

Награда за цирково изкуство се присъжда на Джулио Малеволти за приноса му в развитието на българската, европейската и световната акробатика;

Награда на Акт-Унима за значим принос в развитието на българското куклено изкуство се присъжда на Иван Теофилов;

Награда ИКАР 2021 за чест и достойнство се присъжда на Любомир Бъчваров;

Награда ИКАР 2021 за изключителен принос към музиката, излъчена от Гилдията на Музикалните артисти се присъжда на Михаил Белчев;

Награда ИКАР 2021 за изключителен принос към Българския театър се присъжда на актрисата Татяна Лолова (посмъртно).

Внуците на Татяна Лолова получиха наградата ѝ

Носители на наградата „АСКЕЕР 2021“

Поддържаща женска роля: Светлана Янчева за ролята ѝ на режисьорката в „Шекспирин по време на пандемия“ по Уилям Шекспир,  Малък градски театър „Зад канала“;

Поддържаща мъжка роля: Йордан Ръсин за ролята му на Той в “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Сценография: Петър Митев за “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Костюмография: Свила Величкова и Ванина Цандева за „Завръщане у дома“ от Харолд Пинтър, реж. Явор Гърдев, Малък градски театър „Зад канала” и  „Нова земя“ по Иван Вазов, драматургичен вариант Юрий Дачев, реж. Бина Харалампиева, Народен театър „Иван Вазов“;

Театрална музика: Теодосий Спасов за музиката на "Облог" от Дейвид Линдзи-Абер, реж. Стефан Спасов, Народен театър "Иван Вазов",  „О, ти която и да си“ от Мирела Иванова по Иван Вазов, реж. Бойка Велкова, Народен театър "Иван Вазов", „Страх за опитомяване“ от Оля Стоянова, реж. Стефан Спасов, Народен театър "Иван Вазов" и „Федра“ от Петър Пламенов, реж. Бойка Велкова Театър Азарян, НДК;

Водеща женска роля: Анастасия Лютова за ролята й на Андромеда в „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”;

Водеща мъжка роля: Христо Мутафчиев за ролята му на Райчо в „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, реж. Стоян Радев, Народен театър „Иван Вазов“;

Режисура: Стоян Радев за „Кой се бои от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, Малък градски театър „Зад канала” и „Плач на ангел“ от Стефан Цанев, , Народен театър „Иван Вазов“;

Изгряваща звезда: Виттория Николова за ролята ѝ на Шарлот в „Нощта на игуаната“ от Тенеси Уилямс, реж. Весела Василева, Театър "Възраждане" и ролята ѝ на Тя в “Портокалова кожа” от Мая Пелевич, реж. Петър Денчев, Театър "Възраждане";

Най-добро представление: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”;

Съвременна българска драматургия: „Боклук“ от Елена Телбис, реж. Ивайло Христов, Театър 199 „Валентин Стойчев”; 

Акад��мия „Аскеер” удостоява с Голямата награда За цялостен принос към театралното изкуство „АСКЕЕР 2021” Стефан Цанев – поет и драматург, Красимир Спасов – режисьор и Стефан Мавродиев - актьор

Стефан Цанев

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Варненският театър, съграден с любовта на гражданите, става на 100

Юбилеят е респектираща мярка за време, призвана да осмисли човешките дела. Етимологически „юбилей“ води началото си от Стария завет и староеврейската дума „йобел” – звук от рог, онзи рог (шофар на иврит), с който церемониално се възвестявали извънредни събития. 100-годишният юбилей на един театър несъмнено е такова извънредно събитие, не само за конкретния театър, а и за самото театрално изкуство. Написа за „въпреки.com” Виолета Тончева.

Варненският театър се вписва в този смислов контекст, още повече че през 2021 година. Съюзът на артистите в България също отбелязва своята 100-годишнина. А и Стоян Бъчваров, основоположник на Варненския театър, е един от основателите и на Народния театър и на САБ.  

Кметът Иван Церов слага началото

още с избирането си през 1909 година. Историческите хроники разказват, че варненци не само ратуват за свой театър, а със забележителна енергия и всеотдайност му издигат дом – един истински храм на изкуството, който музите обитават и днес. (Театрално-музикален продуцентски център Варна (ТМПЦ) - Драматичен театър "Стоян Бъчваров" и Държавна опера Варна). Основен двигател на идеята е кметът Иван Церов (26.03.1857 -18.01.1938), една високопросветена и родолюбива личност, учител по литература, автор на „Христоматия по българска ��итература”, „Аналитичен курс по теория на словесността”, преводач на руския драматург Александър Островски.

Иван Церов

Още на първото заседание след избирането му за кмет през 1909 г., той внася предложение за построяване на нова, с европейски вид и възможности театрална сграда: „Господа, бих приел предложението да стана кмет, но само при условие, че ми се обещае пълна подкрепа за моята училищна и строителна политика и съграждането на нов градски театър!“. Обявява се национален конкурс за театрална сграда, който спечелва арх. Никола Лазаров, завършил с държавна стипендия и отличие архитектура в Париж, един от най-добрите и най-продуктивни архитекти на своето време. Изградените по негови проекти сгради в София и големите градове на страната съставляват днес значителна част от архитектурното наследство на България.

На 26 март 1912 г. кметът Иван Церов полага основния камък за театралната сграда с думите: „Днес се извършва голямо по значение и последствие събитие в хубавия ни град – полага се основният камък на градския театър. Той ще бъде онзи храм на сценичното изкуство и душевна красота, отдето да се възгласят на поколенията чистата човешка любов и правда. И в минути на радост и горчивини тук всеки ще почерпи това, що му е нужно – наслада и духовна сила…”.

Реч държи кметът Иван Церов през 1912 при първата копка за театъра

Ентусиазмът е голям, строежът бързо напредва, но след първите две години е изоставен, заради последвалите войни. Средствата са изчерпани и дълго време недовършената сграда стърчи без покрив в самия център на града. Междувременно, през 1921 г., по предложение на кмета Димитър Кондов, общинската управа отпуска годишна субсидия за поддържането на постоянна театрална трупа на Варна. За ръководната длъжност „директор-режисьор” е поканен именитият актьор от Народния театър Стоян Бъчваров, който сформира трупата и определя репертоарната политика. На 12 март 1921 г. театърът открива първия си сезон със съвременната пиеса „Инстинктът” от Анри Кестмекер. Спектаклите се играят в зала „Съединение”, сега сцена Филиал, тогава дървена пристройка към часовниковата кула, изпълнена по общинска поръчка от арх. Сава Димитриевич, където освен театрални представления се изнасят литературно-музикални вечери и концерти. През 1927 г. варненската общественост възобновява идеята за нова театрална сграда и подпомага финансово строежа с безпрецедентна дарителска кампания, в която „Фондовите марки за доизграждане на театъра се прибавят към всеки хляб, всеки билет за кино, за градско увеселение, за баня, за плаж. За по-малко от месец се събират 1 милион лева. И управителното тяло на Народната театрална кооперация отпуска заем от 2 милиона лева. При довършването на строежа се правят известни промени: сцената е разширена от двете страни и в дълбочина от арх. Дабко Дабков. Строежът е завършен от градския архитект Желязко Богданов“, документира голямото събитие краеведът Любомир Владков.

„Най-после! Слава богу! След дълги 20-годишнни превратности сградата на Варненския общински театър се довърши и на 5 юни 1932 г. тържествено се откри. Театърът бе украсен с разкошни народни знамена и зеленина, а залата – бляскаво осветена. Отслужи се водосвет от митрополит Симеон, при участието на епископ Андрей и шестима свещеници. Произнесоха се речи от началника на културното отделение при Министерството на народното просвещение Сава Чукалов, от варненския кмет Асен Бусев, който откри театъра, и от пишещия тези редове, чийто съкровен и непрекъснат копнеж се осъществяваше в този величав час, та радостта му беше необикновена“, четем в биографичната книга „Спомени“ на Иван Церов.

На знаменателната дата 29 октомври 1932 г., в издигнатата с любовта на един цял град театрална сграда, Общинската трупа открива новия театрален сезон с „Боряна” от Йордан Йовков, постановка на първия директор-режисьор Стоян Бъчваров. Истинско архитектурно бижу, емблематичната театрална сграда прави чест на Варна като една от архитектурните забележителности на България. Издигната неслучайно в сърцето на града, тя символизира духовните стремления и порива към изкуство: „И в минути на радост и горчивини тук всеки ще почерпи това, що му е нужно – наслада и духовна сила…”, както развълнувано пророкува Иван Церов. Кметът Иван Церов, който е увековечен от скулптора Пламен Братанов, днес посреща зрителите пред своя театър.

Паметникът на Иван Церов на площада във Варна пред театъра

Стоян Бъчваров (27.07.1878-06.01.1949), един от пионерите на българския театър, актьор от национална величина, театрален директор и режисьор,

��олага основите на професионалния театър във Варна.

По повод 35-годишнината от създаването си, Варненският драматичен театър приема Стоян Бъчваров за свой патрон и носи името му от 1957 г. Роден в село Медвен, Котленско, три месеца след като баща му е убит от турците, Стоян Бъчваров е закърмен с възрожденски дух от детските си години. Работи като дребен чиновник и учителства в родния си край, за да спести пари за средното си образование в Казанлъшкото педагогическо училище, след което завършва и Мъжката гимназия във Варна. Именно във Варна е запленен от театралното изкуство, на което посвещава целия си живот. Още като ученик е привлечен за стажант актьор в любителската театрална трупа на Иван Кожухаров.

През 1895 г. Иван Кожухаров, Стоян Бъчваров и Преслав Преславски основават Театрално дружество „Напредък“, което изнася представления в зала „Съединение“ (сега Сцена Филиал), общината дори отпуска субсидии и освобождава трупата от наем за залата. Играят „Службогонци“ от Иван Вазов, където Стоян Бъчваров жъне аплодисменти в ролята на Станчо Квасников, проявявайки за пръв път големия си комедиен талант. Той участва и в пътуващия театър на Матей Икономов, който представя в София с голям успех „На дъното“ от Максим Горки. Приет e в състава на новоучредения Народен театър в столицата, след което заминава на специализация в Москва и Германия (1908). В Московския художествен театър и в Малий театър изучава изкуството на Станиславски, а в Мюнхен, Германия, се запознава с развитието на съвременните тенденции в европейския театър.

Основателите на Народния театър - първият горе вляво е Стоян Бъчваров

„Новото, което видях там, дойде да заглуши всичко онова, което съм видял досега“, споделя артистът след завръщането си. В търсене на нови предизвикателства, Стоян Бъчваров се включ��а в различни професионални трупи, като през 1909 г. основава, заедно с писателя Антон Страшимиров драматична трупа „Смях и сълзи“, в която той е режисьор и актьор. В следващите десетина години се утвърждава като един от водещите актьори на Народния театър. През 1910 г. основава и редактира сп. „Театър“, в което публикува и свои материали. През 1919 става един от учредителите на Съюза на артистите в България.

През 1921 г. Варненската община с кмет Димитър Кондов кани Стоян Бъчваров да застане начело на първата професионална театрална трупа в града. На 1 март същата година в. „Варненска поща“ пише: „Общината в града ни ангажира известния столичен даровит артист Стоян Бъчваров да устрои общинска театрална трупа, поддържана и субсидирана изключително от общината.“ . Така

Стоян Бъчваров вписва името си в театралната история

като първия директор-режисьор на първия професионален театър във Варна. В големия актьорски състав е привлечен Владимир Трендафилов и ред други известни имена по онова време. На 12 март 1921 г. с модната тогава пиеса „Инстинктът“ от Анри Кестмекер, постановка на Стоян Бъчваров, започва летописът на Варненския драматичен театър. Само за няколко месеца, през които за кратко е отстранен, а после възстановен на директорския пост, той поставя почти всички 38 пиеси, играни през първия театрален сезон. В репертоара, изграден предимно с творби от световната драматургия, той изпълнява главните роли: Аркашка в „Лес“ от Островски, Изидор Леша от „Интересът преди всичко“ от Октав Мирабо, Албер от „Парижкото кафене“ на Пол Гаво, Странджата от „Хъшове“ на Иван Вазов, Халерс от „Прокурорът Халерс“, Едип Цар от едноименната трагедия на Софокъл и т.н.

Варненската театрална трупа с директор - режисьор Стоян Бъчваров, началото на 1930-те

Впоследствие режисьорът Исак Даниел, за кратко и директор на Варненския театър, упреква в пресата Стоян Бъчваров за това „репертоарно наводнение“. От днешна гледна точка бихме могли да разберем ентусиазма на онези първи театрални години и желанието да се предло��ат на публиката колкото може повече постановки, предимно в достъпния жанр на комедията. В полза на това съображение говорят ниските цени на билетите, както и безплатните представления за работници един ден в седмицата. Не е без значение и фактът, че тъкмо по онова време в България възхожда кинематографът и на новосъздадения театър му се налага да се конкурира с бързо сменящите се филмови афиши.

Варненци високо оценяват всеотдайната работоспособност на първоучителя и забележителната продукция на трупата и се стичат в зала „Съединение“, за да гледат своя театър. В редакционна бележка на в. „Варненска поща“ от 1922 г. четем: „Повече от година, откакто Стоян Бъчваров сформира общински театър. С неизчерпаема енергия, нищожни средства и неблагоприятна обстановка с новоначинаещи сили, той даде много пиеси, изнесени изключително на неговите плещи.“ А театралният историк Вичо Иванов отбелязва в книгата си „Майстори на сцената“: „Той умееше да създава спойка с между участниците в пиесата. На тази атмосфера на взаимно зачитане в играта създател беше не само режисьорът Стоян Бъчваров, а и артистът и човекът Бъчваров. Тази театрална етика в колектива идеше направо от личността, от високата му артистична култура.“. На 11 март 1922 г. във Варна тържествено се чества 25-годишната театрална дейност на Стоян Бъчваров, за която отвсякъде пристигат поздравителни телеграми, включително от Н. В. Цар Борис III. Но през следващата година, след смяната на властта в общината, Стоян Бъчваров отново изпада в немилост. Макар и свален от поста директор-режисьор на Общинския театър, той остава във Варна и основава, заедно с голяма част от актьорите, Театър „Пробуда“, който изнася своите представления в препълнената зала на Кино „Ранков“.

Стоян Бъчваров

Заложил основите на професионалния театър във Варна в периода 1921-1923 г., Стоян Бъчваров надгражда постигнатото във втория си варненски период 1932-1935 г., в ��ойто е възстановен за директор-режисьор. На новата театрална сцена Стоян Бъчваров поставя най-напред „Боряна“ от Йордан Йовков, в която той изпълнява ролята на Златил. В добре подбрания актьорски състав Стоян Бъчваров реализира през трите сезона 77 премиери, от които 18 български, включително за деца. В репертоара влизат творби от Иван Вазов, Антон Страшимиров, Цанко Церковски, Ст. Л. Костов, Фридрих Шилер, Уилям Шекспир, Лев Толстой, Герхард Хауптман, Оскар Уайлд и др. Освен Стоян Бъчваров, като гост-режисьори се изявяват Хрисан Цанков и Юрий Яковлев. Връх в театралните усилия на Стоян Бъчваров е и провеждането през 1933 г. на Летни театрални тържества във Варна, в които за пръв път на една сцена се изнасят представления на Народния и на Варненския театър.

Тази първа по рода си национална театрална среща пред публика е

предшественик на театралния фестивал „Варненско лято“,

който от национален прераства в международен, за да се превърне в най-значимото театрално събитие у нас. Въпреки тези успехи, брожения сред актьорите и упреци от общинската управа за незадоволителни художествени и финансови резултати, стават причина Стоян Бъчваров отново да бъде освободен от длъжност. Той напуска за пореден и последен път града, в който започва блестящата си актьорска кариера, поставя основите на професионален театър, подпомага млади дарования и оставя след себе си незабравими театрални образи. Творческия си път големият артист продължава през следващите две години в Пловдивския театър, след което се завръща в Народния театър, където триумфира в големи и малки роли до края на живота си. Снима се също във филмите „Настрадин Ходжа и Хитър Петър“ на режисьора Александър Вазов, в ролята на Настрадин Ходжа (1939), „Българи от старо време“ на режисьора Димитър Минков, в ролята на Хаджи Генчо (1945) и др.

Стоян Бъчваров

„Играх всякакви роли, каквито харесвам и не харесвам. Играл съм и глупави, и скитници, и какви ли не, ��о сърцето ми никога не даде да се откажа от тия роли, защото смятах, че обиждам тая категория хора в живота", изповядва своето артистично и човешко кредо големият театрал Стоян Бъчваров. Той е женен за актрисата Николина (Коля) Бъчварова, с която имат две деца – Вили и Крум. Братът на Стоян Бъчваров, Димо, е първият кмет на село Медвен след Освобождението. Правнук на Стоян Бъчваров е известният актьор Ути (Стоян) Бъчваров – театровед и водещ на кулинарното предаване „Вкусно“ по БНТ. Неговата майка Галя Бъчварова е внучка на Стоян Бъчваров, също театровед, един от основателите на ТВ театър, когато директор на телевизията е Леда Милева. Другият внук Стоян (Румен) Бъчваров е актьор. Но на най-високото театрално поприще, редом със Стоян Бъчваров, се издига по-далечната му родственица Грациела Бъчварова, театралната легенда, посветила живота и творчеството си на Варненския драматичен театър.

На 12 март 2021 г. се навършва един век

от първото представление през 1921 г. на първия професионален театър във Варна. Точно 100 години по-късно, екипът ще поднесе премиерата на юбилейния спектакъл „100“, дело на режисьора Боян Иванов, хореографа Татяна Соколова, сценографа Елица Георгиева, с участието на всички актьори от сегашния състав. Отказът от обичайния концерт-спектакъл с конферансие, към който се прибягва в подобни случаи, роди идеята за атрактивен спектакъл, различен от всички други. Той е посветен основно на театъра, но не само на Варненския театър, а на актьора и на театъра въобще, без да се пренебрегва чувството за хумор. Спектакълът, вече без историческия фокус, ще влезе в постоянния репертоар на театъра.

В празничната програма преди премиерата на „100“ ще бъдат поднесени цветя пред паметника на кмета Иван Церов, радетел за построяване на Варненския театър и ще бъде открит бюст на патрона Стоян Бъчваров в партерното фоайе на театъра. Три изложби – костюмографска, с архивни театрални афиши и документална „100 години Варненски театър“ - ще посрещнат зрителите в паметния ден. В юбилейния летопис на Варненския театър, над който повече от година работи изтъкнат��ят театровед Никола Вандов, са отразени всички 1120 спектакли в 100-годишната история на театъра. В България няма друг театър с такава голяма продукция, твърди Вандов, който като автор на летописите на много от театрите в България, най-добре може да направи подобно сравнение. Подготвя се фотоалбум със снимки от 100 знакови постановки на Варненския театър.

Прояви, посветени на юбилея, ще има през цялата година, но основните акценти са през март. В партньорство с ГХГ „Борис Георгиев“ на 19 март в галерията ще бъде открита изложба живопис „Григорий Лебский – забравеният художник на театъра и операта във Варна“. Изкуствоведката и директорка на галерията Пламена Рачева ще представи този интересен творец, дошъл с белогвардейските емигранти в България, работил дълги години в театъра и операта на града. Друг партньорски проект между театъра и галерията е изложба сценография и живопис „Паралелни светове“, посветена на сценографа Тодор Игнатов (1951-2020), отдал целия си творчески път на Варненския театър.

„Любовникът от ZanziБар“, реж. Атанас Атанасов

На 27 март, Световния ден на театъра. проф. Пламен Марков, продуцент на документалния филм на НАТФИЗ "100 години Кръстьо Мирски“, ще говори за творчеството на видния режисьор и педагог, роден във Варна, поставял и във Варненския театър. Преди „Любовникът от ZanziБар“ от Ели Саги, постановка на Атанас Атанасов, с която бе открит юбилейният 100-тен сезон, ще бъдат връчени годишните награди на театъра „Златна маска“ 2021. Теодора Димова ще обяви регламента на националния конкурс на Варненския театър за нова българска драматургия, на който писателката е председател на журито.

През цялата година, в специалната рубрика „2021 – Варненският театър на 100“, в сайта и фейсбук страниците на театъра се възраждат имена, постановки, снимки и други документи от архива на театъра, Държавен архив Варна и РБ „Пенчо Славейков“. Прозвуча гласът на Стоян Бъчваров, съхранен в Златния фонд на БНР. Юбилейната програма започна още преди три години с излизането на книгата „Пристрастно. Театърът на Варна“ от Виолета Тончева и постановката „Драконът“ от Евгений Шварц, с която се завърна на варненска сцена големият режисьор Явор Гърдев, създал тук знакови постановки. Към „Драконът“ и „100!“ трябва да се добавят суперпродукцията „Отело“ от Шекспир на режисьора Пламен Марков, с чиято втора премиера започна юбилейната 2021 г. Премиерата на „Амадеус“ от Питър Шафър на режисьора Стайко Мурджев предстои през май, а с премиерата на „Тютюн“ по романа на Димитър Димов на режисьора Бина Харалампиева, с Калин Врачански в една от главните роли, се предвижда да започне новият театрален сезон през септември.

“Отело”, реж. Пламен Марков

В рамките на юбилейната програма значимо съпътстващо събитие през есента ще бъде презентацията на „Античният театър в България“ от видния археолог Александър Минчев. Неговата научна студия е публикувана в издателството на Университета в Кейбридж, сега се подготвя българското издание с премиера в България, с акцент, разбира се, върху античния театър в древния Одесос. Известно е, че в морския град, основан от гръцки преселници от Милет през VI в. пр. Хр., се преплитат тракийската и елинистичната култура. От археологически артефакти, като теракотени плочки с танцуващи менади или със заобиколения от музиканти бог Дионисий, може да се съди, че в Одесос са били познати Дионисиевите тържества, предшественици на театралните представления. Любопитен факт е, че при строежа на хотел „Мусала“, точно срещу сградата на Варненския театър, са открити зидове на масивна постройка с мраморна архитектурна украса и релефни изображения на класическите театрални маски – мъжка, комическа и женска, трагическа. Откъде ли идва точно такова разпределение на ролите... С поглед към миналото и с известно въображение, бихме могли да си представим как жителите на древния Одесос и техните наследници в съвременна Варна съпреживяват на едно и също място възторга и преклонението си пред театралното изкуство. Дори само мисълта за това е красива. И приляга на юбилея.≈

Текст: Виолета Тончева

Снимки: архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Появяват се нови пространства за изкуство в София

Винаги е хубаво, когато се появяват нови пространства за изкуство и култура, а не се унищожават съществуващи. Това се случи в София в седмицата преди Христовото възкресение. И дава надежда и Блага вест за Възкресение за ролята на изкуството или поне за неговите обиталища. Защото изкуството ни е било винаги живо, независимо от житейските или политически трансформации и несгоди.

Derida Dance Center вече има нов дом. Той е на знаково за културата ни място – на ул. „Цар Самуил” 32. Да припомним, че на тази улица в отсечката между улиците „Солунска” и „Денкоглу” има няколко галерии – „Париж”, „Астри”, „Интро”, „Контраст”, а и възникват нови като тази на Иван Газдов. Тук е и къщата – музей „Борис Христов”, има и къща за кукли, както и няколко малки галерии – магазинчета с произведения на приложното изкуство. Не случайно ние и като Фондация „Въпреки” вече два пъти организирахме на това място пърформанси по програма „Европа” на Столична община – „Европа в една софийска улица” и „Европа през младите в изкуството” /можете да прочетете тук и тук/. Колкото до новия дом на „Дерида”, го помним от времето, когато тук се помещаваше павилионът за комбинирани снимки на Студия за телевизионни филми „Екран”. Бившият зимник, съществуващ от 30-те години на миналия век в централна София, придобива с годините различни предназначения. Може би причината се крие в комуникативността на локацията и принадлежността ѝ към централната търговска част на града. Така на практика мястото е започнало да функционира с важно предназначение – съхранение на хранителни продукти. Както вече стана дума, зимникът се превръща в студио на СТФ „Екран”, а след трансформацията  на студията в звено към БНТ, тук се нанасят тв шоу програми и детски предавания на Къци Вапцаров.

Новото пространство на Derida Dance Center

След няколко години затишие, зимникът на ул. „Цар Самуил” 32 заживява като сцена за съвременно изкуство и култура. Безспорно, към днешна дата, София има нужда от независима сцена за представяне на съвременни форми в изпълнителските изкуства.  Създаден през 2010 година като първи център за съвременен танц и пърформанс, Derida Dance Center успешно развива мисията си за популяризиране на това изкуство, създаване на условия за развитие на артисти и междукултурен обмен. Не случайно организацията получи признание от Европейската Комисия за добра европейска практика през 2014 година. Работният модел на центъра влиза в учебника Международно предприемачество в изкуствата (International Entrepreneurship in the arts) в Канада. Организацията печели награда на Столична община за развиване на съвременните жанрове в изкуствата, както и награда в областите „ТАНЦ“, 2018-та година и „Съвременни изкуства”, 2016-та.

Атанас Маев – арт мениджър на Derida Dance Center

„Създаването на устойчив модел на управление на културна организация в нестабилна среда е огромно предизвикателство и изисква време. Партньорствата с неправителствения сектор и чужди културни организации са от изключителна важност в нашия контекст. Екипът ни е благодарен за дългогодишната подкрепа на Фондация „Америка за България” за това, че партньорството ни позволи да осъществяваме важни проекти, докато опознаваме в дълбочина средата, в която работим и постепенно изграждаме международно доверие. Благодарение на партньорства с организации от Европа, Америка и Азия, успяхме да популяризираме дейността си и да превърнем Derida Dance Center в предпочитана дестинация за артисти от цял свят. Доказателство за това е рекордният брой от 180 кандидатури на артисти от три континента, които се борят да реализират проектите си при нас. Друго силно партньорство е това със Столична община, и бих се радвал, ако тенденцията за взаимодействие с независимия сектор продължи да се развива!“,  казва Атанас Маев – арт мениджър на Derida Dance Center.

Сцена DERIDA е с капацитет от 100 седящи места, сцена с размери 10 x 10 метра, професионална танцова настилка, осветление и звук

През последната година фокусът на екипа е изцяло насочен към създаване на независима сцена, която да представя танц, театър, мултижанрови форми, филмови прожекции, изложби, както и събития насочени към детската аудитория. С тази инициатива екипът си поставя още една цел – да развива нови публики и да не спира да създава предпоставки за сближаване на хора с общи интереси в различни области от съвременното изкуство. Новата локация Сцена DERIDA е с капацитет от 100 седящи места, сцена с размери 10 x 10 метра, професионална танцова настилка, осветление и звук. Тази спецификация на пространството дава възможност както за програмиране на разнообразно съдържание, така и за разпознаването  на новата сцена на София сред малкото пространства в световен контекст, които предлагат отлични условия, без да имат държавно или друго институционално финансиране.

Първите зрители при откриването

Новата сцена беше открита с представлението „Госпожица Юлия” (MISS JULIE), последната продукция на компания DERIDA. Физическият спектакъл е провокиран от едноименната пиеса на Стриндберг и представлява дисекция на главния образ. Много други социални казуси ще бъдат засегнати в програмата на Сцена Derida. Животните като източник за извличане на ресурс, стремежът към материалното, проблемът с идентичността в глобализирания свят са другите теми, които биват артикулирани с представленията „S INNER”, „FLAPSƎ” и „ArteFACT” на компания DERIDA. В програмата присъства и мултимедийното представление „MONOCROSSING”, което впечатлява с динамично променящата се визуална среда, а „Zen Play” ни провокира за размисли върху джендър проблематиката. Преди време в разговор за „въпреки.com” попитахме Атанас Маев какво е най-важно за съвременния танц и за пърформанса: „За съвременния танц най-важното е да успява да води диалог и да предава съобщения към публики. Да говори на езика на различните играчи, институции от една страна, от друга – на международните партньори. От трета страна – за вътрешни партньорства и начин на правене на екипност. Той предлага универсалния език. Той предлага един начин на създаване на изкуство, който граничи с максимална свобода. И включва много други изкуства – както визуални изкуства, така и театър и различни форми на танц”, отговори арт мениджърът на центъра.

nOva art space е новопостроена галерия от нов тип – изцяло от метал и стъкло

Открита беше и една нова галерия - nOva art space. Тя е новопостроена галерия от нов тип – изцяло от метал и стъкло, в самото сърце на София - на ул. „Съборна” №3. Сградата е проектирана изцяло с мисъл за модерно представяне на изкуство, като разполага с 300 кв.м изложбена площ и височина от 7 метра. Модерната визия на пространството създава един малко по-различен и разчупен начин на представяне на изкуството. Екипът, който стои зад nOva art space, е Ваня Атанасова и Спартак Атанасов – собствениците на арт галерия „Форум” - София – галерия с повече от 20-годишен опит в презентирането на най-доброто от съвременното и класическо българско изкуство. Амбицията зад проекта е голяма, а именно nOvaart space да се превърне в притегателна точка за всички, които имат отношение към изкуството, един модерен храм на духовността, в който освен изложби, д�� могат да бъдат представяни литературни произведения, камерни концерти, театрални постановки и други. Откриването на пространството беше с изложба с класически произведения на едни от най-известните български художници – Жорж Папазов, Елиезер Алшех, Генко Генков, Димитър Казаков - Нерон, Георги Божилов-Слона, Атанас Яранов, Иван Георгиев - Рембранда и скулптура от Пенка Никова.

Както стана дума, в изложбата за откриването има картини на Жорж Папазов. А преди време в предишната галерия „Форум” беше открита изложба на 15 картини на Жорж Папазов /Националната галерия притежава само 7 творби на художника/, обхващащи всички периоди на големия творец. Голяма част от тях са били притежание на реномирани колекции и са участвали в редица международни изложби. Някои от творбите са били част от колекцията на Petit Palais Женева и са монографирани в каталозите на художника. За екипа на галерията беше огромно щастие по повод своята 20-годишнина да представи колекция от произведения на категорично един от най-известните български художници. За него критикът и изкуствовед Кирил Кръстев /1904 – 1991/ пише: „След полуреалистичната - полустилна пластичност на първия метафизичен художник на века Джорджо Кирико, Жорж Папазов е първият сюрреалист, който придава убедителен органично постигнат стил на това голямо художествено направление, изпърво живописно-автоматичен, после геометрично - конструктивистичен и накрая „пулсиращо параболичен”. Това именно е новото, индивидуалното и приносното у него, че той през всичкото време се старае и успява да „стилизира” сюрреализма. С него в пътя на стилизацията тръгва Макс Ернст, но той изхожда от заниманията си с илюстрации върху природонаучни геологични, ботанични и зоологични материали, докато Папазов има особен инстинкт и способност ��а създава самостойно новаторски „картинни светове”. А ние искаме да добавим, че е прекрасно една частна галерия също да изпълнява образователно функция.

Бившата топлоцентрала на НДК в Южния парк на столицата също ще се превърне в център за изкуство и култура

Но и Столична община не остава по-назад в усвояването на нови пространства за изкуство и култура. Вече има решение за учредяване на нов Общински културен институт „Топлоцентрала” и утвърден правилник за дейността му. Да припомним, че с активното участие на общината бившата топлоцентрала на НДК в Южния парк на столицата се превръща в такова място. Предстои покана за възлагане за изпълнение на строителните дейности, трансформиране на ОКИ в Регионален културен институт и подготовка на задание за обявяване и провеждане на международен конкурс за избор на директор на института. И още едно важно участие на Столична община в областта не на усвояване на нови пространства, но на възстановяване на един паметник - бюст-паметник на Панчо Владигеров в Борисовата градина. Той беше официално открит, като събитието е част от Националната програма за честване на 120-годишнината от рождението на големия български композитор.

Възстановеният бюст - паметник на Панчо Владигеров в Борисовата градина в София

Бюстът се намира на Алеята на безсмъртните (до Лятната естрада) в Борисовата градина, а възстановяването му е в резултат на създадения през 2018 г. Инициативен комитет за възстановяването на откраднатия преди години от Борисовата градина бюст-паметник на Панчо Владигеров. В комитета се включват наследниците на композитора и представители на образователни, творчески и културни институции в България. Комитетът внася предложение и получава одобрението на Столичния общински съвет за повторното изграждане на паметника, като Столична община отпуска средства за финансирането. Автор на оригиналния бюст е скулпторът Тодор Първанов. Той го създава през 50-те години на миналия век, като Панчо Владигеров лично му позира за него. Паметникът е поставен в Борисовата градина ��рез 1987/1988 г. по повод 10-годишнината от смъртта на композитора. За щастие, преди години дъщерята на скулптора - Олга Първанова, дарява копие на Съюза на българските композитори, което и до днес се съхранява там. След откриването на това единствено запазено копие на оригиналния бюст, с цялостното му възстановяване се заема скулпторът-реставратор Марин Марков. Неговият екип изработва новата отливка, почиства съществуващия мраморен постамент, възстановява надписите и извършва цялостния монтаж на паметника, така че да върне оригиналната му визия и блясък. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: „Пловдив джаз фест“ отново остави отпечатък на щастие

В четвъртото си издание „Пловдив джаз фест“ ни срещна с актуалното в световния джаз, почете приноса на големи български музиканти, представи новото в родната музика, даде сцена на младите таланти и ги увери в техния избор да превърнат качествената музика в своя съдба. Пише за „въпреки.com” Светослав Николов, водещ в радио Jazz FM.

Фестивалът се организира от вокалистката и водеща по Jazz FM Мирослава Кацарова /на снимката горе - фото Стефан Джамбазов/ чрез нейната компания „Блу Ем“ с подкрепата на Общинска фондация „Пловдив 2019“ и е част от програмата на Пловдив – Европейска столица на културата 2019.

Елиане Елиас - снимка Васил Стоев

С изявите на Елиане Елиас, Ян Гарбарек и групата на Дейв Холанд

най-значимото от международната джаз сцена достигна до България. Събираща в изкуството си културите на родната Бразилия и на САЩ – страната, в която от десетилетия живее и твори, Елиане Елиас ни пренесе в безбрежните светове на мечтите заедно със съпруга си – басиста Марк Джонсън и млади�� перкусионист Тиаго Мишелин. Нейните кратки разкази поставяха изпълненията й на бразилски класики в контекста на тяхната поява и обясняваха дълголетието им и силата на тяхното очарование. Например, как Ари Баросо създава една от най-популярните песни на Бразилия, пишейки я за конкурс, на който се явява, тъй като желае да се ожени, но няма пари за сватбата. Така той печели конкурса, реализира любовта в живота си и остава завинаги в културата на страната си и в световната музика. Впечатляваше общуването между музикантите – те се наслаждаваха на изпълненията на колегите, отдаваха им цялото си уважение и посрещаха с възхищение изсвиреното от тях. Изпълненията бяха самата изява на красотата, която няма нужда да превъзнасяш и да наричаш с гръмки думи, а просто да се зарадваш на появата и съществуването й. Гостуването на Елиане Елиас и Марк Джонсън в България беше част от тяхната европейска обиколка, която включваше дуетни изпълнения, както и участия с големи симфонични оркестри, а Тиаго Мишелин пристигна специално от Ню Йорк.

Елиане Елиас и нейният състав - снимка Васил Стоев

Младият барабанист работи с Елиане Елиас и Марк Джонсън вече година и половина, а в България имаше възможността да се събере отново на една сцена и с приятели. Неговата първа професионална изява в Ню Йорк е с пианиста Любо Цанев, който свири на откриването на фестивала малко по-рано, на следващия ден беше на сцената с „Джаз котките“ на Христо Йоцов, а между тези две участия застана на пианото в Bee Bop Cafe, за да свири в джем сешъна с Тиаго. Тази вечер започна с възхищение, продължи със смях и спомените за старо приятелство и завърши с музикалния му израз.

Дейв Холанд квартет - снимка Васил Стоев

Концертът на Дейв Холанд с Крис Потър беше събитие, в което всички бяха звезди. С двамата уважавани музиканти – бас и саксофон, бяха барабанистът Ерик Харланд и китаристът Кевин Юбенкс. Все имена, скъпи на сърцата на почитателите на джаза. В свирене с пълно себеотдаване музикантите се зареждаха от възторга на зрителите, които оценяваха как привидно невъзможното се случваше пред погледа им – виртуозност в музикалното изразяване отвъд крайния предел.

Дейв Холанд и Крис Потър - снимка Васил Стоев

Красиви северни мелодии нашепна на финала на фестивала Ян Гарбарек в концерта си с неудържимия Трилок Гурту. И двамата музиканти са много популярни сред българските меломани. Първият ни вдъхна обич към джаза със своите изпълнения, които непрестанно слушахме в началото на 90-те. Тогава те бяха обещание за джаза, който копнеехме да се преоснове у нас след потискането му десетилетия наред. Трилок Гурту искрено се забавляваше на сцената – свири с традиционните перкусионни инструменти, но също и със спирала, с кофа, пълна с вода, и какво ли още не. Най-вече – сериозен отначало, накрая той развеселяваше публиката с подканите си тя да се включва в изпълненията. И финалните акорди на основната програма на фестивала бяха именно от публиката – нейно ръкопляскане в такта на песента беше последният звук в концерта. Трилок Гурту съумя да ни направи участници, а слушателите останахме с усещането за значимост какво ни се случва.

Ян Гарбарек груп - снимка Стефан Джамбазов

Същественото от българския джаз

беше в концертите на Теодосий Спасов с Влатко Стефановски, Милен Кукошаров, октет „Пловдив“ и Иван Гърбачев, а също и в „Джаз котките“ на Христо Йоцов. Най-камерната формация на „Пловдив джаз фест“ бе дуото Теодосий Спасов – Влатко Стефановски. Двамата музиканти са приятели от години и в основната програма на фестивала ги чухме като „най-малката, но най-ефектната група“, както съвсем уместно се изрази китаристът. Двамата бяха ударни в своите изпълнения, а всяка популярна фолклорна тема публиката посрещаше със светнали екрани на телефоните и поредния видеозапис на любима пиеса.

Теодосий Спасов с Влатко Стефановски - снимка Васил Стоев

В късните концерти от фестивала в Bee Bop Café чухме любимите Милен Кукошаров и компания и създадения за „Пловдив джаз фест“ от Мирослав Турийски октет „Пловдив“, първи се докоснахме до новото от „Джаз котките“ на Христо Йоцов. Възхитихме се на пъргавото свирене на Иван Гърбачев, който, неуморен, ни понесе на емоционално пътешествие с дебютния си албум Time Lapse. Ние с радост го последвахме в музикалния облик на неговата вяра за живота: „Няма тъжни преживявания.“ – ни беше казал той часове по-рано в мобилното студио на Jazz FM на „Пловдив джаз фест“.

“Бели, зелени и червени” получиха тази година Наградата за цялостен принос в джаза - снимка Стефан Джамбазов

„Пловдив джаз фест“ в почит към наследството

Създателят на „Бели, зелени и червени“ и на ансамбъл „Филипополис“ Веселин Николов пристигна специално от Испания, за да получи наградата на фестивала, с която той беше удостоен миналата година. Тази година голямата награда на „Пловдив джаз фест“ за цялостен принос към джаза бе присъдена на последния състав на легендарната формация „Бели, зелени и червени“, която се е запазила такава до днес от 1991 г. Членовете й са: Веселин Койчев – китара, Пъшо Конов – бас, Петър Джурков – пиано, Иван Енчев – барабани, Владимир Хаджииванов – саксофон. Началото на 90-те бележи нова ера в развитието и дейността на групата с началото на образователни инициативи. Тогава се създава прословутото „Джаз ателие“ на групата, откъдето започва музикалният път на цяло едно важно джаз поколение. На сцената, за да благодарят за вдъхновението, свириха музикалните им наследници – Милен Кукошаров, Мирослав Турийски, Александър Леков, Мартин Ташев, Начо Господинов, Димитър Льолев, Венелин Георгиев. Още една награда на „Пловдив джаз фест“ посмъртно бе връчена на Румен Тосков – Рупето, който през тази година щеше да навърши 50 години, но вече 8 години ни липсва на този свят.

Светослав Николов беше част от журито на Младежкия джаз конкурс - снимка Стефан Джамбазов

Младежкият джаз конкурс обещава радостно бъдеще за джаза

Тринадесет ентусиазирани формации излязоха на сцената на финала на Младежкия джаз конкурс, организиран от „Пловдив джаз фест“ и журиран от Мая Райкова от БНР, от тромпетиста Мишо Йосифов и от мен /Светослав Николов/. Във възрастов диапазон от 10 до 26 години, изпълнителите демонстрираха силата на джаза да извади наяве най-доброто, което носим в себе си като талант и най-красноречивото като изразяване. Проектът Y Jazz на Велека Цанкова, Мартин Бодуров, Иван Йорданов, Светослав Миланов, Даниеле Феббо и Виктор Викторов спечели наградата за комплексно изпълнение. Група Iva на Ива Тодорова от „Гласът на България“ по bTV е с наградата за композиция за песен, за която съавторката Елена Тодорова искрено каза: „Преживях това.“ Цигуларят Любомир Толумбаджиев от Пловдив спечели в категорията за солист. Джаз ФМ присъдихме наградите за млад талант на артистичната вокалистка Аглея Канева и на безкрайно сръчния зад барабаните инструменталист Живко Иванов. Аглея е на 11 години, а Живко – на 12. Старозагорската формация Velvet Soul пък беше зашеметяваща със своите вокални хармонии. Те и още няколко от участниците ще имат възможността да направят записи в Българското национално радио. Встъпление към силното представяне на творците направи Мирослава Кацарова, която ги насърчи с реализъм: „Джазът няма да ви направи богати финансово, но с него ще бъдете верни на себе си.“

Дина ДеРоуз - снимка Васил Стоев

Концерт и майсторски клас на Дина ДеРоуз

Пианистка и вокалистка, Дина ДеРоуз свири на основната фестивална сцена, а на следващия ден води работилница, за да сподели опита си с търсещите своето усъвършенстване. Нейното участие се реализира в партньорство с Groove Atelier на Никола Горялов и с подкрепата на Посолството на САЩ в България.

Изложбата във фоайето на Дома на културата “Борис Христов” - снимка Стефан Джамбазов

Музика и други форми на изкуството

„Пловдив джаз фест“ допълни споделеното с музика с разказано с думи, показано в картини и изиграно на екрана. През цялото време на фестивала във фоайето на втория етаж на Дом на културата “Борис Христов”, край входовете на основната фестивална сцена, бяха изложени творби от колекцията на Николай Неделчев. В литературната среща „Светлата гравитация на думите“ се представиха автори като Аксиния Михайлова, Инна Пелева, Любомир Канов и Александър Секулов. С отговорност към нас отеква споделеното в студиото ни от д-р Любомир Канов проникновение: „За да станем отново народ, трябва първо да сме достойни индивиди“. Прожекцията на филма „Орландо“ /1992/, по романа на Вирджиния Улф на режисьора Сали Потър и в главната роля Тилда Суинтън беше представен от Елица Матеева. Отново сме окрилени и пак благодарим! ≈

Текст: Светослав Николов

Снимки: Васил Стоев и Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Лили Илиева и „Минимум квартет” с дебютен албум

Лили Илиева е талантлива и различна джаз певица, която за кратко време си извоюва репутация на умен и овладян вокалист, както и на интересен и изненадващ творец. (Освен, че често концертира със своята група от първокласни музиканти “Минимум квартет”, тя е и преподавател по пеене, и създател на системата “Психология на пеенето”.)

Написа за „въпреки.com” Мирослава Кацарова, джазпевица, радиоводеща и организатор на Plovdiv Jazz Fest по повод премиерата на дебютния албум на Лили и групата „Минимум квартет” – „No Stars At All”. Премиерата на албума е на 23 юни от 22 часа в столичн��я клуб „Студио 5”, където с концерт на талантливата джаз дама и музикантите от „Минимум Квартет” , ще бъдат интерпретирани всички песни от албума.

Лили Илиева и “Минимум Квартет” - снимка Елена Ненкова

Дебютният албум  на Лили Илиева и „Минимум Квартет” съдържа авторски композиции, сътворени от нея и музикантите от квартета. Аранжиментите на песните също са дело на всички от бандата, а те са сред най-виртуозните и смислени изпълнители на българската джаз сцена - Димитър Льолев - саксофон, Александър Логозаров - китара, Борис Таслев - бас и Борислав Петров - барабани. Повечето теми в албума са били мислени като инструментални, но с появата на текстове, се превръщат във вокални. Те са на английски език, написани от Лили с философски и поетични образи, думи, които подчертават модерния и абстрактен характер на някои от композициите.

Целият албум съдържа седем песни, а основната пиеса в проекта, дала име на албума „No Stars At All” е на певицата - и музиката, и текста. Тя е отличителна със своята нестандартна тема и вътрешна драматургия - съвременна, модерна, отвъд клишетата и очакванията. Такава е цялата музика в продукцията на младите и смели артисти, решени да прекосяват границите между жанровете и дефинициите, търсейки нови музикални територии. Те са истински откриватели, които умно и със страст разговарят през музиката си помежду си, а и с нас - слушателите, за живота такъв, какъвто го виждат - противоречив, контрастен, многолик. Не подхранват ничии илюзии, а са истински и честни с публиката си: „After the clouds there comes light. Out of the light there comes life. You never know what’ll follow. What will be your life tomorrow with no stars at all...” / „След облаците светлината идва. Светлината идва от живота. Никога не знаеш какво ще последва. Какъв ще бъде твоят живот утре, без никакви звезди ... “/.

Преди да се отдаде на активната си певческа кариера Лили Илиева трупа сериозни знания в Консерваторията „Принц Клаус” в Грьонинген, Холандия. Там тя се учи от прочути джазмени, сред които Ралф Питърсън, Джон Клейтън, Алекс Сипиагин. Именно в Консерваторията тя среща и своите колеги от бъдещия „Минимум квартет” , които са възпитаници на същото училище. Това, което истински ги събира е близкият им музикален вкус, разбиранията и философията им за съвременна музика, любовта им към джаза, минимализма и всички проявления на съвременното изкуство отвъд мейнстрийма. Това, което самата Лили Илиева признава е, че всички те се опитват да създават музика без очаквания -  така границите изчезват. Завършва Мирослава Кацарова представянето на дебютни албум на Лили Илиева и „Минимум Квартет”.

А ето и малко повече за Лили Илиева. Тя е само на 3 години, когато излиза на сцена за първи път и оттогава музиката се превръща в нейно поприще. Детството й е изпълнено с музика и концерти, като част от детска вокална група. С течение на времето Лили разбира, че иска да превърне хобито си в професия. Нейната страст към джаз музиката, се появява през 2005 г., а през 2008 г. тя печели 2-ро място на „Европейски конкурс за джаз вокалисти" и „Специална награда на Вики Алмазиду". През 2009 г. се премести в Холандия, за да се гмурне по-надълбоко в джаз музиката, където много български музиканти учат джаз след промените. Приета в консерваторията „Принц Клаус" в Грьонинген, младата певица има невероятната възможност да трупа опит, благодарение на известни джаз музиканти като: ДжейДи Уолтър (САЩ); Дина ДиРоус (САЩ), Франсийн Ван Туйнен (Холандия).

Вокалната педагогика и композицията, се превръщат в нейна страст. Лили сформира собствен квартет, с който изпълнява свои композиции и аранжименти на джаз стандарти. Нейните корени я отвеждат в нова посока с фолк/джаз проекта „Songs Of Aeon". Певицата концертира с проектите си, като не отказва и покана за присъединяване в два биг бенда, с които реализира концерти и в Германия. През септември 2012, се мести в Барселона, Испания, където реализира поредица от концерти. Лили събира малка група от певци и я нарича „Acapella". Неслучайно Биг бендът на Българското национално радио отбелязва 80-годишния юбилей на легендарния Милчо Левиев с концерт, посветен изцяло на неговата музика, с участието на Лили Илиева. Тя е ценена и канена от маестро Антони Дончев, ръководител на Биг бенда на БНР, а и безспорен авторитет като музикант и композитор.

Мирослава Кацарова - снимка Стефан Джамбазов

Колкото до Мирослава Кацарова, ние обичаме да пишем за нея не само, защото е прекрасна певица и защото проектите ѝ са вдъхновяващи, а защото тя  не спира да работи върху това, което обича и може. Никога не казва, че ѝ е трудно. И още нещо много важно, което трябва да признаем не се случва често по нашите ширини – тя обича и помага на колегите си с радост, разбиране и любов. Какво е обяснението – преди години, още в началото на „въпреки.com” Мира беше от първите ни събеседници и го формулира с любовта си към джаза. „Джазът е този пристъп на свобода, който особено в млада възраст е изключително важен, всъщност той те създава като личност, той те дефинира. Благодарение на тази музика, разбираш, че светът е друг, отваряш едно ново духовно пространство. Покрай тази музика откриваш други хора, откриваш приятели, защото се превръща във форма на общуване. Още тогава разбрах, че това не е една музика, която харесваш и си потропваш просто с нейния ритъм, а тя те превръща в нейния ритъм до края на живота ти, защото импровизацията, всички изразни средства в джаза, това свободно общуване на музикантите на сцената от една страна и на публиката – от друга те кара да се чувстваш спокоен, свободен като истинските хора”. А вече очакваме поредното издание на Plovdiv Jazz Fest, което тази година ще е от 31 октомври до 3 ноември като част от програмата на „Пловдив – Европейска столица на културата 2019“. Отново ще се срещнем със забележителни световни джаз артисти. Фестивалът ще бъде открит със събитието „Вечер с Елиане Елиас“ . За финала на тазгодишното четвърто издание в Пловдив пристига Ян Гарбарек със своята група. Но за всичко това след време… ≈

Текст: „въпреки.com”

[vprki]

Критичен поглед: Красива музика за пълноценен живот на „Пловдив джаз фест“ 2017

Седмица след началото на третото издание на „Пловдив джаз фест“ уроците, които музикантите ни дадоха тогава, все повече добиват конкретни очертания и се свързват с житейските преживявания. Пише за „въпреки.com” Светослав Николов, водещ в радио Jazz FM.

Ясно различими по време на самата среща с музиката, идеите, които творците ни предадоха, намират своите преки връзки с преживяванията на всеки един от публиката, за да ги споят със своята мъдрост. От Големите, с които се срещнахме тази година, научихме, че… Живеем в унисон, хармонията проблясва в мигове и ги прави приказно красиви, прави ги специални. Джейсън Моран с групата си претвори концерт на Телониъс Монк от 1959 г. Идеологът на бибопа присъстваше чрез пиесите, които чухме, но също така с глас и с образ на екран над сцената. Аудио-визуалният спектакъл илюстрира връзката на музиката на Монк с живота. „Те не трябва да свирят в хармония, твърде много хармония би било много наивно. Хармонията е само в началото. После трябва да свирят в унисон.“ – ��розвучават наставленията на Монк. Чуваме думите му, отразени в музиката на Моран.

Джейсън Моран

Инструменталистите свирят звучно и отчетливо своите партии. За да не бъдат заглушени в съзнанието си, от време на време слагат слушалки и така чуват ясно своя собствен глас в многозвучността, в която иначе биха се изгубили. Всеки говори ясно, всички живеем в съзвучие. На моменти партиите им не текат успоредно, а тук-там проблясват в мигове на среща. Унисоните се сливат в хармонии, щастливо грейват и продължават напред. И за да стане пределно ясно, че така е не само в музиката, а и в живота, музикантите ни повеждат, свирейки, извън залата, за незабравим джем сешън във фоайето. Музиката може мъдро да ни води. Всеки от нас свири партия в Симфонията на Живота. Веднага след това имахме възможност да приложим наученото.

Музиката е добра енергия, която се предава между хората

Наближава 23 часа, започва вторият за вечерта концерт. Музикантите имат всички основания да очакват да застанат пред пренаситена публика, изморена и вече с поглед към следващия работен ден. Когато излизат на сцената, срещат щастие. Цялата енергия, с която залата е заредена, връхлита Хилда Казасян, JP3 и Мишо Йосифов, за да ги въодушеви за пълен с радост концерт. Празнували 100 години от рождението на Телониъс Монк, празнуваме 100 години от рождението на Ела Фицджералд. Нейният начин да се справи с трудностите е чрез лекотата и жизнеността на музиката. От това по много ни дават нашите артисти. Аранжиментите на Христо Йоцов и Живко Петров правят песните на Ела част от днешния ден. Хилда води музикантите към връх след връх в емоциите на публиката. Концертът свършва след полунощ. Но дали публиката си тръгваме? Не, искаме своя бис! Тогава чуваме магична пиеса на Христо Йоцов, посветена на Ела Фицджералд. Освен енергия, музиката е красота и щастие!

Христо Йоцов

Опознай света си, за да продължиш напред

и да разшириш неговите граници. Вдъхновен от характера на котките, проектът Jazz Cats на Христо Йоцов поставя началото на втората концертна вечер. И историята на създаването на тази музика и нейната изчерпателност ни показват как можем да вървим напред, само когато веднъж сме опознали и сме направили свой дом това, което имаме тук и сега. Христо Йоцов създава проекта, чул на концерт как свири работещият у нас испанец Арнау Гарофе. Пиесите носят различни настроения и описват безкрайните цветове на живота, за да ни насърчат да сме любознателни, неуморни изследователи, вечно откриващи нови пространства и способни да си създадем уют в тях. И ние направихме това – толкова много се открихме в тази музика, толкова заряд ни даде тя, че аплодисментите предшестваха края на солата, а докато още звучат финалните акорди, публиката вече беше на крака.

Само здраво стъпил на земята можеш да полетиш

По-хубавият свят, за който понякога си позволяваме да мечтаем, е тук, около нас – това е нашият свят, наситен с музика. Дони Маккаслин и членовете на групата му са избранниците на Дейвид Боуи за неговия последен албум. Хората, с които той обобщи своя живот. Затова слушаме внимателно. Разбира се, че свирят виртуозно, естествено, че са смели и свободни. Те са толкова в мир в себе си, че осъзнаваме това състояние на духа като единственото възможно, за да сме истинските ние. Тогава се изразяваш ясно и конкретно, тогава думите ти стигат до Небето. Точно там се реехме със стъпилата здраво на земята музика на Дони Маккаслин и неговите приятели, които бяха уверени и заради сплотяващата връзка помежду им.

Дони Маккаслин

„Искам да предам усещането за вдъхновение, извисяване и любов. Искам хората да усетят страстта ни към музиката, начина, по който се слушаме взаимно и общуваме един с друг. За мен магията на импровизираната музика се случва в разговор с другите музиканти, когато слушаш и свирите заедно.“ – беше казал часове по-рано Дони Маккаслин в интервю по Jazz FM. В тези случаи пишем красиви страници от своя живот. И, да, осъзнаваме, че можем да летим.

Понякога създаваме ритъма, друг път сътворяваме хармонията

В отворените пространства на написания нотен текст Антони Дончев, Росен Захариев – Роко и Павел Терзийски се надпреварваха да изявяват различни черти на своя характер. Тримата са страстни импровизатори и е толкова естествено да са заедно, за да ни покажат как да се чувстваме свързани и пълноценно да изпълним множеството роли, отредени ни от живота – да реагираме спрямо нуждите на ситуацията, да сме готови да се превъплътим и преоткрием. Достатъчно е целите да се отдадем на преживяването. Повечето от композициите са на Антони Дончев, част от тях – на Росен Захариев – Роко, а Павел Терзийски пееше и с вокални перкусии свиреше тромпет, бас и ударни. Бисът им бе посветен на отишлата си от нашия свят Андрония Попова – Рони: с Антони тя е пяла в началото, Роко бе неин творчески спътник, а Павел – неин ученик. Това припомни съпругът й Михаил Йосифов, приемайки присъдената й посмъртно награда на „Пловдив джаз фест“. Рони бе част от досегашните две издания на „Пловдив джаз фест“ с проектите „Четири дами пеят джаз“ и „Четири дами пеят боса нова“ заедно с Белослава, Хилда Казасян и създателката на фестивала Мирослава Кацарова /на снимката горе/.

Бъди свободен, не се поставяй в рамки

Тази година джаз пяха четирима господа – Орлин Павлов, Свилен Ноев от „Остава“, Стефан Вълдобрев и Павел Терзийски. Първите трима изпълниха по два свои хита, аранжирани от Мирослав Турийски, а четвъртият – три джаз стандарта. Съпровождаше създаденият и воден от Мирослав Турийски Октет Пловдив. Формацията се появи с второто издание на фестивала и вече се утвърди със своите възторжените талантливи членове – музиканти, родом от Пловдив или живеещи там. И виждаме как „Пловдив джаз фест“ уж неусетно създава история. Същото ни бе показало и второто, още по-силно издание на Младежкия джаз конкурс часове по-рано.

Джошуа Редман /л./ със състава си

Раздавай се докрай

Както направиха музикантите от Alexandroff Ragtime Band на третия за вечерта концерт, вече не в Дом на културата „Борис Христов“, а в мястото за джемсешъни – Bee Bop Café. Над два часа не се изморихме, нито те на сцената, нито танцуващите, ръкопляскащи и припяващи хора пред нея. Едва когато музикантите обявиха, че са изпълнили целия си репертоар, им позволихме да приберат инструментите и микрофоните. Преваляше 1 часа сутринта. Във всичко влагай сърцето си. Не знаехме къде се намираме на финалния за фестивала концерт –

срещата с гения на Джошуа Редман.

Открихме се в сърцата си. Абсолютна виртуозност, която посрещаш с възхищение и преклонение. Всеотдайност и безгранично въображение, които те приканват да ги откриеш в себе си. Музиката на Джошуа Редман и неговото трио показа, че всеки е способен да допринася щедро, с талант. Звуците, които Редман извади от саксофона, енергията, с която го направи, ни казаха само едно: можеш много. Можеш всичко, дори това, за което досега не си смял да мечтаеш. Наградата на „Пловдив джаз фест“ тази година бе връчена на Веселин Николов – сред основателите на „Бели, зелени, червени“ и създател на хор „Филипополис“. За концертите в Дом на културата „Борис Христов“ ни посрещаха одухотворените лица на джаза от фотографиите на Мишел Нахабедян. В поредицата от събития ни въведе и концерт на млади таланти. „Пловдив джаз фест“ се организира от Мирослава Кацарова чрез нейната компания Blue M, съвместно с Общинска фондация „Пловдив 2019“. ≈

Текст: Светослав Николов

Снимки: Васил Стоев

P.S. Извън текста си Светослав Николов ни написа в мейла си „Ето така Пловдив Джаз Фест остана в сърцето ми. Пиша и съпреживявам всичко отново.”

[vprki]

Любомир Денев: Правя това, което минава през мен

„В джаза преди всичко трябва да има оригиналност, който се занимава с джаз трябва да има оригиналност. Не бива да се свири в общ тон, по конвенционален начин. Има една опасност от приемане външната форма на джаза, при някои изпълнители си личи, че това е имитация, че се движат по повърхността”. Споделя специално за „въпреки.com” Любомир Денев, композитор, диригент, но преди всичко забележителен музикант.

Разговаряме с него в Банско по време на 20-ия юбилеен Банско Джаз фест, в деня, в който му предстои концерт с Любомир Денев квартет и Весела Морова. По-късно ще се върнем към концерта, а той продължава: „При по-дълбоко проникване в проблематиката на джаза като жанр се вижда, че работата не опира само до някакви стълбици, някакви скали, които се използват за импровизация или някакви акордови прогресии, хармонични връзки. Моето виждане е, че трябва

всичко да мине през твоята индивидуалност,

да се изгражда свой почерк. Не се стремя умишлено към някаква оригиналност, но цялото мое музикално възпитание е така протекло, че не се опирам на добре познатото, а правя това, което минава през мен. Трудно е да се обясни, но в моите авторски пиеси, в моите композиции има определени влияния, определени елементи, които се съчетават от различни жанрове. От една страна, може би поради класическото ми музикално образование, академично, при мен музикалната форма винаги е много ясно изградена във всяка отделна композиция - в тематичното изграждане, в целия аранжимент, вътре това, което се случва в пиесата с предварително написани импровизационни модели и пр. Формалното изграждане е подчинено на класическите музикални структури.

От друга страна - българският елемент, като избягвам да цитирам буквално народни песни, в самата мелодика особено от по-ранното ми творчество могат да бъдат „прочетени” българските народни елементи. Третият елемент е ритмичният елемент – намирам голяма връзка между джазовата синкопация и неравноделните ритми в българския фолклор. Те не изглеждат като синкопи, но фактически това е една синкопираност природна, която сигурно идва от българския език, от ритъма на българския език. Това е другият елемент, който се съчетава в моето творчество. То може да бъде винаги разпознато и като особен белег на моята музика. Но в по-късното ми творчество се дистанцирам от тези неща. Звученето е по - космополитно, макар че и в програмата за Банско ги има, все пак в дълбочина, но не и на повърхността. Има влияние и от съвременната импровизационна музика, от най-съвременната камерна музика. В нашето изпълнение искам музиката да звучи като импровизационна камерна музика, а не като някакъв чист класически джаз. Силно се надявам това да бъде оценено, Веселка Морова да бъде в най-добра форма и убедително да представи програмата. Това е тежка задача за нея, тя е млада, но вече опитна певица”.

Откъс от разговора с Любомир Денев можете да чуете тук

Любомир Денев с Весела Морова в Банско

Познаваме младата певица от преди три години, когато в рамките отново на Банско Джаз Фест доц. Стефка Оникян в концерт представи великолепния си клас от талантливи млади хора. Малко по-късно оценяваме високо избора на музикант от ранга на  Любомир Денев да се спре на Весела като вокалистка за джаз проектите си, но ще се върнем към тази тема. Сега разговаряме с него, а неговата биография на музикант е изключително интересна и свързана с големи имена в музикалното ни изкуство и култура.

„Като малък първо свирех три години на цигулка във Видин, ходех на уроци при Петър Хаджиангелов, много известен и авторитетен преподавател,  вуйчо на големия наш цигулар Георги Бадев и същевременно пеех и в Детския хор при Валентин Бобевски, който ме отвори за класическата музика, започна да ми поставя задачи да сядам на пианото да корепетирам. А като ходехме на лагери на морето, на Кранево - с акордеона, защото нямаше пиано. Той ми поставяше задачи, откри в мене някакви способности и после ме подготви, съвсем безплатно по солфеж, когато кандидатствах в Музикалното училище вече с ударни инструменти.

По-големият ми брат Цветан ме насочи,

той беше вече студент в София. Купи един ксилофон, донесе ми го и каза да опитам да се подготвя за една година. Вече бях учил осми клас и трябваше да се върна година назад. Подготвях се тимпани, ксилофон във Видин при Божко Ивков, тимпаниста на Видинския симфоничен оркестър, идвах редовно на уроци при Добри Палиев преди да кандидатствам. Той също много ме хареса и съм му страшно много задължен”.  Разказва Любомир Денев началните си стъпки в музиката. А ние му споделяме, че в нашите разговори с други негови именити колеги специално акцент отделят на Добри Палиев като техен учител, дори гуру, предопределил едва ли не пътя им като музиканти. А Денев дори споделя, че при кандидатстването му в Музикалното училище в София се оказ��а конкурент на дъщерята на големия педагог Мария. Но по-късно тя станала един от първите изпълнители на негови ученически композиции още като ученик.  И още нещо: проф. Палиев съдействал Любомир да продължи да учи в София, а не в Плевенското музикално училище, както в онези години повелявали правилата - дете от Видин къде да продължи специализираното си образование. И не само това, професорът го поощрявал и в интереса му към джаза.

„Още като ученик започнах да свиря на барабани в оркестър „Метроном” в Студентския дом. Батковците-студенти, с които свирех, ми викаха „Заек, заек!” Докато класната ми ръководителка ми се караше и възпираше, че даже и по телевизията съм се явявал, нямал съм право. А Палиев казваше, че това е много полезно за мен. Твърдя, че по негово време школата по ударни инструменти беше на европейско ниво с международни контакти, във Франция и не само, неговите етюди и методи се използваха в учебната работа.

Това беше страхотна школа!

В Музикалното училище започнах много сериозно да свиря на пиано, исках да овладея този инструмент, имах голямо желание, амбиция”. Преподавателката му разбира неговия интерес  и извън облигатното пиано започва да му поставя по-сложни задачи. Тогава започнал и своите първи композиционни опити. „Най-напред започнах с аранжиментите за „Метроном”.  Ръководителят Панайот Славчев /забележителна личност, светла му памет, дългогодишен ръководител на редакция Забавни програми на БНТ с изключителен принос за българската музика – б.а./ е другият човек, който ми подаде ръка в този важен за мене период. Той ме лансира, той ми предложи да правя аранжименти на певците, с които работеха – Мария Нейкова, Бисер Киров, Борис Гуджунов, Михаил Белчев, а в студентските години съм работил с  Камелия Тодорова, с Йълдъз Ибрахимова, но това е вече когато започнах да свиря джаз. Започнах да израствам и като аранжьор, и с авторски песни, с „Метроном” свирихме и джаз. Първата ми джаз пиеса беше за „Метроном”…”. Но всъщност непрекъснато учи музика от дете, дори рискува да започне отначало, да загуби година и в Музикалното училище, и в Музикалната академия, но да продължи напред заради музиката, разбира се!

„Учех страшно много неща, което се оказа полезно. Получи се едно натрупване. Започнах хорово дирижиране при Стоян Кралев, две години. Пял съм като дете в детски хор, след това като войник в ансамбъла на Строителни войски с ръководител пак Валентин Бобевски, бях му и хормайстор на тенорите. Познавам хоровата класика, репертоара. Първоначалното ми желание беше да уча оркестрово дирижиране, но годината, в която кандидатствах беше нулева за прием. Така, че пак се върнах една година назад, защото кандидатствах и композиция, защото вече натрупах самочувствие и исках да уча и оркестрово дирижиране и композиция. Приеха ме и в двете специалности, но казаха, че не могат да ми дадат две дипломи и трябва да избера една от двете специалности. Избрах дирижирането, защото се ширеше мнението, че композирането не е професия. Животът опроверга това мнение – през целия ми живот доходите, които съм имал са били главно от композиране – писане на театрална и филмова музика, симфонични, камерни произведения, откупки, мюзикъли…

Влязох в класа на Константин Илиев, оркестрово дирижиране, композиция изучавах факултативно (с Цвeтан Цветанов, Парашкев Хаджиев). Още като студент се явих на конкурс в Музикалния театър за стажант-диригент, спечелих го, работих 10 години като диригент в този театър. А за композиция нямам диплома и може да се каже, че

съм самоук, нямам лиценз за композитор.

Написах първия български рок- мюзикъл „Утре в 10” по поръчка на Министерство на културата, Димитър Тъпков беше зам. министър. Той ми го поръча за Естрадния факултет, сега е факултетът за поп и джаз към НМА. Като диригент в Музикалния театър успях да уредя да се играе представлението на тяхна сцена. Беше си студентска постановка с Биг Бенда на Академията. Играха се 9 представления при главоломен успех. Това, може би, ме направи популярен, макар че имах вече име като джазов музикант. Това беше 1983 година, благодарение на което Министерство на културата ме изпрати на културно посещение в САЩ 1983-84 година по културна спогодба между САЩ и България, имало такава… Гледах 18 постановки на Бродуей, посетих Холивуд, джаз клубове. Това беше допълнителна мотивация за мен и голяма квалификация, изцяло на американска издръжка”. С усмивка си припомня Любомир Денев отминалите времена.

Но през цялото време на разговора ни подчертава постиженията на българската съвременна музика и забележителните й творци, с които е работил и продължава. В края на 80-те и 90-те години на миналия век дирижира много от българските оркестри - във Варна, Плевен, Пазарджик, Русе, Пловдив, Радиооркестъра. В този ��ериод прави и много записи на българска съвременна музика. „Колегите ме канеха, особено дружеството за Нова българска музика, начело със Симеон Пиронков и с Георги Тутев, защото се оказа, че съм подготвен за това, бидейки диригент и човек, който има поглед към съвременната българска музика. Записах много партитури: на Димитър Христов, на Лазар Николов, на Велислав Заимов, на Божидар Спасов, Артин Потурлян, Руси Търмъков, Симеон Пиронков… мои неща и други. Много концертирах, но ме търсеха и за такива концерти, където имаше шоу елемент, с джазови солисти - с Васил Петров, с Красимира Стоянова правих спиричуъли, Гершуин, с Христина Ангелакова, с „Бели, зелени, червени”, записахме Милчо Левиев... Като композитор повече се насочих към театрална и филмова музика, имам над 40 театрални постановки, мюзикъли, имам награда „А’ Аскеер” /2001/за мюзикъла „Yesterday” в Младежкия театър, мюзикъла  „Напразните усилия на любовта” с Благоевградската камерна опера гостува в Кайро, „Алис” – 5 постановки в различни театри, също и в Кипър на гръцки език, „Законът на джунглата” по Киплинг с няколко постановки, включително и във Франция на френски език в университета „Сент Дени”. Все в различни жанрове, имам опера „Каин” по Байрон на английски език. На мен ми е така по-интересно, аз се обновявам така – от един жанр в друг.

Може да прозвучи малко нескромно, но мисля, че като композитор владея много изразни средства. В съвременната музика това се оказва много важно – един композитор да владее различни изразни средства, за да може да обслужи всякакъв вид драматургия. Вместо да копая в едно място надолу,

аз се разпростирам нашироко”.

А заедно с него се връщаме няколко месеца назад, за да си припомним детската му опера „Лили и вълшебното бисерче” по приказката на Валери Петров „Пук”, постановка на Анри Кулев в Националната опера и балет тази година. Бляскав спектакъл, за жалост игран само четири пъти, а ние сме свидетели колко щастливи бяха децата, а и по-възрастните. Но сме в Банско и се връщаме към концерта, който предстои, а и с малко предистория за връщането към джаза на Любомир Денев.

„Програмата има две части. Едната е джаз стандартив мой авторски аранжимент. Джаз стандарти на автори като Коул Портър, Джеръм Кърн и Талониус Монк, а другата част е мои авторски композиции, като този път умишлено съм избегнал фолклорните елементи, защото смятам, че вече има вече други изпълнители, които са се специализирали в това и реших тази година нашето представяне да е с по-съвременна, авторска програма. Написах и нови пиеси, някои от тях влязоха в нашия последен компакт диск „Нощ в джаз клуба”, като „Бяла вечер”- песен, специално писана за Весела Морова по мои стихове, инструменталната пиеса „Нощ в джаз клуба”, която даде и името на диска и две нови пиеси по мои стихове - “In da Club” и „Там след завоя”- на български език, също написани специално за Весела Морова и за нашия квартет.

Любомир Денев квартет /Любомир Денев - пиано, Петър Момчев - саксофон, Димитър Карамфилов - контрабас, Димитър Семов - ударни/ & Весела Морова - вокал на Банско Джаз фест

Преди три години, когато реших да възобновя, да съживя моята джазова дейност и да направя ансамбъл, който да е наследник на бившето ми джаз трио, исках да е с вокал. Търсех вокалист, певица, която да има добра култура, да е образована, с голям диапазон и тогава един наш общ приятел Косьо Бейков - създал група „Спектрум”, той ме запозна с Весела в БНР. Аз й предложих да я чуя. Тя ми изпрати нейни записи от следването й в Бъркли скуул, Бостън. Срещнахме се, показах й мои композиции. Видях, че в нея има перспектива, има възможности и отговаря в голяма степен на моите изисквания. Започнахме първо двамата, после съставът се разрасна по естествен начин от малкото към по-голямото. Започнахме първо само двамата – пиано и вокал, някои мои композиции, някои аранжименти на класически стандарти също. След това привлякохме саксофониста Петър Момчев, станахме трима, имахме някои участия и реших да направя квинтет с бас и барабани. Първият ни концерт беше в културния дом в „Красно село”. Публиката, мои колеги и приятели ни окуражиха и казаха, че това е много интересно и ние продължихме да работим. Направихме и други участия в Студио 5, направихме и записи, изпратихме и на Джаз фестивала във Варна на Анатолий Вапиров. Той много ги хареса и ни покани 2015 година – това беше първото ни фестивално участие с Димитър Семов на барабаните, с Димитър Карамфилов - бас. Веселка реши, след като вече бяхме работили 2 години да направи първия си самостоятелен албум, компакт диск, който да запишем. Интересното тук беше нейното

смело решение да направи първия си албум с моя авторска музика,

което за мен беше голям комплимент и много добра възможност да се покаже последното ми творчество и някои от по-старите ми неща, които са представителни за моето джаз творчество. Направихме този албум „Нощ в джаз клуба”, който е изключително с мои композиции. Представихме го и във Варна и в Студио 5, а ТВ-1направи телевизионен филм. Постепенно работата се разрасна. Намерих във Весела Морова един прекрасен партньор и сътрудник, който ми се доверява. Това е смело от нейна страна, защото нещата, които пиша са много специфични, не са лесни за изпълнение. В тях има влияние от камерната музика, от по-сериозната музика, изисква се много точно интониране, изисква се богата обща музикална култура и доста работа по време на репетициите. Изисква се вникване, това не са някакви обикновени песни – това са фактически разгърнати вокално-инструментални пиеси. Това са вокално-инструментални пиеси за глас, дори когато има текст, те са с доста инструментален характер. Изисква се много добра вокална техника, подвижен глас, много добър слух. Всичко това, за моя радост, Весела го притежава. За тези две-три години тя страшно много израсна и много достойно защити моите музикални идеи”.

Същият ден, но вечерта на сцената на Банско Джаз Фест Весела Морова доказа тези думи на маестро Денев с великолепно пеене и присъствие с деликатност и удоволствие от това, което прави на сцената. А Любомир Денев зад пианото ни върна към по-ранния ни разговор, като посвети изпълнението на „Шекспир-блус“, композиран от Цветан Денев, на своя брат, преселил се в един друг свят. Същият този по-голям брат, подарил на Любомир ксилофона и показал му пътечката, по която да върви…

В края на нашия разговор във все още свежото утро в подножието на Пирин преди и там да ни налегнат жегите го питаме за другия Любомир Денев, неговия син, който в последните години налага името си на музикант и като че ли въпреки авторитетния си татко. А той признава, че никога не го е карал, не го е насилвал да се занимава с музика. „Той като малък започна на пиано при Милена Куртева, в музикалното училище при Емилия Канева, после имаше късмет да работи с Иван Дреников, който искаше да го направи пианист, обаче, неговите интереси са също към дирижирането. Още като малък, още като ученик направи курс при Деян Павлов и показа качества. Когато аз дирижирах концерти на Нова българска музика или Дружеството за нова музика, на различни концерти, той беше дете,

някъде 5-6 годишен, непрекъснато зад гърба ми дирижираше.

Всички казваха, че това дете ще стане диригент. Не можеше да слуша музика, без да размахва ръце. Още като ученик направи концерт с училищния ор��естър, имаше страхотен успех и реши да следва дирижиране. Влезе в Академията при проф. Пламен Джуров, завърши. Още от студент го взеха диригент на филхармония „Пионер”. Направи голямо израстване, много успешна кариера, задгранични турнета… Миналата година направи концерт в Берлин с две хилядна публика като дирижира Дворжак - „Из новия свят” наизуст! Оказа се, че е и талантлив композитор и аранжьор, за моя изненада. Никога не съм се намесвал в неговите партитури, но направи и филмова музика. Направи много записи, много аранжименти. Получава поръчки. Най-интересното е, че към джаза той няма афинитет, обаче прави записи с Биг Бенда на БНР. Те го поканиха като гост-диригент и направи много успешни записи с различни аранжименти. Той, самият не свири джаз и не се е интересувал, не ме е питал. Направи записи на негова музика и със солисти, много интересни програми. Явно го ценят като диригент и се справя много добре със звукозаписната дейност. Най-много се интересува от филмова музика и прави много записи с неговата компания, те са млади хора „FOUR FOR MUSIC”, имат студио. Правят много записи за партньори от цял свят. Той дирижира, продуцира, пише музика и получи редица награди. Стефан Драгостинов му предлагаше да се запише при него в НБУ на курс по композиция, но той не иска. Не знам защо бяга”.

И тук се връща и към една от своите теми за композирането, може би по – различна като негов възглед от общоприетото. „Композирането най-много се учи от четенето на чужди партитури и от дирижирането. Когато един диригент разучава партитура на друг композитор, за да я изпълни и я анализира, той добива познания, умения и ако има композиторски талант, не е нужен наставник. Имаше един куриозен случай – двамата участвахме с него в един и същи анонимен конкурс, без да знаем, за Софийски духов оркестър. Той получи първа награда, аз втора за произведение”. С усмивка и не без гордост казва Любомир Денев – старши, музикант със забележителна творческа биография и най-вече с обичта си към българската съвременна музика. Споделя ни приятелски, извън разговора за публикация, че преди промените именитите ни музиканти с кариера по света не са представяли българска музика, което го огорчава. Но сега вече има млади колеги с осъзната мисия на музикални посланици като диригента Герган Ценов в САЩ, пианиста Иво Върбанов в Лондон и други. Теми, за които сме разказвали… ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов