#танатос

[olefireval]

Just made Zagreus dark mode + lyra (Orpheus would be proud!) and what I got:

-

Так давно не малювала фан-арт, хочу ще-е-е! Наступний буде Танатос, бо я його обожнюю - всі амброзії йому

[stasikiero]

ОКЕЙ, ЗГАДУВАЛА ЯК МАЛЮВАТИ ОЛІВЧИКАМИ 🥺

ЦЕ ТЕЖ ТАНАТОС, ТІЛЬКИ З ДОВГИМ ВОЛОССЯМ 😭🤧💕💕💕

[warushka]

✌ Истории пока сильнее в первом Hades

Второй ещё в альфа-доступе, играю активно, наблюдаю и жду. Ещё не ясно, затмит ли он для меня историю взаимоотношений Танатоса и Загрея. Драмы там намного больше, а её я люблю 😈

Загрей умирал множество раз, уверена, успел стать хорошим знакомым Мороса. Танатос, хотя и смерть, но ужасные гибели его возлюбленного вне его юрисдикции. Да, Загрей восстанет из кровавой купальни, и кажется, что очередная смерть никак не тронет сына Аида. Но не думаю, что Танатосу легко было наблюдать со стороны и не вмешиваться.

Та же Мелиноя ни разу не умирала, ни разу не была жертвой Мороса. Ей проще 🧿

[serotonin-go-brrr]

так, ладно, вот теперь начнём, пожалуй

о, кстати

моя текущая фиксация это "Кот в сапогах: Последнее желание" и местная персонификация смерти в частности(полагаю что никто не удивлён, с момента выхода фильма половина интернета такие, лол)

хотя помимо того что Смерть, ну, реально хорошо написан И имеет эстетически приятный дизайн я впринципе очень легко ловлю фиксации на этот тип персонажей(однако Танатос из Hades переоценён /hj), так что...

в любом случае корабль deathpuss заставляет мой мозг генерировать серотонин, а он в наши дни на дороге не валяется так что я планирую выжать из этой фиксации всё что она мне сможет предложить до тех пор пока снова не впаду в апатию /hj

(ещё наверное сразу стоит предупредить, что моя интерпретация их динамики может немного отличаться от общей картины в фандоме. для меня это не проблема, но вдруг для кого-то будет)

[1anavoron]

«Хьюстон, Хьюстон, вы нас слышите?» - это осыпаная премиями повесть, считается одним из первых образцов космической НФ, пронизанной феминистическими идеями.

Короткий пересказ:

Отряд трёх астронавтов-мужчин, которые сбились с курса на обратном пути домой, были перехвачены космическим кораблем, которым управляют только женщины. 

Как позже оказалось, они попали в черную дыру, и оказались в утопическом будущем, где на Земле после эпидемии остались лишь женщины. Перестроив лад правления они научились размножаться клонированием и жить без войн и мужчин, что вводит в шок астронавтов из прошлого.

Разбор:

Три главных героя представляют разные виды мужественности и, следовательно, три разных подхода к гендерным отношениям. Лоример — это парень, который действительно видит, что происходит, у которого есть объективная перспектива перед лицом женского общества (именно от его лица идёт повествование. Он устойчивый середнячок, который даже сам себя характеризует как недоумник-недомачо.

Дейв - типичный маскулинный мужик, который видит в женщинах потерянные души, а себя — в чем-то вроде христианского миссионера.

Бад - видит женщин исключительно в сексуальном плане.

Почти во всех рассказах Типтри переплетается "эрос и танатос" будь это смерть всех мужчин или всей цивилизации, но в этом рассказе раскрывается тема феминизма, из-за чего его называют "сепаратистской феминистичной утопией".

Но помимо этого, в "Хьюстоне" есть и актуальная сейчас тема так званого "возвращения со звезд", или как я это называю "эмигрантская депрессия", ведь эмоции персонажей можно описать ощущением, когда что-то памятное и родное изменилось, а ты нет, и в голову бьётся осознание того, что как раньше уже не будет.

Поэтому неудивительно что неоправданные ожидания и смена парадигмы главных героев вылились чуть ли не в хаос, где один бегает с распятием и пистолетом, грозясь всех убить, другой кого-то насилует, а третий просто сидит в прострации и не понимает что делать.

"- Мы защищали, обеспечивали вас и ваших детей. Думаете, это было легко? Мы вели бесконечную войну за ваше выживание! Вот почему мужчина груб...

- Насколько мне известно, женщин и детей вам приходилось защищать главным образом от других представителей мужского пола."

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Случайната закономерност

С появата на първата книга с разкази „Трудно дишане“ от младия Палми Ранчев, през далечната 1993 г., та и до днес всяка негова книга е събитие. Така е и с тази последна книга, която излезе буквално преди седмица – „Случайни срещи и запознанства“ (издателство Фама 1). Написа за „въпреки.com” Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

И когато през 1993 г. всички  трудно дишахме и въздухът  не достигаше, сега 31 година след това разказът си остава любим жанр за Палми Ранчев. Фак��ът, че той има досега 5 книги с разкази и новели, ни отправя към равносметката, че кратките истории, които създава на белия лист са едни от предпочитаните му жанрове.

Кратката визитка на Палми Ранчев гласи: Палми Стоянов Ранчев е български поет, белетрист, сценарист. А връзката с бокса прави Палми Ранчев този, който дава колорита на българската литература, както това направи Хемингуей за американската.

Мотото към новата книга ни въвежда недвусмислено в това, което авторът иска – диалога с неговото Алтер его и със света навън:

„Богът на Случайността отново се намеси. Лишил ме от молитвата, с която в продължение на много години му засвидетелствах преклонението си, сега безгрижно се забавляваше. Дори направо си играеше с мен.“

Редове от  „ТОЗИ БОГ ИМА ЧУВСТВО ЗА ХУМОР“

Бог винаги ще заема важно място в житейското и писателското ни Битие. Преди време Радослав Бимбалов нарече всеки от нас „Подобие мое“, като въображаемо обръщение на Бог към човешкия род.

Но за мен е по-интересна тезата на Якоб (Джейкъб) Леви Морено – създателя на психодрамата, който в специалния си театър във Вашингтон, с три балкона, на които се разполагат съответно ангелите и Бог, казва една знаменита фраза: „Ангелите също имат Несъзнавано“. Тези думи създават един невъобразимо по-богат, сложен и широко скроен образ на Небесното царство.

Майка Тереза, казва, че как��ото и да правим имаме работа само с Бог, че основното не са отношенията с хората, а отношенията ни с Бог.

А сръбският владика Николай Велемирович ни подсеща: „По който и път да вървиш, ще срещнеш Бога. Напразно бягаш от Бога; не можеш да се скриеш. Той, наистина, няма да те гони, но ще те чака. Той няма да те чака само там, където си Го оставил. Ще те чака по всички посоки и краища на света.“

На премиерата на книгите на Палми Ранчев - стихосбирката „Под шапката на скитника - подреждане на уличните безпокойства” (Изд. Scribens) и романа „Хаосът в играта на джаги” (Изд. „Жанет 45”) в Театралната зала на Софийския университет, март 2023

С подобно чувство озаглавих и текста си с оксиморона „Случайната закономерност“. Това ме отпраща и към асоциацията, „че най-хубавото на принципите ни и Свръх-Аза ни, който може да е много строг и жесток към нас самите е, че принципите могат да се нарушават“.

Всъщност, и квантовата физика доказа случайната закономерност.

Новата книга на Палми Ранчев съдържа 27 неиздавани досега разказа.  Дали тази книга не ни разказва във всеки от ескизите си за нас и Бог. Защото Бог живее във всеки от нас и всичко в живота ни е една случайна закономерност – срещите ни, запознанствата ни – случайни или закономерни ли са… Неслучайно индийският поздрав при среща на двама души е: „Намасте“, което значи „Поздравявам Бога в теб“.

Разказите на Палми Ранчев в тази книга можем да сведем и до краткото обобщение: Един мъж и една жена (спомняме си френския филм на Клод Льолуш от 60-те години с това заглавие). Светът се върти около няколко клишета, или основно около нагоните Ерос и Танатос. Както и да го живеем този живот, основното е любов и смърт – две еднакви по сила изживявания.

Палми Ранчев в тренировъчната зала по бокс в Дианабад, 2014, снимка: Стефан Джамбазов

Талантът на Палми Ранчев е, че от една обикновена случка той прави нестандартна история, разказва кратко съдби и ни подсеща, че в отношенията на един мъж и една жена има безброй варианти. Всяка любов е нова и ние я започваме, като нещо ново. Дори старите любови възстановяваме с нова надежда. Палми написва тези 27 разказа с усещането, че има още нещо ново, което може да каже за любовта, а това може да направи само един голям писател. Както винаги и което е казвал Палми Ранчев в интервютата си, и тук в новата книга сюжетите се въртят и допълват около две основни чувства – любовта и самотата. Ние се хвърляме във водовъртежа на една нова любов, за да заглушим самотата в нас.

Затова разказите на Палми Ранчев са и изконни, и модерни. Авторът винаги пише със сърцето си, с пръсти върху пулса на времето и усеща всички пароксизми на човешкото състояние и съвремието. Тук е и човекът, като индивид, и обществото, като спасение и същевременно като заплаха. Нека си спомним Сартр: „Адът, това са другите.“

 Затова тези разкази са надвременни. И над всичко е Бог, с неговото чувство за хумор.

Дали това ще са Ева и Емил от „Понякога е твърде сложно“, които ще се срещнат за кратко в един непознат, случаен град за Емил. Героите на Палми Ранчев са емблематични, често аутсайдери, понякога импулсивни и непредвидими. Както ще каже Емил за решението си: „Не се учуди на желанието си да слезе от влака. Без да знае името на спирката. И без конкретна цел. В неочакваното решение и неизвестността, поне за Емил, съществуваха достатъчно основания да го направи“.  Дали това да си обикновен, каквито са и другите, е добре или е симптоматично, че искаш да почувстваш, че просто трябва да направиш нещо за себе си и със себе си. А Ева също ще потвърди: „Че винаги се е доверявала на случайността и първите впечатления“.

Палми Ранчев /д/ и проф. Боян Биолчев /л/ в Театралната зала на Софийския университет, март 2023

Или героите ще са Маргарет и чернокожият Енцо в Италия („ Любов или търпеливо учудване“), където тънката граница между любов и омраза е едва доловима и състоянията не са статични, а преливащи едно в друго. Това връзка ли е или хората си остават напълно чужди. В този разказ има и още един герой – един професионален фотоапарат. И от този предмет Палми Ранчев прави една майсторска фикция – разиграва фабулата така, че ние да приемем на вътрешната си душевната сцена двама герои, които могат да завихрят въображаем дори цял продължаващ роман.

Важен нюанс в разказите е и нежността: да докоснеш другия нежно, едва и деликатно по рамото или бузата, да го гледаш с възхита или полуусмихнато. Всичко това е приемане и предразполагане.   Но авторът ще остане до тук – до ескиза, до щриха, до лаконичността на кратките изречения и ще остави на читателя да дописва. Важното не е, че Палми Ранчев не ни дава отговорите, а че задава правилните въпроси.

Умоподбудителни са и заглавията на тези 27 разказа: „Звукът“, „Безразличието на дърветата“, „Любовната двойка и цигуларите“, „Въпроси за разрешаване“,…

Екзистенциалните теми в разказите на Палми Ранчев са загатнати само леко, ненатрапливо и деликатно. Те ни отпращат отвъд, уж, на пръв поглед катадневните случвания – срещи.  От ��реза, който къде по-деликатно, къде по-драстично прави Палми Ранчев на социалното ни обкръжения се раждат класическите му разкази, които винаги носят отзвука на хуманността.

Палми Ранчев при получаване на Първа награда в категория Проза на Портал „Култура“, 2019 за сборника с разкази „Тази вечер нищо не е случайно” („Жанет 45“, 2018), снимка: Стефан Джамбазов

Има един разказ, посветен от Палми Ранчев на приятеля му – поета Маломир Николов – „Императрицата“, (а и не само този разказ), който би правил чест на всяка световна антология на късия разказ. Героите са – мъж и жена, които се запознават при изхранването и съществуването си от контейнерите. Този разказ е и много кинематографичен. Пак казвам – това е класика. Класика, която вълнува и докосва и най-дълбоките ни душевни пластове. Надявам се, дори и при хора, с по-закърнели сетива.

Героинята, клошарка, с прозвището „Императрицата“ ще каже в края на разказа, много от това, което всички имаме метафорично в живота си: „Отдавна беше свикнала да приема като очаквани изненадите. Понякога бяха прекрасни, друг път – отвратителни. Често не успяваше да ги разбере. Напоследък дори не се опитваше. Дотогава беше приятно, че повдигне ли глава, го виждаше. Не е сама. Знае кой е, той също я познава. И даже, ако повече никога не проговорят. Достатъчно е, каквото бяха си казали.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и личен архив

[the-world-of-books23]

Герои: Человечество и чудовища. Поиски и приключения

✍🏻Стивен Фрай

Жанр: мифы, легенда, эпос

Возраст: 16+

"Вторая книга античного цикла Стивена Фрая. В ней речь пойдет о героях и их подвигах. Фрай блестяще пересказывает драматические, смешные, трагические истории. Ясон и Геракл, Персей и Орфей, Эдип и Беллерофонт. Загадки, погони, сражения, невероятные головоломки, убийства и спасения. «Герои» – это истории о тех невероятных подвигах, глупостях, актах отчаяния и храбрости, на которые мы, смертные, способны, если уж очень припечет.

«Героев» можно считать продолжением книги «Миф», где я изложил историю начала всего на свете, рождения титанов и богов и сотворения человечества. Чтобы разобраться в книге «Герои»— и, надеюсь, получить от нее удовольствие, — читать «Миф» необязательно, однако многие сноски отошлют вас к изданию «Мифа», то есть к соответствующим страницам в нем и к историям, персонажам и мифическим событиям, изложенным в предыдущей книге, где с ними можно познакомиться во всех подробностях. Некоторым кажется, что сноски отвлекают, однако многие читатели сообщили мне, что в первой книге им постраничные примечания понравились, а потому, надеюсь, под настроение и с удовольствием вы в них разберетесь и здесь. Да-да, некоторые греческие имена способны заморочить голову не на шутку — все эти дилеммы «К» или «С», «Ф» или «Т», нужны в конце «-ОС» или «-ИС» или «-ЕС» или нет. Современных греков ошеломит, что? мы вытворяем с их чудесными именами, а немецкие, французские, американские и другие читатели от предложенных мною вариантов растеряются. Но это именно варианты, не более… нравится вам Тефида или Тефия, Танатос или Танат, Тесей или Тезей — персонажи и их истории от этого не меняются. Стивен Фрай "

[beloved-of-storms-and-sands]

Хоть мой блог и создан для определённых Богов, полагаю, я использую в своей практике синкретизм. Сейчас у меня вот что есть, начиная с тех, у кого меньше всего, заканчивая теми, у кого больше всего:

Духи животных самые простые – несмотря на то, что у них есть много трактований в их символизме, у меня есть есть несколько основных, что я использую, остальные реже. Стоит отметить, что абсолютно у всех духов есть одно общее – то, что они означают трансформацию, и, также, что их основные функции нужно осознавать в самом широком их понимании.

Бабочка и Мотылёк часто имеют одинаковый символизм, и, в моём случае они духи дорог, путей и путешествий. Бабочка больше связана с физическими, в то время как Мотылёк с нематериальными, но оба имеют связь и с духовными.

Змея – дух лечения и исцеления, как физического, так и любого другого.

Беркут – дух силы и свободы.

Глубоководный удильщик – скрытое и выживание/приспосабливаемость. С учётом того, что про Глубоководных удильщиков ничего нет, это было весело узнавать.

Теперь Боги.

Ак Ана и Умай Ана одни из тех, с кем у меня синкретизма нет. Они сами по себе Богини многого, особенно Умай. Могу лишь сказать, что когда я ищу акты подношения и сами подношения, для Ак Ана я ищу что-то связанное с водными Божествами, а для Умай Ана что-то связанное с Божествами природы и семьи/женщин/детей.

У Тартара это Плутос, Бог богатства и сокровищ. Также надумывается Аид/Плутон. Он появился в моей практике недавно, но уже что-то да узнаю.

У Эреба это Его римский коллега Скотус, а так ещё Гарпократ и Танатос/Морс/Летум, но, в основном, именно Гарпократ.

У Нюкты уже побольше. Это Её римская коллега Нокс и скандинавской Нотт, а также Гекатой/Тривией и Гипносом/Сомнусом, в основном именно с Гекатой.

Эйлистри уже интересно. У неё много доменов. Её создатели сами признавали, что брали Её образ с Артемиды, так что отсюда пошло поехало, ведь Артемида – Богиня многоликая. Сейчас у неё синкретизм с Артемидой/Дианой, Селеной/Луной, Афродитой/Венерой, Гефестом/Вулканом и Музами.

Ша – дух моей души, с которым я больше всего себя ассоциирую. Являясь зверем Сутеха, он перенял многие Его качества, однако суть Ша остаётся звериной. Скажу лишь то, что всё что можно приписать Сутеху, можно приписать и Ша.

Для Сутеха припасено больше всего, ибо Его удалось мне увидеть с множества сторон. Ввиду Его разнообразных доменов и ликов, можно собрать много чего. Начну же.

Арес для аспекта войны, Гермес для аспекта иностранцев и иностранных земель, Локи и Эрида/Дискордия для аспекта хаоса, немного Зевса/Юпитера и Тора для аспекта гроз и бурь. Помимо этого, меня интересуют исторический синкретизм с Ним, что включает в себя Ра, Атумом, Херу-са-Асет, Ашем, Баалом и Тифоном. И, в общем, не связаные с Его аспектами, есть синкретизм с Дионисом/Бахусом и, в последнее время, есть интерес в Люцифере.

В общем, какая-то каша, которую мне нравится разгребать. Думаю, в скором времени определюсь.

[ao3feed-gav900]

танатос

https://ift.tt/xGU6oWr by Kotyatin перед тобой мерцают миллиарды крошечных лампочек, собираются в бесконечные картинки. Words: 1480, Chapters: 1/1, Language: Русский Fandoms: Detroit: Become Human (Video Game) Rating: Teen And Up Audiences Warnings: No Archive Warnings Apply Categories: Other Characters: Gavin Reed, Upgraded Connor | RK900 Relationships: Upgraded Connor | RK900/Gavin Reed Additional Tags: Implied/Referenced Character Death, Discussions of death, Death Themes, Animal Death, sorta - Freeform, Failed Android Revolution (Detroit: Become Human), Mental Breakdown, Experimental Style, Lowercase, ЛАПСЛОК ПОВТОРЯЮ ЛАПСЛОК, POV Second Person

[dariapestovapoetry]

Our society tends to regard as a sickness any mode of thought or behavior that is inconvenient for the system and this is plausible because when an individual doesn't fit into the system it causes pain to the individual as well as problems for the system. Thus the manipulation of an individual to adjust him to the system is seen as a cure for a sickness and therefore as good.

— T. J. Kaczynski

Сумáх та хвої смак;

Слід тоне там, де сойка,

Кричала над струмком.

Підлісок гомонить, а вітер — ген! — співає.

Тут кістки у пісок зітруть різці Еона.

Тут кістки у пісок зітруть зубці машини

У бітумній смолі, у нафтовому чаді,

Крізь коловерть систем, які веде Танатос.

Ресурс? Прогрес?

Земля! —

Ось, що потрібно людям.

Чинити гвалт,

Воліти! —

Ось, де потік життя.

Та вмить сестра-сосна

До вуст моїх торкнулась,

Мовляв: "Мовчи, дитя!

Мені ще довго жити!"

Як з Волденських ставків,

Торó безсмертний дух,

В моїм струмку говорить,

А з ним — всі мудреці

Простого в лісі трибу:

"Це — дикість. Ти — не гість.

Твій дім — зелений бескид,

Біом, який звучить,

Який смакує, пахне,

Сплітається в тобі,

Так, аби кожен бачив,

Так, щоб живий відчув:

Це місце має душу".

Сосна до моїх вуст

Бентежно доторкнулась,

Мовляв: "Кричи, дитя!

Навчись щасливим бути".

І я, мов Унабомбер, хочу піти у ліс,

Хочу писати книгу і вірити, що хтось

Зуміє зупинити бездушний хід машин.

***

Та хто, якщо не я?

Кому щасливим бути?

Кому іще воліти?

[stasikiero]

Та́натос, Та́нат — у давньогрецьких міфах був богом, уособлення смерті, син Нікс (Ночі), брат-близнюк бога сну Гіпноса. Танатоса рідко зображували в мистецтві без свого брата-близнюка Гіпноса.

Танатос уосблює виключно мирну смерть, тоді як кровожерливі богині Керес втілювали насильницьку.

[retrociema]

Операция "Младший брат"  - триллер, пародия Италия 1967 Нил Коннери, Даниэла Бьянки

Когда лучший секретный агент Британии оказался недоступен, руководитель разведки коммандер Каннингем призывает ему на замену младшего брата - пластического хирурга доктора Нила Коннери. Новичку противостоит террористическая организация "Танатос" во главе которой стоят Альфа и Бета, а помогает ему роковая крастока Майя.

#триллер #шпионы #пародия #киноклассика

Выпущено: Италия, Produzione D.S. (Dario Sabatello) Режиссер: Альберто Де Мартино В ролях: Нил Коннери, Даниэла Бьянки, Адольфо Чели, Агата Флори, Бернард Ли, Энтони Доусон, Лоис Максвелл, Якуко Яма, Франко Джакобини, Ана Мария Ноэ

Перевод: Авторский (одноголосый закадровый) - Алексей Яковлев

Это снятое на пике популярности Бондианы подражание может похвастаться фантастическим актерским списком - все перечисленные актеры играли в настоящей Бондиане. А Нил Коннери - младший брат Шона Коннери. На тот момент это был единственный доступный вариант этого фильма с переводом - в сети.

[holovatenko]

Росія – це цивілізація Танатоса, Україна – цивілізація Ероса | МИ І ВОНО by Локальна історія Чому можновладців, а особливо диктаторів, так часто сексуалізують? Від чого збуджуються імперії? Чому в Росії перемагає Танатос? П'ятий епізод терапевтичного подкасту "Ми і Воно" про те, що зробило українців такими, якими ми є. Розмови з психоаналітиком, перекладачем та літературознавцем Юрком Прохаськом веде журналіст та редактор Володимир Семків.

[a-child-of-chaos906]

"Как найти покой?"

Первые три Бога, которым я задаю этот вопрос, одаряют меня улыбкой. В самом Их имени чувствуется сила, одни из самых древних, одни из Создателей. Небо, Земля, Вода, Боги мира.

"Посмотри вокруг себя," – сказал Көк Тенгри. Один Его глаз – Солнце, второй – Луна. – "Что ты видишь?"

"Это наши творения," – отвечает Ұмай Ана за своего мужа. С Её словами растёт лес, спеют плоды. – "От маленького жучка до древних степей."

"Ты, и подобные тебе тоже," – кивает Ақ Ана. С Её дыханием двигаются волны и бегут ручьи с гор в общий океан. – "Так что наш ответ прост."

"Будь в единстве с нашими творениями, с миром и природой. Не обижай их и помогай им, и ты найдёшь покой," – промолвили Боги, в Их словах чувствовалась любовь.

"Как найти покой?"

Вторые Боги, которым я задаю этот вопрос, переглядываются. В Их ладонях нежность, на крыльях лёгкость. Они похожи, что порой не отличишь. Два брата, Сон и Смерть, Боги отдыха.

"Чего ты ждёшь, когда закрываешь глаза под одеялом?" – по доброму улыбается Гипнос-Сомнус. Его голос словно колыбельная. – "Чего ты ожидаешь? Нового дня, того, что ты проснёшься. Того что вновь вкусишь еду, того, что вновь вернёшься в постель."

"Верно," – соглашается Его брат, Танатос-Морс. Его руки провели множество душ, а глаза видели человеческую суть. – "Каждый вечер ты засыпаешь, не зная, откроешь ли глаза на следующее утро. И всё же под конец дня ты урезаешь сон, отказываешься от еды и воды, а в голове твоей жестокие мысли. Жизнь скоротечна, однажды мы встретимся не так, как сейчас, и это будет последний раз, поэтому не относись жестоко к себе."

"Будь в единстве со своим телом. Всё это время лишь оно будет ря��ом с тобой, даже если и будет меняться со временем и под твой вкус. Дай ему любовь и понимание, и ты найдёшь покой," – промолвили Боги, в Их словах чувствовалась любовь.

"Как найти покой?"

Третьи Боги, которым я задаю этот вопрос, смотрят вдаль. Одни из самых древних, те, о ком многие забывают. Они всегда существуют рядом, Они сильны и неразлучны, без одного не может быть и второй. Тьма и Ночь, Боги теней.

"Не боишься ли ты, выключая свет?" – поинтересовался Эреб-Скотус. Его тела не разобрать в Его Тьме, но Его голос отчётливо слышно. – "Подумай и скажи, не играет ли твой мозг с тобой в игры, стоит остаться в темноте?"

"Да и в одиночку ли ты там остаёшься?" – покачала головой Нюкта-Нокс. В Её волосах виднеется Млечный Путь, в Её глазах танцуют звёзды. – "Что страшнее, остаться не одному или остаться одному? Очень многие бояться во тьме не созданий ночи, а самих себя. Своих мыслей, своего прошлого, настоящего и будущего."

"Будь в единстве со своим разумом. Относись к нему с терпением. Пусть, входя во тьму, он будет твоим союзником, а не врагом. Пусть он будет твоим оружием и щитом, и ты найдёшь покой," – промолвили Боги, в Их словах чувствовалась любовь.

"Как найти покой?"

Четвертый Бог, которому я задаю этот вопрос, смеётся. Вокруг слышится лай, шипение, цокот копыт и голоса. Его много, Он разный. Он есть во многом, быстрый, непостоянный, но знающие видят Его там, где был и есть Его след. Озорство, Бог смеха.

"Ох, радость моя, ты помнишь, как твоя душа с нетерпением ждала тех дней, когда ты и твои друзья смогут выехать в город?" – Локи откинулся назад, Его кудри и косички расплескались языками пламени по траве, а разноцветные глаза повернулись в сторону Его семьи. – "Я знаю, ты помнишь те дни. Когда вы гуляли, когда вы заходили в твою любимую кофейню. Как в твоей голове осели походы в горы с твоим отцом, как остался вкус замороженного йогурта, что ты и твоя мама ели, как ты помнишь шерсть своих питомцев под пальцами."

"Будь в единстве со своей семьёй, с теми, кого ты любишь. Будь то через кровь, или найденную семью. Разделяй воспоминания, смейся, живи, помни. Будь тем, кто любит и буть тем, кого любят, и ты найдёшь покой," – промолвил Бог, в Его словах чувствовалась любовь.

"Как найти покой?"

Последний Бог, кому я задаю вопрос, поворачивается. Его волосы – красное закатное Солнце, в Его глазах сияет алый. Тот, кто доль��е всего со мной, кто помогал расти и растил Сам, кто звал к себе, кто принял, любил и защищал. Пустыня, Бог хаоса.

"Я не первый, кому ты задаёшь этот вопрос," – говорит Отец, Сутех. За окном идёт дождь, Его присутствие со мной. – "Все Они правы, но ты можешь быть в единстве с природой, но при этом загрязнять и уничтожать её. Ты можешь быть в единстве со своим телом, но продолжать быть жестоким к нему. Ты можешь быть в единстве с разумом, но при этом наказывать его за мысли. Ты можешь быть в единстве с семьёй, при этом делать им больно."

Он подошёл ближе. По позвоночнику пробежалась дрожь, вместе с дальним звуком грома. Он садится, чтобы наши лица были на одном уровне.

"Выбора всего два. Или жить в хаосе, подобному которому я сражаюсь каждую ночь, или жить в единстве."

Он обводит руками вокруг:

"Единство с природой даст тебе дом. Небо благословит облаками, Земля злаками, Вода жизнью. Люди научились любить других существ, помогать им, заботься о них, жить бок о бок, не делая природе больно. Сейчас другие времена, но это нужно продолжать делать, даже если это что-то маленькое."

Он обводит руками мой силуэт:

"Единство с телом даст тебе силы. Ты владелец своего тела, маленький дух или Бог, и это твой храм. С самого рождения этого храма он рос и лишь тебе решать, что с ним делать, как украшать, как изменять. Но его никогда нельзя оставлять без заботы. Мыть и проверять, всё ли в порядке. Иначе храм рухнет. Это может занять время, порой долгое, прежде чем ты найдёшь, что самое лучшее для твоего храма. Когда, по истечении времени, Сон и Смерть придут за духом, в твоём храме будет история."

Он указал на мой лоб:

"Единство с разумом даст тебе спокойствие. Ты научишься думать и рассуждать, оно даст тебе опору. Тебя будет сложно обмануть. Тьма и Ночь не будут пугать тебя своей бескрайней чернотой – ты будешь знать себя, свои страхи и достоинства, свои механизмы. В следующий раз, оставшись в одиночестве, у тебя будет лучшая компания в виде лучшего собеседника и человека – тебя."

Он положил руки на мои плечи:

"Единство с семьёй даст тебе любовь. Будь то мурлыканье кота, завтрак с родственниками или смешная картинка от друзей. Они дают тебе напоминание о том, что ты заслуживаешь любви, Озорство напомнит, о чём можно смеяться. И, не забывай, что ты тоже даёшь им любовь теми способами, которыми умеешь, то что в тебе до сих пор есть то, что движет вперёд, что греет сердце, когда видишь улыбку других."

Одна Его рука ушла с моего плеча:

"Но ничего из этого не будет иметь смысла, если ты не сделаешь самое главное. Ты не переживёшь ни одну бурю, сломаешься от первого порыва ветра," – свободная рука Отца указала на моё сердце. – "Пока ты не найдёшь покой в самой себе. Вот именно тогда ты и найдёшь покой."

Это были слова последнего Бога. В Его словах, глазах, в самом Его присутствии чувствовалась любовь.

"How to find peace?"

The first three Gods I ask this question give me a smile. One can feel the power in Their very name; They are one of the most ancient, one of the Creators. Sky, Earth, Water, Gods of the World.

"Look around you," – said Kök Tengri. One of His eyes is the Sun, the other is the Moon. – "What do you see?"

"These are our creations," – Umay Ana answers for Her husband. With Her words the forest grows and the fruits ripen. – "From a small bug to ancient steppes."

“You, and people like you too,” – Ak Ana nods. With Her breath, waves move and streams flow from the mountains into the common ocean. – "So our answer is simple."

“Be in unity with our creations, with the world and nature. Do not offend them and help them, and you will find peace,” – said the Gods, in Their words one could feel Love.

"How to find peace?"

The Second Gods, to whom I ask this question, glance at each other. There is tenderness in Their palms, lightness on Their wings. They look so similar that sometimes you can’t tell Them apart. Two brothers, Sleep and Death, Gods of the Rest.

"What are you waiting for when you close your eyes under the blanket?" – Hypnos-Somnus smiles kindly. His voice is like a lullaby. – “What are you waiting for? A new day, that you will wake up. That you will taste food again, that you will return to bed again.”

“True,” – agrees His brother, Thanatos-Mors. His hands guided many souls, and His eyes saw the human essence. – “Every evening you fall asleep, not knowing whether you will open your eyes the next morning. And yet at the end of the day you cut down on sleep, refuse food and water, and cruel thoughts are in your head. Life is fleeting, one day we will meet differently than now, and this will be the last time, so don't be hard on yourself."

“Be in unity with your body. All this time, only it will be next to you, even if it changes over time and to your taste. Give it love and understanding, and you will find peace,” – said the Gods, in Their words one could feel Love.

"How to find peace?"

The third Gods to whom I ask this question look into the distance. Some of the most ancient, those that many people forget about. They always exist side by side, They are strong and inseparable, without one there cannot be a second. Darkness and Night, Gods of the Shadows.

"Aren't you afraid when you turn off the light?" – asked Erebus-Scotus. His body cannot be seen in His Darkness, but His voice is clearly audible. – “Think and tell me, isn’t your brain playing games with you, is it worth staying in the dark?”

“And are you staying there alone?” – Nyx-Nox shook Her head. The Milky Way is visible in Her hair, the stars dance in Her eyes. – “What’s worse, not being alone or being left alone? Many people are afraid in the darkness not of the creatures of the night, but of themselves. Their thoughts, their past, present and future.”

“Be in unity with your mind. Treat it with patience. Let it be your ally, not your enemy, when entering the darkness. Let it be your weapon and shield, and you will find peace,” – said the Gods, in Their words one could feel Love.

"How to find peace?"

The fourth God to whom I ask this question laughs. I can hear barking, hissing, clattering hooves and voices all around. There is a lot of Him, He is different. He is in many faces, fast, fickle, but those who know see Him where His trace was and is. Mischief, God of the Laughter.

“Oh, my joy, do you remember how your soul looked forward to those days when you and your friends could go to the city?” – Loki leaned back, His curls and braids splashed like flames across the grass, and His multi-colored eyes turned towards His family. – “I know you remember those days. When you hanged out, when you went to your favorite coffee shop. How hiking in the mountains with your father settled in your head, how the taste of frozen yogurt remained, what you and your mother ate, as you remember the fur of your pets under your fingers."

"Be in unity with your family, with those you love. Whether through blood, or found family. Share memories, laugh, live, remember. Be the one who loves and be the one who is loved, and you will find peace," – said God, in His words one could feel Love.

"How to find peace?"

The last God I ask a question turns around. His hair is the red of the setting sun, and scarlet shines in His eyes. The one who has been with me the longest, who helped me grow and raised me Himself, who called me to Him, who accepted, loved and protected. Desert, God of Chaos.

“I’m not the first one you’ve asked this question,” – says the Father, Sutekh. It's raining outside, His presence is with me. – “They are all right, but you can be in unity with nature, but at the same time pollute and destroy it. You can be in unity with your body, but continue to be cruel to it. You can be in unity with the mind, but at the same time punish it for it's thoughts. You can be united with your family and still hurt them."

He came closer. A shiver ran down my spine, along with the distant sound of thunder. He sits down so that our faces are at the same level.

"There are only two choices. Either live in chaos, the likes of which I fight every night, or live in unity."

He waves His hands around:

"Unity with nature will give you a home. The Sky will bless you with clouds, the Earth with grains, the Water with life. People have learned to love other creatures, help them, take care of them, live side by side without hurting nature. Now are different times, but we need to continue to do this, even if it's something small."

He traces my silhouette with His hands:

"Unity with the body will give you strength. You are the owner of your body, a small spirit or God, and this is your temple. From the very birth of this temple, it has grown and only you can decide what to do with it, how to decorate it, how to change it. But you can never leave without care. Wash and check that everything is in order. Otherwise the temple will collapse. It may take time, sometimes a long time, before you find what is best for your temple. When, after time, Sleep and Death come for the spirit, there will be history in your temple."

He pointed to my forehead:

"Unity with the mind will give you peace of mind. You will learn to think and reason, it will give you support. It will be difficult to deceive you. Darkness and Night will not frighten you with their endless blackness – you will know yourself, your fears and virtues, your mechanisms. In the next time, left alone, you will have the best company in the form of the best interlocutor and person - yourself."

He put His hands on my shoulders:

"Unity with the family will give you love. Whether it's a purring cat, breakfast with relatives or a funny picture from friends. They give you a reminder that you deserve love, Mischief will remind you to laugh about. And, don't forget, you too you give them love in the ways that you know how, that you still have something in you that moves you forward, that warms your heart when you see the smile of others."

One of His hands left my shoulder:

“But none of this will make sense if you don’t do the most important thing. You won’t survive any storm, you’ll break at the first gust of wind,” – the Father's free hand pointed to my heart. – “Until you find unity in yourself. That is when you will find peace.”

These were the words of the last God. Love was felt in His words, in His eyes, in His very presence.

[vprki]

Номинираните книги за Роман на годината през погледа на Росица Чернокожева

Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата „Роман на годината“ с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. За номинираните шест романа, издадени през 2022 г. за „въпреки.com” написа Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Иван Станков. „Късна смърт“, издателство „Хермес“, 2022 г.

Това е книга, която се гради на две основни екзистенциални начала. Любов и смърт. Равни по сила.  И макар и полярни, Ерос и Танатос са свързани и взаимно се потенцират. За да се роди живот-любов другата субстанция трябва да умре. Тази книга е моят фаворит. Книга елегантна, елегична, с една особена мекота. Дори и в сцените, които опират до събития или отношения, които са по-драстични. Книга, в традицията на Талевото и Емилиян Станевото разказваческо изкуство и поетика. Но и наред с това съ�� своя собствена модерност и психологизъм. И ако през 60-те години на миналия век Анри –Пиер Роше написа великолепната книга „Жул и Жим“ за отношенията на една жена с двама мъже, то Иван Станков ни предлага една такава история в български контекст.

Голямото майсторство на авторът е в талантливото вплитане на човешките драми на тези трима герои в историческите събития в България от началото на миналия век до наши дни – от съсичането на Стамболов, през обявяването независимостта на България, войните, та до колективизацията и съвремието ни на емиграцията на децата ни след Демокрацията. Това носи привлекателна автентичност. Любовта е изследвана от Иван Станков в много аспекти и нюанси. От срамежливото докосване на ръцете и беглите целувки, през трупането на сексуалния опит, та дори и до патологията на инцестните уклони на единият от героите. Но Иван Станков завинаги ни спечелва със своя роман с това какво е на преклонна възраст да отиде една жена да пристане в дома на любия мъж в последния ден от живота си, за да умре в леглото до него. Такава сцена може да напише само творец, който е дълбок сърцевед и психолог. Който не се бои да досегне дълбокото на душата. Остаряването и смъртта е другата голяма тема в този роман. Авторът ще каже: „…след всеки следващ удар той се настройваше тихо и все по-жилаво срещу смъртта.“

Наред с това, в книгата говори на сърцето ни за Бог, за съвест, за това, че страданието пречиства. Езикът на Иван Станков е отмерен, плавен, богато метафоричен – за порастването на внучката си главният герой, например, ще се изрази, че „времето се катери по нея“. Много от изразите, извадени от контекста звучат като сентенции. А в любовните писма между героите всеки от нас ще направи преноси и за  самия себе си. В тях любовта изпълва сърцето до пръсване. Може би поантата на книгата е: „Та нали животът и бездруго е вечно чакане на нещо“.

Костадин Костадинов. „Ловецът на пеперуди“ издателство „Хермес“, 2022 г.

Това е книга, която така те увлича, че я прочиташ на един дъх. Историите следват като в Шехеризадно  редене една след друга и една в друга. И всичко това обединено от житейските митарства на българина Лазар Костуро, живеещ сега самотно на румънския бряг на Дунава, в селцето-остров Ада Кале, което е обезлюдено и всеки момент ще бъде погълнато и потопено под водата от строящия се язовир. В края на книгата героят ще каже, че на тогавашният премиер – Чаушеско не му е притрябвала толкова електроцентрала, а по-скоро иска да затрие това свободолюбиво селище. Това е историята на един изключително изпълнен със събития живот.

Къде ли не е бил Лазар Костуро, в какви ли не истории се е забърквал. Някои – облъхнати от романтика, други, които биха коствали живота му, но каквито и да са, в тях се губи границата между реалност и фикция и те се нижат пред очите ни като филмова лента. Историята започва с раждането на Лазар и близнака му Михаил. А завръзката е, че в дома на Лазар се намира едно изрисувано дърво, като на всичките му 88 листа е забодена по една пеперуда. Още по-мистично се задълбочава историята, когато става ясно, че пеперудите са уловени почти винаги след погребването на някого. Поверието е, че пеперудата идва да вземе душата на отишлия си от този свят. Така, обикаляйки, целия свят, като цирков артист, Лазар ще се озовава къде ли не по географските ширини – в турски харем, в прерията с Буфало Бил, в Русия – при каторжниците, които ще изпратят в Сибир.

Истории от интересни по-интересни. Но това, което обединява този пъзел е, че навсякъде героят е воден от човечността, добротата и чувството за дълг. Е, и той има своите грехове, когато в младежките си години е забъркан в сложните отношения ва ВМРО, които включват и убийства, но това главният герой, като че ли успява да изкупи с по-сетнешни свои житейски пожертвования. Романът не е лишен и от пикантни любовни истории, които органично се вплитат  в тази, бихме казали, приключенска фабула. Това е едно четиво, което умело съчетава в архитектониката си истории, които държат нашия интерес буден и наред с това е изпълнено с оригинални, автентични образи. Романът говори на сърцето ни с подкупваща искреност и извиква чувства на емпатия в многобройните драматични ситуации. Картинността, която съпътства през цялото време наратива допринася изключително за една, до известна степен, екзотичност. Дори с това, че след всяка ново набавена пеперуда от колекцията, се обрисуват спецификите на този вид пеперуда. И този „странен занаят“ / заглавието на книгата на Богомил Райнов/ – колекционерството, ни води до доближаване до човешката душа, която е огледало на съответната пеперуда.

Васил Панайотов. Плът и Крафт, издателство „Фама+“, 2022 г.

Това е книга с особена архитектоника. И драматична като въздействие. Състои се от животоописанието на двете главни героини – ��атя и Кейт. Две полярно различни, като физика героини. Катя – пълничк��, отбягвана, самотна, аутсайдер и Кейт – красива, забелязвана, търсена и радваща се на одобрение. Тази книга не може да се чете „по диагонал“ или с прескачане на страници. Тук всяко изречение е важно – носи информация и чувства. Това води до едно по-бавно развитие на фабулата, защото като сеизмограф отчита всяко едно чувство и смяната на чувствата. А и основно тази книга е за чувствата и техните нюанси. Този бикулярен подход, който използва Васил Панайотов в книгата си, чрез разказите за двете героини дава богата възможност и за концептуално поляризиране, но и за дълбинно нюансиране. Този плътен наратив, като че се ражда от споделеното на главната героиня Катя  на нейните свободните  асоциации на Фройдовата кушетка. А това, което тя разказва за красивата Кейт е своеобразен контрапункт на нейната житейска драма. Макар че отразява много личните меандри на мисълта и чувствата в монолозите на протагониста, Васил Панайотов отразява и невралгични социални въпроси. Какво е да си различен. Какво е за нас другият, другите.

В книгата се изследват в дълбочина психологическите проблеми на булимията и, че това е, преди всичко, психологическо отреагирване на вътрешни и външни дефицити и дискомфорти.  И ако като малко дете главната героиня е заставяна да не става от масата докато не си изяде яденето се достига до другата крайност – зависимостта от сладкото и поглъщането на неимоверни количества, както зависимостта от наркотик. Проблемите се трупат, килограмите се трупат, фрустрацията се трупа и така до драматичния финал на 40-годишната възраст на героинята.

Този своеобразен хедонизъм: „Животът е кратък и няма смисъл хубавото да се отлага за после, защото послето може и да не дойде“ граничи с едно своеобразно Раблезианство от друга епоха и близостта на герой като Гаргантюа. Но тук гротесковото започва да става ��ъчително като социална изолация, защото обществото отказва интеграция на различния. Така главната героиня Катя ще каже: „Самотата е последната спирка по пътя на прокудения.“ За такова саморазголване на протагониста се иска смелост. Смелост да се изправим срещу чувствата си, срещу дисфункцията си, смелост, която няма да остане, като глас в пустиня, а ще послужи и на други да изследват по-дълбинно какво става на тяхната вътрешна душевна сцена.

Николай Терзийски. Звезди под клепачите, издателство „Жанет 45“, 2022 г.

Това е един модерен наратив. Модерен като замисъл, разгръщане на фабулата, модерна трактовка на известните екзистенциални въпроси. Сюжетът на романа на Николай Терзийски се развива  и в съвремието, и в отдалеченото време на началото на миналия век. Това е многопосочен роман за преплетените съдби на няколко поколения герои.

Николай Терзийски ще постави в центъра на събитията срещата на мъж, надхвърлил възрастта на жизненото поприще средата с младо момиче. И както са неведоми пътищата Господни и тук едни зелени очи на младо момиче във влака ще накарат героя да изпита може би „непозволени“ чувства. Тя става център на картината, а всичко друго е извън рамката. И всяка секунда ти се струва, че я виждаш за първи път. Това, което ние катексираме /влагаме/ в един образ е проекция на нашите чувства в този човек.

Тук, очите стават символ на обобщението. Николай Терзийски ще каже: „Очи, чието предназначение е друго, те са измислени с друга цел. Да създават светове. И да ги убиват.“

Дали сме слепи за идното – ще бъде като крайъгълен камък в романа.

 Ландшафта, който умее да създава Николай Терзийски е като цветен калейдоскоп и като феерия от цветове. Авторът обича този похват на конфронтирането на черно-бялата графичност с многоцветието. И това не е само декор, а има и своето философско послание. Защото в повечето случай живеем в сивия цвят на картината.

Николай Терзийски прави и една своя нова трактовка на екзистенциален въпрос. „Въпросът е изцяло и безнадеждно объркан. Защото светът не е един-единствен или множество, а е един-единствен и множество“

И още умоподбудителни въпроси има в този роман. На български „свят“ идва от „светлина“. Но прозорец към света е не книгата, а очите.

И може би всички в битието си се стремим да надскочим себе си.

Успяват ли героите в романа на Николай Терзийски да надскочат себе си или верни на клишето от поговорката „никой не може да надскочи боя си“ ще вървят в коловоза, като във влака, в който е и завръзката на една от сюжетните линии на романа.

Михаил Вешим. Химия на шегата, издателство „Сиела“, 2022 г.

Тази великолепна книга не е за четене само един път. Тя е книга за препрочитане и размисъл. И макар на пръв поглед да мислим, че тя ще е хумористична, в нея има всичко, както във всяка талантливо написана книга – и хумор, и тъга.  Хитроумното намигване започва още със заглавието – препратка към книгата  на Георги Господинов „Физика на тъгата.“

Михаил Вешим създава една колкото лична книга, толкова и с отпратки към обществено политическия живот на страната от 60-те години на миналия век до наши дни. Детските спомени на писателя гравитират около синдрома „Амаркорд“ /Спомням си/. Това е една много картинна възстановка на годините по онова  време. Това не е сълзлива носталгия, а едно живописно битоописание на нашето детство и юношество. И Михаил Вешим ще каже: „В този смисъл съм благодарен  на българската телевизия, че по мое време бе напълно негладаема. Ако беше по-интересна, можеше да не прочета нито една книга. Благодарен съм на Бил Гейтс, че не беше измислил своите „Майкрософт“-джаджи, с които днешните деца си запълват по-празно времето.

Признателен съм и на Марк Зукърбърг, който още не бе се родил, за да измисли „Фейсбук“. Годините на социализма в България са предадени без излишно „плюене“ по строя, но е създадена и много реалистична представа за забраните на дългите коси и модерните панталони, забраните на слушане на рок и туист и за вицовете– отдушникът на народа. А  за концлагерите, където бяха въдворявани дръзналите да не спазват това, ще научим двайсет години по-късно. Михаил Вешим досяга и болезнени и срамни събития от новобългарската история. Като лицемерно наречения срамен „Възродителен процес“ и „Голямата екскурзия“, когато хиляди етнически турци, български граждани насилствено бяха отпратени в Турция. Тази книга има и много познавателен характер за сегашните млади хора, които почти нищо не знаят за тогавашното време. Михаил Вешим не се побоява да нарича нещата с истинските им имена. За пребоядисалите се комсомолци и партийни деятели в първи в редицата на демократите слез 1989 г. И тогава хората отново си казват: „Какво го мислехме – какво стана.“ Голямото майсторство на Михаил Вешим в тази книга е, че през лично преживяното, през чувствата, той казва много досега завоалирани истини и личното и общественото се вплитат в една неразделима амалгама. Книга, която не може да ни остави равнодушни. Защото, говорейки автобиографично, Михаил Вешим отразява живота на няколко поколения. И ако неговият дядо е заръчал в първия учебен ден на баща му: „Не си губи молива“, баща му – на него: „Не си губи ключа“, то Михаил Вешим заръчва на младите: „Не си губете любопитството“.

Тодор Тодоров. Хагабула, издателство  „Жанет 45“, 2022 г.

Тази книга ни пренася в друг свят. В Испания. Също – в свят на екзотика, на реални морски пътешествия или сънувани такива, в свят на любов, където горещата южняшка кръв разпалва страстите.

Книгата на Тодор Тодоров има много непривичен синтаксис и архитектоника. Стилът наподобява своеобразен колаж. Колаж от цветове, звуци, светлина и всичко, което с нашите сетива и усети можем да си въобразим.

На пръв поглед, чисто формално между отделните изречения няма никаква логическа, каузална и синтактическа връзка. Но този хаотичен поглед към света има своя логика. Бих го определила и на още нещо – на витраж – цветен, прецеждащ ��ветлината и създаващ нов свят от цветове, лъчи и светлосенки.

Тодор Тодоров като че създава един нов свят, на раждането на който ние присъстваме и ставаме съучастници.

Същевременно е проследено порастването на едно дете и всичко случващо се с него. Това е и една история населена с много герои и роднински връзки, където семейството е особена ценност.

Екзистенциалните въпроси: дали в сферичността на Земята има някакъв край и какво е отвъд се пречупват през екзотични морски приключения или философски разговори, където магика, мит и реалност отново се смесват в причудлива паралелна Вселена.

Тодор Тодоров се подвизава в едно вълшебство, характерно за приказките, притчите и митовете. Един необичаен протосвят, протоезик. И това настройва нашите сетива на света на праотците ни или на това, което ще бъде след нас. Банално цивилизационното тук отстъпва на заден план. И се потапяме в нещо от предвестието и спомени от бъдещето.

Може би завършъкът на тази книга ще ни даде и ключът, поантата към нея:„Грее в чистото светът, роден повторно, отмъстен. Всичко започва отначало, ново небе и нова земя. Животът проглежда. Плъзват гори, покълват планини, завръщат се старите духовете. Ето ги и майките вещици – родителки на световете. Ето ги всичките – ясновидни, една от друга ненагледни. Повтарят зова на небето, на нощта, на всеки копнеж. Едно и също шепнат тревите, това шушнат вятърът и листата, тая дума повтарят облаците: хагабула – ново раждане, нов живот.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: архив на издателствата, Стефан Джамбазов и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com: Наградата „Роман на годината“ традиционно се връчва церемония на 11 май, когато Православната църква почита светите равноапостоли и просветители Кирил и Методий и е – Денят на българския библиотекар.

Проф. Греди Асса, снимка: Стефан Джамбазов

Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2022 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година по идея на тогавашния изпълнителен директор на НДФ „13 века България“ художника и преподавател в НХА проф. Греди Асса.

Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019) , „Поразените“ от Теодора Димова (2020), „Времеубежище“ от Георги Господинов (2021) и „Опашката“ от Захари Карабашлиев (2022).

Захари Карабашлиев при получаване на наградата Роман на годината за "Опашката" миналата година, снимка: Стефан Марков

Както е видно Георги Господинов и Захари Карабашлиев два пъти са били носители на наградата.

Членовете на журито се разбират едва в деня на връчването на отличието. През тази година в конкурса взеха участие 28 романа, издадени през 2022 г.  До дни ще научим кой е победителят, Наградата ще бъде връчена на 11 май от 17:30 ч. в зала „Проф. Васил Геров“ в сградата на Централно управление на Фонда.