#ти искаше

[loranayavorov]

Елисавета Багряна

[moonlitscribe]

"Дръж се мъжки" са може би думите които майка ми ми е повтаряла най-често. Искаше да изгради силна, независима и неплачеща жена. Е, такава съм, но на каква цена? Колко струват силата и независимостта? Колко струва това да можеш да задържиш сълзите си дори когато светът се разпада под краката ти?

Цяла една самота. Това е цената.

И само да знаеше, днес, мамо, колко ми е трудно да бъда жена. Да не мога да си позволя да бъда слаба. Да не мога да си позволя да бъда ранима. Да не мога да си позволя да падна. Защото няма да има кой да ме хване, мамо. Мъжете не ��бичат силните жени и ги е страх да ме обичат, мамо. А знаеш ли колко ми е писнало, да трябва да се обичам сама? Сама да трябва да вуювам. Сама да трябва да падам. Сама да трябва да ставам. И да не искат да ми подадат ръка, мамо, защото знаят, че мога и сама. А аз не мога вече. Писнало ми е да се държа по мъжки. Да запечатвам сърцето си. Да правя всичко възможно, за да скрия сълзите си. Дотегнало ми е да показвам само обвивка. Да не мога да рухна пред някого. Да не мога да си позволя да обичам някого. И чакам някой да се престраши да ме спаси, мамо. Някой да ме научи да бъда жена. Нежна. Ранима. Обичана.

Просто жена.

-- Moonlit Scribe 🌙

[slimarka]

"Ако я обичаш, не я убивай

Знам, че я обичаш.

Иначе нямаше да си с нея. Но да я обичаш не е достатъчно. Трябва да умееш да я караш да се чувства обичана.

Спомни си какво изпита, когато я видя за първи път. Тя беше всичко, което искаше. Всичко, за което беше мечтал. Погледът й, духът й, нейната независимост и сила, мечтите й... в нея имаше нещо, което не беше срещал в друга жена.

Но най-вече те плени със своята детска наивност. С доверието, с което те гледаше. С начина, по който ти се доверяваше. С това, че не се преструваше. Че беше истинска. Че беше себе си.

Не убивай това в нея. Не убивай нея.

Начинът, по който се държиш с нея, определя начина, по който тя вижда себе си. Не й позволявай да си мисли, че нещо в нея не достига. Не й позволявай да се подценява и принизява. Не й позволявай да забрави красотата, която носи в душата си.

Не се опитвай да я променяш. Не се опитвай да я моделираш. Не я убивай.

Тя ти подари сърцето си. Пази го. Откри душата си за теб. Не я тъпчи. Подари ти мечтите си. Не ги опорочавай.

Бъди до нея. Приеми я. Усети я. Но не я променяй. Не я убивай.

Тя няма нужда да бъде "поправяна". Иска само да бъде разбирана. Чувана. Усещана.

Не я карай да крие чувствата си. Не я карай да се срамува от сълзите си. Не я карай да маскира слабостта си.

Позволи й да бъде себе си - ранима и корава, наивна и зряла, дете и жена. Позволи й да бъде това, което е - несъвършена, различна, истинска.

Затова, ако я обичаш, не я убивай. А просто я обичай."

Илейн Йосеф

[lorasfeelings]

Защо не ме потърси, когато те чаках.

Защо не каза всички думи, които искаше да знам.

Защо мълча.

Защо си тръгна, когато имах най-голяма нужда от теб.

Сега е твърде късно, сега познавам болката и не се страхувам да потъна.

Защото бях там, а ти беше далеч.

Сега си тук, но мен ме няма.

[movagea]

Sofia-Varna-Catania

Дори когато слънцето изглежда, че залязва Причината остава тук, до теб Търпеливо си изчаква своя ред И макар че вече е на долното стъпало, една стъпка напред, Усмихва се Подава ти ръка И чуваш “не бързай… слез внимателно” ~~~ She says I’ve been romanticizing heroine в слушалките Отдръпване И заплахата приижда Ти прикриваш лице с длани, подобно на маймунка  🙈 Но не от сладост, а от детски страх

Безпомощно опипваш цялото си същество в търсене на болката, която като всяка болка е нахлузила невидимото наметало и си лети флуидно наоколо. Можеш да я намериш в най-дребната прашинка, може и да обземе целия град, изскачайки иззад всеки ъгъл. Познаваме добре таланта ѝ понякога, обикновено доста изненадващо, да извива пронизителен писклив вой, за да напомни за съществуването си. За да се намери някой да я заобича.

В последно време любимото място на болката да се спотайва е малкият ти бледорозов момичешки куфар – същият, който доскоро беше пълен с летни рокли, сицилиански мечти, и далечни глъхнещи звуци на кожени чехли по плочките в Таормина. Тя има завидната способност първа след щастието да усети накъде бие сърцето ти и това нейно скривалище никак не беше случайно. Но тя е и единствената, за която този усет, тази мъчителна емпатия се превръща в съществен недостатък — проблемът е, че е способна единствено да усеща. Изключително сетивна е, дори прекалено. Тъй като през целия си живот болката се измъчва да побере в себе си толкова много писъци, на нея не ѝ остава място за разума, разумът не ѝ е присъщ. Не го разбира и не го допуска до себе си. “Нищо не е по-прекрасно от разума, а разумът на разума са чувствата”. Да, но когато целият ти живот е бил и продължава да бъде едно дълбоко и ожесточено чувство, в един момент очакваш да те застигне и първата част, за която Екатерина Йосифова говори. И по същия начин, по който с години копнееше по този момент, така и за един ден осъзна, че неусетно си пораснала дотам да усетиш великодушието и обичта на разума. Разумът, който иска просто да те усмихне и успокои.

Болката е толкова първична, че за разлика от мъдростта на разума, не може да осъзнае, че мечтите за Италия живеят за лятото, а твоят допир до тях (след дълги несигурности и колебания, все някак) успя да се роди не през лятото, а през една късна берлинска пролетна нощ. Хаотична и несигурна. Макар да изглеждаше предначертана и болезнено естествена, онази нощ беше тук, за да ти напомни, че някои маски са твърде добре измайсторени, дотолкова, че артистът лесно би могъл да се слее с образа, да забрави самия себе си и да остане объркан, особено след като е усетил енергията на публиката. Болката бе винаги готова да нададе пронизителния си ��исък, при всяка една италианска песен, която чуеш в „Пармаксъз��в“, при вида на случайната сърцевидна формичка, която приятелката ти съзре из павирания парк в Локоротондо или която сякаш прикова погледа ти на верандата на онзи блок в Монополи. Градът, който той (с малко "т") ти предложи да видиш. Тогава, в тези кратки моменти, болката е тук, и жестоко ти напомня за своето съществуване. Но тя не може да мисли. Тя е просто един катализатор, лютивото чили, което без да искаш беше изсипала в супата, къкреща върху котлона. Но помниш ли онзи индийски йога учител, който с най-спокойната усмивка на света каза „ти сам готвиш своята супа, сам решаваш какво да ръснеш в нея, и какво – не“. Истината е, че колкото и да не ти се искаше и по-рано да не си го представяше така, сицилианските ти мечти се оказаха пролетни и една идея по-алтернативни в недодяланата прегръдка на Берлин. А мечтите за Италия живеят за лятото. Това е истината. И истината е също толкова тук, колкото болката. Но тя е толкова по-прозрачна и лазурна, ефирна пеперуда, която копнее да докосне повече души и да озари сенчестите ъгли и куфари, из които усеща, че болката би могла да се скрие. Това е истината.

Та, мечтите за Италия живеят за лятото. За “questionable дали един животец би стигнал да се насладим на Италия” и онова “но можем да опитаме”, което Той ти написа в отговор, а усмивката магически разцъфна на лицето ти в секундата, в която го прочете. То каза всичко, което сърцето ти някога е искало да чуе. Толкова съм щастлива, че пусна останалото. Това е една малка прегръдка за всички детски рани, които биха тъгували по болката. Нямам търпение да бъда до теб, докато зарастват.

[myminiworldd]

Ако я обичаш, не я убивай.

Знам, че я обичаш.

Иначе нямаше да си с нея. Но да я обичаш не е достатъчно. Трябва да умееш да я караш да се чувства обичана.

Спомни си какво изпита, когато я видя за първи път. Тя беше всичко, което искаше. Всичко, за което беше мечтал. Погледът и, духът и, нейната независимост и сила, мечтите и... в нея имаше нещо, което не беше срещал в друга жена.

Но най-вече те плени със своята детска наивност. С доверието, с което те гледаше. С начина, по който ти се доверяваше. С това, че не се преструваше. Че беше истинска. Че беше себе си.

Не убивай това в нея. Не убивай нея. Начинът, по който се държиш с нея, определя начина, по който тя вижда себе си. Не и позволявай да си мисли, че нещо в нея не достига.

Не и позволявай да се подценява и принизява. Не и позволявай да забрави красотата, която носи в душата си.

Не се опитвай да я променяш. Не се опитвай да я моделираш. Не я убивай.

Тя ти подари сърцето си. Пази го. Откри душата си за теб. Не я тъпчи. Подари ти мечтите си. Не ги опорочавай.

Бъди до нея. Приеми я. Усети я. Но не я променяй. Не я убивай.

Тя няма нужда да бъде "поправяна". Иска само да бъде разбирана. Чувана. Усещана. Обичана.

Не я карай да крие чувствата си. Не я карай да се срамува от сълзите си. Не я карай да маскира слабостта си.

Позволи й да бъде себе си - ранима и корава, наивна и зряла, дете и жена. Позволи и да бъде това, което е - несъвършена, различна, истинска.

Затова, ако я обичаш, не я убивай. А просто я обичай.

Илейн Йосеф

[biserstoilov]

Едва сега забелязах безпорядъка в залата. Няколко статива бяха полегнали на пода с разкрачени крака, изпънати нагоре, и незнайно защо, но толкова приличаха на онези ръце от "Герника" на Пикасо върху корицата на каталога, който Маги често разглеждаше с такава вглъбеност, че накрая реших да ѝ го подаря. Гневът на нейната лудост не беше пощадил и платната ѝ, захвърлени на различни страни, с пречупени подрамки и разкъсан лен. А по стените личаха следи от цветни длани и пръсти, които бавно се свличаха надолу като неочакван летен дъжд.

- Не питах за това...

- Не ми се говори - отвърна рязко, - а и няма значение, всичко свърши...

Отговорът ѝ ме натъжи. Усетих, че имам нужда да запаля цигара. Изправих се бавно и отидох до масата, за да взема стъкления пепелник, който винаги беше препълнен с фасове и пепел. Не го открих. В дъното на залата проблясваха натрошени мъниста стъкло. Погледът ми се спря върху дървения скрин наблизо и реших, че някъде из разхвърляните в него вехтории ще намеря стара капачка от буркан, в която някога съм смесвал бои. Очакванията ми се оправдаха. За миг се поколебах дали да взема и бутилката с бърбън, на чието дъно бяха останали няколко пръста от предната вечер. "Какво пък толкова - две-три глътки няма да ми навредят". Понякога изборът се оказва най-лесното нещо на света.

Върнах се при Маги, която седеше с безизразен поглед, дълбаещ стената отсреща. Свлякох умореното си тяло на пода и драснах клечка кибрит. Никотиновият дим ни прегърна с топлата си нежност и разбуди заспалото ѝ безразличие.

- А за мен?

И без да чака отговор, извади цигара от кутията, която потреперваше в ръката ми, после надвеси глава над догарящата клечка кибрит. Пое дълбоко въздух, облегна се върху стената и тънката ѝ шия описа красива дъга.

- Сега ми кажи защо си тъжна... - продължих да настоявам.

- Аз винаги съм тъжна, не си ли разбрал?... - думите ѝ се губеха в неистов смях, който бързо потъна в мълчание. - Не настоявай, Тони, не ме карай да бягам и от теб...

Взе бутилката от ръцете ми и отпи жадно. Устните ѝ горяха.

- По дяволите, как мразя да пия уиски... Повярвай ми, наистина е така, предпочитам вино... Напоследък правя неща, които ненавиждам... И самата аз не мога да се позная...

- От какво бягаш?

Гласът ѝ повтори въпроса ми като ехо.

- От себе си, Тони... Аз играя театър... Тези високи токчета... Усмивката... Походката... Мислят ме за надменна... И силна... Не знаят колко слаба съм всъщност...

Пое дълбоко от никотиновия дим, повдигна леко глава и издиша обръчи сива мъгла.

- Винаги съм искала да бъда като мама. Не пророни и сълза, когато татко ни напусна. А на мен и сега ми липсва. Самотата е трудна за понасяне... През деня съм най-щастливият човек на света... Но вечер... Слънцето угасва... И аз...

Зарови пръсти в разпилените си коси. Не знаех какво да кажа. Маги се изправи ненадейно и погледът ѝ отлетя през разтворения прозорец.

- Ще тръгвам - каза накрая.

- Остани...

- Не мога, Тони, знаеш прекалено много за мен... Утре ще събера нещата си... Не ме търси повече...

- Но аз...

Тя се надвеси над мен и постави пръст върху устните ми.

- Не казвай нищо... Ще развалиш и малкото хубаво, което е останало...

Тръгна към вратата с неуверени стъпки. Спря на място, за да запази равновесие. Повече от всичко на света искаше да изглежда силна в този момент. Изтри безпорядъка в косите си, прокарвайки пръсти през тях, приглади измачкания плат на роклята, която се спускаше ефирно покрай тялото ѝ, повдигна с престорена надменност глава и продължи, открила отново своята увереност сред хаоса на душата си. Олющеното дюшеме на пода простенваше в равномерен такт под ударите на острите ѝ токчета. Малко преди да излезе, забави стъпки, обърна се леко встрани и каза с безразличие:

- Не идвай утре! Ако някога ти стане тъжно за мен, спомни си за случайността...

[iamstonecoldbabyy]

Липсва ми да ти говоря…

Срамежливо да приближавам ръка до твоята, но никога да не те докосвам.

Липсва ми и да си мълчим.

Ти гледаш някъде замислен, а аз гледам към теб, искаше ми се да виждам и чувствам това, което и ти.

Сега говорим и мълчим, говорим и мълчим, защото мина време, а ние се бяхме изгубили, всеки по своя път, търсеше жадно в нИщото, нЕщото.

Сега аз съм надвесила глава над теб, искам да те питам толкова много въпроси, но искам да получа само един отговор на всички тях.

“И ти ми липсваше, търсих, но аз съм го имал, просто го изгубих, защото когато се отдалечи, усетих празнота, усетих загубата на приятел и любим. Изгубих те, а ти винаги бе тук за мен. “

[9-liquid-morphine-9]

Разбрах за теб от хората. Никога няма да успея да напиша всичко, което чувствам и искам, буцата ми е на гърлото и ми пари при всяко поемане на въздух. Разглеждам снимки, намирам една на която съм още дете, 6 години преди да разбера и преди изобщо да се случи. Поглеждам се, напълно нормална снимка, тук сме на кръщенето на брат ти. Качвам нагоре и гледам всичките походи със семейството ти, гледам моретата, гледам усмивката и очите ти, които се смеят и радват на живота. Ти беше първият ми най-добър приятел. Всъщност си и винаги ще си най-добрия човек, когото познавам. Помня старото игрище с тревата и двете огромни футболни врати, което ти обожаваше и ходехме постоянно, а докато стигнем до него слушахме музика от старите телефони. Знаеш ли, че точно там на старото ни любимо място построиха игрище на любимия ти футболен отбор.

Най-добрият човек.

Хващам се, че стискам зъби, когато мисля за теб, което е често, мисля те. Искам да знаеш, че когато ми липсваш винаги те сънувам, но в сънищата ме объркваш. Искам да ми разкажеш какво усещаше, дали знаеше,че аз не знам, защото никой не ми каза? Болеше ли те, за какво мислеше, искаше ли аз да дойда, беше ли те страх? Знам, че искаше да имаш бал и знам с каква кола искаше да бъдеш, но друго не знам. Аз научих от чуждите деца. Тогава ме наръгаха с ръждив нож, това мога да ти кажа аз. Шест години след снимката на която бях дете на абсолютно същото място те видях след като разбрах от другите хора. Видях те да лежиш безжизнен, видях те лилав и син. Ти се усмихваше.

Прости ми, че не успях да те целуна и докосна, прости ми, че ме беше страх от най-добрия ми приятел и от най-добрия човек в живота ми. А ти знаеш ли, че те сложих върху кожата ми, но цветовете ги няма, защото бях още дете и в мазилото имаше алкохол, а не знаех? Знаеш ли, че губя всеки най-добър приятел след теб, знаеш ли, че мразя онази песен и не мога, просто не я понасям, когато я чуя никога не е докрай. Знаеш ли, че се натъпках с няколко вида хапчета, а до мен беше поредната фигура, която ме предаде? Вървях до огромния дървен затвор в който беше и ругаех асфалта по който знаех, че ще мина за последен път с теб, а след това, след това, след този момент живота трябваше да продължи, аз да се върна без теб и никога, никога, никога повече да не мина пътя с теб. Знаеш ли, че аз последна оставах винаги пред най-тежкия камък, който мразя с цялото си съществуване, докато другите са много напред? Знаеш ли, че последна се разплаках от всички? Знаеш ли, че се обвинявах, хората ме накараха да се обвинявам, не знам как да се справям, но продължавам. Най-добрия човек. Ти си първият човек на когото позволявах да ме пази от лошите деца, ти си и единствения човек, който споделяше с мен пакетчето чипс и кутийката сок, а аз знаех, че ти не обичаш да споделяш. Знаеш ли, че другите деца не приемаха и не разбираха твоето положение, избягваха те и ме питаха какво ти има. "Специален е. И много обичлив." Ти си единствения човек, когото познавам, имащ по-голямо сърце от моето. Кажи ми как, как, как да продължавам и да бутам, когато трябва да пазя и помня по-голямо сърце от моето? Нека се пръсне, нека спре, нека си дойда при теб и нека за един безкраен път да сме аз, ти и старата футболна топка. Ти си едната частица от семейството, която липсва и е при втората най-любима частица. Вие бяхте отнети от мен през несъзнателната част от живота ми, твърде рано, твърде малко ожулени колена и скъсани шорти. Ти и той. Третата частица, моята най-любима е още със жизнени показатели, това е твоята майка. И знаеш ли, от години съм в съзнателен период, но сега не мога, не мога да спя на твоето легло, не мога да бъда около твоята майка, а така искам. Толкова се изпълних с яд и гняв и не знам, не знам как да те нося и как да се справям. Но бутам, ритам.

[pishasinqkakvineshta]

На него

Днес ми звънна, не се бяхме чували от месеци насам.

И аз цялата изтръпнах, усетих как светът, който изграждах месеците след като те напуснах, се разпада. Всичко, в което се бях опитала да повярвам, изгуби смисъл моментално.

Разтреперих се и исках да заплача. Защо го направи? Защо ме потърси? Нима това искаше наистина или просто беше поредната роля, в която се опитваше да ме убедиш.

Но да не забравяме, че аз те познавам повече отколкото си и мислиш. Знам кога си истински и днес не беше.

Аз откликнах на поканата ти да се видим. Знаех, че не трябва, но никога нямаше да си простя, ако ти бях отказала. По-добре да бъда наранена от реалността, отколкото от изпуснатото.

Каза ми, че искаш да сложиш край на всичко, но и двамата знаем, че краят бе сложен вече отдавна. Тогава защо? Защо искаше да се видим? Какво се криеше зад маската ти на вече нов човек?

Рязко се върнах в начална позиция, отново слаба, объркана и наранена. За пореден път ти постигна целта си, а аз за пореден път ти се поддадох.

[keeptolking]

Сладост е твоето име.

Прибираш се уморена от работа. Психически изцедена. Емоционално потисната. Събуваш високите си токчета и поглеждаш с тъжен поглед към глезените ти. Нямаш търпение да разхвърляш дрехите по пода. Не издържаш. Тясната пола е пристегнала тялото ти чак до коленете, искаш да се освободиш. Разкопчаваш бялата риза пред огледалото и сама се възхищаваш на гърдите си. На талията. Харесваш гръбчето си, а аз го харесвам, когато го извиваш като котка. И полата пада в краката ти. Поглеждаш бедрата си в отражението. Секси прихванати от жартиера на чорапите ти… а толкова ми се сърдиш, когато ги късам. Събличаш всичко. Обожаваш се гола.

Разпускаш косите си под душа. Горещата вода се стича по женственото ти тяло. Не можеш да спреш да мислиш за мен. Цял ден мислиш за ръцете ми по себе си. Днес докато работеше се подмокри няколко пъти и кръстосваше краката си в опит да скриеш срама си. Не успя да се концентрираш и въобще не ти пукаше за онези статистики. Искаше да те изчукам. Да те обладая. След това искаше да бъда нежен. Да прониквам много, много бавно. Да те изпълвам. И стоновете ти, стоновете…обожавам да ги усещам във врата си. Да ги чувам, докато забиваш ноктите си в гърба ми като хищник.

В банята е плътна мъгла от пара, покриваш гърдите си с пяна, минаваш през коремчето, бедрата и навеждайки се ме усещаш зад себе си. Притискам гърба ти към гърдите си и нежно прегръщам малкото ти момичешко тяло. Толкова си крехка. Побирам те цялата и те скривам от света, мое малко момиче. Целувай ме. Не спирай да ме целуваш. Това чакаше цял ден. И да, още си мокра. Знаеш колко ме дървиш, докато те къпя. Да преминавам всеки сантиметър от тялото ти. И си толкова чиста…а толкова мръсна отвътре.

Много си сладка, докато си миеш зъбите и ме поглеждаш леко, защото те е срам, че те гледам. Нямам търпение да те вкуся, заклевам се. Усещаш лека целувка по рамото, достигаща до пръстче по клитора. Не бързам, знам че го обичаш бавно и много нежно. Виждам удоволствието, изписано на лицето ти. Притворила си очите си. Отворила си леко уста и ме гледаш толкова подвластна, толкова уязвима. Облизвам пръста си. Като мед си.

Увивам те като меченце в хавлията ти, вдигам те на ръце и те пускам лекичко в леглото. Знам, че ти е студено. След малко ще гориш. Разтваряш краката си и ми се усмихваш. Милвам те с нежни целувки. Една. Втора. Трета. Чувам първия ти стон. Не мога да спра да те ближа. Докосвам те съвсем леко с пръсти, толкова си влажна. Топиш се за мен, любима. Не мога да спра да те изпивам. Усещам как се обсебвам от вкуса ти, от гласа ти, от теб…толкова си красива, когато си възбудена.

Поглеждаш ме застанала на колене, мога да видя цялата порочност в света, събрана в погледа ти. Целуваш боксерките ми, леко ги закачаш със зъби. Започваш да ме обожаваш по твоя начин. И си толкова възбуждаща, гледайки ме в очите. Нагло отнемаш задръжките ми и ме даряваш с такава сладост. Смучеш, ближеш и не спираш да целуваш. Мъжкият ми тембър отеква в стаята. Не мога да се владея. Владееш ме ти.

Капеш. Прониквам в теб толкова леко. Усещам как ме обхващаш плътно. Движа се бавно, за да ти е сладко. За да мънкаш, толкова си брутална, когато ти е сладко. Събираш чаршафа в юмруците си. Не можеш да се владееш. Крещиш. Тялото ти се огъва. Гръбнака ти се е извил по най-женствения възможен начин, а дупето ти е вирнато, за да ме дразниш. Толкова обичаш да ме дразниш. Ужасно мръсна си. Нагла.

Обладавам те. Усещам как се разтичаш заедно с душата си в ръцете ми. Облизвам гърдите ти. Тихо. Запушвам устата ти, чуваш се през три етажа. Не спирам да ближа. Не спираш да го стискаш, да се стягаш. Хапеш ме, хапеш ръцете ми, врата ми, устните. Капка кръв се стича по издрания ми гръб. Спри да крещиш, че искаш да те чукам, тази нощ ще ти нося сладост, но утре ще си го получиш.

Ти си откачена жена, любов. Гледаш ме като сърничка, като демон, а в следващия момент си толкова необуздана. Провокирай ме. Обожавам те. Напълно луда си. Цялото ти тяло настръхва. Усещам как течеш и пръскаш. Цялото легло е мокро. Гореща си. Нежна. Мръсна. Невинна. Хвани се за раменете ми. Ти си раят. В теб е раят ми. Стоновете ни се преплитаха в тъмнината.

Ръцете ти и за момент не спряха да ме изучават. Познаваш ме. Усещаш последното проникване. Дълбоко. Събирайки косите ти в ръцете си, изнемогвам върху теб. Дишането ми тежко. Не, не се притеснявай… по-добре не съм бил. Гърбът ми щипе.

Трепериш, мъничкото ти тяло не може да се справи с удоволствието.

Ела тук.

Пица или рунд две?

[lora-ns-world]

,, Той каза: – На мен ми харесват много жени. Аз не мога да бъда само с една. В отговор тя се усмихна. Той каза: – Аз съм си аз. Аз съм свободен и не дължа никому нищо. Тя запали цигара и сведе поглед. Той каза: – Харесвам жените, които ме разбират и ценят моята свобода. И нямам намерение да променям каквото и да е. Тя се подсмихна и издиша струйка дим. Той каза: Нека се позабавляваме, харесваш ми. Тя загаси цигарата и го погледна право в очите. Той разбра, че тя няма нищо против. Той попита: - Сигурно си била с много мъже? Тя го прегърна и силно се притисна в него. Той попита: – Добре ли ти е с мен? Тя затвори очи и го целуна. Тръгвайки си на сутринта, той й каза: - Всичко беше невероятно, само нека си остане между нас. Тя протегна ръка и изтръска невидима прашинка от рамото му. Той каза: - Ще ти звънна някой ден. Тя кимна и захлопна вратата. Обади й се вечерта на същия ден. Нямаше я в къщи. Успя да се свърже с нея по мобилния едва късно през нощта. Тя му позволи да дойде в дома й чак след седмица. Той попита: – Е, как се забавлява без мен? Тя се усмихна и му предложи кафе. Той й звънеше почти всеки ден. Понякога тя просто не вдигаше слушалката. Той идваше при нея, когато тя му разрешаваше. Тя не обясняваше защо поканите бяха толкова редки. Той разбра, че иска да бъде с нея. Нервничеше, когато тя не отговаряше на позвъняванията му. Той излизаше от кожата си, когато разбираше, че са я виждали с друг. Той искаше за тях двамата да знаят всички. Тя беше против. Той пристигна с огромен букет кърваво червени рози. Тя прие цветята, но го помоли повече да не идва без покана. Той искаше да я помоли да стане негова жена. Тя каза: – Аз съм си аз. Той запали цигара. Ръцете му трепереха. Тя каза: – Аз съм свободна. Изведнъж му стана студено. Тя каза: – Не дължа никому нищо.

Стори му се, че сърцето му спря.

Тя каза: – И нямам намерение да променям каквото и да е..."

От Интернет.

[moution]

Предателство.

Уби всичко,в което някога вярвах и се надявах за нас.

Ако това ти беше целта и искаше да порасна,значи успя.

[slimarka]

“Достоевски завършва книгата си, в която описва душевното състояние на един луд, със следните думи на лудия:

“Аз”, казва лудият, казах думите, които ти искаше да кажеш, но не можа.

Направих нещата, които ти искаше да направиш, но се въздържа.

Докато ти бавно се убиваше, защото беше умен, аз живях пълноценно.

Мислиш ме за луд..!

Аз пък си мисля, че ти си мъртвец.”

- Nazım Hikmet

[lorasfeelings]

Любовта ти се появи неканено. Аз не я исках. Но тя дойде. Влезе без да пита дали може да остане.

В началото беше една нова и чужда емоция. Някак далечна от мен. Ти бързаше, искаше да вземеш всичко от мен. Искаше да бъда само твоя. Да се отдавам изцяло. И точно това направих, приех и се слях с нея.

Сега е моят въздух, сега е всичко, от което имам нужда. Защото е точно твоята, защото е от теб.

[vasetovp]

Знам, че я обичаш.

Иначе нямаше да си с нея. Но да я обичаш не е достатъчно. Трябва да умееш да я караш да се чувства обичана.

Спомни си какво изпита, когато я видя за първи път. Тя беше всичко, което искаше. Всичко, за което беше мечтал. Погледът й, духът й, нейната независимост и сила, мечтите й… в нея имаше нещо, което не беше срещал в друга жена.

Но най-вече те плени със своята детска наивност. С доверието, с което те гледаше. С начина, по който ти се доверяваше. С това, че не се преструваше. Че беше истинска. Че беше себе си.

Не убивай това в нея. Не убивай нея.

Начинът, по който се държиш с нея, определя начина, по който тя вижда себе си. Не й позволявай да си мисли, че нещо в нея не достига. Не й позволявай да се подценява и принизява. Не й позволявай да забрави красотата, която носи в душата си.

Не се опитвай да я променяш. Не се опитвай да я моделираш. Не я убивай.

Тя ти подари сърцето си. Пази го. Откри душата си за теб. Не я тъпчи. Подари ти мечтите си. Не ги опорочавай.

Бъди до нея. Приеми я. Усети я. Но не я променяй. Не я убивай.

Тя няма нужда да бъде “поправяна”. Иска само да бъде разбирана. Чувана. Усещана.

Не я карай да крие чувствата си. Не я карай да се срамува от сълзите си. Не я карай да маскира слабостта си.

Позволи й да бъде себе си – ранима и корава, наивна и зряла, дете и жена. Позволи й да бъде това, което е – несъвършена, различна, истинска.

Затова, ако я обичаш, не я убивай. А просто я обичай.