#Затворник

[smells-like-marlboro]

Как я выйду из этого лабиринта?

Череда моих бессмысленно прожитых дней преподнести очередной внутренний конфликт. Моё внутренне "Я" приросло к одиночеству. Изоляция рука об руку идёт со мной в течении 2 лет. Обычное времяпровождение для меня – это пребывание в комнате, видеоигры, чтение и просмотр аниме. Вне собственного пространства ощущаю себя некомфортно и уныло. Я привыкла ОДНА сидеть в комнате, и мне было нормально. Сейчас тоже неплохо, но появился один человек, который упорно пытается меня вытащить из  затворничества. Убеждает, что друзья нужны и важны, "твоему сердцу станет лучше", и я согласна с его словами. С большей вероятностью жизнь обретёт новые краски и эпоха "застоя" окончится, но есть ли мне место в ��оциуме? Будет ли интересно? Не будет ли страшно, ведь я ��твыкла от общения? Останутся ли у меня силы? Смогу ли открыться другому человеку?"

Твоя жизнь никогда не изменится, если ты останешься здесь".

Также, вчера видела ролик про пожилую женщину, которая выбрала путь "хиккикомори", отреклась от всех контактов, а когда умерла, то 13 лет лежала в у меня в квартире. Никто не пришёл к ней и не поинтересовался жива ли женщина вообще. Это напугало меня. В моих фантазиях будущее выглядело так: сейчас у меня есть мать, с которой мы живём; когда её не станет, я доживу жизнь в одиночестве. Но теперь в некотором смысле мне страшно думать об этом.

И всё же, хотелось бы испытать любовь. Узнать, что такое настоящие отношения. Пока что это обходит меня стороной (и неудивительно: в комнате можно встретиться только с собственными галлюцинациями). Есть вариант попробовать изменить жизнь, но тогда придётся изменить в первую очередь себя, а хочу ли я отказываться от образа жизни одиночки? Нет. И теперь мы пришли в тупик. Не понимаю, я искренне не понимаю, что мне нужно: общение или изоляция. Потерять себя, чтобы обрести что-то новое? Перебороть страх, чтобы обрести? Потерять возможность, чтобы сохранить комфорт?

[sywestvo]

Любимый затворник 💋

[snqg-v-slunchev-den]

От скука или пък от страх,

от самота ли – сам не зная,

ала веднъж започнах шах

със себе си сам да играя.

С ирония или с тъга,

присъщи само на затворник,

отворих пъстрата дъска

и себе си строих отгоре.

Сам себе си – и чер, и бял.

Сам себе си – и цар, и пешка.

Сам себе си – ведно събрал

победата със свойта грешка.

А после? Как да ги следя?

С коя от двете половини?

Как себе си да победя?

От себе си как да загина?

Най-мъчен шах! Ужасен шах!

…И грохнал, оглупял и потен,

накрая сам си изкрещях:

– Туй шах ли е, или живот е?

Нима и там тъй раздвоен

на „чер“ и „бял“, на „цар“ и „пешка“,

човекът – онзи вътре в мен –

сам себе с�� не бие тежко

с най-непрощаваща ръка?

О, шах на самотата мръсна,

самоизтребваш ни така,

додето пъстрата дъска

не издържи и всичко пръсне!

[songunderthemoon]

Выражаю благодарность Мише за то, что хоть на коны ездит, настоящий затворник, ушёл отовсюду и молчит , эх

[khrysanya]

Какво бих могъл да напиша? Като човек, който няма какво да прави на този свят, какво мога да кажа? За какво си струва да пиша в този покварен и празен мозък? Защо не? Въпреки че всичко около мен беше статично и безцветно, нима вътре в мен не бушуваше буря, конфликт, трагедия? Тази мания, която ме заобикаля, е по съвсем нов начин, във всеки час от деня, във всеки момент от деня; Не се ли появява той пред мен в по-отвратителен и кървав вид, когато наближи времето за екзекуцията? Защо да не се опитам да си обясня всичко, което е насилствено и безсмислено, което чувствам в тази среда на изоставяне? Несъмнено имам много да разказвам и колкото и кратък да е животът ми, ще има нещо ценно в тревогите, страховете и болките, които ще го изпълват от сега до последната ми минута, което ще износи писалката ми и ще изпразни мастилница. Всъщност начинът да намаля болката, причинена от тези тревоги, би бил да ги изследвам и изразяването им би ме разсеяло. И тогава може би нещата, които пиша, няма да бъдат безполезни. Ако имам сили да продължа да пиша, докато стане "физически" невъзможно да продължа да пиша, този дневник на моята болка, в който записвам всяко мъчение час по час, минута по минута; Няма ли тази история за моите чувства, която несъмнено никога няма да свърши, но ще остане възможно най-пълна, да носи в себе си голям и дълбок смисъл? Няма ли да има ��овече от един урок в този запис на агонизиращи мисли, в непрекъснато нарастващата болка, в умствената аутопсия на осъден на смърт затворник, за тези, които вземат съдебното решение? Нещата, които съм написал, могат да им помогнат да бъдат по-справедливи, когато друг път хвърлят мислеща глава, човешка глава, на това, което наричат ​​везните на справедливостта. Може би те, тези бедни хора, не са се замисляли за тежкото емоционално натрупване, изпълнено с мъки, породено от смъртна присъда. Дали тези хора никога не се сещат за идеята, че човекът, когото решават да елиминират, има ум, ум, който държи на живота, душа, която не е готова за смърт? Не. За тях това е просто триъгълно острие, което пада право надолу, и те несъмнено смятат, че нито преди, нито след времето има някакво значение за един затворник. Тези документи ще ги спасят от тази грешка. Може би, ако бъдат публикувани един ден, това ще накара съвестта им да се погрижи за душевните болки, защото те дори не знаят, че съществуват. Всъщност те са щастливи, защото могат да убиват, без да причиняват болка на тялото. Точно това целят. Но физическата болка е нищо в сравнение с духовната! Отвращение и жалост, така се правят законите! Ще дойде един ден и може би тези спомени, тези последни изповеди на един нещастен човек ще допринесат малко за тях… Оказва се, че след като умра, вятърът няма да разнесе тези изцапани с кал хартии из двора или няма да се намокрят и изгният от дъжда, където са били залепени за счупеното стъкло на прозореца на един пазач.

[diaryofachristian]

Предайте себя в руки Божии... И Он не оставит вас...

святитель Феофан Затворник

[deadfuckingseller]

Я каждый день тянусь к тому, чтобы поделиться с миром фотографией или мыслями. Одно я нахожу глупым, а другое все никак не выходит. Я уже месяц затворник, и если раньше мне казалось, что в этом есть романтика, то сегодня - нет. Я был бы рад выпивать вино из дорогих бокалов или накрывать плед для пикника. Я был бы даже рад дождю или плохой погоде, если рядом будет она. Все мысли об упущенных возможностях во время отношений - лишь жжение бесполезных ос. Это соблазны на ночь, может на неделю, допускаю даже месяц, а дальше что? Начинать строить отношения заново, собирать по крупицам то, что у тебя уже склеено. Поэтому я хочу только одну женщину и хочу, чтобы она была рядом.

Пленником я стал по воле обстоятельств, ключи от моих оков воля обстоятельств потеряла.

Я стараюсь хотя бы раз в день читать, смотрю кино из своего списка желанных, иногда прослушиваю любимые песни. Было бы еще славно заняться физическими упражнениями, но пока не выходит. В начале своего «срока» я был бодр и полон сил, мне хотелось действовать. На четвертую неделю мне стало безразлично практически все. Я не мечтаю уже в этом году увидеть белые ночи. У меня были славные мечты на это лето и я знал, что проведу его с любимой. Я планировал посетить все театры, что не ушли на перерыв, посмотреть кино под открытым небом, совершить пару поездок загород, может даже поесть форелевую уху в угодьях Ладожского озера, мечтал о вечеринках и прогулках до самого утра. У меня даже есть билет на любим��ю группу, на которую с большой долей вероятности я уже не попаду. И даже если бы мог, я уже не тот, что три недели назад. Я не зол на обстоятельства, я лишь наблюдаю за тем, как человек беспомощен перед роком.

p.s. Интересно, приду ли я когда-нибудь к богу?!

[asl-westwind]

Ну, сегодня у меня в голове крутятся 2 идеи.

Сегодня весь день читала УраИчи, так что первая о них.

Пустой! Ичиго. Знакомство во времена 2 отряда или даже до становления шинигами. Ичиго умен, но живет больше инстинктами. Киске в итоге доверяет ему больше Йоруичи, строит себе убежище-дом в Уэко Мундо вместе с Ичиго. В идеале, у последнего канонная тройная природа, но после смерти стал больше пустым и доволен этим, хоть и может использовать все три. Сейретей слишком... скован. В Уэко Мундо же он свободен делать, что хочет. Да и хочется наконец спокойной жизни. Вроде при жизни произошло что-то похожее на канон - много битв и не лучшее впечатление от Готея. Будет тут Айзен или нет - в итоге Киске живет в Уэко Мундо вместе с мужем.

Вторая же мысль - кроссовер Магистра с Соло.

Вэй Ин - затворник-исследователь. Появился мире Solo Leveling еще до Врат, после смерти. Из-за этого, не очень любит общество людей - потому живет один среди природы. Вроде его сна о спокойной жизни, но один. Бессмертен. Из-за темной энергии, пробуждения, слияния обоих - без разницы, перестал стареть и теперь вечно неизменный 20-летний. Крайне интересуется Вратами и маной. Всемирно известен, но скрывает свою личность. Изобретает защиту для обычных людей на случай разрыва Врат, приборы отслеживания Врат и их состояния и т.п. В общем, все еще добрый, но отдаленный. Не стремится всех спасти в одиночку, охотников хватит. В ходе исследований нашел способ создать свои собственные Врата, совместив с технологией мешочка цянькунь. Так у него появился свой дом - переносной, безопасный, изолированный. Сам домик, поле для урожая, место для лотосов, лес, озеро - большая территория с животными. Даже доступ к сети имеется. Полностью автономно. Как идеальная версия того, чего хотелось для Курганов. Это основная идея. Потом как-то знакомится с Джин-У и они начинают встречаться. Даже, если все идет по канону и время обращается вспять - ВИ в своем карманном измерении этого не ощущает.

10 августа 2023

[thoughtspamela]

Забавно смотреть фильмы, пусть с самым предсказуемым сюжетом, и рассуждать на тему жизни персонажей.

Что это за место, какие у них возможности, как много в это вложились другие, и персонаж почти не отображает свой материальный уровень(поскольку ради красивой картинки все будто равны, и каждый дом идеальный)

А вот ты рассуждаешь про себя и выглядишь как самый фоновый персонаж в истории с гг. У тебя в лучшем случае два варианта выходной одежды или же она вся одинаковая. Ты никак не меняешься внешне, а внутренне - ты как блендер, ничего не спокойно, но этого не видно.

И весь фон тебе явно показывает, что ты один из многих, ты затворник, что не в состоянии перестать быть фоном))

Минутка жалости к себе, идем дальше смотреть этот странно написаный фильм

[lastdanceroleplay]

Каспер Крауч

возраст: 18 лет [27 сентября].

чистота крови: чистокровный.

лояльность: [нейтралитет].

факультет, курс: рейвенкло [7 курс].

характер и биография.

[ссылка на канон]

о характере: ❝ я меняюсь слишком быстро: мое сегодня опровергает мое вчера. я часто перепрыгиваю ступени, когда поднимаюсь, — этого не прощает мне ни одна ступень ❞

выходец из нуклеарной семьи, значащейся в числе истинно чистокровных на страницах монументального труда ‘священные двадцать восемь’. его почтенные родители на выцветших колдографиях времен их беззаботной юности всегда казались ему до непривычного с ч а с т л и в ы м и.

их блестящие на солнце глаза смотрели на него с игривым прищуром, широкими улыбками, растягивающейся на губах. каспер знает их другими, обглоданными монотонной рутиной и бытовой жизнью; с сединой, проявляющейся на тёмных волосах раньше назначенного срока; с неясной тоской взирающих на своего сына — некогда плодом любви, что из сердца цепью обвязался вокруг шеи. его зовут каспером, но его второе имя — ‘единственная-причина-по-которой-они-еще-сохраняют-этот-брак’.

и пускай им суждено тонуть в одной и той же лодке, каждый спасался от потопа самостоятельно. для отца, это, конечно же была работа. будучи высокопоставленным дипломатом, так называемым ‘лицом магической британии’ в старом свете, он с непоколебимым упорством исполнял свой долг перед страной. призвание действительно даровало ему желаемое счастье, видневшееся ему в уважении и почете, в то время как его жена искала все те же ощущения в тайных перешептываниях и жарких поцелуях молодого любовника. до тех пор, пока семейство сохраняет репутацию безукоризненно добропорядочной семьи перед искушенной публикой, никому из четы краучей не было дела до происходящего. его никогда об этом не спрашивали, но каспер правда желал, чтобы эти хронические страдальцы покончили с этим фарсом и закончили этот тошнотворный спектакль.

касперу, впрочем, довелось знать о счастье многим больше его ровесников. термин, если верить информации, вычитанной из книг, происходил из древнескандинавского, что значил ‘удача’, ‘шанс’ или древнеанглийского слова, обозначающего ‘равный’. тут же он отметил для себя трактат 1725 года, в котором это понятие было интерпретировано на политическом поприще, связывая вышеперечисленное с концепцией гражданской отвественности.

знать не значит чувствовать.

в иных фолиантах ему встречалось обозначение состояния [анемии], характеризующееся снижением уровня гемоглобина и/или количества эритроцитов в крови, приводящей к ухудшению способности крови переносить кислород. ��еже она звалась малокровием, наиболее точно отражая саму суть в отличии от греческой приставки отрицания. если стремиться к более точному объяснению чувств, переживаемых каспером, анемия была бы наиболее приближенной к действительности. но патологический синдром не имел ничего общего с его физическим состоянием. малочувствие — само-выписанный диагноз, его собственное отклонение от нормы, впоследствии приводящее к отсутствию эмоциональной рас��репощенности.

он, конечно, не абсолютный затворник. скорее… отстраненный? немногословный? не выносящий пустой любезности, проговариваемой ради любезности? предпочитающий, дабы с ним говорили по делу, избегая долгих, никому не нужных вступлений?

далеко не каждый день крауча можно застать в том состоянии, когда он часами напролет готов обсуждать волнующие его разум вопросы. разве так выглядит равнодушный человек? до ломоты аккуратным почерком выводящий на письмах к николасу фламелю обращение, взглядом в десятый раз возвращающийся к начало, чтобы не упустить ни единой детали; пребывающий в умиротворении и говорящий парадоксально успокаивающим [этим почти прельщающим] тоном. до тех пор, пока он вновь не выдает что-то костедробящее. ведь если говорить честно, оставшиеся 90% времени его существования крауча сложно прозвать сущим очарованием.

несмотря на абсолютное отсутствие опыта работы в команде [и игнорирования просьб перестать смотреть так, словно он пытается убить взглядом], каспера можно назвать решительным, ответственным и деятельным; к нему можно обращаться за просьбой в решении четко сформулированных проблем и рассчитывать на всестороннюю помощь.

мировоззрение — столпы храма каждой личности. никому доподлинно неизвестно отношение каспера к маглам и грязнокровкам, однако, вполне можно сделать вывод, что он абсолютно безразличен к ‘чистоте крови’, предпочитая более весомые категории для оценки личности.

хэдканоны:

i. левша. многократные попытки переучить его писать ‘правильным’ способом окончились провалом.

ii. единственные турниры, в которых довелось участвовать касперу – шахматные. двигало им простое желание расслабиться за незатейливой игрой с достойным соперником.

iii. ему претит запах старых книг и чернил. пришлось смириться и привыкнуть. противоположными, приятными для него запахами [для амортенции в том числе] является аромат шоколада, хвои, горького миндаля.

iv. обучался французскому и немецкому. успехов не достиг, во многом из-за отсутствия какой-либо практики, но увлекся древними и мертвыми языками.

v. кра��не брезглив.

vi. его питомец — ворон-альбинос. дать ему имя крауч не удосужился, так как не видит в этом практического смысла, ведь отличить птицу от других не составляет особого труда.

способности и артефакты.

✶ волшебная палочка: грецкий орех и сердечная жила дракона, 13¾ дюйма.

✶ способность: окклюменция — способность преграждать путь к своему сознанию людям, искушённым в легилименции.

✶ боггарт: может принимать совершенно разнообразные формы. в основном, это кричащие, двигающиеся в припадке тела, заживо разъедаемые трупными червями и любая другая мерзость из той же пьесы.

✶ патронус: кит.

✶ артефакт: —.

[allyouknowisalie]

журнал Химия и Жизнь, 1990, №3. Художник не указан; список возможных авторов (взят со стр. 112): B. М. Адамова, A. И. Анно, C. Ф. Завалов, B. Ю. Купцов, В. Б. Меджибовский, П. Ю. Перевезенцев. журнал Химия и Жизнь, 1990, №3, стр. 95

Первая страница журнальной публикаци повести "Затворник и Шестипалый" В. Пелевина,

[ststevanofdecani]

“Ако вам ко рече: Ево овде је Христос; или: ено онде - не верујте (Мк. 13, 21). Христос Господ, Спаситељ наш, устројивши на земљи Свету Цркву, изволео је да пребива у њој, као њена Глава, Животодавац и Управитељ. Овде је Христос - у нашој Православној Цркви и нема га у било којој другој. Не тражи га другдје, јер га нећеш наћи. Зато, ако ти дође неко из неправославног зборишта и почне да те наговара: код нас је Христос, не веруј му. Ако чујеш од кога: ми имамо апостолску заједницу и код нас је Христос - не веруј. Црква коју су основали апостоли и даље пребива на земљи; то је - Православна Црква. Ту је Христос. А та јуче основана заједница на може да буде апостолска и у њој Христа нема.”

Св. Теофан Затворник

[sovetnik3]

Читающим слово Божие нужен толкователь знакомый с тем, о чем слово

Святитель Феофан Затворник. Мысли на каждый день года (Дея. 8, 26-39; Ин. 6, 40-44). Св. Филипп спрашивает каженика :... Читать дальше »

[goshminherz]

Те, кто стоит близко к кормушке поилке, счастливы в основном потому, что все время помнят о желающих попасть на их место. А те, кто всю жизнь ждет, когда между стоящими впереди появится щелочка, счастливы потому, что им есть на что надеяться в жизни. Это ведь и есть гармония и единство.

Затворник и Шестипалый

[vprki]

Неспокойният проповедник - Георги Дюлгеров на 80

Един от най-рефлективните, неспокойни, обемни и неравни режисьори в българското кино на 30 септември навършва 80. И е неуморен. Да е жив и здрав! Написа за „въпреки.com” кинокритичката Геновева Димитрова.

„Аз се плаша от история, захвърлена в пространството, без всякакви културни параметри. Знам, че младите ми колеги сега много мощно настояват да преодолеем пиетета към националното, да се опитаме да се ситуираме извън традицията. Вероятно имат право. Не мога да им наложа забрана. А и всяко поколение идва с отрицание на предишното. Но аз продължавам да вярвам и не се срамувам от идеята, че да те захрани националната култура е нещо много важно. Веднага правя уточнение – държавните граници за мен не маркират националната култура, не ме подозирай в национализъм. За мен понятието е много по-общо – всичко, което има отношение към балканската култура, е и мое.”

Георги Дюлгеров

Георги Дюлгеров е не само създател на класиките „Авантаж” (1977, „Сребърна мечка” за режисура от Западен  Берлин) и „Мера според мера” (1981, с дигитална реставрация), заклет експериментатор, търсач на сюжети из българската история и народопсихология със съвременна рецепция, а и любим професор либерал с биография – във ВИТИЗ/НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов” и в Нов български университет. Освен това, е щастлив откривател на млади актьори: Филип Трифонов, Мария Статулова, Таня Шахова, Любов Любчева… И още – през 90-те беше шеф на ААВЦ (Армейски аудиовизуален център) и продуцираше документални филми. Дори организира фестивал на българското късометражно кино в зала „Великата илюзия”. Участва в последния борд на директорите на Киноцентъра – „Бояна филм“ ЕАД (2001 – 2006) преди приватизацията. Член е на Европейската филмова академия. Години наред във в. „Култура”,  в т. нар. „писма” до дъщеря му Елица той анализираше филмите, избрани от ЕФА.

Георги Дюлгеров е неуморен формотърсач, самобитен акробат между видовете кино у нас („Авантаж“, „Трампа“, 1978, „АкаТаМус“, 1988, „Хубава си, мила моя“, 2004 и др.). И най-вече – заклет проповедник. Не се навежда пред публиката.

Стефан Китанов и Георги Дюлгеров

Дюлгеров е носител на много отличия. През май т.г. получи приза за цялостно творчество на фестивала Награди на СБФД „Васил Гендов”, а на току-що приключилия  41-ви фестивал на българския игрален филм “Златна роза” Специалната награда на журито за цялостен принос в българското кино.

Роден е в Бургас с македонска кръв. Завършил е ВГИК в Москва при Игор Таланкин през 1970 г. Обича да кара колело. Да слуша музика. Да чете. Да общува със студентите си. Да се радва с жена си Марина. Преди години преживя тежък инцидент с колелото. Не знам дали кара още.

Филип Трифонов в "Изпит"

От дебютната му новела „Изпит” (1971, награда на младежкото жури от Локарно 1972) по сценарий на Николай Хайтов снима дълго с почти неизменен екип: операторът Радослав Спасов, художникът Георги Тодоров-Жози и композиторът Божидар Петков, Светла му памет.

Руси Чанев и Георги Дюлгеров по време на снимките на "Мера, според мера"

След метафоричния „...И дойде денят” (1973) по сценарий на Васил Акьов, Дюлгеров започва извънредно ползотворен период с Руси Чанев. Невероятният актьор е не само яркият затворник Петела в „Авантаж” (по действителни събития) и френетичният Дилбер Танас в епоса „Мера според мера” (по романа „Литургия за Илинден“ на Свобода Бъчварова, през 1988 излиза сериал от 7 епизода), а и съсценарист, и съмишленик. Непостижимостта на Петеловия житейски артистизъм е едно от най-свидните ми изкушения в българското кино. Примитив��т Танас, пуснат в македонските освободителни борби като невинен агнец, е не само участник, но и пристрастен коментатор. И двата филма се отличават с оригиналност, майсторство, автентизъм, дълбочина.

Георги Дюлгеров и Радослав Спасов по време на снимките на "Мера според мера"

Навремето имах кумири. Един от тях бе Георги Дюлгеров. Когато влязохме във ВИТИЗ/НАТФИЗ, и четиримата от киноведския ни клас (Стефан Китанов, Жанина Драгостинова, Борислав Колев и аз) бяхме единодушни в желанието си именно той да ни преподава кинорежисура. Въпреки че Дюлгеров е асистент на Христо Христов още от първия режисьорски випуск, а след това има славния си клас (Иван Черкелов, Светла му памет, Людмил Тодоров, Светослав Овчаров, Росица Вълканова, Иглика Трифонова, Марио Кръстев, Милена Андонова), нещо го бяха напъдили. Цял семестър пропуснахме. И един ден Дюлгеров наистина се появи със своето колело в двора на института. Това беше началото на най-неистовата авантюра в живота ми: часове с Дюлгеров, а после – снимки с него във втората част на „Лагерът” (1990, показан в „Петнадесетдневка на режисьорите” в Кан). Бях и асистент-режисьор, и изиграх ролята на бунтарката Мария (озвучена с гласа на Мария Статулова). Случи се в ранното лято на 1989 г. Гонеха турците от земите и домовете им. Ние, пътувайки за терен, ставахме неволни свидетели на сърцераздирателни раздели. „Лагерът” беше рекапитулационен филм за Дюлгеров – снимаше своите изгубени илюзии. И бързаше да вкара в кадър всеки по-яростен детайл от страданията на онеправданите по време на режима...

Георги Дюлгеров и Радослав Спасов при връчването на "Наградата на София" на 27-ия "София филм фест", 2023

И покрай асистенството, полуактьорството, купона, номадството на филмовия бит или вечните препирни с Учителя, постепенно изгубих кумира. Остана Дюлгеров, за когото знам, че може да е до небето заблуден, но е цар да те омагьоса, да те накара да му повярваш – напук на твоето собствено снизхождение към патоса му. Напук на ироничните подмятания от други. Това се нарича лидерство или лудост. Понякога, за щастие, в историята на изкуството значението им съвпада. И в такива моменти се ражда Кино.

След това по сценарии със Светослав Овчаров направи в БНТ „BG - Невероятни разкази за един съвременен българин“ (1996) и „Черната лястовица” (1996, България/Франция/Унгария, Гран при в Грузия през 1997 и наградата на Европейското младежко жури в Монс, Белгия, 1999) – филм досущ като Вавилонската кула. Не само защото това е една от смисловите му доминанти, но и защото на екрана е истинско стълпотворение от захванати и недовършени сюжетни линии, от проследявани и зарязвани герои, от етнографски наблюдения и зоологически попълнения, от метафори и препратки... На „долното” равнище филмът се занимава с перипетиите на циганката Магдалена (Любов Любчева) – красива, свободолюбива, несретна. На „горното” – с етническата толерантност във всичките ѝ измерения. Само че интелектуалните амбиции на Светослав Овчаров и Георги Дюлгеров са спънали шанса за витална интерпретация на важния не само в нашия регион проблем. И още – режисьорът Дюлгеров, воден от неукротимата си гражданска съвест, за пореден път не се е доверил на страстта. И „Черната лястовица” е филм за циганите без полъх чувственост, при това с чародейницата Любов Любчева. И се е получил вторичен трактат.

След това създава на лента в БНТ маниашкия филм „Пясъчен часовник” (1999, по разказа на Людмила Петрушевска „Случаят в Соколники”) с оператори-дебютанти: Борис Мисирков и Георги Богданов, снимали курсовите работи на негови студенти.

Ванина Червенкова и Иван Бърнев в "Лейди Зи"

Гледах „Лейди Зи” (2005, „Сърцето на Сараево“ и още седем международни награди и една на БФА за мъжка роля на Иван Бърнев) със закъснение, но пък не помня откога не бях изпитвала национална гордост заради филм - въодушеви чужденците от журито на FIPRESCI в Киев на фестивала „Молодiст“, а за някои той бе изобщо първа среща с нашето кино. Сценаристи са Марин Дамянов, Георги Дюлгеров и Светлана Комогорова-Комата.

Историята на ербап момичето Златина (Анелия Гърбова) - от дома за изоставени деца, през софийското стрелбище до бардака и автогарата в Солун - е разказана/изпята на нейното бебе от баща му Лечко (Павел Паскалев). Именно през неговите спомени гледаме как двамата от деца (Ванина Червенкова и Исус Бориславов) растат заедно из мизерията, насилието и камарите безсмислени дарения за дома, а той все подире й се влачи като фанатичен Ромео-воайор. Златина (лейди Зи - от лейди Ди) е феноменално точен стрелец. Колкото е чепата, толкова е и добричка. Подобно на Магдалена от „Черната лястовица” (1997), тя е трагичен боец. Само че тук става дума за циганка, припознала себе си като българка (и отказала да приеме майка си по тази причина), но всъщност самата ражда циганчето на Лечко в мултиетническата ни държава на далавери и тъмни босове (Руси Чанев), а решението е взето жестомимично в солунски затвор... „Лейди Зи” събира моралните неспокойства на експериментатора Дюлгеров: интелектуализиране на етническата параноя („Черната лястовица”), кодиране на житейската амбивалентност („Пясъчен часовник”), документализиране на проститутски любовни сола в затвора („Хубава си, мила моя”, 2004). С автентизма на историята и изпълнителите (след професионалните актриси в „Хубава си...”, сега в кадър са истински обитатели на домове за сираци) филмът се забива в подсъзнанието. Визия и звуци, мелодии и лица са орнаменти в солидна полифония от самоти, податлива на частична ерозия: от предвзетия (на моменти) диалог и от алогичността на някои ситуации (особено на финала с гъркинята). Но въпреки тях, въпреки дори обикнатата от Дюлгеров екранна логорея (тук в съвсем търпима доза), „Лейди Зи” стреля право в сърцето.

Руси Чанев и Мария Статулова в "Авантаж"

Шоковата достоверност и (авто)ироничната ��понтанност извисяват филма почти до поетичния автентизъм на „Авантаж”. Колко пъти се мъчи ли, мъчи, а в „Лейди Зи“ сякаш е успял да сътвори любов, нескопена от интелектуалното му свръхжелание.

Абсурдът присъства в почти цялото творчество на Дюлгеров. Тъй като оголено се занимава с конфликта човек-общество, неговият е по-социално ориентиран, с откровен публицистичен патос. А в „Гардеробът” (1974) по сценарий на Станислав Стратиев абсурдът е направо директен.

В „Козелът” (2009) Дюлгеров предприема двойно предизвикателство – от една страна, се опитва да съчетае своя социален абсурд с мистичния абсурд на Радичков, от друга – поканва талантливата градска писателка Кристин Димитрова, за да сътворят приказка за днешния ни живот сред чукарите с Иван Бърнев и Анджела Родел. На Руси Чанев е отреден гласът на падналия от небето Козел – вечният стожер на истината.

Иван Бърнев в "Козелът"

В разговор Дюлгеров ми сподели: „Любопитството ми към Радичков е отдавна, смятам го за уникален писател, който заради своеобразието си е неразбираем в чужбина, за съжаление. За първи път разбрах това в Москва, във ВГИК, когато като студент в ІІІ курс, струва ми се, правих театрална постановка по разказа му „Вятърът на спокойствието“, където, типично по радичковски, нищо не се случва – бостан, заловили са циганин-крадец, старец и гърбушко си говорят... И видях как на всичките ми колеги очите им станаха на домати – нищо не разбират... Две години по-късно с един руски драматург, Андрей Скалон, написахме сценарий по разказа „Януари“ (пиеса още нямаше). Опитахме се да хванем света на Радичков. Все още ми седи в главата кръчмата, която е много студена и неуютна, празна е, там носят вълците, а героите са в мазето, където е много топло, но и задушно – заради изпаренията от кожусите не им се виждаха главите, а само краката. Сещаш се каква студентска изгъзица щеше да бъде, но преподавателите ми нищо не разбраха, естествено, и не ме пуснаха да го снимам. И тогава се обърнах към Хайтов. И, слава Богу – той е много по-лесен за правене... Но Радичков ми стоеше в главата. Към този „Козел“ специално любопитството ми е отдавна – той се намира в едно сборниче „Скални рисунки“ и все го прехвърлях, прехвърлях...”

От „Козел” са останали само козелът и сблъсъкът между две култури. Виталната стихия на Радичковата словесност е заменена с високопарни водопади от думи, които стопират и най-тръпното желание на зрителя да се включи в случващото се на екрана.

"Буферна зона"

Затова пък „Буферна зона“ (2014) е лично, красиво, концептуално обяснение в любов към авторското кино през сънища. С на пръв поглед хаотична флашбек структура, филмът на Дюлгеров е вълнуващо естетски конструкт от наратив и неговите/наши филмови пристрастия. При катастрофа съпругата (Стефка Янорова) на филмов режисьор (Руси Чанев) загива, а той загазва с окото. По време на пътуване към нейните корени в Гърция сънува миналото и сегменти от творчеството на Бунюел, Фелини, Антониони, Тарковски, Рангел Вълчанов... И се е получило особено рекапитулационно кино – и живописно, и фантазно, и смазващо, и някак оптимистично. Снежина Петрова и Меглена Караламбова са изискани. Руси Чанев е не само безподобно добър, а и секси. Разбира се, „Буферна зона“ е филм за избраници. На прожекцията за приятели в Дома на киното Дюлгеров обяви, че това е последният му филм. Но не би.

Той има поне два нереализирани сценария: за Свети Никола Мореплавателя и „Съединението”.

На 25 септември по време на „Златна роза” във Варна се състоя премиерата на книгата му „Биография на моите филми – част 2” (2022, НБУ), а вечерта гледахме новия му игрален филм „Записки по едно предателство” (2023), създаден в БНТ. Да снима по „Записки по българските въстания“ на Захари Стоянов, за Бенковски, предателството и прошката е мечта на Дюлгеров от 1975 г., когато е трябвало да направи „Да отвориш рана“ по сценарий на Боян Папазов – негов състудент от ВГИК, но е спрян. Новият филм е изцяло по текста на „Записките…“. Поема от септември 1886 – 8 години след Освобождението. Елегантният Захари Стоянов (Иван Николов) пристига в тетевенска махала с официални лица и жандарми да обвини дядо Вълю (Ивайло Христов) в предателството на четирима бегълци, включително и той с дълга комитска коса, и смъртта на Бенковски (Пламен Димов). Бившият апостол си спомня срещите със смелия и авторитарен копривщенец, организирането на Априлското въстание и разпада…

Георги Дюлгеров по време на снимките на „Записки по едно предателство”

Разказан в два времеви пласта, филмът на Дюлгеров е и важен, и потопен изцяло в телевизионната стилистика. Тече мудно, ала камерата на Веселин Христов пестеливо и омайно извайва атмосфера, за която допринася и природата, и средата на художника Георги Тодоров-Жози. Финалът с разкаянието на дядо Вълю е покъртителен и издига филма. Прекрасни са и другите актьори, а оскъдната музика на Мира Искърова е чудна.

На Дюлгеров му предстои да снима следващ филм - „Разлом”, подкрепен от ИА НФЦ. Оператор ще е талантливият Стефан Иванов, който живее в Канада. Филмът е за 1951 г. и десетилетия по-късно, за Величка и сина ѝ, за горяните и зловещата роля на ДС, отново за предателството, покаянието и прошката… Както каза Георги Дюлгеров във Варна, „Аз съм човек на ХХ век и искам да разказвам за миналото“. ≈

Текст: Геновева Димитрова

Снимки: Стефан Марков, архив на продукциите, Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на редактора на „въпреки.com” Зелма Алмалех: Благодарна съм на съдбата, че с днешна дата мога да кажа, че познавам почти от половин век Георги Дюлгеров и в годините филмите му. А за Стефан Джамбазов той беше много специален човек, направи следдипломна специализация при него  заедно с Костадин Бонев, Александър Морфов, Борислав Колев… Всеки от тях има/ше своя път. Преди 30 години в мои други професионални поприща в БНТ, го поканихме в предаване на живо ��о повод на 50-та му годишнина. Той се съгласи, но каза, че Радослав Спасов месеци преди него е роден и той трябва да е пръв… Преди години направихме разговор с него по повод на „Буферна зона“, Жоро дойде вкъщи /водещата снимка/ да си приказваме. Приготвихме се, но той поиска само чаша вода… Може да прочетете тук. Да е жив и здрав, останалото е вълнение и радост от живота, Въпреки!

[diaryofachristian]

Подлинно неизреченны и неописанны молниеносные блистания Божией красоты: ни слово не может выразить, ни слух вместить..

святитель Феофан Затворник