#Из спомени за моята любов

[lora-ns-world]

Аз бях живота, той бе смъртта...

[notesovertherailroads]

За мечтите, които се сбъдват

Денят дойде. Най-сетне... след близо единайсет години. Щях да го видя на живо, да му отдам почит както си трябва, да му благодаря за всичко, което ми беше дал без дори той сам да знае. Едва ли е ще го разбере, но това е без значение. Важното е, че денят беше дошъл и предчувствах как ще премине през мен като стихия.

Сблъсках се с него когато бях на тринайсет години, във вид на един пиратски диск, събрал много от най-добрите му песни. Не всички, както разбрах в последствие, но достатъчно да подклади душата ми с мечти и болка. Помня, че неговото изкуство бе едно от малкото, които другите не можеха да опетнят със зловонен дъх и дух, да принизят до собственото си тъжно съществуване. Пусках си го често, затварях очи и мечтаех.

Сега бях на стадиона, затворих очи, отворих ги и бях там. Не мечтаех, а беше истина. Бях щастлив както отдавна не бях се чувствал. Единствено съжалявах, че бях сам, че не споделях цялото изживяване с някой близък човек до мен, седнал на седалката, изпитващ същите неща когато чуе песните му. На стадиона имах скъп за мен човек, но беше далече и се виждаше като мираж някъде на триста метра от мен.

Бях на четиринайсет и влюбен. Лежах в леглото, а пиратският диск на Стинг се въртеше на касетофона. Мисля, че тогава той стана един от флагманите на моята душа. Таванът в стаята беше изпълнен с живописни картини на моето въображение, надежди на едно незряло хлапе, което иска да се бори с мелници и да има своята Дулсинея. Защото любовта бе мечта, която се изплъзваше между пръстите като струя топъл пясък...

Той се появи на сцената. Беше миниатюрен, далеч от моя взор, но прожекторите го обгърнаха с ореола на светец, обляха го със светлината си. Всички зад него му бяха подчинени, всички пред него спряха да дишат за миг. Чуха се първите акорди и мечтата ми се вклини в съзнанието и душата ми с опияняващата си реалност.

Though I've tried before to tell her

all the feelings I have for her in my heart

Още с първата песен, почувствах как очите ми се навлажняват, парят от напиращите сълзи на радостта, на болката, на усещането, че съм жив. Взрях се колкото можех по-силно в сцената и се опитвах да го видя по-добре, не на видеостените, а от плът и кръв, там, в далечината. Времето спря, а аз слушах. И със следващата песен гласът му разсече бронята, която бях опасал върху сърцето си, оголи белези, стари и нови, разкървави ги леко и ми напомни за толкова много неща.

Любов. Това е всичко за което той пее - към жена, приятел, ближен, майка, баща. Любовта е тъжна или радостна, изпълнена с трепет и угризения. Дали щеше да е бродник из нощта, моряк, който плува в тъмни  морета, хаймана, луд, раним... беше без значение, защото и аз бях такъв докато гласът му се лееше наоколо.

If, "Manners maketh man" as someone said

Then he's the hero of the day

It takes a man to suffer ignorance and smile

Be yourself no matter what they say

Когато запя тази песен, получих съобщение, че е поздрав за мен. Значи все пак някой знаеше там.  Че тази песен съм аз, че моите приятели ме свързват с нея. И винаги когато я чуят си спомнят за мен. Все пак най-трудното е да бъдеш себе си щом веднъж си го избрал. Чувството да си различен, да бродиш по улиците като странник, да следваш някакъв етически модел, а други да ти се присмиват, защото не те разбират. Е, той го знаеше и ми напомняше за друг такъв човек, който си беше отишъл безвъзвратно, но в тези 4 минути и 20 секунди, се завръщаше и двамата крачехме по тротоарите. Научих се да се покривам с броня, която е невидима за простите очи, но не и с такава защитаваща ме от ударите им...

Сълзите ми вече се изливаха без да мога да ги контролирам. Песен след песен носеше спомени за радост и болка, за жени, които съм обичал, но са ме разлюбвали или изобщо нищо не са изпитвали. Сетих се за онези мигове, в които гледах една черна вода и се чудех какво е да се потопя в нея и дали няма да се спася от терзанията на спомените. После стоях в стаята си, на тъмно, легнал върху голия под, защото твърдостта му беше единственото сигурно нещо щом хората бяха твърде хаотични в поведението си...

Спомних си за всеки път, когато ставах излишния, а жадуваните от мен чувства се прехвърляха към друг. Аз бях готов да се отдръпна за да бъдат всички те щастливи. Той изпълни дори и тази песен и аз вече се бях върнал назад, цели единайсет години, при онези вятърни мелници, с които отбелязах края на детството си. Единственото, което исках е да съм сигурен, че са щастливи, макар да вярвах, че аз мога да ги ощастливя повече...

Сякаш нарочно беше избрал тези песни в този ред. За да ми напомни какво търся и от какво се страхувам, защо съм избрал да съм такъв какъвто съм и да ме върне в правия път. Той носеше просветлението. За онези първи устни, които опитах с надежда, очите, които гледах с радо��т, кожата, която докосвах. И макар да плачех, в мен се изливаше една неспирна радост и опиянение. Исках да споделя това с другият на стадиона, да го засипя със съобщения за поздрав, но успях да устискам до три.

Съзнанието ми прескачаше напред назад, между влюбените, които се целуваха пред мен и моите собствени целувки. А мъжът на сцената беше капитан на кораба ми, разпънал черните платна, обещавайки ми сурово време, но и избавление...

Dark angels follow me

Over a godless sea

Mountains of endless falling,

For all my days remaining,

В крайна сметка, за мен това не беше просто концерт. Това беше откровение, напомняне, среща, чудо. Може би му отдавам много силно значение, но знам, че магьосникът, който пееше ме беше познал много добре, даже по-добре от собствените ми родители в песните си. ..

Или аз съм се познал в тях?  

Няма значение, защото той знае каква е формата на сърцето ми, знае, че съм луд, че бродя в полята на спомените и мечтите, че съм крехък и обичам. Напомни ми и да не се страхувам, а просто да обичам....

You could say I lost my faith in science and progress

You could say I lost my belief in the holy church

You could say I lost my sense of direction

You could say all of this and worse but

If I ever lose my faith in you

There'd be nothing left for me to do

Щом светлината на сцената угасна, в тялото ми се разля удовлетворение. Удовлетворение от вкуса на сладката болка на изпълнената мечта. Мислено пуснах своите писма и чакам дали ще пристигне отговор на моя бряг...

А сега съм щастлив и мечтателен...

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изкуството като оцеляване и преодоляване

За съжаление тази седмица вече и галериите са затворени. Така че, нашият призив от миналата седмица да разглеждаме картини в самота, не може да се реализира. Но все пак остават книгите вкъщи, музиката, някои предавания по радиа и телевизии. Както и Интернет, където може да се гледат и концерти, и театрални спектакли. Хубаво е, че БНТ започва да излъчва и за учениците по различни предмети. Пък и родителите им може да погледнат и ако не е да се доограмотят, поне да си припомнят някои позабравени неща от училище.

А ние все пак искаме да се върнем на някои изложби. Миналата седмица имаше няколко откривания, тази седмица други вече се отменени. Някои изложби са отложени, други пък са подредени, но галериите са затворени. Но искаме да припомним тези, които вече бяха открити със снимки и текстове. Защото все пак те са експонирани и дори и галериите да са затворени, могат да бъдат разгледани и по-късно. А и със снимките даваме известна представа. В столичната галерия „Арте” беше открита изложбата „Мъжете и жените”, живопис и скулптура, на Десислава Минчева и Кирил Матеев /на снимката горе - фото Стефан Джамбазов/. Двамата са били свързани през годините не само с изкуството, но сега отново се събират този път само творчески.

снимка - Стефан Джамбазов

Галеристката на „Арте” Гергана Борисова написа в анотацията за изложбата: „ЖЕНИТЕ  и МЪЖЕТЕ – вечният антагонизъм, ЖЕНИТЕ  и МЪЖЕТЕ - класика в изкуството,  любими теми, безкрайни и неостаряващи. Любопитно и интересно е, когато всичко това е през погледа на бивши семейни партньори и настоящи приятели, с две думи на един творчески тандем. Тя – Десислава Минчева – ��ивописец, Той – Кирил Матеев – скулптор. Общото е, че и двамата са преподаватели от Академията, но до тук със съвпаденията. Той твърди, че по-добрият модел е жената със своя финес и мекота, поезия на формите. Тя открива красота и предизвикателство в мъжката физика, макар  до сега да не е посвещавала цяла изложба на мъжете. Точно преди 40 години за пръв  път заедно имат обща експозиция,  от тогава чак сега. Настоящото събитие е истинско предизвикателство, но знае ли човек до къде може да стигне житейски и творчески. Събрах ги отново заедно в едно камерно пространство с десетина драматични пастели на мъжки тела и портрети от Десислава и четири големи керамични женски фигури от Кирил, както и няколко композиции в метал: Трите грации, „Танцът“ по Матис, Диана и други.

снимка - Стефан Джамбазов

С обич и хумор Кирил Матеев споделя: „Десислава е толкова сериозен художник, че каквото и да кажа за нея, ще бъде малко. Още навремето, докато Авето се е сблъскала с импресионистите, то аз  съм гледал подлистника на списание Огоньок. Тя е расла в семейство на големи художници и е градила вкус, а аз - в семейство на бачкатори. Да се чудиш как интелектуалка като нея може да хареса такъв мъж. Явно е имала сетива да види малкото парченце злато, което има в мен. Но в любовта е  като в изкуството - когато има нещо недоизказано, то е много по-вълнуващо и трогателно. Ако на един човек подскажеш, че го обичаш, и то с жест или само едно действие, е много повече от всички обещания и думи. Ние просто станахме приятели, прекалено добри приятели.“

снимка - Стефан Джамбазов

Сериозно и аналитично Десислава за Кирил: „Разнообразието като стил – така бих определила творческия път на художника. Неоправдано, но и неизбежно е желанието на всеки анализатор да намери точното място, на което да постави своя обект. Мястото на Кирил Матеев е в кутия с табелка „Невъзможно за идентификация“. Дори да звучи клиширано, той, въпреки рамката на личния си възглед, е експериментатор. Работи дърво, камък, керамика и метал. Всеки от тези различни материали предопределя и чисто пластическите му търсения, прави го независим от постигнатото в по-предишен етап и му дава свободата да наслагва, руши и играе. Така той открива новите си посоки. Киро не прави нищо по задължение. За него всяка следваща работа трябва да е нещо различно. Не е маниакален по отношение на собствените си скулптури – вярва си достатъчно, за да знае, че не е съвършен. За него, в най-хубавия смисъл на думата, изкуството е игра. Животът също.” Само мога да добавя, че когато след толкова години приятелите работят в тандем, резултатите са забележителни. Благодаря за професионализма и житейския урок”, пише в своя текст Гергана Борисова.

Мария Райчева - снимка Стефан Джамбазов

И още една изложба, която за съжаление пак трябва да разглеждаме виртуално. Тя е на художничката Мария Райчева в галерия „Астри” в София, където често прави изложби. И всяка от тях е своеобразно пътешествие – дали по света или из България. А това е винаги зареждащо, особено сега като сме ограничени от пътувания и срещи.

Художничката написа: „Изложбата „Моите места“ замислих като кратка разходка из България – многоцветен пъзел от местата и гледките, които харесвам и обичам. Такива, при които се връщам отново и отново, или други, на които погледът се е спрял само за миг… но всички те – мое вдъхновение.

От аристократичните фасади на Русе и Пловдив, през романтичните търновски улици и уединените манастирски дворове, до носталгичните лозници и запуснати къщни прагове на Слокощица… Вярвам, че всяко платно, макар и пречупено през субективно възприятие и преживяване, ще събуди у зрителя позабравени асоциации и топли спомени. 

…и разкривам пред вас моите места, без претенция за друго, освен да ви поведа през тях с чисто откровение и искреност, в цвят и образ… Приемете моята покана за разходка!” Приемаме я!

Част от изложбата на Мария Райчева “Моите места” в галерия “Астри” - снимка Стефан Джамбазов

И още една изложба, която е подредена, но няма да бъде открита на 18 март в Софийска градска художествена галерия. „Въпреки забранения достъп  в условията на пандемия, екипът на СГХГ е подготвил голяма представителна изложба на Константин Щъркелов по повод 130 години от рождението му. В две от залите са подредени хронологично негови масла, акварели и рисунки. Експозицията е с начало 18 март и ще продължи до 14 юни 2020 година. Като изказваме дълбоко съжаление за форсмажорната ситуация и забраната за посещение в галерията се надяваме, че тя ще привлече заслужено вниманието на широката публика веднага след прекратяване на забраната”, пишат от галерията.

Константин Щъркелов (1889 –1961), Пейзаж – река (Край Казанлък), 1928, акварел върху картон, 29 х 44 см, Софийска градска художествена галерия - архив на галерията

Изложбата е озаглавена „Константин Щъркелов. Скитникът самотник”. Куратори са:  Аделина Филева, Красимир Илиев и Пламен Петров. „Изложбата представя живота и творчеството на Константин Щъркелов се през архивните материали – снимки, лични дневници, спомени, писма на негови съвременници, документи, статии и отзиви във вестници и списания, съпътствали неговите художествени изяви и не на последно място чрез произведенията, създадени от самия художник през различните периоди на творчеството му. От маргинална фигура на вдовишки син, беден творец, самотник, скитник, бохем, Щъркелов се превръща в олицетворение на преуспелия талант. Срещу всички перспективи на практичния уют, той избира  сътворението, креативността, за да останат накрая произведенията му - пейзажите от България и света, портретите на не една личност и образите на войната”, пише в анотацията за изложбата.

И още: „От една страна пред нас изплува образът на човек, който обича живота,  компанията на своите приятели, песните, поезията, хубавото вино, веселието. Същевременно ще го съпътстват и множество житейски трудности. Не винаги ще разполага с необходимите средства за себе си, за творчеството и с��мейството си. А от друга страна въпреки, че е неспокоен и често е тревожен, той остава изпълнен с оптимизъм, поетичен, искрен и зареден с онази пантеистична любов към природата и човека, за да създаде стотици произведения.

Константин Щъркелов (1889 –1961), Море, 30-те години на ХХ в.,акварел върху картон, 30 х 40 см, Държавен културен институт към Министъра на външните работи - снимка архив на СГХГ

За него Природата е  тази, която го пречиства от всичко светско и го дарява с  онова искрено чувство, с което стъпва обратно към другия свят – светът на планините, полята, реките, долините. Чувство, което му носи импулси за творческо вдъхновение – радост и тъга, възхищение и преклонение. Така художникът в тази част от своя живот се превръща в самотник. Скитникът самотник, който от своята свобода в природата твори нови простори. В тях той е първи техен обитател. Самотник. Но за кратко.– тези нови простори стават земни. Стават достъпни. След последния удар на четката, след последния щрих вече ще принадлежат на Света, на другите”.

Динко Стоев от негова предишна изложба, както и следващите картини - снимки Стефан Джамбазов

И една друга изложба, която пък беше отложена – на Динко Стоев в галерия „Стубел”. Изложбата е живопис и е озаглавена SURVIVOR. И точно това заглавие ни провокира да използваме думата „оцелял” или „оцеляване”. Защото изкуството е и начин да преодолееш вътрешната си болка и несигурност. Както и агресията и глупостта на света около теб. Видяхме истерията на потребителството, а нея коментира Динко Стоев в своите картини, които публиката ще може да види по-късно. В изложбата художникът представя свои творби от последната година. Тематиката, образите, палитрата в бяло, червено, синьо и черно – това е експресивният, разпознаваем стил на Динко Стоев, все така тревожен, изтерзан, търсещ и разтърсващ. Художникът споделя, че с пейзажите на София – разпознаваеми знакови сгради и огромна „празнична“ елха, неговото трудно преминаване като творец през т. нар. преход се сдобива с нов герой – Дядо  Коледа, чрез който тревогата и разочарованието му стават още по-силни. Този образ, според него, е изцяло комерсиален продукт, който би могъл да загине по един или друг начин, но в тази изложба познатият вече герой яде своето еленче, за да оцелее в снежната пустош. „Така създавам нови смислови връзки. Той е Survivor”, казва художникът.

Преди време в разговор за „въпреки.com” Динко Стоев каза: „Ако ме оставят някъде и ми кажат – имаш три цвята, с които ще работиш, ще си избера бяло, черно и червено. С тях мисля, че ще мога да се изразя напълно. Няма да страдам от недоимък и дефицит на боя”. Попитахме го какво му носят тези цветове: „Напълно ме удовлетворяват във всяко едно отношение. Бялото, когато се смесва с други цветове още преди да е нанесено на платното и там на повърхността върху която се ��исува, в процеса, когато в бялото прониква другият цвят, това е удивително. Като някакъв демиург се чувстваш, въпреки че никакъв такъв не мога да бъда. Но как навлиза черното или червеното в бялото е някаква магия. Това е удоволствие. Почти хедонистично състояние имам тогава”. А червеното? - „То още повече, когато влезе в бялото става една дифузия, едно размиване, получават се хиляди нюанса – от розово до тъмночервено, до някакво по-друго проникване на единия цвят в другия. Много е фантастично това нещо”.

И добавя: „Тези картини, въпреки червеното, тревогата, ми носят страшно удоволствие, докато ги рисувам. Аз съм много, много щастлив, когато ги рисувам. Освобождавам се и най-вече запълвам онази огромна празнина между мен и желанието да бъда някой с работа, с реална продукция. Аз реално съм свършил нещо, което го виждам, че ме удовлетворява и това ме отскубва, оттласква ме от дъното, където може би се чувствам. И се приближавам към мястото, където има въздух. И чувствам, че съм свършил нещо хубаво, дори през деня да съм преживял нещо неприятно или да са ми случили лоши неща, като рисувам така с всичка сила и като го видя, че е станало, съм доволен”, каза тогава художникът. А новите му картини ще видим скоро, надяваме се… ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[lora-ns-world]

,, Ако ще спя "

,, Ако ще спя с гръб към теб, по-добре да спя сама. "

Който разбрал, разбрал.

Лора Н

Из дневника на един нов живот

Из спомени за моята любов

[lora-ns-world]

,, Един ден всичко ще бъде наред. Един ден ще се гордеем със себе си. Просто докато стигнем до този ден ще бъде трудно. Доста трудно. Но ще стигнем. Какви ли не тъпаци и празни хора успяха преди нас, та ние ли няма да успеем. Един ден ще се събудя, ще се погледна в огледалото и ще се усмихна с гордост. "

Лора Н

Из дневника на един нов живот

[lora-ns-world]

Тъмблър е мястото където всички просто изливаме мисли, чувства и интереси и няма значение защото никой никого не познава. И това ни прави свободни.

Из среднощни размисли нищо че си имам работа

Лора Н.

[lora-ns-world]

[lora-ns-world]

,, Чудя се какъв ли би бил животът ми, ако бях егоистка. Ако бях казвала при най-малката рана ,, Боли ме! ", ако бях опитала да задържа теб, тук? Никога няма да разбера, защото не съм такава. До кръв да боли, ще кажа ,, Добре съм, върви", просто съм такава. "

Лора Н

Из среднощни размисли нищо че си имам работа

[lora-ns-world]

,, Все се надявах. "

,, Все се надявах да ми пишеш. И това се случи. Но не и с причината, която трябваше. Просто секс. Това искаше. А аз мога да предложа толкова повече от просто тяло. Онази нощ осъзнах, че ако ме искаш просто за да избягаш, Аз не мога да бъда твое обежище . Защото на сутринта теб ще те няма, а за разлика от теб, Аз не искам да избягам при кого да е, Искам да избягам при теб. "

Лора Н

Из спомени за моята любов

[lora-ns-world]

,, Изповед"

,, Обичам го. Днес му писах. Исках да знам как е минал деня му. Просто така, много е сложно явно. Исках да знам как се чувства. Няма нищо интересно. За какво да си говорим? Например можеше да ме попита аз как съм,. Един въпрос го раздели от бъдещето ми с него и с миналото ми, в което със сълзи го пращам.

Лора Н

Из спомени за моята любов /за последно /

[lora-ns-world]

,, Проклета да съм, ако се откажа. Когато сринат света ми, ще си направя нов от пепелта. Когато отнемат мечтите ми, ще си създам нови. Когато вземат част от сърцето ми, ще запълня празното място с любов, макар и отминала, защото да запълня празничните в мен с омраза и гняв е прекалено лесно. А и почти всеки го прави, не че нещо, но такъв скучен избор не подхожда на очите ми. "

Лора Н

Из дневника на един нов живот

[lora-ns-world]

,, Нямаш представа какъв дар е"

,, Поредното парти. Поредния апартамент пълен с цигарени дим и дъх на алкохол. Поредната компания, събрала се да отпусне и да се напие. Студения октомврийски въздух ми идва добре след уискито. Момиче на моите години, когато за пръв път те срещнах в онзи хотел, се жалва от своята връзка. Обичайното. Не се е сетил това, забравил е онзи празник. Обръща се към мен с въпроса ,, Не съм ли права? "

-Мислиш ли че държи на теб и те обича? - питам на свой ред.

-Е да. Голям смотаняк е, но винаги е там, ако имам нужда от упора.

-Радвай се. Във времена, в които се търсят само тела, нямаш представа какъв дар е да легенш до някой, който ще остане утре за кафето и ще бъде до теб след това. Да легнеш до някой, готов да бъде твое убежище, когато времената станат трудни. Дар е. "

Лора Н

Из дневника на един нов живот

Из среднощни размисли нищо че си имам работа

[lora-ns-world]

[lora-ns-world]

,, Аз съм "

,, Аз съм абсолютно способна. Да се топля сама. Да се утешавам. Да падам. Да ставам. Сама. Вярно отнема ми време но..

Сутрин да си правя кафе преди работа въпреки че съм изтощена. Щом мога да стана от леглото сама и да знам че от мен зависи да пия кафе, тогава защо си ми ти? Ако не си тук за малката битка да стана от леглото, как да се облегна на рамото ти за тежките си битки? Исках да те питам тази вечер за какво на теб мога да разчитам? "

Лора Н

Из спомени за моята любов

[lora-ns-world]

,, Представи си. "

,, Представи си, че съм се влюбила в друг. Че държа на друг толкова, колкото преди държах на теб. Представи си, че на друг споделям тежестта на живота си, нещатата от деня си, че до друг заспивам. Че на друг вярвам достатъчно да споделя товара на живота с мен. Представи си го. Точно там, където ти оствяше цвете, сам само да пробие асфалта, сега друг полива и маха бетона, за да проникне цвят. "

Представи си, че някой е там за мен, където и когато ти не си.

Представи си го, защото вече обиквам друг, докато ти още се чудиш какво искаш. Любовта е силна, но без нещо, в което да вярва няма как да живее вечно, камо ли да чака.

Вече не си центъра на любовта ми.

Лора Н

Из дневника на един нов живот

[lora-ns-world]

,, Няма страшно "

,, Няма страшно. Това си повтарям напоследък. Нормално е понякога да не ти върви. Нормално е понякога да се чувстваш малко самотен. Няма страшно. Всичко лошо ще мине. Изпод снега ще се появи крехко цвете и всичко ще бъде наред. "

Лора Н

Из спомени за моята любов

Щеше ми се да го бях видяла преди да замине