#празнина

[proekt-prosper]

“ Всички грехове са опити за запълване на празнини. ”

- Симон Вейл

[nervous-breakdownn]

Тръгваше си всеки ден, бавно, леко, бих казала дори деликатно. Със всеки изминал ден, ставаше все по тихо. Започнах да чувствам празнина. Не знаех, дали това е редно. Започнах да се питам въпроси, -" да и пиша ли?", -" Как е?", -" Добре ли е ? " ... И започнах да си отговарям сама. А аз Как съм? .... Къде съм?... Какво правя? ... Това ли е любов?... Това ли е всичко ? ... А какво стана с "Обичам те".... Какво стана със ще бъда до теб?... Какво стана със няма да те оставя ! Какво стана ?!... Мамка му... Съжалявам, но боли повече от колкото си мислиш! А аз бях до тук.!

Г.Д.

[keeptolking]

Емоционална празнина не се запълва с материална вещ!

... а точно това правят много хора.

[toxicj13]

Винаги ще има една:

* Свещ, която няма да угасне.

* Сълза, която няма да пресъхне,

* Болка, която няма да отмине,

* Празнина, която няма да се запълни.

* Любов, която не изстива...

Душата има памет, върху която времето не може да сложи ръка.

[vprki]

Ху Ханру: Съвременното изкуство е гласът на нашето време

Първото международно изложение за съвременно изкуство Sofia Art Fair, което се състоя между  3 и 8 октомври 2024 г. в София Тех Парк, се доказа като значимо събитие с висок профил. То си постави амбициозната задача да запълни една огромна празнина в българската художествена сцена. Написа за „въпреки.com” Ния Табакова, изкуствоведка и куратор.

Пазарът на съвременно изкуство в България е до голяма степен слабо развит и подобно изложение, каквото много градове по света култивират като част от стратегията си за брандиране и културен туризъм, обещава да направи връзката между колекционерите и консуматорите на изкуство, от една страна и творците и галериите, от друга. Но което е по-важно, събитието има потенциала да извади България и нейната столица от самоизолацията и да я постави на картата на световния пазар на изкуството. 

Галерия Collect   Истанбул, Турция

Галериите, които взеха участие в изложението, бяха внимателно подбрани от международно жури, за да отговарят на световните стандарти на пазара за съвременно изкуство. Някои от най-значимите галерии в София, Пловдив и Варна бяха представени с изложби на български художници като ��в Тошайн, Калин Серпионов, Мич Брезунек, Искра Благоева, Александър Вълчев, Иво Бистрички и много други, доказвайки, че съвременното българско изкуство е не само авангардно, интелигентно и качествено, но и продаваемо. Особен интерес в изложението представляваха чуждестранните галерии - Collect от Истанбул, Eclipse от Берлин, Karpuchina от Прага, Station Contemporary от Братислава, QGallery от Баку и Artdepot от Инсбрук, която представи впечатляваща творба на Анселм Кифер.

Галерия Eclipse  Берлин

В раздела „Творчески колективи“ бяха изложени автори, които не са представени от конкретна галерия, а секцията ”Изгряващи художници" даде възможност на посетителите да се запознаят с отбрани млади български художници, чиито произведения също можеха да бъдат закупени. Кураторските турове, виртуалната изложба, филмовите прожекции, работилниците и блестящият пърформанс „Връзка“ на Искра Благоева и Боряна Петкова по време на откриването придадоха допълнителна стойност на събитието.

Радослав Механджийски /л/ изкуствовед и куратор и Франц Ийм /д/, изпълнителен директор на международната застрахователна компания Tectus Brokers, членове на журито

Основен фокус беше поставен върху образователната част чрез богата програма от лекции,  изнесени от ключови международни играчи в съвременното изкуство: арт дилъри, галеристи, куратори, директори на музейни институции, творци. Някои от имената, които могат да бъдат споменати, са Лиса Анастос - световен топ 200 колекционер и филантроп, Лор Мартан Пуле - директор на проекта „Опакованата арка“ на Кристо и Жан-Клод и Костас Папакостас – гръцки съвременен художник, базиран в Лондон, д-р Франц Ийм, изпълнителен директор на международната застрахователна компания Tectus Brokers с фокус ценни предмети и изкуство. Дискусиите повдигнаха актуални теми като международния пазар и инвестирането в съвременно изкуство, институционалния мениджмънт и набирането на средства за културни проекти, изкуствения интелект и видеоигрите, както и бъдещето на изложенията за съвременно изкуство в Източна Европа. Лекцията “Съпротива срещу популизма в арт институциите днес” ��а едно от най-разпознаваемите имена в програмата, кураторът Ху Ханру, събуди особен интерес.

Ху Ханру и Радослав Механджийски

Ху Ханру е критик и куратор с богата международна кариера, известен с иновативните си кураторски практики и огромния си принос към съвременното изкуство. Той завършва Централната академия за изящни изкуства (CAFA) в Пекин, където учи история на изкуството и се занимава с живопис, пърформанс, инсталация и архитектурни изследвания. След участието си в организирането на изложбата на гоблени през 1985 г. в Националния музей на изкуствата на Китай (NAMOC), съвместно с българския художник Марин Върбанов, той курира множество значими изложби, сред които "Градове в движение" (1997-1999 г.), Шанхайското биенале (2000 г.) и няколко издания на Венецианското биенале (1999, 2003, 2007 г.). От 2013 г. до 2023 г. е артистичен директор на Националния музей MAXXI в Рим. Ху Ханру си сътрудничи с големи институции по света, като музея Guggenheim, Walker Art Center и Asia Art Archive и работи с множество знаменити артисти като Ай Уейуей, Матю Барни, Пипилоти Рист, Риркрит Тираваня и Томас Хиршхорн. С непринуденото поведение, неочаквано за един утвърден куратор, и приветлива усмивка, Ху Ханру даде обширно и вдъхновяващо интервю за „Въпреки“:

Имате забележителна международна кариера в областта на съвременното изкуство. Какво Ви привлече за първи път в тази област? Можете ли да споделите историята на първия си голям кураторски проект и как той е формирал подхода Ви към бъдещите изложби?

Много ми е трудно да избера само един проект, защото за мен е важен не само мащабът на проекта, но и неговата значимост. Произхождайки от среда, в която има много ъндърграунд, неофициални артисти или артисти, които се опитват да правят по-експериментални творби (предполагам, че и в България трябва да е имало подобен вид движение по време на социалистическия режим), смятам, че принадлежа към поколението, което е израснало с ъдндарграунд културата в Китай. Това, наистина, ме кара да мисля, че смисълът на изкуството в обществото не е просто вид поетично изразяване или подобряване на естетиката на реалността, а е много повече свързано с поставянето на важни въпроси, като например какво означава да бъдеш човек, какво можем да направим с нашето въображение и творчество и какъв вид ценности се опитваме да популяризираме или защитаваме. В този контекст изкуството по някакъв начин става социално ангажирано, особено в конкретния момент, когато свободата е нещо много трудно за придобиване. Тогава става ясно колко много артистът може да допринесе за отварянето на пространство за постигане на повече свобода по отношение на мисленето, по отношение на действието. По-късно, когато се е преместих от Китай в Европа, и заживях на Запад, продължих да наблюдавам трансформацията на обществото, особено след края на Студената война през 1989 г. Това беше повратният момент, в който се включихме в дискусията за мултикултурното общество и глобализацията.

галерия "Структура", София

Всички тези въпроси продължават да бъдат основната за създаване на изкуство. За мен е важно да изразявам, да изваждам проблемите на повърхността. Създаването на израз е тясно свързано с това как се проявяват усилията на художниците при разглеждането на тези въпроси, какви нови форми на изразяване се измислят, създават, експериментират и доколко това може да помогне на всеки да промени гледната си точка за нормалността. Днес говорим за кураторски модели, но в исторически план в началото на 90-те години на ХХ век беше момент, в който наистина се сблъскахме с въпроса как да изобретим нови форми на пространствено ангажиране с изкуството. Представянето на тези нови художествени подходи на един по-подходящ пространствен език. Така че за мен да бъдеш куратор е свързано с това как наблюдаваме трансформиращия се свят, как промените засягат нашето всекидневие и как изразяването като преходен процес може да ни помогне да наложим, да изразим този вид трансформация.

Има много начини да се правят изложби. Бих казал, че съм щастлив да правя и най-малките изложби, например, в началото на 90-те години правехме проекти с моя партньор - моята съпруга, в собствената ни къща, в която имахме малък коридор. В този коридор всеки месец канехме художник да направи интервенция и тогава трябваше да живеем с тези много предизвикателни условия на изложби, като част от нашето всекидневие. Така тези художествени намеси се превърнаха в символ за това как изкуството непрекъснато присъства в нашия живот. Това също е изложба.

галерия "ГрафикАрт", София

Този подход повдигна други по-големи въпроси, като например как урбанизацията и глобализацията трансформират езика на изкуството, по какъв начин изкуството би излязло извън традиционния формат, за да се срещне с други дисциплини, особено с дизайна, архитектурата, пърформанса, киното, музиката. Изложбата "Градове в движение" (1997-1999 г.) беше проект, който се опита да отвори това поле. След това да се включи опитът. В Азия видяхме как процесът на глобализацията, превърнал се наистина в новата основна сила на икономическата и социалната трансформация, генерира различни модели на социално и градско развитие. Въз основа на това се появи предизвикателството да пренесем този контекст в Европа, на Запад, за да ни помогне да преосмислим рамката на институцията и начинът, по който изкуството се възприема от хората, които идват в музеите и същевременно да си зададем въпроса как тези художествени действия могат да променят живота на хората. Накратко, как да използваме опита извън Запада, за да повлияем на следващата стъпка от трансформациите вътре в Запада. Това доведе до поставяне под въпрос не само на модела за градско развитие, но също така и повдигна много други проблеми, като как да се справим с постколониалната реалност, миграцията на хора и култура, как тази реалност започва да влияе върху трансформацията на град като Париж, например, където живея в мо��ента.

На второто биенале в Йоханесбург (1997 г.) реализирах проекта "Хонконг и т.н.", който беше свързан с въпроса за Хонконг в преход. През 1997 г., когато британците предадоха Хонконг на Китай, възникнаха въпроси за това какъв нов градски и социален модел е бил изобретен през тези около 100 години и как това е свързано с историята на деколонизацията в световен мащаб. Този вид действия ми дават възможност за размисъл или тест, предоставят ми друго ниво за започване на нови проекти - различни видове биеналета, триеналета, които повдигат темите за взаимодействието между глобалното влияние и местните реакции.

По време на десетилетието Ви като артистичен директор на MAXXI в Рим как успявахте да създадете изложби, които да намерят отзвук както сред международната публика, така и в местния италиански културен контекст? Как балансирахте тези два аспекта в работата си?

Artdepot,  Инсбрук, Австрия

Прекарах 10 години в музея като артистичен директор и задачата ми беше да създам нов музей, който да може да отговори на въпросите на нашето време. Този музей е на изкуството и архитектурата, а и самият дизайн е дело на Заха Хадид, която си представяше музея като своеобразна връзка между различни градски зони, почти като магистрала. В този специфичен контекст разглеждах срещата, диалога и сътрудничеството между архитектурата и градския живот. За мен това е музей на града. Друг важен момент е, че това е първият национален музей за съвременно изкуство и архитектура в Италия. Музеят MAXXI, всъщност, представляваше нова ситуация за създаването на обществена институция, която повдигна много важни за мен въпроси. Какво означава да си обществена институция? Как във време, когато глобализацията върви ръка за ръка с една всеобхватна приватизация на живота, икономиката, културата, социалния живот, политиката, можем да създадем платформа, в която да се чуват различни социални и културни гласове - местни, глобални, колективни, индивидуални и също така повдига и един много важен проблем на нашето време - кризата на демокрацията. Как можем да създадем музей, който да ни помогне да зададем и разберем по-добре въпросите за ролята на съвременното творчество в нашето общество? Затова реших да създам програма, която да се занимава с този диалог между институцията и външния свят, особено с града.

Little Bird Place, София

От друга страна, се появи и въпросът как да определим културния ангажимент на музея като място, където могат да се изразяват всякакви експериментални идеи. Фактът, че музеят се намира в Италия, в столицата Рим, ми даде възможност да изследвам как той се справя със собствения си културен контекст. Особено интересно за мен беше как ролята на град като Рим, на страна като Италия, на музей като MAXXI може да бъде пример за това по какъв начин преосмисляме Европа. В тази връзка разработих цяла про��рама около взаимодействието между Италия и Средиземноморския регион, като разгледах не само Европа, но и морето. В програмата се обърнахме към художествените сцени от Иран до Турция, от Истанбул до Бейрут и бивша Югославия, а също и Израел, и Палестина. Тази места са важни не само като геополитически региони на глобални преговори и конфликти, но и като едни от най-активните места по отношение на съвременното творчество. Сцената в Истанбул, сцената в Бейрут и дори в бивша Югославия, всички тези художествени сцени са изключително динамични. Тогава срещнах тези художествени ядра с италианската действителност с цел да предизвикам дискусии по въпроса: Какво прави италианската култура днес, наистина, италианска? Какво прави Европа европейска? Всички тези важни въпроси, разбира се, са свързани с движението на хора, информация, идеи и въображение.

Има много неотложни проблеми и предизвикателства на нашето време, като например кризата на политиката, кризата на демокрацията, както казах, икономическите предизвикателства, екологичните предизвикателства и технологиите - те променят разбирането ни за самото човечество и за връзката между Бога и човека, духовността и реалността. Това също е много класически италиански въпрос, имайки предвид, че Рим е католическата столица. Всички тези проблеми и въпроси се събраха в едно и оказаха дълбоко влияние върху това как си представях музея MAXXI.

Иво Бистрички и Александър Вълчев

Преди няколко години, през 2021 г., организирахме изложба, наречена "История за бъдещето“, която отбеляза 10 години от първото десетилетие на MAXXI. В тази изложба нямаше произведения на изкуството, а само изображения. Избрахме около 3000 изображения на творби, които са били показани в музея и ги картографирахме по теми, за да покажем как музеят е израснал в рамките на 10-те години, опитвайки се да се справи с тези проблеми. В крайна сметка е изключително важно да се постави въпросът за създаването на институции в подобен контекст. Разбира се, музеят е и машина, която генерира много енергия, идеи и интервенции, действия в града, в публичното пространство. Разработихме и много проекти за интервенции в града. Това направи самия музей част от органичния живот на мястото.

През кариерата Ви на международен куратор кои са някои от най-значимите предизвикателства, с които сте се сблъсквали и как този опит е оформил подхода Ви към кураторството и работата с различни артисти и публики?

Мисля, че най-голямото предизвикателство е утрешният ден. Изправени сме пред голяма трансформация днес по отношение на културата, по отношение на социалните взаимоотношения, заради влиянието на технологиите, заради невероятната липса на време, на време и пространство. Всичко трябва да бъде произведено незабавно и това е много предизвикателно услови��, в което трябва да преосмислим какво означава създаването на изкуство.

проф. Станислав Памукчиев на Sofia Art Fair

Може би в края на краищата много хора вече нямат нужда от изкуство. Как можеш все още да бъдеш актуален? И мисля, че това е предизвикателство за всички, особено когато си куратор. Важно е да помним, че създаването на изкуство не е просто отражение на това, което се случва, а е начин да предложим критично отражение и критично действие, което да повлияе на начина, по който измерваме това, което правим.

Това предизвикателство идва от факта, че може би първото впечатление, което имате днес, когато гледате новите продукции е, че може би е нещо, което не разбирате съвсем, но все пак е ценно.

Съществува и този проблем, че много хора не се ангажират със съвременното изкуство, особено в България.

Това е нормално, имам предвид, че е навсякъде. Съвременното изкуство, по дефиниция, е нещо авангардно, нещо експериментално. То не би трябвало, не би могло да бъде разбрано от всички.

Но когато си куратор, искаш да привлечеш публиката.

Весела Ножарова и Милена Едвиг в павилиона на галерия DOZA, София

Не, когато си куратор, не просто се опитваш да убедиш хората, че това е добро или че не е добро, а наистина извеждаш това нещо на преден план, за да покажеш, че то съществува и че е важно да се замислиш. Харесва ви, не ви харесва, но това, което е важно, е, че може би трябва просто да го погледнете и да живеете с него. И оттам нататък може да има смисъл за вас, може и да няма. Така че аз не мисля особено, че съвременното изкуство трябва да убеди всички или че трябва да бъде обичано от всички.

С течение на времето, в цялата история, това, което остава значимо в човешкия опит, много често са нещата, които са създадени от малцинства, от много конкретни умове, които не са гласът на всички, но които са конкретният глас на това време. Мисля, че съвременното изкуство има задължението, има призванието да бъде такова, а не просто нещо, което хората обичат.

Работили сте в много културни столици, но как виждате ролята на по-малки страни като България в глобалния контекст на съвременното изкуство? Какъв съвет бихте дали на младите български художници и куратори, които се стремят да получат международно признание?

галерия One, София

Когато се замислите какво представлява България, мисля, че тя е изключително интересна като културен контекст, защото е преживяла такива невероятни исторически условия. От времето преди и по време на Османската империя, след което става част от едно по-голямо европейско влияние и след това по време на и след Студената война. България е била някак си много интензивно място за преживяване на тези преходи и тези исторически промени, които повдигат много големи въпроси в това така наречено малко място. Така че това място вече не е толкова малко.  С течение на времето оттук произлизат и много важни художници.

Като Недко Солаков, Вие сте работили с него?

Да, например Солаков, с него работя от 90-те години на миналия век. Повече от 20 години работя с него в някои от проектите си. Един от последните проекти, които направих в MAXXI, беше с него. Това беше ��еговата ъглова творба. Успях да го убедя да дари творбата за колекцията на музея. Той свърши чудесна работа и като него много други художници имат невероятно чувство за хумор, невероятно остроумни са и имат много интелигентен начин да се справят с дилемата на живота, парадокса, смущението да бъдеш човек, който живее в такива условия и да го превърнат в нещо игриво, иронично, а също така и отварящо съзнанието.

Недко Солаков и Мария Василева /д/ на Sofia Art Fai

Мисля, че поколението на Солаков, както и днешното поколение, например Иван Мудов и други художници, всички те имат тази невероятна способност и въображение да превърнат трудността на живота, срама от това да живееш в междинни ситуации в нещо много по-универсално, много по-проникновено, за да може всеки да се замисли за смисъла на живота. Мисля, че България не е толкова малка и е създала невероятни творци. Вярвам, че младото поколение, разбира се, то не бива да прави същото, но съм сигурен, че ще има потенциала да се занимава с днешните въпроси и да продължи да превръща този, как да кажа, почти безразличен вид съществуване в нещо много, много различно.

През 1985 г. сте работили с българския художник Марин Върбанов по изложбата на гоблени в Пекин. Как това сътрудничество формира гледната Ви точка за международн��я артистичен обмен и какво е най-трайното въздействие на работата на Върбанов върху кураторската Ви практика?

Марин беше невероятен човек за мен. Много, много важна фигура. Той беше като мой учител през 80-те години. Срещата ми с него, а също и семейството му - мадам Сун, Боряна и Феликс, беше изключително основополагаща за мен. Това беше една невероятна история, почти легендарна. Запознах се с него през 1984 г. в един хотел. Това беше единственият международен хотел в центъра на Пекин, наречен "Пекин хотел", който се намира близо до Академията по изкуствата (CAFA). Един ден, когато бях студент, седяхме с няколко състуденти от Академията в бара на хотела и си говорехме за изкуство, обсъждахме съвременното изкуство, авангарда и т.н. Изведнъж няко�� ме заговори отзад: "О, ти от Централната академия за изящни изкуства ли си?", на перфектен китайски, с перфектен пекински акцент. Аз се обърнах. Видях един бял мъж, с посивяла коса, облечен в много красив костюм, който ми говореше. Отвърнах: "Какво?", тогава той отново каза на перфектен китайски език: "Аз също съм от CAFA, но бях там преди вас." И така започна да ми разказва своята история.

Сун Хуай-Куей и Марин Върбанов

Бил студент в Централната академия за изящни изкуства в Пекин през 1953 г., изпратен на културен обмен от България в Китай. Там се запознал с мадам Сун - Сун Хуай-Куей, която станала негова съпруга. Оженили се благодарение на специално разрешение, подписано от китайския министър-председател. Това е първият случай на международен брак в Китай след 1949 г. – било е голяма работа за времето си. Живеели в Пекин, докато се родила дъщеря им Боряна. Мисля, че се върнали в България, може би през 57-58-а година и станал професор там. През 70-те години се преместили в Париж. В началото на 80-те години направили изложба в пространството "Пиер Карден" в Париж заедно с мадам Сун. Те работили заедно като художници в Париж в Сите дез Арт. Пиер Карден искал да започне свой бизнес в Китай, да въведе нова мода там, затова поканил мадам Сун да стане негов представител, така че цялото семейство се върнало в Пекин. Тогава се запознах с него.

Той ми разказа за проекта си да открие работилница с няколко млади художници. По-късно работихме с трима млади художници, които също изработваха гоблени, но тези гоблени вече не бяха традиционни гоблени. Това беше вид скулптура, вид инсталация. Решихме да я наречем "мека скулптура". Първата ни изложба беше през 1985 г. в Националния музей на изкуствата на Китай, а Раушенберг тъкмо имаше изложба в съседство. Така се срещнахме с Раушенберг. Той беше много развълнуван. И след това разработихме още една изложба през следващата година в същата Национална галерия. Това беше и първото ни сътрудничество.

По-късно Марин се премести в Ханджоу, за да основе изследователски институт за мека скулптура и гоблен и там отгледа цяло поколение млади художници, които се занимаваха с инсталационно изкуство. Някои от тях са много влиятелни и днес, като например Лян Шаоджи. През 89-та година се срещахме почти всяка седмица, а понякога и всеки ден и обсъждахме какво да правим. Разработихме някои идеи за института.

Ху Ханру

Същата година той инсталираше едно произведение в Ханджоу и падна. Тогава откриха, че има рак. Беше в болница и след това няколко пъти идваше в Пекин, за да проследи лечението. Беше денят след 4 юни, протестите на площад Тиенанмън. Отидох да го видя в болницата в Пекин. Той вече беше спрял да пуши, заради него всички пушехме, но тогава той каза: "Снощи чух какво се е случило. Мисля, че трябва да изпуша една последна цигара с теб." Скрихме се на балкона на болницата, изпушихме последната цигара и обсъдихме. След това той ме заведе до асансьора и се сбогува с мен. Това беше последният път, когато го видях. Няколко дни по-късно мадам Сун ми се обади, бях в южната част на страната, и ми каза: "Марин не е добре. Можете ли да ми помогнете да намеря този традиционен китайски лек?". Опитаха всички тези неща. Изпратих ѝ лекарството, а след две седмици се върнах в Пекин. Обадих им се вкъщи и тогава именно Боряна вдигна телефона и ми каза, че баща ѝ току-що е починал. Разбира се, бях много, много натъжен. Заедно със семейството и някои от колегите му организирахме всички церемонии.

По-късно написах и няколко текста за работата му. За щастие, през последните 10 години, хората отново започнаха да се интересуват от творчеството му. Имаше голяма изложба в Ханджоу, а след това излезе и публикация. Сега има прекрасна изложба за мадам Сун в M+, в Хонконг. Техни творби се колекционират. Чух, че и Тейт (Tate Modern) също колекционира негови творби. Това е историята на една невероятна фигура, която е от България, но е международна личност и която лично за мен беше изключително важна. Той отвори съзнанието ми не само по отношение на знанията, но и за това, какво е да си творец в обществото. Беше изключително забавен човек, много, много вдъхновяващ.

В днешния бързо променящ се геополитически пейзаж, как според Вас глобалното политическ�� напрежение се отразява на света на културата и изкуството? Каква роля играят изкуството и кураторските практики в отговор на тези глобални промени или дори в тяхното формиране?

Qgallery , Баку, Азърбейджан

Това е голям въпрос. Разбира се, най-очевидно е, че се намираме в този невероятно парадоксален момент. Напълно разбираемо е, че хората защитават някакви ценности, някакви територии, някаква общност, но това, което е важно, е да не става прекалено лесно изкуството да се превръща в един вид инструмент за пропаганда. Много е важно да се използва инструментът или езикът на изкуството като нещо, което може да изрази сложността на ситуацията, а също така да се опитаме да намерим и начини хората да могат да се съберат и да разговарят помежду си, а не просто да казват: аз защитавам това и това.

Второто е, че изкуството също има особено значение по отношение на това да покаже, че е възможно да не се следват основните политически идеи, които днес стават все по-популистки. Изключително важно е да се каже, че изкуството има своя собствена политическа природа, защото то ни помага да мислим за общата потребност на човешкото общество, а не за определен вид интереси. Трябва да имаме много рационална, но междувременно и много въображаема способност да погледнем защо сме тук, защо сме стигнали до тази много трудна ситуация. Въз основа на това можем да обсъждаме въпроса за историята, въпроса за общността, въпроса за икономиката.

Творбата на Анселм Кифер, изложена в павилиона на Artdepot,  Инсбрук, Австрия

Важно е да се погледне на сложността на всичко това. Не става дума просто за отмъщение, а наистина да направим предложение за следващите стъпки, да продължим да мислим за начини за съжителстване с другите, а не да си кажем: "Те убиха дядо ми, трябва да ги убия". Мисля, че е изключително важно да се преосмислят тези отношения чрез езика на изкуството. ≈

Първото международно изложение за съвременно изкуство Sofia Art Fair, реализирано от фондация "София Диша" в партньорство с Art and Culture Today, се състоя между 3 и 8 октомври 2024 г. в София Тех Парк. Проектът е съфинансиран от фондация "Лъчезар Цоцорков", Министерството на културата, с подкрепата на Посолството на Република Франция / Френски институт в България. Изложението е част от Културния календар 2024 на Столична община.

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив на Sofia Art Fair

[navtora]

Мислят си, че духовността може да се представи чрез разни екзотични наименования, ритуали, техники и тем подобни измишльотини, които всъщност са просто една гръмка суетня..

Ми, не. Духовността е осъзнаване на Природните закони, взаимосвързаността на всичко, свързване със собствената душевност, усещане на най-висшето учение - Любовта - като състояние на всеприемаща и всепрегръщаща топлина и акт на безвъзмездно действие, идващо от, и пристигащо към най-дълбокото място на човека - Сърцето.

Духовността е вътрешно пречистване.

Да, можеш да достигнеш до преживявания, които правят и най-малкото нещо повод за радост, да намираш красота на необичайни места, да усетиш нишката, по която вървиш и онези моменти на пълна вяра, че това е Пътят, да се оСвободиш от шума на мислите и просто да Бъдеш..

Но отвъд всичко това често се крият неща като: преодоляване на пластове от димни завеси на съзнанието, страхове, лутане, празнина, самота, отчуждение и страдание.

А успееш ли да се изправиш смело пред Себе си достатъчно пъти и да победиш - е, тогава достигаш до извора на една несломима сила - тази на Духа.

Вярвам, че това Пътуване си заслужава.

[duskokuzovic]

ОВАЈ СВЕТ, НАПРАВЉЕН ОД НАШЕ ЉУБАВИ ПРЕМА ПРАЗНИНИ од Румија

(This World Which is Made of Our Love for Emptiness by Rumi) Похвала празнини која постојање открива. Постојање: ово место направљено од љубави наше према празнини тој! Ипак, некако празнина долази, И ово постојање одлази. Хвалите догађај тај, не прекидајте! Годинама сам извлачио сопствено постојање из празнине те. Онда један налет, један руке замах, И тај посао је готов. Ослобођен…

[moution]

Ще спре ли някога толкова да боли, ще спра ли да гледам името му, снимките му, номера му,съобщенията му. Неща, които така и не изтрих, как да ги залича от себе си, как да премахна всички тези спомени, надежди, как да го махна от сърцето си и мислите си. Има ли някакъв бърз и безболезнен начин затова, защото за в момента времето само минава и болката става все по-голяма. Тази празнина, тази самота, тази обида. Той сега е вкъщи в нашия дом, може би сам , може би с нея, може би си пишат, може би обсъждат бъдещето си, там някъде , а аз , аз стоя и се мъча как да махна цялата тази болка от сърцето си. Стоя и се моля как да спра да плача. Чудя се кога пак отново ще се усмихна, кога пак ще се надявам отново. Задавам си хиляди въпроси и нямам ��тговор на тях. Даже вече не си спомням топлината му, не си спомням целувките му, но той седи там навътре, толкова се е закостил, че не знам с какво да бръкна и да го извадя. Защо за него беше само игра, защо за него е едно нищо, защо не му пука изобщо, а аз не мога да заспя. Сънувам го всяка вечер, всяка свободна секунда, когато заспя той е в сънищата ми. Последният път, когато спах спокойно и непробудно, той беше до мен, беше ми обърнал гръб, но все пак беше до мен. Не се обърна цяла вечер, дори и за секунда .....Казвам си недей, недей да плачеш повече за него, та той дори не се сеща за теб. Толкова бързо ме изтри от живота си, все едно никога не сме споделяли едно легло, еин дом, едни мечти и нищо. Всичко е било толкова нагласено, че е чакал само удобния момент, в който да ми каже върви си. Краят ще дойде ли на тези терзания...

[purple-little-fairy]

Да, изолирам се, не защото не харесвам хората, а защото изтощавам себе си в контакта със света, с шума, с тълпата. Предпочитам да съм сама, отколкото заобиколена от хора, които не вибрират на същите честоти, като мен.

Не, не казвам, че те са по-малко интересни. Нямам такова твърдение по никакъв начин. Просто казвам, че сме различни.

Казвам също, че колкото повече осъзнавам, толкова повече зная коя съм, къде отивам и какво искам и какво изобщо не ми подхожда. Не е нужно да имам компания.

Никога не се чувствам сама, чувствам се чудесно добре и в тишината.

Често спокойствието ми, вътрешният ми мир, ресурсите ми, освобождаването ми, спокойствието ми, аз ги залепям в моя балон ′′дом′′ сама, или навън "насред природата′′ сама отново и отново.

Аз съм избирателен емпат. Емпат, който уважава чувствата си и слуша тялото, ума, и душата си.

Дълбоко обичам хората, изслушвам ги и им помагам... Но след това моето ′′Аз′′ иска почивка.

Така че, ако няколко души се разпознаят, те знаят, че ако прекарваш време с някого, в никакъв случай не е да запълваш празнина, а да го искаш... Наистина!

~ Идън Кара

[webohrid]

Сирингомиелија

Сирингомиелија / Syringomyelia МКБ10: G95.0 Преваленца/распространетост: 1-9/100.000 Сирингомиелија е состојба која се карактеризира со празнина или циста исполнета со течност, позната како сиринкс што се формира во ‘рбетниот мозок. Сирингомиелија е хронична состојба и сиринксот може да се прошири со текот на времето и да го компресира или уништи околното нервно ткиво. Широк спектар на симптоми…

[monicagavrilova]

03.01.23

Тишина. Празнина. Тъмнина.

Понякога дори моята необятна вяра в романтиката и любовта ме разочарова. :)

[proekt-prosper]

“ Дълбокото изцеление настъпва, когато празнината се усети, вместо запълни. ”

- Мат Кан

[moon-piie]

Празнина… Тук съм… дишам… мърдам… показвам признаци на живот, но всъщност съм на километри и блуждая в мрака… Предпочитам да изключа съзнанието си вместо да мисля колко съм самотна и как животът ми се изплъзва и отново започвам да се губя… Предпочитам да се скрия зад хилядите маски, които притежавам, да скрия тъмнината си зад пластове грим и фалшива усмивка…

Предпочитам да ме наричат страхливка отколкото да се боря за себе си… Предпочитам да изчезна пред това да заблестя… Предпочитам същестуването пред живота…

[vprki]

С изкуството си Павел Койчев се изправя смело срещу изтичащото време…

Уникалната роля на Павел Койчев в изкуството у нас е в преодоляването на естетическата дистанция между пластическо и концептуално, така че не намислянето, а талантът му на ваятел дава мащаб на идеите му, с които участва в големите културни дебати на днешния ден и преди всичко в този за рисковете от трансхуманизма. Пише доц. Георги Лозанов, преподавател и философ, автор на монография за скулптора, издание на НДФ „13 века България“, 2016.

Той написа текста си по повод изложбата на Павел Койчев, която се откри на 28 май в Галерия „Ракурси“ и продължава до 15 юни.

И нещо повече: в ръцете на майстор пластическото неочаквано разкрива собствен концептуален потенциал – оказва се способно да „свидетелства“ доколко е заложен изначален смисъл в съществуването. Един от подходите, които Койчев използва за подобно „философстване в материал“, е връщането му към по-ранни пластики, но в променен контекст, организиран на свой ред в нова творба. Има и случаи обаче като настоящата изложба в „Ракурси“, когато той оставя промяната на контекста изцяло на течащото време – има смелостта да се изправи срещу него, за да демонстрира, че то не отнема, а прибавя значения към посланията на изкуството му.

Павел Койчев

Койчев представя 12 работи от три емблематични цикъла от началото на 90-те години – „Наблюдател”, „Вместилища” и „Звън”. Общото в тях е извеждането на формата като „чиста“ пространствена наличност, извън артикулирането ѝ по линията фигуративност-език. И в израз на Витгенщайновата склонност на скулптора да мълчи за онова, за което не може да се говори. Тази форма, свалила белезите на тукашността и оставена сама на себе си, в трите цикъла гледа, приютява и звучи. Гледа те в „Наблюдател“ – изпитателно, защото погледът ѝ принадлежи на отвъдността, на всеобщото, на безкрая, на нищото, което е същност на нещата…

От изложбата

„Вместилища” проявява характерното за скулптурата на Койчев усещане, че не само тя е в пространството, но и то е вътре в нея, сякаш се ражда там и едва после се „прожектира“ навън като обитаема празнина. Но пък това „вътре“ разпалва желанието за завръщане в утробата в психоаналитична аналогия със завръщането в изгубения Рай и най-смайващото е, че Койчев го удовлетворява в по-късни работи като „Обиталището“ или „Градежът“. В тях формата „разтваря врати“ и буквално те приютява. Същото това „вътре“ в „Звън“ прави от нея камбана с присъщата й религиозна размяна на звук между земята и небесата. Но формата-камбана (или чан) не произвежда звука, а го изобразява, явява го в пространството, за да не изчезне, след като заглъхне – „отлято мълчание“ за онова, за което не може да се говори.

Росица Чушева и Павел Койчев в галерия "Ракурси"

Работите на Павел Койчев в „Ракурси“ вече повече от 30 години будят освен естетическо и метафизическо вълнение, което те предизвиква да отнесеш поне една в дома си като застраховка срещу баналността на дните.

Георги Лозанов

В годините имаме шанса да преживяваме творческите изяви на Павел Койчев по неповторим начин, защото той ни е въвеждал в световете си, не само нас, разбира се, с изключителна щедрост. Писали сме не малко в годините за нашите срещи в различните медии, които сме работили. И винаги той е бил Той – Павел Койчев! Дарени сме със светлината и очарованието на мито-поетичния свят на скулптора Павел Койчев, на неговата творческа виталност и артистични прозрения. С всяка негова изложба, с всеки негов монументален проект в открито пр��странство сега ни връхлита, откриваме го като че ли наново в неговото търсене на Смисъла.

Георги Лозанов, Павел Койчев и Любен Генов на откриването на изложбата Homo sapiens, октомври 2023

По повод  предишната му изложба в галерия „Райко Алексиев“ Homo sapiens сподели: „Обезпокоен съм накъде върви човекът. Струва ми се, че се отдалечаваме от волята на това, което ни е създало. Homo sapiens трябва да върви навътре - към себе си, а не навън, където ни влекат Космосът и безкраят, но не това е нашата съдба.“ Преди време през лятото на 2014 година в ателието му в Горна баня  в разговор с него за „въпреки.com” Павел Койчев каза за себе си: „Никога не съм бил в стадото, защото не съм стаден човек, нямам стаден инстинкт, нагон. Бил съм от предучилищна възраст в пансион. Това са осем години в пансион в Банкя. След това пет години гимназия, две години и нещо казарма и пет години Академия и затова не желая никакви лагери. Трябва да не се взимаш прекалено на сериозно и да работиш с удоволствие, въпреки, че моите теми са сериозни. Давам си сметка, че имам представа какво правя или как съм разположен в пространството, но това е,  защото абсолютно всичко правя максимално почтено към мен си, към предмета на заниманието.“ /Целия разговор може да прочетете тук/.

Павел Койчев и неговите творби на яхтеното пристанище в Созопол, септември 2017

При Павел Койчев,наистина, няма спекулации. И дори повечето от своите скулптури и причудливи инсталации прави напълно безкористно и безсребрено. Така бе и с неговите невероятни творби, инсталирани до яхтеното пристанище в Созопол съвместно с фондация „Аполония” като проект на Празниците на изкуствата 2017 година. Много му бе помогнал Владимир Явашев, племенникът на световноизвестния скулптор Кристо – Христо Явашев, който десетки години работи с него и след неговата кончина по проекта на знаменития артист и съпругата му Жан-Клод реализира мечтата му за опаковане на Триумфалната арка в Париж 2021 година. А за самото инсталиране на проекта в Созопол  му е съдействал Росен Иванов – човекът, осъществил плаващите кейове на Кристо. Тогава Павката не знаеше какво ще стане нататък с тези причудливи, цветни, весели инсталации, когато дойдат вълните и бурите…Така останаха красиво и въодушевяващо преживяване за всички, които бяхме тогава в Созопол.

А тази година, когато фестивалът „Празници на изкуствата „Аполония““ в края на лятото ще ни зарадва с юбилейното си 40-о юбилейно издание Павел Койчев ще има изложба в Градската галерия на Созопол. С какво ли ще ни изненада?

Павел Койчев и неговата "Водна паша" в Южния парк, септември 2022

Най-важното за Павел Койчев е свободата и с днешна дата със сигурност би споделил отново за всеки свой проект: „Посланията са много. Но категорично избягвам политическите послания. Аз съм артист, политиките минават, заминават. Това не ме интересува. Ако опра на политика, няма да бъде добре за мен като артист.“ Повод за размисъл, насочен към други…А ние с възторг и обич може да кажем, че съдбата ни дари с шанса да живеем във времето на Павел Койчев.

На 30 май Павел Койчев чества своята 85-а годишнина, а от него струи поривът на младостта, търсеща и неспираща…Честит рожден ден, Павка! ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов (1951-2021)

P.S. на „въпреки.com”: С изложбата на Павел Койчев галерия „Ракурси“ отбеляза своята 20 годишнина. Честитим празника на галеристките Румяна Йонева и Росица Чушева с пожелание за здраве и все така да ни радват като публика с прекрасни изложби.

[unshotfilm]

Преди правех всички онези малки неща. Правех ги за да им показвам, че ги обичам. Съжалявам мила, извини ме, явно вече не съм същия. Сега съм с теб, а ти ги заслужаваш най-много. Просто не ми идва от вътре вече, все изпускам момента в, който мога да ти взема цвете, кутия бонбони или малка плюшена играчка. Заслужаваш ги повече от всички други. Онези малки неща, като мили съобщения сутрин, но за съжаление съм счупен. Не мога вече, празнината е твърде голяма. Съжалявам.

[braune-farbe2-14]

Реалност

Защо все по-често си мисля и даже съм сигурна, че да постъпваш ,,МЪЖКИ” е човешко качество, а не полово определимо. За съжаление много малко хора дори знаят какво е, а какво остава да го прилагат.

Вчера ми се приска масово вече да се разкрещя срещу всички:

- Хайде, бъдете МЪЖЕ!

Няма значение, че половината бяха жени. Нито жените, нито мъжете, биха разбрали как се постъпва мъжки, защото вече всички са просто едни оплакващи се ревлъовци!

Не ми се щади повече никой. . .