#стари спомени

[deepfromme]

Ако се срещнем сега,

Все едно никога не сме се познавали?

Ще усетиш ли пламъка в очите ми ,

Пеперудите в стомаха ми?

Ще усетиш ли топлия дъх по врата ти?

Горещите целувки,които оставях по тялото ти,

Ще те изгарят ли нощем, щом заспиш сам?

[leatherjacketblesseddreams]

„ т а в а н с к и а р х и в и “ 3 / 3

[vasetovp]

При баба и дядо е друг свят, за който само едно внуче може да знае. Гозбите са три пъти по-вкусни, отколкото ако си ги направиш сам, а уж имаш същата рецепта. Къщата им е по-уютна с всичките си стари мебели и понякога смешни покривки, обаче там винаги заспиваш по-бързо, сгушен в юрганите от едно време. Нямаш задължения и много лесно се превръщаш отново в дете, когато се разхождаш по улиците, където си тичал, играл и си строил кули от пясък. При баба и дядо винаги времето тече по-бавно, следобедите са по-дълги, а кафето не е капучино с каймак и канела, но пък е кафето, което можеш да пиеш само там. И историите, които дядо разказва никога не свършват и все се чудиш защо не е написал книга досега - винаги има толкова да разкаже. Понякога се повтаря и ти става смешно, че си мисли как историята, която си чувал безброй пъти, е нещо ново, за което се е сетил. Колко симпатично е всичко в онази къща там, в онова малко село, пълно със спомени. При баба и дядо. ❤

[lora-ns-world]

,, Но никой не разбра колко стари грехове и спомени виждаше тя щом погледне небето. "

Лора Н

[nikolcheti]

Понякога се сещам за това от нищото,

 просто ей така. И колкото и светло да е вън, 

моментално става тъмнина. 

"Странно." каза си сърцето,

което уж от друг вече бе заето. 

Май че ролите се размениха,

сега мозъка ми стари спомени разплита. 

"Една секунда ми дай. Обещавам че ще спра да ровя там!" 

Един два удара така преобърнаха цялата игра.

Мразя ги! Защо пак ме върнаха назад?

 Спомените отдавна пяха прах. 

Но един най се държеше.

 Това беше онзи, който на много не болеше.

Стискайки го сърцето се разпуква.

 Старите рани се разшиват пак.

"Съжалявам. Виновен съм!" 

разстроен каза разума,

 но късно беше, сърцето вече бе потънало в мрак.

[vulgaren]

Колко ли истории щяха да разкажат улиците на Пловдив, погълнали стъпките на хора в тежки и леки времена, крачещи из калдъръмите, всеки със своите надежди и терзания.

Заслушвали са се в ехтящото тропане на копита, искри от саблени удари, аро��ат на току що запален барутен прах, крясъци на млади и стари, ръмжене на двигатели. Улиците под тепетата със сигурност са били свидетел на стотици спомени, които биха били кой от кой по-романтични.

Ама не могат да говорят, те са просто улици, те са просто свидетел на времето. Е, нищо, радвам се, че и ние имаме няколко истории, които споделяме с тези улици.

[eliaadira]

Тъга по миналото

Прозореца отворен, духа лек летен бриз.

Музика позната, стари разговори.

Слънцето отгоре ни наблюдава, душата ми пълни.

Телепортирана в бъдещето, със скръб за отминали дни.

Старият дом все същия е, само сянката местото си мени.

От изток живота започва, на запад всичко продължи.

По алеята от спомени, вървя аз и денем, и през нощта.

Капка сълза плъзна се, от сладост-щастие или горчивост-меланхолия?

Гумите пак завъртат се, тръгнаха по селския път.

Клаксонът на автобус звънти, а от прозореца цигарен дим отново се изви.

Освен слънцето, щастието от момента напълни моята душа.

Трепет за утрешния ден, пак ще съм си у дома.

-02.09.2023

[rubyredread]

Колко ли хубаво би било ако можеше да изключваме чувствата си когато поискаме? Да изтриваме болезнени спомени. Да загърбваме стари рани. Да спираме мислите си и да пресушаваме сълзите. Колко ли хубаво би било?

[vprki]

Място на паметта*: Българският павилион на 60-ото Венецианско биенале

„В кой момент тогава човек трябва да се съпротивлява? Когато ти отнемат колана? Когато ти заповядат да се изправиш в ъгъла? Когато човек прекрачва прага на дома си? Арестът се състои от поредица от случайни неуместности, от множество неща, които нямат значение, и изглежда няма смисъл да се спори за никое от тях поотделно... и все пак всички тези случайни неуместности, взети заедно, неумолимо съставляват ареста.”(Александър И. Солженицин, Архипелагът ГУЛАГ 1918–1956)

Написа за „въпреки.com”Ния Та��акова, изкуствовед и куратор във въведението към текста си за българското силно присъствие на 60-ото Венецианско биенале за изкуство.

Българският павилион в 60-ото издание на Венецианското биенале бе официално открит на 19 април. В него е представен проектът „Съседите“ с комисар Надежда Джакова, който е безспорен успех. За първи път България участва в трето поредно издание на един от най-големите и важни форуми за съвременно изкуство в света и може би за първи път Българският павилион е споменат и отличен в престижни международни медии и издания като The Guardian, The Art Newspaper, Frieze Magazine, онлайн платформите e-flux, BelinArtLink, Galerie Magazine. Това е един от малкото случаи в които българската държава  признава една от най-тъмните страни на комунистическото си минало. Но успява ли Българският павилион действително да разкрие „истината“ за неудобното минало или дори една малка част от нея?

Проектът „Съседите“ с куратор Васил Владимиров и автори Джулиан Шехирян, Красимира Буцева и Лилия Топузова, е плод на повече от 20 години изследвания и 9 години сътрудничество между тримата визуални артисти, изследователи и историци. В основата на техните проучвания в рамките на проекта стоят проведените от тях над 40 интервюта, които разкриват премълчаните спомени на оцелели от трудовите лагери по време на комунистическия режим в България. Инсталацията, която обединява интериорно и екстериорно пространство, видео, звук, обекти, интерактивни кинетични елементи и архиви, е представена за първи път със заглавието „Съседите: форми на травмата (1945-1989)“ в Софийска градска художествена галерия и паралелно в тяхното творческо ателие студио The Neighbours  на ул. „Бенковски“ през 2022 г., след което чрез различни формати и в галерия Структура, Университетът Принстън и Университетът в Торонто през 2023 г.

Встъпвайки в пространството на Българския павилион, самият той скрит из лабиринта на венецианските колони, арки и канали, попадаме в тайно убежище, реконструкция на средностатистическо българско жилище от миналия век, където споменът от травмата продължава да живее, независимо от отсъствието на неговия обитател. Атмосферата е тиха и спокойна. Сумрачно е. Чуват се звуците на топла лятна вечер – песента на птиците, полъхът на вятъра, шумът на водата. От време на време уединението е пронизано от тракането на шевна машина или включването на грамофон.

Мебелите са стари и захабени. В кухнята се мяркат пепелници пълни с цигари и неизмити съдове, под завивките на единичното легло в спалнята, вместо дюшек или пружина, стърчи слама, в етажерките на хола внимателно са курирани буци пръст, а телефонът е затиснат с камък.

В семиотиката на това пространство всеки предмет, всеки образ и всеки звук има своето определено място и значение. Те се наслагват един върху друг като времеви и пространствени пластове и подобно на пъзел постепенно изграждат силуета на това, което според Лакан не може да бъде символизирано. Буците пръст са взети от изследвания на терен в местностите, където са се намирали лагерите в Белене и Ловеч. Намерените предмети са от местата, в които жертвите на политическото насилие са били принудени да живеят в глад и мизерия, задължавани да извършват непосилен физически труд, а някои от тях са намирали и своя край.

Звукът от водата е шумът на тихия бял Дунав, пазителят на черни тайни (Лилия Топузова „Спомени за остров Белене“, 2019; Remembering Belene Island: Commemorating a site of violence by Lilia Topouzova; published at The Routledge Handbook of Memory and Place in 2019). Образите на растенията, които обикновено внасят хармония и спокойствие във всеки дом, са прожектирани като анимирани тапети на стената или поставени като хербарии между предметите. Те са истинските оцелели „свидетели“ на това насилие.

Сред книгите, небрежно подредени в различни ъгли и рафтове в жилището, ясно се отличават „И изгрява слънце (Фиеста)“ на Ърнест Хемингуей и "Моят последен дъх" на Луис Бунюел – автобиографии, съхраняващи отпечатъка от времето на едно друго „изгубено поколение“, което не е принудено да мълчи и не го е страх да разказва. „Колк��то повече се изнизват годините на нашия живот, толкова по-скъпа ни става тази презирана някога памет. Неусетно спомените се трупат и един ден се улавяме, че напразно търсим името на приятел или роднина. Забравили сме го. Можем и да изпаднем в ярост, напразно да търсим дума, която знаем, ето я на върха на езика, но тя упорито отказва да изскочи. С тези първи признаци на забравата и с другите, които няма да закъснеят, започваме да разбираме и да признаваме колко важна е паметта.“, пише Бунюел. Точно това е и една от основните мисии на проекта “Съседите” - да не позволява на забравата да завладее нашите животи.

В центъра на инсталацията се намират спомените на оцелелите. Разговорите с тях се включват спорадично сред относителната тишина. Разбира се, в контекста на биеналето, те са преведени на английски език и прочетени от актьори, което напомня на слушането на приказки от грамофонна плоча в детството. В отделните стаи се помещават различни истории: в хола са хората, които говорят открито за случилото се и травмата от него, в спалнята - тези, които говорят с недомлъвки, а в кухнята -  онези, които мълчат или вече не са сред нас. Противно на очакванията, тези разговори са само откъси и в тях липсва каквато и да е драматичност или акцентиране върху ужасяващите действия на насилие. Забравили ли са жертвите  за това, което им се е случило или не искат да разказват? “Питам се защо хората мълчат, когато злото настъпва”, казва Цветана. Остава усещането за недоизказаност, един абстрактен спомен, който не може да бъде напълно възвърнат, изразен с думи или използван като доказателство срещу несправедливостта.

В една от своите статии, която изследва концепцията за травмата в психоанализата, Кати Карът (CARUTH, CATHY. “Introduction.” American Imago 48, no. 1 (1991): 1–12. http://www.jstor.org/stable/26304030) пише: “Можем да кажем, че травматизираните хора носят невъзможна история в себе си или самите те се превръщат в симптом на история, която те не могат да притежават изцяло.” Изхождайки от тази травма достъпът до личната  история става невъзможен, което води до “криза на истината”. “Подобна криза на истината се простира отвъд въпроса за индивидуалното лечение и задава въпроса как ние в тази епоха можем да имаме достъп до нашия собствен исторически опит, до история, която в своята непосредственост е криза, до чиято истина няма лесен достъп.”

Проблемът относно възстановяването и съхраняването на “местата на паметта”, като трудовите лагери в Белене и Ловеч, е свързан не само с деликатността на темите, засягащи така нареченото “дисонантно културно наследство”, което се отнася до травматични моменти от историята, но и с липсата на конкретна и пълна информация за случилите се събития в близката история.

На откриването на Българския павилион на 60-ото Венецианско биенале от ляво на дясно: Красимира Буцева, Джулиан Шехирян, Лилия Топузова, Надежда Джакова и Васил Владимиров

Един бърз преглед на наличните данни за преминалите през  “трудово-възпитателните общежития” показва, че цифрите варират между 23 608 и 285 000 души, а общият брой на насилствено загиналите там не е установен. Липсва и консенсус по въпроса колко на брой са били тези лагери - вероятно между 40 и 100. Главната причина цифрите да не съответстват е, че в много от случаите арестът не е бил съпроводен от съдебен процес, благодарение на Закона за Народната милиция, приет през 1948 г., с който се регламентира дейността на лагерите. Според този закон “по административен път” е можело да бъдат задържани: “лица с фашистки и антинародни прояви; изнудвачи, измамници и рецидивисти; сводници, сутеньори и лица, опасни за обществения морал; комарджии, просяци и лица със скандално поведение; спекуланти и черноборсаджии”. След падането на комунистическия режим в България в началото на 1990 г. е заведено следствено дело за трудовите лагери, но поради отсъствието на категорични доказателства за извършените престъпленията в тях, съдебният процес е прекратен. Липсата на публично поемане на отговорност и официална позиция от страна на държавата допринася за допълнителната неяснота по темата.

В своята концепция за 60-ото Венецианско биенале кураторът Адриано Педроса се фокусира върху чужденците, различните и неразбраните. Следвайки тази линия, Българският павилион поставя на преден план “местните чужденци” - личности, които са били “аутсайдери” в собствената си държава, защото не са се вписвали в идеологията на политическия режим.  Инсталацията “Съседите” не си поставя за цел да попълни пропастта от липсващия наратив от този период в историята, а по-скоро деликатно и непринудено да кристализира колективната памет за жертвите на “политиката на насилие”. Художественото пространство на инсталацията, където границата между понятията „вътре-вън“, „спомен-настояще“, „истина-фикция“ губят ясните си очертания, се оформя като място не само на възпоменанието, но и където наследствената травма може да бъде излекувана - с грижа, деликатност и постоянство, но и с осъзната съпротива към несправедливостите в съвремието.

*Терминът „Място на паметта“ е въведен в Les Lieux de mémoire от Пиер Нора, публикуван между 1984 и 1994 г. Определението се отнася до онези места, където „паметта се кристализира и сплотаява“; „местата, където изчерпаният капитал на колективната памет се кондензира и изразява“. ≈

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив

P.S. на „въпреки.com”: Ще продължим да публикуваме текстове за 60-ото Венецианско биенале за изкуство и забележителното присъствие на Българския павилион в контекста на Форума. Нашите читатели могат да прочетат при нас важни текстове за него от обявяването на спечелилия българския проект „Съседите“ с автори Лилия Топузова, Красима Буцева и Джулиан Шехирян с куратор Васил Владимиров, отзвука в световните медии и специалната покана към екипа от папа Франциск.

[thedreamermemories]

*** 22.05.2023

Заседнала в безвремието,

всичко ми се вижда мрачно ;

студено е, но не от времето-

от спомени в стари фотографии,

нашепващи истории в топъл август;

лицата повтарят като ехо "бяхме" ;

бъдещето като слънце гали със своите лъчи-

усещане за топлота и настояще.

[myminiworldd]

Мракът и сивотата на зимата толкова добре описват как се чувствам през по-голямата част от времето. Хората често пъти ме питат "Винаги ли си тъжна?", а аз често пъти се замислям над този въпрос много внимателно.

Всъщност не, не винаги съм тъжна. На външен вид може би изглеждам така, на изписани думи също, но и аз имам своите периоди през деня, в които се смея от сърце и се чувствам като малко дете. Не са толкова често, както преди, но няма как - животът си върви и с него отговорностите и предизвикателствата се трупат. Искрената усмивка все по-рядко се появява на лицето ми, но пък появи ли се, то знам, че наистина е истинска.

Зимата и сивотата й винаги ги свързвам със загуби и сълзи. Но напоследък също и с тишина и спокойствие. Има нещо толкова меланхолично в този сезон и неговите цветове. Просто усещаш как душата ти някак дреме и дори бунтуващите се мисли в главата ти утихват.

Красота.

Спокойствие.

Студ.

Тишина.

Навън е кротко.

Хората ги ня��а.

Навън е сиво.

Слънцето го няма.

Навън е пусто.

Само такива като мен крачат по пустите улици, обмисляйки живота си и всичко случило се в него. Търсейки "големия му смисъл"...

Навън е време за липси.

Време за носталгичната усмивка по отминалите години.

Навън е студено.

У мен също е тъй хладно, но добрите стари спомени все още успяват да стоплят сърцето ми.

Все още успяват да ми върнат надеждата, че след всичко накрая отново ще изгрее слънцето и ще стопли всичко с жълтите си лъчи.

Че накрая всичко ще се нареди.

- #Обсиана

[monicagavrilova]

Някои хора прибират стари снимки и спомени в кутии, за да ги съхранят, но да ги махнат от погледа си. А други - тъпчат в кутиите на душите си чувства, за да ги избегнат и забравят. Не знам кое е по-успешно, но... спомените са на сигурно място.

[iso91]

Поредица от нови функции, добавени към Facebook Reels

Поредица от нови функции, добавени към Facebook Reels

Facebook Reels получи множество нови функции, които преди бяха достъпни в Instagram. Ето подробностите! Meta , която иска да настигне TikTok , обяви в петък, че е донесла серия от иновации за Facebook Reels. Най-вече продължителността на Reels вече е 1,5 пъти по-дълга , тъй като Facebook вече ще позволява на създателите да публикуват видеоклипове с дължина до 90 секунди. Преди това лимитът за Facebook Reels беше само 60 секунди, което е значително по-кратко от огромното 10-минутно ограничение на TikTok. Освен по-дългите видеоклипове, Meta също добави нови функции към Reels, от които потребителите могат да се възползват от днес. Ако предпочитате да преглеждате стари снимки и видеоклипове за съдържание, вместо да създавате нещо ново, имате късмет. Сега можете да споделяте спомените си в Reels с едно докосване. Сега ще започнете да виждате тази опция под вашите спомени във Facebook.

Можете да синхронизирате автоматично барабаните си по песен

Друга нова функция се нарича Grooves и както подсказва името, тя ви позволява автоматично да подравнявате и синхронизирате движението във вашето видео към ритъма на песен.Facebook Reels вече има и шаблони, така че можете да направите вашите видеоклипове да изглеждат като тези на всички останали с възможн�� най-малко усилия. Толкова много, че не всеки има време или търпение да стане професионален създател на макари, така че шаблоните са приятно допълнение. Всички тези функции са налични в Instagram Reels от месеци, но изглежда, че повечето функции в крайна сметка ще дойдат и във Facebook Reels. Ако Meta ще се конкурира с TikTok, тя трябва да използва всички свои платформи. Read the full article

[lora-ns-world]

,, - Знаеш ли-прошепна тя пушеща цигара и представяйки си, че споделя на него, а не на празния апартамент. - От единственото ми семейство ми останаха един скъсан стар гоблен и две стари картини. И спомени. Това е. И се чудя дали факта, че само три неща, дело на изкуството, останало ми от тях е знак да продължа или да спра. Дали да остана каквато съм или е време да се променя? "

В онзи момент, в който си на кръстопът

Лора Н

Из дневника на един нов живот

[notesovertherailroads]

За мечтите, които се сбъдват

Денят дойде. Най-сетне... след близо единайсет години. Щях да го видя на живо, да му отдам почит както си трябва, да му благодаря за всичко, което ми беше дал без дори той сам да знае. Едва ли е ще го разбере, но това е без значение. Важното е, че денят беше дошъл и предчувствах как ще премине през мен като стихия.

Сблъсках се с него когато бях на тринайсет години, във вид на един пиратски диск, събрал много от най-добрите му песни. Не всички, както разбрах в последствие, но достатъчно да подклади душата ми с мечти и болка. Помня, че неговото изкуство бе едно от малкото, които другите не можеха да опетнят със зловонен дъх и дух, да принизят до собственото си тъжно съществуване. Пусках си го често, затварях очи и мечтаех.

Сега бях на стадиона, затворих очи, отворих ги и бях там. Не мечтаех, а беше истина. Бях щастлив както отдавна не бях се чувствал. Единствено съжалявах, че бях сам, че не споделях цялото изживяване с някой близък човек до мен, седнал на седалката, изпитващ същите неща когато чуе песните му. На стадиона имах скъп за мен човек, но беше далече и се виждаше като мираж някъде на триста метра от мен.

Бях на четиринайсет и влюбен. Лежах в леглото, а пиратският диск на Стинг се въртеше на касетофона. Мисля, че тогава той стана един от флагманите на моята душа. Таванът в стаята беше изпълнен с живописни картини на моето въображение, надежди на едно незряло хлапе, което иска да се бори с мелници и да има своята Дулсинея. Защото любовта бе мечта, която се изплъзваше между пръстите като струя топъл пясък...

Той се появи на сцената. Беше миниатюрен, далеч от моя взор, но прожекторите го обгърнаха с ореола на светец, обляха го със светлината си. Всички зад него му бяха подчинени, всички пред него спряха да дишат за миг. Чуха се първите акорди и мечтата ми се вклини в съзнанието и душата ми с опияняващата си реалност.

Though I've tried before to tell her

all the feelings I have for her in my heart

Още с първата песен, почувствах как очите ми се навлажняват, парят от напиращите сълзи на радостта, на болката, на усещането, че съм жив. Взрях се колкото можех по-силно в сцената и се опитвах да го видя по-добре, не на видеостените, а от плът и кръв, там, в далечината. Времето спря, а аз слушах. И със следващата песен гласът му разсече бронята, която бях опасал върху сърцето си, оголи белези, стари и нови, разкървави ги леко и ми напомни за толкова много неща.

Любов. Това е всичко за което той пее - към жена, приятел, ближен, майка, баща. Любовта е тъжна или радостна, изпълнена с трепет и угризения. Дали щеше да е бродник из нощта, моряк, който плува в тъмни  морета, хаймана, луд, раним... беше без значение, защото и аз бях такъв докато гласът му се лееше наоколо.

If, "Manners maketh man" as someone said

Then he's the hero of the day

It takes a man to suffer ignorance and smile

Be yourself no matter what they say

Когато запя тази песен, получих съобщение, че е поздрав за мен. Значи все пак някой знаеше там.  Че тази песен съм аз, че моите приятели ме свързват с нея. И винаги когато я чуят си спомнят за мен. Все пак най-трудното е да бъдеш себе си щом веднъж си го избрал. Чувството да си различен, да бродиш по улиците като странник, да следваш някакъв етически модел, а други да ти се присмиват, защото не те разбират. Е, той го знаеше и ми напомняше за друг такъв човек, който си беше отишъл безвъзвратно, но в тези 4 минути и 20 секунди, се завръщаше и двамата крачехме по тротоарите. Научих се да се покривам с броня, която е невидима за простите очи, но не и с такава защитаваща ме от ударите им...

Сълзите ми вече се изливаха без да мога да ги контролирам. Песен след песен носеше спомени за радост и болка, за жени, които съм обичал, но са ме разлюбвали или изобщо нищо не са изпитвали. Сетих се за онези мигове, в които гледах една черна вода и се чудех какво е да се потопя в нея и дали няма да се спася от терзанията на спомените. После стоях в стаята си, на тъмно, легнал върху голия под, защото твърдостта му беше единственото сигурно нещо щом хората бяха твърде хаотични в поведението си...

Спомних си за всеки път, когато ставах излишния, а жадуваните от мен чувства се прехвърляха към друг. Аз бях готов да се отдръпна за да бъдат всички те щастливи. Той изпълни дори и тази песен и аз вече се бях върнал назад, цели единайсет години, при онези вятърни мелници, с които отбелязах края на детството си. Единственото, което исках е да съм сигурен, че са щастливи, макар да вярвах, че аз мога да ги ощастливя повече...

Сякаш нарочно беше избрал тези песни в този ред. За да ми напомни какво търся и от какво се страхувам, защо съм избрал да съм такъв какъвто съм и да ме върне в правия път. Той носеше просветлението. За онези първи устни, които опитах с надежда, очите, които гледах с радост, кожата, която докосвах. И макар да плачех, в мен се изливаше една неспирна радост и опиянение. Исках да споделя това с другият на стадиона, да го засипя със съобщения за поздрав, но успях да устискам до три.

Съзнанието ми прескачаше напред назад, между влюбените, които се целуваха пред мен и моите собствени целувки. А мъжът на сцената беше капитан на кораба ми, разпънал черните платна, обещавайки ми сурово време, но и избавление...

Dark angels follow me

Over a godless sea

Mountains of endless falling,

For all my days remaining,

В крайна сметка, за мен това не беше просто концерт. Това беше откровение, напомняне, среща, чудо. Може би му отдавам много силно значение, но знам, че магьосникът, който пееше ме беше познал много добре, даже по-добре от собствените ми родители в песните си. ..

Или аз съм се познал в тях?  

Няма значение, защото той знае каква е формата на сърцето ми, знае, че съм луд, че бродя в полята на спомените и мечтите, че съм крехък и обичам. Напомни ми и да не се страхувам, а просто да обичам....

You could say I lost my faith in science and progress

You could say I lost my belief in the holy church

You could say I lost my sense of direction

You could say all of this and worse but

If I ever lose my faith in you

There'd be nothing left for me to do

Щом светлината на сцената угасна, в тялото ми се разля удовлетворение. Удовлетворение от вкуса на сладката болка на изпълнената мечта. Мислено пуснах своите писма и чакам дали ще пристигне отговор на моя бряг...

А сега съм щастлив и мечтателен...

[metanoiaxxxx]

Когато се порежа при бръснене, си представям как хапеш устната ми със зъби и болката се превръща в удоволствие.