#далчев

[ethereum-sss]

забравяй бързо

[vprki]

Божидар Кунчев: Въпреки преживяното, Далчев намира живота

„Замисляйки тази книга, посветена на паметта му, исках да поместя в н��я част от написаното за Далчев, за да се открои отново обликът му на изключителен творец, на световен поет, както основателно го нарече един чуждестранен литературовед”. Това пише проф. д-р Божидар Кунчев, съставител на книгата „Чудото на задните дворове – Книга за Атанас Далчев” (изд. „Рива”,2018).

Този текст във „въпреки.com” е от 3 август 2018 година. Публикуваме го отново по повод 120 годишнината от рождението на Атанас Далчев (12 юни 1904-17 януари 1978).

Изданието е прекрасно и като полиграфическо постижение, и като съдържание. Художник е Чавдар Гюзелев, редактор е Борис Христов, а в книгата са включени преводи на Далчев, споделено за Поета и посвещения от известни български творци, както и спомени, и разговори. А Божидар Кунчев пише още: „Изкушението да включа още и още от споделеното за него от страна на литературоведите, поетите и на онези, които са го познавали и обичали и като човек, бяха много. Разбираемо е, че трябваше да се огранича при подбора, но и това, на което се спрях като съставител, изтъква непреходното въздействие и актуалност на този поет, преводач и критик. Благодарен съм на живите и покойните, които присъстват в книгата със словото, анализите и спомените си. Преведената проза в тази книга (критика, есета и фрагменти) е публикувана в периодиката от двайсетте до първата половина на четиридесетте години. Тя е малка част от преводите на Далчев от споменатия период, които Радой Ралин бе издирил и замисляше да ги издаде в отделна книга, но проектът му остана неосъществен. Сега те се печатат за първи път след първоначалната им публикация. Проумял истината за човека с неговите светли и тъмни страни, намерил упование в пространствата на духовното и в онова чудо, възпято в „Задните дворове”, Атанас Далчев дава ориентирите към един живот, в който освен болката има и топлота и мъдрост”.

А на вътрешната страна на корицата са отпечатани част от думите на двама големи български творци – поета Иван Теофилов и писателя и публицист Георги Марков. Иван Теофилов пише: „Познанството си с Атанас Далчев считам за една от най-големите привилегии в живота си. А общуването с него – като най-висш дар.” И Георги Марков: „Нито за момент той не позволи на лепкавия фалш на епохата да проникне в свещеното му лоно. Нито за миг той не се ангажира с идеологическа търговия, с евтини делнични успехи. Той не написа нищо, с което да се възхити, преклони или подмаже на една власт, която беше враг на цялото му артистично кредо.” А ние публикуваме фрагмент от предговора към книгата за Атанас Далчев /1904 – 1978/ от Божидар Кунчев, озаглавен „Трудната благодат на п��ета”:

„Далчев винаги е обичал живота и сякаш за него се отнасят думите на Албер Камю, че „в привързаността на човека към живота има нещо по-силно от всички неприятности на света”. Той изпитва ужасите на живота през едно прокълнато столетие на отчуждението и насилията. Нали заради това бе написал, че „днес от желязо е света” („Човек бе сътворен от кал”). Но той открива „пътя към света“. Четейки „лист по лист“ онази тайнствена „книга на битието  („Кукувица“) , въпреки преживяното, той намира живота. Само че и занапред няма да го напуснат терзанията и тревогите му. Ето го значимото у Далчев, отколешното му знание, че въпреки всичко болката остава. Защото животът е „безсмисленост щастлива  („Задните дворове“) , но и необратимото ни  ч е �� н е н е, изразено с толкова драматизъм в завършека на „Вечер“. А по-късно и със споделеното в стихотворението му „И сърцето най-сетне умира“. Намерил пътя към истинското, към спасяващото го в живота, Далчев ще остане до самия си край и с мисълта за безутешното в човешката участ. Такъв е парадоксът на болката, на тъгата ни, за който Чоран казва, че тъгата „ни привързва към света, колкото и ни откъсва от него“.

С пословичната си скромност той се бе нарекъл „автор на изречения”. Но тези „изречения” са просветленията, до които стигат само творци от неговия ранг. Преди много години Иван Пейчев ми бе споделил, че Ботев и Далчев са двете начала на поезията ни. Далчев бе научил за казаното и написал до един поет от провинцията: „За отношението на Иван Пейчев към поезията ми зная, той го е изповядвал и пред други и аз съм му дълбоко признателен за това. Но винаги съм се питал какво е привличало тоя чист романтик и бохема към един прозаичен човек – е, хайде да не скромничим, – към един човек, влюбен в прозата на живота. Сигурно това, което кара капитаните да мечтаят от време на време за брега”. Многозначителна е тази самохарактеристика. Дълбоко съдържателни са и признанията му, че е „приватен поет” и „метафизик в конкретното”. И в тях е пак истината за него, за облика му като творец и за спецификата на подстъпа му към човека и света.

Сътворил съдбата си, Атанас Далчев живя и твори с онази трудна благодат, споходила малцина в нашата литература… На опелото му в „Свети Седмочисленици” имаше много хора. Изпращахме Поета, заради когото и занапред ще я има опората за всеки, решил да премине през лабиринта на живота си с повече смисъл и достойнство”, написа Божидар Кунчев.

СЪДБА

И ти си бил дете (почти не вярваш),

и ти си имал къдри от злато;

застанал бос, на глас си разговарял

с обувките и детското палто.

Следил си лястовиците, безгрижен

си хвърлял книжни лястовици сам

и си през счупени бутилки виждал

червени хора, сини дървеса.

Къде отиде времето, когато

е крепнела невръстната душа,

играла е със палавия вятър

и е била сетра на вси неща?

Годините растат и те затварят,

и те зазиждат в твойта самота,

врази ти стават старите другари

и опустява медлено света.

1927 г.

ХУДОЖНИКЪТ И ВЯТЪРЪТ

                   на Иван Симеонов

Художникът искаше да нарисува вятъра,

 и рисуваше листа, които излизат лудо от

 пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.

Той искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше как се струи и проблясва тревата

 в ливадата.

Той искаше да нарисува вятъра,

 и рисуваше облаци, пръснати в паническо

бягство по небето.

Художникът искаше да нарисува вятъра,

 и виждаше винаги, че рисува друго.

1977 г.

P.S. на „въпреки.com”: Когато преди почти 11 години със Стефан Джамбазов (1951-2021) решихме да създадем Въпреки, много си говорихме за Атанас Далчев…С днешна дата не мога да кажа защо. А и Стефан го няма, за да ми припомни…А може би заради финала на „Молитва“ (1927):

Научи ме, господи велик,

да живея като всички хора. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов (1951-2021) и архив

[snqg-v-slunchev-den]

Художникът искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше листа, които излизат лудо от

пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.

Той искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше как се струи и проблясва тревата

в ливадата.

Той искаше да нарисува вятъра,

и рисуваше облаци, пръснати в паническо

бягство по небето.

Художникът искаше да нарисува вятъра,

и виждаше винаги, че рисува друго.

Атанас Далчев - ,, Художникът и вятърът” (На Иван Симеонов)

[mihaylovblog]

''Мойто есенно скръбно завръщане подир толкова пролетни дни в безутешната бащина къща с боядисани жълто стени.

Колко много години са минали по неравния тягостен път, дето днес мойте стъпки пустинни като вопли самотно звучат!

Дървесата са сякаш ��злезнали да ме срещнат с прострени ръце; те минават край мене и чезнат с озарено от пурпур сърце.

А през техните клони запречени вехне къщата с жълти стени като някакъв спомен далечен, като спомен от минали дни.''

45 г. от смъртта на Атанас Далчев (1904 – 1978) Снимка: www.impressio.dir.bg

[unexaminedlife]

Атанас Далчев : “Приятно е да бъдеш възмутен: едновременно чувстваш другите виновни и съзнаваш собственото си превъзходство “

[magdalenagigova]

„БНТ Представя“ се завръща с 5-ти сезон и нови 16 истории за личности с вечни имена

„БНТ Представя“ се завръща с 5-ти сезон и нови 16 истории за личности с вечни имена   Новият сезон на поредицата започва с филма „Думите и мълчанието на поета Атанас Далчев“ на 1 февруари по БНТ 1 Портретната документална поредица „БНТ Представя“ слага началото на 5-ти сезон с филма „Думите и мълчанието на поета Атанас Далчев“ на 1 февруари (сряда) по БНТ 1 от 21:00 ч. Атанас Далчев е един от…

[omw-to-eternal-freedom]

- Атанас Далчев.

[contra-spem--spero]

Цинизмът в някои случаи е една форма на срамежливостта.

“Фрагменти”, Атанас Далчев

[letsnotbeperfect]

вечно и свето е само мъртвото, живото живее в грях.

Атанас Далчев “Камък”

[vihhra]

Дяволско

Стрелките на отсрещния часовник

описват върху своя циферблат

дванайсетте кръга на моя ад

и жъ��ат мойте часове отровни.

*

И аз лежа на дървения под

с коси от леден лепкав пот измокрени,

и аз умирам в стаята под покрива

тъй близко до самия небосвод.

*

А долу преминават автомобили,

трамваи като ветрове фучат

и смехове и крясъци звучат,

и тътнат кръчмите и публичните домове.

*

И за да заглуша във себе си скръбта,

понякога аз сядам на прозореца

и яростно оттам замервам хората

със пръст от старите саксии без цветя.

*

О, аз разбирам: този весел свят

със мене и със мойта смърт не свършва;

аз съм една ненужна жалка мърша

и мога ли да бъда техен брат?

*

Не искам състрадание от хората!

Аз имам всичко: моя е ��мъртта.

И аз ще се изплезя на света,

обесен върху черния прозорец.

 - А. Далчев

1927 г.

[noisiaz]

I wasn’t there.

[lilith-insania]

Не се мъчи да измисляш: казвай без страх истината! Хората така са свикнали да лъжат, че никой няма да ти повярва.

Атанас Далчев, “Фрагменти. Мисли и впечатления”

[vprki]

Талантливи автори са номинирани за Националната награда за скулптура

На първи ноември, Деня на Народните будители в градската художествена галерия „Владимир Димитров-Майстора“, Кюстендил, традиционно ще бъде връчена Националната награда за скулптура „Академик Иван Лазаров“. Петимата номинирани за нея са Георги Минчев, Емил Попов, Зиятин Нуриев, Снежана Симеонова и Стефан Лютаков.

В къща-музей „Иван Лазаров“ в София на 24 октомври 2024 бе проведено заседание на журито, което определи петимата номинирани. Хубавото е, че вече се реализира идеята на инициатора проф. Валентин Господинов, директор на Художествената галерия в Кюстендил и преподавател в НХА, Наградата да бъде възобновена 2021, след като връчването ѝ за последен път бе през 1987 година. И журито да заседава именно в Дома на изключителния скулптор Иван Лазаров, което до скоро не бе възможно.

Ивайло Аврамов при получаване на Наградата, 2022

Журито е в състав Ивайло Аврамов, носител на Наградата 2022 (председател), Галина Лардева, Емил Бачийски, Иван Русев, първи носител на високия приз след възобновяването му 2021, Камен Цветков, Кирил Василев, Николай Колязов, Мариана Каракостова (представител на Министерство на културата) и Кристиян Иванчов (представител на Община Кюстендил).

В Деня на народните будители на 1 ноември 2024, от 12 часа ще бъде обявен новият лауреат на годишната Национална награда за скулптура „Иван Лазаров“. Официалната церемония по връчване на наградата ще се проведе в Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил. В същия ден в галерията ще се открие изложба на миналогодишния носител на наградата изключителния Крум Дамянов.

Крум Дамянов и Валентин Господинов при връчване на Наградата, 2023

Иван Лазаров е забележителен автор с огромни заслуги и постижения в скулптурата и с изключително въздействащи произведения. Три пъти е избиран за ректор на Националната художествена академия, дългогодишен преподавател в катедра „Скулптура“ в НХА, академик на БАН и най-вече човек и личност, борил се системата за паметници и въобще за избора на паметници в България в периода преди 1944 година. Той е автор, оставил изключително огромно наследство след себе си, един от най-изявените наши модернисти. На този фон неговото творчество и неговата дейност изпъкват и са много важни и се радвам, че наградата е възстановена и ще бъде отправена към съвременната българска скулптура.

Академик Иван Лазаров (1889-1952) е виден скулптор и художник, роден на 2 октомври 1889 г. в Карлово. Възпитаник на скулптора Жеко Спиридонов, Иван Лазаров специализира в Германия, след което се завръща в България. Той е преподавател по скулптура в Държавната художествена академия (1919-1952) и неин директор (1932-1935; 1937-1939; 1943-1945). Основател и първи директор е на Института за изобразителни изкуства при Българската академия на науките (1948-1952). Сред най-емблематичните творби на акад. Иван Лазаров са “Те победиха”, “На нож”, “Очакващи жени”, “Еснафи”, “Плачещи жени”, “Берон” (бронзов бюст в Борисовата градина в София), паметник на гроба на Димчо Дебелянов (в Копривщица). През 1968 г. къщата и ателието на акад. Иван Лазаров са превърнати в музей.

Припомняме, че за първи път наградата на негово име е връчена през 1973 година. Носители са Димитър Бойков, Любомир Далчев, Величко Минеков, Димитър Димитров. Следващата 1974 година след наградените е Валентин Старчев. В годините са награждавани Галин Малакчиев, Крум Дамянов, Секул Крумов, Борис Гондов и много други. Някои от тях са удостоявани неколкократно. Имало е и колективни награди. Последната 1987 година наградата е връчена на Павел Койчев, който бе номиниран и в първата година след възобновяването ѝ 2021.

Иван Русев при получаване на Наградата, 2021

„Първият носител на новата Национална награда за скулптора „Академик Иван Лазаров“ е скулпторът Иван Русев.“ Обяви тогава председателят на Съюза на българските художници Любен Генов на церемонията пред Художествена галерия „Владимир Димитров – Майстора“ в Кюстендил.Тя се състоя на открито заради противоепидемичните мерки заради Kovid-19.

2022 година Наградата бе връчена на скулптора Ивайло Аврамов, а сред номинираните бяха и  Снежана Симеонова и Стефан Лютаков, които са и сега. А Емил Попов бе номиниран при възобновяването на Наградата 2021.

За повечето от номинираните сме писали неведнъж във „въпреки.com” и може да прочетете тук, тук  и тук.

И петимата номинирани тази година са забележителни творци, за което може да поздравим журито за избора и оценката. Ето и много кратки подробности за тях:

Георги Минчев

Георги Минчев е преподавател, завеждащ катедрата „Скулптура“ във факултета по изобразително изкуство на ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Има множество самостоятелни изложби в страната и участие в колективни експозиции. Но като че ли е повече известен извън България. Негови мащабни пластики има в Япония, Съединените щати, Германия и други страни. Неговата работа „Фрагменти от нещо цяло“ е експонирана в центъра на Ню Йорк пред голям бизнес център, избрана след конкурс, в който участват художници от цял свят.

Снежана Стоименова

Снежана Стоименова тази година беше сред творците, поканени от проф. Галина Лардева, куратор, на Есенните изложби в Пловдив под мотото „Приземяване“. Във въвеждащия си текст тя написа: „В двора на къща „Мексиканско изкуство“ е голямата лейди на българската скулптура Снежана Симеонова. Тя е един от най-прекрасните ни автори, скулптори. Силна и мека, фина и категорична. Много смела и в същото време много женствена. Дворът на Къщата на Мексиканското изкуство е различен с нейните неща.“

Стефан Лютаков

Проф. Станислав Памукчиев в текста си за откриването на току-що приключилата изложба на Стефан Лютаков в галерия „Арте“ написа: „Творческият резултат на Лютаков е резултат на сплитане на личната съдба, с колективния патос на едно поколение скулптори, които имат своето определение в еволюцията на разбирането на вътрешния, иманентно присъщ, формално – пластичен актив на скулптурната форма - път в усвояването и работата с актива на експресията на чисто пластическите идиоми.  Другата особено съществена характеристика на тяхното човешко и творческо съзряване е формирането на чувствителна, болезнена рефлексия към истината – понятие, което бе политически увредено от обещанието за светло историческо бъдеще.

Емил Попов

Когато говорим за това поколение скулптори, някак естествено изброяваме – Емил (Попов), Ангел (Станев), Иван Славов и (Иван) Русев, Зиятин (Нуриев), Лютака и Коста (Костантин Данев), Светла му памет. Поколение с общ родов белег – достойни в дългата културна традиция, с професионален морал и отговорност, всеотдайност и много работа. Общият белег на бягство в свободни територии, неорани и незасети полета на новата, модерна българска пластика. В похода за нова скулптура, те наследиха (Любомир) Далчев, Галин (Малакчиев), Кольо Желязото  (Никола Терзиев), Павката (Койчев), Крум (Дамянов) и Старчето (Валентин Старчев), с техните усилия за изразителна, силна, авторска, пластическа лексика. Наследиха порива за свобода и за истина – помътнели и поругани от идеологически доктрини и клишета.“

Зиятин Нуриев

А ние очакваме кой от тези талантливи скулптори ще държи в ръцете си статуетката, която се  връчва на лауреата, копие на умален модел на изваяна преди повече от осемдесет години от класика на българската скулптура Иван Лазаров фигура на духовника Пимен Зографски. ≈

„въпреки.com”

Снимки: Стефан Марков и архив

[nightroses]

Стрелките на отсрещния часовник описват върху своя циферблат дванайсетте кръга на моя ад и жънат мойте часове отровни. И аз лежа на дървения под с коси от леден лепкав пот измокрени, и аз умирам в стаята под покрива тъй близко до самия небосвод. А долу преминават автомобили, трамваи като ветрове фучат и смехове и крясъци звучат, и тътнат кръчмите и публичните домове. И за да заглуша във себе си скръбта, понякога аз сядам на прозореца и яростно оттам замервам хората със пръст от старите саксии без цветя. О, аз разбирам: този весел свят със мене и със мойта смърт не свършва; аз съм една ненужна жалка мърша и мога ли да бъда техен брат? Не искам състрадание от хората! Аз имам всичко: моя е смъртта. И аз ще се изплезя на света, обесен върху черния прозорец.

ДЯВОЛСКО (Атанас Далчев)

[mihaylovblog]

120 години от рождението на Атанас Далчев (1904 – 1978) Видео: Българска национална телевизия

[designis4lovers]

Честит рожден ден на прекрасната Люба Халева! ХУДОЖНИКЪТ И ВЯТЪРЪТ Атанас Далчев Художникът искаше да нарисува вятъра, и рисуваше листа, които излизат лудо от пожълтялото дърво като искри от разпалван огън.

Той искаше да нарисува вятъра, и рисуваше как се струи и проблясва тревата в ливадата.

Той искаше да нарисува вятъра, и рисуваше облаци, пръснати в паническо бягство по небето. Художникът искаше да нарисува вятъра, и виждаше винаги, че рисува друго.