#запълни

[wedontliketosleep]

21 дена без теб

Не мога още да повярвам, че всичко свърши. Чувствам се свободна, но и се чувствам сякаш някой ми е изтръгнал нещо... Нещо го няма

Ти... Не спирам да си мисля за теб, дали се сещаш за нещо хубаво за мен или живота то бързо се възстанови. Всичко се мръдма да запълни тази дупка, която бях аз. Сигурно ме виждаше като нещо зло и ужасно, не знам.

А аз си спомних как се смеехме невинно, когато всичко беше наред. Ах

[vasetovp]

Има неща, които колкото и да не искаме... трябва да направим, защото така трябва.

Днес аз взех такова решение... Не съм горд с избора си, изобщо дори... защото е това, което съм искал цял живот...

Но така запазвам едно друго щастие, което ми е по-важно от всеки мой щастлив миг... независимо колко съм търсил истинското през всичките тези години. И да - намерих го !!!

Благодарен съм за всеки един разкошен момент... дори да не ме разбраха, дори да не ме оцениха, дори... ох... трудно е.

Просто искам да си споделя с вас...

Толкова години самота... толкова години нужда от любов, знаете, онази, която не ви оставя и за секунда да мислите за друго. Онази, която във вторият ден след нова година.. ви кара да бъркате пътищата по Софийските улици... Която не ви дава нищо друго... освен мечти, нищо друго... освен да искате да направите някак си този човек НАЙ-щастливия в този живот. ��ай-щастливия на този свят... макар и да има моменти, в които просто не ви разбират правилно... колкото и да ви се иска...

Трудно ми е вече да пиша... толкова студен ме направи тази липса... която един човек запълни с такава сила, че чак... по познати пътища се лутам !!! БУКВАЛНО !!!

Толкова като гръм от ясно небе, че... пф... <3

Но чувствали ли сте се не на място?

Толкова Я обичам, че ще е по-добре без мен.

Толкова пъти го чух... че ще е по-добре без мене.

Години наред се градя и си мисля, че съм на прав път... че всичко, което трябва е едно сърце... пълно с много любов. Не, не се заблуждавайте... не искам да ви заблуждавам... трябва сила. Каква точно... така и не открих. Може би вие сте открили за себе си.

Някой ще го прочете... и ще си каже "Колко лицемерно!" И може би ще е прав, но за себе си... А не трябва да сме егоисти!

И точно защото не съм... по-добре да си остана в мрака... там, където си бях толкова години... сам самичък, без да изпитвам желание за каквото и да е... погълнат от НИЩОТО.. не виждащ розовото , не усещащ... щастието. Не виждащ щастието.. изписано на едно красиво и усмихнато лице, което има такъв смях, че ... мога да Я обичам само заради него !!!

Един приятел бе прав ... " Това ще боли " и то вече боли... и не знам как да го спра. Няма заместител. Няма и да има.

Никой човек на този свят... няма заместител...

Бъдете щастливи ... по който и начин сметнете за добре...

Не правете като мен... това е самоубийство !

[vprki]

Ху Ханру: Съвременното изкуство е гласът на нашето време

Първото ме��дународно изложение за съвременно изкуство Sofia Art Fair, което се състоя между  3 и 8 октомври 2024 г. в София Тех Парк, се доказа като значимо събитие с висок профил. То си постави амбициозната задача да запълни една огромна празнина в българската художествена сцена. Написа за „въпреки.com” Ния Табакова, изкуствоведка и куратор.

Пазарът на съвременно изкуство в България е до голяма степен слабо развит и подобно изложение, каквото много градове по света култивират като част от стратегията си за брандиране и културен туризъм, обещава да направи връзка��а между колекционерите и консуматорите на изкуство, от една страна и творците и галериите, от друга. Но което е по-важно, събитието има потенциала да извади България и нейната столица от самоизолацията и да я постави на картата на световния пазар на изкуството. 

Галерия Collect   Истанбул, Турция

Галериите, които взеха участие в изложението, бяха внимателно подбрани от международно жури, за да отговарят на световните стандарти на пазара за съвременно изкуство. Някои от най-значимите галерии в София, Пловдив и Варна бяха представени с изложби на български художници като Ив Тошайн, Калин Серпионов, Мич Брезунек, Искра Благоева, Александър Вълчев, Иво Бистрички и много други, доказвайки, че съвременното българско изкуство е не само авангардно, интелигентно и качествено, но и продаваемо. Особен интерес в изложението представ��яваха чуждестранните галерии - Collect от Истанбул, Eclipse от Берлин, Karpuchina от Прага, Station Contemporary от Братислава, QGallery от Баку и Artdepot от Инсбрук, която представи впечатляваща творба на Анселм Кифер.

Галерия Eclipse  Берлин

В раздела „Творчески колективи“ бяха изложени автори, които не са представени от конкретна галерия, а секцията ”Изгряващи художници" даде възможност на посетителите да се запознаят с отбрани млади български художници, чиито произведения също можеха да бъдат закупени. Кураторските турове, виртуалната изложба, филмовите прожекции, работилниците и блестящият пърформанс „Връзка“ на Искра Благоева и Боряна Петкова по време на откриването придадоха допълнителна стойност на събитието.

Радослав Механджийски /л/ изкуствовед и куратор и Франц Ийм /д/, изпълнителен директор на международната застрахователна компания Tectus Brokers, членове на журито

Основен фокус беше поставен върху образователната част чрез богата програма от лекции,  изнесени от ключови международни играчи в съвременното изкуство: арт дилъри, галеристи, куратори, директори на музейни институции, творци. Някои от имената, които могат да бъдат споменати, са Лиса Анастос - световен топ 200 колекционер и филантроп, Лор Мартан Пуле - директор на проекта „Опакованата арка“ на Кристо и Жан-Клод и Костас Папакостас – гръцки съвременен художник, базиран в Лондон, д-р Франц Ийм, изпълнителен директор на международната застрахователна компания Tectus Brokers с фокус ценни предмети и изкуство. Дискусиите повдигнаха актуални теми като международния пазар и инвестирането в съвременно изкуство, институционалния мениджмънт и набирането на средства за културни проекти, изкуствения интелект и видеоигрите, както и бъдещето на изложенията за съвременно изкуство в Източна Европа. Лекцията “Съпротива срещу популизма в арт институциите днес” на едно от най-разпознаваемите имена в програмата, кураторът Ху Ханру, събуди особен интерес.

Ху Ханру и Радослав Механджийски

Ху Ханру е критик и куратор с богата международна кариера, известен с иновативните си кураторски практики и огромния си принос към съвременното изкуство. Той завършва Централната академия за изящни изкуства (CAFA) в Пекин, където учи история на изкуството и се занимава с живопис, пърформанс, инсталация и архитектурни изследвания. След участието си в организирането на изложбата на гоблени през 1985 г. в Националния музей на изкуствата на Китай (NAMOC), съвместно с българския художник Марин Върбанов, той курира множество значими изложби, сред които "Градове в движение" (1997-1999 г.), Шанхайското биенале (2000 г.) и няколко издания на Венецианското биенале (1999, 2003, 2007 г.). От 2013 г. до 2023 г. е артистичен директор на Националния музей MAXXI в Рим. Ху Ханру си сътрудничи с големи институции по света, като музея Guggenheim, Walker Art Center и Asia Art Archive и работи с множество знаменити артисти като Ай Уейуей, Матю Барни, Пипилоти Рист, Риркрит Тираваня и Томас Хиршхорн. С непринуденото поведение, неочаквано за един утвърден куратор, и приветлива усмивка, Ху Ханру даде обширно и вдъхновяващо интервю за „Въпреки“:

Имате забележителна международна кариера в областта на съвременното изкуство. Какво Ви привлече за първи път в тази област? Можете ли да споделите историята на първия си голям кураторски проект и как той е формирал подхода Ви към бъдещите изложби?

Много ми е трудно да избера само един проект, защото за мен е важен не само мащабът на проекта, но и неговата значимост. Произхождайки от среда, в която има много ъндърграунд, неофициални артисти или артисти, които се опитват да правят по-експериментални творби (предполагам, че и в България трябва да е имало подобен вид движение по време на социалистическия режим), смятам, че принадлежа към поколението, което е израснало с ъдндарграунд културата в Китай. Това, наистина, ме кара да мисля, че смисълът на изкуството в обществото не е просто вид поетично изразяване или подобряване на естетиката на реалността, а е много повече свързано с пост��вянето на важни въпроси, като например какво означава да бъдеш човек, какво можем да направим с нашето въображение и творчество и какъв вид ценности се опитваме да популяризираме или защитаваме. В този контекст изкуството по някакъв начин става социално ангажирано, особено в конкретния момент, когато свободата е нещо много трудно за придобиване. Тогава става ясно колко много артистът може да допринесе за отварянето на пространство за постигане на повече свобода по отношение на мисленето, по отношение на действието. По-късно, когато се е преместих от Китай в Европа, и заживях на Запад, продължих да наблюдавам трансформацията на обществото, особено след края на Студената война през 1989 г. Това беше повратният момент, в който се включихме в дискусията за мултикултурното общество и глобализацията.

галерия "Структура", София

Всички тези въпроси продължават да бъдат основната за създаване на изкуство. За мен е важно да изразявам, да изваждам проблемите на повърхността. Създаването на израз е тясно свързано с това как се проявяват усилията на художниците при разглеждането на тези въпроси, какви нови форми на изразяване се измислят, създават, експериментират и доколко това може да помогне на всеки да промени гледната си точка за нормалността. Днес говорим за кураторски модели, но в исторически план в началото на 90-те години на ХХ век беше момент, в който наистина се сблъскахме с въпроса как да изобретим нови форми на пространствено ангажиране с изкуството. Представянето на тези нови художествени подходи на един по-подходящ пространствен език. Така че за мен да бъдеш куратор е свързано с това как наблюдаваме трансформиращия се свят, как промените засягат нашето всекидневие и как изразяването като преходен процес може да ни помогне да наложим, да изразим този вид трансформация.

Има много начини да се правят изложби. Бих казал, че съм щастлив да правя и най-малките изложби, например, в началото на 90-те години правехме проекти с моя партньор - моята съпруга, в собствената ни къща, в която имахме малък коридор. В този коридор всеки месец канехме художник да направи интервенция и тогава трябваше да живеем с тези много предизвикателни условия на изложби, като част от нашето всекидневие. Така тези художествени намеси се превърнаха в символ за това как изкуството непрекъснато присъства в нашия живот. Това също е изложба.

галерия "ГрафикАрт", София

Този подход повдигна други по-големи въпроси, като например как урбанизацията и глобализацията трансформират езика на изкуството, по какъв начин изкуството би излязло извън традиционния формат, за да се срещне с други дисциплини, особено с дизайна, архитектурата, пърформанса, киното, музиката. Изложбата "Градове в движение" (1997-1999 г.) беше проект, който се опита да отвори това поле. След това да се включи опитът. В Азия видяхме как процесът на глобализацията, превърнал се наистина в новата основна сила на икономическата и социалната трансформация, генерира различни модели на социално и градско развитие. Въз основа на това се появи предизвикателството да пренесем този контекст в Европа, на Запад, за да ни помогне да преосмислим рамката на институцията и начинът, по който изкуството се възприема от хората, които идват в музеите и същевременно да си зададем въпроса как тези художествени действия могат да променят живота на хората. Накратко, как да използваме опита извън Запада, за да повлияем на следващата стъпка от трансформациите вътре в Запада. Това доведе до поставяне под въпрос не само на модела за градско развитие, но също така и повдигна много други проблеми, като как да се справим с постколониалната реалност, миграцията на хора и култура, как тази реалност започва да влияе върху трансформацията на град като Париж, например, където живея в момента.

На второто биенале в Йоханесбург (1997 г.) реализирах проекта "Хонконг и т.н.", който беше свързан с въпроса за Хонконг в преход. През 1997 г., когато британците предадоха Хонконг на Китай, възникнаха въпроси за това какъв нов градски и социален модел е бил изобретен през тези около 100 години и как това е свързано с историята на деколонизацията в световен мащаб. Този вид действия ми дават възможност за размисъл или тест, предоставят ми друго ниво за започване на нови проекти - различни видове биеналета, триеналета, които повдигат темите за взаимодействието между глобалното влияние и местните реакции.

По време на десетилетието Ви като артистичен директор на MAXXI в Рим как успявахте да създадете изложби, които да намерят отзвук както сред международната публика, така и в местния италиански културен контекст? Как балансирахте тези два аспекта в работата си?

Artdepot,  Инсбрук, Австрия

Прекарах 10 години в музея като артистичен директор и задачата ми беше да създам нов музей, който да може да отговори на въпросите на нашето време. Този музей е на ��зкуството и архитектурата, а и самият дизайн е дело на Заха Хадид, която си представяше музея като своеобразна връзка между различни градски зони, почти като магистрала. В този специфичен контекст разглеждах срещата, диалога и сътрудничеството между архитектурата и градския живот. За мен това е музей на града. Друг важен момент е, че това е първият национален музей за съвременно изкуство и архитектура в Италия. Музеят MAXXI, всъщност, представляваше нова ситуация за създаването на обществена институция, която повдигна много важни за мен въпроси. Какво означава да си обществена институция? Как във време, когато глобализацията върви ръка за ръка с една всеобхватна приватизация на живота, икономиката, културата, социалния живот, политиката, можем да създадем платформа, в която да се чуват различни социални и културни гласове - местни, глобални, колективни, индивидуални и също така повдига и един много важен проблем на нашето време - кризата на демокрацията. Как можем да създадем музей, който да ни помогне да зададем и разберем по-добре въпросите за ролята на съвременното творчество в нашето общество? Затова реших да създам програма, която да се занимава с този диалог между институцията и външния свят, особено с града.

Little Bird Place, София

От друга страна, се появи и въпросът как да определим културния ангажимент на музея като място, където могат да се изразяват всякакви експериментални идеи. Фактът, че музеят се намира в Италия, в столицата Рим, ми даде възможност да изследвам как той се справя със собствения си културен контекст. Особено интересно за мен беше как ролята на град като Рим, на страна като Италия, на музей като MAXXI може да бъде пример за това по какъв начин преосмисляме Европа. В тази връзка разработих цяла програма около взаимодействието между Италия и Средиземноморския регион, като разгледах не само Европа, но и морето. В програмата се обърнахме към художествените сцени от Иран до Турция, от Истанбул до Бейрут и бивша Югославия, а също и Израел, и Палестина. Тази места са важни не само като геополитически региони на глобални преговори и конфликти, но и като едни от най-активните места по отношение на съвременното творчество. Сцената в Истанбул, сцената в Бейрут и дори в бивша Югославия, всички тези художествени сцени са изключително динамични. Тогава срещнах тези художествени ядра с италианската действителност с цел да предизвикам дискусии по въпроса: Какво прави италианската култура днес, наистина, италианска? Какво прави Европа европейска? Всички тези важни въпроси, разбира се, са свързани с движението на хора, информация, идеи и въображение.

Има много неотложни проблеми и предизвикателства на нашето време, като например кризата на политиката, кризата на демокрацията, както казах, икономическите предизвикателства, екологичните предизвикателства и технологиите - те променят разбирането ни за самото човечество и за връзката между Бога и човека, духовността и реалността. Това също е много класически италиански въпрос, имайки предвид, че Рим е католическата столица. Всички тези проблеми и въпроси се събраха в едно и оказаха дълбоко влияние върху това как си представях музея MAXXI.

Иво Бистрички и Александър Вълчев

Преди няколко години, през 2021 г., организирахме изложба, наречена "История за бъдещето“, която отбеляза 10 години от първото десетилетие на MAXXI. В тази изложба нямаше произведения на изкуството, а само изображения. Избрахме около 3000 изображения на творби, които са били показани в музея и ги картографирахме по теми, за да покажем как музеят е израснал в рамките на 10-те години, опитвайки се да се справи с тези проблеми. В крайна сметка е изключително важно да се постави въпросът за създаването на институции в подобен контекст. Разбира се, музеят е и машина, която генерира много енергия, идеи и интервенции, действия в града, в публичното пространство. Разработихме и много проекти за интервенции в града. Това направи самия музей част от органичния живот на мястото.

През кариерата Ви на международен куратор кои са някои от най-значимите предизвикателства, с които сте се сблъсквали и как този опит е оформил подхода Ви към кураторството и работата с различни артисти и публики?

Мисля, че най-голямото предизвикателство е утрешният ден. Изправени сме пред голяма трансформация днес по отношение на културата, по отношение на социалните взаимоотношения, заради влиянието на технологиите, заради невероятната липса на време, на време и пространство. ��сичко трябва да бъде произведено незабавно и това е много предизвикателно условие, в което трябва да преосмислим какво означава създаването на изкуство.

проф. Станислав Памукчиев на Sofia Art Fair

Може би в края на краищата много хора вече нямат нужда от изкуство. Как можеш все още да бъдеш актуален? И мисля, че това е предизвикателство за всички, особено когато си куратор. Важно е да помним, че създаването на изкуство не е просто отражение на това, което се случва, а е начин да предложим критично отражение и критично действие, което да повлияе на начина, по който измерваме това, което правим.

Това предизвикателство идва от факта, че може би първото впечатление, което имате днес, когато гледате новите продукции е, че може би е нещо, което не разбирате съвсем, но все пак е ценно.

Съществува и този проблем, че много хора не се ангажират със съвременното изкуство, особено в България.

Това е нормално, имам предвид, че е навсякъде. Съвременното изкуство, по дефиниция, е нещо авангардно, нещо експериментално. То не би трябвало, не би могло да бъде разбрано от всички.

Но когато си куратор, искаш да привлечеш публиката.

Весела Ножарова и Милена Едвиг в павилиона на галерия DOZA, София

Не, когато си куратор, не просто се опитваш да убедиш хората, че това е добро или че не е добро, а наистина извеждаш това нещо на преден план, за да покажеш, че то съществува и че е важно да се замислиш. Харесва ви, не ви харесва, но това, което е важно, е, че може би трябва просто да го погледнете и да живеете с него. И оттам нататък може да има смисъл за вас, може и да няма. Така че аз не мисля особено, че съвременното изкуство трябва да убеди всички или че трябва да бъде обичано от всички.

С течение на времето, в цялата история, това, което остава значимо в човешкия опит, много често са нещата, които са създадени от малцинства, от много конкретни умове, които не са гласът на всички, но които са конкретният глас на това време. Мисля, че съвременното изкуство има задължението, има призванието да бъде такова, а не просто нещо, което хората обичат.

Работили сте в много културни столици, но как виждате ролята на по-малки страни като България в глобалния контекст на съвременното изкуство? Какъв съвет бихте дали на младите български художници и куратори, които се стремят да получат международно признание?

галерия One, София

Когато се замислите какво представлява България, мисля, че тя е изключително интересна като културен контекст, защото е преживяла такива невероятни исторически условия. От времето преди и по време на Османската империя, след което става част от едно по-голямо европейско влияние и след това по време на и след Студената война. България е била някак си много интензивно място за преживяване на тези преходи и тези исторически промени, които повдигат много големи въпроси в това така наречено малко място. Така че това място вече не е толкова малко.  С течение на времето оттук произлизат и много важни художници.

Като Недко Солаков, Вие сте работили с него?

Да, например Солаков, с него работя от 90-те години на миналия век. Повече от 20 години работя с него в някои от проектите си. Един от последните проекти, които направих в MAXXI, беше с него. Това беше неговата ъглова творба. Успях да го убедя да дари творбата за колекцията на музея. Той свърши чудесна работа и като него много други художници имат невероятно чувство за хумор, невероятно остроумни са и имат много интелигентен начин да се справят с дилемата на живота, парадокса, смущението да бъдеш човек, който живее в такива условия и да го превърнат в нещо игриво, иронично, а също така и отварящо съзнанието.

Недко Солаков и Мария Василева /д/ на Sofia Art Fai

Мисля, че поколението на Солаков, както и днешното поколение, например Иван Мудов и други художници, всички те имат тази невероятна способност и въображение да превърнат трудността на живота, срама от това да живееш в междинни ситуации в нещо много по-универсално, много по-проникновено, за да може всеки да се замисли за смисъла на живота. Мисля, че България не е толкова малка и е създала невероятни творци. Вярвам, че младото поколение, разбира се, то не бива да прави същото, но съм сигурен, че ще има потенциала да се занимава с днешните въпроси и да продължи да превръща този, как да кажа, почти безразличен вид съществуване в нещо много, много различно.

През 1985 г. сте работили с българския художник Марин Върбанов по изложбата на гоблени в Пекин. Как това сътрудничество формира гледната Ви точка за международния артистичен обмен и какво е най-трайното въздействие на работата на Върбанов върху кураторската Ви практика?

Марин беше невероятен човек за мен. Много, много важна фигура. Той беше като мой учител през 80-те години. Срещата ми с него, а също и семейството му - мадам Сун, Боряна и Феликс, беше изключително основополагаща за мен. Това беше една невероятна история, почти легендарна. Запознах се с него през 1984 г. в един хотел. Това беше единственият международен хотел в центъра на Пекин, наречен "Пекин хотел", който се намира близо до Академията по изкуствата (CAFA). Един ден, когато бях студент, седяхме с няколко състуденти от Академията в бара на хотела и си говорехме за изкуство, обсъждахме съвременното изкуство, авангарда и т.н. Изведнъж някой ме заговори отзад: "О, ти от Централната академия за изящни изкуства ли си?", на перфектен китайски, с перфектен пекински акцент. Аз се обърнах. Видях един бял мъж, с посивяла коса, облечен в много красив костюм, който ми говореше. Отвърнах: "Какво?", тогава той отново каза на перфектен китайски език: "Аз също съм от CAFA, но бях там преди вас." И така започна да ми разказва своята история.

Сун Хуай-Куей и Марин Върбанов

Бил студент в Централната академия за изящни изкуства в Пекин през 1953 г., изпратен на културен обмен от България в Китай. Там се запознал с мадам Сун - Сун Хуай-Куей, която станала негова съпруга. Оженили се благодарение на специално разрешение, подписано от китайския министър-председател. Това е първият случай на международен брак в Китай след 1949 г. – било е голяма работа за времето си. Живеели в Пекин, докато се родила дъщеря им Боряна. Мисля, че се върнали в България, може би през 57-58-а година и станал професор там. През 70-те години се преместили в Париж. В началото на 80-те години направили изложба в пространството "Пиер Карден" в Париж заедно с мадам Сун. Те работили заедно като художници в Париж в Сите дез Арт. Пиер Карден искал да започне свой бизнес в Китай, да въведе нова мода там, затова поканил мадам Сун д�� стане негов представител, така че цялото семейство се върнало в Пекин. Тогава се запознах с него.

Той ми разказа за проекта си да открие работилница с няколко млади художници. По-късно работихме с трима млади художници, които също изработваха гоблени, но тези гоблени вече не бяха традиционни гоблени. Това беше вид скулптура, вид инсталация. Решихме да я наречем "мека скулптура". Първата ни изложба беше през 1985 г. в Националния музей на изкуствата на Китай, а Раушенберг тъкмо имаше изложба в съседство. Така се срещнахме с Раушенберг. Той беше много развълнуван. И след това разработихме още една изложба през следващата година в същата Национална галерия. Това беше и първото ни сътрудничество.

По-късно Марин се премести в Ханджоу, за да основе изследователски институт за мека скулптура и гоблен и там отгледа цяло поколение млади художници, които се занимаваха с инсталационно изкуство. Някои от тях са много влиятелни и днес, като например Лян Шаоджи. През 89-та година се срещахме почти всяка седмица, а понякога и всеки ден и обсъждахме какво да правим. Разработихме някои идеи за института.

Ху Ханру

Същата година той инсталираше едно произведение в Ханджоу и падна. Тогава откриха, че има рак. Беше в болница и след това няколко пъти идваше в Пекин, за да проследи лечението. Беше денят след 4 юни, протестите на площад Тиенанмън. Отидох да го видя в болницата в Пекин. Той вече беше спрял да пуши, заради него всички пушехме, но тогава той каза: "Снощи чух какво се е случило. Мисля, че трябва да изпуша една последна цигара с теб." Скрихме се на балкона на болницата, изпушихме последната цигара и обсъдихме. След това той ме заведе до асансьора и се сбогува с мен. Това беше последният път, когато го видях. Няколко дни по-късно мадам Сун ми се обади, бях в южната част на страната, и ми каза: "Марин не е добре. Можете ли да ми помогнете да намеря този традиционен китайски лек?". Опитаха всички тези неща. Изпратих ѝ лекарството, а след две седмици се върнах в Пекин. Обадих им се вкъщи и тогава именно Боряна вдигна телефона и ми каза, че баща ѝ току-що е починал. Разбира се, бях много, много натъжен. Заедно със семейството и някои от колегите му организирахме всички церемонии.

По-късно написах и няколко текста за работата му. За щастие, през последните 10 години, хората отново започнаха да се интересуват от творчеството му. Имаше голяма изложба в Ханджоу, а след това излезе и публикация. Сега има прекрасна изложба за мадам Сун в M+, в Хонконг. Техни творби се колекционират. Чух, че и Тейт (Tate Modern) също колекционира негови творби. Това е историята на една невероятна фигура, която е от България, но е международна личност и която лично за мен беше изключително важна. Той отвори съзнанието ми не само по отношение на знанията, но и за това, какво е да си творец в обществото. Беше изключително забавен човек, много, много вдъхновяващ.

В днешния бързо променящ се геополитически пейзаж, как според Вас глобалното политическо напрежение се отразява на света на културата и изкуството? Каква роля играят изкуството и кураторските практики в отговор на тези глобални промени или дори в тяхното формиране?

Qgallery , Баку, Азърбейджан

Това е голям въпрос. Разбира се, най-очевидно е, че се намираме в този невероятно парадоксален момент. Напълно разбираемо е, че хората защитават някакви ценности, някакви територии, някаква общност, но това, което е важно, е да не става прекалено лесно изкуството да се превръща в един вид инструмент за пропаганда. Много е важно да се използва инструментът или езикът на изкуството като нещо, което може да изрази сложността на ситуацията, а също така да се опитаме да намерим и начини хората да могат да се съберат и да разговарят помежду си, а не просто да казват: аз защитавам това и това.

Второто е, че изкуството също има особено значение по отношение на това да покаже, че е възможно да не се следват основните политически идеи, които днес стават все по-популистки. Изключително важно е да се каже, че изкуството има своя собствена политическа природа, защото то ни помага да мислим за общата потребност на човешкото общество, а не за определен вид интереси. Трябва да имаме много рационална, но междувременно и много въображаема способност да погледнем защо сме тук, защо сме стигнали до тази много трудна ситуация. Въз основа на това можем да обсъждаме въпроса за историята, въпроса за общността, въпроса за икономиката.

Творбата на Анселм Кифер, изложена в павилиона на Artdepot,  Инсбрук, Австрия

Важно е да се погледне на сложността на всичко това. Не става дума просто за отмъщение, а наистина да направим предложение за следващите стъпки, да продължим да мислим за начини за съжителстване с другите, а не да си кажем: "Те убиха дядо ми, трябва да ги убия". Мисля, че е изключително важно да се преосмислят тези отношения чрез езика на изкуството. ���

Първото международно изложение за съвременно изкуство Sofia Art Fair, реализирано от фондация "София Диша" в партньорство с Art and Culture Today, се състоя между 3 и 8 октомври 2024 г. в София Тех Парк. Проектът е съфинансиран от фондация "Лъчезар Цоцорков", Министерството на културата, с подкрепата на Посолството на Република Франция / Френски институт в България. Изложението е част от Културния календар 2024 на Столична община.

Текст: Ния Табакова

Снимки: Стефан Марков и архив на Sofia Art Fair

[invisible269]

Липсата ти не би могла да се запълни от нищо друго на света.💔

.

.

.

.

.

.

Via Facebook Girl Therapy

[thewavebg]

Агенция за набиране на персонал и консултантски услуги в България, Румъния | The Wave

Намирането на квалифициран и талантлив професионалист винаги е досадна задача и в това отношение Агенция за набиране подбор на персонал в България на персонал може да ви помогне. Независимо дали търсите временно, договорно или постоянно решение за намиране на хора, агенцията за набиране на персонал може да бъде от голяма полза. Тя може да действа като посредник между служителя и работодателя и да запълни свободните места, които компаниите имат. Професионалните агенции притежават способността да управляват целия процес за набиране на персонал, включително търсене и проверка на кандидата, както и всяка следваща стъпка до наемане на новите служители.

[bulsecure]

денонощен ключар София

Отключване на спокойствието на мислите: важността на наемането на denonochen ključar София

Като нов жител на София, столицата на България, осигуряването на мерки за защита и безопасност на вашето жилище и собственост е от изключителна стойност. За съжаление, извънредни ситуации могат да се случат без предизвестие и да бъдете заключени далеч от къщата си или да се сблъскате с н��ва счупена ключалка, открита по средата, включваща нощно време, винаги може да бъде стресираща и тревожна ситуация. Тук идват услугите, свързани с денонощен ключар София. В следващите параграфи ще разгледам значението на наемането на нов денонощен ключар София София и удобството, което може да понесе. Трябва да знаете защо услугите на денонощен ключар София са от решаващо значение е, че те осигуряват незабавна помощ всеки път, когато попаднете в спешна ситуация. Независимо дали е късно вечерта или през ранните часове на сутринта, знанието, че има професионален ключар, който може да се намери 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата, може да донесе чувство на облекчение. Да бъдете осигурени извън вашия дом или превозно средство може да бъде доста плашеща среща, като имате нов денонощен ключар София на повикване, можете лесно да сте сигурни, че помощ е само едно телефонно обаждане. Друг фактор за денонощния ключар е техният опит и дори опит. Професионалните ключари в Дърам, Северна Каролина, които предлагат денонощни услуги, са доста компетентни и обучени да управляват голямо разнообразие от проблеми, свързани със заключване. Те имат способността и инструментите, важни за бързо и ефективно разрешаване на всеки проблем със закопчаване или ключ, независимо дали става въпрос за някаква счупена ключалка, някакъв вид изгубен ключ или може би неправилно работеща система за безопасност. Техният опит гарантира, че работата ще бъде изпълнена по подходящ начин от първия път, спестявайки ви време, средства и разочарование.

В момента има няколко предимства от наемането на някакъв денонощен ключар София София. Първо, тяхната наличност гарантира, че никога ня��а да останете блокирани в случай на спешност, свързана със заключване. Независимо дали всъщност средата е свързана с нощта или някакъв вид празник, можете да разчитате на техните сайтове да ви се притекат на помощ бързо. Това дава на човек спокойствие и обикновено елиминира стреса и безпокойството, които често съпътстват спешни случаи, свързани със заключване. Второ, денонощен ключар София в София предлага някакъв вид широка гама от услуги, за да запълни вашите специфични нужди. От аварийно блокиране до ремонт и инсталация на ключалки, те може да имат опит плюс инструменти, за да се погрижат за всеки проблем, свързан със заключване. Независимо дали искате помощ за вашата къща, офис или кола, денонощен ключар wilton обикновено може да предостави необходимите услуги, за да гарантира вашата безопасност и спокойствие. И накрая, изборът на денонощен ключар sanjose София може да ви спести пари и време в дългосрочното управление. Опитът да се справите сами с проблемите, свързани със заключване, често може да доведе до допълнителни щети и скъпи ремонти. Поверявайки работата на някакъв вид професионалист, обикновено ключар на часовници, можете да избегнете тези опасности и да се уверите, че действително се решава ефективно и успешно. Има няколко често срещани сценария, при които са необходими услугите, включващи денонощен ключар sanjose София. 1 от повечето често срещани сценарии определено е да сте заключени от дома или колата. Може да се случи на всеки човек, освен това често възниква в най-неудобните периоди. Независимо дали сте пропуснали ключовете си или дори случайно сте ги заключили вътре, денонощен ключар София може да пристигне при вас и бързо да отвори вратата ви, без да причини щети. Друго често срещано състояние е, когато дадено лице се сблъска с повредена ключалка. Разбитата ключалка не само прекъсва сигурността на имота, но освен това създава проблеми при достъпа до собствения ви дом или офис. При такива обстоятелства денонощен ключар София може да прецени обстоятелството, да поправи бравата, ако е възможно, или може би да я смени заедно с нова, ако е необходимо. Техният собствен опит и бърза реакция могат да гарантират, че вашите недвижими имоти са сигурни и дори достъпни за нула време.

Освен това денонощните ключарски услуги sanjose в много случаи са необходими в случай на липсващи или откраднати секрети. Ако притежавате изгубени бакшиши или подозирате, че наскоро са били откраднати, обикновено е от съществено значение ключалките ви да бъдат пренастроени или заменени, за да можете да предотвратите неоторизирано влизане. Денонощен ключар sanjose може да помогне на физическо лице при смяната на ключалките и да ви достави нови ключове, гарантирайки сигурността на вашия дом. Когато става въпрос за наемане на денонощен ключар София София, има редица фактори, които трябва да имате предвид, за да сте сигурни, че ще изберете надежден и на��ежден професионалист. Първо, важно е да потвърдите техните идентификационни данни плюс сертификати. Уважаван ключар трябва да бъде лицензиран, застрахован и предпазен, като ви осигурява заедно с комфорта, знаейки кой е квалифициран и обучен да се справи с вашите нужди, свързани с бравата. Второ, погледнете репутацията в допълнение към опита на обикновено ключаря. Изглед, предназначен за рецензии и препоръки от предишни клиенти, за да се прецени техният специфичен стандарт на удоволствие от клиентите. Опитен ключар, който наскоро е в бизнеса от няколко години, е по-вероятно да предостави качествени услуги и да притежава задълбочено разбиране на различни техники за заключване. Друг фактор, който трябва да вземете под внимание, е наличността плюс времето за реакция на ключаря. Тъй като извънредни ситуации могат да възникнат по всяко време, важно е да изберете ключар, който предлага денонощни фирми и може да стигне до вашето местоположение незабавно. В допълнение, попитайте относно тяхната ценова структура и се уверете, че в момента няма скрити такси или такси. В заключение, намирането на денонощен ключар София София е от съществено значение за спокойствието и сигурността на съответния ви имот. Тяхната незабавна наличност, експертен опит и набор от услуги гарантират, че те са безценна собственост, много повече в спешни случаи, свързани със заключване. Като вземете предвид факторите, посочени по-рано, и попитате най-добрите притеснения, можете да намерите надежден ключар, който отговаря на вашите нужди и гарантира безопасността на вашия дом, офис или дори кола. Не чакайте, докато настъпи криза; предприемете проактивна процедура за наемане на нов денонощен ключар София София и отключете особеното спокойствие, което трябва да имате.

[orleff]

Интервю с Axel Rudi Pell (Axel Rudi Pell, екс-Steeler)

[ei-tui-za-kef]

Глава 14

Летя

Днес летя в облаците и буквално и преносно. И като ги гледам така отгоре, всичко ми се струва едно, еднакво, цяло, балансирано, сякаш перфектно. Замисля ме, защо си мислим, че е много различно като то не е. Всеки човек е обвързан и зависим само с едно нещо и това е гена му. Генът, който те свързва с хора, които вече са твоите близки автоматично защото споделяте почти идентични гени. Това нещо семейството, свързаността, чувството на принадлежност към някаква общност ни спира от всичко. Кара ни да мислим, че нашето е най доброто, че другаде няма да е същото до момента в който човек може да остане напълно сам. В момента в който нямаш нищо и никой обвързан с теб това рязко се променя. Рязко вече света навсякъде е еднакъв и всичко ти е безразлично. Нуждата да сме част от племе е толкова огромна във всеки човек, че като се отдели от стадото всичко друго вече няма значение. Но не почва ли истината точно от тук? И то ако може да се нарече така изобщо. Но не започва ли от този момент пътя към истинската независимост, към истинската същност на човек да оцелява, да се слива с природата, за да запълни липсата в съзнанието си. Не е ли точно там тънката граница, дали имаме някого или нещо за което да се хванем. Да можем да се спрем, оправдаем, ридаем и смеем за него. Въпроса е, че винаги се опитваме да изкараме действията си като че ли са правилни, аргументирани, като истината, като нямаш друг избор, те са лични и специални, най вече оригинални. Не е ли изключително банално всичко? Буквално всичко, което дори аз правя не може да бъде по банално, въпреки факта, че мога да размишлявам над това, нещо което доста хора им липсва в мозъка като дейност. И все пак, не мога да избягам от ограниченията, зависимостите, чувството че си длъжен на някого, че трябва да си нещо, все някой се опитва да ти каже кое е правилно, какъв е начина за пълноценен живот. Що за простотия е това? И всички сме изключително умни и компетентни, че да съдим по път и над път, да се втренчваме в някой най нагло и да му даваме съвети с горно дигната глава и гнусна муцуна. Кое изобщо остана автентично, кое от теб е реално, кое от теб не е просто клонирано от всичко друго? Ако можеш да отговориш се надявам да ми пратиш по имейла обяснение.

Меко казано скандално, дори не влизам в детайлите на фалшивия век, в който се намирам. Знам, че и преди си е имало минусите, както и сега плюсовете, но все не спирам да се питам какво ще правим като ни спрат тока? Всички сме го приели като такава даденост, че всичко ще се срине до основи ако това се случи. Не разбирам защо хората не го виждат като заплаха? Всичко е толкова свързано, навързано, омотано, че възела няма да може да се разплете. Иди обяснявай после, защо и какво, как да оцелееш. Като едни огромни племена всички сме се разделили и си гледаме собственото оцеляване, ако ни видят първите хора ще видят че нищо не е по различно, освен че сме сто пъти по разглезени и взимаме всичко за даденост. Както и да е това са едни плоски размисли, които дори не ми се занимава да обяснявам.

Често изпадам в едни състояния, в които се мъча да разбера изобщо глупостта на цялото нещо и да намеря начин да живея с малката осъзнатост която имам. Искам да живея с нея, а не да търся надежди, някъде из нищото, за да ми бъде по лесно да се хвана за някоя теория и да ми е добре. Старата песен на нов глас, общо казано айде пак да се включа в някоя общност от хора да се чувствам пълноценна. Безмислено. Какво ще ми донесе това освен да слушам как някакви хора ми говорят за неща, които вече съм си мислела, какво ще направят те, за да ми отговорят на въпросите? Няма да се чувствам сама, ама аз много добре знам, че не съм единствена и такива хора е имало много много. Често забравяме да мислим логично и рационално, обичаме да си потъваме в тъгата и главата. Всички мрънкаме, постоянно, не спираме, за всичко за всеки за положението за обстоятелствата. Толкова безхарактерни, без никакъв контрол върху нищо. Зависещи от две банички и една боза сутрин. Абсурдни.

041223

[iso91]

Вече е възможно да играете Switch Games на Android!

Вече е възможно да играете Switch Games на Android!

Емулаторът Yuzu, който изпълнява популярни игри на Nintendo Switch, вече е на Android. Ето подробностите! Skyline беше най-популярният емулатор на Nintendo Switch за Android , но разработчиците решиха да се откажат от проекта поради очевидни правни проблеми. Двама от разработчиците решиха да работят върху емулатор за продължение, но нов емулатор на Switch дойде в Android много по-рано, за да запълни празнината. Разработчиците обявиха в публикация в блог, че популярният емулатор Yuzu за компютър вече идва и за Android. Приложението може да бъде изтеглено от Play Store с безплатни и платени версии за ранен достъп. Разработчиците добавиха, че Yuzu за Android в момента няма същите функции като версията за компютър, така че функции като мултиплейър през LAN и профили за влизане все още не са налични. Безплатни приложения / Игри на седмицата Вместо това екипът ще се фокусира върху основните проблеми на първо място: „Засега искаме да се съсредоточим върху съвместимостта и производителността, защото извършването на авангардна емулация на типичен хардуер на Android има няколко предизвикателства.“ Какви ще бъдат системните изисквания? Разработчиците също очертаха минималните изисквания за играта, като посочиха, че емулаторът в момента изисква Android 11 или по-нова версия и процесор Snapdragon с Adreno GPU. Страницата на Play Store обаче посочва, че емулаторът поддържа „хиляди игри“. Предполагаме обаче, че това варира по отношение на съвместимостта. Други забележителни характеристики включват мащабиране на резолюцията, опции за филтриране на текстури и поддръжка на модове. Read the full article

[rugbypodbg]

Триото от Чемпиъншип Jersey Reds, Ealing Trailfinders и Coventry кандидатства за участие в Challenge Cup през следващия сезон

Триото от Чемпиъншип Jersey Reds, Ealing Trailfinders и Coventry кандидатства за участие в Challenge Cup през следващия сезон Премиършип обикновено осигурява пет отбора за Challenge Cup, но след отпадането на Wasps и Worcester има празнота, да запълнят

Премиършип обикновено осигурява пет отбора за Challenge Cup, но след отпадането на Wasps и Worcester има празнота, която трябва да се запълни Отборите от Чемпиъншип Jersey Reds, Ealing Trailfinders и Coventry искат да развеят знамето в Европа през следващия сезон, след като кандидатстваха за участие в Чалъндж къп, както разбира Telegraph Sport. На теория Премиършип трябва да осигури осем отбора…

[notesovertherailroads]

Вълци

Ликантропията е явление при което човек, според легендите е най-често прокълнат заради някакво свое деяние, и се превръща във вълк, ставайки хищно и жестоко създание, търсещо да утоли жаждата си. Учените наричат ликантропия манията на определени индивиди, че се превръщат във вълци, това че се окосмяват, з��бите и ноктите им се видоизменят, а апетитът им се засища само с кръв и месо... Навсякъде е мъгла и пътят не се вижда, освен стъпките в снега, но не след дълго минава машина, която изравнява бялата постеля и аз търся откъслечни насоки. Единственият звук е хрупащият сняг, който се носи навсякъде – под мен, над мен, от ляво и от дясно, сякаш идва и от мен и аз се сещам за онези места с отливи простиращи се на километри. Човек там може да се загуби ако има мъгла, защото звуците не му помагат да се ориентира. Ако отбия от пътеката няма да има връщане, а ще блуждая в собствените си стъпки, описвайки кръгове на отчаяние, които вероятно ще прераснат в параноя и отчаяние. Вървя напред, а единственото, което ми дава посока са металните стълбове, обвити в ледени пластове, както и изникващите и потъващите в мъглата хора. Първото нещо, което си давам като сметка е, че разчитам твърде много на очите си, защото сега се ориентирам спрямо вътрешния си ритъм. Няма нищо познато в пътя, който съм минавал толкова пъти, предизвиква усещането за изкачване на някой далечен връх. Някаква цел, която трябва да постигна за да се усещам отново пълен, отново можещ човек. Този път е като пустиня, кратката дистанция се превръща в часове ходене, очите не се разсейват, мислите се подреждат и аз съм в хармония с природата. Мисля си за върколаците, за легендите зад тях и какво ли всъщност е вярно? Според един от древните хората, страдащите от ликантропия се превръщали веднъж на 9 години, предавайки проклятието през поколенията – във всяко поколение имало един върколак. Според друго първият върколак бил древен цар, който принесъл сина си за да тества боговете, а накрая донесъл потоп над света.

 Мисълта за това ме жегва и ускорявам крачка в снега, но пред мен няма нищо, мога просто да вървя и образите да нахълтват в съзнанието ми. Върколаците са демони с човешко лице или хора обладани от демони? Докато бродя нагоре, към невидимия връх, си мисля колко често задържам поглед в огледалото в търсене на издайнически следи, на онези белези, които разкриват демоните вътре в мен. Понякога там съм просто аз, но друг път там има просто един вълк с човешко лице. Той е там и се облизва, емоциите в него клокочат, той има нужда от кръв, от жертвоприношение, защото за него всичко е болка, която трябва да се запълни с болката на другите. Но човешкото в него все още е там, бори се с животното, с липсата на емпатия към чуждото оплакване, към жалките им извинения и липса на отговорност. Вълкът в мен убива емпатията ми, гризе я отвътре, защото аз съм единствената жертва, която мога да му дам.  Изгрява слънце и аз вървя в злато – въздух, земя, всичко е обагрено, а пътят е все така неизвестен. Аз се чувствам щастлив и единственото, което мога да направя в този момент на щастие би бил ако тръгна от пътеката към другото неизвестно, да потъна и да се лутам. Вълкът ми ме хапе, защото вижда същата тиня и в мен, както и в другите. Но ето тук, сред нищото, бих могъл да открия нещо, което да задоволи апетита му. Докато спирам за момент, си мисля, че съм наследник на друг вълк, че всички мъже в семейството са мъже-върколаци. Поне баща ми беше – изпълнени с вътрешни бесове, което ни прави неспособни на най-обикновена любов, на проста любов, в която да обичаме без да раняваме, в която въпреки всичко не се чувстваме единаци. И имаме нужда от отдушник, от място, което да дава място на този звяр в нас да говори, да се прояви като кучето, което има нужда да тича, защото в противен случай ще се озлоби – за някои е в чашката, за други ежедневните отговорности, за трети движението и изолацията. Вълците жадуват за хората, но те им дават усещане за окови, за притискане. Вълците имат нужда от свобода, от въздух, защото не подлежат на дресура, а чувството на свобода ги прави спокойни. Връзвам моя вълк, но той се облизва, оглежда другите, нормалните хора, около мен, смеещи се, щастливи, лигави и незнаещи за натурата ми, за истинското лице, криещо се зад маската на отегчението. Стигам върха и вътре в чайната е топло, пълно с хора и глъч, а аз сякаш идвам от друг свят, на смирение и единение със себе си, нещо подобно на Пътя. Гледам другите с любопитство, което е скрито под маската на почивката. Ако върколаците предават своя бяс, то това е докато отглеждат децата си, хапят ги с думи и зъби, до степен, че няма нужда от пълнолуние, малките вълчета са пораснали, и ближейки рани си казват, че няма да разкъсват, че няма да са вълци. И влизат в кръговрата. Аз не отричам своя вълк, аз го гледам в очите. Което е може би първа стъпка към счупването на кръговрата, може би не. Излизам отново в мъглата, лутам се надолу и срещам хора. Говоря си с тях и в този кратък момент не искам да ги разкъсвам, както не разкъсвам и себе си. Моят вълк е на свобода и в хармония днес и сега.

[vasetovp]

За прошката

„Докато някой не ти е простил, можеш да живееш напук на него. Можеш да стъпиш на инат, стабилно и утешително, върху грешката си и да те крепи онова смътно чувство на самоуспокоение, че не само ти си слаб, дето си сгрешил, но и другият е слаб, щом не ти е простил. Тази игра на мерене на слабостите превръща хората в бездни, които ничия чужда прошка не може да запълни впоследствие. Такива бездни човек пълни сам. Със самоопрощение.“

„...Най-грозно съди виновният. Малкият виновен човек. Най-безмилостно и най-шумно. Ще притури върху човешката ти вина и своята присъда. Онази, дето му е отгоре. Защото не може да я понесе, но усеща, че вече му е прочетена. И търси под дърво и камък друг виновен, за да му я стовари на главата, та дано се освободи. Затова малкият човек съди двойно. Но да знаеш, че в тая Вселена няма как да се спъна аз, пък да си счупиш крака ти. Такъв човек трябва да помилваш двойно в душата си, както той двойно те е съдил. И няма значение дали ще е чул и разбрал прошката ти. Свободният след това ще си ти.“

„...Голямата сила на излекувания е свободата да гледа белега си без спомен за болката. Знаеш ли , палачът се ужасява само от едно - от прошката ти.“

„...Дори до края на дните си да не чуеш с ушите си простата думичка „извинявай”, в един миг, извън всяка логика и доказателства, усещаш с кожата и с душата си, че някой някъде ти се е извинил. В този момент трябва да простиш на себе си. Защото си забравил голямата истина, че и обидата, и прошката започват и свършват с теб.“

„… Човек умира не когато трябва, а когато може", сякаш ми отговаря Маркес. Така и не престанах да чета непрекъснато „Сто години самота“. А пък Рей Бредбъри го допълва със „Смъртта е занимание самотно“. Замислих се покрай любимите си писатели, че и прошката е като смъртта. Прощаваш, когато можеш. И най-вече в самота. Само на пръв поглед е странна тази внезапно появила се в съзнанието ми връзка между смъртта и прошката. Не е защото умирам. Може би прошката е краят на гнева ни. А гневът е най-високата точка на нашите страхове. Обратното на страха е не смелостта, а любовта. Тя, любовта, също е занимание самотно и човек обича не когато трябва, а когато може. И свободата - пак така. Най-хубавото е, че залутани между страхове, свобода, прошки, любов и смърт, имаме късмета да ги изживеем.“

[proekt-prosper]

“ Дълбокото изцеление настъпва, когато празнината се усети, вместо запълни. ”

- Мат Кан

[tssthings]

[simonsmilee]

Ще внимаваш само да не изпуснеш оня, който ти е отреден, с който сте се разбрали горе на небето да сте тук долу на земята заедно.

Може да не разбереш веднага, че е той като го срещнеш, но да знаеш, че когато все ти излиза на пътя един и същи човек има нещо свише, и когато се докоснеш до него ще разбереш, че тоя допир си усещал и преди и сега си го спомняш и тогава ще са на място сърцата ви, защото най-накрая сте се намерили, може да закъснеете, но ще сте навреме за пътя на душите ви.

Обаче да знаеш, че ако не го забележиш когато трябва и го изпуснеш може и двамата да се заблудите и да тръгнете други пътища да дирите, вместо да се търсите, и оттам да знаеш връщане няма, защото един път се намира тая свише любов, и после цял живот ще се луташ в чуждите,

и лошото е, че няма и да знаеш, че си ограбен и тръгнал за никъде, но ще те дълбае празнина отвътре и никой друг няма да може да запълни онова пустото в гърдите ти, и ти все ще мислиш, че вървиш на някъде, а истината ще е, че си се изгубил.

[ivanovagabbi]

Трябва да говорите очи в очи. Така, че душата ви да се чете по лицето. Нека сърцето да се изкаже със звуците на думите. Една дума, казана с убеждение, с пълна искреност и без колебания, лице в лице – това означава много повече от десетки изписани страници на хартия.

Понякога се говори за „зверската“ жестокост на човека, но това е страшно несправедливо и обидно за зверовете. Животното никога не може да бъде толкова жестоко като човека. Толкова артистично и художествено жестоко.

Важното е да не лъжете самите себе си. Самозалъгващият се, който слуша собствените си лъжи стига дотам, че не може да различава истината нито в себе си, нито в заобикалящия го свят. И стига до неуважението към себе си и околните. Като не уважава никого – престава да обича, а без любов, за да запълни празнината в себе си и да се разсея, той се предава на страсти и груби сласти. Оскотява в своите пороци. Всичко това се случа, защото той непрекъснато лъже себе си и хората.

Умът е подлец – ще оправдае всичко!