#дяволско

[slimarka]

“Да бъдеш женен за модната икона в цял свят, не е лесна работа. Но кой обича лесните неща? Предполагам хората без характер? Имало е случаи, в които съм бил депресиран и съм си задавал въпроса, дали съм достоен да бъда неин съпруг и баща на децата ѝ. Тя е изключително способна жена, разполага с бърза мисъл, дяволско търпение и може да създаде от едно камъче - цял замък.

Преди да я срещна, харесвах жени, които ми се подчиняваха, харесваше ми да ги контролирам и да доминирам на тях. Така се чувствах силен и недостижим (поне така си мислих), но в крайна сметка всеки е бил млад и глупав, иначе как ще станеш стар и мъдър? Появата на Виктория в моя живот, ме накара да порасна. Тя ме накара да осъзная, че няма нищо лошо в една връзка жената да е по-умна от теб. Напротив, дава ти сила, самочувствие и увереност. Защото знаеш, че с такава жена, няма как да пропаднеш, няма да го позволи.

Привързах се към нея, защото беше безстрашна, когато трябваше да ми каже истината, не ѝ пукаше как ще го изтълкувам, защото при нея нямаше маски и задкулисни игри. Имаше право, точно и ясно. Понякога си мислих, че не ме обича, защото не е от жените, които правят комплименти. С времето разбрах, че нейните комплименти са в това, че в трудните моменти тя остана до мен. Тогава осъзнах, че действията са по-красноречиви от думите и с много по-голяма стойност. Затова искам да кажа на всички зрители и читатели, които се интересуват от нашия брак: Да, не е лесно да съжителстваш с такава жена, но без нея никога няма да успееш в абсолютно нищо.

Защото умната и силна жена е ореола над мъжката глава, а без ореол - не можеш да се справиш, нито да се издигнеш. Повечето мъже се женят за скучни и кротки жени, но цял живот остават влюбени в онези, които не са успели да завоюват и така се поражда съжалението и товара на нещастния брак, заради вашия страх и липса на смелост, да се бориш за това, което наистина искаш. А, на всички мъже по-света, които се страхуват да обичат такива жени - ще им дам един съвет: Ако искаш да бъдеш успешен мъж и да имаш стабилно семейство, не си пропилявай потенциала с жени, които не могат да нахранят твоя мозък, нито да те насърчат да пожънеш успехи. Умната жена, означава блестящо бъдеще и ползотворен живот, изпълнен с приключения!”

- Дейвид Бекъм

[purple-little-fairy]

Да бъдеш женен за световно известна модна икона, не е лесна работа. Но кой обича лесните неща? Предполагам хората без характер? Имало е случаи, в които съм бил депресиран и съм си задавал въпроса, дали съм достоен да бъда нейн съпруг и баща на децата й. Тя е изключително способна жена, разполага с бърза мисъл, дяволско търпение и може да създаде от едно камъче - цял замък.

Преди да я срещна, харесвах жени, които ми се подчиняваха, харесваше ми да ги контролирам и да доминирам на тях. Така се чувствах силен и недостижим (поне така си мислих) Но в крайна сметка всеки е бил млад и глупав, иначе как ще станеш стар и мъдър? Появата на Виктория в моя живот, ме накара да порасна. Тя ме накара да осъзная, че няма нищо лошо в една връзка жената да е по-умна от теб. Напротив, дава ти сила, самочувствие и увереност. Защото знаеш, че с такава жена, няма как да пропаднеш, няма да го позволи.

Привързах се към нея, защото беше безстрашна, когато трябваше да ми каже истината, не й пукаше как ще го изтълкувам, защото при нея нямаше маски и задкулисни игри. Имаше право, точно и ясно. Понякога си мислих, че не ме обича, защото не е от жените, които правят комплименти. С времето разбрах, че нейните комплименти са в това, че в трудните моменти тя остана до мен. Тогава осъзнах, че действията са по-красноречиви от думите и с много по-голяма стойност. Затова искам да кажа на всички зрители и читатели, които се интересуват от нашия брак: Да, не е лесно да съжителстваш с такава жена, но без нея никога няма да успееш в абсолютно нищо.

Защото умната и силна жена е ореола над мъжката глава, а без ореол - не можеш да се справиш, нито да се издигнеш. Повечето мъже се женят за скучни и кротки жени, но цял живот остават влюбени в онези, които не са успели да завоюват и така се поражда съжалението и товара на нещастния брак, заради вашия страх и липса на смелост, да се бориш за това, което наистина искаш. А, на всички мъже по-света, които се страхуват да обичат такива жени - ще им дам един съвет: Ако искаш да бъдеш успешен мъж и да имаш стабилно семейство, не си пропилявай потенциала с жени, които не могат да нахранят твоя мозък, нито да те насърчат да пожънеш успехи. Умната жена, означава блестящо бъдеще и ползотворен живот, изпълнен с приключения!”щ

~ Дейвид Бекъм

[vprki]

Георги Господинов: Иван Теофилов остава от светлата страна на живота

Две години продължава красивия разказ „За радостта и езика” от картини, преизпълнени с живот. В деня на премиерата в СГХГ на книгата Иван Теофилов навърши 92 години. За нейното създаване разказаха той, Георги Господинов, редакторът Тони Николов и композиторът Кирил Дончев, който изпя песни по текстове на Теофилов от постановките на Леон Даниел „Сизиф и смъртта“ и „На приказки с Карел Чапек“.

Книгата „За радостта и езика”, издадена от Фондация „Комунитас“ е част от проект, който започва преди повече от четири години с идеята да се направи поредица не от литературни анкети, каквито има, а от разговори от хода на времето с хора, които са допринесли наистина много за българската култура. Първата е „Отгласи. Разговори с Цочо Бояджиев“ (с  Атанас Стаматов), 2020. Втората е именно тази с разговорите между двама поети Иван Теофилов и Георги Господинов.

Редакторът на изданието и главен редактор на Портал Култура Тони Николов сподели, че е бил двойно щастлив, когато те са се съгласили с предложението. „Защото веднага си представих как нашето поколение на 60-те, разговоря с поколението на 30-те. И Иван е може би автентичната връзка между тези две поколения, които съществуват във времето, но някак си не се свързват”.

Ще си позволим без редакторска намеса да публикуваме казаното с много вълнение по различен начин от Иван Теофилов и Георги Господинов с убеждението, че не много често звучат такива гласове на мъдрост и обич в родното ни не малко отровено пространство от нелюбов…

„Благодаря на всеки един в залата за вниманието към нашата книга. Живея от години в изолация и сега изведнъж толкова много хора, може да си представите какво е състоянието ми в момента. Благодаря на фондация „Комунитас“, трогнат съм от поканата на Тони Николов за тази книга, на която той стана и редактор. Приятно съм изненадан от прецизното оформление на Надежда Олег Ляхова и сърдечно ѝ благодаря. Благодаря и се извинявам на моите големи деца Маша и Ани, които изтормозих с капризите и болестите си в това почти двегодишно писане. Искам с най-топли, най-човешки думи на признателност да благодаря на добрия човек и приятел, държа да подчертая тази дума, световно известния писател Георги Господинов.“ Каза изключително развалнуван, дори малко смутен, сякаш, от вниманието и на многобройната публика изпълнила голямата зала на СГХГ.

От ляво на дясно: Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

И продължи: „Изненада ме предварителната му подготовка. Запознат е с подробностите от книгата ми, задаваше въпросите присърце и в потока на ситуациите усетих все по-нарастващия му интерес. Навярно по между ни се беше получило нещо като духовно братство и това осезаемо се усеща в книгата. Георги я определи разговор, споделяне и тя е именно такава. Това не значи, че сме се запилели във времето на Пушкин, когато размяната на писма, т.е. и епистолярния роман е бил компаньонска игра, но книгата ни съвсем не е игра, а оптика на въжделенията и преживелиците, проклятието и издръжливостта на едно дяволско дълго битие. Вкъщи имам две анкетни книги на Иван Сарандев за Емилиян Станев и на Христо Гочев за Христо Фотев. И двете книги конкретно се занимават с творчеството на авторите. Аз още от самото начало се заиграх с детството, с облика на махалата, с описание на фамилията ни и неминуемо зазвучаха и съществуващите събития – войната, 9 септември, национализацията, която засегна и семейството ни и върволиц�� театрални и литературни преживелици и пипала, всякакъв сорт митинги и откровен хайдутлук на 30 годишната ни оправия на родната ни демокрация, разказани в многобройно изтръгнатите доби в ранимите пластове на паметта.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Когато бях малък много обичах да правя разни мъчни неща, например къща от кибритени клечки. Този процес беше упорит акт, но едновременно насърчавах, обезкуражавах, пленявах и, ако къщата се получеше, засиявах. Знаех, че си е струвало труда. Оттогава в сърцето си нося костеливо ядро, една загадка, все така неразгадана и все така нападана от неспокойния дух – писането. Благодаря ви!“

От своя страна Георги Господинов не по-малко развалнуван разказа интимно, сякаш като на много близки хора за приятелството за духовната му връзка с Иван Теофилов.

Георги Господинов, снимка: Стефан Марков

„Какво остава след като прочетем тази книжка. Можеш да извървиш един цял живот с разгроми, с възходи, с падения и, когато погледнеш този живот, да не го намразиш, да запазиш, да вървиш от светлата страна на живота. Това Иван Теофилов го може повече от моето поколение. Какво друго? Щедростта на Иван – за няколко поколения в българската поезия, аз не обичам тази дума баща и той не я обича, но той е окуражител. Това е много важно. Окуражител! След първите ми стихотворения и стихосбирки Иван ми се обади, видяхме се в „Литературен вестник“, каза ми няколко хубави думи. За мен това беше много! Така е направил с поетите от предишното поколение - поетите на 80-те. Това е щедрост. Шедрост, която по нашите земи я няма много. Какво друго остава след тази книга? Остава аристократизмът. Винаги съм възприемал Иван Теофилов за висок човек, за много висок човек – буквално и метафорично. И този аристократизъм, също чужд до известна степен на нашите земи, беше много важен за нас.

Младият Иван Теофилов, снимка: архив

Тази идея да се съхраниш, да съхраниш поезията и да съхраниш себе си, да останеш нормален ще видите как минава през цялата книга. Има едни прекрасни истории в книгата, любими мои, които при Иван, освен всичко друго имат много силна самоирония. Само той може да каже, аз съм си извадил негови думи, вкусни щях да кажа, но само Иван може да каже: „Приятно, трудно се обоначих!“ Иван може да каже за „червен чук“, има такъв герой или „тотален дървеняк“ или такъв образ „гаргите се точеха и падаха като влачени черни парцали“ или „литературни аркашки“ или нещо много красиво „бяхме боси“ или „неудържимо възкликнал народ“.

Публиката в СГХГ, снимка: Стефан Марков

Затова кръстихме тази книга „За любовта и езика“. Нарекохме я така, защото Иван остава от светлата страна на живота. Кръстихме я така защото цитираме един любим стих на Иван Теофилов на Уолъс Стивънс „Езикът и радостта бяха нашият господар!“ Това е, което остава след тази книга. Искам да пожелая на Иван да бъде здрав, да бъде все така различен. Това, че беше различен, беше много важно за нас като поколение.  Ще видите в книгата как Иван обича да живее в самотата си, в самотата намира някакъв път към себе си. Иван е имал късмета и ще видите част от тези хора да бъде в кръг с най-прекрасните и светли хора на тези десетилетия. Това са малки острови на съпротива, които съхраняват, които ни държат нормални. Това са художниците. Иван има много убежища.. Когато има погром в театъра, той бяга в поезията, когато в поезията е притиснат, той може да намери убежище в театъра. Малко хора знаят, но Иван е един от първите или неговата пиеса „Крали Марко“, мисля, че е първата българска пиеса, която се представя на най-престижния фестивал в Европа – Единбургския фестивал. Негов преводач е бил Петър Увалиев…

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

На мен любимата ми част от тази книга е детството. Иван може дълга да говори за детството си. За него детството е, както той казва е винаги в съседната стая. Детството е единственото чудо, което е в началото и единственото чудо, което може да ни се случи в живота. Ще видите онзи епизод как чете Виктор Франкъл на една калайдисана тавичка, полагайки я на светлината от луната, докато сирените вият и всички тичат към бомбоубежището.Той не се изправя. И накрая остава това светло достойнство. Достойнство! Последното, което искам да кажа е да благодаря на Иван, че никога не ни разочарова! Страшно важно е това!“ Каза още Георги Господинов. ( на финала на този текст ще публикуваме много кратък откъс от „За радостта и езика” и ще разберете защо именно съм избрала него –б.а)

От ляво на дясно: Руси Чанев, Георги Господинов, Тони Николов и Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

В тази знаменателна вечер на 24 март актьорът Руси Чанев прочете откъси от книгата. Тони Николов уточни, че изборът му не е случаен, тъй като актьорът е направил „прощъпалника” си в Бургаския театър по времето, когато Иван Теофилов е бил драматург там в знаменитото време на „великата четворка“ Леон Даниел, вили Цанков, Юлия Огнянова и Методи Андонов. Оттам, от онези години тръгва и композиторът Кирил Дончев, който заедно със сина си Антони Дончев, на пианото, изпълниха песни по текстове на Иван Теофилов. В СГХГ прозвучаха песни от спектаклите „Сизиф и смъртта” и „На приказки с Карел Чапек”, поставени на сцена преди десетилетия от Леон Даниел.

Кирил Дончев /л/ и Антони Дончев /д/, снимка: Стефан Марков

Припомняме, че преди седем години по повод 85 годишнината на Иван Теофилов бяхме особено щастливи във „въпреки.com” след години мълчание той се съгласи да даде интервю нас, за което много ни помогна дъщеря му Маша. Тогава той каза: „Приятелствал съм с неимоверно много хора… Едни  са ме радвали, други  огорчавали. А някои дори напълно съм забравил. Ами  дълъг живот…”, признава Иван Теофилов, който е роден в Пловдив. „Между най-важните са пловдивските ми приятелства с художниците Христо Стефанов, Йони Левиев, Жоро Слона, Димитър Киров и най-вече дългогодишната ми дружба с Енчо Пиронков и Атанас Згалевски, който почина неотдавна в Ню Йорк. В съприкосновението си с тях се чувствах  от ден на ден все по-уверен и благодарение на това общуване някак неусетно  изградих и  личната си естетика. И веднага след това щастието да стана драматург на първия експериментален театър в Бургас, да бъда свидетел   на изявите на бляскавата четворка режисьори – Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов, да съм  в тяхната среда, да влизам в техния творчески ритъм… А за сбъдването ми в литературата  най-вече дължа на знаменитата сива къща на проф. Тодор Боров до малките пет кьошета в София, където синът му, днешният именит френски писател и учен Цветан Тодоров /1939-2027 разговорът ни с Теофилов бе 2016 – б.а./, тогава едва 23 годишен, ни събираше. И спорехме, и мечтаехме, и дишахме въздуха  в кабинета на професора, с високите, зазидани стени от безбройни лавици  с книги… И най-сетне приятелството с творческата ми самота, която се оказа и най-продължителна…”, споделя Иван Теофилов.

Леон Даниел, рисунка на Андрей Даниел, снимка: Стефан Джамбазов

А за приятелството си с Леон Даниел добавя: „В Бургаския театър станахме приятели с Леон Даниел. Аз бях на 26, а Леон на 30  години, но така се получаваше, че аз действително се чувствах момче, а вероятно поради рано изявения си талант, пък и с поведението си в театъра той неволно бе придобил облик на солиден човек.  Следвал философия и завършил режисура в Ленинград, той беше обременен неимоверно от идеи и намерения, и търсеше непрекъснати поводи да ги сподели или впрегне в работа. Пък и целият му живот беше подчинен на мисълта му! Не рядко думите му течаха като написано слово и оставах с убеждението, че в него просто витаят излишъци от мисловна енергия…Леон беше уникален човек и гениален режисьор.

Може би от онези режисьори, които са раждат на сто години веднъж. Към него чувствах някакво странно, почти магнетично усещане за  близост. Пък и  животът ни следваше навсякъде. Сякаш имахме  належаща нужда един от друг. И не напразно заживяхме като дачници по високите махали на Гинци, изпълвайки затаените звездни вечери с приглушено четене на театрални есета и стихове или съпреживявайки артистичните визии с още незасъхнали бои на Андрей Даниел (1952-2020)…

Иван Теофилов, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Ето и Леоновото откровение за мен, отразено в трети том от съчиненията му: „Иван е в малкия кръг от хората, с които се чувствам най-просто и естествено, с които обичам да имам обща работа, пред когото мога да изразя недоволството от себе си, от него, от целия свят… Той е неизменно това, което е бил - човекът, който е писал стихове за любимите ми спектакли, приятелят, който винаги се обажда, когато съм в беда, съседът ми от село Гинци, авторът на вероятно най-доброто, което направих в младостта си - „Поетът и планината”…”, сподели тогава Иван Теофилов. Целия разговор може да прочетете тук.

И на финала на този текст – обещания откъс от „За радостта и езика”:

Георги Господинов: Веднага ми идва на ум изречението от онзи негов (на Джеръм Дейвид Селинджър – б.а.) прекрасен разказ, „На Есме – с любов и омерзение“, с пожеланието на малката Есме „И да се върнете от войната с непокътнати способности…“. Цяло чудо е, че след всички ужаси на тази война някакви хора са оцелели с непокътнати способности. Ти си в махала с много съседи евреи, какво се случваше с тях?

Георги Господинов и Иван Теофилов в Литературен клуб "Перото", 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Иван  Теофилов: На 8 март 1943 г. ортамезарските евреи бяха вдигнати посред нощ и откарани с оскъден багаж в еврейското училище „Макаби“ в очакване за експулсиране. Пловдивският митрополит Кирил реагира веднага, изпрати протестна телеграма до цар Борис III, кълнейки се, че ще последва еврейските си съграждани, ако нещо с тях се случи… След два дни министърът на вътрешните работи отложи постановлението и евреите се прибраха по домовете си.

Помня като сега тази призрачна вечер. Писъците на Естер и Зелма из дрезгавините под смрачената асма на комшулука ни. Бяхме изскочили вкупом на двора и вкупом крещяхме по полицаите, които влачеха като бохчи към пътната врата двете ни съседки. А баба ми безпомощно кълнеше: „Чумата да ви смете, проклети да сте, хаир да не видите…“.

Иван Теофилов, снимка: Стефан Марков

Оттук нататък на евреите не се позволяваше да излизат от къщите си, освен в определеното време между 10 и 12 часа, колкото да се видят помежду си. Гледката беше неописуемо объркана… развълнувана, нагъчкана тълпа, накичена с жълти, бакелитови звезди, и всеки бърза, провира се из човешките пролуки, търси близките си. Някаква обезумяла хавра от настръхнал говор, примесен с откъслечни викове на шпаньолски, на български, както се случи. Два часа изтормозен калабалък, и накрая само за миг улицата тотално опустяваше…

Беше ми станало навик всеки ден да излизам на улицата. Сядах на тротоара пред аптека „Илиев“ и зяпах със свито сърце тази почти Брьогелова картина. Още първия ден бях зърнал в проехтялата навалица къдравата глава на своя приятел Джеки. Гмурвайки се в тълпата, крещях с изпънати жили: „Джеки… Джеки…“. Той ме чу. Размаха сигнално ръце и с бухналите си къдрици изчезна в небитието на тълпата…

Не помня да съм плакал по-горчиво в живота си, както в тоя паметен ден…

И в грохота на този военизиран кошмар ненадейно зачестиха навиците на самотните ми бягства. Някакво жаждащо увлечение към скривалищата на мечтите ми. И незнайно откъде надошлата възбуда ли, халюцинация ли от настоятелни лирични изблици, с възникналия пиетет към молива и хартиения лист…

И чудото на първото сбъднато стихотворение. И настъплението на следващите ритмични импровизации. Откъсването на първите страници с домашни ученически упражнения в една стара тетрадка от сто листа и изпълването ѝ с инстинктивните ми прояви… ≈

Текст: Зелма Алмалех

Снимки: Стефан Марков и Стефан Джамбазов

P.S.  на „въпреки.com”: Водещата снимка на публикацията е на Стефан Джамбазов от 2016 година, когато Иван Теофилов получи наградата на Литературен клуб „Перото“. Тя е и на корицата на книгата. Същата година поетът получи наградата на София, на Портал Култура, Литературната награда на Софийския университет и на Фондация „Аполония“  Аполон Токсофорос.

Иван Теофилов с поетесата Мирела Иванова при получаването му на Наградата на София, 2016, снимка: Стефан Джамбазов

Беше щастлив. Но и да припомним, че Теофилов отказа да получи орден "Стара планина" 2011 година от президента Георги Първанов с думите: "Получих съобщение по телефона от прeзидентството, че съм награден с орден "Стара планина" – втора степен. Искам да уведомя нашата общественост, че се отказвам от наградата. Проследявайки премеждията на творческия си път в тази държава, имам достатъчно основания за отказа си… Не желая награди от ничия власт. Държа на своята маргиналност. Убеден съм, че съчетанието художник-власт е противоестествено и гибелно за твореца."

[vihhra]

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жънат мойте часове отровни.

*

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

*

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

*

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

*

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

*

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

 - А. Далчев

1927 г.

[elinamilanova]

Хората умират дълго преди да настъпи истинската им смърт.

[nightroses]

Стрелките на отсрещния часовник описват върху своя циферблат дванайсетте кръга на моя ад и жънат мойте часове отровни. И аз лежа на дървения под с коси от леден лепкав пот измокрени, и аз умирам в стаята под покрива тъй близко до с��мия небосвод. А долу преминават автомобили, трамваи като ветрове фучат и смехове и крясъци звучат, и тътнат кръчмите и публичните домове. И за да заглуша във себе си скръбта, понякога аз сядам на прозореца и яростно оттам замервам хората със пръст от старите саксии без цветя. О, аз разбирам: този весел свят със мене и със мойта смърт не свършва; аз съм една ненужна жалка мърша и мога ли да бъда техен брат? Не искам състрадание от хората! Аз имам всичко: моя е смъртта. И аз ще се изплезя на света, обесен върху черния прозорец.

ДЯВОЛСКО (Атанас Далчев)

[who-l-am]

‘’О, аз разбирам: Този весел свят със мене и със мойта смърт не свършва. Аз съм една ненужна жалка мърша.’’

[cvetikitanova]

'Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е смъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.'

('Дяволско' - А. Далчев)

[deepfromme1]

Дявола си пада по мен

Гъделичкаше сетивата ми, начина по-който се чувствах с него. Пренасях се в рая и обратно в ада едновременно, защото знаех колко грешно, но и колко е хубаво е чувството. Той беше, като сладоледа, който не бива да ям когато съм болна. Разсейваше всяка моя малко останала разумна клетка в тялото ми. Не съм си падала по приказките никога, запълвам изли��ното с действия. Излизам и взимам това, което ми е нужно. Този прекрасен грях ( ТОЙ) беше в главата ми от доста време и сега е мой. Ще си греша, колкото ми е кеф, защото колко живота имам по дяволите? Ще съгреша по всеки възможен начин и на всяко възможно място с него. Всичко, което правеше е подредено и хаотично едновременно. Ти си нежен по толкова дяволско влудяващ начин, че можеш да ме подлудиш. Всяко докосване, всяка изречена дума е толкова подредена, все едно като пъзел запълваш всяко местенце.

[myminiworldd]

- За убиване си ти, ама какво да те прави човек?...

-Да ме убие.Още преди сама да си счупя главата.Още преди сама да съживя всич��о умряло в мен.Още преди да повярвам.

Че мога.

Да възкръсна.

От нищото.

От пепелта полепнала по дланите ми.

От изгубеното.

Да се върна от пътя без изход.

Да изляза от тунела, от където влязох.

Дяволско е.Да пребориш дявола.

Ако ще ме убиват бързо и безпаметно да е.

Достатъчно умирания знам.

Достатъчно дълги, мъчителни.

След това ставах ли ангел?!

Не зная..

През целият ни смислен живот умираме по малко, от чуто, видяно, показано,преживяно.Не изживяно.

В празнота,в делник, в празен празник, в празна къща,в нашите си мисли..

Живи ли сме?

Ма колко сме живи ние си знаем..

Иси

[tretiopit]

Не се отказах, но те оставих. Знам колко дяволско звучи това. Сънувам те, но си тръгнах. Не казах дори и сбогом. Не искам. Въпреки че те оставих. Копнея да се срещнем отново. Има хора, които сякаш познаваш от минали животи. За тези връзки времето е абсурдно без значение. Знаеш, че ще се срещнете отново. Днес е невъзможно. Но чакаш и очакваш този ден.

[smpoetry2]

Любимо

Две хубави очи,една топла усмивка.

Дяволско лице,под което се кри�� ангелско сърце.

Две хубави очи,една топла усмивка,ме накараха да горя на минусови температури.

Две хубави очи,една топла усмивка,ме изгарят денем и нощем.

[bulgarianmythology]

Коза

В българската митология козата е нечисто животно, дяволско изчадие. Нерядко самият дявол е изобразяван като козел. В същото време в народните представи са съхранени и следи от Дионисиевите празници, в които козата е неизменен атрибут на този бог, когото Зевс превръща в козел, за да го спаси от гнева на Хера. Изображения върху антични вази представят тракийските вакханки с кози кожи и рога, а нерядко по време на кукерските празници, оцелели и до днес, се появяват зооморфни персонажи с маски на козли

[vasetovp]

- Добре ли си?

Гледаха ме две светещи очи.

Нищо не отговорих, само кимнах.

Увила се в две одеала,

с вълнени чорапи,

в поза охлюв.

Борех се да си отпуша носа

и да внеса в акъла ми предколедно настроение,

а не предколеден грип.

Нали ги знаете настинките.

Като те хванат и си мислиш,

че ще е по-добре да умреш,

отколкото да не можеш да дишаш.

Дишам… не дишам… дишам.

По дяволите. Устата ми пресъхва.

Кога ще свършва тоя ад?

Имам чувството, че съм на Северния полюс

или май там е по-топло.

- Ела да те гушна, трепериш.

-Ще те заразя.

-Нищо.Ще си разменяме вируси.

-Много забавно.

Започва ли да ми става топло или това е от пеперудите?

Посред Коледа ми правят пролет в корема.

От къде се взе т‘ва човече

и как е натъпкал т‘ва грамадно сърце в себе си?!

От два дена съм под надзор, да не би да се превърна във висулка.

Или пък да нямам витамини край мене.

Прави ми чайчета по различни изпитани рецепти

и масажи за стопляне.

Как не трепна, не зная!

При всичките ми извадени на показ

магарии и дяволии - ми бели мандарини

и ме пита искам ли още…

Или аз не съм чак толкова проклета

или той е с дяволско търпение….

И ми мига влюбено.

Усмихва се и ми роши косата.

В момента не приличам на същество от женски пол,

с тия плаващи очи, като шамандури.

И знам, че съм нещо средно

на смачкан и неизстискан парцал,

ама простено ми било, тръшнал ме е грип

и една любов с главни букви!

Само второто не искам да свършва!

- Имаш ли всичко?

- Имам - отговорих.- Щом тебе те имам, всичко си имам!

**Бях ли достатъчно послушна тая година,

че дядо Коледа ми донесе такъв голям подарък

и не го сложи под елхата…

…в сърцето ми го остави.

И там заспа...!

Писано е преди пандемията.

Иси /Isi /

[contra-spem--spero]

Не искам състрадание от хората! Аз имам всичко: моя е смъртта.

"Дяволско", Атанас Далчев

[unexaminedlife]

"— И докога смятате, че ще можем да продължаваме това дяволско отиване и връщане? — попита той.

Флорентино Ариса имаше готов отговор отпреди петдесет и три години, седем месеца и единадесет дни заедно с нощите им.

— Цял живот — отвърна той."

Любов по време на холера

Карантина не ми се струва толкова лоша идея. Или поне един запас.