#столична библиотека

[todorpeychev]

Филиал "Сердика", Столична библиотека, Тодор Пейчев

Филиал "Сердика" на Столична библиотека благодари на писателя Тодор Пейчев, който е наш читател и ни подари двете свои новоизлезли книги! 06.04.2016

Столична библиотека (libsofia.bg)

[vprki]

За Пипи, Астрид Линдгрен и любими хора…

Представянето на сборника с доклади от международната кръгла маса „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“, организирана и проведена от Столична библиотека по идея на проф. Вера Ганчева на 20 ноември 2020 година се състоя на 14 октомври 2021 година.

В приятната атмосфера на Американския център на Столична библиотека не само се срещнаха част от авторите на докладите, организаторите, Н. Пр. Катарина Рангнит, посланик на Кралство Швеция в България, за да почетат голямата писателка и знаменитата ѝ героиня Пипи, а да изразят и обичта си към литературата и прекрасните хора, които работиха с преданост за форума миналата година и изданието. Някои от тях – най-основните вдъхновители като проф. Вера Ганчева, литераторът и поет Марин Бодаков ни гледаха от Небесата, вероятно щастливи, че този сборник е факт и реализиран смислен и красив проект. Новата книга е съвместно издание на Столична библиотека и фондация „Образование 5.0“ с подкрепата на посолството на Кралство Швеция в България.

Корицата на сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“, снимка Стефан Марков

В приветственото си слово Юлия Цинзова, директор на Столична библиотека развалнувано каза: „Тази книга е прекрасно издание. Да благодаря на Магданела Каранешева, издател, благодаря и на всички вас участници в конференцията. Надявам се да има още и още, готови сме да предоставим нашите ресурси за организацията на събитията и издателски да общуваме и с читатели, разбира се. За нас беше чест да направим такова събитие за проф. Вера Ганчева. Тя избра Столична библиотека и Марин Бодаков, който работи вдъхновено за конференцията и изданието до последния момент на живота си. Ще ги помним и те винаги ще са част от нас“.

Юлия Цинзова /л/, Н. Пр. Катарина Рангнит/ц/ и Мария Лакова/д/, снимка: Стефан Марков

А ние ще се върнем малко във времето, когато тръгна идеята от проф. Вера Ганчева /1943-2020/ в конференция да се отбележи 75 годишнината от публикуването на знаменитата книга ”Пипи дългото чорапче” на великолепната шведска писателка Астрид Линдгрен. С Вера ни свързваше дългогодишно приятелство – дълга история. Традиционно ѝ бяхме на гости в дните между Коледа и Нова година заедно със Стефан Джамбазов. В годините ни беше станало традиция да го правим заедно в тези дни на празничност и очаквания. Никой от нас не подозираше, че това ще е последната среща в края на 2019 година. Както винаги говорихме много, споделяхме, смяхме се. Вера разказа за плановете и идеите си за отбелязването на годишнината от излизането на „Пипи дългото чорапче“ съвместно със Столична библиотека. С възторг споделяше как го обмислят с Марин Бодаков и Зорница Христова, които ценеше и обичаше много. Обмисляхме заедно и като медия „Въпреки.com” как да включим знаменателното събитие в наши публикации.

Посвещението в сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“ с фотография на Васа/л/ и Вера/д/ Ганчеви, снимка: Стефан Марков

Както винаги споменаваше и близки и обичани хора, които не са сред нас, но тя винаги говореше за красивите и вълнуващи моменти с тях. Тъжните и трагични изпитания оставаше единствено в себе си. След малко повече от шест месеца на 10 юни 2020 година проф. Вера Ганчева напусна нашия свят…Цялата организация по конференцията пое с изключителна отговорност и ентусиазъм Марин Бодаков, толкова характерни за него. Включихме се доклад, посветен на Вера на базата на срещите и незабравимите ни разговори с нея. Тя беше от първите хора, които ни повярваха и подкрепиха преди почти осем години, когато създадохме интернет платформата „въпреки.com” за културата и изкуството в обществото. На 20 ноември миналата година се проведе в Столична библиотека мечтаната от Вера Международна кръгла маса „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“. Заради Ковидната ситуация тя се състоя предимно он лайн. Нямаше възможност поради сложни причини да се включим и нашето експозе прочете тогава Марин Бодаков по наша молба. Приятел! Написа ни как е минало. Започваше да се готви и сборникът…

На 15 март тази година и Стефан Джамбазов отлетя към Небесата след дълга борба с онкологично заболяване. Останаха текстовете му, снимките му, филмите му. Виждахме се с Марин Бодаков по събития, пишехме си по различни поводи. На първата годишнина от кончината на Вера Ганчева сподели, че сборникът с докладите напредва и ще има и снимки, предоставени от фондация „Слово и дух“ / по желание на Вера, създадената от нея фондация на името на сестра ѝ Васа Ганчева, режисьор и преводач, се преименува с така/. Тогава му предложих и ние от „въпреки.com” да се включим със снимки на Стефан – Вера много ги харесваше. Децата ни Давид и Ирина и те като наследници приеха идеята. Така и стана. Имахме заедно с Марин среща с издателката Магданела Каранешева и обмислихме заедно кои да влязат в сборника. Кореспонденцията ни продължи, за да бъде всичко перфектно.

Марин Бодаков, снимка: Стефан Джамбазов

Дни преди и Марин, толкова млад така внезапно да отлети от нас получих мейл от него и много държа да го споделя, защото той е посветен на сборника и заслужава внимание: „Уважаеми колеги и приятели, С удоволствие Ви уведомявам, че сборникът в чест на Пипи и в памет на проф. Вера Ганчева вече е факт на хартия. Днес говорих с г-жа Юлия Цинзова, която ме увери, че през октомври Столична библиотека ще направи събитие, на което да представи сборника - и тогава ще получите своя екземпляр.Ако преди това имате възможност или нужда, може да получите копие от г-жа Виолета Божкова, секретарката на г-жа Цинзова. Целият сборник е качен ето тук: file:///C:/Users/project1/AppData/Local/Temp/Astrid%20Lindgren_spread%2013.07.pdf Много благодаря на всички за участието и търпението. С Магданела се опитахме да дадем всичко от себе си изданието да изглежда прилично - за всички гафове нека отговорността поема аз. Нека благодаря на доц. Дария Карапеткова и доц. Борис Минков, които бяха така добри да станат по спешност научни рецензенти на сборника. Може би някъде в небесата иначе избухливата Вера се радва на тази книга.“.

А сборникът е прекрасен. При представянето му Н. Пр. Катарина Рангнит, посланик на Кралство Швеция в България благодари за у��пешното културно сътрудничество и очерта перспективите за нови партньорства между Столична библиотека и сродни културни институти в Швеция. С много мило, човешко отношение тя каза: „Благодаря ви, че дойдохте днес, въпреки лошото време, което ми напомня за Швеция. Столична библиотека направи прекрасно събитие по повод 75 годишнината от издаването на „Пипи Дългото чорапче. Събитието беше дигитално, но достигна до широка аудитория. Пипи е била и продължава вече 75 години да вдъхновява милиони деца.

Н. Пр. Катарина Рангнит/л/ и Мария Лакова/д/, снимка: Стефан Марков

Парадокс – 75 годишен герой продължава да е модерен и обичан герой за милиони в съвременния свят. А тя е и любима книга на поколения български деца, благодарение на превода на Вера Ганчева. Астрид Лингрен и нейната малка героиня имат изключителен принос за демокрацията в обществото. Момчетата и момичета, мъжете и жените трябва да имат равни възможности. Да уважаваме децата, всяко дете да бъде чуто, а това допринася за равенството между хората.. Всяко дете има право да живее в мирен демократичен свят, да бъде разбирано и обичано!“. Госпожа Рангнит подари на библиотеката костюмчето на Пипи, с което децата да могат да се маскират като любимата си героиня. А Юлия Цинзова ѝ подари друго издание на Столична библиотека - прекрасна книга за историята на София как градът ни става столица.

Представените с доклади в книгата присъстващи културолози, скандинависти, преводачи и университетски преподаватели високо оцениха приноса на Столична библиотека в популяризирането на творчеството на Астрид Линдгрен и на съвременната шведска литература с новото издание. А домакините направиха красив жест към тях – всеки от авторите на докладите и презентациите се подписа над текстовете, публикувани в сборника…

Текстът на "въпреки.com" в сборника, снимка: Стефан Марков

Накрая на този текст споделям кратък откъс от разговора ни с проф. Вера Ганчева за превода ѝ на „Пипи дългото чорапче“ /тогава е била на 25 години/, публикуван в сборника „Астрид Линдгрен: свободата на духа – кауза и приключение“: “Познавах се с Астрид Линдгрен, аз съм от хората, които обичат да създават контакти, с превежданите от мен автори и не пропускам възможности за това.. Самата история около превода на ”Пипи дългото чорапче” беше интересна. Аз изучавах три години шведски език в Стокхолмския университет, но вече се бях дипломирала тук, в „Славянска филология” на Софийския университет. След няколкогодишното си пребиваване в Стокхолм, започнах работа в БТА, без обаче да си прекъсвам пътуванията и връзките с Швеция. Имах си набелязани автори за проучване и превод, но все още не се чувствах силна в езиково отношение, за да мога да представя на български произведенията, които ми харесваха, подготвях се обаче, четях много. Един ден съпругът ми Владимир Башев /прекрасният поет и преводач 1935-1967/, ми каза: „Знаеш ли, на руски език е излязла една страхотна шведска книга, озаглавена „Пипи дългото чорапче”. Имала грандиозен успех в много страни на света. Защо не се поинтересуваш, може да излезе нещо интересно?”.

Проф. Вера Ганчева, снимка: Стефан Джамбазов

Не обърнах особено внимание на този факт, но при следващото си пътуване в Швеция моят приятелски кръг там – млади писатели и критици, от които черпех информация за литературните събития в Швеция, потвърдиха: „Това е наистина невероятна книга, гениална, шедьовър.” Прочетох я, хареса ми, но все още не бях ентусиазирана да я преведа. После разбрах, че дълбоко съм грешала, защото това е творба за всички възрасти. Вече бях предлагала няколко шведски автори за превод в издателства у нас, самата аз все още бях начинаеща във всяко отношение, правех първите си стъпки в културната журналистика с плахи статии на такава тематика, печатани във в. „Народна младеж” и които бяха много критично преценявани от Владимир Башев и от моето семейство. С изключение на баща ми, който се радваше на всичко, независимо дали е реално сполучливо или не. Емоцията му от изявата на някоя от дъщерите му с беше съвсем спонтанна и окуражаваща, докато майка ми беше охлаждащо взискателна в своите коментари./дипломатът Лалю Ганчев и журналистката Надя Ганчева/. Това не ми вдъхваше чувството, че съм осъществила някакъв свой пробив, а и в издателствата тук отначало ме посрещаха доста резервирано – „какво? Шведски писатели?!” През смях разказваше Вера за този свой опит. „Колебаех се, но реших да се срещна с Астрид Линдгрен. Тя ме прие, вероятно екзотично ѝ се бе видяло, че българка, при това напълно неизвестна никому, иска да разговаря с нея. Прие ме в издателството, в което тя работеше тогава. Беше редактор при това на половин щат в издателството “Рабен&Шьогрен” (Rabèn&Sjögren), което беше издало и „Пипи”, и много други детски автори от голяма класа. Тя беше редактор за детската литература там. Много пресилено би било да твърдя, че ме е харесала веднага, но между нас се получи някакъв контакт. Вероятно е била учудена от моята смелост, аз нямах и някаква особена тема за разговора ни, освен личния ми интерес към „Пипи”. Тогава получих от Астрид и други нейни книги, например повестите ��а Карлсон, който живее на покрива, две от които по-късно също преведох. По-нататък излезе в мой превод и „Братята с лъвски сърца”, всъщност любимата ми книга от нейните произведения, поне от тези, които аз съм превеждала. От срещите си с нея, те бяха няколко и винаги много сърдечни, аз се връщах, заредена с дълбока симпатия и огромно уважение към голямата писателка. Благодарение на разговорите си с нея разбрах дълбокия смисъл на тази книга, на истинската революция, предизвикана от бунтарката Пипи още в края на 40-те години в Швеция, а след това и в други страни.

Първото издание на "Пипи дългото чорапче" в България, снимка Стефан Джамбазов

Тази революция въздейства по няколко посоки: първо демонстрацията на освободената личност, особено след Втората световна война - тогава хората са били потиснати, свръхобременени от всякакви грижи, от нерешими проблеми, а ето появява се една личност, за която няма прегради. И второ и трето - тя е дете, което е още по-необичайно и въздействащо, а също и момиче, а това е пък още по-добре. И изведнъж Пипи става емблема на една цяла епоха. Започнах със страст да работя над превода, като млад преводач се заблуждавах, че морето ми е до колене. Преведох книгата и имах един много голям шанс – казвам го на всички мои млади колеги, които сега се хвърлят да превеждат така страстно и без опит, без да са усвоили основните принципи на тази сложна дейност. Имам впечатления от преводите главно на скандинавска литература. Всяка литература е трудна за превод, но скандинавската има специфични особености и за преноса й на български език е необходим ключ, без който богатството й остава скрито за „непосветените”. От издателство „Народна младеж”, което прие идеята ми за „Пипи” и ми възложи превод��, препоръчаха за редактор Теодора Джебарова, която вече беше превеждала от шведски. Името ми беше познато, но все още не се бяхме срещали. Теодора Джебарова взе моя ръкопис, натракан най-съвестно на пишеща машинка „Марица” и го разкритикува много остро, което никак не очаквах. Аз си мислех, че съм направила прекрасен превод, понеже наистина се старах. Тя ми показа редица похвати, от които зависи творческото пренасяне на оригинала на български, особено когато става дума за толкова сложна книга със свой особен и силно идиоматичен език. Език, който разбират децата и не само те, а и възрастните, надарени с богата душевност и въображение, с тънка чувствителност. Убедих се и на практика, че такъв слог, а и всякакъв впрочем, може да се предаде сполучливо на български, на нашия прекрасен пластичен и свръхекспресивен език. Колко жалко, че през последните години някак си закърнява. Аз и по себе си усещам как ми се губят думи и стилови обрати, все по-често ми се налага да посягам към многотомния речник на българския език, който много ми помага. Непрекъснато се консултирам с него за разни думи и понятия, защото те са дадени там не откъснато, а в контекста на експертно подбрани фрази от живата българската литература, класическа и модерна. Теодора Джабарова ме научи, че да превеждаш е приятно, но и много трудно, че да претълкуваш на български такова знаково произведение, каквото е „Пипи дългото чорапче” е освен това и много отговорно.

Издания на "Пипи дългото чорапче" и Пипи, изработена от деца, снимка: Стефан Марков

Двете работихме дълго време, почти всеки ден, защото тя също харесваше книгата. От нея научих много и в своята работа като редактор се стремя да внуша подобна взискателност и педантизъм у младите колеги, над чиито преводи обикновено се потя.“.

И четете книгите на Астрид Линдгрен, независимо от възрастта ви. Те ще ви направят свободни, толерантни и обичащи хора!

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов и Стефан Марков

[kletamaikabalgaria]

Безплатни читателски карти в Столичната библиотека по случай празника на София

Ако решите да се възползвате от литературният подарък на Столична Библиотека не пропускайте да разгледате и документалната изложба "София на Вазов", която освен интересният поглед на Иван Вазов към града включва и документални фотографии на София от времето, когато писателят е живял и творил в столицата.

[blind-letters]

Приятелиии, изключително се вълнувам, затова пиша много гласни и се опитвам да предам емоцията. Това е официалното събитие за представянето на книгата в София и много много бих се радвала да се съберем колкото се може повече хора, за да си изкараме една много хубава вечер. 29 март в Столична библиотека. Надявам се да се видим там. (цъквайте се д��ректно going!)

[otvadkoritsite]

"Отвъд кориците" отпразнува рождения си ден в Столична библиотека

“Отвъд кориците” отпразнува рождения си ден в Столична библиотека

Благодарим ви, скъпи приятели, че бяхте с нас на рождения ни ден!

Близо 60 души присъстваха на третия рожден ден на литературната организация “Отвъд кориците”. След като водещите Елия Младенова и Дилян Георгиев закриха официалната програма, сцената беше отворена за всички желаещи да прочетат нещо. Дебюти на сцена направиха мнозина, четоха утвърдени автори, звучаха рими, бели произведения, както и…

[anadinkova]

Няма по-хубав празник от този, в който се радваш на радостите и постиженията на детето си. Честит празник! #littleviolinplayer #violin #violinplayer #mall #myprecious #mygirl #proudmama (at Столична библиотека)

[monicagavrilova]

хубава вечер в бар Alcohol в столична библиотека на втората годишнина на "Отвъд кориците" (: плюс любимия ми автор за вечерта отдясно.

[vprki]

Когато човек познава поезията на другия, разговаря по друг начин с него

„Загреб ни посрещна с прегръдка. След ден се състоя премиерата на Антологията, а се надяваме през есента в присъствието на преводачката Ксения Банович и поета Иван Херцег да я представим официално и пред българските читатели в София.“ Написа през юли за „въпреки.com” по повод издадената книга със съвременна българска поезия на хърватски Силвия Чолева, литератор, поетеса, журналист, издател.

И ето преди дни Антологията, озаглавена „На последния етаж на небето“ стих на поета Борис Христов, избран от хърватския поет и преводач Иван Херцег, бе представена в клуба на Столична библиотека. Изданието е посветено на Марин Бодаков, който заедно с Людмила Миндова и Силвия Чолева е съставител на великолепния сборник. /За неговата премиера в Загреб може да прочетете във „въпреки.com” тук ./

Представянето на Антологията в Загреб, от ляво на дясно: актрисата Елена Михолевич, която чете стихове, Силвия Чолева, Ксения Банович, Людмила Миндова, Иван Херцег, Ана Васунг и Паула Чачич, снимка: Саня Хорват

Цялата изминала седмица бе под знака на поета, литератора, приятеля Марин Бодаков, който ни напусна внезапно на 8 септември 2021 година. Започна с прекрасна изложба на художници, поканени от съпругата му Зорница Христова да нарисуват картини по негови стихове в галерия „Прегърни ме“ и завърши с премиера на прекрасния том със събраните стихотворения на Марин “Галерията на сърцето”, съвместен проект на издателство за поезия „ДА“ и издателство „Точица“ в голямата зала на ТР „Сфумато“. /За изданието може да прочетете във „въпреки.com” тук ./ За тези великолепни събития, изпълнени с много обич към Марин, очаквайте в следваща публикация.

Сега се връщаме към вечерта в Столична библиотека. Водещ на тази вълнуваща среща бе поетът и музикант Петър Чухов. Той традиционно е домакин на литературните събития в този клуб и припомни, че след повече от две години заради противоепидемичните мерки, представянето на Антологията на българска поезия на хърватски е първата сбирка на приятелите на литературата…

От ляво на дясно: Людмила Миндова, Силвия Чолева, Симона Кръчмарова и Иван Херцег

„Колегите от Загреб, не беше нужно да ги убеждавам, ми се обадиха и попитаха какво ново има при вас. Преди години трябваше да ги убеждавам, а сега те ми се обадиха.“ Сподели поетесата и преводачка Людмила Миндова. И продължи: „Там има много талантливи преводачи и българската поезия е представена по един великолепен начин. С такива преводачи като Ксения Банович,  Ана Васунг и Паула Чачич, с Иван Херцег постепенно книгата се оформяше. Направиха нещо великолепно при положение, че през други времена българска поезия не е представяна така, независимо, че е имало и в години на война преди 80 години. Съвсем естествено беше да посветим това издание на Марин Бодаков, който беше един от съставителите, а и не можехме да повярваме какво се е случило, когато той почина. Няма да говор много в присъствието на толкова много поети, защото те знаят да ценят думите и знаят да ценят мълчанието.“ Каза тя в експозето си и като един от съставителите на Антологията.

До нея пред многобройната публика бяха Силвия Чолева и Иван Херцег. Той каза с много радост и вълнение: „Благодаря ви, че сте тук и съм щастлив да видя толкова хора, които обичат поезията. Щастлив съм, че с нашите общи усилия успяхме да завършим Антологията и тя е тук пред вас, благодарение най-вече на Людмила Миндова, Силвия Чолева и Марин Бодаков.

Иван Херцег и Симона Кръчмарова, преводач в посолството на Хърватия в София

Помислих си, че тя е изключително необходима за Хърватия, защото преди 2000-та година, българската поезия не е  била толкова известна в нашата страна. През определени периоди българската поезия е била търсена, съществуват различни периоди и е различна динамиката, в която тя е присъствала при нас. В тази книга е сбрана българската поезия в една цялост. Интересен е фактът, че през 1942 година, когато е дошла делегация в България сред писателите е бил и един професор, който е превеждал от български и други славянски езици. Той е бил и преподавател, неговото име е Йоже Викович. Ние, всъщност, продължихме това сътрудничество, което през 70-те години на ХХ век е било прекъснато и  и така е било до 2000 година. Голяма роля да се възстановяват отношенията имат Силвия, Людмила, както Марин и всички наши преводачи. В началото на 2000 година се появи и феноменът  Георги Господинов. Мисля, че и неговите книги имат принос хърватските издатели да се обърнат към българската литература. Що се отнася до нашето сътрудничество всичко започна от нашето списание, което е пред вас, чийто редактор съм аз. В това списание сме публикували много български поети, като млади, така и по-възрастни.Това е едно мое лично въведение към тази книга, която успяхме да публикуваме. Бих искал да благодаря на Марин Бодаков, с когото бях в непрестанен контакт и работехме много по тази книга и това ще бъде едно начало…“. Сподели Иван Херцег.

Списанието

„Искам да подчертая, както каза Иван Херцег за списанието, с какво качество е и това е списание за поезия. Имала ли България такова списание след 1989 година за поезия и да с такова качество. Една литература се прави от периодиката, не се прави само от отделни книги. А ни имаме две списания и половина и то не само за поезия.“ Не без огорчение каза Силвия Чолева, която е издател на единственото у нас издателство за поезия „ДА“ и продължи: „Тази антология, която виждате, толкова хубаво издадена, имаше вече своята първа премиера в Загреб. Там хората също бяха много, бяха и преводачките. Атмосферата беше много приятелска. Когато човек познава поезията на другия, разговаря по друг начин с него. Тези натрупвания в нашите връзки са много важни. Това не е една книга, която да е сложиш някъде в библиотеката. Това е книга, която дава възможност да изговаряме нашите стихотворения, нашите мисли. Контактите вече са на друго ниво и мисля, че това няма да е последната антология, последната книга на български автори на хърватски. Докато си говорихме с Иван Херцег в Загреб стана дума, че ще бъде издадена след време и книга с поезия на Марин Бодаков.“ Беше категорична, че Херцег е двигателят на Антологията. „Ако не беше той, не знам дали щяхме да имаме тази книга. От април до юли, като си гледам мейлите тази книга вече беше издадена. Когато пристигнахме през юли в Загреб тя излезе от печатницата. Чакахме го в едно кафене. Той дойде и разтовари от колата си пакетите с книгата и така започна животът на тази антология.“

Публикуваме предговора на Силвия Чолева в Антологията, който тя ни предостави, за което ѝ благодарим.

ЕДНА ВЪЗМОЖНА КАРТИНА НА БЪЛГАРСКАТА СЪВРЕМЕННА ПОЕЗИЯ

Поезията днес съществува в ситуация, която разколебава вкусовете и превръща писането ѝ в напълно лишена от критическа рефлексия дейност. Това обаче не е само български „феномен“.

Отхвърлянето от страна на книжния пазар на стихосбирките, безогледната реклама, която издига в култ жанра роман и неглижира поезията, превръщането на поетите в маргинализирани творци дори сред своите литературни среди, саморекламата, която се катализира от социалните мрежи, като добавим към това и факта, че много се пише, а малко се чете, виждаме как стойностната поезия се дави в мътните води на средното, на посредствеността. Изглежда сега всякак и всичко може да се нарече поезия. Това е фалшива свобода, която обезсилва и поетите, и поезията, която пишат. Липсата на оценностяване води до издаване на книги и кичене с „титлата“ поет на хора – по думите на критика и поета проф. Владимир Трендафилов – „пред първо добро стихотворение“.

Стефан Иванов, най-младият поет в Антологията и Нона Георгиева

В тези об��тоятелства изборът да бъде представена пред хърватските читатели съвременната българска поезия в антология се оказа труден и се осъществи след много разговори между нас, съставителите. Освен правенето няколко пъти на списъци, които се опитваха да обхванат необхватното и ту се увеличаваха, ту се редуцираха, за да продължи след това отново допълването на имена и отново съкращаването, се наложи да определим и времеви отрязък, в който са творили поетите. След много коментари с Марин Бодаков стигнахме до идеята, че ще се ограничим само до съвременните автори.

Но колко съвременни – колко назад във времето да се върнем и колко напред да отидем? В голямото изобилие от поети рискувахме да „изпусне��“ важни имена на поети, които са от значение за развитието на съвременната ни поезия, или пък да прибавим съвсем млади поети, които все пак имат още да се доказват. В крайна сметка „центрирахме“ избора си и решихме в антологията да влязат поети, утвърдили се след 1989 г., но и поети от по-старото поколение, които са продължили да пишат и са издали свои книги след тази дата.

Разбира се, отново трябваше да намалим бройката на авторите, защото рискувахме да се получи един огромен том, който би бил нечетим. А нали целта е тъкмо това – съвременната българска литература да стане по-позната на хърватските читатели и те да получат по-цялостна картина на поезията, която се пише в България днес.

Палми Ранчев е сред авторите, включени в Антологията

И тук стигаме до основното качество на антологията по принцип – вкуса на съставителите. Антологията е индивидуален акт, артистичен акт и те застават с името и литературните си предпочитания, за да защитят подбора си. Така постъпихме и ние, селектирайки творци и творби, без да можем да обхванем всички и вероятно ще търпим критики защо сме подбрали този, а не онзи и прочее, а сигурно сме пропуснали някого и без да искаме. Вероятно ще бъдат открити липси, които се надяваме да бъдат по��ълнени занапред. Вероятно следващи съставители на нова  антология ще пренаредят имената и ще дообогатят картината на българската поезия, но засега горещо се надяваме тази да е достатъчно ясна и изчерпателна, за да имаме повече страстни читатели в Хърватия. Това е една възможна картина на съвременната българска поезия – открийте я в детайли.

От ляво на дясно: Силвия Чолева, Ксения Банович, Людмила Миндова и Иван Херцег на премиерата в Загреб, снимка: Саня Хорват

Тази книга не би се случила без упоритостта на поета Иван Херцег и преводачките Ксения Банович, Ана Васунг и Паула Чачич, за което благодарим! В нея от българска страна са събрани усилията на тримата ѝ съставители: Людмила Миндова, Силвия Чолева и Марин Бодаков, който за голямо съжаление си отиде от този свят в процеса на работата. Затова книгата се посвещава на неговата памет!

Силвия Чолева

21.05.2022

София

Зорница Христова

В Антологията има текст на Зорница Христова и в тази вълнуваща вечер тя разказа за едно тяхно пътуване с Марин Бодаков в Хърватия през 2008 година Сподели колко е била възхитена от присъствието на живо литературно общество в страната, както и като цяло интереса на хората към различните изкуства. Добави и, че много стихотворения на Марин има от това пътуване.

Книгата му „Наивно изкуство“, освен заглавието, съдържа впечатления и мисли от пътуването в Загреб, за което разказва Зорница Христова, завършвайки текста си в Антологията с това негово стихотворение:

Листопад в Загреб

 камбана

в глаголическата градина

 да бие при нападението на октомври,

да разнася тишина и страх

 да ги опожарява

От ляво на дясно: Зорница Христова, Людмила Миндова, Силвия Чолева, Симона Кръчмарова и Иван Херцег

На финала на вечерта Силвия Чолева и Иван Херцег четоха стихотворения от Антологията. Тя, разбира се на български, той превода им на хърватски, като избра стихотворението на Борис Христов, от което е и заглавието на книгата.

НОЩЕМ

Зелена е нощем сянката на нашето дърво,

когато хвърлим телата си едно срещу друго.

И както крадецът изчезва в устата на някой затвор,

така зад вратите на твoята пазва аз се изгубвам.

Далече зад хълма, на хиляди крачки в нощта,

някой ридае и тишината наоколо буди -

широкоплещеста иде към него смъртта...

Но ние нехаем - далечната смърт ни е чужда.

Лъже те, който е седнал до твоето рамо

да скърби за човека от другия край на земята,

а не иска да знае, че в близката улица двама

жестоко се бъхтят и ножа е вече в ребрата.

Опознавам сега и последния зъб на живота

и с ръцете си мога само един човек да прегърна:

да осъмвам над него - и да наглеждам тестото,

както хлебаря червен до пламтящата фурна.

И какво от това, че веднъж самотата ми каза:

"Тя е красивата брадва, която опитваш на пръста..."

Докато се стопя като малката бучица захар,

ще излизам с фенера в нощта да те търся.

Аз ще падна в калта - но в ръката със цвете.

А когато смъртта с безмоторната своя машина ме вземе,

ще те чакам на последния етаж на небето...

И оттам ще решиме накъде да поемем.≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Детската книга на Марин Бодаков и малкия Андрей

 „За нас е много повече от книга, защото е свързана с един много обичан човек  - Марин Бодаков и се надявам, че всичко, което е оставил след себе си, ще се помни.“ Каза заместник-кметът по култура и образование на Столична община Мирослав Боршош при представянето на детската книга „Раковски супергерой“ в Детския отдел на Градската библиотека.

И продължи: „Марин и целият екип направиха една изключително интересна забавна, смислена форма как да разказваме на децата си история, как да показваме онези герои, които са били част от тази българска история и как тя да стига до децата ни. Децата ни живеят в един съвсем друг свят, много различен от нашия. Историята не достига до тях, както е било при нас. Новите форми, които са потопени са изключително важни да бъдат използвани така, че тази информация, тази наша българска история да достигне до тях – леко, красиво, без излишен напрегнат патос, който толкова много се използва в съвремието ни за съвсем други цели. Това е смисълът на тази книга и затова ни е толкова любима. Радвам се, че подкрепихме този проект.“

В 36 страници „Раковски супергерой“ разкрива личността на един от най-големите български възрожденски герои, писател, журналист, полиглот, идеолог на националноосвободителното движение. Книгата съдържа елементи на комикс, за да бъде привлекателна и разбираема за учениците в началните класове.

Работата по нея започва през 2021 г., когато със специална програма Столична община отбеляза 200 години от рождението на Г. С. Раковски. Изданието е инициатива на Столична община и изцяло финансирано с общински средства. Екипът покани Марин Бодаков за автор, а той предложи оригиналната идея за Раковски и неговата героична история да се разказва в диалог с 9-годишния Андрей Младенов. Зорница Христова, съпругата на Марин довърши изданието, след като той внезапно почина миналата година на 8 септември. Мирослав Боршош благодари на Зорница, че е намерила сили да довърши книгата…

А Зорница Христова от своя страна даде детайли към тази красива история на книгата, родена в диалога между почти 50 годишния Марин и момчето. Напомня ми за онзи завладял света разговор на Екзюпери и Малкия принц, макар и в съвсем друг контекст, но и в двата случая става дума за приятелство и разбиране. „Благодаря на Андрей, който е съавтор на тази книга, без него тя не би изглеждала и звучала така. В нейната основа е един разговор – въпроси и отговори. Въпросите са зададени от моя съпруг Марин Бодаков, а отговорите са на Андрей. Те са толкова искрени, сериозни, в тях няма клишета, няма обичайните щампи, които пречат на децата да виждат и разбират. Това е един искрен прочит на героите и историята, които дадоха Марин и Андрей. Много благодаря на художника Ясен Григоров, който много точно улови тази форма на разговор, в който, разбира се, Раковски е в центъра и темата, но важно искреното общуване, когато можем да разкрием какво означава героят, какво означава неговото дело.

От ляво на дясно: Ясен Григоров, Мирослав Боршош, Андрей Младенов и Зорница Христова, снимка: Венелин Георгиев, архив на СО

Защо е толкова важен. В самата книга са разказани различните качества и какво значи да бъдеш герой.“ Много деликатно отбеляза Зорница Христова.

„Всеки разговор на Андрей с Марин, на който съм бил свидетел и съм слушал и разговорите, които съм водил с него, винаги са ми били изключително ценни.  Сега ми липсва тази възможност да говоря с Марин. Тази книга – подходих към нея с усещане, че аз заедно с Андрей участвам в този разговор с Марин. Говорили сме много и за литература, за илюстрация, за свободата. Водили сме и много лични разговори. Вярвам, че тази книга щеше да му хареса и, че тя е в тази посока, в която идеите ни са се доближавали по-игриво и по-шантаво, но винаги премерено и премислено. Харесва ми начина, по който той е подходил да разказва заедно с Андрей за толкова сложния образ на Раковски. Благодаря на Зорница, че ме покани и на институция като Столична община, защото за мен е необичайно този език да бъде подкрепен по този лек начин да се разказват такива важни теми. Благодаря и на Ирина Михайлова /експерт в дирекция „Култура“, че беше през цялото време с нас и се чувствах спокоен. Благодаря на Андрей за изключително умните отговори, но те са и провокирани  от мисълта на Марин, което е много важно. Тази мисъл, без теб, Андрей, нямаше да е такава. Ти си много важен за тази книга.“ Сподели емоционално художникът Ясен Григоров.

Андрей Младенов дава автограф, снимка: Венелин Георгиев, архив на СО

А десетгодишният вече Андрей Младенов разказа: „Веднъж като бяхме на изложба, посветена на Раковски, Марин ме попита дали искам заедно с него да напишем книга за него и аз се съгласих. И почнахме да си пишем имейли. Той ми задаваше въпроси и аз му отговарях. За мен тази книга е важна, защото може много деца да научат за Раковски по лесен начин. Той е супер герой, защото най-вече е помагал на другите, отколкото на себе си. Тази книга, за разлика от учебниците по история, е направена така, че в нея човек, който знае за Раковски, говори за него. В учебника по история не се знае кой говори... Бих искал да има такива книги и за Левски и Иван Вазов…“. Да се вслушаме в Андрей, но дали ще се намери такъв автор като Марин?…

Марин Бодаков, Рицар на книгата, снимка: Стефан Джамбазов

Научен редактор на „Раковски супергерой“ е доц. д-р Катя Станева, документите, включени в книгата, са предоставени от Националната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“. Изданието ще се разпространява безплатно, ще бъде подарено на училищата и библиотеките в София, екземпляри ще отпътуват и за български училища в чужбина. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Венелин Георгиев, архив на Дирекция „Култура“ на СО и Стефан Джамбазов

P.S. на „въпреки.com”: Очакваме с обич и нетърпение подготвяното издание „Марин Бодаков – събрани стихотворение“ на Издателство за поезия ДА със съставители Зорница Христова и Силвия Чолева, проект, финансиран от Програма „Култура“ 2022 на Столична община.

[vprki]

Държавният културен институт при МВнР намира нови посоки в сложното време

„В тази отминаваща и трудна година за всички, Държавният културен институт успя да реализира немалко онлайн инициативи, а и навършихме през тази година 15 години от създаването на института. Условията, в които изпадна целия свят ни накара да преорганизираме част от голямата културна програма, която бяхме замислили по повод годишнината“. Отбелязва в края на 2020 година директорът на Института към Министъра на външните работи Снежана Йовева – Димитрова /на снимката/.

Независимо от сложната ситуация заради пандемията от Covid-19, завладяла целия свят и отразила се безспорно най-тежко в областта на културата и изкуството екипът на Института продължи активно да организира и създава събития, много, от които в дигитална среда. А това категорично дори разшири обсега на програмите, които достигат до целия свят и са истински посланици на българското изкуство и култура особено в тези нелеки времена. Заедно с това в цялостната си дейност през тази юбилейна година за Държавния културен институт, създаден с постановление на Министерски съвет на 6 юни 2005 година, екипът му, ръководен от Снежана Йовева, положи усилия и успя да създаде важни партньорство с множество културни и образователни институции в страната и неправителствени организации с цел да обогати и разшири дейността си. Сред тях са НДФ „13 века България“, Софийския университет „Св. Климент Охридски“, БАН, фондация „Св. Св. Кирил и Методи“ , Софийска градска художествена галерия, продуцентски компании и други.

Емануела Ковач пред нейни творби в изложбата “Ново съобщение” - снимка Стефан Джамбазов

След извънредното положение заради пандемията, обявено на 13 март т.г в галерия „Мисията“ към Института беше открита една от първите изложби след затварянето на художествените пространства. Тогава във „Въпреки.com” /също партньор на ДКИ/ написахме за нея. „Ново съобщение” / „New message”/ беше озаглавена колективната графична изложба в галерия „Мисията”. Тя беше първата съвместна инициатива на Държавния културен институт към Министъра на външните работи и галерия Grafikart към Сдружение „Култура, спорт и здраве МЛ“ и беше част от инициативите на института по повод 15 години от създаването му през 2005 година. Изложбата беше подредена много изискано, а и обновеният двор на „Мисията” има вече доста по-различен вид от преди. Сега той става неразделна част от галерийното пространство, където могат да се срещнат и разговарят художници и публика.

Част от изложбата “Ново съобщение” - снимка архив

Говорили сме за предчувствието на автори преди началото на пандемията, за идващото бедствие. И като че ли сега доста от изложбите носят това усещане, но и търсят изход за авторите и обществото. Участниците в „Ново съобщение” бяха Бранко Николов, Емануела Ковач, Веселин Дамянов - Вес, Васил Колев – Vassillo и Людмил Георгиев с уредник изкуствоведа Пламен Петров. Изложбата беше фокусирана върху тем��та за все по-динамичния процес на миграция и отчуждение в общуването в съвременния глобален свят. Процес, който сполетялата ни социална изолация от последните месеци, беше болезнено припомнен. Днес общуването между хората е все по - опосредствано – през социалните платформи, смартфоните и още куп дигитални инструменти. Непрекъснато получаваме „ново съобщение“ – в пощата си, с апликации като Viber, WhatsApp, на месинджъра си. Новото съобщение отчуждава общуването помежду ни, а живият контакт се превръща все по-натрапчиво в мираж. В изключение, което остава несподелено преживяване. И всичко това, като че ли парадоксално, се разгръща на фона на изключителна миграция – разместване на културни и социално - политически пространства, на хора и общности, на смисъл, на съдържание, на етичните и морални граници, се отбелязваше в анотацията за изложбата.

Фотоизложбата “Посоки” - снимка архив

През септември в градинката на „Кристал“ беше експонирана фотоизложбата „Посоки“ на победителите от конкурса за фотолюбители по повод годишнината, съвместен проект с фондация „Фотофабрика“ и съдействието на Столична община. Творбите пряко или непряко отразяваха темите за глобализацията, идентичността, междукултурния диалог и толерантността между различните нации, толкова подложени на изпитания в сложната ситуация на отминаващата година.

По много приятен начин и в образователен контекст с инициативата си „Да надникнем в мисиите“ в You Tube и  във фейсбук страницата на Института виртуалната разходка из художествените колекции на българските дипломатически представителства в чужбина ни „разхожда“ в свят на изобразителното изкуство с великолепни творби, които рядко може да се видят у нас. По тези канали, достъпни за цял свят, специален акцент в програмите беше отбелязан и месец ноември като месец на будителството. Присъствието и участието на интелектуалец, учен, университетски преподавател, писател и дипломат от ранга на проф. Кирил Топалов се превърна в истинско събитие на фона на затвореността и изолацията ни заради противоепидемичните мерки, които болезнено промениха живота ни. Разговорът с него беше  посветен на непреходните теми за паметта и знанията от миналото, за силата на културата, литературата и българското изкуство в условията на пандемия, за човека будител - днес и сега.

Проф. Кирил Топалов - снимка Стефан Джамбазов

В този месец на будителството, благодарение на  партньорството с Национален дарителски фонд "13 века България", в сградата на Външно министерство гостува великолепната изложба „Хлябът” на Атанас Качамаков, която ще бъде изложена във фоайето му шест месеца. Изложбата /тя за първи път беше показана през януари в галерия „Средец“ на Министерство на културата –б.а./  представя 30 рисунки от цикъла „Нашият хляб насъщен“ на Атанас Качамаков (1889-1994), придружен от авторски текст със заглавие „Български фестивал на майката земя“. Творбите са визуализиран разказ за бита и труда на българските селяни от началото на 20-ти век, за ритуалните етапи в процеса на създаването на хляба през различните годишни времена. Те са своеобразно продължение на романа „Добри“, издаден за първи път през 1934 г. в САЩ, написан по разкази на Атанас Качамаков за детството в родната му България, тъй като той емигрира през 20-те години на миналия век за САЩ.

Атанас Качамаков - “Жътва”

През 1935 г. романът печели златен медал „Джон Нюбери“ на Американската библиотечна асоциация за детско-юношеска литература. Този роман предстои да се издаде, преведен на български език през 2021 г. Държавният културен институт подготвя и видео, в което ще бъде разказано за цикъла от рисунки, както и детайли за живота на самия художник. Атанас Симов Качамаков (1889-1984) е роден в известното градинарско селище Лясковец. Учи право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“, а по-късно скулптура при проф. Иван Лазаров в Художествената академия в София. Напуска България и заминава за Париж. През 1924 г. заедно със съпругата си Александра, също художничка, се установява в Ню Йорк. За мраморната си скулптура на индианка с дете е отличен на изложба, организирана в Ню Йорк през 1931 г.. След 1930 г. работи за популярни кинопродукции в Лос Анджелис, след това премества ателието си в Палм Спрингс, където твори до края на живота си. Осъществява самостоятелни изложби в Бостън, Ню Йорк, Филаделфия, Чикаго, Сан Франциско. Негови произведения се намират в музеи и частни колекции в САЩ. В началото на 80-те години на ХХ в. се завръща в България. Показва свои творби в изложби в Националната галерия, София, и в Лясковец, които дарява чрез НДФ „13 века България“.

Част от постерната изложба „170 години от рождението на Иван Вазов“ в галерия “Мисията” - снимка архив

А благодарение на партньорството с БАН след успе��ното си експониране през лятото на тази година постерната изложба „170 години от рождението на Иван Вазов“ гостува на Държавния културен институт в галерия „Мисията“. Специално създадена за юбилейните чествания на Вазов, изложбата беше представена за първи път пред публика в Централната сграда на Българската академия на науките на 9 юли – рождения ден на Патриарха на българската литература. В експозицията са представени произведения на Вазов, съхранявани във фонда на библиотеката на БАН в продължение на 150 години, показани са и негови творби, които преди да излязат като самостоятелни произведения, са публикувани на страниците на „Периодическо списание“ и „Сборник за народни умотворения“, издания на Българското книжовно дружество, предходник на БАН. Това е първото гостуване на изложбата на Централна библиотека на БАН именно в галерия „Мисията“. Посетителите имат възможност да се запознаят с една представителна част от литературното наследство на Вазов, знаково за българската културна и национална памет, превеждано на много езици – английски, френски, немски, чешки, румънски, италиански, испански, полски, унгарски, гръцки, турски, естонски, латвийски, монголски, украински, руски и други. Изложбата продължава до 23 декември 2020 г.

Над 20 български игрални, анимационни и документални филми бяха достъпни за гледане извън територията на България по повод 15 години от създаването на Държавния културен институт към министъра на външните работи от 20 ноември до 13 декември. Виртуалният филмовият фестивал „БГ ЕКРАН ОНЛАЙН“ представи разнообразна селекция от творби на съвременното българско кино. Проектът е насочен към сънародниците зад граница и се осъществява с подкрепата на  българските дипломатически и консулски представителства по цял свят. Домакин бе онлайн платформата Neterra TV+, а избраните заглавия можеха да се гледат безплатно по всяко време и на всякакъв вид устройство.

Валентин Старчев - “Идоли” - снимка архив

Културният институт е създаден непосредствено след Скулптурния парк в градинското пространство на МВнР,  основан през 2005 г. по инициатива на тогавашния външен министър - Соломон Паси и с подкрепата на белгийския меценат и колекционер на българско изкуство Юго Вутен /1940-2017/. Скулптурната експозиция на открито е от близо 100 произведения. В парковото пространство около сградата на Министерството в София се намира една от най-емблематичните български колекции на монументална, паркова скулптура и автентични археологически паметници (архитектурни детайли, фрагменти от саркофази и надгробия от камък), представящи скулптурното наследство по българските земи от Древността до днес.

Цветослав Христов - “Семейство” - снимка архив, скулпторът е първият директор на ДКИ

Съвременните произведения в експозицията обхващат няколко периода, поколения автори и тенденции. Хронологията започва условно от първите десетилетия на 20-ти век, но най-силен е акцентът върху втората му половина и началото на 21-ви век. Институтът се грижи за скулптурната колекция, нейното обогатяване и популяризиране и се надяваме, че отново ще отвори вратите си за гости и посетители, като уникално пространство на открито, в което са експонира великолепни автори и творби. Би могло и да е рекламирано повече и да стане неотменна част от туристическите маршрути в София. Вярваме, че и от Държавния културен институт са убедени и в тази своя мисия. Все пак, тази пандемична ситуация ще отмине и отново ще заживеем в реалните срещи с изкуството не само в дигиталните, които са ценни, но и самотни. ≈

Текст: „въпреки.com“

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Годината започна и завършва с музика и не само

2018 година започна по ноти, както писахме в началото на нашето европредседателство и завършва по ноти. И отново в центъра на новогодишния концерт в НДК е маестро Емил Табаков /на снимката - архив на НДК/.  Тук е мястото да припомним как Емил Табаков започна 2018 година с Новогодишния концерт в НДК, с който се сложи и началото на българското председателство на Съвета на Европейския съюз под надслов „Духът на Европа” с произведения от европейски композитори на 28 – те държави - членки на ЕС с брилянтното участие на цигуларя Светлин Русев като солист.

Това беше един много интересен концерт - от една страна свързан тематично с европейското ни председателство, а от друга – различен от традиционния Новогодишен концерт. Защото този път музиката имаше не само развлекателна, но и образователна функция. Наред с познати музикални творби, звучаха и изключително интересни произведения на малко познати композитори от различните европейски страни. Финалът на председателството отново беше с концерт в НДК и отново на пулта беше Емил Табаков. Това беше и един от концертите на годината – Осма симфония /Симфонията на хилядата/ на Густав Малер. Маестро Табаков дирижира това забележително произведение на Малер с участието на Софийска филхармония, Симфоничен оркестър на БНР, Национален филхармоничен хор „Светослав Обретенов”,   Детски хор на БНР и Смесен хор на БНР заедно със силен солистичен състав от певци от Австрия. Възможността да прозвучи Малер 8 симфония, неизпълнявана от десетилетия, под диригентството на Емил Табаков беше изключително събитие, независимо, че композиторът от гледна точка на нашия век си е класик, макар че за жалост твърде рядко звучи в родните концертни зали. Но Малер е от любимите автори на маестро Табаков и концертът в зала 1 на НДК демонстрира забележителния талант и умения на именития ни диригент и композитор. Това беше преживяване с изключителна музика, с блестящи солисти, прекрасно музициране на водещите ни оркестри и хорове.

Емил Чакъров - снимка архив на “въпреки.com”

Максимализмът на маестро Емил Табаков е известен и той нееднократно си е плащал за него с раздели и неразбиране. И очевидно, че Емил Табаков търси нови произведения и акценти извън традиционните  новогодишни „парчета”, които по традиция слушаме от Виена. Той ще дирижира и Празничния новогодишен концерт на финала на Фестивала на 1 януари 2019 година. Този път темата е „Магията на танца”. Танцова феерия с музика от Вагнер, Чайковски, Понкиели, Шостакович, Хачатурян, Хинастера, Маркес, Дворжак, Григ и други ще завладее публиката в първите часове на Новата година. Те ще бъдат споделени с най-добрите музиканти на столичните оркестри в лицето на Фестивалния симфоничен оркестър с диригент маестро Емил Табаков, а солист на вечерта ще бъде флейтистът със световна слава – Патрик Галоа. „Музиката е енергия“ е мотото на 32-ия Новогодишен музикален фестивал в НДК, който се посвещава на неговия създател диригента Емил Чакъров и 70 години от неговото рождение. Той с подкрепата държавата, много приятели и световни музиканти сложи началото му през 1987 година, а последните му концерти бяха през 1990 година. Напусна нашия свят през 1991 година едва навършил 43 години, а това изключително събитие за България създаде преди да е навършил 40 години… В програмата на фестивала имаше прожекции в зала „Люмиер Лидл“ на записи на Симфониите № 4 и 5 на Чайковски на  Фестивалния симфоничен оркестър с диригент Емил Чакъров; на Верди – „Реквием“; на Бетовен – Симфония № 9; на Хайдн – Оратория „Сътворението“ със солисти такива имена като Мирела Френи, Елена Образцова, Петер Дворски, Николай Гяуров, Стефка Евстатиева, Маргарита Лилова, Николай Геда, Никола Гюзелев, Анна Томова – Синтова и ред други големи изпълнители. В рамките на тазгодишната програма беше показан и филмът на БНТ „Като дъх музика“ I и II част /1998/ със сценарист Екатерина Дочева и режисьор Светла Фингова. А имаше и премиера на документалния филм „Последен концерт”, посветен на Емил Чакъров на режисьора Георги Тошев. В рамките на фестивала имаше и забележителна срещи с изкуството на именития ни цигулар Минчо Минчев, също близък приятел на Емил Чакъров. Двамата са не само състуденти от Държавната консерватория, сега Национална музикална академия „Панчо Владигеров“, но и заедно с много съвместни проекти и участия. Маестро Минчев беше отново на сцената на зала 1 на НДК в програмата на Новогодишния музикален фестивал в симфоничния концерт под надслов „Виртуозите“ под диригентството на Емил Табаков. На сцената, редом до изтъкнатия цигулар застана виртуозният контрабасист Рик Стотийн. Концертът „Виртуозите“ е повод за първо гостуване в България на младия и вече утвърден на световната концертна сцена Стотийн.

Стоян Янкулов - Стунджи и Ангел Заберски - снимка Стефан Джамбазов

Ангел Заберски - син пък събра едни от най-популярните имена от българската джаз сцена: Михаил Йосифов, Велислав Стоянов, Мартин Ташев, Стоян Янкулов - Стунджи, Тодор Бакърджиев, Борис Таслев, Михаил Михайлов и Димитър Узунов, 38 членен щрайх оркестър с диригент Григор Паликаров, както и интересни гост - солисти. В концерта „SYMPHONY – JAZZ“ сп��циално участие взе българският музикант и световен шампион по бийтбокс Александър Деянов – SkilleR – човекът, който внесе културата на бийтбокса преди повече от 10 години у нас. Концертът е продължение на линията, която Националният дворец на културата следва, а именно да продуцира нова музика от български композитори, както и да подпомага създаването на нови аранжименти на световни музикални образци от различни жанрове. В продължение на тази насока, сега Ангел Заберски представи свои нови творби и аранжименти, като част от тях бяха написани специално за концерта и бяха изпълнени за първи път. За този проект сме разговаряли с Ачо Заберски преди време той тогава сподели, че събира почти симфоничен оркестър. „Затова сложих заглавието Simphony, защото оркестърът  е почти симфоничен и палитрата от музикални звуци, с които мога да работя е изключително богата. Само една - две групи оркестрови ми липсват в този оркестър. Това са дървените духови и палитрата от ударни инструменти”.  Шеговито го прекъсваме, че все пак има в оркестъра Стоян Янкулов – Стунджи,  той се съгласява, но все пак уточнява, че говори за симфоничния оркестър. И продължава за концерта. „Включени са аранжименти на евъргрийни, изключително познати всички, по-скоро на джаз обществото на хората, които се интересуват от такава музика. Това са песни и инструментални пиеси, които почти всички са от мюзикъли от старо време. Може би някои от тях са и от филмова музика и са извадени, за да се превърнат в стандарти. Специално за концерта направих една много хубава и позната песен, която звучи като ария, макар че не е от оперно произведение, а си е самостоятелна творба - „Гранада” на Константин Лара. Много красива песен – комерсиална песен, която звучи като ария, звучи като извадена от някое оперно произведение. Другото е от Леонкавало, известната негова ария от операта „Палячо” - „Смей се, палячо”. Ето я оперната музика само, че в един аранжимент, който е присъщ повече на стила на 70-те, 80-те години или нещо, в което аз съм възпитан от родителите си, по-скоро от баща ми /композитора Ангел Заберски – б.а./. Благодарен съм му, че ме възпита в хубав музикален вкус”, каза Ачо.

Красимир Илиев - куратор на изложбата на Атанас Пацев в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

И за да не остане само музиката в края на годината – последни изложби и награди. Софийска градска художествена галерия има удоволствието да ви покани на последната за тази година изложба на Атанас Пацев „Творби и размишления" с куратор Красимир Илиев. Творчеството на Атанас Пацев (1926 - 1999) е белязано от няколко обстоятелства – участието като осемнадесетгодишен в партизанското движение; следването му в Художествената академия между 1944 и 1949 г. , когато тя е арена на драстични промени; пътуването му във Франция и Италия през 1963 г., когато се сблъсква със съвършено различеното усещане за свобода; организираните нападки срещу неговата изложба през 1968 г., които го пращат в лагера на непослушните интелектуалци с партиен билет – при Радой Ралин, Борис Делчев, Веселин Андреев и при художници като Любомир Далчев и Генко Генков, пише в анотацията за изложбата. Неприемливият експресивен пластичен език, експериментите с перспективата, броденето из табуираните полета на еротичното, бунтарският текст „За безтегловността”, публикуван в брошура към изложбата му от 1968 г., са част от забравената днес съпротива на Пацев срещу неписаните правила за правилно поведение в едно общество със строга йерархична структура. Огромното напрежение между вярата в комунистическата идеология и исконно присъщото му бунтарство е заключено не само в неговите изображения. От 1980 г. почти до смъртта си той изписва 94 тетрадки с непубликувани досега, трудни за разчитане дневници. Творбите и текстовете, подбрани за тази изложба, представят Пацев като личност, разтърсвана от „упойващи мечти” и драматични съмнения, чувствени радости и свръхболезнени преживявания. Няма друг български художник, който да съчетава с такъв самоубийствен диапазон на чувствата щастието от безграничната вяра и ужаса от съзнаването на нейната утопичност. Творческото състояние „трябва да са сгъсти и нажежи до бяло” – пише той, не само рисувайки до изнемога, а и човъркайки разума си за евристични идеи, измисляйки теории „за безтегловността”, за „релативното пространство”.

Милен Русков и Георги Господинов - снимка Стефан Джамбазов

А Столична библиотека раздаде своите пети годишни награди. Писател на годината – 2018 на Столична библиотека стана Георги Господинов (най-четен автор на художествена литература) с „Физика на тъгата“, „Естествен роман“, „Всичките наши тела“. Хубавото беше, че наградата му беше връчена от миналогодишния носител на приза Милен Русков. Имаше напрежение между двамата след непремерени изказвания на Русков, който сега съжали за своите думи тогава. А Господинов отбеляза, че очевидно на Коледа все пак стават чудеса. Сред най-четените съвременни български писатели в библиотеката са: Владимир Зарев – Трилогията „Битието“, „Изходът“, „Законът“ и „Орлов мост“, Алек Попов– „Сестри Палавееви“, „Сестри Палавееви: по пътя към Новия свят“ и „Мисия Лондон“, Захари Карабашлиев– „Хавра“, „18 процента сиво, „Не толкова кратка история на самолета“, Венета Райкова– „Вещицата“, „Инсомния“ и „Вендета“, Милен Русков, Михаил Вешим, Ивинела Самуилова, Розмари Де Мео, Неда Антонова, Стефан Цанев и др. Най-четен автор на научна и научно - популярна литература е проф. Николай Овчаров с „Един археолог пътешества по света“, „Перперикон и околните твърдини през Средновековието“, „Цар Калоян - пълководецът“и „Шифърът на Перперикон“. Сред най-четените автори на научна и научно-популярна литература са Юлияна Антонова - Мурата – „Моши моши, Япония“, Анна Заркова – „Големите убийства в България“, „Големите убийства“, Георги Жеков, Елина Цанкова и Иван Михалев, проф. Георги Марков и др. А писател на годината – детски автор е Божана Апостолова с поредицата за „Малката Божана“. Сред най-четени съвременни детски писатели са Радостина Николова – поредицата за „Мотовете“, Мая Дългъчева  – „Топлото човече“, „На какво ухае зимата“, „приказки от Оная гора“, Юлия Спиридонова – Юлка и др. Бяха връчени награди и за читател на годината, виртуален читател“, читател на детска литература, най-четящо семейство. Така че очевидно, има не само писатели, но и читатели, което е важно и за двете страни. Особено през дългите Коледни и Новогодишни празници, които могат да бъдат осмислени и с книга. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив на НДК

[vprki]

Джаз историите на Димитър Симеонов - Мончо и в книга

Идеята за книгата „Живея за музиката. Автобиографията на един джазмен“ на знаменития ни музикант Димитър Симеонов – Мончо се ражда в студиото на Радио Jazz FM. Неговите разкази в рубриката „Джаз истории“ го насърчават да я напише. А вдъхновителят е Светослав Николов, водещ в радиото и колега, който е отдаден не само на любовта и познанията си в джаза, но на музиката и културата като духовни постижения.

Светльо, както го наричат приятелите, е един от най-приятните гласове в българския радио ефир. И не само това, защото умее да разказва с разбиране, с възхита за хората, които са отдадени на изкуството. Той обича артиста и е щастлив с това, което прави вече не малко години и заедно с това заразява слушателите си с тази любов. В голяма степен ги и образова, както за българската музика, така и за световните ѝ постижения, особено в областта на джаза. Светослав Николов е в основата на великолепното тържество в чест на вече 86 - годишния Димитър Симеонов и премиерата на книгата му в Мраморното фоайе на Столична библиотека.

На задната корица на книгата Мончо е написал: „Където свършва поезията, започва музиката. С музиката можеш да кажеш всичко. Да изпаднеш в меланхолия, да хвърчиш от радост, да умираш от мъка и да си най-щастливият на света. Всяка автобиография има мото, моето ще бъде: „Напред вървят неспокойните, а другите -  след тях“. Аз съм от първите.“ И следва неговият подпис Димитър Симеонов – Мончо…

Димитър Симеонов е и първият преподавател по саксофон в новосъздадения Естраден отдел на Консерваторията и автор на първите учебници по специалността, които се използват и до днес. В автобиографията си той споделя за своя подход към студентите, вдъхновен от майка си – прочутата цигуларка проф. Недялка Симеонова /1901-1959/. От нейния талант можеше и да не бъдем докоснати, ако не е била намесата на Иван Вазов във времена, когато не е прието жени да се занимават професионално с музика. В родния ѝ град Хасково вече 43 години се провежда международен конкурс за млади цигулари. Форум, от който е тръгнал артистичният път на много млади дарования. Самият Димитър Симеонов започва като цигулар и учи в Музикалната академия при знаменития проф. Владимир Аврамов. Но съдбата, а и младият цигулар избират саксофона…

Танцови забави в Дома на правниците, Учителската каса и „Маймунарника“, матинета в БИАД, неделни концерти в зала „България“, джаз и в бар „Астория“ – такава София през 50-те описва музикантът Димитър Симеонов в книгата си. Как „Джазът на оптимистите“ свири пиеси на хвърления в затвора Асен Овчаров, а ръководителят на състава Божидар Сакеларов измисля митичния евреин от руски произход Розе, за да изпълняват творби на Гершуин ? Наричан „Студио 1“ и обявен за „Музикант без грешка“ на Биг бенда на БНР, Димитър Симеонов е дългогодишен ръководител на оркестър „София“, а също и на Естрадата на Народната армия „Сребърни звезди“. За надпревара за западни инструменти с Димитър Ганев от оркестър „Балкантон“, както и за критичен момент, когато „Рики е Повери“ пристигат за рецитал на „Златният Орфей“ без ноти, разказва още авторът.

Един от корифеите на българската поп и джаз музика, Димитър Симеонов – Мончо отдава целия си живот на изкуството като цигулар, саксофонист, композитор, аранжор, диригент и преподавател. В автобиографията си той разказва като пряк участник за активния музикален живот в София и в страната – защо джазът намира убежище в цирка, как са създадени „Софийски оркестри“  към Софийския градски народен съвет, как елитът на българския хумор месеци наред весели столичани със спектакъла „Директорът“, как славният оркестър „София“ успява да изнесе по над 300 концерта годишно в страната и по света…

В книгата има и един много тъжен, дори трагичен момент, който променя живота на много от нашите музиканти, както пише и авторът. „1971 г, 21 декември, 12 без 15 преди полунощ. Излитайки за Алжир, самолетът ни катастрофира на летище София. Каква черна символика: оркестър „София“ гори на летище София. От 72 души на борда починаха 32. Останалите 40 оживяхме. Господ ме пожали, за което аз всеки ден се моля и му благодаря. Всеки четвъртък години наред се събирахме останалите живи музиканти, ветерани на музикалния живот.“ В тази катастрофа загива прекрасната ни певица Паша Христова и много други талантливи музиканти. Преживеният ужас и травмите белязаха живота на останалите по чудо живи. Не малко от тях като Мария Нейкова, Борис Гуджунов и други си отидоха от нашия свят по-рано, непреодолели личната болка и загубата на приятели.

Йорданка Христова също си взе автограф от приятеля Мончо

А за себе си на финала на книгата си Мончо споделя: „45 години след самолетната катастрофа се появиха усложнения – три смачкани прешлена на гръбначния стълб. Болката ме затвори вкъщи. Наложи се да ползвам проходилка. Упорит съм и се старая да правя крачки без нея. По моите разкази Филип /синът му – б.а/ написа текста, а негов приятел – музиката за песен по случай 45 години от самолетната катастрофа. Слушах я с много тъга в сърцето. Тези редове споделих и в едно безкрайно дълго интервю по радио Jazz FM с журналиста Светослав Николов. Той ми помогна и с реализирането на тази книга. Намират се добри хора, които ми дават кураж и опора. С тях прохождам отново. Благодаря на Десислава Колева и, разбира се, на синовете и семействата им, които не ме оставят без грижа.“ И съвсем финално в болт авторът е написал: „Боже мой, как ми се свири!...“.

На премиерата присъстваха приятели, колеги, съратници на Димитър Симеонов през годините. Много, от които са емблема на с музикалната история на България от втората половина на 20-ти век, вече също не съвсем млади, но със съхранен дух и любов към музиката. Столична библиотека представи експозиция от произведения на Димитър Симеонов – негови записи, ноти, школи и етюди. Препълнилата фоайето публика слуша и прекрасни мелодии от позабравените вече грамофонни плочи. Радио Jazz FM дари на фонда на библиотеката издадена в Полша плоча с изпълненията на оркестър „София“ със солист Камелия Тодорова на фестивала „Джаз джамборе“ във Варшава. Първите три книги, които Димитър Симеонов подписа бяха за фонда на Столична библиотека. А опашката за автографи беше сериозна. Сред първите бяха Мими Николова, Йорданка Христова и още, и още знаменитости от онези години, а и по-млади, които са имали шанса да работят и да се учат от големия музикант.

Водещ на тази вълнуваща среща беше Светослав Николов. А същия ден беше написал в социалните мрежи поканата си за вечерта с думите: Всичко започна с „Джаз истории" по Jazz FM и последваха: приятелство, винаги толкова сърдечни срещи, редактиране на книга, ангажиране на коректор и издател, цялостна подготовка на премиерата. И ето я нея - довечера от 18:30 ч. в Столичната библиотека. Хубавото е, че нищо не свършва, защото предстои работа по разпространението и - почти съм сигурен - второ допълнено издание. Да е жив и здрав Мончо така да ни ентусиазира и събира!“.

Димитър Симеонов - Мончо и Мими Николова на премиерата на книгата

А „Джаз историите“ продължават и с други прекрасни музиканти от близкото ни минало, за които Jazz FM разказва с почит и познание.  На 27 юни от 19,30 часа в „Сити Марк, Арт Център“ /салона бившето кино „Левски“/ Мими Николова ще изнесе концерт - бенефис „60 години на сцената“. Първият ѝ запис е песента на Петър Ступел „Замълчи, замълчи“ от 1958 година и става хит във филма „Любимец 13“ на режисьора Владимир Янчев. Мими Николова печели първа награда на първия фестивал „Златен Орфей“ 1965 година с песента „Калиакра“ на Ангел Заберски. Тя е една от първите български певици, която изпълнява джаз. Била е солистка на Биг бенда на БНР, оркестър „Балкантон“ и на „Джаз фокус '65“. Знаменателно е, че на предстоящия ѝ концерт певицата ще бъде със знакови музиканти от по-ново поколение като Михаил Йосифов - тромпет, Борис Теслев - контрабас и техни млади колеги. Тя ще изпълни най-големите си хитове от 50-те години до днес, както и джаз стандарти  и евъргрийни. Това е отново проект на Jazz FM в основата, на който е Светослав Николов. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изкуство между традицията и съвременността

Събитието тази седмица в столичния културен живот е откриването на изложбата „Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век” в Софийска градска художествена галерия. Тя е опит да се представи един сегмент от художествения живот в България  от първата половина на ХХ век. И опитът е изключително успешен – и като подбор на произведенията, и като дизайн на самата изложба.  

Куратори на изложбата са Аделина Филева, Станислава Николова и Любен Домозетск��. Консултант към проекта е Татяна Димитрова, художник Надежда Олег Ляхова. „За българското изкуство годините на това десетилетие са време на активен и многолик художествен живот, който съществено се модернизира. Експозицията обединява произведения, които показват различните посоки на модернизиране, но същевременно отразява продължението на традициите от предходните десетилетия в младото българско изкуство. Фокусът е ориентиран в една определена посока – търсене на национална идентичност и изграждане на образи, въплъщаващи тази идея. Обособени са четири отделни тематични линии, които ясно могат да се проследят в българското изкуство от периода, а именно: интерпретации, вдъхновени от приказно-поетичния фолклор, произведения, свързани с християнството и християнското наследство, интерес към обредите и обичаите и представяне на образи от българското село. Специално място е отделено на печатната графична продукция, а експонати на приложното изкуство допълват представата за художествения живот от епохата”, пише в анотацията за изложбата.

Иван Милев - “Светогорска легенда”, 1926

Тя представя творби на знакови за българското изкуство автори: Иван Милев, Владимир Димитров-Майстора, Сирак Скитник, Иван Пенков, Николай Райнов, Пенчо Георгиев, Иван Лазаров, Никола Кожухаров, Борис Денев, Георги Машев и др. Произведенията са от фонда на СГХГ, на Национална галерия – София, Регионален исторически музе�� – София, Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей – БАН, Държавна агенция „Архиви”, Национална художествена академия, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Съюз на българските художници, Градска художествена галерия – Пловдив, художествените галерии в Стара Загора, Казанлък, Кюстендил, Пазарджик, Сливен, Шумен, Русе, Исторически музей – Самоков, регионалните исторически музеи в Добрич и Враца, частни колекции. Проектът, който е изключително амбициозен и богат, е посветен на председателството на България на Европейския съвет и се осъществява с подкрепата на Аурубис България - АД и Програма „Култура” на Столична община.

Алдо Джианоти при откриването на изложбата си “Олимпия”

А колкото до съвременността – тя е в самостоятелната изложба „Олимпия” на живеещия във Виена артист Алдо Джианоти в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, филиал на Националната галерия. Изложбата е създадена специално за музея и се осъществява в партньорство с FLUCA /инициатива на Фондация „Отворени изкуства” и Австрийско посолство в София/ и Виенски клуб-България с подкрепата на Пловдив 2019, Столична Община, Община Пловдив и Федерално Канцлерство на република Австрия. Изложбата „Олимпия“ взима своето име от местността на полуостров Пелопонес в Гърция, където са се провеждали Олимпийските игри през древността. Със своите рисунки Алдо Джианоти пренася духа на тази антична спортна арена в музея, където публиката има възможност да изследва спортната тематика не само физически, но и да се занимае с въпроси като национална идентичност, съревнование и субординация в световен мащаб. Авторът цели да превърне институцията в един своеобразен стадион на възможности, взаимовръзки и саркастични коментари – поглед върху нашето общество, започващ от индивидуалното през колективното до националното, глобалното и универсалното.

С тази изложба павилионът FLUCA идва и в София. Това е проект на фондация „Отворени изкуства” и Посолството на република Австрия в България. Начална точка на проекта с куратор Урсула Мария Пробст е употребата на морски карго контейнер като пърформативна инсталация/скулптура.  FLUCA ще бъде отворена платформа за голям брой публични събития от май до октомври 2018 и 2019 година. Концепцията на павилиона идва от FLUC – известно пространство за урбанистика, съвременна музика, изкуство и пърформанс във Виена, също съставено от няколко карго контейнера. Проектът цели сътрудничество между артистичните сцени на България и Австрия и привличане на нова, любопитна аудитория, която да участва активно в културния живот на града. Проектът FLUCA ще представи богата програма - дигитално изкуство и нови технологии, улично изкуство и градски дизайн, музика, кино, танц, театър и литература, в различни формати – изложби, концерти, кинопрожекции, уъркшопи, дискусии и срещи с артисти. През месеците май - юли 2018 г. FLUCA - австрийски културен павилион, ще бъде в София. През септември и октомври 2018 г. ще бъде в Пловдив.

Расим с Железния орден, който получи

И още за съвременно изкуство – навръх рождения си ден на 1 май скулпторът и художник Венци Занков връчи в столичната галерия ONE за девети път Железния си орден за съвременно изкуство. Този път негов избраник беше концептуалният артист и художник Расим / RASSIM® – Красимир Кръстев/. Както каза Венцислав Занков – журито, тоест аз, връчваме наградата на Расим, който пък благодари за оказаното доверие. Отличието се присъжда на художник и събитие с „друг поглед” върху съвременното българско изкуство, което е извън полезрението на мейнстрийма и официално представената култура и изкуство, но е с ясен принос към тях, гласи регламентът на наградата на Венци. Сам провокативен и непрестанно търсещ художник, режисьор, отличаван актьор и преподавател, Занков мотивира избора на артиста за 2018 с търсенето на истинността в изкуството, професионализма и качеството на работа, както и уникалността в подхода и актуалността му към настоящето. Сред носителите на Железния орден на Занков досега са: Иво Димчев, Дан Тенев, Спартак Дерменджиев, Веселина Сариева (Пловдивска нощ на музеите), д-р Галентин Гатев, проф. Орлин Дворянов и други.

Венци Занков и Расим

Имало е различни тълкувания на това негово учредяване на орден – намигване към институциите, артистична акция, принизяване на официозността, отличаване на хора, свързани със съвременното изкуство, които остават извън полезрението на официалната нормативност… Ето как Венци Занков обясни преди време в разговор за „въпреки.com” смисъла на своя орден: „Ако има някакви официални версии за изкуство и култура, има и други хора – и реших, че могат да се изведат. Защо с моето име – защото реших, че човек трябва да поеме отговорност със себе си и своето име. Не някакво абстрактно пожелателно бъдеше. Аз го давам на еди кой си. Има значение дали аз имам някаква стойност и този, на който го давам дали също е стойностен. Това е някакъв такъв експеримент между частното и публичното. Защото аз съм частно лице - един човек решава да си дава ордени. Но в един момент може да се окаже, че това има значение. И то с това, че заемаш такава позиция със себе си. И я защитаваш по някакъв начин – едно с избора и друго с това, което правиш. И това е напрежение за мен, защото трябва да доказвам, че аз трябва да го давам”, каза художникът. . ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Анкети, класации, награди

„…и си ръкопляскаме громко сякаш сме пили свръхдоза витамин В, докато сме кършили фините цигулчици на поетите врагове“. Петя Хайнрих

Почувствах се провокиран от анкетата на „Литературен вестник“, в която участвам не за първи път. Дълго време не се наканих да събера мислите си, подтикна ме и сайтът „Въпреки“, а след това и интересна статия на Алберт Бенбасат в „Сега“, пише в своя позиция за „въпреки.com” проф. Николай Аретов.

От птичи поглед се забелязва, че литературите са няколко. Едни заглавия попадат в анкетите на литературните издания, други - в класациите по продажби. Едни в анкетата на „Литературен вестник“, други в, да кажем, ако има такава, - на „Словото днес“. Няма, но не бях сигурен, трябваше да проверя. Авторите на двете издания се четат единствено по приятелска линия или за да се критикуват.

Тези разделения, а има и други, често са критикувани като нещо недобро. Склонен съм да ги възприемам по-спокойно – опозицията амбициозно – популярно нито е нещо непознато, нито непременно трябва да се натоварва с ценностна характеристика, още повече, че и в двата случая нерядко става дума за желание за писане на висока или популярна литература. Разделението по политически и естетически предпочитания също не е нещо непознато и непременно негативно. А и тук нерядко става дума за желания – за желание да се пише модерно или постмодерно, за желание да се следват някакви велика традиции.

По-проблематично е другото разделение, което минава не само по едрата граница столица – провинция, но очертава и някакви локални общности. Доколкото те не се затварят в себе си и не се смятат за самодостатъчни (което може да се забележи тук и там), това също не е фатално. Дори въпреки неизбежните комплекси, които съпътстват живота извън центъра. От друга страна, и най-столичните автори могат да изглеждат (а и да са) провинциални, при това не се налага гледната точка да е някакъв идеален Париж. Подозирам че, невинаги докрай осъзнато, всички си даваме сметка за това и провинциалният комплекс не ни е непознат.

Общностите, били те малки или големи, са склонни да се затварят в себе си. И колкото по-малки са, толкова по-ясни са следствията. Така в анкетите се забелязват пристрастията към своята група, дори към своето семейство, а има и случай, в който се препоръчва и своето произведение. За да замаскират това някои анкетирани предлагат дълги списъци на книги, кои прочетени, кои не. Впрочем, във всяка група като че ли има и няколко живи класици, споменаването им не е задължително, разбира се, но е знак за съпричастност.

Освен живите класици има и автори, от които зависи това или онова и затова те биват споменавани - набива се на очи името на една издателка, по-дискретно е присъствието на един мощен нов институт, който би могъл и да подкрепи нечий труд. Редакторите на своите издания, съставителите на сборници и стоящите високо в някакви йерархии, също се радват на известни бонуси. Това разбира се не е особеност само или дори главно на анкетите. Литературните издания охотно представят книгите на важните автори, търсят ги за интервюта и пр. След една такава поредица дори се запитах, защо ли в новия брой няма нищо за Х?

Въпреки че анкетите са традиционен жанр, представата за това що е литературно събитие е размита. За един това може да е НЕпубликуваната книга на негов приятел, за друг семинар, на който е присъствал. За трети – дори пожарите могат да се окажат най-същественото литературно събитие. (Това е почти цитат, привеждам го, защото ми изглежда добър пример за (прекалената, според мен) освободеност, с която се отговаря на анкети, а и се пише критика.) Поне едно нещо е обнадеждаващо – мнозина от отговорилите на анкетата споменават и преводни книги. Доколкото не е поради някаква форма на специализация или от снобизъм, а реален поглед извън своята котловина.

Така желаните и толкова страстно обсъжданите награди. Опитах се да ги издиря, но се отказах - много са, от роман на годината до поет на месеца през множеството местни, ведомствени и пр.; и държавни, разбира се, които напоследък се обсъждаха особено разгорещено. Дори и тези, които оспорват избора им (т.е. тези които не са отличени), като че ли са склонни да вярват в тяхното значение. Не че е лошо един автор, който по условие е прекарал месеци в самота, да излезе на светло и да бъде насърчен. Струва ми се, че това е доста идеализирана представа, поне в повечето случаи. Нито самотата е толкова дълбока, нито насърчението е толкова основателно. Връзката между отличието и качествата на текста, за който е получено, по правило е доста хлабава или поне опосредствана.

За повечето награди предварителното условие е авторът да е свързан с общността, която го награждава. (Доста трудно автор на „Литературен вестник“ би получил наградата на Съюза на писателите. И обратното, разбира се. Или автор от Видин да получи награда в Бургас, да кажем.) Принадлежността към общността е само предварително, но далеч не и достатъчно условие. Другото е близостта до центъра на общността или до евентуалното жури. Заемането на няка��ва властова позиция, както отдавна се знае, е предимство. В някои случаи е желателно авторът да има някакъв юбилей, в други - да е под или над някаква възрастова граница и пр. Книги и автори, които отговарят на тези условия, биха могли реално да се състезават помежду си. И, както се случва, една и съща творба да събере няколко награди, ще рече и завистливите реакции или мълчаливите неодобрителни погледи на останалите.

Може би изглежда, че логиката ме отвежда до другата крайност - щом анкетите и наградите (ще рече – предпочитанията на професионалистите) са неубедителни, тогава остават читателите и пазарът. Ще рече - различните класации. Една по-нова - „Най-четените…“ на Столична библиотека, ми се струва най - интересна, а и най - достоверна. В смисъл – организаторите нямат институционални мотиви да се намесват в данните. (Личните не могат да се избегнат.) При анкетите по продажби, както и в медийните представяния, намесата на издателствата лесно се забелязва. А и на по-пробивните автори. Понякога преиграването дори поражда усмивки. На едно представяне на роман, които и според мен е събитие, редакторът му го представи по следния начин, цитирам по памет. „Прочетох ръкописа и си казах Уау!“ След това прочел коректура и - отново „Уау!“ И, разбира се, всички книги са „бестселъри“, когато редакторите и авторите ги представят. Наскоро държах в ръцете си един сравнително нов български роман, в карето на който пишеше 24 - то издание.

Все пак, колкото и да се повлияни от издателите, класациите по продажби предлагат някаква представа за предпочитанията на публиката. И тези предпочитания драстично се разминават с йерархиите, лансирани от познавачите. Въпросът е какво следва от това. Вариантите са няколко. Единият е да се заклеймят (или иронизират) вкусовете на публиката. С подвариант - да се заклеймят (или иронизират) медиите, които формират тези вкусове. Самите медии често прибягват до нея, подобни тиради охотно се публикуват и създават някакво име на авторите си. Друг вариант - да се заклеймят „естетите“. Тук подвариантите са няколко: „естетите“ може да са користни, могат да са се откъснали от „народа“, може да не виждат появата на нещо ново и пр. това също са гледни точки, които носят някакви дивиденти на говорителите си, сред които, разбира се, не липсват и неразбрани гении.

Възможни са и опити за по-задълбочено осмисляне. Което може да започне оттам дали книгите на, да кажем, Георги Господинов и Анжел Вагенщайн, са явления от един ред с книгите на, да кажем, на Калина Паскалева и Венета Райкова. (А и какъв е общият ��наменател на образците на това, което полугласно е определяно като „висока“ или „масова“ литература.) Да оставим за момент своите си ценностни йерархии и да се попитаме какво представляват те, какво поражда (не само у нас) тези явления и тези йерархии, толкова страшно ли е това, че те съществуват успоредно. Дали пък публиките им частично не се застъпват. Дали само единият полюс може да придаде нещо на другия. Съществували и са подобни опозиции в миналото, в епохи и жанрове, които днес ценим високо. И т. н. ≈

Текст: Николай Аретов

[vprki]

Юлия Спиридонова - Юлка: Трябва да познаваш днешните деца, за да пишеш за тях

„За мен хубавата детска книга е за децата, а много често когато някой сяда да пише за деца, той като че ли няма представа какво искат децата. За това е толкова важна обратната връзка. Задължително е да общуваш с деца”, казва писателката Юлия Спиридонова – Юлка в разговор за сайта „въпреки.com”.

И ни разказва през смях една случка като пример: „Аз имам много смешна ситуация със съучениците на големия ми син. Те бяха тогава в първи или втори клас и целия клас го събирах и го водех в библиотеката. Доста деца започнаха да четат. Бях много горда от това. Ние се познавахме много добре и всеки ден, когато си прибирам детето, те идваха и ми разказваха разни неща. И идвам и всичките ме заобикалят и казват – днес на гости беше един дядо писател. И аз казвам - това е много хубаво, браво, какво стана. „Той дойде и каза – аз съм най-добрият български детски писател”. И те му отговарят – не, това е майката на Самуил /името на сина й – б.а./. И тук малко конфузно се получи. Викам, добре, давайте нататък. „И той ни прочете едни гатанки”. И аз питам – хубави ли бяха гатанките? „О, да много хубави бяха, но имаше една, която беше много мръсна”. И аз  - как така, мръсна гатанка. И те казват – много мръсна,  ами отговорът на тази гатанка беше „педал”. Викам, чакайте малко – колата има педали, колелото също. Те ме гледат и викат – не, педал си беше.

И другата гатанка, която беше прочел, отговорът е кекс. И малките се бяха спукали да се смеят, защото беше много смешно - на секс казваха кекс. Това е супер стар пенсионерски лаф, но малките сега ги откриват тези неща. Те умрели от смях. И дядото много се радвал. Защото решил, че гатанката е еха. Така, че

тази голяма пропаст между поколенията –

ако ти не си общувал с тях и не знаеш на какво викат кекс и какво означава кекс за тях примерно и защо се смеят. И че за първолаците няма непознати мръсни думи, за съжаление, но фактите са такива. То не че те няма откъде да ги чуят. И можеш да изпаднеш в много неловки ситуации. Освен това има и подтекст, англицизми, от разни парчета, от песни, от филми, те си имат свои смешки и жаргон. Можеш да се озовеш в много неприятна ситуация. И човек трябва да внимава с тези неща, според мен”, казва през смях, но и сериозно Юлка.

Откъс от разговора с Юлия Спиридонова - Юлка можете да чуете тук

Това наистина показва пък защо нейните книги толкова се четат. Юлия Спиридонова е най - четеният детски писател за 2016 година в Столична библиотека и е избрана за Писател на годината. Тя е инициатор и организатор на доброволческата инициатива „Кой обича приказки“, както и на инициативата за четящи тийнейджъри "Летящо прасе" /към Столична библиотека/. Има и редица сценарии за БНТ. Номинирана е за детската награда „Златната ябълка“ за благотворителната си дейност. Носител е на ред награди, както и на националната литературна награда „Перото“ /2015 - за книгата за деца „Бъди ми приятел“ на издателство „Кръгозор”/. През 2016 година "Бъди ми приятел" печели и националната награда на децата "Бисерче вълшебно". Номинирана е за най-голямата световна награда за детско-юношеска литература - "Възпоменателна награда Астрид Линдгрен". Издателство „Кръгозор” е издател на доста от нейните книги – не само детските, но и тийнейджърските. „Никога не съм обичала фентъзито, не чета много фентъзи, не съм много фентъзи тип. По-скоро ме влече реализмът, както казват моите деца – реалистично звучащите истории. Аз започнах с приказки за деца с измислени герои. Обаче пък бяха много реални теми.

Спомням си една приказка - имаше за развода.

Някои родители тогава казаха, че в първия момент били много шокирани как така в детска книга с приказки с някакви човечета се говори за развод. И в следващия момент, когато прочели приказката с децата си, разбрали колко е необходимо да има такива приказки. Първо ме критикуваха, а после се превърна в комплимент. Това бяха първите ми стъпки и макар че сега предпочитам да чувам повече критика, защото това е много важно за мен. Опитвам се всяка нова книга да е по-добра от предишните.

Първият ми роман наистина беше тип като „Приказка без край” или нещо такова. Защо написах този роман? Първо, той сам се появи  като история, искаше да бъде написан и второ - точно „Приказка без край“ беше любима на моето поколение, а на мен никак не ми хареса. На мен ми се четеше нещо такова, но по-друго и за това реших да си го напиша. Не знам дали се получи по-добре дори за мен от „Приказка без край“, но това беше първият ми опит като роман. Въпреки всичко

все ме бута към по-р��ални истории да работя и да пиша.

В един момент обаче пък те ми омръзват и отивам в нещо съвсем приказно и измислено. Много ми е трудно дори сама себе си да определя. Като привърша работата по едно нещо ми става скучно и байгън от него, искам да скоча в нещо съвсем друго. За това съм писала и приказки за по-малките, и за тази група в начална училищна възраст и след това между втори и шести клас. Сега нещо като пред тийнейджърска литература, така са го определили на Запад. Та имам и такива книги за тийнейджъри”, казва Юлия Спиридонова.

Питаме я как се пише за деца и за по - големи. „Много ми е трудно да кажа. При мен всъщност историята идва сама - някакъв герой, нещо се завърта и бръмчи като муха известно време, докато не му обърна внимание и не започнем заедно работа.  И аз не знам как става това нещо. Много ми е трудно да отговоря. Звучи много наистина измислено, но героите сами идват и започват да приказват. Проблемът е, че не се чува добре. Много често този сигнал е един такъв накъсан, особено в началото. Началото при мен винаги е кошмарно трудно. Хем имам историята вече, хем имам вече нещо казано, хем си приказвам, но някак не тръгват нещата. Обикновено са и месеци, докато нещата потръгнат и аз вече усетя, че си върви добре и ще стане една добра история може би. Доста е трудно да обясня самия процес. Аз пиша и за малките и за по-големите, и за най-големите. Не защото искам да обхвана целия аспект и всички възрасти, а защото просто така се получава”, споделя Юлка.

И продължава: „Реших, че не е достатъчно само да пишеш, така че да си интересен и децата да те четат. Това е много малък кръг. В крайна сметка вярно е, че децата днес вече четат много повече, като правим някаква равносметка през последните години. Малкото инициативи, които са изцяло доброволчески и шепа хора се занимават с тях, дадоха много голям резултат. И въпреки всичко, ако си дадем сметка какъв е тиражът на една популярна детска книга, за която децата говорят, дори преводна книга, да речем за „Дръндьото“ от Джеф Кини, която е супер популярна и любима книга. Ние ще видим, че децата в България са много повече. Тази книга е стигнала пак до много една малка част.

Аз съм лично обидена.

Виждала съм, че еди кой си безумен сериал се гледа от петстотин хиляди души или още по-голяма цифра. Такъв тираж на книга няма и няма и да има скоро. Аз съм виждала на старите книги, че отзад пише колко е тиражът, особено на детски книги. Баща ми /Симеон Спиридонов – б.а./ илюстрираше детски книги, те наистина се продаваха, а не се претопяваха и тиражът беше между 200 и 300 хиляди за книжка”, признава с огорчение писателката.

Сега четат ли децата? „Категорично да, но това е крайно недостатъчен брой. Пак казвам, това са малко деца и когато аз обикалям из страната и ходя в училища, които не се водят елитни, там родителите не се занимават с тия деца кой знае колко, даже въобще не. Виждам колко много деца искат, интересуват се, любознателни са, но няма кой да им даде този тласък. Има много учители вече, които работят с децата, правят се кръжоци, събирания, но тези учители се опитват да работят със старите приказки. Примерно те им дават едни стари текстове и децата въпреки желанието им и цялото любопитство, много бързо се отказват. Дори, когато следваш и учиш педагогика, детската литература се минава много на бегом. Нямаме  такава държавна политика, която да предлага нещо като бюлетин – какви нови книги са издадени или преведени за деца от тази възраст за тази възраст, с някакви ревюта. Има специализиран сайт за детски книги, които правят такива ревюта, но колко са учителите, които ще отворят и ще погледнат това нещо. Има желание, но е много трудно да се съберат нещата и това се опитваме да правим с тази шепа хора да достигне до всяко едно кътче, за да се разбере, че има съвременни книги.

Стига с тези книги като „Тошко Африкански“

/от Ангел Каралийчев – б.а./ и „Патиланско царство“ /от Ран Босилек – б.а./, които дори и в моето детство ми се виждаха супер ретро. Въобще на мен лично не са ми били нито любими, нито интересни, защото бяха стари и не „по готиния начин“. Аз си спомням и до ден днешен ми е много любима книга – „Когато бях малък“ на Добри Немиров, която беше много хубава книга. Ето това е ретро, но по хубавия начин. Тоест написани са така, че дори днес ги чета на моите деца, разбират как се живели хората след Освобождението. Той пише по начин, който не остарява, докато „Патиланско царство“ и „Ян Бибиян“ , въпреки че аз много обичам Елин Пелин, но детските му неща никога не съм ги харесвала. И точно сега да се опитваш да разчетеш едно дете с тези книги, доста трудно ще стане.

Юлия Спиридонова - Юлка с Националната литературна награда „Перото“, 2015 за детска литература

Даже преди няколко месеца бях в едно предаване по радиото по темата защо децата не четат, защо децата не разбират това което четат. Защо има буквално неграмотни деца, дори в гимназиите, защо има такъв голям проблем? И дойде една дама, млада жена от Министерството на образованието, която каза, че са направили такива проучвания и има доклад, който казва, че половината ни деца са абсолютно неграмотни. Но не каза как ще се поправи това нещо и работят ли те в тази посока. Ние се разговорихме с тази жена и какво му четяла вс��ка вечер на своето дете преди заспиване – „Тошко Африкански“ - за 4-годишно дете! Няма за зайчета, няма за мечета. Имаме разкошни книги за най-малките, с картинки, с малко текст, за да започне да вижда буквичките, да улавя красотата на приказката, на илюстрациите, на историята. Тя - „Тошко Африкански“. Много сме неосведомени за това какво се случва в детската литература, а книжарниците – ето ги, библиотеките – ето ги. Вече в някои библиотеки има много нови книги. Макар че като че ли всичко това отива в столицата, а в провинцията, когато отида в детски отдел на регионална библиотека, има наредени нови детски книги, нови издания, новото, което е в библиотеката това са издания от началото на 90-те години и ме боли сърцето, като гледам това нещо. Говорим за издания от 90-те години, но не на някаква тогава съвременна литература, а на вечните класики. Добре, нищо против, обожавам вечните детски класики, но това няма да разчете децата или ще бъде много трудно”, казва Юлия.

За децата си казва, че са първите й читатели и са общо взето много напористи. „Не ме чакат да свърша едно нещо и искат да го четат веднага. Имам много големи фенове вкъщи на първо място, което за мен е странно, защото се бях приготвила, че моите деца ще бъдат най-големите критици. Те наистина са много критични, но в същото време явно много им допада това, което пиша аз, което може само да ме радва, разбира се. Честно казано големият ми син, който сега е на 14 години, не съм го виждала никога да чете книга така. Той не можеше да спре да чете, както когато четеше моите тийнейджърски книги. Много бях доволна да видя това, защото той вече четеше много, четеше различни книги, четеше хитове като „Хари Потър“, но никога не съм го виждала така – да не можеш да го откъснеш и отлепиш. В този смисъл

за деца днес може би трябва да се пише по-динамично.

Много хора пишат а - ла Майн Рид - 30 страници описание на прерията, което ние едно време го прескачахме това описание, естествено. А днес съвсем няма да седнат и да отворят тази книга, за да извадят иглата в една голяма купа сено. Това трудно ще стане, колкото и да смятаме, че нещата може би не са чак толкова променени. Има си промяна и всичко е някак по-динамично и наистина трябва да се пише по-динамично, с повече действие и диалози да има, по-живи да са. Прави ми впечатление, че 20 –годишните, които се опитват да пишат за деца днес, пишат като 80-годишни, което не е добре. Тоест пак се оплитат в едни излишни обяснения”, отбелязва Юлка.

А за своя контакт с читателите си казва: „Пишат ми и във Фейсбук и мейла ми лесно може да се намери. И в лични разговори. Много съм доволна и щастлива, че последната ми книга предизвика такава реакция сред наистина младите хора. За „Кронос“ говоря /"Кронос. Тоя нещаст��ик". "Кръгозор", 2016 – б.а./. Те са четири книги за тийнейджъри , като първите три са по-леки. Пак са едни драматични истории, но те са трагикомични. Не е такава тежка тема, каквато е темата в „Кронос” - за наркотиците и за живота на един наркоман. Децата веднага разбраха, че това е различна книга и я отделиха от останалите по един хубав начин. Аз получавам много комплименти не само за готините неща в книгите и за това, че са смешни и истински за тях, за това, че описват живота им или ситуации, в които те често попадат. Много комплименти получавам и за стила. Казват „Много добре сте я написали“ или такива неща, които обикновено не очакваш да чуеш от деца, но те са четящи деца, четат много и

съвсем не четат само глупости, както повечето възрастни смятат.

Напротив, те четат и книги, за които големите много често говорят, от типа модерни книги. И са чели вече неща, които и аз съм чела на тяхната възраст. Тоест те вече могат да отделят за себе си добрата литература от не толкова добрата литература. Това прави тези комплименти много скъпи за мен, защото очевидно е, че са от хора, които разбират от литература, колкото и нелепо да звучи на повечето възрастни. Трябва да ги чуете как говорят”, казва писателката.

Заговаряме и за книгата й „Бъди ми приятел” /изд. „Кръгозор”/. Тя ни среща с приключенията на едно жабче, при това краставо жабче. То е отритнато от своите, защото е различно от тях. Но и жабите имат нужда да бъдат харесвани и обичани, да са необходими на някого, да имат приятел. Малкото краставо жабче напуска света на познатото блато, за да търси приятел. В своето пътешествие то се среща с красивата самодива, чийто танц е вълшебен; с алчния таласъм с магическото съкровище, с ламята, със змея и с добрия и благороден стопанин, и със старата вещица с грозния нос. За да открие, че нито красотата, нито богатството, нито силата и властта, дори добротата не могат да заменят истинската нужда на всяко живо същество да обича и да получава обич. „Те са досега две /още и „Каква магия крие се в снега” също издадена в „Кръгозор”, където приключенията на жабчето продължават – б.а./, сега тази пролет ще излезе третата книга. Ще бъдат общо три приказки за една и съща жаба за различните й приключения. Те са много свързани с българския фолклор, което ми беше идеята. Исках да извадя тия същества, за които малко се говори и не са много познати. Освен обичайните самодива и змей, например. Опитах се да вкарам в историята и такива същества, които не са много популярни. Те са като хората - нито са добри, нито са лоши. Зависи как реагират в дадена ситуация и това е в книжките. Когато трябва да изберат как да постъпят, да тръгнат по лошия или добрия път, те избират добрия, стига да формулират своя избор”, казва Юлка.

И продължава за реакциите на младите си читатели: „Аз бях много впечатлена от едни тригодишни деца. В детска градина ме поканиха и много се учудих, че толкова малки деца искат среща с мен да говорят с мен за тази книга „Бъди ми приятел“. А отидох и общо взето мислех ще говорим за картинките, които са толкова красиви. Но децата зададоха толкова конкретни въпроси за събитията, за случките, тоест толкова малки деца вече бяха уловили всичките тези нюанси. Например, едно момиченце ме пита как може самодивата да е толкова красива, а да е толкова лоша. Защо така се получава? И това са тригодишни деца. Наистина,

възрастните много бъркат, като подценяват децата.

Чувала съм нещо, което толкова ме потресе, че аз не можах да кажа нищо, когато един издател на детска литература ми каза, че децата не разбират добрата литература. Това той каза по повод на една книга, която аз смятам за усмъртително скучна и зле написана, но за него тя беше добрата литература и нямала успех, защото децата не я разбирали. Това е много стъписващо, защото ето тригодишните деца са хванали много тънки препратки, които аз смятах, че по-скоро възрастните ще се замислят за това нещо и ще обяснят на малките, но ето  че децата са го хванали. За мен интересното за тези три книги е, че се използват митове, легенди от фолклора, които не присъстват в преразказаните уж народни приказки. Аз не харесвам тези уж народни приказки, които не са народни приказки. За това потърсих наистина много непознати легенди. В последната книга, например, имаше много хубав мит за разковничето. Ако се сещате, това е билката, която отваря сърцата. Даже има разказ на Елин Пелин за разковничето. Аз намерих едно такова нещо много интересно, че разковниче се намира така: трябва да хванеш едно малко таралежче и да го затвориш в клетка и тогава по някое време ще дойде майка му с разковниче, за да отвори клетката и да освободи таралежчето. Това го намерих в Рачо Славейков, в българския фолклор /неговите „Български народни обичаи и вярвания” – б.а./. Това само по себе си е цяла приказка. Човек трудно би се сетил такова нещо. Всъщност тази история влезе в третата книжка. Просто звучи супер измислено, но ето какви хубави неща имаме”.

Говорим и за издателствата, които рядко издават детски книги. И най-хубавите авторите си ги издават сами. „Това за мен не е редно. Боя се, че това ще останат еднократни усилия, защото колко книги може да си издаде един сам човек. Колко издателства направиха това нещо, освен издателите, които издават мен - „Кръгозор“, те правят точно това. Ние тръгнахме с тийнейджърските ми книги. Те не издават детска литература по принцип. След като издадохме тийнейджърските книги, те харесаха и другите ми книги и решиха да издадат и тях и ��дин вид да ме подкрепят. Но колко са тези издателства? Това нещо трябва да се приложи. Но ние няма как да им обърнем мисленето и че трябва веднага да се спечели щом излезе книгата и още същия миг да бъде разпродадена”, заявява писателката.

А как гледа на Годината на детската книга - инициатива на Националния център на книгата към НДК. „С възторг я приемам, защото това е все пак за първи път някаква държавна институция да обърне внимание на детската литература. Това досега не се е случвало и не очаквах и да се случи. Наистина е чудо невиждано и смятам, че категорично ще има успех това начинание, дори само защото е такава важна институция, която поглежда към детската литература. От друга страна зависи от авторите, от издателства, от редакторите и преводачите на детска литература доколко те ще помогнат на това нещо. Подценяваме колко важно е наистина и колко голяма е детската литература. В скандинавските страни от много години заради Астрид Линдгрен нещата са съвсем променени. Аз съм чела, че в Швеция са степенувани по износ на технологии - „Волво”, „Ериксон” и т.н. От какво печели най-много държавата и на четвърто място - детската литература. Тоест те печелят страшно много от детската си литература, а нямат толкова много детски автори, които са  световноизвестни и добре приети. Те не бълват стотици писатели и илюстратори, които да им носят тези пари. Общо взето това се държи на трима - четирима. Но те решиха, че има хляб в тази работа и започнаха всякакви такива кампании, включително голямата им награда за детска литература”, отбелязва Юлия Спиридонова, която както вече стана дума е номинирана от българска страна заедно с художника Любен Зидаров сред 226-те кандидати от 60 страни.

„Като всяка награда и аз мисля, че е въпрос и на политика, а ние не сме много интересни. Техните номинации са малко по-специални. Те избират на база какво си свършил досега, най-общо казано, но и се гледа

доколко творчеството ти повтаря творчеството на Астрид Линдгрен,

тоест нейната работа по такива щекотливи, социални проблеми. Книгите й като Роня за порастването и самотата, и за отчуждението, и за Братята с лъвски сърца - за смъртта. Те търсят и автори, които засягат тези проблеми. Ако един автор пише само за зайчетата и мечетата едва ли ще го номинират”, отбелязва тя. През април се обявява кой е избраният за тази година, официалната церемония е лятото. „Те искат да запазят това, което направи Астрид Линдгрен. Да продължат традицията, да се занимаваш и да пишеш за децата, не за деца, а за децата, което за мен има разлика. Аз никога не съм писала за себе си и за мен не е достатъчно аз да го прочета и трима, четирима близки хора, аз съм искала да го дам на децата. За това пиша по такива теми, особено след първата ми тийнейджърска книга, реших, че трябва да дам повече, да върша повече за тях и именно така стигнах и до книгата с наркомана. Реших, че след като те имат такъв успех, трябва да направя нещо, от което да има полза. Тоест съвсем конкретно да е такава книга, която би била и за родителите, и за учителите, и за ако щете психолозите да има на какво да стъпят, как да подходят. Аз не съм мислила никога, че това нещо ще се случи, но се оказа, че моите книги се четат и от родителите, и от децата. След това те намират мост един към друг, защото има вече на какво да стъпят и за какво да говорят. Аз не съм очаквала, че наистина ще има и такава родителска подкрепа. Бях много учудена още от първите отзиви, когато родители ми писаха и ми благодариха за тази толкова примерно смешна и тъжна книга, защото „аз успях да стигна най-после до дъщеря си”. Това беше много голям комплимент. Това беше и причината да продължа да пиша, защото има и полза от това нещо. Тоест не е само едното голо удоволствие. Аз съм много за книгите да са забавни, книгите за деца според мен трябва да са забавни, да се четат леко и да не те оставят да мръднеш до последната страница. Но и искам да видя наистина конкретна полза от това, че сте чели тази книга”, казва Юлия Спиридонова - Юлка. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов