#Венци Занков

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: RASSIM® се връща към корените, за да тръгне по нов път

„Философите казват, че бъдещето не съществува, има само минало, така че в него често се търси опора. За мен това е начин и възможност изкуството да продължи – връщайки се към корените и тръгвайки по нов път. Тук става въпрос за нови тонове на живописта.” Това казва художникът Красимир Кръстев - RASSIM® пред Андреа - Филипа Зидарова по повод новата си изложба.

Озаглавена е „Стари картини“ и е представена в столичната One Monev Gallery. Експозицията включва 8 творби, правени през последните 4 години, които представляват визуална интерпретация на световноизвестни произведения на живописта, създадени от стари майстори на Барока и Ренесанса – от Рубенс и Рембранд, през Тициан и Мантеня. Работите са изпълнени чрез кода на тялото на автора и изгоряло моторно масло (което той нарича „кода на земята“) върху платно и хартия. Сега са показани върху платно, а през 2012 г. в галерия Credo Bonum ги представи за първи път върху хартия. Използвайки органичните материали, той се докосва до майсторите, които сами са създавали боите си.

Като мото на изложбата „Стари картини“ използва думите на Овидий от „Метаморфози“ - „...устремен към изкуство незнайно, нова природа твори.“ Любопитно съвпадение е, че тази година се празнуват 350 години от смъртта на Рембранд и 500 години от смъртта на Леонардо да Винчи. Обсъждайки бъдещето на съвременното изкуство, авторът споделя, че в концептуалното изкуство все още има неща, които не са правени до момента (а той сам е доказателство за това). През 90-те години RASSIM® е известен с това, че работи с тялото си (за да открие и изрази себе си, както сам казва) - в „Дрога“ (1965), „Корекции“ (1996-1998), Корекции 2“ (2002). В „Корекции“ например могат да се видят два идеала на мъжкото тяло – преди и след трансформацията.

В „Стари картини“ обаче замисълът е съвсем различен. Спомняйки си за предишните си проекти, признава, че това са били един вид автопортрети, като изразното средство е тялото. „Погледнато от съвременна гледна точка използването на модели, на други хора, за да изградиш своя идея, според мен е нечовешко и воайорско. Спрямо всички неща, които се случват в света на съвременното изкуство, просто не е достойно“, коментира той. Според него първо трябва да опознаеш себе си, за да можеш да опознаеш другия. „Исках самото тяло да отсъства като физически образ, но да присъства като код и така да създаде образ“, споделя за сегашната изложба в галерия One Monev художникът. В същото пространство миналата година той откри изложбата „Сол“ – „уловени морски вълни“, както казва. Макар да се самоопределя като фигуративен живописец, тук става въпрос за морски пейзажи и скулптури от каменна сол. RASSIM® създава 10-метров хоризонт, като му се е налагало да „дообработва“ морската вода, тъй като Черно море не е достатъчно солено за целта. Процесът е документиран и във видеа, които също взимат участие в изложбата, по повод на която художникът получава Железен орден за съвременно изкуство на Фондация „Венцислав Занков“.

Венци Занков връчва Железен орден за съвременно изкуство на RASSIM

„Имам чувството, че експериментите ме преследват от 7-ми клас, когато влязох в една паралелка с разширено изучаване на изобразително изкуство в Ловеч. Нямахме дори маслени бои, но беше хубаво, защото ни даваха пълна свобода. Аз винаги най-много съм се вдъхновявал от живописта“, споделя RASSIM®. По-късно, през 1998 г., той завършва специалност „Живопис” в Националната художествена академия при проф. Валентин Колев и проф. Божидар Бояджиев. Може би точно думата свобода най-добре описва автора – в творчеството му няма ограничения, няма рамки. Той обича промените, не търси шока, не следва определен път и бяга от еднаквостта и постоянството. Не харесва думата „кариера“ и не смята, че тя е част от сферата на изкуството. Трансформациите при него не са само физически, а и духовни. Вярва, че в изкуството не бива да се допускат компромиси. За него изкуствоведката Сузана Карамфилова казва, че „притежава способността много добре да подбира проектите, които да направи, за да изгради един ясен образ на артист.” RASSIM® признава, че смята всичките си проекти за създадени навреме.

“Дрога” /2001/

Между „Корекции“ и „Корекции 2“, които са свързани с трансформацията на тялото и тялото като изразно средство, през 2001 г. той се завръща към живописта, като рисува кадри от свое видео („Дрога“, 1995), преживявайки го наново. Имайки предвид, че носителите на информация и технологиите постоянно се променят и развиват, целта на проекта е работата да се запази във времето. „Въпросът е да имаш идея“, признава. Проектите му до момента далеч не са малко, като е взимал участие и в много чуждестранни изложби. Казва, че не би могъл да е определи кой е най-важен. Според него няма такъв, който да се отличава сред останалите, защото всеки проект води към следващия и го осмисля, т.е. всички те са части от едно цяло и всеки един от тях не би могъл да съществува без предходния. Завръщането му към живописта през 2001 г., например, доказва точно това.

RASSIM® споделя, че през последните две години е започнал да прави чисто абстрактни работи. В сегашната изложба е изложена и една такава – „Живо и мъртво 2“. „Това е един вид палитрата на художника“, казва той. Художникът признава, че има желание да развие тази идея в бъдеще - да продължи да се занима с абстрактно изкуство и да изразява себе си чрез него. Говорим си и за това как се раждат идеите. Питам го дали смята за мит това, че страданието е най-голямото вдъхновение за твореца и ражда най-великите идеи. „Не е мит, единственият възможен начин е. Страданието е необходимо, но то се натрупва с времето, с опита, с работата, с отговорностите и е неприсъщо за младостта“, отговаря Расим.

Разговорът ни ражда и нови въпроси. Разочароваща ли е съвременността за един артист според художника? „Не, аз много я харесвам, но понякога се чудя дали някои хора съществуват в нея“, шегува се той. „Някои хора бягат от себе си и заради това после страдат“, добавя RASSIM®. Питам го, не бягат ли хората от себе си точно, за да избягат от страданието? „Не, от истината. А страданието винаги ще те достигне“, казва той. Коментираме и темата за стремежа към уеднаквяване в съвременността. За него това е абсолютно неразбираемо – създадени сме различни, имаме цялата свобода на света. Защо да го правим? Макар повечето творци да целят именно обратното, за съжаление този аспект съществува и в изкуството. „Някои художници просто искат да влязат в системата. Може би единственото спасение е голямото изкуство“, коментира RASSIM®, свързвайки темата с изложбата си в One Monev Gallery, която може да бъде разгледана до 14 април.

Преди време художникът разбира, че името RASSIM® има арабски корени и означава творец, създател. А той определено е такъв. „Нямах представа, но явно съвсем интуитивно съм го избрал“, признава той. Ярък, изследващ, интересен, характерен и изненадващ, RASSIM® със сигурност ще продължава да търси нови изразни средства за себеизразяване в изкуството. Ще продължава да търси непознатото и онова, което не е правено досега, защото то несъмнено съществува. Все още не знае какви ще са бъдещите му проекти, но ние знаем едно – експериментът му отива. ≈

Текст: Андреа - Филипа Зидарова

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изкуство между традицията и съвременността

Събитието тази седмица в столичния културен живот е откриването на изложбата „Между традицията и модернизма. Образи на родното в българското изкуство от 20-те години на ХХ век” в Софийска градска художествена галерия. Тя е опит да се представи един сегмент от художествения живот в България  от първата половина на ХХ век. И опитът е изключително успешен – и като подбор на произведенията, и като дизайн на самата изложба.  

Куратори на изложбата са Аделина Филева, Станислава Николова и Любен Домозетски. Консултант към проекта е Татяна Димитрова, художник Надежда Олег Ляхова. „За българското изкуство годините на това десетилетие са време на активен и многолик художествен живот, който съществено се модернизира. Експозицията обединява произведения, които показват различните посоки на модернизиране, но същевременно отразява продължението на традициите от предходните десетилетия в младото българско изкуство. Фокусът е ориентиран в една определена посока – търсене на национална идентичност и изграждане на образи, въплъщаващи тази идея. Обособени са четири отделни тематични линии, които ясно могат да се проследят в българското изкуство от периода, а именно: интерпретации, вдъхновени от приказно-поетичния фолклор, произведения, свързани с християнството и християнското наследство, интерес към обредите и обичаите и представяне на образи от българското село. Специално място е отделено на печатната графична продукция, а експонати на приложното изкуство допълват представата за художествения живот от епохата”, пише в анотацията за изложбата.

Иван Милев - “Светогорска легенда”, 1926

Тя представя творби на знакови за българското изкуство автори: Иван Милев, Владимир Димитров-Майстора, Сирак Скитник, Иван Пенков, Николай Райнов, Пенчо Георгиев, Иван Лазаров, Никола Кожухаров, Борис Денев, Георги Машев и др. Произведенията са от фонда на СГХГ, на Национална галерия – София, Регионален исторически музей – София, Институт за етнология и фолклористика с етнографски музей – БАН, Държавна агенция „Архиви”, Национална художествена академия, Национална библиотека „Св. св. Кирил и Методий”, Съюз на българските художници, Градска художествена галерия – Пловдив, художествените галерии в Стара Загора, Казанлък, Кюстендил, Пазарджик, Сливен, Шумен, Русе, Исторически музей – Самоков, регионалните исторически музеи в Добрич и Враца, частни колекции. Проектът, който е изключително амбициозен и богат, е посветен на председателството на България на Европейския съвет и се осъществява с подкрепата на Аурубис България - АД и Програма „Култура” на Столична община.

Алдо Джианоти при откриването на изложбата с�� “Олимпия”

А колкото до съвременността – тя е в самостоятелната изложба „Олимпия” на живеещия във Виена артист Алдо Джианоти в Софийски арсенал – Музей за съвременно изкуство, филиал на Националната галерия. Изложбата е създадена специално за музея и се осъществява в партньорство с FLUCA /инициатива на Фондация „Отворени изкуства” и Австрийско посолство в София/ и Виенски клуб-България с подкрепата на Пловдив 2019, Столична Община, Община Пловдив и Федерално Канцлерство на република Австрия. Изложбата „Олимпия“ взима своето име от местността на полуостров Пелопонес в Гърция, където са се провеждали Олимпийските игри през древността. Със своите рисунки Алдо Джианоти пренася духа на тази антична спортна арена в музея, където публиката има възможност да изследва спортната тематика не само физически, но и да се занимае с въпроси като национална идентичност, съревнование и субординация в световен мащаб. Авторът цели да превърне институцията в един своеобразен стадион на възможности, взаимовръзки и саркастични коментари – поглед върху нашето общ��ство, започващ от индивидуалното през колективното до националното, глобалното и универсалното.

С тази изложба павилионът FLUCA идва и в София. Това е проект на фондация „Отворени изкуства” и Посолството на република Австрия в България. Начална точка на проекта с куратор Урсула Мария Пробст е употребата на морски карго контейнер като пърформативна инсталация/скулптура.  FLUCA ще бъде отворена платформа за голям брой публични събития от май до октомври 2018 и 2019 година. Концепцията на павилиона идва от FLUC – известно пространство за урбанистика, съвременна музика, изкуство и пърформанс във Виена, също съставено от няколко карго контейнера. Проектът цели сътрудничество между артистичните сцени на България и Австрия и привличане на нова, любопитна аудитория, която да участва активно в културния живот на града. Проектът FLUCA ще представи богата програма - дигитално изкуство и нови технологии, улично изкуство и градски дизайн, музика, кино, танц, театър и литература, в различни формати – изложби, концерти, кинопрожекции, уъркшопи, дискусии и срещи с артисти. През месеците май - юли 2018 г. FLUCA - австрийски културен павилион, ще бъде в София. През септември и октомври 2018 г. ще бъде в Пловдив.

Расим с Железния орден, който получи

И още за съвременно изкуство – навръх рождения си ден на 1 май скулпторът и художник Венци Занков връчи в столичната галерия ONE за девети път Железния си орден за съвременно изкуство. Този път негов избраник беше концептуалният артист и художник Расим / RASSIM® – Красимир Кръстев/. Както каза Венцислав Занков – журито, тоест аз, връчваме наградата на Расим, който пък благодари за оказаното доверие. Отличието се присъжда на художник и събитие с „друг поглед” върху съвременното българско изкуство, което е извън полезрението на мейнстрийма и официално представената култура и изкуство, но е с ясен принос към тях, гласи регламентът на наградата на Венци. Сам провокативен и непрестанно търсещ художник, режисьор, отличаван актьор и преподавател, Занков мотивира избора на артиста за 2018 с търсенето на истинността в изкуството, професионализма и качеството на работа, както и уникалността в подхода и актуалността му към настоящето. Сред носителите на Железния орден на ��анков досега са: Иво Димчев, Дан Тенев, Спартак Дерменджиев, Веселина Сариева (Пловдивска нощ на музеите), д-р Галентин Гатев, проф. Орлин Дворянов и други.

Венци Занков и Расим

Имало е различни тълкувания на това негово учредяване на орден – намигване към институциите, артистична акция, принизяване на официозността, отличаване на хора, свързани със съвременното изкуство, които остават извън полезрението на официалната нормативност… Ето как Венци Занков обясни преди време в разговор за „въпреки.com” смисъла на своя орден: „Ако има някакви официални версии за изкуство и култура, има и други хора – и реших, че могат да се изведат. Защо с моето име – защото реших, че човек трябва да поеме отговорност със себе си и своето име. Не някакво абстрактно пожелателно бъдеше. Аз го давам на еди кой си. Има значение дали аз имам някаква стойност и този, на който го давам дали също е стойностен. Това е някакъв такъв експеримент между частното и публичното. Защото аз съм частно лице - един човек решава да си дава ордени. Но в един момент може да се окаже, че това има значение. И то с това, че заемаш такава позиция със себе си. И я защитаваш по някакъв начин – едно с избора и друго с това, което правиш. И това е напрежение за мен, защото трябва да доказвам, че аз трябва да го давам”, каза художникът. . ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Винаги остава нещо скрито, колкото и да се вглеждаме

Районът на столичната улица „Врабча“ от години вече се оформя като едно от артистичните места на София. Центърът на града ни има своите специални улици, за които сме писали неведнъж. А вече и ул. „Врабча“ създава такава атмосфера – започва от сградата на Националната опера и балет“ и завършва с Музикалния театър „Стефан Мак��донски“ и балет „Арабеск“. А между тях галерии „Аросита“, „Depoo“, магазини за художнически материали, уютни малки кафенета.

На ъгъла с улица „11 август“ беше ателието с изложбена зала на Светлин Русев. След смъртта му е заключено и самотно, но знае ли човек…На същата тази „11 август“ е апартаментът-музей на художничката Вера Недкова, където се правят и великолепни изложби като част от артистичната програма на Националната галерия. А малко по-надолу в посока към бул. „Дондуков“ е чудесната галерия „Little Bird Place“. Фондация „Въпреки“, с подкрепата на Програма „Европа“ на Столична община организирахме в годините три важни събития с участието на много млади хора и изявени български музиканти, артисти, художници на ул. „Цар Самуил“.

Но на нашето внимание са последните изложби в „Аросита“ и в „Depoo“. Двете галерии са почти една до друга и често съвсем колегиално и приятелски едновременно създават артистичните си събития и става истински празник и вътре и вън. „Аросита“ е с по-дълга история, създадена 1990 година от семейството на художниците Росица, Екатерина и Кольо Гецови. Но вече много години Роси е сърцето и душата на галерията. Галерия „Depoo” се появи 2020 г. като идея на Ники Шушулов, Теди Лихо и Васко Славков (арт/криейтив директор), работещи в сферата на съвременното изкуство и комуникационен дизайн и обединени около създаването на концептуален склад – депо за съвременно изкуство.

Припомняме, че през 2014 година на 1 май талантливият художник и скулптор Венци Занков, който връчва учредения от него приз Железен орден за съвременно изкуство награди Роси, както я наричат приятелите ѝ и галерията. Обосновава с това, че „го дава на хора в страната, които не се набиват толкова в публичното пространство, но вършат работа. Росица Гецова и галерия „Аросита” е място, където се излага съвременно изкуство в най-широк аспект. Без да има битки какво е съвременно изкуство, кое е по-съвременно, кое е по-малко съвременно. Няма го напрежението на групировки, кланове. Там е едно спокойно място и това може би е единственото място, където се показват такива творби“, каза тогава Венци. И продължи: „Някак си аз трябва да заслужа това, че давам орден, казва художникът и скулптор“. Венцислав Занков тогава за пети път връчи на 1 май – на връх рождения си ден Железния орден за съвременно изкуство на свое име. Датата съвпадна и с последния ден на неговата знаменита изложба „О, щастливи дни” в галерия „Райко Алексиев” в София. А орденът 2014 година, този път два, Венци присъди на галеристката на „Аросита” Росица Гецова и на скулптора Спартак Дерменджиев – Парис.

Да се върнем към днешния ден – изложбата в „Аросита“ „Скритият камък“ е обща изложба на Росица Гецова и Дарина Пеева, която живее и работи във Виена. В „Depoo“ изложбата „Прераждане“ е на проф. Десислава Христова. И една любопитна подробност – тя е работила като галерист и куратор в галерия „Аросита“ (2007 – 2011). По същото време през 2009 година става редовен преподавател в НХА по „Графика и композиция“, а от 2019 г. е професор в НХА. И двете изложби са много лични за авторките като преживявания, като усещания за всичко, което се случва около нас и заедно с това, какво стои зад нас във времето далечно или близко. За експозицията в „Аросита“ Росица Гецова пише концептуално, но и емоционално. А въпросите, които си задаваме са философски. Интерпретацията е избор на зрителя. „Храмът Рьоан-джи е известен със своята знаменита градина с камъни в Киото, Япония.Той е от голямо културно и историческо значение и е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО. Рьоан-джи е построен от Хосокава Кацумото през 1450 година. Петнадесет черни необработени камъни, организирани в пет групи, от която и да било гледна точка на посетителите в градината от този ред на 15-те камъка винаги един е извън погледа, скрит от другите камъни. Всеки вижда 14 камъка от своята гледна точка.

Градината е символ на учението на дзен будизма, осъзнаване на текущия момент и прозрението в същността на нещата чрез личния опит. Какво е значението на градината? Някои оприличават пейзажа ѝ с острови в бурен поток, а други – с появяващи се от мъглата планински върхове. Има и такива, които смятат, че градината не символизира нищо, а е просто абстрактна подредба на обекти в пространството, която цели само и единствено да провокира медитация. От определена гледна точка разположението на камъните напомня формата на дърво, позната ни от природата, но дори това вероятно е спекулативна, чисто визуална интерпретация. Може би някъде там се крие и тайната при създаването и съзерцаването на градината – да отнемем на погледа способността “да гледа визуално”. Едва тогава ще видим скритото – може би петнайсетия камък. По десетки начини се тълкува същността, която е вложил преди векове мъдрият монах в петнайсетте необработени камъка, пръснати по белия пясък. Прави се крачка около пясъчния правоъгълник и отново се виждат четиринадесет камъка. Петнадесетият – същият, който досега е останал скрит, сега се оказва сред тях, а изчезва друг. Следваща крачка – същият гениално планиран хаос се осъществява отново – оказва се, че откъдето и да погледнеш, един от камъните винаги остава скрит.

От изложбата "Скритият камък"

Това е нагледен модел на познанието и езотерична метафора. Колкото и да търсим, непременно нещо ще остане неизвестно, непресметнато, несъобразено. Сигурни сме, че виждаме всичко, и не ни и идва наум, че има още нещо, което не виждаме. Можете да попитате пълната с хора галерия от противоположната страна на градината – те виждат абсолютно еднакъв брой камъни. Но всеки вижда своите четиринадесет камъка. Може би смисълът на градината е в това, че хората възприемат едно и също нещо по различен начин, всеки – по свой? И при това на никой от източните хора не му идва наум да твърди: “Аз виждам света правилно, а останалите – не.“ Бих допълнила – за разлика от нас европейците, особено тези като нас от източната ѝ част… Дарина Пеева и Росица Гецова, представят интерпретация на скрития камък - огледална инсталация с подбрани фотографии на дъщерята на Роси Екатерина, трето поколение художничка, от пътуването ѝ в Япония, графика, обекти и видео. Посланието е по различен начин да открием скритото в себе си или да извадим нещата, които крием. Сега след сложния ни живот повече от година заради пандемията от Covid-19 като че ли е още по-важно, защото трябва да си върнем живота на близост и споделяне на живо с тези, които обичаме.

От изложбата "Скритият камък"

А ще може ли да се отскубнем от Матрицата, сега под формата на затваряща ни пандемия с месеци и почти не ѝ се вижда краят. Малко въздух и хайде чака ни отново поредната вълна. Да си спомним един емблематичен художествен феномен. от навечерието на новия XXI век, когато филмът „Матрицата“ на Сестрите Уашовски създаде култова антиутопия на Системата, при която научният прогрес води до възхода на интелигентните машини, а човешките същества са обречени да водят подчинен и илюзорен живот в изцяло виртуално създадена действителност. Към тези размисли ме провокира, в най-добрия смисъл на думата, Десислава Христова със споделеното от нея за изложбата ѝ „Прераждане“ в галерия „Depoo“: „Възможно ли е пренареждането на матрицата? И на коя матрица? Темата е вдъхновена от участието ми във фестивал „Процес – пространство“ в Балчик в началото на юни 2021 г. Според квантовата физика имаме неограничен брой възможни минало и бъдеще и това е достатъчно да настрои вътрешната ни изобретателност и сила. С едно пренареждане е възможно спомените и ограничаващите вярвания и визии да се трансформират. В осмата ми самостоятелна изложба използвам понятия, системи и образи, които отдавна присъстват в творчеството ми. Чрез трансформиране на разпадащите се строителни арматури до изчистени геометрични абстракции пренареждам пространството на собствените си вътрешни парадигми“.

От изложбата "Пренареждане"

Припомням, че надслова на фестивала „Процес – пространство“ беше „Пренареждане на пластовете“. А Пенка Минчева като организатор обосновава и контекста, в който фестивалът се проведе след всичко, което преживяхме в глобален и личен план. „През 2020 г. много неща се промениха по света и обстоятелствата докоснаха и художествените среди. В началото на същата година фестивалът загуби основателя си Димитър Грозданов, настъпи локдаун и „Процес – Пространство“ се проведе онлайн, както много други събития по света. По някаква причина животът ни се обърна с главата надолу и ни накара да преосмислим ценностите и да пренаредим начина си на живот и създаване / представяне на изкуството. Светът трябваше да изпита най-глобалната трансформация на 21 век. „Пренареждане на пластовете“ се отнася към ценности и физическо или цифрово движение, което чрез технологии и професионални умения може да се постигне на място и от разстояние. Способността да се приспособяваме ��ъм определени обстоятелства ни прави креативни и провокира комбинативно мислене. Следователно, човек може да се обърне към себе си, да се разрови в натрупаните слоеве на знания и опит, и да ги приложи в реалността, такава, каквато диктува тя да бъде днешното време. Артистично погледнато, повторното пренареждане на местата на пребиваване, живеене и творене е естествен акт на изкуството, присъстващ в творчеството на редица автори. Подобни арт резиденции провокират тези процеси. Перспективата се променя и се отразява в творческите търсения и всичко, което искаме да постигнем е част от работната атмосфера и процесът“.

От изложбата "Пренареждане"

И Десислава Христова споделя в изложбата си точно тези свои пренареждания и презареждания. Вероятно те са и нашите, но всеки има своя изказ, често премълчан, рядко споделен. Но художничката ни помага с творбите си да открием нейните преживявания и въжделения, за да разберем своите, но само ако имаме чувствителността да разберем другия. А тогава ще разберем и себе си и, макар да е почти невъзможно, и света. Без да подозира Десислава Христова ме върна в едно мое младежко време, когато бях силно увлечена от физиката и постиженията ѝ, особено в областта на квантовата физика, дълга история. На един дъх прочетох лекциите на американския физик Ричард Феймън с Нобелова награда по физика за постижения в квантовата електродинамика като част от квантовата теория на полето,1965 година заедно с Джулиан Швингър и Шиничиро Томонага. Нека не ви звучи само научно, защото това са светове, открити не толкова отдавна, в които се отзовахме и все още не сме разбрали като човеци къде сме в тях. Те ли са матрицата, която вълнува Десислава Христова в изложените ѝ творби в галерията. Вероятно ще са ѝ странни моите асоциации, но ги е провокирала и то дълбоко. Но това е изкуството – може да ни отведе в неподозирани състояния на духа ни.

От изложбата "Пренареждане"

Десислава Христова реализира и участва в множество кураторски проекти, в международни и национални графични уъркшопи и пленери в България, Китай, Нова Зеландия, Хърватска, Сърбия и Франция. Нейни творби са част от престижни национални и международни графични форуми, някои от които Международно биенале на графиката Варна; Триенале на графиката София; Международен конкурс за графика Jesús Núñez; Maximo Ramos; CAIXANOVA; Kochi; SMTG Krakow и др. Носител на няколко награди и номинации за графика в България и Испания. Миналата година през октомври тя беше в основата да бъде представена специалността "Графика", една от най-старите в НХА, съществуваща почти от самото създаване на Държавното рисувално училище през 1896 г. в изложба в галерия „Академия“. Експозицията бе първи опит да се проследят отделните периоди от дългогодишната история на специалност Графика. В нея са включени над 100 произведения - от Музейната сбирка на Национална художествена академия, от архива на катедра Графика и частни произведения на възпитаници и преподаватели.

От изложбата "Пренареждане"

По такъв философски неподозиран път двете изложби вплитат в зрителя усещания и вълнения, в които всекидневието не му дава възможности да се вглъби. А си заслужава! Разходете се по улица „Врабча“ и непременно вижте изложбите в „Аросита“ и в „Depoo“.

Текст: „Въпреки.com“

Снимки: Архив на галериите

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Камен Старчев взе „Железен орден за съвременно изкуство”

Художникът Камен Старчев получи „Железен орден за съвременно изкуство”. Основан е през 2010 от друг художник и визуален артист - Венцислав Занков и беше връчен за десети път. Първи кавалер на ордена става Веселина Сариева, успешно развила проекта за Нощта на галериите и музеите в Пловдив, както и с кураторската си и публична дейност в областта на съвременното изкуство.

Освен нея наградата са получили през годините - Д-р Галентин Гатев, Руен Руенов /посмъртно/, Иво Димчев, Росица Гецова и Спартак Дерменджиев, Дан Тенев, проф. Орлин Дворянов, Косьо Минчев и RASSIM® – Красимир Кръстев. „Железен орден за съвременно изкуство” се връчва веднъж годишно на визуален артист, галерия или независима организация, действащи в полето на съвременното изкуство, с което допринасят за нов, друг и различен поглед за разбирането му, и е извън полезрението на масмедиите и официално представената култура и изкуство, но с ясен принос към тях. Имало е различни тълкувания на това негово учредяване на орден – намигване към институциите, артистична акция, принизяване на официозността, отличаване на хора, свързани със съвременното изкуство, които остават извън официалната нормативност…

Камен Старчев и Венцислав Занков при връчването на наградата тази година - снимка архив 

Ето как Венци Занков обясни преди време в разговор за „въпреки.com” смисъла на своя орден, който дава на своя рожден ден – 1 май: „Ако има някакви официални версии за изкуство и култура, има и други хора – и реших, че могат да се изведат. Защо с моето име – защото реших, че човек трябва да поеме отговорност със себе си и своето име. Не някакво абстрактно пожелателно бъдеше. Аз го давам на еди кой си. Има значение дали аз имам някаква стойност и този, на който го давам дали също е стойностен. Това е някакъв такъв експеримент между частното и публичното. Защото аз съм частно лице - един човек решава да дава ордени. Но в един момент може да се окаже, че това има значение. И то с това, че заемаш такава позиция със себе си. И я защитаваш по някакъв начин – едно с избора и друго с това, което правиш. И това е напрежение за мен, защото трябва да доказвам, че аз трябва да го давам”, каза художникът.

Творбите на Камен Старчев, за които той получи Гран при на VIІ Международно триенале на графичните изкуства 2014 - София - снимка Стефан Джамбазов

А ето и част от неговата обосновка за тазгодишния носител на отличието: „Човекът е изчезнал. Парчета от митове или пък части, или просто сенки може и от предполагаеми  машини, архитектонични детайли в свой ритъм напомнят на съоръжения, структури в изряден разпад са обхванати от свой собствен непонятен смисъл, цел и пребиваване. Присъстващо отсъствие. Порядък и деструкция. Фино, изискано, нечовешко – поглед към реалност, без да знаем коя е, но сме сигурни, че може да я има точно такава, в естетика на отчуждеността, отстранеността, на  прецизно отстранени самодостатъчни структури. Отстраненост в съзерцание на Битие в себе си, в което художникът е надзърнал през процепа на невъзможното. Присъстващото отсъствие на човешкото клони към източни практики, създаващи простота и съвършенство. В своята практика художникът разбива всички клишета, с които може да е натоварено едно дигитално изображение”.

Камен Старчев и Владимир Левчев при представянето на изложбата с графики “Тайната на машините” в галерия “Структура” - снимка Стефан Джамбазов

Камен Старчев е роден през 1971 в София, България, където живее и работи. През 1997 завършва магистърска степен в НХА, специалност „Скулптура” при проф. Емил Попов. Автор е на много самостоятелни изложби, сред които: 2018 - „Дневна светлина” - Галерия "Ракурси"- София,, 2017 – „Изчезване на спомена”- Contemporary Space – Варна, 2017 – „Последен репортаж” - СГХГ – София, 2016 – „Тялото на Орфей” - Галерия U-P.A.R.K.- Пловдив , 2015 – „Диверсификация на луната” – Гьоте Институт - София, 2013 – „Пречиствателни станции ІІ” - Галерия „The Fridge”- София 2011 – „Нова земя” - НХГ - София. И сега най-новата – „Тайната на машините“ - серия от 10 графики, създадени от Камен Старчев по едноименното стихотворение на Ръдиард Киплинг експонирани в галерия „Структура”. Заедно с оригиналния текст и превода му на български език от проф. Александър Шурбанов те са събрани в специална кутия в лимитирано издание от 60 екземпляра. Камен Старчев е носител и на Гран при на VIІ Международно триенале на графичните изкуства 2014 - София. През годините участва и в множество групови изложби.

“Тялото на Орфей” от изложбата “Последен репортаж” в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

За своите работи Камен казва, че използва по-различна техника, която не се използва все още толкова. „Стигнах до нея просто от само себе си, така се наредиха нещата. Понеже ми беше интересно да правя компютърни графики постепенно започнах да ги правя, да ги печатам и да ги излагам. Не е било някаква конкретна цел, просто естествен процес. А иначе самата векторна графика можете да я видите навсякъде - и на пастата за зъби, и на шампоана. Тя ни заобикаля отвсякъде, но много рядко се използва по този начин. Даже вече не толкова рядко, но не по този начин”, обяснява художникът. Иначе самият той е завършил скулптура при проф. Емил Попов. Но не приема, че има за него някакво преминаване от скулптурата към графиката: „За мен няма никакво преминаване. Различните материали, различните техники са въпрос на избор. Винаги ми е било странно, когато нещата се делят на жанрове и техники. Смятам, че един автор овладява тези техники, които са му интересни и с които би могъл да се изразява и постепенно намира неща, които да ползва. Дали някой ще прави живопис или видео, или някакъв арт – това си е въпрос на личен избор. Няма някакво преминаване, защото това са различни изразни средства. Така се е случило при мен, не съм се замислял, честно казано”. И добавя: „Най-хубавото във визуалното изкуство е, че не може да бъде предадено с думи. Със сигурност има история на някакви представи, които са се редували в съзнанието ми”, казва Камен.

“Земна светлина” от изложбата в Софийска градска художествена галерия - снимка Стефан Джамбазов

Преди време по повод на изложбата на Камен Старчев „Последен репортаж” в Софийска градска художествена галерия художникът проф. Станислав Памукчиев използва термина „дигитален дзен” за неговото изкуство. А философът и поет Валентин Славеев в текст за „въпреки.com” за тази изложба написа: „Финото смирение на линиите, минали през дигиталното, са в абсолютна хармония на смислите, наслоени от автора. Стоящият пред творбите е въвлечен в история. Камен Старчев повежда посоката на гледане, избрания наратив и възможностите за интерпретация. „Последен репортаж“ е колаборация от смисли в контекста на една и съща история – човешката. Той дава на способните да усетят освен важността на линиите, конструиращи обектите, а и ритъма на специфичната гледна точка на всеки един наблюдател. Настоящето, което илюстрира Камен Старчев е необходимост. Той обговаря гледните точки, за да ги събере в своя истина, която да ни покаже в широките формати”.

“Видение” от изложбата в СГХГ - снимка Стефан Джамбазов

И още: „Масовият дигитален печат влиза в краховия контекст на Камен Старчев (произведенията в изложбата са векторни графики - дигитален пигментен печат върху хартия), но носителят и създателят на смислите остава художникът на самите произведения, поставени в изложбената зала. Фината материя, която Старчев ни поднася е медитация за разума. Тревожността, която графиките създават у нас, е поднесена с достатъчно осмислено закъснение от репортерите. „Последен репортаж“ показва света ни осветен от всички страни. А ние сме длъжни да го огледаме и да си направим личната равносметка”, пише Валентин Славеев. И това важи изобщо за творбите на Камен Старчев. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив