#споделям защото усещам

[myminiworldd]

- Обичаш ли я?

- Не знам.

- Как не знаеш, тогава защо искаш да си с нея?

- Защото укротява демоните ми. В нейно присъствие се чувствам уютно, сякаш след дълго лутане съм се прибрал у дома. Не й пиша, твърд съм, упорит, не казвам нищо, не споделям. Но после изведнъж сякаш като дрога всичко ме привлича към нея. Нуждая се, да я усещам, да я чувствам... Сякаш така знам, че има кой да ме обича. Сигурно ми е някак.

- Значи се връщаш при нея когато си тъжен така ли?

- Ами да, ама не само. Когато нещо хубаво ми се случи пак искам да й го кажа. Искам да ми каже : "Браво моето момче, така се прави." Да усетя, че съм успял, че някой го оценява.

- До тук всичко сочи, че я обичаш. Защо не искаш да си с нея?

- Ами да ама не точно. Понякога в някои случаи ми е по-добре да я няма. Да няма нужда да обяснявам, да съм си само аз.

- И по-щастлив ли си тогава?

- Не знам. Какво значи по-щастлив и не ме питай стандартното представи се живота без нея, все едно не си я познавал, това е тъпо.

- О, не.. Не се представяй живота без нея... Представи си, че я ��ма.. Тя е там, но друг я прегръща, представи си, че не можеш да й разкажеш деня си, да отнеме мъката ти, да споделиш радостта си. Представи си, че я има, но не е твоя. Не можеш дори да й се обадиш. Въпроса е не да си представиш... Въпроса е да не искаш това да се случва. А ти? Ти какво избираш?! Искаш ли или се страхуваш?

Диляна Иванова

[firefliesinbutterflies]

защото всеки има нужда от топлинка

Винаги съм смятала, че любовта е сложна, че е нужно време и правилно място, за да може да я има, да се гради. Истината е, че хората сме склонни да усложняваме всичко дали любовта, дали общуването, дали живота като цяло. Смятам, че няма случайности, не съществува нещо като просто късмет, защото ако днес аз трябва да пресека пътя и да се сблъскам с теб, това ще стане и ако трябва да ти покажа аз как виждам света около себе си ще го направя, но ако пресека улицата и ти не си там, значи не е трябвало да се срещнем. Вярвам, че Бог ни изпраща хората, от които се нуждаем в точното време, за да можем да отворим очите си, за неща които преди са били неясни за нас. Връзката ми с Бог е най-стабилното нещо в живота ми и честно да ти кажа, не всеки ме разбира. Нормално е предполагам, аз също не разбирам всеки, въпреки че винаги тръгвам с нагласата да го направя. Говорех за това, колко сложно правим всичко и ми се ще да разбереш, че Бог сам по себе си е Любовта, чиста форма на любов и доброта, която с годините не се изменя, а винаги е там и дарява чистота. Благодарение на Него ние можем да обичаме, но с годините сякаш пренебрегнахме обичтта към ближния, истинката такава и си позволихме да се отдалечим от нея. Ще ми се да се върнем към по-простия начин на любов, към по-лесния и значим такъв. Към по-чистата любов, като Божията, защото Бог ни дари със Своя единствен и любящ Син - Иисус Христос, за да можем да бъдем спасени. Христос от своя страна ни избави от греха и ни е дари с път към Бог, който никой не може да ни отнеме стига само веднъж да изберем да тръгнем по него. За мен Бог е мой, наш Баща и е най-добрият Баща, Христос е мой, наш Спасител и е единственият Спасител. Той е чистата Любов, от която всеки един от нас се нуждае. Той е доброта. Бог ни е дарил и с право на избор и аз всеки ден избирам своята вяра, защото тя ме прави цяла. Надявам се да бъдеш благословен/а и щастлив/а и да намериш пътя към Бог. Но, знай че понякога Той ни намира, защото хората сме склонни лесно да се лутаме и търсим посока, но Бог винаги ни води в правилната такава.

ТОЗИ ПЪТ Е СВЕТЛИНА.

[simonsmilee]

Има места в мен, които отказват да се примирят с нечии край, или човек когото отказвам да пусна със ума си, отвътре е още дълго, след като си е тръгнал. Например някъде в сърцевината на всичко, още не искам да се разделя с това, което е било, което щеше да бъде, което мислех, че е. Винаги една част от мен се бори за надежда, сякаш е поправимо и пак може да има още от нас, сякаш е възможно да повярвам, както преди да ме предадат, сякаш не ми стигнаха толкова удари в гърба и после болката, от онази, която остава. Отказвам да пусна спомените. Хубавите. Те ме объркват. Трудно забравям.

Например онези, в които съм била щастлива, усещането на сантиметри от рая, не виждах последствията, замъгления ми поглед не различаваше любовта от провала. Отказвам да пусна онези моменти, които са издълбали на дълбоко, и там си стоят, мислите от нищото, преминаващи през главата ми за какво ли щеше да бъде, ако....?

Малките ми тайни (с него), с когото съм искала да деля, да споделям, да опитам отново. След това се събуждам като след замъглен и кратък сън, от който помня само, че нещо се е счупило, и усещам парчетата забити в мъртвите ми пеперуди. Отваря се дупка в гърдите ми и започвам да осъзнавам, че цялото небесно щастие е било само в моята глава, че някой е стъпкал крехкия ми живец, някой далечен по емоционален интелект, който не знае как да обича, как да се бори, как да докосва трайно, как да е верен. Осъзнавам, че е време да прогледна и точно тогава сърцето ми се пръска като финно стъкло и заприличва на стъпкана сол.

И знам, че трябва да го пуска, да върви, да си тръгне от мен, и го пускам, а солта ще щипе по раните, по кожата ми, и ще лепне на живота ми като залепен порцелан, който никога няма да е както преди да се счупи.

И знам, че вече нищо няма да е както преди, че аз няма да съм както преди, че нещо безвъзвратно си е тръгнало, че няма да се върне онова чувство на сантиметри от рая. Поне не в този рай, с този мъж. След големите любови, това което научаваш за себе си е, че не ти остава друг избор освен да се събереш, да придобиеш инстинкт за самосъхранение, да се пазиш от такива, които знаят как да объркват, да притежават, но не и да споделят, да дават каквото получават. Това, което остава след такива големи заблуди е как да се научиш да бъдеш силен, да се доверяваш трудно, много трудно, едва, едва.

И да започнеш от нулата. Да си дадеш време да зарастнат раните, да си дадеш време да повярваш пак, че някой ден отново ще обичаш и ще бъдеш обичан.

Защото да продължиш е решение,

нещо, което трябва да направиш

за себе си,

което си дължиш,

както и да забравиш.

[miss-sarcasticcc]

Мразя те или пък не ?!

Мамка му ,мразя те.

Мразя факта че за поредна вечер будувам,а ти не излизаш от мислите ми.

Мразя факта ,че те виждам навсякъде,макар да си на 2500км далеч от мен .

Мразя факта,че "той" не си ТИ и че с всяка дума ми напомня това.

Мразя факта,че колкото и да се опитвам да си набия в главата,че не си за мен,просто не се получава.

Мразя и това че продължавам да чакам да видя твоето име на екрана на телефона ми.

Мразя как понякога ме връхлита така реално някой спомен,че чак усещам отново онези глупави пеперуди в стомаха си .

Мразя и как продължавам да те сънувам и сутрините след това мразя,защото се събуждам,а ти не си до мен.

Мразя че още ти си човекът на когото искам да разкажа всичко лошо и хубаво в живота ми.

Да ,знам, ако прочетеш това, тук ще се изсмееш ,защото никога не съм била добра в това да ти споделям терзанията си,но пък ти беше толкова добър да помълчиш с мен,когато имах най-голяма нужда от това.

Да,мразя и теб и всичко изредено до сега.

Но най-вече мразя факта,че успя да влезеш под кожата ми ,така дълбоко ,че няма излизане.

Мразя и факта ,че не мога да те мразя,даже не знам имам ли причина да го правя?!

Защо да виня теб?! Аз си поставих капана и сама паднах в него.

Все пак както бях чела веднъж обещанията също като суеверията важат само ако вярваш в тях,нали така ?!

[the-flight-of-the-phoenix]

- Обичаш ли я?

- Не знам.

- Как не знаеш, тогава защо искаш да си с нея?

- Защото укротява демоните ми. В нейно присъствие се чувствам уютно, сякаш след дълго лутане съм се прибрал у дома. Не й пиша, твърд съм, упорит, не казвам нищо, не споделям. Но после изведнъж сякаш като дрога всичко ме привлича към нея. Нуждая се, да я усещам, да я чувствам... Сякаш така знам, че има кой да ме обича. Сигурно ми е някак.

- Значи се връщаш при нея когато си тъжен така ли?

- Ами да, ама не само. Когато нещо хубаво ми се случи пак искам да й го кажа. Искам да ми каже : "Браво моето момче, така се прави." Да усетя, че съм успял, че някой го оценява.

- До тук всичко сочи, че я обичаш. Защо не искаш да си с нея?

- Ами да ама не точно. Понякога в някои случаи ми е по-добре да я няма. Да няма нужда да обяснявам, да съм си само аз.

- И по-щастлив ли си тогава?

- Не знам. Какво значи по-щастлив и не ме питай стандартното представи се живота без нея, все едно не си я познавал, това е тъпо.

- О, не.. Не се представяй живота без нея... Представи си, че я има.. Тя е там, но друг я прегръща, представи си, че не можеш да й разкажеш деня си, да отнеме мъката ти, да споделиш радостта си. Представи си, че я има, но не е твоя. Не можеш дори да й се обадиш. Въпроса е не да си представиш... Въпроса е да не искаш това да се случва. А ти? Ти какво избираш?! Искаш ли или се страхуваш?

Диляна Иванова

[mynameisbear]

28.11.15, Днес се чувствам повече от добре. Това е за пръв път две седмици .

Снощи имах чудесна вечер която ми даде надежда за днес .

( Искам да се извиня (( ако все пак има хора които четат )) че не използвам запетаи . Пиша нещо подобно на книга което смятам да кръстя "Без запетая" За хората може да бъде странно но това е мой избор  )

Тази вечер с майка ми ще правим много неща за хапване .

Ще се опитам да прекарам повече време в кухнята със семейството си защото понякога забравям колко много ще ми липсва това след няколко месеца .

След броени часове ще ми донесат един подарък . Първото ми лично мое голямо цвете . Стаята ми има нужда от малко живот .Мисля да го окрася с малко коледни играчки и да си направя моя елха .

До скоро от мен :) Лека вечер на всички . 

_________ 26.11.15, _______________________--

Тази вечер кухнята е пълна с хора.

Сестра ми дойде с годеника си за няколко вечера. Радвам се че са тук . Липсваха ми .

Скоро ще трябва да отивам при тях за да вечеряме .

Вън времето е много подходящо за вечерта. Вали силен дъжд и ме кара да се радвам още повече на топлината у дома... но и страшно много ме натъжава.

Обожавам дъжд и студеното време но сърце не ми дава да му се насладя като знам колко животни мръзнат и колко хора нямат домове за да се гушнат в леглото си . Чувствам се огромна късметлийка за храната на масата и дрехите които ме топлят. Но ми засяда една буца в гърлото като се сетя .. като се сетя колко много живи същества ще прекарат празниците ( и не само празниците а всеки ден от живота си )  вън .. без да има кой да ги прегърне . Без да имат надежда за утрешния ден .

И сега и се замислям колко неблагодарни сме хората понякога ..

Моля ви тази вечер когато седнете на масата или легнете в топлото си легло .. помислете за момент колко много имате . Бъдете благодарни . Бъдете добри защото не знаем утре как ще се събудим .. нека сме благодарни не само по празниците .Нека сме благодарни всеки ден от живота си .

Z.  27.11.15, _______________________________-

Здравейте :)

Днес беше много хубав ден и вечер . Събудих се рано и реших да направя сладкиш за семейството тъй като утре гостите ни си тръгват и исках да ги почерпя с нещо мое.  И тъй като силата ми е там .. сладкиша стана превъзходен и вече го изядохме .

През деня обиколихме магазините и си накупихме коледни играчки и неща които ще внесат уют в домовете ни .

Цял ден и вечер прекарах с най- близките си хора .

Сега съм сама в стаята си и си почивам .

Запалих си свещ.. взех си една чиния сладки работи и чаша вино в скута и реших да запаметя този ден тук .

Много се радвам че имам място където да споделям тези неща .

Този блог ме кара да се чувствам спокойна .

Сякаш каквото и да се случва ако го споделя тук и го види поне един човек и знае как се чувставам ще ми е по - добре. А нещата които ме карат да се чувствам така ...са малко.

Усещам как аромата от свеща ( а може и да е от виното)  ме омая леко и смятам да се гушна в завивките и да се телепортирам в утрешния ден .

Пожелавам ви лека вечер и до скоро :)

Z. 28.11.15, ________________________

Някога чувствали ли сте сякаш с началото на новия месец можете да изчистите всичко лошо от предния?

Обожавам Декември .От няколко дни не спирам да правя коледни сладкиши и да се тъпча . Знам че има още много дни до празниците но за мен цял Декември си е празничен :)

Днес е доста спокоен ден а аз не се чувствам много добре.Боли ме гърлото и ми пада кръвното дори от леки движения.

Изпитвам вина като се сетя фотоапарата ми как хваща корени на шкафа ...но не винаги имам желание за него . В дъждовните дни е изключено да бъде с мен а в дни когато света ми се върти по добре да си почива и той.(и все пак ми е гузно)

Искам да ви пожелая спокоен Декември пълен с усмивки и любими същества.

Не обръщайте внимание на негативните емоции и хора.

До скоро от мен :)Тъй като моя компютър се развали за пореден път за около месец ще ползвам друг .. доста по удобен и приятен .

В момента чета "Задната къща" дневника на Ане Франк . Понякога докато я чета забравям че това са думите на дете. Забравям и че е истина. Започвам да се чувстван гузна като ми стане интересно и искам да чета още и още защото с края на книгата .. сякаш отново ще дойде краят на живота на това младо създание.

Чета и разгръщам страниците толкова бързо а за нея тези дни , месеци , години са минавали толкова бавно..  понякога докато чета дори си мисля че дневника и няма да свърши така .. че изведнъж истината ще стане друга . Че тя е жива ! И след това си казвам .. " осъзнай се .. много добре знаеш как и кога свършва живота на това момиче. Изчела си биографията и толкова много пъти . " Зная просто ми се искаше да не е така .

Иска ми се хората да не бяха такива чудовища . Като се замисля как скоро умряха толкова много хора в Париж и реално 200 човека като ги сложиш на едно не звучи толкова силно но когато започна да мисля за всеки от тях .Че е носил душа като моята.И колко мечти и цели е имал.Как може би е планувал утре да направи това и това ... и в следващия миг го няма ? И защо ? Заради извратеното мислене на чудовища!!! Как спят спокойно ? Как не за замислят за тези хора . Как ? КАК ? Винаги сме се избивали на този свят . Заради цвят на кожата, религия , ориентация а дори и без причина .. понякога просто за "удоволствие" . Ах , колко не искам да съм част от всичко това ... искам да се обърна към съществата които обичам да ги вкарам в друго измерение само с природа и любов и след това да ги последвам .Да разруша връзката между този нов свят и сегашния и никога да не чуя повече думата омраза и война .

Но не мога... трябва да се боря с тези мисли и невъзможни желания.

Трябва да вярвам в доброто .. трябва .. колкото и да е трудно понякога .

Z. 1.12.15  ____________________________

[mihaylovblog]

МИШО

Банкя бавно остава зад гърба ми. Спирам за миг пред голямата чешма с часовниковата кула и отпивам блажено от почти топлата минерална вода. После вдишвам като за последно свежия планински въздух и хвърлям поглед назад. Също като София, това малко късче от нея, си остава една истинска витрина на контрастите. До толкова, че след пет дни тук, вече се чудя кое е по-нормално. Дали това са красивите модерни и нови къщи, оградени с високи зидове, кпп-та и скъпи лимузини пред тях. Или старците, които чакат на опашка за пенсиите си пред малкия банков офис, сгушен между Дома на услугите и поредната закусвалня, предлагаща сръбска скара. Неуверено крача към спирката на автобусите. Трябва да стигна до метростанция "Сливница", а оттам до Централна гара. Купувам си билет и воден от проверения от времето закон, че "с питане до Цариград се стига", се устремявам към една възрастна жена с черна забрадка, избеляло розово яке и изтъркана найлонова чанта в ръка. Тя чака на спирката, потънала в блатото на собствените си мисли. - Извинете! - казвам - Трябва да стигна до метрото. От правилната страна ли чакам? Жената ме поглежда враждебно и бързо отговаря: - А, не знам. Нищо не знам. Не ме питай! След това въздиша тежко и отново се потапя в мислите си като дълбоковолаз. За кой ли път си давам сметка колко различни сме ние - живеещите в т.нар. "провинция" и тези туземци тук - т.нар. "столичани". Вече съм сигурен, че много от "тях" се страхуват да се усмихват и да бъдат щастливи, а което е по-тъжно - има и такива, които вече дори са забравили как става това. Всъщност, не! Не съм прав. Ние просто живеем на различни скорости. Качвам се в автобус 47, дупча билета си се облягам на стъклото. Няколко ученици обсаждат най-хубавите седалки, изваждат телефоните си и забиват носовете си в тях. Двама старци, като по чудо, успяват да седнат и започват да си говорят за внуците, младостта и общи познати, доста от които, както се оказва в хода на разговора, вече отдавна са покойници. С неспокоен поглед търся някой, когото да попитам къде точно трябва да сляза. На следващата спирка старият раздрънкан автобус отваря врати. Качва се младо момче с брада и мустаци. Облечено е в черен суитшърт, скъсани дънки и небрежно преметната през рамо раница. Застава до мен, пишейки нещо в телефона си. - Извинявай, мило момче! - прекъсвам го най-настоятелно аз. То сваля белите слушалки от ушите си и уморено ми се усмихва: - Да, кажи. Едва тогава забелязвам колко много благородство и човещина излъчват кафявите му очи. Кой знае защо, но изведнъж съм готов да се закълна, че съм го виждал в някой от филмите за мускетари, но не съм сигурен в коя версия - съветската, американската или някоя европейска. - Трябва да сляза на метростанция "Сливница". - споделям отново болката си - Нямаш грижи. Последна спирка е. И аз слизам там. Ще ти покажа. Думите му ме успокояват за момент, а той отново слага слушалките си и продължава да пише в телефона. Сещам се обаче, че това е само половината условие от тази сложна за мен задача с думи. Преглъщам вродената си деликатност и отново прекъсвам момчето с леко потупване по ръката. - Извинявай! Трябва да се кача на метрото там. Ще ми покажеш ли от къде? Изричайки тези думи, се чувствам като първият човек, видял на живо трамвай, но няма как - "когато си в Рим, прави като римляните". - Спокойно! - отговаря ми момчето. - И аз съм за метрото. Ще отидем заедно. Няколко минути по-късно слизаме. Следвам момчето неотлъчно, като партийна повеля. Двамата заедно сега сме част от почти религиозното Общество на бързащите - може би най-голямата секта в столицата. Поспирам само за миг, за да извадя пари за билет. От портфейла ми изпада стария и аз се навеждам да го взема. Забелязвам погледът на момчето, пълен с неудобство и състрадание. - С този няма да стане. - казва ми то с тон, целящ не да ме обиди, а само да ме информира. После някак между другото ми казва: - Ако нямаш, аз мога... - Боже Господи, не! - прекъсвам го почти крещейки от ужас, че са ме помисли за човек, който събира използвани билети от улицата, надявайки се да пътува по някакъв начин с тях. - Просто си изпунах стария билет и го прибирам. - За какво ти е? - пита ме момчето, докато слизаме надолу към метрото. - В командировка съм. Трябва да пазя билетите. После ще ми ги изплатят. - Ясно. - казва бодро. - Какво работиш? - Даскал съм. - заявявам аз своята социална принадлежност. - А ти ученик ли си или студент? Въпросът ми явно прозвучава наивно, защото момчето се усмихва снизходително за миг, а после ми отговаря: - Работя в един мол. Завърших преди година. - Не искаш ли да учиш? - продължавам аз да го тормозя с въпросите си. - Искам, разбира се. Мечтата ми е да уча компютърна анимация. - О! - възкликвам. - Това е страхотно! Момчето ме поглежда с топлите си очи и продължава: - Сега нямам възможност. Трябва да работя. Брат ми е инвалид, а заплата на майка ми не стига за нищо. Един въпрос и една дума ("баща") някак остават неизказани помежду ни, но усещам, че доближавам невидима граница. Успявам само да промълвя: - Как се казваш? - Михаил. - отговаря ми момчето, докато ме изчаква да пъхна билета си за метрото, което кой знае защо ми отнема малко повече време. Вече сме на спирката. Бъркам в джоба си, вадя един лев и му го подавам: - Мишо, виж какво, искам да се почерпиш едно кафе за мое здраве. - Но защо? - пита Мишо с изненада в гласа си. - Абе просто ей така - за мое здраве, а и защото беше човек с мен и ми помогна. Мишо поглежда встрани с неудобство и взема левчето: - Нямаше нужда! Благодаря! - Какво е станало с вас тук? - мисля аз на глас пред него. - Всички са толкова намръщени, озлобени и отчуждени. Тъжно е. - Ами не знам. - отговаря ми той. - Живеем така, откакто се помня. Стискаме ръцете си за сбогом и той тръгва по пътя си. - Мишо! - викам след него, а той се обръща. - Моля те, не се отказвай от ученето! Мишо се усмихва, навежда глава и ми отговаря през рамо: - Няма! - после бързо се смесва с множеството, което се качва на метрото, докато някаква жена със запушен нос съобщава по радиоуредбата следващата спирка.

[myminiworldd]

Не знам дали някога си предполагал, че ще дойде този момент, но ето че се случва. Време е всеки един от нас да поеме по пътя си. Знам, че не е нещо, което ни се случва всеки ден и не е нещо, което да поръчваме с лека ръка от менюто, но все пак се случва.

Малко се променихме. Нуждите и желанията ни вече се отблъскват. Държахме ръцете си до сега и бяхме най-силната си опора, но вече говорим на различни езици. Очите, с които гледаме света е различен. Не предполагах и не осъзнавах, че достигането на сърцевината ни, до истинското ни Аз, ще ни раздели в две различни посоки. Толкова много си приличахме и така приятно се преливахме един в друг, че всяка мисъл това да бъде прекъснато беше отблъсквана.

Благодаря ти, че изтърпя хаотичността ми. Душата ми, която винаги се бореше с вятърни мелници. Грижеше се за оловния войник вътре в мен и махаше граховото зърно из под завивките, за да спя по-спокойно. Да живея по-добре. Четеше междуредията ми и винаги носеше отговорите на всичките ми въпроси. Беше моят пристан за щастие и болка. Човекът, който чуваше сълзите ми още преди очите ми да разберат за тях. Намираше правилните думи за най-кризисните ми ситуации и ме учеше да не бързам. Да бъда търпелива. Да се уча да усещам земята под краката ми и да й позволя да бъде моя опора. Каквато беше ти за мен през цялото време. Благодаря ти, че ми даде време да те опозная и да те допусна в себе си. Благодаря за всички светове, които открихме заедно и всички метаморфози на сърцето, които ни сполетяха. Никога не бих го забравила.

Сега виждаме различно. Искаме различно. Твоите нужди не съвпадат с моите и в това няма нищо лошо, нищо грешно. Пускаме ръцете си, защото душите ни избраха този път. Истински вярвам, че нишката може да се разтегне, но няма да се прекъсне. Някога пак отново ще се запозная с теб и ще видя онова, което виждам и сега. Малко са хората, които имат възможност да се докоснат до толкова близка душа, колкото ние с теб. Малцина са онези, които могат да си позволят лукса да я пуснат така леко. Хубаво е и приятно, че те имаше и имаше с кой да споделям мечтите и страховете си. Хубаво е, че съдбата ми даде възможност да срещна някой, който плуваше така умело в тъмните дълбини на душата ми – сега вече знам, че не е невъзможно и не бих позволила на някой да пристъпи без да има смелост да скочи първо там.

Създаде дом в сърцето ми. Не винаги ти чистех и не винаги го подреждах, въпреки че знам, че обичаш, но го прие и не го напусна. Грижеше се за него.

Накъдето и да ни отведе животът от тук нататък искам да знаеш само едно – винаги ще вярвам в теб. В моментите, в които изпитвам трудност и безсилие, ще се сещам за леката ръка, която имаш и устойчивостта в бурите. Ще бъдат моята опора, защото някъде там дълбоко в мен – ти ги изгради и ти ги създаде.

Никога не спирай да бъдеш себе си. Не се страхувай да се изразяваш и да се показваш пред света. Не му кради тази възможност да види същността ти. Имаш какво да му дадеш. Носиш толкова много, че колкото и да взима или да краде някой, то никога няма да свърши. Следвай сърцето си и се доверявай на вътрешния си глас. Обичай себе си и се грижи за сърцето си. Ако нещо ти липсва – потърси го първо в теб. Не оставяй щастието си в чужди ръце. То зависи само и единствено от нас. Пътувай, учи, бъди любопитен. Бъди смел. Търси нови хоризонти и нови хора. Подари си моменти на зрялост, в които стъпваш уверено по земята, но и такива на волност, в които разтваряш крилата си и просто живееш. Обичай живота. Не позволявай на някой да те обича по-малко, отколкото ти обичаш себе си.

Благодаря ти, че бяхме заедно в едни от най-хубавите и важни години от живота си.

Продължавай да вървиш...

Бъдещето ти протяга ръцете си.

Докосва те.

Продължавай да вървиш...

Винаги ще те нося в себе си.

Силвия Крумова

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Живко Петров с наградата Аполон Токсофорос на „Аполония”

Красиво и вълнуващо беше начало на 36-то издание на Празниците на изкуствата „Аполония” 2020 в Созопол с концерта на Живко Петров и неговото трио JP3 заедно с Димитър Семов и Димитър Карамфилов и с участието на маестро Людмил Ангелов.

Триото представи премиерно четвъртия си албум „Change the Way” в препълнения с ��ублика амфитеатър в Созопол. Минути преди началото на концерта Живко Петров получи от артистичния директор на фестивала Маргарита Димитрова тазгодишната награда Аполон Токсофорос на фондация „Аполония”, която се връчва на Празниците от 1999 година. Първият й носител е Людмил Ангелов и двамата с Живко бяха на сцената с любов към музиката, към „Аполония” и с почит към публиката. Великолепно преживяване особено вълнуващо след дългите месеци на отсъствие на културни събития заради пандемията. Усилията, предаността на Маргарита Димитрова и екипът „Аполония” направиха и невъзможното, без страх, с въображение и артистизъм фестивалът да го има в тази тъжна и сложна година. И не само това – в шестте дни на Празниците има 17 премиери в различните сфери на културата на сцени на открито тази година. Забележителни събития, които са красивото доказателство, че духът на „Аполония” е по-силен от притесненията от пандемията в името на артистите и публиката, в името на изкуството.

Живко Петров

Часове преди концерта разговаряхме с Живко Петров за наградата, за предстоящата премиера на албума и не само…

„Всички мои премиери преминават оттук, през „Аполония”,

музика, която съм написал. За мен е щастие, чест, отговорност да получа тази награда. Значи има значение това, което правиш. Благодарен съм на „Аполония” и на целия екип. Благодарен съм и, че  дават възможност на нас артистите да обичаме и да представяме нещата си, да даваме възможност на хората, на публиката да се докосва до нашето изкуство и да припознава себе си, което е основната цел на това зареждане на публика и артист. Те ти връщат енергията, за да продължим. Мисля, че по-голямо щастие за нас музикантите и изобщо артистите – няма”. Сподели музикантът, а при връчването му на статуетката при откриването с поклон го каза и пред публиката.

Живко Петров и Людмил Ангелов по време на концерта на “Аполония” 2020

А в разговора ни продължи: „Много спонтанно стана да бъдем заедно с Людмил Ангелов. Людмил сам предложи на един концерт по време на организирания от него фестивал „Пиано Екстраваганца” като представях албума ми „ After 4”. Той хареса пиесите и каза: „Живко, имаш ли ноти? Моля те искам да ги изсвиря!”. И ето сега – той ще изсвири няколко мои пиеси, дори не знам кои. По негов избор! Аз му дадох всички ноти, естествено. Нямам търпение да чуя неговия поглед към моята музика. Нямам никаква представа какво ще направи. Веднага издавам - концертът ще започне с него. Така решихме!. „Пиано Екстраваганца” е страхотен фестивал, но с такъв невероятен човек като създателя му.

Людмил е не само най-добрият ни пианист,

класически, който е наша гордост и е прекрасен човек. Това доказва, че когато си голям музикант си и прекрасен човек. Това правило важи за него. „Пиано Екстраваганца” е фестивал, който доказва, че има смисъл човек да върви към съвършенството”. С голяма убеденост каза Живко Петров. А Людмил Ангелов откри концерта с красивата музика на Живко.  Една от пиесите  двамата изсвириха на четири ръце – невероятен момент за публиката като докосване до красиво музициране и приятелство.

Белослава и Живко Петров на концерта в Созопол

Концертът премиерно представи четвъртия албум на Живко Петров, като музикантите изпълниха и парчета от предишни. Специален момент в концерта беше и изпълнението на Белослава на една от най-хубавите български песни „Всяка година по същото време” с музика на Живко и текст на Матей Стоянов. Песента е написана преди 20 години за едноименния спектакъл в Театър „Зад канала”, постановка на големия актьор Тодор Колев, светла му памет. В главната роля тогава е майката на Белослава актрисата Анета Сотирова.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов представиха в Созопол новия си албум

Но да се върнем към разговора ни с Живко Петров преди концерта, в който той поясни, че новият албум на триото е заедно с Димитър Семов, ударни и Димитър Карамфилов - бас. Той е вече постоянният  член на формацията. Така решили и с Веселин Веселинов-Еко, досегашния басист, защото той е много зает, постоянно. „Така се случи тази пандемия и тези всички стопове – а ние сме раними, артистите. И така продължава затова е Change the Way /името на албума/, всъщност - промяна на пътя.

Промяната е много хубаво нещо – промяна на пътя.

Аз тази година също станах на 50. Много е хубаво да се чувстваш жив! Когато променяш, тогава си жив, тогава вървиш напред. Когато си в комфорта си, когато ти е комфортно означава, че стоиш на едно място, не се развиваш.

Промяната е най-хубавото нещо и мисля, че това е пътят на всеки един от нас - да променя! Промяната е в осъзнаването и в това, че суетата си отива. Суетата на артиста – разбираш значението на пътя. Не казвам, че съм разбрал какъв е смисълът, но мисля, че съм в правилната посока, че това, което Господ ми е дал отгоре – таланта, имаме отговорност да го даваме като изразно средство за комуникация с хората. Това не е наше – ние сме длъжни да го обличаме по най-добрия начин и да го предаваме. И всъщност, ние нямаме голямо значение, хората”. Казва през смях Живко Петров и допълва: „Това, че си талантлив – всички хора са талантливи. И всеки, дай Боже, да намери себе си, за да станем едно цяло”. Усмихва се на думите си. През целия ни разговор смехът му ни съпровожда, независимо, че преобладават сериозните и по-лични теми за творчеството, за отношението към света.

„Моята музика е много лична, защото тя излиза от сърцето.

Не се съобразявам с каноните, с правилата, те затварят артиста.  Артистът и всеки човек би трябвало да се води от сърцето, да не мисли толкова. Главата – след сърцето! Тогава се случват нещата по най-естествения начин и тогава си откровен. Аз всеки ден сядам пред пианото и си споделям всичко, което усещам. Мисля още веднъж какво и как. Има, разбира се, конкретни неща, които емоционално ми въздействат и може би изкарвам чрез пианото, но не мисля за нещо, което съществува. Опитвам се чрез емоцията да пресъздам музиката си. То те оставя в безтегловност…Ставаш лек и е много гот!”. И пак с усмивка ни убеждава в думите си.

Живко Петров, Димитър Карамфилов и Димитър Семов бяха изпратени изключително топло от зрителите след концерта им на “Аполония” 2020

Питаме го за импровизацията – дали е спонтанност или подготвена като принцип в изявите му като музикант. А той отговаря с категорична убеденост: „За мен най-великите класически музиканти са били най-големите импровизатори. И Лист, и Шопен и т.н. Говорим за пианисти, в случая. За мен предаването на информация, на импровизация не трябва да бъде нещо самоцелно. Не искам да обидя никого.

Импровизацията трябва да бъде част от произведението,

част от посланието, по-скоро, което ти даваш. Импровизацията е моментното ти състояние на това, което искаш да предадеш, да се оставиш на емоцията. Но да я гледаш отстрани и да я пазиш, емоцията - да не я преекспонираш. Тогава импровизацията е оправдана. Защото пон��кога сме свидетели на такива импровизации, когато хората казват, че това не го разбират и, че не могат да го слушат. Той, самият импровизатор или самият автор не е разбрал какво свири и тогава импровизацията е нещо безсмислено. Това е хаос от ноти, които няма как да бъдат чути и разбрани. Всъщност, импровизацията не е нещо самоцелно, и не би трябвало да бъде!”.

Живко Петров

Самият той като пианист има своите пристрастия като изпълнител и на класически произведения, и на джаз, но и като композитор търси различните пътища в красивата си музика. Къде се срещат тези посоки, как се свързват за него? „Благодарение пак на сърцето – то води да съчетавам класиката с джаза. Оставам на него, то да ме води.

За мен няма джаз, няма класика, няма поп – 

това е усещане, което няма граници. И тогава то е откровеност – ти си себе си. Когато отдаваш и нямаш очаквания, тогава нямаш притеснения”, е обяснението на талантливия артист за толкова съкровени неща. И продължава: „Винаги има музикант, който да ме вдъхновява. Аз винаги във всеки музикант, който слушам, чувам нещо за себе си. Но не мога да скрия моята любов към Хърби Хендкок, към Мишел Петручани, към Кийт Джарет, към Чик Кария. Това са най-големите пианисти, които са близо до моето усещане, благодарение на тях съм формирал някакъв вкус. Слава, Богу, музиката ти дава възможност да ти осмисли целия ти живот и той не стига. Мечтата ми в другия живот е да бъда музикант с такова подобно усещане, за да ми е хубаво!”. ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Джамбазов

P.S. Дългогодишната съвместна работа на Живко Петров с Димитър Семов и Веселин Веселинов (Eko) прераства в Живко Петров Трио (JP3), което официално формират през 2006 г. Триото бързо се превръща в една от разпознаваемите джаз формации в България. През 2007 г. JP3 издават първото си DVD „Understandable“ и са поканени да свирят преди Чик Кариа и Бела Флек на Sofia Jazz Fall през 2007 г. Няколко години по-късно излиза и първият студиен албум „It’s a Dream“ (2012), където специален гост в едноименната пиеса е Васко Василев (цигулка). Албумът се превръща в най-продавания дигитален джаз албум за Източна Европа и триото е поканено да участва в London Jazz Fest през 2012. През 2015 г., след успешно турне в Канада, JP3 записва втория си студиен албум „Between the worlds“ с Арена квартет, чиято премиера е на 2 юни 2015 г. Албумът „After 4“ излиза през 2018 година.

[vasetovp]

- Обичаш ли я?

- Не знам.

- Как не знаеш, тогава защо искаш да си с нея?

- Защото укротява демоните ми. В нейно присъствие се чувствам уютно, сякаш след дълго лутане съм се прибрал у дома. Не й пиша, твърд съм, упорит, не казвам нищо, не споделям. Но после изведнъж сякаш като дрога всичко ме привлича към нея. Нуждая се, да я усещам, да я чувствам... Сякаш така знам, че има кой да ме обича. Сигурно ми е някак.

- Значи се връщаш при нея когато си тъжен така ли?

- Ами да, ама не само. Когато нещо хубаво ми се случи пак искам да й го кажа. Искам да ми каже : "Браво моето момче, така се прави." Да усетя, че съм успял, че някой го оценява.

- До тук всичко сочи, че я обичаш. Защо не искаш да си с нея?

- Ами да ама не точно. Понякога в някои случаи ми е по-добре да я няма. Да няма нужда да обяснявам, да съм си само аз.

- И по-щастлив ли си тогава?

- Не знам. Какво значи по-щастлив и не ме питай стандартното представи си живота без нея, все едно не си я познавал, това е тъпо.

- О, не.. Не си представяй живота без нея... Представи си, че я има.. Тя е там, но друг я прегръща, представи си, че не можеш да й разкажеш деня си, да отнеме мъката ти, да споделиш радостта си. Представи си, че я има, но не е твоя. Не можеш дори да й се обадиш. Въпроса е не да си представиш... Въпроса е да не искаш това да се случва. А ти? Ти какво избираш?! Искаш ли или се страхуваш?

[heroxon]

Трябва да говорим, Яна

Пиша това, защото искам да си го излея, а с теб не мога да си говоря. Неудобно ми е, неприятно ми е, чувствам, че ти не обичаш да говориш. Аз пък не искам и да те натоварвам, защото държа на теб и не искам да се сещаш за мен със глупости.

Принципно превъзмогвам бързо нещата, най-вече когато до мен има някого и когато този човек осъзнава през какво мога да мина и усещам тихото спокойствие от тях. Е да, ама не винаги тия хора се завъртат около мен в правилните моменти. Ти си нервна, дразнеща, понякога не се осъзнаваш колко груби неща можеш да казваш. В началото бях разочярована, така си мшслех поне. Но по-скоро бях изненадана, защото в главата ми, или поне човекът когото зяпочнах да опознавам, беше друг.

Май трябва да си сложа на челото табелка "Идеализирам хората и очаквам, че те няма да се държат пренебрежително с мен".

Пробремът ми с теб, който не беше проблем в началото, беше че чувствам и мисля твърде много. В действителност бях толковя спокойна и емоционално уравновесена преди да те познавам. Преди да ми говориш как по-вълнуващ човек не познаваш, за дълбокото си уважение, за лотуса. Такива мити работи. Тъпото е, че аз в действителност чувствам интензивно. И обикновено процедурата ми при чувстване е да осъзнаь какво чувствам, да го оставя да поживее в мен за съвсем кратко и да го пусна. И ти уважаваше ужасно много това, че имам емпатия.

Чудесно е как обаче, селд като се обьсняваше и ме спавняваше с концентрирана духовност, нежност и т.н. беше казала "Аз ще се забия с нея"

Хубава работа

Се тая, изговорихме го, уж го пуснах. Обаче шмам нуждата сега да го кажа, защъто имам чувството, че отношенията ни няма да се развият. Държа на теб, привързах се към теб, обичам те и вярвам в теб.

О, нещо което забравих да спомена. Чувствам си аз глупости но ги жставям настрани, защото знам, че са нерелевантни. Както знам ме си напрегната и не искам да те карам да говорим. Въпреки че това мен най много ще ме успокои. Не искам и да говоря за това което чувствам защото се чувствам като Бо. Която м/у бях превъзмогнала, но около теб нещо ми се връщат нерелевантни глупости. Та, исках да кажа, че знам, че си напрегната и много държа всичко да ти е наред и да нямаш излизшни стрес фактори. И тва като го казвам, ако знаех или усещах, че ти се чувстваш като мен, щях да го повдигна веднага като тема и да ти покажа колко ме е грижа. Имаме емпатия ние двете все пак, дай да я поизползваме.

И финално, не одобрявам игрички, както ти не одобряваш сложни взаимоотношения. Не ми харесва колко си дистанцирана в един момент, в другия ме целуваш. В третия ми казваш "не знам какво да ти кажа да не те обидя", а след това казваш "аз дълбоко те уважавам и държа на теб, караш ме да се чувствам комфортно"

Нещо мвого важно, което държа да отбележа: Знам, че Ния е изключително важна за теб. Повдигнах я като тема само веднъж. Защото знам, че ще станеш нервна, ще ти стане мъчно. Днес я спомена. И аз усетих това, което аз усещах когато не си говорих със Зара. Разбирах те напълно, но не можах нищо да кажа, защото си мислех как аз постъпвах тогава. И аз го споменавах просто ей така, и аз се отдавах на други приятели и забавления и си мислех "Ей сега ще си поправя живота" или "Ей сега ще се опитам да намеря нещо което да ме накара да не сш мисля за нея". Ще ми бъде много тъжно ако аз съм един от тези хора. Но предполагам и да съм, това е лошата карма, нали така? Факта, че аз толкова лекомислено приемах хората и се затворих в себе си, само и само го виждам в теб, по някакъв по-чувствен и красив начин от мен.

Един разговор, без упреци. Един разговор, с въпроси и отговори. Това, което ме кара да изглеждам дистанцирана и да не ти споделям, е липсата на тези разговори.

Един разговор ми трябва. Ако не ми вярваш, понякога един път да ме погледнеш и да се усмихнеш и това ме смекчава.

Още нещо, което държа да кажа е, че

Когато ти планира да се "забиеш с мен", аз планирах да ти сложа ръката на сърцето ми и да ти намекна как фИзИчЕскИ умирам когато си около мен. Принципно и планирах да те накарам да застанеш на значителна дистанция от мен и да ти кажа, че те харесвам и ти какво мислиш по въпроса. А след като разбрах за плановете за забивка, КОЕТО ЗВУЧЕЩЕ ТОЛКОВА ГАДНО И ЛЕКОМИСЛЕНО (ВСЕ ЕДНО СЪМ ПОТРЕБНОСТ), реших, че ще те оставя да се опиташ да ме целунеш и томно преди да го направиш ще ти кажа че няма да се качвам на този влак.

Мисля че имам толсова много неща коихо искам да ти кажа, които само ми напомнят колко много държа в себе си около теб, нещо коехо никога не правя.

Иска ми се да можех да не те обичам токова много. Ма, такъв е животът, ще го тушираме ;)

Да не говорим, че ми обърка таймлайна да те превъзмогна. Зощо ли? Деазнам дали помниш, ама ти казах, че почти съм те превъзмогнала вече и ти ме целуна. Спрях да броя след 7-8 път.

[ninahaveheart]

Липсва ми споделянето. Онова споделяне, което не е рестриктирано от някаква безсмислена адженда, която сама си поставям. Онова споделяне, в което си бръщолевя моите си неща, показвам ви снимките си, говоря ви за емоциите си. Истинското блогване ми липсва. 😢 Истината е, че и време нямам, но тези дни усещам такова желание да споделям без ограничения, че си припомних ясно защо стартирах блога. 🙃 Примерно тази снимка не исках да я качвам преди, защото не се вписваше в предната тема. Ужасно. Защо напоследък всичко е така напънато?! 🙄 Докато се опитвам да пускам само перфектно съдържание, накрая пускам никакво. 🙃 А всичко започна с онова чисто желание да си изливам душата в текст и снимки, без много да се интересувам от лайкове, фолари, че и от алгоритми. 🙄 #nature #love #rilamountain #bulgaria https://ift.tt/2LXmYEg

[24infoposts-blog]

24info

New Post has been published on https://www.24info.co.uk/%d0%b3%d0%b5%d0%be%d1%80%d0%b3%d0%b8-%d0%b3%d1%8c%d0%be%d1%88%d0%b5%d0%b2-%d1%85%d1%83%d0%b4%d0%be%d0%b6%d0%bd%d0%b8%d0%ba%d1%8a%d1%82-%d0%b2-%d1%87%d0%b8%d0%b8%d1%82%d0%be-%d0%ba%d0%b0/

Георги Гьошев – художникът, в чиито картини ще се влюбите! Втора част – за модерното изкуство, за душата на картините и други интересни теми

В навечерието на Коледа бихме искали да срещнем своите читатели с някого, който да ни зареди с позитивизъм и да направи най-тъмните дни в годината по-светли и по-прекрасни. Такава личност е художникът Георги Гьошев. Дори да не сте го срещали лично, сладкодумието му и каризмата му ще достигнат при вас през оптичните кабели, и през сървърите; ще ви завладеят със своята искреност и неподправеност, ще ви пренесат в света на изкуството, далече от забързаното ни ежедневие. Представяме ви Втора част на интервюто с българския художник Гьорги Гьошев.

Г-н Гьошев, интересно ли ви е да знаете каква е съдбата на картините Ви? Опитвате ли се да си представите къде се намират те; хората които ги притежават?

Интересува ме, но избягвам да питам. Често пъти от отговора може да ме заболи, ако ми кажат: “Правих ремонт  в къщи и не помня къде я сложих.“ Някои от притежателите ми изпращат снимки, за да ми покажат къде са сложили картините. Картините, които по един или друг повод съм подарил, са повече от пет-шестстотин. Мой познат беше харесал портрета, който му направих. Беше го закачил в спалнята, така че лежейки да може да го гледа и разговаря с него. Пикасо беше казал, че за да разбереш една картина ти трябват най-малко три месеца.

Имам една изненада за г-н Гьошев. Вкъщи две от неговите картини делят стена с оригиналните скици към албума „Стената“ на „Пинк Флоид“ и „Мечо Пух“ на Дисни. Едно уж временно и леко шантаво решение да смесим графика и живопис, но то е породено от липсата на свободно място за окачване. Любимата ни стена!

Стената! С оригиналните илюстрации към албума „Стената“, филма „Мечо Пух“ и още по-любимите ни две платна на г-н Георги Гьошев.

  Какво ви се иска да попитате своите почитатели?

Всеки автор би искал да знае дали харесват картините му и това е един от        основните             въпроси и при мен. В апартамента на моя позната д-р Елисеева, племенница на художника Елисеев, имаше картини от подбрани български          художници. Между тях имаше и на професори – художници. При един обир от        двете откраднати картини едната беше на художника Елисеев, а другата – моя,     подарена от мен. Авторът на съседната на моята картина, виден професор, се            беше изказал: „Е, на Гьошев са   откраднали картината, защото са харесали       рамката.“ А рамката аз бях сковал с подръчни средства и   материали Е, поне нещо са харесали …

„Роден дом“ – открадната картина

  Стилът Ви е много специфичен и винаги може да се познае, че дадена картина е рисувана от Вас (казвам го като комплимент), но Вие помните ли всичките си картини?

„Стилът си е твой и не се опитвай да го променяш!“ Това са думи на художника Михаил Камберов, Доктор хонорис кауза на Международната академия за съвременното изкуство в Белгия. Според мен като нешколуван художник не съм се повлиял от стила на авторитетен преподавател. Не мога да кажа дали помня всичките си картини. Броят им наближава 1000, но независимо от това мога да ги позная, aкo са рисувани от мен.  

Може ли човек да бъде обучен да стане художник? Да рисуваш единствено вроден талант ли е?

Всеки човек може да бъде обучен да стане художник, стига да има силно желание, потребност да рисува, което е вродено. Според Академик Светлин Русев „Изкуството, това е най-съвършеното, което природата е определила за хората и, ако мнозина го осъзнават и разбират, то малцина са тези, определени и белязани да го пресъздадат.“  

Простете, че ще бъда по-обстоятелствена, но отдавна ме мъчи този въпрос и ще използвам случая, че съм попаднала на правилния човек, за да намеря отговора му. Какво е Вашето мнение за съвременното изкуство? Имам предвид живопис тип „Черен квадрат“, „Сив квадрат“ и подобни авангардни подходи и техники? За да бъда още по-конкретна, имам членска карта за „Тейт Модърн“ и „Тейт Бритън“, която ми осигурява достъп до специалните им събития, включително наградите „Търнър“ за млади художници, както и до различни „арт“ инсталации. Повечето експонати, специално в „Тейт Модърн“, са меко казано далече от всякакви естетически критерии. Според мен е така, защото авторите им просто не могат да рисуват, но същевременно „Тейт Модърн“ е институция и налага тенденции. Така се насърчава посредствеността. Какво излиза – не мога да рисувам, но ще мацна няколко черти и ето ме вече художник? Абсолютно същото се случва и в така наречената „модерна фотография“, „модерна поезия“, „модерни танци“. Според мен всичко това е посредственост, на която е поставен етикет „Модерно изкуство“, но хората се объркват и казват смутено „Аз не разбирам от изкуство“. От изкуство разбират изкуствоведите и критиците, за всички останали остава изборът да харесват или не дадена творба. Нормално ли е подобни „произведения на изкуството“ да бъдат насърчаване по такъв начин? Изобщо кое е правилното и кое не е? Какво е вашето мнение?

На земята има доста обширни територии, които се наричат тресавища. Така за себе си оприличавам тази тема. Особено за произведенията с гръмки определения като модерни, съвременни и т. н. Рискувам да попадна в тълпата, описана в приказката „Новите дрехи на царя.“ Но да не бъда толкова категоричен! Споделям Вашата теза за „модерното“ изкуство. Във всички периоди на живота ми съвременното изкуство зависи от много компоненти, като политика, икономика и лични въжделения на автора. Да вземем актуалния пример с руския „съвременен художник“, възвеличаван от западните медии докато живее и всява смут в Русия. След установяването си във Франция през октомври 2017 г. заради същите изяви е арестуван и ще бъде съден. Често явление е и подкрепата на „модерни и съвременни“ художници от фондации и отделни спонсори с комерчески цели. През миналия век нашумяха и бяха възнасяни „модерни автори художници“ като шимпанзето, което рисуваше с маслени бои. Баснословни цени достигнаха картини, рисувани от червеи, които бяха натопени в боя и пускани да пълзят по платното. По същата технология бяха създадени „шедьоври“, рисувани от млади момичета, търкалящи се по платната голи, намазани с бои и др. През седемдесетте години в София направи изложба известен на Запад модернист. След официалното тържествено откриване се приближих до него и му казах, че картината му е обърната. Той реагира остро и попита как съм познал. „По подписа Ви.“- отговорих. Разбира се, не отричам творческите търсения на младото поколение, но не приемам да бъде натрапвано на публиката. Ще си позволя да цитирам една рецензия на изкуствовед за модерни творби: „Между тях има и портрети, в които героите ловко се изплъзват от възможността за анализ, а се усеща аромат, тонове от някаква мелодия – също; рисунки, в които жонглира с опорните точки на човешката фигура, но повечето са картини, бликнали от видения, спомени за преживени мигове, асоциации към места или събития. Те узаконяват мимолетното, това което непрекъснато се изплъзва, сънища в просъница, от които остава; като че ли копнежът към непрекъснато изплъзващото се нещо, чувството…, овкусено с ирония, смесено с детинска вяра в чудото, което аха, да се случи.“ Така просветлен, след като си наплискаш лицето със студена вода, си казваш: „Нищо не разбрах!“ Времето най-добре пресява картините, то е критик, изкуствовед и оценител. 

„Черният квадрат“ на Казимир Малевич

Ако Ви попитам дали е лесно да се рисува, предполагам ще отговорите утвърдително. Всичко, правено от ръцете на майстор, изглежда толкова лесно и вдъхновяващо, но знаем, че зад тази лекота стоят много други неща. Какво бихте съветвали прохождащите художници?

Права сте, че зад привидната лекота стои много труд, безсънни нощи, успехи и разочарования. Ще ви разкажа следната случка: Една мъглива зимна вечер срещнах      Владимир             Димитров – Майстора в книжарница Български художник. Излязохме заедно. Попита ме как е майка ми, как върви рисуването, отговорих му че трудно напредвам. Той замълча и после каза: „Рисуването е мъка…, мъка-а…“ Бих посъветвал прохождащите художници да рисуват, да рисуват и пак да рисуват, взимайки от учителите си онези моменти, които отговарят на тяхното собствено АЗ. 

Как изкуството, което създавате, намира приложение в ежедневието Ви?

В широк аспект изкуството създава положителни емоции в хората. В не редки случаи познати, които са получавали календари с мои картини, при среща с мен са ми казвали: „Гьошев /или Гошо/, след като получа ново календарче аз изрязвам картините от стария календар и ги лепя върху стената. Харесват ми и си ги гледам.“ Това винаги ме радва, а и самият процес на рисуване ме разтоварва от ежедневието. Има и една отрицателна страна – когато рисувам, не усещам кога се изплъзва времето. 

В Австрия например изобилстват чаши, сервизи, часовници, покривки за маси, тапети и какво ли не още по теми на художника Климт и най-вече с неговата картина „Целувката“. Визуализирате ли нещо подобно с Ваши картини?

Някои от творбите на Климт имат особено силни приложно – декоративни елементи. Геометричните форми, съчетани със златни полета, са подходящи за декорация. За момента не смятам да използвам мои картини за такива цели. Не го отричам, но това е свързано с много други предпоставки. Календарчетата, с които поздравявам приятелите си за Нова година са един вид визуализиране на мои картини.  

„Целувката“ на Климт върху чиния за хранене

Календар с картините на Георги Гьошев – любим и очакван с нетърпение подарък!

  Г-н Гьошев, картините имат ли душа?

В буквален и преносен смисъл картините имат душа. Съвременните учени казват, че и камъните имат памет и душа. Доколко това е вярно, не мога да кажа. Но мога да кажа, че художникът е вложил част от своята душа в картината.

Има ли магия в рисуването? Разбирайте въпроса ми съвсем буквално, а не преносно. Има различни поверия и вярвания. Например ако нарисуваш човека здрав и усмихнат, това е като вид заклинание за добро здраве и щастие. Обратното – ако се рисува човек докато е болен, това не е на хубаво.

Смятам за българите източно-православни, рисувани болни или здрави, такъв проблем не съществува. Когато Вл. Димитров – Майстора избира от стотина момичета, между които е видял майка ми, именно нея, а не друга, е имало протести, защото и други са искали да бъдат рисувани. Това говори, че не е имало страх от магия, ако бъдеш нарисуван. Напротив  увековечаваш се. Аз избирам да рисувам портрет на дадено лице не за да му взема душата, а за да предам хубавото в него. През годините в отделни страни на света наистина съществуват различни поверия, базирани на религиозни внушения. И у нас ��ма поверие, че някои икони на светци лекуват.  

Мома от Калотинци

Смятате ли напредването на дигиталната фотография за конкуренция на графиката и живописта?

Смятам, че не би трябвало да бъде конкуренция, графиката и живописта се създават предимно от човешката ръка. 

В България лесно ли се оцелява финансово, ако човек се занимава само с живопис?

Трудно се пробива да бъдеш разбран, оценен и известен и от там да оцеляваш финансово не само в България, но и в света. В миналото Ван Гог е продал приживе само една картина, фактически заплатена от брат му. 

За какво мечтаете?

Мечтая да нарисувам картина, която да ми харесва безрезервно.

Какво ще пожелаете на нашите читатели?

Да бъдат здрави, да живеят в мир и да реализират мечтите си и да се радват на живота. 

Предполагам, че много от нашите читатели са заинтригувани от Вашите картини. Как биха могли да си поръчат при Вас?

С поздрав и уважение към Вас и Вашите читатели: Георги Гьошев – България e-mail address: valedg@abv.bg

Първа част на интервюто с художника Георги Гьошев можете да прочетете тук.

[myminiworldd]

Не знам дали някога си предполагал, че ще дойде този момент, но ето че се случва. Време е всеки един от нас да поеме по пътя си. Знам, че не е нещо, което ни се случва всеки ден и не е нещо, което да поръчваме с лека ръка от менюто, но все пак се случва.

Малко се променихме. Нуждите и желанията ни вече се отблъскват. Държахме ръцете си до сега и бяхме най-силната си опора, но вече говорим на различни езици. Очите, с които гледаме света е различен. Не предполагах и не осъзнавах, че достигането на сърцевината ни, до истинското ни Аз, ще ни раздели в две различни посоки. Толкова много си приличахме и така приятно се преливахме един в друг, че всяка мисъл това да бъде прекъснато беше отблъсквана.

Благодаря ти, че изтърпя хаотичността ми. Душата ми, която винаги се бореше с вятърни мелници. Грижеше се за оловния войник вътре в мен и махаше граховото зърно из под завивките, за да спя по-спокойно. Да живея по-добре. Четеше междуредията ми и винаги носеше отговорите на всичките ми въпроси. Беше моят пристан за щастие и болка. Човекът, който чуваше сълзите ми още преди очите ми да разберат за тях. Намираше правилните думи за най-кризисните ми ситуации и ме учеше да не бързам. Да бъда търпелива. Да се уча да усещам земята под краката ми и да й позволя да бъде моя опора. Каквато беше ти за мен през цялото време. Благодаря ти, че ми даде време да те опозная и да те допусна в себе си. Благодаря за всички светове, които открихме заедно и всички метаморфози на сърцето, които ни сполетяха. Никога не бих го забравила.

Сега виждаме различно. Искаме различно. Твоите нужди не съвпадат с моите и в това няма нищо лошо, нищо грешно. Пускаме ръцете си, защото душите ни избраха този път. Истински вярвам, че нишката може да се разтегне, но няма да се прекъсне. Някога пак отново ще се запозная с теб и ще видя онова, което виждам и сега. Малко са хората, които имат възможност да се докоснат до толкова близка душа, колкото ние с теб. Малцина са онези, които могат да си позволят лукса да я пуснат така леко. Хубаво е и приятно, че те имаше и имаше с кой да споделям мечтите и страховете си. Хубаво е, че съдбата ми даде възможност да срещна някой, който плуваше така умело в тъмните дълбини на душата ми – сега вече знам, че не е невъзможно и не бих позволила на някой да пристъпи без да има смелост да скочи първо там.

Създаде дом в сърцето ми. Не винаги ти чистех и не винаги го подреждах, въпреки че знам, че обичаш, но го прие и не го напусна. Грижеше се за него.

Накъдето и да ни отведе животът от тук нататък искам да знаеш само едно – винаги ще вярвам в теб. В моментите, в които изпитвам трудност и безсилие, ще се сещам за леката ръка, която имаш и устойчивостта в бурите. Ще бъдат моята опора, защото някъде там дълбоко в мен – ти ги изгради и ти ги създаде.

Никога не спирай да бъдеш себе си. Не се страхувай да се изразяваш и да се показваш пред света. Не му кради тази възможност да види същността ти. Имаш какво да му дадеш. Носиш толкова много, че колкото и да взима или да краде някой, то никога няма да свърши. Следвай сърцето си и се доверявай на вътрешния си глас. Обичай себе си и се грижи за сърцето си. Ако нещо ти липсва – потърси го първо в теб. Не оставяй щастието си в чужди ръце. То зависи само и единствено от нас. Пътувай, учи, бъди любопитен. Бъди смел. Търси нови хоризонти и нови хора. Подари си моменти на зрялост, в които стъпваш уверено по земята, но и такива на волност, в които разтваряш крилата си и просто живееш. Обичай живота. Не позволявай на някой да те обича по-малко, отколкото ти обичаш себе си.

Благодаря ти, че бяхме заедно в едни от най-хубавите и важни години от живота си.

Продължавай да вървиш...

Бъдещето ти протяга ръцете си.

Докосва те.

Продължавай да вървиш...

Винаги ще те нося в себе си.

Силвия Крумова

[vprki]

„Учители и ученици в изобразителното изкуство” събра над 100 художници

С изложбата „Проф. Андрей Даниел и ученици” в галерия „Академия” на НХА приключва проектът „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки” . Откриването на изложбата е на 21 юни от 18 часа, а от 16 часа ще бъде показана филмова документация за предишните изложби от проекта.

Това е и последната изложба от втория цикъл изложби – „Проф. Андрей Даниел и ученици”. Първият беше в Градската художествена галерия във Варна „Борис Георгиев“, където участваха с творби 59 ученици на именития ни художник и педагог. Те бяха представени в София в галерия „Стубел“, галерия – книжарница „София прес” и сега – „Академия”. Четирима професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов бяха в центъра на проекта „Учители и ученици в изобразителното изкуство” на фондация „Въпреки”. Творбите на художниците и техните ученици бяха показани в седем галерии – Националната галерия, Варненската градска художествена галерия, Галерия „Владимир Димитров – Майстора” в Кюстендил, галерия книжарница София – прес, галерия „Академия” в НХА и частните галерии „Стубел”и „Арт Алея”. Проектът беше подкрепен финансово от Министерството на културата и програма „Култура” на Столична община. Помощ оказа и фондация „Процес – Пространство”, както и винарска изба „Русе”.

Смисълът на проекта беше да изследва как си взаимодействат учителят и ученикът, какво си предават един на друг като контакт и до каква степен ученикът подражава на своя учител или обратното, опитва се да се еманципира от него. Какво иска да изгради в своите ученици един преподавател? Какво ученикът приема или отхвърля от своя ментор? Ако се еманципира, какво остава в неговото творчество от обучението? До къде трябва да е провокацията за изграждане на собствен стил и позиция? Полезна ли е претенцията на учителя за моделиране на ученика по свой образ и подобие? Какво учителят приема от своите ученици? Има ли нещо, което трябва да се промени в образователната система, за да се изградят силни творци, а не епигони? Важно ли е съществуването на творчески ателиета?

Това са някои въпроси, които бяха обсъдени на изложбите и предхождащите дискусии и срещи. Поставени в изложба едно до друго произведенията на учителя и учениците даваха възможност да се видят приликите и разликите, и да се осмислят в една дискусия. Освен това, много важно е, че ставаше дума за жив контакт между учители и ученици, а не на покойни майстори. Това е стара европейска традиция, която и днес е жива и не само в най-големите и европейски галерии. И точно затова по този начин беше представено част от съвременното българско изкуство по време на българското председателство на Съвета на Европейския съюз. Един такъв проект имаше и образователна стойност, защото в дискусиите за изложбите присъстваха студенти и ученици от гимназиите за изящно и приложно изкуство, училища с разширено изучаване на изобразително изкуство и Националната художествена академия, както и зрители. Общо участниците във всички изложби бяха над 100. Това даде възможност и да се очертае картина на значителна част от съвременното българско изобразително изкуство, доколкото става дума за художници, които са преминали през тези преподаватели, но сега са известни и активни.

Емил Попов: Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност

„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил.** **И продължи: „Основното е, че това са най-активно работещите в сферата на моя контакт. Хора, с които не съм прекъснал комуникацията след Академията. Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели на една доста повърхностна и агресивна конфронтация между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов. „Много харесвам идеята, защото това е една проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен заради това, че се появява една голяма група млади хора, най-активн��те за тези 22 години, поне с тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, някои са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима”, каза Емил Попов.

Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Струва ми се, че във времето, в което живеем, време в което само като си помислиш високите ни класици на 20 век не само нашите български, но и световните, бяха живи до скоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години се разлюляха критериите. Така се изпомешаха формите, че живеем в едно колажно време. Това, че времето е такова не означава и аз не мисля, че в нашата област няма едни наистина високи критерии. Напротив. Аз съм от консервативните художници, които смятат, че критериите са важно нещо. Те са именно, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш - елиминирам тая част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. И в същото време дискутирайки с тях - ето минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти до какво ниво можете да скочите летвата, след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата”, каза Емил Попов, който беше в стихията си при подреждането на изложбата.

Питаме го дали иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях. Пак казвам, защото усещам, че живеем в едно изключително разлюляно време. Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да кажеш – да, ама сега правим друго. Според мен е дълбинно неприемливо. Но тогава излиза въпросът – отричайки това, какво налагаш. И според мен налагането винаги трябва да минава през едно изпитание – какво мога и като преживяване на личността. Защото според мен навлизаме и в един термин, който без да съм теоретик, наричам психологическо пространство на нашите занимания. Означава това, което младите наричат послание. Какво е това послание – каквото е твоето преживяване и ти споделяш чрез твоите предмети с останалите хора, независимо каква е формата. Дали е видео, дали е скулптура в класическия смисъл или нещо съвсем дръзко различно”, казва скулпторът.

Вихрони Попнеделев: За да преподаваш, трябва да си и работещ професор

За да преподаваш, трябва да си и работещ професор. Не можеш да обясняваш само, трябва и да покажеш. Това каза с усмивка проф. Вихрони Попнеделев, който откри на 1 март изложба на своите ученици в столичната галерия „Арт Алея”. На откриването на изложбата, когато беше и рожденият ден на Вихрони Попнеделев, бяха освен негови ученици, участници в изложбата, и останалите професори от проекта – проф. Емил Попов, проф. Андрей Даниел и проф. Николай Майсторов, които също са работещи професори, а не теоретици. За преподаването обаче е важно и друго – доверието между преподавател и студент. А то се изгражда и с харесването на това, което прави твоят професор, отбелязаха присъстващите. Вихрони е лесно да бъде харесан, каза Андрей Даниел. „Освен това тази енергия, която има, е безкрайно полезна добра енергия в градивна, хубава посока и ги заразява”, отбеляза художникът. А Емил Попов добави, че тази негова жизненост като името и искрящата му живопис са особено заразителни – енергията и широтата. За Николай Майсторов при преподаването трябва да се възпитава вътрешна свобода, да се играе, да няма насилие над индивидуалността, за да се получи една самозабрава в творчеството. А за изкуствоведа проф. Чавдар Попов проектът е интересен, защото би искал да види тези изключителни художници.

Андрей Даниел: Искал съм да създам свободно пространство за студентите

„Нещото, което като усещане съм имал през всичките тези години е било желанието да създам друга атмосфера. Не тази, която може би по моето следване и по следването на мои батковци е имало в България”. Това казва художникът проф. Андрей Даниел, един от участниците в проекта на фондация „Въпреки” – „Учители и ученици в изобразителното изкуство” в изложбата в Градската галерия във Варна при откриването й.

Споделя, че по време на неговото следване го е притеснявало усещането за някаква нормативност, за някакви правила в изкуството. „Неща, които мен лично ме ограничаваха. Имах неприятното усещане за стеснени рамки пред възможността, която въобще живописта има. Тя е безкрайно свободно пространство, в което има място за всеки, който иска да каже нещо в нея. Така че общо взето, ако трябва да говоря като някакъв вид преподавател, това ми е било старанието. Да осигуря това пространство, да внуша това усещане, че би трябвало студентите да се почувстват свободни, да мислят, да виждат, да усещат. И че това е ценното – всеки да разкаже за своя ракурс към този свят”, признава художникът. По-късно тази изложба беше пренесена и в София и показана в три галерии – „Стубел”, галерия – книжарница „София прес” и „Академия” на НХА, където е и заключителната дискусия по проекта.

Питаме Андрей Даниел дали е доволен от това, което вижда във вече готовата изложба. „Не става дума за доволен и недоволен. По-скоро аз искам да си отговоря какво се е случило. Това са най-различни хора със свои характери, виждания, живеещи при най-разнообразни условия, които имат своите погледи към този свят. И по-скоро аз се интересувам да видя всички тези погледи”, казва художникът и преподавател. И добавя: „На времето имаше обстоятелства, в които обичах да разказвам една моя история, която бях измислили само за себе си, за да почувствам реално свободата. Всички знаем как в легендите библейски Господ – Бог е направил Земята, направил е всичко, сътворил е човека, сътворил Ева от реброто му Адамово и им казал - плодете се. Това е странният въпрос – не му ли стигат тия двамата, които са абсолютно съвършени, като всичко останало, което е направил. И полека – лека, полека – лека, те се плодели, плодели и напълват Земята. Защо? И аз стигнах до извода, че просто Господ е толкова суетен, че той иска да бъде погледнат от всички възможни страни и да се огледа в тези погледи. И понеже той е безкраен, както се казва в Библията – Господ е голям, той е безкраен, му трябват и безкрайно много огледала – хора. И в тази многотия, в това многообразие на погледи и ракурси, ще се очертае неговият истински вид, размер. Така че ако приемате тази приказка, моят възглед е това – всеки трябва да гледа от своята гледна точка. И това е ползата от художника”.

Но дали той също не се опитва да се оглежда в своите студенти, го питаме шеговито. „Да, мъча се да се видя в тях и Слава Богу, не се виждам много, много. Слава Богу!”, казва също с усмивка Андрей Даниел. „Пък и не бих искал да видя нещо от себе си. Защото формалната страна на научаване кое как се прави, не ме е интересувала. Тя ми е безинтересна. Това разнообразие на посоки, което се получи в тази експозиция, то ме радва. Това показва, че може би съм създал някаква атмосфера, в която е било възможно всеки да намери себе си”, споделя професорът.

Николай Майсторов: Доволен съм, че всеки е намерил своя път

„Доволен съм, че всеки е намерил своя път в тази изложба и донякъде е трагично да виждаш копие на себе си. И някак си само по себе си това убива и самия преподавател”. Това казва проф. Николай Майсторов по повод изложбата в Националната галерия на него и част от учениците му. „Защото никой не може да изкопира достойно преподавателя, ако той е качествен художник. Това ще бъде една лека шега с неговото изкуство. Затова е задължително човек да намери себе си. Една от основните посоки на преподавателя е да даде възможност за това саморазвитие. Това е много важно още в началото на учебния процес. Винаги съм наблягал на свободата, на вътрешната свобода. На свободата към материала. Въобще да се работи свободно, за да може човек да не ограничава движението на енергиите си. Те трябва да текат от него свободно. А преподаването дава, наистина, едни граници, но те са много условни граници. Те само, така да се каже, канализират информацията, която е нужна за тях. Оттам нататък природният феномен на таланта трябва да изиграе основната си роля”, казва Николай Майсторов.

Колкото за преподаването и за това дали се е опитвал да ги моделира по свой образ Николай Майсторов каза: „Аз нямам подредена логика в преподаването. То е интуитивен процес при мен като всяко мое действие. Естествено основата на моята преподавателска дейност е човешкото тяло. Но човешкото тяло като форма, структура, като принцип на взаимодействие на формите в него, като носител на композиционни стойности, които определят образа на човешкото тяло и това е за всеки образ в природата. За мен природата е главен учител, стига да бъде студентът насочен в правилна линия какво да разбира под природа и как да изглежда съдържанието на формата. А формата е езикът – това е азбучният ред на подредба на композицията. Без това не може. Натурата трябва да се гледа не като натуралистична предопределеност, а повод за една абстрактна стойност, независимо, че формата прилича на конкретността, тя носи своята относителна самостоятелност за това е абстрактна, носи своята поетична определеност. И в този смисъл учебният процес носи една двояка посока на граници. На конкретна насоченост към преодоляване на натурата – тоест това е учебният процес и съответно една свобода, която извежда натурата като резултат на лична поетична творческа стойност.

Този процес на преподаване в „Жул Паскин” беше много отдавна и това е хубавото. В това време и в това пространство те се развиха като художници, изведоха своя пластичен резултат, своята уникалност, самобитност. Така че те в някаква степен стопиха в положителен смисъл този учебен процес и то е наложително. В крайна сметка в основата остава някаква придобита истина, някакъв професионализъм, който ги насочва и определя като художници. Той е свързан с всичко, но по-скоро като внушение. Прекият занаят е необходим, но в основата трябва да внушиш на човека преди всичко какво е изкуство, за какво се ��рави, защо си дошъл тук и да го отвориш към това нещо. Да отвориш неговите канали на чувствителност – това е най-важното нещо. Занаятът, той си е занаят, той се учи, можеш сам да го научиш в някаква степен. Основното е да го научиш да мисли в този процес на пластична образна стойност, което е езикът на изобразителното изкуство”, каза проф. Николай Майсторов.

А художникът проф. Станислав Памукчиев сподели за една своя случайна среща с Николай Майсторов на улицата. Пита го къде отива и Майсторов отговаря: Да рисувам. Казва, че всеки ден рисува и признава: „Защото ако не отида и не рисувам, за пореден път ще си докажа нищожността на живеенето”. А Памукчиев някак си обобщи тази среща: „Не знам какво може да характеризира по-точно нашия опит и това наше състояние, в което можем да живеем някъде по-истински, отколкото в истинския живот”.

А за финал публикуваме текста на Андрей Даниел, който той написа за каталога на изложбата със своите студенти:

„Защо сините сливи са червени? - Защото са още зелени!“

Стара художническа смешка

„Учител и ученик – колко просто, колко класическо, едно от най-ос��овните взаимоотношения между хората. Столетия, хилядолетия предаване на щафетата, изграждане на пластовете култура, развиване на цивилизацията. Но дали всичко това е толкова праволинейно, движено от простата логика – учителят знае и предава, а ученикът не знае, учи и приема?

Сигурно има и такива области на познанието, в които този принцип на учене е основния, логичния, сигурния. В науката, медицината, инженерните професии има стандарти, които задължително трябва да се достигнат и категорично да се усвоят. С развитието на дадената област стандартите прогресивно се променят, но остават като основно изискване.

В областта на изкуството, процесът на учене, като че ли протича иначе. Техниките на занаята и тяхното изучаване, създават впечатлението, че и това си е едно обикновено учебно усилие – не можеш – учиш – можеш. Но целта на обучението не е стандарта, а точно обратното – уникалността на отделния човек и неговия талант. Това често се постига и с уникални техники – въобще синтезът между идеи, технология, материали е всъщност изразното средство в изкуството. Този синтез се постига бавно, в непрекъснат процес на общуване с учители и колеги - връстници, това е процес на своеобразна ферментация в резултат на класическата, практическа дилема „проба - грешка“. Събирането на доказателства за собствен възглед и лична художествена мярка е основна цел в изкуството, защото то е всъщност метод за самоопознание. Нерядко откриваме, че основа за това самоопознание не е логиката, а парадоксът, чрез който по странен и вълшебен начин се предават поучителни истории или емоционални състояния, неизразими с думи или понятия. Нали помните онази прекрасна история на Екзюпери за парадоксалната връзка между една шапка и една боа, глътнала слон? Това е диапазонът, в който работи изкуството. Настоящата изложба е опит да се провери на практика, как изглежда връзката „учител-ученик“, има ли я и колко е парадоксална. Изводите ни могат да помогнат да се очертае силуетът на изминалите 25-30 години. Накрая искам специално да благодаря на всички колеги, които се отзоваха на поканата ми”, написа проф. Андрей Даниел. А ние благодарим на него, както и на всички останали участници в проекта – преподаватели и техни ученици /сегашни и бивши/, които с желание се включиха и очертаха един прекрасен образ на връзка между поколенията …  ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Емил Попов оставя всеки да намери своята индивидуалност

„Моята концепция е да вървя след всяка индивидуалност, а не да налагам своя модел на другите индивидуалности. И затова влагам и известна ирония в това заглавие. Без концепция, защото всяко нещо има концепция”. Това каза проф. Емил Попов пред „въпреки.com” по повод изложбата „Без концепция - 1997 – 2018 г.” в Кюстендил от проекта на фондация „Въпреки” - „Учители и ученици в изобразителното изкуство”.

И продължи: „Основното е, че това са най-активно работещите в сферата на моя контакт. Хора, с които не съм прекъснал комуникацията след Академията. Във висока степен е взаимодействие, това е щафетният принцип на общуване. По-старата генерация да общува с по-младата, защото мисля, че сме свидетели 

на една доста повърхностна и агресивна конфронтация

между едните, които твърдят, че изкуството трябва изцяло да приема нови форми и тези, които грубо казано сме по-консервативно настроени. И в този смисъл е особено важна щафетата – предаването, дискусията - много жизнена и необходима според мен”, каза проф. Емил Попов. Това е първата изложба от проекта на фондация „Въпреки”, тя е в галерия „Владимир Димитров – Майстора” и е от ателието на преподавателя като участници са: Антония Ангелова, Антон Цанев, Анатолий Йончев, Белан Амин, Валя Георгиева, Викенти Комитски, Георги Любенов, Георги Лазаров, Диан Димов, Елена Аначкова, Иван Стоянов, Красимир Митов, Кирил Кузманов, Камен Старчев, Косьо Минчев, Мартиан Табаков, Мартин Трифонов, Нина Драгнева, Пенко Платиканов, Станислава Чапкънова, Цветан Пепелярски, както и самият Емил Попов.

Проектът е свързан с няколко изявени творци и преподаватели. Но смисълът е да се усети връзката между поколенията не само от педагогическа гледна точка, но и като контакт между творчески личности. При това не само в изложба, но и като дискусия преди откриването. Самите преподаватели самите са куратори и всеки има своя мотивация за поканените. Между другото, не са може би много тези творци, които са готови да се покажат заедно със своите ученици в една изложба, спектакъл или културно събитие. Докато в нашия случай и четиримата професори – Емил Попов, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел и Николай Майсторов с желание партнират на този проект. „Много харесвам идеята, защото това е една проява за младите хора, с които съм работил през годините. И в този смисъл съм много доволен заради това, че се появява една голяма група млади хора, най-активните за тези 22 години, поне с тези, с които съм имал контакт. Мисля, че щом реагират, го приемат за важно, някои са извън България. Това означава, че идеята е жизнено необходима”, каза Емил Попов.

Питаме го какво е важно в тази връзка – учител, ученик, ателие? „Струва ми се, че във времето, в което живеем, време в което само като си помислиш високите ни класици на 20 век не само нашите български, но и световните, бяха живи до скоро. Което значеше, че критериите за изкуство бяха непоклатими. И в последните 40 години се разлюляха критериите. Така се изпомешаха формите, че живеем в едно колажно време. Това, че времето е такова не означава и аз не мисля, че в нашата област няма едни наистина високи критерии. Напротив.

Аз съм от консервативните художници,

които смятат, че критериите са важно нещо. Те са именно, когато поставиш нещата в едно изпитание към вече изминалия период, който е толкова дълъг и могъщ. Ти не можеш да кажеш - елиминирам тая част от света на изкуството, защото сега е ново време. Не смятам, че е така, аз съм консервативен човек. И в същото време дискутирайки с тях - ето минете през определени критерии, за да изпитате себе си като професионалисти до какво ниво можете да скочите летвата, след това правете онова, което сърцето ви иска. Или го правете едновременно. Но винаги в тази връзка. Това, което иска твоята артистична нагласа и личност, и природа, но винаги през едно изпитание на критериите. Иначе нещата стават дива самодейност в недобрия смисъл на думата”, каза Емил Попов, който беше в стихията си при подреждането на изложбата.

Питаме го ��али иска учениците му да приличат на него. „Задължително не. Изобщо не налагам в термина ателие някаква формална или стилистическа програма, или неща, които да превърна в задължително изискване. Точно обратното – винаги смятам, че вървя след тях, след всеки от тях и се опитвам да споделям това, което ми се струва полезно. В зоната обаче на спецификата на всеки от тях. Пак казвам, защото усещам, че

живеем в едно изключително разлюляно време.

Даже не смея да го наричам какво е. Просто това е най-нова и най-неочаквана форма на съществуване. Не можеш да говориш за неща, които са очевидно високи върхове в изкуството и в същия момент да кажеш – да, ама сега правим друго. Според мен е дълбинно неприемливо. Но тогава излиза въпросът – отричайки това, какво налагаш. И според мен налагането винаги трябва да минава през едно изпитание – какво мога и като преживяване на личността. Защото според мен навлизаме и в един термин, който без да съм теоретик, наричам психологическо пространство на нашите занимания. Означава това, което младите наричат послание. Какво е това послание – каквото е твоето преживяване и ти споделяш чрез твоите предмети с останалите хора, независимо каква е формата. Дали е видео, дали е скулптура в класическия смисъл или нещо съвсем дръзко различно”, казва скулпторът.

Емил Попов е човек с голяма толерантност, но и отстоява своята позиция. Но дава право и на другите да имат свои различни от неговите. Дори в един случай на тази изложба имаше творба, на която може би някои биха погледнали като малко неприемлива. Защото беше не нещо сътворено, а по-скоро обект привнесен от външното пространство. Но преподавателят настояваше – щом си го е предложил за изложбата, художникът има право, а не дали на нас ни харесва… И към своите студенти каза: „Благодарен съм на всички вас, които сте решили, че сте могли да общувате, надявам се, по някакъв полезен за вас начин, с моя милост.” Емил Попов здраво е свързан с корените на своя род и със земята. /Разговор с него преди време във „въпреки.com” можете да прочетете тук/. И докато вървеше подреждането на изложбата си говорихме и за нашето време. И бяхме единодушни, че в България един от големите проблеми е разкъсаната връзка между града и селото. В това, че хора от селата скъсаха с корена си и отидоха в градовете, но не станаха граждани. А и не са вече селяни в този силен, ценностен, морален смисъл. Проста станаха хора от никъде.

Зелма Алмалех, Емил Попов и Чавдар Попов /от ляво надясно/ по време на дискусията

На самата дискусия говори най-напред изкуствоведът проф. Чавдар Попов. Той отбеляза смисъла на този проект, който напълно подкрепя. Не защото не са били правени и други изложби на учители и ученици в изобразителното изкуство, но в такъв формат с четирима изтъкнати наши художници и преподаватели в тази двустранна изява, всеки един от тях преподавател и художник за първи път се прави у нас. „Той си заслужава по няколко причини. Първо, защото дава възможност на всички нас да успеем да видим по какъв начин съответните преподаватели успяват да въвлекат, да стимулират, да подпомогнат, да насърчат и да обучат в крайна сметка в комплексния смисъл на думата своите студенти. Второ, да видим какви са тези форми н приемственост, в каква степен има, може би, и определени случаи на откъсване, преодоляване. Когато човек разсъждава лично стига до извода, че в подобни случаи

могат да бъдат четири типа преподаватели – художници.

В единия случай това са изтъкнати наши художници, които са много интересни и изявени и като преподаватели; в другия случай могат да бъдат изтъкнати художници, които не са непременно толкова успешни преподаватели, толкова добри педагози – има такива. Има, разбира се, и обратните случаи – не толкова изявени, изтъкнати художници, които са много добри преподаватели. И най - накрая може да се срещне случай, при който художник със средни възможности е и среден преподавател. В случая с Емил Попов за всички нас е ясно, че той колкото и изявен художник, толкова и изключително, бих го нарекъл, органичен преподавател, тази същина е творческа и съкровена, мога да свидетелствам за това, защото смятам, че го познавам сравнително добре. Разбира се, много по-добре го познавам като скулптор, отколкото като преподавател. Но резултатите са налице и те свидетелстват сами за себе си. Ние принадлежим като едно поколение с него и съм следил неговите изяви още от самото начало на самостоятелната му кариера като художник.

Искам да кажа две неща. От една страна Емил като скулптор и от друга страна за изложбата и за тази изява. Добре е да се знае, че Емил Попов, както Ангел Станев, Иван Русев, пропускам имена, бяха сред скулпторите от края на 70-те и началото на 80-те години, които навлязоха в нашия художествен живот и внесоха много нови неща в нашето изкуство, специално в скулптурата. Поначало скулптурата е едно, използвам случая да кажа, тъй като единствен Емил е скулптор, единствен от тези четирима художници, останалите са живописци, скулптурата е в по-голяма степен и у нас в цялост свързано с традициите, с академичната школовка, с академичния модел по принцип. Достатъчно е човек да се разходи в залите на музея Орсе в Париж и да види, че през 19-ти век, докато живописта е извървяла много дълъг път еволюционен, но заедно с това доста богат на направления, течения и т.н. – реализма, романтизма, импресионизма, пост импресионизма и т.н., скулптурата се задържа почти едва ли не до края на Роден в рамките на неокласистичната стилистика и това е академичната скулптура, която в различни прояви присъства в експозицията на този музей. У нас до 60-те години до известна степен, може би, и малко след това доминираха едни и същи модели на развитие на скулптурата, които се базираха основно, да не говорим за соцреализма, едно разбиране за скулптурата, което беше свързано статуарния принцип, реализиран в едни определени жанрови параметри – фигурална композиция, отделно стояща фигура, портрет, голо тяло – неокласически и академични форми на традиции и на изява. Този период и когато Емил навлезе в художествения живот, благодарение на тези автори, но и на други, но те бяха в авангарда на новите търсения на нашата скулптура тогава. Скулптурата до голяма степен разчупи тези граници, които сама по някакъв начин беше създала и оформила у нас. И в тази изложба ние сме свидетели на резултатите”, отбеляза проф. Чавдар Попов.

В залата по време на дискусията присъстваха и по-млади, и по-възрастни ученици на Емил Попов. Елена Аначкова репликира: „Много се акцентира, че се разглеждат автори с различни подходи. Но може би това не е същината. Може би професорът е подходил към всеки от нас универсално

и просто е оставил всеки да намери своята индивидуалност.

Дискусията върви до каква степен преподавателят се налага, до какво степен всеки намира своя свободен път. Това е малко по-второстепенен въпрос. Професорът има универсални уроци, които той нарича своите монолози. И всъщност това, което се случва е начинът по който всеки от нас ги разбира и ги реализира в творчеството си”. А един друг ученик, вече от различна възраст, вече и преподавател, доц. Цветослав Христов – Цупи добави, че при Емил лошото е, че няма лошо. И разказа как е попаднал като ученик при професора и как той го е върнал към изкуството, след като се отдал повече на правене пари преди години. „Това, което казаха и младите колеги, Елена го каза перфектно и го дефинира, това е изключително важно. Красиво бих го нарекъл, като преживяване. За мен следването мина на един дъх, макар че аз тогава си спомням, че за мен най-голямото щастие беше да изкарам три смени в Академията – първа, втора и нощна. За мен това бяха красивите моменти. И сутринта да можех да го посрещна вече пред статива с открит проблем. И естествено той да ми каже онези думи, които очаквах – да ме бутне с няколко сантиметра по-нататък от мястото, където съм – визуално, духовно, като преживяване. Емил каза така – и запомни,

правиш работи, колкото можеш да носиш.

Тази реплика негова, съвет, до ден - днешен я ползвам. Камъчетата, които намираш на пътя можеш да изградиш без кран и така нататък. Емиле, благодаря ти”, призна Цветослав Христов. А Емил Попов с усмивка отговори: „Изведнъж моята човешка суета така започна да пърха неудържимо, че има опасност гравитацията ми да се прекъсне и старата ми глава да се разбие в тавана. Моля за милост. И още едно – това за носенето ми свърши много работа, но то е заимствано от Хораций. Когато учи императорите как се пише поезия. Когато казва – нищо няма да липсва в изкуството ти ако носиш толкова, колкото поемат раменете ти.”

Диан Димов по време на подреждането на изложбата

Според Чавдар Попов благодарение на сво��то сериозно и задълбочено, професионално отношение към работата си и към студентите, Емил Попов е успял да предпази своите ученици, студенти от ранно вманиачване, което е много опасно. „Няма нищо по-смущаващо от това втори – трети курс студенти да се помислят за творци в кавички. Аз поначало не обичам тази дума, какви творци сме ние, творецът е един. Ние сме в най-добрия случай съработници някакви. Както и да е. Действително това е умение, според мен - умение да предпазиш младите хора. Доколкото мога да съдя от присъстващите, от изложбата, Емил е успял да съхрани, да запази това сериозно отношение към работата, към професията, което е своеобразен имунитет спрямо подобно вманиачване, защото егото е лош съветник за съжаление, особено пък хипертрофираното его. Мисля, че неговата вътрешна етика на художник, на човек е служила винаги през годините за един много точен ориентир даже дори да не е било формулирано това като програма или вербализирана форма на изказа. Това е етичен момент, но етиката и естетиката са едни до други и вървят ръка за ръка”.

Андрей Даниел /л./ и Станислав Памукчиев /ц./ бяха сред участниците в дискусията

Андрей Даниел обаче го репликира с усмивка за „маниащината”: „Ние сме състуденти. Те бяха маниаци – скулпторите. Те бяха от сутрин до вечер, а може би и през нощта седяха и работеха. А ние ги гледахме и ги сочехме като маниаци.

Полека-лека тази тяхна „маниащина” зарази и други хора.

Полека-лека се оказа, че това е виталната енергия на тази наша вълна, с която ние излязохме от Академията, защото не знам защо се беше получил някакъв ауфтакт преди нас и беше малко празно. И имаха нужда нашите батковци и чичовци от гилдията от нещо, което ��а дойде ново. Бяхме, наистина, посрещнати добре, но тези бяха денонощните маниаци. И именно, защото той /Емил Попов/ е бил маниак знае как да предпазва маниащината у студентите си, иначе не става. Аз се обръщам към нашите млади колеги, защото времената са доста разлагани, аморфозирани. Защо - защото всичко може. Чавдар /Попов/ говори за тази отличителна консервативност на Академията, която се мъчи да запази, да преподаде, да предаде някакви стандарти. Те са много заплашени, колеги, тези стандарти, ужасно са заплашени отвсякъде. Ако имаме възможност по света и да ходим по галериите, виждаме, че тези стандарти са напълно пренебрегнати и ние трудно можем да се усетим къде са пренебрегнати, защо, какво, как. И трябва да имаме ужасно силен, вътрешен компас или не знам какво да кажа, за да се ориентираме, за да знаем за какво става дума. Радвам се, че това място, което се нарича Академия, май преведено значи място за срещи, продължава да изпълнява тази своя функция даже в това разпадащо се време и успява да срещне едни млади хора с едни по-възрастни, и да има полезен обмен в тази работа и да се случи, нещо, което е важно. И може би засега задържа един процес, който неизбежен и за България, наблюдаваме го в целия свят и, от който малко трудно после се излиза. Обикновено от този процес излизат двама-трима. Това е, а иначе, блазня се да си мисля, че с Емил сме едно поколение и може би по някакво време и в някакъв момент сме били впрегнати в една и съща работа. Бил съм му благодарен, че бил такъв, какъвто е и съм имал възможност да му го покажа”, сподели пред всички Андрей Даниел.

Проф. Станислав Памукчиев пък добави:  „Искам да споделя това общо настроение и тази обща радост. Някак си от само себе си нашият разговор тръгна в много дълбоки води с една много щедра полу - усмивка, благодатна. Това не е случайно. Изплъзващият се Емил Попов, къде е Емил Попов, къде е неговият урок, кой е урокът на Емил Попов? Това, което Елена искаше да ни подскаже, че е сърцевината на днешния ни разговор. Емил Попов е в тази наша благодатна разположеност в това пространство. Той не е написал своята програма, не е написал учебник, методически. Под повърхнината на тази вода седи огромна енергия, една притегателна гравитационна сила и там някъде отдолу седи Емил Попов в тази гравитация, в която се лепим всички ние. Много странно стои това всичко – зад многообразието на изложбата почти никъде не може да бъде видян Емил Попов като формални белези, като формалния урок, обаче всички са приобщени към това пространство. Тук изплува майсторът-педагог. Преди да кажа за майстора педагог искам да кажа, че Емил Попов има много по-широка проекция и е

учител на много повече хора, отколкото може да си въобразим.

Преди малко се каза как всички искаме да се прилепим по някакъв начин към това. В момента и мен ме напира. Бил съм студент някъде 1978-79 година, завършил съм стенопис, но вече ходехме по изложби. На Пета национална младежка изложба Емил извади една мъжка и една женска фигура, които бяха толкова различни спрямо целия поток, че жадните за новинка така се налепиха и то не само формална новинка. Някой си вади от себе си най-съкровеното по един необичаен начин и другото, което е конюнктурата веднага го хвана. Там имаше в системата на ОХИ едни журита, водени от Светлин Русев. Самият той се будалкаше, че ако не били живописците в тези журита българската скулптура нямаше да я има в този си вид. /Емо се вмъква – вярно/. Преодоляването на страшно много схоластични предразсъдъци по отношение на скулптурата така, както я разказа Чавдар Попов идва донякъде и от необременеността на живописеца към проблема скулптура и отиване по същество там, където има човеколюбие, дълбочина на преживяването, емоционално. Тук, обаче, трябва да влезе и това, че това беше едно хубаво време на разширяващи се граници и жадните за модерно изкуство бързо се припознаваха във всякакви експерименти с формат.

Проф. Емил Попов и Валентин Господинов - двама скулптори, които имат много общо в своите позиции за изкуството

И четиримата, които са в проекта направиха този свой личностен пробив през формата, през езика на изкуството, през модернизирането на езика в края на 70-те и 80-те години, за което говори Чавдар. Това стои отдолу програмно – любовта, изразът през формата, човеколюбието, добрината, жегата. Самият Емил често в една хитра, привидно самоиронична самооценка

говори за себе като селски професор и че е селянин.

Това е код на дистанция, на позициониране в съвременния свят. Не е необходимо да се пишат научни разработки, учебници за това какво значи да си приобщен към една природна или селска култура. И как се позиционираш, и как седиш срещу света, и как това може да е заразно и да владее душите на толкова много хора, без отгоре да седи норма, диктат върху цялата тази зала. Емил не седи като диктат, седи отдолу като вътрешна температура. Интересно ми е, ако продължим в тази посока, какво е урокът на Емил, къде е урокът на Емил и може ли да ни върши работа. Чавдар Попов определи няколко типа успешни преподаватели, частично съм съгласен. Не приемам, че има средни, неуспели художници, защото са си дали всичко, за да бъдат преподаватели.

За мен слаб художник не може да бъде силен преподавател.

Както казваше Крум Дамянов или си полеви офицер, или си в резерва, или в обоза. Емил Попов е действащ, той е полеви офицер. Това е много важно, защото това го прави пластичен, чувствителен към днешния ден, а не в някакъв учебен материал като методични, технологични препоръки. Не това е урокът на Емил”. А Андрей Даниел продължи: „Говорим за тази свобода като някаква новост, като някаква крачка, която се случва в днешните времена или с някои персони в Академията. Свобода не се дава! Тя се завзема, тя се придобива. Това е едно вътрешно състояние на човека, който е тръгнал да върши тази работа. Няма какво ние като преподаватели да се бием в гърдите, че даваме свобода. Напротив, самият факт, че ние седим там и сме, е несвобода. Работата е, че по някакъв странен начин създаваме някакво условие, в което този, който има вътрешната необходимост да се освободи се освобождава. А какво е това да дадеш свобода, на мен не ми е ясен. Аз лично никога не съм получавал свобода от някого”.

За Мартин Трифонов музиката е част и от неговото усещане за цялостност на изкуството

Разговорът можеше да продължава още дълго, на наближаваше все пак откриването на изложбата. Един от най-талантливите млади ученици Мартин Трифонов, който докато се подреждаше изложбата свиреше и на пиано в галерията сподели, че докато са учили направили сравнение на един тип скулптури с „Go down Moses” /спиричуал/ на Луис Амстронг. „И си представих самата музика като форма. Това е един пример от цялото обучение. За музика си говорихме”, споделя младият скулптор.  А Диан Димов разказа на дискусията за една история със своя учител. Преди това намери общо между скулптора и прасето сред всеобщ смях. Една и съща свиня ражда и червено, и черно прасенце, зависи как е била оплодена. Така е и със скулптора – има в главата си различни идеи и е важно коя ще се оплоди. И тук е ролята на учителя. А за Емил Попов разказа една друга история: „С него сме в селото му /Дрен/, леко сумрачно време и само формуваме восък с професора. Той си го ритушира и виждам на плочките едно кафеникаво восъчно петно и се навеждам да го взема и викам: „Професоре, восъче!”. Той съвсем деликатно се почеса зад ухото и вика: „Абе, Диане, това не е от восъка, това е от кученцето!”. Аз вика��: „Добре, професоре, благодаря!”. Така, макар и недиректно е помагал на много хора, предпазва по този начин и дефинира идеите по негов си начин – създава образ, чувство, интуиция. Много деликатност спрямо ситуацията и професор Попов е от малкото хора, които водят един и същи разговор в много различни времеви диапазони по различни начини. За него няма завършен разговор…”

Валентин Господинов не е само директор на галерията, но и човек, който участва в аранжирането на всяка изложба от начало до край

И още един ученик на Емил Попов, с когото разговаряхме при подреждането на изложбата – скулптора Валентин Господинов, директор на галерия „Владимир Димитров – Майстора” и преподавател в Националната художествена академия. Той не се откъсна от нито един етап на подреждането на изложбата, което си е негова практика та чак до подреждането на осветлението. „За мен подреждането е окончателното прецизиране на художника. Участвам в целия процес. Това ми е кредото – там където се строят нещата и участвам във всички процеси”. А за изложбата казва: „Доволен съм от тази изложба и участието на такъв капацитет като Емил в усвояване на пространство и аранжиране, не мога да не съм доволен”. И добавя за контакта си с него: „Да контактуваш с Емил не е само да се учиш да бъдеш скулптор, но и да се учиш на мъдрост.

Приемам го като духовен баща.

И наистина това е подаване на ръка към следващото поколение, което с нашето поколение не се случи и това е много важно. Специално за него това е основно кредо – той подпомага даденостите на човека, колегата и му дава възможност да се развива. Аз също смятам, че човек няма право да се намесва в божиите работи – това което му е дадено ти го подпомагаш и го подкрепяш, но без да нарушаваш даденостите на човека. Изглежда, че е толерантен, но се получава това, което е решил. Но постига това, което смята за добро. Учил съм се от него в много различни посоки. Първо като ученик към учител, като студент към преподавател, като колега към друг колега, като духовност към друга духовност. Изобщо са много различни посоки, по които много мога да приказвам. И това, което съм се учил е как човек трябва да бъде като педагог. Там работиш с колеги и с авторитет, но не авторитарен”, споделя Валентин Господинов. И една малка скоба – в момента галерия „Владимир Димитров – Майстора” наистина трябва да се види. В нея освен експозицията, за която сега говорим, е и изложбата на проф. Николай Майсторов - миналогодишния носител на Националната награда „Владимир Димитров – Майстора”, както и творбите на самия Майстор. Това е изключително наситена композиция.

Колкото до „Без концепция…” тази изложба не е първата със студенти на Емил Попов и един от участниците в тях Мартин Христов добавя:  „Още като студент за мен за мен по-важен урок бяха тези изложби и тяхното съществуване, отколкото самото моделиране в ателието. Защото в един момент това моделиране трябва да излезе в изложба, да го видят хора. По съвсем друг начин трябва да го мислиш като продукт. Лошото е да се казва продукт, но общо взето е поредният урок от професора. Самите изложби са пореден урок. Както с музиката, самият контакт е някаква култура.

Самото правене на изложбата е някаква култура.

Той влиза в проблемите на студента на негова територия и гледа да развие неговите ресурси. Най-важното е, че е работещ човек и постоянно прави нещо, няма спирка. Има опасност човек да влезе в академията и четири години да ги изкара без много да си дава зор. Но като видиш, че преподавателят ти е човек, който всъщност си движи нещата и постоянно е активен, и участва, това за мен е най-важното”, казва Мартин. И добавя за изложбата: „Това е другото качество, че всеки е различен от участниците. От една работа, която представлява уличен знак, до една съвсем класически изпипана глава – портрет е трудно да се направи, но тук се случиха нещата естествено, според мен”. А ние продължаваме с другите изложби и дискусии. /За целия проект можете да прочетете тук/. И благодарим на всички, които ни подкрепиха – Програма „Култура” на Столична община, Министерството на културата, партньорствата - на Националната галерия, Градската художествена галерия във Варна, галерия „Владимир Димитров – Майстора”, столичните галерии „Арт Алея”, „Стубел”, „София прес” и със спомоществователството на фондация „Процес – Пространство”, Eurostill и Винарска изба „Русе”. ≈

Текст: Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов

Снимки: Стефан Джамбазов