#танатос

[olefireval]

Just made Zagreus dark mode + lyra (Orpheus would be proud!) and what I got:

-

Так давно не малювала фан-арт, хочу ще-е-е! Наступний буде Танатос, бо я його обожнюю - всі амброзії йому

[stasikiero]

ОКЕЙ, ЗГАДУВАЛА ЯК МАЛЮВАТИ ОЛІВЧИКАМИ 🥺

ЦЕ ТЕЖ ТАНАТОС, ТІЛЬКИ З ДОВГИМ ВОЛОССЯМ 😭🤧💕💕💕

[warushka]

✌ Истории пока сильнее в первом Hades

Второй ещё в альфа-доступе, играю активно, наблюдаю и жду. Ещё не ясно, затмит ли он для меня историю взаимоотношений Танатоса и Загрея. Драмы там намного больше, а её я люблю 😈

Загрей умирал множество раз, уверена, успел стать хорошим знакомым Мороса. Танатос, хотя и смерть, но ужасные гибели его возлюбленного вне его юрисдикции. Да, Загрей восстанет из кровавой купальни, и кажется, что очередная смерть никак не тронет сына Аида. Но не думаю, что Танатосу легко было наблюдать со стороны и не вмешиваться.

Та же Мелиноя ни разу не умирала, ни разу не была жертвой Мороса. Ей проще 🧿

[leelooel]

Танатос

[serotonin-go-brrr]

так, ладно, вот теперь начнём, пожалуй

о, кстати

моя текущая фиксация это "Кот в сапогах: Последнее желание" и местная персонификация смерти в частности(полагаю что никто не удивлён, с момента выхода фильма половина интернета такие, лол)

хотя помимо того что Смерть, ну, реально хорошо написан И имеет эстетически приятный дизайн я впринципе очень легко ловлю фиксации на этот тип персонажей(однако Танатос из Hades переоценён /hj), так что...

в любом случае корабль deathpuss заставляет мой мозг генерировать серотонин, а он в наши дни на дороге не валяется так что я планирую выжать из этой фиксации всё что она мне сможет предложить до тех пор пока снова не впаду в апатию /hj

(ещё наверное сразу стоит предупредить, что моя интерпретация их динамики может немного отличаться от общей картины в фандоме. для меня это не проблема, но вдруг для кого-то будет)

[1anavoron]

«Хьюстон, Хьюстон, вы нас слышите?» - это осыпаная премиями повесть, считается одним из первых образцов космической НФ, пронизанной феминистическими идеями.

Короткий пересказ:

Отряд трёх астронавтов-мужчин, которые сбились с курса на обратном пути домой, были перехвачены космическим кораблем, которым управляют только женщины. 

Как позже оказалось, они попали в черную дыру, и оказались в утопическом будущем, где на Земле после эпидемии остались лишь женщины. Перестроив лад правления они научились размножаться клонированием и жить без войн и мужчин, что вводит в шок астронавтов из прошлого.

Разбор:

Три главных героя представляют разные виды мужественности и, следовательно, три разных подхода к гендерным отношениям. Лоример — это парень, который действительно видит, что происходит, у которого есть объективная перспектива перед лицом женского общества (именно от его лица идёт повествование. Он устойчивый середнячок, который даже сам себя характеризует как недоумник-недомачо.

Дейв - типичный маскулинный мужик, который видит в женщинах потерянные души, а себя — в чем-то вроде христианского миссионера.

Бад - видит женщин исключительно в сексуальном плане.

Почти во всех рассказах Типтри переплетается "эрос и танатос" будь это смерть всех мужчин или всей цивилизации, но в этом рассказе раскрывается тема феминизма, из-за чего его называют "сепаратистской феминистичной утопией".

Но помимо этого, в "Хьюстоне" есть и актуальная сейчас тема так званого "возвращения со звезд", или как я это называю "эмигрантская депрессия", ведь эмоции персонажей можно описать ощущением, когда что-то памятное и родное изменилось, а ты нет, и в голову бьётся осознание того, что как раньше уже не будет.

Поэтому неудивительно что неоправданные ожидания и смена парадигмы главных героев вылились чуть ли не в хаос, где один бегает с распятием и пистолетом, грозясь всех убить, другой кого-то насилует, а третий просто сидит в прострации и не понимает что делать.

"- Мы защищали, обеспечивали вас и ваших детей. Думаете, это было легко? Мы вели бесконечную войну за ваше выживание! Вот почему мужчина груб...

- Насколько мне известно, женщин и детей вам приходилось защищать главным образом от других представителей мужского пола."

[beloved-of-storms-and-sands]

Хоть мой блог и создан для определённых Богов, полагаю, я использую в своей практике синкретизм. Сейчас у меня вот что есть, начиная с тех, у кого меньше всего, заканчивая теми, у кого больше всего:

Духи животных самые простые – несмотря на то, что у них есть много трактований в их символизме, у меня есть есть несколько основных, что я использую, остальные реже. Стоит отметить, что абсолютно у всех духов есть одно общее – то, что они означают трансформацию, и, также, что их основные функции нужно осознавать в самом широком их понимании.

Бабочка и Мотылёк часто имеют одинаковый символизм, и, в моём случае они духи дорог, путей и путешествий. Бабочка больше связана с физическими, в то время как Мотылёк с нематериальными, но оба имеют связь и с духовными.

Змея – дух лечения и исцеления, как физического, так и любого другого.

Беркут – дух силы и свободы.

Глубоководный удильщик – скрытое и выживание/приспосабливаемость. С учётом того, что про Глубоководных удильщиков ничего нет, это было весело узнавать.

Теперь Боги.

Ак Ана и Умай Ана одни из тех, с кем у меня синкретизма нет. Они сами по себе Богини многого, особенно Умай. Могу лишь сказать, что когда я ищу акты подношения и сами подношения, для Ак Ана я ищу что-то связанное с водными Божествами, а для Умай Ана что-то связанное с Божествами природы и семьи/женщин/детей.

У Тартара это Плутос, Бог богатства и сокровищ. Также надумывается Аид/Плутон. Он появился в моей практике недавно, но уже что-то да узнаю.

У Эреба это Его римский коллега Скотус, а так ещё Гарпократ и Танатос/Морс/Летум, но, в основном, именно Гарпократ.

У Нюкты уже побольше. Это Её римская коллега Нокс и скандинавской Нотт, а также Гекатой/Тривией и Гипносом/Сомнусом, в основном именно с Гекатой.

Эйлистри уже интересно. У неё много доменов. Её создатели сами признавали, что брали Её образ с Артемиды, так что отсюда пошло поехало, ведь Артемида – Богиня многоликая. Сейчас у неё синкретизм с Артемидой/Дианой, Селеной/Луной, Афродитой/Венерой, Гефестом/Вулканом и Музами.

Ша – дух моей души, с которым я больше всего себя ассоциирую. Являясь зверем Сутеха, он перенял многие Его качества, однако суть Ша остаётся звериной. Скажу лишь то, что всё что можно приписать Сутеху, можно приписать и Ша.

Для Сутеха припасено больше всего, ибо Его удалось мне увидеть с множества сторон. Ввиду Его разнообразных доменов и ликов, можно собрать много чего. Начну же.

Арес для аспекта войны, Гермес для аспекта иностранцев и иностранных земель, Локи и Эрида/Дискордия для аспекта хаоса, немного Зевса/Юпитера и Тора для аспекта гроз и бурь. Помимо этого, меня интересуют исторический синкретизм с Ним, что включает в себя Ра, Атумом, Херу-са-Асет, Ашем, Баалом и Тифоном. И, в общем, не связаные с Его аспектами, есть синкретизм с Дионисом/Бахусом и, в последнее время, есть интерес в Люцифере.

В общем, какая-то каша, которую мне нравится разгребать. Думаю, в скором времени определюсь.

[ao3feed-gav900]

танатос

https://ift.tt/xGU6oWr by Kotyatin перед тобой мерцают миллиарды крошечных лампочек, собираются в бесконечные картинки. Words: 1480, Chapters: 1/1, Language: Русский Fandoms: Detroit: Become Human (Video Game) Rating: Teen And Up Audiences Warnings: No Archive Warnings Apply Categories: Other Characters: Gavin Reed, Upgraded Connor | RK900 Relationships: Upgraded Connor | RK900/Gavin Reed Additional Tags: Implied/Referenced Character Death, Discussions of death, Death Themes, Animal Death, sorta - Freeform, Failed Android Revolution (Detroit: Become Human), Mental Breakdown, Experimental Style, Lowercase, ЛАПСЛОК ПОВТОРЯЮ ЛАПСЛОК, POV Second Person

[dariapestovapoetry]

Our society tends to regard as a sickness any mode of thought or behavior that is inconvenient for the system and this is plausible because when an individual doesn't fit into the system it causes pain to the individual as well as problems for the system. Thus the manipulation of an individual to adjust him to the system is seen as a cure for a sickness and therefore as good.

— T. J. Kaczynski

Сумáх та хвої смак;

Слід тоне там, де сойка,

Кричала над струмком.

Підлісок гомонить, а вітер — ген! — співає.

Тут кістки у пісок зітруть різці Еона.

Тут кістки у пісок зітруть зубці машини

У бітумній смолі, у нафтовому чаді,

Крізь коловерть систем, які веде Танатос.

Ресурс? Прогрес?

Земля! —

Ось, що потрібно людям.

Чинити гвалт,

Воліти! —

Ось, де потік життя.

Та вмить сестра-сосна

До вуст моїх торкнулась,

Мовляв: "Мовчи, дитя!

Мені ще довго жити!"

Як з Волденських ставків,

Торó безсмертний дух,

В моїм струмку говорить,

А з ним — всі мудреці

Простого в лісі трибу:

"Це — дикість. Ти — не гість.

Твій дім — зелений бескид,

Біом, який звучить,

Який смакує, пахне,

Сплітається в тобі,

Так, аби кожен бачив,

Так, щоб живий відчув:

Це місце має душу".

Сосна до моїх вуст

Бентежно доторкнулась,

Мовляв: "Кричи, дитя!

Навчись щасливим бути".

І я, мов Унабомбер, хочу піти у ліс,

Хочу писати книгу і вірити, що хтось

Зуміє зупинити бездушний хід машин.

***

Та хто, якщо не я?

Кому щасливим бути?

Кому іще воліти?

[retrociema]

Операция "Младший брат"  - триллер, пародия Италия 1967 Нил Коннери, Даниэла Бьянки

Когда лучший секретный агент Британии оказался недоступен, руководитель разведки коммандер Каннингем призывает ему на замену младшего брата - пластического хирурга доктора Нила Коннери. Новичку противостоит террористическая организация "Танатос" во главе которой стоят Альфа и Бета, а помогает ему роковая крастока Майя.

#триллер #шпионы #пародия #киноклассика

Выпущено: Италия, Produzione D.S. (Dario Sabatello) Режиссер: Альберто Де Мартино В ролях: Нил Коннери, Даниэла Бьянки, Адольфо Чели, Агата Флори, Бернард Ли, Энтони Доусон, Лоис Максвелл, Якуко Яма, Франко Джакобини, Ана Мария Ноэ

Перевод: Авторский (одноголосый закадровый) - Алексей Яковлев

Это снятое на пике популярности Бондианы подражание может похвастаться фантастическим актерским списком - все перечисленные актеры играли в настоящей Бондиане. А Нил Коннери - младший брат Шона Коннери. На тот момент это был единственный доступный вариант этого фильма с переводом - в сети.

[stasikiero]

Та́натос, Та́нат — у давньогрецьких міфах був богом, уособлення смерті, син Нікс (Ночі), брат-близнюк бога сну Гіпноса. Танатоса рідко зображували в мистецтві без свого брата-близнюка Гіпноса.

Танатос уосблює виключно мирну смерть, тоді як кровожерливі богині Керес втілювали насильницьку.

[vprki]

Номинираните книги за Роман на годината през погледа на Росица Чернокожева

Национален дарителски фонд „13 века България“ всяка година връчва наградата „Роман на годината“ с цел подпомагане, популяризиране и стимулиране развитието на българската художествена литература. За номинираните шест романа, издадени през 2022 г. за „въпреки.com” написа Росица Чернокожева, литературовед и психоаналитик.

Иван Станков. „Късна смърт“, издателство „Хермес“, 2022 г.

Това е книга, която се гради на две основни екзистенциални начала. Любов и смърт. Равни по сила.  И макар и полярни, Ерос и Танатос са свързани и взаимно се потенцират. За да се роди живот-любов другата субстанция трябва да умре. Тази книга е моят фаворит. Книга елегантна, елегична, с една особена мекота. Дори и в сцените, които опират до събития или отношения, които са по-драстични. Книга, в традицията на Талевото и Емилиян Станевото разказваческо изкуство и поетика. Но и наред с това със своя собствена модерност и психологизъм. И ако през 60-те години на миналия век Анри –Пиер Роше написа великолепната книга „Жул и Жим“ за отношенията на една жена с двама мъже, то Иван Станков ни предлага една такава история в български контекст.

Голямото майсторство на авторът е в талантливото вплитане на човешките драми на тези трима герои в историческите събития в България от началото на миналия век до наши дни – от съсичането на Стамболов, през обявяването независимостта на България, войните, та до колективизацията и съвремието ни на емиграцията на децата ни след Демокрацията. Това носи привлекателна автентичност. Любовта е изследвана от Иван Станков в много аспекти и нюанси. От срамежливото докосване на ръцете и беглите целувки, през трупането на сексуалния опит, та дори и до патологията на инцестните уклони на единият от героите. Но Иван Станков завинаги ни спечелва със своя роман с това какво е на преклонна възраст да отиде една жена да пристане в дома на любия мъж в последния ден от живота си, за да умре в леглото до него. Такава сцена може да напише само творец, който е дълбок сърцевед и психолог. Който не се бои да досегне дълбокото на душата. Остаряването и смъртта е другата голяма тема в този роман. Авторът ще каже: „…след всеки следващ удар той се настройваше тихо и все по-жилаво срещу смъртта.“

Наред с това, в книгата говори на сърцето ни за Бог, за съвест, за това, че страданието пречиства. Езикът на Иван Станков е отмерен, плавен, богато метафоричен – за порастването на внучката си главният герой, например, ще се изрази, че „времето се катери по нея“. Много от изразите, извадени от контекста звучат като сентенции. А в любовните писма между героите всеки от нас ще направи преноси и за  самия себе си. В тях любовта изпълва сърцето до пръсване. Може би поантата на книгата е: „Та нали животът и бездруго е вечно чакане на нещо“.

Костадин Костадинов. „Ловецът на пеперуди“ издателство „Хермес“, 2022 г.

Това е книга, която така те увлича, че я прочиташ на един дъх. Историите следват като в Шехеризадно  редене една след друга и една в друга. И всичко това обединено от житейските митарства на българина Лазар Костуро, живеещ сега самотно на румънския бряг на Дунава, в селцето-остров Ада Кале, което е обезлюдено и всеки момент ще бъде погълнато и потопено под водата от строящия се язовир. В края на книгата героят ще каже, че на тогавашният премиер – Чаушеско не му е притрябвала толкова електроцентрала, а по-скоро иска да затрие това свободолюбиво селище. Това е историята на един изключително изпълнен със събития живот.

Къде ли не е бил Лазар Костуро, в какви ли не истории се е забърквал. Някои – облъхнати от романтика, други, които биха коствали живота му, но каквито и да са, в тях се губи границата между реалност и фикция и те се нижат пред очите ни като филмова лента. Историята започва с раждането на Лазар и близнака му Михаил. А завръзката е, че в дома на Лазар се намира едно изрисувано дърво, като на всичките му 88 листа е забодена по една пеперуда. Още по-мистично се задълбочава историята, когато става ясно, че пеперудите са уловени почти винаги след погребването на някого. Поверието е, че пеперудата идва да вземе душата на отишлия си от този свят. Така, обикаляйки, целия свят, като цирков артист, Лазар ще се озовава къде ли не по географските ширини – в турски харем, в прерията с Буфало Бил, в Русия – при каторжниците, които ще изпратят в Сибир.

Истории от интересни по-интересни. Но това, което обединява този пъзел е, че навсякъде героят е воден от човечността, добротата и чувството за дълг. Е, и той има своите грехове, когато в младежките си години е забъркан в сложните отношения ва ВМРО, които включват и убийства, но това главният герой, като че ли успява да изкупи с по-сетнешни свои житейски пожертвования. Романът не е лишен и от пикантни любовни истории, които органично се вплитат  в тази, бихме казали, приключенска фабула. Това е едно четиво, което умело съчетава в архитектониката си истории, които държат нашия интерес буден и наред с това е изпълнено с оригинални, автентични образи. Романът говори на сърцето ни с подкупваща искреност и извиква чувства на емпатия в многобройните драматични ситуации. Картинността, която съпътства през цялото време наратива допринася изключително за една, до известна степен, екзотичност. Дори с това, че след всяка ново набавена пеперуда от колекцията, се обрисуват спецификите на този вид пеперуда. И този „странен занаят“ / заглавието на книгата на Богомил Райнов/ – колекционерството, ни води до доближаване до човешката душа, която е огледало на съответната пеперуда.

Васил Панайотов. Плът и Крафт, издателство „Фама+“, 2022 г.

Това е книга с особена архитектоника. И драматична като въздействие. Състои се от животоописанието на двете главни героини – Катя и Кейт. Две полярно различни, като физика героини. Катя – пълничка, отбягвана, самотна, аутсайдер и Кейт – красива, забелязвана, търсена и радваща се на одобрение. Тази книга не може да се чете „по диагонал“ или с прескачане на страници. Тук всяко изречение е важно – носи информация и чувства. Това води до едно по-бавно развитие на фабулата, защото като сеизмограф отчита всяко едно чувство и смяната на чувствата. А и основно тази книга е за чувствата и техните нюанси. Този бикулярен подход, който използва Васил Панайотов в книгата си, чрез разказите за двете героини дава богата възможност и за концептуално поляризиране, но и за дълбинно нюансиране. Този плътен наратив, като че се ражда от споделеното на главната героиня Катя  на нейните свободните  асоциации на Фройдовата кушетка. А това, което тя разказва за красивата Кейт е своеобразен контрапункт на нейната житейска драма. Макар че отразява много личните меандри на мисълта и чувствата в монолозите на протагониста, Васил Панайотов отразява и невралгични социални въпроси. Какво е да си различен. Какво е за нас другият, другите.

В книгата се изследват в дълбочина психологическите пробле��и на булимията и, че това е, преди всичко, психологическо отреагирване на вътрешни и външни дефицити и дискомфорти.  И ако като малко дете главната героиня е заставяна да не става от масата докато не си изяде яденето се достига до другата крайност – зависимостта от сладкото и поглъщането на неимоверни количества, както зависимостта от наркотик. Проблемите се трупат, килограмите се трупат, фрустрацията се трупа и така до драматичния финал на 40-годишната възраст на героинята.

Този своеобразен хедонизъм: „Животът е кратък и няма смисъл хубавото да се отлага за после, защото послето може и да не дойде“ граничи с едно своеобразно Раблезианство от друга епоха и близостта на герой като Гаргантюа. Но тук гротесковото започва да става мъчително като социална изолация, защото обществото отказва интеграция на различния. Така главната героиня Катя ще каже: „Самотата е последната спирка по пътя на прокудения.“ За такова саморазголване на протагониста се иска смелост. Смелост да се изправим срещу чувствата си, срещу дисфункцията си, смелост, която няма да остане, като глас в пустиня, а ще послужи и на други да изследват по-дълбинно какво става на тяхната вътрешна душевна сцена.

Николай Терзийски. Звезди под клепачите, издателство „Жанет 45“, 2022 г.

Това е един модерен наратив. Модерен като замисъл, разгръщане на фабулата, модерна трактовка на известните екзистенциални въпроси. Сюжетът на романа на Николай Терзийски се развива  и в съвремието, и в отдалеченото време на началото на миналия век. Това е многопосочен роман за преплетените съдби на няколко поколения герои.

Николай Терзийски ще постави в центъра на събитията срещата на мъж, надхвърлил възрастта на жизненото поприще средата с младо момиче. И както са неведоми пътищата Господни и тук едни зелени очи на младо момиче във влака ще накарат героя да изпита може би „непозволени“ чувства. Тя става център на картината, а всичко друго е извън рамката. И всяка секунда ти се струва, че я виждаш за първи път. Това, което ние катексираме /влагаме/ в един образ е проекция на нашите чувства в този човек.

Тук, очите стават символ на обобщението. Николай Терзийски ще каже: „Очи, чието предназначение е друго, те са измислени с друга цел. Да създават светове. И да ги убиват.“

Дали сме слепи за идното – ще бъде като крайъгълен камък в романа.

 Ландшафта, който умее да създава Николай Терзийски е като цветен калейдоскоп и като феерия от цветове. Авторът обича този похват на конфронтирането на черно-бялата графичност с многоцветието. И това не е само декор, а има и своето философско послание. Защото в повечето случай живеем в сивия цвят на картината.

Николай Терзийски прави и една своя нова трактовка на екзистенциален въпрос. „Въпросът е изцяло и безнадеждно объркан. Защото светът не е един-единствен или множество, а е един-единствен и множество“

И още умоподбудителни въпроси има в този роман. На български „свят“ идва от „светлина“. Но прозорец към света е не книгата, а очите.

И може би всички в битието си се стремим да надскочим себе си.

Успяват ли героите в романа на Николай Терзийски да надскочат себе си или верни на клишето от поговорката „никой не може да надскочи боя си“ ще вървят в коловоза, като във влака, в който е и завръзката на една от сюжетните линии на романа.

Михаил Вешим. Химия на шегата, издателство „Сиела“, 2022 г.

Тази великолепна книга не е за четене само един път. Тя е книга за препрочитане и размисъл. И макар на пръв поглед да мислим, че тя ще е хумористична, в нея има всичко, както във всяка талантливо написана книга – и хумор, и тъга.  Хитроумното намигване започва още със заглавието – препратка към книгата  на Георги Господинов „Физика на тъгата.“

Михаил Вешим създава една колкото лична книга, толкова и с отпратки към обществено политическия живот на страната от 60-те години на миналия век до наши дни. Детските спомени на писателя гравитират около синдрома „Амаркорд“ /Спомням си/. Това е една много картинна възстановка на годините по онова  време. Това не е сълзлива носталгия, а едно живописно битоописание на нашето детство и юношество. И Михаил Вешим ще каже: „В този смисъл съм благодарен  на българската телевизия, че по мое време бе напълно негладаема. Ако беше по-интересна, можеше да не прочета нито една книга. Благодарен съм на Бил Гейтс, че не беше измислил своите „Майкрософт“-джаджи, с които днешните деца си запълват по-празно времето.

Признателен съм и на Марк Зукърбърг, който още не бе се родил, за да измисли „Фейсбук“. Годините на социализма в България са предадени без излишно „плюене“ по строя, но е създадена и много реалистична представа за забраните на дългите коси и модерните панталони, забраните на слушане на рок и туист и за вицовете– отдушникът на народа. А  за концлагерите, където бяха въдворявани дръзналите да не спазват това, ще научим двайсет години по-късно. Михаил Вешим досяга и болезнени и срамни събития от новобългарската история. Като лицемерно наречения срамен „Възродителен процес“ и „Голямата екскурзия“, когато хиляди етнически турци, български граждани насилствено бяха отпратени в Турция. Тази книга има и много познавателен характер за сегашните млади хора, които почти нищо не знаят за тогавашното време. Михаил Вешим не се побоява да нарича нещата с истинските им имена. За пребоядисалите се комсомолци и партийни деятели в първи в редицата на демократите слез 1989 г. И тогава хората отново си казват: „Какво го мислехме – какво стана.“ Голямото майсторство на Михаил Вешим в тази книга е, че през лично преживяното, през чувствата, той казва много досега завоалирани истини и личното и общественото се вплитат в една неразделима амалгама. Книга, която не може да ни остави равнодушни. Защото, говорейки автобиографично, Михаил Вешим отразява живота на няколко поколения. И ако неговият дядо е заръчал в първия учебен ден на баща му: „Не си губи молива“, баща му – на него: „Не си губи ключа“, то Михаил Вешим заръчва на младите: „Не си губете любопитството“.

Тодор Тодоров. Хагабула, издателство  „Жанет 45“, 2022 г.

Тази книга ни пренася в друг свят. В Испания. Също – в свят на екзотика, на реални морски пътешествия или сънувани такива, в свят на любов, където горещата южняшка кръв разпалва страстите.

Книгата на Тодор Тодоров има много непривичен синтаксис и архитектоника. Стилът наподобява своеобразен колаж. Колаж от цветове, звуци, светлина и всичко, което с нашите сетива и усети можем да си въобразим.

На пръв поглед, чисто формално между отделните изречения няма никаква логическа, каузална и синтактическа връзка. Но този хаотичен поглед към света има своя логика. Бих го определила и на още нещо – на витраж – цветен, прецеждащ светлината и създаващ нов свят от цветове, лъчи и светлосенки.

Тодор Тодоров като че създава един нов свят, на раждането на който ние присъстваме и ставаме съучастници.

Същевременно е проследено порастването на едно дете и всичко случващо се с него. Това е и една история населена с много герои и роднински връзки, където семейството е особена ценност.

Екзистенциалните въпроси: дали в сферичността на Земята има някакъв край и какво е отвъд се пречупват през екзотични морски приключения или философски разговори, където магика, мит и реалност отново се смесват в причудлива паралелна Вселена.

Тодор Тодоров се подвизава в едно вълшебство, характерно за приказките, притчите и митовете. Един необичаен протосвят, протоезик. И това настройва нашите сетива на света на праотците ни или на това, което ще бъде след нас. Банално цивилизационното тук отстъпва на заден план. И се потапяме в нещо от предвестието и спомени от бъдещето.

Може би завършъкът на тази книга ще ни даде и ключът, поантата към нея:„Грее в чистото светът, роден повторно, отмъстен. Всичко започва отначало, ново небе и нова земя. Животът проглежда. Плъзват гори, покълват планини, завръщат се старите духовете. Ето ги и майките вещици – родителки на световете. Ето ги всичките – ясновидни, една от друга ненагледни. Повтарят зова на небето, на нощта, на всеки копнеж. Едно и също шепнат тревите, това шушнат вятърът и листата, тая дума повтарят облаците: хагабула – ново раждане, нов живот.“ ≈

Текст: Росица Чернокожева

Снимки: архив на издателствата, Стефан Джамбазов и Стефан Марков

P.S. на „въпреки.com: Наградата „Роман на годината“ традиционно се връчва церемония на 11 май, когато Православната църква почита светите равноапостоли и просветители Кирил и Методий и е – Денят на българския библиотекар.

Проф. Греди Асса, снимка: Стефан Джамбазов

Участие в конкурса вземат български романи, издадени през 2022 г., а наградата е почетна грамота и парично покритие от 11 000 лв. Призът се връчва от 2011 година по идея на тогавашния изпълнителен директор на НДФ „13 века България“ художника и преподавател в НХА проф. Греди Асса.

Досега удостоени с престижното отличие, утвърдило се като най-очакваното и най-обсъждано в областта на съвременната българска белетристика, са следните произведения и техните автори: „Лятото на неудачниците” от Галин Никифоров (2011), „Физика на тъгата” от Георги Господинов (2013, тогава наградата е и за 2012), „Апарат” от Васил Георгиев (2014), „При входа на морето” от Емилия Дворянова (2015), „Една и съща река” от Здравка Евтимова (2016), „Последната територия” от Момчил Николов (2017), „Хавра” от Захари Карабашлиев (2018) „Свети Вълк” от Елена Алексиева (2019) , „Поразените“ от Теодора Димова (2020), „Времеубежище“ от Георги Господинов (2021) и „Опашката“ от Захари Карабашлиев (2022).

Захари Карабашлиев при получаване на наградата Роман на годината за "Опашката" миналата година, снимка: Стефан Марков

Както е видно Георги Господинов и Захари Карабашлиев два пъти са били носители на наградата.

Членовете на журито се разбират едва в деня на връчването на отличието. През тази година в конкурса взеха участие 28 романа, издадени през 2022 г.  До дни ще научим кой е победителят, Наградата ще бъде връчена на 11 май от 17:30 ч. в зала „Проф. Васил Геров“ в сградата на Централно управление на Фонда.

[holovatenko]

Росія – це цивілізація Танатоса, Україна – цивілізація Ероса | МИ І ВОНО by Локальна історія Чому можновладців, а особливо диктаторів, так часто сексуалізують? Від чого збуджуються імперії? Чому в Росії перемагає Танатос? П'ятий епізод терапевтичного подкасту "Ми і Воно" про те, що зробило українців такими, якими ми є. Розмови з психоаналітиком, перекладачем та літературознавцем Юрком Прохаськом веде журналіст та редактор Володимир Семків.

[blogpicturesdonalexander]

Самые кровавые мифы Древней Греции -Сизиф.

Нам известны несколько древнегреческих мифов, которые объясняют причины сурового наказания основателя и царя Коринфа Сизифа, который был обречен вечно поднимать огромный камень на гору. Ему вменяют, в частности, разглашение тайн богов, грабительство, насилие, похищение и заточение бога смерти Танатоса. По одной из версий, Сизиф изнасиловал Тиро, которая родила после этого двух детей. Они, согласно, предсказанию, должны были отомстить врагу их отца Салмонею. Однако Тиро, узнав об этом, убила своих детей. Сизиф, будучи виновником трагедии, был наказан в Аиде. Более распространен миф о том, как Сизиф обманом заковал бога смерти Танатоса или даже самого Аида, в результате чего люди перестали умирать. Разгневанные боги решили ввергнуть Сизифа в царство мертвых, однако он сумел обмануть саму смерть, за что и был в итоге обречен на вечный и ужасный в своей беспощадности «сизифов» труд.

 16.09.2021

[galgannet]

Слава Танатосу )))