#манджи
Explore tagged Tumblr posts
Text
"Черешката на тортата" сезон първи 🫠
3 вечери
3 отбора - 7 души
3-степенно меню
много смях, ентъртеймънт и вкусни манджи
Почти спечелихме, ама следващия път :)
2 notes
·
View notes
Text
Лесна рецепта с прясно зеле и пилешко
Когато бях студентка ми пращаха колети с буркани, в които имаше всякакви различни манджи – баба готвеше каквото й поръчам. Любима ми беше нейната мусака ❤️ Добре, че са спомените, защото каквото и да ви напиша, няма как да си я представите! Хубава тема подхванах, но сега искам да ви разкажа за още една манджа, която много обичам. Имаше и други приятели от университета, които се радваха на вкусна…
View On WordPress
#баба#бахар#буркан#бут#домашно#зеле#зелка#лесна#мултикукър#пилешко#Прясно#пържоли#рецепта#червен пипер#черен пипер
0 notes
Text
Забавни късметчета за новогодишната баница
Поставянето на късмети за новогодишната баница е донякъде суеверие, донякъде игра Традиция е, на новогодишната баница или питка да се поставят късметчета, което е съпроводено с изненада, очакване и надежда. Дали наистина изтеглените късмети за Нова година се сбъдва�� или не, няма значение. Важното е да има баница с късмети на празничната трапеза.
Тя е важен елемент от празнуването, защото сами по себе си всички късмети за новогодишна баница са хубави и предизвикват желания и мечти. А всички знаем, че искрените желания и мечти се сбъдват, особено в такова специално време като посрещането на поредната Нова година. Може да използвате тези забавни новогодишни късмети, за да накарате приятелите и роднините си да се усмихнат. Вероятно всички ще очакват с нетърпение да разберат какви новогодишни късмети ще им се паднат. Може да направите момента още по-интересен, когато в приготвените късмети за баница използвате доза хумор за повече настроение. Освен, че веднага ще разчупят обстановката и ще започнат оживени разговори, тези шеговити новогодишни късмети ще покажат и отношението на гостите ви към вас и към традицията. Обичаят повелява да се използват дрянови клонки, които според броя на пъпките си са наричани за здраве, щастие, любов, късмет и т.н. Днес най-често пишем късметите на листчета, които скриваме между корите на баницата или ги забождаме с клечка върху хрупкавата кора. Забавлявайте се в празничната нощ
- Черпака падна се при тебе пак – ще готвиш манджи от зори до мрак! - ��ежък си кат’ радиат��р, в се*са ще си терминатор! - Стилна къща с камина пада ти се таз година! С двор, с гараж и с куче – нов, мечтан дом ще получиш! - С чисто нова кола от витрината ще се сдобиеш ти през тази година! - Честито! Печелиш допълнително парче от баницата. Хапвай смело, не ти личи! - Бебе ти се пада, ха познай, що ще чиниш ти, ай, ай ! - Джакпота ще спечелиш ти, само фиша си пусни! - Твоите пухкави паласки не ще се отърват от ласки! - Красотата на теб се пада, да си красив/а най ти приляга! - Ще бачкаш до зори и за шефското кресло ти се приготви! - Със спорт ще изваеш тяло перфектно, с всякакви дрехи ще изглеждаш ефектно! - Учението ще ти е съдба – ще успееш да реализираш със знание голямата мечта. - През новата година радост в къщата ще има! - Здравето на теб се падна! Здрав ще си през таз година, бодър, весел – до амина! - Няма да се отървеш от фенки, ще им трябват наколенки. - Плюи си на петите и далече беж, че очаква те… годеж 😀 - Ще откриеш нови заложби - ще направиш свои изложби. - Ти изтегли най-големия късмет - Здравето ще е със теб. - Имаш приятели добри, с тях те очакват щастливи дни! - За годеж се приготви и за празненства до зори! - Пътешествия, круизи, куфари, паспорти, визи. Багажа опаковай обратно ще пътуваш многократно! Read the full article
0 notes
Text
Чакам те
Баба ми се спомина на осемдесет и четири години в една топла юлска нощ. Не беше боледувала от нищо, просто сърцето ѝ спряло в съня ѝ. Цялото семейство бе много съкрушено от тази тъжна вест, когато дядо ми, който е с две години по-възрастен от нея, се обади на майка ми на следващата сутрин. Винаги съм помнел дядо си като силен и бодър човек, но след смъртта на любимата му, с която бяха прекарали по-голямата част от живота си, живецът му сякаш бе започнал да угасва. Аз, от своя страна, се опитвах да го посещавам колкото мога по-често, за да не се чувства самотен, а и веднъж седмично му готвих по нещичко, защото той така и не се беше научил. Това, разбира се, бе по вина на баба, която винаги му приготвяше храната. В началото нямах никакви притеснения, щом минавах през малката желязна врата и го заварвах да сед�� в двора на дървеното си столче. Всеки човек има нужда да бъде на чист въздух особено щом е от този приятния планински. И все пак през последните ми посещения това ми направи силно впечатление. Дори бях започнал да се чудя дали изобщо влиза навътре, защото сякаш нищо в къщата не бе докосвано от друг освен от моята ръка. При последното ми посещение дори намерих тенджерата със супата, която му бях наготвил, недокосната. Подразних се, затова реших да го питам дали всичко е наред.
– Дядо, да не би моите манджи да не ти харесват? – засмях се, докато сядах на земята до него.
– Страхотни са, момчето ми! Гордея се, че се справяш толкова добре – отвърна той с поглед, вперен във входната врата.
– Видях, че последната супа, която съм ти направил, не си я докоснал. Да не би да нямаш апетит? Да не си болен?
Той бавно отмести глава и ми се усмихна със сбръчканото си лице, което ми донесе вътрешно спокойствие за миг.
– Не съм болен – каза с благия си глас.
– Тогава какво не е наред? Имам чувството, че си постоянно навън… Хайде, ела да влезем вътре да хапнем.
– Сега не мога, момчето ми. Чакам я да дойде. Пък и какво да правя вътре? Една къща не е нищо, щом любимия ти човек го няма…
Чакал я бил… От всичко друго, което можех да си помисля в онези моменти, най-малко очаквах от моя дядо да е загубил ума си.
– Дядо, тя си замина и няма да се върне – изрекох с половин уста. – А ти трябва да ядеш! – добавих с натрапчиво чувство на безпокойство в стомаха. – Не може да седиш гладен!
– Сега не ми се яде нищо. Обещавам ти, че щом огладнея, веднага ще се нахраня – опита се да ме успокои.
Аз, разбира се, не му повярвах, но и нямаше как да го накарам насила да прави нещо, което не иска. Постоях с него още няколко часа и колкото да не ми се искаше да го зарязвам сам в това му състояние, не можех да остана заради работата си.
– Дядо, аз трябва да вървя. А ти да вземеш да хапнеш нещо. Сериозен съм! След няколко дни пак ще дойда да те видя и се надявам да намеря тенджерата празна!
– Върви, върви. Не ме мисли мен. – отново ми се усмихна той, сякаш всичко беше наред...
Всеки мой работен ден се разтягаше като локум все повече и повече. Не вярвах, че ще мога да издържа до уикенда, за да навест�� отново моя старец, и каквото и да правех, мислите ми все се връщаха в онези негови думи: „Чакам я“. Не знаех дали е почнал да губи ума си и все така не исках да вярвам в този развой на събитията. Травмата да загубиш толкова близък човек е огромна, а и на тези години…
Не се сдържах и в петък след работа, след като се качих в колата, не тръгнах към вкъщи, а към селото на дядо. Пътят наистина не беше малко, но изгарях от желание да го видя и да се уверя, че е добре.
Естествено, като пристигнах, го заварих пак там, въпреки че беше минало осем часа вечерта и вече се смрачаваше. Още от вратата забелязах клюмналата му глава и отпуснатите встрани ръце. Искаше ми се да си окаже заспал, но знаех, че това не е така.
***
Линейката се забави доста. Не че, ако беше дошла на мига, можеше да го спаси... Тялото му бе студено, когато го намерих.
– Вероятно е инфаркт – констатира докторът, обръщайки се към мен. – Жена му почина наскоро, нали?
– Да, баба ми. Преди няма и месец.
– Явно много са се обичали – усмихна се лекарят и положи ръка на рамото ми. – Не е чакал много! Бързо се е върнала да си го вземе при нея… У дома!
–––––––––––––
7 notes
·
View notes
Text
Един ден
ще си ида на село
по светло ще си копая
в градината
може да си гледам
и кокошки
и някоя козичка
а защо не и достигнала
до друга точка на развитие
отвъд настоящата
и кошери
и внуци
и вечер ще си сядам
на верандата
с копринен пеньоар
и хубаво вино
и ще чета книга
след книга
без да си проверявам
фейсбука на всеки пет
минути
защото няма да ме интересува
нищо по-далече
от оградата
и ще ставам рано
в събота
и ще готвя
по 15 манджи
и ще опъвам една
бела везана покривка
или на една кука плетена
на дървената маса отвънка
под черешата
и на тая маса
ще се яде
ще се пие
ще има смях
и ще се плаче
ще се спори
и ще се говори
и ще се обича
и ще се заспива
и ще се допива
в безкрайните следобеди
на някой август
и в един такъв следобед
може би
ще стана
от тая маса
ще кажа
че идвам след малко
ще си спомня
всички хора
които съм обичала
ще запиша нещо
в някаква холограма
във въздуха
където си водя бележките
ще отида да видя
какво прави козата
кокошките
пчелите
ще се върна тогава
при хората на масата
ако на масата
изобщо има хора
и ще кажа
беше ми много приятно
и благодаря
и ще политна към звездите
за другия ми
не по-малко важен
теферич
- Вайръл стихове за секс и драма
#теферич#viralpoetryforsexanddrama#bulgaria#quotes#love#bg post#бг поезия#драма#бг литература#един ден#живот
23 notes
·
View notes
Text
7 топли манджи за есента
7 топли манджи за есента
В хладните есенни дни, когато искаме да ни е топло и хубаво, най-добре е да си приготвим нещо домашно за хапване. Това може да е леща гореща, картофена манджа, бобена чорба, (more…)
View On WordPress
0 notes
Text
Индиец превратил бесплодную землю в сад из 10.000 деревьев
Индиец превратил бесплодную землю в сад из 10.000 деревьев
Индийца, который 15 лет назад начал сажать деревья на бесплодном, засыпанном песком поле, теперь хвалят за то, что он превратил пустыню в фруктовый сад из 10.000 деревьев. Сатьендра Гаутам Манджи (Satyendra Gautam Manjhi), простой человек из маленькой деревни Ималиачак в индийском штате Бихар, утверждает что его вдохновило начать сажать деревья после того, как его посетил Дашрат Манджи,…
View On WordPress
0 notes
Text
Прогноз на матч Словения – Мальта 4 сентября 2021. 5-й тур отборочного цикла Чемпионата мира 2022 Европа: Матьяж Кек против Дэвиса Манджи
Прогноз на матч Словения – Мальта 4 сентября 2021. 5-й тур отборочного цикла Чемпионата мира 2022 Европа: Матьяж Кек против Дэвиса Манджи
https://sports-fan.ru/wp-content/uploads/2021/09/sloveniya-malta.jpg
В 5 туре отборочного цикла Чемпионата мира 2022 сборная Словении на своем поле сыграет со сборной Мальты, поединок состоится 4 сентября 2021 года и начнется …
https://sports-fan.ru/prognoz-sloveniya-malta-2021/
0 notes
Text
Сборная России обыграла Мальту в отборе ЧМ-2022 – комментарии Черчесова и Манджи
Новостной Терминал
Сборная России на выезде обыграла команду Мальты в матче 1 тура квалификационного раунда ЧМ-2022 с результатом 3:1. Наставники национальных команд, Станислав Черчесов и Девис Манджа, прокомментировали игру.
Нападающий российской сборной Артем Дзюба открыл счет на 23-й минуте с паса хавбека Даниила Фомина, на 35-й минуте защитник команды Марио Фернандес повторил успех одноклубника – передачу отдал Дзюба.
Во 2 тайме на 56-й минуте хавбека национальной команды Мальты Джозеф Мбонг отыграл один мяч, в концовке игры на 90-й минуте нападающий сборной России Александр Соболев поставил точку в матче с паса Алексея Миранчука.
Сборная России с 3 очками заняла 1 место в таблице группы Н обора ЧМ, «Мальта» (0) на 6 строчке. Соперники команд по группе Н – сборные Словакии, Хорватии, Кипра и Словении. Подробнее на НТ.
0 notes
Text
Вълшебното графично пътешествие на Иван Газдов
„За мен графикатурата е над 30-годишен колосален труд с 16 цикъла и около 400 работи. Но за хората, запознати само със заглавието, нещата изглеждат елементарни, като комбинация между графика и карикатура. Затова обяснявам, че втората част на наименованието не е карикатура, а „тур“, път“. Това казва проф. Иван Газдов в един изключителен разговор за „въпреки.com“ с проф. Георги Каприев, в който става дума за изкуството, пътя и други важни неща от живота и, за който Иван Газдов с присъщото си чувство за хумор и самоирония отбелязва: „Проф. Иван Газдов с голямо смущение отговори на въпросите на проф. Георги Каприев, защото те са по-съдържателни от отговорите“.
Уважаеми господин професоре Газдов, мили Иване, ти допусна да навършиш 75 години тъкмо в края на тревожната 2020 г. Началото пък се води от 1945 г. в Ямбол. Това като неволя ли тълкуваш, като съдба или като шанс?
Ако някой на моите години, като го питаш „Как си?“ ти каже „Много съм добре“, то той не е коректен (меко казано) и по този начин прекъсва всякаква възможност за диалог. Голям поклон, че не ме питаш как съм.
Като изключим здравната трагедия, 2020-та година е в пъти по-добра от следвоенната 1945-та. Моите родители са се венчали на 3-ти септември 1944 година!!! Така че, к��квото хубаво са преживели до тогава, това им е останало. После единственото радостно нещо е било моето появяване. Оглушителният хор на тунджанските жаби, казват, замлъкнал за малко по случай пръкването на Vanko da Yambol (Ванко от Ямбол), както обявила една от бабите, без да предполага, че това е емблематично прозвище за художник… Само че за другаде… У нас всичко е „Майтап да става!“ Същото се отнася и за живота тогава. Баща ми, докторът, току-що прибрал се от фронта е писал молба до интенданта на града да му разрешат да си купи (!!!) две гуми за велосипеда, за да ходи при спешно болни. Моите детски обувчици бяха с подметки от стара автомобилна гума, не се прегъваха и ходех с разранени крака.
И дума не може да става за сравнение на годините…
Съдба е, разбира се всичко, шансът е спорен, а неволята съм си я направил сам с моето емигриране на 14-годишна възраст (през 1959 г.) на запад (от Тунджа!) с един картонен куфар в помпейско червено.
Проф. Иван Газдов - снимка Стефан Джамбазов
Въпреки усложненията, през 2020 г. излезе обемният Graphicature – complete catalogue, както и книжката Иван Газдов представен от Георги Каприев /изд. НДФ “13 века България” - б.р./, успя да наредиш изложбата „Черни докосвания“. Тя се вписва в над 50-те самостоятелни и над 150-те колективни твои изложби, а те – в реда на над 20-те книги от и за теб. Още първата ти изложба обаче, през 1970 г. в Клуба на Художествената академия, е запечатана преди откриването ѝ (учиш „Плакат“, а стартираш с „Рисунки и илюстрации по Шекспир“) и дълго след това системно си недопускан до публично представяне. Ти пък продължаваш свръх-интензивно да рисуваш и търсиш. Работите си от 60-те до 80-те години определяш като рисунки в развитие. Развитие откъде накъде?
Тази моя първа самостоятелна изложба, дето я запечатиха в Клуба на Академията, беше тогава опит да се покаже, че някои студенти рисуват извън програмите и часовете. Имахме надежда нещо да се получи, защото на студентите им беше забранено да участват в изложби (Общи, от СБХ). То други нямаше, камо ли да правят свои. Не стана. Ръководството на Академията залепиха вратата, без да открием изложбата и без обяснение. Моят учител от художествената гимназия Димитър Арнаудов беше подготвил откриване, но ми каза само: „Моят пуловер е зелен, а твоят е червен. На тази комбинация не й върви“. Опитахме се да го ударим на майтап, но само успяхме да се дотътрим до близката кръчма „Дълбок зимник“. Впрочем като питах какво става (гледай ми акъла!), цензорът (партийният професор) ми каза: „Колега Иванчо, работите ти са много хубави и ние ще ги приберем в музея“ (!). На другия ден си измъкнах работите и със същите, точно 30 години по-късно направих изложба-дарение в Националната галерия, придружена с албум-каталог с текст от Петър Змийчаров. Сега тези работи са някъде в мрачната изба на Националната галерия (вече официално и безвъзвратно запечатани).
След Академията работих в първото професионално ателие по графичен дизайн в България с консултант Стефан Кънчев (Център за промишлена естетика). Работех щатно (8 часа дневно) като верен последовател на великия постулат на Хенри Мур: „Ако искате да станете художници, намерете си работа за издръжка“. Обхвана ме чудото на графиката и съчетано с прецизността на графичния дизайн се роди стилът Графикатура. В ателието в Медвен имах офортна преса, а по-късно се заех с известните сериграфии. По онова време рисуването ми беше радостно и стихийно – цели купчини за година, като бях респектиран от двамата наистина гениални мои състуденти – Марго Цанев и Любомир Савинов. Те бяха колосални и завършени автори още в онези години. Тяхното непоказване, неприемане и неучастие в художествения живот беше и е голяма загуба за изкуството. Моето неучастие ми даде спокойствието да създам каквото искам. Не си късах нервите като мои приятели, всеки път дали нещо са им приели за изложба или не. Сега, когато се мъча да напомня на младите за тази „когнитивна дисфункция на нормативната естетика“ тогава (ама как само съм го засукал…), те ме гледат мътно и казват бодро: „Че кой ще ме спре!“.
Създаването на стила Графикатура съвпадна с нормализирането на художествения живот. Оттогава до сега имам над 50 самостоятелни изложби и когато някой каже, че едно време било хубаво, аз го гледам мътно.
Иначе пътят в изкуството не е „от – до“. Има и напредък , има и „назадък“. Нещата дори отдавна вече са комично преплетени. Колкото и да изцеждаме мозъка на Кенет Кларк като сюнгер, думата „изкуство“ за днешната ситуация няма да изтече.
Успоредно с графиките, правиш и пощенски марки, плакати, рисунки, илюстрации, че и пластики. А с годината 1978 се асоциира определянето ти като основоположник на Авторския плакат в България. В какво се състои това основополагане?
Правил съм всичко, което ме влече в изображението. Имам серия релефи (непоказвани, естествено!). Само не съм правил „м.б. върху платно“ (маслени бои върху платно). Това не е техническо обозначение. Това е сладостна формула на пишман колекционерите, която е боготворена, но съсипа и малките наченки в разнообразието в изкуството… И аз като момък, с наложеното ни ограничение на познанието, запленен от Ван Гог, донесох тържествено наръч зряло жито и го треснах на килима на майка ми да го рисувам. Това – добре. Ама после, като трябваше да клеча с часове и да събирам осилчетата, цялото ми желание за „м.б. върху платно“ се изпари безвъзвратно… Иначе само двама души разбират цвета в картината (именно „разбират“, а не само „ползват“) – Димитър Арнаудов и Любомир Савинов.
Плакатът е поръчково творение и като такова е голяма досада. Още от 70-та година започнах да правя плакати по „моя поръчка“. Сам си измислям темата и си я рисувам. Така превърнах тази подчинена работа в авторска. През 1978 г. изложих в залата на Раковски 108 серията „Светът на еснафа“ - първи авторски плакати у нас. Определението „Авторски плакат“ е мое дело. През 2011 г. издадох теоретичния си труд „Авторски плакат“ (300 страници с 800 илюстрации, албум, голям формат). А с двамата колосални японски художници Фукуда и Нагаи имах кореспонденция по този повод с вдъхновяващи отзиви. От Нагаи скоро получих последните му работи (2020 г.) – „Червените животни“ от цикъла Life. Получих ги по пощата, по обикновената поща. Сега той е на 90 години. И двамата не признаваме електронните комуникации. Постепенно „Авторският плакат“ се превърна в школа в Академията. Първият випуск, завършил със свободна, а не със зададена тема, през 90-те години се помни. Тогава едно високо момченце ми показа стеснително наградата, която е получил от студентски конкурс от фирмата Corel от Канада (едно отвесно парче стъкло). Момчето беше студентът Теодор Ушев с първата си награда. Като най-активен апологет на авторския плакат днес е моят бивш студент и сегашен професор Николай Младенов, показал наскоро изложба с такива плакати по повод своя юбилей.
От години никой не задава теми на нашите дипломници. Те си ги измислят сами. Стремежът е да станат самостоятелни художници в тази по същество несамостоятелна дейност. Моят цикъл „Игра на силуети“, работен в продължение на много години, се намира в доста музеи по света. През 2003 г. Български пощи ЕООД издаде 2 пощенски марки в блок, посветени на Международната година на плаката от името на България с неща от същия цикъл. Две мои работи имат награда от Световния конкурс за графичен дизайн по интернет от Токио, Япония. В Ямбол като 5-метрова пластика е експонирана една творба от цикъла и т.н.
Регистрираш ГРАФИКАТУРА® като артистична марка за Европа, при което я дефинираш като „личен творчески почерк“. Как би разширил днес определението за тази „графика на път“?
За мен графикатурата е над 30-годишен колосален труд с 16 цикъла и около 400 работи. Но за хората, запознати само със заглавието, нещата изглеждат елементарни, като комбинация между графика и карикатура. Затова обяснявам, че втората част на наименованието не е карикатура, а „тур“, път. Така беше наименована и ретроспективната ми изложба в Националната галерия – „Вълшебното графично пътешествие“ (Magical Mystery Graphicatour). Чудесно беше да се видят тези 8 зали. Най-пълната ми изява. Заедно с изложбата ми „Кавъркласик графикатур“ в СГХГ през 2005 година. И понеже разграничавам глупавата мисъл „Не се взимай насериозно“ на две, ще кажа, че лично аз не се взимам на сериозно (дрехи, стойки, манджи, пиене, фукане…) – няма такива работи. Една симпатична журналистка искаше да говорим за моя изложба, а ме посрещна с думите „Ама вие носите български дрехи…“ Но когато стане време за рисуване, няма по-сериозен човек от мене. Рисуването е черен труд буквално. Но той е плод на влечение. Затова не е по формула и не е за всеки. Зарадвах се да чуя, че ��ейвид Хокни, който е рисувал басейни и красиви места, казва, че художникът не може да бъде хедонист, защото е предназначен да работи. Днес не се мъча да разширя определението, а да го задържа, доколкото мога. Ама надали…. Колкото и да рисувам сериозно, сътресенията са непрестанни. Един достопочтен господин (българин, стар музикант) ми каза на изложбата ми във Виена: „Господине, много ми хареса вашата изложба и искам да я купя цялата (тук колената ми се сецнаха), но жена ми е оформила къщата ни в бароков стил“!... Тюх да му се не види, брей, така да се каже.
Графикатурата, твърдиш, e в основата си ритъм, който концентрира възприятието върху дестилат от идеи. Решаваща е формата, извеждана чрез перфектна графична линия, която пък не следва „натурата“, а е по φαντασία. Това твое „измисляне“ как може да се представи с думи?
Не е лесно да се представи с думи. По този повод издадох книга (240 страници) във вид на роман – „Двама в Алабама“ – мъгла и светлина от инвенции. Но ако разчитах само на думите, нямаше да излизам от кръчмите. Те минават и без мен (каква „загуба голяма!“). Мисля, че историята на изобразителното изкуство е белязана от две неща. Първо преминаване на рисуването от натура в рисуване по фантазия. И второ – съзнателното усилие за личен напредък. Но това зависи от дарбата и таланта, а за тях въобще не се говори, защото „колегите се дразнят“. Какво значи велик творец да се гордее, че рисува като дете. Достатъчно деца си има (всичките) за тази работа – художниците не бяха ли друга категория? Откакто през 1964-та година Кошут написа есето „Изкуството отвъд философията“ (15 страници) и съ��евременно ПОКАЗА, държа да кажа ПОКАЗА, а не само разказа какво е концепция (идея) в изображението, нещата отчасти влязоха в нормалното русло на cosa mentale (работа на ума). На него, ума, се основава и моят девиз: „Аз не мисля, аз измислям“ или с други думи, казани със силно сбръчкано чело: „Графикатурата на графикатуриста ографикатурява графикатуризма“. Не, няма да кажа „Оле“ – няма да чуете това от мен.
Твоите черно-бели графикатурни „кривундели“ са, казваш, в необходима заедност с фантазия и хумор. Каква е ролята на въображението и какво изобщо представлява то? А на хумора? Защо държиш на вица?
Хуморът… хуморът!!! Аз не разказвам вицове, дори не ги помня. Не се хиля на шегички. Който ме е чул да се смея, е бягал стъписан, защото смехът ми прилича на спастично ридание на настъпено магаре. А що е хумор в изкуството? Отде да знам! Знам само, че да нарисуваш Парцалев не е хумор в изкуството. Или жалките балонообразни фигури на Ботеро… Има си специално изкуството, което се крепи от хумора: карикатурата – и толкова. Изобщо в изобразителното изкуство да откриеш хумор е така необикновено, че по-лесно ще се изсвири джаз стандарт с гайда, отколкото да се изрови хумор в картина. И като напук на това, от графикатурите идва лъх на лекота: „Въздухът в салона става лек за дишане, както каза Ясен Антов, и човек се изпълва със светлина“. Но това не е директен хумор. Това е усещане за хумор. Необяснимо, непрошнуровано, неописуемо… „В графикатурата надви не антейското, а икаровското; не монументален смях от упор, а лично избран стратегически ракурс“, написа Радой Ралин. Същото е полож��нието с визуалния виц… А с въображението аз съм в отношение, както кучето на Казимеж Брандис с козата. Кучето се затичало към нея с грозната си муцуна и нежна душа да си играят. А козата, ужасена, че я нападат, се джаснала в една пропаст. Кучето останало учудено… Та и аз се хвърлям наивно към въображението, но то се не дава и все ми бяга по пропастите.
Задължително необходимо ли е присъствието на еротиката, еротичното в графикатурата? Има ли то някаква връзка с етичното?
Точното наименование на изложбата с еротичните графикатури беше „Еротични – етични графикатури“. Всичко е в излъчването, а не в теоретизирането. И в литотата на показването на тези съвсем нелеки човешки взаимоотношения. (По-далеч от Дездемони и Жулиети.) Но въпреки това, изненадващо за мен страстите бяха налице - една картина беше ударена и стъклото се пукна от зрителка с чадър… Наша позната каза, че няма да заведе дъщеря си на изложбата, но детето се промъкнало и много се смяло…. Оказва се, че само то е стигнало до смисъла на работите. Етиката в изкуството – тази помпозност е блуждаеща валенция. Но то в изкуството кое ли не е?
Графикатурата, тъй както се е наложила в естетическото съзнание, предполага радикално изчистване на случайното, строг и категоричен изказ. В същото време с работи още от 80-те, а и с по-нови - от 2018 г., показваш графикатури с видими внезапни изтегляния на различни четки, „разрошени“ в края повърхности, внезапни издърпвания. Без прави ъгли, правилни дъги или окръжности. Осиновени са „случайното“, дисонантното, „рошавото“. Това отклонение ли е или е органично присъщо на графикатурата?
Говориш за последната ми изложба с цикъла „Черни докосвания“ – най-емоционалният труд за мен; великата импровизация; моята единствена вярна спътница „танцуваше ту степ на брега на една река“ (ако се присъединим към О`Хенри). Постигната мечта - щрих, петно и емоция ведно върху моя размер 50х50 см. – излята с едно докосване. Помня, че удоволствието от тези работи беше неописуем възторг и нищо друго. Вероятно това е чувството, с което пишат майсторите на йероглифи – уникална абстрактна графика с всичките „несъвършенства“ на формата. Но за да се насладим на подобна графика, трябва вътрешен поглед и голямо културно натрупване, което се възпитава с поколения, расли в среда с деликатна естетика в цялото си обкръжение… Май говоря за друга планета… Ама какво говоря? Я да тръгвам, че имам запазен час да ми почистят кожения салон на червеното ми ферари.
Ти си освен всичко друго и автор на впечатляващо много авторски книги и албуми. Какъв е мотивът ти за тяхното създаване? Има ли нещо общо с графикатурата?
Има, по начина на създаване: „Нещо те връхлита и нещо се импровизира“. За 2 години написах 200 стихотворения и ги издадох в 3 тома, наречени „Bestсмислици“ . А написах и романа „Двама в Алабама“… Само че не знаех колко съм щастлив, защото бях непрекъснато нещастен. След дни ще излезе 2-ри том на „Графичествен“, моята рисувана биография. Това е 20-та в редицата от мои албуми и книги през годините. А отделно за графикатурата има 2 изследователски книги – „Черно сияние“ от д-р Петко Петков и „Графични антитези“ от проф. Магърдич Касапян.
А сега накъде?
Открих едно старо (20-годишно) шишенце с оригинален китайски туш и се учудвам на възможностите му за рисуване. Сега правя „Докоснати пейзажи“, нещо като цикъл „Медвенски тетрадки“. А иначе казано по-„екзистенциално“ (както подозирам, че е въпросът „Накъде?“) ще отговоря : „Наникъде“. Изкуството има само автор и нищо друго!!! Повярвай ми, за да стигна до това е голяма колизия за мен, но много пречистващо. Неописуемо е как се усещаш, когато от съзнанието ти се оттекат, могъщо като водопад, всички илюзии за някаква мисия, за някакво признание, за някакво уважение. Тъжно, нали? След 60 години в кръговрат, който за никого няма значение, ми остават само листчетата, дълбоко заровени в черните папки-саркофази. Колкото повече се изяснява (има и умни хора), че изкуството е индивидуална дейност, толкова повече се толерира стадното начало – общи изложби, пленери, симпозиуми, конгреси, групи, колективи, общества, секции, съюзи и кат�� капак – свещената творческа работа се нарича делово „про��кт“, който на всичкото отгоре се и плаща. И кръговратът е готов: Никой не отбелязва дарбата и таланта – по тази тема цари необяснима свенливост… А ето и една моя bestсмислица:
Кой казва, че творецът
трябва да твори.
Напротив –
всичките си сили
трябва да насочи
към туй – общественият климат
да го сочи
като величие харизматично.
Останалото идва си отлично!
Проф. Иван Газдов с голямо смущение отговори на въпросите на проф. Георги Каприев, защото те са по-съдържателни от отговорите. ≈
Снимки: Стефан Джамбазов и архив
P.S. на „въпреки.com“: За Иван Газдов може да се говори много. Писали сме за много негови изложби. Като преподавател и художник го споменават не само ценители, но и много негови ученици в Художествената академия. Включително и Теодор Ушев, който е бил негов студент и препоръча на младите аниматори да учат плакат в Националната художествена академия, където преподавател е и Иван Газдов. Но той не е само художник. Неговото перо е изключително интересно и провокативно. Въпреки, че в живота е много строг и сериозен. Но чувството му за хумор е непресъхващо. И при откриването на една от изложбите си каза, че е една тунджанска мида. Оказало се, че имало такива миди, но те не били за ядене, а за стръв. И неговата изложба била такава.
А за това дали има чувство за хумор /в което сме убедени/ ни е отговарял в разговор с него във „въпреки.com”: „Не знам дали имам, така казват. Това ми е много странно, защото винаги съм се отнасял много сериозно към всичко, а то излиза, че нещо играеш. Донякъде е така. Все пак, ако човек не се отнася сериозно към всичко, нищо няма да направи”. И продължи: „Тия глупости „не се отнасяй сериозно”, „бъди ироничен”, но когато седнеш да работиш как да не си сериозен. Часове наред стържа. Един контур на тези графики, който огражда петното е с молив и с гума. Той се мести дълго време, докато ��тане тази идея. И то кога става - когато аз реша, че става. Няма формула. И всичко това не може да бъде несериозно. Няма момента на игра, това цапане, което разрушава напредъка. Така че работите са правени бавно, упорито и стабилно и ако накрая има някакъв хумор ми става приятно, защото знаеш, че хумор в живописта почти няма. Много лесно се прави отрицателното, навсякъде не само в живописта - и в пиеси, и във филми, то сега и преобладава. Всеки филм е с бойни сцени, омръзна това. Но отрицателното преобладава, а хумористичното е рядко”, каза Иван Газдов за своята работа.
А за графикатурата добави още, че не е графика и едновременно карикатура. „Това е понятие. Така разчленено не е същността на работата. Не съдържа графика и карикатура. То е като трагикомедия – съчетание на две крайни понятия, но ги има в обществото, в интелектуалния свят. Не е нещо непознато, не е по някакъв начин нарушение на такива взаимоотношения. Дори трагикомедия е много по-крайно. Що за понятие е това трагикомедия? Това е един нюанс на графиката. Държа да бъде графика. Не карикатура, защото карикатурата е друг вид графика и в нея графиката е ценното. Не друго, не сюжета, откриването на взаимодействията между петната. Бялото, което участва като фон и отчасти прави фигурите допълнително. Това е много стабилно нещо и продължавам да го правя. Слава Богу, съм имал време да го развивам през годините и то не малко години”, каза Иван Газдов.
0 notes
Text
Пловдив (по Дебелянов)
О, колко бях щастлив В седмичната градина в княжево! Там първи път горчилката на свободата Ми се услади завинаги. Там първи път намразих Определени манджи доживот И почнах да мечтая за изгубената Родина някъде на юг. И днес аз бродя в пловдив – Едничко място, напомнящо ми за родината, Утешен от тропиците му – И кат загубен щастливо в големия свят. И толкова нахлуват спомени в сърцето ми, Че аз отново съм в…
View On WordPress
0 notes
Text
28 April 2019
На Бъдни вечер ядох katsudon, който платих на машина с последните йени в Осака. На Великден, днес, лелките ми сервираха купа телешко phở (фъ) незнайно защо по-голямо от обикновеното. Много от тукашните хора не знаят какви софри правим за тези празници и не могат да си представят как ядем толкова. :D Липсват ми тези манджи, но и се радвам и благодарна, че съм тук.
0 notes
Text
24info
New Post has been published on https://www.24info.co.uk/%d0%ba%d0%b0%d0%ba-%d0%bf%d0%be%d1%81%d1%80%d0%b5%d1%89%d0%bd%d0%b0%d1%85-%d0%bd%d0%be%d0%b2%d0%b0%d1%82%d0%b0-1389-%d0%b3%d0%be%d0%b4%d0%b8%d0%bd%d0%b0-%d0%b1%d0%b5%d0%b7-%d0%bc%d0%b0%d1%88%d0%b8/
Как посрещнах Новата 1389 година без машина на времето
Дума на деня от Дани за 11 октомври 2017: hijri – хиджра
Беше 21 март 2010. Късна неделна утрин в Лондон. Докато чаках градския автобус да ме закара до Бритиш мюзиъм, чух зад себе си бодър женски глас: „Извинете, този автобус дали ходи до Бритиш мюзиъм“? Обърнах се и почти се сблъсках с красивото лице на около 50 годишна жена, сякаш току-що оживяло от древна персийска плочка – същите черти, структура и изражение като онези, които бях виждала в музеите и в учебниците по история! Само че това лице можеше да говори, при това на правилен и богат английски, с ясно изразен акцент, който не се опитваше да прикрие. Оказа се, че и двете отивахме в една и съща посока, аз за да разгледам музея, а тя – за да посрещне Нова година там. „Но утре е Първа пролет, а не Нова година!“, зачудих се на глас аз. Така се отприщиха купища теми за разговор. Предстоеше да пропътуваме около час с градския транспорт, което ни даваше достатъчно време да ги обсъдим, а още преди да се бяхме качили в автобуса, разговаряхме като стари приятелки. Оказа се, че красивото лице принадлежи на Моника. Докато си помисля „Какво не-персийско име!“, нали в съзнанието ми моята спътница се бе запечатала като „красивата персийска плочка“, научавам, че с дъщеря и се оказваме почти адашки – тя с истинското си име Шехерезада, а аз с прякора си. „Знаеш ли, на майтап ми казват Шехерезада, защото обичам да разказвам истории“, споделям аз. „О, моята Шехерезада завърши математика и не е много-много по приказките“, споделя Моника и ми показва снимката на дъщеря си – почти като нейното лице, със същите музейни черти, но видимо по-младо. Истинска Шехерезада!
Персийската следа не се изчерпи с лицата на Моника и дъщеря и, нито с екзотичното име Шехерезада. Оказа се, че Моника е… персийка! Да, на съвременните карти държава Персия не съществува и по паспорт моята приятелка е от Иран, (където някога е била Персия). Беше се запътила да посрещне заедно със своите сънародници персийската нова 1389 година! Нова година в музей! При това Новата 1389! С фолклорни танци и съвременна „персийска“ музика! С местни специалитети! И аз вече бях поканена!
Посрещането на Новата 1389г в Бритиш мюзиъм Снимка: Интернет
Посрещането на Новата 1389 година през 2010г.
…освен интересно преживяване, се оказа началото на още много срещи с моята персийска приятелка. Тогава обаче се включих в персийските танци, опитах персийски манджи, послушах персийска музика и си побъбрих с персийски гости на събитието.
Персийската 1389г. е ислямската 1431г. и нашата 2010г.
След това имах още няколко случая, когато успешно се пренасях назад във времето, без да се налага да се качвам на машината на времето: ходих на индийска сватба през 1433г.; посещавах мюсюлмански държави през XV век; бях гост на друга индийска сватба през 1438.
Всъщност 1438г. бе тази година (2017), но на ��яколко от шестте ми покани за събитието датата бе обозначена като 1438г., както е по ислямския календар. Една от поканите не важеше за мен, защото трябваше да се ходи в джамия и като жена не ме предвиждаха за там, но пък останалите пет вечери, както и на предишната индийска (мюсюлманска) сватба бяха едно прекрасно изживяване и начин да се докоснем до различна култура и обичаи.
Защо 2017г. се оказва 1438г. по ислямския календар?
Защото ислямският календар, хиджра, е лунен. Според него годината има 354 дни. Месеците са 12, както и по нашия слънчев календар, защото толкова пъти Луната се завърта около Земята. Продължителността им е 29-30 дни. Седмицата има 7 дни и по ислямския календар. Хиджра започва от „н��шата“ 622г., на 16 юли, когато е преселването на Пророк Мохамед от Мека. Ислямските държави използват този календар, но някои от тях имат специфични различия.
И все пак, коя година е сега?
Въпросът няма един отговор, иначе сега е:
Персийката 1396, Ислямската 1438, И 2017. П.С. На посрещането на Новата 1431г. година в Бритиш мюзиъм се отзовах неочаквано и без камера, но открих видео и снимки от събитието. Ето част от партито.
https://www.youtube.com/watch?v=CxgYNfUt4nk
Автор Дани Хау, преводачески услуги, 24 Info 11 октомври 2017г.
0 notes
Text
Тъй като вече ни беше пети ден тук започнахме да ставаме мързеливи и доста да се подмотаваме сутрин.Сигурно благодарение и на този детайл това беше и първият ден, който ни посрещна със слънце, което пък не можа да смекчи неприятната изненада от гигантския херпес, който ми беше излязъл през нощта ( виня само студа и вятъра ). Както вече съм казвала, нямахме стройна програма за деня, а само определен район в който да обикаляме.
Първата ни спирка беше Националният музей на Унгария . Намира се в сграда построена между 1837 г. и 1847 г, като представлява един от големите проекти от епохата на промени за Унгария през ХVIII в. Твърди се, че от стълбите на музея Шандьор Петьофи и други млади радикали са увещавали жителите на Пеща да възстанат срещу Хабсбургите.
Основната атракция на музея е копието на короната на свети Стефан . Оригиналът се намира в сградата на Парламента, където е била преместена като част от тържествата при посрещането на новото хилядолетие през 2000 г.
Двете основни експозиции са “Историята на населението от палеолита до маджарското нашествие” , където са представени различни документи и предмети , които представят миграцията на унгарците от Сибир до днешните им земи. Втората изложба е “Историята на населението от маджарското нашествие до 1898 г”.
До музея се стига много лесно с метрото, входа е 1600 форинта ( 10 лв ), като ние го посетихме във вторник рано сутринта и нямаше почти никакви опашки. Ето това е сайта, където можете да се информирате и за гостуващи изложби.
Сградата е много внушителна и красива, а изложбите са много интересни. Нямам идея дали са достатъчно исторически коректни, но на мен ми беше полезно и приятно да се докосна до неща, не особено познати ми.
За съжаление детето нямаше никакво търпение и голяма част от разглеждането преминаваше в опити да го озаптим да не счупи някой хилядолетен артефакт. Въпреки това прекарахме около час и малко в музея, а при спокойно разглеждане би могло да се прекара и двойно повече време.
След изморителните борби с детето , а и по часовник си беше дошло време за обяд. Задължително място за помещение, а и наблизо са Централните хали.
Те са най-големият закрит пазар в Будапеща, намират се на края на ул.”Ваци” и до Моста на свободата. Входа е в неоготически стил , като особено характерен е островърхия покрив. В тях се продават всякакви хранителни продукти, а на вторият етаж има няколко заведения за хранене и магазини за сувенири. Работното време е от 06.00 до 18.00 ч , като е много важно да знаете, че в събота работят до 15 ч, а в неделя почиват, защото можете да се окажете изненадани като нас първият път, когато идвахме тук.
При предишното ни посещение в Будапеща тук ядохме един местен специалитет – лангос, който нямах търпение да опитам пак. Продават го и на много други места из града, но аз държах да дойдем в халите.
Лангоса е голяма мекица, върху която можете да си изберете няколко вида добавки -сладки, солени, меса, сосове. На мен любим ми е с кашкавал и заквасена сметана, направо си облизвам пръстите.
Освен него можете да опитате и всички познати ни вече манджи тук -гулаши, яхнии и всякакви техни разновидности.Тъй като се халите се посещават от много местни атмосферата е автентична и приятна. Не се сетих да снимам на място затова показвам снимка от чужд блог –
След като похапнахме обилно решихме, че това прекрасно слънце не може да замине нахалос и се поразходихме по брега на Дунав, като бяхме свидетели на прекрасни гледки :
Края на разходката ни доведе до Парламента и успяхме да го разгледаме вече на дневна светлина, като изглеждаше ��ще по-внушителен от преди няколко вечери.
Почти до апартаменти ни открихме едно невероятно бижу, което се беше свило между съседните сгради и шанса да го видите случайно е минимален – Държавната хазна.
Сградата е в любимият ми ар нуво, като наистина е невероятно красива и впечатляваща.
Точно срещу нея има закрит пазар “Belvárosi Piac”, подобен на Халите, но много по-малък и почти празне. Не знам дали причината беше времето, в което го посетихме или просто си е такъв. Отвън сградата е красива, както и самият пазар изглежда добре , но не препоръчвам да губите време за посещение.
Последва кратка почивка вкъщи и задължителна ни вечерна разходка – този път до Рибарските кули и църквата “Свети Матиаш”. За съжаление детето не беше на кеф и хич нямаше желание да го мъкнем по някакви си забележителности , та разходката ни беше кратка, но запомняща се …
Приключвам описанието и на този с невероятните гледки, които Будапеща предлага и започвам да подготвям следващия – изключително приятен и релаксиращ, въпреки изненадващото време, което ни споходи …
Будапеща – ден пет Тъй като вече ни беше пети ден тук започнахме да ставаме мързеливи и доста да се подмотаваме сутрин.Сигурно благодарение и на този детайл това беше и първият ден, който ни посрещна със слънце, което пък не можа да смекчи неприятната изненада от гигантския херпес, който ми беше излязъл през нощта ( виня само студа и вятъра ).
0 notes
Text
Паста от нахут със сос от авокадо
Паста от нахут със сос от авокадо
Ако ме питате кое е онова нещо, което винаги имам в шкафа – отговорът е нахут. Освен, че с него набързо може да забъркате един вкусен хумус, с нахут може да приготвите и десерти, манджи и какво ли още не. Отскоро в шкафа имам и ново нахутено допълнение – паста. (more…)
View On WordPress
0 notes
Text
Леща за начинаещи
От наш: Бял Гимли
За всички другари и другарки в даден момент идва последната седмица преди заплата. Мъка. Мизерия. Глад.
Съквартирантката ви, дето обикновено ви храни, въпреки че и дължите сумАти пари, е на море. Вече ви е неудобно да карате любовниците и гаджетата си да ви носят храна, щото нали и вие имате някаква гордост останала. Решавате да готвите.
Стъпка едно (Уно, бе)
Изхвърляте от хладилника, фризера, фурната, шкафовете, масата, под масата, зад канапето всичката развалена или стара храна, както и онази, дето ХЕИ би изследвала обстойно.
Стъпка две (Дуо, де)
Пробвате се да комбинирате в главата си някак наличните продукти, но тъй като е някак невъзможно да ядеш ролца от раци с тиквички и половин краставици - се спирате на пакета леща от шкафа.
Стъпка три (Трес, мхм)
Намирате рецепта за леща. Зачерквате всички продукти, които нямате - което си е има няма половината неща. За незапознатите - за леща не ти трябва кой знае какво... Не е кат да трябва вековен корен от Хималаите и цъфнал в пълонолуние копър от Меден Рудник. Ама хайде - на всеки се случва. Сипвате в някаква тенджера вода, миете прилежно лещата, бухвате я вътре и да къкри на соц печката. През това време се заемате с тежката задача да изчоплите от мистериозния пакет замразени зеленчуци от предни наематели - около шепичка моркови, не повече. Периодично разбърквате лещата, щото по телевизията как правите, а и с мръщене си спомняте вкуса на загоряла леща от детството си. Бла. Нарязвате лук - една половина по-ситна за пържене и още една по-едра, за да не ви е самотна лещата. В ъгълът намирате кубче зеленчуков бульон и го бухате и него. Когато решите, че лещата е готова - НЕ Е. Вадите, опитвате, доливате вода и така още пет пъти, докато не се свари или не ви писне. Като поомекне - добавяте зеленчуците, някакви подправки, дето ви се струват подходящи, примерно: сол, черен пипер, босилек и риган.
Стъпка четири (Куатро, майка)
Докато лещата си къкри на бавен огън, на втори котлон разтапяте малко масло и запържвате в него останалия лук, малко брашно и лют червен пипер, защото както казва гореспоменатаъа съквартирантка - "Като няма нищо в тая леща, поне да сгрява от лютото". Когато всичко почне да цвърчи и пръска - изсипвате около черпак от лещата в тигана да се смесят, както мама би трябвало да ви е научила. След това добавяте сместа обратно в тенджерата и доварявате на тих огън, докато проклинате себе си, че не сте спестили пари за пица в края на месеца.
Стъпка пет (Синко?)
Гарнирате с нарязана краставица (то и без това друго няма) с малко сол и олио. Ако сте ларж - добавете копър и оцет. Хапва се, докато е топло, че иначе може да не ви хареса на вкус.
ГРАНДЕ финале!
Обещавате си да сте пестеливи като вземете заплата и да не достигате до това положение. И така до следващия месец.
3 notes
·
View notes