#човешко

[lunmos]

"времето лекува знам си урока -

и животът продължава,

но когато чоплиш коричката с нокът,

белег остава"

- Събудих Се, Таралеща

[moonlitscribe]

Никога досега не бях изпитвала такава крещяща нужда от някого. И никога досега не бях искала човешко същество толкова силно, колкото искам него. Обладал е цялото ми съзнание. Обзел е цялото ми съществуване. Постоянно е в главата ми. Вит��е там като някакъв призрак. Излиза на преден план, после отново минава на заден, но каквото и да правя, не спирам да мисля за него. Постоянно се рее в главата ми и аз не бих го прогонила от там. Дори и да имах тамян, дори и да имах Библия, не бих използвала ни едното, ни другото. Обичам да си мисля за него. Толкова, колкото и обичам да съм до него. Когато ръцете му са по мен, единственото, което желая, е да ме стискат по-силно. Когато не са, единственото, за което копнея, е да ги усетя отново. Като дрога е. Никога не стига. Имам чувството, че никога не ме стиска достатъчно силно. Никога не ме целува достатъчно дълго. Никога не ме придърпва достатъчно близко. Никога не стига. И с всеки изминал път, нуждата от дозата се засилва. Всяко вдишване, всяко издишване са все едно свързани с него. Вдишвам, за да поема аромата му в себе си и не издишвам, за да не го изгубя. И понякога се чудя, луда ли съм или просто пристрастена. До къде бих стигнала, за да получа своята доза? До лудницата, ако се налага. Бих изживяла цял един живот в усмирителна риза, само за още един миг с него. До Всевишния, ако ми каже, че трябва. Бих се превърнала в светица, само за да го имам. До Лукавия, ако това е цената. Бих била грешница, само за да ме има.

-- Moonlit Scribe 🌙

[iskreno-svoya]

плача и се чудя защо съм сложена в човешко тяло

[vasetovp]

Връзките не са въпрос на време. Всичко опира до доверие, отношение, разговори и човешко разбиране между хората. Ако не си вярвате един на друг и да се приемате такива каквито сте, просто няма смисъл. Защото колкото и да е трудно, знаеш на кого си нужен и кой те разбира дори когато мълчиш. Чов��ка който никога не се отказва от теб, винаги ще бъде там - за теб.

[ethereum-sss]

Ще те наръга с нож осемнадесет пъти, ще ти обезобрази тялото, ще ти обръсне косата и дори няма да излежи присъда, защото реално не те е убил.

Ядосана съм, това и такива случаи пораждат гняв у мен, а предполагам и у много други жени. Абсурдно е да постъпиш така с човешко същество и да няма последствия за теб. Безбожно е. Ако това продължава, ще променим асоциацията за отношенията между мъжа и жената. Доверието. Красивата представа за любовта, оставена ни от вековете, чрез сонети, поеми, легенди и музика.

Не казвам, че всички са такива- напротив. Познавам чудесни МЪЖЕ, момчета и абсолютно достойни примери за хора с главна буква. Мъже, съхранили мъжеството си в думи и дела, а не в бицепси и ярост. Само, че това поредно решение на съда, дава спокойствието на МЪЖЛЕТА като това същество, които утре, когато искат да се изгаврят не с жена, да се изгаврят с друго същество, ще бъдат по-спокойни да го направят.

Е кво толкоз, нали ще се разминем? Недосегаеми сме. Ще се качим надрусани и пияни да караме, ще изнасилваме момичета, ще убиваме, ще влачим кучета с колите си и ще храним с големи залци дяволите, които са се зародили в душите ни, вместо вярата. Вместо чистото и светлото.

Разочарована съм, не че очаквах нещо съществено да се случи, нещо справедливо. Но си признавам, че исках да бъда изненадана от решението на съда. Исках да получа своето тихо спокойствие като жена, че утре, ако поредния олигофрен, родил се на тоя свят, помисли нещо да ми направи, ще бъде спрян поне от мисълта за последствие. Тъпо ми е. За нея, за всички хора ставали жертва на насилие, за всички жени, които обичаха “като за последно” буквално.

Като край на тези редове, които имах нуждата да изпиша, искам да отправя апел към до��тойните мъже- на вашата подкрепа и нашата любов към вас, се крепи света. Моля ви, предавайте своя пример за достойнство всекидневно. Кажете по някоя дума на мъже, които виждате, че допускат злото у себе си. Които не уважават женственото, по-слабото. Които нямат инстинкт да го предпазят. Предайте го на децата си, научете ги да имат уважение към ближния и най-вече, че насилието никога, ама никога не е отговор на нищо. И не на последно място- връщайте вярата на жените, че има и друго “мъжко” и то не боли.

[slujba-za-psihichno-zdrave]

... да поставиш благото на децата над социалните си амбиции е знак за истинско човешко величие.

Фриц Риман

[seerighthrough]

СТРАХУВАМ ОТ МОМЕНТА В КОЙТО НЯМАМ ЧОВЕШКО СЪЩЕСТВО ДО СЕБЕ СИ СТАВА МИ НЕРВНО И ЖЕЛАЯ ДА ПРИБЯГВАМ КЪМ ГЛУПАВИ РЕШЕНИЯ, ПЪК АЗ НЕ СЪМ МЪДЪР ЧОВЕК МАЙ

[myminiworldd]

Да имаш човек, който може да бъде душевното ти място за отдих е всичко, за което можеш да мечтаеш. Може да си силен и независим, но всеки има моменти в живота си, в които просто не може да удържи на силата на живота. Има дни, в които светът става прекалено шумен, хаотичен и уморителен и те кара да копнееш за почивка. А понякога тази почивка се спотайва в чифт любящи очи, които проблясват в мига, в който те зърнат. Усещаш този отдих в здравото потупване по гърба в моментите, в които багажът върху раменете ти те смазва. Понякога тази душевна почивка е просто едно друго човешко същество.

Светът? Той си е един пълен хаос - просто такава му е природата и ние нищо не можем да сторим по този въпрос. Ала е толкова хубаво, когато знаеш, че можеш да възвърнеш силата и енергията си отново след дълъг и изтощаващ ден и че това става в момента, в който две ръце те прегърнат, щом се прибереш у дома.

- #Обсиана

[keeptolking]

Веднъж една жена ми каза, че когато била малка, нейният братовчед йезуит изнасял беседи в йезуитската църква в Милуоки. Всеки път започвал с думите: „Най-висшето доказателство за любовта е саможертвата, а най-висшето мерило за любовта е липсата на егоизъм.“ Колко прекрасно!

Попитах я:

– Вие бихте ли искали да ви обичам за сметка на собственото си щастие?

– Да – отвърна тя.

Не е ли чудесно? Възхитително, нали! Тя ще ме обича за сметка на нейното щастие, аз ще я обичам за сметка на моето щастие и така ще имаме двама нещастници, но да живее любовта!

Когато зависим психологически от друг човек, когато зависим емоционално от друг човек – какво означава това? Това означава, че нашето щастие зависи от друго човешко същество.

Помислете върху това. Защото, ако е така, неизбежно следва и още нещо, независимо дали го съзнавате, или не – а именно че вие искате другите да допринасят за вашето щастие.

А после идва и следващ��та стъпка – страхът, страхът от загуба, страхът от отчуждение, страхът от отхвърляне, взаимният контрол. Идеалната любов изключва страха. Където има любов, няма искания, няма очаквания, няма зависимост.

С вас ми е приятно, но не изпитвам привързаност. Приятното усещане всъщност се дължи не на вас, а на нещо по-голямо от вас и мен. То е нещо, което съм открил, някаква симфония, оркестър, който във ваше присъствие свири определена мелодия, но когато си тръгнете, оркестърът не спира да свири. Когато съм с други хора, той свири друга мелодия, която също е много приятна. И когато съм сам, той пак продължава да свири. Има богат репертоар и никога не спира.

Ето в това се състои пробуждането. Това е и причината, поради която сме хипнотизирани, спящи, с промити мозъци. Въпросът ми сигурно е ужасен, но може ли да се каже, че ме обичате, ако ме искате за себе си и не ме пускате да си тръгна? Ако не ме оставяте да си живея живота? Може ли да се каже, че ме обичате, ако съм психологически или емоционално необходим за вашето щастие?

Обичащото сърце е нежно и чувствително. Но когато се стремим на всяка цена да получим нещо, ставаме без��илостни, коравосърдечни и безчувствени. Как можем да обичаме хората, ако се нуждаем от тях? Можем само да ги използваме. Ако аз се нуждая от вас, за да бъда щастлив, то тогава ще се стремя да ви използвам, ще се стремя да ви манипулирам, ще търся начини и средства да ви спечеля. Няма да искам да ви оставя свободни.

Защо се влюбваме в едни хора, а не се влюбваме в други? Защото това е обусловено в нас. В подсъзнанието си имаме образ на определен тип хора, които ни харесват, които ни привличат. И когато срещнем такъв човек, може да се влюбим до уши.

Но видели ли сме какво представлява той всъщност? Не! Влюбването няма нищо общо с любовта. То не е любов, а желание, изгарящо желание. С цялото си сърце жадуваме да чуем от прелестното създание, че ни смята за привлекателни. Това поражда у нас невероятно усещане.

А междувременно всички се чудят: „Какво, за бога, вижда той у нея?“ Но истината е не че виждаме, а че така сме обусловени. Казват, че любовта е сляпа. Повярвайте ми, няма нищо по-виждащо от истинската любов, наистина нищо. Тя е най-виждащото нещо на света. Сляпа е страстта, сляпа е привързаността. Стремежът да задържим каквото имаме, копнежите, желанията – те са слепи. Но не и истинската любов. Не наричайте тези неща „любов“.

Част от пробуждането е да започнем да живеем живота си както искаме. И разберете: това не е егоизъм. Егоизъм е, когато искаме някой да живее своя живот така, както ние желаем. Ето това е егоизъм.

Но не е егоизъм да живеем своя живот както намерим за добре. Егоизмът се състои в това да искаме някой друг да живее така, както диктуват нашите вкусове, нашата гордост, нашата изгода, нашият стремеж към удоволствие. Това е наистина егоистично. Затова аз ще се пазя. Няма да се чувствам длъжен да бъда с вас; няма да се чувствам длъжен да ви казвам „да“.

Привързаността не е любов. Тя по-скоро пречи на личните отношения, отколкото помага. Спомням си, че много се боях, когато трябваше да кажа на приятелката си:

– Аз нямам нужда от теб. Мога да бъда напълно щастлив и без теб. И сега, когато ти казвам това, усещам, че мога да изпитвам пълно удоволствие от това да бъда с теб – без повече тревоги, без ревност, без стремеж за притежание, без привързаност. Прекрасно е да бъда с теб, когато изпитвам удоволствие от присъствието ти, без да усещам привързаност. Ти си свободна; свободен съм и аз.

Но съм сигурен, че за много от вас това е като чужд език. На мен ми отне много, много месеци, докато разбера нещата напълно, а имайте предвид, че съм йезуит и духовните ми занимания са били насочени именно към това, макар че отначало не разбирах същността, защото моята култура и обществото като цяло ме бяха научили да възприемам хората през призмата на привързаността.

Привързаността пречи на способността ни да обичаме. Какво е любовта? Любовта е чувствителност, любовта е съзнаване. Ще ви дам един пример: ако аз слушам симфония, но чувам само барабаните, няма да чуя симфонията.

А какво е любящо сърце? Любящото сърце е чувствително към живота като цяло, към всички хора; любящото сърце не се вкоравява към никого и към нищо. Но ако изпитваме някаква привързаност в смисъла, който аз влагам в това понятие, ние издигаме вътрешна стена пред много други неща. Имаме очи само за обекта на своята привързаност; имаме уши само за барабаните; сърцето ни се вкоравява. Нещо повече, то е заслепено, защото вече не гледа обективно на това, към което е привързано. Любовта предполага яснота на възприятията, обективност; няма нищо по-виждащо от любовта.

Замисляли ли сте се, че човек може да обича само когато е сам? Какво означава да обичаме? Да обичаме означава да видим даден човек, ситуация, обект такъв, какъвто е в действителност, а не какъвто си го представяме.

И да реагираме на видяното както подобава.

Едва ли можем да обичаме нещо, което не виждаме. А кое ни пречи да виждаме? Нашата обусловеност като личности. Нашите понятия, категории, предразсъдъци, мисловни проекции, етикетите, които сме наследили от своята култура и минало.

Да виждаме е най-трудното нещо за постигане, защото то изисква душевна дисциплина и чувствителност. Повечето хора предпочитат да се поддадат на душевната леност, вместо да се стараят да виждат всеки човек, всяко нещо в нова светлина в мига на настоящето.

Когато ни пренебрегват или не ни харесват, се чувстваме толкова непоносимо самотни, че падаме в краката на хората и започваме да просим от тях спасителния наркотик на подкрепата и насърчението, на вярата, която те могат да ни вдъхнат. В това състояние животът ни с другите е изпълнен с постоянно напрежение.

„Адът – това са другите“, казва Сартр. Абсолютно вярно. Когато сме в това състояние на зависимост, винаги трябва да се държим на ниво; нямаме право да се отпуснем нито за миг; трябва да отговаряме на очакванията на околните. Когато сме с тях, живеем в напрежение. А без тях изпадаме в агонията на самотата, защото ни липсват.

Изгубили сме способността си да виждаме хората такива, каквито са, и да реагираме на поведението им адекватно, защото отношението ни към тях се влияе от наркотичния ни глад. Възприемаме ги в светлината на това дали ще ��и помогнат да си получим наркотика, или ще ни попречат. Съзнателно или несъзнателно, винаги гледаме на другите през тази призма. Ще получа ли от тях каквото искам, или няма да го получа?

Ако наистина се освободим от илюзиите си и от онова, което те могат да ни дадат или от което могат да ни лишат, тогава ще сме в състояние да долавяме всичко. В противен случай последствията са ужасяващи и необратими. Ще изгубим способността си да обичаме.

Ако искаме да обичаме, трябва отново да се научим да виждаме. А за да виждаме, трябва да се научим да не ползваме наркотици. Съвсем просто е.

Освободете се от зависимостите си. Отскубнете се от пипалата на обществото, които притискат и задушават вашето същество. Трябва да се избавите от тях. Външно всичко ще бъде както преди, но въпреки че ще останете част от този свят, вече няма да му принадлежите. В сърцето си най-после ще бъдете свободни, макар и напълно сами.

Наркотичната ви зависимост ще изчезне. Няма да има нужда да се усамотявате в пустинята; ще бъдете сред хората; ще ви бъде изключително приятно да сте с тях. Но те вече няма да са в състояние да ви правят щастливи или нещастни. Това означава човек да е сам, без да е самотен. В такава самота зависимостите умират. Ражда се способността ни да обичаме.

- Антъни де Мело

[ei-tui-za-kef]

Без спомени ако остана

Коя ще съм

Ще съм едно същество, без никаква представа къде е какво е и защо е така

То тогава цялата ни представа за това кои сме ние се крепи на възможността ни да запомняме места случки хора усещания

Като ги помним знаем после как да постъм дали да повторим или заобиколим дадени ситуации

Цялото ни съзнание характер и поведение е изградено на базата на спомените

Без тях ще се гледам в огледалото и ще съм празна и за да стана някой друг трябва да почна да трупам спомени отново

То тогава ако някой ми зареди в мозъка други спомени ще стана друг човек

Само леко малко е крейзи това като факт

Уж сме много умни много размишляваме усещаме гении и тн но като забравиш си абсолютно безсилен да се върнеш там където си бил

И плачен и се смеем и съществуваме благодарение на това човешко качество

[vprki]

Станислав Памукчиев: Стефан Лютаков беляза своето време с уникален персонален код

Стефан Лютаков и новата българска скулптура е дълъг 40 годишен разказ, с много епизоди, които се натрупват върху една централна ос на неговото индивидуално при��ъствие, на неговата цялостна артистична и човешка проекция. Каза при откриването на забележителната изложба „Усмивки в жълто“ на скулптора в галерия „Арте“ проф. Станислав Памукчиев.

Той ни предостави словото си за публикация във „въпреки.com”, за което му благодарим.

Творческият резултат на Лютаков е резултат на сплитане на личната съдба, с колективния патос на едно поколение скулптори, които имат своето определение в еволюцията на разбирането на вътрешния, иманентно присъщ, формално – пластичен актив на скулптурната форма - път в усвояването и работата с актива на експресията на чисто пластическите идиоми.  Другата особено съществена характеристика на тяхното човешко и творческо съзряване е формирането на чувствителна, болезнена рефлексия към истината – понятие, което бе политически увредено от обещанието за светло историческо бъдеще.

"Далечен автопортрет"

Когато говорим за това поколение скулптори, някак естествено изброяваме – Емил (Попов), Ангел (Станев), Иван Славов и (Иван) Русев, Зиятин (Нуриев), Лютака и Коста (Костантин Данев), Светла му памет. Поколение с общ родов белег – достойни в дългата културна традиция, с професионален морал и отговорност, всеотдайност и много работа. Общият белег на бягство в свободни територии, неорани и незасети полета на новата, модерна българска пластика. В похода за нова скулптура, те наследиха (Любомир) Далчев, Галин (Малакчиев), Кольо Желязото  (Никола Терзиев), Павката (Койчев), Крум (Дамянов) и Старчето (Валентин Старчев), с техните усилия за изразителна, силна, авторска, пластическа лексика. Наследиха порива за свобода и за истина – по��ътнели и поругани от идеологически доктрини и клишета.

 "Форма на болката"

Ако приемем формулата на Кандински за това, какво трябва да съдържа голямото изкуство – а именно, трите белега – на уникалната индивидуалност, на стила на епохата, и универсалният духовен белег на вечното изкуство, то някак лесно можем да съзрем как Стефан Лютаков беляза своето време, с уникален персонален код и откри със своята творяща интуиция универсалният белег на устойчивото изначално съдържание. Съдържание постигнато с вродената, но и култивирана интуиция за свещено Битие. Така омесен в глината на истината, днес Стефан е отново в творческо раздразнение и въставане срещу усетената подмяна и деформация на истината. Срещу заблудните обещания и масови халюцинации на съвременната ни социална детерминираност. В тази изложба Стефан, някак незлобливо, дори с усмивка, но не и с примирение, извежда обобщение за нашето опосредствано социално общуване – двулико, публично - безпардонно, манипулативно, невротично, суетно възпалено.

Стефан Лютаков и неговата "Усмивка в жълто"

В центъра на тази изложба се появява нов сюжетен мотив, пластическа интерпретация на емотиконите – феномен на съвременното социално ��оведение, маски на нашето емоционално общуване. Но някак странно, с присъщия си нравствен максимализъм, Стефан се опитва да ги вчовечи, да им даде живот, да ги боли, да се радват и обичат. Така Стефан отново ни завръща в изначалното човешко, с излизане от подменената реалност и илюзорно щастие, от симулативната фасадност на нашето социално живеене.

В своето творческо безпокойство, да роди жива, експресивна пластична форма, Лютаков не си позволи самоцелно да достигне до абсолюта на естетически самодостатъчна, затворена в енигматичната си феноменалност, чиста абстрактна форма. Стефан винаги настоява да ни каже и разкаже нещо, да ни сподели нещо, което стои в него, съкровено и лично като последно упование. Така той пусна стадата животни на небесна паша, овцете да катерят облаците, а ангелите да ходят между хората; разказа Тайната вечеря; Икар и Дедал, създаде и лодкаря, за да преведе душите ни. Да си спомним как Стефан върза един изморен кон пред Националната галерия, Двореца, за да компенсира истината за живота пред фикцията и суетата на изкуството.

 "Отклонилата се овца"

Така скулптурата на Лютака, свободно преминава, влиза и излиза от историческото линейно време в свещеното време – безвремие, Вечност. Защото с мъдростта на своята творческа интуиция знае, че естетика без етика е празна декорация, знае, че истината се провижда единствено в извънситуативната тоталност на битието! Така, още един път той ни приласкава да седнем на неговата маса и да се опитаме отново да сме заедно в споделеността.„

"Експонат" 

Моята първа реакция, когато влязох в изложбата бе, че това поредно екзалтирано творческо усилие възвръща достойнството на нашия труд, защитава морала и високата цел на изкуството.

Благодарим ти, Стефане!

Проф. Станислав Памукчиев

„Стилът не е нещо повърхностно, той е нещо дълбоко, нещо същностно. Това е характерът на твореца. Това е неговата искреност, стилът е неговата искреност. Той не се създава - дай сега ще си направя стил. Човек, ако е честен истински, непременно е разпознаваем. И не трябва да се страхува да променя формата, която е изключително важна. Стилът му няма да се загуби. Стилът не е епидермис. Но това сигурно си има цена, разбира се.”

Стефан Лютаков

Сподели за „въпреки. com” Стефан Лютаков, когато подреждаше изключителната си изложба „Скулптура“ през май, 2017, в Градската художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“ в Кюстендил. Отидохме в града специално за откриването, защото Лютаков не е от творците, които често правят изложби. Видяхме как следобед подреждаше изложбата с помощта на съпругата си Елена Манева и с пълното съпричастие и съдействие на директора на галерията, също скулптор, Валентин Господинов. Впрочем, скулптурата е и тежък физически труд, както и подреждането. Но на Стефан Лютаков не му тежи. Напротив, той се почувства щастлив от тази изложба, която беше едно от основните събития в Нощта на музеите в Кюстендил.

Проф. Иван Добчев пред "Болка". Той бе довел студентите си на изложбата.

Тогава ни каза още по повод работата си на преподавател със студентите във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“: „Първо не искам да ги обърквам, защото ако тръгнат по моя път няма много да спечелят. Аз искам честно да си изживеят живота. Да не са хитреци. Професионално да си правят произведенията. Така говоря и на тях, както говорихме с вас. Оставям ги те да решат в крайна сметка. Аз се опитвам да ги подготвя професионално. Не бих искал да приличат на мен, защото няма да бъдат искрени, ще наподобяват. Много лесно е да ги учиш през себе си.Банално казано, аз искам всеки да си бъде себе си, ако може да се потърси и да се намери още докато е студент. Пипането с ръка дава енергия.“ /Целият ни разговор с него преди 7 години може да прочетете тук./

Гергана Борисова и Стефан Лютаков

Сподели ни и, че следващата му крачка е да направи една нова изложба в София с по-малки работи в подходяща галерия. Тази галерия се оказа „Арте“, когато в пространството ѝ 2019 представи експозицията си "Изгубената овца". Сега я припомни галеристката Гергана Борисова, много щастлива, че Стефан Лютаков и творбите му, създадени в последната година са при тях – експонирани в галерийното пространство и с много необикновено решение в двора ѝ.

Той е написал много знаменален текст, изповедален във въведението за изложбата си „Усмивки в жълто“, който публикуваме. Бихме го нарекли и „програмен“ за него като творец. А и сме с усещането, че чрез него той влиза в красив и смислен диалог и не само със Станислав Памукчиев, а с всички нас.

Станислав Памукчиев и Стефан Лютаков

„Появяват все повече заместители на човешкото в съществуването ни. Те започват да изчистват живота ни от някои типично наши дейности до степен на изгубване на смисъла. Ставаме безразлични към загубата на искреност, общуваме отсъствено, служим си с опростени знаци и символи, уж за улеснение и да кажем повече, но изричаме много празни думи. Пазя скулптурата си да не говори с празни думи и чужди мисли. Желанието да се вгледам, разбера и владея новото си битие е мотивиращо за част от работите в тази изложба. Така направих „Усмивки в жълто”, провокиран от жълтите усмихнати, тъжни, разплакани или ядосани  жълти кръгчета, чрез които общуваме. Безпомощността им  да представят вярно човешките ни вълнения и оценки, нерядко прикрива и лицемерие. Зад стерилната емоционална изразителност на тази галерия компютърни емотикони - заместители видях прикрити, сложните истински човешки емоции. В тази и други работи представям образа на фалшивата радост, заблуждаващата усмивка, лицемерното възхищение, на мечтата с изтекъл срок, на болката от целувка, на отминалата моя Бел епок, на драматичната безизходица, на  следите от удари и формата на болката. Тук съм и с животинките си, щастливи сме, вървим и страдаме заедно, забавляваме се.

"Масичка"

Бронз, неръждаема стомана, ръчна хартия, дърво и преобладаващо керамика  са материалите, с които работя в изложбата. Оставих се на керамиката, на глината - материал, който е бил винаги с мен, който изпълнява нуждата ми от директност и пластичност, предоставя ми и символиката, и психологическото въздействие на цвета. 

Не ми е достатъчно скулптурата само да бъде съзерцавана. Галерия „Арте” дава възможност чрез екстериорното си пространство - вътрешен двор да покажа това. В инсталация от неръждаема стомана смесвам функция и скулптура, предоставям възможност да се седне,  да се остави съвсем легално кафето или друго, да се докосва с ръце и тяло, да се използва и разглежда тактилно, дори да се слуша. Това не са дизайнерски предмети, серийното им произвеждане е невъзможно, формата им е интуитивна, практичността и известните неудобства също.

Масата и столовете, където може да пием кафе...

Вглеждам се в себе си с изненада или разочарование, рисковано изоставям  успешното в търсене на по – широко творческо пространство. Грижа се да не пренеса през живота си една измислена или създадена от друг представа за мен. Затова още се търся, за да се разбера,  за да мога да споделя важното, за да съм все така щастлив със скулптурата. Намирам скулптурните образи през себе си. Вече не искам да водя дебат, да споря – щастлив съм , че правя скулптура все по – свободно и имам инструменти да направя това, което ми се явява. Надявам се в изложбата да личи желанието ми да съответствам на сегашния свят и на себе си, какъвто съм се изградил дотук. Така обяснявам, ако някой ме вижда отново различен отпреди.“

Стефан Лютаков, септември, 2024 г.

Стефан Лютаков и съпругата му Елена Манева

Изложбата в галерия „Арте“ продължава до 26 октомври. Не я пропускайте! ≈

„въпреки. com”

Снимки: Стефан Марков

[phoenixbleu]

Ето, пиша го

Гледах първи епизод от първи сезон на The Chosen и... сякаш срещнах Исус за първи път. Толкова много ми липсваше, дори най-малката частичка от секундата без Него е болезнено. Припомних се, че не мога без Него, просто не мога, просто това е моята любов, няма друга. Това е единствената ми любов. Тия дни намерих стария си дневник, където много интересно се проследява виждането ми за любовта. И ще го споделя скоро. Цял ден плача, не само защото сърцето ми е пълно, а защото знам и какво ми коства, когато съм без него. И съжалявам, че не винаги успявам да го представя, че човешкото в мен се обажда и пречи той да се прояви напълно в мен.

Плаках и за друго, най-сетне ми се изкристализира нещо, което съм чувствала през целия си живот, но не съм имала пълната убеденост или пълното усещане какво може да значи това. Исус обича всеки един човек с дълбочината и интензитета, с които обича и мен. Досега не съм си задавала въпроса как любовта на Бог може да е към всички и към всичко, как може да е за няколко души едновременно насреща, едновременно да ги обича. Как е възможно? А този въпрос е много важен, защото отговорът е важно да го запомним и живеем всеки ден. Приемали сме досега като нещо нормално Бог обича всички, да, но в момент на интимност се запитвам и как сега по същия начин си толкова близък с друг, а в същото време говориш за вярност и моногамия. Човек би се запитал, не е ли полиаморен Исус. Но Исус не е полиаморен, полиаморията е гнусна, доколкото знам това е да имаш любовни взаимоотношенията и сексуални връзки с повече хора. Да обичаш повече от един човек е нормално, но да си еднакво романтичен с тях и да имаш интимна връзка с всички, е гнусно. И къде е моногамията на Исус? Ето тук е ключът. И тогава ми просветна по-ясно от всякога.

Бог създаде човек по свой образ и подобие, създаде един човек, но в този човек го имаше триединството, защото на места пише и Бог ги създаде. От Адам Бог изкара Ева и им каза да се плодят. Но човекът по начало си беше един. Ала Бог прозря, че не е хубаво за човека да бъде сам. За целта на любовта е нужно общуване, взаимоотношение, оглеждане, приемане, да се видиш от страни като отделна част и да се приемеш, да се заобичаш. Ако беше оставил човека като един, нямаше да послужи за нищо това, нямаше да се види и почувства характера на любовта в пълния му потенциал. И така бе нужно човекът да се превърне в повече човеци. Човекът се раздели на отделни клетки, които формираха отделните части на цялото човешко тяло. И за да функционира Човекът, всяка част трябва да е в хармония с другите, да се обичат и да се приемат, то нямат друг избор, ако искат Човекът да работи като цяло. Но разбира се, че всяка клетка имаше правото на избор да се смята за нещо отделно, собствена вселена, но от това винаги ни е боляло. Защото не е естествения процес и поток, по който е необходимо да се сработват клетките и частите на тялото. Представете си раковите клетки например, всичко, което е нападнато от вирус например. Затова е толкова присъщо на човека да иска да помогне на другите в беда.

Ето как Господ, Исус Христос обича всички едновременно. Не случайно в Библията сме наречени Булка, не булки. Булка, една. Защото ние сме едно, ние сме един човек и Господ си обича Своя човек. Затова го усещаме и имаме еднакво дълбоко като Свой, защото Той си е наш, нашата любов, единствената ни любов. Ние сме един организъм, Един. И затова, когато се запознаеш с Исус искаш да го споделиш с другите. Цял ден плача и не знам как да се изразя и ми се говори само за Него и искам да си говоря с другите за техните преживявания с него. Да, мили мои, няма за кога да чакаме. Достатъчно време бяхме отделени ��т любовта, няма вече, Господ идва да си прибере човека. Идва да си ни вземе. ��акайте го и знам, точно сега е още по-болезнен всеки един момент без да го усещаш в сърцето, виждаш коренната разлика, когато е в теб и когато не е в теб. Защото си създаден да е винаги в теб. Създаден си да имаш постоянна връзка с него, постоянно общуване, постоянен обмен. Защото Бог е любов и ние сме неговата Любима. Когато давам сърцето си на Исус, сърцето ми се чувства напълно на място, сърцето ми е у Дома.

[hansnocean]

Липсва ти

мечтаеш

глътка

още

пак ти е нужна

и пак умираш

и пак си сам

човешко е.

2015г.

[sunshinesovertherain]

Точно това е непоносимо за хората втора ръка. Те не се интересуват от факти, идеи, работа. Интересуват се само от хората. Не питат: "Истина ли е?" Питат: "Това ли е истината според другите?" Не разсъждават, а папагалстват. Не действат, а създават впечатление, че действат. Не творят, а се показват. Не се стремят към съзидание, а към приятелство. Не търсят изява на способностите си, а влияние. Какво ще стане със св��та, ако ги няма онези, които действат, мислят, работят, произвеждат? Те са егоистите. Не можеш да мислиш с чужд мозък или да работиш с чужди ръце. Откажеш ли се от способността да мислиш самостоятелно, отказваш се от съвестта си. А да заглушиш съвестта си е все едно да прекъснеш живота. Хората втора ръка нямат усещане за реалността. Тяхната реалност не е в самите тях, а някъде в пространството, което разделя едно човешко тяло от друго. Няма цялост, а свързаност, но тя не се опира на нищо. Не мога да разбера тази празнота у хората. Тя ме е спирала винаги, колчем съм се изправял пред комисии. Хора без его. Мислене без мислене. Движение без спирачки или двигател. Власт без отговорност. Човекът втора ръка действа, но изворът на неговото действие е пръснат сред всички хора. Той е навсякъде и никъде. С него не можеш да разговаряш разумно. Не е в състояние да разсъждава. Излишно е да му говориш - той не чува. Заставаш пред съда, но съдиите ги няма. Изправяш се пред вилнееща сляпа маса, която те мачка без мисъл и цел. - "Изворът", Айн Ранд

[vasetovp]

Не са нужни пари за отношение. Не са нужни пари, за да се усмихнеш на някой.

Не са нужни пари, за да кажеш:

- " Всичко ще бъде наред! ".

Да изслушаш другия е по - голям жест понякога...

Не са нужни пари, за да кажеш добра дума или да направиш мил жест.

Не са нужни пари, за да благодариш за нещо или да подкрепиш някого.

Не са нужни пари, за да звъннеш на някой и да му кажеш, колко държиш на него.

Не са нужни пари, за да зарадваш любим човек.

Не са нужни пари за отношение.

Нужен е ЧОВЕК!

Не е нужно да помниш!

Важното е да имаш чисти помисли!

На всеки му се случва да забрави дали някой и нещо.

Един забравя моментно, друг от лекарства, дори от самия живот и ситуациите в момента на живота.

...

"странно нещо

е човешкото съзнание...

можеш

да го опияниш

толкова,

че да забравиш

къде се намираш...

но никога

дотолкова,

че да забравиш

къде искаш

да бъдеш ."

...

Колко истинско и човешко има в думите и смисълът им!

[purple-little-fairy]

ПРОШКАТА

Човек идва на земята да учи своите уроци и да възвисява душата си. И малко хора се досещат, че много събития и срещи не са случайни, а всеки човек се появява в живота ни, за да ни научи на нещо. Защото ние сме тук, за да усвояваме уроци.

Най-трудният от които е да се научим да прощаваме.

Около кръгла маса стояли няколко човешки души, които очаквали своето ново прераждане. Но преди да се въплътят в човешко същество и да започнат своя нов живот на земята, те трябвало да изберат своя следващ урок.

Станала една от тях и казала:

– Този път аз ще се преродя на земята, за да се науча да прощавам. Може ли някой от вас да ми помогне в това начинание?

– О, това е един от най-трудните и сложни уроци… Понякога трябват няколко живота, за да се усвои – обадила се една от душите. – Трябва да знаеш, че ще страдаш, ще се луташ, ще се гневиш… Никак няма да ти бъде лесно.

– Аз ще ти помогна – казала друга. – Ще бъда твоят съпруг. Ще се погрижа да имаме много семейни проблеми, и то предимно по моя вина. А ти ще трябва да се научиш да ми прощаваш.

– Добре, и аз ще помогна – станала трета. – Аз ще стана твоят баща. Ще имаш тежко детство, той ще пие, ще те зареже с майка ти на ранна възраст и ще бъде най-безотговорният и безчувствен родител. Ще имаш много възможности да се научиш на прошка.

– А аз ще бъда най-добрата ти приятелка. Ще те предавам нееднократно, ще злословя зад гърба ти, дори ще се опитам да отмъкна съпруга ти…

Още няколко души предложили помощта си и се съгласили да се срещнат в следващия им живот. Направили план и се спуснали към земята…