#Димитър Яранов

[deiphobahileev]

Димитър Яранов, художник на Брой ХХІІ

Димитър Яранов, художник на Брой ХХІІ

Очаквайте ДИМИТЪР ЯРАНОВ (Dimitar Yaranov) Художник на БРОЙ ХХХІІ (ЯНУАРИ) на сп. Нова социална поезия & Димитър Яранов, Деца на войната I, 100 x 100 см., акрил, платно, 2005

[vprki]

Теофан Сокеров – епичният разказвач

Тази година се навършиха 80 години (3 май 1943) от рождението на Теофан Сокеров. Познанството ми с него е още от началото на 70-те години от миналия век, когато бях ученик в Ловешката немска гимназия. Срещата ми с изкуствоведа Максимилиян Киров, който тогава представи задълбочено и възторжено изкуството на младия художник, предопределиха съдбовно и категорично избора ми на професионален път. Написа за „въпреки.com” изкуствоведът Румен Серафимов.

Дълбоко съм им благодарен! В годините по-късно имах привилегията да открия няколко негови големи изложби, включително и юбилейната му изложба през 2014 г. в галерия „Академия“ на Националната художествена академия. За съжаление, през 2020 г. изгубихме този чудесен, одухотворен и благороден човек, дългогодишен професор по живопис в Академията. Днес Градската художествена галерия на Ловеч логично носи неговото име и прави забележителни усилия да представя живописта му. С цялото ми уважение и благодарност към него ще припомня за голямото му изкуство.

Надежда Сокерова, Теофан Сокеров и Румен Серафимов при откриване на изложбата в галерия "Академия" на НХА, 2014

Теофан Сокеров е изключителна творческа личност от силното поколение, което влиза в българското изкуство в началото на 70-те години на миналия век. Това поколение, в което са и художници като Ванко Урумов, Стоян Цанев, Атанас Яранов, Николай Майсторов, Димитър Буюклийски и други, внася много по-модерен дух, артистична автономност и пластическо изразяване, противопоставящи се на консервативната естетика и строгите норми на така наречения "социалистически реализъм", наложен от тоталитарната държава. През 70-те години Сокеров е сред най-впечатляващите новатори в изкуството ни, тъй като донася съживяващите звуци на европейската модерна живопис в една доста тъжна и тягостна социокултурна атмосфера. Той е новатор и в монументално-декоративната живопис със своите 27 стенописа, чиито богати пространствени композиции са много по-различни от възприетия тогава плоскостно-стилизаторски, елементарен и наивен стил в тази изобразителна сфера.

"Автопортрет", 1980

През 1969 г. Теофан Сокеров завършва блестящо Художествената академия и неговата дипломна работа, картината "Възпоменание", е откупена от Националната галерия. Овладял безупречно живописните умения, опознал принципите на класическото изкуство и на старите майстори, стъпил върху естетиката на модерната живопис от ХХ век, художникът се явява със самочувствие на артистичната сцена, за да премине през четири стилови периода.

През първите 2-3 години след Академията той работи в зоната на един монументален, изчистен и лаконичен стил, с който изгражда едри, обобщени, сякаш скулптирани фигури на мъже и жени в монохромни тоналности от сиви, сиво-зелени и сиво-охрови цветни гами. Творбите носят духа на жертвеността и страданието в един драматичен и по-общочовешки контекст − "Възпоменание", "Оплакване", "На разстрел".

"Април 1876", 1976

Между 1972 и 1977 г. Теофан Сокеров демонстрира нов, по-звучен и полихромен живописно-експресивен начин на изразяване. Портрети на жени и мъже, сцени от ателието, интериори и натюрморти, морски пейзажи − един богат образен и предметен свят засиява в по-топли и интензивни хармонии. Потърсени са изразителни деформации на човешките фигури, на лицата и особено на уголемените крайници. Преклонението пред Пикасо и Ренато Гутузо тук е очевидно. Композиционните принципи са усложнени чрез вертикално разделяне и зониране на пространството, което е организирано в най-предния план на картинното поле, но в което внезапно се отварят проходи навътре към по-далечен и поетичен хоризонт. В тези творби се появяват за първи път обичаните от художника предмети-символи − тромпетът, свещта, колелото, стълбата. Човекът и неговата среда се превръщат в красив, цветен, романтичен в един хуманизиран свят, много по-различен от света, в който живее българското общество в онези тъмни и несвободни времена. В този контекст в изкуството на Сокеров прозвучава своеобразен еретизъм по отношение на естетическите и идеологическите норми на тогавашната социокултурна система. С този нов стилов маниер художникът дръзко внася в българската живопис непозволените тогава форми и влияния от модерното европейско изкуство.

"Вариант", 1978

От 1977 г. до края на 80-те години Теофан Сокеров възприема в живописта си документално-веристичното отношение към образността на т.н. "фотореализъм". Чрез него той се приближава максимално достоверно до човешкия образ и предметния свят, а фигурите сякаш са колажирани в сложна и богата пространствена логика. В условното и наситено картинно поле са композирани множество персонажи. Често се явяват фигурите на старци и старици, предизвикателни млади жени, деца, интелектуалци − всички възрасти са там в някакво драматично взаимоотношение по житейската стълба, заслушани в тоновете на нерадостна съдба. В напрегнатата картинна атмосфера понякога лицата на фигурите топло отразяват оскъдната светлина от пламъка на крехка свещ като плаха надежда ("Вариант", 1978г., ГХГ - Варна). В метафизичното пространство художникът си позволява да срещне дори образите на Рембранд и изкуствоведа Димитър Аврамов ("Среща във времето"). В тотално въздействащите драматични платна се виждат често и други обичани от Сокеров символи − въжето, възелът, птицата в клетка, стълбата, − които обогатяват смисловите внушения.

"Ако птицата падне", 1992

Този "фотореалистичен" стилов маниер представя художника още по-убедително като феноменален рисувач и превъзходен колорист, способен да създава сложни и трудни композиции, да изгражда дълбоки психологически състояния на образите си, да внушава осезателно настроения и чувства.

От началото на 90-те години Теофан Сокеров се установява трайно в зоната на един епичен художествен метафоризъм със сюрреалистични черти. Този четвърти стилов период е изключително богат и продължава до края на живота му през 2020 година (8 януари).

От изложбата в галерия "Академия", 2014

Немалко творби са изпълнени в духа на един "автобиографизъм", който неведнъж се е явявал в изкуството му. Образите на родители��е, прародителите и синовете му изплуват в неговите композиции и общуват в безмълвни извънвременни диалози. Собственият му образ също се открива. В една от работите той е ситуиран сред приятели на особена вечеря (алюзия за "Тайната вечеря"), на която присъства дори божествената личност. Други картини-приказки са романтично връщане назад в детството, в старите природни места, с някогашните персонажи от спомените и миналото. Те са изобразени с някакво Брьогелово чувство за панорамно пространство, но и за изразителна образна и предметна символика − "Приказки на баба Теофана", "Късна есен", "Коледа в Ловеч".

В този четвърти период пространството се отваря безкрайно и побира в метафизичните си измерения богати и многолюдни композиции. Особено видим е този ефект в цикъла "Роенето на мравките", чието вертикално организирано пространство е приело огромен брой персонажи и предмети, имащи важно символично значение − жената и мъжът, майката, мадоната, стълбата, трапезата, животните, музикални инструменти, механични конструкции. Един мащабен театър на човешкия свят, в който има напрежение и където сякаш изниква древният античен принцип на елинските стоици −"На всеки неговото“. В необятното пространство на тези творби всеки образ и предмет е поставен на определеното му място и с определената му роля като част от сложната човешка и природна вселена.

"Битката", 1997

Освен многобройните творби, в които доминират епичният разказ, панорамният пространствен погледи наситеното композиране на множество сцени, в този последен стилов период Теофан Сокеров създава изключителни платна с друг пластически подход. В тях кадърът е максимално увеличен, а фигурите са уедрени и изпълват картинната среда, за да внушат по-силно трагизма на човешкото страдание. Такива са платната от цикъла "Хора и животни", представящи зловеща, разтърсваща метафора на жестокостта и агресивността в човека и към човека. Едро и мащабно изразени са състоянията в още няколко великолепни творби − "Рицарят и смъртта", "Сливане", "Въпрос", "Гергьовден", диптиха "Есен". В тях директно, категорично и тотално Сокеров представя страданието, преходността, разпадането, тленността и смъртта. Човекът е превърнат в празен, разпадащ се манекен, подвластен на могъщи сили. Колко е актуална тази тема днес!

От изложбата в галерия "Академия", 2014

Всъщност всички човешки религии и философски учения са създадени, за да намерят спасение от смъртта, която единствено човекът осъзнава и от която изпитва своите страхове. С дълбоката си интуиция и природна мъдрост Теофан Сокеров често се вглежда чрез живописта си в страданието и смъртта в един всеобщ философски контекст. Образът на разпънатия човек много често е интерпретиран в изкуството му още от самото начало. В множество творби от последния му стилов период разпятието е символичният център, около който се разгръщат и завихрят многолюдни и бравурни сцени − "Прошка", "Развитието".

Наред с тази силно драматична тематична и идейна посока в изкуството си, Сокеров съхранява до края своя неизтощим пиетет към живота, към виталността и красотата на човешката природа, към емоционалния звук на топли, естествени и хуманни състояния и настроения. Жената в многобройните ѝ образни превъплъщения на майка, на муза, на изкусителка, на предизвикателно разголено тяло, не престава да живее в картините му и да излъчва своя културен еротизъм. В някаква сюрреална логика тя плува свободно във времето, появява се в ренесансово облекло или като Рембрандов образ, изгрява в цветна, чувствена светлина, внушава страст и живот.

"Самот��ото палто", 2003

В своя ярък метафоричен и символичен фигуративизъм Теофан Сокеров рисува и разказва за важните етически и духовни колизии на човека, за драматизма на битието му. Той търси и посочва с изключителна изразителност сериозните смисли на живота и смъртта. Изгражда и раздвижва огромен свят, в който свободно смесва различни времена, култури, класически и модерни образи и форми. Прави го с демиургична лекота и овладяност на стар майстор и със сетивата и прозренията на хипермодерен художник, който осъзнава ценността и преоткриването на същностните духовни идеи в съвременното изкуство.

От изложбата в галерия "Академия"

В най-новата българска визуална култура Теофан Сокеров е големият разказвач, рисуващ с огромно въображение и артистична дарба наративна живопис, която се вглежда в състоянията на съвременния човек, в неговите страсти и надежди, в демоничните му постъпки, в трагизма на неговото страдание, в любовта, живота и смъртта му. Неговото изкуство е епична, символична сцена, на която се явяват в надреално, метафизично общуване героите му в житейските, моралните и креативните изпитания като извечни и фундаментални градива на човешката природа.

Несъмнено Теофан Сокеров е сред н��й-значимите и стойностни български художници. ≈

Текст: Румен Серафимов

Снимки: личен архив и Стефан Джамбазов (1951-2021)

[vprki]

Толерантността е в различието, не в безразличието

„Толерантността като култура” беше темата на арт хепънинга, организиран от Фондация „Въпреки” с финансовата подкрепа на Програма „Европа” на Столична община. Хепънингът беше отново за трети път на знаковата софийска улица „Цар Самуил” в отсечката между „Денкоглу” и „Солунска”. На това място има много галерии и духовни пространства, а център на събитието беше едно от тях - Derida Dance Center.

Темите „Толерантността като култура” или „Културата като толерантност” бяха изговорени, изтанцувани и изрисувани от партньорите ни по проекта от 134 СУ „Димчо Дебелянов“, Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”, Derida Dance Center, галериите „Интро” и „Париж”, Полският институт и столичния район „Триадица”. Културата е толерантност по самата си същност – опит да разбереш света и хората. Но и толерантността включва в себе си културата на общуване, емпатията, интересът към различието и различните, към хората, животните и природата. Много може да се говори за толерантността – за нейното присъствие или отсъствие в обществото, особено при нас. Гордеем за спасението на българските евреи, но сме безразлични към различни неофашистки прояви у нас по стадион��, шествия, а дори и сред подрастващите след сблъсъци на противостоящи си групи от тийнейджъри.

Но има ли нещо общо между толерантността към различните и различието, и безразличието към подобни прояви. Затова и предложихме две теми за есетата на учениците: „Не съм съгласен с това, което казвате. Но ще пожертвам целия си живот, защитавайки правото ви да изказвате собственото си мнение“ – Волтер. И друго: „Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Трябва да се борим за правото да проявяваме нетолерантност към нетолерантните” - Карл Попър. 

Учениците от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” представиха своята изложба “Социален плакат” в галерия “Интро”. Сред присъстващите беше и директорката на училището Лили Балева /ц./

А ето и някои от мненията на учениците: „Идеята за толерантността е да приемем различията между хората. Само това обаче не е достатъчно за едно развито общество. Толерантност без отговорност не е толерантност, а безразличие. Казват, че мълчанието е знак на съгласие. Ако „толерираме” несправедливост, нима това не е същото като това да се съгласим с нея?”, пита Ния Тодорова от 12 „а” клас на 134 СУ „Димчо Дебелянов”.

Директорката на 134 СУ “Димчо Дебелянов” Весела Палдъмова /л./ също беше сред своите ученици

Толерантност не означава да сме еднакви, а да приемем, че сме различни и да уважаваме различията, се отбелязва в доста от есетата. Мартина Цекулова от 10 „б” клас на 134 у-ще пише: „Толерантност притежават онези, които умеят да осъзнаят различията между хората и ги приемат за необходими. Замислете се: „Кой би искал личност, която да бъде напълно като него”. Колкото и лицемерно да звучи – няма такъв човек. Различията са тези, които ни ръководят по пътя на живота.” А Мая Петкова от 12 „а” клас на 134 у-ще пише в есето си: „_Толерантността е нормата, която ни помага да се адаптираме, да съжителстваме с многообразието от религии, култури и прояви на човешка идентичност”. _

Божидара Иванова /на снимката вдясно/ от 10 „а” клас на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” пък споделя: „Наскоро чух изказването на една американка, която твърдеше, че този начин е правилният за борба срещу расизма, защото „всички хубави неща се постигали с революция, а всяка революция започвала с ван��ализъм”. Дали това е пътят? Историята неведнъж е показвала, че нещата постигнати с насилие са нетрайни. Каква толерантност в насилието? Може ли едно движение, с такава мирна идея като постигане на толерантност и разбирателство, да постига своите цели чрез насилие?!”, пита Божидара Иванова и сочи като обратен пример принципите на Махатма Ганди за ненасилието и положителните резултати, които постигна неговото движение в Индия.

Марина Великова

Впрочем Индия и толерантността присъстваха и в друг модул на събитието – в концерта „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината - на Марина Великова и Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение. Това беше премиера на техния проект, в който се съчетава джаз с етническа и сакрална музика. За Марина Великова има изключителна хармоничност в съчетаването на звука на тромпета с пеене, тибетски купи за медитация, хармониум и танпура. А за двамата това е едно събиране след дългогодишни уговорки. Наистина, тази музика предложи едно толерантно общуване между богати музикални култури и отлични музиканти. Така и публиката възприе този различен концерт.

Марина Великова и Венцислав Благоев на концерта “Отразена луна”

В началото на годината Марина Великова се завърна от Индия след като четири години беше стипендиантка на Министерството на образованието и Индийския съвет за културни връзки, и беше единствената избрана за обучение по музика от общо 43 кандидати. „Изтокът е мястото, където заради бавното темпо човек може да погледне навътре в себе си… Аз се вълнувам от будистката философия. В живота си прилагам следването на средния път… Индия е мястото, на което аз открих съществуването на тишината. Тишината е мястото, от което тръгват животът и звукът, който е най-високата материализирана енергия. Тишината ни дава възможност да се обърнем към себе си“, каза Марина Великова по БНР след връщането си от Индия. Тя е част от групата български артисти, които на 15 май 1996 година на платото под връх Калапатар, срещу Еверест, на 5350 метра надморска височина осъществиха най-височинния концерт на планетата, влязъл в Книгата на рекордите на Гинес. Марина е част и от група „Ом“, която изпълнява музика, която се движи на ръба на джаза и етническата музика.

Но да се върнем към началото на събитието. То започна с изложби на учениците от Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” и Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” в галериите „Париж” и „Интро”. По време на откриването на събитието някои от учениците бяха отличени с грамоти и книги, предоставени от Полския институт и издателствата „Кралица „Маб”, издателска къща „Несарт – Милен Миланов” и „Обсидиан”. Отбелязани бяха най-добрите изобразителни творби, както и есетата.

Малина Едрева

„Целта с такива събития е културата и толерантността да бъдат част от нашите отношения. Има ли всъщност култура без толерантност, се питам? Според мен, не, защото толерантността, емпатията, съпричастността към другия, знанието за другия е част от културата ни. Благодаря, че сте част от този проект, който сигурна съм, ще ви даде много по-здрави приятелства, по-голяма устойчивост като човеци в живота”, отбеляза Малина Едрева, председател на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в Столичния общински съвет при откриването на арт хепънинга. Тя отчете смисъла от такова взаимодействие по проекти и подпомагане на неправителствени организации от страна на Столична община и взаимодействие между тях /в случая между Фондация „Въпреки”, общинските власти, Програма „Европа” на СО, училищата и с международно присъствие – Полският институт и представители на Израелското посолство, между които и съпругата на посланика г-жа Верет Елрон и нейна гостенка израелската хореографка Мириам Енгел, която е работила с балет „Арабеск“и си сътрудничи с Dance Center Derida – б.а./.

Художникът Димитър Яранов, преподавател в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, подреди изложба на някои от учениците си в галерия “Париж” на същата улица

В програмата културните събития също бяха избрани с акцент към толерантността. Такъв беше спектакълът „Синтетики”. Той изследва темата за вредата от пластмасата артикулирано, разбираемо и плавно. Хореографията на Живко Желязков отбелязва дебюта на три млади изпълнителки, завършили обучителната програма Dance Port Derida  и в същото време това беше първата премиера, която откри преди време това ново сценично пространство на компанията. „Синтетики“ е  представление за пластмасовия човек, или по-скоро за пластмасовото „същество“, тъй като всички човешки белези и качества са покрити от слоя найлон, от който то е съставено и разпръсква около себе си. Тревожен и аргументиран, спектакълът е достоен дебют за трите изпълнителки, които се справят с нелеката задача да проведат хореографската гледна точка към все по-актуалния проблем с пластмасата.

“Синтетики” - снимка архив на спектакъла

Следващ модул беше дискусия по темата с участието на бившия ученик от 134 у-ще Мирослав Маранов, сега студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски” по специалността „хебраистика”. А проф. Правда Спасова, преводачка на книгите за Януш Корчак, връчени и като награди за някои есета и предоставени от Полския институт наред с книгата с поезия на Папа Йоан Павел II „Римски триптих”, се включи в дискусията. Януш Корчак /полски лекар педиатър, писател и педагог от еврейски произход/ умира през 1942 г. в концентрационния лагер „Треблинка” заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което е работил. Предложено му е да се спаси, но той отказва.

Проф. Правда Спасова

Проф. Спасова попита: „Какво прави всъщност Корчак? Освен, че е един от екзистенциалните герои, защото следва своя избор докрай, последователно и смъртта за него не е по-високата ценност. По-високата ценност е човешкото достойнство и това да бъдем автентични хора. Такива каквито сме избрали да бъдем и такива, каквито сме се изградили. И защо всичко това е свързано с толерантността? Защото това, на което Корчак учи своите деца е преди всичко уважение към човешкото достойнство. Само че, за да уважаваш човешкото достойнство, трябва самият ти да си изградил в себе си чувство за достойнство. И това да е една голяма ценност, около която изграждаш себе си. Тогава ти можеш и да уважаваш достойнството на другия, което е наистина висшата проява на толерантност”, каза проф. Правда Спасова и разказа за това как Корчак се отнася към децата като личности с достойнство.

“Нонумент” - снимка архив на пърформанса

Толерантността се отнася и отношението ни към близкото минало. В тази посока е и възприемането ни на паметниците от соца. И в тази връзка беше показан и проектът „Нонумент” на Стефан А. Щерев и ЛИГНА - Германия  /Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс/, с режисьор Васил Къркеланов за монумента „Бузлуджа” и отношението към паметниците на миналото. „Днес Нонументът Бузлуджа се разпада материално. Духовно се е изпарил още в момента на изграждането си. Ярката му звезда вече не се вижда на се��ер и на юг. Този „дом” на идеологията днес е руина. Дом на руинизма? На бузлуджанизма? На песимизма? Графити артисти, авантюристи, пътешественици и любопитни нахлуват през всеки възможен процеп на този надупчен „параклис” на измисленото бъдеще. Кацнал като забравена от друга галактика летяща чиния на този връх, Нонументът пита - какво значение ще му сложим? Или колко динамит ще му поставим.”, пишат авторите за своя пърформанс, който е заснет и го видяхме. Разбира се, не можем да пропуснем, че вече започна реставрация на мозайките на този тоталитарен паметник с финансовата помощ на фондация „Гети”.

За финала на арт хепънинга „Толерантността като култура” или „Културата като толерантност” вече стана дума. В концерта „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината - на Марина Великова и Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение дишаше и звучеше неподправената толерантност към музикални стилове и духовни пространства. А ние искаме да завършим с думите на световноизвестния френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит, провокирали ни в някаква степен и за този проект. На среща в Народния театър „Иван Вазов“ преди време Ерик - Еманюел Шмит каза: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. 

Венци Благоев

Ние не искаме да водим битка. Но смятаме, че след този хепънинг младите и не толкова младите, които присъстваха, ще се замислят. Защото, както написа в своето есе Йоанна Цанова от 12 „а” клас на 134 СУ „Димчо Дебелянов”: „Докато има хора, които толерират и уважават, ще има и такива, които се налагат над останалите. От нас зависи какво сме готови да изградим от себе си. Всеки има правото на лично мнение, но не всеки е готов да приеме нечие чуждо – и там е проблемът”. 

Марина Великова

А Александрина Янева от 11 „а” клас на същото училище признава: „Много силно се надявам повечето хора да избират правилната посока не само за другите, но и за себе си. Защото въпреки, че всички сме различни и уникални, уникални с мнението си, външния си вид и стил, има едно нещо, което се надявам и вярвам, че свързва всички хора. И това нещо е толерантността. Толерантността, която се крие във всеки един от нас. Толерантността, която ни прави по-добри!”. А Мая Петкова от 12 „а” клас на 134 у-ще възкликва: „Е, ти толерантен ли си, или вече толерантността е станала част от теб?”… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Димитър Яранов: Мрачната сянка на бившето „светло бъдеще” формира свирепото ни настояще

„Не търся формална естетика в картините си. В момента се връщам към стари теми и сюжети, които съм рисувал в един момент, когато съм бил доста млад и откровен. По някакъв начин съм възприемал нещата много директно и по - романтично. И тъй като дълго време рисувах социални теми, тези работи пак имат някакъв социален подтекст. Надявам се в бъдеще да обърна повече внимание на живописната си техника”. Това казва художникът Димитър Яранов в разговор за „въпреки.com”.

Срещата ни е в Созопол, въпреки че сме се виждали на много други места. Не само на изложби, където е участвал, но и в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” в София, където преподава. И когато миналата година бяхме заедно при децата на Босилеград на лагер, организиран от Спортната академия в София и със съдействието на Дирекция „Култура” на Столична община, бяхме свидетели на неговото изключително внимателно отношение към талантите на децата. Отдавна се уговаряхме за разговор, но този път поводът ни е изложбата в Художествената галерия в Созопол, с която започнаха тази година Празниците на изкуствата „Аполония”. 

Димитър Яранов и Росен Тошев при откриването на изложбата в Созопол

Изложбата се нарича „Великата красота” и е с куратор проф. Свилен Стефанов. Участниците в изложбата са Генади Гатев, Димитър Яранов, Иван Кюранов, Красимир Добрев, Росен Тошев, Свилен Стефанов, Хубен Черкелов, Венелин Шурелов. Според Димитър Яранов цялата изложба е много интригуваща и е хомогенна, колкото и да са различни авторите. Той харесва залите на галерията и пространството, и се радва, че участва в тази изложба, защото е много свързан със Созопол. А за „Аполония” казва, че е фестивал с големи традиции и винаги има нещо, което си струва да видиш - изложбите, представленията, концертите, и книгите.

Димитър Яранов пред галерията “Котка и Котка” в Созопол

А колкото за неговата връзка със Созопол, тя е свързана с галерия „Котка и Котка”, и с жена му Юлияна Гълъбинова. 13 години вече са в Созопол. Когато са дошли тук имало само три галерии, сега има много арт магазини, някои се появяват, други изчезват. В „Котка и Котка” има много добри автори, както и съвсем млади, дори и ученици от гимназията. „Ние искаме да продаваме това, което наистина ни харесва, а не това, което върви. Не гледаме по комерсиалния начин на нещата, опитваме се да създадем  красиво и уютно място, което да се променя всеки ден. Винаги се стремим да има атмосфера”, споделя Димитър Яранов. И продължава: „Първите години бяха много  добри, имаше по – добра публика. Сега доста хора избягаха от Созопол. Проблеми с боклука, с презастрояването... Идват и хора, които не са на почивка тук, но искат да видят отново галерията. Това е влагане на много усилия срещу малка отплата. Не е като да купиш нещо евтино и го продаваш с надценка”.

„Когато започнахме това беше начин да изкараме пари и независимост не само за нас, но и за колегите си. И човек като започне с това, не може да се откаже. Даже и да почне да губи и да се наложи някой път да вземе заем, за да ��авърши цикъла ”, казва още Яранов. Той обича да контактува с хората. „Има много интелигентни клиенти, на които с удоволствие можеш да разясниш нещо. Приятно съм изненадан от познанията и вкуса им. Можеш да им покажеш нещо, да им разкажеш кой е авторът, какво е направил, да го потърсят в интернет. Дали ще е живопис, графика или керамика, или нещо друго – много от тези автори имат богата биография. Тук има работи на Иво Бистрички,  Божидар Бончев,  Елена Панайотова, на Росен Тошев, Ина Дамянова, Уша Станкова и много добри фотографи. Има нещо като представителна извадка на  творби, които кореспондират добре помежду си. Не е подредено като магазин, а по скоро като дом. Вече ни е малко тясно мястото, но въпреки това сме организирали някак си пространството”, добавя художникът.

Но се връщаме към неговите работи. Трудно му е да формулира с думи какво точно е неговото послание. „В нещата, които правя искам да съм откровен. Не мисля защо ги правя точно такива. Много често хора, които ме познават остават изненадани от мрачния свят в работите ми”, казва той. И това е наистина така. Когато човек контактува с него вижда един благ, приятен, благоразположен човек. А в картините му има една тревожност. За нея казва: „Някакъв вид предупреждение, реакция срещу дехуманизацията и отчуждението, насилието на идеологиите над предметната реалност. Човекът сякаш отсъства за сметка на нови биологични видове, машини и индустрия. Трудно ми е да го обясня.  Идвам  от едно време, което беше някаква антиутопия, говоря за тоталитарните години и всъщност много неща, които  се случват сега ми напомнят отново за тогава. И това светло бъдеще, което ни обещаваха,  сякаш се е превърнало в свирепо настояще.”

В един свой текст, той обяснява посоките си: „В началото на 90-те години ме интересуваше крахът на големите идеологии. Приемах лично и автобиографично проблемът за насилието на идеите над реалността. Както и метаморфозите на предметния свят в някаква антиутопия, дехуманизирана и лишена от нравствени послания, където технологиите доминират болезнено над биологичните форми. Опитвах се да създам катастрофична иконография, нещо като урбанистични плакати на Апокалипсиса. Наричах ги „Обекти от миналото и бъдещето” и ги рисувах с хладна рационалност и отчуждаваща перспектива. Сюжетът беше моя концептуален трик в тази антиутопична визия.

След 2000 – та година започнах живописен цикъл, който бих нарекъл концептуално - документален. В картините създавах ситуации, позовавайки се на известни фотографии и сензационни снимки от печата. Това пречупване на действителността функционира по начин, близък до филмовия монтаж. Възприятието се води от взаимодействието между кадрите, тяхната поредност и организирането им. Тези работи бяха натоварени със социални и политически коментари без да се стремят да бъдат политически коректни. Формално - пластичното изграждане на картината за мен имаше второстепенно значение. През ��оследните години се връщам отново към сюжетите ми от 90 - те. Може би защото имам усещането, че темата не е изчерпана, а светлото бъдеще което ни обещаваха още не е станало минало и мрачната му сянка формира настоящето”, написа Димитър Яранов. И ни прати този текст за „въпреки.com”. Сега той има много нови работи, но не иска да ги показва. Иска да ги събере за самостоятелна изложба и да са свързани концептуално.

Естествено заговаряме и за неговите родословни корени. Фамилията му е впечатляваща. Освен баща му, големия художник Атанас Яранов (1940 — 1988) тя води към дядо, прадядо и прапрадядо. Дори в родословното му дърво се забелязва нещо интересно. През поколение името се предава. Димитър Яранов (1909 — 1962) е името на дядо му. Прадядото е Атанас Яранов (1878 — 1964), а прапрадядото е Мицо (Димитър) Яранов. И все пак това не натоварва ли прекалено един потомък на такава фамилия? „Аз трябваше абсолютно да се еманципирам от очакванията, които имаха към мен. Да тръгна по свой собствен път. Сестра ми /Ива Яранова, също изключително интересна художничка – б. а./  направи това с лекота, чисто по женски. Тя е много по - интуитивна, докато аз повече мисля преди да започна работа. Нещата някак си при нея идват по - лесно. Не се стремя да продължавам нещо, просто искам да имам собствен път. Това, което е било, то е останало. Наистина невероятно голям художник е баща ми, той също е извървял своя път и е живял в друго време, което е много важно. Успял е да остави завинаги името си, да създаде собствен мощен начин на изразяване. Докато сега времето е съвсем различно и въобще няма много база за сравнение с онова време. Откакто излязох от Академията, много пъти съм променял методите си на работа. Променял съм материалите, с които съм работил - темите, сюжетите и форматите също”, казва той.

Още от изложбата в Созопол с негова картина

И добавяме още малко история от неговия род: „Прадядо ми е бил икономист и дипломат. Знаел е много езици, бил е секретар на солунското ВМРО, правил е българо-френски речници, писал е драми, пиеси, разкази, какво ли не, получил голяма парична награда от „Комеди франсез” за драмата „Балдуин Фландърски”, написана в александрийски стих. Той самият е бил толкова ексцентрична фигура, че в края на живота си поръчал един камион с глина и започнал да прави скулптура. Искал на гроба му да напишат „Скулптор и поет под един каскет”. Баща ми твърдеше, че е правил работи като на Хенри Мур. Никога не е пипал глина преди това и нищо не се е запазило, естествено. Бил е търговско аташе в Истанбул и Цюрих, много странна история. Неговият син - професор  Димитър Яранов, на когото нося името, става професор по география на 28 години, учил е в България, след това е преподавал в Хумболтовия университет в Берлин, в Сорбоната, пътувал и с френска научна експедиция в Африка, бил и културно аташе и представител на ВМРО в Райха по времето на Богдан Филов. Той е бил човек абсолютно отдаден на науката, много скромен и тих. Баща ми, когато не рисуваше  - четеше, понякога до сутринта.  И тримата са били много отдадени на това, което правят”, споделя Димитър Яранов без да изчерпва биографията на своите предци, която може да бъде намерена и прочетена.

Димитър Яранов на пленера в Босилеград

Но ние се връщаме към друга негова страст – учениците му. „Самите деца са личности и са много различни. Имат различни таланти и развитието им е много индивидуално. Всъщност това, което трябва да разберат е, че само работата в училище не е достатъчна. Трябва да се концентрират, да се научат да мислят. Да знаят кога една работа се е получила, какво я прави завършена. И другото – да имат морал, да са искрени. Да не търсят отсега ефекта на повърхностното и комерсиалното, да се научат да преодоляват това, което не им достига, избягвайки лесните пътища. Опитвам се да дам кураж на тези, които не са сигурни в себе си. Да им дам такива задачи, които ще покажат наистина качествата им. Но между тях наистина има изключително талантливи, вярвам в тяхното бъдеще. Днес за младите  е много по-лесно. През 90-те години нямаше почти никакви възможности за младите артисти. Сега от много рано започват да се събират, да си организират групи, изложби, свързват се с млади изкуствоведи и започват да работят заедно. И по – либерално е обучението в Академията, и в училището разбира се. И тази възможност за пътуване им дава страшно много. Въпросът е да не се оставят на инерцията. Има деца, които са толкова заинтересовани и сетивни. Те искат да попият всичко, да вземат от всеки някакво знание. Да си покажат работите, да чуят различни мнения”, убеден е Димитър Яранов. И добавя, че винаги работи добре с по-младите, в което и ние сме убедени. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

Критичен поглед: Мистификатор ли е Свилен Стефанов, освен концептуалист и романтик

Независимо, че изложбата на Свилен Стефанов съдържа из��яло нови или непоказвани у нас работи, за нея може да се каже, че представлява нещо като финал на негов доста отчетлив период, продължил повече от десетилетие. Написа Десислава Зафирова, галерист и куратор по повод изложбата “Романтиците обичат концептуализма” на проф. Свилен Стефанов /на снимката - фото Стефан Джамбазов/, която се открива на 3 ноември в Софийска градска художествена галерия.

Тези последни години имат своето специфично звучене, защото за този автор може да се каже, че със сигурност е преминал през много периоди. Че е изкуствовед и преподавател по история на изкуството на ХХ век в НХА, че през 90-те е минал първо през минималистичен период, а после с група XXL се е занимавал с какво ли не – от неоконцептуализъм до неоекспресионистична живопис. Помним добре инсталациите му със злато и олово около 2005/2006 година, когато развиваше по-скоро идеологическите аспекти на изкуството.

Свилен Стефанов - “И им кажете, че аз имах прекрасен живот”, 2019, м.б., платно, 90х205 см.

Още от 90-те Свилен Стефанов категорично се обръща към живописта. И това не е странно, доколкото повечето му колеги и приятели от групата XXL също се насочват в тази посока – Хубен Черкелов, Генади Гатев, Росен Тошев, Димитър Яранов... Така се оформя един нов живописен кръг, свързан със зрялото творчество на едно поколение, появило се и утвърдило се като носител на промяната в българското изкуство.

Свилен Стефанов - “Великата красота и последният от пърформансите”, 2019, м.б., платно, 90х205 см.

Свилен Стефанов е един от живописците, които можем да отчетем като характеризиращи времето, в което живеем. Защото самата му история, неговото творчество носят сложни и често противоречиви белези. Личи си опитът му в концептуалните стратегии, личи си фабулирането, наративът, парадоксалните семантични конфигурации, които създава. От друга страна, той се уповава на традиционна маслена живопис, работена най-често с велатурни слоеве до достигането на експресивна пастьозност в дадени зони. Стефанов води разказа и конструира материалната повърхност на картината като единно цяло, поради което умело избягва превръщането на тези произведения в някакъв тип илюстрация.  Тук текстът разиграва образа, но по парадоксален начин, вкарвайки зрителя в странни асоциации.

Свилен Стефанов - “Археология футуристика”, 2019, м.б., платно, 90х205 см.

В изложбата преобладават подчертано хоризонтални формати. Те могат да бъдат наречени условно и „кинематографични“, поради възможността за формиране на някаква фабула. Това е една от запазените марки на Свилен Стефанов от последните десет години. В тези платна цели процесии от „романтици“ погребват с особено уважение и респект „концептуалисти“, каквото и да означава това. Посланията в тази изложба най-често са лишени от самопонятна логика, но пък така сякаш наистина отговарят на актуалните модели в обществото и културата ни. Кои са романтиците и кои концептуалистите? Има ли въобще концептуалисти в истинския рационализиращ смисъл на класическото движение или тук винаги повече сме наблюдавали неконвенционализиращи метафизици? Още по-странна е появата на жанра „историческ�� живопис“, който днес сякаш е изчезнал, но тук виждаме платна като „Тайните оръжия на Фердинанд“ или „Последната снимка на футуристичната армия“, отпращащи ни в годините около Първата световна война.

Свилен Стефанов - “Карго култ”, 2019, м.б., платно, 90х205 см.

Странното е, че работите от този последен период на Свилен Стефанов са колкото емоционално натоварени, толкова и рационализиращи в метафизичната линия на някаква „Постнова предметност“. В тях самоубийци съжителстват с извънземни, красивото е пронизано от трагичното, героичното е смазано от идиотското. Това не е точно сюрреализъм, а по-скоро напрежение между подчертано богатият и подкупващ окото живописен език, но който разкрива абсурдизма в менталните полета на съвременния човек.

Свилен Стефанов - “Onanism Macht Frei”, 2019, м.б., платно, 90х205 см.

В тези картини присъстват и много скрити смисли, идващи от историята на изкуството, философията, литературата и музиката. И всеки зрител ще види това, което може да види, но дори малкото тук ще е много. Затова тази изложба не бива да бъде „четена“ в традиционното разбиране за живописното произведение. Картината буквално крещи, че е именно живописна повърхност, но к��кво се к��ие зад нея? Дали Свилен Стефанов не е мистификатор, също бидейки едновременно концептуалист и романтик? ≈

Текст: Десислава Зафирова

Снимки: архив и Стефан Джамбазов

[vprki]

Битката между толерантността и агресивността не се печели, но трябва да се води

Известният френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит на среща в Народния театър „Иван Вазов“ преди време каза: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. Тези думи са важни и точни, и са една от причините да осъществим нашия проект – арт хепънинг на Фондация „Въпреки” - „Толерантността като култура”. Събитието ще бъде на 10 октомври /събота/ от 12 до 18 часа на ул. „Цар Самуил” в София ” в отсечката между „Солунска” и „Денкоглу” - духовно средище с няколко галерии и културни пространства.

Това ще бъде наше трето събитие на тази улица, отново финансирано от Програма „Европа” на Столична община. Културата е толерантност по самата си същност – опит да разбереш света и хората. Но и толерантността включва в себе си културата на общуване, емпатията, интересът към различието и различните, към хората, животните и природата. И все пак докъде са границите на толерантността към нетолерантните? Всичко това искаме да обговорим, изтанцуваме, изрисуваме, обсъдим между по-младите и не толкова. Толерантността е термин, който означава търпимост и зачитане на различията, били те социални, културни, етнически, сексуални или религиозни. Проявата на толерантност не означава безразличие, търпимост към социалната неправда, отказ от собствените убеждения или отстъпка от собствените позиции под чужд натиск. Толерантността е морална стойност, която предполага пълното зачитане на другите, техните идеи, практики или убеждения, независимо дали са различни от нашите.

И няколко цитата като повод за размисъл и възможни теми за обсъждане: „Не съм съгласен с това, което казвате. Но ще пожертвам целия си живот, защитавайки правото ви да изказвате собственото си мнение“ – Волтер. И друго: „Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Трябва да се борим за правото да проявяваме нетолерантност към нетолерантните” - Карл Попер. С Резолюция 51-95 от 12 декември 1996 г. Общото събрание на ООН обяви 16 ноември за Международен ден на толерантността като следствие от приетата от ЮНЕСКО Декларация за принципите на толерантността. „Толерантността е уважение, приемане и оценяване на богатото многообразие на културите на нашия свят, на нашите форми на изразяване и начини на човешкото битие. Тя е синоним на знания, отвореност, общуване и свобода на мисълта, съвестта и убежденията”,  се казва в член първи на Декларацията.

За съжаление и това може да се види в българските градове - снимка © Васил Василев - архив на сайта “тоест”

Но толерантни ли сме днес? Към различните – емигранти, малцинства, религиозни общности, сексуални нагласи… Какво представлява актът на Януш Корчак / полски лекар педиатър, писател и педагог от еврейски произход/, който умира през 1942 г. в концентрационен лагер заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което е работил? Предложено му е да се спаси, но той отказва. През целия си живот той прокламира принадлежността си към двата народа. По темата участие ще вземе и проф. Правда Спасова. Неотдавна бяхме свидетели на протестите по света срещу расовата дискриминация, достигащи до невероятни размери с чупене на паметници и отричане на историята. Но и с призива: „Нулева толерантност към расизма”. Това е правилно, но дали такива трябва да са действията? А при нас се появяват други тревожещи тенденции. Неотдавна в Пловдив, след това в Бургас. „Патриотични” ученици се обединяват и нападат свои връстници заради различия и обявяват ���нулева толерантност” към хората с различна сексуална ориентация, с цвят на кожата или религиозни вярвания ?!!!

Такива текстове бяха закачили учениците от 22 училище в София - снимки Стефан Джамбазов

И още - необходима ли е толерантност към миналото и към неговите паметници? И в какъв контекст и степен може да бъде тя? Свидетели сме и у нас на нетолерантност по футболните стадиони, пътищата, животните, към малцинствата и сексуално различните, дори понякога към възрастните хора не само в малки отдалечени села и градчета. Дори и към приятели или съученици с жестоки сбивания. Както и различно отношение към паметниците от тоталитаризма. Къде е балансът между това да съществува емпатия и толерантност в обществото, но и трябва ли да подложиш и другата си буза, когато те зашлевят по едната…? Вървят протести срещу правителството. И пълна нетърпимост към онези, които задават въпроса – а какво ще стане ако без да сме готови с алтернатива, дойде оставка? Тази нетоларантност е въпрос не толкова на политика, колкото на липса на възпитание.

За всичко това ще се опитаме да дискутираме и покажем толерантно на 10 октомври 2020 на столичната улица „Цар Самуил” в отсечката между улиците „Денкоглу” и „��олунска” заедно с партньорите ни от 134 СУ „Димчо Дебелянов“, Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”, Derida Dance Center, галериите „Интро” и „Париж”, Полският институт в София и община „Триадица”. Авторитетни журита с участието на художниците проф. Георги Янков, ректор на НХА; проф. Николай Младенов, зам. ректор на НХА; Валентин Щинков, галерист на „Интро”; Донка Павлова, директор на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”; Димитър Яранов, преподавател в същото училище; Лилия Балева, директор на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”; Ралица Карапантева, зам. директор на същата гимназия; журналистите и организатори на събитието от Фондация „Въпреки” - Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов ще отличат участници в хепънинга за рисунки, плакати и текстове по темата, някои от които ще бъдат публикувани в сайта „въпреки.com”.

“Синтетики” - снимки: Иван - Александър Иванов, Фото-Корпус / Photo-Corps, архив на „Дерида”

Програма предвижда откриване на събитието в 13 часа в Derida Dance Center на ул. „Цар Самуил” 32 и награждаване на участници. След това присъстващите ще могат да видят спектакъла „Синтетики” /рецензия за спектакъла във „въпреки.com” вижте тук/. Той изследва темата за вредата от пластмасата артикулирано, разбираемо и плавно. Хореографията на Живко Желязков отбелязва дебюта на три млади изпълнителки, завършили обучителната програма Dance Port Derida  и в същото време това беше първата премиера, която откри преди време това ново сценично пространство на компанията. „Синтетики“ е  представление за пластмасовия човек, или по-скоро за пластмасовото „същество“, тъй като всички човешки белези и качества са покрити от слоя найлон, от който то е съставе��о и разпръсква около себе си. Тревожен и аргументиран, спектакълът е достоен дебют за трите изпълнителки, които се справят с нелеката задача да проведат хореографската гледна точка към все по-актуалния проблем с пластмасата.

След това следва дискусия по темата „Културата като толерантност” в Derida Dance Center с участието на учениците от училищата – партньори. Някои от учениците написаха свои текстове по темата, други ще се включа�� с изказвания като Мирослав Маранов, възпитаник на 134 СУ „Димчо Дебелянов“, а сега студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. И тук ни се иска да цитираме един откъс от текста на Божидара Георгиева Иванова, 10 „а“ клас от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“. Нейният текст ще публикуваме изцяло на сайта ни скоро, защото ни изненада с доста зрелите си позовавания и мисли по темата: „Много често чуваме клиширани фрази, подобни на следната: „Не се опитвай да се харесаш на някого, бъди себе си!“, но също и такива, които приличат на тази: „Ние, всички трябва да се толерираме, защото сме еднакви!“ Не си ли противоречат, макар и понякога изречени от един и същи човек? Първата защитава индивидуалните качества на човека, не само като ги приема и утвърждава, но и като им дава път за изразяване. Във втората, обаче, дори не се говори за лични качества. Там хората са приравнени под един и същи знаменател, те биват наречени „еднакви“. Но еднакви ли сме наистина? Нима толерантността означава да заличим различията си и да станем като „родени от принтер“? Хората не са и никога не са били еднакви, няма и да бъдат! Всеки има своите, единствени по рода си качества, добри и лоши – човекът е сложна съвкупност от емоции и черти, които не могат да бъдат заличени. Разликите и неравенството в обществото винаги ще съществуват, въпросът е в отношението ни към тях!”, написа Божидара Георгиева.

Стената от проекта “Мечтателница” - снимки Стефан Джамбазов

В рамките на дискусията ще представим и други млади хора, които работят по темата за толерантността. Някои от тях са от Фондация „Вижънъри” със свои партньори, които неотдавна по проект за фестивала „Graff Express“ облагородиха с графити столичен подлез при Централната автогара в София /за проекта вижте във „въпреки.com” тук/. Преди това имаха друг проект за рисуване на стените на къща в Женския пазар на бежанци, а сега пък изрисуваха една стена на столичното 22 училище. Различни са мненията за графитите и тяхното място в градското пространство, но когато е осмислено и изпълнено професионално, както е в случая, си заслужава. Най-новият им проект „Мечтателница” е дългосрочна намеса в градската среда на София чрез съвременен стенопис (мюръл), който да утвърди столицата като място на толерантността. Мюрълът е краен продукт на поредица от работилници с деца от български и чуждестранен произход, в които чрез творчески процес се случва взаимното им опознаване. Основна свързваща тема са мечтите, а финалния стенопис, събрал в себе си споделени от младежите истории, е нарисуван от артиста ТОЧКА СПОТ.

Първата част от изпълнението на проекта е включвало поредица от онлайн работилници, в които участниците не само имали възможността да се запознаят с някои от най-известните и докосващи стрийт арт произведения, но и да споделят своите мечти и стремежи. Чрез срещите младежите научили повече за техните връстници, предизвикателства и нещата, които ги вдъхновяват, разширявайки по този начин своя кръгозор и виждания спрямо различните от тях. Във втората част на проекта, въз основа на разказаните истории и генерираното визуално съдържание от срещите, илюстраторът ТОЧКА създава скица, която на по-късен етап от проекта изобразява върху избрана стена в столицата. Съществена част от проекта е включването на участниците във всеки етап от изпълнението му. Именно заради това, младежите са били поканени да участват в подготовката на стената и подпомагали артиста в рисуването.

Процесът на създаване на мюръла по този начин спомага за развитието на нетрадиционни все още за София колективно създадени съвременни стенописи. Подобен подход дава не само възможност за развитие и обучение на преките участници, но чрез него се създава колективна картина, чиято история може да бъде разказвана и споделяна впоследствие в общностите на участниците. Този модел на работа утвърждава необходимостта за създаване на възможности за интеракция между хора от уязвими групи и представители на мнозинството. Включването на граждани в облагородяването на градската среда от друга страна отразява най-модерните тенденции в градоустройството, твърдят организаторите. В проекта са участвали над 70 деца и младежи, като също така са въвлечени учители, родители, директори, социални работници и доброволци. А проектът „Мечтателница” се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма „Европа” 2020, от фондация Мийтинг Пойнтс в партньорство с фондация „Вижънъри”.

“Нонумент” - снимка архив

Разбира се, към толерантността се отнася и отношението ни към близкото минало. В тази посока е и отношението ни към паметниците от соца. И затова от 16 часа ще представим в Derida Dance Center проекта „Нонумент” на Стефан А. Щерев и ЛИГНА - Германия  /Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс/, с режисьор Васил Къркеланов за монумента „Бузлуджа” и отношението към паметниците на миналото. „Днес Нонументът Бузлуджа се разпада материално. Духовно се е изпарил още в момента на изграждането си. Ярката му звезда вече не се вижда на север и на юг. Този „дом” на идеологията днес е руина. Дом на руинизма? На бузлуджанизма? На песимизма? Графити артисти, авантюристи, пътешественици и любопитни нахлуват през всеки възможен процеп на този надупчен „параклис” на измисленото бъдеще. Кацнал като забравена от друга галактика летяща чиния на този връх, Нонументът пита - какво значение ще му сложим? Или колко динамит ще му поставим.”, пишат авторите в анотацията за своя пърформанс, който е заснет и ще можем да го гледаме. Разбира се, не можем да пропуснем, че вече започна реставрация на мозайките на този тоталитарен паметник с финансовата помощ на фондация „Гети”.

Пърформансът е посветено на нонументите – монументи, които са загубили или променили символната си стойност в резултат на промени в идеологията. Създадени като места за възхвала и памет, нонументите се оказват в забвение, занемарени и оставени на влиянието на времето, напомняйки за непостигнати утопии, за принуда и съучастие. След няколкото успешно съвместни проекта като „Тайно радио” , „Опиянение и гняв-изследвания върху авторитарния характер”- немският колектив ЛИГНА отново приема поканата за колаборация с българските артисти Стефан А. Щерев и Емилиян Гацов - Елби.

Пърформансът е под формата на пиеса за слушане, при която участниците преживяват архитектурата, стават свидетели на сцени от историята на (НЕ)паметника и получават покана за изпълнение на обичайни, всекидневни жестове, които в своята дискретност напомнят протестните пърформанси на Иржи Кованда в Прага от 1976 или на Ердем Гюндюз в парка Гези в Истанбул от 2013 година. Продукция е на Информбюро и Музей на хумора и сатирата-Габрово. Автори и концепция: Стефан А. Щерев и ЛИГНА-Германия (Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс). Текст: Оле Фрам (ЛИГНА). Музика: Емилиян Гацов-Елби. С гласовете на: Ирмена Чичикова, Биляна Петринска, Сава Драгунчев, Александър Митрев и специалното участие на Илка Зафирова. Номиниран е в категорията „Съвременен танц и пърформанс” за наградите „Икар” 2020.

Венци Благоев винаги е готов да свири и да контактува с деца и ученици в името на музиката - снимка Стефан Джамбазов

И ще завършим след 17 часа в Derida Dance Center с музикалния проект „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината в изпълнение и композиции на Марина Великова. С участието и на известния джаз тромпетист Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение. В галерия „Интро” на същата улица ще бъдат подредени социални плакати на ученици от НГПИ „Свети Лука”, а в галерия „Париж” пак там – картини на ученици от НУИ „Илия Петров”, които могат дори да бъдат закупени в помощ на обучението на учениците. В галерия „Астри” пък е подредена изложба живопис на Милена Матева, специално изпратена от Мадрид, където живее художничката. Останалите галерии на улицата ще участват със своите планови експозиции. Входът е СВОБОДЕН за всички събития! ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Тревожната метафизична образност на Атанас Яранов

Художникът Атанас Яранов е сред най-ярките имена в новата културна история на България. Голямото му изкуство го прави наред с Генко Генков, Георги Божилов – Слона, Иван Вукадинов, Димитър Казаков, Стефан Гацев представител на едно от най-силните поколения в нашата съвременна живопис. Написа за „въпреки.com” Калин Николов, художник и изкуствовед по повод 80 години от рождението на Яранов.

И не само там и сред тях! Творчеството на художника се потребява с убедително уважение и е между най-интересните майстори в изобразителното ни изкуство. Все по-убедително и затвърждаващо се. За доказателство бих цитирал случайно попаднал ми текст на галерия, която сравнително наскоро е показвала негови творби:  „Идете в западното фоайе на зала № 2 на НДК и разгледайте мозайката на Атанас Яранов! Тя е един от шедьоврите на монументалното ни изкуство!“ Абсолютен шедьовър!

Атанас Яранов

Подобно на всяка биография и при него има особености, породени от печата на времето: очевидната връзка между авангардността, модерността, съчетани с основна естетика, изкуство и естетически предели - диалог или взаимно отблъскване. Но тази връзка при Атанас Яранов  е точно обратната. Стимулирана е от свободата на решението да рисува, от неприспособимостта му, от волята за самостоятелност, субективност, характерност, своеобразие. Липса на сношение, на обвързване, на взаимност в хегемонията. Въпреки това, а може би и благодарение на това, Яранов постига признания от Младежките изложби  (1978 и 1979), награда от ІІІ триенале на реалистичната живопис в София (1979), наградата „Илия Петров” на СБХ за монументално-декоративна живопис, награда на СБХ на името на „Владимир Димитров - Майстора” (1982), награда за живопис „Захарий Зограф” (1985). Част от творбите му, надявам се най-добрите, се намират в Националната галерия, в СГХГ, в художествени галерии в страната и в частни колекции у нас и в чужбина.

Атанас Яранов - “Автопортрет”, 1980

Защо го споменаваме? Ако не бе починал, едва на 48 години, Атанас Яранов  щеше да бъде днес на 80. Художникът е роден на 13 юли 1940 в София. През 1965 завършва Художествената академия, специалност „Декоративно - монументална живопис“ при проф. Георги Богданов. Работи в областта на фигуралната композиция в различните жанрове, без може би пейзажа, кавалетната и монументалната живопис. Първото му участие в колективна изложба е през 1965 в София. Още тогава показва основно интерес към идеята  за пластично напрежение в статиката и е очевидно несъгласието му с монументалните идеи за  онази повсеместна „египтизация“ на формите, но с добавени пушки, пистолети, зъбни колела, литературно преки знаци…

Атанас Яранов - “Фолклорен мотив”, 1983

Всъщност той е привлечен повече от възможностите да развива монументалността като език на неизменното, може би на вечното, несъмненото, масивното. От една страна българската традиция от църковната стенопис и дърворезбата, която е много благодатна за това, а от друга -  изобщо същността на този вид ценности като постиженията на проторенесанса, Джото, техните преводи в ХХ век чрез живописта примерно на Марио Сирони / 1885-1961, италиански художник, представител на футуризма и новоченто, неокласическо течение в италианското изкуство в началото на ХХ век – б.ред./.  В такава образност художникът постига тревожна метафизична иконография,  предизвикана от мощно чувство за странно спокойствие, изпълнено от екзистенциалност. И още в края на 60-те години на миналия век, стилът му е напълно определен, развивайки се лаконично, строго  разчетен, но и като се опира в някакъв  магически, символичен повод. Синтетична живопис, която изразява контрастните сили в изградените образи:  мощни, конструктивни, силни; едновременно скулптурни и самотни, застинали. Сякаш  развитието им, позите, чувствата са вкамени във  времето, останали са непокътнати, постоянни. Така изразявания тласъкът към мащабността е и поводът Атанас Яранов да се впуска в огромни стенописни композиции,  да прави творби в сложност, да рисува много и много картини…

Атанас Яранов - Фигура (алегория), 1988

Способността му на усет към съвременна естетика с елементи от една толкова сигурна изобразителна традиция, помага очевидно  на визионерското му бъдеще в особено усложнено поприще. Поприще, чийто мрачен  климат трудно привиква с хората, които  обичат свободата си. Нещо повече: колкото и да се опитват да го  припознават с нещо като пример в родната ни образност, той все по-дълбоко и сигурно навлиза във феномена на сакралното с глобалната му обобщеност, и не само чрез ирационалното, което подобни намерения съдържат. Тук се нуждаем от известно пояснение: с разчупването на изобразителното ни изкуство към модерни същности, у нас се наблюдава  развитие на тенденции, свързани с движенията на „родното“ и с прекрасните примери на Владимир Димитров – Майстора, Иван Милев, Пенчо Георгиев, Борис Коцев...  

Атанас Яранов - “Антиквариат I”, 1982

Яранов изчиства всичко етнографско и характеристично, няма архитектурни елементи от регионите, алюзия за традиционни  факти и каквото и да било още. Той се стреми към свещеното, същностното от битието в неговата цялост. Орачи или хора, нападани от птици, спокойни фигури, които сякаш разговарят с конете си или подаващи хляб, са част от един общ органичен процес на живота и всеобхватността. Може би и затова картините му не са една картина до друга, а са свързани като образни архитектоники от измерения на човешкото съществуване, от тенденциите да разкрият общата философска антропология, феноменология и психологията на съдбовното. Фигури, изведени напред, без преден план, вкаменени, а и без това понякога като структурирани от „пъзелни“ елементи сред едно пространство.

Атанас Яранов - “Вечер”, 1975

За неговата същност може да цитираме обяснението на Мирча Елиаде /1907-1986/: „прояв��ението на свещеното пространство има екзистенциална стойност за религиозния човек: нищо не може да започне, да се извърши без предварителна ориентация, а всяка ориентация предполага наличието на неподвижна точка“. Тази неподвижна точка, някакво начало е същностният елемент в Яранов. Освен това Елиаде говори за религиозния човек. Хората, които Атанас Яранов рисува са също „религиозни“ в същността си, самите хора са елементи от величествена космогония…  Живописната им плътност е техният отличителен елемент: хора в несъществуващи видимости, но духовно обективни вселени от битието на неговите герои, в които всичко говори за съществуване чрез ясно възприети правила, ритуални или повторение на библейски действия.

Атанас Яранов - “Полет”, 1986

Бих казал, че Атанас Яранов е сред малкото художници, за които можем свободно да говорим като интелектуални феномени, за творци със съзнателно интелектуално усещане и разбиране. Кое го прави такъв, изгражда или го подпомага в тази негова сила? Отговорът е категоричен: характерът му и ролята на гена. Баща му защитава докторат по геотектоника  в Берлинския университет. Професор е бил в катедра Физическа география в Софийския университет, чете лекции в Сорбоната в Париж, в Хумболтовия университет в Берлин, работи по проучвания в Македония, Западна Африка, Сахара, Средиземноморския басейн, Мала Азия. През годините 1942 - 1944  е културен аташе в Берлин, Германия, заради което след Деветосептемврийския преврат е подложен на репресия.

Атанас Яранов - “Нощ”, 1979

Дядо му пък е бил търговски консул в Стокхолм, Швеция в периода 1915 – 1918 година,  работи за малко в Софийския университет като преподавател в катедра Френска филология, журналист и редактор на списание „Нова дума“, а в периода 1920 – 1923 на списание „Седмичен икономически преглед“, La Courrier de Bulgarie и La Patrie. Директор е на L'Echo de Bulgarie, автор на драми, книги, учебници и речници по френски език, член-учредител е на Македонския научен институт. Творческата и гражданската насоченост на двамата му предци е свързана с личности от ранга на акад. Михаил Арнаудов, Христо Силянов, Александър Балабанов, Любомир Милетич, Симеон Радев и други.

Атанас Яранов - “Полет”, 1982

Има факти на отчужденост към определени форми на действителността и философията, които не са присъщи и не откриваме в изкуството на Атанас Яранов. Няма го хаосът или трудностите на индустриалния град, на съвременността, на запустелите и без светлина места на съвременния живот, енергията на модерността, няма го никъде прекият оптимизъм. Логично е да обясним това с чувството му на дистанция, дори когато лоялно споделя принципите на творческото сътрудничество чрез онова, което времето му предлага като изложби и работа. Много са ударите над неговите предци, посягането на идеалите им, намесите в творческата му същност и възгледи. 

Пречи ли му такава ситуация да намери своя синтез в изкуството, надграждайки познатото, утвърденото кредо, но също така и като смело разглежда развитието на европейския и световен авангард в дълбочина? Не, не го спира. Ограничава ли го езикът на образите, които разработва, в странното  въображение на метафизичната им потенциална енергия? Постигнато е в неговата същност, често скрито, но винаги осезаемо. Реализъм в най-определен и абсолютно земен  и нормален смисъл. Реализъм като отражение на едно много богато мислещо съзнание. Бих добавил за финал: баща е на живописците Димитър Яранов /за него можете да прочетете във „въпреки.com” тук – б.р./ и Ива Яранова, две много сериозни имена в съвременното ни изкуство. ≈

Текст: Калин Николов

Снимки: личен архив на семейството

[vprki]

Критичен поглед: Памет и модерност в няколко столични изложби

Често се оказва, че миналото носи импулси за модерността. Известна е максимата, че новото е добре забравено старо. И повод за тези размишления са няколко изложби през тази седмица, които опирайки се на традицията, изобразяват новото усещане на живописта. А тази седмица се навърши една година от кончината на големия художник Стоян Цанев. По този повод е подредена изложба в негова памет в галерия „Арте” /на снимката част от участниците в изложбата при откриването й - Станислав Памукчиев, Ангел Станев, Иван Русев, Зиятин Нуриев, Георги Чапкънов и Захари Каменов /от ляво надясно/.

Ще започнем обаче все пак с изложбата в Кюстендил на художника Захари Каменов, за която вече писахме. Там беше връчена Националната награда за живопис „Владимир Димитров – Майстора”. Тази година наградата беше получена от кюстендилската художничка Елица Тодорова. Наградата беше връчена в художествената галерия на негово име в Кюстендил в деня, когато се отбелязват 138 години от рождението на художника. По традиция награденият от предходната година показва изложба в деня на обявяването на следващия носител на наградата. И изложбата на Захари Каменов беше наистина впечатляваща. Картините са от три цикъла. Единият беше експониран в СГХГ в София, другите два не са показвани. „Единият цикъл „Средновековни графити” е нещо, което ми хрумна от едни наистина средновековни графити в Гърция. Тогава бяхме със Стоян Цанев и Милко Божков. Видяхме много интересни места на езерото Преспа. Скални параклиси, на които имаше много интересни знаци и графити. И това ме накара да направя един цикъл. Другият - „Биологично равновесие” също е нов”, каза той за „въпреки.com”. Колкото до „Археастрологията” отбелязва, че целият период на пещерното и скалното изкуство носи огромна доза модерност. И когато работи абстрактното се прелива в него от други векове.

Картини на Захари Каменов от цикъла му „Средновековни графити” от изложбата в Кюстендил – снимки Стефан Джамбазов

И понеже стана дума за Стоян Цанев, ще се върнем на изложбата, която се откри през седмицата и за която стана дума. Заглавието е „Нощта на моето раждане” в столичната галерия „Арте” - живопис и скулптура в памет на Стоян Цанев. Февруари е месецът на неговото рождение /28 февруари 1946 г./, но и кончина /5 февруари 2019 г./. В изложбата участват прекрасни творци и негови приятели – скулпторите Ангел Станев, Георги Чапкънов, Емил Попов, Зиятин Нуриев и Иван Русев. Художниците - Захари Каменов, Милко Божков, Свилен Блажев, Станислав Памукчиев и самият СТОЯН ЦАНЕВ. Изложбата ще продължи да края на месеца. 

Свилен Блажев – „Нанкиса I и II” – снимка Стефан Джамбазов

Галеристката Гергана Борисова написа за изложбата: „Преди 15 години за пръв път картини на Стоян Цанев изпълниха пространството на Галерия Арте. Стоян в черно, Милко в бяло. Светлин откриваше. Всички притихнали усещахме пулса на силния творчески дух, съзерцавахме елегантната, съвършено премерена живопис. Всяка изложба на Стоян бе събитие – обмислено до последния детайл, изящно до педантизъм. Деликатната му естетика е като урок, база за по-младите творци, а фината му емоционалност отдавна е преминала пределите на родното изкуство и заема достойно място на европейската сцена. През цялото това време Стоян остана верен на Галерия Арте, до миналата година, когато съдбата реши друго. Давам си сметка, че загубихме емблематична фигура за цяло едно поколение, затова поканих девет негови приятели, съвременници и също знакови художници, да посветят по няколко свои творби на любимия ни художник и човек – Нанкиса, както го наричат най-близките. Картината на Стоян от 2009 г. – „Нощта на моето раждане“ обедини идейно и смислово настоящата експозиция, заглавието метафорично ни препраща към изначалното, към значимото за всеки един от нас - неговите приятели, почитатели, последователи, съмишленици. Изложбата ще продължи през целия февруари, месеца, когато Стоян е роден и когато без време ни напусна, макар и само физически”.

Ангел Станев – „Двоен портрет на Стоян 1985 – 86 г.” – снимка Стефан Джамбазов

А в анотацията за изложбата има по няколко думи от неговите приятели – скулптори и художници. Станислав Памукчиев: „Пътят към безграничното минава през лабиринта на непонятното, тайното, скритото. Минава там, където душата и духовната интуиция се опитват да проникнат и познаят местата, на които са били. Стоян ни води през тези закрити пространства със силата на своето интуитивно провиждане и естетически максимализъм”. Емил Попов: „Стоян казваше: „Художникът трябва да мълчи“.  Неговото изкуство отговаря на тази му мисъл. То казва всичко, което е  преживелица на уникалната му природа, без да разказва. То внушава тотално, било като графика, живопис или керамика. С един универсален пластичен език – неговото безсловесно говорене, вълнуващо у нас и по света хората, отворени към изкуството. Малцина избрани художници имаха и имат такава случка. Висота, вкус, експлозивна енергия.........”. Иван Русев: „Той  живееше и се държеше така, сякаш не знаеше, че е сред най-големите. Всъщност, както подобава на един голям талант – и изкуството му е сякаш направено без каквито и да е усилия. Стояне, гордея се, че бях един от твоите приятели. С голямото си изкуство, с твоите създадени образи ти и сега си до нас”. 

Стоян Цанев – „Нощта на моето раждане” – снимка Стефан Джамбазов

Захари Каменов: „Стоян беше свободен човек, който държеше съдбата в ръцете си. Обичаше живота – морето, виното, жените, приятелите си – сто процента отдаден на изкуството, изключителен естет. Убеден съм, ще бъде вдъхновение за поколения артисти и ценители”. Георги Чапкънов: „Нанкиса е европейски художник, ама и повече, и много добър човек. Скъп приятел! Няма го, продължавам да го обичам и ми липсва”. Зиятин Нуриев: „Съвършен естет, невероятно дисциплиниран и артист, но не показен. Съжалявам, че едва през последните десетина години бях по-близък с него. За мен Стоян Цанев беше като полъх – не можеш да го уловиш, но усещаш осезателно присъствието му”. Ангел Станев: „Пластическият език казва много повече от думите”. Свилен Блажев: „Нанкиса е птица – Голяма, Свободна, Мощна и Силна. Навярно вечно в полет.....!”. Милко Божков: „Стоян ми беше добър приятел. Много добър приятел. Най-добрият приятел”.

Стоян Цанев от предишна своя изложба в галерия „Арте” – снимка Стефан Джамбазов

По повод на една от изложбите му точно в галерия „Арте” направихме за „въпреки.com” разговор с него. Според него в картините трябва да има мълчание. „Изкуството е едно от нещата, с които човек може да се спаси. За мен е така. Ние сме богоизбрани хора. Не го казвам така, с някакво такова… /самочувствие – б.а. /, но аз смятам, че съм богоизбран човек. Нахално може да ви звучи, но е така. Това е истината. Защото мога да се занимавам с това нещо, което ми доставя страхотно удоволствие. Даже и ми плащат от време на време за това”, смееше се художникът. „Това е живопис, но не е в този смисъл, в който хората разбират – пейзаж или еди какво си. Макар, че всички тези картини, които гледате, пак казвам живопис, живописни – те са плод на едно общуване, колкото и интересно да звучат с природата. Аз живея на село или пък с някаква памет, която имам, откакто примерно съм бил фараон в Египет. Примерно! Остава някаква памет и известни такива архаични форми, които ги правя в това, което виждате. Това е живопис, но материалите са други - пак има боя, пак има колорит, пак има цвят, но отдолу използвам медиуми, някаква фактура и т.н.”, разказваше Стоян Цанев. И добави: „Нашите средства са други - нашето средство е мълчанието. В картините трябва да има мълчание. Бог да го прости Шаро, Атанас Яранов, той навремето казваше: „Художникът трябва да е ням, да има един келнер и един гробар накрая. Нищо друго не му трябва!”. Тази памет за миналото, но със съвременна чувствителност присъства и в изкуството му.

Росен Тошев пред свои творби в изложбата „Нова българска живопис III“ в Галерия и зала „Оборище 5” – снимка Стефан Джамбазов

А когато говорим за модерността, тя е и в Галерия и зала „Оборище 5”. Там е представена изложбата „Нова българска живопис III“ на част от групата XXL. Картини на добре познатите художници Хубен Черкелов, Иван Кюранов, Генади Гатев, Димитър Яранов, Свилен Стефанов, Красимир Добрев, Росен Тошев и Петко Дурмана са изложени в салонната зала на галерията. Изложбата „Нова българска живопис“ за първи път се случва през 1996 г. по идея на художника Хубен Черкелов. Фактически тя е една от първите изложби в новооткритата тогава галерия XXL. В тази изложба участват тогава младите художници от едноименната група, заявили присъствието си със скандален манифест в началото на 1995 година. Идеята е да се покаже настъпването на едно ново поколение, което, освен че се стреми да разшири доскоро стагнираното поле на българското изкуство, заявява ясно дефинирано иновативно отношение и към традиционните изобразителни полета. Сегашната изложба е ново събиране на част от художниците от групата XXL, но вероятно най-интересното в нея е отпечатъкът на времето, оставен върху тях от края на 90-те години до наши дни. Творбите им са изпълнени в живописна техника върху платно.

Иван Кюранов до своя „Автопортрет” – снимка Стефан Джамбазов от „Нова българска живопис III“

И когато говорим за традиция, ето част от думи на Хубен Черкелов за „въпреки.com” преди време: „Ключът към моето изкуство е, че то съчетава източноправославния тип традиция – златен фон, сребърен фон и образ, който е в средата. Тези работи са върху хартия сега, но те изглеждат по-убедителни, когато са на платно. То е постмодернизъм, прилича много на поп арт, но същевременно има традиция, която е от 1500 години на византийската кавалетна живопис. И от гледна точка на история на изкуството и на съвременните хора - то пък изглежда модерно, не изглежда старо, има някакъв нов прочит… Та изглежда е това, което е интересно”, добави художникът.

Вихрони Попнеделев – снимка Стефан Джамбазов

И една изложба, която е ВЪПРЕКИ страховете от корона вируса от Китай. Тя е на Вихрони Попнеделев в столичната галерия „Контраст“ и е озаглавена „Пейзажи от Китай”. Плод е на няколкократни пребивавания на художника в Китай преди време и предизвиква съпоставка с неговото появяване на артистичната сцена в началото на 80-те години, отбелязва изкуствоведката проф. Аксиния Джурова. И пита: „Какво стана с Вихрони след посещенията му в Китай? Различната културна и социална идентичност между китайската и нашата култура е успокоила в известна степен ироничния поглед на Вихрони, освен в градските му пейзажи от Китай, но и в умиротворяване на цв��товата му палитра, и в начина по който третира детайла – особено силно изразно средство при Вихрони. 

Картина на Вихрони Попнеделев от изложбата му „Пейзажи от Китай” в галерия „Контраст” – снимка архив

Без излишна повествователност, но и без прикриване на конкретния сюжет, в картините му е усетена: хармонията на всекидневието в отразените води на сградите и в безлюдните тесни улички на запазеното от VII век село Син Ие, в притихналия след дъжда, обхванат във влажна мара��я парк в Ханджоу, в дантелено нежните преплетени стъбла на лилиите в езерото, във ветрилото от есенни цветове в планините, в човешкия поток по тесните улици в китайските мегаполиси, в сгъстения син сумрак на нощния им живот. Този път Вихрони не е бързал в преживяването. Оставил го е да улегне, да проникне и стане част от него. Той е и познат, и различен, по-притихнал и извън крясъка на нашето всекидневие, стаен в спомена на магията Китай. Различната културна и социална идентичност между Китай и нас се оказа ползотворно предизвикателство, довело до успокоение на ироничния скепсис на Вихрони и до серия пленителни пейзажи, изложени в Галерия „Контраст“, написа Аксиния Джурова. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Най-важното е, че „Аполония” съществува вече 35 години

Когато попитахме артистичния директор на Празниците на изкуствата „Аполония” в Созопол Маргарита Димитрова кой е най-важният акцент тази година във фестивала, тя отговори кратко: „Това, че ни има вече 35 години”. Разбира се, събитията са много и едва ли можем да ги изброим в един текст, но дълголетието на тези празници и неговото място в културата на България е неоспоримо.

Присъствали сме на фестивала по различни времена – и когато беше разглеждан като дисидентско сборище по времето на соца, и когато беше обругаван след настъпването на демокрацията като място, в което предишната власт е давала социален и културен отдушник на интелигенцията. Но както се казва, времето отсява стойностите. А това е, че „Аполония” продължава е гаранция за необходимост. Не само на представящите се творци, а и на публиката, която не винаги има възможност в София да отдели време през напрегнатите си делници за култура. А тук хората могат да видят повечето от най-стойностното, което са пропуснали, а и неща, които не могат да видят в големия град. Защото например в музикалната програма на „Аполония” идват артисти, които завладяват световните сцени. А и други, които е приятно отново да чуем в друга атмосфера. Защото курортът не е само да се печем по плажовете и да се напиваме по кръчмите, а да усетим културата като част от нашия живот.

Маргарита Димитрова - снимка Стефан Джамбазов

Тазгодишното издание на Празниците на изкуствата „Аполония” ще бъде открито от Балет „Арабеск”, който скоро навърши петдесет години. Това е единствената  трупа в България за постановки, вдъхновени от неконвенционалните тенденции в съвременния танц. Известни хореографи  от цял свят осъществяват на сцената на „Арабеск” свои спектакли, различни по стил и по отношение на използваните модерни танцови техники. В репертоара си трупата има над 200 постановки на български и чужди хореографи. „Трупата е ято, устремено към неизвестното. Постоянно мигриращо към хоризонта на мечтите си. Виртуални мечти. Мечти с неясните образи на Смелостта и Красотата. Мечти на деца, готови да откриват живота. Прости мечти. Чисти”, пише в албума 50 години Балет „Арабеск”.

“Ромео и Жулиета” в интерпретацията на “Арабеск” - снимка Гергана Дамянова

Хореографката Боряна Сечанова, директорка на забележителната танцова трупа беше казала така за нея в разговор за „въпреки.com” преди едно друго представяне на състава на „Аполония” – ��а „Ромео и Жулиета” от Прокофиев: „Абсолютно вярвам в тази кауза, защото не може да не се прави изкуство в нашето време. Изкуството те кара да бъдеш креативен, изкуството те кара да бъдеш позитивен, изкуството те учи на взаимоотношение с хората около теб. Затова няма как да не вярвам в мисията на „Арабеск”. Той събира не само изключителни млади танцьори, „Арабеск” събира млади музиканти, млади композитори, млади хореографи, т.е. „Арабеск” се превръща в една платформа на обмен, на мисли, на визии. Затова мисля, че „Арабеск” е вид пространство за култура”.

Боряна Сечанова - снимка Стефан Джамбазов

И добави: „У нас по-традиционно се възприема класиката и класическият балет. Специално в България съвременният танц идва доста по-късно, отколкото в Западна Европа като култура. Затова, може би, пътят на „Арабеск” никак  не е лесен, защото той трябва да наложи една естетика, която, все пак, не е толкова близка до естетиката на българина. Българинът обича повествователни спектакли, история, да се разказва нещо, докато съвременният танц и въобще съвременното изкуство е далеч по-абстрактно, далеч по-мислещо. Някой път не е толкова красиво, занимава се с теми, които са различни, карат те да направиш оценка на различни неща. Може би затова спектаклите на „Арабеск” остават в една ниша…Но не е само „Арабеск”, като говорим за съвременно изкуство, важи за всички изкуства, например съвременната музика. Това  може да се оцени малко по-нататък.”.

Проф. Свилен Стефанов - снимка Стефан Джамбазов

Както вече стана дума, „Аполония” обръща внимание на всички изкуства. И винаги в първите дни на фестивала, малко преди официалното откриване има откриване на изложба в Художествената галерия, сред творбите на която се провеждат представянията на книги. Тази година изложбата се нарича „Великата красота” с куратор проф. Свилен Стефанов, който е и художник. За това също сме писали във „въпреки.com”, а участниците в изложбата са Генади Гатев, Димитър Яранов, Иван Кюранов, Красимир Добрев, Росен Тошев, Свилен Стефанов, Хубен Черкелов, Венелин Шурелов. „Под маската на колективния показ, кураторът Свилен Стефанов прави модел на  един микросвят, представен като художествена реалност. Изложбата  „Великата красота” задава на зрителите въпроси, които крият потенциал за нерационални отговори и спектакъл от преживявания”, пише в анотация за изложбата Георги Тенев.

Хубен Черкелов - снимка Стефан Джамбазов

Един от участниците в изложбата Хубен Черкелов е добре познат у нас с участието си в създадената през 1996 г. Галерия XXL в София. След 2000 г. Хубен заминава за Щатите и се установява в Ню Йорк, където работи и сега в студиото си в Бруклин. Ето как обясни своето заминаване за САЩ в разговор преди време за „въпреки.com”: „Не само аз, но от ХХL разбрахме, че има един стъклен похлупак над това, което правим. Бяхме и малко заблудени, че след промените нещата много бързо ще се развият не само за българското изкуство, а и за българското общество като цяло. И след средата на 90-те години стана ясно, че нещата може би няма да се развият по този начин и изобщо няма да се развият. До тоя момент никой от XXL няма закупени творби от градска галерия или от националната галерия. Има все още един стъклен похлупак върху определени хора или групи като XXL. Или върху определен вид изкуство. Все още имам приятели и те не искат да губим тази връзка”, казва той за идванията си в България.

Участниците тази година в изложбата на “Аполония” през обектива и погледа на Росен Тошев

Група XXL се появява през 90-те години на ХХ в. в София. Тя е създадена от Генади Гатев, Хубен Черкелов, Косьо Минчев, Георги Тушев, Свилен Стефанов, Иван Кюранов и Слави Славов. През годините съвместно с групата работят автори като Красимир Добрев, Георги Ружев, Росен Тошев, Димитър Яранов, Борис Сергинов, Дейвид  Д’ Агостино, Ива Яранова, Георги Янков и много други. Започнала като алтернатива на менталното наследство на комунизма и патологията на посткомунистическата реалност в изкуството, XXL  символизира анархистично поведение, незачитане на „авторитети“ и изграждане на цялостна контракултурна позиция. Но все пак да не забравяме, че изложба на групата беше организирана и в Националната галерия при директор Слава Иванова в края на 2017 година.

Кристо преди откриването на “Плаващите кейове” - снимка архив

Освен това „Плакати за арт фестивали” е изложба, с която Международното триенале на сценичния плакат представя деветото си поредно издание в същото пространство. Създадена специално за „Аполония”, селекцията представлява близо 500 плаката на автори от 26 държави и предстои да бъде представена във всички фоайета на НДК през ноември 2019. Публиката на „Аполония” има възможността първа да види избрани плакати, посветени на различни арт фестивали, да надникне в пъстрата културна сцена на света и да се убеди, че изкуството има нужда от своите плакати, които не само го регистрират или рекламират, а създават неповторима визуална среда, паралелна артистична и духовна реалност, взаимодействаща и пр��вокираща въображението зрителя.

Андрей Паунов - снимка Стефан Джамбазов

А искаме да отбележим и още инициатива на „Аполония” – срещата с известни творци в рубриката „Цената на успеха”.Тази година срещите ще бъдат на 30 август с проф. Свилен Стефанов, на 31 август с Андрей Паунов, на 1 септември с Теди Москов и на 4 септември с ФСБ. Искаме по този повод специално да отбележим, че филмът на режисьора Андрей Паунов „Да ходиш по вода” за създаването на проекта на Кристо за плаващите кейове ще бъде представен на „Аполония” на 30 август. Този филм, с който се откри 23 - ия София филм фест е повече от вдъхновение. Той е любов, артистичност, истина, независимо, че на преспрожекцията тогава режисьорът му Андрей Паунов зададе риторично въпроса: „Какво е истина, аз не знам какво е истина?“.

Кадър от филма “Да ходиш по вода” - снимка Стефан Джамбазов по време на прожекция

Но, ако има нещо, с което може да се характеризира филмът, като че ли са думите на самия Кристо по време на една от срещите му с група, гледащи го в очите тийнейджъри: „Обичам истинските неща, обичам истинския вятър, истинското слънце, истинския дъжд, истинския страх, истинското забавление“. И добавя още нещо след въпрос на едно от децата за търпението му да реализира мащабните си проекти „това не е търпение, това е страст!“. С такава страст и любов е създаден този филм – той се преживява много и емоционално, и мисловно, не се гледа просто така. И дори продуцентката Изабела Ценкова с авторитетна биография на продуцент в САЩ сподели, че много хора не са вярвали, че това не е игрален филм и, че всъщност участват актьори. И допълни за невероятното доверие на Кристо към екипа на филма, нещо, което много рядко се случва.

Владимир Явашев в Созополския залив, където помогна за поставянето на пластичните фигури на Павел Койчев на една предишна “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

Разбира се, за да се реализира този филм огромна е ролята на племенника на Кристо – Владимир Явашев, когото помним освен всичко от една предишна негова помощ отново в „Аполония” – на прекрасните пластични фигури на Павел Койчев в Созополския залив. Но не можем да разкажем за всичко в един материал. Защото „Аполония” е и история – не само на културата, но и на поколенията. Тези, които бяха деца и идваха в Созопол, вече се представят на сцените тук, но Беба /Маргарита Димитрова/ и Димо Димов, не спират да работят. Когато свърши предния фестивал, започва следващият… Но да се върнем към този.

Александрина Пендачанска - снимка Стефан Джамбазов

Специален акцент в програмата на „Аполония” 2019 е първият по рода си майсторски клас на българската оперна певица Александрина Пендачанска. Събитието ще се проведе от 25 до 30 август във ваканционно селище Санта Марина. Майсторският клас е за оперни изпълнители от страната и чужбина на възраст от 18 до 35 години. Всеки одобрен кандидат работи по един академичен час на ден с Александрина Пендачанска. Всички активни участници не само ще получат диплома за успешно приключване на Майсторския клас, но ще имат възможност и да се включат в официалния концерт на оперната прима на 30 август в Созопол. А Джиджи, както всички приятели я наричат беше участничка в едно от първите издания на „Цената на успеха”.

Александрина Пендачанска и Людмил Ангелов на “Аполония” - снимка Стефан Джамбазов

За своя успех беше казала в разговор за „въпреки.com” преди време: „Съвременното понятие за примадона много се е променило. Макар, че има и такива, които могат да бъдат наречени така – така си живеят, така им харесва. Това ги прави щастливи. Това мен по никакъв начин не ме интересува”. И още: „Много съм благодарна на моите родители, защото те са ме възпитали да не се съмнявам в качествата си – дали са ми някаква увереност, че мога да се справя. Слава Богу през годините  човек трябва да мине през съмненията и през въпросите, които сам започваш да си задаваш. Но младостта, когато се изграждаш е важно да имаш родителския тласък и аз не съм се съмнявала, че ще успея да бъда на тяхното ниво. По-скоро това е било предизвикателство, искала съм да бъда като тях. Не съм се борила да бъда повече от тях, искала съм да бъда част от тях, една от многото, защото в нашето семейство има много музиканти. Била съм щастлива и съм искала да бъда част от тях.” А им е било доста сложно и съвсем не леко. Майка й Валери Попова е изключителна оперна прима, родена в семейството на  диригента Саша Попов и пианистката Вера Даскалова. А самият концерт ще бъде на 30 август.

Марио Бионди - снимка архив НДК и “Аполония”

Както вече стана дума, едва ли можем да изброим всички събития, а и дори тези, към които сме пристрастни. Очакваме и името на новия носител на наградата „Аполон Токсофорос”, който ще бъде обявен в първия ден на фестивала. В Археологическия музей и Амфитеатъра ще участват музиканти като Живко Петров, Станислав Хвърчилков, Атанас Кръстев, Виктория Василенко, Людмил Ангелов, Белослава, Сузана Клинчарова, Милен Кукошаров, Веселин Веселинов – Еко, Стефан Вълдобрев, Стоян Янкулов, Васил Петров, Кирил Маричков, ФСБ, БИГ бенда на БНР с Росен Захариев, Венцислав Благоев, Михаил Йосифов и диригент Антоний Дончев, Хилда Казасян и още ред други. Ще има спектакли, представяне на книги, филми, а и традиционната Детска Аполония. В крайна сметка, „Аполония” организира програмата си цяла година и събира всичко в малък отрязък от време – от 29 август до 7 септември. Така че вижте програмата и направете своя избор. А по случай 35-ата си годишнина Фондация „Аполония” организира за първи път съвместно с НДК грандиозен концерт на известния италиански изпълнител Марио Бионди. Певецът с най-отличителния и чувствен глас в съвременната соул музика ще завладее сърцата на публиката на 18 октомври в Зала 1 на НДК, София. Така че „Аполония” продължава и след финала си тази година. ≈

 Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Появяват се нови пространства за изкуство в София

Винаги е хубаво, когато се появяват нови пространства за изкуство и култура, а не се унищожават съществуващи. Това се случи в София в седмицата преди Христовото възкресение. И дава надежда и Блага вест за Възкресение за ролята на изкуството или поне за неговите обиталища. Защото изкуството ни е било винаги живо, независимо от житейските или политически трансформации и несгоди.

Derida Dance Center вече има нов дом. Той е на знаково за културата ни място – на ул. „Цар Самуил” 32. Да припомним, че на тази улица в отсечката между улиците „Солунска” и „Денкоглу” има няколко галерии – „Париж”, „Астри”, „Интро”, „Контраст”, а и възникват нови като тази на Иван Газдов. Тук е и къщата – музей „Борис Христов”, има и къща за кукли, както и няколко малки галерии – магазинчета с произведения на приложното изкуство. Не случайно ние и като Фондация „Въпреки” вече два пъти организирахме на това място пърформанси по програма „Европа” на Столична община – „Европа в една софийска улица” и „Европа през младите в изкуството” /можете да прочетете тук и тук/. Колкото до новия дом на „Дерида”, го помним от времето, когато тук се помещаваше павилионът за комбинирани снимки на Студия за телевизионни филми „Екран”. Бившият зимник, съществуващ от 30-те години на миналия век в централна София, придобива с годините различни предназначения. Може би причината се крие в комуникативността на локацията и принадлежността ѝ към централната търговска част на града. Така на практика мястото е започнало да функционира с важно предназначение – съхранение на хранителни продукти. Както вече стана дума, зимникът се превръща в студио на СТФ „Екран”, а след трансформацията  на студията в звено към БНТ, тук се нанасят тв шоу програми и детски предавания на Къци Вапцаров.

Новото пространство на Derida Dance Center

След няколко години затишие, зимникът на ул. „Цар Самуил” 32 заживява като сцена за съвременно изкуство и култура. Безспорно, към днешна дата, София има нужда от независима сцена за представяне на съвременни форми в изпълнителските изкуства.  Създаден през 2010 година като първи център за съвременен танц и пърформанс, Derida Dance Center успешно развива мисията си за популяризиране на това изкуство, създаване на условия за развитие на артисти и междукултурен обмен. Не случайно организацията получи признание от Европейската Комисия за добра европейска практика през 2014 година. Работният модел на центъра влиза в учебника Международно предприемачество в изкуствата (International Entrepreneurship in the arts) в Канада. Организацията печели награда на Столична община за развиване на съвременните жанрове в изкуствата, както и награда в областите „ТАНЦ“, 2018-та година и „Съвременни изкуства”, 2016-та.

Атанас Маев – арт мениджър на Derida Dance Center

„Създаването на устойчив модел на управление на културна организация в нестабилна среда е огромно предизвикателство и изисква време. Партньорствата с неправителствения сектор и чужди културни организации са от изключителна важност в нашия контекст. Екипът ни е благодарен за дългогодишната подкрепа на Фондация „Америка за България” за това, че партньорството ни позволи да осъществяваме важни проекти, докато опознаваме в дълбочина средата, в която работим и постепенно изграждаме международно доверие. Благодарение на партньорства с организации от Европа, Америка и Азия, успяхме да популяризираме дейността си и да превърнем Derida Dance Center в предпочитана дестинация за артисти от цял свят. Доказателство за това е рекордният брой от 180 кандидатури на артисти от три континента, които се борят да реализират проектите си при нас. Друго силно партньорство е това със Столична община, и бих се радвал, ако тенденцията за взаимодействие с независимия сектор продължи да се развива!“,  казва Атанас Маев – арт мениджър на Derida Dance Center.

Сцена DERIDA е с капацитет от 100 седящи места, сцена с размери 10 x 10 метра, професионална танцова настилка, осветление и звук

През последната година фокусът на екипа е изцяло насочен към създаване на независима сцена, която да представя танц, театър, мултижанрови форми, филмови прожекции, изложби, както и събития насочени към детската аудитория. С тази инициатива екипът си поставя още една цел – да развива нови публики и да не спира да създава предпоставки за сближаване на хора с общи интереси в различни области от съвременното изкуство. Новата локация Сцена DERIDA е с капацитет от 100 седящи места, сцена с размери 10 x 10 метра, професионална танцова настилка, осветление и звук. Тази спецификация на пространството дава възможност както за програмиране на разнообразно съдържание, така и за разпознаването  на новата сцена на София сред малкото пространства в световен контекст, които предлагат отлични условия, без да имат държавно или друго институционално финансиране.

Първите зрители при откриването

Новата сцена беше открита с представлението „Госпожица Юлия” (MISS JULIE), последната продукция на компания DERIDA. Физическият спектакъл е провокиран от едноименната пиеса на Стриндберг и представлява дисекция на главния образ. Много други социални казуси ще бъдат засегнати в програмата на Сцена Derida. Животните като източник за извличане на ресурс, стремежът към материалното, проблемът с идентичността в глобализирания свят са другите теми, които биват артикулирани с представленията „S INNER”, „FLAPSƎ” и „ArteFACT” на компания DERIDA. В програмата присъства и мултимедийното представление „MONOCROSSING”, което впечатлява с динамично променящата се визуална среда, а „Zen Play” ни провокира за размисли върху джендър проблематиката. Преди време в разговор за „въпреки.com” попитахме Атанас Маев какво е най-важно за съвременния танц и за пърформанса: „За съвременния танц най-важното е да успява да води диалог и да предава съобщения към публики. Да говори на езика на различните играчи, институции от една страна, от друга – на международните партньори. От трета страна – за вътрешни партньорства и начин на правене на екипност. Той предлага универсалния език. Той предлага е��ин начин на създаване на изкуство, който граничи с максимална свобода. И включва много други изкуства – както визуални изкуства, така и театър и различни форми на танц”, отговори арт мениджърът на центъра.

nOva art space е новопостроена галерия от нов тип – изцяло от метал и стъкло

Открита беше и една нова галерия - nOva art space. Тя е новопостроена галерия от нов тип – изцяло от метал и стъкло, в самото сърце на София - на ул. „Съборна” №3. Сградата е проектирана изцяло с мисъл за модерно представяне на изкуство, като разполага с 300 кв.м изложбена площ и височина от 7 метра. Модерната визия на пространството създава един малко по-различен и разчупен начин на представяне на изкуството. Екипът, който стои зад nOva art space, е Ваня Атанасова и Спартак Атанасов – собствениците на арт галерия „Форум” - София – галерия с повече от 20-годишен опит в презентирането на най-доброто от съвременното и класическо българско изкуство. Амбицията зад проекта е голяма, а именно nOvaart space да се превърне в притегателна точка за всички, които имат отношение към изкуството, един модерен храм на духовността, в който освен изложби, да могат да бъдат представяни литературни произведения, камерни концерти, театрални постановки и други. Откриването на пространството беше с изложба с класически произведения на едни от най-известните български художници – Жорж Папазов, Елиезер Алшех, Генко Генков, Димитър Казаков - Нерон, Георги Божилов-Слона, Атанас Яранов, Иван Георгиев - Рембранда и скулптура от Пенка Никова.

Както стана дума, в изложбата за откриването има картини на Жорж Папазов. А преди време в предишната галерия „Форум” беше открита изложба на 15 картини на Жорж Папазов /Националната галерия притежава само 7 творби на художника/, обхващащи всички периоди на големия творец. Голяма част от тях са били притежание на реномирани колекции и са участвали в редица международни изложби. Някои от творбите са били част от колекцията на Petit Palais Женева и са монографирани в каталозите на художника. За екипа на галерията беше огромно щастие по повод своята 20-годишнина да представи колекция от произведения на категорично един от най-известните български художници. За него критикът и изкуствовед Кирил Кръстев /1904 – 1991/ пише: „След полуреалистичната - полустилна пластичност на първия метафизичен художник на века Джорджо Кирико, Жорж Папазов е първият сюрреалист, който придава убедителен органично постигнат стил на това голямо художествено направление, изпърво живописно-автоматичен, после геометрично - конструктивистичен и накрая „пулсиращо параболичен”. Това именно е новото, индивидуалното и приносното у него, че той през всичкото време се старае и успява да „стилизира” сюрреализма. С него в пътя на стилизацията тръгва Макс Ернст, но той изхожда от заниманията си с илюстрации върху природонаучни геологични, ботанични и зоологични материали, докато Папазов има особен инстинкт и способност да създава самостойно новаторски „картинни светове”. А ние искаме да добавим, че е прекрасно една частна галерия също да изпълнява образователно функция.

Бившата топлоцентрала на НДК в Южния парк на столицата също ще се превърне в център за изкуство и култура

Но и Столична община не остава по-назад в усвояването на нови пространства за изкуство и култура. Вече има решение за учредяване на нов Общински културен институт „Топлоцентрала” и утвърден правилник за дейността му. Да припомним, че с активното участие на общината бившата топлоцентрала на НДК в Южния парк на столицата се превръща в такова място. Предстои покана за възлагане за изпълнение на строителните дейности, трансформиране на ОКИ в Регионален културен институт и подготовка на задание за обявяване и провеждане на международен конкурс за избор на директор на института. И още едно важно участие на Столична община в областта не на усвояване на нови пространства, но на възстановяване на един паметник - бюст-паметник на Панчо Владигеров в Борисовата градина. Той беше официално открит, като събитието е част от Националната програма за честване на 120-годишнината от рождението на големия български композитор.

Възстановеният бюст - паметник на Панчо Владигеров в Борисовата градина в София

Бюстът се намира на Алеята на безсмъртните (до Лятната естрада) в Борисовата градина, а възстановяването му е в резултат на създадения през 2018 г. Инициативен комитет за възстановяването на откраднатия преди години от Борисовата градина бюст-паметник на Панчо Владигеров. В комитета се включват наследниците на композитора и представители на образователни, творчески и културни институции в България. Комитетът внася предложение и получава одобрението на Столичния общински съвет за повторното изграждане на паметника, като Столична община отпуска средства за финансирането. Автор на оригиналния бюст е скулпторът Тодор Първанов. Той го създава през 50-те години на миналия век, като Панчо Владигеров лично му позира за него. Паметникът е поставен в Борисовата градина през 1987/1988 г. по повод 10-годишнината от смъртта на композитора. За щастие, преди години дъщерята на скулптора - Олга Първанова, дарява копие на Съюза на българските композитори, което и до днес се съхранява там. След откриването на това единствено запазено копие на оригиналния бюст, с цялостното му възстановяване се заема скулпторът-реставратор Марин Марков. Неговият екип изработва новата отливка, почиства съществуващия мраморен постамент, възстановява надписите и извършва цялостния монтаж на паметника, така че да върне оригиналната му визия и блясък. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

КИЦ – Босилеград е пример за гражданско общество

Ако може да се говори за гражданско общество, пример за това е Културно – информационният център /КИЦ/ на българското национално малцинство в Босилеград с неговите хора. Това каза д-р Валентин Янев, член на Гражданския комитет „Западни покрайнини” при отбелязването на 20-годишнината на КИЦ в Босилеград.

Той благодари на съдбата, че през тези 20 години е бил част от водовъртежа тук. Благодари на съдбата още, че го е запознала с Иван Николов /на снимката горе/, председател на КИЦ от неговото създаване. И добави, че не вижда друг такъв човек нито тук, нито в България. Според него Николов, който е и поет, и писател, извършва истинска консулска дейност в Босилеград. Защото няма човек от тукашните семейства да не е дошъл с проблема си в КИЦ и оттам да не са се опитали да му помогнат. Според д-р Янев няма издание и като „Бюлетина”, който се списва основно от Иван Николов, през който може да се научи за дейността не само на центъра, но и за борбата на българското малцинство за своята идентичност в бивша Югославия и сега в Сърбия. При това проблемите са назовавани безкомпромисно и по отношение на сръбски, но и на български премълчавания. Сега отново от КИЦ поставят един екологичен проблем, свързан с рудодобива в района. При това в този граничен район са застрашени и българската природа, и хората от нашата страна на границата, защото чрез водите утайките от мед, манган, олово и други метали се просмукват в почвата и се изливат през река Драговищица в Струма, която пък от своя страна освен през България минава и през Гърция. Д-р Янев сподели пред нас, че раковите заболявания в района бележат ръст и трябва да се направи нещо по този въпрос. Впрочем, докторът беше част от екипа, арестуван за кратко преди време от сръбските власти, заради прегледите, които извършваха в Босилеград.

Д-р Валентин Янев

Но сега е време за празник и проблемите не присъстваха в онази степен, която обикновено е в центъра на работата. И особено от страна на Иван Николов, който не случайно беше обявен за европейски гражданин на 2016 година по предложение на българските евродепутати. Написал е над 400 статии за проблемите на българите в Сърбия. Носител е на четири награди за поезия и литература, обществена дейност и за принос за опазване на правата и интересите на българите в Сърбия, а сега на празненството получи и почетния знак на Министерството на външните работи на България „Златна лаврова клонка“, връчен му от българския посланик в Белград Радко Влайков. На празненството присъства българска делегация, водена от вицепремиера Валери Симеонов, в която бяха включени парламентаристи и зам. министри. А програмата за честването беше осигурена от Дирекция „Култура” на Столична община, която се включва най-редовно във всички културни инициативи по повод празници и чествания. И не случайно Биляна Генова, директор на дирекцията получи за работата им една от наградите на КИЦ. Заради това, че показват всичко най-ценно от българската култура и изкуство – най-известните имена от българска литературата, музиката, киното и театъра, които се представят пред босилеградската публика.

Директорът на Дирекция “Култура” на Столична община Биляна Генова получи наградата за приноса на столицата на България за сътрудничеството си с КИЦ - Босилеград от Радко Стоянчов, още един от ентусиастите в центъра

Присъствахме през лятото на едно събитие, за което писахме във „въпреки.com” - 10-та юбилейна „Детска олимпийска ваканция Босилеград 2018“, която се финансира по програмата „Българско сътрудничество за развитие“. Целта е децата освен със спорт, туризъм и приятно прекарване на времето, да имат занимания по изкуство през лятото. А от Дирекция „Култура” бяха организирали пленер за децата с участието на художника и преподавател Димитър Яранов и акордеониста и преподавател доц. Добромир Митев /за събитието можете да прочетете тук/. Впрочем, Добромир Митев беше участник и сега в програмата за честването заедно с народната певица Костадинка Танчева, танцов ансамбъл „Средец“ с художествени ръководители Ива Търнева и Николай Илиев, оркестър „Симфониета София“ и Джаз формация „София“ с диригент маестро Свилен Симеонов.

Паметникът на Васил Левски в Босилеград

В своя отчет за свършеното Иван Николов отбеляза много от проблемите, които са се опитвали да решат през годините. „През динамичните събития по време на разпадането на Югославия и зоркото наблюдение на службите за сигурност, КИЦ-ът успешно премина през изпитанията на времето и остави незаличима следа в съзнанието на българите в Босилеград и в историята на Западните покрайнини”, отбеляза Николов. И добави: „През изтеклите две десетилетия КИЦ „Босилеград“ се утвърди като авторитетна културно-просветна, информационна и хуманитарна институция. Освен това разви и мащабна информационна дейност, благодарение на която българското малцинство, след десетилетия отсъствие, отново излезе в публичното пространство в България, Сърбия и Европа”.

Иван Николов получи почетния знак на Министерството на външните работи на България „Златна лаврова клонка“ от българския посланик в Белград Радко Влайков

Оцени помощта на българските институции, медии и обикновени хора за свършеното като отбеляза, че тази помощ е дала шанс на стотици млади българи да завършат образованието си в български университети и професионални гимназии, стотици деца почивали ��а българското Черноморие, на хиляди българи било оказано съдействие за придобиване на българско гражданство благодарение на което те, наравно с българите в България, се реализират и печелят в страните от Европейския съюз. С други думи, КИЦ „Босилеград“ цели две десетилетия, денонощно е бил на разположение на българите в Западните покрайнини защитавайки техните права и интереси, отбеляза Николов.

В началото на празненството певицата Костадинка Танчева и акордеонистът доц. Добромир Митев развълнуваха присъстващите с изпълнението на песента “Хубава си моя горо”

При предишния ни разговор с него той обясни: „Идеята беше да се развива българската култура, която беше изгонена преди това десетилетия наред. Случи се някакво пречупване на високите нива да ни търпят, но първите години бяха ужасни. Хората не смееха да дойдат да чуят изпълнителите, после имаше други ситуации, когато имаше съпротива да изнесем дейността си навън. После имаше моменти, когато попаднахме на обстрел от двете страни на границата. 20 години изтекоха много бързо, ние направихме едно списание, „Бюлетин”, в което реагирахме на тези удари”. Много е свършеното не само в областта на културата. КИЦ „Босилеград“ бе в основата на двата проведени дебата за положението на българското малцинство в Европейския парламент. КИЦ-ът бе инициатор и автор на „Платформата за защита на правата и интересите на българското малцинство“ около която се обединиха всички български партии и сдружения в Сърбия. Безспорен е приносът на КИЦ-а за издигането на паметника на Левски в Босилеград, възстановяването на черквите „Св. Троица“ в с. Извор, „Св. Спас“ в с. Долна Любата, изграждането на новата черква „Св. Йоан Рилски“ в с. Паралово и опазването и възстановяването на българските войнишки паметници в Босилеградско.

Танцовият ансамбъл “Средец” също беше посрещнат много радушно

Проблемно обаче все още остава поставянето на паметните плочи в Босилеград, които си стоят в залата на центъра. Два пъти за една година сръбските държавни власти не позволили да се постави паметна плоча на невинните жертви от Босилеградския погром избити  на 15-16 май 1917 година при мародерски набег на сръбски четници под водачеството на Коста Милованович Печанац на територията на Царство България. Първия път плочата била „временно“ отнета от сръбската полиция, втория път другата плоча, в нарушение на международното право, безцеремонно била вдигната от „ничията територия“ между ГПП „Рибарци – Олтоманци“. И в двата случая обяснението било, че изработването и поставянето на паметната плоча било „незаконно“, което според българските активисти е нелепо, след като става дума за събития от 1917 година.

Паметните плочи в КИЦ - Босилеград чакат разрешение да бъдат поставен в града

Сега паметните плочи са върнати, но чакат разрешение да бъдат поставени в Босилеград. И още от позицията на Иван Николов: „КИЦ-ът неведнъж е влизал в остри спорове с представителите на крайния великосръбски национализъм  и тяхната антибългарска пропаганда, аргументирано защитавайки позициите си и българските интереси. КИЦ винаги беше уважаван участник на многобройни български и международни научни конференции и форуми на български организации по света, каквато е Световната асоциация на българите по света”. И е убеден, че настоявайки за справедливо решаване на проблемите на българското национално малцинство, КИЦ „Босилеград“ е в основата на националното помирение между българи и сърби и трайно омиротворяване и европеизация на Балканите. ≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Промените и граничните зони в съвременната живопис в Арт център Банкя

„Идеята е всяка година през есента да има по една изложба на съвременно изкуство, която да показва съвременните тенденции в българската живопис”. Това каза проф. Свилен Стефанов, един от кураторите на изложбата „Съвременна живопис” в Арт център Банкя при нейното откриване.

Тази изложба се прави за втора поредна година и представя автори, които имат принос в очертаването на облика на съвременната българска живопис. Куратори са Свилен Стефанов и Мирослава Станева /на снимката/, а участниците са Бранко Николов, Борис Сергинов, Георги Янков, Горица Николова, Десислава Христова, Димитър Яранов, Донка Павлова, Иван Кюранов, Мартиан Табаков, Николай Петков, Росица Гецова, Свилен Стефанов.

Борис Сергинов - “Момиче”

„Изложбата е кураторски проект, който включва творци, работещи и в паралелни на живописта полета – фотография, графика, скулптура, плакат, концептуално изкуство. Така тя представлява и своеобразно проучване в реална среда на взаимовръзките и граничните полета в съвременното изкуство, които биха могли да възникнат при взаимодействието на различни художествени медии и жанрове, както и фактическите резултати от тях. Така изложбата от една страна е ценна с факта, че запознава широката аудитория с актуалните търсения на водещи утвърдени автори, а от друга, че изважда на преден план живописта. Този път обаче не само в традиционната ӣ форма, а в множество формати, които са инспирирани от нея, а и от които самата тя е повлияна днес”, пише в анотацията за изложбата.

Димитър Яранов - “Писък”

И наистина в експозицията има разнообразие на стилове, почерци и послания. Като започнем от елегантните и деликатни графични творби на Десислава Христова, Росица Гецова и Бранко Николов, преминем през живописните провокации на Борис Сергинов, Димитър Яранов и Свилен Стефанов, продължим с живописните експерименти на Мартиан Табаков или пък серията с провокативни „бодливи” портрети на Донка Павлова и стигнем да „креватната живопис” на Георги Янков. Самият той е прекрасен плакатист, един от участниците и организаторите на изложбата по повод 70 години на специалността „Плакат и визуална комуникация”, както се нарича сега катедрата в Националната художествена академия, която той ръководи. За тази изложба също в Арт център Банкя писахме във „въпреки.com”  /можете да прочете тук/. Този път една от неговите провокации е серията изрисувани табли на кревати, озаглавена „Креватчето”. А и интересното е, че тези табли имат две страни – едната е оригиналната запазена „креватна живопис” с лебеди, ангелчета и други “красоти”, а от другата са репликите на Георги Янков.

Георги Янков с една от таблите от серията “Креватчето”

Арт център Банкя е едно прекрасно пространство, за което вече сме говорили по повод на минали изложби, както стана дума. Собственикът на този дом на изкуството инж. Николай Шаранков казва: „От самото начало, когато работех по тази сграда, имах идея тя да стане средище на изкуството. В нея да има живот, младите хора да идват с удоволствие, да творят и се възпитават в красивото и стойностното. Защото изкуството облагородява и обединява хората”. А идеята занапред за тези изложби на съвременното изкуство е да не бъдат само с българска живопис. Има и идея за изложби от Румъния и Сърбия.

Две от платната на Мартиан Табаков

„Тази изложба, предишната и тази, е онова търсене в съвременната българска живопис, което проблематизира живописта, която от десетилетия получава най-различни влияния от други медии. Дали това ще е рекламата, дали това ще е текстът, дали ще е фотографията, дали ще е калиграфията, дали ще е киното или нещо друго. Това е свързано с авангардите и нео авангардите, редимейда, всички тези неща ми се струват важни. И много бих искал сега и в следващите години оттук да минат още много художници, които да превърнат това събитие през есента в Банкя в място, където ценители, колекционери могат да се срещнат със съвременното лице на българската живопис. Нескромна цел, но постижима, след като има това прекрасно място”, каза кураторът Свилен Стефанов при откриването на изложбата, която продължава до 10 февруари 2018 година.

Серията “бодливи” портрети на Донка Павлова и между тях колата на Борис Сергинов

И още от текста за изложбата: „Това е една експозиция съвсем естествено посветена на разнообразието. Това разнообразие е ключовият фактор към изводите, които биха могли да се оформят след обстоен преглед на настоящите творби. То е породено по много линии – един път от изходното поле на работа на авторите, от друга страна по линия на самото формиране на творците, които участват в изложбата – различното развитие на тенденциите в техния творчески път във времето и сега. Това, което ги обединява обаче, е неизбежният факт, че в различностите в художествения свят в страната, може би някъде по средата, се ражда изгледът на съвременната живопис и изкуство изобщо”. А както каза Свилен Стефанов ключовият израз за тази изложба са промените и граничните зони в съвременната живопис. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: В „Нов социален реализъм” има добро съчетание между утвърдени и млади автори

Идеята за социалната роля на изкуството събужда поредица от процеси през изминалия век, а у нас достига върховата си точка на социална ангажираност в края на 80-те години, когато настъпват значителни геополитически промени в Източна Европа.  Започва преходът от официално изкуство към нови форми и именно концептуалното изкуство като социално средство спомага за реформирането на художественото статукво. Това пише за „въпреки.com” абитуриентът от Националната гимназия за приложни изкуства „Св. Лука” Иван Стефанов по повод изложбата „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм” в галерията на СБХ на ул. „Шипка” 6 в София.

Част от авторите, които кураторът Илиян Лалев /на снимката/ е селектирал са свързани с неоконцептуалните влияния в нашето изкуство. Изложените работи под формата на инсталация или видео арт, констатират социалните проблеми, но не стигат до възможен изход от тях. Що се отнася до изложената живопис, нейното присъствие е отличително - разнообразно третиране на живописната материя съчетано с актуални проблеми. Цялата изложба търси обективното представяне на българската действителност, страдаща от консуматорско мислене, лошо образование, сбъркана ценностна система и сродни проблеми. Мисля, че твърде честото и еднообразно излагане на гореизброените проблеми без конкретика, води до мозаечна, непълна визия на художествения продукт. Немалко от изложените творби съдържат подобна характеристика и конкретно автори, които залагат на неконвенционални решения, които превръщайки се в основна и дълголетна концепция са престанали да бъдат авангардни.

Стефан Петрунов - “Пропаганда”

Отхвърлянето на традиционните ��орми в изкуството е рефлексия в една пост-комунистическа епоха и полезността на това явление е кратка. От позицията на съвременен човек не намирам пряко и конкретно отражение на днешните социални проблеми в голяма част от произведенията. Например серията с фотографии на Георги Георгиев предава напълно натуралистично една „грозна“ действителност. Снимките са съдържателни по отношение на композиция и психологизъм, но не може да говорим за новаторство или силно въздействие, тъй като броят на фотографиите показваща „грозна“ действителност определено не е малък, поради което този подход не въздейства убедително. Друг пример е видеоартът на Дебора Тодорова под името „Рефлексии“. Той не носи нищо същностно по отношение на съвременния живот, действителност, или не дава нищо, което да се нарече ново. Да си намажеш лицето с кафява субстанция единствено и само може да досади на зрителите, тъй като е твърде буквален акт. Последно искам да обърна внимание на инсталацията „Падналата кула“, която е стигнала до толкова дълбоки проблеми, че се оказва неспособна да ни ги разкрие съвсем. Навярно няма смисъл и да се опитваме да разберем какво означава.

Андрей Даниел - “Природата”

Частта от изложбата, която ми въздейства, са живописни платна. В залата са изложени творби на Иво Бистрички, Борис Колев, Димитър Яранов и Иван Узунов, които представят автентични съвременни гледни точки за правене на живопис.Творчеството им е възприело концептуализиращи елементи, като наратива, но е запазило своята класическа материална живописна форма. Иван Узунов смесва живопис с фотография и картините му предават съвременен и съществуващ демографски проблем. Борис Колев усилено работи във сферата на социалната живопис и в последната година откри няколко изложби в тази посока. Неговият стил е отличителен – подчертаното разпадане на композицията (показващо разпадащите се ценности на нацията) и употребяване на сивия цвят като препратка, към, според думите на автора, „болна действителност“. Той развива идеите за промития мозък на нацията и загубата на човешкото съдържание.Серията от малки работи, които носят истинска и неподправена социална позиция, директно извлечена от обществото, са представени от Елена Панайотова.  

Димитър Яранов - “Астронавт”

В този момент от живота ми, картината на Иво Бистрички „Абитуриентка“  съвпадна с актуални за мен проблеми. Името на картината е важна част от посланието – това не е жена, майка или баба, това е абитуриентката като символ на бъдещето поколение. Визията е за криза сред младите, което е напълно обоснована и коректна позиция. Авторът третира живописта прецизно и набляга не върху жеста, а върху предметния свят, който носи посланието - наличието или отсъствието на даден предмет, фигура, човек. Димитър Яранов показва маймуната в скафандър и насочва зрителя към проблема със съвременното създание, което не може да измисли технологията, но вероятно ще умее да я използва. Тази идея намира връзка с деструктивните структури из целия свят, които не успяват да донесат нищо, освен разруха. Надявам се, че проектът „Мащаб 1:1. Нов социален реализъм“ ще продължи да съществува, тъй като освен представянето на качествена живопис, експозицията дава поле за изява на млади автори, което е просперитетна позиция във всичко отношение.

Любен Малчев - “Пърформанс”

Един от примерите за млад автор е художникът Любен Малчев, чиято картина „Пърформанс“ въвежда изключително вълнуваща тема. Авторът е нарисувал застрелването на руския посланик в Анкара преди няколко месеца, което се превърна в международен скандал и предизвика много настроения сред европейските общества. Добре подбраният момент, съчетан с провокацията въведена от името, представят завършен художествен продукт. Другите две негови картини също показват изграден стил на работа и съвременна стилизация, като начин на разработка. Подборът на младите автори е един от най-важните аспекти на тази изложба. Самият куратор пише текст, „Вместо манифест“ и посочва възможността за изява на млади художници като съставна част на идеята. Мисля, че съчетанието между утвърдени и млади автори придава свеж елемент на проекта, пише Иван Стефанов.

Илиян Лалев - “Нов социален реализъм”

А ето и „Вместо манифест” на Илиян Лалев:

„През 2015 година във Велико Търново стартирах проекта „Мащаби във…” и респективно неговите две издания „Мащаби в локалното” (същата година) и „Мащаби в социалното” – 2016 г. Стратегически двата проекта имаха идентични цели – да отразяват преди всичко социални, политически и екзистенциални проблеми, свързани със съвремието в локален и глобален аспект.

В стратегията на реализацията на проектите бе заложено още както включването на активни студенти в изложбите с цел континуум на образователните процеси, така и на пренебрегвани от  художествената конюнктура колеги, работещи в тази област, с цел разбиване на статуквото, наложено през 90-те. Актуалният характер, критичната насоченост и липсата на подобно художествено събитие доведоха до цензурирането на последното издание, което от своя страна бе отразено пространно от БНТ в предаването „Денят започва с култура”, което възбуди още повече интереса към проекта, подкрепен  вече и с видео в youtube. 

Поредното, трето издание – „Мащаб 1:1.Нов социален реализъм”, идеологически е продължение на предишните две издания, като целите му са: 

Да се утвърди като форум на критическия подход към социалната и политическа ситуация в глобален аспект, с което да създаде релевантна критична маса от артисти. Да търси, открива и реагира на съответната проблематика, игнорирайки всякакви конформистки и формални художествени практики като социалистически реализъм, посткомунистически романтизъм и прилежащите му игрови стратегии, карнавални и купонджийски подходи.

Да разглежда понятието реализъм като отношение към настоящата социална реалност, отразявайки я обективно, в противовес на новата парадигма „posttruth”,  без ограничения на художествените изразни средства”.

Изложбата продължава до 17 юни. ≈

Текст: Иван Стефанов

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Майсторов получи наградата на Майстора

Художникът Николай Майсторов тази година получи Националната награда за живопис на името на Владимир Димитров – Майстора. Това стана в Кюстендил в галерията, носеща името на Майстора. Наградата е за изложбата на Майсторов „100 икони х 100 сонета“, която беше в столичната галерия „Райко Алексиев“ от 8 до 26 март 2016 година.

В нея авторът беше показал живописни платна, правени по негови рисунки, вдъхновени от любовната лирика на Пабло Неруда. Наградата се връчва на 1 февруари, когато е рожденият ден на Владимир Димитров – Майстора, на когото в този ден се навършиха 135 години от рождението. А в този ден беше открита и изложбата „Завръщане” на художника Станислав Памукчиев – носител от миналата година на наградата. По регламент е така – носителят от предишната година открива следващата своя изложба в галерията в Кюстендил. Престижната награда е възстановена през 2013 година след прекъсване от над 20 години по инициатива на Община Кюстендил, с участието на Съюза на българските художници и Министерството на културата. От тогава носители на наградата са Андрей Даниел, Свилен Блажев, Ивайло Мирчев, Станислав Памукчиев и сега – Николай Майсторов.

В периода от 1973 година, когато е учредена от СБХ, до 1989 г., връчена за последен път, наградата има 39 лауреати. Между тях са Илия Петров, Калина Тасева, Златю Бояджиев, Ненко Балкански, Стоян Сотиров, Генко Генков, Димитър Киров, Светлин Русев. Двукратно са награждавани Вера Недкова, Атанас Яранов, Веса Василева, Емил Стойчев, Милко Божков и други. Николай Майсторов също я получава за втори път след 1986 година.

Николай Майсторов в изложбата си в галерия “Райко Алексиев”

По особен начин бяха свързани двамата художници – Станислав Памукчиев и Николай Майсторов. Освен, че единият получи наградата, а другият откри изложба, Станислав Памукчиев беше автор и на предговора към каталога за изложбата на Майсторов, заради която получи наградата. Във „въпреки.com” тогава публикувахме неговия текст. Ето част от него: „Изкуството на Майсторов е пропито с непосилна тъга. Тъга породена от невъзможността да се примириш с изтичащото време. Тъга, съпроводена от непреодолимото усещане за нищожността на живота и тленността на материята. Тъга и копнеж по онова, което минава отвъд крайното и граничното. Изкуството на Николай Майсторов - вик, конвулсия, падане и ставане, умиране и раждане, есхатологичният екстаз на духовно жадния. Символично жертвополагане на живота, за да се роди истината за него”, написа Станислав Памукчиев.

А Майсторов в разговор за сайта „въпреки.com” беше казал: „Аз съм фигуративен художник, интересува ме човека. Като съществуване, главно като психическо съществуване, като една дуалистична природа, която се люшка между два полюса на доброто и злото. И това, което ме вълнува го откривам и в литературата, и във философията, затова се обръщам към текстове и към библейските текстове, които провокират това внушение за тази сложна еволюция на човека през историческото време на развитие”.

Творбите на Станислав Памукчиев прекрасно съжителстваха със снега в галерията в Кюстендил

Станислав Памукчиев подреди в недостроеното крило на галерията своето „Завръщане”. Там освен по – предишни неща има и нови, носещи точно заглавието на изложбата. Дори както каза Памукчиев, е искал да не бъда чистен снегът, който съжителства с творбите му. Те наистина се чувстват добре в грубата реалност на околното пространство. Защото като него те се докосват до първичното в изкуството и живота. А както самият Станислав Памукчиев беше казал също в разговор за „въпреки.com”: „В изкуството има едно вълнение, една приповдигнатост - щастлива възможност за хората, които се занимават с него. Не говорим за оная страна на изкуството, в която то се превръща в тежко изпитание. Но то е тежко изпитание поради непосилната, висока цел. А когато имаш висока цел извън баналностите, препитанието, профанното, ежедневното, повседневното, когато имаш нещо, което е над това, ти по някакъв начин си щастлив. А когато получиш и самочувствие и мислиш, че се докосваш и нещо правиш, това е такова удовлетворение. Творческата натура се люшка в екзалтацията между  високия патос на докосване до едни по високи измерения и до драмата от непостигането на тези измерения. Това е изключително вълнение”.

Станислав Памукчиев

Изключителното вълнение и удоволствие беше и за нас, зрителите. На изложбата, но и на събитието в Кюстендил. А то продължи и в село Шишковци, където е живял и творил Майстора. И там благодарение на изключителното гостоприемство на жените от селото и кмета Климент Терзийски, можеше да се усети наистина атмосферата на едно място, достойно за Майстора. И за художниците и хората от селото, които не го забравят и са горди, че живеят в такова място. Всяка година е удоволствие да се идва в този ден в Кюстендил. Така ще бъде сигурно и догодина… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов