phoenixbleu

[phoenixbleu]

Реалности

In all I do I feel love for you.

Едно от най-шантавите неща. Не съм виждала животни да си удрят главите една в друга като хората без да искат. Интересна особеност на хората.

Като бях малка и когато дядо ми се прибираше от лов на миди ми разправяше, че като се измарял сядал на дъното на някой камък и пушил цигара и аз му вярвах.

Една от любимите ми закачки е да се промъквам зад котки и да им взимам акъла. Възможно най - тихо и близо заставам зад тях и чакам да ме усетят. Не чакам дълго, погледът им е от сорта на:”Какво ти е, бе, човек, що не си гледаш пътя като останалите хора.”

My daily instant comedy

Взимам си рогче, все едно й казах:"Един кокал, моля!" Какво ли си мисли, че ми е дала най - гадното? Тръгвам си с подозрението, че в това рогче се крият неподозирани качества. Отхапвам, ушите ми плющят. Връщам се, още две рогчета. Продавачката ме гледа като гръмната. По пътя половината от едното рогче се отчупи и падна, ИздИвях! А то много приятно хрупка, има вкус на соленки, от любимите ти, ако си падаш по соленки.

me and my house

[phoenixbleu]

2015

Благодарност

Господи, благодаря, че не ми останаха сили за много, но поне да благодаря за толкова, колкото имам. Прости ми, Господи, че в моите очи е малко, че не виждам с Твоите очи, което е скрито, защото знам, че ако го видя, то бих паднал на колене и бих благодарял от сърце. Но знам ли наистина? Вече не знам кое е истина. Искаш от мен да вярвам. Прости ми, че съм слаб да чакам от Теб каквото и да е, че в поражение се оплаквам. Ти познаваш Своя раб, ако съм Твой, вложи ми гласа си Свой. Не съм готов от живота да си ида, но желая поне във мир смъртта да посрещна. И ако нямам какво повече да Ти дам, нека с благодарност ти се предам, за всичко, което си ми дал, за всичко, което съм преживял, че изобщи съм живял.

От Бога Свещен гняв

Златният пламтящ дух от небето никога не ще остави змеят да погълне в чудовищната си страст божията нежност към човека. Времето е от Бога, вечно, възвишено, всеобхватно, не изтъкано от изтерзания демоничен човешки ум. В Бог времето няма следи от ръждясващи, прогниващи, изтичащи от годност механизми на часовници, и часовникови кули с едно всеотмерващо циферблатно око. Времето е най - голямото удоволствие, когато се впуснеш в живота с вяра. Вяра в бъдещето, сътворено по божия умисъл. То ще бъде, защото обещано е. Тъй да бъде. Всичко зло съществува, когато започнеш да го търсиш. Доброто го има и отпреди теб. Бог сътвори и видя, че бе добро. Работник от последния час от времето на свят-встъпление. Животът тук ще се окаже миг. Един печат, белязал ни за свидетелство на любовта. Втурнали се към обятията на Господ, там ще отдъхваме от жадния за души екран. Тлеещ в собствената си опустошителна поквареност, развратил душите ни до неузнаваемост, умри. Умри, изчадие грозно и печално. Ти си най - голямата ми мъка и болка. Ти си един флегматично зареждащ се интерфейс на смъртта. Умираш дълго и трудно. Умираш бавно във всеки от нас, от теб не ще остане и един. Прокуден и погубен от неверие. А беше от любов. Ще те помним за вечността.

Твоята дяволска красота

сломи духа ми. Металичния й вкус повърна стомахът ми. По твоя грапав път се смъква на дрипи плътта ми. Чупя крехките си кости след поредно спускане по твоя наежен гръбнак. Сега съм пълзящо мекотело, оставям диря от смазаното си сърце, за да ме достигнеш и накрай да ме погълнеш, с мен да се довършиш. Твоята красота невярна, блудна, смъртоносна, що любовта ми ще да погуби, о, как на тая красота безпощадна още повече изпъква любовта! Щит мой е тя! За теб – отрова.

Небесни сили на помощ Сенките от миналото са добре, те са статуи от стари изложби, които вече не те нараняват, само може леко тъпо да те наболяват. Но сенките, пренесени в настоящето, надвиснали гребени на вълни, гъргорещи кълбета, вилнеещи облаци, които да те повалят и погълнат, теб, крехкия. Забити в душата ти вретена са старите бодежи, които дръзнеш ли да изтръгнеш, е сякаш непоносимо. Като че от отворените рани ще избликне всичко, което си ти. Нима е толкова страшно да издадеш себе си, да се предадеш и да оставиш всичко в теб просто да се изтече, да се изпразниш дълбоко отвътре, да освободиш съзнанието и душата си от страховете, от жалките копнежи? Отдай се на напъна на болката да пробие защитната мембрана и остави се на нетленното. Изгуби себе си, откажи се от борбата, предай се на смърт и призови Името Небесно! Войната приключи. Той победи за нас. Радост е да разбереш, че не ти си господар на живота си. Господарят на смъртта ни владее в греха. А ние сме създадени да бъдем вечни, свободни и пречистени, в Господа.

https://youtu.be/cSNM5_5jP3Q

[phoenixbleu]

Измислици

ефизитивно - ефирно + сензитивно, безплътно и чувствително

мекотана - мека котка

I was so nervous and I turned it into love.

[phoenixbleu]

2014

Благодаря

Ние сме на облак и времето лети като облака, на който бихме искали да седим. Когато погледнеш към слънцето, разбираш че има нещо по – старо и по – постоянно от всичко, сякаш нищо друго не е имало значение. Животът и смъртта. А как ми се иска облака да задържа над този комин, под който баба и дядо са все същите, заедно като в онзи момент. Но облаците се разпокъсват и си отиват, идват други, но никога същите. Такъв бил животът, със смърт. И го не искаме. Ако животът и смъртта са вечно ръка за ръка, ще се съгласиш ли на това? Днес си жив, ще си кажеш – да. Ала ако разбереш, че умираш, не ще ли презреш живота, не ще ли се почувстваш предаден? Кой кого предаде? А сега де. Аз не вярвам и никога, никога, никога, никога, както казал е Поетът, не ще повярвам, че такъв е животът, ако искам да живея. Ако искам да живея, ще повярвам, че е такъв, какъвто в сърцето си го желая и пред него ще се покая, че в невярата си доведох смъртта, и ще знам, че ще бъда върнат в рая. Гледай хората сега, както гледаш във вечността. И като знаеш, че не си сам, дори когато си на път да се разбиеш в стената, така не би, не би приключил животът ти.

Баба ми в София, с косата дълга гарваново черната, правата, на кок пристегната, със зелените очи августовски любещи дядо ми скорпиона, тя дева, точен изискан инженер, стройна снежнобяла, па и дребна, с черти на лице смекчени, строга в пола, сако и обувки обувките й, често из къщи се с тях перчех, ала баба ми е неповторима. Баба ми в София, когато се връща с влака, с роклята зелена на бели точки толкова ретро научен работник, носеща ми голям розов заек, който и до ден днешен ме кара да си представям баба ми каква е била в минутите сама, мислейки за мене, защото и досега ме трогва със кроткия си смях, със стоическото си мълчание, с много, много неща, които ми напомнят, че баба ми в София измислица м��я не е била, и крачето, от цигара изгореното, на розовия заек е белег от дядо върху баба.....

любовта ми е птица но не съм кафез въпреки люлките хранилките и зеленото  има неща които не мога да й дам новите хоризонти а тя си ги иска не винаги имам силите и желанието  да я последвам когато отлети  и ме остави празен безпомощно подсвирквайки си подир нея  понякога сама се завръща  с разперени черни  като косите на моргана криле какво за родителите които не дават на децата си да дишат от тях но тя не ми е дете по – скоро аз съм нейно и ме е научила да не питам къде отива когато ме изоставя Понякога те няма с дни и се взирам  в далечината на морската шир за семе  на петно от теб не ми е нужно много  колкото да знам че не си се отказала от мен във всичко което правя във всичко което правя те има теб когато си скроявам сам криле които изтръгвам за да се уверя че съм жив когато спускам се със сал в непрогледното попътния вятър съчинявам си го в шепите своеволен да се вихри и да го надвивам заради тебе моя птичке се старая  да съм добре с други и без други но понякога с дни като те няма ограждам се с решетки в света тъй грижливо и цветно отглеждан докато в него звучеше твойта песен  и никой не пущам там да разбере  що имам и нищо не изпускам от мен да издаде що нямам а понякога дори така свикнал да съм сам с тишината заживяла в свой собствен мраколес не усещам кога дошла си ти и че искаш да се прибереш но дом става ли от свят за тебе враждебен вече

ах мраморе червени мраморе от теб бих имала блюда да красят бюфетите ми да облагородяват храната  и виното ми а после за десерт да гриза каквито са малиново шоколадени ах мраморе зелени мраморе изумруден хамелеоне с теб бих си създала райска градина вечно зелена прохладна от мен само редовно да минавам с перото праха ти та да блестиш като мъглявината венец в центъра на която е тронът ми ах мраморе бели мраморе за трон ли остана искаш ли да си трон ще бъдеш трон сив мраморе ах сиви мраморе и ти ще си там отстрани на дръжките иззидал инициалите ми серпантилови тук почива

малката кучка хич не е малка, а вълчище голямо, проклето, усладно, тихо, потайно, вкоренено, пукащо, парещо, изригващо, изкусително, мощно и крупно, крехко, пърхащо и вярно, завладяващо, омайно, всеотдайно, зловещо, зовящо, изпиващо, пъстро и черно, бдящо...

изтърбушена порта зейнала черна прокоба сърце приклещено между ребрата  вместо дълги призрачни ръце  да те сграбчат на влажен мухъл прохлада те блъсва с тежестта си невидимия въздух натискаш за да влезеш масичка със столчета те спъва разливайки сервирания чай над който къдри се още пара рохкавата пръст вече вкусваш под лицето забило се в земята птички песнопойни  накацали по клони пъстри разсейват знойната омара покрай виеща се пътечка през свежа мека трева цъфнали са беседки беседки с още масички  и чай кафе изпечени пресни кифлички  с ноздрите отмъкваш и дами с чадърчета копринени ленени вият гласове дръжките и парапетите украсяват  с дантелените си ръце някои кършат пръсти си нежни и голи в скута други отмуснали са  изящно крайници забулени от платове с поглед сочат кротко напред вървиш към олтара на смъртта си

бъди добър и като си сам нищо, че никой не те вижда и чува бъди добър в мислите си и в действията си друго не ти е останало освен да си добър остави другото да се случва остави стоманата да бъде стомана остави жабите да крякат, дори мястото им  да не е под прозореца ти остави песента им да се влива в душата, която напразно се опитваш да изпразниш от чувства докато крякането им замести чувствата и нощните птици намерят клонки в душата ти и свият гнездата си в нея как ще запее, о, как ще засвири това глухо кървящо нищо в теб о, как до пръсване ще затупти и ще осени мръкналия свод  със светлината си слънце да ти бъде во веки веков

Гледайте си работата това го знаете най - добре там, където хормонът ви тресе -  всичко давате другото - огризки да яде гледайте си работата мишки като дракони олеле лелеле не сте нищо по - малко и повече от обикновени хора, с които да се отнасят като такива обичате специалното, а специални сте само, когато се къпете в блясъка на звезди и все пак това не е вашият блясък, още по - малко пък е за ��ас нуждата от зависимост прозира във вашите души имате сила да заблестите и сами, но конформизмът ви приковава към стени

той е казал, че ще ме вземе той е казал, казал е, че ще ме вземе и всички клони са измислица дълбоко е тук кога ще умреш кога ще умреш не искам да умираш наистина изиграй го моля те за да го преживея е ти нямаш история ала имал ли си някога живот като тоя

https://www.youtube.com/watch?v=_bVwOMFrvJI

Света Гергана Победоносна сред любимите ми пъзели са тези с над хиляда части, в които забелязват се  особено изпипани детайли в дълбочина, като един мой от детските години, изгубен, за съжаление, в прашна галерия, отрупана с отложени и незаченати страсти  за изкуство, сред които е и този пъзел, съживяващ образа на прелестна жена воин,  с гладки издължени бедра, скандинавско руси  разпуснати коси, триумфална стойка,  заловила копие, безмилостно потънало в тежка месингова глава на дракон, предадено изплезил език и притворил поглед с гаснещ пламък на доскоро свиреп и стръвен  още по – възхитителен пазител на господен храм,  сега разгромено страшилище като руините на поразително изваени  дорийски колони или йонийски, по – скоро коринтски, ах, не си спомням, има ли значение, достатъчно е, че авторът  успял е да загатне там някъде,  зад процеждащи се слънчеви лъчи и сенки,  под безкраен свод, отекващо мълчание  на древно покъртително покоряващо величие

сега вече знам за какво ми е вечността може би преди по – умна съм била но от всичкото това промиващо изобилие ми се ще да бях безсмъртна за да не избирам по – належащото а да давам наред по желание да трупам разнообразие  от идващи и отминаващи бури които после да описвам в маслени произведения на мисълта да имам време  за старческа бъбривост  и за детско красноречие да не тъгувам по настоящето, защото щях да си го спомням с дни да не печеля за мечтите си пари а да се науча да ги сглобявам и да творя с тях погребалната си музика на която уморени като мен деца да танцуват и след смъртта и това е, мислех си време е нужно да отмие тая гнусна вина, че искам повече от това, което ми е отредено но грешно мислила съм всичко заради единия каприз да изживея  отминалото време защото не искам да натрупам  собственото си безсмислие върху разрастващата се купчина на времето  което ми се иска да трае по – малко от любовта защото не ми се бърза не ми се пресича на светофари не ми се спазват правила  приготвила съм си една камила за която имам цяла вечност да й измисля име и керван от плочи, книги, скици и ръкописи с които да прекарам вечността обаче по – скоро да ме чака зад някой хълм над морето гробът ако няма с кого да я споделя

Сразяващата луна Чети, слушай, играй, за да заглушиш другия свят, в който в славни подвизи се подвизава немирният ти двойник. Той по – опитен е в походите срещу гневливото море. Гледай, разхождай се, мечтай, и забрави за онзи свят, където в отприщени чувства се увлича присъщият ти познайник.

дай ми гора, Боже, спокойно кътче, където да вия, да покрещя от дъното на твоето сърце, дай ми, гора с течаща кръв и птици и насекоми, накацали по живите й вени и язовци, елени, мечки, сърни, лисици, дай, ми жива гора, че като вия да отекне в бедната й душа, да прогони шума, демоните, скрити в шубраците, дай да видя ужаса в очите им, когато срещнат моите избухнали ириси

Навън вали.

Къде отиде

онова жълто,

което ме усмихваше в мъглата

през навъсените дни?

Къде отиде

онова жълто,

което споделяше

житейската мъдрост на светлината?

Къде?

Къде?

Някъде потоци от нажежена лава

следите му браздят.

Къде е

това жълто,

което обича дълбините

на черноморската душа?

Къде?

Къде?

Тук

очите ти в мрака

замряха,

пчелите досущ като мухи

почерняха,

от изпечените поля от жълто

нозете ми загрубяха.

Зад клепачите угаснаха звездите.

Увехнаха косите на русалки.

В кое ли небе избяга,

че тук небето се навъси.

Къде е

това жълто,

което сърцето ми следеше

право във очите

без страх да изгори?

Къде е?

Къде?

Времето жълтото си взе

и потегли

към мечтите си за цветно.

Навън вали.

Слънце нежно гори

в гърдите ми.

Не мога да повярвам на това, което сее разруха, не ще повярвам на това, което шепне в нас и ни потиска, не ще повярвам на себе си в яда, не вярвам ��а нищо от това, не мога, просто не мога и не искам, когато в нас е злото да повярвам, че е истина. Това е неистинно не е правилно да е в нас, не е, търся свободата, въздух, ще се възпламеня, горя. Не искаш да си близо, когато искам смъртта ти, вместо това умирам сам, и ето, възраждам се отново, в мен тече реката на спокойствието и мира. Чрез песни се обичаме, чрез музика, чрез музиката на душите ни. Стоя безучастно и не се моля вече, нямам място за вяра сред всичката тая глупост, нямам място за нищо вече след всичката тая пустош. В пустош преродена диря все нещо живо не виждам го, в себе си, само глас на кактус, който обича, зове ме да живея, за да живее в мен.

Благодарности към Косматко, моят кактус в саксията Юпитер.

седефено око в сапфирено лице погледнете шибаното небе спомням си по – великите ти нощи в които си била фарът насред космоса и нощта сякаш никога не е настъпвала Мислите, че сте опитали самотата щом мислите, не сте видяли още нищо от вълците и свободата, от спасението, от духа, от нищетата. Не искаш да си слънце и правилно, няма нищо по - вечно от сянката ти, която хвърлят смъртните. Най – доброто за теб е на усещания да не се предаваш, а във форми красиви да ги влагаш, да увисваш себе си встрани, свободен винаги да си. Понякога е непоносимо, тягостно без смърт и смут, че ти е малко страшно, по малко ставаш луд. Любов и мъка вървят ръка за ръка. Настроение и сътресение, моля, всеки търси това. Малкото е неделимо, постоянно, пази от разпад. Мисълта разтеглива пустее от разврат. От мисли вече ме е гнус, щом край нямат. Край тури на свят недъгав, начало - на смисъл нов. С мисъл е началото, смисъл е и краят. Земята над морето наперено стърчи. Тяло, което не пътува ум приковава към скука и робство, духа към скотство. А сега, сърцето ми залязва изтръгнато от мен небето окървавява във студ скован, оставете ме да гния сам.

О, Боже, цялата мъка на този свят как да я изплачеш, когато тя извира от дълбините на теб самия и тези дълбини без дъно, фрактали в душата ми на малка вселена. О, Боже, тая мъка, че си тъй близо до мене, а съм тъй далече от себе си, как да я изплачеш...

сърцето ми се къса между бетона на града очите на тези, с които се скитах свободна, почти без багаж все още ме галят слънчеви, пълни с любов все още все още с прясна топлина е споменът но промъква се бавно времето, което охлажда всичко в мен вчера бяхме огън, през нощта жар, а днес сме поляти с дъжд така добре ни беше заедно, хвърлени в огъня, да мрем и нещо за любовта споделихме че любовниците живеят вечно както горенето на цепеници в огъня оставя ярък и незаличим спомен но ние не сме клишетата на природата и никога няма да се поберем във всичко около нас просто е недостатъчно и нищо не е достатъчно да спре болката, когато не си всецяло отдаден на някого https://youtu.be/6yQdxWskk84

[phoenixbleu]

2013

watch me burn when the skies turn to water and fall apart over oceans and lands, watch that could never die

установено: шапките предпазват не само от студ, но и от падащи камъчета от разни олющени фасааади... разпадащи се терааааси...

всеки е голям, когато си мисли, че го гледат, но, когато го погледнат наистина се свива на точица. I'm a fucking big star!

първи ноември

провирам се по улиците,

задръстени с коли,

изкуствени блясъци,

лъкатушещ маскарад

от дишащи изпарения на концентрат

и марихуана

изпраща тридесет и първи,

когато посрещам

нещо пречисто, свежо, дълбоко

в прежаднелите си дробове

Един много битов житейски пример за това как стоят нещата: като забравиш да си изнесеш слънчогледа на слънце, след няколко часа той ти припомня нуждите си като се изтърси на земята и застане с главата надолу 

отливка на усмивка

Денят

Не чака някой да го отвлече от летаргията на града, сраснал се е с дневната си работа, свикнал е със старата си съседка, ден и нощ са повтарящ се сън. Залезът от мисли пак натежал е за изгрев.

нищо

не е по - тъжно от картина, която си рисувал с толкова любов, а след време не я разпознаваш

Бялата

лавандула разтваря цветовете си в тишината на уличните лампи и засиява в сянката на вятъра и двамата носени от валса на лунните лъчи, захласнати стъпват по снега и оставят следи на пробудени кокичета…

Борба

толкова много борба, толкова много илюзии през пътя покрай морето и хората, с които не се познаваме, за да съм сега на тази скала, без никакви сили да се изкача, камъни жълти, пустош и прах в очите, нямам сили, а съм на ръба. - ще се пусна, ще се върна там, откъдето съм дошла! помощ, не желая! искам да вървя! и внезапно една гора се издига, пред взора ми зеленее, вятър короните й разрошва и един народ простира работна ръка току над ръба, ала не чува моя зов и през сълзи  последна си молба отправям над мен да се смили. две ръце ми подават стан и вече се намирам на крака  сред зелените хора с просто облекло,  и свободни маниери. ала след миг разбирам,  че не е свобода това,  а чужда идеология, система и подчинение.  за миг след спасение,  се озовах в нов затвор,  с невидими решетки

И отново толкова много борба ме чака и хората, с които се познаваме имаме план имаме светлина да строшим оковите ще счупим оковите ще счупим оковите

България

Свещени са земите, по които тропотът на коне и стъпките на митове издигали са могили на векове история. Дето оплождани с омраза и любов, продължили са да раждат лековити билки и отрови.

Свещени са земите, полудели някога от болката на Самуила и неговите войници. По които от умиление българските светци са ридали, а просветлени Апостоли са скитали очернени от слепотата човешка.

Свещени са земите, заради които милиони възнак са издъхвали с молитва или ругатня на уста. Където и цар и роб една килия са делил��, където говедар и главорез брадва с ятаган са преплитали.

Свещени са земите, където векове кръвта се стичала на патриота, се е мешала с тая на душмана. Където мъгли на страх не веднъж са обвивали сърцата смели.

И свещени са тези земи, в които реките не от живот са преливали а от трупове човешки, а горите в редици са се строявали от топчета черешови.

Свещени са земите, по които издигани са за почит крепости и богохулството сривало ги е в пръстта. Където гарвани са кълвали с еднаква наслада леш и къпини.

Свещени са тези земи, които на мястото на всяка плюнка изплитат венци от здравец и карамфили. Където не е един път смирението помирявало се е с гордостта.

Свещени са земите, където за езичници и праведници пролятата кръв е нищо повече от обърната бъчва с вино. Които подслон са на изменници и гер��и родни, които са осиновявали и разсиновявали храненици и деца си свои.

Свещени са земите, в които попиват греховете на зло и добро и по чиито вени тече жива вода. Които са живи изгаряни, в ада претопявани и от пепелта са се възраждали стотици хиляди пъти…

Свещени са земите, по които броди музиката на дедите и чука по вратите на глухите си чеда. Свещени  са земите, които се кръстосват от вяра и безверие, по които цъфтят белези на безразличие и различие.

И сега още са свещени земите ни, чиято история като проскубано куче спи в двора ни, бездомна, мършава, калена.

Може би лято

Може би лято, малко пролет, щипка есен

Старите люлеещи се, скърцащи столове присядат в салона на спомените си, за да си припомнят… онази крехкост и гъвкавост, с която дърветата протягат сенките си над пейките, по пътеките, към влюбените отражения на хора Припомнят си… милувките на вятъра с лъчите на мекото - жарко слънце Припомнят си… вятъра във тишината, тишината във въздуха, въздуха във шепота, шепота на зеленото в листата Старите клатушкащи се столове промушват очите си по - надълбоко, за да се видят, да видят Явора и Ясена, с все още гъсти ореоли, с източени на припек мустаци, и правилно извити гърбове. Въздишка сладостна и тежка потъва в хлътналия гръден кош на старите Залюляват се, от проскърцване се унасят в песните на Червеношийка и Кукувица, придружени от жуженето на оркестър Пияни пчели Припомнят си… продупчената сянка на облак и промяната, налягаща върху въздуха и звучностta, лъщяща в пъстроцветна гама Те вече не си спомнят, те са в проницателността на настоящето, те гонят къдрици на въпросителни, хващат придирчивите мелодии и задържат в скута си бъркотията на лятото, малко пролет и щипка есен, но в никакъв случай зима, зима – не! Всичко блести, пличка се, заблестява и мракът във вътрешността на гората, тя общува. Старите столове се поклащат, те преминават в друго състояние.

и той обърна с безразличие гръб на розите,  защото нито с омраза, нито с любов цъфтяха,  а когато не цъфтяха,  това бе най - голямото страдание  за слънчевото му сърце, а те плъзнаха сега стъбла в мрака,  закичиха с пипалата си земята, но не знаеха що са бодли и цветове, бяха наречени да са рози, но не бяха

прекрасно е,

когато се разхвърчат предмети, това е триумф над смисъла: хаотично мятане; случаен подбор на сила; разминаване на косъм с някоя табуретка; ритник, залепящ нощната лапма в лицето на портрета; драсканици на феери във въздуха, дъги, фоеверки, пукот, плач, смях, земетресение, ураган, торнадо, ГРАДУШКА. пинг понг, пейн бол, CS, безрефлексен рефлекс, до получаване на перфектна акробатика на чувствата, жонглиране с историята на света, любовен акт с бъдещето

просто е ТОЛКОВА прекрасно

СВОБОДА!

и във вихрушката от хвърчащи предмети умират всички предразсъдъци, страхове, умира материята, умират с нея лицата, умира душата

душата става материя, материята се одухотворява, докато...

докато раздраната драперия и накълцаното облекло се завъртят в небитието... когато само два голи лъча светлина ще останат, ще затреперят на три, пет, седем метра разстояние... шест, две...

94

94, фрашкан. звучи романтична музика и си представяш клип изобщо на някоя си песен с пълен бус с каменни изражения. в първите секунди идеята приемаш с интерес и охота, когато те прерастват в напушен смях, докато оглеждаш лицата. две от тях те изглеждат кръвожадно, останалите продължават в същия ритъм, но поне никой не се опитва да ти затръшне тъпата усмивка, с която разсмиваш чак дърветата отвън въпросната песен

http://www.youtube.com/watch?v=kPBzTxZQG5Q

На дъното

на дъното на морето е нашето легло на дъното на морето не ми трябва въздух, щом двама с теб сме на дъното на морето заспиваме двама с теб и риби през ушите пълнят главите ни с мехурчест сън позволи ми да те отвлека на дъното на морето душата ни се възнася ще изпушим водораслите ще се насмъркаме с втечнена селитра ще загорим като морски светулки ще заразим дори акулите с изтичане на смях чак китовете и когато се пробудим срамежливо ще се завия в легло от окапали люспи, вместо него ще предложиш голото си тяло ще засияем в преливащи се цветове

https://youtu.be/Uc_Rxijnvew

Розите са цъфнали,

Бял отблясък пронизва черната тишина, в която животът покълва своята отрова. Сърцебиене се разлива в цветовете на приказно сладкия залез. Лилавото настоява. Потъвам в кърваво червено. Разтапям се в розова мъзга.

Един от на�� - хубавите подаръци на съдбата

                                                             си Ти!

на разсъмване

в празния пепелник е легнало слънцето  кашлица разкъсва дробовете чаят ми е станал навик един хубав навик сред всички злокачествени които не бих назовал тук и никъде другаде пред никого но, ти, любов, не се превръщаш оставаш все тъй чужда  слънцето е станало от пепелника и се е покатерило на спрелия часовник спуска се и сграбчва краката ми гъделичка ме по пръстите по петите с ритник го отблъсквам като без да искам озовавам себе си на крака сега е моят ред с теб, любов, да се преобръщаме

ако си лодка

ако си лодка ще потънеш от сълзите ми ако си слънце ще се стопиш в черните ми облаци но ако си ти само ти и просто ти всичко е наред

лампите през деня нямат светлина в сърцата си и все пак нощем когато моето умира за пореден път пресичайки прага на твоя бохемски дом се радвам че ги има

Учиш се да бъдеш сам

С първата глътка въздух учиш се да бъдеш сам. С първата крачка учиш се да бъдеш сам. С писането на буквички учиш се да бъдеш сам. Със собствения си глас учиш се да бъдеш сам. С първата творба учиш се да бъдеш сам. В любовта се учиш да бъдеш сам. Между краката й си най – сам. С историята на народите учиш се да бъдеш сам. Цял живот се учиш да бъдеш сам, за да не се търсиш в някой друг, за да те откриват винаги в сърцата си, за да туптиш в тях и след смъртта си. Без Бог се учиш да бъдеш сам, защото с Него не можеш. С Него не можеш да отблъснеш Любовта, защото тя успява да се плъзне между всички средства, защото тя обича всичко. Скептичен се учиш да бъдеш сам, но обективен си само в любовта. С рушенето се учиш да съграждаш. Със съграждането се учиш да обичаш. Докато имаш душа да обичаш и твориш, се учиш просто да бъдеш.

https://youtu.be/DaH4W1rY9us

[phoenixbleu]

2012

Кратко събуждане.  Без дъно.  Търсим дълбините на израстване. Не бих приела, че ми е достатъчно, дори ако открия дъното. По - скоро бих умряла, но не за друг живот, а за да се събудя в този.

В един нов свят

Давай, удряй без съвест! Удряй със сила! Удряй до несвяст! Притаи дъх и удряй! Смело погреби слабостта на тези, що за милост милеят! Смело се отърси от плача на тези, що за любов пеят! Без милост се огледай и изстреляй куршум срещу целия свят, що в съня си те ругай! Със злоба зарови в земята, що те храни, кръвта на народа свой и невинността на милиони! После в крепост от мъртъвци вечно честит живей! Отровен от плодовете им, за смърт душата ти ще копней! За богатства и власт ли ще утрепеш живота, в който пълнота се открива и в бедността? Давай, удряй със юмрука свой! Стреляй в сърцето на Земята! Но знай, в мрак ли са времената, тя ражда не един герой!

https://youtu.be/7B-r2sEBSyE

Да те чувствам

Слънце в огледално небе, призова се онзи ден, след сляпа буря, прероден в гръм, дъжд и ветрове. Нова молитва ли звънти в камбанено сърце, тази молитва пак лети, все крилата си зове. Разпилява и събира се желание тъй могъщо, желание ми тъй присъщо да те чувствам все…

къща бедност незаселена местност природа мечта и море крайбрежието почва да се застроява пристигат кораби паника къщичката  защитено гадно бездомни гладни хора страшни семейство с дете ужасна жена поканихме ги у дома онзи човек е зад мен измъчен кокалест останете казвам ще помагате за градината игра на тенис в калта и някакво момче в което да се влюбя

Белите гълъби

Когато мълчалива е нощта, гълъбицата плавно спуска своите криле над беломорски брегове, чиито дъх обвива я в мъгла до сетния й час, докато се изгубва в нощта, бледа, но с надежда, че денят ще я чака да се завърне. В онази схлупена къщурка, на скалата при двете дървета, Дездемона прави супа от гъби, за Отело, слага я да изстине на перваза и сяда на прага пред слънцето със спомена, отлетял си снощи, по хладното. Гледа дълго границата на морето и небето, докато съвсем спре да я вижда и тогава усеща, че той се прибира, тих, прегърбен и стар. Изтупва белите пера от себе си, целува я по устните посяга да я помилва, но нея вече я няма, отдавна се е отнесла, потънала в топлата земя, с лице на изток, а от устните й, по – меки от захарен памук,  отлитат ветрове, горещи и жадни да изпият нощното море, да заличат всички брегове оставяйки едно небе, без свят, само небе и остров в небето.

Виждам се да пуша

Виждам се как пуша, когато пръстите ми треперят и си преглъщам въздишките. Тогава не паля, просто се виждам да пуша и това е… достатъчно.

Голгота

задруга без пръстен  между случайни е любовта без име без тяло в свят на руини и разпънати крилати бягаш надалеч за близост от късно лято до ранна есен се случва кратка завършеност белоногите се втурват с попътния вятър през пшениците под нозете им дирят разцъфнали светулки домът ти е мелница за спомени спи ще дойде, ще възкръсне крилете си в душата ти споменът за воина без име без тяло

Неква ода за хлебарката

Първата ми мисъл като те видя е: „Мри ма, мри!“ Спокойно, не ми подскачай, не се шашкай, няма да те смачкам, просто с присъствието си така не ме стряскай. Защо трябва да сте толкова отвратителни? И хората ли сме такива, в някоя друга Вселена? А как ми се иска в шепи да те взема и да те утеша с мисъл, че всъщност си прекрасна в антагонистичната си природа. По пръстите ми е полепнала миризмата на чесън както гнусотията по твоите крачка. И сигурно за някой друг съм същинска напаст като теб. Но хлебарки ли сме или хора, се страхуваме еднакво от разкритие и подскачаме до небесата при всяко външно движение. А така ми се иска в шепи да те взема и мило да ти говоря, опропастяваща гнидо!

Призрак

Тя е просто икона, образ в рамка, който разхожда се между стените на есенния град. Светът в саксия има толкова много отвъд себе си любов, но няма кой да я види и чуе, няма кой да приеме свободата й без той сам да е свободен… Бездомен призрак, тя събира сълзите си в морето, с хиляди пристани, но никой достатъчно свободен да я пусне до себе си, ще открие подслон само при онзи, що  не я разделя на две морета, за да мине през нея, а знае как да стъпва и остава в нея, без да я задържа извън себе си…

Пристанището, което не надминава брега си

Аз не съм предвестникът на бури, който обръща рибарските мрежи за птици, нито съм този, който се чака по гарите.

Под ъгъла на окото ти

Под ъгъла на окото ти са изписани хилядолетията, заспали са звездите под ъгъла на лявото ти око, а веждата ти сънува залив, в който разбиват се мечтите на русалки и солта от сълзите им блести по кожата ти и изглежда, че си лице в пясъка, пр��шепнато в някой мой сън, без да съм заспивала, сънувала съм те с отворени очи увлечен от песента измамна на сирени, врязваш се в сушата на моя океан, лодката ти е от люти вълни раздробена, сега отварям сърцето си, и съм временен пристан, докато си идеш с крясъка на прилепите по вятъра, а аз за миг ще стана небе, докато се срутиш уморен в някоя гора, ще отдъхваш под жарко слънце, аз на дъжд ще се изсипя, жажда да утоля… докато избягаш подивял, ще се озовеш питомен в града на терасата на многоетажна сграда, ще се намериш там, докато поискаш пак да тръгнеш да се търсиш, но ти никога не си се губил, не си си тръгвал изобщо, всичко това само си го сънувал в моя сън…

Есен

Есен, като последна чаша бренди преди лягане, есен, приютяващо огнена, вземи ме и нежно покори, на разсъмване ще целуваме голите клони… Есен, кратко хвърчило, с отчаяние се прокрадващо, безсмъртно пъстрокрило колибри, есен, дом на отрорени от лъчите души. Всеки цвят танцува своето фламенко, Есен, прогоряла бележка: „дори смъртта тук не е смърт, облечена с ябълки е по – скоро красив сън“. Една сутрин се събужда с лая на кучета, но все звучат песните на птиците и нещо в мене ме човърка, старо ново чувство… Есен… разлюляно приятелство, помръкнала любов, оставяш сърцето да кърви...

Живот – илюзия, живот – мистерия. Душа – мелница за мечти, над широката паст лети на стотици кланици, в които гъчкат се острозъби окови, заразени с неизличима болест. Изтезавани с жежка горест, дръзналите да престъпят в рая, топят се восъчни пред олтара. А един език стисва и прекършен кръстът потъва в кръв, плъзва се съсирена връв от писъци на пустинни ветрове, духват в мъгла от ледени огньове. Там гърчи се ходещото отрицание на свят от фалшиви добродетели и амбиции. В позлатения му дворец пъплят хитреци, крадци и богове, дърпат човешкия конец и изпиват белите си дробове. Живот – коминочистач, отвън – ухилено дете, отвътре – чуваш го как псува като дърт пушач, копнее да умре. Стрелката му съвсем скоро, дето времето насилва, не ще ли завинаги да спре?

Фенерът на пеперудата

Светещо създание в изгаснал свят, не въглен, а утеха, светлинка във фенера на пеперудата.

Вишнено

Тя замаяно стъпи в басейна с безглавата птица, хладната вода ��бви глезените й и температурата се разля по тялото й и я накара да потръпне. След това подгъна колене и легна в басейна. Попивайки водата, ефирната рокля и тежките й коси я задърпаха на дъното. Загледа се в статуята, човешки ствол, издигащ се непоколебимо от бяла каменна основа, чиято стройност завършваше до върховете на криле, разперени в полет. Този образ внушаваше трагичното несъвършенство на човешкото същество, отчаяният му порив за летене, осуетен от деморализиращата свързаност със земята. Но най – голям драматизъм придаваше липсващата глава. Образ без идентичност. Къде беше главата, скрила ли се беше, откъсната или отсечена беше? Или изобщо не беше израствала? Птица ли бе това всъщност? По – скоро изрод. Гледайки го, тя осъзна, че творецът го беше лишил не просто от глава, ами от съзнание. То имаше щастието да не знае какво представлява, не страдаше от участта си на нещо, което се беше разполовило на две същности като не можеше да се отдаде на никоя. Едно противоречие, което не си даваше сметка, че дори съществува. Ако можеше да се види отстрани щеше да изпадне в ужас, че е лишено от възможността да бъде и изживее това, което е, дори несъвършено. Но  и светът е несъвършен. Така че щяха да си допаднат. А може би само си беше пожелало да няма глава и лице, за да не плаче повече от болка, че е сътворено по такъв нелеп начин. Затова сега беше просто за украса насред този самотен воден басейн, който може би беше напълнен с неговите сълзи.

Тя се радваше, че имаше възможността да се гледа отстрани и да види какво представлява в действителност, да почувства своята същност. Приемаше я, щом я усещаше. Толкова божествено драматична. Възхищаваше се и на твореца за идеята. Защото той беше като нея, мислеше като нея, чувстваше като нея, но по различен начин, който претворяваше чрез дарбата си, за да може тя да го види, оцени, дори с риск да не го разбере.

Затвори очи и се унесе…

Нейният творец. Несъвършен и прекрасен като нея. Чакаше го да кацне на мястото, което изглеждаше странно без глава. Представяше си птица и по – точно гарван, защото беше обладана от този образ от много време. Но не чакаше такова нещо. Може би котка? Която скачайки и кацайки там, на същото място,  спокойно ще я погледне в очите и ще й каже, че утре ще играе в цирка черния лебед, който умира, заради несподелена любов. Не, нямаше да играе нико�� и нищо утре, защото той щеше да пристигне сега и да я отведе другаде, далеч. Щом ще я отвежда другаде, че и далеч, чакаше ли Смъртта? Смъртта не се чака никога, чакаш ли я, няма да дойде. Така обича да си играе тя. А и с нея бяха сестри и още от утробата на майка им беше свикнала с игрите. Още в първия миг като отвори очи и срещна тези на сестра си се започна дългата игра. Осемнайсет години те играеха като другата й даваше разни задачки за изпълване. Преди осемнадесетия им рожден ден й зададе да влезе в този басейн и да чака. Щели да видят твореца им.

Разбираше смисъла на понятието „творец”, за това очакваше нещо, което мисли като нея, което ще разбере, но ще е извън нейния познат свят, който благодарение старанието на сестра й беше доста разнообразен и интересен. Но това каменно същество за първи път виждаше и я изуми. Не знаеше защо се оприличава на него. Може би защото никога не беше виждала нещо толкова странно, което изглеждаше живо, но не живееше. Странна ирония, приличащи си неща, а толкова различни – статуята, сестра й, творецът й. Надяваше се. Чувство, което само по себе си не предизвикваше нищо, но й помагаше да осъществи това чакане.

Размърда клепачи и бавно, много бавно отвори очи. Водата беше тъмно морава. Опита се да се надигне, но не можа да помръдне и пръст. Това беше вишнева кръв, нейната собствена и се къпеше в нея. Задави се, сладко-кисело. Как можа да се нарани така и да погуби нещо толкова ценно от себе си?! Усети, че я болят костите. Очите й бяха уморени, не осъзнаваше още какво се случва. Нещо я удари в ухото и загуби съзнание.

….

„ –  Бързо, спешно носете носилка!”

….

„ –  Ще е нужно преливане…”

…

„ –  Свръхдоза?”

….

„ – Съжаляваме, направихме всичко възможно за плода…”

Лебед и гъдулка

Ке ми заиграш ли, лебед пиле…?  Струни си протягам да та стигам, протягам са, ала все през сенкя та досягам, през сенкя и във време застинало. Мрач ке се случваш ти на мене, ке те сварам аз тебе време минало. Със смирени си стъпки ке доходяш, ке доходяш, до кухо ми тяло ке дойдеш. Без глас ке караш ме да мълча, да мълча дога слънце заляза. Слънце ке зайде, кога хвръкнеш, га хвръкнеш, ке пак не знаеш, че дори беззрачна, съм пяла, викала съм да ма зьомнеш, да са зьомниме, заедно да бидеме. И кога се пука зора, при мене ке мрачее, ке мрачее, сърце ке скърбее, че си птица коя не чуе и коя немее.

Преди си мислех, че твориш най – добре в покоя, но всъщност бурята ти е нужна, за да решиш на къде да поемеш и какво да направиш в състоянието на покой. Та истински продуктивна е бурята, дори и в нея можеш да твориш, стига да не те е страх да я преминеш. А тогава стават най – красивите шедьоври, показващи едно неовладяно овладяване на ситуацията.

Какво е да летиш? Какво е да разтвориш крилете си и да увиснеш над света? Какво е да разпериш ръцете си и да заседнеш във вятъра? Какво е… Какво е чувството да се любиш със страха, за да осъществиш себе си? Какво… Аз… Политам от слънцето с очи насочени под мен, където е всичко, което заплашва за падане. Но не. Аз… Имам вятъра във вените си, чувствам тази безплътна сила, издигаща ме от пристрастената земя. Тепърва се уча да летя, представям си криле, които оживяват от раменете ми и се разтварят в мощен замах. Не зная как да летя, те го правят вместо мен. Аз само с мисъл ги насочвам. Така забравям да се питам „какво да правя?” и просто се оставям   да летя… Нито ангел, нито птица съм, а само нотка по най – тънката струна.

[phoenixbleu]

2011

Е тука ся е страшна драма... Сякаш не знам

Да изливам коси от сълзи копнея ужасно. Но защо вместо това се смея страшно? Бледнея и се превивам между криви клони. А ми се иска да се гърча в пръстта и да събарям колони. Като лудите царе саможиви с разчупени корони, ума си загубили пред прага на дома си. Сред късове каре самозабрава. Море коварно, защо те тъй аз любя? Безразсъдно по теб аз плавам. И в твойта прегръдка корава искам да се безметежно изгубя.

Побъркан поет

Той играе си със нервите.  Свири на китара. До безкрай опъва струните. Раз��ъсва своята мембрана. Той не чувства да боли. Само усеща, че гори. Няма да се спре, докато душата си не изпепели. Той може да издържи. Макар да мрази сълзи, той живее от сълзи. На лично удовлетворение, че все пак го има, че не спира да твори. Обаче не му дава мира, че трябва да търпи на езиците диви вандалските думи дори. Би умрял за убийствен стих, за който и живее. Но такъв смъртоносен няма. Той обитава свят, където съвестта е в драма, а злото го подтиква да подпалва, дере и руши. Това е неговият ад, в който не може да мълчи. Все крещи, крещи, крещи! Той не е злодей. Нито е обществена заплаха. Просто на побъркания съдбата, е честа житейска отплата.

http://www.youtube.com/watch?v=n07rqKPvqPU   

Жътварка

Сестра му

Край, шепнещ своя свършек. Безверен и еретичен съска от кървене.

Пропуква се поредното обещание. Разпада се на хиляди диапозитиви, в тях - откраднати сладки моменти, стигат за безброй и един негативни филми. Нижат се Сълзи… Мечти… Спомени… Не вярваш, че поиска от смъртта да посече самотата ти. Че на всяка жертва, взима втора. Че най – скъпото ти отне. Сърцето, с което го обичаше. Затова и го забрави.

Но пък пак си длъжница. Защото от ада на очите си повика сестра му. Да ти даде сърцето си на вълчица.

    Исмаил

Те се спотайват там, сред дърветата, чакат да пристъпиш ти, зад оградата, за да те повалят с добри маниери и използват за своите користни цели. Не им се доверявай, на влажните очи, жаждата животинска в тях лъщи.  През поредния Исмаил минавам като бриз, да ме вдиша, но да ме забрави и издиша.  Бързам! Простете, Исмаили! Пътя ми освободете, и спрете по мен да пускате стрелите си безвредни! Майсторски издялани, но не са за мен. Отдалеч изпратена, аз самата съм стрела.  И надалеч съм отпратена, търся моя Херувим, който обрече ме безвреме да обиколя цялата земя. Една жива ябълка с мен искаше да раздели, но грешно се прицели... И във времето са моите следи.

https://youtu.be/co9SDrF5OI8

Домино Мъртва в тишината лежа, сгушила сянката си в снега. Пуснах другото ми аз в преобразените земи на пролетта. Да си поиграе малко с лъчите, заровили слънчевите си лица сред къдрави розови листа. Ето го моето аз, лежи, а кръвта от тялото ми все още топла шурти. Полива бялата мекота до алена мокрота. А в другия свят - маскарад, от прекалено златно мижат очите, платът вежливо попива сълзите. Тук звездите спят над мен, скрили овала си в свода сломен. Там се спъвам в разни цветя, върху мен се ръсят бели листа. Уж съм си аз, а съм на две места, на двете - жива истински не снова. И ето ме пак, тиха лежа.

https://youtu.be/GvMcfb57MjA

В гарваново Леко иронично, ненужно лично се получава, че се срещаме отново там, в периферията на ириса, сред посятите копнежи на света. Вечно будни, вечно бродещи, Изпаднали в диаболичен екстаз, те връхлитат и вкопчват челюсти в кадифената плът на душите ни. Ловът, сполучил своя пир, сега се къпе в чувствен вир. Изцедил живота от очите ни, подава сита ръка към ядрата ни. С покана за последен ритуален танц   със смъртта. Този път в гарваново. Призова сянката на ослепелите слънца. Така ни зарече - танцуващите по ръба.

Изба със стипчиви мечти

Пак кървене. Безсъние. Безсъние, което прави в теб отлежали вина, остарели в стъклени мрачни ковчези, поели върху себе си тежестта на милиони неотворени писма. От последните още може да се долови абсентовия аромат на женски парфюм, носещ ни послание от Ренесанса. Някоя Жулиета,         която предлага на своя любим да се срещнат в смъртта. Духът на Шекспир, надигащ се от дъното на избата, където търкалят се изпразнени шишета, се разнася с отвъдния си глас и ни отвежда във Верона, все така ухаеща на любов. Държи ни там с дни, които разказват за участта на влюбените след живота. Някой, погребан в мрака, мъчи се тук да композира Шекспирова пиеса. Надрасква първите ноти, поспира се, ослушва се в тишината, за да чуе гласа. После превъртява отначало, но отново не открива следите на съня си. Само коркови тапи и разляти мечти.

Заслепен

Зад пъстрите луминисценти ето я, танцува дрипава В средата. Сам��, в кръгче от лунна светлина. Мракът, сгъстен в безчет тъмни очи. Но тя не усеща погледа им впит. Тя иска да е втренчена само от един. Единствено две очи на някой в снобски вид. Калейдоскоп. Завъртам. Завъртам. Завъртам Завъртам. Стоп! Наобратно се върти! Ах, не, счупи се, сгреши! Поръсиха се стъклени стрели. И в следващия миг не успях да проследя... кога напред се появи тази черна сянка, поглъщаща жадно мрака с дупки наместо очи, покосяваща с огън - от окопи вместо от очи. Но късно. Душата й е посечена, тялото - в сълзи. Точно преди искрите да улови се строполи пред стреснатия вид на тишината. Снагата блажено шурти, а поразените очи се взират горе в празнотата. Душата ми се дави в кръв. В река от кръв ми се дави душата. При всеки напор да се избави от трупа ранен. писъкът й се дави в онези ями, чийто силует, от мъка овъглен, стои безмълвно, в сянка спотаен.

Ефимерен

Тази нощ ми е някак геометрична… Искам да съм с теб, за да се чувствам различна. Такава каквато съм, не друга. Не без теб. Защото аз не СЪМ без теб. Ти, който, което, която ме караш да се чувствам като светлинна година. Трайна, мигновена и лъчезарна. Непозната за мнозина. Само този, който е пътувал отвъд Вселената знае що е да си година, светлинна. А този той е светлинният лъч, роден от атомните йони. С атомен йон слял се. В атомен йон превърнал се, в лъч преродил се. Един от онези лъчи, преплетени, заплели мрежата на слънчевия сплит. О, как искам да те обичам, обичм ли, обичам! Моя звезда в небето, звезда в ефимерния космос. Ефимерният ти! Създай свят, за всички нас, за теб и за мен. И аз ще бъда спътникът на охулените ти мечти.

https://youtu.be/shbdbeQSIlM