#арт хепънинг

[vprki]

Толерантността е в различието, не в безразличието

„Толерантността като култура” беше темата на арт хепънинга, организиран от Фондация „Въпреки” с финансовата подкрепа на Програма „Европа” на Столична община. Хепънингъ�� беше отново за трети път на знаковата софийска улица „Цар Самуил” в отсечката между „Денкоглу” и „Солунска”. На това място има много галерии и духовни пространства, а център на събитието беше едно от тях - Derida Dance Center.

Темите „Толерантността като култура” или „Културата като толерантност” бяха изговорени, изтанцувани и изрисувани от партньорите ни по проекта от 134 СУ „Димчо Дебелянов“, Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”, Derida Dance Center, галериите „Интро” и „Париж”, Полският институт и столичния район „Триадица”. Културата е толерантност по самата си същност – опит да разбереш света и хората. Но и толерантността включва в себе си културата на общуване, емпатията, интересът към различието и различните, към хората, животните и природата. Много може да се говори за толерантността – за нейното присъствие или отсъствие в обществото, особено при нас. Гордеем за спасението на българските евреи, но сме безразлични към различни неофашистки прояви у нас по стадиони, шествия, а дори и сред подрастващите след сблъсъци на противостоящи си групи от тийнейджъри.

Но има ли нещо общо между толерантността към различните и различието, и безразличието към подобни прояви. Затова и предложихме две теми за есетата на учениците: „Не съм съгласен с това, което казвате. Но ще пожертвам целия си живот, защитавайки правото ви да изказвате собственото си мнение“ – Волтер. И друго: „Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Трябва да се борим за правото да проявяваме нетолерантност към нетолерантните” - Карл Попър. 

Учениците от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” представиха своята изложба “Социален плакат” в галерия “Интро”. Сред присъстващите беше и директорката на училището Лили Балева /ц./

А ето и някои от мненията на учениците: „Идеята за толерантността е да приемем различията между хората. Само това обаче не е достатъчно за едно развито общество. Толерантност без отговорност не е толерантност, а безразличие. Казват, че мълчанието е знак на съгласие. Ако „толерираме” несправедливост, нима това не е същото като това да се съгласим с нея?”, пита Ния Тодорова от 12 „а” клас на 134 СУ „Димчо Дебелянов”.

Директорката на 134 СУ “Димчо Дебелянов” Весела Палдъмова /л./ също беше сред своите ученици

Толерантност не означава да сме еднакви, а да приемем, че сме различни и да уважаваме различията, се отбелязва в доста от есетата. Мартина Цекулова от 10 „б” клас на 134 у-ще пише: „Толерантност притежават онези, които умеят да осъзнаят различията между хората и ги приемат за необходими. Замислете се: „Кой би искал личност, която да бъде напълно като него”. Колкото и лицемерно да звучи – няма такъв човек. Различията са тези, които ни ръководят по пътя на живота.” А Мая Петкова от 12 „а” клас на 134 у-ще пише в есето си: „_Толерантността е нормата, която ни помага да се адаптираме, да съжителстваме с многообразието от религии, култури и прояви на човешка идентичност”. _

Божидара Иванова /на снимката вдясно/ от 10 „а” клас на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” пък споделя: „Наскоро чух изказването на една американка, която твърдеше, че този начин е правилният за борба срещу расизма, защото „всички хубави неща се постигали с революция, а всяка революция започвала с вандализъм”. Дали това е пътят? Историята неведнъж е показвала, че нещата постигнати с насилие са нетрайни. Каква толерантност в насилието? Може ли едно движение, с такава мирна идея като постигане на толерантност и разбирателство, да постига своите цели чрез насилие?!”, пита Божидара Иванова и сочи като обратен пример принципите на Махатма Ганди за ненасилието и положителните резултати, които постигна неговото движение в Индия.

Марина Великова

Впрочем Индия и толерантността присъстваха и в друг модул на събитието – в концерта „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината - на Марина Великова и Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение. Това беше премиера на техния проект, в който се съчетава джаз с етническа и сакрална музика. За Марина Великова има изключителна хармоничност в съчетаването на звука на тромпета с пеене, тибетски купи за медитация, хармониум и танпура. А за двамата това е едно събиране след дългогодишни уговорки. Наистина, тази музика предложи едно толерантно общуване между богати музикални култури и отлични музиканти. Така и публиката възприе този различен концерт.

Марина Великова и Венцислав Благоев на концерта “Отразена луна”

В началото на годината Марина Великова се завърна от Индия след като четири години беше стипендиантка на Министерството на образованието и Индийския съвет за културни връзки, и беше единствената избрана за обучение по музика от общо 43 кандидати. „Изтокът е мястото, където заради бавното темпо човек може да погледне навътре в себе си… Аз се вълнувам от будистката философия. В живота си прилагам следването на средния път… Индия е мястото, на което аз открих съществуването на тишината. Тишината е мястото, от което тръгват животът и звукът, който е най-високата материализирана енергия. Тишината ни дава възможност да се обърнем към себе си“, каза Марина Великова по БНР след връщането си от Индия. Тя е част от групата български артисти, които на 15 май 1996 година на платото под връх Калапатар, срещу Еверест, на 5350 метра надморска височина осъществиха най-височинния концерт на планетата, влязъл в Книгата на рекордите на Гинес. Марина е част и от група „Ом“, която изпълнява музика, която се движи на ръба на джаза и етническата музика.

Но да се върнем към началото на събитието. То започна с изложби на учениците от Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров” и Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука” в галериите „Париж” и „Интро”. По време на откриването на събитието някои от учениците бяха отличени с грамоти и книги, предоставени от Полския институт и издателствата „Кралица „Маб”, издателска къща „Несарт – Милен Миланов” и „Обсидиан”. Отбелязани бяха най-добрите изобразителни творби, както и есетата.

Малина Едрева

„Целта с такива събития е културата и толерантността да бъдат част от нашите отношения. Има ли всъщност култура без толерантност, се питам? Според мен, не, защото толерантността, емпатията, съпричастността към другия, знанието за другия е част от културата ни. Благо��аря, че сте част от този проект, който сигурна съм, ще ви даде много по-здрави приятелства, по-голяма устойчивост като човеци в живота”, отбеляза Малина Едрева, председател на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в Столичния общински съвет при откриването на арт хепънинга. Тя отчете смисъла от такова взаимодействие по проекти и подпомагане на неправителствени организации от страна на Столична община и взаимодействие между тях /в случая между Фондация „Въпреки”, общинските власти, Програма „Европа” на СО, училищата и с международно присъствие – Полският институт и представители на Израелското посолство, между които и съпругата на посланика г-жа Верет Елрон и нейна гостенка израелската хореографка Мириам Енгел, която е работила с балет „Арабеск“и си сътрудничи с Dance Center Derida – б.а./.

Художникът Димитър Яранов, преподавател в Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, подреди изложба на някои от учениците си в галерия “Париж” на същата улица

В програмата културните събития също бяха избрани с акцент към толерантността. Такъв беше спектакълът „Синтетики”. Той изследва темата за вредата от пластмасата артикулирано, разбираемо и плавно. Хореографията на Живко Желязков отбелязва дебюта на три млади изпълнителки, завършили обучителната програма Dance Port Derida  и в същото време това беше първата премиера, която откри преди време това ново сценично пространство на компанията. „Синтетики“ е  представление за пластмасовия човек, или по-скоро за пластмасовото „същество“, тъй като всички човешки белези и качества са покрити от слоя найлон, от който то е съставено и разпръсква около себе си. Тревожен и аргументиран, спектакълът е достоен дебют за трите изпълнителки, които се справят с нелеката задача да проведат хореографската гледна точка към все по-актуалния проблем с пластмасата.

“Синтетики” - снимка архив на спектакъла

Следващ модул беше дискусия по темата с участието на бившия ученик от 134 у-ще Мирослав Маранов, сега студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски” по специалността „хебраистика”. А проф. Правда Спасова, преводачка на книгите за Януш Корчак, връчени и като награди за някои есета и предоставени от Полския институт наред с книгата с поезия на Папа Йоан Павел II „Римски триптих”, се включи в дискусията. Януш Корчак /полски лекар педиатър, писател и педагог от еврейски произход/ умира през 1942 г. в концентрационния лагер „Треблинка” заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което е работил. Предложено му е да се спаси, но той отказва.

Проф. Правда Спасова

Проф. Спасова попита: „Какво прави всъщност Корчак? Освен, че е един от екзистенциалните герои, защото следва своя избор докрай, последователно и с��ъртта за него не е по-високата ценност. По-високата ценност е човешкото достойнство и това да бъдем автентични хора. Такива каквито сме избрали да бъдем и такива, каквито сме се изградили. И защо всичко това е свързано с толерантността? Защото това, на което Корчак учи своите деца е преди всичко уважение към човешкото достойнство. Само че, за да уважаваш човешкото достойнство, трябва самият ти да си изградил в себе си чувство за достойнство. И това да е една голяма ценност, около която изграждаш себе си. Тогава ти можеш и да уважаваш достойнството на другия, което е наистина висшата проява на толерантност”, каза проф. Правда Спасова и разказа за това как Корчак се отнася към децата като личности с достойнство.

“Нонумент” - снимка архив на пърформанса

Толерантността се отнася и отношението ни към близкото минало. В тази посока е и възприемането ни на паметниците от соца. И в тази връзка беше показан и проектът „Нонумент” на Стефан А. Щерев и ЛИГНА - Германия  /Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс/, с режисьор Васил Къркеланов за монумента „Бузлуджа” и отношението към паметниците на миналото. „Днес Нонументът Бузлуджа се разпада материално. Духовно се е изпарил още в момента на изграждането си. Ярката му звезда вече не се вижда на север и на юг. Този „дом” на идеологията днес е руина. Дом на руинизма? На бузлуджанизма? На песимизма? Графити артисти, авантюристи, пътешественици и любопитни нахлуват през всеки възможен процеп на този надупчен „параклис” на измисленото бъдеще. Кацнал като забравена от друга галактика летяща чиния на този връх, Нонументът пита - какво значение ще му сложим? Или колко динамит ще му поставим.”, пишат авторите за своя пърформанс, който е заснет и го видяхме. Разбира се, не можем да пропуснем, че вече започна реставрация на мозайките на този тоталитарен паметник с финансовата помощ на фондация „Гети”.

За финала на арт хепънинга „Толерантността като култура” или „Културата като толерантност” вече стана дума. В концерта „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината - на Марина Великова и Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение дишаше и звучеше неподправената толерантност към музикални стилове и духовни пространства. А ние искаме да завършим с думите на световноизвестния френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит, провокирали ни в някаква степен и за този проект. На среща в Народния театър „Иван Вазов“ преди време Ерик - Еманюел Шмит каза: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. 

Венци Благоев

Ние не искаме да водим битка. Но смятаме, че след този хепънинг младите и не толкова младите, които присъстваха, ще се замислят. Защото, както написа в своето есе Йоанна Цанова от 12 „а” клас на 134 СУ „Димчо Дебелянов”: „Докато има хора, които толерират и уважават, ще има и такива, които се налагат над останалите. От нас зависи какво сме готови да изградим от себе си. Всеки има правото на лично мнение, но не всеки е готов да приеме нечие чуждо – и там е проблемът”. 

Марина Великова

А Александрина Янева от 11 „а” клас на същото училище признава: „Много силно се надявам повечето хора да избират правилната посока не само за другите, но и за себе си. Защото въпреки, че всички сме различни и уникални, уникални с мнението си, външния си вид и стил, има едно нещо, което се надявам и вярвам, че свързва всички хора. И това нещо е толерантността. Толерантността, която се крие във всеки един от нас. Толерантността, която ни прави по-добри!”. А Мая Петкова от 12 „а” клас на 134 у-ще възкликва: „Е, ти толерантен ли си, или вече толерантността е станала част от теб?”… ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов

[krug-movement]

ХЕПЪНИНГ НА “ОБЩИЯ ЕЗИК” В ДЪЖДОВНИЦА /23-30 август 2019/& “Common language” happening in Dazhdovnitsa art village /August, 23-30/

Екип на нашумялата в артистичните среди „Мета-Аз-Приказка”, която се изпълнява на отделни „глави” и тематики, посветени на „приказката Живот”, гостува в Арт къщата в Дъждовница от 23 до 30 август с разработка на т.нар. Глава IV – „Общият език”. Отделни „глави” досега са представяни в НДК и в столичната Ъндър граунд галерия. Принципът е общ за всеки от спектаклите – създава се заедно с публиката. 

Авторите на този продължаващ във времето хепънинг са трима: Поло Оконе, мултижанров артист-концептуалист, с редица изложби, философски акции и пърформанси зад гърба си. Физик по образование, внася модерното и съвременното в научната и артистичната си дейност. Другото главно действащо лице в концепцията на хепънингите е Силвия Борисова, главен асистент по естетика в Института за изследване на обществата и знанието в БАН, която се занимава с утопиите, минимализма и концептуализма в изкуството. Между авторите и изпълнителите е и Мирослава Захова, която през 2017 г. завършва програмата „Танцов театър” в НБУ и е активен участник в множество проекти в областта на съвременния танц и пърформанс, не само в сценични, но и в обучителни програми, курсове и семинари. В Дъждовница пристигнаха и младите акт��иси Силвия Стоева и Дени Гаджева, Ира Стоянова – танцов театър, а след два дни към тях ще се присъедини и студентката от Испания Мария Васкез /María Vázquez/.

За децата и младежите в селото подготовката на хепънинга се превърна в предизвикателство от самото начало. Още първия ден часове наред те разработваха с гост-артистите своя танцова продукция, която ще се изпълнява на лунна светлина и своя изложба, посветена на общия език, който изкуството използва чрез въображението. Тренираха как да вдъхнем нов живот на старите технически уреди от къщите, на използваните някога, но вече забравени предмети, текстил и хартия, като им дадем нова свръхсил�� и ги направим жива част от личната ни вселена, организирана като спектакъл за другите. Тренингът ще продължи 7 дни, като във всеки от тези дни ще има по един модул (инсталация + пърформанс), докато разрастващият се приказен свят обземе пространството на селото и го трансформира в нов свят, в който участват и местните жители. Приказката ще достигне своя връх на 30 август, когато вода от язовира ще бъде тържествено донесена на площада и светещи вълшебници от селото ще танцуват с нея на площада.

Хепънингът, посветен на  “Общия език”, е част от проекта “С АртBus в Източните Родопи”, който се реализира с финансовата подкрепа на Национален фонд “Култура”.

https://www.facebook.com/bnr.kardzhali/videos/663917480772556/

[vprki]

Битката между толерантността и агресивността не се печели, но трябва да се води

Известният френски писател, драматург и артист Ерик - Еманюел Шмит на среща в Народния театър „Иван Вазов“ преди време каза: „Мисля, че има битки, които никога не се спечелват. Битката между интелигентността и глупостта никога не се печели. Както и битката между толерантността и агресивността също никога не се печели. Но тези битки трябва да се водят!“. Тези думи са важни и точни, и са една от причините да осъществим нашия проект – арт хепънинг на Фондация „Въпреки” - „Толерантността като култура”. Събитието ще бъде на 10 октомври /събота/ от 12 до 18 часа на ул. „Цар Самуил” в София ” в отсечката между „Солунска” и „Денкоглу” - духовно средище с няколко галерии и културни пространства.

Това ще бъде наше трето събитие на тази улица, отново финансирано от Програма „Европа” на Столична община. Културата е толерантност по самата си същност – опит да разбереш света и хората. Но и толерантността включва в себе си културата на общуване, емпатията, интересът към различието и различните, към хората, животните и природата. И все пак докъде са границите на толерантността към нетолерантните? Всичко това искаме да обговорим, изтанцуваме, изрисуваме, обсъдим между по-младите и не толкова. Толерантността е термин, който означава търпимост и зачитане на различията, били те социални, културни, етнически, сексуални или религиозни. Проявата на толерантност не означава безразличие, търпимост към социалната неправда, отказ от собствените убеждения или отстъпка от собствените позиции под чужд натиск. Толерантността е морална стойност, която предполага пълното зачитане на другите, техните идеи, практики или убеждения, независимо дали са различни от нашите.

И няколко цитата като повод за размисъл и възможни теми за обсъждане: „Не съм съгласен с това, което казвате. Но ще пожертвам целия си живот, защитавайки правото ви да изказвате собственото си мнение“ – Волтер. И друго: „Безграничната толерантност води до изчезване на толерантността. Трябва да се борим за правото да проявяваме нетолерантност към нетолерантните” - Карл Попер. С Резолюция 51-95 от 12 декември 1996 г. Общото събрание на ООН обяви 16 ноември за Международен ден на толерантността като следствие от приетата от ЮНЕСКО Декларация за принципите на толерантността. „Толерантността е уважение, приемане и оценяване на богатото многообразие на културите на нашия свят, на нашите форми на изразяване и начини на човешкото битие. Тя е синоним на знания, отвореност, общуване и свобода на мисълта, съвестта и убежденията”,  се казва в член първи на Декларацията.

За съжаление и това може да се види в българските градове - снимка © Васил Василев - архив на сайта “тоест”

Но толерантни ли сме днес? Към различните – емигранти, малцинства, религиозни общности, сексуални нагласи… Какво представлява актът на Януш Корчак / полски лекар педиатър, писател и педагог от еврейски произход/, който умира през 1942 г. в концентрационен лагер заедно със своите възпитаници от сиропиталището, в което е работил? Предложено му е да се спаси, но той отказва. През целия си живот той прокламира принадлежността си към двата народа. По темата участие ще вземе и проф. Правда Спасова. Неотдавна бяхме свидетели на протестите по света срещу расовата дискриминация, достигащи до невероятни размери с чупене на паметници и отричане на историята. Но и с призива: „Нулева толерантност към расизма”. Това е правилно, но дали такива трябва да са действията? А при нас се появяват други тревожещи тенденции. Неотдавна в Пловдив, след това в Бургас. „Патриотични” ученици се обединяват и нападат свои връстници заради различия и обявяват „нулева толерантност” към хората с различна сексуална ориентация, с цвят на кожата или религиозни вярвания ?!!!

Такива текстове бяха закачили учениците от 22 училище в София - снимки Стефан Джамбазов

И още - необходима ли е толерантност към миналото и към неговите паметници? И в какъв контекст и степен може да бъде тя? Свидетели сме и у нас на нетолерантност по футболните стадиони, пътищата, животните, към малцинствата и сексуално различните, дори понякога към възрастните хора не само в малки отдалечени села и градчета. Дори и към приятели или съученици с жестоки сбивания. Както и различно отношение към паметниците от тоталитаризма. Къде е балансът между това да съществува емпатия и толерантност в обществото, но и трябва ли да подложиш и другата си буза, когато те зашлевят по едната…? Вървят протести срещу правителството. И пълна нетърпимост към онези, които задават въпроса – а какво ще стане ако без да сме готови с алтернатива, дойде оставка? Тази нетоларантност е въпрос не толкова на политика, колкото на липса на възпитание.

За всичко това ще се опитаме да дискутираме и покажем толерантно на 10 октомври 2020 на столичната улица „Цар Самуил” в отсечката между улиците „Денкоглу” и „Солунска” заедно с партньорите ни от 134 СУ „Димчо Дебелянов“, Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”, Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”, Derida Dance Center, галериите „Интро” и „Париж”, Полският институт в София и община „Триадица”. Авторитетни журита с участието на художниците проф. Георги Янков, ректор на НХА; проф. Николай Младенов, зам. ректор на НХА; Валентин Щинков, галерист на „Интро”; Донка Павлова, директор на Националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”; Димитър Яранов, преподавател в същото училище; Лилия Балева, директор на Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука”; Ралица Карапантева, зам. директор на същата гимназия; журналистите и организатори на събитието от Фондация „Въпреки” - Зелма Алмалех и Стефан Джамбазов ще отличат участници в хепънинга за рисунки, плакати и текстове по темата, някои от които ще бъдат публикувани в сайта „въпреки.com”.

“Синтетики” - снимки: Иван - Александър Иванов, Фото-Корпус / Photo-Corps, архив на „Дерида”

Програма предвижда откриване на събитието в 13 часа в Derida Dance Center на ул. „Цар Самуил” 32 и награждаване на участници. След това присъстващите ще могат да видят спектакъла „Синтетики” /рецензия за спектакъла във „въпреки.com” вижте тук/. Той изследва темата за вредата от пластмасата артикулирано, разбираемо и плавно. Хореографията на Живко Желязков отбелязва дебюта на три млади изпълнителки, завършили обучителната програма Dance Port Derida  и в същото време това беше първата премиера, която откри преди време това ново сценично пространство на компанията. „Синтетики“ е  представление за пластмасовия човек, или по-скоро за пластмасовото „същество“, тъй като всички човешки белези и качества са покрити от слоя найлон, от който то е съставено и разпръсква около себе си. Тревожен и аргументиран, спектакълът е достоен дебют за трите изпълнителки, които се спр��вят с нелеката задача да проведат хореографската гледна точка към все по-актуалния проблем с пластмасата.

След това следва дискусия по темата „Културата като толерантност” в Derida Dance Center с участието на учениците от училищата – партньори. Някои от учениците написаха свои текстове по темата, други ще се включат с изказвания като Мирослав Маранов, възпитаник на 134 СУ „Димчо Дебелянов“, а сега студент в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. И тук ни се иска да цитираме един откъс от текста на Божидара Георгиева Иванова, 10 „а“ клас от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“. Нейният текст ще публикуваме изцяло на сайта ни скоро, защото ни изненада с доста зрелите си позовавания и мисли по темата: „Много често чуваме клиширани фрази, подобни на следната: „Не се опитвай да се харесаш на някого, бъди себе си!“, но също и такива, които приличат на тази: „Ние, всички трябва да се толерираме, защото сме еднакви!“ Не си ли противоречат, макар и понякога изречени от един и същи човек? Първата защитава индивидуалните качества на човека, не само като ги приема и утвърждава, но и като им дава път за изразяване. Във втората, обаче, дори не се говори за лични качества. Там хората са прира��нени под един и същи знаменател, те биват наречени „еднакви“. Но еднакви ли сме наистина? Нима толерантността означава да заличим различията си и да станем като „родени от принтер“? Хората не са и никога не са били еднакви, няма и да бъдат! Всеки има своите, единствени по рода си качества, добри и лоши – човекът е сложна съвкупност от емоции и черти, които не могат да бъдат заличени. Разликите и неравенството в обществото винаги ще съществуват, въпросът е в отношението ни към тях!”, написа Божидара Георгиева.

Стената от проекта “Мечтателница” - снимки Стефан Джамбазов

В рамките на дискусията ще представим и други млади хора, които работят по темата за толерантността. Някои от тях са от Фондация „Вижънъри” със свои партньори, които неотдавна по проект за фестивала „Graff Express“ облагородиха с графити столичен подлез при Централната автогара в София /за проекта вижте във „въпреки.com” тук/. Преди това имаха друг проект за рисуване на стените на къща в Женския пазар на бежанци, а сега пък изрисуваха една стена на столичното 22 училище. Различни са мненията за графитите и тяхното място в градското пространство, но когато е осмислено и изпълнено професионално, както е в случая, си заслужава. Най-новият им проект „Мечтателница” е дългосрочна намеса в градската среда на София чрез съвременен стенопис (мюръл), който да утвърди столицата като място на толерантността. Мюрълът е краен продукт на поредица от работилници с деца от български и чуждестранен произход, в които чрез творчески процес се случва взаимното им опознаване. Основна свързваща тема са мечтите, а финалния стенопис, събрал в себе си споделени от младежите истории, е нарисуван от артиста ТОЧКА СПОТ.

Първата част от изпълнението на проекта е включвало поредица от онлайн работилници, в които участниците не само имали възможността да се запознаят с някои от най-известните и докосващи стрийт арт произведения, но и да споделят своите мечти и стремежи. Чрез срещите младежите научили повече за техните връстници, предизвикателства и нещата, които ги вдъхновяват, разширявайки по този начин своя кръгозор и виждания спрямо различните от тях. Във втората част на проекта, въз основа на разказаните истории и генерираното визуално съдържание от срещите, илюстраторът ТОЧКА създава скица, която на по-късен етап от проекта изобразява върху избрана стена в столицата. Съществена част от проекта е включването на участниците във всеки етап от изпълнението му. Именно заради това, младежите са били поканени да участват в подготовката на стената и подпомагали артиста в рисуването.

Процесът на създаване на мюръла по този начин спомага за развитието на нетрадиционни все още за София колективно създадени съвременни стенописи. Подобен подход дава не само възможност за развитие и обучение на преките участници, но чрез него се създава колективна картина, чиято история може да бъде разказвана и споделяна впоследствие в общностите на участниците. Този модел на работа утвърждава ��еобходимостта за създаване на възможности за интеракция между хора от уязвими групи и представители на мнозинството. Включването на граждани в облагородяването на градската среда от друга страна отразява най-модерните тенденции в градоустройството, твърдят организаторите. В проекта са участвали над 70 деца и младежи, като също така са въвлечени учители, родители, директори, социални работници и доброволци. А проектът „Мечтателница” се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма „Европа” 2020, от фондация Мийтинг Пойнтс в партньорство с фондация „Вижънъри”.

“Нонумент” - снимка архив

Разбира се, към толерантността се отнася и отношението ни към близкото минало. В тази посока е и отношението ни към паметниците от соца. И затова от 16 часа ще представим в Derida Dance Center проекта „Нонумент” на Стефан А. Щерев и ЛИГНА - Германия  /Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс/, с режисьор Васил Къркеланов за монумента „Бузлуджа” и отношението към паметниците на миналото. „Днес Нонументът Бузлуджа се разпада материално. Духовно се е изпарил още в момента на изграждането си. Ярката му звезда вече не се вижда на север и на юг. Този „дом” на идеологията днес е руина. Дом на руинизма? На бузлуджанизма? На песимизма? Графити артисти, авантюристи, пътешественици и любопитни нахлуват през всеки възможен процеп на този надупчен „параклис” на измисленото бъдеще. Кацнал като забравена от друга галактика летяща чиния на този връх, Нонументът пита - какво значение ще му сложим? Или колко динамит ще му поставим.”, пишат авторите в анотацията за своя пърформанс, който е заснет и ще можем да го гледаме. Разбира се, не можем да пропуснем, че вече започна реставрация на мозайките на този тоталитарен паметник с финансовата помощ на фондация „Гети”.

Пърформансът е посветено на нонументите – монументи, които са загубили или променили символната си стойност в резултат на промени в идеологията. Създадени като места за възхвала и памет, нонументите се оказват в забвение, занемарени и оставени на влиянието на времето, напомняйки за непостигнати утопии, за принуда и съучастие. След няколкото успешно съвместни проекта като „Тайно радио” , „Опиянение и гняв-изследвания върху авторитарния характер”- не��ският колектив ЛИГНА отново приема поканата за колаборация с българските артисти Стефан А. Щерев и Емилиян Гацов - Елби.

Пърформансът е под формата на пиеса за слушане, при която участниците преживяват архитектурата, стават свидетели на сцени от историята на (НЕ)паметника и получават покана за изпълнение на обичайни, всекидневни жестове, които в своята дискретност напомнят протестните пърформанси на Иржи Кованда в Прага от 1976 или на Ердем Гюндюз в парка Гези в Истанбул от 2013 година. Продукция е на Информбюро и Музей на хумора и сатирата-Габрово. Автори и концепция: Стефан А. Щерев и ЛИГНА-Германия (Оле Фрам, Торстен Михаелсен, Михаел Хюнерс). Текст: Оле Фрам (ЛИГНА). Музика: Емилиян Гацов-Елби. С гласовете на: Ирмена Чичикова, Биляна Петринска, Сава Драгунчев, Александър Митрев и специалното участие на Илка Зафирова. Номиниран е в категорията „Съвременен танц и пърформанс” за наградите „Икар” 2020.

Венци Благоев винаги е готов да свири и да контактува с деца и ученици в името на музиката - снимка Стефан Джамбазов

И ще завършим след 17 часа в Derida Dance Center с музикалния проект „Отразена луна” - дзен импровизации върху вибрациите на тишината в изпълнение и композиции на Марина Великова. С участието и на известния джаз тромпетист Венцислав Благоев - вокал/ тромпет/ пеещи купи/ хармониум/ танпура - джаз на бавното движение. В галерия „Интро” на същата улица ще бъдат подредени социални плакати на ученици от НГПИ „Свети Лука”, а в галерия „Париж” пак там – картини на ученици от НУИ „Илия Петров”, които могат дори да бъдат закупени в помощ на обучението на учениците. В галерия „Астри” пък е подредена изложба живопис на Милена Матева, специално изпратена от Мадрид, където живее художничката. Останалите галерии на улицата ще участват със своите планови експозиции. Входът е СВОБОДЕН за всички събития! ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Джаз, врабчета и вода сред лятната жега в София

„Джазът е широко понятие”, каза преди време в разговор за „въпреки.com” младата джаз певица Весела Морова /на снимката/. През седмицата тя имаше концерт на лятната естрада в Борисовата градина в рамките на Лятната програма на Столична община за културни събития със свободен достъп, които продължават. Освен това в разгара си е и Лятната академия за деца и ученици в Националната художествена академия, където имаше хепънинг с кауза „Ние, врабчетата”. А във Водната кула в Лозенец в Галерия +359 ни разхлади и не само, артинсталацията H2O/2H2O на Нина Ковачева и Валентин Стефанов, познати и като ninavale.

Но да се върнем към лятната естрада. Весела Морова – вокал със Светослав Миланов – пиано, Арнау Гарофе – саксофон, Димитър Шанов – контрабас и Иван Андреев – ударни наистина изпълниха една програма, подходяща за лятото. Както бяха отбелязали в програма си - светло – весел джаз за приповдигнато и танцувално лятно настроение с енергични суинг стандарти, латино джаз, бразилска музика и много импровизации, предизвикаха дори част от ��убликата да се включи с танци. А иначе Весела Морова в нашия разговор преди време беше споделила: „Още преди много години, докато учих в „Бъркли”, докато пеех джаз винаги се увличах по боса нова, но някак си не стъпвах в тази територия сериозно. После имах малко опит певчески в групи, които свирят латино музика, салса, южноафриканска дори. Започнах да изучавам малко африкански ритми, много се запалих по музики, които имат африкански елементи, а бразилската музика носи този елемент много”.

За себе си тя държи все пак да е джазова певица и затова участва преди време като гост-солист в интересен авангарден джаз проект на Любомир Денев. „Той е един от най-изтъкнатите пианисти, композитори, аранжори и работя с него. При него наистина нещата са толкова джазови, колкото може джазът да стане, говорим за авангард вече. Така че тези проекти ми дават нещо съвсем друго. Все пак аз бих искала да продължавам да си се водя джаз певица за себе си. Но когато изхождаш от джаза, си намираш връзки към почти всички световни стилове, някак си ти стават ясни и лесни и оттам нататък е вече въпрос на в момента какво ти е приятно да изпълняваш, какво вълнува душата ти”, каза певицата.

А в Националната художествена академия децата и студентите от екипа на Лятната академия за деца и ученици продължиха своите занимания с хепънинг „Ние, врабчетата”. Този културно-образователен проект на фондация „Св. Пимен Зографски“ към НХА успешно се утвърди във времето и за втора година е в Календара на значимите културни събития на Столична община, а тази година е неговото десето издание. Всичко през деня започна със среща с доц. Георги Костов от Лесотехническия университет, който с много такт разговаря с децата. А ние разбрахме от него, че врабчетата не са изчезнали в София. Просто те са по-чувствителни и шумът от големия град, както и автомобилите им пречат. Както и на всички нас, но това не е само въпрос на общината, която взема много мерки, включително и с градския транспорт, който е в много добро състояние. И това го казваме с чиста съвест като хора, които го ползват всеки ден. А иначе на дебелите гълъби градският шум изобщо не пречи. Пък и се намират грижовни домакини, които се изживяват като техни майки и с гордост ги хранят по няколко пъти на ден.

Колкото за децата, те през целия ден заедно със студентите направиха много хартиени врабчета, вдъхновени от авторските рисунки на врабчета на Йордан Радичков – героите от „Ние, врабчетата“. Тези врабчета „кацнаха” в градинката пред Парламента, в Алеята на врабчетата пред галерия „Академия”, за да напомнят на минаващите за една отминала идилия и за личната ни отговорност към природата, и грижата към нашите деца. Те направиха и хранилки за малки птици, които окачиха по дърветата в двора на Академията и всеки ден ще слагат храна с надеждата, че врабчетата ще се върнат. А приятели от Института по целулоза �� хартия им предоставиха специални опаковки от възстановима материя, произведени от Дунапак Родина, Пловдив, в които, след употреба, може да се засади дръвче. Други приятели на Детската академия от Югозападното държавно предприятие към Министерство на земеделието, храните и горите осигуриха разсад за дръвчета. Дръвчетата ще бъдат поставени в специални кашпи, които ще бъдат изработени до края на Лятната академия и ще растат в светлите помещения на новата сграда на НХА, докато стане време да бъдат засадени в двора на НХА и в околните зелени пространства.

И стигаме до водата. Една артинсталация във Водната кула в Лозенец в Галерия +359 ни връща към водата не само като средство за разхлаждане, но и като източник на живот и смърт. В изложбата „Н20/2Н20” Нина Ковачева и Валентин Стефанов създават едно специално пространство. Сайт специфик инсталацията в Галерия + 359 е измислена за Водната кула в Лозенец – сграда, построена да съхранява огромен, но вече празен резервоар за вода. Молекулата на водата H2O е важна неорганична съставка на всички организми, без нея животът е немислим, а фактът, че тя е в основата на живата природа е едно от най важните доказателства за нашия единен произход. Затова най-разпространеното човешко осмисляне на водата е свързано с определянето и като „извор на живот“, а нейните разнообразни превъплъщения, форми, цветове, звуци от движението и в природата, се асоциират с положителни емоции, здраве, чистота и са в основата на различни медитативни практики на себепознание, пише кураторката на изложбата Ирина Баткова.

И продължава: „Втората част от заглавието Н20/ 2Н20 визира така наречената тежка вода, която наглед е подобна на Н20, дори има сходни химични свойства, но има по-голяма молекулна маса от обикновената вода и специфични физични свойства. Тежката вода се използва като неутронен забавител при ядрени реакции не само в централи за ядрена енергия, но и при направата на атомни бомби. Името на проекта синтезира невидимата същност на природата, не подлежаща на еднозначно описание в картотеката на клишираните човешки представи за действителността, която обитаваме. Полето на сблъсък на Н20 с 2Н20 е Водната кула, резултатът – водна пара, в която архитектурните форми, визуалните детайли, дистанцията между минало настояще и бъдеще както и опитът да се очертаят ясни рамки в названията на нещата губят своята категоричност и плътност за да остане грохотът от падаща вода редуващ се със звук от мъчително поемане на глътка въздух. Зрителят тръгва нагоре по виещата се около стените на кулата стълба, преминавайки символичната линия между живота и смъртта, за да достигне огледалните отблясъци на познатия образ на водата, в който се чете формулата на един от елементите, способстващ за верижната реакция водеща до атомен взрив. Така създадената среда очертава физически интелектуалния парадокс, че преди да пристъпим към разбирането на природния свят и мястото на човека в него трябва да направим експлозивна интервенция на собствените си граници и да освободим мисловната енергия, заключена в опростените модели на готовите стереотипи от всекидневието”.

А самите автори /на снимката/ споделят: „Това, което ни привлече в предложението за изложба във Водната кула, беше нестандартното пространство, така че решихме не просто да поставим наши произведения в него, а да върнем в утробата на Кулата идеята и мислите за водата – източник на живот и на смърт – слагайки акцент по-скоро върху второто. Да поканим зрителя в това странно, почти мистично място на диалог със себе и в себе си. И така започнахме работа по site spécifique инсталация следваща тази идея и развиваща се в тази архитектурна среда. Разсъжденията върху формите и проявленията на водата, скритата и явната и мощ и тяхната визуализация. При влизането зрителят се потапя в пара/ дим, който скрива целостта на пространството. Това което го води като начало е звукът. Звукът, както и цялата инсталация са изградени на принципа на репетативност, която често се наблюдава в нашите общи работи. 3D изображение на молекулата на водата се очертава в дима. В полумрака на второто ниво са инсталирани две големи кристални вази, във всяка от които чрез видео прожекция изплува, поемайки глътка въздух преди да се потопи отново в кристалното дъно, образът на всеки един от авторите. Звукът от поемането на спасителната глътка въздух раздира пространството. В частта, заграждаща се от виещата се стълба на Кулата, се изсипва воден стълб. Течението е мощно, мътно, влачещо отломки.

Изкачвайки спиралата около изливащата се водна маса, зрителят достига последното ниво, в което, чрез система от огледала стените и тавана са осеяни с отблясъци напомнящи водна повърхност, в която се чете формулата на тежката вода 2H2O. Тя има вид, подобен на обикновената вода H2O и е със същите химични свойства, но тази незначителна на пръв поглед разлика, която увеличава масата на молекулата, води до огромни качествени изменения, превръщайки я във важен елемент за получаването на ядрения взрив. Звукът е неразделна част за възприемането на инсталацията. Основната тема е изградена на принципа на повтаряща се, многопластова мелодия. Тя посреща зрителя още при влизането му в галерията и го съпътства през цялото време. Към основната тема, в зависимост от ситуирането на зрителя, се наслагват двата звука – единият от болезненото поемане на въздух, а другият грохотът от падащата вода”, пише в текста на Ninavale.

Двамата живеят и работят заедно вече няколко десетилетия. Често арт критиците говорят за тях като за трима художници: Нина, Валентин и Нина & Валентин, или ninavale. Авторите освен индивидуалните създават и общи работи, видеa и видео инсталации, предназначени за фасади на музеи, обществени сгради и други публични пространства. Сред тях е и „In the Out” (2002), видео инсталация (IV-ото Биенале за Съвременно Изкуство в Цетине, Черна Гора), за която получават годишната награда на ЮНЕСКО. През 2005 създават „Фази на натрупване и Отнемане в Ограничено Пространство”, видео инсталация предназначена за фасадата на Национална Галерия, София. Това е и първата намеса в публично пространство от този тип в България…≈

Текст: „въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Изложбата „Градът” преди 30 години превъзмогна страха и самоцензурата

„Групата е „Градът”, защото има едно продължаващо и до сега глупаво, идиотско схващане за народността. А народността е винаги нещо селско, някаква традиция такава. Ние всички бяхме художници от градове – Пловдив, Русе, Бургас, София, Търново, Плевен и по някакъв начин градското беше противопоставено на селското”. Това казва изкуствоведът Филип Зидаров, инициатор на изложбата на Група „Градът” в галерия „Академия” в НХА по повод 30 години от тяхната знакова изява през 1988 година.

И добавя: „После цялата идея за работа с артефактите – те бяха нещо като азбуката - знаците на градската култура, с която бяхме израснали. Имаше павета, имаше кофи, въобще цялата символика. И много рано се бяхме разбрали, защото тогава готвихме изложбата две години, че ще се казва Градът и Групата ще е „Градът” и това остана”. Говорим си при подготовката на сегашната изложба на групата след 30 години, която

се открива на 3 април и ще продължи до 23 април.

В столичната галерия „Академия” са отново заедно Филип Зидаров, Вихрони Попнеделев, Андрей Даниел, Недко Солаков, Греди Асса. Те подреждат новата експозиция и както може би преди 30 години има и понякога спорове, и различни мнения. И не е чудно, защото всеки е изявен художник със свое мнение. Но общото в крайна сметка надделява и подготовката на изложбата върви. Винаги при подреждането на една изложба има творческа атмосфера. Когато произведенията са създадени, но тяхното експониране е също част от представянето на изложбата.

Подготовка на изложбата “Градът” преди над 30 години - снимка архив група “Градът”

А самото аранжиране съпроводено с разговори и дискусии изпълва пространството на галерията с живот. Имах щастието да присъствам при подреждането на предишната изложба в сегашната галерия „Райко Алексиев”, тогава само се казваше галерията на ул. „Раковски” 125 и помня тогавашното подреждане, което не се различава много от сегашното. Защото художниците макар и леко побелели, с известни болежки тук или там са запазили своя дух и търсения през годините. Както и не само творческите си индивидуалности, което е чудесно. Тогава имахме намерение и предложихме в СТФ „Екран” да направим документален филм за групата и изложбата. Не се получи по някаква причина, вече не си спомням по каква. Но по-нататък през годините все пак успяхме да снимаме при различни случаи тези прекрасни художници.

Недко Солаков, Филип Зидаров и Андрей Даниел сега в галерия “Академия” -  снимка © Стефан Джамбазов

А в залата сега продължава реденето и успяваме да разменим по няколко думи с художниците. Питаме и Андрей Даниел за името на групата. Той продължава думите на Филип Зидаров за техния избор тогава: „Установихме, че всички сме граждани. Никой не е от село. А в днешно време това се оказа много важно усещане. Защото според мен

главният проблем на България е, че е много селска.

Тогава сме усетили, че гражданското съзнание трябва вече да се окаже водещо. Вероятно това беше инстинктивно някак си”. Групата „Градът” се създава през 1986 г. по необичаен дотогава начин – по инициатива на изкуствовед - Филип Зидаров, който привлича няколко млади, но вече изявени живописци около идеята за „изложба без картини“. Намерението е провокативен отказ от конвенционалността на толерирания и направляван „свободен“ вариант на социалистическия реализъм и превръщане на самото експозиционно пространство в произведение и инструмент за комуникация с публиката. Всъщност това е първата в историята на художествената практика у нас кураторска изложба, далеч преди този термин тук да получи гражданственост.

Откриване на изложбата “Градът” през 1988 година, пред микрофона е Филип Зидаров -  снимка архив група “Градът”

След почти двегодишна подготовка изложбата ГРАДЪТ?, в която, освен членовете на Групата, е поканен за участие и живописецът Свилен Блажев, се открива през юни 1988 г. в изложбената зала на СБХ на ул. Раковски 125 (днес „Райко Алексиев“). Тя предизвиква небивал публичен интерес. По същество това е

първата в България изложба от инсталации в галерийна среда.

Експозицията сега отбелязва трите десетилетия, изминали от знаменателните арт-акции, осъществени от групата в края на 80-те и началото на 90-те. Те се оказват преломни по отношение на стагнираната художествена сцена у нас и важни за посоката на значима част от артистичното развитие на поколението на тогавашните млади творци. Филип Зидаров се спомня за онова време: „Моята идея тогава беше да взема 5 или 6 изявени млади чисти живописци и да ги накарам да не правят живопис. Да работят с идеята за картината като нещо над материала и над самата техника дори. В изложбата тогава практически нямаше живопис. Имаше в друг аспект. Андрей рисуваше на едно голямо платно през цялата зала”. По думите му имало силен смут от страна на тогавашните управници на СБХ, дори опити изложбата да бъде спряна. Това нямало как да стане, но тези опити били подмолни – като въздействия. „Добронамерени” въпроси - защо трябва да правите такива неща и други подобни.

Андрей Даниел и Недко Солаков - снимка © Стефан Джамбазов

За избора си на художниците Филип Зидаров споделя, че се е спрял на тях, защото ги ценял преди да са близки. От друга страна, ги избрал защото вече били изкушени от облагите на известността и имали подкрепата на Съюза на българските художници. Въобще тогава политиката на СБХ била за отглеждане на послушни поколения. Да има смяна на поколенията без да се променя нищо. „И вероятно без да съм го осъзнавал

това определено беше една дисидентска реакция

в областта на изкуството. И тя се свеждаше до това, че единствено в България от бившите социалистически страни нямаше неофициално изкуство, нямаше реално преследвани художници. Защото така бяха поставени нещата, че ако ти не си член на Съюза или Ателието на младия художник въобще няма как да си художник, няма как да функционираш. И ако в другите места тези неофициални или контрадвижения в изкуството бяха възникнали по естествен начин, аз исках тук да ги предизвикам по изкуствен начин. И то не от средите на художниците, а от средите на художествената критика. Имах примера на онова, което бях чел, слушал и гледал. Малко преди това беше идвал в България Пиер Рестани, създателят на новите реалисти във Франция, който не е художник. И точно около него се създаде тогава в началото на 60-те едно цяло движение в областта на съвременните форми. И както се казва, исках да си премеря силите”, споделя Филип Зидаров.

Греди Асса с картината с неговото самолетче - снимка © Стефан Джамбазов

Какво е за тях сегашната изложба, освен сантиментален спомен? Греди Асса признава: „Снощи бяхме на гости при Андрей и се почувствахме щастливи по някакъв начин. И чак сега оценяваме и 30 години по-късно го виждаме,че това не е било така безпринципно събиране. Тази изложба беше наистина своеобразен хепънинг, една еуфория, която усетихме преди другите.

След тази изложба се чувствахме абсолютно свободни.

И всеки остана верен на еуфорията. Сега всеки един си прави и вътрешна равносметка. Най-важното е, че всеки е много различен. Никой не направи компромиси, извоювахме си малки полета, не мога да кажа малки височини. Защото по-важно според мен е да населяваш различни пространства, отколкото да правиш вертикални кариери. Това беше най-важното и всъщност се оказа, че останахме с това, което правим”.

Картината на Недко Солаков от първата изложба е показана и в галерия “Академия” -  снимка © Стефан Джамбазов

Недко Солаков също е доволен, че са отново заедно: „Ние си поддържаме приятелски контакти през годините. Уважаваме се много. Уважаваме това кой какво прави, макар че се движим в различни области на съвременното визуално изкуство. Но

наистина се уважаваме помежду си,

което е много важно и сега с огромно удоволствие отново се събираме с тези хора и правим тази изложба, която е особена. Има някаква носталгия в нея, на нас ни е приятно, да бъде интересно и на хората. Защото все пак много от съвременните изкуствоведи и въобще публиката, са чували за група „Градът”, знаят ни имената поотделно, но практически не знаят нищо, което сме правили. Има и някакви тотални обърквания. Надявам се това да бъде началото на допълнителни факти, свързани с групата. Най-вече да направим една сериозна публикация, която да разглежда хронологично всичко, което сме правили”. А Андрей Даниел добавя: „Има нещо много маги��еско в тази работа. 31 години оттогава, като че не са минали. Когато правихме изложбата общо взето същите приказки, същите проблеми. Любопитен съм да видя какво ще излезе. Любопитен съм да разбера какво се е случило. Въобще случило ли се е нещо. Разбира се, освен всичко е и приятното усещане от запазеното приятелство”.

Андрей Даниел и Вихрони Попнеделев - снимка © Стефан Джамбазов

За Филип Зидаров смисълът за тази изложба е много важен и многостранен: „От една страна има едно поколение поне, което не помни онези събития, защото не са били родени или са били в крехка възраст, само са чували какво е било. Изложбата предлага и една надявам се доста пълна документалност на онези събития с обяснения – защо сме направили „Хамелеона”, защо сме направили „Вавилонската кула”, защо направихме една от първите по Указ 56 частни галерии като фирма, която е собственост не на някоя фирма или някой меценат, а на художници. Галерия „Градът” се казваше и тя беше в сградата на „Раковски” 134”. Ще добавим като информация, че след успеха на изложбата Групата решава да продължи съвместните си изяви. През май 1989 година със спонсорството на ДП „Вторични суровини“ и по покана на Дома на хумора и сатирата в Габрово от отпадъчен метал е изградена монументална „Вавилонска кула“, съществуваща на място и до днес. По силата на новия, разрешаващ частна стопанска дейност Указ 56, Групата регистрира своя фирма „Галерия Градът“, една от първите в този бизнес у нас след 1989 г. По силата на договор със Стопанската камара тя получава постоянно изложбено пространство в сградата на БИСА на Раковски 134, месеци преди същата да бъде предоставена на СДС. През февруари 1990 г. по време на последния конгрес на ДКМС, свикан за своето преименуване в „Българска демократична младеж“, 

Акцията “Хамелеон” пред НДК - снимка архив група “Градът”

Групата осъществява в пространството пред НДК акцията „Хамелеон“. Официално пърформансът е „поръчка“ от ДКМС с хонорар и с предоставен „материал“ от непопълнени членски книжки, който прераства в неподозирани от поръчителя резултати, в която широката публика е призована да довърши временната творба, забивайки върху нея собствените си комсомолски книжки. Този пърформанс, превърнат в хепънинг, е и

първият в страната пример на социален акционизъм.

През лятото на 1990 г. по покана на Галерия Бонингтън към Политехническия университет на Нотингам, Англия, Групата прави първата си изложба зад граница, наречена „Градът Утопия“. През 1991 г. Група „Градът” ползва за свое експозиционно пространство част от магазина на Творческия фонд на СБХ на бул. „Цар Освободител” и осъществява следващата си неконвенционална проява – „Градът на тавана“ в таванското ателие на художника Дари Милев. Група „Градът” съществува като творческо обединение със съвместна дейност до 1992 година. След това по взаимно съгласие всеки от членовете ѝ продължава кариерата си самостоятелно според своите индивидуални артистични интереси и приоритети.

“Хамелеонът” пред НДК предизвика в онези бурни времена голям интерес и много усмивки - снимка архив група “Градът”

Филип Зидаров споделя: „Това бяха важни неща за нас, но и за развитието за интереса на младите художници след това. Защото съвременно изкуство, както го разбираме, започна да се прави в галериите и местата в България след изложбата на група „Градът”. Тя по някакъв начин отключи нещата, превъзмогна страха и самоцензурата”. И добавя за сегашната изложба: „Въпросът е не само до идеята. Ние откакто не работим вече заедно, винаги сме си мислили, че трябва да отбележим някакви кръгли годишнини. Десетата я изпуснахме, двадесета ��ъщо и сега вече трябваше да стане. И фактически сменяйки залата от „Раковска” 125 тогава с галерия Академия, има една друга логика. Четирима от членовете на групата са професори в Академията. От друга страна, тази зала е много подходяща, много по-лесна за работа и много по-ефектна с това, че нещата тук се представени на няколко пласта.

Имаме документален пласт с прекрасни снимки,

правени от Николай Щерев и Зафер Галибов на времето, които са горният регистър и целят влизането в емоционалното състояние на онова време. Човек идвайки тук има чувството, че влиза в онази изложба – онези, които я помнят.

Галерия “Академия” в процес на подреждане на изложбата - снимка © Стефан Джамбазов

Изложбата е подредена по няколко логически параграфа – единият е документалният, има конкретни произведения, които са участвали в онази първа изложба. Но това не е възстановка на архитектурата на тогавашната изложба. По-скоро като влизане в усещането за онова време. Има неща, които са правени от членове на група „Градът” преди да станат група, преди да ги събера. Има работи и които са правени след като група „Градът” престана да работи заедно и дори произведения, които са правени в наше време. Тъй като всички тези автори са активни художници и всеки разви кариерата си, както смяташе за нужно и интересно в различни посоки. И това прави нещата много любопитни. От една страна група „Градът” съществува като приятелски кръг, като история, като много важни неща, които са се случили, когато групата правеше своите акции и така по някакъв начин канализира интересът на едно цяло поколение към конкретни търсения. Защото изложбата „Градът” беше първата курирана изложба с куратор и първата с инсталации в галерийно пространство. „Хамелеонът” беше първият политико-социален хепънинг, неща които бяха важни. И тук го има този момент - от една страна на припомняне без да е ретроспекция, от друга страна самопредизвикателство, че ето сега ние отново правим нещо, което по някакъв начин прилича на интересите ни от онова време, от друга страна то ги обединява заедно с нашите сегашни интереси. Тази изложба е

мислена като изложба на съвременно изкуство,

съвременно мислене. Като включва не само сегашния момент, но и един важен период в развитието въобще на европейските и световни търсения в областта на пластическите и визуалните изкуства.

Филип Зидаров и Андрей Даниел - снимка © Стефан Джамбазов

А иначе тази изложба от една страна доказва, както казах, че всички тези автори са много активни и продължават да бъдат. Недко знаем, че вече е познат по света, Андрей, Греди и особено Вихрони са изключително популярни живописци на пазара и не само на пазара в България. Четирима, както казах, заедно с Божидар Бояджиев са професори в Академията. Аз продължавам да се занимавам с кураторство и с писане, по някакъв начин при всички ни няма прекъсване. Има една непрекъсната линия на развитие, на движение. Това, което тогава ни раздели, сега ни събра точно за тази изложба. И слава Богу благодарение на нея бяха намерени произведения, които смятахме за изгубени и унищожени. Които са участвали в първата изложба, намерени бяха видеоматериали, които бяха изчезнали. И другото е, че ние готвим едно издание. И тази изложба предлага чудесна основа за събиране на тези материали. Искам да добавя, че тук по идея на Недко Солаков има един интересен контрапункт за преливане на изкуството във всичките му форми, включително нещо средно между документалистика и видео. Има 6 видеа, 6 клипа, които са автоинтервюта. Винаги съм твърдял, че когато човек иска да опише една история, която се състои от повече хора, всеки един участник има своята истина, своята гледна точка, която не винаги се припокрива с останалите. Тези автоинтервюта за историята на групата, за значението, за това какво се е случило ще вър��ят на отделни екрани по време на цялата изложба”, казва Филип Зидаров. Според Недко Солаков някои от автоинтервютата леко си противоречат, но има много информация. „Едно мърморене на шест шестдесет и няколко годишни художници, които си спомнят кое какво и как е било”, усмихва се той.

Вихрони Попнеделев - снимка © Стефан Джамбазов

Много от творбите предоставени от художниците имат символен смисъл за самите тях. Недко Солаков показва картина от първата изложба и някои други предмети, които са били там. Изрисуваните врати на кола от Божидар Бояджиев също са били показани тогава. Вихрони Попнеделев пък е донесъл един шкаф на скелетите с тайни, от който се чува гласът на художника, съобщаващ много нелицеприятни неща, както твърди самият той. На онази изложба също го е имало, само думите са били други.

„Аз тогава бях много социално настроен

и се опитвах да оправя взаимоотношенията между хората, да ги направя човешки, но се оказа, че е твърде трудно. И затова зарязах вече тези опити, гледам по-скоро себе си правя напоследък само чиста живопис. Иначе това е целта на съвременното изкуство – не да ползва методите на живописта. Може и тях да използва, но важно е идеята да бъде доказана по някакъв начин. Този начин в случая е магнетофонен запис в гардероба. Тогава беше друг запис – гардеробът беше същият, но имаше друг запис”, добавя още Вихрони. 

Греди Асса със своя Сумист - снимка © Стефан Джамбазов

Греди Асса пък показва един сумист, който е от по-ново време. Но смисълът за него е личен – че и той като бореца иска да посреща насрещните ветрове след някои свои здравословни проблеми. И една картина от предишното време, номинирана през 1986 – 7 година на международна младежка изложба, но неполучила награда. В нея има едно самолетче като въображение - това е моето самолетче, което преминава през всичко – това което съм преживял, споделя художникът. Негова е и голямата пластмасова картина от първата изложба на групата като доказателство, че на всичко може да се рисува. А в тази картина има и препратка към тогавашното ръководство на СБХ и държавата – колело със свободен венец и свободно неконтролирано движение, нещо, което за съжаление според него продължава. „Градът” даде един звук, една мелодия написа и изпя: че човек освен да е свободен, трябва да се изразява ясно и конкретно, изпълнен с метафори, иначе не се получава”, обобщи Греди Асса. ≈

Текст и снимки: Стефан Джамбазов и архив на група „Градът”

[vprki]

РЕФЛЕКСИИ: Европа беше на столичната улица „Цар Самуил”

На 30 септември столичната улица „Цар Самуил” между „Солунска” и „Денкоглу” наистина придоби европейски облик и чар. Защото беше завладяна от изкуството, което присъстваше на улицата и в галериите в тази част на София. Това беше проект на Фондация „Въпреки”, финансиран от Програма „Европа” на СО и реализиран в партньорство с община Триадица, НГПИ „Св. Лука” и Института по изкуствознание на БАН.

За проекта е ставало дума, но наистина удоволствие беше да се види реализиран в неговата пълнота. А смисълът беше освен събитията в програмата улицата в тази си част да бъде освободена за този ден от коли. За това изключителна благодарност на СДВР и общинска полиция, които всячески съдействаха за реализацията. А на улицата, свободна от МПС-та в този ден бяха експонирани прекрасните скулптури и пана на Мартиан Табаков. Те бяха поставени от неговия приятел и колега също скулптор Мартин Трифонов /на снимката горе/. Без двамата и техните помощници, събитието нямаше как да стане това, което беше. По-късно двамата пък изпълниха и музика на създадени от тях скулптурни инструменти. Впрочем, цялата улица стана една голяма галерия обединяваща изобразително изкуство в отделните галерии и музика. 

Ученици от НПГИ “Св. Лука” рисуваха на самата улица

И защо казваме европейско? Защото така се прави в големите европейски градове като Виена, Париж и на други места. В един ден хората да се потопят изцяло в изкуството и то стойностно в едно определено място. Много е хубаво да има базари на различни места, но и пространства само за култура. Без сергии и храна или търговска дейност. Разбира се, продажбите не са забранени. Дори група чужденци си купиха рисунки на учениците от „Св. Лука”, които рисуваха на улицата.

Мартиан Табаков /л./ и Мартин Трифонов /д./ свириха на техните скулптурни музикални инструменти

А и още нещо – разполагането на скулптури на самата улица е една реплика към градската среда. И едно продължение на дискусията „Скулптурата и градът”, която организира преди време сайтът за култура „въпреки.com” в Софийска градска художествена галерия. Там освен предложения за скъсването с монументалните, разположени на пиедестали скулптури, имаше гласове за едно по-мобилно разполагане на пластики в града. Дори според мнения на хората, смяната на една или друга скулптурна форма е за предпочитане като разнообразие и провокация. Нещо, което е практика в редица европейски градове. За това и поставянето на мощните скулптурни намеси на Мартиан Табаков в определено време на улицата са точно в тази европейска посока. А самият проект за разлика от други, които се пръсват по различни градски посоки спази класическия Аристотелов принцип за единство на време, място и действие.

Георги Арнаудов /д./ и Емил Табаков /сред публиката/ в къщата - музей “Борис Христов”

Всъщност, каква беше логиката за избор на това място. Там съществуват няколко галерии  – „Астри”, „Париж”, Контраст”, новата галерия „Интро” и още няколко арт ателиета и магазинчета, Къщата на куклите, както и къщата – музей „Борис Христов”. Но на това място и около него са живели и живеят известни музиканти. Един от тях е изключителният композитор и пианист Димитър Ненов. Той е живял в дома на родителите на композитора Георги Арнаудов, който също дойде в този ден. А друг композитор и диригент Емил Табаков сега живее в същата кооперация, но в друг вход, където е бил в края на живота си Димитър Ненов. Интересното, което каза Емил Табаков по време на презентациите на музиката на Ненов в къщата „Борис Христов” беше, че той не е знаел нищо за него. Но един пианист – Иво Върбанов, който живее в Лондон е направил всичко възможно да запише музика на Димитър Ненов. И така излиза изключителният запис на произведения на композитора под диригентството на Емил Табаков с Шотландски кралски оркестър и със солист Иво Върбанов. Част от този диск прозвуча и в Къщата – музей „Борис Христов”, а преди това пианистката и изследователка на Димитър Ненов Полина Антонова изпълни негови творби.

Теодосий Спасов, Християн Цвятков и Генадий Рашков свириха в двора на къщата - музей “Борис Христов”

И още едно географско съвпадение – Емил Табаков и кавалджията и джазмен Теодосий Спасов живеят един срещу друг, на един и същи етаж. Някак си това са случайни съвпадения, на както се казва нищо случайно, не е случайно. И Теодосий също беше сред участниците в този празник на улицата да го наречем, пърформанс ли, хепънинг ли, все едно. Важно беше и друго – че по някакъв начин и различните изкуства се събраха заедно, и галериите, а и може би живеещите на това място. За да се осъзнаят като една общност, а не като отделни места за изкуство. Не случайно точно в този ден се откриха няколко изложби и две галерии. В „Астри” беше открита изложба „Мислена линия“ на Милена Матева, българска художничка, която от повече от 20 години живее,  работи и се реализира в Испания. В галерия „Париж“ пък беше открита самостоятелна изложба на художника Петър Димов. Авторът показва новите си творби, обединени под заглавието „Голямото пътуване“. Галерия „Интро” пък беше открита с изложба на част от известните графикатури на проф. Иван Газдов. И още едно пространство беше открито в този ден – Spazio с изложба на Дафна Стоилкова, която в момента се дипломира в Берлин.

Зам. кметът на София доц. д-р Тодор Чобанов /л./ разгледа и всички изложби, които се откриха в този ден, сред които беше в новата галерия “Интро” на проф Иван Газдов /д./

Ателие ЯТРИ (ателие за бели ризи и тефтери) на същата улица отвори в този ден официално врати за гости, клиенти и приятели. Имаше изненади (дизайнерски, кулинарни и разни други) и дори опитахме от чудесния ръчен хляб и козе сирене. В галерия „Контраст” пък продължава изложбата „Завръщането „Викът“ на Нунцио Биббò” - рисунки и графики. Един италиански скулптор, също свързан с България и български творци. Впрочем, всички галерии продължават да показват своите изложби и извън този ден. А на улицата рисуваха, както стана дума, ученици от гимназията „Свети Лука”. Преподаватели и ученици  от музикална школа City Music School , София свириха пък пред галерия „Астри”. Участва и детско ателие „Резонанс” с ръководител художника Николай Маринов със своя импровизирана експозиция. Включи се и Центърът за изкуства Арт лаборатория на съседната улица „Ивайло” 1. Началото на събитието дадоха известните виолончелисти проф. Анатоли Кръстев и синът му Атанас Кръстев, също живеещи недалеч. Въпреки известният хлад на улицата те посвириха там. И като че ли виолончелите им звучаха прекрасно и на улицата, както и в концертната зала. Все пак, важното беше, че не валя и природата беше със събитието.

Проф. Анатоли Кръстев /на снимката/ откри събитието с изпълнение на улицата заедно със сина си, също прекрасния виолончелист Атанас Кръстев

В крайна сметка, имаше смисъл от този празник. Много интересни личности минаха през този ден на улицата. Един от тях беше бившият омбудсман и сега конституционен съдия Константин Пенчев, известен със своето пристрастие към изкуството, който заяви, че специално е дошъл за събитието. Имаше хора също пристигнали от други градове. Появиха се художници, артисти, политици, интелектуалци. Всеки намираше това, което му беше интересно. А зам. кметът на София доц. д-р Тодор Чобанов, който дойде специално за началото на празника пое ангажимент и за съдействие за оправяне на улицата и превръщането й в притегателно място и за чужди туристи особено при предстоящото българско председателство на ЕС. Интерес към евентуални бъдещи проекти на това място потвърди и Малина Едрева, председател на постоянната комисия по образование, култура, наука и културно многообразие в СО, както и общинския съветник Михаил Владов, също присъствали на събитието. 

Малина Едрева също беше сред гостите на “Европа в една софийска улица”

Така че, вероятно това място в София ще има бъдеще не само като място, в което се събират отделни галерии и събития, а като пространство за култура на една европейска столица като София. И вероятно самите галерии ще се обединят в едно културно пространство, което ще може да се координира и институционално за бъдещи изложби и инициативи. Както се опитва да го прави успешно сайтът на софийските галерии „Sofia Art Galleries“ действащ по инициатива на Борис Павлов без финансиране и то само заради идеята. Всъщност така се случват истинските неща. Въпреки… ≈

Текст: „Въпреки.com”

Снимки: Стефан Джамбазов