#драсканици

[localguidebg]

Повече от три години драсканици и снимки отсам и оттам 🗺

[lamoura]

Щото си art, бейби

[nyctophiliacwriter]

Съвременен човек

Способен ли се чувстваш да прескочиш

стените, които сам си построил?

И всички свои слаби места да посочиш,

мислейки, че отдавна си убил

възможността да чувстваш слабост. И безсилност.

Пред друго човешко същество.

Научен бил си на безмилост,

попаднал в "съвременното" общество.

Тук никой няма време за страдания,

защото всеки следва своите мечти.

Така че, ако имаш оправдания,

то по-добре си замълчи.

Чувствата изместени са от пари.

Истината е облечена в лъжи.

Телата се разхождат без души.

"Съвременните" хора сме такива-

изплашени до смърт от близостта.

Всеки своя собствен свят полива,

но не с любов, а с празнота.

А между нас оградите са здрави,

градени с упорство и с труд.

И ако някой някога забрави,

че не може близък да е с друг,

то той грешката веднага ще поправи

и не ще се осмели да мине отсреща.

В този свят е човечността зловеща.

Готов ли си на страшно начинание?

Да счупиш всичко, търсейки човешка топлина и грижа?

Аз правя своето признание:

Кажеш ли "да", аз с радост ще се доближа.

И над стената твоя ще надникна.

Без страх.

Познах.

Стените напразно са непоклатими,

зад тях се крие нещо малко и невзрачно-

човекът с чувства необозрими,

живеещ в общество прозрачно.

м.м.п.

15 декември 2018

[lirlbug]

Не е като да не искам да остана у тях, цяла вечер, да седим до сутринта, да пием "Бял щърк", а на обяд - черен чай с мляко.

Не е като да не искам да просвеся крака от тънкия френски балкон, а тютюневият дим от цигарата му да се носи тихо към изоставената къща.

Не е като да не искам да ме попита за тоналността на есенните листа, за да измислим импровизацията, за да получим удовлетворение.

Не е като да не искам ме (раз)очарова.

[loveisexhausting]

###

В днешно време всеки знае цената на всичко, но не и стойността му, затова не се обвинявайте, ако някой не ви оценява достатъчно. Всички знаем, че най - големите шедьоври в наше време някога са били просто незначителни и неразбираеми драсканици за голямата част от обществото.)

[paradisetears]

# ДЕТСКА ЛЮБОВ

Веднъж подписа тетрадката ми в пети клас. Сложи инициалите си и една небрежна черта под тях.

Ей така, на шега.

Ей така, защото бяхме деца, а децата обичат да описват любовта си в драсканици.

Или поне аз. Поне тогава.

Дойдох при теб и ти нарисувах слонче, онова, което за първи път видях в тефтера на мама. И я помолих да ме научи, за да ти го покажа.

Не че щях, ако пръв не бе дошъл при мен.

Но определено щях да го мисля.

Може би дори, да го драскам на всеки лист, докато го забележиш и попиташ.

В пети клас любовта не е сложна.

Когато исках да науча за любимия ти цвят или кой е най-добрият ти приятел и какъв е най-странният ти сън давах лексикона си.

Тайно се надявах да го попълниш на същия ден, но да го задържиш за още малко време.

Просто защото е мой, а и защото първа аз съм го попълнила.

Когато се сетех за нов въпрос, правех изцяло нов лексикон. Предполагам това бе начина да ти кажа колко ме вълнуваш без да ти го признавам на глас.

Може би, винаги съм била по действията.

Крадеше ми често химикалките.

Ала нямах нищо против.

На следващия ден отново нямаше и отново питаше мен.

И винаги ти давах нов��. Все синя.

Харесваше ми идеята да вярвам, че може би някъде у вас имаш колекция от мой неща.

Но, когато за последен път в шести клас ме помоли,

я вър��а обратно в последния час от училище.

За първи път имах същия брой химикалки, както в началото на деня. Така разбрах, че си спрял да ме харесваш.

Може би, и ти винаги си бил по действията.

Станахме големи за лексикони.

Опитах се да забравя за чувството, което изпитвам, когато завъртя глава встрани и отляво на чина забележа погледа ти върху мен.

Спрях и да рисувам.

Слончетата бяха твърде детски вече.

И като цяло

всичко остаря,

изменяйки се бързо.

Преместихме се в други училища

и ти забрави за мен.

..само едно остана същото от пети клас.

Чувството към теб.

** ( Изхвърлих тетрадката, но още пазя твоето листче )

[vprki]

Критичен поглед: Личното и общото – скала на оттласкването

Изложбата "Солакови" с произведения на Митьо, Недко и Димитър Солакови, показана в Художествена галерия “Христо Цокев", Габрово (25 октомври 2019-19 януари 2020), е част от поредицата „ФамилииТе“ на местната община. Пише изкуствоведката Мария Василева за „въпреки.com”.

В нея се представя творчеството на известни фамилии, свързани с града, които имат принос за културния, икономическия и обществения живот (досега са гостували семейство Москови - Рада, Теди и Иван Москови, семейство Пенчеви - Чаракчиеви и семейство Минчеви - цигуларите Минчо Минчев и синът му Николай Минчев).

В проекта „Солакови“ разказът е разгърнат на два етажа. На първия са представени произведения на скулптора Митьо Солаков – предимно портрети и глави от камък и бро��з, както и голямоформатни снимки на монументална фигурална скулптура. Недко Солаков участва със свои ранни живописни творби от първата половина на 80-те години на ХХ-ти век, притежание на Художествената галерия в Габрово и на Дома на хумора и сатирата. Работите са експонирани пестеливо покрай стените на залата в отчетлив хронологичен ред. По своеобразен начин са обединени от инсталацията на Димитър Солаков „Да влезеш във форма“ – десетки 3D реплики на планктон от полупрозрачна пластмаса са напълнени със суров нефт и висят от тавана.

Още с влизането в пространството се забелязва, че редицата с портретни глави на постаменти е разположена на бял фон с „небрежно“ нарисувано върху него голямо и ярко жълто петно. Работата на Недко Солаков „Историята на жълтото петно“, 1997- (от инсталацията „Разсеяният човек“) продължава и по стълбището към следващия етаж и се качва нагоре, за да заведе зрителя до самостоятелното представяне на Димитър Солаков. Той показва инсталационен вариант на „История на изкуството – кратка версия“, 2014, появила се за първи път на наградата за съвременно изкуство БАЗА. Включени са и някои от по-новите му работи.

Творбите на Митьо Солаков (1931-2010) са типичен пример за честно и отговорно отношение към изкуството и материала. Добре конструктивно изградени, те изследват територията между интимното (портрети на близки хора) и общественото (паметници на известни и неизвестни герои, декоративна и политическа скулптура). Някои от работите се отличават с идеализация на образа, други използват деформацията, за да подчертаят драматичността на изобразеното събитие или характер. Всички те обаче показват ангажираност с поставения за разрешаване проблем – в неговите смислови, емоционални и материални параметри. Живял в силно рестриктивни времена, Митьо Солаков успява да запази достойно човешко и професионално поведение, като съхранява идейната и естетическа мяра.

Митьо Солаков. Изложба „Солакови“. Художествена галерия „Христо Цокев“, Габрово /и снимката горе/

Ранните живописни творби на Недко Солаков (р. 1957) още по времето на тяхното показване в самостоятелни и общи изложби през 80-те го отличиха като разказвач с нестандартно мислене. Тогава те бяха критикувани заради прекалената сюжетност, литературност и липсата на героизация. Днес ги възприемаме като логична част от творческия му път, в който именно наративът има водеща роля. От тези малки историйки в цвят започнаха големите истории, развити в инсталации и показвани на много места по света. И в картините, и в инсталациите за художника от голямо значение са нюансите, детайлите и разклоненията на водещата тема. При Солаков тезисността отсъства. Всяка история живее свой собствен живот и той често е в сенките и подтемите на голямата тема.

Недко Солаков. Изложба „Солакови“. Художествена галерия „Христо Цокев“, Габрово

Недко Солаков. Пълно болшинство, 1987. Изложба „Солакови“. Художествена галерия „Христо Цокев“, Габрово

Димитър Солаков (р. 1987) е доста по-категоричен в своите послания. Макар и изразните му средства да се доближават до разнообразието, което и Недко Солаков използва, приликата е само привидна. Младият автор определено застъпва сериозни обществени позиции и активно се занимава със замърсяването на средата – не само от гледна точка на климат и екология, но и на история, визия и естетика. Неговият свят е едновременно много личен – често тръгва от собственото си семейство (както в работата „Сътворение и разрушение, или отговорността на бащинството“), но в крайна сметка изтъква на преден план теми, които засягат цялото човечество.

Димитър Солаков. Изложба „Солакови“. Художествена галерия „Христо Цокев“, Габрово

Димитър Солаков. „Сътворение и разрушение, или отговорността на бащинството“, 17.05.2014. Изложба „Солакови“. Художествена галерия „Христо Цокев“, Габрово

Ако при Недко Солаков изследването на околния свят е необходимо, за да може авторът да разбере самия себе си �� собствените си преживявания, то при Димитър Солаков процесът като че ли е обратен – увереността му в избрания житейски път му дава самочувствие да се оттласне от персоналните страхове и мании и да погледне към проблемите на „широкия свят“, прилагайки своя опит.

Общото между тримата художници е интересът и споделянето на личните преживявания и близкия интимен кръг. От портретите на роднини при Митьо Солаков през припокриването на художествения герой с автора в работите на Недко Солаков до излъчването на общозначими и тревожни сигнали през семейния опит при Димитър Солаков, това е интересна комбинация от трима художници, която ни дава възможност да анализираме персоналните реакции и прочити на света.

Недко Солаков разработва и проекта „Пестеливи драсканици“ за една от залите на Дома на хумора и сатирата (също до 19 януари 2020 г.). В него той запълва с текстови и визуални коментари изпразненото от предишната изложба пространство, но със запазени следи от нейното присъствие – пирони, пукнатини, петна, табели и др. Изключителната му наблюдателност, както по отношение на всичко визуално, така и по отношение на най-актуалните събития, превръща гледането и четено на тази изложба в приключение. Кратките надписи често представляват исторически разрези или анализи на действащото статукво. Разбира се, запазената марка на Недко Солаков е самоиронията – класически инструмент за оцеляване на хората от това поколение. Зад шеговития стил и занимателния, игрови характер на инсталацията, обаче, се крият тежки въпроси и дълбоки коментари на ситуацията. ≈

Недко Солаков. „Драсканици“. Дом на хумора и сатирата, Габрово

Текст и снимки: Мария Василева

[bulgarianthoughts]

взимам една книга от старата лавица с книги  изтупвам леко праха от нея  кориците й са доста наранени някои листове липсват на други откривам драсканици има и някакви оставени бележки допирам я до носа си и вдишам дълбоко  прекрасно чувство прекрасна книга  чудесна е, възкликвам дори я оставям пред мен за да плесна с ръце от радост . нямам търпение да я прочета усмихвам се нелепо иска ми се и мен  някой да ме прочете

[notesovertherailroads]

Игри

Трясък. Вратата се разби и трески от нея се посипаха по пода. Суматоха. Мъже отскочиха стреснати назад с ръце насочени към коланите им. Шапката на един от тях се килва и петно кръв избива на челото му. Другият се хвърля към земята, но стигайки я вече не чувства нищо. Изстрели и тропот на тела. През прага преминава мъж, носещ червено сако. Черната му риза е безупречно гладка както и бръснатото му лице. Не се усмихва, а само натиска спусъка. Седем пъти. Седем мъртвеца. Останал е един, който е ранен в ръката. Свил се е до тялото на другаря му и вие от уплаха. Нахълталият се доближава - бавно, спокойно. Гледа го с металните си очи - сиви, безчувствени. Вдига оръжието си. В този момент нахълтвате в стаята. Виждате обстановката. Метнете зар… Всички бяхме вперили поглед в страниците на поредната книга-игра. Разказвача ни дочете страницата. Един посегна за заровете, но той го спря: -Чакай да видим какво ни чака при двата варианта! - и започна да разлиства. Спря и ние погледнахме през рамото му. Развитие “А” бе смърт. След това видяхме и “Б” - убиецът биваше повален от куршум излетял от нашето оръжие. Разказвачът кимна да метнат заровете. Падна се пет. Оживяхме. Спогледахме се и се усмихнахме. Лятото бе в разгара си. Седяхме в сянката на трафопоста и играехме със съзнанието си. В момента преследвахме шефа на междунаодна групировка из каналите на някакъв мегаполис. А пред очите ни листата зеленееха, коли отминаваха тихо по все още затънтените улиците. Спокойствието ни опиваше. Училището бе свършило, но ние отново се събирахме и вършеехме из квартала. Потта се спускаше на струйки от лицето ми. Все пак бяха над трийсет градуса на сянка. -Трябва да тръгвам. - Разказвачът гледаше часовника си. Затвори книгата и стана. Винаги ставаше така. Ние се раздвижихме. Всеки започна да гледа в някаква посока, предчувствайки края на забавата. -А довечера? - попита някой. -Не знам. Ако свърша с урока. - Разказвачът се замисли. Погледна ме. -Потърси ме и ще ти кажа. -Добре. Към колко? -Към шест и половина, може и седем. Чао. - обърна се и тръгна. Ние му махнахме и в започнахме да се чудим какво да правим. Всички започнаха да се разотиват. Тръгнах към нас. Минах през кооперацията зад къщата и влязох в двора ми през разбитата част от оградата. Птичето грозде бе пуснало сочни плодове. Май пак щяхме да се мажем. Влязох и се отправих към втория етаж. Нашите ги нямаше, а долу леля Соня спеше. Проснах се на леглото. Сега бе четири часа. Какво щях да правя през всичкото това време. Кучето ми бе изплезило език и гърдите му се издуваха от поетия въздух. В тези моменти времето все едно не течеше. Гледах тавана неопределено дълго време. Слушах как минаваха трамваите. Станах. На секцията бяха сложени много книги. Гледах ги. Четях заглавията. После примъкнах един стол и качвайки се на него стигнах “Черният корсар”. Хвърлих се на леглото. Към шест и петнайсет не исках да оставям книгата. Въпреки това се бях уморил да чета. Чу се тропане по стълбите. Майка ми се прибра, мъкнейки два плика с покупки. Остави ги на масата и се отпусна на един стол. Дишаше тежко. -Здрасти! - казах й аз. -Здрасти, синко! Ще ми направиш ли само кафе? - бе уморена. -Да. - не исках да се цапам. Влязох в кухнята. Кафеварката бе оставена на котлона. Развих я, смених кафето в цедката, налях вода и обратно я поставих на котлона. Обратно в хола мама пушеше. Май сега бяха “Трезор”. Кучето се бе изправило и изтягайки се се приближи до нея. Тя протегна ръка и го почеса зад ушите. Туловището на любимеца се отърка в дънките й, а очите му се притвориха от удоволствие. -Стига, Роки! Цялата ме направи в косми! - кучето надигна муцуната си и погледна влажно майка ми. Винаги гледаше така за да не му се карат а да продължат да го милват. Но мама това не я интересуваше, а душеше въздуха идващ от кухнята. Приплеснах с ръце и извиках Роки при мен. Той се огледа и с бавна походка се бутна в дланите ми. Почувствах силата му когато само с главата си ме побутна. Все пак преди две седмици бе изкъртил една ела по която се катерех. Тя бе бяла, само стъбло отдавна изсъхнало след като бе ударена от гръм май още от преди да се родя. Понякога се чудя дали тази ела не бе всъщност сестра на големият смърч в двора ми. Титаничната му сянка надвисваше над къщата и бе гордо най-високото дърво в квартала. Когато мама започна да пие кафето си аз се приготвих да излизам. Обещах, че до девет ще съм в къщи. Когато слизах по стълбите леля Соня ме повика при себе си. Влязох при нея и я видях да седи във фотьойла си. Погледна ме и каза да оставя паничката с храна отвън за котките.Взех я. Когато оставих тенджерката, служеща за паница на котките се огледах за тях. Водехме скрита война. ��едем на един в началото днес от тези котки бяха останали само три. И трите не ме обичаха особено за това, че в непорочна възраст ги преследвах по двора. После с някои станахме приятели по нежелание, а след това и по призвание.Но сега ги нямаше. Излязох на улицата и се затичах към къщата на Разказвача. Вратата изскърца (тя обикновено никога не се смазваше) и аз се озовах в двора му. Заобиколих отзад и позвъних. Отвори баща му: -Той свири! - веднага ме пресече, понеже знаеше, че търся Разказвача. -Може би към осем часа ще свършим. -Довиждане. - сухо отвърнах аз. Не знам защо, но винаги ме плашеше този човек. Може би заради рязкото държание или защото аз си падах ревльо до късна възраст. Излязох и реших да отида при Изобретателя. Преминах покрай трафопоста и пързалката на която играехме на теглилка. За незапознатите с тази игра тя се състои в следното - един от участниците се качва отгоре на пързалката и се хваща здраво за нея, а другите се опитват всячески да го издърпат или избутат по нея. Аз бях един от издръжливите на тази игра, дори Изобретателят ми викаше че съм каучук. Но имах един фатален недостатък за да стане неуспорим победител - имах жесток гъдел. И затова в един момент губех. Когато стигнах блока на Изобретателя го видях да излиза. Той бе този, който имаше най-шантавите идеи като например да направи нов “Старкрафт” или ��а създаде жив динозавър. Кефех се на тези му идеи. Често напълно невероятни, те показаваха живото му въображение. -Накъде отиваш? -Към татко, в болницата. - Изобретателят си подмяташе нещо, май ключ вързан на верижка. -Искаш ли компания? -Да, добре. А Разказвача? -Не, още свири. Нищо ново. Хайде да вървим. Бащата на Изобретателя работеше в едно кафене вътре в градините на Александровска болница. Там беше и едно от ключовите места за игра на война с оръжия. Имаше много жив плет, скривалища и алеи по които се гонехме. А като в болница цареше мъртвило. Ние викахме и се гонехме в един тих свят на мъка. Понякога някой старец ни гледаше с усмивка през прозореца до леглото му. Кафенето работеше и ние седнахме на една от изнесените маси. Изобретателят говореше за новите си идеи: -Ами математиката? Защо да не има универсални уравнения, които ще я направят толкова лесна и възприемчива. Ето какво съм замислил - в моята специална математика нулата ще е специално число, което ще е отговор на всичко! Какво ще кажеш? -Ами не знам, но това е невъзможно! - ухилих се аз. -Трябва да измислиш всичко за да се получи, а в момента не знаем почти нищо от математиката, а това което знаем нн е трудно за разбиране! Така че трай за да не стане като със Старкрафт 2! -Вие нищо не разбирате! - той се сопна. Не обичаше да го закачат на тази тема. Всички в квартала му се присмиваха за тези идеи, а понякога и ние, приятелите му не падахме по-долу. Като се сетя за онези драсканици по рулата с хартия, имитиращи анимация ме напушва смях. Но сега не беше смешно. Изобретателя се сърдеше. -Е, добре де! Всеки има нещо за което да му се смеят! И на мен ми се смееха като карах онова детско колело! -Така ли? -Ами мисля, че да! Освен това и на моята непохватност! -Момчета искате ли сладолед? - бащата на Изобретателя надвисна над нас със своята огромна сянка. Беше едър човек, но с ведър вид. Естествено, че поискахме и след малко всеки стискаше фунийка и ближеше жадно. Беше приятно да идвам до кафето. Понякога се навъртах за да видя дали ще намажа нещо. Въздухът започна да се разхлажда. Слънцето залязваше и аз трябваше да се прибирам. В нас звучеше музика. Тате бе надул черният ни касетофон и от него се лееше една изтъркана от употреба касета. Роки лежеше под масата и унило мислеше защо не може да си запуши ушите. Майка бе седнала и пушеше. Ядохме. Музиката не спираше, а тате ми разправяше нещо за групата - как тя е най-великата, че аз трябва да слушам такава музика и прочие. Ненадейно нощта се настани отвън и смърчът смутено ни гледаше от сенките, които правеше. Аз започнах да се прозявам. Не беше лесно цял ден да си навън. Легнах и мълчаливо се завих… 2 Два дни по-късно тичам като гламав. Пот се лее от мен, но аз се опитвам да се държа. Зад мен са стражарите. Четирима на брой. Свивам покрай улицата ни и се втурвам в двора си. От там през кооперацията и излизам при фонтана, който не работи. Завивам на ляво и влизам в градинките на блоковете. Стъпалата ме болят. Устата ми е суха и вече едва си поемам въздух. Никога не съм бил добър бегач. Отзад започват да ме настигат. Жаден съм. Разказвача е зад мен. Винаги преследва с настървление. Но ако Изобретателя го хване музата ще те преследва до сетни сили. Правя още един завой по улиците. Вече нямам никаква енергия. Започвам да се отказвам. Чувам тропота зад себе си и моментално три ръце ме удрят с всичка сила в гърба и няколко гласа викват “Стражар!”. Аз се олюлявам, но има още един апаш. Моля се да го хванат, защото иначе аз съм стражар следващата игра. Никой обаче не помни къде го е видял за последно. Остават десет минути до победата на апашите. Ние имахме по-особени правила на игра. Играехме на време. Ако всички които са били апаши не са хванати за определеното време, следващата игра стражар бе последният заловен. Аз седях на оградата до която ме бяха хванали и дишах така, че дробовете ми се превиваха от напрежение. В гърлото ми имаше храчка колкото Атлантическия океан и нямах сили да я изплюя. Започнах да се давя и направих жалък опит да се спася. Успях с цената на потекла от брадичката ми слюнка. Настъпи краят на играта. От един двор се подаде Изобретателя и каза: -Ти ще гониш. - аз го гледах с отчаяние. -Мъника се измъкна. Чудно къде ли се е скрил? Не го намерихме. -О, тук бях през цялото време. - разнесе се детско гласче. Мъника се подаде от един храст в двора. -Винаги най-близкото място до стражаря не се пази изобщо. -Ама ти и гък не издаде! - възкликнах. -Е, мииииии… знаех, че вече си стражар. Видях като те хванаха. - усмихна се той. В това време останалите започнаха да се появяват от различни места. Всички знаеха, че следващата игра ще е забавление. Все пак аз щях да гоня. Разказвачът каза, че имам половин час и хукна, а след него и останалите. Гледах ги радушно как свиват в ъгъла на улицата. Трябваше да подишам, но не и тук. Свих в двора, прескочих една ограда и минах на съседната улица. Сигурно останалите бяха се събрали на ъгъла и чакаха да чуят крачките ми или се бяха втурнали на където видят. Мернах червената тениска на един от бягащите. Беше Гласчето - момче с много специфичен, леко женски глас. Не че ние бяхме с особено мъжки гласове, но все пак. Може би имаше и такива, които клечаха. Бавно се приближих. Оградата ме прикриваше и тогава от ъгъла се появи Изобретателя. Скочих към него с протегната ръка, а той с команда “Бягай!” я отклони и тръгна да се измъква. Появи се и Мъника заедно с още момчета. Втурнах се към тях. Те се пръснаха като пилци от наближаваща котка и аз започнах да преследвам двама, които бягаха в една посока. Насилих се за да ги настигна. Единият пред мен бе Мъника. И той като мен не можеше да бяга, но имаше повече сили. Дръпна ми. Аз ускорих още малко. Бях на ръка разстояние от него. Хванах го за ръката, но той я дръпна. Загубих равновесие, но пак се вкопчих в него и с дясната го тупнах по гърба. Стражар. Пуснах го, но той продължи да бяга. -Ей, хванах те! - викнах му на пресекулки. Кашлях от задух. Той се обърна и се ухили: -Не задържа ръката така, че още съм апаш! Хвани ме де! - и пак тътри да бяга. Вече бях изпуснал шанса си и унило се изтегнах на тротоара. Бях разстроен - винаги ми излизаха с този номер и ми беше писнало да съм прецакан. Щях да чакам да мине половин час и да си почине. Тогава щях да ги хвана всички. Или поне един за да си плати и аз да не гоня три игри по ред. Беше следобяд и вече се бях прибрал в къщи. Разказвача пак свиреше, а останалите бяха уморени и се бяха прибрали да спят. Аз не можех. Никога не бях достатъчно уморен, а и в детската градина не успяха да създадат този навик у мен. Хванах книгата за черния пират и продължих да я чета. От толкова приключения насред вода ожаднях. След това започнах да рисувам. Не можах да нарисувам нито черния корсар, нито кораба му, а още по-малко красива картина на морето. Усърдно скицирах, драсках, повтарях докато не превърнах всеки лист в купчина от неопределени черти. Флуоромастрите се смесваха и получаваха нови странни цветове. Слезнах при леля Соня. Включих телевизора й и пуснах руския канал. Даваха анимационен филм за роботи. Единият бе бяла лъскава кола и ставаше висок около три метра след трансформацията. Леля Соня се излежаваше и аз намалих звука за да не я будя. Но вече беше късно. Тя се надигна и ме попита: -Искаш ли да си направим нещо за ядене? -Препечени филийки и кренвирши? - предположих. -Да. -Ей сега ще ги направя. - знам, че това щеше да е нещото, което щях да направя. Все пак бях цар на препечените филийки. След това не са били един или два случаите когато тя казваше на мама, че нейните филийки не са хубави като моите. Изпитвах гордост от този факт. Качих се и взех продуктите. Водата завря и аз пуснах нарязаните кренвирши да се надуят. Месестите им тела се въртяха от надигащите се мехурчета. След това на котлона поставих филиите. Хлябът изпука от докосването на горещия метален диск. Във въздуха имаше пари, носещи привлекателния аромат на печено. Внимателно ги обърнах и отдолу се показа леко чернеещата им повърхност. Бяха топли. Наредих ги в една чиния и взех маргарина. Намазах две от филиите и подадох едната на леля Соня. Топяха се в устата, а кренвиршите леко пареха на небцето. Обичах това усещане. След като се наядохме аз отново се качих горе. Скуката изяждаше времето ми и аз започвах да подивявам. Винаги като чакам да стане нещо, или просто имаше липса на действие откачам. Започвам да се движа напред-назад, цепейки секундата на четири. И времето нарочно се влачи. Отмъщава ми за прибързаността ми. Вечерта отново се бяхме скупчили над книгата игра. Намирахме се в един бар, където търсехме доносник. Той трябваше да е облечен в бял ленен костюм и да носи шапка. Вътре е претъпкато и ние се оглеждаме за него. Сред тълпата се създава суматоха - той ни е видял първи и се опитва да се измъкне. Последваме го в уличката зад заведението. Лампата е слаба и тъне мрак. Чува се изстрел и залягаме. Сега седим и очакваме в тъмното. Трябва да мятаме зар. -Пет. - каза Гласчето. Очакваше, че е на добре като миналия път. Разказвача обърна на съответния епизод и зачете: -Автомобилът ти предоставя подходящо укритие, но чуваш как се презарежда оръжие. Имаш време да откриеш къде се скрил Брент. Надигаш се и стреляш в мрака. В този момент зад теб изхрущява чакъл. Обръщайки се виждаш автомата Томпсън огрян от слабата лампа. Чуваш изстрелите и след това падаш убит от залпа получен в тялото ти. - настана мълчание. -Май ще изберем другия епизод, а? - Разказвачът обърна на втория вариант. -Тъмно, но имате сигурно укритие зад колата. Чувате звук от презареждане, но оставате скрит. Следва откос по металната броня. Ситни стъкълца се посипват около вас. Чувате стъпки и виждате сянка да се подава от ъгъла. Държи автомат. Без да мислите стреляте. Онзи отсреща се ��люлява и пада. Нов откос се чува зад гърба ви. След това щракване от празен пълнител. Изправя те се и стреляте в тъмното. Гърлен звук отеква и вие се приближавате несигурно. Палите запалката и на земята различавате белия костюм на доносника. Минете на епизод 78. - ние винаги играехме така. Искахме да побеждаваме винаги, независимо от цената. Понякога играехме на такива книги игри, които имаха няколко герои, но тогава за мен оставаха онези, които са най-мизерни. Например гном копач. Или фея на цветята. Започвахме да порастваме като самочувствие - някои повече, други по-малко. Заформяха се йерархии в приятелствата ни. На другия ден играехме на криеница. С нас бе и Мърльото. Викахме му така, защото къщата в която живее беше много мизерна, а често и той нямаше особено чист вид. Бе по-малък от нас, плашлив и почти всички го подкачаха. Разказвачът най-много. Намираше го за нищожество и понякога го измъчваше - извиваше му ръцете, караше го да прави неща, които не искаше или просто го обиждаше гадно. Разказвачът бе започнал да се променя. Прекарваше много време в къщи, четеше книги, които малко от нас можеха да си позволят или дори ги интересуваха. Но после, с прочетенето, той ни развличаше - говореше за измислени светове, изпълнени с магия и чудовища, рисуваше картини пред моите очи. Беше интересен, но това го накара да стане високомерен към нас. Имаше мнение за всеки и всичко. Започна да обижда останалите като ги вземаше на подбив. И все пак оставахме приятели. Събирахме се в двора му и играехме с играчките му, които бяха лъскави и скъпи. Правехме войни, но винаги той взимаше най-скъпите играчки и съответно винаги бе най-мощен. Липсваше му съзнание, че може да загуби. И този ден не се отличаваше от останалите. Мърльото трябваше да брои, защото това му бе късметът. Той опря лице на стената и започна бавно и сигурно да отброява. Ние се втурнахме наоколо и скоро всички бяхме на удобна дистанция от мястото за заплюване. Аз бях зад един храст - от малкото останали на улицата. Мърльото се обърна и започна да оглежда мястото. Насочи се към моя храст. Изтръпнах. Движеше се бавно с онази походка, която всеки момент бе готова да обърне в бяг. Беше на около четири метра, когато от друг ъгъл се зададоха Гласчето и Изобретателят. Мърльото се обърна и просто видя как те се приближават към мястото. Отчаяно се опита да ги изпревари. Беше малък и слабичък така , че усилията му бяха напразни. Изпусна и двамата. След това реши да отиде в тяхната посока. Ускори крачка и се приближи към няколко нахвърляни строителни материали и пръст. Тръгна да заобикаля купчината и в този момент от другия край на улицата изскочи Разказвачът. Бяха на една��во разстояние от оградата. Мърльото се затича и с напрегнато лице се стремеше да се движи възможно най-бързо. Но Разказвачът също бе много близко. Все пак изоставаше малко. Мърлото пръв положи ръка да заплюе, но Разказвача го избута и се заплю. Малкият се ядоса на тази несправедливост: -Не можеш да правиш така! - май щеше да се разплаче.Гледах и може би му съчувствах. При такива игри в нас се събуждаха инстинктите и ние се превръщахме в логически машини, които ще създават проблеми на жертвата. И търсача и търсените бяха жертви и ловци, еднакво хитри и ловки. Но сега бях наблюдател. Знаех защо Разказвачът бутна Мърльото. Ако Мърльото го бе заплюл, Разказвачът щеше да разчета на шанса си тоест на мен. Ако се заплюех автоматично той щеше да брои. Ако сега се заплюех броенето щеше отново да се падне на Мърльото. Сега той се бе надигнал и изтри очете си, които бяха влажни. Огледа се. Обходи внимателно наоколо и търсеше нещо да ме издаде къде се намирам. Не искаше да рискува и затова опита най-логичното: -Царски път до десет! Десет, девет, осем… - започна да отброява, колкото му глас държи. Аз се изстрелях от храста и се понесох по улицата. Бяха около петдесет метра, в които трябваше да се измъча за да не броя. -пет, четири… - май нямаше да успея. Гледах тъжното лице на Мърльото, лице в което се четеше молба, напрежение и очакване. Не искаше пак мижи. - три, две, ЕДНО! -аз видях как ръката му се просна на камъка и гласът му отекна. -Пу за С.! Обърнах се и Мърльото ме боцна с пръст след което се извърнах отново за да разбера с кой точно. Показалец - не. Кутре - също не. Може би безименен - не. Ще броя до сто по единици. Започнах вперил поглед в оградата. Зад мен зазвучаха стъпки, които започнаха да се отдалечават. След трийсет секунди се отдръпнах от стената и започнах да гледам наоколо. В храста, където се бях крил едва ли щеше да има някой. Купчината пръст - не знам. Започнах да се тревожа. Никой не искаше да брои и затова винаги се скупчваха на групи - за да се отърват колективно. Може би имаше някой в двора отсреща. Вратата бе открехната и вътре имаше хубави укрития. Отлепих се от стената и започнах да се приближавам към него. Ослушвах се. Беше много тихо. Все едно си в някой уестърн - дълга пуста улица и при всяка следваща твоя крачка може да се окаже, че тя изобщо не е пуста. Вратата на двора бе на ръка разстояние от мен. Тогава се чуха пляскащи стъпки - гуменките на Разказвача. Нямаше как да го изпреваря, а и други нямаше при него. Но се затичах. С приближаването на оградата се чуха още бягащи крака. Изобретателят и Гласчето бързаха. Но аз вече приближавах и ги заплюх. Остана Мърльото. Реших пак да проверя двора. Изтичах обратно като ��ишах учестено. Влязох вътре. Имаше една барака и навес със спуснат брезент. Първо брезента. Спокойно се приближих и дръпнах плата. Нищо, само маса и два стола. Врата изскърца. От бараката излетя Мърльото - все едно бе ракета. Аз започнах да го преследвам. Имаше три - четири метра преднина. Кестенявата му коса се бе покрила с пот от усилието. Започнах да го настигам. Оградата също. Накрая той се хвърли към нея и едва спасявайки се от размазване се спаси от броене. Беше ред на Гласчето. По-късно като почти всички се бяхме изредили по два пъти да броим започна да вали. И то здраво. Влязохме в двора на Разказвача и застанахме при навеса за да се скрием. Летните дъждове винаги са силни и мокри и всеки се ръгаше навътре под прикритието, което всъщност бе доста малко. Бяхме пет души и все някой трябваше да се понамокри. В най-вътрешния ъгъл седна Разказвачът, до него Изобретателят, на отсрещния аз и Гласчето. Мърльото тръгна да се вмъкне на по-сухо, но нашият домакин го захока: -Къде си тръгнал? Ще седиш там! Няма достатъчно място! - гласът му беше надут и спокоен. Нали беше у тях. -Ама ще се разболея! - Мърльото започна да се жалва. -Нищо, тъкмо ще се изчистиш! Ще миришеш по-малко! -Аз не мириша! -Напротив! Миришеш като къщата, в която живееш! -Не мириша! - започна да хлипа. -Я се махай! Смърдиш! - ехидно се заяде Разказвачът. Стана ми мъчно за малкия. Но той се затича в дъжда, макар вече да беше мокър заради заяждането на другия ми приятел. Наистина къщата му се намираше на десет метра от неговата, но това не ми попречи да се чувствам гадно. Мърльото плачеше и сълзите му се смесваха с дъждовните капки. На Разказвача обаче не му пукаше. -Виж го как реве! Малко след като дъжда започна да намалява в двора влезе майката на Мърльото. Дългата й черна коса се вееше от гнева, който я движеше цялата. Приближи се към нас и още преди да р��агираме заби един шамар на Разказвача. Вече не помня какво точно му каза. След това ме видя и аз получих същия урок. Заслужавах си го. Мърльото ми бе приятел и трябваше да го защитя, а не да си мълча. Странно, но се ядосах. Може би на нея, защото ме удари или на себе си, защото не се оказах добър приятел. По-късно Мърльото пак щеше да играе с нас, но Разказвачът щеше да храни още по-голяма жлъч. И постепенно това щеше да е отношението му към всички от тайфата. 3 Наближаваше времето на морето и ваканциите и всички обясняваха къде и за колко време ще отиват. Аз щях да си седя в нас и щях да чета. Така ставаше всяко лято - за около две седмици пътуването ми се очертаваше между страниците на книгите за четене. Обикновено намирах по-голямата ��аст и ги изяждах с кориците въпреки, че после се оказваше, че само малка част от тях учехме. Затова винаги намирах и нещо друго, което да ме развлича. Най-вече приключенски романи, фантастика и други подобни. Тази ваканция бях по следите на Баскервилското куче. Демонът вилнееше в съзнанието ми. Моето собствено куче ме гледаше излегнато с муцуна положена върху предните му лапи. За разлика от чудовището за което мислех, моят четириног приятел имаше бяла козина и сивкави отенъци по ушите и носа. Беше му скучно. Сигурно искаше някой да го погали. Потупах отстрани на леглото. Той размаха опашка и се надигна. Започнах да го чеша по ушите, по носа. Прозя се. Играеше му се. Бутах го, той отново се прилепваше. Заподскача и едва не ме събори. Долу се позвъни. Слязох и на вратата видях Далаверата - съученик, който винаги го биваше да се договаря за разни неща. Влезе и започна да ми разправя как щели да му купят едикакво си лего. Питах го дали иска да караме колело. Тъкмо моето го бяха ремонтирали и аз исках да си начеша крастата. Той се замисли малко. -Ами трябва да кажа на нашите. Става ли аз да отида до нас и ти да дойдеш да ме вземеш? -Няма проблем. Даже мога да те закарам до там. -Супер! Изкарах велосипеда - китайско производство, и Далаверата се настани на рамката. Сигурно ръбеше. Започнах да се въртя педалите и набирахме скорост. Улицата бе еднопосочна и пуста по това време на деня. След няколко минути оставих колелото до къщата на Далаверата. И неговото беше БМХ, но друг модел. Излезе. -А сега къде ще караме? - попита ме той. И аз не знаех, но веднага се сетих. -Към Южния парк. Хайде ще минем през Александровска! Профучахме през болницата без да срещнем особена съпротива от недоволни санитари. Излязохме през една малка задна вратичка и минахме в градинката зад нея. Спряхме при чешмата и жадно лочихме. След това се спуснахме в подлеза. На мен, както винаги, не ми работеха спирачките и ползвах крачна. Минахме през пазара Вазов и се озовахме на границата на парка. Гъстите дървета правеха една зелено-кафява стена срещу нас. Лавирахме между стъблата и излязохме на алеите. Двойки се разхождаха сред прохладата на листата. Деца тичаха и се пръскаха с водни пистолети. Виковете им огласяха въздуха. Стари хора се препичаха като змии. Някъде поливаха. Спускахме се по различни пътеки и хълмчета. Усещахме вятъра в косите си. Можехме да задминем и самолет стига краката да не ни предаваха. Спряхме за момент на един от ��остчетата. Водата долу бе малко, а боклуците много - изпочупени клони, хвърлени бутилки и автомобилни гуми, както и още такива неща. Тръгнахме към един хълм. По него се виеше път, стигащ до върха. Като се спуснеш надолу получаваш такова ускорение, че всеки миг ще се отлепиш и вече ще си птица. Вярно, че изкачването е бавно, мъчително и уморително, но всичко си заслужава. Това е миг свобода. Бяхме на билото. Небето бе синьо, безоблачно и пропито от слънчевите лъчи. Стиснах кормилото. Оттласнах се и започнах да въртя педалите като луд. Вихър. Притворени очи от силата му. Безтегловност и минимално усещане на усилието в краката. Виех се по спиралата на пътя. Отстрани имаше едно от онези езерца, пълно с тръстика и кал и вода с цвят на кал. Около него - трева, дървета, изобщо преобладаващ зелен цвят, който рязко преминаваше в небесносин. Започнах да летя. В този момент зрението ми бе грабнато от бялата лада, която се изкачваше нагоре и заемаше почти целия път. Инстинктивно стиснах кормилото и завих на дясно. И полетях. Понесох се над пътя, земята, тревата. После със звучно “ООАААУУУУ!” се превърнах в подводница, приземявайки се в езерото. Водата ме покри до гърдите, а аз с инерция стигнах почти до брега. Излизайки от вадата, видях как дрехите ми се бяха пребоядисали от сиво в мътнозелено. Колелото изпразваше своите баласти, а Далаверата се появи. Носеше онази усмивка, предвещаваща небивало спукване от смях. -О, зелени! - едвам се сдържаше. Аз вече бях кипнал. -Да, бе, смей се! -Е, стига де, само как излетя! А приземяването беше нечовешко! -Да, едва не се изпочупих! - въздъхнах аз. -За сметка на това си смени цвета! Вече си зеленото чудовище! А и виж да не си подслонил някоя риба при себе си! -Хайде да се прибираме! -Е като те гледам нямаме избор! Още малко и ще гъбясаш! - определено нямаше да ме остави на мира. Майка ми още по-малко. Като ме видя целият в нюанси на зелено, знаейки какви са били дрехите ми преди, се хвана за главата. -Веднага се събличай! Ще вземе да пипнеш някоя зараза! - изкомандува. Стопли вода и я изля в коритото. Липсата на нормална баня ни беше накарала да използваме корито, което навремето ми се струваше огромно, а сега - дори мъничко. Потопих се доколкото ми позволяваха размерите и започнах да се търкам по натъртените и мръсни места по тялото, тоест почти навсякъде. След това докато ми търкаше гърба, мама започна да ме разпитва как съм се озовал в този вид пред нея. Обясних й, но това не я успокои. Знаеше, че дрехите едва ли ще се изперат. А аз вече мислех за утрешния ден. Тогава почти всички щяха да са заминали и аз оставах самотен Робинзон Крузо сред пустия квартал. А след две седмици аз се впусках в приключение, заминавайки отново за Девин - моят личен остров. 4 Слънцето напичаше асфалта на пътя, който минаваше между реката и планината. Зад нас се скриваха и последните блокове от града и скоро останахме сами сред гора и вода. От време на време някоя кола преминаваше покрай нас, отивайки към басейна или града. Мислех как след половин час щяхме да сме във водата и щяхме да играем, да се плискаме и плуваме. На открития басейн отивах за първи път и тръпнех да видя какво представлява. Досега отивах винаги с дядо ми в балносанаториума и той ни забавляваше като плуваше като делфин с ръце на главата или се гмуркаше по дъното. Обичах дядо, защото понякога бе луд като мен, а друг път ме поучаваше. Възхищавах му се. И винаги исках да съм като него. Сега отивах без него, но бях с приятели и това ме успокояваше, даваше ми шанс да се докажа пред останалите. Смеехме се, а аз им разправях небивалици за това какво съм правил през изминалата година. Минахме покрай няколко вира, чиято вода изглеждаше почти огледало заради дълбочината им. Гущери ни съскаха леко и се разбягваха, плезейки се като ги доближим. Бунгалата в близост до басейна бяха заети и простори с разноцветни кърпи се препичаха на планинска тишина. Сега им бе паднало да си отдъхнат от мръсния градски въздух. Започнахме да виждаме паркинга - една красива жена по бански ни гледаше от една голяма скала. Там бе най-удачното място да я сложат - рисуваният й лик привличаше вниманието. За нещастие, с приближаването до нея се разкриваха множество недостатъци в техниката на художника. Около мнимата дама имаше много коли, най-вече от стари немски производители и социалистически герои. Дървен мост отнасяше една пътека към чернозеленикавата гора. Или към дома на някой звяр, живеещ там. Водата блестеше на раннообедното слънце и приласкаваше жадното ми тяло. Миришеше на скара и звучеше музика. Детският басейн ни бе точно по големина, покривайки раменете ми. Започнахме да се закачаме. Братовчед ми каза, че сестра му ще намине за да отиде към Попов вир, където големите отиват да купонясват. -Искаш ли и ние да отидем при тях? -Не, тук водата е топла! -Но и там е хубава. Все пак слънцето е ярко! -Не, не ми се мърда! -Тогава ние може да отидем за малко, а ти ни чакай тук. Става ли? -Ами… - започнах да се колебая. Не исках да съм сам. И не исках да съм страхливец, затова си направих вид на много замислен. - не знам. Хайде след малко да ти кажа! -Добре, ние и без това сега не сме тръгнали за никъде. - усмихна се той. В крайна сметка те така и не тръгнаха. Защото в един неуловим момент бяхме пленени от чара на една жена. Тя се появи изневиделица край басейна, пълен с малки и по-големи деца, и започна да се пече. Протегна тялото си, подпирайки се с ръце и разтвори дънковия си елек. Отдолу не носеше горнище и гърдите й започнаха да се зачервяват от силното планинско слънце. Отворихме огромни очи и така и не излязохме от водата. Плувахме като крокодили, вперили хищнически очи в тази фея, която не ни забелязваше все едно бяхме мухи. И може би бяхме. Странно опиянение обзе душите ни, гледайки тъмната коса отметната назад и стегнатото й тяло. След това на връщане не спряхме да говорим за нея. Превземайки съзнанието ни, богинята ни направи малки недорасли мъже. Чувствах с�� силен и горд и се надявах и следващия път тя да е там, в същата поза и този път да хвърли бегъл поглед в басейна и да ме види. Аз щях да се усмихна и тя щеше да се усмихне. И да ме целуне. -Видя ли я? Как беше се изтегнала?! - продължаваше едно от момчетата. Сърцето му препускаше по-бързо и от на останалите. Може би защото бе и по-голям от нас. Аз също мислех за нея, потънал в рицарски мечти. Вкъщи прабаба ми седеше на терасата и чистеше някаква билка. Миришеше приятно и аз седнах до нея, за да мога да вдишвам аромата. Баба ми подаде кърпа за да си изсуша главата и се върна обратно за да продължи с готвенето. Баба Мара продължаваше да чисти тревите, когато проговори: -Помниш ли песенката за Миленчо? - гласът й бе мек, старчески мек. -Коя? За него и млякото? -Да. Защо не хапнеш нещо за сила, че водата тук изтощава. Има сиренце, салам и други неща. -Ще си взема бабо! Сега само ще се попека малко, за да си почина от пътя. По улицата пред къщата минаваха различни хора - стари, нарамили лопати, облечени в дрехи с убити цветове; млади и наперени в дънки и къси поли и деца, врещящи нещо и тичащи нанякъде. Междувременно ядях филия, намазана с лютеница. Усещах умората в себе си по усилието с което преглъщах. Слънцето ме прегръщаше с вече остаряващите за деня лъчи. Беше ми топло и вече исках отново да се впусна в разходки и игри из града. Около час по-късно вече изпълнявах това си желание. Братовчед ми също бе излязъл и се събрахме компания за да играем на криеница. Тук нямаше дворове, а дървета, входове на единични блокове, камари с нарязани дървета. Това се намираше на тази улица в Девин. Някъде по-отзад бе Острова - малък парк където вуйчо ми бе свирил на цигулка в ресторант със същото име. Започна да се смрачава и вече трябваше да се прибирам. Дядо гледаше новините, а заедно с него и останалата рода. На прабаба вече й се спеше. А това значеше, че скоро и нас щеше да ни сполети същото. Тук си лягахме рано. 5 Дядо дойде за пръв път с нас на басейна в планината. Сигурно искаше да е сигурен, че нищо няма да ни се случи. Предполагам и това, че искаше да подиша малко въздух. Големият басейн бе пълен и много хора се разхлаждаха в него. Ние влязохме в него в най-плитката му част където едва докосвахме дъното с пръсти. Тогава се чу плясък - дядо ми се гмурна, разхвърляйки вода наоколо и с мощни загребвания започна да пори повърхността. На осемдесет години нямаше равен за мен. Но за съжаление на нас, възмъжаващите деца нямаше и помен от нашата богиня. За това сега отново бяхме просто деца. Аз за радост на дядо се бях научил да плувам. Сам макар, че години преди това той бе правил всевъзможни опити да ме научи, пристягайки колан през кръста и казвайки как да махам. В крайна сметка не успя. За сметка на това ме научи да играя шах. Оставяше ме да му взимам всякакви фигури и след това ме матираше в пет хода. Нали опитът бе на негова страна. Басейнът този ден не се запомни с нещо особено. Вечерта с братовчед ми пак излязохме. Взехме самосвала му и отидохме при едно нанадолнище. Сядахме върху него и се спускахме. Усещането беше велико. Адреналинът ми се покачваше, аз се стараех да не се обърна и заедно с голямата пластмасова ирачка да изстръргаме асфалта. Гледахме да не минават коли за да не би случайно да ни блъснат въпреки, че тук не бяха много. Вече бяхме се пускали по няколко пъти когато едно момче с колело с кресна: -Я се махайте! - имаше сърдит глас и леко мрачно изражение. -И защо? - отвърнах аз. -Защото аз така казвам! И не се репчете! -Или? -Ей, дребен я млъквай! - запени той. Слезе от колелото и се изпъна пред нас. Бе по-висок от мен и малко ме достраша. Аз принципно си бях страхлив, но този път знаех, че имаме право да се спускаме - наклона не бе негов. -Не можеш да ни казваш какво да правим! - опитах се да се начумеря за да съм по-страшен. -Хайде де! - замахна към мен. Аз се свих, опитах се да отклоня ръката му, но в следващия момент получих здрав удар в носа. Почти моментално ми потече кръв, а аз със сълзи на очи стиснах мястото на пулсираща болка. Все едно ми бяха били конска инжекция отзад. Сед��ах и наклоних глава, а братовчед ми и приятелите му ме наобиколиха. Винаги страдах заради слабите си капиляри. А и затова, че не можех да се бия. Макар, че винаги влизах смело, стараех се и излизах по-посинен от противника. Носа ми се поду леко. Сълзите ми бяха престанали и аз започнах да мразя това мрачно момче - беше ме леко страх от него. Както всеки който е по-силен от мен и използва това за надмощие. Мислено го обиждах, но гласно охках като докоснех натъртения си нос. Като се прибрах вечерта си направих сметка, че след три дни ще дойде време да се прибирам в София. Стана ми мъчно, защото тук идвах само лятото. А и защото ми предстоеше ужасното пътуване. Рано сутрин и онези виещи се завои, които тормазят корема ми докато не повърна. А аз се боря със себе си и винаги бивам победен. Дори и хапчетата на дядо не ми помагаха. А на гарата в София ще ме чакат мама и татко за да ме приберат. Приятелите ми ще са се върнали и те от пътешествията им. Игрите щяха да започнат отново и скоро след това щеше да дойде училището. 6 Училището бе свършило. Аз бях вече на тринайсет години. И предстоеше една голяма крачка за мен. Палещите юнски лъчи осветяваха градината на двора. Леля Соня отдавна бе починала, а за розите й нямаше кой да се грижи. Когато веднъж мама реши да се хване беше твърде късно. Те отдавна бяха изсъхнали сред избуялите плевели и треви. Те бяха толкова високи и разрастнали се навсякъде, че даже пожълтяваха. Аз седях в двора и гледах вишната - по нея се бяхме катерили, премятали, лепкава й смолиста кръв ни бе цапала като я наранявахме. В устата ми бе вкусът на плодовете й. Големият смърч се клатеше от вятъра все едно ми махаше. Нямаше нужда - виждах го прекрасно. Приятелите ми си бяха по къщите - ядяха, спяха в топлия следобед. А аз се местех. От вратата се попадоха баща ми и приятелят му Боби, които местеха един фотьойл. Постепенно вътре всичко се опразваше. Аз седях по-често в дома си за да се сбогувам с него. Взимах молив и драсках името си в затънтени ъгли на стаите или с ножче го издълбавах в дървените врати. Изпитвах някаква непозната за мен еуфория - любопитство, страх, меланхолия и скръб. Всичко това се смесваше в едно и аз кипях от ентусиазъм да се запаметя в съзнанието на този дом. Влязох в кухнята и погледнах нещата, които бях рисувал на осем години. Чудовището – гротескно-смешно, бе избеляло по жълтосивия латекс и бе като отлитащ спомен. Хола, може ��и пазещ спомени за рождените ми ��ни, ми се стори тъжен, самотен. Какви ли хора щяха да се нанесат? Дали и те щяха да имат толкова спомени тук, колкото аз за целия ми съзнателен живот? Долу се чу пуфтене и когато погледнах видях, че изнасят дивана на леля Соня. Аз пазех Роки да не избяга и да ми се налага да го гоня из квартала. Той ме дебнеше да го изпусна от поглед, но аз затворих вратата и продължих да гледам мястото където бях получил първата си целувка. По детски, бях на седем години. И тя бе дете. И не знаехме какво е любов, освен майчината и близостта на приятелите. Погледнах гардероба. В него се бях крил като малък когато мислех, че Девин означава да ме откъснат от родителите ми. Сега това местене ми се стори като откъсване на корените. Дали пак ще мога да се виждам с приятелите си толкова често? Седмица по-късно се преместихме при баба ми и дядо ми. Там бе твърде шумно и прашно. Тогава бяха жегите в небето и между родителите ми. Тогава всичко започна да се променя необратимо, а аз да израствам, може би и да помъдрявам. Влюбих се, но не бях обичан по този начин. Родителите ми за пореден път се разделиха. Пак се събраха. Станах свидетел на първото наводнение през живота ми. Отново се преместих в края на август. Бях близо до приятелите ми. Но не достатъчно. Започнахме да се отчуждаваме. Разказвача пое в своето русло и след всяка следваща година приятелството ни изчезваше. Изобретателя преживя голяма житейска драма и се затвори в себе си. Аз страдах по любимата. Родителите ми започнаха да охладняват един към друг - постепенно, като вряща супа сложена обратно на бавен огън. С Далаверата се сдушихме. Най-старите ми приятели останаха такива дори и да не се виждахме толкова често. Порастнахме. И вече не бяхме деца.

[nyctophiliacwriter]

В сянката на всички наши мечти, амбиции и цели стои любовта, независимо дали го признаваме или не. В действителност всеки иска да постигне повече; да изпъкне повече; да има повече, за да бъде забелязан от друго човешко същество, което да му даде това, което още в началото е желал най-силно. От това се нуждаят душите ни. От загриженост. От отдаденост. От топлота на чувствата. От подкрепа. Нищо друго няма значение в преходните ни животи. Накрая всеки от нас знае, че в последните ни мигове не съжаляваме за нашите неуспехи; за това, че не сме се издигнали в кариерата или че не сме успели да си купим вила в някой известен курорт. Не. Ние тъжим най-вече за близките ни, за нашите спомени с тях и отчаяно се молим за още един, и още един, и още един споделен миг, усмивка, шега, плач, вик, усещане, допир.

Затова моят прост съвет е: ОБИЧАЙТЕ! Преживейте любовта във всичките й нюанси, чувствайте с пълна сила тъгата и мъката, но не се страхувайте от вашите чувства. Дарявайте с любов хора, а не вещи. Така ще станете вечен спомен в нечии сърца. Така ще оставите най-голямата следа в света след вас.

[mravov]

Туристическата атракция на София, която всеки ден подминаваме

„Не сте ли виждали такива неща в други държави?!”

С този въпрос, зададен на английски, сърдита софиянка заобикаля група чужденци, които гледат стара къща на малка улица в самия център на столицата. Туристически гид им говори за къщата.

В нея не е живял значим български писател, художни или революционер, нито на ъгъла й комунистите са застреляли някой царски генерал. Сградата, макар и стара, не е и един от рушащите се архитектурни паметници на София.

Причината водач да говори на чужденци за нея, е че една от стените й са се превърнали в платно на художници.  

Туристите са част от пешеходен тур на столицата, в рамките на който им се разказва за нейната графити сцена.

Докато конкретната къща се е превърнала в мащабен „мюръл” или стенопис, с красиво изрисувано малко дете и много различни детайли, преди нея чужденците със същия интерес са слушали за „тагове”, „троуъпи” и „бомби” – произведения по софийските сгради, които средностатистическия граждани възприема като „драсканици”.

Поради същата причина вече 20 години еднообразни телевизионни репортажи разграничават „красиви” от „грозни” графити. Някои стигат до там да смятат субкултурното течение за проводник на чужда политическа пропаганда и да се питат „Кой има изгода София да прилича на Ню Йорк през 80-те”.

---

„Това е единствената обиколка на София, на която ще отида”,

казва 33-годишната Лиляна от Португалия.

Тя е тук за два дни в рамките на ЖП-пътуване през Балканите. Вероятно няма да чуе историите за спасяването на българските евреи или Руско-турската освободителна война и да види свързаните с тях места в София.

Решила е да види графитите. В нейната група са още англичанка, литовка, австралийка и американец.  

„София е място извън комфортната ми зона, Източна Европа ми е интересна и билетите са евтини”, заявява 20-годишната британка Софи.

Тя, Лиляна и другите не са част от основния поток от данни в Министерството на туризма – руснаци, пияни британци и скандинавци и семейства от цяла Европа, на които цените в България отговарят на бюджета за почивка.

Двама са на железопътна обиколка, Софи е на нискобюджетно пътуване, литовката е по работа, австралийката се е отбила на път за Полша.

---

Стела разказва и за цялата субкултура под рисунките – възникването й, съвременните проявления, йерархията между артистите, различните видове. Опитва се да вникне и покаже смисълът от парчетата.

„Идеята е да се покажат скрити съкровища на града. Всички са свързани от един тематичен разказ и на всеки се оставя сам да си интерпретира видяното.

Не му се казва к��кво да мисли и какво да му харесва. Не искаме нещо да се натяква за града или графитите”, обяснява Стела, която по образование е културолог. Обиколките свързват интереса й към градски пространства и субкултури.

---

Нуждата от туристически облик на България не се запълва единствено от надстроените руини на Сердика или жълтите павета. Елементи от средата ни, за чиято стойност спорим, вече са туристическа забележителност.  

„Местните по-трудно забелязваме самото улично изкуство. Трябва нещо да ти насочи вниманието. Трудно е да забележиш тези неща, докато ходиш до магазина или си живееш другите ежедневности”, смята Стела.  

За Vesti.bg (пълен текст) Редактор: Евгения Друмева 

[lirlbug]

Отекващи целувки, сънени очи, усмихнати къдрици, уханието на

теб.

(Ще се видим пак в неделя сутрин.)

[lightmm]

..the story in my head - част 2

..мина, като че ли цяла вечност.

Тези от вас, които са се изгубили и са попадали на моите драсканици, знаят колко са объркващи нещата в главата ми. Човек трудно се ориентира, дори самият аз не зная какво искам или не.

..има развитие.

Похарчих още няколко десетки лева, сумата набъбна стабилно. Започнах един курс и го завърших . Платих си и за него, като поп. Платих си и за международен паспорт. Нали съм умничък, поръчах експресна услуга за 3 дни. Взех го още в краят на Август месец, но едва сега ще влезе в употреба.

..не знам ще бъде ли интересно!?

Определено ще съм в стрес, извън зоната ми на комфорт. Не обещавам нито на себе си, нито на който и да било друг, но ако имам време ще пиша по нещо. Ще пиша за себе си от първо лице, що е то новобранец странстващ в Европа зад кормилото на един звяр. Звярът е 40 тонен, 18 метра дълъг, 2,5 метра ши��ок... височината я забравих. 😅

..не казвайте на никого.

Планът ми, ако оцелея в това нещо, е да го правя това пътешествие на мъките в продължение на една година. Винаги има 'ако'. При мен особено, абсолютно винаги.

Та, ако нещата вървят в план. Следващата стъпка ще е да ме видите с халба немска бира на Октоберфест през Септември... ако прословутият вирус, разбира се, е умрял в изпра*ненията си вече.

.. аз си знам колко ми е нервно за предстоящите събития.

И съм щастлив и съм уплашен. Успокоявам се, че ако се проваля, аз ще съм си виновен. Ще се върна смирено в дупката си и ще продължа в сивото си ежедневие.

...нали, знаете!?

Онази характерна буца в гърлото, в онази възбуда, която ти изпотява до крайна степен гащите, очите блуждаят, като на сърна и прочие. Това ще съм аз. Какви ли простотии ще стори този новобранец!?

...ще стане или много тъжно или много смешно.

След точно 11 дни, ще се разбере и вие ще научите. Ако започна с 'еми' в следващият си пост, означава че съм се 'оср*л'. 😂

Lets the fight begin! I can offer you only sweat, toil and blood!

########=== 😂😂😂===########

[su666a]

[diversitymind]

Минаваха тук бури, през нощните гори и всички живи фигури с тъжните очи

седяха по дървета, гледайки това небе, когато от него се изливаше море.

Спокойствие намират в природата сами и никога не спират да гледат как вали.

Дори и яркостта на светкавици искрящи, не буди в тях страха, нито гръмове крещящи.

Единственото нещо, от което бягат те, е много по- зловещо от всички градове.

Бягат те от слънце и мека топлина, да не би да озари тяхната злина.  —  diversitymind

[moon-piie]

#4

Той… Дори самата мисъл за него кара тялото ми да настръхне. В главата ми изниква неговия образ и усещам как се отнасям, как се пренасям в друго измерение…

Той… Не е възможно да е реален. Плод е на моето въображение? Не мисля, че някой толкова идеален съществува. Но е така. Виждала съм го много пъти, познавам го, говорих с него. И въпреки това той е на милион километри от мен… а всъщност са няколко…и въпреки това ми се струва твърде далеч.

Той… Никога не би могъл да е мой, не и в реалността. Но е мой в сънищата ми, във всеки един…

Той… Усещате ли ги? Тръпките, които преминават през тялото ви само мислейки си за него…